Главното пладне

Федя Китариста

Този ден от сутринта беше много горещо и слънчево. От жегата се събудих в зори, закусих заедно с мама и рано, много преди осем, тръгнах за училище. Помня, че на булеварда силно и тръпчиво миришеше на тополов пух и липите бяха като окадени, светлозелени, и слънцето светеше във витрините на универсалния магазин. Вратата на магазина беше заключена, но Федя Китариста вече седеше на стъпалата с китарата си и примигваше. Даже си помислих, че нощната смяна в млекозавода е свършила и Федя направо от работа е дошъл на среща с Нела, продавачката от щанда за обувки. Минах по другия тротоар, свих зад ъгъла към училището и чак тогава се учудих — Федя не е такъв човек, че да седи и да чака. По-скоро ще пресрещне момичето пред къщи и ще го изпрати с гръм, с китарен звън — ехе-ей, я ме вижте!… Такова си е момчето. Сутрин ли е, вечер ли е — все му е едно. Мислех си за него и се усмихвах, защото такива хора ми харесват. После започнах да си мисля дали ще имам време през деня след училище да изкопая червеи за риболов.

Изкачих се по празното стълбище, оставих си чантата и погледнах през прозореца.

Федя Китариста все така си седеше на стъпалата на универмага и държеше китарата в протегнатите си ръце. Разбирате ли? Той я разглеждаше и се мръщеше, сякаш питаше: това пък какво е? Сви рамене. Взе няколко акорда и пак сви рамене. После започна да потрепва с крак и с учудване се вторачи в обувката си, поглеждайки я отстрани като петел — пречеше му китарата.

Пак се усмихнах — нашият знаменит китарист сякаш тепърва щеше да се учи да свири на китара. Какво го е прихванало — ама че развлечение си е намерил, и то толкова рано!

След две-три минути пред универмага се появи началникът на пощата. Федя го извика. През стъклата не можех да чуя какво му каза, но началникът зави и се приближи до стъпалата.

И ето какво се случи тогава. Началникът направи една несигурна крачка, хвана се с две ръце за гърдите, веднага се изпъна, отпусна ръце и тръгна напред, без да се оглежда. След половин минута стъклената врата на пощата се отвори, началникът се скри зад нея, а после до мен достигна резкият удар от затварянето й. Федя си седеше, сякаш нищо не се бе случило, и почукваше по китарата с кокалчетата на пръстите си. А пък аз вече не откъсвах очи от него — какъв ли още номер ще направи? Улицата вече се оживи — чиновници отиваха на работа, от входовете изскачаха деца и тичаха към училището.

До звънеца оставаха още пет минути. Стьопка припряно „стреляше“ от тетрадката ми задачите по геометрия. Значи гледах вече от половин час, а Федя все си седеше, опрял китарата на крака си, и равнодушно мигаше срещу минувачите. И изведнъж вдигна глава… Полюлявайки се тежко на всяка крачка, към пощата бързаше побелелият дебел телеграфист, важен като генерал. Той винаги по това време минаваше оттук, винаги бързаше и преди да стигне ъгловата витрина на универмага, поглеждаше часовника си и се опитваше да ускори крачка. Най-малко сто кила тежи, честна дума! Именно него избра Федя сред всички минувачи и умолително наклонил глава, му каза нещо. Онзи се обърна — даже гърбът му, стегнат в униформата, изразяваше недоволство.

Понадигнах се. Старият телеграфист сякаш се спъна в невидимо въже. Залитна с цяло тяло, заситни и спря, като се хвана с две ръце за гърдите. Помислих, че ще падне. Китариста равнодушно гледаше потрепващата си обувка и даже не се помръдна, животното му с животно! Старецът можеше да се пребие в стъпалата. За щастие не падна — изправи се и като че ли взе нещо бяло от Китариста. И веднага продължи с предишната си походка. Вратата на пощата хлопна, само слънцето вече не блесна в стъклото. А Федя Китариста стана и си тръгна. Китарата остана на стъпалата.

Огледах се — учителят още го нямаше, — прескочих през чиновете и право към вратата. Някой извика „Уха!“, аз излетях в коридора и ходом тръгнах надолу, като гледах по-бързо да мина покрай учителската, да не би случайно да срещна Тамара Евгениевна.

Когато изхвърчах навън, звънецът биеше с всичка сила. Улицата съвсем не изглеждаше така, както отгоре, и Китариста го нямаше на стъпалата на универмага. Затичах напред към лехата между тополите и съвсем близо видях Федя — беше успял да се върне за китарата и пак да се отдалечи на двайсетина крачки. Черният лак на инструмента отразяваше всичко като изпъкнало огледало на автобус: къщите, дърветата, бледожълтата каросерия на минаващия камион. И мене, а до мене, и още някого. Огледах се. Беше Стьопка — съвсем пребледнял от вълнение.

Таксито

— Какво има? Тревога ли? — попита Стьопка.

— Този нещо не е наред — кимнах към гърба на Китариста.

— Фьодор ли? Тебе пък какво те засяга? Ама че си откачен!

Не знаех какво да правя. Стърчахме насред улицата, където всеки учител можеше да ни мерне и да ни върне в училище. А Китариста вървеше надолу по булеварда към Синия Камък — така се казва селото, двадесетина къщи, от другата страна на парка. В този момент от училището надникна чистачката леля Нина и ние като зайци хукнахме през улицата.

Китариста бавно крачеше по дългите ивици на сянката, поздравяваше се с познати, развяваше перчем. Ние вървяхме след него. Защо? Аз нямах понятие пък Стьопка — още по-малко. Беше се накокошинил от яд, но се държеше добре — крачеше до мене и мълчеше. Така извървяхме цял квартал, до новия магазин „Плодове — Сокове“, пред който беше спряло товарно такси. То също беше ново. Възрастните не обръщат внимание на такива неща, но ние знаехме, че в града са се появили две нови товарни таксита — небесносини, с бели ивици и квадратчета отстрани и с бели надписи „такси“. Та едно от тези нови таксита се мъдреше край тротоара и кротко светеше със зеленото си оченце. Шофьор с едра мутра седеше на стъпенката и си подсвиркваше любимата песен на Федя „По Смоленския път — снегове, снегове…“. По гърба на Китариста си личеше, че е забелязал и таксито, и шофьора, и „Пътя“ си е чул, и много добре го е познал. Вървеше небрежно — висок, стегнат, с черни панталони и риза и с черен инструмент под мишница. Разбира се, шофьорът го поздрави. Федя спря и каза:

— А, поздрав на механика!

Хванах Стьопка за лакътя, отминахме и спряхме зад каросерията. Стьопка мълчаливо и сърдито си издърпа ръката. Колата се разтресе, стартерът изръмжа… Наведох се, погледнах отдолу и видях крак в черен крачол. Кракът се вдигаше от земята на стъпенката. Китариста се качваше в кабината. „Хайде“ — казах и едновременно се хванахме за задния капак, преметнахме се в каросерията под брезентовото чергило, пролазихме напред и седнахме на пода — така от кабината не можеха да ни забележат. Колата леко потегли. Докато се движеше бавно, рискувах да се понадигна и да погледна през прозорчето — там ли е Федя. Там беше. Грифът на китарата почукваше по стъклото.

Прилепих устни до ухото на Стьопка и му разказах за началника на пощата, за телеграфиста и въобще за фокусите на Федя. Колата се движеше бързо. Друсахме се по дупките и удряхме гърбовете и главите си в дъските на капака. Сигурно затова по средата на разказа започнах да споря сам със себе си. Казах, че съм глупак и паникьор и че съвсем не е трябвало да набърквам Стьопка в тази история. Разбира се, държанието на Федя беше много странно, но нас какво ни засяга? Винаги си е бил странен. А пък аз съм паникьор.

Стьопка си дръпна ухото и се намръщи. Не можеше да понася самокритиката ми. Изобрази с ръце как се свири на китара и прошепна:

— А това какво — отучил ли се е? Виждал ли си го да си забравя китарата?

Шепнешком му отговорих, че след нощна смяна можеш и главата си да забравиш, не само китарата. Че на Федя просто му е омръзнало да чака Нелка. Седял си е, било му е скучно и се е шегувал с познатите. Например така: „Знаете ли, че са ограбили пощата?“ Разбира се, че пощаджиите ще се хванат за сърцето. След това е решил да пресрещне Нелка — използува, че е знаменитост, и тръгна с товарното такси. Нормално поведение. Всеки трети в града му е приятел. Е, хайде, всеки пети, но не по-малко…

— Казваш, че е тръгнал към Нелкини? — попита Стьопка. — Ами че тя живее точно в обратната посока. — Помисли и добави: — Ама че шегички! А в завода не пускат с китара.

— Него навсякъде го пускат.

— Това е млекозавод — рече Стьопка. — Там цари чистота и дисциплина. А ти си идиот.

Направо се разсърдих.

— Добре де, паникьор съм, прекалил съм с четене на шпионски книги, ама защо пък да съм идиот?

— Затова. Федка вчера имаше концерт в совхоза, в клуба, запил се е сигурно. А ти си зяпльо. Като си започнал една работа, довърши я до край.

— Ти си я довършвай до край — озъбих се аз и запълзях към задния капак, за да скоча, но в същия миг по каросерията забарабаниха камъчета, колата рязко набра скорост — градът бе свършил и бяхме излезли на шосето. Чувахме как двамата в кабината се смеят, а колата летеше като реактивен самолет. Налагаше се да продължа. Профучахме край стадиона — идваше стръмнина и там можехме да скочим… Вз-з-з! — изскърцаха внезапно спирачките, колата спря и ясно чухме гласа на Китариста:

— Пилотираш като млад бог. Всичко хубаво!

— Е, чак пък толкоз — каза шофьорът. — Всичко хубаво!

Стьопка се тресна с юмрук по коляното… Тук, на стръмното, нямаше начин да се измъкнем от колата — наоколо голо поле. Но Китариста небрежно рече:

— Хайде с мене, механик… Съвсем близо е. Такова нещо ще ти покажа — няма да съжаляваш.

Стьопка разтвори и допря дланите си: капан, вика… Кимнах. Чакахме, облещени един срещу друг. Страшно прост беше този „механик“! Само промърмори:

— Ами да тръгваме… Да не затънем?…

Вратата хлопна, колата се затъркаля към парка и свърна по междуселския път.

Въргаляхме се насам-натам из каросерията, отзад под брезента влизаха облаци прах. Зъбите ни тракаха. Аз кихнах в корема на Стьопка, Но колата скоро спря.

— Ама че прахоляк, ужас — произнесе гласът на Федя. — Тръгваме ли, механик?

Шофьорът не отговори.

— Е, момче, ама ти си бил чуден човек! — весело рече Федя. — Толкова път минахме, остават някакви си петстотин метра… Мързи ли те? Връщай се тогава в къщи.

— Само глупаците се хващат на „щом не можеш“ — прошепна Стьопка.

Шофьорът тръгна неохотно и все поглеждаше към колата. Съвсем подходящо място за тъмни дела — края на елховия развъдник. Елхичките са нисички, но кичести и растат много нагъсто. Първо зад връхчетата им се скри русият перчем на Китариста, после главата на шофьора с мръсния каскет.

Скочихме в прахта, спогледахме се и тръгнахме. Между редовете, по ланшните меки елхови клонки. На двайсетина крачки отпред се чуваше пукот от стъпки и гласове.

Елховият пън

Междуредието не беше дълго. Още петдесет метра и ще се покаже кръглата полянка. Федя водеше шофьора натам и при това алейката им излизаше точно в средата на поляната, а нашата — по допирателната, отстрани. Понечих да ускоря крачка, но Степан ми махна с ръка, искаше да ми каже: „Спокойно, не бързай!“

Ех, да можехте само да видите Стьопка! Промъкваше се като котка, присвил рижите си очи. Ние с Валерка знаем и Сур знае, че Стьопка е истински храбрец, а това, че пребледнява — то е, защото кожата му е такава. Мнозина са си патили от това. Виждат, че е пребледнял, мислят си: изплашило се е момчето, и получават любимия му удар — ляво кроше.

Та значи, Стьопка беше толкова пребледнял, че чак луничките му се брояха, пък и аз; последните два-три метра ги пропълзяхме под елховите клони и надникнахме на поляната.

Там още нямаше слънце. Само леко просветваше на ивички и първото нещо, което видях, бяха ранните глухарчета, блеснали сред ивиците като лъснати монети.

— Та така, приятелю мой, механико — говореше Федя. — Виждаш ли пъна?

— Виждам го. И какво?

— Нищо. Прекрасен пън, повярвай ми.

— Пъ-ъ-ън ли? — Проточи шофьорът. — Значи пън… Така… Пън… — изгъргори с гърлото си и изрева: — Ти него ли ме извика да гледам… балалайко такава?

— Я по-тихо — рече Федя. — По-тихо, механико. Това пънче вчера го нямаше. Се ла ви.

— „Ла ви“? — пискливо повтори шофьорът. — Добре де, аз те докарах. Ами кой ще ти занесе балалайката обратно, а? — закрещя той и аз бързо се измъкнах напред, за да не им гледам само краката. — А тебе кой ще те занесе обратно?

Федя отскочи настрани и между него и шофьора се озова въпросният пън. Шофьорът се хвърли към Федя. Не, искаше да се хвърли, дори се наведе, но изведнъж изохка, вдигна ръце към гърдите си и се отпусна върху глухарчетата. Всичко стана както с предишните двама, само че те се задържаха на краката си, а този падна.

Впрочем веднага се изправи. Съвсем спокойно се изправи и започна да върти глава и да се оглежда. А Китариста кротко го гледаше и си държеше китарата.

Бутнах с лакът Степан. И той мене. Стараехме се даже да не дишаме.

— Това е красива местност — проговори шофьорът, сякаш едва намираше думите.

