КНИГА ТРЕТА ВОЙНАТА ЗА ТРАКИЯ

XXVI ПРЕДАТЕЛСКАТА ХРЪТКА

Песъчливият бряг под високите сиви скали на Итака тънеше в тишина, ако се изключеха крясъците на чайките. Дървените колиби, където живееха рибарите и семействата им, изглеждаха изоставени под мътното следобедно слънце.

Старата галера „Пенелопа” бе изтеглена навътре по плажа, а долната част на открития й корпус беше покрита с раци. Забравена и без да има кой да се грижи за нея, някога блестящите й греди сега бяха избелели под изпепеляващото слънце, а дъските й бяха изкривени от влагата.

От сенчестата веранда на двореца си, царицата на Итака гледаше с тъга към кораба, носещ нейното име. Той лежеше изоставен тук вече от три години, отхвърлен от Одисей в полза на бойната галера „Кървавия ястреб”. Въпреки че бе идеална за търговски кораб, „Пенелопа” не ставаше за битки. Тя бе плавала още само един сезон под командването на търговец от Итака, но кървавата война из Великата зеленина правеше търговията по море все по-опасна и галерата бе изоставена и заменена от по-малки и бързи кораби, които рискуваха с триъгълния маршрут между Итака, Кефалиния и континента или на северозапад към далечното поселище в Седемте хълма.

Пенелопа придърпа шала си плътно около себе си и се загледа в морето. Днес то изглеждаше толкова спокойно, ала отвъд хоризонта мъже умираха в отчаяние, докато корабите им потъваха или селата им горяха. В земите из цялата Велика зеленина съпругите и майките плачеха за изгубените, а мечтите им бяха нанизани на копията на гневни мъже. Семето на нови омрази се разпростираше с всяко нападение, посято в сърцата на оцелелите — деца, които щяха да пораснат и да станат хора, копнеещи за отмъщение.

Но въпреки че осъзнаваше злото във войната, тя подкрепи решението на Одисей.

— Не си можел да сториш по-малко, съпруже — беше му казала, когато той се върна преди три години, проклинайки обидния начин, по който се бяха отнесли към него в Троя. — Подобни обиди не се подминават.

В сърцето си обаче копнееше да можеха. Ако царете по света бяха разумни мъже с трезва преценка и взор, отправен в бъдещето, подобни войни никога нямаше да се случват. Ала подобни разумни мъже рядко се издигаха до трона и когато това станеше още по-рядко се задържаха на него. Успешните царе бяха брутални и алчни — хора, давещи се в кръв и смърт, войни, които не вярваха в нищо друго, освен в силата на меча и копието. Пенелопа въздъхна. Съпругът, когото обичаше, се бе опитал да бъде разумен човек. Но под спокойната повърхност винаги бе чакал притаен царят-войн.

Той прекара онази първа зима с нея, оставяйки гнева си да забере през дългите нощи, а напролет я остави, за да плячкосва земите на новите си врагове. Сега името на „Кървавия ястреб“ вдъхваше страх по бреговете на Тракия и великите острови по източното крайбрежие до Ликия на юг. Тя видя за последно своя цар по-рано тази година. След като бе принуден да зимува в Кипър, докато поправяха повредения му кораб, Одисей побърза да се върне в Итака за кратко посещение. Пенелопа приглади роклята си, спомняйки си няколкото безценни дни и нощи, прекарани заедно.

Тъгата й нарастваше с всеки изминал сезон, защото всеки път, когато дойдеше при нея, той сякаш се движеше назад във времето. В началото се бе включил във войната с нежелание — тласкан от гнева и гордостта си. Но сега тя знаеше, че съпругът й се наслаждава на повторната си младост. Одисей, гениалният търговец, който бавно и спокойно навлизаше в старите си години, беше изчезнал, заменен от Одисей грабителя, хладният и пресметлив водач, стратегът. Сърцето й скърбеше по мъжа, който бе изгубила.

Пенелопа прислони очи с ръка и видя движение на хоризонта. Скоро там се появиха редица кораби, насочили се право към острова. За миг сърцето й подскочи. Можеше ли това да е Одисей? Надеждата й обаче продължи само няколко секунди. Едва преди няколко дни бе чула, че „Кървавият ястреб” е бил видян да се насочва на север от микенското селище на Кос.

Сега видя, че това е голяма флота с един огромен кораб, който пореше вълните пред другите.

„Ксантос”! Нямаше друг боен кораб с подобни размери.

Тя чу някой да тича зад нея, обърна се и видя Биас. Старият войн държеше меч в лявата си ръка. Към чуканчето на съсипаната му дясна ръка беше нескопосано привързан кръгъл дървен щит.

— Господарке! Това е „Ксантос”! Трябва да вървим към укреплението на хълма.

Зад него рибарите наизлизаха от колибите си, а по плажа се затича малкият отряд войни на Итака, мнозина от които бяха просто момчета или старци. Лицата на всички бяха мрачни, на повечето — изплашени. Одисей бе оставил около двеста души да пазят крепостта и царицата. Пенелопа огледа флотилията. Преброи тридесет и един кораба. Почти две хиляди бойци.

Обърна се към Биас и повиши глас, за да я чуят и войниците:

— Аз съм царицата на Итака и жена на великия Одисей. Няма да се крия като подплашена селянка.

„Ксантос” се насочи към брега с голяма скорост, носът му пореше вълните като тичащ жребец. Пенелопа чуваше песента на гребците и ясно виждаше лицето на моряка, застанал на носа.

— Спрете! — разнесе се заповед от кораба и песента секна, а греблата се вдигнаха. Последва момент, в който „Ксантос” сякаш замръзна пред плажа, а после се заби в брега и носът му заора пясъка, пръскайки дребни камъчета във всички посоки.

Когато огромната галера се спря и от процепите на дъските й закапа вода, царицата се обърна към малката си армия:

— Вървете в укреплението и се подгответе да го защитавате. Веднага!

За миг те останаха неподвижни.

— Вървете! — повтори тя.

Те се оттеглиха с нежелание и тръгнаха по склона към съмнителната безопасност на дървеното укрепление. Биас не помръдна.

— Нима царицата не притежава верността ти? — попита го тя.

— Тя има обичта и живота ми. Няма да се крия зад дървени стени, докато ти рискуваш твоя.

Пенелопа се разгневи и точно щеше да му нареди да се маха, когато кръглият щит се изхлузи от чуканчето и издрънча върху камъчетата по пясъка. Тя почувства срама му.

— Ела с мен, Биас — каза тя. — Ще е успокояващо да мога да разчитам на силата ти.

Двамата тръгнаха по плажа рамо до рамо. Пенелопа никога преди не бе виждала „Ксантос” и сега се удиви от размера и красотата му, въпреки че лицето й остана спокойно.

От горната палуба хвърлиха въже и Хеликаон се спусна на плажа. Пенелопа погледна с тъга към всеизвестния убиец — някога момче, което беше обичала. Той носеше избеляла ленена пола и черната му коса бе придърпана над челото с кожена лента. Тенът му беше бронзов от слънцето, на бедрото си имаше заздравяващ белег, както и все още прясна рана на гърдите. Докато се качваше по брега, погледна към корпуса на стария кораб на Одисей, но лицето му не издаде мислите.

— Поздравявам те, господарке — каза той и сведе леко глава. Тя се вгледа в свирепите му сини очи и видя там напрежение и умора. Защо бе дошъл тук? Да я убие заедно с хората й? Изведнъж Пенелопа осъзна, че сега не знае нищо за него, освен репутацията му като убиец без милост и задръжки.

Избягна да гледа към другите кораби, плаващи към брега, и се насили да се усмихне.

— Поздравявам те, Хеликаон! Твърде много лета минаха, откак за последно те приветствахме тук. Ще наредя да донесат храна и вино на плажа. Можем да си поговорим за по-щастливи времена.

Той се усмихна насилено.

— Благодаря ти, господарке, но корабите ми са добре заредени с провизии. Възползвахме се от гостоприемството на стария Нестор и народа му по пътя си насам. Разполагаме с храна и вода за много дни.

Пенелопа бе шокирана, въпреки че не го показа. Нямаше представа, че Пилос е бил нападнат. Колко ли бяха умрели, зачуди се тя? Имаше много приятели и роднини там.

— И все пак ще разчупим заедно хляба, както някога, нали? — попита тя, отхвърляйки насила от ума си мислите за жертвите в Пилос. Вече не можеше да им помогне, но трябваше да спаси собствения си народ.

Той кимна и се вгледа преценяващо в старото укрепление и въоръжените мъже, които сега стояха по стените му.

— Да, господарке, ще разчупим хляба заедно. — Обърна се към Биас. — Чух, че си изгубил ръката си в битката при Крит. Радвам се, че си оцелял.

Черният мъж присви очи.

— Дано изгориш, Хеликаон — каза той студено. — Заедно с твоя кораб убиец.

Пенелопа му направи знак да отстъпи и старият войн се отдръпна на няколко крачки, но погледът му бе все така изпълнен с омраза. Царицата се обърна към него.

— Вече не съм в опасност, Биас. Върни се в укреплението.

Черният мъж сведе глава, отново изгледа Хеликаон и си тръгна.

Слугите положиха одеяло на пясъка и двамата седнаха. Въпреки че слънцето грееше в небето, Пенелопа нареди да се запали огън, какъвто бе обичаят при посрещането на приятели. Донесоха им хляб и вино, но те ядоха и пиха съвсем малко.

— Разкажи ми новините, Хеликаон. Тук в Итака не научаваме кой знае какво.

Той я погледна в очите.

— Единствените новини са за война, господарке, и аз съм сигурен, че ти не искаш наистина да ги чуеш. Мнозина губят живота си из цялата Велика зеленина. Няма победители. Казаха ми, че съпругът ти е жив. Не сме се срещали. Нямам скорошни новини за „Кървавия ястреб”. Дойдох тук само по една причина — да ти изразя почитан…

— Зная причината да си тук — прекъсна го Пенелопа гневна и се наведе напред, понижавайки глас: — За да покажеш на Одисей, че можеш. Заплашваш народа му…

Лицето му се изопна.

— Не съм те заплашил, нито ще го направя.

— Самото ти присъствие тук е заплаха. Послание до Одисей, че не може да опази онези, които обича. Първите ти думи към мен бяха хвалба, че си нападнал роднините ми в Пилос. Аз не съм глупачка, Хеликаон. Бях царица, когато ти си бил още бебе в люлка. Зная защо си тук.

— Той те е оставил много зле защитена — отвърна Хеликаон посочвайки малкия отбранителен отряд на Итака.

Известно време никой не каза нищо. Пенелопа бе много ядосана от изблика си. Първата й цел трябваше да бъде да спаси хората си. Що за глупост беше да се конфронтира с Хеликаон? Не можеше да повярва, че той би пуснал убийците си срещу нея и народа й, но напрежението, отпечатано в кожата около очни му, говореше за неразрешените конфликти в ума му.

Тя се успокои и попита учтиво:

— Как е малкият ти син? Сега трябва да е на три години.

Лицето на Хеликаон се поотпусна.

— Много е добре. Липсва ми всеки ден, в който отсъствам. Но той не ми е син. Иска ми се да беше.

— Не е ли?

Хеликаон обясни, че царицата е била изнасилена по време на микенско нападение и момчето е резултат от това.

— Надявах се, че ще остане тайна заради Халисия. Но с подобни неща това рядко се случва. Имаше слуги, които знаеха и слуховете се разпространиха.

— Какво мисли тя за това? — попита Пенелопа.

Лицето на Хеликаон помръкна отново.

— Не може да го погледне без болка. Като го вижда, си спомня само ужаса от нападението, собственото й дете подпалено и хвърлено от скалата, а тя — пребита, изнасилена и пронизана с меч. Ето с такива мъже се е съюзил съпругът ти в момента.

Пенелопа видя, че той се бори да потисне гнева си.

— Но ти обичаш момчето — каза тя бързо, за да избегне сблъсъка.

