Главното пладне

Насочващи и „посредници“

Когато Сурен Давидович ни изгони от сутерена, Стьопка се пъхна в стария гълъбарник. Беше отчаян: Сурен Давидович бе останал сам в стрелбището — болен, задъхващ се, обгорен. Как ще се отбранява от Кисельов и неговите бандити? А Стьопка стреля не по-зле от възрастните — попаденията му с пистолет са за втори разряд. Пък го изгониха!

Степан седеше в прашния сандък на гълъбарника и си гризеше ноктите. На пясъка в двора си играеха дребосъците. После дотича Верка — само той му липсваше… Избягал от баба си, направо от масата. Цялата му уста беше в пържени яйца. Нямаше как, подсвирна му и Верка, много доволен, също се намъкна в гълъбарника. Наближаваше пладне, мързеливият вятър гонеше прахта към прозорците на сутерена. Там Сур очакваше враговете и под третия прозорец от ъгъла, върху тясното легло лежеше Павел Остапович. Като гледаше тези мътни, покрити с белезникав слой прах, оцветени от старост стъкла, Степан разбра, че е настъпило неговото главно пладне, за което ставаше дума в любимото стихотворение на Сур: „Лъжа е, че е преживяно — наш’то главно пладне на света!“

— Приличаш на котарак — изведнъж прихна Верка.

— Млъквай, глупчо! — сряза го Степан.

— А чичо Павел заровиха ли го вече?

Стьопка му тресна един по врата.

Тогава в двора се чуха стъпки. Целият в черно, стегнат, спокоен, Кисельов слезе към вратата на сутерена — чакаше да му отворят. Даже не се оглеждаше — стоеше и се взираше във вратата. После се понаведе малко и заговори в цепнатината до рамката. „Бу-бу-бу…“ — чу се в гълъбарника. Поговори така, извади от джоба си плоска зелена кутийка и я доближи до ключалката. Китариста дори не докосна дръжката на вратата — отвориха я отвътре, — блъсна я с коляно и изчезна в тъмния коридор. Стрелба, шум — нямаше нищо такова. Влезе си като у дома.

Верка захленчи:

— И аз искам при чичо Сурен!… — Стьопка го заплаши, че ще го заведе в къщи при баба му.

Това стана в дванадесет часа. Лелката от балкона на третия етаж крещеше на целия двор: „Льоня, Льо-оня, ела да обядваш!“ По нея човек можеше да си сверява часовника. Стьопка ядосано се обърна. Знаеше, че Сурен Давидович няма да позволи на Китариста да стреля. Даже кашлицата няма да му попречи да стреля пръв, такъв си е той… Но засега Сур не стреляше. А Кисельов… Бластерът стреля безшумно. На пряката слънчева светлина, при това през стъклата, пламъкът няма да се забележи…

„Дяволска работа! Какво става там? Сур би могъл да се забави с изстрела — мислеше си Стьопка. — Той държи Кисельов на прицел и аз точно сега му трябвам, за да го вържа или нещо друго. Вратата на сутерена не е заключена. Тоя гад не се сети да пусне секрета.“

— Хайде долу, Валерик!

Слязоха. На Верка бе наредено да постои с малчуганите — той захленчи. Стьопка му показа юмрук, промъкна се в прохладния полутъмен коридор и веднага чу иззад преградката високия, ръмжащ глас на Кисельов:

— … Не-ве-ро-ят-но! Да дадеш ключовете и оръжието на момчето — страшна глупост!

Сурен Давидович спокойно му отговори:

— Ъгъл трети, не се увличай. Ключовете и оръжието му даде Габриелян, а не аз.

Дяволска работа! „Габриелян, а не аз“! А той кой е? Намеси се слаб глас:

— Братя, чак толкова ли ви трябват тези дрънкулки? В милицията има цял арсенал. И ние си имаме достатъчно оръжие… как го наричаш ти?

— Бластери — рече Сур. — Момчетата го наричат така.

— „Момчетата“! — кресна Кисельов. — Незабавно, незабавно да се изолират тези момчета! Петоъгълник, свърза ли се с поста?

— Пътният пост не отговаря — докладва слабият глас. — Контролата показва смущения от автомобилни двигатели. Едни пътешественици са се навъдили…

— Докторката страшно кара — промърмори Кисельов. — Да предадем до Изчислителя запитване към чинията. Петоъгълник, още ли не виждаш?

— Засега още съм сляп.

— Ще почакаме. Дай запитване към чинията — каза Кисельов. — Квадрат сто и трети. Веднага намери момчето с ключовете!

Гласът на Сурен Давидович отговори:

— Тъй вярно, да намеря момчето…

Изскърца отместен стол.

— Така или иначе, това е необходимо… — заговори Кисельов, но Стьопка вече не слушаше. Излетя навън, подхвана Верка и го помъкна през улицата зад будката на РП. Сега дори самият Шерлок Холмс не можеше да ги види, а те виждаха през стъклата всичко наоколо.

— Валерик, бърза заповед! — изстреля Стьопка. — Тичай при Малгоша и измоли от нея роклята й на точки, синята, кажи й, че ми трябва. Заповед! И на никого нито дума!

Верка се опули. Стьопка каза да увият добре роклята и да я завържат с канапче. Ако Малгоша не е в къщи, Верка да я чака. Да донесе роклята в гълъбарника. И на никого, в никакъв случай да не казва какво има в пакета и къде е Степан. Даже на чичо Сурен.

Верка изписука „Слушам!“ и хукна. А Сурен Давидович излезе от сутерена и се скри в дъното на двора. Постоя малко, оправи си китела и си отиде.

Ама че дяволска работа — да се страхува от Сур! Проклети гадове! И до Сур се докопаха — разбирате ли? Това не може да се обясни. Вие не знаете колко обичахме Сур. Сега Стьопка го следеше, а нашият Сурен Давидович дружески разговаряше с враговете и бе станал един от тях — с прозвището „Квадрат сто и трети“.

— Дръж се сега… — промърмори си Степан. Претича през улицата. Докато тичаше, хвърли връзката с ключовете през решетката на канала пред задънения прозорец на сутерена. Надникна иззад комина и видя Сурен Давидович.

А, отиваш към гълъбарника, нали… Знаеш къде да търсиш… Ето скри се зад дъсчената долна част на гълъбарника и го повика: „Стьопик!“.

На една страна, като поглеждаше ту към краката на Сур, ту към полуотворената врата на сутерена, Степан се промъкна в коридора. При това злорадо си помисли: „Нали ми нареди да наблюдавам — моля…“

В коридора имаше грамадна закачалка от кафяво дърво. На нея през цялата година висеше риболовният кожух на Сурен Давидович, също огромен, до петите. „Ще си получиш ти твоето главно пладне“ — помисли си Степан, вмъквайки се под кожуха. В склада мълчаха. Колко време ще му трябва на Верка да донесе роклята? Ако Малгоша се е върнала от училище и ако веднага даде роклята — двайсетина минути. Досега са минали пет минути. Сур сигурно проверява входовете. Само Верка да не налети на него.

Малгоша Будзинская — едно момиче от нашия клас. Полякиня е, истинското й име е Малгожата. Тая работа с преобличането те със Степан вече веднъж я бяха правили, на Нова година — размениха си дрехите и на карнавала никой не ги позна.

В склада мълчаха. Стьопка, свит под кожуха, се терзаеше. Реши да преброи колко пъти през днешния ден му се наложи да се крие. Десет или единадесет пъти — истинска криеница. Най-после в склада заговориха:

— Няма да изпратят чинията — проговори Рубченко-Петоъгълника. — Рисковано е. Над тях минава спътник-фотограф.

— Желая ви щастие, страхопъзльовци — сърдито се обади Кисельов.

Рубченко се засмя:

— Е-ха-ха.

Стьопка чуваше как се обърна в леглото и как столът-инвалид изскърца под Кисельов.

— Стига си се хилил — тихо рече Кисельов. — Забравяш се…

— Виноват — каза Рубченко. — Виноват. На капитан Рубченко не му провървя, а на монтьора Кисельов късметът му проработи.

— Какво имаш предвид?

— Така…

— Какво, питам?!

— Единият стана Ъгъл, а другият — Петоъгълник — промърмори Рубченко.

— Така и ще си останеш в по-низш разряд — наставнически заобяснява Кисельов, — защото бъркаш себе си с тялото. Трябва да се бориш с това, Петоъгълник. Да не си се изключил от Изчислителя?

— Не, мълчи.

Кисельов изруга. Рубченко заговори унизено:

— Аз, разбира се, съм Петоъгълник… само че…

— Е-е?

— На моето тяло, на капитана от милицията, се полагаше Десантник от по-висок разряд…

— Може би. Би трябвало да има ценни знания. Казвай.

Рубченко се закашля. Усещаше се, че кашля предпазливо — сигурно още го болеше раната.

— Та какво искам да кажа… Бабата и момчето могат да се промъкнат в района. Така ли е? Фактът е неприятен, съгласен съм. Ама де да видим дали е толкова опасен този факт? Докато районното началство разбере, докато се свърже с командуването на окръга, а генералът поиска Москва — о-хо-хо! — минимум шест часа, преди подразделенията да тръгнат. Ми-ни-мум! Ама няма и да тръгнат, няма да повярват, ще изпратят пълномощник да се увери, а пък ние…

— Пък ние ще го използуваме — каза Кисельов.

— Да де! А той ще доложи в окръга: смахната бабичка, провокационни слухове и т.н.

— Ти по-добре ги разбираш тия работи. Нали си милицай, „боклук“…

— Точно така, точно така! — раболепно подхвана Рубченко. — А за „боклука“ ще си получите петнадесет денонощия, младежо!

Стьопка пъхна юмрук в устата си и се ухапа. После още веднъж. Той вече разбираше, че Павел Остапович не е бил винаги такъв, че едва тази сутрин са го превърнали в „Петоъгълник“, и отначало почувствува облекчение, защото най-страшното беше да си мисли, че цял живот са се престрували. Дори и Сурен Давидович.

Но облекчението беше само в началото. Сега Стьопка си хапеше юмрука, докато по устните му не пръсна кръв и чувствуваше с цялото си тяло колко е малък, слаб и седи като мишка в шкафа, вмирисан на овча кожа.

— Петоъгълника си е Петоъгълник — заговори Кисельов. — Окръг, подразделения… Не е там работата! Информацията, мили приятелю, винаги изтича. Затова е информация… — Изглежда, Кисельов мислеше на глас, не разговаряше с капитана. — Пречката е в друго, в друго… Изчислителя не помни нито една друга планета, запазила ядрено оръжие. Гнусно оръжие. Щом диваците го измислят, и веднага го пускат в ход и унищожават целия материал. Кошмарна работа.

— Виждал ли си такова нещо?

— Да. Преди много десанти. Планетата беше празна.

— Колко материал се похабява — каза Рубченко и изведнъж изсъска: — Гос-с-споди! Ама тук е пълно с ядрено оръжие! Как са оцелели, Ъгъл трети?

— Още не са успели да се сбият — равнодушно рече Кисельов. — Сега това не е важно. Знаеш ли радиуса на действие на водородната бомба?

— Откъде да го зная? Вярно, казваха го… на лекции…

— Е?

— Забравил съм. Склерозата ме хваща.

— Отвратителна планета — рече Кисельов. — Никой нищо свястно не знае. Бомби, ракети, деца… Гнусотия. А ти казваш — пълномощник. Той е по-необходим на нас, отколкото на тях: поне ще разберем радиуса на действие.

— Няма да посмеят да я хвърлят — нали върху своите!

— Може и да посмеят.

Замълчаха. Тропна врата, бързо мина Сурен Давидович. Колкото и да беше потресен, Стьопка се учуди: Сур дишаше съвсем тихо, без хриптене и свистене. Къде се беше дянала астмата му?

— Сякаш в земята потъна — каза Сур, Квадрат сто и три. — Обявявам белезите му.

— Вече ги обявих — изсъска Рубченко. — Белезите му са известни…

— Защо се крие от тебе? — попита Китариста.

— Умен и подозрителен е като дявол. Роден разузнавач.

Степан чак се изчерви от удоволствие. Кисельов изруга и каза:

— Да не губим време, Десантници. Квадрат сто и три, корабът не се охранява, а се очертава обстановката да е сложна. Ще се справиш ли? Там е и Деветоъгълника. Предупреждавам: лъчеметите да не се използуват!

— Тъй вярно — отговори Сур. — Петоъгълник, колата!

— Викам.

— Колите достатъчно ли са? — попита Квадрат сто и трети с гласа на Сур.

Кисельов отговори:

— Трийсет парчета. Засега стигат.

— Виждам, че наистина не сте си губили времето.

Замълчаха. Сигурно Квадрат сто и трети гледаше през прозореца — гласът на Сур проговори:

— Колко силен вятър. Прах.

— Не сме го губили… — потвърди Кисельов. — Айн момент! Квадрат, ти нали беше в „малкия посредник“?

— Разбира се. Нали ти ме пусна.

— Ама тогава нищо не знаеш за децата. Такава изненада. На тази планета има деца… (В това време Рубченко се закашля и Стьопка не чу последната дума.)

Квадрат сто и трети изхриптя:

— Какво-о-о?

А Ъгъла се наежи:

— Това, което ти казвам! И не ми каквокай! Горе-долу до шестнадесет години — сега уточняват.

Стьопка отново захапа юмрука си. Казват „деца“ и „уточняват“ нещо гадно и Федя Китариста крещи на Сур, а той с обикновения си тъжен глас казва:

— Колко неочаквано! До шестнадесет години — една трета от цялото население. Гледай ти, една трета! А до сигнала на насочването остават още седем часа, ох, колко лошо!… Насочващия трябва много да се пази.

Кисельов не отговори и вероятно ободрен от това, Рубченко подкрепи Сур:

— Проклета работа! Знаеш ли колко Десантници има на телескопа? Не взехме нашия насочващ…

— Млък! — избухна Кисельов. — Петоъгълник двеста, спомни си за разпрашителя! Я тръгвай в града и действувай по графика… Ако намериш момчето, обезвреди го. Тръгвай! Ескадрата чака на орбита, а някакъв си Петоъгълник си позволява да разсъждава…

Мишката пак се размърда под закачалката. Скръцна вратата на склада — като стъпваше тежко, мина Рубченко. Бинтовете ги нямаше на главата му.

Почти веднага след него излязоха Сур и Кисельов. Но първо си поговориха за това, че сигналът ще бъде изпратен в двадесет часа плюс минус пет минути, а дотогава трябва да се държат, ако ще да пукнат. Като минаваше по коридора, Сур попита:

— Следователно висшите разряди са съсредоточени при телескопа?

— Засега целият щаб е в движение.

Те затвориха вратата на стрелбището отвън. В коридора стана съвсем тъмно. Дисциплинираният завеждащ на стрелбището не беше забравил да изгаси осветлението в склада. Стьопка, за да се утеши, си промърмори: „Вие — с пръст в уста, а пък аз — с оръжие…“, Промъкна се в склада и вече протегна ръка към касата… Дяволска работа! Ключовете се въргаляха от другата страна на къщата, в канала пред задънения прозорец на залата за стрелба! Втурна се за ключовете. Спря. Вече са съобщили на своите по говорещите неща. Колко са, не се знае. Всеки може да го хване за яката. Даже Верка не е сигурен — ако го срещне някой от ония типове, край! Верка, Верка… Нещо не е наред с децата. Проверяват ги… Степан седна до масата да помисли. На пода в склада заедно с бетона от стената се въргаляха бинтове, памук. Сур затвори външната врата. Значи не се кани да се връща. Значи докато всичко свърши, той може да остане тук.

Има хляб, захар, яйца. Вода в чешмата. През нощта ще се измъкне, ще извади ключовете — и е въоръжен като в крепост. Ако рекат да нахълтат — ще стреля през вратата. Има газов котлон и фиде. И книги.

През прозореца виждаше гълъбарника — яркозелените стълбове, мрежата. Представи си как си стои като мишка под закачалката, а Верка го чака в гълъбарника, докато онези го намерят. Малчуганът вече трябва да се появи.

Стьопка поседя около пет минути, загледан през прозореца. Мислите му се удряха в „малкия посредник“ като в каменна стена. Значи така действуват! Оная зелена кутийка, която Кисельов доближи до вратата на сутерена; ето какво е донесъл в раницата сержантът — „малки посредници“. Те внушават на хората разни „Квадрати“ и „Ъгли“ и ги карат да помагат на пришълците. Стьопка за първи път твърдо произнесе тази дума в себе си. Да, пришълци, и те искат да хипнотизират всички хора! Не да ги убият, а да ги покорят с хипноза. Това е гнусно. Нямаше да е толкова страшно, ако имаха само един „посредник“-хипнотизатор. С него не можеш да обработиш много хора. Но ако всеки от хипнотизираните се разхожда с такова нещо в джоба? Тогава и цяла армия не може да им излезе насреща. Какво да прави? Дяволска работа! Когато заминаваше, Альошка не знаеше за малките „посредници“…

Слънцето беше заобиколило къщата и светеше в прашните стъкла; качи се на леглото, за да се увери — Валерик е. Тичаше с малко кафяво куфарче, краката му в къси панталонки бързо се стрелкаха. Стьопка сви рамене, въздъхна и излезе навън. Огледа се, с един скок се качи в гълъбарника.

Едва успя да убеди Верка да се прибере в къщи и там да чака следващата заповед. Като остана сам, облече роклята, скри панталона си в куфарчето и слезе от гълъбарника. Много му беше неудобно с роклята. Умницата Малгоша се бе сетила да му изпрати и забрадка от същия като на роклята плат на бели точки. Наскоро бяха чели как Хък Фин се преобличал като момиче. Степан запомни добре: не трябва да си пъхаш ръцете в джобовете, а когато ти хвърлят нещо в коленете, за да го хванеш, не трябва да ги свиваш, а да ги разтваряш. Така беше написано.

Първото нещо, което направи, бе да извади ключовете от дупката — ужасно неудобно беше да се пъха с пола. Върна се в стрелбището, пренесе всички винтовки от склада в залата за стрелба и ги скри под чувалите с пясък. След това сложи в куфарчето два бойни пистолета, две кутии с патрони, пълнители. Заключи касата, склада, ключовете сложи пак в куфарчето на Малгоша и излезе.

Накъде да тръгне?

Степан искаше да се промъкне до района или до военната част, която бе недалеч от шосето. В два часа стигна до автобусната спирка. Нали не знаеше, че рейсовете на автобусите са отменени, че на осем километра от града има пост и не пуска никого. Разказаха му всичко това на спирката. Там възбудени хора шумяха, високо ридаеше жена в черна рокля. Върна се някакъв камион, пълен с хора, те се изсипаха долу с викове: „Върнаха ни! Милицията не пуска! Мостът е разрушен!“ Застанала на стълбите на автогарата, касиерката успокояваше хората. Един младеж попита Степан, като го взимаше за момиче:

— Накъде си тръгнала?