Китариста кимна. Шофьорът също кимна.

— Аз съм Ъгъл трети. Ти Триъгълник тринадесети ли си? — заговори Китариста.

Шофьорът тихо се засмя. А и говореха много тихо.

— Същият — каза шофьорът. — Пьотър Григориевич Жолнин.

— Зная. Зная и къде живееш. Слушай, Триъгълник… — Пак се усмихнаха. — Слушай… Ти си шофьор. Затова планът ще трябва да се измени. Нямах време да докладвам, но не се съмнявам, че ще бъде изменен…

— Да закарам тези… е, кутийките де, по всички обекти?

— Уточнявам наименованието: „посредник“. Ще предложа такъв план: да закараме големия „посредник“ в центъра на града. Наемаш ли се?

Шофьорът поклати глава. Сви устни.

— Рискът е извънредно голям… Доложи, Ъгъл трети. Аз… както наредят…

Стьопка отново ме бутна. Така се притисках до земята с цялото си тяло, че игличките ми избодоха брадата.

— Аз се казвам Фьодор — каза Китариста. — Улица „Въстание“, пет, общежитието на млекозавода. Фьодор Аристархович Кисельов.

Шофьорът се захили и рече да се заяде:

— Аристархович ли? — Но изведнъж изохка и завърши с друг глас: — Извини ме. Тази проклета… как беше… рекуперация?

— Асимилация — каза Китариста. — Повече трябва да четеш, по-малко да пиеш. Ще докладвам. А ти си поспи десетина минути.

И двамата легнаха на земята. Шофьорът захърка, подсвирквайки, а Федя Китариста подложи длани под тила си и също като че заспа. Устните и гърлото му попаднаха в ивицата слънчева светлина и ние виждахме как под тях трепкат петна от сянка. Говореше нещо със затворена уста, без звук; беше зелен като дядо Павел, когато лежеше в ковчега. Замижах и запълзях назад и така пълзяхме доста дълго, после скочихме и си плюхме на петите.

Не избягахме много далеч. Спряхме край пътя до небесносиния камион, който спокойно си светеше със зеленото оченце, и се ослушахме. Никой не ни гонеше. Кой знае защо и двамата започнахме да се чешем — иглички ли се бяха напъхали под ризите ни, или просто така, — и изобщо, страх ни беше да се чешем на открито, та се скрихме. Близо до колата, до една хвойна. Тази част на парка сякаш нарочно беше направена за игра на стражари и апаши — навсякъде или елхи, или борчета, та и хвойна, а през лятото има невероятно висока трева.

— Дяволска работа! — рече Стьопка. — Видяха ни… Ама че ме сърби…

— Те — нас? И взеха, че си казаха всичко, така ли?

— Да де — каза Стьопка. — Нарочно. За да не си играят да се отървават от нас, решили са да се направят на луди. Дяволска работа!… Да се изплашим и да избягаме…

— Добре си го измислил — рекох. — Да избягаме, а после да разнесем из целия град, че шофьорът Жолнин е „Триъгълник тринадесети“. Та всички да разберат, че или е смахнат, или е шпионин. Ш-ш-шт! Не, беше ми се сторило. Не се чуваха никакви стъпки нито гласове.

От другата страна на пътя, край канавката, кротко си стоеше камионът. Слънцето се катереше по колелото му към надписа „такси“.

— Да, май нямаше нужда да бягаме — прошепна Стьопка.

Нямало нужда! Чак ме втресе. Каквото ще да е, само да не гледам как единият спи с отпусната челюст, а другият говори със затворена уста!

— Ама и ти си един следотърсач — изпръхтя Стьопка. — Трепериш като паленце.

— Ти пръв избяга!

— Лъжеш. Запълзях след тебе. Престани да се тресеш, де!

Престанах. Няколко минути мислихме, като машинално се почесвахме.

— Хайде — рече Стьопка. — Връщаме се обратно.

Погледнах го. Ама той наистина ли нищо не разбира? Ако им паднем на онези двамата — ще ни довършат. А да дебнеш, без да виждаш противника, е най-загубената работа.

— Ама не разбираш ли, че тия са шпиони — възразих. — Трябва да съобщим, пък ти си търсиш белята. Не чу ли — прякори, пароли, „голям посредник“? А „кутиите“ сигурно са бомби! Трябва да се връщаме в града, Стьопка. Ти тичай, а аз ще ги проследя.

— Има време за града. Пароли… — промърмори Степан. — Защо са се домъкнали тук? Да допуснем, че целият разговор беше паролен. А мястото, и то ли е паролно? Кой им пречеше да си разменят паролите в колата?

— Добре — казах аз. — Най-важното е да не ги изпуснем.

— Оная гадина има ларингофон — рече Стьопка. — Разбираш ли? Предавателят е в джоба му, а на гърлото му има такова едно нещо, като на летците, за да говори. Микрофон на гърлото. Дяволска работа! На кого ли докладва? Или се правят на откачени, или са шпиони. Страхотия! И ние ги открихме.

Мълчах. Според мен шпионите са гадняри и нищо хубаво няма в тях. Добре ги проследихме, ама да пукна, ако разбирам защо шофьорът така се промени до онова пънче… Беше си обикновен шофьор и изведнъж стана шпионин! Този — „Ъгъл трети“ — още от Сутринта въртеше разни номера, но шофьорът си беше съвсем нормален… Да не би и „Смоленският път“, който си подсвиркваше, също да е бил парола?

Степан има много добър слух. Пръв чу стъпки и припряно зашепна:

— Аз ще се залепя за тях, а ти драскай за града. При Сур. Там ще се срещнем.

Прошепнах:

— Не, аз ще се залепя!

Но беше късно да спорим. Край самия път запращяха клонки. Пръв се показа Федя, червен, запъхтян, влачеше нещо тежко на рамо. Зад него се проточи стъбло, шофьорът държеше другия му край. Пухтеше и се спъваше. Шофьорът и Федя бавно, с мъка прескочиха канавката. Ама че работа — влачеха пъна! Онзи, същия, за който казаха, че вчера го е нямало, с бялата ивица от обелена кора — нали знаете, като секат дърво, не го режат до края, оставят малко и на това място обикновено се отчупва парче.

Шофьорът свали задния капак и двамата блъснаха пъна навътре — колата изскърца и клекна. Прекалено тежък излезе, честна дума…

Федя изчисти ризата си. Китарата стърчеше на гърба му. Беше пъхнал грифа под колана на панталона си, а лентата й беше изчезнала някъде. Помня, че сутринта имаше лента. Федя се изви, измъкна китарата от колана си, а шофьорът му подаде вързопче, направено от носна кърпа.

Стори ми се, че във вързопчето май имаше бонбони — около половин кило. Федя веднага заговори:

— Да, трябва да купим бонбони… В хартийки. — Внимателно тръсна вързопчето, а шофьорът кимна. — Разбрахме се, Петя. Аз се качвам в каросерията.

— Няма нужда — възрази шофьорът. — Качвай се в кабината.

— Би трябвало да съм с тях.

— Слушай — рече шофьорът, — тези неща аз по-добре ги разбирам, аз карам. Ще включа брояча и ще се движим законно. Като видят, че слизаш от празната каросерия, може да заподозрат нещо. Поглеждай през задното стъкло. Ще го закараме!

— Добре. — Кисельов докосна нещо на гърдите под ризата си. Наведе се, за да си изчисти панталоните, и на шията му се показа черна лентичка. Под ризата, на лентата от китарата беше закачено нещо…

Вмъкнаха се в кабината.

Знаех, че не бива да се показваме, преди колата да е потеглила, защото, когато тръгват, шофьорите поглеждат наляво. Хванах Стьопка — той блъсна ръката ми. В кабината Федя попита:

— Имаш ли пари да внесеш в касата? Аз нямам пукнат грош.

— Ще се намерят, това пари ли са… Трийсетина километра — петарка… За какво са ни сега тия пари?!

Изведнъж се засмяха. Така зацвилиха, че колата се разтресе. Моторът изрева и завивайки, колата направо от място тръгна назад, като нагази в нашата хвойна. Изтъркаляхме се настрани.

Небесносинята каросерия се подаде през храстите — р-р-р-р-р! — колата дръпна напред и Стьопка като бълха скочи и се хвана за задния капак. Аз малко поизостанах и това беше достатъчно, за да може Стьопка да ме ритне, да ме събори на земята и да прескочи в каросерията. Те заминаха, а аз останах.

Няма нищо

Не се ударих, ама ми стана криво. Около две минути останах да се въргалям там, където паднах, и точно под носа си видях писалката на Стьопка, взех я и станах. Прахта по пътя почти се беше слегнала, само в далечината все още се кълбеше над дърветата. Постоях, погледах. Закука кукувица — беше наблизо и старателно редеше: „Ку-ку, Ку-ку“…

Изкука силно двадесет и два или двадесет и три пъти, млъкна и чак тогава затичах към елховата поляна. Трябваше да търча към града и да вдигна тревога, да спасявам Степан от онези хора — всичко знаех и разбирах. Като куче на каишка ме теглеше поляната, трябваше да погледна — същият пън ли беше, или не беше същият? Дотичах до мястото и едва не закрещях — пънът беше изчезнал.

То само да беше изчезнал!

Не беше оставил никаква следа, земята наоколо не беше разровена, нямаше никаква яма, само няколко плитки вдлъбнатинки в тревата.

Значи Федя не беше излъгал, че вчера този пън не е бил тук. Довлекли са го отнякъде. Ако се съди по тревата, наскоро — през нощта или сутринта. Тревата отдолу още не беше увяхнала. Ето и следите на шофьора и на Федя. Бяха се отпечатали дори на поляната, където земята беше добре изсъхнала, а по мокрите алейки бяха много дълбоки.

Пънът тежеше около центнер — не по-малко.

Това вече наистина е дяволска работа, помислих си аз. Ту го довличат този нещастен пън, ту го откарват… Пък и май е прекалено тежък за елхов пън.

Федя каза така: „Да качим в колата «големия посредник» и да го откараме в града.“

„Големия посредник“… Посредници има във военните игри, нещо като футболни или хокейни съдии — тичат заедно с играчите. Да, ама са хора, не са пънове, нали?… Слагат ги, откарват ги…

Съвсем се обърках и започнах да търся следите на тези, които са донесли „посредника“. Не е могъл да долети по въздуха и не е могъл да натежи, докато е стоял тук, нали така? Ама не открих никакви следи, макар че пребродих всички алейки, до една. Около петнадесет минути търсих, вече започнах да вземам собствените си следи за чужди и ми стана толкова страшно, не мога да ви опиша. А когато наблизо излетя птица, съвсем се изплаших и без да се обръщам, хукнах към големия път.

Автобусът

Изтичах на шосето, на чист полски вятър. Той веднага изсуши гърба ми, мокър от страх и тичане, а настъпващият ден беше толкова хубав, та чак се учудих. Слънцето беше ярко, не замъглено като предишните сутрини. Синигерите крещяха толкова звънко и силно, сякаш над парка висеше мрежа от стъклени иглички. Независимо от ранния час асфалтът вече поддаваше под токовете и ми се искаше да се изкъпя. Представих си как свалям тежките панталони и влизам във водата. Да се изкъпя!… Изобщо нямаше смисъл да си мисля за това. Трябваше да хвърча при Сур, да вдигам тревога.

Табелката на автобусната спирка жълтееше вляво от мене, високо по стръмното. Чак като дотичах до нея, се сетих, че трябваше да тичам в обратна посока — не срещу автобуса, а по посока на движението му и не нагоре, а надолу. Но вече нямаше смисъл да се връщам и щом не можех да се изкъпя, поне можех да погледам езерата от хълма.

И наистина от спирката се откриваше панорама: направо по шосето — къщите и водната помпа на Синия Камък, по-наляво — гората и езерата с пясъчните брегове, после парка и накрая цялото ни градче като на тепсийка. Три надлъжни улици и пет напречни, завод за тракторно електрооборудване, елеватор, млекозавод — това е всичко. И както винаги ми стана криво. Хората си живеят в истински градове, с истински заводи, а нашият — само името му е град. Това електрооборудване го правят в четири тухлени бараки. Е, вярно, че млекозаводът е нов, хубав.

Продължих да се обръщам наляво, оглеждайки се наоколо. От онази страна на шосето се ширеха полята и езерата на совхоза, горичките, а по-нататък — купчина хълмове, скриващи се зад хоризонта. Тях нарочно ги оставих накрая, защото на най-близкия хълм се намираше радиотелескопът. Виждаше се чудесно — върху ажурна разкрачена поставка се кипреше плоската чаша на антената. Тя също е ажурна, само изглеждаше плътна и малка като чаена чаша. В действителност е почти сто метра в диаметър — казаха ни, когато бяхме там на екскурзия. Под телескопа се белееха три кутийки — две служебни здания и едно жилищно, за научните сътрудници. Оградата изглеждаше като бял конец, опасващ хълма. Голяма работа! Много ми се искаше да видя как телескопът се обръща, но чашата неподвижно гледаше към небето и огромната й сянка неподвижно лежеше върху склона. Загледах се, а през това време се зададе автобус. Малък, син, с надпис: „Служебен“. Нямаше никакъв смисъл да вдигам ръка, това автобусче беше от радиотелескопа.

Но изведнъж то спря. Даже отвориха вратата и ми извикаха: „Качвай се, момченце!“

Нямаше да разказвам толкова подробно за този автобус и за пътуването до града, ако не беше Вячеслав Борисович. Той беше в автобуса и той ме качи — шофьорът и Ленка Медведева никога нямаше да се сетят. Знаех, че е научен сътрудник от радиотелескопа. Доста млад, светлокос, със сив костюм. Не е тукашен. Десетина души не бяха тукашни, останалите — местни, като Ленка Медведева, радиотехничката.

