Грозните

Нашествието

Толи извърна очи от прозореца и не видя нищо друго, освен празни легла. Беше съвсем сама в бараката.

Тръсна глава, замъглена от съня и недоумението. Земята се тресеше под босите й крака, а бараката се люлееше пред очите й. Внезапно плексигласовото стъкло на един от прозорците се раздроби, отвън нахлу доскоро заглушаваната какофония и оглуши ушите й. Цялата постройка се разтресе, сякаш всеки момент щеше да се срути.

Къде са всички останали? Дали вече бяха успели да напуснат Мъглата, оставяйки я съвсем сама да посрещне чуждата инвазия?

Толи се втурна към вратата и я разтвори широко. Точно пред нея кацаше един от автолетите, ослепявайки я за миг с облака пепел, вдигнал се при приземяването. Тя разпозна страховитата форма на колите на „Извънредни ситуации“, с каквато я бяха отвели при д-р Кейбъл. Тази обаче имаше четири лъскави витла — по едно на местата, където са колелата на наземните коли — хибрид между обикновен автолет и рейнджърски хеликоптер.

Такъв автолет може да стигне навсякъде, досети се Толи, както в града, така и сред дивата природа. Тя си спомни думите на д-р Кейбъл: „Ще бъдем там в рамките на няколко часа“. Толи прогони тази мисъл от главата си. Тази атака не можеше да има нищо общо с нея.

Автолетът се приземи с тъп удар. Нямаше време да стои като истукан и да се чуди. Тя се обърна и побягна.

Селището беше потопено в хаос, изпълнено с дим и бягащи фигури. Готварските огньове бяха разпилени извън траповете и още живите въглени изгаряха всичко, върху което попаднеха. Две от големите сгради бяха в пламъци. Навсякъде между краката на хората тичаха уплашени пилета и зайци, пепел и сажди се виеха в яростни вихрушки. Десетки мъгляни сновяха наоколо, едни се опитваха да гасят пожарите, други — да избягат, а трети просто се въртяха панически в кръг.

Сред всички останали започнаха да се мяркат и фигурите на жестоките красиви. Сивите им униформи се носеха като зловещи сенки из царящия хаос. Грациозни и хладнокръвни, те сякаш не забелязваха стълкновенията наоколо, а се опитваха да сложат всичко в ред и да усмирят паникьосаните мъгляни. Напредваха в непрозрачния въздух без никакви оръжия, доколкото Толи успя да види по всички, които се изпречеха на пътя им, оставаха да лежат на земята вързани и замаяни.

Бяха свръхчовешки бързи и силни. Явно предимствата на специалната операция бяха много повече от техните ужасяващи лица.

Близо до общата трапезария около две дузини мъгляни, въоръжени с брадви и импровизирани оръжия, оказваха отпор на шепа извънредни. Толи си проправи път към мястото на схватката и през задушливия облак дим до обонянието й достигна нелепата миризма на закуска. Стомахът й се забунтува.

Толи си даде сметка, че е била твърде изтощена, за да се събуди заедно с всички останали и е проспала закуската. Явно извънредните са изчакали, докато повечето мъгляни се съберат в трапезарията и чак тогава са нападнали.

Разбира се. Искали са да заловят колкото се може повече мъгляни само с един удар.

Извънредните нямаха намерение да атакуват голямата група при трапезарията. Те търпеливо чакаха, заобиколили в кръг сградата, докато дойде подкрепление от автолети, които кацаха всяка минута. Ако някой се опиташе да мине през техния кордон, реагираха светкавично, обезоръжавайки и обездвижвайки дръзналите да бягат. Но повечето мъгляни бяха твърде шокирани, за да оказват съпротива, парализирани от страховитите лица на своите противници. Даже тук повечето хора не бяха виждали жестоките красиви.

Толи се притисна към стената, опитвайки се да се прикрие зад една купчина дърва за огрев. Заслони очи от вихрушката пепел и се огледа за път за бягство. Нямаше никакъв шанс да стигне до центъра на Мъглата, където върху покрива на търговския пункт сърфът зареждаше батериите си на слънчева светлина. Имаше възможност за бягство единствено през гората.

В близкия край на селището, само на двайсетина секунди бърз ход, лежеше камара неокастрени дървета. Но агент на извънредните стоеше между нея и началото на гъстите шубраци, готов да пресече пътя на всеки отцепил се мъглянин. Очите на жената щателно оглеждаха пътеките към гората, главата й се въртеше ту в една, ту в друга посока с някакъв странен ритъм, сякаш наблюдаваше много бавен тенис мач без особен интерес.

Толи пропълзя още по-близо, все още притисната към стената. Ниско над главата й прелетя автолет, вдигна облак прах и напълни очите й с дървени стърготини.

Когато отново прогледна, Толи видя, че до стената край нея се е свил някакъв възрастен грозен.

— Ей! — просъска тя.

После разпозна отпуснатите черти и горчивото изражение.

Беше Шефа.

— Имаме проблем, млада госпожице. — Хрипливият му глас някак успя да надделее над заобикалящия ги тътен на атаката.

Тя погледна към жената от „Извънредни ситуации“, която причакваше в засада.

— Да, знам.

Още един автолет избоботи над тях и Шефа я избута зад ъгъла на сградата, край бидона, в който се събираше дъждовна вода от водосточните тръби.

— И ти ли я забеляза? — Той се ухили, разкривайки дупката на един липсващ зъб. — Ако и двамата се затичаме едновременно, поне единият от нас ще успее. Стига другият да приеме битката.

Толи преглътна.

— Сигурно е така. — Тя надникна към жената-агент, която стоеше спокойно като пенсионер на опашка за увеселително корабче. — Те обаче са страшно бързи.

— Зависи. — Той смъкна брезентовия чувал от рамото си. — Има две неща, които винаги държа в готовност в случай на спешна ситуация.

Шефа отвори торбата и извади от вътре пластмасова кутия като за сандвич.

— Това е едното.

Той открехна капака на кутията в единия край и от там се появи облаче прах. Миг по-късно в главата на Толи избухна пожар. Тя покри лицето си и насълзените си очи с ръце и се опита да изкашля огнената струя, която пълзеше надолу по гърлото й.

— Не е зле, а? — изкиска се Шефа. — Това са абанеро, изсушени и смлени на ситен пипер. В боба този пипер не е толкова зле, но ако влезе в очите ти, е същински ад.

Толи примигна, за да проясни погледа си от сълзите, и едва успя да проговори:

— Ти да не си откачил?

— Другото от моя пакет за бързо реагиране е този сак, който съдържа представителна извадка от двестагодишната визуална култура на ерата на ръждивите. Безценни и незаменими артефакти. И така, ти кое искаш?

— Ъ?!

— Пиперът или сакът със списанията? Кое предпочиташ — да те хванат, докато се опитваш да избягаш от нашата приятелка от „Извънредни“, или да съхраниш безценно парче от наследството на човечеството от тези варвари?

Толи пак се закашля.

— Май… предпочитам да избягам.

Шефа се усмихна.

— Хубаво. Защото на мен ми е писнало да бягам. Също така ми писна да оплешивявам и да страдам от късогледство. Аз съм си изпълнил дълга, пък и ти ми се виждаш доста бърза.

И той й подаде брезентовия чувал. Сакът тежеше, но Толи беше заякнала, откакто дойде в Мъглата. Нямаше да усети бремето на някакви списания след раниците, пълни с желязо.

Спомни си деня на пристигането си тук, когато за първи път видя списание в библиотеката и с ужас осъзна как са изглеждали хората едно време. Тогава от снимките й прилоша, а сега беше готова да ги спасява.

— Ето какъв е планът — започна Шефа. — Аз съм пръв, а когато извънредната ме сгащи, ще пръсна в лицето й цяла шепа пипер. Ти тичаш бързо и направо, без да се обръщаш. Става ли?

— Аха.

— С малко късмет и двамата можем да се измъкнем. Въпреки че аз не бих имал нищо против един фейслифтинг. Готова ли си?

Толи преметна чувала през рамо.

— Да вървим.

— Едно… Две… — Шефа направи пауза. — Леле, майчице! Имаме проблем, млада госпожице.

— Какъв?

— Ти си без обувки!

Толи погледна краката си. В паниката беше изхвръкнала боса от бараката. Досега й беше лесно да върви по прашните улици на селището, но в гората…

— И десет метра няма да минеш, дете.

Шефа свали сака от рамото й и й подаде пластмасовата кутия.

— Сега върви.

— Но аз… — започна Толи, — аз не искам да се връщам обратно в града.

— Съгласен съм, млада госпожице, аз също не бих имал нищо против някой свестен зъболекар да поработи в устата ми, но всеки от нас трябва да направи своята жертва. Затова започваме сега. — При последната дума той рязко я избута иззад варела.

Толи се препъна напред, оказвайки се без никакво прикритие в средата на улицата. Един автолет изрева сякаш точно над главата й и тя машинално се приведе, хуквайки напред към прикритието на гората.

Агентът от „Извънредни“ обърна глава в нейната посока и спокойно скръсти ръце като учителка, която е спипала малките да играят на забранено място.

Толи се зачуди дали пиперът ще има въздействие върху жената. Ако и на нея подейства по същия начин, имаше шанс да стигне гората. Дори ако трябва да играе ролята на примамка. Даже и без обувки.

Но ако се окаже, че са хванали Давид и тя няма повече да го види…

Тази мисъл отприщи внезапен прилив на гняв в нея и тя се втурна право към жената, стиснала кутията с две ръце.

Усмивка раздвижи жестоките черти на агента.

За част от секундата преди двете да се сблъскат, жената сякаш се изпари, изчезвайки като монета в ръката на фокусник. При следващата крачка Толи усети, че нещо твърдо удари пищяла й и болката плъзна по целия крак. Тялото й полетя напред, ръцете се протегнаха, за да омекотят удара, кутията се изплъзна и отлетя встрани.

Падна тежко на земята и дланите й поеха силата на удара. Докато се гърчеше в праха, Толи зърна агента да се навежда над нея. Жената просто се беше навела с неуловима за окото скорост и Толи се беше препънала в нея като непохватно мъниче в суматоха.

Докато разтърсваше глава и плюеше попадналата в устата й пепел, Толи мерна кутията с пипер на една ръка разстояние. Запълзя към нея, но в този момент върху тялото й се стовари смазваща тежест и тя заби лице в праха. Усети как извиват ръцете й на гърба и ги завързват, а твърдите пластмасови белезници се врязват в плътта й.

Опита се да се съпротивлява, но тялото й отказа да помръдне.

След това ужасната тежест се вдиша и една обувка я преобърна по гръб без никакво усилие. Жената от „Извънредни“ стоеше над нея, усмихвайки се студено, с кутията в ръце.

— Гледай ти, гледай ти, още една грозна — каза жестоката красива. — Само стой мирно. Не искаме да ти причиняваме болка, но ще го направим, ако се наложи.

Толи се опита да каже нещо, но челюстта й се схвана от болка. Беше заорала в земята, когато падна.

— Какво толкова важно има тук? — попита жестоката красива, като разтърси кутията и се опита да погледне през непрозрачните й стени.

С крайчеца на окото си Толи зърна как Шефа се прокрадва към гората. Тичаше бавно и тромаво, брезентовият чувал беше твърде тежък за него.

— Отвори я и ще видиш — болезнено процеди Толи.

— Така и ще направя — каза жената, все още с усмивка. — Но първо да приключим с по-важните неща.

Тя съсредоточи цялото си внимание върху Шефа и в стойката й изведнъж се появи нещо животинско, извивката на котка, която се готви за скок.

Толи се претърколи през рамо и яростно изхвърли и двата си крака напред. Ритникът й уцели кутията и тя се отвори, а от вътрешността й изскочи облак кафяво-зеленикав прах и се посипа върху агента.

За секунда върху лицето на жената се появи недоумение. Тя изхъхри и тялото й се разтресе. После стисна очи и юмруци и закрещя.

В този звук нямаше нищо човешко. Той се вряза в слуха на Толи като виенето на вибротриона, срещнал метал, а всеки мускул на тялото й се напрегна, за да освободи ръцете си от белезниците — инстинктът й изискваше да покрие очи. С още един яростен ритник тя се преобърна по корем, със залитане се изправи на крака и препъвайки се хукна към гората.

Гърлото й взе да смъди, когато облакът пипер се разпръсна във въздуха. Тя започна да кашля, но не спря да тича, въпреки насълзените и подлютени очи, чак докато почти не ослепя. Все още с ръце на гърба, Толи залитна в храсталака и се строполи тежко на земята, когато голите й ходила се препънаха във високата трева.

Тя продължи да пълзи напред, опитвайки се да изчезне колкото се може по-далече от погледа на преследвачите си.

Когато очите й малко се проясниха, тя си даде сметка, че нечовешкият крясък на жената-агент е бил нещо като аларма. Трима от жестоките красиви се бяха отзовали. Единият от тях отвеждаше покритата с пипер жена, опитвайки се да остане колкото се може по-далече от нея, другите двама наближаваха гората.

Толи замръзна, храстите едва я прикриваха.

После усети гъделичкане в гърлото, което бавно премина в непоносимо дразнене. Тя затвори очи и задържа дъха си. Усети как обръч стегна гърдите й, тялото й се разтърси от мъчителни спазми, опитвайки се да изкара остатъците пипер от дробовете.

Трябваше да се изкашля.

Толи запреглъща мъчително, надявайки се слюнката да потуши пожара в гърлото й. Цялото й същество настояваше за кислород, но тя не смееше да си поеме дъх. Единият от агентите беше на хвърлей камък от нея и изследваше гората, като бавно и методично въртеше глава напред и назад, а очите му неумолимо претърсваха гъсталака.

Последователно и болезнено пламъците на болката обхващаха целия гръден кош на Толи, но напънът да кашля постепенно отмина. Тя се отпусна и най-после си позволи да поеме глътка въздух.

И сред тътнежа на автолетите, пукането на горящите сгради и шума от битката агентът от „Извънредни“ все пак успя да долови нейната тиха въздишка. Главата му рязко се обърна, той присви очи и сякаш само с едно движение се озова до нея, стиснал гърлото й с ръка.

— Ти не си от лесните — каза.

Тя се опита да отговори, но вместо това избухна в мъчителна кашлица, а той завря лицето й в калта, преди още да успее да си поеме дъх.

Заешката кошара

Откараха я в заешката кошара, където имаше още четирийсетина оковани мъгляни, насядали в оградения с мрежа квадрат. Десетина извънредни ги бяха наобиколили, наблюдавайки пленниците си с празно изражение. Край изхода подскачаха няколко зайци, за които свободата беше дошла твърде внезапно и сега не знаеха какво да правят.

Агентът, който залови Толи, я отведе в най-отдалечения от вратата ъгъл, където се бяха струпали неколцина мъгляни с разкървавени носове и насинени очи.

— Въоръжена съпротива — докладва той на двама от жестоките красиви, които охраняваха тази част на кошарата, и я бутна на земята при останалите. Тя се препъна и падна по гръб, а тежестта на тялото й още по-болезнено заби белезниците в ръцете й. Когато се опита да се изправи, една твърда подметка я подпря в гърба и я бутна напред. За миг си помисли, че е някой от извънредните, но се оказа един от мъгляните, който й помагаше според силите си. Тя успя да седне с кръстосани крака.

Ранените мъгляни около нея се усмихнаха мрачно и й закимаха окуражително.

— Толи! — прошепна някой.

Тя с усилие се извърна по посока на гласа и видя, че е Крой, с разцепена вежда, окървавила цялата му буза, докато другата половина от лицето му беше покрита с мръсотия. Той се примъкна по-близо до нея.

— Ти си се съпротивлявала — каза той. — Гледай ти, излиза, че съм сгрешил за теб.

Толи успя само да се закашля в отговор. Останките от изгарящия пипер сякаш завинаги бяха задръстили дробовете й и ги изгаряха като живи въглени. От очите й все още течаха сълзи.

— Забелязах, че проспа закуската тази сутрин — продължи той. — После, когато извънредните се появиха, си помислих, че си избрала много подходящо време, за да изчезнеш.

Тя разтърси глава, опитвайки се да изкара някакъв звук от обгореното си гърло.

— Снощи с Давид останахме до късно, това е всичко.

Когато проговори, наранената й челюст също пламна от болка.

Крой се намръщи.

— Него не съм го виждал тази сутрин.

— Наистина? — Толи примигна, за да избистри погледа си. — Може би е успял да избяга.

— Съмнявам се някой да им се е изплъзнал. — Крой вирна брадичка по посока вратата на кошарата. Към нея приближаваше нова група мъгляни, охранявани от отряд извънредни. Сред тях Толи разпозна лицата на някои от тези, които бяха оказали съпротива при трапезарията. — Те в момента просто прочистват терена.

— Виждал ли си Шай?

Крой сви рамене.

— Беше на закуска, когато ни нападнаха, но после й изгубих следите.

— Ами Шефа?

Крой се озърна.

— Не.

— Мисля, че той успя да се измъкне. Двамата заедно опитахме да избягаме.

Мрачна усмивка се мерна по лицето на Крой.

— Странно. Той винаги е твърдял, че не би имал нищо против да го заловят. Говореше нещо за фейслифтинг.

Толи успя да се усмихне. Но после се сети за аномалията, която красивите неизбежно получават, и тръпки полазиха тялото й. Запита се колко от пленниците знаят какво ще се случи наистина с тях.

— Шефа наистина се канеше да се предаде и да ми помогне да избягам, но аз не успях да стигна до гората.

— Защо?

Тя размърда пръстите на краката си.

— Нямам обувки.

Крой повдигна едната си вежда.

— Явно си избрала най-неподходящия ден да се успиш.

— Явно.

Отвъд мрежата на заешката кошара новодошлите пленници бяха разпределени на групи. Двойка извънредни тръгнаха из кошарата, святкаха в очите на вързаните мъгляни с ирисовия скенер и започнаха да ги извеждат един по един.

— Очевидно ни разпределят по градове — каза Крой.

— Защо?

— За да ни върнат у дома.

— У дома — повтори тя. А едва снощи тази дума промени значението си за нея. Сега нейният дом беше разрушен. Развалините му лежаха наоколо, овъглени и разграбени.

Толи се вгледа в пленниците, търсейки Шай и Давид. Познатите лица в тълпата заловени бяха изпити, мръсни, сгърчени от шока и отчаяни, но Толи осъзна, че за нея те вече не са грозни. Сега студените лица на извънредните, макар да бяха красиви, й се струваха ужасяващи.

Някакво боричкане привлече погледа й. Трима от нашествениците мъкнеха през кошарата съпротивляваща се фигура с вързани ръце и крака. Идваха право към ъгъла на оказалите съпротива и когато стигнаха, стовариха пленника си на земята.

Беше Шай.

— Наблюдавайте тази.

Двамата извънредни, които ги охраняваха, хвърлиха поглед към все още гърчещата се фигура.

— Въоръжена съпротива? — попита единият.

Последва пауза. Толи забеляза, че единият от извънредните има оток, който загрозява красивото му лице.

— Невъоръжена. Но опасна.

Тримата оставиха пленницата и се отдалечиха, но сега в жестоката грация на движенията им се усещаше някакъв стремеж да се махнат по-бързо от тук.

— Шай! — прошепна Крой.

Шай се претърколи към тях. Лицето й пламтеше, устните й бяха подпухнали и кървяха. Тя се изплю, слюнка се проточи от устата й към кървавочервената локва на мръсната земя.

— Крой — едва успя да каже тя с надебелял език.

После погледът й попадна на Толи.

— Ти?!

— Ъ, Шай… — започна Крой.

— Ти ни причини всичко това! — Тялото й се загърчи като змия в предсмъртна агония. — Не ти ли беше достатъчно да ми отмъкнеш гаджето, ами трябваше да предадеш и Мъглата!

Толи стисна очи и тръсна глава. Това не можеше да е истина. Нали унищожи медальона. Сама видя как огънят го поглъща.

— Шай! — намеси се Крой. — Успокой се. Погледни я само. Тя също се е съпротивлявала.

— Ти да не си сляп, Крой! Само се огледай, тя ни причини това!

Толи си пое дълбоко въздух и се насили да погледне Шай. Очите на приятелката й горяха от омраза.

— Кълна ти се Шай, не съм го направила, аз никога… — Но гласът й изневери.

— Кой друг би могъл да ги доведе дотук?

— Не зная.

— Не можем да обвиним всички, Шай — каза Крой. — Причината може да е съвсем различна. Прихващане от сателит. Разузнавателна мисия.

— Или шпионин.

— Погледни я само, Шай! — извика Крой. — Тя е вързана също като нас. Тя се е съпротивлявала!

Шай затвори очи и поклати глава.

Двамата извънредни с ирисовия скенер наближиха ъгъла на оказалите съпротива. Единият остана по-настрани, докато жената пристъпи предпазливо.

— Не искаме да ви причиним болка — започна тя. — Но ще го направим, ако се наложи.

Жестоката красива стисна Крой за брадичката и светна със скенера в окото му. После погледна резултата.

— Още един от нашите — обяви тя.

Другият извънреден вдигна вежди.

— Не знаех, че имаме толкова много бегълци.

Двамата изправиха Крой на крака и го отведоха при най-голямата група мъгляни извън мрежата. Толи прехапа устни. Крой беше един от старите приятели на Шай, значи тези двама извънредни бяха от нейния град. Нищо чудно всички нападатели да бяха от там.

Сигурно беше някакво съвпадение. Не е възможно да е по нейна вина. Нали беше видяла медальона да гори!

— Значи си успяла да спечелиш и Крой на своя страна, така ли? — изсъска Шай.

Очите на Толи се напълниха със сълзи, но този път причината не беше пиперът.

— Погледни ме, Шай!

— Той те подозираше още от самото начало. Но аз всеки път му казвах: „Не, Толи е моя приятелка. Тя не би направила нещо, което да ме нарани.“

— Шай, аз не лъжа.

— Как успя да бръкнеш в мозъка на Крой, Толи? Сигурно също както промени и Давид.

— Шай, не съм направила това нарочно.

— Тогава къде бяхте вие двамата снощи?

Толи преглътна, опитвайки се да придаде твърдост на гласа си.

— Просто разговаряхме. Разказах му за медальона.

— И това ви отне цяла нощ? Или реши да направиш своя ход преди идването на извънредните? Една последна игричка с него. И с мен.

Толи сведе глава.

— Шай.

Една ръка стисна брадичката й и повдигна главата й нагоре. Тя примигна и в очите й блесна ослепителна червена светлина.

Жената от „Извънредни“ се взря в резултата.

— Ей, това е тя!

Толи отчаяно заклати глава.

— Не!

Другият агент също провери резултата и потвърди:

— Толи Янгблъд!

Тя не отговори. Двамата я изправиха на крака и я поведоха навън.

— Ела с нас, д-р Кейбъл иска да те види незабавно.

— Знаех си! — изсъска Шай.

— Не!

Дамата изблъскаха Толи към вратата на кошарата. Тя изви глава, за да погледне назад, опитвайки се да намери най-подходящите думи за обяснение.

Шай я гледаше от земята и се хилеше с окървавени зъби, а очите й не се откъсваха от вързаните ръце на Толи.