— В района, чичко.

Младежът кимна.

— На гости ли?

Стьопка не отричаше — на гости.

Пъхнал ръце в джобовете си, младежът пристъпваше от крак на крак и ядосано пушеше, без да сваля очи от касиерката. Беше висок, с антрацитеночерен перчем. Имаше интересна уста — извита като лунен сърп, така че изглеждаше като усмивка върху бледото му, злобно лице.

— Как се казваш?

— Малгоша — изтърси Стьопка, без да помисли, и заотстъпва, защото младежът сведе очи и промърмори:

— Виж ти, колко си пораснала. Не мога да те позная… — Той изплю угарката. — Я си върви в къщи.

Обърна широкия си гръб и се вклини в тълпата. След секунда антрацитената му глава вече блестеше настрани — седна на една пейка насред градинката и запуши.

Степан започна да се промъква към него, защото младежът му внушаваше доверие. И не беше от ония. Как беше познал ли? Много просто. Те с Малгоша никак не си приличат. Тя е мургава и тъмновежда, а Стьопка — рус и луничав. Човек от ония, който познава Малгоша, непременно би заподозрял нещо нередно, нали Рубченко-„Десантника“ беше предал белезите на Стьопка.

Но непознатия не го свърташе на едно място. Скочи, пак изплю угарката, промъкна се към касиерката и се разкрещя:

— Кога ще направят понтони, кажете точно! Кога? Извикали ли са сапьори?

— Аз съм дребна риба! — пищеше касиерката. — Аз не командувам сапьорите!

— А Берьозовое? — кресна перчемлията.

— Там е кално, кално е! — късаше си гласните струни касиерката. — Кално е, колите затъват!

— Рааазбрано — рече младежът и отново се скри в тълпата.

Степан се надигна на пръсти и видя до перчема му милиционерска фуражка. Младежът енергично се нахвърляше на милиционера. Веднага ги обгради купчина народ. Степан се качи на пейката. Дяволска работа! Рубченко бе успял да се преоблече в униформа. Перчемлията говореше с възкръсналия капитан!

Рубченко хвана младежа за десния лакът. Отстрани изглеждаше съвсем невинно: внимателен офицер от милицията обяснява положението на развълнуван гражданин. Да, изглежда, работата ставаше лоша — оня се хвана за сърцето… Още не беше успял да си свали ръката и Стьопка вече бе изчезнал, такива ми ти работи… Сега всичко бе въпрос на време — рано или късно ще си спомни за лъжливата Малгоша…

Напъха се в пролуката между павилиона „Зеленчуков пазар“ и празните сандъци. Часовникът на автогарата показваше два и петнадесет. Така мислеше, че чак косата му мърдаше. До неизвестния сигнал оставаха по-малко от шест часа. Дори по някакво чудо да успееше да се промъкне до района, до сигнала щеше да остане час, най-много час и половина. Това първо. Второ: Альошка и докторката може би са успели да се промъкнат. Те са с кола и даже с бластер. И трето, той, Стьопка Сизов, хукна към автогарата от страх, от чист страх. Изплаши се от онези, които бяха решили да се отърват от него.

Когато Стьопка започне да се съмнява в смелостта си, нищо не може да го спре. Сега вече знаеше, че няма да замине, даже да му изпратят персонален самолет. Има оръжие. Проникнал е в плановете им. Има сигурна маскировка и хич не му пука, че е сам и на никого не може да се довери!

— Не ми пука! — измърмори Стьопка. — Пък и на тях от мене още по-малко им пука. Ама че дяволска работа! Цяла ескадра на орбита…

Би-биип… — пропя автомобилен клаксон. Пресипнал глас извика:

— Карам до Синия Камък и до телескопа! Безплатно!

До телескопа ли? Стьопка хукна през градинката покрай децата с въженцата и се покатери в камиона — същия, който се бе върнал пред него на автогарата. Засвири вятърът, замяркаха се един след друг млекозаводът, втори микрорайон, училището, универмагът, пощата, синята табела на милицията, къщата със стрелбището. Степан седеше, притиснал куфарчето до гърдите си. Все пак здравата се беше оплел и простото решение, което се въртеше в главата му, се изплъзваше, както се изплъзва от ръцете парче сапун, паднало във вода.

Би-биип… — отново пропя клаксонът и Стьопка хвана решението. Сигнал! Сигнал в двадесет часа — насочващ — ескадра!

Тя чака на някаква орбита, ескадрата, пришълците са там, а тук не са истинските пришълци. Те трябва да подготвят плацдарм и в двадесет часа да изпратят сигнал от „насочващия“. Какво е това „насочващ“? Те самите казаха, че нямат свой „насочващ“. Използуват телескопа като „насочващ“. Нали нашият радиотелескоп не е обикновен, той и приема, и предава — разказваха ни, като бяхме там на екскурзия. Може да приема радиоизлъчвания от Космоса и може да управлява полета на космически кораби. Да ги насочва към целта. Насочващ, разбирате ли? Хипнотизираните действуват като преден десант и в двадесет часа ще изпратят на истинските пришълци сигнал: плацдармът е овладян. По лъча на нашия радиотелескоп лъжливите пришълци ще могат да насочат и хиляда кораба и те съвсем спокойно ще си кацат край нашето градче! Сега нямаме даже телефон, като в каменния век! Корабите ще си кацат и никой нищо няма да знае.

„Онези направо трепереха, като говореха за телескопа — мислеше си Степан. — Когато Петоъгълника каза: «Не взимаме свой насочващ», Китариста направо изкрещя… Те и Тугарино са го избрали заради телескопа…“

Над Степан се наведе някаква добродушна лелка, която носеше в една кошница писукащи пиленца, и попита:

— Момиченце, ти от тиф ли си боледувало? — Той не отговори, а тя високо се завайка: — Аз такава майка бих я пратила да чисти риба, а не деца да възпитава!…

Някой се засмя и попита защо пък да чисти риба, а лелката кудкудякаше, че момиченцето е остригано, бледо и си бърбори несвързано, а да чистиш риба не е като да възпитаваш деца. Оказа се, че забрадката на Малгоша се въргаляше на пода и лелката с пиленцата я завърза на главата на Стьопка „модерно“, под брадата — едва не го удуши.

— Хеликоптер, хеликоптер! — извика някой.

Наистина! От юг, откъм районния център бръмчеше зелено водно конче и Стьопка едва не падна от камиона, който бе забавил ход, за да може шофьорът и всички пътници да се полюбуват.

У-ру-ру! Хеликоптер, военен! Значи докторката и Альоха са се промъкнали и сега вече ще се сложи ред!

Забрави, че през Берьозовое биха могли да стигнат до районния център едва след половин час, и крещеше „у-ру-ру!“, докато хеликоптерът кацаше на совхозното пасище, издухвайки купчинките миналогодишен фий. Едва бе кацнал, когато от близката горичка се измъкна газката на градския съвет и плътно се приближи до хеликоптера под бавно въртящия се винт. Виждаше се как брезентовият покрив на газката се люлее; камионът със Стьопка минаваше съвсем наблизо до мястото на кацането.

От тумбестата кабина се измъкнаха двама — военен и цивилен. Двама местни ги посрещнаха между машините. Стьопка не можа да види посрещаните — пречеше му колата.

Добре виждаше пристигналите: майор, пристегнат в кръста, с едро, красиво лице, а цивилният — немного висок, с ефектна, блестяща, прошарена коса, в елегантен тъмносив костюм и с началническа осанка.

Всички се насладиха на срещата, камионът забибитка и за петдесети път през този безкраен ден Стьопка видя проклетия жест — с двете ръце за сърцето, — двама души, четири ръце…

Сви се в ъгъла си. Двама души, още двама. Изведнъж го обзе безнадеждно отчаяние. Всичко ставаше толкова лесно, толкова спокойно… Превземат ни без нито един изстрел. Екипажът на хеликоптера сигурно нищо не е забелязал: докараха пътниците, където им беше заповядано, и — бр-р-р! — забръмчаха обратно. Онези биха могли да завладеят и хеликоптера, но кой знае защо, не пожелаха. Смилиха се. От всички зрители само четиринадесетгодишното момче разбираше това. То пътуваше към телескопа и на коленете му имаше куфарче с два пистолета и стотина патрона към тях. Само това. Нищо друго.

Влизай!

— … А какво удоволствие беше да изпием по чашка и да си замезим със зелев кочан!…

След Синия Камък камионът остана празен. Единственият пътник, който правеше компания на Стьопка, бе малко синеоко старче, изправено, с високо, изпъкнало челце и смешна уста. Долната му устна бе извита на кравайче, като на Валерка, когато се кани да ревне с цяло гърло. Стьопка не го познаваше, защото старчето беше от село и направо оттам бе отишло да се наеме като пазач на телескопа. По пътя от Синия Камък разказа как по-рано, на село, бил много як, как и двете войни не могли да го огънат, а седящата работа така го съсипала, че четири седмици лежал в районната болница. Целият почервеняваше от смях, когато си спомняше как „храната непосредствено до леглото ти я карат на гумени колела“. И му забранили да пие и пшенично вино, и леко вино, и даже бира…

Така си бъбреше той, пулеше веселите си очи, а Стьопка си мислеше за своето и изглеждаше, че изобщо не го слуша. Но когато старчето попита защо „мадмазел“ отива на телескопа, Стьопка изведнъж изтърси:

— Нося пакет, дядо.

— Много си делова — отбеляза старчето. — За кого е пакетът?

— За Вячеслав Борисович Портнов — отново изтърси Стьопка.

— Голя-я-ям човек! — възхити се спътникът, но на подвижното му личице се мярна нещо иронично. — Голя-я-ям… Не пие!

Изглежда, иронията се отнасяше за последната забележка към характеристиката на Вячеслав Борисович. В главата на дядото изобщо не можеше да се побере как здрав, млад и „голям“ човек по собствено желание се отказва и от пшенично вино, и от леко вино, и даже, както се говореше, от бира.

— А какво има в пакета?

— Не зная — каза Стьопка. — Моята работа е да го предам.

Разчиташе, че дядото, като пазач, ще го заведе при Портнов. Несъмнено старчето не беше от онези — смееше се весело, тънко, звънливо и много комично отваряше голямата си уста с едри, черни зъби. Онези се смееха грубо, късо. Сякаш лаеха.

— Ще го предадеш, ще го предадеш, ей сега ще го предадеш — бъбреше спътникът му. — Може да се каже, вече стигнахме… Постовият ще позвъни, Портнов ще изпрати на портала Зойка, секретарката, ще получиш шоколад — и айде… Михалич! — закрещя още от камиона на постовия който стоеше пред портала. — Михалич, тука мадмазел носи пакет за Портнов.

Стьопка бе забил очи в носовете на обувките си. Добре се натопи! Разбира се, нямаше никакво намерение да даде куфарчето с оръжието на някого от онези. Искаше, представяйки се за куриерка, да се промъкне при Портнов, а най-добре при професор Бистров, директора. А сега какво? Да каже, че се е пошегувал, тоест тя се е пошегувала и няма никакъв пакет? Или да настоява да го заведат при Портнов?

Седя в камиона, докато шофьорът не го изгони. Скочи. Пистолетите изтракаха в куфарчето. Дядото, спътникът му, припряно се отърсваше. Охраната пред портала басово рече:

— Помислих, че си довел внучката си. Здрав ли си?

— Е-е! Имаше си кучето къща… — занарежда старчето.

— Пак ли пусна плочата — прекъсна го постовият. — Върви в дежурната стая, Прокофиев… Ще ти прочетат устава… новия. Ха-ха!

Вероятно Стьопка бе пребледнял: много добре знаеше какъв „устав“ ще прочетат на веселото старче в дежурната стая. Постовият няколко секунди го разглежда с мрачен интерес.

— Какво носиш?

Стьопка не отговори, печелеше време.

— Я да видя — постовият протегна ръка към куфарчето.

Стьопка отстъпи две крачки.

Постовият се усмихна, наведе глава и заразглежда момиченцето. Стьопка решително издържа погледа му. А хвани ме де, опитай… Михалич сви рамене, изплю се и махна с ръка към портала:

— Тичай наляво, към лабораторния корпус, по стълбата на втория етаж и наляво до края.

Стьопка тръгна. През портала и наляво по чистата бетонна пътечка, по размазаните линии на сенките, падащи от стоманените подпори на телескопа. Вървеше с тая проклета пола и не можеше да си пъхне ръцете в джобовете, а отзад, от портала, го гледаше мрачният Михалич. И не се знаеше какво го очаква занапред. Онова неизвестно нещо, което може да хипнотизира хора за част от секундата, владее бластери, зелени радиостанции — „голи охлюви“, и всякакви такива дяволии, много лесно, мислеше си Стьопка, много лесно би могло да проследи всяка негова стъпка, да разбере какво носи в куфарчето и нарочно да нареди да го пуснат.

Ето я сградата. Още две крачки и ще мине от едната сенчеста ивица в другата. Ето я сградата и вратата. Влизай! Откога си мечтаеш за по един пистолет в дясната и в лявата ръка — влизай! Умееш да стреляш с лявата, да стреляш и да улучваш. Иска ли ти се да стреляш, Степан? Не свивай към входа, върви направо, покрай хълма, към оградата… Нямаш никакво желание да стреляш, нали?…

Влезе. Зад стъклената врата мекият изкуствен килим напълно заглушаваше стъпките. По стълбата като река се стичаше мека пътека. Стьопка се изкачваше с усилие, сякаш плуваше срещу течението. В сградата беше тихо и безлюдно, тишината звънеше в ушите. Празният коридор гледаше към Степан с блестящите очи на лампите си. Малкото врати бяха дебело тапицирани с кремава изкуствена кожа.

Табелките висяха наклонено върху изпъкналата тапицерия: на Стьопка му блестеше, беше нисък. Повдигаше се на пръсти, за да прочете: „Р. А. Липилиен“, после: „З. Б. Кротова“ и ето „В. Б. Портнов“.

Степан се огледа. Стори му се, че невидимите пришълци-хипнотизатори висят над вратите като въздушни балони и го гледат с невидими очи. И за да се спаси от невидимите очи, дръпна вратата и се озова в тъмно, тясно коридорче. Напълни гърдите си с въздух, блъсна втората врата и се намери в кабинета, срещу бюрото.

Мислите си, че не могат да ви убият

— Здравей, здравей! — Портнов се усмихваше и кимаше, надзъртайки иззад настолната лампа. — При мене ли, момиченце?

Ослепителното слънце светеше в стъклената стена на кабинета. Стьопка присви очи.

— При мене ли? — повтори Портнов, Понадигна се, погледна куфарчето.

Стьопка кимна — гласът му беше изчезнал.

— Е, казвай…

Стьопка бързо приседна на стола отдясно на вратата, сложи куфарчето на коленете си, открехна го. Все още усмихвайки се, Портнов постави върху бюрото плоска зелена кутийка, колкото табакера. Същата кутийка Китариста бе приближил до вратата на стрелбището. Стьопка я позна, но вече нямаше време да се плаши. Задържа капака на куфарчето с лявата си ръка, с дясната напипа дръжката на „Макаров“, извади го и предупреди:

— Спусъкът е с „шнелер“2, стрелям без предупреждение… Ръцете!

Ръцете на инженера безжизнено се отпуснаха върху бюрото. Сивите безжизнени устни проговориха:

— Пистолетът не е играчка за момиченца. Дай го тук.

— Тая няма да я бъде… Оставете онова нещо на мира!

Ръката се отмести от зелената кутийка. Инженерът дълбоко въздъхна, бузите му сякаш се позачервиха.

— Играеш си на разузнавачи, а, дете на века? Всъщност какво искаш?

— Почакайте — каза Стьопка. — Първо, ще ви кажа само това. И не забравяйте за „шнелера“! (Онзи кимна внимателно.) Зная, че си мислите, че не могат да ви убият. Че ще оживеете, нали?

— Ти си луда — прошепна инженерът. — Бъркаш нещо.

— Нищо подобно. Нали разбирате, че от такова разстояние главата ви ще се пръсне на парчета…

Инженерът пак кимна и присви очи. Стьопка си помисли, че не трябва да му разправя за оживяването.

— Да предположим, че разбирам — проговори Вячеслав Борисович. — И после? Откъде ти дойде на ум, че не могат да ме убият?

— Това не ви засяга. Вие трябва да извадите от строя телескопа.

— Защо?

— Вие знаете.

Инженерът се усмихна:

— Може ли да се почеша по врата? Не може… Е, да приемем, че съм се почесал. Та как според тебе ще извадя телескопа от строя?

— Все ми е едно как.

— Разбери, дете на века. Да предположим, че съм се съгласил и съм тръгнал към апаратната с тояга в ръка — да чупя и да троша. Тогава и ти ще тръгнеш заедно с „шнелера“ си, иначе просто ще те заключа отвън. Така ли е?

Стьопка мълчеше.

— Така е. А пред входа на апаратната и на още някои места има въоръжена охрана. Нашето поведение ще й се стори малко странно. Тук не е прието началството да ходи пред дулото на пистолет. И то с „шнелер“. Та по-добре ми дай пистолета и си върви по живо, по здраво…

„Възрастните съвсем за нищо не ни имат — мислеше си Стьопка. — Този даже хипнотизиран не е поумнял. Не вярва, че момиче може да го опушка. Ама наистина, как ще развали телескопа? Това не ти е ей така, да пъхнеш жичка в контакта.“

— Все ми е едно — каза той на глас. — Вие сте инженер. Така че, мислете. Аз ще броя до десет, после ще изпразня целия пълнител в главата ви. Така че, мислете.

— Едно…

Бързо се наведе и без да сваля очи от Портнов, остави куфарчето на пода. Изправи се, стана. Роклята силно се врязваше под мишниците и беше ужасно да гледаш пред себе си лицето на човека, в когото ще се наложи да стреляш — ето какво чувствуваше Стьопка. Той броеше:

„Четири… пет… шест…“ и се приближаваше все повече, и гледаше в неподвижните, странно блестящи очи на инженера. Когато спря пред самото бюро, преброи „осем“ и изведнъж усети, че умира.

… Имаше чувството, че току-що е произнесъл „осем“. Кой знае защо, се въргаляше по гръб, със затворени очи, с глава, обърната наляво. Поотвори очи — до главата му стояха крака в светли панталони.

Вячеслав Борисович стоеше над него. В дясната си ръка държеше пистолет — за дулото. Дяволска работа! Това беше пистолетът на Стьопка! Изглежда, току-що беше минал в ръцете на инженера. Стьопка, без да му мисли, се хвърли, за да го хване за дръжката, но Портнов отскочи — лицето му беше сиво, а очите разширени от уплаха; неумело хвана пистолета за дръжката, изпъна ръка и натисна спусъка. Ударникът изщрака. Засечка.