Вячеслав Борисович не се държеше началнически. През цялото време се смееше, шегуваше се с мене — защо съм бил такъв червен и рошав и какво съм правил в парка в учебно време. Малко нещо се пообърках и грубо го попитах:

— А вие защо се возите в работно време?

Той се засмя, плесна се по крака и възкликна:

— Поставяш въпроса ребром, така ли? А знаеш ли ти какво е това нетърпение на сърцето?

Поклатих глава.

— В пощата е пристигнало писмо — каза той нежно. — Синичко. Няма какво да се усмихваш. Дойде и моят ред. И нетърпението на сърцето ми заповядва да получа синьото писмо незабавно. В разгара на работното време. — Той потри длани и се престори на сърдит: — Но да оставим това. Какви са успехите ти в областта на кралицата на науките — математиката?

Казах:

— Нищо особено.

Вячеслав Борисович страшно ми хареса и ние си пътувахме много весело. Даже Ленка се държеше като човек. Разбирате ли, тези момичета, щом обуят найлонови чорапи, и започват да оглеждат хората… Как да ви обясня? На лицата им е изписано: „Не, ти не си прекрасният принц и никога няма да станеш.“ Но веселият характер на Вячеслав Борисович действуваше благотворно на Ленка Медведева. Той през целия път се усмихваше и на сбогуване ми рече: „Бъди здрав, поздрави Симочка.“ Симка е сестра ми, по-голяма е.

Оставиха ме на улица „Героите на революцията“, срещу стрелбището, аз притичах през улицата, слязох в сутерена и дръпнах вратата на оръжейния склад. Беше заключена. Все още се надявах, че Стьопка може вече да е в залата заедно със Сурен Давидович, и хукнах към нея.

В залата за стрелба беше тъмно, само в далечината светеха мишените. Рязко, сухо щракаха малокалибрените винтовки: три момчета от техникума стреляха, Сурен Давидович — до коригиращата тръба, а Стьопка го нямаше.

Тревога!

Като посвиквах с тъмнината, открих и Валерка — махаше ми от купчината гимнастически дюшеци. Сурен Давидович промърмори, без да се отделя от тръбата:

— Защо си дошъл?… Добре, Верстович! — Това беше вече за стрелящия.

При Сурен Давидович можехме да нахълтаме дори и среднощ, по всякакъв повод или просто така. Само не по време на работа. Сур е прекрасен треньор и самият стреля най-добре от всички. Ама проклетата астма! Сур щеше да бъде шампион на Съюза, ако не беше тая астма, сигурен съм.

— Осмица на „четири часа“1 — каза Сур. — Илин, дишайте правилно!

Попитах Верка:

— Отдавна ли Стрелят?

— Току-що започнаха — прошепна Верка. — Къде е Стьопка?

— Млъкнете, гвардейци — каза Сурен Давидович.

— Добре, Илин! Изстреляйте серията с минимални интервали!

И сам виждах, че тренировката е започнала скоро — мишените бяха чисти. Значи Сур ще се освободи след час. По-рано няма да свършат.

— Оглоблин, не мога да ви позная. По-внимателно, сваляте мушката.

Невъзможно беше да чакам цял час. Приближих се до Сур и му прошепнах:

— Сурен Давидович, тревога, Стьопка е в опасност…

Той внимателно ме погледна, изкашля се и стана:

— Стрелци, продължавайте серията! Валерий, коригирай…

Щастливият Верка се втурна към тръбата, а ние излязохме в коридора. Стори ми се, че Сурен Давидович е много сърдит и започнах да разказвам бързо и объркано:

— Стьопка замина с новото такси от парка, а в таксито имаше шпиони…

— Какви шпиони? — попита той. — Откъде шпиони?

Върнах се към началото — как вървях и как видях Федя Китариста. Сур ме слушаше с половин ухо, поглеждайки към вратата, очите му направо светеха в тъмния коридор. Забързах. Надве-натри разказах как шофьорът падна до пъна. Сурен Давидович се обърна към мене:

— Какво-о? И той ли се хвана за сърцето?

— И даже падна. Това не е всичко, Сурен Давидович!

— Виж ти, не било всичко… — промърмори той. — Разказвай, Льошик, разказвай.

Разказвах и ми ставаше все по-страшно. Докато бях в парка, не изпитвах и една четвърт — какво ти! — и една десета част от този страх. Там бяхме заедно. А къде е сега Стьопка? Страх ме беше, ужасно ме беше страх. Като свърших, Сур промърмори:

— Странна история… Лично на мене Кисельов ми беше симпатичен.

— Федя ли? Че как иначе! — казах аз. — А сега виждате ли какво излиза!

— Засега почти нищо не виждам. Пънът бил много тежък, казваш? — Скоси поглед към вратата, откъдето се чуваха изстрели, и тогава разбрах…

— В него има оръжие, а в кърпата — патрони! — закрещях. — Сурен Давидович! А на шията му автомат, на шнура от китарата!

— Льошик, не бързай. Оръжие ли? — Водеше ме за рамото към склада. — Шпионите няма защо да крият оръжие. Даже мисля, че на шпионина изобщо не му трябва оръжие. Може би само пистолетче… Но малко, малко… Бандитът, грабителят — това е друго нещо.

— Шпионин и да не му трябва оръжие? Какво ви става, Сурен Давидович! Навсякъде пишат: безшумен пистолет, пистолет-писалка…

— Писалката е ясно — каза Сур, като влезе в склада. — Малък предмет, лесно се крие. Носи се до тялото. Но за какво им е цял пън с оръжие? Пънска му работа… Къде ми е бележникът? Ето го. Сядай, Льошик. Аз си мисля, че на шпионина съвсем не му трябва пистолет. Шпионин, който е стрелял дори само веднъж, вече е покойник… Изтичай, моля те, и покани тук Валерик.

Верка не се зарадва много на поканата. Той коригираше стрелбата на големите момчета, подвикваше им с горд глас. Те също викаха — Верка бъркаше коя мишена на кого е. Въздъхна и затича след мен, като питаше:

— Какво? Тревога ли? Страхотия!

Сур вече беше написал бележката. Каза:

— Валерик, времето е скъпо. Льошик после ще ти разкаже всичко, но в никакъв случай не по пътя. Ясно ли е? (Аз кимнах.) Ясно. Ето какво съм написал на заместник-началника на милицията капитан Рубченко; „Драги Павел Остапович, знаеш, че заради болестта си не мога да изляза «на повърхността». Много те моля, отбий се при мене на стрелбището, бързо е. Моля те, не отлагай. Твой Сурен.“ Валерик, тичай. Ако чичо Павел го няма, предай бележката на майора. Ако и двамата ги няма — на дежурния в отдела. Запомни ли? А ти, Льошик, търси Степан. Имаш половин час време… не, двадесет минути. А ти, Валерик, предаваш бележката и веднага се връщаш.

Той ни погледна и за да ни ободри, каза:

— Гвардията умира, но не се предава. Бе-е-егом, ар-рш!

Започваме да действуваме

Излетяхме „на повърхността“ и препуснахме през дворовете. Какво можех да направя за двадесет минути? Да потичам из улиците и да надникна в пощата. И милицията е там, съвсем наблизо. (Пощата излиза на булеварда, а милицията — на улица „Ленин“, но дворът им е общ, заедно с универмага и химическото чистене.)

Имахме си правила как да се държим при „тревога“ Днес аз я обявих, но всъщност можеше да я обяви всеки — от Сур до най-малкия, тоест Верка. Сурен Давидович никога не заповядваше — и така всички го слушаха, — но винаги обсъждахме как е по-добре да направим това или онова. Ала когато се обявяваше тревога, споровете и разговорите се прекратяваха. Сур ставаше командир. Беше ми заповядано двадесет минути да търся Стьопка, а на Верка — да предаде бележката и да се върне. Значи аз нямам работа в милицията, макар Стьопка, разбира се, се е постарал да насочи милицията по следата. И Верка няма какво да ме поглежда, налага се да върви сам. Дочаках го нерешително да се изкачи до входа и затичах нататък. На ъгъла спрях, оправих си косата. Струваше ми се, че всички знаят защо отивам в пощата.

… Сега слънцето огряваше цялата улица, светеше право в лицето ми. Някой надничаше от прозореца на кабинета по математика на третия етаж в училището. Странно ми беше да си мисля, че сега и аз се виждам от този прозорец точно така, както преди два часа се виждаха Федя Китариста и другите. Само че аз вървях с лице към училището, а не с гръб, както пощаджиите, и Федя не седеше на стъпалата.

Тракна стъклената врата. Замириса на восък, тампонно мастило — обикновена пощенска миризма. Наложих си да не се озъртам за онези двамата, които се хващаха за сърцето. Пъхнах ръце в джобовете и заоглеждах, сякаш искам да си купя марка.

Нямаше много хора, по един човек на всяко гише. И Стьопка го нямаше. Наистина, за какъв дявол му е притрябвало да е в тази поща!… Някой се обърна към мене. За конспирация трябваше да купя картичка от три копейки. От гишето видях, че и двамата пощаджии си бяха на мястото — единият седеше на бюрото с надпис „Началник телеграфно отделение“, а другият работеше на апарата, тракаше като картечница. До гишето, където се продаваха картичките, имаше съобщение, написано с червен молив: „Съобщение! До 16.00 часа днес междуградските телефони няма да работят поради измерване на линията.“ „Как ли пък ще я мерят тая линия“ — помислих си, взех си картичката и в този момент вратата срещу мен се отвори и влезе Федя Китариста. Картичката изскочи от ръката ми и отлетя в ъгъла при кошчето… Не бързах да я вдигна. С върха на обувката си я ритнах зад кошчето и пъшкайки, започнах да я вадя — смачках я, разбира се. А Федя се приближи с изключителната си усмивка до гишето и помоли с изключителния си баритон:

— Тамара Ефимовна, ще бъдете ли така щедра да ми дадете пет пликчета авио?

Тя естествено започна да се усмихва. Вдигнах картичката и с глупашки вид започнах да се приближавам към усмихващата се Тамара Ефимовна, а Федя застана някак особено шик и се облегна:

— Природата ликува, а вие си седите тук и си похабявате младостта… — и все от тоя род глупости.

Просто невероятно — колко бързо го намразих. Преди два часа го гледах с възторг — ами че това е Фьодор Кисельов, първата китара на града, голяма работа! Сур току-що каза, че Кисельов му харесвал, а сега сме в положение на тревога и затова думите на Сур „харесва ми“ са равносилни на заповед.

Представяте ли си до каква степен човек трябва да се е побъркал, за да му се въртят из главата такива мисли?

— А, дребосък! — каза Федя. — Вземи си бонбонче.

Извади от десния си джоб бонбон „Приказка“. На хартийката се мъдреше хилав розов котарак с черна панделка на шията и черни лапи. Вътре — истински бонбон. Развих го, но не го изядох. Все пак са купили бонбони! Защо?! Ама че дяволска работа!

Бях забравил да разкажа на Сур за бонбоните!

— Това е за вас, Тамара Ефимовна — започна Федя и й подаде от същите бонбони. — За вас… моля, почерпете се. — Обиколи всички гишета, всички му благодариха.

Вече бяха минали десет минути, но нямах никакво намерение да си отивам.

— Ле-е-личко, Тамара Ефимовна — захленчих, — смачках си картичката. — И й я показах.

— Ами вземи си друга картичка, три копейки струва — чух.

Само чух. Не виждах лицето на Тамара Ефимовна, защото гледах към Федя, а пък той извади бонбон от другия си джоб и ловко го подхвърли на бюрото на началника:

— Почерпете се, другарю началник!… И вие, моля! — Това вече бе към старшия телеграфист. — И за вас един — обърна се към девойката, която предаваше телеграма, и извади поредния бонбон пак от десния джоб… — Днес съм рожденик, заповядайте!

— Ле-е-личко, нямам вече пари — с ужас мрънках през това време, защото бях сигурен: бонбоните от десния джоб са отровни. А не можех да извикам: „Не яжте!“. И сега ме е срам, като си спомня този миг. Аз, идиотът, си мислех, че е по-важно да се хване шпионинът, отколкото да се спасят хората…

— Леличко, дайте ми тогава бонбо-о-на-а…

Но беше късно, късно! Тя вече го хрускаше, а хартийката с розовия котарак, внимателно изгладена, се кипреше под стъклото на бюрото й.

— Я го виж ти! — рече Тамара Ефимовна. — Ама какви нагли деца са се навъдили, просто ужас! Чухте ли, Феденка?

Всички се вторачиха в мене, само дебелият телеграфист тракаше на машината си.

Федя си вееше с пликовете като с ветрило.

— Обичаш сладичко, а? Още този не си изял, лакомнико… — Разглеждаше ме много внимателно.

Започнах да отстъпвам към вратата, като си мърморех:

— За Симка, да е справедливо… Един за мене, един за нея… За сестра ми, за Симка… — Без никакво усилие изглеждах страшно нещастен и жалък.

Девойката, която предаваше телеграмата, се изчерви — беше я срам заради мене. Федя каза:

— Дръж, къщовнико, хоп-ла!

Не се помръднах и бонбонът (от десния джоб) остана на линолеума.

В този момент почувствувах, че телеграфистът, без да вдигне глава и без да каже нещо, подаде знак на Федя. И изведнъж с мене стана нещо ужасно: някаква грамада сякаш ме глътна и аз умрях, но само за секунда или две. Грамадата ме изплю. Бонбонът още си беше върху чистото квадратче на линолеума между мене и Китариста, но той като че ме гледаше със страх.

Някой проговори: „Много нервно дете.“ Девойката понечи да вдигне бонбона, но Федя се наведе сам, пусна бонбона в ръката ми и лекичко ме побутна към вратата. Бам! — затвори се тя.