Миг по-късно Толи усети, че стягането отслабна и ръцете й се разделиха. Извънредните бяха прерязали белезниците й.

— Не! — тихо простена тя.

Единият от извънредните стисна рамото й.

— Не се безпокой, Толи, съвсем скоро ще си бъдеш у дома.

Другият се намеси:

— Търсим тая банда от години.

— Браво, добра работа.

В случай на повреда

Заведоха я в библиотеката. Сега тя беше превърната в щаб на нашествениците, дългите маси бяха отрупани с портативни монитори, на които работеха извънредните, а обикновено безшумните им действия сега бяха заменени от жуженето на сигнали за обменени съобщения и приети команди. Гласовете бръсначи на жестоките красиви накараха Толи да настръхне.

Д-р Кейбъл чакаше край една от дългите маси. Зачетена в едно списание, тя изглеждаше спокойна и отпусната, далечна на кипящата около нея дейност.

— А, Толи. — Тя оголи зъби в опит да се усмихне. — Радвам се да те видя. Сядай.

Толи се зачуди какво ли се крие зад това приветствие. Извънредните се държаха с нея като с техен съучастник. Дали не бяха получили някакъв сигнал от медальона, преди да успее да го унищожи?

Както и да стояха нещата, единственият начин за бягство беше да играе по свирката им, поне засега. Тя си издърпа един стол и седна.

— Божичко, виж се само — каза д-р Кейбъл. — Ти винаги представляваш страхотна гледка за човек, който иска да бъде красив.

— Денят ми започна зле.

— Изглежда си попаднала в мелето.

Толи сви рамене.

— Просто се опитвах да се измъкна.

— Така ли? — Д-р Кейбъл захлупи списанието върху масата. — Това също не ти се удава много добре.

Толи се закашля, дробовете й се освобождаваха от последните прашинки пипер.

— Сигурно е така.

Д-р Кейбъл погледна монитора пред себе си.

— Виждам, че сме те открили при оказалите съпротива.

— Някои от мъгляните вече ме подозират. Затова се опитах да избягам като чух, че вашите хора идват. Не исках да съм наблизо, когато всички разберат какво става. Щяха да побеснеят.

— Самозащита. Е, добре поне, че в едно нещо си добра.

— Не съм молила да ме пращате тук.

— Не, но затова пък доста се застоя. — Д-р Кейбъл се облегна назад и допря върховете на дългите си тънки пръсти. — От колко време си тук, всъщност?

Толи се насили пак да се закашля, чудейки се дали ще й стигне смелост да излъже. Гласът й, още дрезгав и неравномерен от вдишания пипер, едва ли щеше да я издаде. И въпреки че кабинетът на д-р Кейбъл в града беше един голям детектор на лъжата, тук имаше само прости дървени маси и столове, без никакви вградени в тях устройства.

Толи обаче реши да бъде предпазлива.

— Не чак толкова дълго.

— Не успя да стигнеш толкова бързо, колкото се надявах.

— Добре, че изобщо успях да стигна. А когато най-накрая дойдох, беше минало много време от рождения ми ден. Затова ме заподозряха.

Д-р Кейбъл поклати глава.

— Сигурно е трябвало да се притеснявам за теб, съвсем самичка в тая дивотия. Горката Толи.

— Благодаря за загрижеността.

— Сигурна съм, че би използвала медальона, ако беше попаднала в истинска беда. Както се разбра, самозащитата е единственото ти качество.

Толи изсумтя.

— Освен ако не бях паднала от някоя скала, както почти стана.

— Въпреки това щяхме да дойдем за теб. Ако медальонът бъде повреден, той автоматично изпраща сигнал.

Думите й бавно заглъхнаха: „Ако медальонът бъде повреден…“ Толи стисна ръба на масата, опитвайки се да не издава чувствата си.

Д-р Кейбъл присви очи. Макар да нямаше апарат, който да отчита пулса, дишането и потенето на Толи, тя беше цялата нащрек. Явно беше подбрала точно тези думи, за да предизвика ответна реакция.

— И като стана дума за медальона, къде е той?

Пръстите на Толи посегнаха към врата й. Разбира се, че д-р Кейбъл беше забелязала липсата още в първия момент. Всички нейни въпроси водеха именно към това. Умът на Толи трескаво заработи в търсенето на отговор. Белезниците бяха свалени. Трябваше да се измъкне от тук и да се добере до търговския пункт. За щастие сърфът й все още лежеше на покрива, разгънат, за да се зареди на утринното слънце.

— Скрих го — каза тя. — Беше ме страх.

— От какво те беше страх?

— Снощи, след като се уверих, че това е Мъглата, активирах медальона. Но те имат детектор за откриване на проследяващи устройства. Намериха едно такова на сърфа ми — същото, което сте сложили там, без да ме предупредите.

Д-р Кейбъл се засмя и разпери безпомощно ръце.

— Това за малко да развали цялата работа — продължи Толи. — Затова, когато активирах медальона, се изплаших да не прихванат сигнала. Скрих го, в случай че дойдат на проверка.

— Разбирам. Понякога чувството за самозащита е придружено и от известна доза интелигентност. Радвам се, че реши да ни помогнеш.

— Сякаш имах избор.

— Ти винаги си имала избор, Толи. Но взе правилното решение. Реши да дойдеш тук и да откриеш приятелката си, за да я спасиш от това цял живот да остане грозна. Затова трябва да се радваш.

— Чак тръпки ме побиват от радост.

— Вие грозните сте страшно заядливи. Е, скоро ще пораснеш.

Толи изтръпна при тези думи. Очевидно под „порастване“ д-р Кейбъл имаше предвид промяна в мозъка.

— Има само още едно нещо, което трябва да направиш за мен, Толи. Имаш ли нещо против да вземеш медальона от мястото, където си го скрила? Не обичам да оставям нищо след себе си.

Толи се усмихна.

— С радост.

— Този офицер ще те придружи. — Д-р Кейбъл вдигна пръст и един от извънредните се появи край нея. — А за да не пострадаш от приятелите си мъгляни, ще направим така, че да изглеждаш като една от оказалите съпротива.

Офицерът изви ръцете на Толи на гърба и тя отново усети пластмасовите белезници на китките си.

Толи пое дълбоко въздух, пулсът й заблъска силно в слепоочията, но въпреки това си наложи да каже с безразличие:

— Както кажете.

— Насам.

Толи поведе извънредния към търговския пункт, обмисляйки ситуацията. Мъглата беше потънала в тишина. Пожарът беше оставен произволно да се разпростира. Някои от огнищата вече догаряха, от почернелите греди се издигаше гъст дим и се виеше над селището.

Няколко лица се извърнаха да изгледат подозрително Толи. Тя беше единствената от мъгляните, която се разхождаше наоколо. Всички останали бяха повалени на земята, с белезници и под стража, повечето струпани край мрежата на заешката кошара.

Тя се опита мрачно да се усмихне на онези, които я видяха, надявайки се да забележат, че и тя е вързана също като тях.

Когато стигнаха търговския пункт, Толи погледна нагоре.

— Скрих го на покрива.

Извънредният огледа подозрително сградата.

— Добре тогава — каза най-накрая. — Ти чакай тук. Седни и не мърдай.

Тя сви рамене и внимателно коленичи.

Агентът се преметна на покрива с лекота, която накара Толи да потрепери. Как щеше да надделее над този жесток красив? Даже ръцете й да не бяха вързани, той беше по-едър, по-силен и по-бърз от нея.

Миг по-късно главата му се подаде над ръба на покрива.

— Къде е?

— Под ръфлека.

— Под какво?

— Ръфлек. Нали знаеш, онова старомодно нещо, където покривът се свързва с айсикютката.

— Какви ги приказваш, по дяволите?!

— Това е на жаргона на мъгляните, предполагам. Нека ти покажа къде е.

Бегло чувство пробяга по иначе безизразното лице на извънредния — нещо средно между гняв и подозрение. Въпреки това той скочи обратно долу и натрупа една върху друга няколко щайги. После се метна отгоре им и издърпа Толи, поставяйки я да седне на ръба на покрива, сякаш беше лека като перце.

— Ако докоснеш някой от сърфовете, ще те перна през лицето — заплаши я той.

— Сърфове ли има горе?

Той се метна на покрива и я издърпа при себе си.

— Намери го.

— Няма проблем. — Тя запристъпва внимателно по наклонения покрив, като преувеличаваше затруднението си да балансира със завързани ръце. Соларните панели на заредените сърфове блестяха ослепително на слънцето. Нейният лежеше много далече, чак на другия край на покрива, при това беше разгънат на осем секции. Сгъването му би отнело цяла минута. Но Толи видя друг сърф близо до себе си. Май беше на Крой и беше разгънат само веднъж. Светеше зелено. Само още една крачка към него и той щеше да е готов за полет.

Само че Толи не можеше да лети с ръце, вързани на гърба. Щеше да падне от дъската още при първия завой.

Тя си пое дълбоко въздух, пренебрегвайки предупредителните сигнали на онази част от мозъка си, която й показваше разстоянието до земята. Ако агентът наистина беше толкова бърз и силен, колкото изглеждаше…

„Нося бънджи жилетка“, опита се да залъже сама себе си тя. „Нищо не може да ми се случи.“

Тя остави босите си стъпала да се плъзнат по покрива и се прекатури надолу по наклона.

Коленете и лактите й болезнено се заудряха в грубите дъски, докато се търкаляше към ръба, а болката я накара да извика. Тя се опита да се задържи на покрива и заби крака в дъските, за да забави падането си.

В мига, когато щеше да се прекатури през ръба, една желязна ръка я стисна за рамото. Тя увисна във въздуха, а земята се залюля под краката й. Толи обаче успя да се задържи и ръката й внезапно се стрелна към окото на агента, после чу режещия му глас да ругае силно.

Тя отново се залюля за момент, беше успяла да се закрепи някак, но после и двамата започнаха да се плъзгат към ръба на покрива.

Чуваше как пръстите и краката на извънредния драскат по дъските, търсейки опора. Колкото и силен да беше обаче, нямаше за какво да се хване. Толи щеше да падне всеки момент.

Поне щеше да повлече и него заедно със себе си.

После откъм извънредния се донесе нещо като грухтене и Толи усети как могъща сила я повдига. Изхвърли я обратно на покрива и някаква сянка мина над нея. След това откъм земята се чу глух удар. Агентът от „Извънредни“ беше паднал от покрива, за да спаси нея!

Тя се сви на кълбо, изправи се и повдигна сърфа на Крой с единия си крак, премествайки го по-близо до себе си. Някакъв шум се разнесе изпод стряхата и Толи отстъпи настрани от сърфа.

Пръстите на извънредния се появиха над ръба, после се показа и тялото му. Беше напълно невредим.

— Добре ли си? — попита го тя. — Брей! Вие сте големи здравеняци. Благодаря, че ме спаси.

Той студено я погледна.

— Взимай онова, за което сме дошли. И гледай да не се пребиеш този път.

— Дадено. — Тя отново успя да си заплете краката и политна. Агентът я задържа в ръцете си за секунда.

Най-накрая в гласа му се долови гняв.

— Вие, грозните, сте толкова… непохватни!

— Ами, ако ти би могъл… — Още преди да довърши, Толи усети, че стягането около китките й изчезна. Тя раздвижи ръце и разтри раменете си. — О, благодаря ти.

— Виж какво… — Бръсначите в гласа му бяха по-остри от всякога. — Не искам да те нараня, но…

— Ще го направиш, ако се наложи — усмихна се Толи. Сега вече стоеше точно на мястото, където искаше.

— Просто вземи онова, което иска д-р Кейбъл. И да не си посмяла да докоснеш някой от сърфовете.

— Не се безпокой, няма да ми се наложи — каза тя и плесна с ръце с всичка сила.

Сърфът на Крой се вдигна във въздуха, прекатурвайки извънредния. Агентът, се преметна през ръба на покрива и отново падна на земята, а Толи скочи върху сърфа.

Бягството

Никога досега Толи не беше карала сърф боса. Младите мъгляни си устройваха всякакъв вид състезания, летяха тежко натоварени или по двама на сърф, но никой от тях не беше чак толкова глупав.

При първия завой едва не падна, мяркайки под себе си новото трасе, което бяха прокарали с релсите от железопътната линия едва преди няколко дни. В мига, когато сърфът се наклони, мръсните й крака се плъзнаха по него и тя наполовина се надвеси извън дъската. Замаха отчаяно с ръце и някак успя да се задържи, прелитайки над селището и заешката кошара в края.

Отдолу се надигна хор нестройни викове, когато пленниците я видяха да се носи над тях и разбраха, че поне някой е успял да се спаси. Толи обаче бе твърде ангажирана с управлението на сърфа, за да погледне към тях.

Когато най-после си възвърна, баланса, тя осъзна, че не носи противоударните гривни. Този път всяко падане щеше да е фатално. Пръстите й се впиха в дъската и тя си обеща да вземе следващия завой по-плавно. Ако сутринта беше облачна, слънцето нямаше да успее да изсуши росата от сърфа на Крой. И сега тя щеше да лежи като безформена купчина в заешката кошара, най-вероятно със счупен врат. За късмет спеше със сензора на корема си, както правеха повечето млади мъгляни.

Зад гърба й ято автолети се вдигна над земята.

Толи знаеше само две трасета, по които можеше да се измъкне от Мъглата със сърф. Тя инстинктивно пое към старата железопътна линия, където работеше всеки ден. Долината изчезна зад нея и тя успя да направи остър завой над разпенената вода на бързеите, без да падне. Сега, без тежката раница и противоударните гривни, се чувстваше като гола.

Сърфът на Крой не беше толкова бърз като нейния, а и не познаваше стила й на управление. Да лети на него беше като да разтъпква нови обувки, само дето сега това бе на живот и смърт.

Водният облак над бързеите покри с пръски лицето, ръцете и краката й. Тя коленичи върху дъската, вкопчи се с мокрите си ръце в ръба и се опита да лети колкото се може по-ниско. Долу сигурно щеше да й е още по-трудно заради разпенената вода, но поне дърветата я криеха от погледите на преследвачите. Осмели се да погледне назад. Все още не се виждаше нито един автолет.

Докато се стрелкаше надолу по криволичещия поток, вземайки познатите завои, Толи си спомни как всеки път тримата с Давид и Шай се състезаваха на път за работа. Запита се къде ли е Давид сега. Дали е в селището, вързан и готов за транспортиране в града, който никога не беше виждал? Дали лицето му щеше да бъде изпилено и заменено с красива маска, а мозъкът му превърнат в каша, което според властите беше необходимата мярка срещу един отстъпник, отгледан сред дивата природа?

Тя тръсна глава, опитвайки се да прогони от мислите си този образ. Давид не беше сред заловените, оказали съпротива. Ако го бяха хванали, той не би им се оставил без борба. Значи трябва да е избягал.

Над главата й премина тътен от автолетите, а вълната от тяхното прелитане едва не я катурна от сърфа. Няколко секунди по-късно — тя знаеше, че са я видели — над леса отвъд реката се дочу как вият при обратния завой.

Над главата й премина сянка и с крайчеца на окото зърна два от автолетите да я следват, а витлата им святкаха като мечове на обедното слънце. Машините можеха да летят навсякъде, докато Толи беше ограничена от магнитите. Трасето към железопътната линия я държеше като в капан.

Спомни си първото пътуване към кабинета на д-р Кейбъл, страховитата подвижност и бързина на автолета и нейния шофьор, един от жестоките красиви. По права линия машината беше по-бърза от който и да е сърф. Нейното единствено предимство в момента бе, че познава трасето като петте си пръста.

За нещастие в този участък то представляваше почти права линия.

Толи се вкопчи с две ръце в сърфа и се отклони от реката към билото. Автолетите изчезнаха в далечината напред, без да разберат, че е тръгнала над желязната жила. Сега обаче се озова на открито, а поляните пред нея й се видяха безкрайни.

Мина й през ума, че времето е прекрасно, без нито едно облаче по небето.

Почти легна върху дъската, за да устои на насрещния вятър, и успя да вдигне максимална скорост. Въпреки това не й се вярваше, че ще се добере до следващото прикритие, преди автолетите да я настигнат.

Зачуди се как ли ще я хванат. Дали ще я зашеметят? Или ще използват мрежа? А може просто да падне от въздушната вълна на техния полет? При тази скорост и без противоударни гривни всичко можеше да я свали на земята, което означаваше смърт.

Сигурно точно това целяха.

Писъкът на витлата долетя отдясно и ставаше все по-силен.

Малко преди звукът да я настигне, Толи използва цялата си тежест, за да намали рязко скоростта на сърфа, което едва не я изхвърли от дъската. Двата автолета префучаха отгоре, изпреварвайки я с почти километър и половина, но вихрушката, образувана от витлата им, подхвана сърфа и го завъртя в кръг. Дъската подскочи, после се наклони отвесно и Толи се вкопчи в нея, докато светът се въртеше като луд наоколо.

Накрая успя да си възвърне контрола над сърфа и отново се понесе напред с пълна скорост, преди автолетите да са успели да се върнат обратно. Машините на извънредните може и да са бързи, но нейният сърф беше много по-маневрен от тях.

При наближаването на следващия завой преследвачите й вече бяха съвсем близо и караха много по-бавно, явно пилотите схванаха, че с висока скорост я губят при всяка маневра.

Нека сега се опитат да летят под нивото на дърветата, каза си тя.

Застанала на колене върху сърфа, стиснала дъската и с двете си ръце, Толи навлезе в следващия завой, спускайки се почти до мръсното дъно на пресъхнало речно корито. Чу воя на витлата постепенно да се усилва зад гърба й.

Откриха я твърде лесно, явно се ориентираха по температурата на тялото й, за да я следят под прикритието на дърветата, също както правеше охраната в града. Толи си спомни портативната грейка, която толкова пъти беше използвала, за да се измъкне от общежитието. Ех, ако сега беше с нея.

После се сети за разрушения железопътен тунел, който Давид й показа още първия ден след нейното пристигане в Мъглата. Дебелите студени скални стени щяха да прикрият топлината на тялото й.

Опита се да не обръща внимание на тътена от машините на преследвачите и продължи да се носи над пресъхналото речно корито, после се прехвърли над рудната жила и накрая над реката, която водеше към железопътната линия. Мина косо над водата; а автолетите останаха над дърветата, изчаквайки търпеливо да излезе от прикритието си.

Щом наближи завоя на железопътната линия, Толи увеличи скоростта, спускайки се съвсем ниско над водата, колкото й стигаше куражът. Взе завоя с максимална скорост и профуча над релсите.

Автолетите продължиха надолу по реката. Извънредните явно очакваха да се прехвърли над другия ръкав на реката, но внезапната поява на старата железопътна линия ги хвана неподготвени. Ако успееше да стигне планината преди онези да направят тромавия обратен завой, щеше да е в безопасност.

Точно навреме си спомни къде е участъкът с извадените релси и се подготви за свободно падане; стомахът й се качи в гърлото, докато прелиташе над дупката по високо извита траектория. Магнитите на сърфа скоро отново откриха метал и трийсет секунди по-късно тя рязко спря в края на линията.

Толи скочи от сърфа, обърна носа му в посоката, откъдето беше дошла, и го блъсна обратно към реката. Без противоударните гривни, които да го задържат близо до нея, той щеше да се носи по правата линия на железопътните релси, докато не стигне празното място и не падне на земята.

Надяваше се извънредните да си помислят, че е паднала преди това и да започнат издирването й в обратна на тунела посока.

Толи се промуши между скалните отломки, пропълзя в пещерата и влезе навътре в мрака. Отдалечи се колкото може повече от входа с надеждата каменната грамада над главата й да е достатъчно плътна, за да я скрие от извънредните. Когато светлината откъм отвора на пещерата намаля до размерите на човешко око, Толи се стовари обезсилена върху един камък, задъхана и с треперещи ръце след летенето, повтаряйки си отново и отново, че е успяла.

Но в какво всъщност беше успяла? Тя нямаше обувки, беше без сърф, без приятели, нямаше даже пречиствател или пакет СпагБол. Нито дом, където да се върне.

Беше съвсем сама.

— Аз съм свършена — каза тя високо.

Глас се разнесе в тъмнината:

— Толи? Това ти ли си?

Две ръце стиснаха раменете на Толи в тъмното.

— Ти успя! — Гласът беше на Давид.

За своя собствена изненада Толи не можа да проговори, но го притегли близо до себе си и зарови лице в гърдите му.

— Кой още е с теб?

Тя поклати глава.

— О! — прошушна Давид. А когато скалата затрепери над тях, прегръдката му стана още по-здрава. Ревът на автолетите бавно премина отгоре и Толи си представи как машините на извънредните претърсват всяка пукнатина в скалата в търсене на плячка.

Нима тя ги беше довела при Давид? Е, какво пък, това ще е последното й предателство.

Глухото боботене на преследвачите мина над тях още веднъж и Давид я поведе навътре в мрака по дълга и извита пътека, която ставаше все по-тъмна и все по-студена. Наоколо се възцари тишина, влажна и студена и Толи пак се сети за вагона със скелети на отдавна измрели ръждиви, затрупан сред скалите.

Застинаха смълчани и им се стори, че са стояли часове наред прегърнати, без да посмеят да заговорят, още дълго след като ревът на машините заглъхна.

Най-накрая Давид прошепна:

— Какво стана в Мъглата?

— Извънредните дойдоха тази сутрин.

— Знам. Видях ги. — Той я прегърна още по-силно. — Не можах да заспя, затова взех сърфа си и се качих високо в планината, за да посрещна изгрева. Минаха право над главата ми, двайсет автолета наведнъж прекосиха билото. После какво стана?

— Затвориха ни в заешката кошара и ни разделиха на групи. Според Крой се канят да ни върнат обратно по градовете.

— Крой, значи. Кого още видя?

— Шай, група нейни приятели. Шефа може и да е успял да се измъкне. Двамата заедно се опитахме да избягаме.

— Ами нашите?

— За тях не знам. — В този момент тя беше благодарна, че наоколо е непрогледен мрак. Страхът, който усещаше в гласа на Давид, й причиняваше достатъчно болка. Родителите му бяха създали Мъглата и знаеха тайната за операцията. Каквото и наказание да чакаше останалите мъгляни, то щеше да е стотици пъти по-страшно за тях двамата.

— Не мога да повярвам, че най-накрая това се случи — тихо каза той.

Толи трескаво търсеше някакви успокоителни думи, с които да облекчи мъката му. Но единственото, което виждаше в мрака, бе присмехулната усмивка на д-р Кейбъл.

— Ти как избяга? — попита той.

Тя протегна ръце, за да пипне той китките й, където все още бяха гривните от пластмасовите белезници.

— Освободих се от тях, покатерих се на покрива на търговския пункт и откраднах сърфа на Крой.

— Въпреки извънредния, който те е охранявал? Майка казва, че са суперчовеци. Втората операция усилва мускулите и нервната им система. Освен това са толкова страшни на вид, че повечето хора се стъписват само като ги видят за първи път. — Той я притисна още по-близо до себе си. — Но аз не трябваше да се съмнявам, че ти ще им се измъкнеш.

Толи стисна клепачи, което не беше кой знае колко по-различно от това да стои с отворени очи в пълния мрак. Прииска й се да останат така прегърнати завинаги, без да се налага да се връщат към онова, което е навън.