Стьопка не се изплаши, когато дулото се втренчи в очите му. Светът му изглеждаше неистински. Сигурно и на обърнатият нагоре с краката бръмбар му изглежда такъв. Стьопка седеше и безпомощно гледаше инженера. А той, без да изпуска от лявата си ръка зелената кутийка, издърпа затвора на пистолета, надникна в патронника и сви рамене:

— Не е зареден, разбира се… Стражари и апаши!

Не е зареден, дяволска работа! Разбира се, той зареди само единия пистолет, после забрави и в ръката му е попаднал точно празният! Зареденият е в куфарчето. Това му бе спасило живота.

Инженерът въздъхна. Лицето му порозовя и устните му се изкривиха в привичната усмивка. Пъхна пистолета в джоба си, измери Степан с поглед и промърмори:

— Нима комонс?

Тръгна към бюрото. Спря. И сякаш реши — вдигна кутийката, дръпна нещо в нея и отново, за трети път през този ден. Степан изпита смъртна мъка и смъртно безпаметство и за трети път се свести.

Повдигаше му се и много му се искаше да плаче. Пак лежеше по гръб. А инженер Портнов седеше зад грамадното си бюро и го гледаше.

— М-муцуна! — каза Степан. — Ти! Муцуна! Фашист! Предател!

Лежеше и ругаеше Портнов, омразата го притискаше към пластмасата на пода.

— Предател, предател, предател!!!

— Е де, е де — рече Портнов. — Моля, без тежки изрази. „Фашист, предател…“ Кой при кого се появи с оня, как беше, „шнелера“? Лежи си, не ставай. Подът е мръсен, ама… — изхъмка. Личеше, че е в пълно недоумение и поглеждаше към Степан със страх. — Впрочем, стани. Не те виждам през бюрото.

— Какво искахте да направите с мене? — яростно изкрещя Степан и скочи.

— Трябва ли да знаеш, това е въпросът! — Инженерът го държеше под прицела на странното си оръжие. — Това е въпросът… От друга страна, вече знаеш прекалено много. А? Нали така е прието да се казва? (Стьопка мълчеше.) На два пъти опитах да прехвърля в тебе Десантник и на два пъти ти не го прие. Макар че „посредникът“ е поставен на пълна мощност…

Стьопка изведнъж попита:

— Това „малък посредник“ ли е?! А какво означава да прехвърлите в мене Десантник?

— О, всеобща образованост — измърмори инженерът. — О, чудеса на Вселената… Ти наистина прекалено много знаеш. Къде е Степан? Казвай!

— Кой Степан, чичко? — попита Стьопка. Тогава инженерът взе телефонната слушалка, затисна я между рамото и главата си и започна да почуква по вилката. В свободната си ръка държеше зелената кутийка на „посредника“. А Стьопка изведнъж се изпоти. Разбра, че сега Портнов ще извика някого, може би веселият дядо-пазач, и ще заповяда да отведат момичето и да го пречукат. Но внезапно осъзна, че Портнов не е могъл „да прехвърли в него Десантник“ или както Стьопка наричаше това, да го хипнотизира. И поради това не е могъл да узнае какво още има в куфарчето. Не знае за втория, заредения пистолет…

Портнов сърдито духаше в слушалката, като здраво стискаше „посредника“ в ръка. Куфарчето, леко отворено, беше на две крачки от Стьопка. Езичето на ключалката се беше подвило навътре и не бе позволило на капака да се затвори.

Стьопка прецени разстоянието. Инженерът, извил очи, набираше някакъв номер. Стьопка скочи, блъсна капака… Блесна синята дръжка, той я грабна и стреля наслуки, като едновременно натисна и спусъка, и предпазителя. Бу-ум! Бу-ум! — изтрещяха стъклата. Първият куршум разби слушалката на парчета, вторият отлетя настрани.

Инженерът изпусна слушалката и затвори очи. Стьопка омекна. Стори му се, че черепът на инженера се е пръснал на бели парченца. Провървя му — бе улучил слушалката… Приближи се до бюрото, като едва дишаше, и извади „посредника“ от голямата слаба ръка. Кутийката беше тежка. От едната страна имаше малка вдлъбнатинка, от другата — два конеца, дълъг, и съвсем късичък. С малки топчета накрая.

— Ама че работа… — прошепна Степан.

Точно тогава Вячеслав Борисович отвори очи. Беше леко контузен — бузата му бе одраскана от парченцата пластмаса. Втренчи се в кутийката в ръцете на Стьопка и тихо, с пресеклив глас проговори:

— Дай ми го… Дай ми го… Ще се взриви!

— В никакъв случай — каза Степан, без сам да си вярва.

Инженерът го гледаше с ужас. Беззвучно мърдаше сивите си устни.

— Ама вас ви е страх от мене — рече Степан.

— Дай го! — Гласът беше сподавен, пресипнал. Степан вдигна „посредника“, премери дължината на двата конеца. За да включи „посредника“, както седеше зад бюрото, инженерът би трябвало да дръпне дългия конец. Късият бе малък. Защо има два конеца? Сам не си вярваше. Само виждаше, че онзи примира от ужас, а и нямаше защо да бърза със стрелянето. И дръпна късия конец.

Кутийката стана по-тежка. Инженерът затвори очи.

Нищо друго не се случи.

Стьопка отстъпи, блъсна се в стола. Седна. Краката не го държаха. Пистолетът подскачаше в ръката му. Би трябвало да заключи вратата, помисли си. Отвън можеха да чуят пукотевицата, макар че вратите са две и едната е тапицирана. Само че откъде да вземе ключ?

Портнов се размърда и замърмори, без да отваря клепачи:

— Защо колетът ми е при вас?… Какво? — Изведнъж погледна Стьопка с прояснени очи: — При мене ли, момиченце? Заспал съм. Странно…

Стьопка имаше чувството, че всеки удар на сърцето му го блъска в облегалката на стола. Нима бе успял? Ох, нима бе успял?

— Стига сте се престрували — промърмори. — Няма да ви помогне.

Инженерът прокара ръка по бузата си и погледна окървавените си пръсти. Вдигна счупената слушалка, разгледа я, закрепи я някак си върху апарата. И изведнъж забеляза пистолета в ръката на Стьопка, започна да разглежда ту слушалката, ту пистолета. Огледа се, откри дупките от куршумите в стената, сви рамене.

Ако се преструваше, правеше го много артистично. С крива, безумна усмивка избърбори:

— Не би ли могла следващия път да ме будиш по-деликатно?

— Не се преструвайте — още веднъж рече Степан.

Вячеслав Борисович затвори очи, отвори ги, намръщи се строго и помоли:

— Слушай, момиченце, ако ти трябва нещо от мене, скрий някъде патлака си. Аз пред дуло не разговарям.

Степан изведнъж се сети как да го провери. Постави „посредника“ на стола и заднишком отстъпи към прозореца.

— Искате ли да се хванем на бас, че ще го улуча от първия изстрел?

Без съмнение, предишният Вячеслав Борисович би се изплашил страшно за скъпоценния апарат. А този, обратно, оживи се и предложи:

— Бухай целия пълнител, дете на века! Залагам тази писалка, че няма да улучиш повече от един път. — И за по-голяма искреност чак опули очи.

Както си стоеше, Стьопка седна. Подействувало е, значи. „Посредникът“ е подействувал в обратна посока! А през това време инженерът отвори уста, бръкна с пръст и извади отвътре зеления „гол охлюв“. Тъжно го погледна и промърмори:

— Да не би още да спя, а? Защо си ми пъхнала в устата това? Сръчно момиче си, но въпреки всичко няма да улучиш, хващам се на бас.

Тоест, продължаваше да хитрува, за да може Степан да изстреля целия пълнител в „посредника“ и пистолетът да стане безопасен. Но ако не се преструва, значи не помни нищо от момента, когато са го хипнотизирали.

Стьопка се боеше да повярва в късмета си. Неизвестно още колко би се колебал, но инженерът извади от джоба си втория пистолет и така се стресна, да ти е драго да го гледаш! Пребледня и хвърли пистолета, а Стьопка го досмеша, че човекът не се бе изплашил от оръжието в чуждите ръце, а пък се шубелиса, като го намери в собствения си джоб. Стана му смешно, рукнаха му сълзи и като се давеше с тях, забърбори:

— Вячеслав Борисович, Вячеслав Борисович! — А пък инженерът седеше до бюрото и го гледаше с отворена уста.

Стьопка получава инструкция

Въпреки всичко положението си беше отчайващо. Всеки момент можеха да се появят другите хипнотизирани — Стьопка не се съмняваше, че всички тукашни сътрудници са от онези. Биха могли да се появят или заради шума, или просто по работа, можеха да извикат Портнов и по „голия охлюв“. А Вячеслав Борисович нищо не помнеше. За него времето беше спряло в милиционерската барака, а се бе събудил на бюрото си. Той абсолютно нищо не знаеше. А отгоре на всичко — преоблеченият като момиче Степан, пистолетите, одрасканата буза и главата, която бучи след контузията…

— Вячеслав Борисович, аз ви разхипнотизирах! — крещеше Стьопка.

Вячеслав Борисович го избиха едри капки пот, кой знае защо, замрънка нещо с тънък глас:

— За болните, живеещи в селището, са организирани потилни стаи с такса за потене на едно легло 50 копейки.

— Какви стаи? — попита Стьопка.

— Потилни, какви други? Момиченце, за бога, какво означава този сън?

— Аз не съм момиче — изтърси Степан. — Това не е сън, а пришълци.

— А! Разбира се, разбира се, бях забравил — кротко каза инженерът. — Разбира се, пришълци! И трябва да се съобщи за тях на когото трябва, нали? Да, ама телефонът, така… А пък аз, колко жалко, проспал съм пришълците… Как изглеждат? Ти, значи не си момиче?

Стьопка смъкна забрадката от главата си.

— Аха… — Очите на Вячеслав Борисович пак се събраха на носа. — Наистина си бил момче… Е, ще вървим ли да разкажем за пришълците?

Стьопка притича до него:

— Вячеслав Борисович, не съм изперкал, честна дума! Разберете, вие не сте спал, вас пришълците ви хипнотизираха в бараката! Помните ли? А аз ви разхипнотизирах с това нещо… Ето това е техният апарат за хипнотизиране, само не дърпайте конеца.

За всеки случай държеше „посредника“ в ръката си.

— В бараката, точно така… — промърмори Портнов. Личеше, че се мъчи да си спомни и не може. Каза:

— Точно така… Заведоха ме в бараката, но бих искал да зная какво е станало по-нататък? Откъде знаеш за бараката?

— Бях от другата страна на стената, гледах. Те бяха сложили в бараката „посредник“, с който хипнотизираха! Първо вас, после шофьора ви, а после вие взехте „малкия посредник“ и заминахте. Не помните ли?

— Не помня — рече инженерът.

Погледът му блуждаеше по бюрото, търсеше да се закачи за нещо, да си спомни каква да е глупост, да запълни макар и с дреболия четиричасовата дупка в паметта си. Пак се изпоти, сякаш се бе къпал, но вече не говореше за „потилни“ стаи.

— Те хипнотизират — шепнеше Стьопка. — Те вече всички, всички — и от милицията, и от пощата, и от градския съвет… Искат да изпратят сигнал по вашия телескоп до корабите си на орбита в осем часа вечерта. Наричат телескопа „насочващ“, разбирате ли? Не дърпайте!! — Прибра кутийката.

— Какво?! — извика инженерът. — В двадесет часа?! — Най-сетне погледът му се хвана за нещо на бюрото. — Как се казваш? А-а, Степан? — Вдигна календара от бюрото, повъртя го, остави го. — Това, малкото, какво е?

Стьопка започна да му обяснява: радиостанция, такава, която се залепва в устата, на „твърдото небце“. А с това нещо може да се хипнотизира човек, той само ще притисне ръце до сърцето си и готово! Но пак с него може да се действува и в обратна посока — ако се дръпне късото конче — и той, Стьопка, точно така бе освободил Вячеслав Борисович от хипнозата. Те наричат това нещо „малък посредник“…

Разказваше бързо, не много свързано, защото всяка секунда беше скъпа. Дяволска работа! Портнов излезе много странен човек. Като разбра, че самите пришълци никъде не са видени, изведнъж се засмя и извика:

— Правилно! За какъв дявол да мъкнат със себе си тленните си тела из Космоса, като може да се ограничат само със съзнанието? Браво!

Скочи, затича от прозореца към стената, пак към прозореца, почука по стъклото и промърмори с неясна интонация — нито зла, нито весела:

— А? Проблемът за контакта! Първо ти ме повози, после аз ще те пояздя…

— Вячеслав Борисович, по-бързо, трябва… — напомни му Стьопка.

— Да, да, измислих нещо… — Обърна се, с един скок се озова при бюрото и със същото неразбираемо изражение на лицето погледна Стьопка. — Ще приемем, че приятелят ти не е стигнал до града. И че отговорността за съдбата на Земята се е стоварила върху нашите крехки рамене. Почини си пет минути… — И започна бързо да пише в големия бележник. — Сега ще измислим нещо интересничко за тях… Палавници! Насочващ им притрябвал… Така да се отнасят с благородния инструмент!

Степан гледаше през рамото му. Той бързо написа отгоре на листа: „Инструкция как да се повреди телескопът“ — и веднага задраска написаното. Стьопка мислено одобри поведението му: не биваше да се говори на глас за диверсията. Ако подслушат това — няма да се размине… Сигурно вече за десети път си спомни разговора, който самият той бе подслушал, скрит под кожуха на Сур. Как изръмжа Кисельов, когато Рубченко понечи да каже нещо за телескопа: „Спомни си за разпрашителя!“

Поклати глава. Тоя „разпрашител“ трябва да е дяволски страшно нещо — след тези думи цялата компания изплашено млъкна. Приятно му беше да си мисли, че и те се страхуват. И тогава Стьопка видя в настолния календар името си, написано с дребния, остър почерк на Портнов.

Пишеше:

— Охо, моите белези — рече Стьопка. — Това сте го писали под хипноза, нали? (Инженерът си промърмори нещо неразбрано под носа.) А кръстчето за какво е?

Писалката безшумно летеше по хартията и без да спира нейния бяг, инженерът отговори:

— За вечна памет. Ясно ли ти е? Тогава завържи по-добре забрадката, нали си момиче… — Посочи с ръка наляво, в ъгъла.

Ъгълът беше ограден със завеска. Вътре имаше умивалник и огледало. Стьопка въздъхна и си изплакна ръцете — прекалено мръсен беше за момиче. Избърса се със служебната кърпа и си завърза забрадката. Направи си презрителна гримаса — истинско момиче, чак да ти призлее. Обезпокоен изскочи от ъгъла, дотича до вратата… В коридора — никакво движение. Ако онези подслушват, отдавна вече щяха да са тук. А след изстрелите — положително. Впрочем „голият охлюв“ не би могъл сам да чува — за да разговарят, онези лягаха и си затваряха очите.

Вячеслав Борисович още пишеше. От прозореца не се виждаше нищо интересно — прашните брези стояха неподвижно, а телескопът и порталът бяха от другата страна, зад ъгъла. Някаква машина монотонно чукаше. Стьопка се сети за оръжието и зареди и двата пистолета. Добави в единия липсващите два патрона, а във втория сложи цял пълнител. Поколеба се, но постави „посредника“ на бюрото. Вячеслав Борисович шумно откъсна листа от бележника и каза:

— Дай и на мене една играчка. Благодаря. — И с отвращение пъхна пистолета в джоба си. — Страхувам се, че ще ми потрябва още преди залез слънце. „Посредника“ ли оставяш, правилно… Ето, на… — Подаде му изписания лист. — Ще го прочетеш, като излезеш от портала, на скришно място. Скрий го добре. И хайде, дим да те няма оттука. Съветвам те на първо време да пъхнеш играчката в пазвата си — в листа ще видиш докога. Седи си някъде на скрито, по-далеч оттука, не се мяркай пред очите на хората. Имаш ли часовник? Вземи този. Точен е.

Стьопка сви рамене, но взе часовника.

Дяволска работа! Никак не му се искаше отново да остава сам! Мрачно сгъна листа, пъхна го в деколтето на роклята. Изведнъж Портнов каза:

— Знаеш ли кой съм аз? Надувенна жаба.

— Какво?

— Надута жаба, на сръбски. Съвсем забравих за Благово!

Той радостно се усмихна и Стьопка разбра, че няма нужда да отива никъде. Честна дума, това беше чудесно!

Хитрото шиваче

Вячеслав Борисович прибираше счупения телефон и си мърмореше:

— Хубаво е да си мравка — колективна отговорност… Тичай си по ръба на чинията и си въобразявай, че държиш курс към Полярната звезда.

Стьопка вежливо се усмихна. Инженерът поясни:

— Мравката се носи по кръга, а си въобразява, че тича направо. Няма да стоя в уютния кабинет — ще се разтичам… Моят номер май беше Ъгъл единадесети?

— И какво?

— Това, че съм от началниците. Над мене са само Линията и Точката. Разбра ли?

— Ъхъ — каза Степан. — Точно така! Петоъгълниците не ги имат за нищо. Е, и после?

— Ще им направим една потилна стая — рече Портнов и се наведе към бюрото. — Зоя! Зоечка! Ехо!…

Секретарската уредба се обади:

— Слушам, Вячеслав Борисович…

— Зоечка, колата. Нека Леонидич само да я докара, аз ще шофирам. По-бързичко… — Отпусна копчето и намигна. — Да вървим при сантименталния боксьор, мравчице.

— А инструкцията?

— Дръж я за всеки случай. Отиваме при един умен човек, Стьопа. Не глава, а трактор. Двамата с него ще можем да свършим нещичко… ако е чист.

— А защо е сантиментален боксьор?

— Такъв си е — каза Вячеслав Борисович. — Ще го видиш. Вече три денонощия седи заключен и мисли тъжните си мисли. Физик теоретик е. Ето я колата…

Шофьорът не забеляза Степан и започна:

— Ъгъл единад…

— Млък! Вие ще останете… хм… Пьотър Леонидович. Ясно ли е? Сядай, Маша! — Това на Стьопка. После отново се обърна към шофьора с висок шепот: — Вика ме Ъгъл трети…

— Ама ще блъснете колата! — жално се усмихна шофьорът.

— Да върви по дяволите тая каруца — отговори Портнов и много истински зацвили, преструвайки се на хипнотизиран.

За трети път през този ден Стьопка пътуваше с кола. Вячеслав Борисович наистина беше слаб шофьор — вкопчи се в кормилото и изпъна шия. Но не блъсна колата, а доста плавно я спря пред входа на общежитието на инженерно-техническия персонал на млекозавода.

