Гората на демона (Кристалната градина)

УводГибелта на Сиян

Нощ.

Жълтеникавото пламъче на самотната лоена свещ е безсилно да прогони мрака из тясната каменна стая. Плътни потрепващи сенки се спотайват в ъглите. Под ниския свод царува тишина.

Старият вълшебник Сиян разгръща кожените корици на дебелата древна книга и за миг надига глава. Прозорецът е точно срещу него и през зацапаните стъкла се вижда безкрайна гора, посребрена от бледите лунни лъчи. Хората я наричат Безмълвната гора…

Сиян е живял дълго, много дълго. Той помни, че в далечните дни на неговата младост тази гора имаше друго име — Дъбрава на покоя. Спомня си как прекрасната кралица Алгиона сътвори в горските дебри Кристалната градина. Но тия времена са отминали безвъзвратно…

Старецът тъжно поклаща глава. Излишно е да мисли за миналото. С Дъбравата на покоя е свършено отдавна — още в онзи страшен ден, когато огненият демон Зардинакс хвърли своята злокобна магия над двореца на Алгиона. Днес съществува само Безмълвната гора, под чиито клони дебнат хищници и чудовища. Нейде там броди проклетият демон, враг на всичко добро и красиво.

Съсухрените старчески пръсти прелистват страница подир страница. Всички необходими заклинания са записани тук, в Книгата на вълшебствата. Но за да ги приложи е нужна смелост. Имам ли я още, пита се Сиян. Имам ли още смелост, за да започна този двубой, за който се готвя от години насам?

От гърдите му се отронва въздишка. Толкова е трудно да изрече първата дума… Той поема дълбоко дъх, поглажда бялата си брада и бавно произнася:

— Вертицио албатуста.

Сега разбира, че предишната тишина е била измамна. В нощта до слуха му са долитали толкова много звуци — далечните крясъци на кукумявки, стенанията на вятъра, тихото пращене на свещта, бавните удари на собственото му сърце. Но след първите думи на заклинанието между каменните стени увисва тежко, гробовно безмълвие. Сякаш целият свят е затихнал в очакване на съдбоносни дела. И навярно е точно така, мисли си старецът. Тази нощ ще донесе гибел за един от двама ни — за мене или за демона.

Гласът му се засилва, отеква сред каменните стени мощно и повелително:

— Номинура дамнекси демонале. Преципицио Зардинакс! Преципицио!

Над Книгата на вълшебствата плъзва бледо зеленикаво сияние. Гласът на стареца става оглушителен, звуците му разтърсват стените на древната каменна кула:

— Финалис регнориум Зардинакси! Дамнатум! Преципицио!

С треперещи ръце Сиян прелиства страницата. Още минута, мисли си той. Една-единствена минута и с огнения демон ще бъде свършено. Остават само три изречения…

Той отваря уста… и думите засядат на гърлото му. Изведнъж прозорецът се пръска с оглушителен трясък. Отвън нахлува огнено зарево, сред което едва се различава черна чудовищна фигура с криле на прилеп и протегнати напред ноктести лапи.

— Зардинакс! — безсилно изрича поразеният старец.

От пламтящия облак долита злорад смях.

— Да, старче, това съм аз. Самият Зардинакс те удостоява със своето внимание. Нещастнико! Нима си въобразяваш, че можеш да ме победиш?

Пръстите на Сиян се вкопчват в магическия жезъл. Все още имам надежда, отчаяно мисли той и надига жезъла.

— Назад, демоне!

Синкава мълния прорязва въздуха и се впива в гърдите на Зардинакс. Демонът надава яростен рев. За миг пламъците помръкват, но веднага се разгарят с нова сила.

— Сега ще умреш — тихо изрича той и спокойният му глас е по-страшен от предишния нечовешки крясък.

— Назад! — повтаря Сиян.

В тясната стаичка избухват снопове мълнии. Пламъците на Зардинакс се стрелват напред. По ръцете на вълшебника пробягва синкаво сияние и протегнатите му длани спират огнената стена, ала нечовешкото напрежение по лицето му издава, че не ще издържи дълго в тази борба. Загивам, мисли той. В търсене на спасение очите му шарят насам-натам из каменната стая. Не, сега вече нищо няма да го спаси.

И в този момент тежката дъбова врата се открехва. През процепа наднича озадаченото лице на стария слуга Беневолио.

— Господарю…

Шанс! Това е единственият шанс за спасение, разбира Сиян. Излишно е да се надява на Беневолио — в областта на магията неговите познания са нищожни. Но ако слугата успее да доведе някого…

— Помощ! — крещи Сиян, отблъсквайки с жезъла си ударите на Зардинакс. — Доведи помощ!

Беневолио продължава да гледа като вкаменен.

— Бягай, проклетнико! — отново крещи вълшебникът. — Доведи помощ на всяка цена!

Огнен език полита към вцепенения слуга. Брадата му се сгърчва с пращене и това го изтръгва от унеса. С вик на ужас Беневолио хуква надолу по стръмната стълба.

Когато изскача задъхан навън, той хвърля поглед нагоре и изтръпва от страх. Високата кула се тресе, сякаш в нея са пленени хиляди адски изчадия. През тясното прозорче излитат мълнии, пушек и пламъци. И над всичко това се носи свиреп, убийствен, сатанински рев.

Старият слуга се озърта унило. Откъде би могъл да потърси помощ сред този пущинак? До най-близкото село има поне три часа път. На север са зловещите дебри на Безмълвната гора. А горите на юг са почти безлюдни — само тук-там се среща по някоя бедна дърварска колиба.

И изведнъж Беневолио се плясва по челото. Точно така! В една от тия колиби живее героят, който успя да унищожи злия магьосник Агамор. Пак същият храбрец провали коварните планове на Царя на таласъмите. Сега само той би могъл да спаси Сиян от гибел.

Беневолио хвърля още един поглед към обгърнатата в пламъци кула, сетне се втурва по тясната горска пътека, за да потърси героя.

По-точно казано — да потърси ТЕБЕ.

Защото сега започва ТВОЕТО приключение, читателю!

Премини на епизод 1.