Стоях на тротоара, мокър от притеснение като товарен кон. А зад витрината на пощата вече всички движеха челюсти, дъвчеха проклетите бонбони. Даже дебелият телеграфист — видях как и той пъхна бонбона в устата си.

Оживено разговаряха. Някой показа с пръст, че стоя отвън, аз отскочих и хукнах към Сурен Давидович.

Двойната опаковка

Стьопка още не се беше върнал. В склада Верка чистеше един малокалибрен пистолет. Сурен Давидович се бръснеше, седнал на леглото си под прозореца в дъното на стаичката.

— Китариста раздава отровни бонбони! — изстрелях аз. — Ето!

Сур изключи електрическата самобръсначка.

— Тези бонбони ли? Защо да са отровни? Ето ти вода, пийни си…

Наистина страшно бях жаден. Глътнах, задавих се. Верка веднага ме тресна между лопатките.

— Разкарай се, червеновеждко! — изръмжах аз. — Дойде в пощата и започна да раздава бонбони. В десния му джоб са отровните, а в левия — не зная.

— Пак ли пощата? Стига вече с тая поща днес! — Сур взе развития бонбон, погледна го. — Та казваш, че са отровни? Тогава отровата са я сложили направо във фабриката. Гледай, повърхността им е съвсем гладка. Дай да видим другия. — Започна да развива и втория бонбон, засмя се: — Льошик, Льошик, ти си паникьор, а не следотърсач… — Сур свали един розов котарак, а под него самодоволно розовееше още един.

Верка се закиска. И за глупака беше ясно, че отровителят няма да вземе да увива бонбона в две еднакви хартийки.

— Котаракът в чизми — каза Сур. — Автоматът във фабриката случайно го е увил два пъти.

Ама че съм магаре!… Страшно се зарадвах и малко се ядосах. От една страна, беше чудесно, че бонбоните не са отровни и Тамара Ефимовна и всички там, ще останат живи. От друга страна, защо раздаваше бонбони? Ако бяха отровни, щеше да е ясно защо. Ама обикновени? Или е сбъркал джобовете и е раздал отровните на своите, а на другите — и на мене също — хубавите? Ама и аз съм един следотърсач!… Не можах да се справя с някаква си опаковка на бонбон. Наистина беше котаракът в чизми. Пък аз се чудех: защо е нарисуван котарак с панделка, а се нарича „Приказка“? Чизмите са нарисувани толкова лошо, че не е ясно дали лапите му са черни, или е с чизми. „Да ми падне само този художник!…“ — мислех си, докато разказвах за произшествията в пощата.

Упорито си мислех за неизвестния художник, за да не си спомням как умирах. За това си премълчах, а всичко останало им разказах подробно. Верка се пулеше и охкаше — вероятно Сур му беше обяснил някои неща, докато ме е нямало.

Сур записа доклада ми в бележника си. Почука с молива по листчето:

— От десния джоб черпеше всички, а от левия — по избор. Така ли, Льошик? А в гората е казал, че трябва да купят бонбони… Ама че работа…

— Отровните са в левия! — със страшен шепот обяви Верка. — Само така е, чичо Сурен!

— Да не бързаме. — Той включи бръсначката. — Романтиката е хубаво нещо, когато е с мярка, гвардейци. (Ж-ж-ж-ж-ж-ж-ъ — бръмчеше самобръсначката.) Мисля, че всичко ще се окаже просто и не съвсем романтично.

— Шпиони са! — казах аз. — Каква ти романтика.

Той изключи бръсначката.

— Кажи, аз случайно не съм ли шпионин?

— Вие?!

— Аз. Живея в сутерена, в къщи не си ходя, давам на момчетата странни поръчения. Подозрително ли е?

— Вие сте добър, а те са шпиони — каза Верка.

— Никой няма право — сърдито рече Сур — да обвинява човек в престъпление, без да се е ориентирал в същността на работата. Разбрахте ли?

— Разбрахме — казах аз. — Ама ние не сме юристи и не сме следователи. Ние само така, просто предполагаме.

— Не си юрист? Тогава не предполагай. Ако аз ти кажа, че е възможно — разбираш ли, възможно — Кисельов да се готви да извърши обир? Паника! Ти ще го смяташ за виновен! А така не бива да се мисли, Льошик!

— Ама че работа! А какво може?

— Когато дойде Павел Остапович, да му се изложат фактите. Само фактите. Нещо много се бави…

Верка каза:

— Обеща бързо да дойде. Каза: като се освободя, веднага идвам.

Сур погледна часовника. Разбрах го. Мислеше за Стьопка. Кой най-лесно ще открие Стьопка, ако не милицията?

Зачакахме. Сурен Давидович ми нареди да стоя в склада, а той отиде в залата за стрелба. Верка изтича на двора да гледа кога ще дойде капитан Рубченко. От вълнение започнах да лъскам пистолета, току-що изчистен от Верка. Докато движех шомпола, надникнах в бележника на Сур.

Отдолу на листа беше написано и подчертано с две черти: „Защо и тримата са се хващали за сърцето?“

Прав беше. В пънчето има оръжие, с бонбоните, да предположим, си предават бележки, но защо всички се хващат за сърцето?

И тогава Верка се втурна към стрелбището с вик:

— Чичо Сурен, чичо Павел дойде!

Капитан Рубченко

Павел Остапович Рубченко е приятел на Сур. По-рано бяха трима приятели, но третият, бащата на Валерка, умря по-миналата есен. За нас Павел Остапович беше нещо като част от Сур и когато влезе, едва не му се хвърлих на шията. Голям, много чист, в снежнобяла риза под синьото сако. Рядко обличаше униформа.

— Здраве желая, дребосък!

Весело му отговорих:

— Здраве желая, другарю капитан!

— Какви произшествия има? Засега, гледам — чистите оръжието. Пак пренебрегваш училището, а?

— У-у, такива произшествия… Не сте ли виждали Стьопка?

Не беше виждал Стьопка. Надникна Сур и помоли да го почакаме една минута, докато приеме винтовките. Рубченко кимна към стрелбището и поклати пръст. Сур каза: „Разбрано“ — и ме извика да пренесем винтовките. Охо! Рубченко не иска да го виждат тук, следователно вече знае нещо… Изскочих и бегом понесох винтовките. Сур отмени даже чистенето, за да изпрати по-скоро студентите от стрелбището, и заключи входната врата. Сега никой не можеше да ни попречи, а Стьопка, ако трябва, ще си отвори сам или ще позвъни. Седнах така, че да виждам двора през прозореца. Сурен Давидович притвори вратата на склада, запали от своя „Астматол“ и посочи към мене:

— Ето го докладчика.

Рубченко вдигна вежди и ме погледна доста неприветливо. Според мен всеки милиционерски началник ще се учуди, ако го накарат в горещината да се мъкне да слуша някакво си хлапе.

Сур се изчерви и каза:

— Альоша е сериозен човек. Разказвай подробно, моля те. — И отвори бележника си.

Започнах да разказвам и колкото повече говорех, толкова повече се вълнувах. „Къде е Стьопка?“ — блъскаше се в главата ми. Изведнъж забравих как Федя се запозна с шофьора, какво казаха при пъна. Сур ми подсказа от бележника. Рубченко сега слушаше с внимание, кимаше, вдигаше вежди. Когато стигнах до разговора за бонбоните — първия, още в горичката, — хлопна входната врата и в склада се втурна Стьопка.

Ние закрещяхме „Уру-ру!“, Сурен Давидович плесна с ръце. Степан още с влизането искаше да каже нещо, но изведнъж стана бял като платно. „Ама че чудесии! — помислих си. — Да не би да е изпуснал Китариста?“

Стьопка застана до вратата, заби очи в пода — сякаш си беше глътнал езика. Толкова блед никога не го бях виждал.

Сур вероятно беше разбрал нещо. По-точно, почувствувал. Бързо заведе Стьопка до прозореца, настани го на леглото, даде му вода, като на мене преди малко. Стьопка шумно гълташе и изпи две чаши една след друга.

— Измори ли се, момче? — нежно попита Рубченко. — Водата в каната да не е студена? Че пиеш ли студена вода и хо-оп! — ангината готова.

Стьопка и сега не отговори. Даже на малкия Верка му стана неудобно — захили се и засия с огромните си очи, сякаш казваше: не се сърди, чичо Павел, Стьопка е добър, ама е странен.

Сурен Давидович рече:

— И Стьопа участвуваше в тази работа. (Рубченко кимна.) След Альоша и той ще разкаже някои неща. Нали така, Стьопка?

Стьопка измърмори:

— Както кажете, Сурен Давидович.

Продължих някак си да разказвам, но през цялото време гледах към Стьопка. Те със Сур седяха срещу светлината, така че лицата им не се виждаха. Забелязах как Сур му подаде една винтовка и шомпол, приближи към него смазката. И той взе винтовката. И започнаха да чистят. Стьопка веднага извади затвора, а Сур, придържайки цевта под мишница, отвори шкафчето и извади флакончето с хапчета против астма. Аз през това време разказах за празната поляна и за следите само в една посока, а Рубченко кимаше и от време на време казваше:

— Така… така… Нямаше ли следи? Така, така… Чакай, Альоша. — Обърна се към Стьопка: — Ти, момче, до самия град ли се вози в таксито?

Стьопка отговори:

— До края се возих.

— И докъде?

— Влязохме във вашия двор откъм улица „Ленин“. През арката.

— Те откриха ли те?

— Скочих под арката. Не ме откриха.

— Юнак! — горещо възкликна Рубченко. — Хитро! Проследи ли какво направиха после?

В този момент Сурен Давидович щракна затвора и измърмори:

— Ама че негодници! Забравили патрон в цевта…

Капитанът се обърна към него:

— Не пречи! Става дума за държавно престъпление!

Охо! Едва не се пръснах от гордост. Нали им казвах, казвах им — шпионаж! Страшно се учудих, че Стьопка не се зарадва. Той захвърли винтовката на леглото и каза с тих, отчаян глас:

— Сурен Давидович… Ето го — Стьопка посочи с пръст право към Рубченко, — той също се хвана за сърцето пред пъна. Той е „Петоъгълник двеста“. Аз видях.

Замръзнахме. Просто се вцепенихме. Представяте ли си? И капитанът седеше неподвижно, втренчен в Стьопка. Сурен Давидович изхриптя:

— Остапович, възможно ли е това?

Но капитанът мълчеше. А Стьопка изведнъж затвори очи и се свлече към стената. Тогава Рубченко вирна брадичка и рече:

— Ще отговарям само без свидетели. Държавна тайна! — И пак се вторачи в Степан.

Гледаше го сурово, сякаш очакваше Стьопка да се откаже от думите си. Ама къде ти! Стьопка скочи и извика:

— Ще обясните пред нас!

Сур отново изхриптя:

— Остапович, възможно ли е това?

— Дребна работа, дребна работа — отговори Рубченко и бързо затършува с ръце по гърдите си. — Нищо не може да бъде…

Напреки на стаята плисна прозрачен пламък, щракна винтовка. Още нищо не бях разбрал, а капитан Рубченко вече падаше от стола. Сурен Давидович го гледаше, стискайки винтовката, а от стената, от една огромна черна дупка се сипеше мазилка. Дупката беше до главата на Сур.

Нещастието

Нали ви казвам, нищо не разбрахме. Сякаш се бяхме вцепенили. В наклонения сноп слънчева светлина блесна бялата коса на Павел Остапович — капитанът падаше с главата напред, бавно-бавно, в пълна тишина. Шумолеше само черната мазилка, която се сипеше върху бялата мушама на шкафчето. Стьопка още стоеше с вдигната ръка — толкова бързо се случи всичко. Без още да изпитвам страх, като насън гледах как капитанът се отпуска с гърди и лице върху дъските, как изпод гърдите му отново плисна пламък, удари под леглото и оттам веднага започнаха да излизат кълба дим. После Сур извика: „Остапович!“ — и се опита да вдигне капитана, а Стьопка неумело взе каната и започна да я излива под леглото, откъдето излизаше димът. Дойдох на себе си, когато Верка закрещя и подбели очи.

Наложи се да го измъкна в коридора. Престана да крещи и се вкопчи в мене. Досега имам синини — толкова силно ме беше хванал за ръцете. Казах му:

— Стига истерии! Трябва да помогнем на Сурен Давидович. И това ми било гвардеец…

Разхлаби малко ръцете си. Кимна.

— Може би е по-добре да си отидеш в къщи? — попитах.

— Ще помагам — каза Верка.

— Не, върви си в къщи — повторих аз, но това си бяха само празни приказки.

Верка по детски, на пресекулки въздъхна и тръгна след мене.

В склада остро миришеше на дим. Павел Остапович лежеше на леглото. Сур се беше надвесил над него и жаловито говореше нещо по арменски, като се удряше с юмруци по челото. Съвсем се задъхваше. Мрачен, но не и изплашен, Стьопка стоеше напушен и не ги поглеждаше.

Прошепнах:

— Стьопа, как стана? Умрял ли е?

Стьопка мръдна с рамо. Разбрах: умрял е. Но все още си мислех за случайния изстрел. Как така Сур, толкова опитен стрелец, можа случайно да стреля, докато вадеше патрона от цевта. Тогава Стьопка каза:

— Гледай. — И показа някъде настрани. Не можех да откъсна очите си от Сур и не разбирах накъде ми сочи Стьопка. Той ме обърна за раменете към масата.

Там лежеше невероятен предмет. Той не приличаше на нищо. От пръв поглед наподобяваше стоманена пръчка, но достатъчно беше човек секунда да го погледа, за да разбере — това нещо не е стоманено, даже не е метално и не е пръчка, съвсем определено. Даже не е кръгло. Може би овално? Не, неравно, сякаш са го стискали с пръсти. Зеленикавоблестящо. От единия край имаше черен, силно блестящ кристал, а от другия край стърчаха две пластинки като плавници. За няколко секунди си помислих, че е сушен калмар — пластинките приличаха на опашката на калмар или сепия. Нещото беше дълго трийсетина сантиметра.