— Просто имах късмет.

Сама не можеше да повярва, че отново лъже. Ако още отначало му беше казала истината за себе си, мъгляните щяха да знаят какво да правят с медальона. Можеше да го завържат на някоя прелетна птица и сега д-р Кейбъл да е на път за Южна Америка, вместо да наблюдава унищожението на Мъглата от библиотеката.

Толи си даде сметка, че вече не може да му каже истината, не и сега. Давид никога повече не би й се доверил, не и след като по нейна вина беше разрушен домът и семейството му. Тя вече беше загубила Перис, Шай и новия си дом. Не би могла да понесе загубата и на Давид.

Пък и каква полза от една изповед в този момент? Давид щеше да остане сам, тя — също, точно когато имат най-голяма нужда един от друг.

Ръката му изпърха по лицето й.

— Ти продължаваш да ме изумяваш, Толи.

Тя усети, че трепери, а думите му я пронизаха като нож.

В този момент тя сключи сделка със самата себе си. Рано или късно ще трябва да каже какво е извършила, макар и против волята си. Не сега, но някой ден. Когато успее да поправи стореното и възстанови част от онова, което беше разрушила, може би тогава той би я разбрал.

— Ще ги последваме — каза тя. — Ще ги спасим.

— Кого? Моите родители ли?

— Те са дошли тук от моя град, нали така? Затова ще ги отведат обратно там. Шай и Крой също. Ще ги спасим всичките.

Давид горчиво се засмя.

— Само ние двамата ли? Срещу цяла орда извънредни?

— Те няма да ни очакват.

— Но как ще ги намерим? Никога не съм бил в град, но съм чувал, че са много големи. С повече от милион души население.

Толи си пое дълбоко въздух, припомняйки си отново първото посещение при д-р Кейбъл. Ниските, мръсно оцветени сгради в края на града отвъд зеления пръстен, сред фабриките. И един огромен безформен хълм наблизо.

— Знам къде ще ги заведат.

— Ама ти какво? — Давид се освободи от прегръдката й.

— Била съм там. В централата на „Извънредни ситуации“.

Настана минута мълчание.

— Мислех, че това е тайна. Повечето деца, които идват тук, даже не вярват, че извънредните наистина съществуват.

Тя продължи, ужасена от факта, че новата лъжа толкова лесно й дойде наум.

— Преди известно време направих един наистина гаден номер, който привлече специално внимание. — Тя отново вдигна глава срещу Давид, доволна, че не може да види доверчивото му изражение. — Промъкнах се в „Града на новите красиви“. Там живеят всички току-що оперирани и се забавляват през цялото време.

— Чувал съм за това. Там е забранено за грозни, нали?

— Да, това си е доста сериозно нарушение. Както и да е, аз носех маска и се натресох на едно парти. Те почти ме хванаха, затова свих една бънджи жилетка.

— Това пък какво е?

— Нещо като сърф, но го обличаш. Изобретено е за евакуация от горяща сграда, но новите красиви използват жилетките за забавление. Та, аз свих една жилетка, задействах противопожарната аларма и скочих от покрива. Доста народ пощуря от този номер.

— Вярно. Шай ми разказа цялата история, докато пътувахме насам и твърдеше, че ти си най-страхотната грозна на света — каза той. — Аз пък си мислех, че в града е голяма скука.

— Не си далече от истината.

— Но си се оставила да те хванат? Шай не ми каза това.

Новата лъжа се оформи в крачка, още докато говореше, но тя се опита да вмъкне в нея колкото може повече истина.

— И аз си мислех, че съм се отървала, но те са открили моя ДНК или нещо подобно. Няколко дни по-късно ме отведоха в „Извънредни ситуации“ и ме представиха на една ужасна жена. Мисля, че тя командваше там. Тогава за първи път видях извънредните.

— Наистина ли са толкова страшни отблизо?

Тя кимна в мрака.

— Те са красиви, без съмнение. Но видът им е жесток, тръпки да те побият. Първият път е най-зле. Макар че тогава само искаха да ме изплашат. Казаха, че лошо ще си изпатя, ако пак ме хванат. Или ако кажа на някого. Затова не го споменах пред Шай.

— Това обяснява много неща.

— За кое?

— За теб. Ти винаги си знаела колко опасно е тук, в Мъглата. Някак беше успяла да разбереш истинската същност на градовете, още преди родителите ми да ти кажат истината за операцията. От всички, които познавам, ти си единственият беглец, който наистина е схванал това.

Толи кимна. По-голямата част от всичко това беше истина.

— Така е.

— И въпреки това искаш да се върнеш там за моите родители и за Шай? Да рискуваш да те заловят отново? Да се изложиш на опасност да объркат мозъка ти?

В гласа й се прокрадна ридание.

— Трябва да го направя.

„Да го направя за теб.“

Давид я прегърна силно и се опита да я целуне. Наложи се тя да извърне лице, защото сълзите й най-сетне се бяха отприщили.

— Толи, ти си изумителна.

Гибел

Останаха в пещерата чак до сутринта на следващия ден.

Толи присви очи срещу светлината на утрото и огледа небето дали флотата от автолети не се задава някъде над върхарите на гората. Но и двамата не бяха чули никакъв обезпокоителен шум цяла нощ. Може би сега, когато Мъглата беше изравнена със земята, залавянето на последните бегълци не беше чак толкова важно.

Сърфът на Давид прекара нощта в пещерата и до него не беше достигнала слънчева светлина през първите часове на деня, но той имаше достатъчно заряд, за да ги върне обратно в планината. Летяха над реката. Стомахът на Толи се бунтуваше след цяло денонощие без храна, но още повече се нуждаеше от вода. Устата й беше толкова суха, че едва можеше да говори.

Давид коленичи на брега на реката и потопи главата си в ледената вода. Само при вида на това Толи потрепери. През нощта беше замръзнала в пещерата без одеяло и обувки, въпреки че спа сгушена в прегръдката на Давид. Сега имаше нужда да вкара в тялото си топла храна, преди да се изправи лице в лице с нещо по-студено от сутрешния бриз.

— Ами ако Мъглата все още е окупирана? — попита тя. — Откъде ще вземем храна?

— Казваш, че затворниците са били в заешката кошара. Тогава къде отидоха зайците?

— Разбягаха се.

— Така си и мислех. Сега можем да ги срещнем навсякъде. Никак не е трудно да уловим някой.

Толи изкриви лице в гримаса.

— Сигурно. Но ще трябва и да го сготвим.

Давид се разсмя.

— Естествено.

— Никога не съм палила огън — призна тя.

— Не се притеснявай. Ти си родена за това. — Той стъпи на сърфа и протегна ръка към нея.

Толи никога не беше летяла заедно с някой друг на един сърф и сега се радваше, че нейният партньор е Давид, а не просто случаен човек. Стоеше пред него, телата им се докосваха, ръцете й бяха разперени, а неговите — обвити около кръста й. Решаваха накъде да завият без думи, Толи накланяше тялото си и чакаше Давид също да промени центъра на тежестта в избраната посока. Когато постепенно привикнаха един с друг, телата им започнаха да се движат в синхрон и двамата подкараха сърфа по познатото трасе като един човек.

Колкото повече напредваха, толкова повече сливаха движенията си, но Толи през цялото време беше нащрек за внезапна опасност. Щеше да е сложно да се измъкнат с пълна скорост, ако внезапно се появи някой автолет.

Надушиха Мъглата дълго преди да я видят.

Високо от планинските склонове селището приличаше на загасено огнище, димящо и порутено, почерняло от край до край. Нищо не се движеше из него, освен няколко листа хартия, носени от вятъра.

— Изглежда пожарът е продължил цяла нощ — каза Толи.

Давид кимна, неспособен да проговори. Толи стисна ръката му, опитвайки се да си представи какво е да видиш родния си дом, превърнат в димящи руини.

— Толкова съжалявам, Давид — каза тя.

— Трябва да сляза долу. Искам да видя родителите си… — Той преглътна следващите думи.

Толи напрегна очи да различи някакви признаци на живот. Селището изглеждаше напълно изоставено, но нищо чудно извънредните да се спотайват някъде в засада, очаквайки изостанали мъгляни.

— Трябва да изчакаме.

— Не мога. Къщата на нашите е от другата страна на хребета. Възможно е извънредните да не са стигнали дотам.

— Ако са я пропуснали, значи Мади и Аз все още са тук.

— Ами ако са избягали?

— Тогава ще ги открием. Но не и ако ни заловят.

Давид въздъхна.

— Добре.

Толи стисна ръката му. Двамата разгънаха сърфа и зачакаха слънцето да се качи високо на небосклона, продължавайки да следят за признаци на живот долу. От време на време въглените в изпепеленото селище оживяваха, събудени от вятъра, и последните останали дървени подпори се срутваха една по една, превръщайки се в пепел.

Няколко диви животни тършуваха за храна и Толи с ням ужас наблюдаваше как един заблуден заек беше нападнат от вълк, а кратката схватка остави само кървава следа и малко козина. Природата, сурова и дива, навлизаше във владенията си само няколко часа след превземането на Мъглата.

— Готова ли си да се спуснем долу — попита Давид след час.

— Не — отговори Толи. — Но и едва ли някога ще бъда.

Приближаваха бавно, готови да отлетят с пълна скорост при вида на някой извънреден. Когато наближиха покрайнините на селището обаче, Толи усети страховете й да преминават в нещо още по-лошо: ужасяваща увереност, че вече никой жив не е останал тук.

На мястото на дома й имаше само овъглени развалини.

Следи от стъпки край заешката кошара сочеха накъде са отвели отделните групи мъгляни, превърнали се само за миг в стадо. Няколко зайци все още подскачаха наоколо в мръсотията.

— Е, поне няма да умрем от глад — каза Давид.

— Надявам се — отговори Толи, макар че при вида на Мъглата й се беше отяло. Зачуди се как Давид успява да остане здравомислещ и практичен, независимо пред какъв ужас е изправен. — Ей, какво е това?

В единия край на кошарата, точно до оградата, се виждаше купчина дребни предмети.

Двамата насочиха сърфа натам и Давид напрегна очи, опитвайки се да види по-ясно през облака дим.

— Приличат на… обувки.

Толи примигна. Той беше прав. Тя снижи сърфа и скочи в движение на земята, хвърляйки се тичешком към купчината.

Огледа се изумена. Наоколо й бяха пръснати двайсетина чифта обувки с различен размер. Тя коленичи, за да ги разгледа отблизо. Връзките все още бяха стегнати, сякаш някой е събул хора с ръце, вързани на гърба…

— Крой ме разпозна — промърмори тя.

— Какво?

Толи се обърна към Давид.

— Когато избягах, прелетях точно над заешката кошара. Крой трябва да е разбрал, че съм аз. Знаеше, че съм боса, даже се шегувахме с това.

Тя си представи как мъгляните, които безпомощно очакват предопределената им съдба, оказват последна съпротива. Крой събува обувките си и прошепва на всички, които могат да го чуят: „Толи е на свобода и е боса.“ Бяха й оставили различни размери обувки, за да си избере, само така можеха да помогнат на един мъглянин, успял да се спаси.

— Знаели са, че ще се върна. — Гласът й пресекна. Какво ли биха направили, ако знаеха кой ги е предал.

Тя си избра един чифт с грапави подметки за сърфиране, който изглеждаше нейният размер, и ги надяна. Прилепнаха й съвсем по мярка, даже по-добре от онези, които рейнджърите й бяха дали.

Когато отново се качи на сърфа, се опита да прикрие болезненото изражение на лицето си. Занапред щеше да е все така. Всеки жест на внимание от страна на жертвите щеше да я кара да се чувства още по-зле.

— Давай да вървим.

Трасето на сърфа пресичаше димящото селище, следвайки бившите улици между овъглените развалини. Близо до една дълга постройка, превърната сега в купчина почернели отломъци, Давид спря.

— Точно от това се боях.

Толи се опита да си припомни какво имаше на това място. Сега, когато познатите й улици се бяха превърнали в еднородна маса от разпилени пепел и въглени, тя не можеше вече да се ориентира в Мъглата.

После забеляза няколко обгорели страници, които вятърът беше подхванал. Библиотеката.

— Не са извадили книгите, преди да… — извика тя. — Но защо?

— Не са искали хората да разберат какво е било преди операцията. Искат да продължавате да мразите сами себе си. В противен случай е много лесно да свикнеш с грозните лица, с нормалните лица.

Толи се обърна, за да погледне Давид в очите.

— Е, поне с някои от тях.

Той тъжно се усмихна.

После една мисъл проблесна в главата й.

— Шефа беше взел със себе си една торба стари списания. Може да е успял да избяга.

— Пеша? — Гласът на Давид издаваше съмнение.

— Надявам се. — Тя се наведе напред и сърфът се понесе към покрайнините на селището.

Едно петно разпилян пипер все още бележеше мястото, където се състоя схватката й с агента от извънредни. Толи скочи от сърфа, опитвайки се да си припомни точно в коя посока Шефа хукна към гората.

— Ако е успял да избяга, значи вече е много далече от тук — каза Давид.

Толи си проправи път през шубраците, оглеждайки се за следи от скорошна борба. Лъчите на утринното слънце струяха между листата, осветявайки просека от отъпкани и изпочупени храсти. Шефа явно не е бил особено грациозен, оставяйки подире си следа като разгневен слон.

Откри брезентовия сак под едно покрито с мъх повалено дърво, скрит на половина. Беше с отворен цип, но Толи видя, че списанията са още вътре, всяко едно грижливо опаковано в самостоятелна найлонова подвързия. Тя преметна сака през рамо, доволна, че може да спаси поне нещо от библиотеката, малка победа над д-р Кейбъл.

Малко след това откри и Шефа.

Лежеше по гръб, главата беше отметната под толкова неестествен ъгъл, че Толи веднага заподозря нещо нередно. Пръстите му бяха свити, а ноктите окървавени от драскане по нечие тяло. Сигурно се беше борил, за да отвлече вниманието и да не им позволи да открият сака.

Или пък за да спаси Толи, когато е видял, че и тя стигна гората.

Спомни си думите на извънредните, повтаряни неведнъж: „Не искаме да ви нараним, но ще го направим, ако се наложи.“

Очевидно не са се шегували. Всъщност те никога не се шегуват.

Тя се запрепъва по обратния път, изплашена и с провесен на рамото брезентов чувал.

— Откри ли нещо? — попита Давид.

Тя не отговори.

Той чак сега забеляза изражението й и скочи от сърфа.

— Какво е станало?

— Хванали са го. Убили са го.

Давид я погледна с отворена уста. После бавно си пое въздух.

— Хайде, Толи. Трябва да вървим.

Тя примигна. Сега слънчевите лъчи й се виждаха неестествено усукани, също като врата на Шефа. Сякаш светът се беше сринал, докато беше в гората.

— Къде? — промълви тя.

— Трябва да отидем в къщата на родителите ми.

Мади и Аз

Давид толкова бързо мина със сърфа над хребета, че Толи очакваше всеки момент да падне. Тя впи пръсти в дрехата му с все сила, благодарна, че вече има обувки с грапави подметки.

— Виж, Давид, Шефа се е съпротивлявал, затова са го убили.

— Родителите ми също биха се съпротивлявали.

Тя прехапа устни и съсредоточи цялото си внимание върху това да се закрепи на сърфа. Когато стигнаха последната отсечка от трасето към къщата на родителите му, Давид скочи от дъската и се втурна надолу по склона.

Толи си даде сметка, че сърфът все още не е напълно зареден и се забави, за да го разгъне, преди да последва Давид; пък и нямаше никакво желание да разбере какво са направили извънредните с Мади и Аз. Но мисълта, че Давид ще е сам, когато открие родителите си, я накара да хукне след него.

Отне й няколко дълги минути, докато открие пътеката в гъсталака. Преди две нощи дойдоха тук по мръкнало и от друга посока. Напрягаше се да чуе Давид, но до слуха й не стигна нито звук. После вятърът смени посоката си и тя подуши дима, довян през гората.

Никак не е било лесно да се изгори такава къща.

Изсечени в планината, каменните стени и покривът не бяха богата храна за огъня. Явно нападателите бяха хвърлили някакво запалително вещество вътре. Прозорците зееха избити, а стъклата — пръснати върху тревата отпред; от вратата не беше останало нищо, освен няколко обгорели дъски, които се люлееха на пантите под напора на вятъра.

Давид стоеше на прага, неспособен да премине през него.

— Стой тук — каза Толи.

После прекрачи навътре и вдигнатата от вятъра пепел я заслепи отначало. Утринните лъчи на слънцето падаха косо, осветявайки носещи се във въздуха обгорели парчета хартия. Те се завъртяха около Толи, образувайки малки спираловидни галактики при преминаването й.

Дъските на овъгленото дюшеме се разпадаха под стъпките й, оголвайки скалата под тях. Някои от вещите обаче бяха оцелели при пожара. Помнеше мраморната статуя от първото си идване тук, а единият от килимите на стената висеше непокътнат, като омагьосан. Няколко чашки продължаваха да се белеят в дневната на фона на обгорелите мебели. Толи взе една от тях и разсъди, че щом те бяха оцелели при пожара, тогава едно човешко тяло би оставило много повече следи.

Толи преглътна сухо. Ако родителите на Давид са били тук, тогава нямаше да е трудно да открият останките им.

Още по-навътре в къщата, в малката кухня, висяха тенджери и тигани градска направа, окачени на тавана, а под саждите на места още проблясваше лъскавата им повърхност. Когато Толи зърна торбичка брашно и няколко сушени плодове, празният й стомах изръмжа одобрително.

Спалнята беше последната.

Каменният таван беше нисък и скосен, боята му — почерняла и напукана от вилнеещия пожар. Толи почувства жегата, която все още се надигаше от останките на леглото, натъпкания със слама дюшек и дебелите юргани, истинско пиршество за огъня.

Но Мади и Аз не бяха и тук. В стаята нямаше нищо, което да напомня човешки останки. Толи въздъхна с облекчение и тръгна обратно към изхода, проверявайки отново всяка стая.

Когато отново излезе на дневна светлина, поклати глава.

— Или извънредните са ги отвели, или са успели да избягат.

Давид кимна и я избута, за да влезе в къщата. Толи падна на земята и се закашля, дробовете й най-накрая бяха реагирали на дима и пепелта, които беше вдишала. Чак сега си даде сметка, че дланите и ръцете й са почернели от сажди.

Когато Давид се появи отново, държеше дълъг нож.

— Подай ми ръцете си.

— Какво?

— Заради белезниците, не мога да ги понасям.

Тя кимна и протегна ръцете. Той внимателно пъхна острието между плътта и пластмасата, прокарвайки го напред-назад, за да среже белезниците.

Минута по-късно ядосано захвърли ножа.

— Така не става.

Толи огледа ръцете си отблизо. По белезниците почти нямаше останала следа. Не беше видяла как извънредните отключват белезниците зад гърба й, но това не им отне повече от секунда. Очевидно бяха използвали някакво специално вещество.

— Сигурно са направени от някакво синтетично вещество, използвано при летателните апарати — каза тя. — Понякога е по-здраво и от стомана.

Давид смръщи вежди.

— Тогава как ги раздели?

Тя отвори уста, но от там не излезе нито звук. Не можеше да му каже, че извънредните сами са я освободили.

— И защо имаш по един чифт белезници на всяка ръка?

Тя безмълвно погледна ръцете си, припомняйки си, че най-напред я бяха вързали, когато я заловиха, и втори път — при д-р Кейбъл, преди да я пратят за медальона.

— Нямам представа — успя да промълви Толи. — Предполагам, че са ни слагали по два чифта за по-сигурно. Но не беше трудно да се освободя. Прерязах ги о една остра скала.

— Не може да бъде. — Давид недоумяващо гледаше ножа. — Татко винаги е казвал, че това е най-полезното нещо, което е донесъл от града. Направен е от високотехнологична сплав и е излят като едно цяло парче.

Тя вдигна рамене.

— Може частта, която съединява двете гривни на белезниците, да е направена от различен материал.

Той поклати глава, все още резервиран към нейната версия. Накрая вдигна рамене.

— Е, явно се налага да ги търпим. Едно е сигурно обаче — родителите ми не са избягали.

— Откъде си сигурен?

Той й посочи ножа.

— Ако са били предупредени за нападението, татко никога не би тръгнал без него. Очевидно извънредните са ги изненадали.

— Съжалявам, Давид.

— Дано поне са живи. — Той я погледна и тя усети, че паниката в очите му се е разсеяна. — Е, Толи, все още ли искаш да ги последваш?

— Разбира се.

Давид се усмихна.

— Добре тогава. — Той седна край нея, погледна към къщата и поклати глава. — Странно. Мама винаги ме е предупреждавала, че това все някога ще се случи. Докато растях, непрекъснато се опитваха да ме подготвят за този момент. Дълго време им вярвах. Накрая обаче започнах да се съмнявам. Реших, че може би родителите ми си падат малко нещо параноици. А може и „Извънредни ситуации“ изобщо да не съществуват, както обикновено казваха бегълците.

Толи само кимна мълчаливо, защото се страхуваше, че гласът й ще й изневери.

— А сега, когато това наистина се случи, ми изглежда още по-нереално.

— Съжалявам, Давид. — Той дори не подозираше колко силно съжалява тя. Чувството за вина щеше да я измъчва, докато поне не спаси родителите му. — Не се тревожи, ние ще ги открием.

— Преди това трябва да се отбием на едно място.

— Къде?

— Както ти казах, моите родители са били готови за днешните събития, още откакто са основали Мъглата. И са се подготвили.

— За да са сигурни, че ще оцелееш — каза тя, докосвайки меката кожа на ръчно ушития му ръкав.

Той се усмихна и изтри с пръст саждите от едната й буза.

— Направили са много повече от това. Ела с мен.

В една пещера близо до къщата, чийто отвор беше толкова тесен, та Толи трябваше да се промъкне вътре лазейки по корем, Давид й показа таен склад с екипировка, който родителите му бяха зареждали цели двайсет години.

Вътре имаше пречистватели за вода, джипиес навигатори, дрехи от леки интелигентни материи, спални чували — истинско находище на вещи от първа необходимост по стандартите на мъгляните. Четирите сърфа бяха с остарял дизайн, но притежаваха всички предимства на този, който д-р Кейбъл й даде за пътуването до Мъглата, окомплектовани с по чифт резервни сензори за корема, пломбирани срещу мръсотията. Всичко беше с отлично качество.

— Я гледай, май наистина са планирали всичко отрано.

— Винаги са го правели. — Той вдигна едно фенерче и провери силата на лъча срещу каменната стена. — Всеки път, когато идвах тук да проверя оборудването, си представях този момент. Милиони пъти съм премислял какво точно ще ми е необходимо. Толкова често съм си го представял, че нямаше как да не се случи.

— Вината не е твоя, Давид.

— Само ако бях тук…

— Сега щеше да си в автолета на извънредните с белезници на ръцете и без никакъв шанс да спасиш когото и да било.

— Да, вместо това съм тук. — Той я погледна. — Добре поне, че и ти си с мен. Ти си онова, което никога не съм си представял. Един неочакван съюзник.