Хеликаон отново се отпусна.

— Да, обичам го. Той е чудесно дете — интелигентно, дружелюбно и забавно. Но тя не вижда това. Не иска дори да го докосне.

— Има твърде много тъга по света — каза Пенелопа. — Толкова много деца, които никой не иска и не обича. И жени, които биха дали всичко, което имат, за да получат дете. И двамата сме изгубили хора, които сме обичали.

— Да, така е — отвърна той с тъга в гласа.

В този момент на съпричастност тя извади най-силното си оръжие:

— Аз отново чакам дете, Хеликаон. След толкова много време. Седемнадесет години откакто умря малкият Лаерт. И сега отново съм бременна. Не вярвах, че бих могла да дам още един син на Одисей. Със сигурност самата велика богиня ме пази. — Тя внимателно се загледа в лицето му, видя как то се размеква и разбра, че почти е спечелила тази битка. — Търговията от Седемте хълма расте — добави бързо. — Одисей пази твоите печалби, както е обещал. И сред хората в поселището няма проблеми. Сега там има стени, които го пазят.

Хеликаон се надигна на крака.

— Трябва да си вървя — каза той. — Но се надявам да ми вярваш, като казвам, че ми беше приятно да те видя, Пенелопа. Някога ти ме приветстваше в дома си и спомените ми от Итака са само добри. Ще се моля детето ти да се роди в безопасност и да може да отрасне в свят, който не е във война.

Той я остави и тръгна към една малка колиба със сламен покрив. Итакийският отряд го гледаше с подозрение, докато се пресягаше към покрива, за да вземе малко слама. После се върна до Пенелопа. Без да проговори, положи сламата в огъня за добре дошъл, докато тя задими и се подпали. Подържа я там още няколко секунди, а после я хвърли на пясъка. След това заби меча си в нея. Накрая, без да каже и дума, се върна до въжето и се качи на кораба си.

Пенелопа го гледаше с облекчение и тъга. Посланието му към Одисей беше повече от ясно. Той можеше да унищожи Итака с огън и меч и да изколи народа й. Ала бе избрал да не го прави.

Този път.


Хеликаон стоеше на задната палуба на „Ксантос” и гледаше към отдалечаващите се скали на Итака. Вече не виждаше гордата фигура на Пенелопа, но все още различаваше тъничката струйка дим от огъня на плажа.

Не я беше излъгал. В момента, в който стъпи на брега, мислите за война изчезнаха и отдавна забравени спомени изпълниха ума му — Одисей, пиян и щастлив, седнал на масата в мегарона си, заобиколен от слушатели, за да разказва истории за богове и герои. Пенелопа, която му се усмихваше с обич, Биас, който клатеше глава и се смееше.

Дано изгориш, Хеликаон, заедно с твоя кораб убиец. Думите на черния моряк, толкова груби и неочаквани, бяха пробили защитата му по-лесно от острие.

И все пак двамата с Биас бяха плавали заедно, бяха се били с пирати заедно, бяха се смели и шегували заедно. Да види такава омраза в очите на приятел бе почти непоносимо. В спомените му Биас винаги беше в добро настроение. Помагаше му и го подкрепяше, когато Хеликаон се присъедини към екипажа на „Пенелопа”. Той беше мъжът, на когото моряците оставяха да разрешава спорове и да взима решения при важни проблеми. Екипажът го обичаше, защото действията му винаги бяха направлявани от искрена привързаност към онези, които служеха на кораба с него.

Сега този топъл и състрадателен човек го искаше мъртъв и сърцето на Хеликаон натежа под товара на омразата му. Биас със сигурност трябваше да разбира, че той не е искал тази война, че тя му бе натрапена.

Когато корабите вече бяха невидими от Итака, той нареди малка промяна в посоката и се насочи на север по бреговата линия. Нямаше вятър и греблата на гребците започнаха да се движат под постоянния ритъм на първия му помощник Ониакус. Щом ритъмът бе установен, къдравият моряк се приближи до него. И той се бе променил след започването на войната и сега изглеждаше по-сдържан. Вече рядко се смееше или пееше. Далеч в миналото бяха останали дните, когато седеше до Хеликаон вечер и размишляваше за смисъла на живота или поведението на децата си.

— Тъжно ми беше да видя стария Биас осакатен по този начин — каза той.

Хеликаон погледна младия моряк.

— Напоследък тъгата няма край — отвърна той.

— Видя ли „Пенелопа”? Корабът си стоеше и гниеше под слънцето. Сърцето ме заболя. Винаги съм й се радвал, като я виждах да танцува по вълните. А насочеше ли се към някой бряг, това обикновено означаваше нощ на невероятни истории. Липсват ми онези дни. Сега блестят като злато в спомените ми. Съмнявам се, че ще ги видим отново.

После той се отдалечи.

Ониакус беше прав. Дните на приказки и другарство бяха отдавна отминали заедно с толкова много мечти.

Преди три години Хеликаон беше просто търговец, който плаваше из Великата зеленина, търпеше бурите й и се наслаждаваше на неостаряващата й красота. Млад и в разцвета на силите си, той копнееше да си намери жена, за която да се ожени само по любов. Не го тревожеха мисли за съюзи и договори със съперничещи си народи. Това бяха проблеми, които очакваха малкия му брат, който бе обявен за наследник на трона на Дардания.

Три години.

Как само се беше променил светъл за това време. Малкият Диомед — щастливото усмихнато дете от спомените му — потопен в масло и запален от микенски нападатели, които бяха хвърлиха крещящото дете от върха на скалата. Така Хеликаон бе станал цар и се ожени заради добруването на царството.

Загледан над окъпаното в слънчева светлина море, той се бореше с вълните от горчивина, които заплашваха да го погълнат. Даваше си сметка, че Халисия е добра жена и добра съпруга и не заслужава гнева му. Но въпреки това тя не бе Андромаха. Дори сега можеше да извика лицето на съпругата на Хектор в ума си толкова ясно, сякаш тя стоеше до него и слънцето проблясваше в дългата й червена коса. Когато си представи усмивката й, го порази почти непоносима тъга. Сега тя имаше дете — прекрасно момченце, наречено Астианакс. Хектор го обожаваше и за Хеликаон беше едновременно радост и кинжал в сърцето да ги вижда заедно.

Той слезе до централната палуба, където двадесетината му ранени моряци седяха под ленени навеси. Нападението на Пилос беше бързо и брутално и въпреки че нямаше много защитници, те се биха свирепо, за да защитят домовете и семействата си. Силите на Хеликаон ги надвиха за кратко време, опожариха града и разрушиха бентовете, които обслужваха ленените полета. После мъжете му оплячкосаха двореца на Нестор.

Най-младият му син Антилох се би добре. Хеликаон щеше да го остави жив, но младият мъж отказа да се предаде и поведе последна отчаяна атака в опит да достигне самия цар на Дардания. Беше повален и прободен от десетки мечове заедно с войниците си.

Това беше четвъртото успешно нападение, което Хеликаон провеждаше този сезон. Войските му нахлуваха на микенските острови, а после и на континента. Една микенска флота се изправи срещу тях край брега на Атина, но огнехвъргачите на „Ксантос” потопиха четири от корабите, а бойните му галери поразиха други. В края на деня срещу една изгубена дарданска галера бяха унищожили единадесет вражески кораба. Повече от шестстотин микенски моряка бяха умрели, някои в пламъци, други — простреляни с лъкове или удавени.

Но стратегията на нападане на крайбрежни поселища се оказа по-неефективна, отколкото се бяха надявали. Приам вярваше, че атаките ще принудят нашествениците да изтеглят войски от предните линии в Тракия и Ликия, за да защитават родните си земи и в началото изглеждаше, че планът работи. Докладите от бойното поле предполагаха, че някои отряди са изтеглени от Тракия, ала бързо стана ясно, че ги заменят с наемнически армии от северните земи.

Хеликаон вървеше сред ранените, много от които вече се възстановяваха. Един млад войн с бинтована ръка вдигна поглед, но не каза нищо, а в очите му липсваше всякаква емоция. Хеликаон поговори с мъжете, които слушаха внимателно, но му отговаряха с малко. Сега между него и войните му имаше разстояние, което той не можеше да преодолее. Като търговец се смееше и шегуваше с тях, но като цар-войн, който контролираше живота и смъртта им, откри, че те се отдръпват от него, предпазливи и внимателни.

— Всички вие се бихте добре — каза им той. — Гордея се с вас.

Младежът с бинтованата ръка го погледна.

— Мислиш ли, че войната ще свърши този сезон, господарю? — попита той. — Дали врагът ще осъзнае, че е бил победен?

— Нека се надяваме на това — отвърна Хеликаон. После се отдалечи от моряците.

Истината беше, че врагът не само не беше победен, но и силата му нарастваше.

В първата година на войната изглеждаше, че плановете на Агамемнон ще станат на прах. Войната срещу Троя не можеше да бъде спечелена, освен ако Микена не завладееше земите на траките. Ако се опитаха да прекосят откритото море по целия път от западния континент, щяха да станат плячка на бойната армада на Дардания. С Тракия под микенска власт обаче, нямаше да има такава опасност. От там можеха да съберат корабите си и да превозят армиите си през тесните проливи на Дардания и после направо в Троя.

В началото микенската инвазия в Тракия бе отблъсната, когато Хектор и младият тракийски цар Резос спечелиха решаваща битка близо до столицата Исмарос. Но скоро след това източните племена се разбунтуваха, подсилени от варварите от севера. Хектор бързо се придвижи на изток, за да смаже бунтовниците, но в същото време втора микенска армия се появи от запад през Тесалия.

Загубите бяха сериозни и следващата година Приам подсили войските на Хектор с още две хиляди мъже. Спечелиха три важни битки, но войната все още продължаваше. И сега новините, които идваха от разкъсваните от сражения земи на Тракия бяха наистина мрачни. Резос бе победен и отблъснат до столицата, а източните благородници бяха приели властта на нов цар. Хеликаон бе пътувал из Тракия и познаваше земята добре. Високи планински вериги с тесни проходи, обширни блата и плодородни равнини, обкръжени от огромни гори. Не беше лесно да придвижваш армия през подобен терен и бе дори още по трудно да намериш подходящо бойно поле, където да спечелиш решаваща победа. Вражеските пешаци и стрелци можеха да се скрият в горите, където конницата беше безполезна, или да избягат през блатата, в които пехотата не можеше да влезе без огромен риск. Първите победи на Хектор се дължаха на факта, че враговете, имащи огромно числено превъзходство, си мислеха, че могат да победят Троянския кон. Така че го посрещнаха на открито и кръвта на другарите им отми арогантността им.

Сега бяха по-мъдри и атакуваха мълниеносно или удряха снабдителните кервани.

На юг от Троя положението бе почти също толкова лошо. Царят на Крит, Идоменей, поведе армия в Ликия, с която победи троянския съюзник Кигон в две битки. Одисей пък нападаше крайбрежието с двадесет кораба и хиляда мъже — опустошаваше малките градчета и принуди две крепости да се предадат. Сега в тях се помещаваха микенски гарнизони.

Хеликаон отпъди тези песимистични мисли от ума си и отиде на носа, където Гершом се бе навел над парапета и гледаше морето. Едрият мъж се бе присъединил към флота точно преди последния набег на континента. Оттогава настроението му ставаше все по-лошо и той говореше рядко.

— Накъде сега? — попита египтянинът.

— Ще отплаваме на запад по бреговата линия, а после надолу към земите на сикулите.

— Те съюзници ли са на Микена?

— Не.

— Това е хубаво. И после се връщаме у дома?

— Не, първо ще отидем на северозапад към земите на Седемте хълма. Дълго пътуване, но е необходимо. — Той изгледа внимателно Гершом. — Какво те тревожи?

Египтянинът сви рамене.

— Започвам да мразя думата „необходимо” — измърмори той. После въздъхна. — Няма значение. Ще те оставя с мислите ти.