— Кисельов живее тук — предупреди Стьопка.

— Мислиш, че е доближил „посредника“ до ключалката на моя приятел ли?

— М-м…

— Ще проверим — каза Вячеслав Борисович. — Твоите подопечни различаваш ли ги на око?

— Засега още не — каза Стьопка.

— Прадядо му е бил от духовниците, поп — разказваше инженерът, докато се качваха по тясната стълба. — В семинарията са им давали нови фамилии, по-благозвучни…

Вячеслав Борисович се беше поизплашил и за да си придаде малко смелост, разказваше за благозвучните фамилии. Стьопка си помисли: нищо, ще свикне. Вървеше и запомняше пътя. Отбеляза, че в общежитието има две стълби. Че освен централния вход — откъм улицата — има два входа към двора, направо от долния етаж. Че на третия етаж на много неудобно място стои червен сандък с пясък, в който, тичайки, лесно можеш да се спънеш. Ето го и петия етаж. Коридорът беше празен. В голямата кухня звънко разговаряха жени. Като размахваше кърпа за лице, притича момче с дълги футболни шорти.

— Стая шестдесет и осем — рече Портнов. — В къщи си е.

В ключалката се виждаше крайчето на ключа, пъхнат отвътре.

— Почакай тук — прошепна инженерът. — И внимателно, внимателно…

Стьопка притисна гръб към стената до вратата. Момчето с кърпата вече се бе скрило в умивалнята. Инженерът почука.

— Благово! Отваряй, хитрото Шиваче3 дошло!

Иззад вратата отговори тих бас:

— Махай се.

— Отваряй, ти казвам! Получихме новия „Нейчър“!

Ключалката щракна.

— Пак ли сензация? — попита басът.

— Тук е красива местност — бързо проговори инженерът.

— Какво-о? — учуди се басът. — Сла-авка, ама ти на човек не приличаш!… Влизай. Искаш ли кафе?

Вячеслав Борисович хвана Стьопка за рамото и го блъсна през вратата покрай домакина.

Той беше огромен, широкоплещест, много красив мъж. Голям като гардероб, целият от кафяви мускули. Бицепсите му — всеки колкото главата на Стьопка. Златна коса. Слънцето немилостиво грееше през прозореца и домакинът беше по шорти и джапанки. Със съжаление огледа Степан и тихо попита:

— Случило ли се е нещо с нея? Пари ли ти трябват?

— Тук е красива местност… А?

— Какво ти става, подиграваш ли ми се?

— Добре — рече Портнов. — Щом е така, налей ми кафенце. Това е Машенка, и на нея й налей кафенце.

— Е, ама знаеш ли, Шиваче… Това вече на нищо не прилича!

— Прилича, Благово — каза Вячеслав Борисович. — И сензация има. Зелените човечета са пристигнали на планетата на име Земя.

Сантименталният боксьор

Стьопка пиеше студено кафе с бисквити и слушаше.

Отначало разбра, че учените са нарекли чуждопланетяните „зелени човечета“. Още по-рано, преди. Отдавна предполагали, че такива жители трябва да съществуват, и за по-голяма изразителност им дали това прозвище.

После Стьопка разбра, че огромният почернял младеж се страхува — лицето му даже под загара пребледня.

„Колко му е да се изплашиш“ — помисли си Стьопка. И тогава разговорът стана неразбираем и изглеждаше, че е тръгнал в съвсем друга посока. Благоволин попита:

— Значи транспортират чиста информация? — Внимателно пипна „посредника“ върху масичката.

— С някакъв субстрат. Сте… Маша казва, че това нещо е станало по-тежко, когато са ме… как да кажа?

— Реверсирали. Много по-тежко ли?

— Малко — рече Степан.

Домакинът се обърна към него:

— Аха! Малко… А в грамове?

Стьопка сви рамене. Благоволин още един път докосна „посредника“.

— Колко ли са вътре? Стоят си и чакат… Колко са, Шиваче?

— Ще го отворим и ще видим — мрачно рече Вячеслав Борисович. — Ще им се порадваме.

— Май не си струва. А ми се иска, Шиваче… Да го сложим на аналитичните везни и да дръпнем кончето…

— Сложи го — каза Вячеслав Борисович. — Сложи го в джоба ми и повече не го пипай, познавам те аз.

— Че кой ще стои вътре? — попита Стьопка. — Нали е хипнотизатор.

— Наистина, кой ли ще вземе да стои вътре? — промърмори Благоволин.

— Пришълците — сериозно обясни Вячеслав Борисович. — По-точно техните разуми, личностите им, разбираш ли? Е, съдържанието на мозъците им, ако така ти е по-ясно.

— На кого обясняваш, Слава… Ей там има книжка с картинки, тя е точно за нейната възраст.

— Машенка е човек и половина — рече Вячеслав Борисович. — Тя си има свои сметки със зеленичките. — И попипа драскотините по бузата си.

— Е, нека седи тогава, щом е човек и половина… Значи транспортират чиста информация. Прав бях. Помниш ли нашия разговор за кембриджките наблюдения?

— Митка, винаги съм те смятал за голям човек. Точно така е. Даже това, че цивилизациите с ядрена енергия не оцеляват, самоизгарят се.

— А! И затова ли стана дума? Кога?

— Маша, повтори — каза Портнов.

— „Гнусно оръжие — промърмори Стьопка. — Щом тези диваци го измислят, веднага го пускат в действие и унищожават целия материал.“ А какъв е този материал? Уран ли?

— Ние. Диваците. За тях ние сме материал. Добре. Дмитрий, какво предлагаш?

— А гнусното оръжие ейч-бомбата ли е?

Те изведнъж млъкнаха, сякаш се изплашиха от казаното. Портнов запуши. Ръката му с кибритената клечка трепереше. После с усилие проговори:

— Може би. Унищожава всичко наведнъж. Но ние трябва да им попречим да се разпълзят.

— По какъв начин?

— Главните им сили са някъде на орбита. Мисля, че без тях Десантниците няма да мръднат от Тугарино. Ще им изпратят сигнал чрез нашия телескоп.

— Могат и без тях. Бих обмислил тази работа по-широко. Кой може да забрани на комара да си бръмчи.

— Нямаме време.

— Стратегията трябва да се обмисля сериозно — рече Митя. — И в приказката комарите си бръмчали, избрали си стратегия и победили мечката… Шиваче, а защо са тръгнали из Космоса? Какво им трябва на тези Десантници? А?

— Пренаселение, недостиг на полезни изкопаеми… Какво още?

— Хитрото Шиваче облича пришълците в земни дрешки… По-удобно е да търсиш полезни изкопаеми на необитаеми планети. А колкото до пренаселението… Гледай сега: ако се съди по тази кутийка, „зелените човечета“ могат да свиват личността до размерите на вишна. Тогава за какъв дявол им е нужно жизнено пространство, след като в джоба ти удобно могат да се разположат десетина живи създания?

— Инстинкт на завоеватели — рече Портнов.

— Е, де! Нали си марксист, учил си политикономия! Инстинкти, страсти — господин Шопенхауер… Инстинктът може да бъде причина за прелетните птици, а за развитата цивилизация е нужно нещо по-сериозно. Пренаселение, пренаселение… Това вече е нещо. Работна хипотеза: пренаселили са се с мъртъвци.

— Прекалили… — проточи Вячеслав Борисович.

— Боже мой, толкова е просто! В джоба ти се намира апарат, който преписва от живия мозък пълната картина на съзнанието и я съхранява неограничено време. По-точно, докато се намери подходящо тяло, в което може да се пренесе това консервирано съзнание.

Инженерът изпухтя.

— А-а, запъшка ли… Отговорът е много прост… Да предположим, че ти си измислил това нещо… от най-хуманни подбуди, за да победиш смъртта. И после? Започват да спасяват старците и безнадеждно болните. Скриват съзнанието им в това апаратче, за да му намерят някога, по-късно свободно тяло. Например тялото на престъпник. Може да се смени личността на лудия със здрава, разбираш ли? Но какво ще стане после?

— После ще започнат неприятностите — подхвана Вячеслав Борисович. — Престъпниците и лудите са малко. И изобщо — това не е метод.

— А-а! Разбра ли сега? Две-три поколения са могли някак си да се оправят. Възможно е да са създали каста на безсмъртни властници, които с векове минават от едно тяло в друго. Възможно е и друго, но това не е могло да продължава дълго, защото…

— … кръгът на посветените се е разширявал и на планетата е нараствал, запасът от безсмъртни съзнания!

— Непоносима обстановка — приятели, роднини, най-добрите умове на планетата са скрити във „вишни“…

— И те тръгват из Космоса за тела!

— Като испанските колонисти за роби в Африка.

— Стройна картина — каза Вячеслав Борисович. — Ама има още нещо: как се оправят с моралните норми? Да преселиш своя по-възрастен роднина в чуждопланетянин… По-лошо, отколкото в плъх или хиена! Според мене това е непреодолима норма…

— А, моралът ли? — възрази Благоволин. — Моралът винаги отговаря на потребностите на обществото.

— Вероятно е така… Това е могло да става постепенно. Намерили са на близките планети себеподобни, а после са свикнали.

— Ето че се разбрахме. Практическите изводи ясни ли са?

— Засега не — каза Портнов.

— Боже мой! Даже простаците-роботърговци са се стараели да пазят „черното дърво“, тъй като живият роб е носел доход, а мъртвият — само загуба. Ако хипотезата ни е вярна, „зеленичките“ би трябвало направо да треперят за всяко тяло. За тях загубата на един роб не се изчислява в пиастри. Всеки човек, убит при нахлуването…

— Аха! Съответствува на един собствен живот! — извика Портнов. — Затова значи минават без кръвопролитие — трябват им тела за „вишните“!

— И ще продължават в същия дух. Да убиват — не-не, това е за друга психология… — продължи Митя. — Ако в куфара ти са затворени родителите, бабите и прапрадядовците ти, без да щеш, ще обичаш и ще пазиш такова момче като мене.

Стьопка се засмя. В себе си беше започнал да нарича този великолепен чичко Митя.

— Не тебе — възрази Портнов. — Твоята тленна обвивка.

— Да приемем, че е така — съгласи се Митя. — Друго е важно. Те си имат ясен метод за завоюване: подмяна на личността. Без убийство! Изпращат срещу тях полк, те се вселяват в офицерите и — щиковете са в земята… Би трябвало да се стремят да завоюват наведнъж колкото е възможно повече хора. Затова ядреното оръжие, способно да унищожи в определен район всичко живо, за тях е неприятен сюрприз. Бум! — и всички усвоени тела загиват. Следователно би трябвало презглава да бягат от района на Тугарино. Първият извод: трябва да обкръжим Тугарино така, че муха да не може да прехвръкне…

— Така — каза Портнов. — Така-така! А Десантниците им са малко, не им стигат даже за охраната на кораба.

— Звезден кораб… — мечтателно проговори Митя. — Да можех поне с едно оченце… Добре. Ето какво мисля. Да ги обкръжим, да ги заплашим с бомба — само да ги заплашим. Тогава десантът ще трябва да си отиде. Но преди това ще насочи цялата армада. Да речем, направо към генералните щабове на ядрените държави.

— Така… Първо — обкръжение; второ — заплаха… Запомних. Ако хипотезата ти е правилна…

— Слушай — каза Митя, — психологията си е психология. Моята е една, тяхната е друга. Може всичко да е точно обратното и те мечтаят да видят мегатонни взривове, както аз — техните кораби. Но засега бих ги заплашил с тези взривове и не бих им позволил да се възползуват от телескопа за насочващ сигнал.

— Нали точно затова съм дошъл! — викна Вячеслав Борисович.

— „Ай ду-ду“… — пропя с бас Митя. — С един удар по седмина убивам. Имай предвид, че на тях им трябва само антената на телескопа ни. Ако се каниш да развалиш не антената, а усилвателя, в такъв случай времето за тази акция трябва да се подбере съвсем точничко. За да не успеят до осем часа да включат техния усилвател.

— Нали затова съм дошъл! Надявах се, че ще дадеш някакъв практически съвет.

— А, практически ли? Съобщи в Москва, в Министерството на отбраната. Без това всичко останало е безсмислено. Нека се поразмърдат, ако вече не е късно. Ако „зелените“ са се разпълзели, няма да помогне и ейч-бомб…

След тази странна дума пак настъпи мълчание. После инженерът проговори умоляващо:

— Митя, сам няма да се справя.

— Не мога да ти помогна… Защо ли? Смята се, че ти си обработен, а аз не съм. Ще кажа нещо повече. — Благоволин безметежно се усмихваше. — От гледна точка на конспирацията ти май би трябвало да ме елиминираш, а?

— Стига си дрънкал!

— Защо? Аз съм посветен в плановете ти и ако ме обработят, така да се каже, ако ме завербуват, ще ги предупредя. Затова не искам да зная как се каниш да постъпиш. Между другото, имаш ли познат радиолюбител? Най-добре иди при него и се свържи с Москва… А пък аз…

В очите на Вячеслав Борисович проблесна нещо и той неопределено сви рамене. А Стьопка съвсем се обърка. Току-що си седеше и с блажено чувство на успокоение гледаше гърба на Благоволин — той беше като стена, могъщ и сигурен — и изведнъж тези думи: „Би трябвало да ме елиминираш“! Ужаси се. Ето защо Вячеслав Борисович го кара да се прави пред Митя на „момиченцето Маша“… Ето защо мълчи за инструкцията, написана в кабинета… Още в началото е имал предвид, че могат да обработят Митя и той ще предупреди пришълците за специалната задача на Стьопка!

Обърна гръб на всичко това и се замисли за своето си. Ейч-бомб… някъде го е чувал… Каква странна дума. Гледаше през прозореца и не можеше да мисли. Митя говореше:

— Ще се помъча по-дълго да не им се мяркам пред очите.

— Може би пистолет?

— На тебе ти е по-нужен, Слава. Не бих могъл да стрелям по жив човек.

— Сега би трябвало да изоставим принципите настрана.

— А! Принципите са си мои, ако искам — ги спазвам, ако искам — не, така ли? Ех, Шиваче… Ти не се притеснявай чак толкова. Имам си план.

— Чудесно — рече Вячеслав Борисович. — Маша, да тръгваме!

Стьопка не се обърна, чувствуваше че трябва още да си поговорят. И наистина, Портнов веднага попита:

— Е, какъв е планът?

— Не е секретен. Аз вече съм предупреден, така или иначе съм информиран, до известна степен си представям схемата на въздействието им върху мозъка и ще се опитам да си премеря силите с тях.

— Какво?!

— Струва ми се — много меко обясни Митя, — че силен и информиран разум би трябвало да се пребори с присаденото съзнание. Те оставят някои висши области на мозъка непокътнати — наистина аз не съм специалист, но центровете на речта, писането, цялата памет… Само добавят собствената си памет.

— И волята си — каза инженерът. — Маша, махни се най-после от тоя прозорец! А ти, Дмитрий, съвсем ненавреме си се заел с наука. Сам ли ще им отвориш вратата? За да си премерите силите?!

— Не бързам да стана опитно зайче — рече Благоволин. — Не бързам, но и не ме е страх. И ми е чудно да слушам как един учен отъждествява научния експеримент с предателството.

Пак сам

Впоследствие Стьопка си спомни този спор и разбра, че още тогава Портнов вече всичко бе решил, но в момента беше съвсем объркан. Добре де, нека Благоволин да не ходи при телескопа — той няма „гол охлюв“ и личен номер и охраната ще го пипне още на портала. Но от друга страна, никак не е приятелски да оставя Портнов сам. Колкото до идеята му — да надвие „хипнозата“, — Стьопка, разбира се, се съмняваше. Сурен Давидович не можа да я надвие… Степан гледаше към улицата и човъркаше с нокът боята на перваза.

Изсъскаха гуми. Пред общежитието бавно приближи и спря зелен ГАЗ–69. Слязоха двама и тръгнаха към входа.

Вероятно тилът на Стьопка бе настръхнал — Благоволин в миг се озова до прозореца, погледна и нареди с твърд шепот:

— По дясната стълба, през задния вход и на двора!

Стьопка и Портнов изскочиха в коридора. Веднага щракна ключалката и зад вратата нещо затрополя и заскърца.

— Мести шкафа — прошепна Вячеслав Борисович и тихо се придвижиха по хладния коридор към дясната стълба.

На площадката Степан каза: „Ако има нещо, ще свирна“ и затича напред. Качиха се в колата, без да се срещнат с ония двамата. Вячеслав Борисович включи двигателя и потегли рязко, като с тласъци превключваше скоростите. Сви по улица „Ленин“ и уморено проговори:

— Ще слезеш на завоя при совхоза. Тръгни към високоволтовата линия, там прочети инструкцията и действувай.

— Нека с вас — замоли се Степан и провери дали пистолетът е в пазвата му.

— Не може с мене.

— Вие ще развалите ли този… усилвател?

— Сега вече в апаратната и мишка не може да се промъкне. — Инженерът се огледа и колата тръгна накриво. — А, по дяволите! Наистина трябваше да го…

— В никакъв случай — рече Стьопка.

— Не зная. Подсказа ми една добра мисъл… Не зная… Слушай, Стьопка, ако ме срещнеш — бягай. Гледай да не ми се мяркаш пред очите дори повече, отколкото на другите.

— Защо?

— Ако отново ме обработят, аз самият ще те предам.

Колата отново зави. Стьопка попита:

— А той защо е „сантиментален боксьор“?

— Той е добър човек — с мъка каза Портнов. — Много добър. Не би могъл дори да удари човек, какво остава да убие. Спирам. Стигнахме.

„Ехе, такъв чичко, отгоре на това боксьор, пък не можел да удари човек — как ли не!“ — помисли си Степан и тъй като му се искаше да вярва, че вече ги преследват и няма да има закога да спират, ами двамата с инженера трябва да хвърчат към телескопа и там да ги „подредят“, бавно попита:

— А кой е този ейч-бомб?

— Водородна бомба на английски — рече инженерът и натисна спирачката.

Стьопка сви глава в раменете си.

— Хайде, върви. Върви спокойно, аз на всяка цена — на всяка, разбираш ли? — ще издържа, а ти действувай спокойно. И се пази, всичко зависи от тебе.

— Не отивайте там! Защо отивате?

— За да ги заблудя. Благоволин не знае за тебе, а пък мене ще ме търсят. И във всички случаи ще ме намерят. Сбогом.

Млясна Стьопка по челото и го изблъска от колата, викна:

— Ще се опитам да ги изпреваря! — И замина. На завоя се поднесе наляво, моторът изрева и Степан отново остана сам.