— Видя ли? Това е бластер — прошепна Стьопа.

Краката ми съвсем се разтрепераха. Бластер! В някои фантастични разкази така наричат пушките, които стрелят с антиматерия, или лъчевите. Ама в разказите, разбирате ли? А ние не бяхме в разказ, а в сградата с номер три на улица „Героите на революцията“, в сутерена, приспособен за стрелбище. И тук, на масата в оръжейния склад изведнъж се озовава бластер, който капитан Рубченко, заместник-началникът на милицията, донася под сакото си.

Веднага повярвах — бластерът е истински. Стьопка е прав. На косата светлина бластерът преливаше ту в зелено, ту в сиво — вълчи цвят. Не приличаше на нищо познато. Сега разбрах какъв беше онзи пламък, дето плисна, защо в бетонната стена е изгорена голяма дупка с размерите на глава и най-важното, защо Сурен Давидович е стрелял.

Хванах се за края на масата. Ух, прекалено много неща се случиха за една сутрин, а краят им не се виждаше!

Връзката

Тялото на Рубченко все още беше на леглото.

Беше ме страх да заговоря, да взема бластера, да погледна Сурен Давидович. А Стьопка не беше такъв. Попипа бластера и каза нарочно високо:

— Съвсем студен!

Сур чу и се обърна. Ох, дълго ще има да помня тази картина… Как гледа с кафяви, яростни очи разрушенията, треперещия Верка, винтовките, които се търкаляха в локвите, и бластера… Погледна и внезапно се защура — отвори желязната каса с оръжието и припряно започна да пъха вътре винтовките. Посегна към бластера — Стьопка хвана ръката му.

— Това е спусъкът, Сурен Давидович, ето тези крилца.

Сур силно затърка слепоочията си. Търкаше ги с яд, дълго. После продума:

— Разбира се, че е спусъкът. Точно така… Къде е връзката?

Стьопка показа с пръст към пода, а аз я вдигнах. Черна връзка за обувки, по-точно, две връзки, завързани заедно. И четирите им крайчета бяха здрави, стърчаха от възлите.

— Разбирам — каза Сур. — Отвращава те… — Взе от мене връзките и ги прибра в касата. — Все пак няма защо да се отвращаваш, Степан.

— Той е предател — каза Стьопка, като сочеше Рубченко, — а вие го съжалявате!

Потръпнах — до мен закрещя Верка:

— Лъжеш! Чичо Павел е татков приятел, не е никакъв предател, лъжеш!

— Точно така, моето момче… Степан, изслушай ме: ако Павел Рубченко е предател, и аз също съм предател. Такива хора като него… — Сур се закашля. — Той е не само честен воин. Не само храбър и добър човек. Пред очите ми вече двадесет години работи в милицията. И на фронта. И винаги е бил истински рицар…

Стьопка мълчеше. Трудно беше да не се съгласиш — такъв човек е пред очите на всички, като в стъклена будка. Но Сур се бе отърсил от отчаянието и продължи:

— Изгубихме много време… Нужен е лекар. Кой ще се обади в „Бърза помощ“? Льошик, ти ли? Подръжте вратата. — Внимателно взе бластера и го пренесе в касата. Превъртя ключа два пъти. — Ех, Остапович!… Ех, Остапович!… По-добре… — И млъкна.

Знаех защо. Беше готов сто пъти да го изгорят с този бластер, само и само да не бе стрелял в приятеля си. Но стреля, за да спаси нас.

Погледна ни, стегна се, тръсна глава и на вид пак стана какъвто си беше винаги, даже погали Верка както обикновено — от носа към врата.

— Да, положението е тежко… Не бива да се обаждаме в „Бърза помощ“. Стьопа, Альоша! Идете в четвърти вход, апартамент шестдесет и едно. Доктор Анна Георгиевна… Поканете я тук. Какво да й кажете? Че има ранен.

Затичахме. Стьопка в движение рече:

— Правилна заповед.

— Защо? — попитах. Отговори ми:

— Ами ако онези са проникнали и в „Бърза помощ“?

— Кои онези?

— С бластерите.

— Защо им е да проникват?

Стьопка само подсвирна. Тогава му възразих:

— Доктор Анна Георгиевна също е могла да проникне.

— Чуден човек… — изпухтя Стьопка. — Тя е пенсионерка и приема в къщи. Виждаш ли табелката?

Виждах я. На апартамент 61 имаше блестяща медна табелка: „Доктор А. Е. Владимирская“

Степан позвъни и изведнъж каза със свистящ шепот:

— Той и мене искаше… така. Вашият Рубченко…

— Ама той не стреля в тебе, а в Сур!

— Не бе — прошепна Стьопка, — не с бластера. Той така… Сякаш с очи. Аз като че ли умрях за половин секунда.

— Ох, а пък мене… — забързах аз, но в този момент вратата се отвори и от тъмния коридор попитаха:

— При мене ли?

Отговорих, че при доктора и че в стрелбището има ранен.

— Сега, чакайте тук — каза глас, който ми се стори мъжки.

В коридора светна лампа. Влязохме, но вече нямаше никого. Сякаш бяхме разговаряли с огромния часовник, който тиктакаше срещу вратата. Страшен часовник! По-висок от мене, с три гири, лъснати по-добре и от табелката на вратата. Часовникът веднага изсвири някаква мелодия с камбанки и започна да бие с троен звън — единадесет часът. Изохках, защото всичко беше започнало точно в осем и половина, само преди два часа и половина. В училище са минали три часа, а пък се струпаха толкова неща изведнъж! И Верка отгоре на всичко. Верка е много нежен и доверчив. Оня ден се приближи до един милиционер и попита: „Чичо, на вас защо не ви дават побойни палки!…“

Звънна стъкло. Някой се завайка с тънък, старчески глас. Вратата рязко се отвори, в коридора изскочи жена с бяла престилка, с куфарче, съвсем побеляла. Тя стремително ни огледа със сини емайлови очи. Попита басово:

— Раненият в стрелбището ли е? — И вече беше на стълбището.

Едва успяхме да я настигнем. Това се казва пенсионерка! От апартамента крещяха: „Егоровна!“ — тя мълчаливо се носеше надолу по стълбата, после по пътечката край къщата и по четирите стъпала на сутерена. Стьопка изтича напред, отвори вратата и поведе докторката по коридора към склада.

Доктор Анна Егоровна

Сурен Давидович беше в склада сам с Рубченко. Стоеше, подпрян на касата, и пафкаше „Астматола“ си. Когато влязохме, той се поклони и проговори:

— Здравейте, Анна Георгиевна. Ето… — И посочи към леглото.

— Виждам. Казвам се Анна Егоровна… Охо! Децата — навън!

— Разкопчах му ризата — каза Сур.

Тя извади слушалката от куфарчето си. Разбира се, останахме в стаята, в най-далечния ъгъл, под пожарогасителите. Анна Егоровна правеше нещо със слушалката, въздишаше, после чукна с края й и я хвърли в куфарчето.

— Отдавна ли стана нещастният случай?

Сур бавно отговори:

— Убийството стана преди двадесет минути.

Анна Егоровна пак каза „Охо!“ и бързо, втренчено погледна Сурен Давидович. После нас. Пак Сур.

— Какво правят тук децата?

Стьопка направи крачка напред:

— Ние сме свидетели.

Тя искаше да каже: „Аз не съм милиция, на мен не ми трябват свидетели.“ На лицето й беше изписано учудване от тази странна история и от почти прякото признание на Сур. И ние й се сторихме не съвсем обикновени свидетели. Каза:

— Моята помощ тук не е необходима. Смъртта е настъпила мигновено. — И се обърна към вратата.

Но Сур я спря:

— Анна Георгиевна…

— Казвам се Анна Егоровна.

— Моля да ме извините. Ще ви бъда изключително благодарен, ако се съгласите да ни изслушате. Давам думата си на офицер, че няма от какво да се страхувате.

Ама как само вирна глава! Наистина „Охо!“. Смела леличка беше — не по-малко от нашия Степан. Вече бе успяла доста да почернее от слънцето и изглеждаше просто прекрасно: кръгло кафяво лице, бели коси, колосана престилка и кръгли, яркосини очи.

— Слушам ви — каза Анна Егоровна.

— Моля да ми разрешите преди това да ви задам два въпроса.

Кимна, без да сваля очи от него.

— Първият въпрос: вие лекар-учен ли сте?

— Аз съм доктор на медицинските науки. Друго?

— Кога за последен път сте излизали от къщи?

— Вчера в три часа след пладне. — Басът й ставаше застрашителен. — На какво дължа този разпит?

Сур притисна ръце до сърцето си и така заприлича на онези, че ние изтръпнахме. Но това си беше неговият обичаен жест на благодарност.

— Доктор Анна… Егоровна, сега всичко ще разберете! Много ви моля, седнете. Заповядайте. Днес в осем часа сутринта…

Сурен Давидович разказваше не като мене. Без подробности. Само фактите: завеждащият на пощата, старшият телеграфист, пътуването с таксито, двата разговора на Федя Китариста с шофьора, случката с бонбоните, после капитан Рубченко.

За изстрела разказа така:

— Тази история не беше съобщена на Павел Остапович изцяло. Той прекъсна Альоша… Кога, Льошик?

— Когато товареха пъна на таксито — бързо подсказах аз.

— Да, в таксито. Павел Остапович започна да разпитва второто момче…

— Това ли? — попита Анна Егоровна.

— Да, това е Стьопа. Той съобщи, че пънът бил закаран в двора на милицията.

— И пощата…

— Да. В този момент си позволих възклицание, което нямаше отношение към събитията. Павел Остапович грубо ме прекъсна. Това ме учуди. Ние сме приятели вече почти тридесет години… — Той се закашля. Докторката го гледаше с ледени очи.

— Да, тридесет години! Момчетата знаят това. Тогава Стьопка се ядоса и заяви, че капитан Рубченко също се бил хващал за сърцето пред пъна.

— Така ли… — каза Анна Егоровна.

— Павел Остапович не възрази. Напротив, започна да вади от сакото си някакъв предмет, закачен под мишницата му на връзка за обувки. Не беше пистолет, Анна Егоровна. Пистолет, закачен по такъв начин, стреля мигновено. А този предмет… Ще ви го покажа.

Касата се отвори с привичния мил звън. Стьопка промърмори: „Дяволска работа!“ Ето го бластера… Значи не ни се е присънил…

— Този предмет, докторе, висеше на тази връзка, виждате ли? Моля да го видите, без да го докосвате.

— Странно нещо.

— Точно така, докторе. То висеше на връзката, завързана като примка, нямаше никакъв кобур. Неудобно висеше. Едва след три-четири секунди успя да измъкне този предмет.

— Толкова точно ли забелязахте времето?

— Аз съм кадрови военен. Това е в кръга на моите специфични навици.

Тя кимна много неодобрително.

— Разбирате ли, Анна Егоровна, следях Остапич с голям интерес. Предметът не приличаше на оръжие и аз си помислих, че е някакво веществено доказателство, с което иска да ни запознае. Но… погледнете. От края на предмета изскочи пламък, прелетя край главата ми… Седях ето така — виждате ли? Той изгори дупката в бетонната стена за част от секундата. А децата? Тук имаше деца, разбирате ли?

— Това по-скоро е ниша, а не дупка — замислено рече докторката. — Покажете ми лявото си ухо… Да-а, изгаряне втора степен. Боли ли?

— Глупости! — извика Сур. — „Боли ли“! Тук е болката! — викаше той и сочеше към мъртвия. И пак млъкна.

Помълчахме. Сега Анна Егоровна трябваше да попита защо Сур е разговарял с Рубченко с винтовка в ръце. Или само: „С какво мога да ви помогна аз, нищо не съм видяла.“ Но вместо това каза:

— Ще обработя ухото ви. Обърнете си главата.

— Не ми ли вярвате? — попита Сур.

— Това променя ли нещата?

— Докторе! — каза Сур. — Ако ставаше дума за банда разбойници…

— Да-а… А за какво става дума? — Тя бинтоваше главата му.

— До днес си мислех, че на земята не съществува подобно оръжие. На цялата земя.

— Бълнувате, кадрови военен — каза докторката. — Лазерни скалпели не могат да се намерят, което си е вярно, вярно си е. Чакайте… Наистина ли мислите така?

— Ех, докторе… — въздъхна Сур. — Льошик, отвори вратата. Гледайте внимателно, иззад рамката. И вие, докторе, излезте. Гледайте от коридора.

Той се притисна до стената, блъсна вратата с крак и каза: „Стрелям…“ Чухме „Ж-жъх-х!“ и стената на касата закипя, пръснаха огнени топчета като при електрозаварка. С черно, страшно лице и бял шлем от бинтове Сурен Давидович се извъртя през рамката…

— Влезте. Докторе, с това нещо нашият град за пет минути би могъл да се превърне на пепел. Възможно е хора с такова оръжие вече да са завзели пощата, милицията, телеграфа… Разбирате ли за какво говоря?

Какво е видял Стьопка

Покрихме тялото на Павел Остапович с чаршаф. На нас тримата докторката ни даде по една успокоителна таблетка. Проведохме военен съвет. Пръв се изказа Стьопка.

Неговите приключения започнали пред сладкарницата, където шофьорът купил бонбони, а Федя Китариста охранявал своя ценен товар. През целия път Стьопка седял в десния заден ъгъл на каросерията. Пънът бил до левия капак, закачен на меки въжета, с каквито пренасят мебели. Щом камионът спрял пред сладкарницата, Федя Китариста изскочил от кабината и се пъхнал в каросерията.