Гершом понечи да си тръгне, но Хеликаон му препречи пътя.

— Чакай! Какво става тук? Между нас се издига стена, а аз не мога да я пробия. Разбирам каква е причината с другите мъже, защото сега съм техен цар и водач, но ти си ми приятел, Гершом.

Египтянинът спря и когато заговори, гласът му бе студен, а очите му — твърди.

— Какво очакваш да ти кажа?

— От един приятел очаквам истината — отвърна Хеликаон. — Как да излекувам разрива между нас, като не знам какво го е предизвикало?

— Ето го и проблемът — каза Гершом. — Мъжът, когото срещнах преди три години, щеше да разбере на мига. В името на кръвта на Озирис, с онзи мъж изобщо нямаше да водя този разговор. Какво ти става, Хеликаон? Да не би някоя харпия да ти е откраднала сърцето и да го е заменила с камък?

— Какво ми става на мен! Да не би всички да са полудели? Аз съм си същият!

— Как можеш изобщо да си го помислиш? — извика Гершом. — Плаваме из Великата зеленина, за да тероризираме невинните, да горим домовете им и да избиваме мъжете им. Войната трябва да се води между войници на бойното поле, а не да посещава селските домове, където хората водят ежедневна борба, за да не умрат от глад.

Хеликаон се разгневи.

— Да не мислиш, че желая подобно клане? — попита той — Мислиш ли, че се радвам на смъртта на невинни селяни?

За един миг Гершом не каза нищо, а после се надигна и пристъпи напред. Тъмните му очи заблестяха. За момент Хеликаон помисли, че ще го удари. После египтянинът се приближи още повече и през тялото на дарданеца премина тръпка. Сякаш гледаше непознат — мъж с почти първична сила.

— Какво значение има за вдовицата дали искаш клането, или се чувстваш виновен заради него? — попита Гершом. Гласът му бе нисък, но дълбочината на думите му пронизваше Хеликаон като кинжал. — Всичко, което е обичала, си остава мъртво. Всичко, което е построила, си остава прах. Някога ти беше герой. Сега убиваш съпрузи и старци. И деца, които едва успяват да вдигнат меча. Може би Одисей някога ще разказва историята за русокосото дете на Пилос с неговия нож за плодове и бликащата кръв.

Чудовищният образ изплува в ума на Хеликаон — малкото русо момченце на не повече от седем години се затича и прониза един от войните му в крака. Стреснат от болката, войникът замахна с меча зад гърба си и преряза гърлото на детето. Докато то падаше, мъжът извика ужасен. Хвърляйки меча си, той взе умиращото момченце в ръце и напразно се опита да спре рукналата кръв.

Последваха го още картини. Жени, плачещи над трупове, докато домовете им горяха. Деца, които крещяха от ужас и болка, а дрехите им пламтяха. Гневът му се надигна като защитна преграда пред спомените.

— Не аз предизвиках войната — каза той. — На мен ми стигаше да търгувам из Великата зеленина. Агамемнон ни причини този ужас.

Могъщият поглед не потрепна.

— Не Агамемнон причини смъртта на онова дете. Ти го направи. Всички очакваме от царя на Микена да убива деца. Но аз не го очаквах от теб. Когато вълкът избива овцете, ние свиваме рамене и казваме, че това е в природата му. Когато обаче овчарското куче се обърне срещу стадото, това разбива сърцата ни, защото действията му са предателски. В името на всичко свято, Хеликаон, екипажът не е студен към теб, защото си им цар. Не го ли разбираш? Ти взе добри мъже и ги накара да вършат зло. Разби сърцата им.

С тези думи Гершом притихна, а обвиняващите му очи се отместиха. В този ужасяващ миг Хеликаон разбра омразата, която Биас изпитваше към него. Според философията на стария войн героите се издигаха срещу мрака, докато злите хора го прегръщаха. Нямаше нюанси, само светлина и мрак. Хеликаон бе предал всичко, в което някогашният му другар вярваше. Героите не нападаха слабите и беззащитните. Не изгаряха домовете на бедните.

Той вдигна очи към Гершом и видя, че приятелят му отново го гледа. Но този път очите му не излъчваха сила. Бяха изпълнени с тъга. Хеликаон не можеше да намери думи. Всичко, което египтянинът казваше, бе вярно. Защо не бе успял да го види преди? В съзнанието си отново видя нападенията и кланетата, но сега ги гледаше с други очи.

— В какво се превърнах? — каза накрая с ужас в гласа.

— В отражение на Агамемнон — отвърна Гершом меко. — Изгуби се във великия замисъл на войната, насочи вниманието си към армии и стратегии, изчисляваше загуби и придобивки по същия начин, както го правиш като търговец.

— Защо не виждах това? Сякаш съм бил заслепен от магия.

— Не от магия — отвърна Гершом. — Истината е по-прозаична. В теб има тъмнина. Може би я има у всеки от нас. Зверове, които държим оковани. Обикновено хората държат веригите здраво, защото ако звярът излезе, обществото ще се обърне срещу тях с огън и мъст. Царете обаче… кой може да се обърне срещу тях? Така че техните вериги са направени от слама. Това е проклятието на царете, Хеликаон, че могат да се превърнат в чудовища. — Той въздъхна. — И неизбежно го правят.

Откъм задната палуба повя хладен ветрец и Хеликаон потрепери.

— Няма да нападаме повече села — каза той.

Гершом се усмихна и Хеликаон видя, че част от напрежението му изчезва.

— Радвам се да го чуя, Златни.

— Отдавна не си ме наричал така.

— Вярно е — отвърна Гершом.


Към здрачаване се изви северозападен вятър, който се стовари върху флотата и забави напредъка й. Засилващата се умора надвиваше гребците. Някои от по-старите съдове, които Хеликаон бе взел от съюзниците си, не бяха в толкова добро състояние, колкото собствените му галери. По тях бяха полепнали морски животни и водорасли и това им пречеше да догонват по-бързите кораби. Малко по малко флотата започна да губи формацията си.

Хеликаон бе разтревожен, защото ако се натъкнеха на вражески кораби, по-бавните му галери щяха да бъдат разделени и потопени. Надяваше се да напредват по-бързо. Ако вятърът не беше срещу тях, може би щяха да достигнат неутралния бряг на Ая. Сега нямаха шансове.

Когато светлината започна да изчезва, той сигнализира на флотата да го последва в един широк залив. Това беше вражеска територия и той нямаше представа какви войски са оставени в тази местност. Опасността беше двойна. Тук можеше да има вражеска армия, разположена близо до залива, но също рискуваха и някоя друга флота да ги удари, докато корабите им са на брега.

Когато влязоха в залива, Хеликаон видя село вдясно от плажа, а над него — укрепление, издигнато на хълм. Беше малко и едва ли беше в състояние да издържа повече от стотина бойци.

Близо до селото на брега имаше осем търговски кораба и на плажа вече горяха готварски огньове.

Докато слънцето залязваше, галерите започнаха да спират на пясъка на около петстотин крачки от къщите. Хеликаон слезе пръв на брега и извика капитаните си, за да им нареди да не предприемат нападателни действия, а просто да приготвят готварски огньове и да позволят на хората си да починат. Заповяда никой да не приближава селото.

Докато още и още мъже слизаха на брега, Хеликаон забеляза двадесетина войника, които излязоха от укреплението и се приближиха към тях. Бяха зле въоръжени, с леки копия, кожени нагръдници и шлемове. Хеликаон видя, че Гершом го гледа и предположи, че египтянинът мисли за обещанието му да не напада повече селища.

Той тръгна напред, за да посрещне войниците. Водачът им — висок и слаб, преждевременно оплешивял млад мъж — докосна нагръдника си с юмрук по микенски обичай.

— Добре дошъл, пътешественико — каза той. — Аз съм Калос, командирът на стражата.

— Поздравявам те, Калос. Аз съм Атенос, приятел на Одисей.

— Имаш много кораби, Атенос, а и много хора. Това е малко селище. Има само пет курви и две кръчми. Боя се, че ако мъжете ти бъдат оставени да бродят свободно там, ще последват неприятности.

— Разбирам тревогата ти, Калос. Ще инструктирам моряците си да останат на плажа. Кажи ми, има ли новини за Одисей? Трябваше да се срещна с него и още една флота до Итака.

Калос поклати глава.

— Тази година изобщо не сме виждали Грозния цар. Флотата на Менадос мина оттук преди няколко дни. Има слухове за още троянски нападения на запад.

— Боя се, че това е истина — отвърна Хеликаон. — Пилос беше нападнат преди няколко дни и дворецът изгоря.

Младият мъж изглеждаше шокиран.

— Не! Това са ужасни новини, господарю. Няма ли край злото на тези троянци?

— Очевидно не. Накъде е тръгнал Менадос?

— He сподели плановете си с мен, господарю. Просто взе провизии за флотата си и отплава.

— Надявам се да има много кораби. Казват, че нападателите на Пилос са имали около петдесет галери.

— Менадос водеше със себе си поне осемдесет кораба, макар и много от тях да бяха само транспортни. Той е добър моряк и е потопил много пирати през последните няколко сезона.

Младият мъж щеше да продължи, но Хеликаон видя как погледът му отскача наляво. После очите му се разшириха и изражението му се промени. Хеликаон обърна глава. Последните лъчи на залязващото слънце бяха озарили „Ксантос”. Един зле заплетен възел се бе развързал в центъра на платното и то се бе отпуснало, разкривайки главата на черния кон. Малцина из Великата зеленина не познаваха символа на Хеликаон.

Калос заотстъпва, но той се обърна отново към него и заговори бързо със спокоен глас:

— Сега не е време за прибързани действия — каза той. — Животът на хората ти и това село са в твоите ръце. Имаш ли приятели тук? Семейство?

Младият войник го изгледа с открита омраза.

— Ти си Подпалвачът. Ти си прокълнат.

— Аз съм това, което съм — призна Хеликаон. — Но то не променя факта, че много животи тук в момента висят на косъм. Виждам в очите ти, че си смел човек. Няма да се поколебаеш да тръгнеш по Тъмния път, за да повалиш врага си. Но какво ще стане тогава с онези, които си се заклел да защитаваш? Старците, младите, бебетата? Ако се биеш с мен, всички ще умрат. Позволи на хората ми да починат тук през нощта и на сутринта ще си заминем, без да безпокоим никого. Ако поемеш този разумен път на действие, ще си изпълнил задължението си да защитиш хората си. Никой няма да умре и ничий дом няма да бъде подпален.

Младият мъж остана неподвижен, примигвайки под избледняващата светлина. Някои от хората на Хеликаон започнаха да се струпват край него. Войниците вдигнаха копията си и също се подготвиха за бой.

— Назад! — нареди той на войните си. — Тук няма да се пролива кръв. Дадох думата си на този смел млад войн. — После върна вниманието си върху Калос и погледна тъмните очи на мъжа. — Изборът е твой. Живот или смърт за хората ти?

— И всички ще останете на плажа? — попита войникът.

— Да. И за да си сигурен в това, вие ще останете с нас. Моите готвачи ще приготвят чудесна вечеря, ще хапнем заедно и ще пием добро вино.

— Нямам желание да ям хляб с теб, Хеликаон.

— А аз нямам желание да видя как ти и хората ти изчезвате зад хълма да търсите подкрепления. Ще останете с нас. И никой няма да ви нарани.

— Отказвам да предадем оръжията си.

— Няма и нужда. Вие не сте ни пленници и не съм поискал да се предавате. Тази нощ на плажа всички сме неутрални. Ще благодарим за храната на едни и същи богове и ще говорим като свободни хора под свободно небе. Можеш да ми разкажеш за злото на троянците, а аз ще ти опиша деня, в който микенски нашественици нападнаха земите ми и взеха дете от собствения ми дом, за да го подпалят и хвърлят от една скала. А после, като разумни и състрадателни хора, ще се въздържим от ужасите на войната.