Сурен Давидович

А през това време аз, Альошка Соколов, си седях до Сурен Давидович върху опорната плоча на зеленото нещо, което приличаше на огромна преобърната запушалка на гарафа. Седях отдясно на Сур, а отляво се бе настанил дебелият заек. Той седеше с необикновено независим, даже като че ли наперен вид и така си бе опънал задните лапи, че стърчаха далеч напред и малко нагоре. Никога не бих могъл да си представя, че зайците могат да седят по такъв начин! Видът му ме порази много повече от невидимата ограда около „зоната на кораба“. Повече от здравото, леко дишане на Сур. Сигурно от търчането ми се беше замътил мозъкът или нещо от този род — блещих се срещу заека, докато най-после съобразих защо седи така, господарски изтегнал задните си крака. Питомните и дивите зайци винаги седят със свити задни крака, нали така? Защото се страхуват. Винаги са готови да скочат и да хукнат, а за да скочат веднага, трябва да държат задните си крака свити. Обяснявам объркано. Това дори не може да се обясни. Ако до мене не беше Сур, щях да се изплаша от тоя заек.

Сега не ме беше страх от нищо.

Сурен Давидович се намери! Онези не бяха го убили, а той ги беше надхитрил и се бе промъкнал в тяхната „зона“! Бях готов да замъркам като сит котарак. Знаех си аз — никакви пришълци не могат да се справят с нашия Сурен Давидович!

Сур мълчеше и поглеждаше ту към мене, ту към заека. Понякога размахваше ръце, сякаш разговаряше, а заекът местеше ушите си и мърдаше нос.

Разберете, аз нищо не знаех — заминах с докторката, изпратих я до Берьозовое и сега се връщах. Нищо не знаех, нищо! Усмихвах се и мърках. После казах:

— Сурен Давидович, астмата ви май е минала? И как успяхте да се промъкнете тук?

Кой знае защо, заекът подскочи.

— Кажи, ако обичаш, ти как се промъкна тук? — неприветливо ми отвърна Сур. — Откъде взе микрофона? Къде ти е микрофонът, кажи?

— В устата. Да го извадя ли? — Разбрах, че така нарича „голия охлюв“.

— Моля ти се, не го вади. Няма какво да го вадиш сега. Как се нарече пред селектора?

— Пред кой селектор? — учудих се аз. — Който говореше с гласа на Нелка ли? А-а, казах Триъгълник единадесети. Сгрешил ли съм?

Погледна ме странно, намръщено и притвори очи. А аз сякаш за миг дойдох на себе си и видях лицето му не такова, каквото бях свикнал, та затова сега се мъчех да го виждам същото, а такова, каквото бе станало: тясно, твърдо, обветрено. Тясно като брадва.

Устата му се чернееше между хлътналите бузи, разсичайки лицето наполовина.

Сърцето ми се обърна. „Не може да бъде, това не може да бъде!! Не, чувате ли, това не може да бъ-ъ-де!“ — започна нещо да вие вътре в мене. Виеше и нареждаше: „Не може да бъде. Сур е надхитрил онези. Той е стар войник. Той ги е надхитрил. Астмата му е минала като през време на войната — той казваше, че на фронта не боледуват.“

Опомних се, но ми се струваше, че сънувам. Защото седяхме тихо, мълчаливо върху кръглата грапава опора на странното съоръжение, което сигурно беше корабът на пришълците. Беше светло, но слънцето не се показваше. Дърветата, корабът, самите ние нямахме сенки. Пак погледнах нагоре и пак не видях небето, стените на оврага се бяха затворили над главата ми, много високо, в полумъгла, размито. В жълтата слънчева светлина, която сияеше някъде отвън. Беше много светло, сякаш около нас се бе затворил балон, излъчващ светлина.

Сур отвори очи:

— Альоша… Чуй разговора ни: Деветоъгълник двеста осемдесет и първи се изказва много интересно по твой адрес. Няма от какво да се страхуваш. Взех те под своя опека. Слушай.

„Микрофонът“ гъделичкащо запищя в устата ми с гласа на Сурен Давидович:

„Деветоъгълник, какво каза за детето?“

„Защо да не го пречукаме? — отговори гласът на Нелка. — Имаме сума грижи, а ти се занимаваш с него. Пречукай го, Квадрат сто и трети!“

Гласът на Сур сърдито се скара:

„Как смееш да говориш за убийство?! Взех детето за обучение! Я ми кажи не е ли време да патрулираш?“

Селекторът изруга. Никога не бих могъл да си помисля, че Нелка знае такива думи. Заекът подскочи. „Ама вие, висшите разряди, все глупости говорите — пищеше Нелка. — Голям майтап е с вас! Да беше се захванал с работа, Четириъгълник!“

Сур каза на глас:

— Отвратителен преводач! Жаргон, ругатни… Альоша, на тебе хареса ли ти Деветоъгълника? — И погъделичка заека по корема.

Заекът недоволно се дръпна и седна като пънче.

Зяпнах:

— Той ли е Деветоъгълника?! Те и зайци ли хипнотизират?

— Станал си съвсем несхватлив — сухо рече Сур. — Не ги хипнотизират. В него е прехвърлен Десантник.

— Сурен Давидович, какъв Десантник? Той е заек, вижте!

— Десантник е. Този, който слиза пръв на чуждите планети.

Стиснах очи, помъчих се да се събудя, промърморих:

— Слиза на чужди планети. Значи, такива били — като нашите зайци…

Изведнъж Сур дървено се засмя. И разбрах, че и той също като този нещастен заек си въобразява, че е Десантник. Не той бе надхитрил пришълците, те го бяха насвили.

Започнах да се клатя настрани и да се щипя по прасците, за да се събудя. По микрофона запищя гласът на Сур: „Деветоъгълник, запомни! Когато пускат вода от очите си, хората изразяват огорчение…“

Добре ме познаваше. От подигравката така се вбесих, че не улучих заека с крак, той весело отскочи, а аз закрещях:

— Сурен! Давидович!! Те са ви хипнотизирали-и! Не им се давайте!!

Той рече:

— Изтрий си сълзите.

Изтрих ги. И пак закрещях.

— Не им се давайте! Въшливи зайци!

Тогава каза почти с предишния си глас:

— Горе главата, гвардия! Та ти си смело момче. Каква е тая истерия? Нали видя, че гарантирах за тебе, а ти пак с твоите глупости за хипноза. Каква ти хипноза?

Укротих се.

— Виждаш ли, и ти не го разбираш. Поговори поне с Деветоъгълника и прецени: възможно ли е чрез хипноза да се научи заек да разговаря разумно? Между другото, когато искаш да говориш, натисни микрофона с език към небцето и разговаряй, без да си отваряш устата. Бързо ще се научиш.

— Не желая да се научавам. Не съм заек, човек съм! А те са фашисти, те са по-лоши и от фашистите, защото се преструват и се крият, а карат хората да вършат подлости вместо тях!

Той разсеяно-търпеливо кимаше, докато аз виках.

— Каза ли всичко? Каза. Альоша, обяснявам: никой не се преструва. Пришълците не се крият. И аз, и този заек — доста едър, но обикновен заек, — и двамата сме именно пришълци, както ти се изразяваш. Не се тръшкай. Постарай се да разбереш. Ние долетяхме на Земята с този кораб.

— Това е лъжа, лъжа! — извиках и ме задуши. — Лъ-жа-а!…

„А-а-а!“ — отвърна ми ехото и се запремята. Викът се носеше наоколо, отеквайки по стените на балона.

— Заекът е дре-есиран — промълвих. — А вие сте бо-ле-ен… — Кой знае защо, започнах да заеквам. На буквата „е“.

— Поеми три пъти дълбоко въздух и тръсни глава — каза Сурен Давидович. — Време е Деветоъгълника да отиде да патрулира, а ти засега си почини.

Видях как Деветоъгълника хукна да патрулира: скачаше малко на една страна, изнасяйки задните си лапи пред главата, и любопитно бляскаше с опуленото си око. На височината се скри, после вече на върха подскочи право нагоре и изчезна. И тогава пред очите ми притъмня, всичко изчезна, сви се в една точка. Дойдох на себе си легнал на влажния пясък в оврага, а до мене беше клекнал Сур.

Пришълците

Седнах. Сурен Давидович внимателно прибираше в джоба на якето си малка зелена кутийка. Прибра я, затвори ципа и попита:

— Кажи ми, самочувствието ти по-добро ли е? (Кимнах: по-добро е.) Прекрасно! Мисля ти доброто, а сега пред тебе се откриват блестящи възможности…

Отново кимнах. Чувствувах се тромав и спокоен като гипсова статуя, от тия, които ги поставят по парковете. Сурен Давидович забеляза това и плесна с длани — сигурен признак на удоволствие.

— Кажи, разбра ли за пришълците?

— Не разбрах.

— Пак ли не разбра! Питай, ще ти обясня… Не разбрал! — Сви рамене.

— Ама така де — рекох. — Ако аз си измисля, че не съм аз, а някакъв киноартист или Петър Първи, и вие няма да разберете.

Тогава ми обясни всичко. Е, вие го знаете. Как са измислили машинките за записване на съзнанието и те станали безсмъртни, а пък телата им умирали. И затова тръгнали из Космоса за тела. Той каза, че корабът на Десантниците е съвсем малък. В него се събират няколкостотин кристални записа с размерите на едрокалибрен куршум. А в големите кораби за преселниците се събират по няколко милиона и такива кораби ще кацнат на Земята. Те вече много пъти са правили така — завземали са чужди планети. Без нито един изстрел. Просто прехвърлят във всеки „дивак“ съзнанието на някого от своите. За Земята са приготвени точно три милиарда кристални записа. Според количеството на хората.

Не бъркайте моите приключения с тези на Стьопка. Той вече е знаел за „вишничките“, а аз — не. Сурен Давидович ги наричаше „Мислещи“. Говореше ли, говореше… Може би пришълецът, който беше в неговия мозък, искаше да излее душата си. Слушах го и ужасяващо ясно си представях зелените кораби, летящи в черната пустош. Не като десантния — огромни. Те се разпръсват по цялата Галактика, без екипажи, без запаси от вода и храна. Даже без оръжие. Само Десантниците имат оръжие. А големите кораби се движели, натъпкани с кристални записи, с тези „Мислещи“, като мухи, носещи милиони яйчица. Корабът на Десантниците намирал за тях подходяща планета, кацал и изхвърлял „посредник“. Разбирате ли? Няма даже кой да излезе навън. Излитал робот и оставял замаскиран „посредник“ близо до кораба. При нас го бяха замаскирали като пън. И първият, който случайно се приближи до него, става първият пришълец. Като този нещастен заек. Той просто доскачал до „посредника“ и — хоп! — прехвърлили в него кристален запис на Десантник от девети разряд. Той станал един от Деветоъгълниците. И на разсъмване на пъна се натъкнал Федя Китариста.

„Така е било винаги и навсякъде — чувах аз странната, слята реч. — Хилядолетия ние вървим из Космоса. Стотици, стотици, стотици планети!“

После замълча, а аз седях свит и ми беше много студено. Тръпките изтичаха от мене с горещия, застоял въздух на оврага. Знаех, че наоколо е топло, усещах топлата, твърда повърхност, на която седях, и топлия, плътен пясък под краката си, и горещината, която излъчваше корабът. Но замръзвах. Пред очите ми беше черният, огромен, леден Космос и в него — уверено пълзящите светлини на корабите. С труд размърдах устни:

— Какъв е вашият истински вид?

Той каза:

— Няма да разбереш. Няма „истински“.

Свих рамене и попитах:

— Как се казвате?

— Квадрат сто и трети. Десантниците имат такива имена. „Квадрат“ значи, че аз съм Десантник от четвърти разряд. „Сто и трети“ е номерът ми в разряда. Квадрат сто и трети.

— А нямате ли истинско име?

— Ние служим на Пътя. Нашата работа е да подготвяме плацдарм за големите кораби. Те идват, ние си отиваме. Петстотинте, седемстотинте тела, които временно заемаме, се освобождават и се заемат от преселниците. Ние продължаваме, кацаме на друга планета, с други езици, на които не може да се произнесе име, присъщо на предишната планета…

— Чакайте — рекох. — Вие какво, нямате ли си свой език? Имате? А как се казвате на вашия език?

— Квадрат сто и трети. Нали ти обяснявам: аз съм Десантник. Ние нямаме истински имена.

— Чакайте… И на вашата планета ли?

Той прегракнало се разсмя.

— През нощта погледни нагоре. Избери коя да е звезда и ни кажи: „Това е вашето слънце!“ Ще ти отговорим: „Може би.“

Кой знае защо, кимнах, макар да не разбрах думите му. После все пак попитах защо всяка звезда може да бъде тяхното слънце.

— Ние не знаем откъде е започнал Пътя — отговори той.

— Не знаете? Как може?

— Космосът е огромен. Пътя е започнал, когато звездите са били други. Пътя ни повелява да гледаме напред.

Говореше равнодушно, сякаш за изпаднала от скъсания му джоб монетка, и това ме порази. По-силно от всичко друго. Получих мащаб за сравнение: планетата е по-евтина от монетка! А аз? Сигурно съм като гъсеница под краката им. Ако поискат, ще ме махнат от пътя си, ако поискат, ще ме смачкат. И даже не защото са поискали, а защото просто не са ме забелязали. Освен ако им потрябва тялото ми за някой Мислещ.

Млъкнах. Ако щете, на парчета ме нарежете, ама ще мълча и във всички случаи ще избягам. А ако завладеете цялата Земя, ще избягам на края на света и няма да ме намерите.

Така реших и се обърнах с гръб към Квадрат сто и трети. Вече не го наричах Сурен Давидович. Баста.

Той заговори отново — аз мълчах. Но тогава дотърча заекът-Деветоъгълник, врещейки с Нелкиния глас:

— Гадно, гадно куче! Прекалено много си въобразяваш! Уф! Квадрат сто и трети, то се мотае при входа.

Квадрата бързо тръгна нагоре. Изчаках минутка. Заекът отново се беше вторачил в мене и подскачаше. А като станах и опитах да си отида, корабът ме заслепи с лъча. Заекът предупреди:

— Я стой мирно, пале… Лъчеметът и въглен няма да остави от тебе…

Седнах и за всеки случай притиснах гръб до кораба — дотам лъчът не стигаше… Помнех, че Деветоъгълника предлагаше да ме пречукат. Все пак исках да остана жив и да се измъкна оттук.

А заекът тресеше уши — смееше се.

… Замижах и си представих, че спя, легнал в собственото си легло до отворения прозорец. Сега ще звънне будилникът, ще се събудя, мама ще ми даде да закуся. Ще отида на училище, като по пътя ще се оглеждам за Степан, а на стъпалата на универмага няма да има никого и днешният ден по нищо няма да се различава от всички други пролетни дни.

— Кучето си отиде — рече заекът. — Квадрат сто и трети се връща. — Подскочи няколко пъти, все по-високо и по-високо и започна да обяснява колко страшно било кучето.

Разбира се, нищо не грееше от породи. Според описанието излизаше, че е било дог. Огромно, с къса козина, светлосиво. Муцуната му квадратна, тъпа. Дълга опашка, голо като змия — на това място заекът потрепери. Злорадо го попитах:

— Страх ли те е от кучета, гаднярче?

Върна се Квадрат сто и трети, изгони заека да патрулира. А на мене ми нареди:

— Альоша, микрофона ти! — И си подложи ръката. Изплюх „голия охлюв“. Квадрат сто и трети небрежно го пусна в джоба си и тръгна след заека. Не можех да избягам, точно затова ми бяха взели онова нещо — то служеше за пропуск в „зоната“. Останах си в проклетия балон и можех да си мълча колкото си искам.

Разпитът

Пълзешком се отдалечих от кораба, скрих се зад покритите с мъх буци до склона и там си лежах. Чух как се върна Квадрат сто и трети. После ухото ми, притиснато до земята, долови нечии чужди стъпки. Те ситно изтропаха по склона и затихнаха наблизо. А тялото ми отказваше да се движи. Клепачите ми не искаха да се вдигат… Решавайте си проблемите без мене, аз ще си полежа, тук е меко. В света има два милиарда възрастни. Какво сте се захванали с мене, защо аз трябва да си блъскам главата и къде е казано, че едно хлапе на тази огромна Земя е длъжно и трябва? Имате си армии, ракети. Пуснете някоя ракета насам и нека всичко свърши, съгласен съм. Не искам да ставам.

… Отново стъпки. Нещо тежко се удари в земята. После гласове. Пак Кисельов — Ъгъл трети! Говореше някъде наблизо…

Нека. Не ме засяга. Не искам да слушам разговорите им. Сам съм, още нямам и четиринадесет — съпротивлявах се аз. И изведнъж над парка загърмя самолетен мотор. Звукът приближаваше, стана много силен, загърмя и отмина.

— Размърдаха се…

Това го рече някакъв набит човек, белокос, важен. Не бях го виждал в Тугарино. Той седеше на опората на кораба, издърпал скъпите си сиви панталони на коленете, а сакото си държеше в ръка. До него се бе настанил Федя Китариста. Като въртеше глава — изглежда, шнурът на бластера му пречеше, — проговори:

— Още деветдесет и пет минути. Ще се наложи ли да се бием, Линия осемнадесета?

Белокосият бавно отговори:

— Ако службата наложи, ще предприемем мерки. Ще решим въпроса. — Издаде напред устни и косо погледна Кисельов. — Как е самочувствието, а, Ъгъл първи?

Помислих, че Линията е голям началник при Десантниците и затова им бърка имената. Например нашият завуч винаги се старае да нарича учениците по име и винаги бърка. Но Кисельов не поправи белокосия. Сви рамене и започна да отърсва пясъка от панталона и ризата си.

— Да-а, голяма каша забърка, Ъгъл трети, голяма… — рече белокосият.

— Отличен, проверен Десантник — застъпи се Кисельов. — Това е от обстановката! Абсолютно!

— Адвокати не ми трябват, Ъгъл първи — рече белокосият. — Изтичане на информация — той сви дебелия си пръст, — загуба на оръжие и освен това историята с Портнов. Малко е! Охо-хо… И за по-малко са изпращали Десантници в разпрашителя!

Замигах. Изтичане на информация — ясно, Анна Егоровна е стигнала до района. Ето защо летят самолети, уру-ру! Оръжието — също ясно. Бластерът, който откарахме от сутерена и който сега е пред самия вход на „зоната“. Някаква си „история с Портнов“, която не ме интересуваше. Но защо Кисельов си е сменил номера?…

Погледнах го още как чисти пясъка от лявата си страна и едва не се разкисках. „Ето какво се е ударило в земята, докато лежах. Кисельов е паднал, когато са сменяли в него Мислещия… А-а, ама май вие се размърдахте, гадове! Сменили сте Ъгъл трети. Каша бил забъркал, казвате?“

— Ти не се паникьосвай — говореше белокосият. Засега сме на висота, на висота сме… Пък и Ъгъл трети не правеше само грешки. Ето, да речем, подбра подходящо тяло за мене — добре осведомен екземпляр.