Тя се опита да се усмихне.

Той измъкна отнякъде голяма непромокаема торба.

— Умирам от глад.

Толи кимна и главата й се замая за миг. Не беше слагала нищо в уста от вечерята преди два дни.

Давид започна да тършува из торбата.

— Пълно е с разтворима храна. Чакай да видя: Къри Нудс, ВегиОриз, ПадТай… Някакви предпочитания?

Толи си пое дълбоко въздух. Отново беше сред дивата природа.

— Всичко друго, освен СпагБол.

Толи и Давид тръгнаха по залез.

Всеки от тях караше по два сърфа. Събрани един върху друг като сандвич, чифт сърфове поемаха двойно повече товар, по-голямата част от който беше събрана в дисагите отдолу. Взеха всичко полезно, което успяха да открият, заедно със списанията, спасени от Шефа. Каквото и да се случеше занапред, вече нямаше смисъл да се връщат в Мъглата.

Толи внимателно пое по реката, която се спускаше от планината, защото тежкият товар се люлееше отдолу като топка на верига, вързана за глезените й. Добре поне, че пак носеше противоударни гривни.

Пътуването им щеше да е по съвсем различен маршрут от пътя, по който доведоха Толи в Мъглата. Старото трасе беше направено с идеята да може лесно да се следва и включваше даже полет с хеликоптера на рейнджърите. Сега нямаше да е толкова директно. С този тежък товар Толи и Давид нямаше да могат да направят и крачка пеша. Затова всеки сантиметър от маршрута им трябваше да минава над богата на метал територия, или над река, независимо колко голямо отклонение ще им се наложи да направят заради това. Пък и след нападението се налагаше да се държат далече от градовете.

За щастие Давид беше изминавал разстоянието до нейния град и обратно десетки пъти, сам, или в компанията на неопитни грозни. Той познаваше добре реките и железопътните линии, руините и естествените рудни жили и беше измислил десетина аварийни маршрута за бягство, в случай че е преследван от градските власти.

— Десет дни — обяви той, когато тръгнаха. — В случай че пътуваме по цяла нощ и почиваме денем.

— Звучи добре — каза Толи, но се запита дали ще успеят да стигнат навреме, за да спасят поне някого от операцията.

Около полунощ през първото денонощие от пътуването изоставиха потока, който водеше надолу към голия хълм, и полетяха над пресъхнало речно корито през полетата с бели цветя. Този път ги отведе до началото на обширна пустиня.

— Как ще преминем от тук?

Давид й посочи тъмните силуети над пясъка, чиято редица се губеше в далечината.

— Това някога са били кули, свързани помежду си със стоманени жици.

— За какво са служели?

— Пренасяли са електричество от вятърните турбини тук до онези в старите градове.

Толи смръщи вежди.

— Не знаех, че ръждивите са използвали силата на вятъра.

— Не всички са били луди. Само повечето от тях. — Той вдигна рамене. — Сигурно си спомняш, че ние произлизаме главно от ръждивите и все още използваме техните базови технологии. Значи все някои от тях са имали добри идеи.

Жиците все още стояха заровени в земята, съхранени благодарение на подвижните пясъци и почти пълната липса на валежи. На места обаче бяха прекъснати или ръждясали, затова Толи и Давид трябваше да се придвижват много внимателно, без да откъсват очи от металните детектори на сърфовете. Ако на пътя им се изпречеше дупка, с този товар не можеха да я прескочат, затова щяха да опънат дългата жица, която Давид носеше, а после да преведат по нея сърфовете като упорити мулета през някой тесен мост.

Толи никога досега не беше виждала истинска пустиня. В училище им преподаваха, че някога пустините са били пълни с живот, но тази напълно отговаряше на нейните детски представи — безлични могили, прострени една след друга чак до хоризонта. Тук нищо друго не се движеше, освен пясъчните змии, родени от вятъра.

Тя знаеше само името на най-голямата пустиня на континента.

— Това Мохаве ли е?

Давид поклати глава.

— Тази не е толкова голяма и не е естествено създадена. Стоим на място, откъдето са тръгнали белите плевели.

Толи подсвирна учудено. Пясъчната пустош изглеждаше безкрайна.

— Ама че бедствие.

— След като растенията са били изместени от орхидеите, вече не е имало какво да задържи плодородната почва. Вятърът я е отнесъл и е останал само пясък.

— Някога тук ще има ли нещо друго, освен пустиня?

— Сигурно, след около хиляда години. Дотогава все някой може да открие начин да спре плевелите. Иначе процесът постоянно ще се повтаря.

Стигнаха един от градовете на ръждивите призори, купчина незабележителни сгради, заседнали в пясъчното море.

Пустинята беше завоювала това място в продължение на векове, дюните й се стичаха като вода по улиците, затова пък сградите бяха много по-запазени в сравнение с тези от другите градове на ръждивите, чиито руини Толи беше виждала. Пясъкът оглаждаше ъглите, но пък не поглъщаше така ненаситно като дъждовете и растителността.

Никой от двамата не беше още уморен, но въпреки това не можеха да продължат през деня; в пустинята нямаше никакво прикритие от слънцето, нито от нажежения въздух. Направиха си бивак на втория етаж на малка фабрика, чийто покрив беше почти напълно запазен. Около тях мълчаливо стояха древни машини, всяка с размерите на автолет.

— Какво е било това място? — попита Толи.

— Мисля, че тук са правели вестници — отговори Давид. — Нещо като книги, но всеки ден изхвърляш стария и получаваш нов.

— Сигурно се шегуваш.

— Никак даже. А ти си мислеше, че ние в Мъглата унищожаваме дърветата!

Толи откри огряно от слънцето място под една дупка в покрива и разпъна сърфовете да се заредят. През това време Давид извади два пакета ЯйчеСал.

— Тази нощ ще успеем ли да прекосим пустинята? — попита тя, наблюдавайки как Давид грижливо изцежда последните капки бутилирана вода в пречиствателя.

— Няма проблем, ще стигнем следващата река преди полунощ.

Толи си спомни нещо, което Шай беше казала преди много време, още когато за първи път й показа своята екипировка за оцеляване.

— Наистина ли можеш да пикаеш в пречиствателя? И после да пиеш от него?

— Да, аз съм го правил.

Толи смръщи лице и се загледа през прозореца.

— Добре, де, не трябваше да питам.

Той се приближи с тих смях до нея и сложи ръце на раменете й.

— Не е за вярване на какво са способни хората, за да оцелеят — каза.

Тя въздъхна.

— Да, знам.

Прозорецът гледаше към една глуха уличка, отчасти запазена от нашествието на пустинята. Няколко изгорели наземни коли стояха заровени наполовина в пясъка, а черните им скелети се открояваха върху белотата му.

Толи разтърка китките си под гривните на белезниците, които още стояха на ръцете й.

— Няма съмнение, че ръждивите са искали да се спасят от нещо. Във всички руини колите са струпани на едно място, очевидно опитвайки се да напуснат града. Но така и не са успели.

— Някои са оцелели. Но не в колите.

Толи се облегна на него и почувства успокояващата топлина на тялото му. Още доста часове щяха да са нужни на слънцето, преди да прогони нощния студ в пустинята.

— Странно. В училище почти нищо не ни обясниха за това как е станало всичко — какво е довело до последната паника, когато светът на ръждивите се е разпаднал. Просто свиваха рамене и казваха, че грешките постепенно са се трупали, докато накрая всичко не се срутило като къща от карти за игра.

— Това е само част от истината. Шефа имаше няколко стари книги по въпроса.

— Какво пишеше в тях?

— Ами, ръждивите наистина са живели вкъщи от карти, но някой здравата ги е раздрусал. Така и не се е разбрало кой. Може да е било тяхно оръжие, излязло от контрол. Може да са били хората на някоя бедна страна, отхвърлили управлението на ръждивите. Може да е станало и случайно, като цветята, или пък някой самотен учен е решил да обърка всичко.

— Но какво точно е станало?

— Изпуснали са някакъв вирус, който обаче не е навредил на хората. Поразил е петрола.

— Нефтът се е заразил?

Той кимна.

— Нефтът е органична материя, получена от стари растения, динозаври и други древни организми. Някой създал бактерия, която се храни с нефт. Спорите й се разпространявали във въздуха и когато попаднели в петрола, суров или обработен, се развивали. Нещо като плесен, което променя химическия състав на нефта. Виждала ли си някога фосфор?

— Това е химичен елемент, нали?

— Да. Той се запалва, когато влезе в контакт с въздуха.

Толи кимна. Спомни си часовете по химия, как носеха предпазни маски, докато изучаваха фосфора, и колко се забавляваха, обсъждайки какви номера могат да се погодят с негова помощ. На никого обаче не му мина през ум да направи номер, който да причини нечия смърт.

— Бактерията правела петрола нестабилен като фосфора. Той избухвал при контакт с кислород. По време на горенето спорите се отделяли заедно с дима и се разнасяли от вятъра. Докато не попаднели в следващата кола, самолет или нефтен кладенец и не започнели да растат отново.

— Еха! А те са използвали петрол навсякъде, нали?

Давид кимна.

— Както и в тези коли долу. Сигурно са били заразени, докато са се опитвали да избягат от града.

— Защо просто не са тръгнали пеша?

— Поради глупост, предполагам.

Толи потръпна отново, този път обаче не от студ. Беше й трудно да мисли за ръждивите като за реални хора, приемаше ги по-скоро като някаква идиотска, опасна и донякъде смешна историческа сила. Но там долу имаше и човешки същества, независимо какво беше останало от тях след двеста години, които все още седяха в овъглените си коли и се опитваха да избегнат съдбата си.

— Чудя се защо ли не са ни говорили за това в часовете по история. Обикновено много обичат примери, в които ръждивите изглеждат направо жалки.

Давид сниши глас.

— Може би не са искали да се досетиш, че всяка цивилизация си има слаба страна. Винаги съществува нещо, от което сме зависими. И ако някой ни го отнеме, от нас остава само странна случка в часа по история.

— Това не се отнася за нас — каза тя. — Възстановима енергия, неизчерпаеми източници, регулиран прираст на населението.

Двата пречиствателя записукаха и Давид отиде да ги донесе.

— Не е задължително да е свързано с икономиката — продължи той, връщайки се с храната. — Нашата слабост може да бъде и една идея.

Тя се обърна към него да вземе своята ЯйчеСал, поемайки топлината й с шепите си, и забеляза колко е сериозен.

— Ти за това ли мислеше през всичките години, докато си представяше как Мъглата може да бъде завладяна? Питал ли си се какво може да превърне днешните градове в история?

Той се засмя и пъхна огромна хапка в устата си.

— Това ми става все по-ясно от ден на ден.

Позната гледка

Излязоха от пустинята следващата нощ, както беше по план, после три дни летяха над реката, чак докато стигнаха морето. Крайбрежието ги отведе още по на север и октомврийският мраз се превърна в зимен студ, какъвто Толи не беше изпитвала досега. Давид извади от багажа арктическа екипировка от лъскаво сребристо фолио, изработена в града, и Толи я облече върху ръчно плетения си пуловер, единственото нещо, което й беше останало от Мъглата. Сега беше доволна, че заспа с него в нощта преди нападението на извънредните, иначе щеше да го загуби като всичките си останали вещи.

Нощите, прекарани върху сърфа, минаваха бързо. Този път на Толи не се налагаше да разгадава закодираните напътствия на Шай, не трябваше да спасява живота си от пожарища и наоколо нямаше древни машинарии на ръждивите, чието приземяване да я наплаши до смърт. Светът изглеждаше напълно необитаем, с изключение на пръснатите развалини, на които се натъкваха от време на време, така че двамата с Давид се чувстваха като последните хора на планетата.

Разнообразяваха менюто си от инстантна храна с прясно уловена риба от реката, а веднъж Толи даже опече заек на огъня, запален лично от нея. Когато обаче видя Давид да кърпи кожената си дреха, тя си даде сметка, че никога няма да може да се справи с иглата. Той я научи да познава часа и посоката по звездите, а тя му показа как да влезе в софтуера на сърфовете и да ги настрои за нощно летене.

По едно време кривнаха на юг, за да тръгнат по северните разклонения на същата крайбрежна железопътна линия, която Толи беше следвала по пътя си към Мъглата. Давид й каза, че в миналото тя е стигала чак до родния й град, че и отвъд него. Сега обаче липсваха големи участъци от релсите, пък и по брега бяха построени много нови градове, така че щеше да им се налага често да навлизат навътре над сушата. Но Давид познаваше реките в района, знаеше малките разклонения на железопътната линия и други метални трасета, оставени от ръждивите, така че можеха да наваксат отклоненията по пътя към целта.

Единствената пречка беше времето. След няколко денонощия летене над крайбрежието, тъмна и заплашителна грамада облаци се появи откъм океана. Отначало бурята беше далече от брега и изглеждаше, че ще го подмине, но през следващите двайсет и четири часа постепенно набра мощ, а атмосферното налягане се промени и вече беше опасно да продължат със сърфовете. Бурята не ги връхлетя изневиделица, а ги предупреди навреме, но когато най-накрая стигна до тях, се оказа много по-силна, отколкото Толи изобщо можеше да си представи.

Никога досега не се беше сблъсквала с истинската мощ на един ураган и обикновено наблюдаваше бушуването на природните стихии иззад сигурното убежище на дебелите стени в родния си град. Сега обаче щеше да получи още един урок за унищожителната сила на суровата природа.

Толи и Давид четири дни стояха сгушени в палатката, скрита на завет зад една скала, палеха химически факли да се топлят и да си светят, надявайки се магнитите на сърфовете им да не привлекат някоя светкавица.

През първите часове на бурята двамата бяха изумени от нейната мощ, докато следяха напрегнато къде в скалите ще удари копието на следващата светкавица. Когато щормът премина в монотонен дъжд, те по цял ден си говореха, приказваха за всичко, но най-вече за детството си, докато накрая Толи не опозна Давид по-добре от своите близки. На третия ден от пленничеството им в палатката се скараха така свирепо — после Толи не можа да си спомни откъде започна всичко — че Давид изхвръкна и стоя сам на ледения вятър цял час. Когато най-после се прибра, продължи да трепери часове наред, макар и в нейната прегръдка.

— Говорихме твърде дълго — накрая каза той.

Толи ставаше вътрешно все по-напрегната. Отнемаше време гражданите да бъдат подготвени за операцията, особено ако са над шестнайсетгодишни. Но д-р Кейбъл нямаше да чака вечно, преди да преобрази родителите на Давид. Бурята ги забавяше с всеки изминал ден и имаше опасност Мади и Аз вече да са минали под ножа. Шансовете на Шай, която беше на идеалната възраст за операция, бяха още по-нищожни.

— Ще стигнем навреме, не се притеснявай. Претегляха ме всяка седмица цяла година преди операцията. Иска се време, за да стане всичко както трябва — опита се да успокои най-вече себе си тя.

Тръпка премина по тялото на Давид.

— Ами ако не им пука дали всичко ще е както трябва, Толи.

Бурята отмина на следващата сутрин и когато се показаха от палатката, двамата установиха, че светът е променил цветовете си. Облаците бяха в яркорозово, тревата — неземно зелена, а океанът — Толи никога не го беше виждала толкова тъмен, само белите гребени на вълните насичаха повърхността му и тук-там плуваше някой дънер, запратен във водата от бурята.

После железопътната линия зави навътре в сушата и няколко нощи по-късно те се озоваха в „Ръждивите руини“.

Руините сега изглеждаха някак смалени, сякаш кулите им се бяха свили, откакто Толи ги видя за последно преди месец, когато тръгна да търси Мъглата, разчитайки само на мъглявите указания на Шай и на запасите от СпагБол в раницата на гърба. Сега, когато двамата с Давид прелетяха по тъмните улици, призраците на ръждивите вече не я гледаха заплашително от прозорците.

— Когато дойдох тук за първи път нощем, тръпки ме полазиха — каза тя.

Давид кимна.

— Доста е страшничко, защото тук всичко е много добре съхранено. От всички развалини, които съм виждал, тези изглеждат най-скорошни.

— Напръскали са ги с някакъв консервиращ спрей, за да ги използват при училищните екскурзии. — Толи си даде сметка, че това олицетворява накратко същността на родния й град. В него нищо не беше останало такова, каквото е. Всичко беше превърнато в средство за подкуп, начин на изнудване или пък в назидание.

Складираха цялото си оборудване в порутена сграда далече от центъра, изоставено място, което даже бегълците биха избегнали, задържайки единствено пречиствателите за вода, фенерчетата и по няколко пакета храна. Давид никога не беше стигал по-близо до града от тези руини, затова сега Толи беше водач, следвайки рудната жила, която Шай й беше показала преди месеци.

— Мислиш ли, че двете някога пак ще бъдем приятелки? — попита тя, докато вървяха към реката, носейки за първи път от началото на пътуването сърфовете под мишница.

— Вие с Шай ли? Разбира се.

— Даже след като… двамата с теб?

— Предполагам, че ще ти прости за всичко, когато я спасиш от извънредните.

Толи замълча. Шай вече се беше досетила, че тя е издала Мъглата. Ето защо се съмняваше, че нещо е в състояние, да върне приятелството им.

Щом стигнаха реката, двамата се спуснаха с пълна скорост през бялата вода на бързеите, щастливи, че са се отървали от тежките дисаги. Когато водните пръски зашибаха лицето й и ревът на водата я погълна, Толи почти повярва, че това е една от предишните експедиции, от времето, в което тя все още беше безгрижно градско дете и още не се е…

Но каква всъщност е тя сега? Вече не е внедрен шпионин, нито пък можеше да се нарече мъглянин. Определено не беше красива, но и вече не се чувстваше грозна. Излиза, че е никоя. Но поне имаше цел.

Градът се показа на хоризонта.

— Ето го — извика на Давид през шума на разпенената вода. — Но ти и преди си виждал градове, нали?

— Приближавал съм на такова разстояние някои от тях, но никога не съм стигал по-близо.

Толи впери поглед в познатите очертания на фона на небето, в тънките следи на фойерверките, които осветяваха парти-кулите и жилищата. Почувства болка като носталгията по дома, но тази беше много по-силна. Далечният силует на „Града на новите красиви“ навремето я изпълваше с копнеж. Сега очертанията му приличаха на празна черупка, защото всички негови обещания се бяха оказали заблуда. Също като Давид, тя беше изгубила дома си. За разлика от Мъглата обаче, нейният град все още съществуваше, ето го, точно пред очите й, но лишен от всичко онова, което някога символизираше.

— Имаме няколко часа до изгрев — каза тя. — Искаш ли да хвърлим един поглед на централата на „Извънредни ситуации“?

— Колкото по-скоро, толкова по-добре — отговори Давид.

Толи кимна. Очите й затърсиха познато редуване на тъмни и светли петна в покрайнините на града. Имаше достатъчно време да стигнат дотам и да се върнат преди изгрев.

— Да вървим.

Следваха реката чак докато не стигнаха дърветата и храсталаците, които деляха „Града на грозните“ от предградията. Зеленият пояс беше най-подходящото трасе за дискретно придвижване, пък и даваше възможност на Толи да се поперчи.

— Не толкова бързо! — изсъска Давид зад нея, когато тя се гмурна сред дърветата.

Толи намали скоростта.

— Няма нужда да шептиш. Тук нощем не идва никой. Това е територия на грозните, а по това време те всички са в леглата, освен ако не правят номера, разбира се.

— Добре — отговори той, — но не трябва ли да внимаваме за трасето на сърфовете?

— Трасето на сърфовете ли? Сърфовете могат да летят навсякъде, Давид. Под целия град има метална мрежа.

— Аха. Хубаво.

Толи се усмихна. Беше привикнала да живее в света на Давид и сега й доставяше удоволствие да му бъде водач.

— Какъв е проблемът — подразни го тя, — не можеш да ме стигнеш ли?

Давид се ухили.

— Пробвай!

Толи се стрелна на зигзаг между високите тополи, оставяйки се на инстинкта си да я води.

Помнеше двете посещения в централата на „Извънредни ситуации“. Бяха прелетели над зеления пръстен в противоположния край на града, после стигнаха околовръстния път, минаха през индустриалната зона между предградията на красивите от втора степен и покрайнините на Града на трошливите. Най-трудната част щеше да е преминаването през предградията, доста рисково място, ако си с грозно лице. За късмет красивите от втора степен си лягаха рано. Е, поне повечето от тях.

Тя се състезава с Давид чак докато преполовиха зеления пръстен и светлините на голямата болница се появиха право пред тях на срещуположната страна на реката. Толи си спомни първото си кошмарно утро, когато така чаканата операция изведнъж се превърна в химера и вместо това беше подложена на разпит, а бъдещето се изплъзна изпод краката й. Лицето й се изопна, когато си даде сметка, че сега сама отива да търси извънредните.

Кръвта зашумя в ушите й, когато излязоха от прикритието на зеления пръстен. Някъде дълбоко в подсъзнанието си все още очакваше интерфейс-пръстенът да я предупреди, че напуска „Града на грозните“. Как е могла да носи това глупаво нещо цели шестнайсет години! Тогава го чувстваше като част от самата нея, но сега мисълта да бъде постоянно проследявана, наблюдавана и контролирана й се стори отблъскваща.

— Вече сме съвсем близо — обърна се към Давид. — Тук вече наистина трябва да шепнеш.

Като дете Толи беше живяла в предградията на красивите от втора степен заедно със Сол и Ели. Тогава светът й беше голям колкото носна кърпа: няколко парка, улицата до малкото училище и късче от зеления пръстен, където се промъкваше да шпионира грозните. Сега подредените в права редица едноетажни постройки и градини й се видяха съвсем малки, подобни на кукленско селище, също както се бяха смалили в очите й „Ръждивите руини“.

Летяха съвсем ниско над покривите, приведени над сърфовете. Надяваха се ако има някой буден, тръгнал да разхожда кучето си, да не погледне нагоре. Долната част на дъските беше само на ръка разстояние от покривите, а различните шарки и модели на керемидите се мяркаха в хипнотичен бяг под тях. За щастие единствените живи същества, които срещнаха, бяха заспали в гнездата си птици и няколко котки, които панически се разлетяха и разбягаха от пътя им.

Предградията свършиха съвсем неочаквано и последният парк изведнъж премина в околовръстен път, където подземните фабрики подаваха глави и товарни камиони сновяха денонощно по маршрута си.

Толи вдигна носа на сърфа нагоре и намали скоростта.

— Толи! — прошепна Давид. — Ще ни видят!

— Спокойно! Тия камиони са автоматични. Никой не идва чак дотук, особено нощем.

Той погледна неспокойно надолу към тромавите возила.

— Виж, те дори нямат сигнални светлини. — Тя посочи един автовлак под тях, чиято единствена светлина идваше от мъждукащите мигачи отдолу — лазерният навигатор, който разчиташе баркодовете, нанесени по пътя.

Продължиха напред, но Давид не спираше да се притеснява от потока превозни средства под краката им.

Скоро познат силует се появи над индустриалната пустош.

— Виждаш ли този хълм? „Извънредни ситуации“ са точно под него. Ще се вдигнем до върха и ще хвърлим един поглед.