Напрежението се разсея и мъжете запалиха готварски огньове. Хеликаон събра микенските войници край себе си и те поседяха заедно в неловко мълчание, докато храната не стана готова. Неговите хора донесоха вино, но в началото микенците отказаха да го приемат. Нощта продължи все така изпълнена с неудобство, докато някой не помоли Ониакус да попее. Този път той прие. Морякът имаше дълбок и плътен глас и песните, които избираше, винаги бяха красиви и меланхолични. Накрая микенците приеха храната и виното и се излегнаха на пясъка.

Хеликаон разположи стражи по плажа, за да попречат на собствените му хора да отиват в селището, а после се приближи до морето. Беше неспокоен, нещо го глождеше. След малко Гершом се присъедини към него.

— Справи се добре, Златни — каза той.

— Нещо не е наред — отвърна Хеликаон. — Тези мъже не са войници, а евтината им броня е нова. Това са селяни, въоръжени набързо. Питам се защо?

— Може би войниците от местността са били нужни другаде? — предположи Гершом.

— Толкова надалеч от войната?

Калос бе споменал флотата на Менадос, а също и, че много от корабите му били транспортни. Такива галери пренасяха мъже и коне. Армия за нахлуване.

Но собствената му флотилия не бе забелязала вражески кораби, което означаваше, че те са се придържали плътно до бреговата линия, придвижвайки се на изток и север. Това отхвърляше всяка мисъл за нападение на Ликия. Флотата на Менадос плаваше покрай микенската брегова линия, но накъде превозваше армията си?

Нагоре към Тракия, за да подсили войските, хвърлени срещу Хектор? Това беше възможно, но беше ли нужно? Армиите на тесалийския цар Пелей винаги можеха да нахлуят в Тракия. Защо да лишават южните земи от войници и да рискуват да ги пращат по море, когато бе толкова по-просто северните съюзници да нападнат по суша?

Тогава разбра и осъзнаването го удари като юмрук в корема.

Дардания! Ако Агамемнон успееше да превози войските си през Хелеспонта под Тракия, Хектор щеше да е в капан. Цитаделата на Дарданос щеше да е изолирана, а малкото войски, командвани от един осемдесетгодишен генерал щяха да бъдат надвити с лекота. Всички земи на север от Троя щяха да паднат под микенска власт.

После с тъга в сърцето осъзна, че пак мисли за големи планове, падащи крепости и завладени територии. Халисия беше в Дарданос, както и малкият Декс. Последният път, когато микенците нападнаха града, тя бе изнасилена и намушкана с меч, а синът й — убит пред очите й.

— Щом слънцето изгрее, потегляме към дома — каза той.

XXVII CИHOBETE HA ТЪГАТА И РАДОСТТА

Малкото русокосо момче притича по прашния коридор, стъпвайки безшумно с голите си стъпала по изтърканите камъни. Накрая се обърна, за да се увери, че Сивата не го е догонила, а после легна на пода и се запровира през цепнатина в тъмния ъгъл.

Старата крепост на Дарданос представляваше лабиринт от коридори и тунели, както и малки дупки, през които можеше да се промъкне само някой тригодишен. Той запълзя през пролуката между стените и се озова в мрака на приемната зала, зад един прашен гоблен, а после притича през празната стая до тежката дъбова врата на отсрещната стена. Тя не беше затворена съвсем и ако легнеше с лице, притиснато в рамката, можеше да види огромната зала от другата страна. Не забелязваше Слънчевата жена, но знаеше, че ще дойде, затова се присви по-удобно на каменния под, обгърнал с тънките си ръце коленете, и зачака. Беше научил много за чакането по време на трите си кратки години.

Чу виещ звук в далечината, който знаеше, че е гласът на Сивата, която го търси. Но първо щеше да прерови двора. Той си избираше различно скривалище всеки ден, а Сивата бе бавна и стара, така че винаги минаваше време, докато го открие.

През високите прозорци на залата проникваше ярката утринна светлина и той надушваше миризма на готвено — пшеничен хляб и бульон за закуската на прислугата на двореца. Коремчето му беше празно и миризмите го накараха да преглътне, но той остана на място, чакайки Слънчевата жена.

Всеки ден успяваше да избяга от Сивата и да намери Слънчевата жена. Но не биваше да я оставя да го види, защото знаеше, че тя ще се ядоса. Студеният й гняв го плашеше, въпреки че не разбираше причината за него. Нощем сънуваше в топлото си креватче как един ден тя ще дойде да потърси него, че ще разтвори ръце и ще го повика, а той ще дотича при нея. И тогава тя щеше да го вземе в ръце, да го държи до себе си и да му говори мило.

Долови движение в мегарона и нетърпеливо притисна лице към вратата, но това бяха само войниците на Стария червен човек. Старият червен човек размаха ръце и им раздаде някакви заповеди, а после те си тръгнаха. Няколко слуги минаха близо до вратата, на ръка разстояние от мястото, където се бе скрил, но той знаеше, че няма да влязат. Това бе най-заетото време от деня.

Краката му започваха да се схващат, когато в мегарона влязоха хора. Той отново се притаи и ги загледа напрегнато. Влязоха старите мъже с дългите си роби, влачейки сандали по пода. Последваха ги войниците в церемониална броня, която блестеше под утринното слънце. Жените, които мърмореха и се кикотеха. Момчето можеше да ги разпознае по пръстените на пръстите на краката им и гривните по глезените. Едно от момичетата носеше верижка с малки зелени рибки, висящи от нея. Той ги гледаше възхитен. Те звънтяха, докато жената се движеше.

После врявата секна рязко и момчето се притисна още по плътно до вратата.

Слънчевата жена отиде до трона и постоя неподвижно за момент, оглеждайки се наоколо. Носеше дълга яркобяла туника без ръкави, украсена с блестящи сребърни точици. Златната й коса бе вдигната над главата й и завързана със светла лента. Както винаги, момчето бе заслепено от красотата й и почувства в сърцето си болка, от която му идваше да се разплаче.

Слънчевата жена каза:

— Нека започнем. Имаме много за обсъждане.

Гласът й бе като сребърни камбанки. Тя седна и ежедневната работа започна. Жената поговори със Стария червен човек и другите старци, след което започнаха да й водят хора. Единият беше войник. Ръцете му бяха вързани. Той й говореше ядосано, със зачервено лице. За момент момчето се притесни за Слънчевата жена, но отговорът й бе тих, а после други войници изведоха мъжа навън.

Денят преминаваше в обяд и момчето бе вече полузаспало, когато Слънчевата жена стана от трона си. Тя се огледа из мегарона и попита:

— Къде е Дексиос? Момчето трябва да присъства за ритуала. Лила? — Тя направи нетърпелив знак с ръка. Сивата се измъкна от ъгъла на мегарона, кършейки старите си ръце. Лицето й бе изкривено от притеснение.

— Не можах да го намеря, господарке. Съжалявам. Той тича толкова бързо, не мога да го догоня.

— Претърси ли конюшнята? Чувам, че се крие в сламата.

— Да, господарке. Нямаше го там.

Зад вратата Дексиос замръзна за няколко мига почти неспособен да повярва на ушите си. Слънчевата жена питаше за него? Искаше го при себе си! Той скочи на крака, готов да изтича при нея, но във възбудата и объркването си бутна дъбовата врата, вместо да я дръпне, и тя се затвори тихо, залостена от резето, което падна на мястото си. Колкото и да се мъчеше, не можеше да я отвори.

Той заудря с ръце по дъба.

— Тук съм. Тук съм! — извика момчето, но никой не го чу.

Започна да се паникьосва и заудря още по-силно с малките си юмручета.

— Тук съм! Отворете вратата! Моля ви, отворете вратата!

Внезапно един войник с меч в ръка вдигна резето. Дексиос се озова пред погледа на всички в мегарона, а маската от сълзи, която представляваше лицето му, бе окъпано от слънцето.

Той падна на колене пред Халисия, царицата на Дардания и каза:

— Тук съм, мамо. Не се сърди.


Черният бик падна на земята в двора, а от прерязаното му гърло потече ярка кръв. Трахеята му бе прекъсната, така че не издаде друг звук, освен предсмъртно хриптене. Краката му изритаха слабовато, а после животното застина. Жрецът на Аполон — млад мъж, чиято единствена дреха бе набедрена препаска — подаде ритуалния нож на своя помощник и започна да рецитира думите на възхвала към Повелителя на сребърния лък.

Халисия затвори ума си за гледката и миризмата на кръвта и последва познатите думи известно време, докато мислите й не се насочиха обратно към задълженията й.

Забеляза, че момчето още е до нея и почувства тръпка на раздразнение. Защо бе тук? Защо Лила не го бе отвела обратно в стаята му? Той я поглеждаше от време на време и русата му коса падаше върху лицето му. Тя винаги избягваше да го гледа и очите… тези тъмни очи.

Искаше й се Хеликаон да е тук. Тя беше царица на Дардания вече петнадесет години — първо като изплашено дете, поело като млада майка, а след това като вдовица с разбито почти до смърт сърце от убийството на сина й. Всеки ден обсъждаше спокойно със своите съветници опасностите, които прииждаха oт север и откъм морето. Те слушаха плановете и предложенията й и изпълняваха заповедите. Но дори старият Павсаний нямаше представа какъв вледеняващ страх я изпълваше всеки път, щом си представеше второ микенско нападение. Отново видя покритите с кръв войни, които нахлуха в спалнята й, убиха любовника й Гарус и я извлякоха въпреки писъците й до върха на скалата заедно със сина й Дио. Спомняше си и ужаса, който последва. Ясно виждаше лицето на тъмноокия дивак — бяха й казали, че е хит — който я изнасили. Спомняше си и агонизиращите викове на детето й, докато умираше.

Не можеше да погледне малкото момче до себе си, не можеше да вземе ръката му в своята, не можеше да го прегърне. Искаше й се никога да не се беше раждало. Искаше й се да се махне. Когато станеше по-голям, щеше да го прати в Троя под някакъв претекст, за да го отгледат с царското семейство там.

Тя сведе поглед и видя, че той я гледа, а на лицето му имаше изражение, което не успяваше да разчете. Боеше ли се от нея? Дали изобщо знаеше коя е тя? Изведнъж си даде сметка, че познава мислите на това момче по-малко, отколкото тези на конете, които обичаше. Тъмните му очи я пронизваха, пълни с някаква неизразена нужда, и тя ядосано извърна глава от взора му. Направи знак на Лила и старата бавачка побърза да отведе детето.

Ритуалът бавно достигна края си и жреците започнаха да разчленяват бика. Халисия се върна обратно в двореца, следвана от съветниците си — старият Павсаний, неговият праплеменник — червенокосият Менон, досадният троянец Идайос и неговите двама млади помощници.

Днес имаше само още едно задължение — ежедневното съвещание по въпросите на войната. Тя влезе в една стая зад мегарона и седна на дивана, докато петимата офицери останаха прави около нея. Вратите се затвориха, за да не подслушват слугите.

— Е, Павсаний, какво имаш за докладване днес?

Старият генерал прочисти гърлото си. Той вече бе преминал осемдесетте и служеше на владетелите на Дардания от над шестдесет години. Напоследък обруленото му от ветровете лице изглеждаше постоянно разтревожено.

— От Тракия няма новини, господарке. Вече пет дни не са пристигали пратеници.

Тя кимна. Отряд дардански пехотинци бе отпътувал до Тракия в помощ на Троянския кон. Не можеха да очакват новини толкова скоро, но Халисия всеки ден се боеше, че ще научи как хората й са били избити от микенците, а тракийските бунтовници галопират към проливите. Ала когато отново заговори, гласът й бе спокоен:

— А конните куриери? Плановете ми завършени ли са?

Павсаний се поколеба за момент, а после отново прочисти гърло.

— Да, господарке. Всичко ще е както наредиш. До няколко дни заповедите ти ще са изпълнени.