— Ъгъл трети е проверен Десантник — отново рече Кисельов. — Внимание, чинии!

Заослушваха се, опънали шии. Кимнаха си един на друг и тичешком се отдръпнаха на няколко крачки, като едва не ме настъпиха. Аз упорито лежах.

Корабът високо забръмча и се издигна над пясъка. Видях кръглата следа от опората върху пясъка. Той бързо изсветляваше — попиваше водата, изцедена на повърхността от тежестта на кораба. Б-жих-х!… Заоблено, плоско, шарено тяло се измъкна изпод плочата и се понесе към зенита. Отгоре нещо силно хлопна, показа се парченце синьо небе и пелената, която покриваше зоната, отново се затвори. А корабът вече си стоеше на мястото. След две-три секунди всичко се повтори: корабът се повдигна, излетя шареното нещо, корабът се спусна. Когато със съскане се понесе третото нещо, Кисельов затвори очи и се ослуша. Доложи:

— Линия осемнадесета, Изчислителя още мисли.

Оня важно отговори:

— Добре! Засега ще си поговорим с този, да-а… — И посочи към мене.

— Момченце, стани! — нареди ми Кисельов.

— Е, какво? — промърморих аз и седнах, като си свих краката.

Те двамата седяха на опората на кораба, а аз — върху една буца пръст на пет-шест крачки от тях.

Белокосият наставнически заговори:

— Изчислителя обмисли съдбата ти. Реши да те помилва, м-да… Ще стоиш тук. Ако има нещо — ще те изгорим. Разбра ли?

Не отговорих. Белокосият тежко се наведе към мене:

— Виж какво, Алексей. Къде хвърли оръжието? Не се преструвай, не е голяма работа. Ако се инатиш, ще прехвърлим в тебе Десантник. И той ще каже всичко вместо тебе, така че по-добре сам оправдавай оказаното ти доверие.

— Не съм ви молил да ми се доверявате…

Кой знае защо, останаха много доволни от отговора ми. Захилиха се. Кисельов каза нещо одобрително по повод психиката ми. И пак споменаха думата „комонс“, която вече бях чул, докато лежах в мъха. Китариста каза, че май не съм комонс, а нещо друго. И аз се опитах да се усмихна. Тарикатски се изплюх в пясъка, сякаш съм много поласкан от разговора им, само че не искам да го покажа. А всъщност изведнъж разбрах, че те могат да прехвърлят в мене „копие“ завинаги. По-рано не мислех за това. Не вярвах. Е, нали знаете, не вярваш, че ще умреш, макар всички хора да умират…

Пак се изплюх и точно в секундата, когато беше необходимо, казах:

— Вашето оръжие го изгубих някъде тук, наблизо.

Отговори ми белокосият:

— М-да… Деветоъгълника те е видял да тичаш с него. Къде точно?

— Не забелязах — свих рамене. — Голямо тичане му ударих, нали знаете. Сигурно наблизо, край входа.

— И това го знаем…

— Като знаете, тогава защо питате?

Още веднъж се спогледаха. Повярваха, че казвам истината.

… Действително съвсем малко излъгах. Помнех храста, под който остана бластерът в кафявия калъф за чертежи. До самия вход. Като са се захванали да го търсят, как не са го намерили?

Самолетът затрещя още веднъж. Само че мина малко по-настрани. И двамата не му обърнаха никакво внимание, сякаш си беше в реда на нещата. Белокосият измърмори: „Изчислителя“ — и затвори очи. После Кисельов го вдигна и го отнесе настрани от кораба. Тогава върху ръката на белокосия блесна часовник. Видях стрелките — седем без двадесет. От началото на разговора ни бяха минали петнадесетина минути. Тоест оставаха осемдесет минути до момента, когато ще им се „наложи да се бият“.

Направих глупашка физиономия и попитах:

— Фьодор, Фьодор… Какво ще има в осем часа?

— Млък! Ще си изработиш ти някое бонбонче…

Белокосият отвори очи и изкомандува:

— Край совхоза каца още един хеликоптер! Видео-връзка!

Полковник Ганин

Фьодор претича до кораба, махна с ръка и на около метър от земята в матовата зелена повърхност се отвори кръгъл люк. Безшумно, като голямо кръгло око с кръгла кафява зеница, само че отначало тая зеница я нямаше, а после изплува от тъмнината и като се поклащаше, спря в средата на „окото“. Отстъпих, спънах се в буцата, а Десантниците, обратно, се приближиха до кораба и се наведоха да гледат.

В зеницата нещо се въртеше, мигаше… Винтът на хеликоптера, ето какво! В люка на кораба се поклащаше телевизионен екран със странен червеникавокафяв цвят. Върху него много добре се различаваше малко хеликоптерче — червената звезда изглеждаше черна — и между главите на Десантниците видях на екрана как се отвори вратата на кабината и някакъв човек скочи на земята. Телевизорът примига и показа човека в едър план. Беше с военна фуражка.

— Полковник Ганин от окръга. Няма начин, сигурно е парламентьор — определи белокосият. — Дай звук.

От кораба се чу съскане. В този миг полковникът се хвана за сърцето и промърмори:

— Тук е красива местност.

Парламентьор ли? Прилича на военен посланик… Само че вече не беше парламентьор — бяха прехвърлили в него Мислещ. Усмихна се и попита:

— Ти ли си Линия шеста?

Друг глас рече:

— Аз съм Линия шеста. Докладвай защо си изпратен. Два разряда ни слушат.

Като гледаше към някого, невидим зад рамката на екрана, полковникът каза:

— Изпратен съм с ултиматум. От момента на приземяването на хеликоптера ни се дават шестдесет минути за евакуация. Гарантира ни се безопасност на летателните средства в пределите на заявения от нас коридор за излитане.

— А след срока на ултиматума?

— Ядрена атака.

— Да не е блъф?

— Не мога да зная. Вероятно не. Настроението е потиснато. Около района се разполага авиодесантна дивизия. Придадена е и част за радиационна защита.

— Откъде имат информацията?

— Получи се радиограма от телескопа.

Белокосият каза на Кисельов:

— Ето ти го твоя Портнов…

Гласът зад екрана попита:

— Имат ли информация за часа на сигнала?

— Не мога да зная. Не съм запознат със съдържанието на радиограмата.

— Твоето лично мнение за плана на действие?

— Да се поискат деветдесет минути за евакуация. Да се насочат корабите към Москва, Вашингтон, Ню Йорк, Лондон, Париж, към всички ядрени щабове. Демонстративно да се изтегли десантният кораб, като им се съобщят координатите на коридора за излитане. Разбира се, да се оставят резиденти. Край.

— Ще успеем ли за петдесет и пет минути да предадем насочването?

— Те ще се съгласят на деветдесет минути. На съвет?

Скърцащ, нежив глас извика:

— Трите разряда на съвет! При Изчислителя!

Видях как раменете на белокосия и Кисельов се отпуснаха, екранът потъмня, сърцето ми биеше силно, болезнено и лицето ми бе изтръпнало. После белокосият рече:

— Точно така, правилно решение! — И екранът пак светна.

Засечка

Приближих се. Фьодор и белокосият стояха на разстояние един от друг, наведени, за да виждат по-добре екрана. Не ми обръщаха никакво внимание. Сякаш изобщо не съществувах. Осмелих се и застанах помежду им — малко наведен, като тях. Разбира се, не можех да проумея истинския смисъл на тяхната небрежност. Защо водеха пред мене секретни разговори? Честно казано, мислех си — ще ме убият, за да не раздрънкам тайните им. И не се страхувах. Прекалено бях уморен. Мътната зелена повърхност на кораба, кафявите фигурки върху екрана трепереха и се размазваха, но аз гледах. Екранът показваше част от поляната, на която бе кацнал хеликоптерът. Винтовете му лениво се въртяха, някой надничаше от отворената врата, а край полковник Ганин се бе събрала цяла тълпа.

— Е, е! По-внимателно! — рече белокосият. Правеха нещо с полковника. Помислих, че окончателно го хипнотизират, но веднага видях, че съвсем не го хипнотизират, ами му дават същите правоъгълни кутийки, каквато видях тук у бившия Сурен Давидович. Всичко останало в изображението беше кафяво, а кутийките светеха зелено. Полковникът ги сложи в горните джобове на куртката си. Майорът, който посрещна Ганин, попита:

— Ще ти стигнат ли два посредника? Вземи и трети.

— В ръце ли да го нося! — възрази Ганин.

— Наблюдават ни внимателно — рече вторият. — Дали не са заподозрели нещо? — Говореше за хората от хеликоптера. От отворената врата надничаха вече двама.

— Нямам представа — каза Ганин.

— Действувай с „посредника“ направо от джоба. Извади конците!…

Ганин рече:

— Слушам, Линия шеста! — Козирува и със строева крачка тръгна към хеликоптера, към спуснатата от борда стълбичка.

А в хеликоптера се раздвижиха по свой начин. Единият от наблюдателите започна да гледа нагоре, а другият се скри и вместо него се появи нов — без униформа и с пистолет в ръка.

Фьодор изруга. Белокосият също. Човекът с пистолета се подаде от вратата и извика:

— Полковник Ганин! Останете на мястото си.

Полковникът спря.

— Другарю полковник, моля да доложите отговора им.

— Искат деветдесет минути за евакуация — нетърпеливо каза Ганин. — Какво има, капитане?

— Наредено е да останете тук. Да наблюдавате евакуирането — бързо изрече капитанът и затвори вратата.

Винтът изфуча. Издуха фуражката на полковник Ганин, хеликоптерът подскочи нагоре и екранът веднага изгасна. Фьодор злобно се изплю. Линията и той се втренчиха един в друг. После с еднакъв жест изплюха „микрофоните“ в дланите си. Отдалечих се — за всеки случай.

— Какво ще кажете? — изпъшка белокосият.

— Един на нула за тях — рече Китариста. — Слушай, Линия, това не може да бъде! Не може! Да предположим, че Портнов е съобщил за прехвърлянето на Мислещите. И за какво още…

— И за изпращането на резидент с „посредници“, а?

— И аз така казвам! Но откъде са могли да разберат? Виж, всичко е като по ноти: обкръжават градчето, готвят бомбардировка и тоя — Китариста заби пръст в екрана, — тоя го пращат на кино.

— Мислиш, че отнякъде изтича ли? — попита белокосият.

— Да.

— Мислиш… Ъ-ъ… Затворените?

— Да! Длъжен си да докладваш на Изчислителя, Линия осемнадесета…

— Глупа-ак! — лениво проточи белокосият. — В Изчислителя сега има шест Линии; да не мислиш, че са по-прости от тебе? Като излезем на маршрута, ще тръснем една обща проверка на всички Десантници. Сега, все едно, не можеш да ги провериш, операцията върви… Сега задачата е да предадем насочването.

Жадно ги слушах. Ето какво било! Искали са да изпратят Ганин като постоянен шпионин, резидент… И при това с „посредници“. Да превърне в пришълци и други хора. „Засечка, засечка!“ — злорадо си мислех аз. И вече не се чувствувах самотен, изоставен, не! Сигурно тези мисли са изменили нещо в израза ми. Белокосият ме показа:

— Я го виж, направо ще ни изяде с очи… Не търси сложни причини. Ъгъл. Всички причини са прости. При Портнов е ходило някакво момиченце, още не са го открили… А, ето го и Квадрата!

Отгоре слизаше Квадрат сто и трети.

— Кучето е отнесло оръжието — докладва той. — Песът на Ема Бистрова, Ъгъла я познава. (Кисельов кимна.) Преди около час е подгонил Деветоъгълника, пред входа на „зоната“ е взел калъфа с оръжието и го отнесъл.

— Изпрати ли чиния?

— Направено е, Линия осемнадесета. Жената и кучето са открити при совхоза, оръжието не е с тях. Сега ще ги поеме Шестоъгълник петдесет и девети с „посредник“. След десетина минути ще разберем всичко за оръжието. Дадох нареждане Десантника да остане в кучето, да достави оръжието при насочващия и да се включи там в охраната.

— Одобрявам — каза белокосият. — Ъгъл, тръгваме! Пали вършачката си. (Кисельов се обърна и затича по склона.) Квадрат, въпросът с малкия е решен положително. Изпълнявай. Данните са добри, преди старта всичко да е наред, внимавай! — С тези думи изчезна и веднага се чу глухото ръмжене на мотоциклет. Заминаха.

Квадрат сто и трети

Изобщо аз съм си пихтия. Така ме нарича Стьопка и е прав. В такъв смисъл, че когато трябва да действувам решително, аз се обърквам. Чудно, как тази сутрин ми стигна куражът да тръгна след Китариста — ама тогава прекалено много ме беше загризало любопитството. А сега, като видях за втори път бившия Сурен Давидович, с мене се случи нещо странно. Направо побеснях — сърцето ми биеше като парен чук, лицето ми изтръпваше все повече и ненавиждах всички Десантници. Даже нещастния полковник Ганин, който абсолютно за нищо не беше виновен, когото честно бяха изпратили като военен посланик да предаде честно предупреждение. И от ненавист станах хитър и бърз. А, значи не ви стига, дето завладявате света! Отгоре на всичко и моя въпрос сте го „решили положително“ и ви харесват данните ми…

Не! Твърдо знаех: по-скоро ще си разбия главата в проклетия им кораб, но няма да позволя да направят нещо с мене! Като куче усещах, че искат да ми направят нещо лошо. Подушвах, че единственото спасение е да се държа колкото е възможно по-далеч от „посредниците“. Бяхме се нагледали със Стьопка как действуват тези „посредници“, така че със сигурност знаех: действуват на разстояние не по-голямо от няколко крачки. „От корабния бластер не можеш да избягаш“ — помислих си и си отговорих на глас:

— А, много важно, нека ме изгори…

— Ти какво? — с кротък глас попита Квадрат сто и трети.

Изглеждаше като Сурен Давидович и говореше като Сурен Давидович, но когато тръгна към мене, отскочих настрани. Само изтървах:

— Какво искате да правите с мене?

Той всичко разбираше. Винаги и навсякъде бе разбирал всичко до край и сега естествено бе надушил плана ми — да стоя далеч от него. Затова седна върху опората на кораба и не тръгна да ме гони. Бях забелязал, че Десантниците при всеки удобен случай се стараят да се докоснат до „посредниците“ или до кораба.

Каза:

— С тебе, Альоша, трябва направо. Разбирам. Слушай…

И започна да ме увещава.

Стараех се да не го слушам, за да не му дам възможност да ме залъже с приказки, да ме успокои, та да ми мине ненавистта и да пропусна секундата, когато ще се доближи до мене с „посредника“. Запомних някои неща от приказките му. След известно време техните основни сили щели да завладеят столиците на великите държави и цялата Земя щяла да им се покори. Но тогава щяло да настъпи „трагично положение“, както се изрази той, защото децата до петнадесет-шестнадесет години не можели да приемат Мислещ. Това било неочаквано за Десантниците, но те вече измислили как да оправят работата. Те си имат такива неща — излъчватели, — от които всичко расте страшно бързо. Всичко живо. В кораба има такъв излъчвател и ако вляза вътре, за няколко часа ще порасна с няколко месеца. Това ще бъде начален опит, а после ще ме допораснат до шестнадесет години. Виждах, че лъже за излъчвателя. Казах му:

— Няма да отида. Не искам.

— Ама защо, кажи?

— Ненавиждам ви.

И той пак започна да обяснява. Казваше, че цялата Земя ще стане щастлива и здрава, че хората ще живеят до триста години и няма да има войни, и всички ще си имат летателни апарати и механични слуги, а децата за няколко месеца ще стават възрастни. Каза:

— Виждаш ли какви прекрасни постижения ще има? И разбираш ли, Альоша, корабът ще стартира, а ти ще бъдеш вътре и ще можеш да гледаш през илюминатора. Не е лошо, нали?

Сега говореше искрено и аз едва не се хванах — погледнах към кораба и си представих как се издига, а пък аз съм вътре не по-зле от Гагарин. А Квадрата вече бе извадил от джоба си плоската зелена кутийка.

Веднага се опомних и отскочих. Той стана и много нервно рече:

— Край на увещанията! Давам ти пет минути за размисъл! След пет минути включвам лъчемета и ти ще се превърнеш в малка купчинка пепел. Ще бъда принуден да постъпя така — ти чу преговорите на щаба. Ще станеш жертва, много жалко…

Виждаше се, че Квадрата не лъже, че му е жал за мене. Устните му бяха тъжно намусени, но аз извиках:

— Лъжете! Всичко лъжете! През илюминатора, нали! Ама сам казахте, че там има само кристали и нищо друго, че няма даже кабина!

Отговори ми с фалшива бодрост:

— Ей, ама как съобразяваш, Льошик! Бързо съобразяваш! Разбира се, че в кораба няма кабина. Ти ще станеш Мислещ, а зрението ти ще включим към илюминатора.

Стана ми толкова гадно, както нито веднъж през този ужасен ден. Иска да ме превърне в кристал. Мене! Мене! Започнах да отстъпвам, без да свалям очи от него. Като заеквах от ужас, измърморих:

— Защо мене?

— Избрахме тебе, защото знаеш всичко необходимо. И имаш добра психика.

Мълчаливо отскочих настрани и тогава корабът ме удари с лъча си. Не беше боен лъч, а заслепяващ — сякаш ми лиснаха гореща вода в очите. Извиках и слепешком се хвърлих надясно към изхода, под защитата на склона, и на четири крака се закатерих, хващайки се за храстите. Изтърколих се, ударих се в еластичната стена на защитното поле, то ме отхвърли, преметнах се презглава и Квадрата ме хвана, но изпусна кутията. Започнах да се дърпам, първо слепешком, после започнах да виждам по малко, а Десантника все не можеше да си освободи ръката и да вземе „посредника“. Дърпах се и смътно чувах, че все още ме увещава:

— Детската солидарност… Всички деца си мечтаят да пораснат… ти ги предаваш… не искаш да им помогнеш да пораснат…

Бързо губех сили. Той ме обърна на една страна, притисна ме, освободи дясната си ръка и зашари по склона, да докопа „посредника“. Изскубна стиска мъх, захвърли го, хвана кутийката, но като го ударих с глава, пак я изпусна — при това от джоба на панталона му изскочи пистолет със залепнал за него микрофон.

Десантника го погледна, но хвана „посредника“, който беше до него. Притисна ме с коляно, освободи и втората си ръка, но аз се извъртях и хванах пистолета за дръжката, ребром. И в момента, когато Десантника се вдигна на колене и насочи към мене зелената кутийка, аз уцелих с големия си пръст скобата и натиснах спусъка.