Стьопка едва успял да се завре под пейката — нали знаете, такива едни пейки, по дължината на страничните капаци. Намъкнал се, закрил се със сгънатия брезент и надничал оттам като лалугер от дупката си. А пък Федя огледал „посредника“ и започнал да го гали. — „Дяволска работа! — разказваше Стьопка. — Едва ли не повярвах, че тоя пън е жив. Гледаше го като писано яйце. После шофьорът донесе бонбоните и рече, че през останалите два квартала ще кара бавно, за да може Федя да направи поне една-две дузини. И тръгнаха бавно.“

Стьопка не рискувал да надзърне през прозорчето, за да разбере какво правят вътре в кабината. Измъкнал се от укритието си и когато камионът влязъл под арката, шмугнал се към задния капак и скочил. Таксито влязло в двора — Стьопка вървял след него — и се обърнало така, че задният капак се озовал точно срещу една от бараките. Китариста веднага излязъл, скочил в каросерията. А шофьорът се насочил право към водача на милиционерската волга, която била малко по-нататък. Шофьорите си поговорили, приближили се до задния капак на таксито и надникнали вътре. И тогава, както се изрази Стьопка, започнала истинска дяволска работа:

Сержантът от милиционерската кола бил здравеняк, по-едър и от таксиметровия шофьор. Надникнал в каросерията, изохкал, хванал се за сърцето и започнал да пада. Шофьорът Жолнин не могъл да го удържи, такъв здравеняк, и оня се ударил в капака, разбил си устните до кръв. Кисельов, както си бил в каросерията, го хванал за косата и го разтърсил. Тогава оня промърморил: „Това е красива местност“, на което Жолнин отговорил: „Виждам, всичко е наред“ и започнал да му бърше лицето с носна кърпа. При това сержантът бил много сърдит и плюел кръв. Жолнин му казал нещо на ухото. Като държал кърпата на лицето си, сержантът влязъл в милицията, върнал се с ключа от бараката и го пъхнал в катинара. Друг милиционер — старшината Потапов, ние го познавахме — попитал за какъв дявол му е притрябвало да се навира в бараката и какво му е на лицето. Сержантът отговорил: „Докараха мебелите от ремонт.“ „В отдела не сме давали мебели на ремонт“ — казал Потапов и разбира се, надникнал в каросерията на таксито. И пак хващане за сърцето, и пак „красива местност“, а буквално след половин минута старшината Потапов заедно с Кисельов и сержанта измъквали пъна от камиона… Ама че дяволска работа! Оставили го точно зад вратата и Стьопка вече се зарадвал, че ще вижда всичко, ала рано се зарадвал — те се помотали нещо из бараката и разчистили малко място в дъното. Работели като щури и като наместили „посредника“, започнали да водят при него разни хора. Стьопка се настанил върху някакви празни сандъци и кутии, натрупани пред задния вход на универмага, и макар че не виждал „посредника“, отбелязвал си всички хора, които идвали в бараката. Ето списъка. Продавачки от универмага — пет. Първа, разбира се, била Нела, довел я Федя Китариста, а останалите се водели една друга като на верижка. От милицията дошли осем души, от пощата и телеграфа — шестима. Други хора, които Стьопка не познавал — двадесет и трима души. Да, и още две продавачки на газирана вода. Та така се точели разни хора и Степан им объркал броя. Тези, които вече били заставали пред „посредника“, се държали на двора като стопани. Изгонили Стьопка от сандъците, поставили пред бараката милиционер. Тогава Стьопка се сетил да изтича в съседния двор и да потърси дупка в задната стена. Провървяло му! По бараката имало много дупки. До самия „посредник“ имало широка цепнатина.

Стьопка сменил позицията си точно когато аз съм разказвал на Сур в стрелбището за сутрешните чудеса. Ето как разбрах това: Степан видял първи да влизат в бараката началникът на пощата, и Вячеслав Борисович, научният сътрудник от телескопа.

Вячеслав Борисович бил сърдит и говорел раздразнено-вежливо:

— Тази шега не отива ли прекалено далеч? Първо ми звънят, че имам писмо, после ми казват, че било грешка… Защо държите пратката ми в тази неразбория?

— Само за да стане по-бързо, другарю Портнов… (Те се приближавали към „посредника“.) Да не се спънете… Сега ще дойде вашият шофьор…

Готово! Той се хванал за сърцето, горкият весел човек. Постоял така, сякаш си мислел нещо, и попитал:

— Това красива местност ли е? Глупости…

— Какво да се прави — казал пощаджията. — Ето го автобуса.

— Къде е Ъгъл трети?

— Ти мина покрай него — китаристът Фьодор Кисельов.

— А, това е добре! Ще извикам шофьора. Кисельов ли ще ме снабди с връзка?

Пощаджията кимнал. Вячеслав Борисович на вид си останал все така весел и обаятелен, а останалите се отнасяли към него почтително и го наричали „Ъгъл единадесети“.

Да, Стьопка имаше какво да разкаже! Един от последните бил Павел Остапович Рубченко. Той говорел, сърдит, началнически бас:

— Не може човек да излезе за половин час! Същински паноптикум! Какво става тук, другарю дежурен?

— Чудо на природата, другарю капитан! — рапортувал дежурният. — Там, до задната стена!

Капитанът тръгнал напред, вглеждайки се в полумрака. И вече е ясно как свършило всичко това. Наистина, той проявил характера си. Без да произнесе паролата, наредил да се постави охрана до задната стена на бараката, отвън:

— Целият състав ли премина обработката? Добре. Потапов на пост, с оръжие!

Дежурният казал:

— Тъй вярно, да се изпрати Потапов.

И излезли.

Степан трябвало пак да смени мястото си. Спомнил си, че прозорците на стълбището на универмага гледат към този двор, хукнал нататък и гледал още най-малко половин час. От трите наблюдателни позиции наброил около петдесет души, които минали през бараката, без онези, които дошли за втори път като придружаващи. От новия пост се виждало как Кисельов се разпорежда при бараката и пъха нещо в ръката на всеки излизащ. След това си отишъл. Да, още в самото начало милиционерската газка заминала нанякъде и се върнала след четиридесет минути. Сержантът докарал тежка раница и я внесъл в бараката. След него забързали няколко души, които очевидно очаквали този момент. Стьопка забелязал, че сега те изнасяли от бараката малки предмети — някои в джоба, някои в пазвата си. Сред тях бил и Вячеслав Борисович. Но в бараката не пускали деца.

Отново капитан Рубченко

Докато Степан разказваше, аз само пъшках от завист и досада. Просто не мога да си представя как не се сетих да мина за пощата през двора! Бил съм на две крачки от Стьопка, разбирате ли?

Анна Егоровна слушаше и все по-често измъкваше цигарите си от джоба, но всеки път поглеждаше към Сур и не палеше. Сур изписа вече втори лист от бележника си. Когато Стьопка завърши с думите: „Помислих си, че вие с Альоха се тревожите, и хукнах насам“, Анна Егоровна извади цигара. Сур рече:

— Моля ви, не се притеснявайте, Анна Егоровна.

Тя жадно захапа цигарата, Сур драсна клечка кибрит.

— Литър дим повече, литър по-малко — каза Сур.

— Да, такова нещо не може да се измисли — рече Анна Егоровна. — Елхов пън!… Покажете ми записките си, моля ви… Така, така… Кисельов твърдо се нарича Трети ъгъл. Хубаво ъгълче! Той ръководи и пак той обезпечава връзка… Очертава се доста ясна картина.

— Каква? — живо попита Сур.

— Хипноза. Пънът, който са нарекли „посредник“, маскира хипнотизиращ уред. Страшно нещо! Но някои работи не се наместват в картината. На два пъти е хипнотизирал самият Кисельов, пък и този разговор: „Ще закараме кутиите по всички обекти.“

— Виждам — каза Сур. — Може би по-късно сержантът е докарал тези кутии в раницата. Ще се осмеля да ви прекъсна, Анна Егоровна. Картината може да бъде една или друга и въпреки всичко работата е лоша. Времето върви. Първата ни задача е да съобщим в районния център. Как мислите, какво да правим с него? — Сур посочи към леглото.

— Сега трябва да се погрижим за живите — каза Анна Егоровна. — Правилно. Трябва да се отиде в района! — Тя се обърна към Стьопка: — Познаваш ли по физиономия хората от градския съвет? Поне някои… Те идваха ли в бараката? Не? Впрочем всичко тече, могли са вече и да минат оттам…

— Телефонът и телеграфът се изключват — каза Сур.

Тя кимна, като смръщи лице. Сега вече се виждаше, че е стара.

— Аз имам кола — рече докторката. — Москвич. Лесно може да се стигне до районния център, два часа път, но кой знае какво е положението по пътищата? Ама че негодници! — възкликна тя и удари по масата. — Да можехме да разберем каква мръсотия са замислили! Стьопка каза:

— Дали все пак не са шпиони?

Сур не отговори нищо, но докторката презрително махна с ръка:

— Шпиони в Тугарино? Я остави това, следотърсач… Тайната на производството на кисело мляко и релета за запалване на запорожец! Я остави… Такова ми се върти в главата… — обърна се тя към Сур, но Стьопка не спираше.

— Дяволска работа ли? — попита. Докторката отговори сериозно:

— Това не е страшно, защото дяволите са прости същества. От тях можеш да се откачиш, стига да направиш кръстен знак. Как действува това оръжие?

— Какво е това „кръстен знак“? — попита Стьопка шепнешком.

Отвърнах му, че не зная, а през това време Сур говореше, че не може да се ориентира в това оръжие — тоест в бластера, — защото за тази част от секундата, докато е действувало, нищо не можело да се разбере.

— В края на краищата не е важно как действува — каза Анна Егоровна. — За мен най-важното е, че формата му е нещо прекалено странна. Съвсем не е моделирано за човешка ръка. Обикновена пръчка. Нито дръжка, нито приклад… Нито онези ваши балансиращи тежести ги има, нито мерник…

— Анна Егоровна — рече Сур, — точно тези особености отбелязах в началото на разговора ни.

— Мислите, че… — започна тя.

Сур кимна няколко пъти. Сега вече аз не издържах и се намесих в разговора:

— Марсианско оръжие бластер! Видяхте ли как буф-на! Анихилационен разряд, това е!

— Е добре де, нека да е марсианско — каза тя. — Не обичам оръжието, следотърсачи… Прекалено добре зная колко лошо го понася и човешкият организъм. Другарю Габриелян, бих искала да взема този властер със себе си в района. За по-голяма убедителност. И едно от момчетата. По-добре това. — Посочи към мене. — Второто ще е необходимо тук, вие съвсем се задъхвате. Властер измислили!…

— Бластер — поправих я аз.

— Бластер, властер… — измърмори Анна Егоровна. — Гнусотия! Имах нещо противоастматично, за инжекции…

Тя се наведе над куфарчето си, отвори капака. Сур разглеждаше бластера, насочил кристала му към тавана. Изведнъж докторката тихо избърбори „Охо!“, веднага се озова при Рубченко, пипна клепача му и мълниеносно се наведе над гърдите му. Ние скочихме, Анна Егоровна също се изправи. Лицето й беше червено, а очите — присвити. Каза:

— Сърцето бие нормално. Оживял е.

Е, това вече беше прекалено… Оживял! Даже Стьопа отстъпи в ъгъла, а Сурен Давидович получи сърдечен пристъп. Анна Егоровна „му блъсна слонска доза аналгин“, после се зае с „бившия покойник“ — разбира се, все нейни изрази. Движенията й станаха бързи, ожесточени, а гласът й — съвсем хриплив и басов. Хоп-хоп! — преслушва, почуква, мери, а горкият Сур гледа с учудено-радостни очи изпод бинтовете. Голям цирк! А още нямаше и дванадесет часа, разбирате ли? За четири часа се бяха струпали толкова събития, колкото не бяха станали за двадесет и шест години — толкова сме живели двамата със Степан заедно. Щом Сур малко се пооправи, докторката нареди да опаковаме бластера за път. Донесох от работилницата калъф за чертежи, забравен от някой от студентите — една такава кафява тръба, която се отваря и има дръжка отстрани. Сур уви бластера в кълчища, пъхна го в тръбата, плътно я натъпка отгоре с кълчища като патрон и затвори капака. Той не се затваряше добре и Сур му подложи лист хартия. Ние му помагахме. През това време докторката продължаваше да се занимава с Павел Остапович. И на него му бинтова главата; отидоха по-малко бинтове, отколкото за главата на Сурен Давидович. Май че да се бинтова ухо е по-трудно, отколкото чело и тил.

— Готова съм — каза Анна Егоровна. — Раненият няма нужда от грижи. — Погледна лицето на Стьопка и рече басово: — Дяволска работа! На изходното отверстие вече се е образувала съединителна тъкан.

За нас това беше китайска азбука. Сур попита:

— Докторе, не сгрешихте ли, когато установихте… хм…

— Смъртта ли? Гълъбче, това влиза в кръга на моите специфични навици. — Язвително се усмихна. — Да предположим, че съм сгрешила. Случва се. Но това, което не се случва, е за четиридесет минути — от един преглед до друг — прясна рана да добие вид на заздравяваща, с тридневна давност. Разбирате ли?

— Не — каза Сурен Давидович.

— Да си призная, и за мен това е непонятно. Да, още и това, вижте…

Доближихме глави. На парче марля докторката държеше овално парченце от същия материал, от който беше направен бластерът. Сив със зелен оттенък или зелен със сив — непрекъснато се променяше и приличаше на гол охлюв.

— Това беше закрепено за твърдото небце на ранения, по дължина.

— Как закрепено? Боже мой… — изстена Сур.

— С вакуум. Имате ли някаква кутийка?

Стьопка хлътна под масата, измъкна празна кутийка от малокалибрени патрони. Като сложихме „голия охлюв“ на дъното, той веднага се закачи за него, залепи се.

— Хоп-па! — каза Анна Егоровна. — Няма нужда да се слага в памук. Скрий го в джоба си, Альоша. След пет минути ще докарам колата.