В отсъствието на Хеликаон тя бе поела отговорността да състави отряд от ездачи, които да обхващат цяла Дардания по хитски модел, с въоръжени постове на разстояние един ден езда. Планът й беше тези ездачи ежедневно да разнасят съобщения от и към Троя, за да споделят информация с Приам за развитието на войната. Отряди от ездачи щяха да носят послания и до източните съюзници на Дарданос — Фригия и Зелея.

В началото Павсаний имаше съмнения и не беше доволен от факта, че трябваше да вземе опитни конници от армията и защитниците на града.

— Комуникацията е всичко — беше му казала тя. — Ако микенците пристигнат, трябва да получим предупреждение възможно най-рано. Ездачите имат заповед да се върнат до града, ако видят следи от нахлуване. Ще ни дадат ранното предупреждение, от което имаме нужда.

Старецът изпълни заповедите й и от дарданската армия бяха избрани ездачи за отрядите. В по-голямата си част те бяха много млади, почти момчета, но отгледани сред коне като нея самата, така че за тях ездата бе по-естествена от ходенето. Халисия говори лично с всеки и гордостта им, че са избрани за тази специална задача, беше безгранична.

— Имам едно притеснение, господарке — каза троянецът Идайос. Надеждите на царицата да приключат бързо потънаха, но тя запази хладното си заинтересовано изражение.

— И какво е то, Идайос?

Офицерът стоеше от едната страна на стаята със своите троянски помощници. Тримата бяха пратени от Приам в отсъствието на Хеликаон, за да дават съвети и да помагат за защитата на Дарданос. За момента единственото им постижение, видимо за Халисия, беше да спъват и да поставят под съмнение всяко нейно решение. Говорителят им Идайос бе набит и нисък мъж с увиснали руси мустаци, които скриваха счупените му предни зъби, за когото се смяташе, че е незаконен син на Приам.

— Прости ми, господарке — каза той, — но знаеш мнението ми за тези пратеници. Цар Приам… — Той направи пауза, за да позволи на всички да осмислят връзките му. — …е съгласен с мен, че информацията е безценна и трябва да се пази внимателно, а не да се пръска из провинцията в устите на млади мъже, на които нямаме причина да вярваме.

— Да, знаем мнението ти, Идайос — отвърна Халисия изморено. — Вече минахме през това. Тези млади мъже бяха избрани не само защото са добри ездачи, а защото са интелигентни и съобразителни. Всички те са дарданци и са верни на своя цар. Не могат да носят писма, тъй като повечето хора, на които ще докладват, не са способни да четат. Затова им имаме доверие да пренесат посланията точно и само на хората, за които са предвидени.

— Един от внуците ми беше избран за ездач на царя — вметна раздразнено Павсаний. — Нима намекваш, че той е предател?

Идайос се поклони на стария генерал.

— Никой не оспорва верността на младия Памон, генерале. Просто изтъквам възможността за предателство, която съществува навсякъде, където се борави твърде леко с информация.

Халисия вдигна ръце.

— Това решение не е предмет на дискусии. Нека говорим за петте селища.

Петте селища бяха големи села, които се намираха по брега северно от Дарданос, на стратегически места, за да могат да доставят рано информация за нахлуване през проливите. Населяваха ги фригийци, мизийци и малко траки, които бяха избрали топлите брегове, вместо вътрешността, където климатът бе по-студен. Много семейства живееха там от поколения. Халисия бе взела противоречивото решение да въоръжи селяните, вярвайки, че хората й ще възнаградят доверието й с верността си. Знаеше, че Идайос е силно несъгласен с плана й и подозираше, че е пратил хора да докладват на Приам за това.

Менон — красив млад генерал, който поемаше все повече от товара на Павсаний на собствените си рамене, каза, че водачите на петте селища са получили лека броня и оръжия — лъкове, копия, мечове и щитове. Местните управители бяха дали пълна свобода на хората си за това как да разпределят полученото помежду си.

— Ако микенците дойдат, те ще са безполезни — измърмори Павсаний. — Неколкостотин въоръжени селяни срещу хиляди бойци.

Менон се усмихна.

— Знам това, чичо, но ако те заплашват хиляди бойци, как предпочиташ да ги посрещнеш — с меч в ръка или гол и беззащитен?

Старецът кимна с нежелание. Халисия чу как Идайос си поема дъх, за да заговори, и вдигна ръка.

— Не искам да слушам, Идайос. Не се съмнявам, че ти и другарите ти смятате плана за лош, че тези хора не бива да получават оръжие, за да не го използват срещу нас или един срещу друг. Това може би щеше да е вярно в мирни времена, когато фригиец би убил тракиец заради една крава. Но при положение, че заплахата от другата страна на Хелеспонта постоянно е в ума им, те ще бъдат благодарни за оръжията и ще ни се отплатят с вярност.

Идайос отново пое дъх.

— Кажи ми — прекъсна го тя отново, — след като те поставих начело на сигурността на плажа, претърсвате ли всички посетители в Дарданос за оръжия, както наредих?

На лицето му се изписа неодобрение. Халисия знаеше, че отредената му роля не му се нрави. Да конфискува стари дървени бухалки и изтъпени мечове от посещаващите града мореплаватели, а после да им ги връща, когато си отиват, бе под достойнството му.

— Да, господарке — каза той. — Изпълняваме заповедите ти. При все това…

— Добре — каза тя. — Задачата е жизненоважна. Не я подценявайте. — След това се изправи преди някой друг да заговори. — Генерал Павсаний, моля ела с мен.

Двамата излязоха навън, прекосиха огрения от слънцето двор и стигнаха до претъпканите конюшни на царската стража.

Халисия вдигна лице към небето и вдъхна дълбоко миризма на коне, избеляла от слънцето слама и кожа. Забави крачка, за да позволи на стария войник да я настигне. Неговата засилваща се слабост я натъжаваше. През трите години след нападението над Дарданос възрастта сякаш тежеше по-силно на плещите му.

Откъм конюшните се разнесоха звуците на тропащи копита, а после яростно цвилене. Халисия влезе в дървената постройка. Плътно следвана от Павсаний, тя отиде до отсрещната стена, където бе завързан огромен черен кон. Той пръхтеше, тръскаше грива и биеше с копита по стените, което ги караше да скърцат и да се огъват. Когато тя се приближи към яслата, звярът я забеляза и скочи към нея с диви очи и треперещи ноздри. Масивните му гърди се удариха във вратата на яслата и най-горната греда се сцепи. Халисия дори не мигна, а остана на място и заговори тихо на животното, което я изгледа с омраза и отстъпи назад в сенките.

— Не знам защо изобщо държим това изчадие тук — измърмори Павсаний. — Докарахме го, защото създаваше проблеми в откритите конюшни. Сега вместо това тормози конете на стражите.

— Мислех, че ако е далеч от кобилите, ще се успокои — каза Халисия. — Винаги е толкова ядосан. Чудя се защо.

— Няма да е толкова ядосан, ако му отрежем топките — предложи генералът. — Тогава ще се успокои и ще стане годен за езда.

— Хеликаон смята, че може да го използва за разплод и да създаде с негова помощ нова порода бойни коне.

Павсаний поклати глава.

— Твърде много енергия и дух има в него, за да го оставим да буйства на свобода. Знаеш ли, че почти осакати един от най-добрите ми ездачи? Хвърли го на земята, а после заблъска с копита по краката му. Счупи ги и двата. Казвам ти, господарке, на това животно нещо не му е наред с главата.

— Отвори яслата, Павсаний.

Старецът не помръдна.

— Моля те, не го прави, царице моя.

Тя му се усмихна.

— Това е просто кон. Не е някакъв свиреп убиец. Изпълнявай заповедта.

Павсаний пристъпи напред и вдигна резето, а после отвори вратата само колкото Халисия да влезе. Тя го видя как вади меча си и разбра, че е готов да пререже гърлото на звяра, ако и застраши.

— Прибери го — каза меко. — И заключи след мен.

После влезе вътре и започна да тананика лека успокояваща мелодия. Бавно вдигна ръка и погали нежно врата на жребеца. Той заора в земята с копито с прилепнали към главата уши.

— Един ден — прошепна тя, притискайки лице до бузата му, — двамата с теб ще излезем сред поляните. Ти ще си цар сред конете, а кобилите ще се тълпят около теб.

Тя вдигна малко слама от земята и избърса широкия гръб на коня. След малко ушите му се надигнаха и той обърна глава към нея.

— Толкова си красив — каза Халисия. — Толкова красив и толкова силен.

Пусна сламата и бавно отстъпи към вратата. Павсаний я отвори и тя излезе. Когато резето падна на място, жребецът внезапно се вдигна на задни крака и ритна във въздуха. Генералът се препъна назад и почти падна. Халисия се засмя.

— Той ще бъде чудесен кон — каза тя.

— Не разбирам как го правиш — отвърна старият войник. Кълна се, че той те разбра, когато му заговори.

Когато излязоха навън, тя се обърна към него.

— Ще пояздиш ли с мен, генерале?

— За мен ще е чест, царице моя.

Павсаний извика едно конярче да доведе коне. Младежът се върна със стария скопец на Халисия — Танцьор — и спокойна леко полюшваща се кобила за Павсаний, която той напоследък бе започнал да харесва. Двамата излязоха от двора на конюшнята и насочиха животните към Морската порта, която гледаше към пристанището. Спряха конете на средата на склона и се загледаха през тясната морска ивица към брега на разкъсваната от войната Тракия.

Павсаний даде глас на нейния страх:

— Ако Източна Тракия падне, и армиите на Запада и бунтовните тракийци ще се изсипят на този бряг с хиляди.

Тя се обърна и погледна към Морската порта. Хеликаон бе наредил да подсилят кулите й, а каменният вход да се покрие със зелен мрамор, докаран от Спарта. Стръмният наклон от пристанището правеше разбиването на портите почти невъзможно. Врагът трябваше да се изкачи с мъка по него и щеше да изгуби много войни от стрелците, застанали в безопасност на високите стени.

— С достатъчно войници можем да удържим с месеци — каза тя.

Старият генерал изсумтя.

— „Достатъчно” е около пет пъти повече от това, с което разполагаме.

Без да му отговори, Халисия обърна коня си и се изкачи по тясната камениста пътека, която заобикаляше стените и се виеше край високите скали, наречени Скокът на Афродита. Усмихна се при мисълта, че Павсаний я следва. Земята бе неравна и на места толкова тясна, че външният й крак висеше над огромната пропаст и скалите далеч отдолу.

Генералът не се боеше от опасната езда, но се страхуваше за нея. Не разбираше желанието й да поема подобни рискове. Тя не се и опитваше да му обяснява. Навън, сред равнините от младостта й имаше много летни огньове. Те избухваха сред сухата трева, а ветровете ги разпалваха и ги тласкаха към селищата. Единственият начин да се преборят с тях, беше да запалват други огньове отпред, а после да ги потушават. Така, когато огнената стихия достигнеше изпепелените области, нямаше с какво да се храни и умираше.

Тази опасна езда за Халисия бе начин да задържи по-големите страхове, които я гризяха, преодолявайки по-слаба уплаха, която можеше да контролира.

Накрая достигнаха по-широката пътека, водеща до втората голяма порта на Дарданос. Земната порта бе най-старата част от града, построена от древни майстори, чиито имена бяха отдавна изгубени. Представляваше масивна крепост, насочена на юг към Троя, със солидни и широки стени и два чифта тесни и високи порти. Ала земята извън тях бе широка и равна. Нахлуваща армия можеше да станува там цял сезон в пълна безопасност и да атакува, когато поиска.

От Земната порта през сухата равнина лъкатушеше тесен път, който се спускаше в дълго стръмно дефиле. Двамата ездачи го последваха надолу към дълбока пукнатина, пресечена от дървен мост с охрана, разположена от всяка страна. Пътят към Троя продължаваше на юг след него. Копитата на конете изтракаха по дъските, докато прекосяваха моста. Халисия погледна надолу. От височината й се зави свят. Щом стигна до другата страна, тя спря коня и погледна назад, удивена от умението и смелостта, нужни за построяването на моста. Въпреки че не бе по-дълъг от три копия, със сигурност изграждането му не е било лесна работа. Мъжете е трябвало да висят от въжета и да дялат камъка, за да иззидат нужните вдлъбнатини. Собствените й братя бяха известни с майсторството си в такава работа.