Това беше боен пистолет, познах го. „Макаров“, от стрелбището. Половинтонният удар на куршума отхвърли Сурен Давидович настрани. Той лежеше с опърлено, тлеещо яке, като мъртъв, и изведнъж отчетливо проговори:

— Льошик… махай се оттук. Бегом…

Инструкцията

Точно в пет часа следобед — по часовника на Вячеслав Борисович — Степан стигна до високоволтовата линия. По-голямата част от пътя извървя отдолу, по оврага. Загуби си забрадката и едва я откри в храсталака. Все си мислеше дали Вячеслав Борисович ще се сети да използува „посредника“ и да разхипнотизира сътрудниците си. Това с „вишничките“ не го разбираше много добре и затова наричаше всичко хипноза.

Излезе до високоволтовата линия на границата на совхозните земи, при бента, зад който беше езерото. На едно място през бента се стичаше тънка струйка вода и Степан пи, а после дълго плю пясък. Стълбовете на високоволтовата бяха наблизо. Сега трябваше да си намери добро прикритие, за да не могат да се приближат незабелязано до него.

Такова място се намери веднага — кулата на пазача на птицефермата. Обикновено горе седеше пазачът с двуцевката си, „дядото“. Днес кулата беше празна. Даже патици не се виждаха в езерото.

Стьопка зажумя и на един дъх се намери на кулата. Нали знаете, никак не е весело на всеки завой да очакваш засада. Навсякъде му се привиждаха засади. Но кулата беше празна. Върху покритата и оградена с дъски площадка имаше стол. В ъгъла се търкаляше огромна раздърпана валенка. Между дъските зееха превъзходни широки пролуки — седни си на пода върху валенката и се оглеждай наоколо.

Степан така и направи. Огледа се на четирите посоки и не видя никого. Нейде зад къщите се караха птицегледачките, а на шосето бръмчеше кола. Нищо друго.

Сега вече спокойно можеше да прочете инструкцията на Портнов.

„2. Трябва да прекъснеш два проводника от високоволтовата линия между града и совхоза. И един проводник е достатъчен, но два е по-сигурно. Постарай се.

3. За да скъсаш проводниците, избери един от двата начина:

а) Счупи с изстрел гирляндата от изолатори на който и да е стълб така, че проводникът да падне на земята. Стой колкото е възможно по-далеч от линията и непременно перпендикулярно на нея. Не се приближавай на повече от 50 метра — токът ще те убие. Стой с прилепени един до друг крака. След като проводникът падне, трябва да се изтеглиш бегом, без да бързаш. Внимавай двата ти крака да не бъдат едновременно на земята. Ако се наложи да спреш, постави веднага двата си крака заедно, подметка до подметка. Това е необходимо, защото електричеството ще тръгне по земята. Разделените ти крака са два проводника, по тях ще премине ток и ще те убие. Помни: на земята един крак или два прилепени!

б) Втори начин. До последния стълб (совхозн. езеро) има бяла будка, към която се спускат проводниците. Трябва с изстрели да се счупят изолаторите, в които влизат тези проводници (върху покрива на будката). Да се счупят два от тях, възможно най-близо до покрива.“

Върхът на стълба на високоволтовата линия се виждаше точно на равнището на площадката — четири наклонени ъгловати крака и шест гирлянди от кафяви, матово проблясващи изолатора. Под стълба имаше спретната беличка къщичка. Блестящите на слънцето медни проводници се спускаха от стълбовете върху покрива й в три високи изолаторни колони. Всичко това беше като на длан — елегантно и ново, и от него надалеч миришеше на метал. Стълбът блестеше с алуминиевата си боя, във варта на къщичката сигурно бяха добавили синка, двукрилата й врата беше тъмнозелена и даже табелите с череп и мълнии изглеждаха весело и приятно. Отстрани излизаха други три проводника и по малки дървени стълбове се проточваха към административната сграда на совхоза.

Оттук, от кулата, дори слаб стрелец спокойно би могъл да улучи изолаторите. Даже и трите. У-ру-ру!

— Никакво „у-ру-ру“, ами си идиот — измърмори си Степан. — Кой ще те остави два часа да киснеш тука. Във всички случаи ще те изгонят…

Вгледа се във веригата на високоволтовата линия. Стълбовете и проводниците, отблизо масивни, в далечината изглеждаха като нарисувани с тушовка върху зелена хартия. Седмият по ред стълб беше по-висок от предишните, защото проводниците от него тръгваха над совхозното шосе и Стьопка си спомни, че до шосето имаше малка копа миналогодишно сено. Съвсем малка — кравите бяха отмъкнали три четвърти от нея. Ако го изгонят, може да се скрие там… Ах, дяволска работа! Всичко щеше да е добре, ако се беше сетил да вземе и резервен пълнител. Ако стреля отдолу, два-три патрона непременно ще отидат за пристрелка и ще му останат само по два куршума на изолатор. Даже по един. А разстоянието няма да е малко. Като си послужи с Питагоровата формула, пресметна: петдесет метра до стълба и тридесет метра височина… да извлече корен… Около шестдесет метра. И това при стрелба с пистолет нагоре, разбирате ли? Ще има недолитания, които не можеш да прецениш веднага — около изолаторите няма бяло поле като около мишената. Даже с винтовка едва ли ще уцелиш от първия път…

— И това ми било научен сътрудник — ядосваше се Стьопка, като съвсем раздърпа глупавата си рокля.

Дяволска работа! Вячеслав Борисович трябваше да му разкаже още там какво трябва да прави. Тогава щеше да вземе не един, даже два резервни пълнителя.

Степан реши да остане на кулата. Ръцете му трепереха от умора и глад. С тези ръце като стрелец не струваше и пукната пара — нямаше смисъл дори да опитва да стреля отдолу. А ако пришълците са толкова хитри, че се сетят да го търсят, навсякъде ще го намерят. Прекрасният план на Вячеслав Борисович висеше на косъм.

Косъмът се къса

След един час Стьопка скочи на крака от някакъв извънредно остър и висок женски глас. На другия бряг на езерото се показаха две жени в бели престилки и едната се караше на другата, а заедно с това и на цялата околност.

— И кой го е нареди-и-л? — дереше се тя. — Още три часа ще е светло-о!! — Пое си повече въздух. — И птици-те-е са недопасли-и-и!!!

От пронизителните й писъци му скрипнаха зъбите и усети, че ще се случи нещо недобро. И наистина: около птичарниците настана суетня, патиците покриха езерото като пяна изпод ръцете на гигантска перачка… Стьопка се изплю надолу. По водата се плъзгаше лодка с дядото пазач. Спря под кулата. Стьопка седеше като врабец — не дишаше.

— Пфу, жени… — рече дядото. После погледна нагоре към кулата и пак така тихо додаде: — Скачай долу, на кого казвам!

И мрачно, с провлачена крачка тръгна към стълбата. Досами нея вирна брада и отново изхриптя:

— Нинка! Скачай долу!

Степан седеше, свит в ъгъла. От озлобление, объркване и глад в главата му се разливаха някакви вълни и бучеше кой знае откъде изплувала песен: „Нина, Нинка, Нинка-блондинка!“ А дядото пухтеше нагоре по стълбата. Подаде глава от люка, мрачно отбеляза:

— Още една се намери… Скачай долу! — И сложи валенката на мястото й в ъгъла.

— Няма! — свирепо се озъби Степан. — Тук ще си седя!

Дядото бавно протегна ръка и стисна ухото му в кафявите си пръсти. Дори не направи опит да се измъкне. Старецът беше толкова немощен и слаб, че се движеше като есенна муха… Да го духнеш — ще падне. Степан не можеше да се бие с него. Позволи да го доведат до стълбата и само промълви:

— Не е хубаво това, дядо.

— Къш-ш! — рече дядото.

Степан се изтърколи на земята. Ех, дядо, дядо… Да знаеше само кого гониш, дядо…

Отърси се. Патиците крякаха в езерото, привечерното слънце прежуряше като оса.

— Гвардейците не отстъпват — промърмори Стьопка и хукна да заобиколи езерото по десния бряг, за да стигне до совхозното шосе, а оттам до седмия стълб.

И сега му оставаше още много време, повече от час, но от яд и нетърпение Стьопка тича през целия път. Докато тичаше, виждаше странни работи и странни хора.

Докараха цял камион с чували — храна за патиците, — а върху тях лежаха и пееха две жени в сини престилки.

Цяло семейство — дебел чичко с джинси, дебела лелка в сукман и две момченца близнаци, също дебели, носеха разглобено дървено легло, както си беше в картонената опаковка от магазина.

Под косите лъчи на слънцето на вратата на совхоза ярко аленееше афиш: „Филм: «Война и мир», III серия“. Бяха сменили вчерашния афиш за певеца Кисельов.

Големите момчета от совхоза, с бели ризи и папийонки, отиваха към клуба. Стьопка си мислеше, че щом са облечени така хубаво, не би трябвало да говорят лоши думи, но те вървяха и ругаеха като пришълците.

Хората отиваха на кино, носеха покупките си, работеха нощна смяна във фермите, караха камиони към млекозавода, даже пееха, сякаш нищо не се бе случило.

Прелетя каруца с гумени колела, запрегната със светлориж белогрив кон. Отстрани, провесил крака, седеше дълъг чичко с избелял син комбинезон и каскет, а едно момиченце с плитки и прав път на кръглата глава караше коня и лицето му сияеше от възторг. Зает с мислите си, Стьопка все пак се обърна. Конят вървеше много красиво. Докато гледаше след каруцата, си оправи забрадката, но изведнъж застана нащрек и притича към живия плет край пътя. Пред него беше изорано поле. Зад тъмнокафявата му лента зеленееше краят на парка, по-точно на малкия клин, който се врязваше в дясната страна на шосето. По края на гората, пред младите борчета притичваше човек с пистолет в ръка. Движеше се отдясно наляво, в същата посока, както и Стьопка. Ето спря и се видя, че това е жена в панталон. Гледаше към гората. Притича двайсетина крачки, огледа се…

Преследваха го.

„Пак жена“ — помисли си Степан. Отдавна смяташе, че жените на тоя свят са прекалено много. А този пришълец не беше много умен — тича с пистолет в ръка. Да беше понесъл и плакат на пръчка: гоня този и този… Само че защо гледа към гората?

Дяволска работа! Колко си беше добре на кулата!

Във въздуха загърмя и затрещя — ниско над самия парк и шосето прелетя военен витлов самолет. Виждаха се капаците на мястото на прибрания колесник и тънките пръчици на оръдията пред крилата.

Жената в края на гората също вдигна глава и се обърна, изпращайки с поглед самолета. И младежите на шосето, и двете девойки в красивите празнични рокли го изпращаха с очи. Единият младеж рече: „Я ги гледай!“, а вторият, като пухтеше съсредоточено, разкопча вратовръзката си, девойката я взе и я прибра в чантичката си и в този миг загърмоля вторият изтребител.

Един самолет би могъл да прелети случайно над парка. Но два!…

Скрит зад храстите, Стьопка направи „дълъг нос“ към жената. И видя, че тя стои посред полето с вирната глава и държи в ръцете си не пистолет, а някакво камшиче или каишка. После се обърна с гръб към шосето, наведе се и се загледа към гората. Оттам излезе странен бял звяр и с огромни скокове се понесе по края й… Ама това било куче, знаменитият „мраморен дог“, единственият в Тугарино! Стопанката му е дъщерята на директора на телескопа! Стьопка се засмя. Много добре знаеше, че същата тази дъщеря тренира кучето си в парка. Ето я, с панталон, а в ръцете си държи каишката на кучето…

Стоеше щастливо усмихнат. Не го гонят, а докторката и Альоша са стигнали! Вече минаха първите самолети. Сега ще тръгнат войските с хеликоптери, на вълни, като на кино, и нагъсто ще започнат да кацат около телескопа и войници с парашути по нашивките на ръкавите ще изполовят пришълците, ще им вземат кутийките с „посредниците“ и край!

Но вечерният въздух беше тих. С възпалени очи Стьопка оглеждаше хоризонта — нищо. Над телескопа нямаше ни най-малко движение. „Дяволска работа! — извика наум. — Альоша нищичко не знае за телескопа! Той първо тръгна, пък аз после разбрах… Самолетите са направили разузнаване, не са открили нищо тревожно и нашите си се движат, без да бързат…“

Въздъхна, огледа се по навик: отзад по шосето бе спокойно, отпред — също. А в полето…

Жената тичаше към края на гората, а кучето седеше, обърнало муцуна към нея и държеше в зъбите си дълга дебела пръчка.

— Ама че работа… — прошепна Стьопка и несъзнателно слезе от шосето.

Пръчката вече беше в стопанката, а кучето махаше с опашка, Стьопка се приведе и затича през полето към тях.

Жената с панталона отваряше калъфа за чертежи.

— На ти една пръчка! — шепнеше Степан, докато тичаше към тях.

Даже не помисли, че в града има стотина такива калъфа — кафяви, кръгли, с красиви дръжки. Ето падна хартията, подложена под капака. Увиснаха кълчищата…

Жената обърна към Стьопка доброто си безгрижно лице, заповяда на кучето „Седни!“. От калъфа още висяха калчищата. Стьопка каза:

— Това е мое. Аз го загубих… Кучето дишаше — „Хах-хах-хах“ — и неприязнено гледаше към Степан.

— Твое ли е? Заповядай, вземи — приветливо рече дъщерята на директора на телескопа. — Защо си захвърляш така нещата?

— Не съм го захвърляла — рече Степан, като малко се поуспокои. — Скрих го… Там… — Махна с ръка към шосето. — Гледам, куче… Благодаря! — извика той и затича, докато жената не се бе сетила да го попита за нещо неприятно.

Впрочем тя не се канеше да го пита нищо. Повика кучето и затича с него към гората.

Огън!

Степан пъхна ръка в кълчищата. Бластерът си беше вътре, както го бяха опаковали в стрелбището: с опашната част нагоре, увит в парцал. Късмет. С такова оръжие не изолатор, като нищо цял стълб ще свали… Но как да го носи? Онези би трябвало вече да знаят от Сур как е опаковано оръжието. Степан изхвърли калъфа и понесе бластера както си беше в мазния парцал.

„Значи Анна Егоровна и Альошка не са стигнали. Хванали са ги и те са изхвърлили бластера от колата“ — реши Степан. И си наложи да не мисли за странични неща. Сега всичко освен работата е странично.

Точно в седем и половина стигна до мястото и видя миналогодишната копа. Наоколо пак нямаше жива душа. Такъв си беше този ден — пустинен. Каза си на глас изречението от „Куентин Дорвард“: „Всичко благоприятствува смелия оръженосец и неговата благородна мисия“. И веднага щастието му се усмихна. Поляната се пресичаше от канавка, тясна и дълбока. Скатът й му даваше опора за стрелба нагоре. Степан, без да бърза, отмери шестдесет метра от мястото на опората, скочи в канавката и легна на лявата си страна. Отви бластера и се учуди, че това чуждо оръжие лежи толкова удобно в ръката му. То не беше кръгло, а неправилно, с много вдлъбнатини и издатини. За да стреля, трябва едновременно да се натиснат двете крилца до ръкохватката — ето така… Стьопка лежа неподвижно в канавката десет минути. Стори ли му се, че във висината блестят огледала, или наистина нещо блестеше? Той чакаше. После опря пръстите на краката си в земята, рохкава край ската, подпря левия си лакът, като леко сви ръка, и се изненада, че бластерът лежи плътно и не „диша“ в дланта му. Постави го на една линия с дясното си око и с върха на стълба, а с двата пръста на дясната ръка натисна крилцата… Ж-жъх-х! Бластерът трепна и изхвърли невидима на слънцето мълния, която озари изолаторите в яркосиньо. Мигна и видя, че едната гирлянда изолатори е леко стопена, но здрава. И проводниците са здрави. Дяволска работа! С това нещо трябва да се реже като с нож, а не да се стреля в една точка!

В този момент във висината, някъде далеч нагоре, зад стълба, пак нещо блесна. „От това ще ми замержелее в очите!“ — помисли си Степан, прицели се под изолаторите и плавно задвижи бластера отдолу нагоре, без да отпуска крилцата — ж-жъх-х! ж-жъх-х! Трети изстрел нямаше, а блестящият кристал на главичката помътня.

Единият проводник — по-близкият — лежеше на земята. „Може и един, но по-добре два“ — спомни си инструкцията на Вячеслав Борисович. Бластерът вече не стреляше…

— Дяволска работа и това си е! — измърмори Стьопка, остави бластера и измъкна изпод роклята си пистолета.

Отново над проводниците нещо блесна като малка кръгла дъга в бледото небе… Силно, страшно го прободе в сърцето. На скокове се хвърли под копата, мълнията удари зад гърба му, удари пред него. Копата лумна. Някакъв шарен диск се обърна и косо пое нагоре, над първите струи дим. Половин секунда Стьопка гледа, без да разбира какво вижда и какво предчувствие го бе накарало да бяга. Но дискът отново започна да се увеличава. Като блестеше все по-ярко и по-ярко на слънцето, падаше от височината към Стьопка. Той отново хукна на зиг-заг през цялата поляна. Падна в канавката и изведнъж се сгърчи. Изкриви се. Пред очите му стана черно и алено и викът не можеше да се изтръгне от гърлото му. „Загивам. Токът ме убива“ — мина последна мисъл, а ръката му още стискаше пистолета.

Чинията вися над канавката няколко секунди. После, без да си хаби зарядите за неподвижната фигурка в синя рокля, се премести към бластера, всмука го в себе си, косо се издигна над поляната и се скри.

На свобода

„Бегом!“ — бе заповядал Сур. И аз хукнах, без да мисля за страшните лъчеви лещи на кораба. Спаси ме това, че входът се намираше в дълбоко разклонение на оврага и черното кълбо, блеснало след изстрела с издирващи припламвания, не можа да ме хване.

Корабът беше прекалено добре замаскиран. Той можеше да подпали цялата гора наоколо, но край него беше пълно с „мъртви зони“. Тичах. Лъчите танцуваха над главата ми, всеки лист блестеше като парче огледало. Когато бях на петдесетина крачки от входа, чух стенещия тътен на кораба и се хвърлих на земята. Пропълзях под клоните на елхата и се намерих в разклонението на оврага, замрях, целият посипан със сухи елхови иглички и люспици от кора. Корабът тътнеше. Исках да поставя пистолета на предпазител, за да не се издам с някой случаен изстрел, но нямах сили. Пръстите не ме слушаха. Цялата гора се огласи от тътена. Но лъчите вече не блестяха.