Хълмът беше твърде стръмен, за да се построи фабрика върху него, и прекалено голям, за да го изравнят със земята с експлозиви и булдозери, затова продължаваше да се издига над равнината като несиметрична пирамида, отвесен от едната страна и полегат от другата, покрит с шубраци и кафява трева. Снишиха се над полегатата страна, избягвайки по пътя си няколко едри камъка и дървета с твърди бодли, докато не стигнаха върха.

От тази височина Толи можеше да види всичко чак до „Града на новите красиви“, чийто облят в светлина остров сега имаше размерите на сребърно блюдо. Покрайнините тънеха в мрак, а долу под краката й кафявите сгради на „Извънредни ситуации“ бяха осветени единствено от ярките прожекторите.

— Ето тук, долу е — каза тя и гласът й се сниши до шепот.

— Не изглежда нищо особено.

— По-голямата част е под земята. Представа нямам колко надълбоко стига.

Двамата мълчаливо гледаха групата постройки. От тук Толи можеше ясно да различи оградната мрежа, опъната около сградите в почти идеален квадрат. Това означаваше, че гледаха много сериозно на охраната. В града нямаше много прегради — поне не такива, които можеха да се видят. Ако някой случайно попаднеше на неразрешена територия, интерфейс-пръстенът любезно го предупреждаваше да се махне от там.

— Оградата ми се вижда ниска, така че можем да прелетим над нея.

Толи поклати глава.

— Това не е ограда, а сензорна тел. Приближиш ли се на двайсет метра от нея, извънредните вече ще знаят, че си там. Същото е и ако стъпиш на земята вътре.

— Двайсет метра? Доста е високо за магнитите на сърфовете. Тогава какво ще правим, просто ще почукаме на вратата ли?

— Доколкото виждам, няма врата. Докараха ме и ме изведоха с автолет.

Давид забарабани с пръсти по дъската на сърфа.

— Ами ако откраднем един?

— Автолет ли? — подсвирна Толи. — Това би било страхотен номер. Познавам грозни, които са наемали чужди автолети за кратка разходка, но не и от извънредните.

— Жалко, че не можем просто да скочим долу.

Толи присви очи.

— Да скочим ли?

— Да, от тук. Стигаме със сърфовете до подножието на хълма, стартираме на максимална скорост и скачаме вътре. Може да улучим право покрива на оная висока сграда.

— Гарантирана смърт. Ще се размажем.

— Да, сигурно си права. Даже да сме с противоударните гривни, те ще ни извадят ръцете от ставите при такава височина. Трябват ни парашути.

Толи погледна надолу, преценявайки траекторията от хълма до най-високата сграда, и изшътка на Давид, когато се опита пак да заговори, защото колелцата в главата й се въртяха на пълни обороти. Спомни си партито в „Къщата на Гарбо“, от което й се струваше, че са минали години.

Най-накрая тя си позволи да се усмихне.

— Не парашути, Давид. Бънджи жилетки.

Съучастници

— Ако побързаме, времето ще ни стигне.

— За какво ще ни стигне?

— Да отскочим до училището по изкуства в „Града на грозните“. Държат бънджи жилетките в сутерена. Имат цял рафт резервни.

Давид дълбоко си пое въздух.

— Добре.

— Нали не те е страх?

— Не ме е… — Той изкриви лице. — Просто не съм виждал толкова много хора накуп преди.

— Хора? Та ние не сме срещнали никого.

— Да, ама тия къщи по целия път насам… Не мога да спра да мисля за хората, които живеят в тях, натъпкани вътре като…

Толи се разсмя.

— Значи предградията ти се виждат пренаселени? Чакай да стигнем „Града на грозните“ тогава.

Поеха обратно, префучавайки над покривите с пълна скорост. Небето беше катраненочерно, но Толи вече можеше доста добре да се ориентира по звездите, за да разбере, че от зазоряването ги делят само два часа.

Стигнаха зеления пояс и полетяха обратно, откъдето бяха дошли в пълно мълчание, съсредоточени в лавирането между дърветата. Дъгата на пръстена ги отведе до Парка на Клеопатра, където Толи отново мина през колчетата за слалом в името на добрите стари времена. Старите навици пак се обадиха, когато прекосиха пътеката към нейното общежитие. За част от секундата тя се почувства така, сякаш ей сега може да направи завой, да се прокрадне през прозореца на стаята си и да си легне в леглото.

Скоро хаотично пръснатите заострени кули на училището по изкуства в „Града на грозните“ щръкнаха пред тях и Толи даде знак да спрат.

Нататък беше лесно. Сякаш бяха минали милион години, откакто двете с Шай отмъкнаха бънджи жилетката за последния си училищен номер, в който Шай скочи над главите на зайците в библиотеката. Още си спомняше къде точно се намира прозорецът, който предварително бяха набелязали за авариен изход за бягство, мръсен, забравен от всички и скрит зад декоративните храсти; оказа се, че не е заключен.

Тя поклати глава. Преди два месеца тази кражба им се виждаше толкова дръзка. По онова време акробатическият номер в библиотеката беше най-щурото нещо, за което можеха да се сетят. Сега вече си даваше сметка какво всъщност бяха тези номера: начин грозните да изпуснат парата, докато станат на шестнайсет; нищо повече от безсмислено занимание, докато неспокойната им природа бъде укротена от зрелостта и от операцията.

— Дай ми фенерчето и чакай тук.

Тя се промъкна вътре, откри рафта с резервните жилетки, грабна две от тях и беше отново навън за по-малко от десет минути. Когато се промъкна обратно през прозореца, видя широко ококорените очи на Давид срещу себе си.

— Какво? — попита тя.

— Ти просто си толкова… опитна във всичко. Толкова си уверена. А аз съм като на тръни само защото се намирам в пределите на града.

Тя се ухили.

— Това не е кой знае какво постижение. Всеки го може.

Въпреки това беше особено доволна, че успя да впечатли Давид с уменията си на крадец. През последните няколко седмици той я беше научил как да кладе огън, как да чисти риба, как да разпъва палатка и да разчита скицирана карта. Беше й приятно поне веднъж тя да бъде можещата и компетентната.

Добраха се до зеления пръстен и стигнаха реката преди още по небето да се е появила и една розова ивица. Профучаха през бялата вода и над рудната жила и зърнаха руините точно когато небето започна да се променя.

Докато се спускаха надолу, Толи попита:

— Значи го правим утре вечер, нали?

— Няма смисъл да отлагаме.

— Така е. — Всичко ги принуждаваше да действат колкото се може по-скоро. От нашествието на извънредните бяха минали повече от две седмици.

Давид се изкашля, за да прочисти гърлото си.

— Според теб колко извънредни ще има долу?

— Когато мен ме вкараха вътре, бяха много. Но това беше през деня. Предполагам, че и те спят като всички останали.

— Значи през нощта ще е празно.

— Съмнявам се. Но е възможно да има само няколко души охрана. — Тя не продължи. Даже един от извънредните щеше да е сериозен проблем за двама грозни. Дори изненадващо нападение не би могло да отнеме предимството на някой от жестоките красиви със свръхчовешки сила и рефлекси.

— Тогава трябва да сме сигурни, че няма да ни видят.

— Разбира се. Или пък да се надяваме, че ще имат някакво по-интересно занимание тази нощ.

Сега Толи едва се тътреше напред, изтощението надделя в мига, в който се озоваха на сигурно място далече от града; увереността й също отслабваше на всяка крачка. Бяха преминали цялото разстояние дотук, без да се замислят особено какво ги чака. Да спасиш някого от „Извънредни ситуации“ не беше просто ученически номер, като да отмъкнеш бънджи жилетка или да прекосиш реката. Това си беше сериозна работа.

И макар Крой, Шай, Мади и Аз да бяха вероятно единствените затворници в ужасните подземия, имаше опасност мъгляните да са отведени на друго място. Но дори да не беше така, Толи нямаше и най-малка представа къде точно се намират в лабиринта на кафявите зали.

— Ех, ако имаше още някой на наша страна — тихо каза тя.

Ръката на Давид стисна рамото й и я принуди да спре.

— Може пък и да има.

Тя го погледна въпросително, после проследи погледа му по посока на руините. Над върха на най-високата сграда тъкмо догаряха последните искри от няколко безопасни фойерверки.

Там имаше грозни.

— Те търсят мен — каза той.

— Какво ще правим тогава?

— Има ли друг път от тук до града? — попита той.

— Няма. Ще се върнат по това трасе.

— Тогава ще ги изчакаме.

Толи присви очи към руините. Фойерверките бяха угаснали и под първите бледи лъчи на зората, които тъкмо огряваха небосклона, не се виждаше нищо. Който и да беше там, той явно беше чакал до последната възможна минута, преди да се върне у дома.

Щом като търсеха Давид, значи тези грозни бяха потенциални бегълци. Размирници от горните класове, които не се притесняваха, че ще пропуснат закуската.

Тя се обърна към Давид.

— Значи грозните продължават да те търсят. И не само тук.

— Разбира се — отговори той. — Мълвата ще се носи още поколения напред по всички градове, независимо дали съм наблизо, или не. Сигналите с фойерверки обикновено остават без отговор, ето защо ще мине доста време, преди даже грозните, с които съм се срещал, да разберат, че ме няма. А повечето от тях дори не подозират, че Мъглата…

Гласът му пресекна и Толи побърза да хване ръката му. За миг той беше забравил, че Мъглата вече не съществува.

Двамата мълчаливо изчакаха, докато до слуха им не достигна шум от стъпки, които изкачваха скалите. По звука можеха да предположат, че са трима или повече грозни, които разговаряха шепнешком, сякаш още се страхуваха от призраците в „Ръждивите руини“.

— Гледай сега — прошепна Давид, вадейки фенерчето от джоба си. После го включи и насочи светлината отдолу към лицето си. — Мен ли търсите? — продължи с висок, заповеднически тон.

Тримата грозни се вкамениха по местата си с ококорени очи и увиснали челюсти. После момчето изпусна сърфа върху скалата и шумът ги извади от вцепенението.

— Кой си ти? — попита едно от момичетата, щом възвърна гласа си.

— Аз съм Давид.

— О! Искаш да кажеш, че си…

— Истински? — Той изключи фенерчето и се ухили. — Да, често ми задават този въпрос.

Казваха се Сузи, Ан и Декс и идваха в руините от месец. Бяха чули слуховете за Мъглата преди години, още когато един от грозните в тяхното общежитие беше избягал.

— Точно бях пристигнала в „Града на грозните“, а Хо беше последен клас. Когато изчезна, всички пощуряха да гадаят къде може да е отишъл.

— Хо? — кимна Давид. — Спомням си го. Остана при нас няколко месеца, после размисли и се върна. Сега вече трябва да е красив.

— Ама наистина ли успя? Чак до Мъглата? — попита Ан.

— Да. Аз го заведох.

— Еха! Ама наистина ли? — Ан размени въодушевени погледи с приятелите си. — И ние искаме да я видим.

Давид понечи да отговори, после утихна и отклони поглед.

— Не може — намеси се Толи. — Точно сега е невъзможно.

— И защо? — попита Декс.

Толи замълча. Истината, че Мъглата е унищожена при военна операция, беше твърде непоносима. Само няколко месеца по-рано тя не би повярвала, че нейният град е способен на това. Ако сега признаеше, че Мъглата вече я няма, мълвата щеше да се носи още поколения напред. Д-р Кейбъл щеше да е постигнала целта си, дори няколкото оцелели мъгляни да успеят някак да създадат нова общност сред дивата природа.

— Защото — започна тя — се налага от време на време Мъглата да се мести, за да остане местоположението й в тайна. Затова точно в този момент тя на практика не съществува. Всички са се пръснали, ето защо не набираме новобранци.

— Цялото селище се премества? — ахна Декс. — Еха!

Ан смръщи вежди.

— Я чакайте малко. Щом като не набирате новобранци, защо тогава сте тук?

— За да направим един номер — каза Толи. — Много сериозен. Може би вие ще ни помогнете. А когато Мъглата отново се установи някъде, вие ще сте първите, научили за това.

— Искате да ви помогнем, значи? Това нещо като посвещаване ли е? — попита Декс:

— Не — отсече Давид. — Не караме никого да прави каквото и да е било, за да дойде в Мъглата. Но двамата с Толи ще сме ви благодарни, ако ни помогнете.

— Трябва ни някой, който да отвлече вниманието — обясни Толи.

— Звучи доста забавно — каза Ан. Тя обходи с поглед останалите и те закимаха с глави.

Готови са на всичко, помисли си Толи, точно каквато беше и тя самата. Определено бяха от горните класове, най-много година по-малки от нея, но тя се изненада колко невръстни изглеждаха.

Давид гледаше Толи, очаквайки заедно с останалите продължението на нейния план. Още сега се налагаше да измисли как да отвлекат вниманието. При това трябваше да е добре премислено и достатъчно сериозно, за да предизвика извънредните и те да започнат разследване.

Нещо, което ще накара д-р Кейбъл да си извади поука.

— На първо време имаме нужда от много фойерверки.

— Няма проблем.

— Знаете как да влезете в „Града на новите красиви“, нали?

— В „Града на новите красиви“ ли? — Ан се спогледа с приятелите си. — Но нали мостовете докладват за всеки, който прекоси реката?

Толи се усмихна, доволна, че има кого да научи на един нов номер.

По ръба на бръснача

Двамата прекараха целия ден в „Ръждивите руини“, наблюдавайки как слънчевите лъчи, които проникваха през дупките на пробития покрив, образуват петна по пода като следите от прожектори, по чието бавно движение можеше да се отчита времето. Толи не можа да заспи, представяйки си рисковия скок от върха на хълма. Накрая потъна в забрава, твърде уморена, за да сънува.

Когато се събуди на смрачаване, видя, че Давид вече е сложил в двете раници всичко, което би могло да им потрябва при спасителната акция. Напускайки руините, двамата отново управляваха по два сърфа всеки с надеждата, че когато си тръгнат от „Извънредни ситуации“, ще водят със себе си и освободените пленници. Толи имаше достатъчно време да се наслади на закуската си край реката. Ако ги заловяха тази нощ, повече никога нямаше да опита дехидратирана храна. Понякога беше готова да се примири с мозъчната аномалия след операцията, стига да не й се наложи повече да яде изсушени спагети.

По мръкнало двамата с Давид стигнаха бялата вода и пресякоха зеления пръстен, точно когато светлините в „Града на грозните“ започнаха да гаснат една по една. До полунощ вече бяха стигнали хълма над „Извънредни ситуации“.

Толи извади бинокуляра и регулира настройките му, наблюдавайки „Града на новите красиви“, където парти-кулите тъкмо започваха да сияят.

Давид си духна на ръцете да ги стопли и дъхът му образува облаче в октомврийския мраз.

— Наистина ли смяташ, че ще го направят?

— Защо не? — отговори тя, наблюдавайки тъмното петно на най-голямата градина на удоволствията в града. — Изглеждаха доста решителни.

— Така е, но не поемат ли голям риск? И то само защото са се запознали с нас.

Тя вдигна рамене.

— Грозните живеят за едното удоволствие да правят номера. Не ти ли се е случвало и ти да направиш нещо само защото някой мистериозен непознат те е предизвикал?

— Веднъж подарих ръкавиците си, но това ми навлече всякакви неприятности на главата.

Тя свали бинокуляра от очите си и видя, че Давид се усмихва.

— Тая нощ не изглеждаш толкова притеснен — каза.

— Доволен съм, че най-после сме готови да направим нещо. След като децата се съгласиха да ни помогнат, имам чувството, че…

— Че нещата могат и да се получат, така ли?

— Даже нещо още по-хубаво. — Той погледна надолу към огражденията на „Извънредни ситуации“. — Те бяха готови да помогнат само за да вдигнат малко шум, да създадат хаос и да научат някой нов номер. Отначало ме съсипваше да слушам как говориш, сякаш Мъглата още съществува. Но ако има достатъчно грозни като тях, тя може отново да се възроди.

— Разбира се, че така ще стане — тихо отговори Толи.

Давид вдиша рамене.

— Може да стане, може и да не успеем. Но дори и да се издъним тази нощ и да ни прекарат под ножа, поне ще има някой, който да продължи борбата и да им създава неприятности.

— Надявам се ние също да продължим да им създаваме неприятности — каза тя.

— Аз също. — Той придърпа Толи близо до себе си и я целуна. Когато я освободи от прегръдките си, тя си пое дълбоко въздух и затвори очи. Да го целува сега за нея беше по-истинско и по-важно от мисълта, че има шанс да поправи част от щетите, които беше причинила.

— Виж — каза Давид.

Нещо се случваше в тъмните владения на „Града на новите красиви“.

Тя вдиша бинокуляра.

Блестяща линия пресече тъмното петно на градината на удоволствията, сякаш в земята се беше отворила ярка пукнатина. После една след друга започнаха да се появяват още такива линии, трептящи дъги и окръжности, прорязващи мрака. Отделните части сякаш се появяваха безразборно, но в действителност образуваха букви и думи.

Накрая цялата светеща верига беше завършена, най-новите й сегменти грееха ярко, докато силата на първите вече изтляваше, защото фойерверките постепенно гаснеха. За няколко секунди обаче Толи успя да прочете написаното дори без помощта на бинокуляра. От прозорците в „Града на грозните“ надписът сигурно се виждаше огромен и ясно четлив за всеки, който в момента стоеше самотен в стаята си и гледаше с копнеж в тази посока: МЪГЛАТА Е ЖИВА.

Докато наблюдаваше как надписът избледнява, превръщайки се в отделни накъсани линии и дъги с догарянето на фойерверките, Толи се запита дали тези думи в действителност бяха истина.

— Ето че се размърдаха — каза Давид.

Долу в ниското под тях на покрива на най-голямата сграда се отвори кръгъл изход и от него в бърза последователност излетяха три автолета, отправяйки се със свистене към града. Толи се надяваше Ан, Декс и Сузи да са послушали съвета й и сега вече да са далече от „Града на новите красиви“.

— Готов ли си? — попита тя.

В отговор Давид само затегна ремъците на бънджи жилетката и скочи на сърфа.

Спуснаха се към подножието на хълма, обърнаха и започнаха подготовката.

Толи за десети път провери контролните светлини върху яката на бънджи жилетката си. Все още светеха в зелено, виждаше и тези на Давид да просветват край нея. Повече нямаше за кога да отлагат.

Набраха скорост, издигайки се в тъмното небе, а хълмът се извисяваше като гигантски трамплин пред тях. Вятърът развя косата на Толи и тя примигна, когато срещу лицето й взеха да се носят насекоми. После внимателно се придвижи към носа на сандвича от сърфове и върхът на едната й обувка се показа извън ръба.

В следващия миг хоризонтът сякаш се промуши под нея и тя се приведе, готова за скок.

Земята се изгуби под краката й.

Толи смени центъра на тежестта си, принуждавайки двата сърфа да се спуснат рязко над отвесната страна на хълма, докато не дойде време за скока. Двамата с Давид бяха изключили противоударите гривни — не искаха сърфовете да ги последват отвъд мрежата. Поне засега.

Толи продължи още по-нагоре и за няколко секунди набра височина. Покрайнините се простираха под нея, огромно пано от мрак и светлина. Тя разтвори ръце и крака.

Когато траекторията на полета й достигна връхната си точка, всичко изведнъж сякаш потъна в тишина — стомахът й се преобърна в това състояние на полубезтегловност, обзе я смесица от еуфория и страх, докато вятърът брулеше лицето й. Толи откъсна очи от земята, която мълчаливо ги очакваше, и си позволи да погледне Давид. На ръка разстояние от нея той също я гледаше със светнало лице.

Тя му се усмихна и се обърна да погледне земята, която светкавично се приближаваше насреща й. По нейните изчисления се спускаха точно над центъра на ограждението. Толи със свито сърце се приготви за болезненото впиване на ремъците на жилетката в тялото й.

В продължение на няколко безкрайни секунди нищо не се случи, освен че земята продължаваше да лети срещу тях и Толи за сетен път се запита дали бънджи жилетките биха могли да овладеят падане от такава височина. През главата й преминаха стотици версии на това какви ще са последиците от едно твърдо приземяване. Вероятно нямаше да прилича на нищо, преживяно досега.

Нито пък ще го изпита втори път занапред.

Земята се приближаваше все по-заплашително, докато накрая Толи беше готова да се закълне, че нещо не е наред. Точно в този момент коланите на жилетката й се задействаха с неочаквана сила, врязаха се яростно в бедрата и раменете й и изкараха въздуха от дробовете й; налягането я стегна като с широка ластична лента, увита около нея, която се опитваше да я спре.

Мръсната земна повърхност спря на ръка разстояние от нея, плоска и твърда, докато жилетката се бореше да преодолее гравитационното притегляне, стискайки тялото й като в юмрук.

Най-накрая невидимата ластична лента отпусна хватката си и падането се прекрати внезапно само на педя от земята, нещо дръпна ръцете й назад, а очните ябълки изскочиха, сякаш се опитваха да излязат от орбитите си.

После се задейства противогравитационната сила, тя подскочи нагоре във въздуха, преобръщайки се надолу с главата, а небето и линията на хоризонта започнаха да се редуват в безумен бяг. Толи загуби представа къде се намира Давид, нито можеше вече да определи кое е горе и кое — долу. Този скок беше десетократно по-рискован от плонжа на покрива в „Къщата на Гарбо“. Колко пъти още трябваше да се преметне във въздуха преди да спре?

Сега отново падаше надолу, но този път под нея не беше мръсният двор, а покривът на една от сградите. Тя за малко да го докосне с крак, но жилетката пак я изтегли рязко нагоре, все още преодолявайки инерцията от скока.

Най-после успя да се ориентира кое е горе и кое — долу, тъкмо навреме, за да види покрива, който приближаваше към нея. Намираше се над сградата…

Хваната в здравата прегръдка на жилетката, подмятайки се безпомощно нагоре-надолу във въздуха, тя почти отмина ръба на покрива. Протегнатата и ръка обаче успя да сграбчи улука и това окончателно я спря.

— Уф! — изпъшка, поглеждайки надолу.

Сградата не беше особено висока и с помощта на жилетката Толи щеше леко да отскочи обратно, но при първото докосване на земята алармата щеше да се задейства. Затова стисна улука и с двете ръце.

Усетила, че падането е прекратено, бънджи жилетката се самоизключи и тялото на Толи възвърна нормалната си тежест. Тя се опита да се покатери на покрива, но тежката раница със спасителната екипировка я теглеше надолу. Беше все едно да се опитва да се набере на лост с оловни обувки.

Толи увисна безпомощно на улука, очаквайки да полети надолу всеки момент, без идея как да излезе от това положение.

По покрива към нея приближиха нечии стъпки и лицето на Давид се подаде над ръба.

— Проблем ли има?

Тя изгрухтя в отговор и той протегна ръце да хване дръжката на раницата. Тежестта милостиво освободи плещите й и Толи най-накрая успя да се преметне на покрива.

Давид седеше отгоре и клатеше глава.

— Значи досега си правила такива неща за удоволствие, така ли?

— Е, не всеки ден.

— Така си и помислих. Можем ли да си отдъхнем за минутка?

Тя огледа покрива. Никой не се появяваше, не се чуваше и сигнал от аларма. Излиза, че сензорната мрежа не беше пригодена да контролира и покрива. Толи се усмихна.