Сега се намираха далеч от града и Халисия вдиша дълбоко и с наслада миризмата на влажна земя и лятна трева. Усещането на вятър, който не е възпиран от каменни стени, бе опияняващо. Светлината започваше да отслабва, когато Павсаний каза:

— Трябва да прекосим обратно Безумието. Не желая да яздя над бездната след падането на мрака.

Халисия обърна коня си.

— Безумието?

— Имах предвид моста, господарке.

— Защо го наричаш „безумие”? — попита тя. — Той съкращава пътя до Троя за търговците поне с ден.

— Мястото е било наречено така много преди мостът да бъде построен. Само старци като мен го използват все още. Безумието на Парнио. — Павсаний въздъхна. — Един млад ездач се обзаложил с приятелите си, че конят му може да прескочи цепнатината в най-тясната й точка. Оказа се, че греши. Бяха необходими два дни да извадят изпотрошеното му тяло. Няколко години по-късно построиха моста над мястото, където умря.

— Познаваше ли го?

— Да, познавах го. Суетно и безразсъдно момче. Но у него нямаше злоба. Ако бе оживял, днес щеше да е на шестдесет, побелял и престарял. Щеше да се гневи от безразсъдството на младите и да ни разправя как по негово време е било различно — той погледна царицата и се усмихна. — Колко е странно, че си спомням старите дни толкова ясно, а не мога да се сетя какво съм закусвал тази сутрин. Боя се, че ставам все по-безполезен, царице моя.

— Глупости, Павсаний. Разчитам на мъдростта ти.

Той се усмихна с благодарност.

— А аз разчитам все повече и повече на младия Менон. И на теб ще ти се наложи, когато вече няма да ме има.

— Ти харесваш момчето и ти личи — каза тя.

Генералът се усмихна широко.

— Няма да го повярваш, но той изглежда точно като мен на млади години. И е добър момък. За съжаление постоянно е задлъжнял някому. Обича да залага. Проклятие, което също споделях в младостта си.

— Ще ми казва ли истината като теб?

Лицето на Павсаний се вкамени.

— И аз не казвам истината винаги, въпреки че ми се иска. Нещо ме безпокои от известно време. Сега сме сами и никой не може да ни подслуша. Така че, ако ми позволиш, ще ти го кажа.

— Надявах се, че винаги ще се чувстваш спокоен да го правиш — отвърна Халисия.

— За военните дела е така. Но тук не става дума за войната.

— Говори тогава, стана ми интересно.

— Грижа те е за онзи див кон и се мъчиш да разбереш болката и гнева му. Когато го галиш, звярът се успокоява, защото усеща, че му мислиш доброто. Но има едно друго малко конче, изгладняло за внимание, копнеещо да бъде погалено и обичано. А ти го пренебрегваш.

В нея се надигна гняв.

— От всички хора точно ти би трябвало да разбираш отвращението ми. Бащата на детето бе зъл човек, който уби сина ми и посади гнусното си семе в мен против волята ми.

— Да, така беше — отвърна Павсаний. — И Хеликаон го прикова към портите на собствената му крепост, за да умре в мъки. Но момчето не е своя баща. Той е синът на Халисия — смела и достойна царица, вярна и изпълнена с топлота. И носи нейната кръв и нейния дух.

Тя вдигна ръка.

— Няма да говориш повече за това. Бил си напълно прав, генерале, да задържиш това мнение за себе си. Продължавай да правиш същото и за в бъдеще.

Халисия завъртя коня си и потегли обратно към цитаделата.


Андромаха се събуди от съня си и полежа неподвижна, опитвайки се да удържи избледняващите образи. Беше с Калиопа и Лаодика. Трите плаваха заедно с голям бял кораб. Нямаше гребла или платна, нито екипаж, ала галерата се носеше към далечен остров, окъпан в златото на изгряващото слънце. Андромаха бе щастлива, а сърцето й ликуваше в присъствието на приятелките й. В онзи момент от съня тя не си спомняше съдбата на двете жени.

После към тях се присъедини четвърта фигура — млада, тъмнокоса и зашеметяващо красива жена. В студения й поглед имаше нещо познато, но в началото Андромаха не я разпозна.

— И ето те тук — каза й жената. — Плаваш с онези, които си убила.

Сега всички стояха неподвижно и я гледаха. През бледата рокля на Лаодика започна да прозира червено петно, а от гърдите на Калиопа се появи черна стрела. Тъмнокосата жена стоеше и я гледаше без да казва нищо. После кожата по лицето й започна да се състарява и да се опъва. Накрая видя, че това е царица Хекуба.

— Ти заслужаваше смърт — каза Андромаха.

— Но нима грешах, момиче? Не се ли оказа Одисей смъртоносен враг?

Андромаха се събуди на дивана на източната тераса, гледаща към конюшнята на казармите. Звуците на конете, кроткото им пръхтене и трополенето на копитата им дойде до ушите й, примесено с далечните викове и ругатни на войниците. Сънят остана вкопчен в нея с мъгливи пръсти, носещ вина и тъга.

Нейната слугиня Акса седеше на стол наблизо и работеше над някаква бродерия, като от време на време примижаваше за по-малките шевове. Тя вдигна поглед.

— О, господарке, събудила си се. Да ти донеса ли нещо?

Андромаха поклати глава и отново затвори очи. Нямаше ли бягство от подобна вина, зачуди се тя? Не можех да спася Лаодика — раната бе твърде дълбока. Но после лицето на Калиопа изплува в ума й и сърцето я заболя. Когато видя убиеца да опъва лъка си, помисли, че стрелата е насочена към нея и се хвърли на земята. Ако вместо това бе извикала предупредително, Калиопа можеше да избегне смъртта.

Тя отвори очи, седна на дивана и пое дълбоко въздух. Истината бе, че вината никога не я оставяше. И не само за загубата на приятелите й. Струваше й се, че това е наметало, подходящо за всякакви случаи. Изпитваше вина дори заради радостта от начина си на живот. Въпреки войната и страха и лишенията, които тя носеше на Троя, въпреки факта, че двамата мъже, които обичаше, водеха сражения, въпреки че семейството й в Тива бе подложено на опасност, въпреки всичко това, тя бе по-щастлива сега, отколкото когато и да било през живота си.

Причината за това щастие спеше в задната стая. Тя знаеше, без да го поглежда, че Астианакс лежи по гръб с разперени ръце и крака като морската звезда, която бяха намерили на плажа веднъж. Отнесоха я у дома заедно с малко вода, но тя умря и детето я забрави. Андромаха обаче я скри в една кутия с неизползвани бижута и все още я поглеждаше от време на време, за да си спомня онзи щастлив ден и бездънната радост на момченцето от откритието на малкото морско създание.

Самата мисъл за детето спираше дъха й и тя трябваше да положи усилие на волята, за да не изтича при него и да вдигне спящото телце, за да почувства топлината и мекотата му до себе си.

Раждането бе трудно, както предсказа Хекуба. Тесните бедра на Андромаха се погрижиха за това. Мъките й продължиха по-голямата част от нощта и последвалата сутрин, а болката беше свирепа и разкъсваща. Ала не споменът за момента, в който положиха бебето в ръцете й, винаги предизвикваше буца в гърлото й. Не, тя винаги щеше да помни онзи миг няколко дни по-късно, когато в светлата хладна утрин детето отвори очи и я погледна. Очите му бяха ярки и сапфиреносини.

Очите на Хеликаон.

Гласът на Акса разпръсна спомените й:

— Касандра дойде да те види — каза тя.

— Касандра? Къде е сега?

— Ти се нуждаеше от сън. Не исках да те безпокоя, затова я отпратих — отвърна Акса леко предизвикателно.

— Ти си я отпратила? — Андромаха почти се усмихна. Принцеса Касандра, дъщерята на царя, отпратена от слугиня. После усети страх. — Ако цар Приам чуе за тази обида, ще нареди да те набият. Ще пратя някой да я повика обратно. Не, по-добре ти самата иди я извикай.

Изражението на Акса изразяваше безпокойство. Тя бързо събра нещата си, прибра ги в чантата и напусна терасата. Докато излизаше, Андромаха я чу да си мърмори: „Тя няма да дойде.”

Вероятно е права, помисли си тя. Касандра бе трудна като дете. Странността й и дарбата й да предсказва винаги отблъскваха хората надалеч. Дори онези, които я обичаха, като Андромаха и Хеликаон, се бояха от нечовешкото й умение да предрича бъдещето. Сега момичето бе на четиринадесет и след смъртта на майка си се беше затворила в себе си, бе станала по-тиха и дистанцирана. Като дете тя винаги говореше смело, но сега пазеше думите си толкова старателно, че Андромаха почти усещаше болка от това. Криеше се в сенките на женските покои и храма на Атина, а приятелите й я виждаха все по-рядко и по-рядко

Именно Касандра бе причината за най-скорошния спор на Андромаха с Приам. Царят бе обявил, че момичето ще бъде пратено на остров Тера, както майка й Хекуба и самата Андромаха някога. Касандра прие решението без оплаквания, но Андромаха побесня, щом чу това.

Тя отиде при Приам в мегарона му — сцена на толкова много от техните битки. Той я гледаше, докато прекосяваше голямата зала, за да застане пред него, а очите му жадно блуждаеха по тялото й. Бе чула, че царят е болен, но сега й се струваше силен, макар и да носеше изцапана с вино роба, а очите му да блестяха неестествено ярко.

— Андромаха — каза той. — Напоследък рядко идваш в двореца ми. Но мога да предположа защо си тук. Не си дошла да изразиш почитта си към своя цар. Предполагам, че както винаги идваш да спориш.

— Чух, че Касандра ще бъде пратена в Благословения остров — каза тя тихо. — Очаквах, че ще се консултираш с мен, след като прекарах две години там.

Той се засмя.

— И какво щеше да ми кажеш, ако го бях сторил, дъще?

— Щях да кажа, татко, че пътуването до Тера е твърде опасно. Имах приятелка, която трябваше да преживее ужаса на изнасилването и смъртната опасност от пирати. А сега в онези води плават вражески флотилии.

— Приятелка? — изсмя се той. — Говориш за бегълката Калиопа, чието предателство към ордена създаде нуждата да пращам дъщеря си да я замести. И все пак, какво ли друго би могъл да очаква, който и да е от дъщерята на Пелей — това семейство се дави в предателства и поквара.

Отговорът на Андромаха бе незабавен и леден:

— Ако го нямаше предателството на Калиопа, сега щях да гния в някоя гробница, а синът ми никога нямаше да отвори очи в този свят.

При споменаването на Астианакс, изражението му се смекчи.

— Винаги сме възнамерявали Касандра да служи на Спящия бог. Майка й Хекуба го искаше, а и самата тя го предсказа.

— Ти никога не си вярвал в предсказанията на Касандра — каза Андромаха ядосано.

— He, но ти им вярваш.

Тя знаеше, че няма какво да отговори на това. В миналото бе говорила с Приам за точността на думите на момичето. Нямаше как сега да твърди, че Касандра е сгрешила.

— До Тера ще я изпроводи флотилията на Хеликаон — каза Приам. — В началото на следващата пролет. И нищо, което кажеш, няма да промени решението ми.

Откъм прозореца на балкона повя лек ветрец и Андромаха стана от дивана си, протягайки ръце. Чу звук на терасата зад гърба си и се обърна, очаквайки да види Касандра. Вместо това тъмнокосият принц Диос излезе от сянката на двореца.

— Диос! — Тя почти изтича до него и той хвана и двете й длани в своите. — Толкова бързо си се върнал. Какви са новините от Тива?