Все пак схващах някои неща, макар че едва дишах и бях отчайващо изплашен. Едва ли ще поискат да демаскират кораба заради мене, като пукат с лъчеметите си по целия парк. Значи трябва да изпълзявам, без да излизам от спасителната долчинка. Тогава ще ме заплашва само външната охрана — заекът Деветоъгълник. Корабът тътна доста дълго. Може би ме търсеше вътре в защитното поле. Беше се повдигнал и осветяваше всеки ъгъл. Изчислителя най-вероятно не се бе сетил, че беглецът е отмъкнал „микрофон“ и вече е излязъл от зоната.

Въртяха ми се и други разни мисли, докато лежах под сухата елха. Че аз съм единственият човек, който знае плановете на пришълците, и затова на всяка цена трябва да избягам. Че не съм убиец, защото Сур ще регенерира като Павел Остапович. Той рече: „Махай се оттука.“ Не се замислях защо изведнъж бе заговорил като човек. Спомних си заповедта му и запълзях.

Пълзях дълго — замръзвах при всеки шум. После канавката свърши и трябваше да пропълзя през просеката. Спомних си за „летящите чинии“. Те се движат безшумно. Добре, че гората е толкова гъста. Не се страхувах от заека. Разрядът му е най-ниският и изобщо не е кой знае какъв звяр, така, дребосък, пък аз имах пистолет…

Най-сетне се реших да мина през просеката и пак по корем запълзях към шосето. В крайпътната канавка залегнах за трети път. Там имаше някакво странно оживление… Бръмчаха автомобилни двигатели, чуваха се гласове, ветрецът развяваше някакъв боклук по асфалта, хартийки. Към Синия Камък претича един Десантник. Слаб, с оплешивяло чело и големи кафяви очи. Мярна се, дишайки бързо от тичането. Бях виждал отблизо само пет души Десантници — китариста Кисельов, шофьора на таксито, Сурен Давидович, Рубченко и Линия осемнадесета. Но никога няма да забравя сухия, сякаш опечен израз на лицата им и с нищо няма да го сбъркам. Край мене по шосето мина именно Десантник.

След двадесет секунди се зададе фургон „Хранителни стоки“ с размахваща се отворена задна врата; рискувах малко да се надигна и видях как подхванаха Десантника с големите очи и го качиха през вратата. Вътре беше пълно с народ. Едва се бях скрил и префуча велосипедист, ниско наведен над кормилото, озъбен, с черни петна от пот по карираната риза. При всяко движение на педалите под ризата му, на корема, се отбелязваше квадратен предмет. Велосипедистът прелетя много бързо, но можех да се хвана на бас, че и той е Десантник. След него минаха наведнъж няколко закрити камиона, но не разбрах кой беше в тях. Изглеждаха препълнени.

Следващата кола беше сив москвич, като на Анна Егоровна.

Погледнах към чистото, светло вечерно небе. Там, както и преди, нямаше нито едно облаче и самолети също не се виждаха. Какво става, все пак дали нашите са тръгнали в настъпление? От деветдесетминутния срок бяха минали не повече от четиридесет минути. Най-много петдесет. А ако са тръгнали, защо без авиация? И после, защо им трябва на пришълците да бягат към Синия Камък, отминавайки кораба? Би трябвало да бягат към кораба. Неясна работа…

Лежах в канавката, гледах, изтерзан от любопитство. Току-що си мислех, че всичко това ми стига за цял живот, за четиридесет години — със сигурност, а сега така ме заинтригува, че чак се надигнах. В този момент със спортна крачка премина компания младежи от универмага. Добре тичаха с работните си обувки. Девойките бяха запретнали полите си. Приятелката на Нелка, касиерката Лиза, подскачаше с бели остроноси обувки със счупени токчета. Представяте ли си?… Те с писъци се качиха в един празен камион.

После зад дърветата изскърцаха спирачките на невидима кола, някой извика: „Давай!“ Пред очите ми плавно мина велосипед без ездач. Иззад дърветата се измъкна кола, изпревари го и се скри.

Нагорнището тук е доста стръмно — велосипедът блесна със спиците си и изтрака в канавката зад близкия храст.

От града непременно ще дотича някой пеши Десантник и ще вземе велосипеда. Ще се качи и ще потегли. А аз да не съм сакат? Не, само погледнете — „Турист“, с осем скорости, новичък… Чий ли е този велосипед?

Измъкнах го настрани от пътя, свалих седлото до долу, прибрах ключовете в чантата и тръгнах след Десантниците.

Изходът

Изминало кръга си по небето, слънцето залязваше. Под косите лъчи чашата на телескопа стана ажурна като гъста черна паяжина. Колкото повече приближавах, тя растеше и се извисяваше. Като излязох на асфалтираната площадка пред входа, закри половината небе.

Площадката беше пълна с коли. Безредно, плътно пред портала и по-нататък, по пясъчния банкет, бяха спрели автобуси, камиони и самосвали, зелени газки и волги. Като рога стърчаха велосипедни кормила. От един москвич, заврял радиатора си под задната ос на някакъв самосвал, се бе стекла локва, над която се кълбеше пара.

Подпрях велосипеда си при другите. Ослушах се. Зад оградата се чуваха странни звуци. Пищяха жени, глухо ревяха мъжки гласове, тресна изстрел. Късо и силно извикаха, забърбориха. И всичко стихна.

В този момент в кабината на най-близкия до портала камион видях Десантник с винтовка. Седеше с гръб към радиатора. Когато се промъкнах през колите, той направи изразителен жест: изчезвай. От ботушите му капеше вода. Застрашително вдигна винтовката — аз отскочих, привеждайки се, изтичах покрай площадката към оградата и се закатерих по хълма.

Тук склонът се изкачваше стръмно нагоре, така че бетонните панели на оградата напомняха стълба с четириметрови стъпала. Под долната част на всеки панел оставаше клиновидна пролука, засипана с пясък. По-нататък по склона се виждаше фигура и чертичката на винтовката през рамото й. Дочаках, докато часовоят се обърне с гръб и тръгне нагоре, притичах до оградата, подпъхнах се и се озовах от другата страна, но веднага се пльоснах с лице в младите репеи. Първият Десантник се качи върху кабината. Постоя така и седна, като изтрака с ботушите си. Хукнах нагоре, към най-близката сграда. Виковете на вълни се разнасяха отгоре. Първо извика един, после няколко гласа, после строга мъжка команда — и тишина. След тишината през неравни интервали всичко се повтаряше.

Изтичах към сградата, заобиколих я по бетонния перваз на основата, покрай вратата на задния вход и надзърнах зад ъгъла. Никого. Съвсем близо викаше женски глас: „Господи, какво е това!“, и сподавен мъжки глас: „С какво право…“, и властни, ревящи викове: „С лице надолу! Ръцете на главата! Легни!“ И пак. И пак. И плющящият звук на удар.

Отпълзях зад ъгъла. Огледах се. Някакъв нов звук нарастваше и постепенно изпълваше захладяващия предзалезен въздух. Зазвънтяха стъклата на къщата. Стори ми се, че от страх и самота нещо в мене вие и дрънчи. Звукът беше оглушителен и загубил ума и дума, аз се проврях през вратата — крилото й скърцаше и се клатеше, — но внезапно всичко стихна. А пред мене беше стъклената стена на вестибюла. Тя гледаше към другата страна на къщата. Съвсем наблизо, пред самите прозорци, стоеше корабът на пришълците. Изпод широката плоча още излитаха струи прах — поклащайки се, той кацаше. Освен него виждах само небето. Помислих си, че нищо не ми се гледа и в този миг иззад кораба изпълзя нагоре сива и зелена пелена, храстите, бялата ивица на пътечката, черният диск на цветната леха започнаха да се извиват. Небето изчезна. Корабът беше издигнал край себе си защитното поле като в оврага.

Полето сякаш изви пространството пред стъклената стена. Сега виждах площадката отдясно. На нея плътно, като трупи върху сал, лежаха хора. С лицето надолу. Бяха стотина души, ръцете на всички бяха вдигнати на тила. Над тях, с гръб към мене, стоеше рядка верига от Десантници — само мъже с насочени пистолети и винтовки. Когато лежащите надигаха глава или извикваха, Десантниците скачаха към тях и ги удряха с крака или с приклади. Отляво на кораба непрекъснато водеха нови — полубегом, с извити зад гърба ръце. Блъскаха ги плътно до другите. Преди да дойда на себе си, вече бяха натъркаляли десетина души. Опомних се едва като доведоха и блъснаха на земята слабия Десантник с големите очи, когото пръв видях на шосето.

Ама че работа — те със своите се държат така! Ето я и касиерката от универмага, плаче и се опитва да си свали обувката със счупения ток… А ето че домъкнаха и Нелка, крещят й: „Ръцете зад главата! Легни!“

Изтичах наляво по празния вестибюл и видях откъде ги мъкнат. От опашките. Десантниците стояха подредени в тил като на опашка за билети в кино. Три опашки и във всяка от тях вероятно имаше по петдесетина души, че и повече. През стъклата не се виждаше добре, вътре в защитния балон всичко изглеждаше изкривено, извито, особено в края на площадката. Но видях, че средната опашка се точи към белокосия — Линия осемнадесета. Той стоеше с лице към опашката, като се държеше с опънати ръце за някакъв зелен стълб. Десантниците един след друг пристъпваха към стълба, изваждаха „микрофоните“ и веднага като подкосени подгъваха крака и падаха в ръцете на задния. Той го държеше, а отстрани изтичваше едър Десантник и отвеждаше подкосения, като в движение му извиваше ръцете. Задният, след като се освободеше, правеше крачка към стълба и също падаше. А здравеняците непрекъснато сновяха между опашките. Хващаха, извиваха, мъкнеха. Бяха много, защото и в двете странични опашки ставаше същото. Там Десантниците се приближаваха не към зелен стълб, а към зелени кутийки, които бяха в ръцете на Кисельов и Потапов. Страничните опашки се движеха по-бавно, но също така неотклонно, спокойно. Без страх. Сякаш не виждаха какво им предстои: припадък, извиване на ръцете и блъскане с лице в пръстта или върху бетона. А вече започваха да ги слагат и направо върху лехата…

Висок риж младеж непрекъснато сменяше зелените кутийки на Кисельов и Потапов.

Директорът на телескопа професор Бистров също стоеше в опашката — познах го по черната копринена шапчица. Той добродушно се усмихваше. И изведнъж на площадката изтича кучето му, което беше отмъкнало бластера от кораба. И застана на опашката! Тогава професорът заситни към белокосия, показа му кучето. Белокосият с рязко, злобно движение го пъхна без опашка. Двама здравеняци отведоха професора, без да му извиват ръцете, настаниха го наблизо. Някой се приближи до кучето и то кимна — видях го! — и напусна опашката. Отдалечи се и се присъедини към онези Десантници, които охраняваха лежащите… Там вече се бяха събрали около триста души — лежаха в редици и се разнасяше непрекъснат вой и крясъци. Някои се опитваха да станат, викаха, пазачите скачаха като побеснели и все по-често стреляха над главите им. А кучето започна да тича между редиците и да удря с тяло онези, които сядаха… То веднага въдвори ред, само че гледката беше прекалено страшна. Едва не се побърках. Нали не знаех, че когато извадят от него Десантника, човек съвсем нищо не си спомня. Мислех си, че поне малко нещо трябва да помни. А тези нещастни хора! Много от тях носеха в себе си Десантник още от сутринта и изведнъж — вечер, стрелба, удари с ботуши! После разбрах, че никой от тях не е видял опашките при „посредниците“. По-точно не си ги спомняли. Биеха ги, блъскаха ги и страшно крещяха, но ги принудиха да лежат с лицето надолу. И вероятно така беше по-добре. Ако бяха видели опашките, сигурно щяха да мръднат.

Вече съвсем бях откачил, когато се появи заекът-Деветоъгълник. Той като топче се търколи под краката на хората, подскочи към стълба и цялата опашка се разхили, а предният го хвана за ухото, извади му „микрофона“ и като го подържа до стълба, хвърли го на земята. Ох, ама как само хукна!… Мяркаше се ту горе, ту долу — просто отново бе станал обикновен дебел заек и не можеше да излезе от защитното поле!

Когато за последен път протича зад кораба, опашките вече бяха свършили. Едрите Десантници тичаха към белокосия — той все така си стоеше до „посредника“ и безстрастно гледаше как Кисельов и рижият здравеняк подхващат едрите Десантници и ги разхвърлят наоколо по площадката. Телата падаха безшумно, защото хората отдясно крещяха все по-високо и бясно, прегракнало ръмжеше кучето. След секунда падна и белокосият. Изведнъж видях, че лежи до „посредника“ и Кисельов го прескача. Кисельов и здравенякът вдигнаха зеления стълб и го помъкнаха към кораба. Рижият в движение повали някого с юмрук. Люкът се отвори, пъхнаха в него „посредника“ и чувала с бластерите. Песът се мяташе пред люка, разблъскваше всички, които се опитваха да се доближат. Някаква жена стоеше, затиснала устата си с две ръце, и изведнъж извика — здравенякът надникна в люка и бавно започна да пада като бор. Веднага до кораба се озова и кучето. Лапите му се пързаляха, но то се изправи на задните си крака, допря муцуна до люка и падна назад като човек.

Кисельов беше последен. Бавно, като поклащаше бластера на шнура, отстрани рижия от кораба. Отмести и кучето. Приближи до люка. Пусна бластера вътре, а шнура прибра. Нагласи се, като се хвана с една ръка за края на отвора и провеси цялото си тяло навън. Отчетливо си спомням как висеше на ръката си, а няколко души, които се бяха поопомнили, го гледаха. Извика:

— Отдръпнете се! Отдръпнете се, дръвници! — И се изтърколи под краката им.

И в този миг със звънко хлопване изчезна защитното поле. Здрачното небе падна отгоре като завеса. Видяха се вечерните хълмове, шосето, веригата квадратни коли по него. Загракаха, зазвънтяха стъклата — корабът се издигна бавно и плавно като асансьор, пясъчни вихри забарабаниха по прозореца пред лицето ми. Хората се изправяха несигурно, като се хващаха един за друг. Кисельов гледаше ту нагоре, ту към черния шнур на китарата, който бе извадил от джоба си.

Огромният пес седеше до професора и се опитваше да го близне по бузата.

Професорът леко го отблъскваше и гледаше към небето, като придържаше шапчицата си.

Отидоха си!

Отместих тежката стъклена врата и нерешително излязох от укритието си. Разбирах, че пришълците бяха отстъпили, но се страхувах да повярвам в това, макар че виждах яркото шарено петно, което се отдалечаваше към зенита. От него като пръстени се разливаха по небето къдрави облаци.

Оттогава не обичам да гледам облаци, които се движат бързо по небето.

Още няколко минути бях в съзнание. Стоях на входа и се опитвах да разбера какви са тези около мене — Десантници или вече хора. От тълпата ме гледаше полковник Ганин.

Той въртеше глава, за да оправи вратовръзката си, сякаш го душеше, и отърсваше фуражка в коляното си. Полковникът беше хванат от пришълците последен и затова разбираше някои неща.

Като видя, че излизам през вратата, тръгна към мене и попита:

— Ти знаеш ли нещо? — И посочи към небето.

— Според мен си отидоха — рекох. Той кимна. Измърмори:

— Ако човек знае къде ще се спъне. — Пак оправи вратовръзката си и извика: — Внимание! Внимание! Военнослужещите при мен!

Стана тихо. Или в главата ми бе станало тихо. Спомням си, че Ганин заповяда на няколко военни и милиционери да съберат оръжието и бързо тръгна към портала. А аз тичах след него, за да му разкажа за плановете на пришълците, но езикът ми не се обръщаше, защото този план — да завземат Москва, Ню Йорк и Лондон — преди час го беше предложил самият полковник, а още не вярвах напълно, че вече не е пришълец. Така излязохме извън портала, при бронираните коли на парашутистите, които се подреждаха около оградата на телескопа, а после нищо не помня. Само големите колела и синия дим на ауспусите…

Останалото го знам от други хора. Как парашутистите наредили колите около хълма и предупредили с мегафони никой да не излиза извън портала, в противен случай ще стрелят. Полковникът не посмял да не ги послуша, а аз съм се измъкнал през портичката и съм притичал до най-близкия бронетранспортьор под дулата на картечниците, направо. Казват, че съм се изкатерил по бронята като бръмбар и съм започнал да викам: „Къде е командирът ви?“ — и са ме свързали по радиото с командирската машина, и са ме убедили да разкажа всичко по микрофона. Разказал съм им за пришълците, а после съм си спомнил за Сурен Давидович и така съм закрещял в микрофона, че командирът на полка заповядал да ме откарат в парка. Загубил съм съзнание едва в оврага: показал съм Сурен Давидович, който лежал в ручея, и съм паднал.

Сурен Давидович остана жив, даже астмата му мина.

Оправи се преди мене. Лекувахме се в една и съща болница и докато още не можех да си вдигна главата от възглавницата, той идваше да ме навестява.

Вячеслав Борисович

Та така, написах всичко както си беше. Това, да пишеш, е доста скучно занимание. По-скучно, отколкото да решаваш задачи по алгебра. Но Стьопка, който не написа ред, ами само ми се пречкаше — тук съм бил объркал, там съм бил забравил, — та Стьопка казва, че трябвало още да пишем за себе си. Излизало, че сме герои. Това сме разузнали, там сме предупредили, тук сме гръмнали и всякакви такива. Глупости, разбира се. Прав е Степан. Не сме никакви герои, ами просто нас — искам да кажа децата, — нас „посредниците“ не ни ловяха. В нас не можеха да прехвърлят Десантници. Затова Степан успя да се вмъкне в телескопа, а аз да отида при кораба и да запомня всичко. Защо става така, не ми е съвсем ясно. В такъв като мене не може да бъде прехвърлен Мислещ и точка. А истински герой беше само един. Вячеслав Борисович Портнов. Да се пише за него е трудно.

Заради него не мога да гледам този проклет телескоп. И никога няма да простя нито на себе си, нито на другите, че крещяхме, радвахме се, превързвахме си драскотините. Само като си спомня! Ние бяхме живи и се радвахме, а той, спасил всички ни, беше мъртъв и лежеше до масата в радиостанцията, опънал ръка.

Върнал се с колата при телескопа и направо тръгнал към апаратната. Обезвредил часовоя с „посредника“, заключил се вътре и се свързал с Москва.

Успял да предаде почти всичко, само едно не успял — да каже да изключат високоволтовата линия — и тогава пришълците разбили вратата, хванали го, а той се измъкнал и се застрелял.

Пришълците взели пистолета от ръката му и го оставили да лежи. Ние не знаехме, че е там. Никой не знаеше, че Вячеслав Борисович се е застрелял, за да не издаде Степан, и така е спасил и него, и може би всички жители на Земята.