Сложих „голия охлюв“ в джоба си. Докторката стисна ръката на Сурен Давидович:

— Е, дръжте се. Имайте предвид, след половин час може да се надигне. Останете си със здраве…

— Каква жена! — потресен рече Сур. — Гвардейци, вие се запознахте с руската Жана д’Арк!

И точно в този момент ме хвана. Ако не ви се е случвало, няма да разберете как те хваща страх в най-неподходящото и неочаквано време. До единадесет часа и петдесет минути не се страхувах, а сега чак ми се гадеше. Ние със Стьопка сме свикнали винаги да бъдем заедно. И изведнъж — да замина. Казах:

— Никъде няма да заминавам.

— Я па тоя! — рече Стьопка.

— От къде на къде ще заминавам! Оставам със Сурен Давидович!

— Ти най-добре ще разкажеш, езикът ти е добре закачен — увещаваше ме Сур.

— На всички им е закачен! — отбранявах се аз. — Няма да замина!

— Бойна заповед! — каза Сур. — Изпълнявай без разсъждения!

Трепнах. До крака ми много тихо и много отчетливо заговори гласче: „Петоъгълник двеста! Върнете се при «посредника».“

Стьопка изсъска:

— Радиостанция. Разбра ли? Федка на поляната докладваше. Разбра ли? Пак геометрия — петоъгълници!

Измъкнах онова нещо от джоба си. То писукаше: „Петоъгълник двеста, отговори.“ И веднага — с половин тон по-ниско: „Петоъгълник, говори Ъгъл трети. Идвам при тебе.“

— Кисельов — с мъка в гласа произнесе Сур. — Чакай, Кисельов…

Отпуснатата му фигура изведнъж се изправи. Измъкна от касата боен пистолет „Макаров“, пъхна го в пазвата си, заключи касата, натисна печатчето върху вратичката, хвърли ключовете на Стьопка, взе от мене „голия охлюв“ и го премести в желязната кутийка от печата, пъхна я в джобчето на ризата ми и изрева с нечуван досега глас:

— Алексей! Бегом! Пресрещни докторката при гаража, тук не се връщайте! Степан! Наблюдавай отвън, без да се намесваш! Марш!

Задъхвайки се, той ни повлече през коридора, изхвърли ни навън и тръшна вратата. В ръцете ми беше бластерът в калъфа за чертежи.

Аз съм „инфекциозно болен“

— Хайде, изпълнявай заповедта! — проговори Стьопка, силно смръщил нос и устни. — Изпълнявай!

— А ти?

Изруга и хукна. След двайсетина крачки се обърна и извика: „Върви!“ — и хукна нататък. Разбрах накъде тича — към празния гълъбарник насред двора. Май че заревах. При гаражите се появих с мокра физиономия — това си го спомням. От третото или четвъртото тухлено гаражче изпълзяваше москвич, кротко похърквайки с мотора си. На волана седеше Анна Егоровна, както си беше с престилката. Отвори дясната задна врата и аз се качих в колата.

— Изтрий си лицето — рече докторката. Бръкнах в джоба си за кърпа.

— Чакай, Альоша. Знаеш ли, не се изтривай. Така ще е по-добре.

Не я разбрах. Тогава ми обясни:

— Нали виждаш, аз съм с престилка. Карам те в районната болница. Силно те боли под лъжичката и ето тук, запомни. Легни на задната седалка, подложи си палтото ми под главата… Чакай! Това го скрий под моята седалка.

Сложих бластера под седалката и легнах. Сигурно съвсем съм заприличал на болен — докторката одобрително кимна.

— Случи ли се нещо друго, Альоша?

— Случи се. Кисельов идва на помощ на Рубченко.

— Ти видя ли го?

— Не. Малкото нещо заговори…

— Ясно… — прекъсна ме Анна Егоровна. — Дръж се. Тръгнахме. От гаражчето веднага наляво, като се промъквахме през западната покрайнина и заобикаляхме града. Така беше малко по-близо, а и пътят беше не по-лош от асфалта по улица „Ленин“, но аз си знаех — нарочно заобикаляме града. „Лежи, моето момче, лежи“ — казваше от време на време Анна Егоровна. След последната къща тя подкара направо, по едва засъхналия строителен път, за да избегне крайградския участък на шосето. После рече: „Седни“. Седнах и погледнах през задното стъкло. Градът беше вече далеч. Прозорците на — къщите не се виждаха, малки димни облачета висяха над червеното кубче на млекозавода.

— В чантата има храна — каза докторката, без да се обръща. — Хапни си.

— Не ми се яде, благодаря.

— Като отхапеш първия залък, ще ти се дояде. — Послушах я, но без полза. Едва сдъвках сандвича и затворих чантата. Страшно тресеше — така юркаше колата, че чак вятърът свистеше по покрива.

— Нарочно ли оставихте гаража отворен? — попитах.

— А, голяма работа! Ти гледай твоят властер да не тресне изпод седалката.

— Няма, Сур добре го опакова. И малкото нещо също — в стоманена кутийка.

— За да не разговаря ли? Досетлив е твоят Сур… Как го казват в действителност?

Казах й.

— Арменците са хубав народ… Ама я гледай — вече минахме осем километра, а никого не сме настигнали.

Възразих й, че настигахме много коли. Анна Егоровна ми обясни, че те всички отиват към околните села, а към районния център или към железопътната линия, откъде го знае? Шофьорско око. Тридесет години кара, от войната.

Говорехме си така и изведнъж тя нареди:

— Лягай и си затвори очите. Дишай през устата, не отваряй очите. Май че пристигнахме…

— А очите защо?

— За по-болен вид.

„Върви си, върви“ — сякаш скандираше клаксонът. След това изскърцаха спирачките и Анна Егоровна извика:

— На автостоп не взимам — инфекциозно болен! — Отвърна й мъжки глас:

— Забранено е минаването! На пътя има авария.

— Ще заобиколя. Детето е в тежко състояние.

— Минаването е забранено до седемнадесет часа.

Намеси се втори мъжки глас:

— Извинете, докторе, служба. На драго сърце бихме ви пуснали, ама началството няма да ни похвали за това…

Първият глас:

— Какво има да си говорим, връщай се! В Тугарино болницата е добра. Докато говорите, момчето ще умре.

Анна Егоровна:

— Покажете ми удостоверението си, сержант. Трябва да знам от кого да се оплача в областта.

Вторият глас:

— Моля ви, моля ви! Ние на драго сърце!

Нов мъжки глас:

— Докторе, няма ли да ме вземете до града? Тези ме забавиха, а пък моето авточудо от яд се развали.

— Не мога, гълъбче… — флегматично проговори басът на Анна Егоровна. — Карам болен. Продухайте си жигльора… Сержант, гарантирам ви едно мъмрене.

Някой се отдалечи от москвича ни — стана по-светло. Тогава третият глас зашепна:

— Докторе, зная един обиколен път през Берьозовое… Ако ще да пукна, но трябва да отида в района… Вземете ме, аз съм имунизиран.

— И ще си зарежете колата?

— Отивам да се женя, не ми е до кола. Ония ще я откарат на буксир, ще им дам петарка! — припираше гласът.

— От какво сте боледували като дете? — попита Анна Егоровна. (Едва не прихнах.)

— От заушка, варицела, от онова… коклюш…

— Разберете се за колата, само че по-бързо! — И след пауза: — Альоша, ти си лежи. Като кихна, започвай да пъшкаш… Хайде, хайде!

Предната врата тропна, слънцето се премести от краката върху главата ми — пътувахме обратно.

— Какво му е на момчето? — попита новият ни спътник.

— Заушка — заяви докторката.

— Ох-ох… Много ли е зле?

Не му отговори. После попита:

— Та казвате, да обръщам към Берьозовое? Ама там има бариера.

— Нищо, ще заобиколим. Прекрасен черен път. Две хиляди пъти съм минавал оттам като ходя за риба. Или малко по-малко.

— Нещо много сте се разбързали, а, годенико?

— Годенишка му работа, докторе. Почти младоженска.

— Значи и обиколният път през Берьозовое също е забранен? И там ли има авария?

— Защо? — попита спътникът ни.

— Не зная. Пред милицията не споменахте за този вариант. Искахте да се върнете в града…

Мълчание. Леко поотворих очи и видях, че спътникът ни внимателно оглежда докторката. Имаше чип нос и рижи мигли.

— Ето я и бариерата — рече тя. — А вие, младежо, не сте ли малко старичък за годеник?

Тогава той изстреля:

— Ох, докторе! В Тугарино става нещо лошо.

Колата спря. Изпреварваше ни камион. Анна Егоровна присви очи към пътника.

— Имате ангина — каза тя. — Господи, къде ми е запалката?

— Докторе! — изпъшка пътникът. — Каква ангина?

— Покажете си гърлото… Е? (Той изплашено отвори уста.) Добре. Альоша, можеш да седнеш. Отиваме в Берьозовое. Какво нередно забелязахте в града?… Внимателно, дупка… Как се казвате?

Разбирате ли, чичкото също отиваше в района, за да вдигне тревога. Той знаеше дреболии: че междуградските телефони не работят, че автобусите са отменени до седемнадесет часа и че на завода за тракторно оборудване било забранено да изпраща продукцията си по железницата — най-близката гара също е в районния център. Говореше и се объркваше от вълнение.

— Като малък останах в окупация, при фрицовете. Вие сигурно сте военен лекар. Майор от медицинската служба? Е, вие не познавате страха…

— Кой знае…

— Моля да ме извините, разбира се — бързо каза спътникът ни. — Вие не познавате оня страх. Сякаш въздухът се е вмирисал, отвсякъде е страшно. От заповедите е страшно, от всичко… И сега замириса. Но кой е виновен сега? — Страхливо погледна към Анна Егоровна. — Наистина има авария. Разрушен е мостът, разбира се, паднали са стълбовете… — Той се въртеше на седалката, поглеждайки ту към мене, ту към докторката. — И телефонът е прекъснат. Докторе! — извика. — Аз ви казвам! Сигурно е! Факти няма, но вони. Нататък не може, насам…

— Тогава защо сте тръгнали без факти?

— От страх — с жалък глас призна чичкото. — И някаква полза все ще има, пък и ще спася кожата. Страх ме е. Мене са ме били в гестапо.

— А, така ли — каза докторката. — Този път нюхът не ви е подвел. Понякога и от страх човек действува правилно.

— Не съм се излъгал? И факти ли има? — извика той. — Та затова, значи, гледам, момчето изобщо не е болно.

— Няма какво да гледате — рече докторката.

Не си спомням как се казваше спътникът ни — Николай Иванович ли, или Иван Николаевич. Много скоро се разделихме. В Берьозовое, при брода.

Берьозовският дървен мост беше изгорял малко преди нашето пристигане — стълбовете още димяха. Въглените съскаха, падайки във водата. Стръмният бряг пред радиатора на колата не се виждаше от дим.

— Чиста работа — каза Анна Егоровна. — Нямат ли си ферибот?

Момчета с викове обградиха колата.

— Леличко, веднага след старото русло има брод! Добър е, камионите минават!

Едно мъниче изфъфли:

— Овшите шъщо минават.

Друг малчуган окръгли уста, зарева и хукна накъдето му видят очите — изплаши се от бялата престилка. Спътникът ни каза:

— Така е, добър е бродът! При ниски води спирачките са сухи.

— Тръгваме! — И тя подкара колата в обход на старото русло.

Аз също познавах тези места — малко по-нагоре по реката се въдеха едри раци. Оттук до града имаше не повече от пет километра и от високия стар бряг можеше да се види телескопът. Още от самото начало не исках да тръгвам и сега, когато започнахме да се въртим, без да се отдалечаваме от града, ми стана чоглаво. Нека сега рижият страхливец да се прави на болен! И страшно се зарадвах, когато Анна Егоровна попита:

— Алексей, какво ще кажеш, да се върнеш в къщи, а?

Пушеше и сърдито гледаше към тъмния склон на противоположния бряг. По-добро място за засада не можеше да се измисли: ние сме долу, осветени от слънцето — могат да ни избият като патици.

— Ще почакам тук, докато минете оттатък — рекох. — Няма да се изгубя, телескопът се вижда.

— Вижда се, но по пътя все пак е по-сигурно — каза тя. — Вземи пакета със сандвичите, дай ми кутийката.

Дадох й кутийката с „голия охлюв“, взех ненужните сандвичи, отворих вратата и се спънах в калъфа с бластера. „За какво са ми тези сандвичи?“ — помислих си и хвърлих едно око към Анна Егоровна. Тя нещо бърникаше по таблото. Закачих калъфа с върха на обувката си, изхвърлих го в тревата, излязох и затворих вратата. Спътникът ни, със запретнати крачоли, вече шляпаше по водата — той щеше да върви пред колата.

— Всичко хубаво, моето момче…

Сивият москвич бавно пропълзя към водата, заблестяха мокрите колела, а аз стоях на брега и гледах, докато колата, отбивайки в ляво, не превали през гребена на високия бряг. Мярна се бял ръкав, хлопна врата и остана само миризмата на бензин. Тогава вдигнах калъфа с бластера и направо през хълмовете затичах към града.

Черната „Волга“

Денят беше слънчев, чудесен. Тих, пролетно топъл. В брезовите горички кукаха кукувици, в оврага пееха чинки. Двадесет парчета, не по-малко — толкова чинки през живота си не бях чувал. Редките горички прозираха — между брезовите стъбла зелениката блестеше като гърба на змиорка. А аз се носех като мотоциклет, влачейки бластера и пакета със сандвичите. Хълмът с телескопа ми служеше за ориентир, оставях го все отдясно, почти под прав ъгъл на посоката на движението си. Разбирате ли, можех да си избера много по-кратък път, направо към източната част на Тугарино, през совхозния двор. Но не ми се искаше да минавам през стопанския двор и знаех защо. В центъра на стопанския двор, в совхозния клуб, Федя Китариста вчера беше имал концерт.