— Баща ти е добре, Андромаха. Също и братята ти. Готвят се за война, но засега всички са в безопасност.

— Има ли вести от Хектор? — попита тя. — Питам всеки ден, но изглежда никой не знае.

— Ситуацията в Тракия е усложнена от гражданската война — отвърна той. — И е трудно да отсееш истината от това, което получаваме. Когато за последно чухме нещо конкретно, Хектор и Троянският кон се биеха в планините.

— Как е възможно траките да се бият помежду си, когато заплахата на Микена е надвиснала над тях? — попита Андромаха разгневена. — Това е толкова глупаво.

— Колко добре познаваш скорошната история на Тракия?

— Слабо — призна тя. — Цар Ейоней бе добър владетел и нямаше войни. Сега земята им е разкъсвана от въстание.

Диос седна на дивана и си наля чаша вода.

— Да ти разкажа ли за Тракия или искаш да говорим за по-приятни неща?

— Неща, по-пристойни за ушите на жени?

Принцът се засмя.

— Ти не си като другите жени, Андромаха, и аз няма да бъда въвлечен в подобна яма със скорпиони.

— Тогава ми разкажи за Тракия.

— Проблемът е и племенен, и исторически — отвърна той. — В тракийските земи живеят няколко племена, но двете най-силни са киконите и идоноите. Преди да се родиш, Ейоней — царят на киконите — надвил източните племена на идоноите и присъединил земите им в по-голямото общо обединение. За да подсигури успеха си, той избил хиляди от тях. Повечето идонойски лидери били екзекутирани и царската линия била унищожена. Ейоней компенсирал това дивачество с щедрост към завладените градове, позволявайки им собствено управление. Също така създал печеливши търговски маршрути, които да донесат богатство на идоноите, като така си подсигурил едно поколение несигурен мир. Смъртта на Ейоней в Троя по време на Игрите обаче отприщи стари междуплеменни вражди. Идоноите сега са тласкани и подкрепяни от Агамемнон и са се надигнали срещу Резос в опит да спечелят отново наследствените си земи и да се освободят от властта на киконите.

— Която ще бъде заменена от микенска власт — отбеляза Андромаха.

— Така е, но старата омраза отмира трудно.

— Хектор говори с голямо уважение за Резос — каза тя. — Със сигурност двамата заедно ще надделеят, нали?

Диос обмисли въпроса.

— Резос е чудесен млад мъж и би станал добър цар, ако народът му позволи. Но дори и без външни подстрекатели и микенски подкрепления, гражданската война щеше да е трудна за спечелване. А при положение, че от Тесалия и Македония се изсипват вражески войски, ситуацията е ужасна. Царските сили вече са петорно по-малко от противниковите. Хектор иска Резос да удържи Тракийската равнина и земите източно от река Нестос като буфер между Микена и Хелеспонт. Но това започва да изглежда все по-невъзможно.

— Хектор е известен с постигането на невъзможни неща — отбеляза Андромаха.

— Наистина е така. Тъжната истина обаче е, че той може да триумфира в няколко десетки битки и пак да не спечели войната там, но е нужно да загуби само една и Тракия ще падне — Диос й се усмихна и тя отново видя приликата му с Хеликаон. Бащите им бяха братовчеди и кръвта на Илос течеше силна във вените им. При мисълта за Хеликаон, умът й се върна при спящото дете и сякаш бе прочел мислите й, Диос каза: — Нека сега говорим за по-приятни неща. Как е момчето?

— Ела и виж — отвърна тя.

Двамата заедно влязоха в стаята на Астианакс, където червенокосото момче беше будно и беснееше, нетърпеливо да излезе и да си играе. Той беше гол и скочи от малкото си легло, като се мушна през ръцете на младата си бавачка. След това се затича на терасата, а пухкавите му ръчички и крачета се мятаха във всички посоки, докато се опитваше да избяга.

Прислужницата го извика напразно, но после Диос каза твърдо:

— Астианакс!

Детето незабавно спря при звука на дълбокия мъжки глас и се обърна, за да види чичо си. Устата му се отвори и той зяпна Диос удивено.

Принцът вдигна момчето и го хвърли високо във въздуха. Детето изгука, а после изпищя от радост и пронизителният му вик изпълни ушите им. Диос нямаше собствени синове и се усмихна на щастливата реакция на момчето. Щом го свали долу, Астианакс се пресегна отново, за да го вдигнат пак.

— Много е смел — каза Диос. — Наистина е син на баща си.

Той пак хвърли детето, този път по-високо. Докато гледаше шумната им игра, Андромаха не беше забелязала тихата поява на Касандра на терасата. Когато забеляза момичето, се обърна към него с усмивка. Касандра стоеше с ръце зад гърба си и полускрито лице под дългата черна коса, както обикновено. Носеше безцветна тъмна роба без колан, а краката й бяха боси.

— Касандра, не съм те виждала от дни. Искала си да говориш с мен?

Диос свали момчето и излезе на терасата да прегърне сестра си, но тя се отдръпна от него, потъвайки в сянката на сградата.

— Опитала си се да ми попречиш да отида на Тера — каза тя на Андромаха, без да обръща внимание на Диос и детето. Гласът й трепереше.

— Само сега, докато има война — отвърна червенокосата жена. — Щом Великата зеленина отново е безопасна, можеш да идеш на Благословения остров, щом искаш. Има много време. Ти си само на четиринадесет.

Няма много време — отвърна момичето гневно. — Трябва да отида там. Нямам избор. Татко е прав, Андромаха — винаги се опитваш да се месиш в живота на другите хора. Защо не ме оставиш на мира?

— Само се опитвам да те опазя, сестро — каза Андромаха.

Касандра се изпъна и когато заговори, треперенето бе изчезнало от гласа й:

— Ти не можеш да опазиш никого, Андромаха — каза тя меко. — Трябваше вече да си го разбрала. Последните няколко години не те ли научиха на това? Не можа да спасиш Лаодика, нито Калиопа. Не можеш да опазиш това момче от болката на света. — Тя посочи към детето, което стоеше неподвижно и я гледаше с широко отворени очи. — Не можеш да опазиш и баща му сред Великата зеленина.

— Не, не мога — отвърна Андромаха с тъга. — Но ще се опитам да спася онези, които обичам. А аз те обичам, Касандра.

Очите на момичето се присвиха.

— Мама казва, че си обичала и нея.

После тя се завъртя на пети и напусна стаята.

XXVIII ТРОЯНСКИЯТ КОН

През Родопите духаше хладен вятър, който люлееше дългата трева на тракийската равнина и шептеше сред върховете на дърветата, покриващи високите хълмове отвъд нея.

Скрит сред дърветата, Банокъл накара коня си да седне и зачака заедно с около хиляда други ездачи от Троянския кон. В равнината долу хиляда и петстотин троянски войници привидни се подготвяха за обедна почивка, разчиствайки земята за готварски огньове. С тях имаше около триста тракийски конници, както и около двеста стрелци. Банокъл не се интересуваше от стратегия. Врагът или щеше да влезе в капана, или нямаше. За едрия войн това беше без значение. Ако не смажеха бунтовниците днес, щяха да ги смажат утре. Или вдругиден.

Той погледна към ездача вляво от себе си — слабия жълтокос Скорпиос. Мъжът бе свалил шлема си. Беше неестествено блед и по лицето му имаше пот. Банокъл огледа линията по-нататък. Навсякъде виждаше признаци на нервност и страх. Не ги разбираше. Ние сме Троянският кон, помисли си за кой ли път. Ние не губим битки. А Скорпиос беше чудесен ездач и превъзходен боец. От какво тогава се тревожеше?

Това беше мистерия, а Банокъл не обичаше мистериите. За това бързо отмахна всякакви мисли за Скорпиос от ума си. Имаше по-важни неща, за които да мисли.

Например, беше гладен. Керванът с продоволствията така и не ги достигна и пропуснаха закуската. Това бе абсолютно недопустимо за него. Никой не трябва да бъде принуждаван да се бие без закуска. Каруците, които дойдоха през високия проход, донесоха резервни мечове и припаси от стрели. Въпреки че доставката бе добре дошла за войниците, чиито оръжия бяха счупени в битките от миналите няколко седмици, Банокъл се разочарова. Припасите им от сирене и изсушено месо бяха привършили и мъжете ядяха само овес, напоен във вода.

Засърбя го под мишницата. Това бе особено дразнещо, защото бронята на ездачите в Троянския кон, беше много сложна — малки припокриващи се бронзови дискове, подобни на рибешки люспи, които обхващаха гърдите, корема и долната част на гърлото. Беше невъзможно да бръкне вътре, за да се почеше.

Конят на Банокъл се размърда под него, а после отметна глава. Той несъзнателно потупа черния врат на животното.

— Спокойно, Гъзолик.

— Защо не идват, в името на боговете? — каза друг изнервен боец отдясно, едър войн с внимателно подрязана разделена на три брада. Юстинос свали шлема си, извади кърпа от колана си и попи потта от избръснатата си глава. Банокъл не знаеше как да му отговори. Как, в името на Хадес, можеше да знае защо не са дошли?

— Мразя това шибано чакане — добави Юстинос.

— Трябваше да закусим по-добре — каза Банокъл.

— Моля?

— Тоя овес кара човек да пърди цял ден. Червено месо преди битката. Така е редно.

Юстинос го зяпна, после отново си сложи шлема и извърна поглед.

Банокъл хвърли поглед към останалите ездачи и видя, че Калиадес е слязъл от коня си и върви към едно високо дърво. Той свали колана със сабята си и шлема, за да се покатери на него в опит да види по-ясно северните полета. Не бяха говорили от дни и дори тогава си размениха само няколко думи за това къде да завържат конете. Сега Калиадес беше офицер и прекарваше твърде малко време заедно с останалите. Дори на сватбата на Банокъл миналата пролет изглеждаше дистанциран и дръпнат.

Калиадес така и не беше преодолял смъртта на Пирия. Така казваше Руж. Беше се затворил в себе си. Банокъл не го разбираше. Той също бе натъжен от смъртта на момичето, но също така бе щастлив, че е оцелял след боя. Хектор ги възнагради със злато и ги включи в Троянския кон. Банокъл си купи малка къща с парите и убеди Руж да дойде да живее с него там. Отне му известни усилия.

— Защо ми е да се омъжвам за теб, идиот такъв? Само ще отидеш да те убият някъде.

Но той успя да преодолее съпротивата й и сватбата им бе радостна.

Банокъл разхлаби леко сабята в ножницата й. Калиадес слезе от дървото и каза нещо на помощника си. Думите му преминаха по редицата.

— Идват.

Банокъл се наведе напред в опит да различи нещо сред дърветата. Видя долните склонове на Родопите, но засега никаква следа от вражески пешаци. В равнината троянските войници бързо сформираха бойни редици, блъскайки се един в друг и привидна паника. Забеляза, че Хектор язди пред първата линия на светлия си кон, а бронята му от злато и бронз блести на следобедното слънце.

— Мислиш ли, че керванът с продоволствията най-сетне е дошъл? — обърна се Банокъл към Скорпиос.

Русият войн се сепна насред слагането на шлема си и го изгледа.

— Откъде да знам? И защо да ми пука? — отвърна той. — Всеки момент ще се потопим в кръв и смърт.

Банокъл се ухили.

— Да, но после ще трябва да ядем.

През пролуката сред клоните той видя появата на първите вражески войници. Някои бяха тежко бронирани и с дълги щитове, но мнозинството около тях изглеждаха като обикновени бунтовници с кожени нагръдници или подсилен лен. Дрехите им бяха ярки, като се започнеше от жълтите им наметала и зелените им панталони на райета и карета. Много от тях бяха боядисали лицата си с алени или сини линии. Оръжията им бяха копия и брадви, макар и някои да носеха мечове с остриета, дълги колкото човешки крак.

Сред вражеските редици се разнесе виеш, боен вик и те се втурнаха към троянската линия. Хектор бе слязъл от коня си и сега чакаше с готов щит в центъра на фронтовата линия.