— Разбира се. Даже цели две минути, ако искаш. Оказва се, че извънредните не са очаквали някой да ги изненада от въздуха.

Отвътре

От върха на хълма покривите на „Извънредни ситуации“ изглеждаха равни и еднообразни. Сега обаче, когато стоеше върху един от тях, Толи различи отдушниците на вентилационната система, антените, аварийните изходи и големия кръгъл отвор, сега закрит, през който минаваха автолетите. Беше цяло чудо, че двамата с Давид оцеляха без драскотина, докато подскачаха нагоре-надолу с бънджи жилетките.

— Как ще влезем вътре? — попита Давид.

— Трябва да започнем оттук — и тя посочи вратата за автолетите.

— Не мислиш ли, че ще ни забележат, ако влезем без автолет?

— Прав си. Какво ще кажеш обаче да блокираме вратата. Ако изникне някой извънреден, не бихме искали толкова лесно да ни проследи.

— Добро хрумване. — Давид започна да рови из раницата и извади от там нещо, което приличаше на тубичка гел за коса. Той изстиска от нея бяло лепкаво вещество и замаза с него отвора, като внимаваше да не го докосва с пръсти.

— Какво е това?

— Лепило. Можеш да залепиш подметките си на тавана и да висиш надолу с главата като прилеп.

Толи ококори очи. Беше чувала слухове за разни трикове, които можеш да правиш с нанолепилата, но на грозните им беше забранено да ги използват.

— Кажи ми, че не си го правил!

Той се усмихна.

— В такъв случай би трябвало да оставя обувките си на тавана. Ненужно прахосване на ценна вещ. Сега обаче как предлагаш да слезем долу?

Тя измъкна автоматичния лост от раницата си и му го показа.

— Ще вземем асансьора.

Стърчащата над покрива метална кабинка приличаше на контейнер за отпадъци, но двойната врата и ирисовият скенер я издаваха. Толи примижа, за да е сигурна, че скенерът няма да я освети и пъхна инструмента в процепа между двете крила на вратата. Те се нагънаха като станиол.

Отвътре зейна мрачна дупка. Толи цъкна с език и по ехото разбра, че е много дълбока. Погледна сигналните светлини върху яката на бънджи жилетката си. Още светеха зелено.

После се обърна към Давид.

— Изчакай да ти свирна.

И стъпи в празното.

Да пропада в тъмната шахта беше много по-страшно, отколкото да скочи от покрива на „Къщата на Гарбо“ или да се хвърли от върха на хълма. В мрака не можеше да прецени колко дълбока е шахтата и й се стори, че пада безкрайно надолу.

Усещаше стените да свистят около нея и се чудеше дали не се отклонява постепенно при падането, докато накрая не се разбие о някоя от тях. Тя си представи как се блъска ту в едната, ту в другата стена по целия път надолу, докато накрая не кацне, вече окървавена и с изпочупени кости.

Държеше ръцете си плътно притиснати към тялото.

Най-накрая се увери, че бънджи жилетката работи безотказно и тук. Асансьорите действаха на принципа на магнитната левитация също като сърфовете, ето защо на дъното на шахтите винаги имаше здрава метална плоча.

След като бавно беше преброила до пет, жилетката най-после я спря. Толи се преметна два пъти във въздуха и се подмята още малко нагоре-надолу, докато накрая не стъпи на твърда повърхност и не се озова сред пълна тишина в непрогледния мрак. Тя протегна ръце и опипа четирите стени около себе си. Нищо не й подсказа, че едната от тях е затворена врата. Само пръстите й се омазниха.

Толи вдигна глава. Отгоре мъждукаше тънка ивица светлина и само можеше да предполага, че Давид наднича в тъмното надолу. Тя сви устни, готова да свирне, но нещо я спря.

Изпод краката й долетя приглушен шум. Някой говореше.

Тя легна на пода, опитвайки се да различи думите. Единственото, което успя да чуе обаче, беше режещият звук от гласовете на жестоките красиви. Подигравателният тон й напомни за д-р Кейбъл.

Без каквото и да е предупреждение повърхността под краката й се раздвижи. Толи едва успя да запази равновесие. Когато асансьорът отново спря, единият от глезените й се изви болезнено под тежестта на тялото, но въпреки това тя не падна.

Звуците под нея заглъхнаха. Поне едно беше сигурно — сградата не беше празна.

Толи вдигна глава и подсвирна, после се сви в единия ъгъл, прикри главата си с ръце и започна да брои.

Пет секунди по-късно чифт крака се залюляха във въздуха край нея, после рязко отскочиха нагоре и лъчът от фенерчето на Давид заигра по стените. Накрая постепенно спря до нея.

— Брей! Доста е тъмно тук долу.

— Штт! — изсъска тя.

Той кимна и освети шахтата. Точно над главите им лъчът на фенерчето попадна на вътрешната страна на затворена врата. Разбира се. Като стояха на тавана на асансьорната кабина, двамата винаги се намираха между етажите.

Толи събра длани, за да направи стъпало, на което Давид да стъпи и да пъхне лоста между крилата на вратата. Те се отвориха със стържещ звук, който накара косата на Толи да настръхне;. Той се измъкна навън, после се обърна и протегна ръка. Толи я пое и обувките й с грапави подметки заскърцаха по стената на шахтата като стадо изплашени мишки.

Всичко тук произвеждаше твърде силен шум.

Фоайето беше тъмно. Толи се опита да убеди сама себе си, че още никой не ги е чул. Може пък този етаж да беше пуст през нощта.

Тя извади фенерчето и насочи лъча му към вратите, покрай които минаваха. Върху всяка имаше малка кафява табелка.

— Рентгенология. Неврология. Магнитен резонанс — тихо изреждаше тя. — Операционна зала Две.

Погледна Давид. Той вдигна рамене и натисна вратата. Тя се отвори.

— Предполагам, че когато си в подземен бункер, няма нужда да заключваш вратите — тихо каза той. — След теб.

Толи се прокрадна вътре. Стаята беше голяма, покрай стените имаше наредени тъмни притихнали уреди. Операционният резервоар се намираше в средата, течността беше източена от него, тръбите и електродите висяха над локва на пода. Върху метална маса наблизо жестоко проблясваха остриетата на скалпели и вибротриони.

— Това ми напомня една снимка, която мама ми показа — каза Давид. — Тук правят операцията.

Толи кимна. Лекарите просто поставят тялото в резервоара, докато правят основната операция.

— Може би тук правят извънредните наистина специални — каза тя. Тази мисъл никак не я разведри.

Двамата се върнаха обратно в коридора. Няколко врати по-нататък откриха една с надпис МОРГА.

— Искаш ли… — започна тя.

Давид рязко тръсна глава.

— Не.

Огледаха останалата част от етажа. Оказа се, че това е мажа, но много добре екипирана болница. Нямаше никакви стаи за мъчения или затворнически килии. Нито следа от мъгляни.

— А сега накъде?

— Чакай да видим — каза Толи. — Ако ти беше на мястото на злата д-р Кейбъл, къде би пратил затворниците?

— На мястото на коя?

— О. Така се казва жената, която ръководи това място. Спомням си името й от времето, когато ме спипаха.

Давид се намръщи и Толи се зачуди дали не беше се увлякла.

После той сви рамене.

— Предполагам, че бих ги затворил в подземието.

— Добре тогава, да вървим долу.

Откриха аварийно стълбище, което водеше надолу, но то свърши един етаж по-ниско. Явно бяха стигнали най-долното ниво на „Извънредни ситуации“.

— Внимавай — прошепна Толи. — Преди малко чух хора, които се качиха на асансьора под мен. Трябва да са били тук някъде.

Този етаж беше осветен от аварийни светлини, разположени по средата на пода в коридора. Тръпка премина по гърба на Толи, когато разчете табелките на вратите.

— Стая за разпити Едно. Стая за разпити Две. Изолатор Едно — шушнеше тя, а светлината на фенерчето й трепкаше върху думите като уплашена нощна пеперуда. — Стая за дезориентация Едно. О, Давид, те сигурно са някъде тук.

Той кимна и внимателно натисна една от вратите, но тя не поддаде. Давид прокара пръсти по ръба, търсейки цепнатина, в която да пъхне лоста.

— Внимавай ирисовият скенер да не те засече — тихо го предупреди Толи. После посочи малката камера до вратата. — Ако лъчът попадне на окото ти, ще сканира ириса и ще направи справка в базата данни на главния компютър.

— Те нямат никакви данни за мен.

— И това окончателно ще ги подлуди. Просто не се приближавай прекалено. Той действа автоматично.

— Дадено — кимна Давид. — Тия врати и без това са прекалено гладки. Няма къде да подпъхна лоста. Да продължим нататък.

Малко по-надолу по коридора една табелка спря погледа на Толи. „Дългосрочно задържане“, прошепна тя. След тази врата идваше голям участък сляпа стена, сякаш стаята зад нея беше по-дълга от останалите. Тя допря ухо до вратата, надявайки се да долови някакъв звук.

Дочу познат глас. Той се приближаваше все повече.

— Давид! — изсъска тя, отскочи от вратата и се притисна към стената. Давид започна трескаво да се оглежда за някакво прикритие. Но и двамата бяха като в капан между гладките стени.

Вратата се отвори с плъзгане и злобният глас на д-р Кейбъл проникна в коридора.

— Просто не се стараеш достатъчно. Трябва само да я убедиш да…

— Д-р Кейбъл — каза Толи.

Жената се извърна, за да погледне Толи, орловите й черти се изкривиха от изненада.

— Искам да се предам.

— Толи Янгблъд?! Но как…

Лостът на Давид замахна над главата й и тя рухна на земята.

— Тя да не… — заекна Давид. Лицето му беше побеляло.

Толи коленичи и обърна главата на д-р Кейбъл, за да види раната. Нямаше кръв, но жената беше в безсъзнание. Явно, колкото и съвършени да бяха жестоките красиви, моментът на изненада все още можеше да осигури предимство пред тях.

— Ще се оправи.

— Д-р Кейбъл, какво става…

Толи се обърна по посока на гласа и погледът й се спря на млада жена.

Беше стройна и елегантна, със съвършени черти. Очите й — дълбоки и одухотворени, с медни и златни точици, които блестяха в ирисите — бяха тревожно окръглени. Върху плътните й устни имаше изписан ням въпрос и тя стоеше с вдигната изящна ръка. Сърцето на Толи замря при гледката на красивия й смут.

После по лицето на жената пробяга радостна изненада и широката й усмивка озари мрака, а Толи не можа да не отвърне на усмивката й. Би сторила всичко, за да бъде тази жена щастлива.

— Толи! Ти ли си това?!

Беше Шай. Красивата Шай.

Избавлението

— Шай…

— Значи успя! — Ослепителната усмивка на Шай помръкна, когато сведе поглед към сгърченото тяло на д-р Кейбъл. — Какво е станало с нея?

Толи примигна, поразена от преобразяването на приятелката си. Красотата на Шай сякаш погълна всичките й чувства — страха, изненадата и възбудата се изпариха, отстъпвайки място единствено на изумлението.

— Ти си… преобразена.

— Очевидно — отговори тя. — Давид! Значи и двамата сте добре!

— А, здрасти! — Гърлото му беше пресъхнало и ръцете му се тресяха, докато стискаше автоматичния лост. — Трябва да ни помогнеш, Шай.

— Да, ще направя каквото искате. — Тя отново погледна към д-р Кейбъл и въздъхна. — Май вие двамата наистина умеете да създавате проблеми.

Толи отвърна очи от красивата Шай, опитвайки се да събере мислите си.

— Къде са останалите? Ами родителите на Давид? Крой?

— Тук. — Шай посочи зад гърба си. — Всички са затворени. Д-р Ка ни излъга.

— Задръж я тук — каза Давид. После мина край Шай и влезе вътре. Толи видя поредица малки врати по продължението на стаята, всяка с тясно прозорче на нея.

Шай светна в усмивка насреща й.

— Така се радвам, че си добре, Толи. Мисълта, че си съвсем сама в тая дивотия… Но ти май не си била сама, нали?

Толи отново се почувства напълно покорена от погледа на Шай.

— Какво ти сториха?

Шай се усмихна.

— Освен очевидното ли?

— Да. Ами, не. — Толи тръсна глава, объркана как да попита Шай дали има мозъчна аномалия. — Дали някой от останалите…

— Е станал красив ли? Не. Бях първа, защото създавах най-много проблеми. Сигурно си видяла какви ритници и юмруци раздавах. — Шай се изкиска.

— Принудили са те.

— Да. Д-р Ка може да бъде голяма досада, ако реши. Все пак това е и голямо облекчение.

Толи преглътна сухо.

— Облекчение значи…

— Точно така. Мразя това място. Единствената причина да съм тук е, защото д-р Ка ме помоли да дойда и да поговоря с мъгляните.

— Значи живееш в „Града на новите красиви“ — тихо каза Толи. Опита се да вникне отвъд красотата на приятелката си и да разбере какво се крие зад тези огромни съвършени очи.

— Да. Току-що ме измъкнаха от най-страхотното парти.

Толи най-накрая осъзна колко завалено говореше Шай. Беше пияна. Сигурно затова се държеше толкова странно.

Но тя беше нарекла останалите „мъгляни“. Очевидно вече не се чувстваше част от тях.

— Значи ходиш по партита, а, Шай, когато всички останали са затворници?

— Ами, да — отбранително рече Шай. — Нали и тях ще ги пуснат, когато се преобразят. Стига Кейбъл да престане с тия игрички на надмощие. — Тя погледна към неподвижното тяло на пода и тръсна глава. — Утре със сигурност ще е в лошо настроение. Благодарение на вас двамата.

Звук на съпротивляващ се метал дойде откъм стаята за арест. До Толи достигна шум от много гласове.

— Май няма да има кой да я види утре — продължи Шай. — А вие двамата как я карате, между другото?

Толи отвори уста, затвори я, накрая успя да отговори.

— Ние сме… добре.

— Страхотно. Виж, съжалявам, че бях такава досада. Знаеш какви са грозните. — Шай се засмя. — Да, бе, ти май наистина знаеш!

— Значи не ме мразиш вече?

— Не ставай глупава, Толи!

— Радвам се да го чуя. — Толи си даваше сметка, че благоразположението на Шай към нея не е истинска прошка, а просто мозъчна аномалия.

— Ти ми направи голяма услуга, като ме измъкна от Мъглата.

— Едва ли мислиш това, което казваш, Шай.

— Какво искаш да кажеш?

— Как е възможно толкова бързо да се промениш?

Шай се разсмя.

— Трябваше ми само един горещ душ, за да си променя мнението. — Тя протегна ръка и докосна косата на Толи, рошава и оплетена от двуседмичното пътуване и спане на открито. — И като стана на дума за душ, ти просто плачеш за баня.

Толи примигна. В очите й напираха сълзи. Шай толкова искаше да съхрани собственото си лице, да живее по собствените си правила извън града. Но всички тези желания сега бяха заличени.

— Не исках да те… предавам — тихо каза тя.

Шай погледна през рамо, после се обърна и се усмихна.

— Той не знае, че работеше за д-р Ка, нали? Не се безпокой, Толи. — Гласът й премина в шепот и тя допря изящен пръст до устните си. — Няма да издам твоята малка грозна тайна.

Толи преглътна мъчително, чудейки се дали Шай сама беше разкрила цялата истина. Може д-р Кейбъл да е разказала на всички как всъщност стоят нещата.

Откъм тялото на д-р Кейбъл се разнесе жужене. Върху работния таблет, който носеше, се появи светлина за входящо обаждане.

Толи вдигна таблета и го подаде на Шай.

— Говори с тях!

Шай примигна, натисна бутона и каза:

— Здрасти, това съм аз, Шай. Съжалявам, д-р Кейбъл е заета. Какво прави ли? Ами, сложно е за обяснение… — Тя изключи апарата. — Не трябваше ли да спасяваш хората, Толи? Нали това е целта на малкия ви номер?

— Тук ли оставаш?

— Ами да. Всичко изглежда много вълнуващо. Това че съм красива, не значи, че съм пълна скука.

Толи се промъкна покрай нея и влезе в стаята. Две от вратите вътре вече бяха разбити. Майката на Давид и още един мъглянин — освободени. Двамата бяха облечени в оранжеви гащеризони, по сънливите им лица беше изписано смайване. Давид работеше върху следващата врата, лостът беше забит в тясна пролука до пода.

Толи видя лицето на Крой да надзърта с ококорени очи през едно от прозорчетата на вратите и пъхна своя лост под нея. Уредът зави пронизително и дебелата метална врата издаде остър стържещ звук, докато се огъваше под натиска му.

— Давид, те знаят, че тук става нещо! — извика тя.

— Добре, почти приключихме.

Лостът й беше изкривил съвсем малко металната врата, отворът не беше достатъчно голям. Тя го намести отново и металът простена. Опитът й във ваденето на железопътните релси най-накрая си каза думата, лостът разби проклетата врата.

Най-напред се показаха ръцете на Крой, после и главата му, гащеризонът му се раздра в острите краища на нацепения метал, докато се промъкваше навън. Мади го хвана за ръцете и го изтегли на свобода.

— Това са всички, които останаха тук — каза тя. — Да тръгваме.

— Ами татко? — извика Давид.

— Не можем да му помогнем. — Мади изскочи в коридора.

Толи и Давид си размениха тревожни погледи и я последваха.

Мади се беше устремила към вратата на асансьора, теглейки след себе си Шай. Шай натисна бутона за връзка върху таблета и каза:

— Изчакайте секунда, мисля, че се връща. Задръжте така. — Тя се изкиска и отново прекъсна връзката.

— Доведете Кейбъл! — извика Мади. — Тя ни е нужна.

— Мамо! — втурна се Давид след нея.

Толи погледна Крой, после сгърченото тяло на д-р Кейбъл. Крой кимна, после всеки от тях я хвана за едната ръка и я повлякоха в тръс по гладкия под. Грапавите подметки на Толи издаваха жвакащ звук.

Когато групата стигна асансьора, Мади сграбчи д-р Кейбъл за колана и я приближи до ирисовия скенер. Жената тихо изстена. Мади внимателно отвори едното й око, асансьорът изписка и вратата се отвори.

Мади свали интерфейс-пръстена на Кейбъл и я пусна на пода, после бутна Шай вътре. След нея влязоха Толи и останалите мъгляни, но Давид стоеше като вкопан в пода.

— Мамо, къде е татко?

— Вече не можем да му помогнем. — Мади измъкна таблета, от ръцете на Шай и го удари в стената, после издърпа Давид в асансьора въпреки протестите му. Вратата се затвори и асансьорът попита:

— На кой етаж?

— Към покрива — каза Мади, интерфейс-пръстенът все още беше в ръката й. Асансьорът тръгна и от бързото движение залите на Толи заглъхнаха.

— Какъв е планът ни за бягство? — сопна се Мади. Сънливият й поглед беше изчезнал напълно, сякаш снощи беше заспала с вярата, че тази сутрин ще я спасят.

— Ами, сърфовете — едва успя да отговори Толи. — Имаме четири. — Чак сега си даде сметка, че нищо още не е приключило и настрои противоударните гривни, за да извика сърфовете.

— Страхотно! — възкликна Шай. — Не съм летяла, откакто напуснахме Мъглата.

— Ние сме седем — каза Мади. — Толи, Шай идва с теб. Астрикс и Райд са заедно. Крой, ти летиш сам и заблуждаваш преследвачите. Давид, ние сме двамата с теб.

— Мамо — примоли се Давид, — ако той е станал красив, не можеш ли да го излекуваш? Поне опитай!

— Баща ти не е красив, Давид — меко отговори тя. — Той е мъртъв.

Измъкването

— Дай ми нож. — Мади протегна ръка, без да обръща внимание на потресеното изражение на сина си.

Толи затършува в раницата. Измъкна отвътре мултифункционалния си нож и го подаде на Мади, която издърпа късото острие и отряза парче от ръкава на гащеризона си. Когато асансьорът стигна покрива, плъзгащата врата се отвори само наполовина и спря с мъчително скърцане, достигайки до вдлъбнатината, която Толи беше направила, за да влязат. Промъкнаха се един по един през отвора и тичешком стигнаха до ръба на покрива.

Толи видя сърфовете на стотина метра от тях да кръжат над ограждението, откликвайки на сигнала на нейните противоударни гривни. Сега всички аларми вече бяха задействани и пищяха неистово около тях. Ако по някакво чудо извънредните още не бяха забелязали бягството им, то явно някой от оставените без контрол сърфове беше докачил мрежата.

Толи се заоглежда, търсейки Давид. Видя го да сплита крака след групата като в полусън. Тя го хвана за рамото.

— Толкова съжалявам.

Той кимна с глава. Не на нея, нито на нещо определено наоколо.

— Не зная какво да правя, Толи.

Тя взе ръката му.

— Трябва да се измъкнем. Това е единствената ни задача в момента. Върви след майка си.

Той я погледна в очите с диво изражение.

— Добре. — Опита се да каже още нещо, но думите бяха заглушени от режещ звук, сякаш огромен нокът дращеше върху метал. Някой напираше да освободи кръглия отвор за автолети от нанолепилото и целият покрив се тресеше.

Мади, която излезе последна от асансьора, беше огънала вратата му докрай с помощта на лоста. Гласът на асансьора повтаряше непрекъснато: „Повикване за асансьор.“

До покрива обаче водеха и други изходи. Мади се обърна към Давид:

— Залепи и тези капандури, за да не могат да излязат.

Погледът му се избистри за момент и той кимна.

— Ще прибера сърфовете — каза Толи и притича към края на покрива. Щом стигна ръба, се хвърли в празното пространство, надявайки се бънджи жилетката все още да има останал някакъв заряд.

След едно премятане вече тичаше долу. Сърфовете бяха прихванали сигнала от противоударните гривни и се носеха към нея.

— Толи! Внимавай!

Тя погледна през рамо при вика на Крой. От другата страна на двора към нея се носеше отряд извънредни, извирайки от отворена врата на нивото на земята. Тичаха със свръхчовешка скорост, скъсявайки разстоянието помежду им с дълги отсечени крачки.

Сърфовете я побутнаха с носове по прасците като кучета, готови за игра. Толи скочи отгоре, олюлявайки се, с по един крак върху всяка двойка сърфове. Зачуди се дали някой някога беше управлявал четири сърфа наведнъж. Но нямаше време много да размишлява, защото най-близкият от жестоките красиви беше едва на три крачки от нея.

Толи плесна с ръце и бързо се издигна във въздуха.

Агентът от „Извънредни ситуации“ скочи с поразителна мощ и пръстите на протегнатата му нагоре ръка пернаха носа на сърфовете. От удара те се разклатиха под краката на Толи. Беше все едно да стоиш върху трамплин, когато някой току-що е скочил от него. Другият извънреден я наблюдаваше от земята, очаквайки всеки момент да падне.

Толи обаче възстанови равновесието си и се приведе напред, устремявайки се обратно към сградата. Сърфовете набраха скорост и секунда по-късно Толи скочи на покрива, побутвайки две от дъските към Крой. Той ги раздели, докато тя правеше същото с останалите два.

— Вървете — каза Мади. — И вземи това.