На брега си мислех за страхливците. Рижият ни спътник бе истински страхливец. Те винаги имат нюх за опасностите, като Колка Берсенев от нашия клас. Щом замирише на бой, и той изчезва. Като барометър е. Ако е изчезнал от компанията, значи със сигурност можеш да очакваш неприятности — или ще се сбием, или ще ни изгонят от киното, или ще си направим слалом в оврага и ще си изпочупим ските… Добре. Страхливците са си страхливци. Този поне беше хукнал в правилна посока.

Не се замислях дали направих добре, като откраднах бластера от Анна Егоровна. Горд от смелостта си, крачех по пътеките с надеждата още днес да употребя бластера според предназначението му и неочаквано изскочих на шосето точно до онова паметно място. На трийсетина метра надясно тъмнееше отклонението на същия черен път, който водеше към поляната на „посредника“. Много ми се искаше да си почина, но продължих да тичам към града, като инстинктивно се движех близо до страничния път. Също така инстинктивно спрях зад храстите, щом чух шума на приближаваща се кола. Фър-р-р-р! — профуча край мене черна волга. И ми се стори, че на задната седалка видях Сур.

Отначало реших, че съм се припознал. Да се измъкне в такова време от сутерена за Сурен Давидович означаваше чиста смърт. Той и в къщи си ходи само нощем, за да си вземе една вана. Заради тази проклета астма се хвана на работа на стрелбището — във влажния сутерен добре се диша. „Тяхната болест е нашето здраве“ — казваше той за сутерена… Не, Сур не можеше да бъде в черната волга… Стоп! Кисельов, къде трябваше да отиде Кисельов! Сутеренът има желязна врата, а на прозорците — решетки, но Сур сам ще му отвори вратата, няма да го дострашее! И аз хукнах след колата, изкачих хълма. Така си и знаех… Празното шосе светеше на слънцето — волгата бе свила към парка. Те са отишли при Сур и са го откарали на поляната на „посредника“, нямаше друг път за колата. Или направо по шосето, или по оня път — към парка.

Прескочих канавката и затичах обратно. И едва сега се сетих да хвърля сандвичите на докторката.

Намерено и изгубено

В гората беше тихо. Тук, далеч от шосето, даже синигерите мълчаха. Задушният въздух миришеше на прах, който вече бе успял да се слегне след колата. Следите от гумите се виеха по мекия път като шарени змии. На сто и петдесет метра от пътя завиха наляво. Учудих се: поляната на „посредника“ беше надясно. Колата бе криволичила между дърветата, но уверено се бе движила в една посока. Понякога бе боксувала, изтръгвайки тревата до корен… Хоп! Изпод краката ми изскочи заек! Голяма работа! Би било голяма работа, ако заекът беше избягал от мене, както си му е редът. А той, преди да се скрие зад храста, спря и няколко секунди седя и си въртя лявото око нагоре-надолу — разглеждаше ме, разбирате ли?

И тогава видях, че волгата се е движила по следите на друга кола. Следите бяха със същата ширина, но гумите имаха различен грайфер… Чак се дръпнах назад и шепнешком попитах заека: „На тебе пък какво ти влиза в работата?“ Излизаше, че той ми бе показал вторите следи: дългите отпечатъци на задните му лапи се точеха точно по следите на неизвестната кола.

Беше доста далеч от шосето. Стоях и гледах следите, когато забръмча двигател. Отдръпнах се и се скрих зад една елха. Между дърветата срещу мен плуваше черната кола. Шофьорът беше сам и източил шия, следеше пътя. Излизаше, че двете коли бяха спирали-съвсем наблизо: ето ги двата полукръга на следите, където са се обърнали и са тръгнали обратно. А наоколо е отъпкано с токове — много и най-различни. Но хора не се виждаха. Нито стъпки, нито гласове — тишина. И птиците мълчаха, сякаш бяха риби, а не птици.

Зашарих с очи — поне заекът тук ли е?

Тук беше. Седеше пред един хвойнов храст, повдигнал дебелата си муцуна над купчинка съчки. Като му тропнах с крак, премести ушите си и лениво отскочи зад храста. Наложих си да не му обръщам внимание и затърсих следите на Сурен Давидович.

Точно пред мен беше миналогодишната пътечка към оврага. Тя матово блестеше под гъстия лещак — още не беше изсъхнала. Отдалеч изглеждаше, че след като снегът се е стопил, по нея никой не е минавал. Пъхнах се там — по края й имаше следи… На десетина крачки по-нататък, вече по средата на пътеката, личеше следа от лявата обувка на Сур. Тъпоноса, с грайферна плоска подметка, така наречения танк.

Кой знае защо, претеглих в ръката си бластера и тръгнах към оврага.

Сега слушайте. Вървях по тази пътечка за стотен път през последните две години и много добре знаех, че тя води към дълбокия вир на ручея, който е в дъното на оврага. Знаех с краката си — не с главата, че от мястото, където се беше обърнала волгата, до оврага са петдесетина метра. Първият завой наляво е до сухия бор, а след двадесет метра, там, дето свършва лещака, има втори завой и веднага започва спускането към оврага. Та така, минах аз през първия завой, без да изпускам следите на Сур, но след втория завой пътеката изчезна. Като че ли потъна в земята заедно със следите, а отпред вместо склона се показа равна, гъста трепетликова горичка.

Отначало си помислих, че съм отминал втория завой. Върнах се при сухия бор… Пак същото! Щом отминах лещака, пътеката изчезна заедно със следите. Добре де. Може пък дъждовете през пролетта да са отмили пътеката. Тръгнах направо през трепетликовата горичка и излязох при оврага, но не при вира, а много по-наляво. Странна работа… Тръгнах надясно, като вървях над оврага, и го изгубих. Направо започнах да вия от бяс — бях се загубил също като някой градски глезльо! А пък тук човек няма къде да се изгуби — оврагът през цялото време ми беше от дясната страна. Естествено тръгнах още по-надясно, за да се върна при склона, и се намерих — представяте ли си къде? На същото място, откъдето тръгнах — при завоя на пътеката. Съвсем бесен се промъкнах направо през храстите надолу по склона и тръгнах покрай ручея, като едва си измъквах краката от калта. И след двадесет метра опрях в скат. Оврагът, който трябваше да продължава още цял километър, внезапно свършваше. Като ругаех и едва не плачех, изкачих се нагоре и се намерих пак при втория завой на пътеката. Малко по-нататък, под един глогов храст седеше заекът — същинско пънче — и се правеше, че моите мъчения хич не го интересуват…

Бях изгладнял и изморен. От обувките ми течеше кал. Калъфът с бластера беше целият изцапан. Изобщо не можех да разбера какво става, докато в главата ми не се завъртя една мисъл. Под капака на калъфа беше намотана хартия, а в джоба ми беше писалката на Стьопка. Извадих и едното, и другото и начертах план на местността, както я помнех преди всички тези свличания. Ето го този план:

Маршрут I — тръгвам от кръстчето по пътеката направо и трябва да изляза при вира, а се озовавам — виждате ли къде? Далеч надясно. Маршрут II — от кръстчето тръгвам по-наляво и се озовавам вляво от вира. Маршрут III — като вървя отдолу покрай ручея, се натъквам на скат и се изкачвам до кръстчето. Разбирате ли? Голямо парче от оврага заедно с пясъчния вир, малиновите храсти, дяволските пръсти по дъното на ручея, блатната трева, птичите гнезда и отличната ски-писта не съществуваше. Част от оврага бе изчезнала и на нейно място нямаше нищо. Как да ви обясня? Ако вземете един чаршаф и в средата изрежете дупка, част от плата няма да го има. Но ще остане дупката. Ако оврагът се беше срутил на някое място, щеше да остане нещо като дупка. А сега излизаше, че по края на изрязаното място са прокарали конец и са го стегнали, така че нищо не е останало — нито изрязаният плат, нито дупката. Да се побърка човек! Струваше ми се, че трябва да опитвам пак и пак, и пак. Целият се изподрах в храстите, но се катерех към несъществуващия вир като костенурка в кутия. А заекът се мяркаше ту тук, ту там и когато съвсем губех надежда, нагло сядаше отстрани.

После ми показа бонбона. Или ми го донесе — и досега не зная. Прескочи пътя, изправи муцуната си — едното му ухо стърчеше — и изчезна, а на метър от края на пътеката, под един лист живовляк, блесна на слънцето обвивката на бонбон. Същата, с розовия котарак в нескопосаните чизми.

Вдигнах котарака. В него нещо завито — не беше бонбон, с друга форма. „Гол охлюв“! Говорещото зелено нещо!

Докато го развивах и разглеждах, машинално вървях напред. Е, като вдигнах очи, видях, че стоя на изчезналия край на пътеката, след втория завой. Пред мене беше склонът, надупчен от токове, отляво светлееше издраният дънер на изсъхналото дърво, за което всички се хващат, когато се изкачват, а отдолу по пясъка край вира се виждаше нова пътечка…

Стоп, а къде е калъфът с бластера? Бях го оставил на земята, като взимах „голия охлюв“.

Огледах се назад и видях, че лещака, откъдето току-що се бях измъкнал, го няма. Че пътеката излиза от храстите, а те продължават и наоколо, даже и зад оврага. Че няма пътека, няма следи и разбира се, няма го и калъфа с бластера. Бях влязъл във вътрешността на „дупката“. Краищата й се бяха затворили, сякаш невидима ръка внимателно и безшумно беше затегнала конеца.

Зоната на кораба

Честно казано, искаше ми се да избягам. Но останах. Не желаех да тичам в кръг като оса, затворена в буркан от сладко. За това, че говорещото нещо служи за пропуск и за влизане, и за излизане, просто не се сетих, пък и изобщо нямаше начин да изоставя Сурен Давидович!

Ето следите от обувките му — редки и дълбоки. Изглежда, е тичал надолу по склона. Като се подхлъзвах от време на време на токовете си, помъкнах се по следите. В средата на сухото дере, върху мокрия тъмножълт пясък те се четяха като на хартия. Следите от танковете на Сурен Давидович и до тях широката крачка на тесни, гладки подметки. После още някакви следи — много големи и тъпоноси.

Седнах на едно повалено върбово стъбло. По коляното ми бързо-бързо притича рижо паяче. Очите си носеше отделно, на цял милиметър пред главата. До мене по ската се движеше кръгло слънчево зайче — подскачаше към листата на лещака над мене и пак се връщаше в краката ми. Погледнах нагоре. Нямаше слънце — само странна зеленикава мъгла на жълти петна.

Помня, че помигах на парцали, повъртях „голия охлюв“ в ръката си, лизнах го и го пъхнах в устата си. Не знаех кое небце е твърдо, кое — меко, затова го прилепих над средата на езика си. То залепна и в мига, когато разбрах, че кръглият лъч търси мене, скрит зад ската, заговори. Не се учудих. Какво толкова да му се чудя…

В главата ми прозвуча тънък глас, който познато разтягаше окончанията на думите: „Ти си включен, кажи името.“ Попипах нещото с език — замлъкна. Отпуснах го — пак: „Ти си включен…“

Нещото писукаше с гласа на Нела от универмага — маниерен и глупашки кокетиращ. Промърморих:

— Ей, Нелке, ти ли си? (Все пак позната!)

Гласът за трети път попита за името ми. По правилата на играта им трябваше да си кажа името. Добре. Наслуки казах: „Триъгълник единадесети.“ Да ме остави гласът на мира и тогава ще стана. Въпреки всичко ще се изправя и ще намеря Сур.

— Триъгълник единадесети — кокетливо повтори гласът и млъкна.

Докато говореше, нещо ме гъделичкаше в устата. Станах и направих една крачка. Лъчът трепкаше върху гърдите ми като медал. Някакво странно съоръжение блестеше с върха си и ме държеше в лъча. То стоеше на дъното на оврага. Кула, която много приличаше на огромна запушалка на гарафа. От зелено, мътно, непрозрачно стъкло. На височина беше около пет метра, с широка плоска основа. Отгоре имаше кълбо — аспидно черно, ръбесто, като накрайника на бластера. Промъквах се по оврага, като се стараех да бъда възможно по-далеч от зелената кула, но изведнъж ръбовете започнаха да бълват огън по клоните и тревата, по лицето ми. Ослепях, спънах се, паднах на ръцете си. Светлината беше страшно силна, почти изгаряща, но в очите ми, под алените петна остана усещането, че в подножието на кулата май бях забелязал полузакрита от клоните човешка фигура. Без да отварям очи, запълзях през храстите. Щом Сур е отишъл там, и аз ще отида. Ще отида. Ще отида…

— Деветоъгълник, в зоната на кораба — заговори гласът на Нелка. — Позволете ми да погледна малкото. Наоколо е спокойно.

Няколко секунди мълчание: Нелка изслушваше отговора.

Отново нейният глас:

— Деветоъгълника се движи към зоната.

Представяте ли си, аз дори се учудих, че пришълците водят със себе си и малките си. И позволяват на нашите — на хипнотизираните, разбира се — да гледат децата им. Понадигнах се и предпазливо отворих очи — кълбото не блестеше. Листата край него бяха жълти и сбръчкани. И никакво малко не видях, но човекът, който седеше върху плоската опора на кораба, вдигна ръка и извика:

— Альоша, престани да се криеш, ела тук! Тебе чакам.

Тръгнах като насън, спъвах се по пясъка и гледах как Сурен Давидович си седи на оная дяволия в обичайната си спокойна поза, кителът му, както винаги закопчан до гърлото, по челото му — сини точици, следи от барут, а пръстите му — жълти от „Астматола“. Приближих се. Дебелият заек доскача и седна до Сурен Давидович.