Тя подаде на Толи парче оранжев плат с едва видима окръжност от едната страна. Толи забеляза, че Мади беше отрязала по парче от ръкавите на всички гащеризони.

— На това парче има проследяващо устройство — каза Мади. — Хвърли го някъде, за да ги заблуди.

Толи кимна и се огледа за Давид. Той тичаше към тях със сурово изражение, стиснал празната туба лепило в едната си ръка.

— Давид… — започна тя.

— Върви! — извика Мади, без да й позволи да довърши и бутна Шай на сърфа зад нея.

— Ами, нямам противоударни гривни — каза Шай, стъпвайки неуверено на дъската. — А това не беше единственото парти тази вечер, да знаеш.

— Знам. Дръж се — каза Толи и се стрелна далече от покрива.

Двете се залюляха върху сърфа, почти изгубили равновесие. Толи обаче се закрепи и усети ръцете на Шай здраво да я държат през кръста.

— Ей, Толи! Намали малко!

— Ти само се дръж.

Толи се наклони да направи завой. Едва не й прилоша от люлеенето на дъската. Не стига, че трябваше да управлява с Шай зад гърба, ами и нейните некоординирани движения я подлудяваха.

— Не помниш ли как се балансира върху сърф?

— Разбира се, че помня! — отговори Шай. — Само малко съм загубила тренинг, Кьорчо. Пък и тая вечер имаше доста пиячка.

— Само гледай да не паднеш. Доста ще боли.

— Я чакай! Някой да те е молил да ме спасяваш?

— Не, не си ме молила. — Толи погледна надолу, докато се носеха над Града на трошливите и пресичаха зеления пояс, устремени обратно към реката. Ако Шай паднеше на земята при тази скорост, щеше да пострада много повече от обикновен удар. Просто щеше да умре.

Като бащата на Давид. Толи се замисли как ли е умрял. Дали се е опитал да се измъкне на извънредните като Шефа? Или пък д-р Кейбъл му е направила нещо? Една мисъл се загнезди в главата й и не й даваше мира: както и да е станало, това беше по нейна вина.

— Шай, ако тръгнеш да падаш, вземи и мен със себе си.

— Какво?

— Просто се дръж здраво за мен и не ме пускай, каквото и да става. Нося бънджи жилетка и противоударни гривни. Би трябвало да ни удържат. — Поне се надяваше на това. Стига жилетката да не я дръпне в една посока, а гривните — в противоположната. Или жилетката и гривните да не удържат на удвоената тежест.

— Просто ми дай гривните, глупаче.

— Нямаме време да спираме.

— Предполагам, че е така. Нашите приятели от „Извънредни“ сигурно са сърдити като оси. — И Шай се притисна още по-силно към нея.

Стигнаха почти до реката, а зад тях нямаше и следа от преследвачи. Явно нанолепилото им беше създало доста проблеми. „Извънредни ситуации“ обаче разполагаха с още автолети — трите, които видяха да излитат по-рано същата вечер, пък и охраната на града също имаше въздушен транспорт.

Толи се зачуди дали извънредните ще повикат на помощ и другите охранители, или ще запазят инцидента в тайна. Какво биха си помислили останалите за подземния затвор? Дали градските власти знаеха какво правят извънредните с мъгляните и какво бяха причинили на Аз?

Под краката й проблесна вода и при следващия завой Толи хвърли парчето оранжев плат долу. Въздушното течение го понесе плавно към реката. Тя щеше да го върне обратно към града, в противоположна на тяхната посока.

Толи и Давид се бяха уговорили да се срещнат нагоре по реката, далече отвъд руините, където преди години той беше открил пещера. Пред входа й падаше водопад, който щеше да ги предпази от топлинните сензори. Оттам можеха да отскочат до руините, за да приберат останалата част от екипировката си, а после…

После да възстановят Мъглата? Само седмината? С Шай като красив бонус. Толи си даде сметка, че не бяха планирали нищо за след тази нощ. До този момент бъдещето им изглеждаше далечно и неясно.

Е, все още не беше изключено да ги заловят всичките.

— Мислиш ли, че е истина? — извика Шай зад гърба й. — Онова, дето Мади го каза.

Толи си позволи да погледне назад към Шай. Красивото й лице изглеждаше разтревожено.

— Аз си беше съвсем наред, когато го посетих преди няколко дни — продължи Шай. — Мислех, че ще го направят красив. Не че ще го убиват.

— Не знам. — Но това едва ли беше нещо, за което Мади би излъгала. Имаше обаче надежда просто да греши.

Толи се наклони силно напред, префучавайки ниско над реката, като се опитваше да преодолее хватката на студената ръка, която стискаше сърцето й. Пръски зашибаха лицата им, когато се врязаха в мъглата над бялата вода. Шай най-после се беше закрепила стабилно на сърфа и сега се накланяше плавно на завоите.

— Ей, това го помня! — извика тя.

— Спомняш ли си изобщо нещо отпреди операцията? — опита се да надвика шума на водата Толи.

Шай приклекна зад нея, когато отново се врязаха в стена от водни пръски.

— Разбира се, глупаче.

— Ти ме мразеше. Защото ти откраднах Давид. И защото издадох Мъглата. Помниш ли?

Шай мълчеше, наоколо се чуваше единствено рева на бялата вода и свистенето на вятъра. Най-накрая се приведе към Толи и тя чу замисления й глас в ухото си.

— Знам какво имаш предвид. Но това са стари работи, които вълнуват само грозните — луда любов, ревност, желание да се опълчиш на града. Всяко дете обича такива неща. Но накрая всеки пораства.

— Значи си пораснала благодарение на операцията, така ли? Това не ти ли се струва странно?

— Не е заради операцията.

— Защо тогава?

— Зарадвах се, когато се върнах тук, Толи. Чак тогава си дадох сметка каква лудост е бил целият живот в Мъглата.

— Ами ритането и хапането?

— Трябваха ми няколко дни, докато се укротя.

— Преди или след като стана красива?

Шай отново замълча. Толи се зачуди дали можеш да убедиш някого, че има мозъчна аномалия.

После извади джипиес навигатора от джоба си. Докато стигнат координатите на пещерата им оставаше още половин час. Погледна през рамо, но не видя никакви автолети зад тях, поне засега. Ако всеки от четирите сърфа беше поел в различна посока, извънредните трябваше доста да се потрудят тази нощ.

Толи се запита колко ли грозни са видели огнения надпис в „Града на новите красиви“, колко от тях знаеха какво е Мъглата и дали вече не измислят свои истории, за да си обяснят загадъчното послание. Може би двамата с Давид бяха създали една нова легенда с тази малка диверсия.

Когато стигнаха по-спокоен участък от реката, Шай се обади.

— Ей, Толи?

— Да?

— Защо искаш да те мразя?

— Не искам да ме мразиш, Шай — въздъхна Толи. — Или пък искам, кой знае. Предадох те и сега се чувствам ужасно заради това.

— Мъглата нямаше да съществува вечно, Толи. Независимо дали ти си ни предала, или не.

— Не съм ви предала — извика Толи. — Не и нарочно. А всичко това с Давид стана случайно. Не съм искала да те наранявам.

— Разбира се. Ти просто си объркана.

— Аз ли съм объркана? — изпъшка Толи. — Ти си тази, която е…

После се отказа. Как можеше Шай да не усеща, че е била напълно променена при операцията?! И че е получила не само красиво лице, но и… красив ум. Нищо друго не би могло да обясни тази внезапна и коренна промяна — да изостави приятелите си от Мъглата заради купони и горещ душ, също както беше направил Перис преди няколко месеца.

— Ти обичаш ли го? — попита Шай.

— Давид ли? Аз, ъ… може би.

— Колко сладко.

— Това не е сладко. То е истинско!

— Тогава защо се срамуваш?

— Аз не се… — заекна Толи. За момент загуби концентрация, задната част на сърфа заора във водата и ги обля със студен душ. Шай извика и се хвана още по-здраво. Толи стисна зъби и вдигна сърфа малко по-високо.

Когато най-накрая спря да се смее, Шай си пое въздух и каза:

— Значи мислиш, че аз съм обърканата.

— Виж какво, Шай, има едно нещо, за което съм съвсем наясно. Никога не съм искала да предам Мъглата. Изнудиха ме да отида там като шпионин, а изпращането на сигнала до извънредните стана неволно, честно ти казвам. Съжалявам, Шай. Съжалявам, че разбих мечтите ти. — Толи усети, че плаче, а вятърът отнася сълзите й. Около тях бързо се мяркаха дървета.

— Радвам се, че вие двамата се върнахте в цивилизацията — тихо каза Шай, притискайки се към нея. — И никак не съжалявам за онова, което се случи. Дано това поне малко те успокои.

Толи обаче мислеше за аномалията на Шай, за онези малки ракови образувания или рани, за които приятелката й дори не подозираше. Те бяха някъде вътре в нея, променяха мислите й, притъпяваха чувствата й, прояждаха нейната истинска личност. Караха я да прости на Толи.

— Благодаря ти, Шай. Това обаче никак не ме успокоява.

Сами в нощта

Толи и Шай стигнаха пещерата първи.

Крой пристигна няколко минути по-късно. Той и сърфът му разцепиха водопада внезапно, без предупреждение, подобно на взрив от водни пръски и проклятия. Крой се прекатури в тъмното и тялото му се затъркаля по каменния под с тъпи удари.

Толи изпълзя от дъното на пещерата с фенерче в ръка.

Крой разтърси глава и изохка.

— Изплъзнах им се.

Толи погледна към входа на пещерата и плътната водна завеса на водопада, която ги криеше в нощта.

— Дано да е така. Къде са останалите?

— Представа нямам. Мади ни каза да се пръснем в различни посоки. Само аз бях сам, затова започнах да кръжа из зеления пръстен, за да ги заблудя. — Той отпусна глава назад, все още дишайки тежко. Джипиес навигаторът изпадна от едната му ръка.

— Брей! Значи си бил доста бърз.

— И още как! При това без противоударни гривни.

— Нали стигна все пак. Поне имаш обувки — каза Толи. — Преследваха ли те?

Той кимна.

— Гледах да не ме изпускат от поглед колкото се може по-дълго. Повечето от извънредните се лепнаха за мен. Но в зеления пръстен имаше още цяла банда със сърфове. Градски дечурлига. Извънредните съвсем оплетоха конците.

Толи се усмихна. Декс, Ан и Сузи добре си бяха свършили работата.

— Давид и Мади добре ли са?

— Представа нямам — отговори тихо той. — Тръгнаха веднага след теб и май никой не ги проследи. Мади каза, че отиват право към руините. Трябва да се срещнем с тях там утре през нощта.

— Чак утре? — възкликна Толи.

— Нали разбираш, Мади искаше да остане известно време насаме с Давид.

Толи киша, но сърцето й се сви. Сега Давид имаше нужда от нея. Поне се надяваше да е така. Мисълта, че той ще трябва да се изправи пред смъртта на Аз без нея още повече стегна хватката на ледения юмрук, който стискаше стомаха й.

Е, нали Мади беше с него. В края на краищата Аз беше неин съпруг, а Толи само веднъж го беше срещала. И въпреки това…

Тя въздъхна. Опита си да си спомни последните си думи към Давид и й се прииска да са били топли и успокоителни. Даже нямаха време да се прегърнат преди раздялата. От нападението на извънредните над Мъглата Толи не се беше отделяла от Давид, с изключение на онзи един час в бурята, а сега трябваше да изкара цял ден без него.

— Може би е редно аз да отида до руините. Ще тръгна от тук още тази вечер.

— Не върши глупости — каза Крой. — Извънредните още дебнат наоколо.

— Но ако имат нужда от нещо…

— Мади каза да ти предам да не го правиш.

Астрикс и Райд пристигнаха половин час по-късно, влязоха в пещерата много по-внимателно от Крой, нетърпеливи на свой ред да разкажат как са се измъкнали от извънредните. Бягството им било трудно и рисковано, но въпреки това успели да заблудят преследвачите, които били стъписани от всичко, случило се тази нощ.

— Дори не успяха да ни доближат — каза Астрикс.

Райд тръсна глава.

— Бяха плъзнали навсякъде.

— Май излиза, че сме спечелили битката — заключи Крой. — Успяхме да ги бием на тяхна територия. Направихме ги на глупаци.

— Сигурно вече не е необходимо да се крием в тоя пущинак — каза Райд. — Все едно сме още грозни и правим някой номер. Но ще разкрием истината пред целия град.

— А ако ни хванат, Толи ще дойде и ще ни освободи! — викна Крой.

Толи се опита да се усмихне в отговор на въодушевените им викове, но знаеше, че няма да намери покой, докато отново не види Давид. Не би могла да чака до следващата нощ. Чувстваше се като изгнаница, отделена от единствения човек, който имаше значение в живота й.

Шай най-после заспа, свита в тясна пукнатина, след като дълго се беше оплаквала, от влагата, която разваляла прическата й и настояваше да я върнат обратно у дома. Толи отиде на мястото, където спеше приятелката й и се сгуши до нея, опитвайки се да забрави за щетите, причинени на мозъка й от операцията. Добре поне, че новото тяло на Шай не беше така болезнено слабо; сега го чувстваше меко и топло в студената влага на пещерата. Притисната до Шай, Толи най-накрая спря да трепери.

Но мина много време, преди да успее да заспи.

Разбуди я ароматът на ПадТай.

Крой беше открил в раницата й пакетите с дехидратирана храна и пречиствателя и сега приготвяше закуска с вода от водопада, опитвайки се очевидно да умилостиви Шай.

— Мога да преживея едно малко бягство, но се чудя как ще ме мъкнете от тук нататък със себе си, момчета. До гуша ми дойде от цялата тая революция. Освен това ме гони ужасен махмурлук и имам спешна нужда да си измия косата.

— Имаш цял водопад на разположение — каза Крой.

— Но той е страшно студен! И ми писна от тия игрички на първобитни хора.

Толи изпълзя от скалната пукнатина с вдървени крайници и отпечатъци на камъните по тялото си. През водната завеса на водопада видя да се здрачава. Запита се дали някога пак ще успее да заспи нощем.

Шай беше приклекнала на един камък, ровеше из порцията си ПадТай и мрънкаше, че не е достатъчно пикантно. Кална, облечена в изпоцапан вечерен тоалет и прилепнала по лицето коса, тя продължаваше да е ослепителна. Райд и Астрикс я наблюдаваха мълчаливо, обхванати от нещо като благоговение пред външния й вид. Двамата бяха стари нейни приятели, избягали в Мъглата още по времето, когато тя се е изплашила първия път, затова сигурно от месеци не бяха виждали красиво лице. По всичко личеше, че никой няма нищо против мрънкането й.

Още едно предимство на това, да си красив е, че хората приемат досадните ти навици.

— Добро утро — каза Крой. — ПадТай, или ВегиОриз?

— Което става по-бързо — протегна се Толи. Нямаше търпение да тръгне към руините.

Когато падна мрак, Толи и Крой се измъкнаха иззад водопада. По небето нямаше и следа от извънредните. Толи се съмняваше, че някой би дошъл да ги търси толкова далече. Четиридесет минути от града бързо каране със сърф беше голямо разстояние.

Дадоха знак на останалите, че пътят е чист и всички поеха нагоре по течението на реката към мястото, където един от завоите й се приближаваше най-много до руините. По време на дългото пътуване пеша четиримата грозни си помагаха, споделяйки тежестта на сърфовете и провизиите. Шай беше престанала да мрънка и мълчеше, намусена и махмурлия. Ходенето пеша очевидно не я затрудняваше. За последните две седмици не беше изгубила закалката от тежката физическа работа в Мъглата, а и благодарение на операцията имаше оформени нови красиви мускули. Въпреки това пак настоя да я върнат у дома, сякаш мисълта да се върне сама изобщо не й минаваше през ума.

Толи се запита какво ли наистина щяха да правят с нея. Даваше си сметка, че този въпрос няма прост отговор. Мади и Аз двайсет години безполезно бяха търсили лек. Но въпреки това не можеха да оставят Шай в такова състояние.

Независимо че щом се излекува, омразата й към Толи щеше да се върне с нова сила.

Кое беше по лошото: приятел с мозъчна аномалия, или такъв, който те ненавижда до смърт?

Стигнаха покрайнините на руините след полунощ и приземиха сърфовете при изоставената сграда, където Толи и Давид бяха пренощували.

Давид чакаше отвън.

Изглеждаше изтощен, а тъмните кръгове под очите му личаха дори на лунна светлина. Но въпреки това той взе в обятията си Толи щом тя слезе от сърфа, притисна я силно към себе си и тя облекчена отвърна на прегръдката му.

— Добре ли си? — прошепна тя и в същия момент се почувства ужасно глупаво. Какво би могъл да й отговори? — О, Давид, разбира се, че не си добре. Съжалявам, аз…

— Знам. — Той се отдръпна и й се усмихна.

Толи въздъхна с облекчение и стисна ръцете на Давид, сякаш да се увери, че наистина стои пред нея.

— Толкова ми липсваше — каза тя.

— И ти на мен. — Той я целуна.

— Вие двамата сте толкова сладки — намеси се Шай, разресвайки косата си с пръсти след ветровитото пътуване.

— Здрасти, Шай — уморено й се усмихна Давид. — Вие двете ми се виждате гладни.

— Само ако имаш нормална храна — отговори Шай.

— Боя се, че нямам. Само три вида инстантно къри.

Шай демонстративно изпъшка и се промъкна край него в порутената сграда. Той я проследи с поглед, но в очите му нямаше и следа от обожанието на Райд и Астрикс. Сякаш не забелязваше красотата й.

После се обърна.

— Най-после да извадим късмет.

Толи се взря в умореното му лице с издължени черти.

— Наистина ли?

— Таблетът, който носеше д-р Кейбъл, още работи. Мама извади предавателя, така че не могат да ни проследят по него, и сега проучва базата данни на Кейбъл.

— Какво търси?

— Бележките й по превръщането на красивите в агенти на „Извънредни ситуации“. И то не само физически — той я придърпа по-силно към себе си, — но също така и как премахват мозъчната аномалия. Всичко, до което родителите ми не са могли да се доберат, докато са били лекари!

Толи преглътна.

— Шай…

Той кимна.

— Според мама тя може да бъде излекувана.

Хипократова клетва

Останаха в покрайнините на „Ръждивите руини“.

От време на време над разрушения град преминаваха автолети, изписвайки бавно кръгове в небето. Но мъгляните бяха гърмяни зайци и имаха опит в камуфлажните техники, прикривайки се от сателити и летателни апарати. Те пръснаха примамки из руините — пластмасови прозрачни пръчки, светещи благодарение на химическата реакция на веществата в тях, които излъчваха топлина като човешко тяло — и покриха прозорците на убежището си с черно фолио. Помагаше им и размерът на руините — да откриеш някого на място, което някога е било милионен град, не беше никак лека работа.

Всяка нощ Толи наблюдаваше как расте броят на последователите на Новата Мъгла. Много от грозните бяха видели огнения надпис в нощта на тяхното бягство, или пък бяха чули за него, затова среднощните поклонници в руините се увеличаваха с всяка изминала нощ, докато накрая просветването на фойерверки по високите сгради на развалините не продължаваше от мрак чак до зори. Толи, Крой, Райд и Астрикс се свързваха с грозните от града, пускаха нови слухове, учеха ги на непознати номера и им даваха да надзърнат в старите списания, които Шефа беше спасил от Мъглата. Ако някой от тях се съмняваше в съществуването на „Извънредни ситуации“, Толи им показваше пластмасовите белезници на китките си и ги караше да се опитат да ги срежат.

Но един слух се разпространяваше най-бързо от уста на уста. Мади реши, че мозъчната аномалия не може да бъде пазена вечно в тайна; всеки грозен имаше правото да знае какви са действителните последици от операцията. Толи и останалите мъгляни пуснаха мълвата сред приятелите си от града: не само лицето ти се променя под ножа, твоята личност, истинското ти „аз“ е цената на това да си красив.

Разбира се, не всички грозни хващаха вяра на такава жестока приказка, но някои я приеха съвсем насериозно. Други се промъкваха нощем в „Града на новите красиви“, за да се срещнат лице в лице със старите си приятели и сами да решат.

Извънредните продължаваха да се опитват да влязат в следите им и често залагаха капани на новите мъгляни, но винаги се намираше някой, който да ги предупреди, и нито един автолет не успя да стигне сърфиращите из порутените улици и отломките на града бунтовници. Новите мъгляни изучиха всяко кътче и всяка пукнатина в руините, опознаха ги като свой роден град и можеха да изчезнат от поглед само за секунда.

Мади продължаваше да работи над метода за лечение на мозъчната аномалия, използвайки оцеляла в руините медицинска техника и донесени от града материали, които грозните отмъкваха от болницата и от часовете по химия. Тя се беше изолирала от всички, с изключение на Давид. Отношението й към Толи беше подчертано студено, а Толи на свой ред изпитваше вина във всяка минута, прекарана с Давид, защото го откъсваше от майка му. Никой от тях повече не отвори дума за смъртта на Аз.

Шай продължаваше да стои при тях, оплаквайки се от храната, от развалините, заради косата и дрехите си и от това, че е заобиколена само от грозни лица. Но пък не изглеждаше тъжна, а вечно вбесена. След първите няколко дни тя вече не отвори дума да си ходи. Вероятно мозъчната аномалия я правеше отстъпчива и приспособима, или пък имаше значение фактът, че не беше живяла много дълго в „Града на новите красиви“. Тя все още приемаше всички около себе си за свои приятели. Толи понякога се чудеше дали Шай тайничко не се радва, че само тя е красива сред малката група бунтовници. Освен това приятелката й определено не се преработваше; Райд и Астрикс с обожание изпълняваха всяка нейна команда.

Давид помагаше на майка си, претърсвайки руините за съхранено медицинско оборудване, и обучаваше всеки желаещ от грозните как да оцелява сред дивата природа. Но две седмици след смъртта на баща му Толи усети, че й липсват дните, когато бяха само двамата.

Двайсет дни след спасителното бягство Мади обяви, че е открила лек.

— Шай, искам да ти обясня нещо много важно.

— Разбира се, Мади.

— Когато са ти направили операцията, те са променили нещо в мозъка ти.

Шай се усмихна.

— Да, бе, знам. — Тя погледна към Толи, която я наблюдаваше с обичайното изражение. — Толи все ми повтаря това. Но вие нищо не разбирате.

Мади скръсти ръце.

— Какво искаш да кажеш?

— На мен ми харесва как изглеждам — продължи упорито Шай. — Чувствам се много по-щастлива в това тяло. Говорите ми за някаква мозъчна аномалия. Ами я се погледнете най-напред себе си, как се щурате из тия развалини и се правите на командоси. В главите ви има само заговори и въстания, побъркани сте от страх, гони ви параноята и даже ревнувате. — Погледът й се спираше последователно ту на Толи, ту на Мади. — Ето това означава да си грозен.

— Ами ти как се чувстваш, Шай? — спокойно попита Мади.

— Просто страхотно. Много е хубаво, когато хормоните най-после те оставят на мира. Е, малко ми е тъпо, че съм тук, а не в града.

— Никой не те държи насила тук, Шай. Защо още не си заминала?

Шай вдигна рамене.

— Не знам… Тревожа се за вас, хора. Тук е опасно, а да си играете на котка и мишка с извънредните определено не е добра идея. Ти вече би трябвало да си го разбрала, Мади.

Толи рязко се пое въздух, но изражението на Мади не се промени.

— Значи ти ще ни защитиш от тях — хладнокръвно попита тя.

Шай пак сви рамене.

— Просто ми е кофти за Толи. Ако не й бях казала за Мъглата, сега тя щеше да е красива, вместо да живее в тая дупка. Но предполагам, че рано или късно все пак ще порасне. Тогава двете заедно ще се върнем.

— Явно не искаш сама да решиш.

— Какво да решавам? — Шай демонстративно извъртя очи нагоре, за да покаже колко досадно й е всичко това. Двете с Толи бяха водили този разговор неведнъж, докато Толи накрая не разбра, че няма как да убеди Шай в щетите, нанесени на мозъка й. Според Шай сегашното й поведение се дължеше единствено на нейното съзряване, на това, че е пораснала и е оставила всички неконтролирани емоции на грозните в миналото.

— Ти невинаги си мислела по този начин, Шай — каза Давид.

— Да, защото бях грозна.

Мади нежно се усмихна.

— Тези хапчета няма да променят външния ти вид. Те ще повлияят единствено на мозъка ти и ще премахнат действието на аномалията, причинена от д-р Кейбъл. После сама ще решиш как искаш да изглеждаш.

— Да реша сама ли? След като сте ми бръкнали в мозъка?

— Шай! — извика Толи, забравяйки обещанието си да мълчи. — Не ние сме тези, които ти бъркаме в мозъка!

— Толи — тихо се намеси Давид.

— Точно така, аз съм лудата! — Гласът на Шай възвърна тона си на вечно недоволство. — Вие сте нормалните, дето живеете в порутени сгради из покрайнините на един мъртъв град и бавно се превръщате в откачалки, когато можете да бъдете красиви. Добре тогава, аз съм лудата… Защото се опитвам да ви помогна.

Толи се облегна назад и скръсти ръце, оставяйки думите на Шай без отговор. Всеки път, когато водеха този разговор, той стигаше до една мъртва точка, в която истината изглеждаше доста объркана и май действително излизаше, че новите мъгляни са умопобърканите. Това й напомняше за първите дни в Мъглата, когато не можеше да прецени на чия страна е всъщност.

— Как мислиш да ни помогнеш, Шай? — спокойно попита Мади.

— Опитвам се да ви накарам да разберете.

— Също както направи, когато д-р Кейбъл те вкара в килията ми.

Шай присви очи и лицето й доби объркано изражение, сякаш спомените от подземния затвор някак не се вписваха в общата картина на нейния красив свят.

— Знам, че д-р Кейбъл постъпи ужасно с вас — каза тя. — Тия извънредни са пълни психари — само ги погледнете. Но това не значи, че цял живот трябва да бягате. Ето това искам да ви кажа. Преобразите ли се веднъж, извънредните няма да ви създават неприятности.

— Защо?

— Защото повече няма да създавате неприятности.

— И защо така?

— Защото ще бъдете щастливи! — Шай на няколко пъти бързо си пое въздух и възвърна обичайното си хладнокръвие. Усмихна се и красотата й грейна отново. — Като мен.

Мади прибра хапчетата от масата пред нея.

— Значи няма да ги изпиеш доброволно?

— За нищо на света. Ти каза, че те дори не са надеждни.

— Казах, че има минимален риск нещата да не се развият както трябва.

Шай се разсмя.

— Сигурно наистина ме мислиш за побъркана. Даже тия хапчета да подействат, погледни само в какво ще се превърна. Според моите наблюдения „излекувана“ означава ревнива, надута и с недоразвит грозен мозък. С други думи, си въобразявате, че само вие знаете отговорите на всички въпроси. — Тя скръсти ръце. — В много отношения вие двете с д-р Кейбъл страшно си приличате. И двете сте убедени, че сте призвани да промените света. Е, аз нямам нужда нито от едното, нито от другото.

— Добре тогава. — Мади взе хапчетата и ги пусна в джоба си. — Казах, каквото имаше да ти казвам.

— Какво имаш предвид? — попита Толи.

Давид стисна ръката й.

— Направихме всичко, което е по силите ни, Толи.

— Какво? Нима искате да кажете, че не може да я излекувате?

Мади поклати глава.

— Освен ако тя сама не пожелае да бъде излекувана. Тези хапчета са експериментални, Толи. Не можем да ги дадем на някого против волята му. Не и при условие че не сме сигурни дали изобщо действат.

— Но нейният мозък… Тя е с аномалия!

— Ехо — прекъсна я Шай. — „Тя“ седи точно срещу теб.

— Съжалявам, Шай — меко каза Мади. — Толи?

Мади вдигна завесата от черно фолио и излезе на онова нещо, което новите мъгляни наричаха „балкон“. В действителност беше част от последния етаж на сградата, където покривът беше напълно разрушен и предоставяше панорамна гледка към руините.

Толи я последва. Зад гърба й Шай вече беше подхванала темата какво ще има за вечеря. Давид излезе миг по-късно.

— Значи ще й дадем хапчетата тайно, нали? — прошепна Толи.

— Не — твърдо отговори Мади. — Не можем да го направим. Нямам намерение да правя медицински експерименти с хора против тяхното желание.

— Медицински експерименти ли? — преглътна сухо Толи.

Давид я хвана за ръката.

— Не можем да сме сигурни какво ще е действието на подобна интервенция. Шансът е едно на сто, но може и да увреди мозъка й завинаги.

— Той вече е увреден.

— Но сега тя е щастлива, Толи. — Давид тръсна глава. — И може сама да взима решения.

Толи издърпа ръката си от неговата и се загледа над града. Един фойерверк разцъфна над най-високата сграда, грозните идваха да клюкарстват и да търгуват.

— Защо изобщо трябва да я питаме? Те не са искали съгласието й, когато са й причинили това.

— Точно в това е разликата между тях и нас — каза Мади. — Когато двамата с Аз си дадохме сметка за последиците от операцията, осъзнахме, че сме станали част от нещо ужасно. Съзнанието на хората е било променяно без тяхното знание. Като лекари ние сме положили клетва, че никога няма да правим това.

Толи погледна Мади право в очите.

— Но щом като няма да помогнеш на Шай, защо тогава си загуби времето да откриваш лекарство за това?

— Само ако сме сигурни, че лекарството е надеждно, можем да го дадем на Шай и да видим как ще се почувства след това. Но за да го изпробваме, ни трябва доброволец.

— И къде смятате да го откриете? Всеки красив ще ви откаже.

— Засега е така, Толи. Но ако продължим да правим набези в града, можем и да открием някой красив, който да се съгласи.

— Но ние всички сме наясно, че Шай е луда.

— Тя не е луда — отговори Мади. — В действителност аргументите и са доста основателни. Тя е щастлива такава, каквато е и не иска да поема смъртоносен риск.

— Но това не е истинската тя. Ние сме длъжни да я променим.

— Аз умря, защото и други мислеха като теб — мрачно каза Мади.

— Какво?

Давид я прегърна през раменете.

— Баща ми… — Той се изкашля, за да прочисти гърлото си и Толи мълчаливо, изчака да продължи. Най-после щеше да й разкаже как е умрял Аз.

Давид бавно пое въздух, преди да заговори отново.

— Д-р Кейбъл е искала да преобрази всички тях, но се е страхувала, че мама и татко ще продължат да говорят за мозъчната аномалия дори след операцията, защото много дълго време са се занимавали с нея. — Гласът на Давид потрепери, но продължаваше да е тих и внимателен, сякаш се боеше да вложи каквато и да е емоция в разказа си. — Д-р Кейбъл вече е разработвала система за подмяна на спомените, за да изтрие завинаги Мъглата от умовете на хората. Когато взели баща ми за операцията, той никога повече не се върнал.

— Това е ужасно — прошушна Толи. После го прегърна силно.

— Аз стана жертва на медицински експеримент, Толи — обади се Мади. — Не мога да причиня това на Шай. В противен случай ще е напълно права за мен и д-р Кейбъл.

— Но Шай избяга. Тя не искаше да става красива.

— Но също така и не иска да се превръща в опитно зайче.

Толи стисна очи. През завесата от черно фолио се чуваше как Шай се хвали на Райд с четката за коса, която сама си беше направила. От няколко дни тя гордо показваше на всеки, готов да я изслуша, малката четка, която беше стъкмила от дървени тресчици, забити в топка лепило. Сякаш това е най-важното нещо, което бе направила в живота си.

А те бяха рискували всичко, за да я спасят. Но въпреки това нямаха особен повод за хвалби. Шай никога вече нямаше да бъде същата.

И вината за това беше изцяло на Толи. Тя беше пристигнала в Мъглата и беше довела извънредните след себе си, които превърнаха Шай в празноглава красавица и убиха Аз.

Тя си пое дълбоко въздух.

— Добре тогава, вече имате доброволец.

— Кого имаш предвид, Толи?

— Себе си.

Изповеди

— Моля?! — възкликна Давид.

— Ако ти пиеш хапчетата, Толи, това с нищо няма да ни помогне — каза Мади. — Ти нямаш мозъчна аномалия.

— Но скоро ще имам. Ще се върна в града и ще се оставя да ме хванат, а д-р Кейбъл ще ме оперира. След няколко седмици елате и ме вземете. После ти ще ме излекуваш. Ето го вашият доброволец.

Тримата замълчаха. Думите сами бяха изхвръкнали от устата й. Миг по-късно тя едва можеше да повярва, че е изрекла това.

— Толи… — Давид поклати глава. — Това е лудост.

— Не е лудост. Нали ви трябва доброволец. Някой, който преди да стане красив е дал съгласието си за лечение, независимо дали е експериментално, или не. Значи това е единственият начин.

— Не можеш просто така да се жертваш! — извика Давид.

Толи се обърна към Мади.

— Ти каза, че си деветдесет и девет процента сигурна в действието на хапчетата, нали?

— Да, но този рисков един процент може да те превърне в зеленчук, Толи.

— Един процент риск? Той е като свеж полъх в сравнение с това да проникнеш в „Извънредни ситуации“.

— Толи, престани — хвана я за раменете Давид. — Прекалено опасно е.

— Опасно ли? Давид, можеш да кръстосваш из „Града на новите красиви“ без никакъв проблем. Грозните го правят непрекъснато. Просто ме грабваш от общежитието и ме мяташ на сърфа. Ще тръгна с теб, точно както Шай го направи. После ще ме излекувате.

— Ами ако извънредните решат да изтрият спомените ти, както са направили с баща ми?

— Няма да го направят — намеси се Мади.

Давид изненадано погледна майка си.

— Те не си направиха труда да променят спомените на Шай и тя отлично си спомня Мъглата. Притеснявахме ги единствено аз и баща ти. Защото през близо половината си живот се опитвахме да открием причините за мозъчната аномалия и те се опасяваха, че няма да се откажем да търсим лечение дори като красиви.

— Мамо, Толи никъде няма да отиде! — извика Давид.

— Освен това — хладнокръвно продължи Мади, — д-р Кейбъл няма да направи нещо, с което да нарани Толи.

— Не говори за това, сякаш вече е решено!

Толи погледна Мади в очите. Жената кимна в отговор на немия й въпрос. Тя знаеше.

— Давид — прекъсна го Толи, — трябва да го направя.

— Защо?

— Заради Шай. Това е единственият начин Мади да я излекува. Нали така?

Мади кимна.

— Не си длъжна да спасяваш Шай — бавно и натъртено каза Давид. — И без това си направила достатъчно за нея. Последва я чак до Мъглата и я спаси от „Извънредни ситуации“.

— Да, доста направих за нея. — Толи си пое дълбоко въздух. — Аз съм причината тя да е в това състояние сега, красива и празноглава.

Давид поклати глава.

— Какви ги приказваш?

Тя се обърна към него и взе ръката му.

— Аз не дойдох в Мъглата само за да се убедя, че с Шай всичко е наред, Давид. Дойдох, за да я отведа обратно в града. — Тя въздъхна. — Дойдох, за да я предам.

Толи си беше представяла как споделя тайната си с Давид толкова много пъти, репетирайки думите наум почти всяка нощ, че сега почти не вярваше това да се случва наистина, а не е поредният кошмар, в който са изкопчили истината от нея. Но когато емоцията на момента я завладя, тя осъзна, че думите й гладко се леят.

— Шпионирах за д-р Кейбъл. Затова знаех къде се намира централата на „Извънредни ситуации“. Затова извънредните откриха Мъглата. Носех проследяващо устройство.

— В това няма никакъв смисъл — каза Давид. — Ти се съпротивляваше, когато ни нападнаха. И им избяга. Помогна ми да спасим мама…

— Защото бях променила мнението си. Но и без това никога не съм мислела да активирам проследяващото устройство, честна дума. Имах намерение да остана в Мъглата. Но нощта преди нападението, когато разбрах за мозъчната аномалия… — Тя затвори очи. — След като се целунахме, аз неволно съм го задействала.

— Какво?

— Медальонът. Нямах намерение да го задействам. Исках да го унищожа. Но независимо от това аз съм тази, която докара извънредните в Мъглата, Давид. Затова аз съм виновна, че Шай е красива. Моя е вината, че баща ти е мъртъв.

— Просто си измисляш! Няма да ти позволя да…

— Давид — остро го прекъсна Мади, принуждавайки сина си да замълчи, — тя не те лъже.

Толи отвори очи. Мади я наблюдаваше с тъжен поглед.

— Д-р Кейбъл ми разказа всичко за това как те е манипулирала, Толи. Отначало не й повярвах, но в нощта, когато ни спаси, тя почти принуди Шай да потвърди нейната версия.

Толи кимна.

— Накрая Шай разбра, че съм предател.

— Тя все още го знае — каза Мади. — Но за нея това вече няма значение. Ето защо Толи трябва да направи каквото е решила.

— Вие и двете сте луди! — изкрещя Давид. — Виж какво, мамо, просто слез от пиедестала си и дай хапчетата на Шай. — Той протегна ръка. — Аз ще го направя вместо теб.

— Няма да позволя да се превърнеш в чудовище, Давид. Толи постъпва така по своя воля.

Давид ги изгледа, неспособен да повярва, че всичко това се случва. Най-накрая истината стигна до съзнанието му.

— Значи си шпионирала?

— Да, отначало.

Той тръсна глава.

— Синко! — Мади пристъпи към него, опитвайки се да го задържи.

— Не! — Той се обърна и побягна, като разкъса черното фолио на вратата, а вътре всички онемяха от изненада, даже Шай загуби дар слово за известно време.

Преди Толи да успее да го последва, Мади здраво стисна ръката й.

— Още сега трябва да тръгнеш за града.

— Тази нощ ли? Но…

— В противен случай може да се разколебаеш. Или Давид да те разубеди.

Толи се отдръпна от нея.

— Трябва да се сбогувам с него.

— Не, трябва да вървиш.

Толи се взираше в Мади и постепенно осъзнаваше истината. Независимо че в погледа на жената имаше повече тъга, отколкото гняв, очите й гледаха студено. Давид може и да не я обвинява за смъртта на Аз, но Мади я мислеше за виновна.

— Благодаря ти — тихо каза Толи, насилвайки се да издържи втренчения поглед на Мади.

— За какво?

— Че не му каза. За това, че ме остави аз сама да го направя.

Мади поклати глава и се опита да се усмихне.

— Давид имаше нужда от теб през последните седмици.

Толи преглътна сухо и пристъпи напред, загледана към града в далечината.

— Той все още има нужда от мен.

— Толи…

— Ясно, заминавам още тази вечер. Но съм сигурна, че Давид ще е този, който ще ме върне обратно.

Надолу по реката

Преди да замине, Толи написа писмо до самата себе си.

Идеята да остави писмено съгласие беше на Мади. Така, дори когато стане красива и няма да е способна да проумее защо е позволила да експериментират с мозъка й, Толи ще може да прочете собствените си думи и ще е наясно какво предстои.

— Ще направя каквото пожелаеш — каза Толи. — Стига да ме излекуваш, независимо на какво мнение съм тогава. Не се отказвай от мен, както направи с Шай.

— Ще те излекувам, Толи. Обещавам ти. Просто ми трябва писменото ти съгласие. — Мади й подаде писалка и малък къс безценна хартия.

— Така и не се научих да пиша на ръка — каза Толи. — В училище това вече не е задължително.

Мади тъжно поклати глава и каза:

— Добре тогава. Ти ще ми диктуваш, а аз ще пиша.

— Не ти, Шай ще го направи заради мен. Тя специално се научи, преди да избяга в Мъглата.

Толи си спомни драсканиците на Шай в бележката с указания как да стигне Мъглата, недодялани, но четливи.

Написването на писмото не отне много време. Прочувствените думи предизвикаха само кикот у Шай, но тя написа точно всичко, както й беше продиктувано. Имаше нещо искрено и добросъвестно в начина, по който движеше острието на писалката по листа, сякаш е дете, което се учи да чете.

Давид още не се беше прибрал, когато завършиха писмото. Беше отлетял с един от сърфовете по посока на руините. Докато събираше вещите си, Толи все поглеждаше към прозореца с надеждата, че ще го види да се връща.

Но Мади може би имаше право. Ако Толи се срещнеше с него отново, това можеше да я разколебае и тя да се откаже. А и Давид сигурно щеше да я спре.

Или още по-лошо — нямаше да й попречи да замине.

Независимо какво би казал сега обаче, той винаги щеше да помни нейното престъпление, заплатено с цената на човешки живот. Имаше само един начин да спечели опрощението му. Ако дойдеше да я спаси, това щеше да е потвърждение, че й е простил.

— Добре, хайде да мърдаме — каза Шай, когато всичко беше готово.

— Шай, аз не заминавам завинаги. Затова бих предпочела ти…

— Хайде, стига! И без друго вече ми писна от това място.

Толи прехапа устни. Какъв беше смисълът да се предаде, щом Шай идваше с нея? Е, разбира се, винаги можеха да я отвлекат отново. Докажеше ли се веднъж, че лекарството действа, можеха да го дадат на когото и да е. На всеки.

— Единствената причина да вися в тая дупка досега беше да те убедя да се върнеш — каза Шай и сниши глас. — Вината ти още да не си красива е моя. Обърках всичко с бягството си. Затова ти го дължа.

— О, Шай! — Толи усети, че й се завива свят и затвори очи.

— Мади постоянно повтаря, че мога да си тръгна когато поискам. Нали не искаш да се връщам там сама?

Толи се опита да си представи как Шай стига сама пеша до реката.

— Не, май не искам. — Тя погледна приятелката си в очите и видя в тях да свети някакво пламъче, сякаш наистина се беше запалила от идеята да тръгне на това пътешествие заедно с Толи.

— Моля те! Направо ще сме сензацията в „Града на новите красиви“!

Толи разпери безпомощно ръце.

— Добре тогава. И без това не мога да те спра.

Летяха заедно върху един сърф. Крой дойде с тях, за да го върне обратно, когато стигнат покрайнините на града.

Той не обели нито дума през целия път. Всички от новите мъгляни бяха чули пререканието на балкона и вече знаеха със сигурност какво е направила Толи. Крой очевидно го приемаше най-тежко. Той я подозираше в началото, а тя го беше лъгала право в лицето. Сега вероятно съжаляваше, че не е успял да я спре, преди да ги предаде.

Когато стигнаха зеления пояс обаче, той се насили да я погледне.

— Какво ти направиха в края на краищата? С какво те принудиха да постъпиш така?

— Казаха, че не мога да бъда преобразена, докато не върна Шай.

Той отклони очи към светлините на „Града на новите красиви“, ярки в кристалния въздух на ноемврийската нощ.

— Е, сега най-накрая желанието ти ще се изпълни.

— Предполагам.

— Толи ще става красива! — възкликна Шай.

Крой не й обърна внимание и пак погледна Толи.

— Все пак ти благодаря, че ме спаси. Голям номер им спретнахте тогава. Дано… — Той вдигна рамене и тръсна глава. — Е, доскоро.

— Надявам се.

Крой сложи сърфовете един върху друг и полетя обратно нагоре по течението на реката.

— Чака ни голям купон! — каза Шай. — Търпение нямам да се запознаеш с новите ми приятели. И най-накрая ще ме представиш на Перис.

— Разбира се.

Упътиха се към „Града на грозните“, докато не стигнаха Парка на Клеопатра. Земята под краката им беше твърда, скована от късния есенен мраз и те се притискаха плътно една в друга, търсейки спасение от студа. Толи носеше ръчно плетения си пуловер от Мъглата. Искаше Мади да го задържи за себе си, но тя предпочете якето от микрофибър. Направените в града дрехи бяха твърде ценни, за да се пропиляват от някой, който се връща в цивилизацията.

— Аз вече съм известна — бърбореше Шай през това време. — Криминалното ми минало е златен пропуск за най-добрите партита. Нали разбираш, никой не иска да слуша какви уроци си посещавал в училището за грозни. — И тя се изкиска.

— Значи и аз ще бъда хит тогава.

— Ами. Да не мислиш, че някой ще ти повярва, когато им кажеш как си ме отвлякла право от централата на „Извънредни ситуации“? Или пък как съм те убеждавала да зарежеш тая банда откачалки. Затова трябва да спестим някои истини, Кьорчо. Иначе никой няма да ни хване вяра.

— Права си, така е.

Толи мислеше за писмото, което остави на Мади. Дали самата тя щеше да повярва на истината след няколко седмици? Как ли биха изглеждали думите на един отчаян грозен беглец в очите на една красива?

И какъв ли ще й се види Давид, когато бъде заобиколена само от красиви лица по двайсет и четири часа в денонощието? Дали отново някога ще повярва във всичко онова, в което вярват грозните, и ще помни ли тогава, че човек може да бъде красив и без операция? Толи се опита да си представи лицето на Давид и я заболя при мисълта колко дълго време ще мине, преди да го види отново.

Зачуди се колко ли време ще и е необходимо след операцията, докато той престане да й липсва. Ще минат няколко дни преди аномалията да започне да действа, както я предупреди Мади.

А защо да не стане и обратното — мисълта за него и липсата му да не й позволят да се промени. За разлика от повечето хора тя знаеше за мозъчната аномалия. Тогава може би щеше да успее да победи действието й.

Над главата им се стрелна сянка, автолет на охраната, и Толи инстинктивно замръзна на място. Грозните от града ги бяха предупредили, че през последните дни има повече патрули. Градските власти най-накрая бяха разбрали, че нещата не са вече същите.

Автолетът спря, после меко се приземи край тях. Вратата се отвори с плъзгане и през нея заструи ослепителна светлина.

— Добре, добре, деца… О, извинете, госпожице!

Светлината падаше върху лицето на Шай. После отскочи към Толи.

— Вие двете какво… — Охранителят заекна. Гледката объркваше всички негови представи. Една красива и една грозна се разхождаха заедно. Той приближи, а по лицето му на красив от втора степен се изписа недоумение.

Толи се усмихна. Поне можеше да бъде сигурна, че ще създава неприятности до самия край.

— Аз съм Толи Янгблъд — каза тя. — Направете ме красива.