Вече се виждаше цялата бунтовническа орда и Банокъл ги огледа внимателно. Превъзхождаха отряда в равнината с поне десет към едно. Двадесет хиляди мъже тичаха през откритото поле с бойни викове на уста.

Залп от стрели удари редиците им, но не ги забави.

Троянската фронтова линия се подготви, облягайки се на щитовете си и с изтеглени назад копия. Точно когато врагът ги достигна, троянските ветерани се засилиха напред, за да ги посрещнат. Звуците от битката бяха странно приглушени в гората. Банокъл хвана юздите на коня си с лявата ръка, докато тежкото копие почиваше удобно в дясната.

— Бавно напред! — извика Калиадес.

Хиляда ездачи подкараха конете си напред. Банокъл се приведе под един увиснал клон, направлявайки черния жребец през дърветата. Ярката слънчева светлина огря бронираните ездачи, докато се спускаха по хълма.

Бунтовниците още не ги бяха видели, но скоро щяха да ги чуят.

— Стегната формация!

Банокъл срита коня си и той се затича, докато тропотът на копита не изпълни целия хълм.

Войнът вдигна копието си на нивото на челото, насочил върха напред и леко надолу. Конят му вече галопираше. Той видя, че бунтовниците от тяхната страна се обръщат да ги посрещнат. Вече бе достатъчно близо, за да види паниката, изписана по боядисаните им лица.

И тогава Троянският кон удари ордата. Банокъл заби копието си в гърдите на един едър войн. Докато мъжът падаше, микенецът изпусна дръжката. Той извади сабята си и замахна надолу, разбивайки черепа на бунтовника пред себе си. Сега всичко бе потънало в хаос и писъците на ранените и умиращите изпълваха въздуха. Банокъл насочи коня напред, дълбоко сред редиците на врага. Нечия брадва се заби във врата на жребеца и той падна Банокъл скочи от него и се хвърли към мъжа, на когото принадлежеше оръжието. Нямаше време да вдигне оръжието си, затова заби глава в лицето на война и го запрати на земята. Друг боец замахна с меч към Банокъл, но той го парира, а после отвърна на удара и преряза гърлото на мъжа. Юстинос се появи в мелето и разпръсна враговете, струпали се около него. После дойдоха и други ездачи. Банокъл забеляза кон без ездач и се затича да се качи на гърба му. Точно когато го достигна обаче, животното се дръпна назад и избяга. Двама бунтовници нападнаха Банокъл. Първият размахваше брадва, която той се опита да парира със сабята си. Острието се счупи. Микенецът хвърли дръжката по втория нападател, който приклекна, за да я избегне. Онзи с брадвата вдигна оръжието си отново. Банокъл се втурна към него, сграбчи дръжката и заби глава в лицето му. Войнът отстъпи и изпусна оръжието си. Русият гигант го сграбчи и надавайки боен вик, скочи към втория бунтовник с брадвата. Мъжът не издържа на ужаса и се опита да избяга. Скорпиос го достигна и заби копието си в гърба му.

Банокъл изтича при един повален ездач. Хвърли брадвата си и взе оръжието на мъжа, за да се върне незабавно в мелето пронизвайки, сечейки и кълцайки. Враговете бяха корави и издръжливи, но никой не ги беше обучавал. Биеха се поотделно, търсеха място да размахват дългите си мечове или да използват копията и брадвите си. Но перфектно организираната армия от ветерани ги избутваше все по-близо един до друг. Притиснати от липсата на място, войните започнаха да се отдръпват и да тичат към откритото пространство. Троянският кон ги поразяваше в мига, в който се измъкнеха от мелето. Банокъл знаеше какво ще последва. Вече го бе видял над двадесет пъти. Ордата започна да се пръска като разбит съд. Без организирана съпротива, която да ги спре, тежко бронираните ездачи пронизаха врага до сърцето му и клането започна.

Тракийците започнаха да се паникьосват по цялото бойно поле и бунтовниците се втурнаха да бягат. Конниците ги следваха, избивайки колкото можеха повече от тях.

Банокъл нямаше кон, така че остана. Хектор дойде до него на жребеца си. Шлемът и бронята му бяха покрити с пръски кръв, а ръката с меча беше като боядисана в червено до лакътя.

— Ранен ли си? — попита го той.

— Не.

— Тогава иди да помогнеш на ранените — каза едрият мъж и смушка коня си нататък.

— Някаква следа от снабдителния керван? — извика Банокъл след него. Хектор не обърна внимание на въпроса.

Русият войн почисти сабята и я плъзна в ножницата си. После огледа бойното поле.

Победата им бе пълна, но имаха и сериозни загуби. Помогна заедно с други войници на лечителите да изнесат поне стотина трупа. Нямаше голямо значение, че мъртвите врагове са хиляди. На тяхно място бяха готови да дойдат още хиляди. Свалиха броните и оръжията на умрелите троянци и войниците се събраха, за да сменят счупените си мечове, изкривени шлемове и разбити нагръдници. Самият Банокъл си намери къс меч и богато украсена ножница. Сабята бе добро оръжие, когато удряше от гърба на кон, но попаднеше ли на земята, не бе и наполовина толкова смъртоносна, колкото добрия стар меч.

Вдясно от себе си видя група тракийски затворници, разпитвани от троянските офицери, сред които и Калиадес. Банокъл ги погледа известно време и въпреки че не можеше да чуе какво си говорят, по мрачните лица на пленниците разбра, че не издават много. Хектор не позволяваше измъчването на затворници, което за русия войн беше зверски глупаво. Повечето хора ти казваха всичко, което искаш да чуеш, ако ръцете им бяха наврени в огъня. И как можеше войн като Хектор да е толкова гнуслив? Банокъл го бе виждал да се втурва към врага като разярен лъв. Умовете на генералите и принцовете бяха мистерия за Банокъл.

Продоволственият керван пристигна след мръкване и той се присъедини към останалите войни около огъня. Плешивият Юстинос бе там, както и Скорпиос, чиято дълга руса коса бе вързана на опашка, висяща между тесните му рамене. Трима от мъжете бяха непознати за Банокъл, но последният бе строен ездач с изгърбени рамене на име Урсос. Двамата с Банокъл бяха тренирали заедно в Троя.

— Поредната победа — каза троянецът, когато русият гигант седна до него. — Почнах да им губя бройката.

— Изгубих си коня — измърмори Банокъл. — Старият Гъзолик беше добър жребец.

— Може би него са ни сготвили — смотолеви Урсос. — В кервана няма месо. Само още скапан овес.

Докато говореха, един ездач премина през лагера в галоп. Мъжете се пръснаха пред пътя му. Мъжът спря рязко животното близо до Хектор и офицерите му и скочи на земята.

— Това изглежда важно — каза Урсос, след което стана и отиде да чуе съобщението.

Банокъл остана на мястото си. Нощта бе хладна, огънят — топъл, а миризмата на печено месо го опияняваше.

Урсос се върна след малко и се свлече на земята.

— Е, това обезсмисля изцяло днешната победа.

— Защо? — попита Банокъл.

— Ахил е нахлул с цялата тесалийска армия и е превзел Ксантея. Резос е бил отблъснат до Калирос в планините. И нещо може би още по-лошо — Одисей е превзел Исмарос и вражеските галери сега блокират морето.

— Това не звучи добре — съгласи се Банокъл.

Урсос го изгледа.

— Не знаеш къде са тези места, нали? Нито дали са важни?

Русият войн сви рамене.

— Приятелски или вражески градове. Друго не ми трябва да знам.

Урсос поклати глава.

— Ксантея пазеше река Нестос. Нашите кораби пътуват по тази река до старата столица Калирос. Сега, когато градът е превзет, няма да получаваме провизии. А ако Калирос падне, ще имаме вражески армии от три страни — север, юг и изток.

— Значи ще ги смажем и трите — каза Банокъл.

— Оценявам оптимизма ти. Но започнахме с над осем хиляди мъже. Сега имаме около три хиляди. А врагът става все по-силен с всеки изминал ден. Сега, когато Исмарос е в ръцете на врага, моретата ще са чисти за Одисей. Флотата му може да отплава до Карпеа и да потопи нашите кораби. Тогава няма да има път за връщане.

Банокъл нямаше желание да спори. Вече бе забравил имената на градовете, които Урсос така внимателно му бе описал. Що се отнасяше до него, те бяха спечелили битка, бяха се нахранили добре с месо и ги водеше Хектор — най-великият генерал из Великата зеленина. Щяха да продължат да се бият и да продължат да печелят. Или пък щяха да продължат да се бият и да загубят. И в двата случая Банокъл не можеше да стори нищо повече, така че се надигна на крака и отиде до огъня за още една порция конско месо.


Разпитът на затворниците не им каза нищо, което Калиадес вече да не знаеше. Мъжете бяха идонои от градовете в далечния запад. Поражението щеше да ги отблъсне за известно време, но по никакъв начин нямаше да приключи въстанието.

Той остави пленниците и се загледа в Родопите. По върховете все още имаше сняг и над тях се спускаха тъмни буреносни облаци.

Колко още битки можеха да спечелят? Четиристотин и единадесет мъже бяха умрели днес, а повече от двеста имаха рани, които щяха да им попречат да се бият известно време. От останалите малцина нямаха някакви наранявания — от драскотини и навяхвания до мозъчни сътресения и дребни счупвания на пръстите.

Западна Тракия и земите на идоноите вече бяха недостъпни за тях и повече нямаше да успеят да си ги върнат. Отвъд Родопите страната вреше и кипеше от въстанието. На юг само широката река Нестос и цитаделата в Калирос пречеше на врага да се изсипе в Източна Тракия и да прекъсне пътя за отстъпление на троянците. А сега Ахил бе превзел Ксантея.

Откъм заснежените върхове започна да духа студен вятър, който развя наметалото на Калиадес. Когато Хектор му подари дрехата преди година, в деня, когато стана офицер, наметалото беше ярко като огрян от слънцето облак. Сега изглеждаше блатистосиво, изцапано с изсъхнала кръв. Един помощник му донесе чиния с месо. Калиадес му благодари и се оттегли, за да седне на едно паднало дърво. Нямаше апетит и се хранеше само по навик. На известно разстояние видя Банокъл, седнал до огън да приказва с изпития Урсос.

На Калиадес му липсваше компанията на великана. Спомни си за Пирия и въздъхна. Бяха минали вече три години, а лицето й все още го преследваше. Тежестта на мъката му от загубата й никога не отслабваше и той знаеше, че не може да понесе друг такъв товар. За това реши, че е по-добре да не обича никого и да избегне другарството.

Мигът на това решение дойде на сватбата на Банокъл. Тогава той стоеше в далечния край на градината, гледаше танците и слушаше подхранвания от виното смях. Банокъл се мотаешe наоколо пиян и щастлив. Голямата Руж го гледаше с обич. Калиадес внезапно се почувства като призрак — отдалечен и безплътен. Радостта от събитието се носеше край него без да го докосне и за миг. Постоя кротко още известно време, а после се измъкна и излезе сред широките улици на Троя. Една курва се приближи към него — слаба жена с руса коса. Калиадес й позволи да го отведе до малка къща, която вонеше на евтин парфюм. Сякаш като в сън, тя свали дрехите му и легна в леглото без да съблече своите. Не пожела да махне жълтата си рокля, само я вдигна, за да може да влезе в нея. В един миг той прошепна „Пирия!”.

— Да — отвърна курвата. — За теб съм Пирия.

Ала тя не беше и Калиадес се унизи да избухне в сълзи и да захлипа неконтролируемо. Не бе плакал от малко дете, докато гледаше мъртвата си сестра. Курвата се отдръпна от него и той я чу да налива вино. Помъчи се да спре потока на сълзите, но не знаеше как.

Накрая тя се наведе над него.

— Трябва да си вървиш — каза му.

Липсата на съчувствие в гласа й проби стената на мъката му. Той бръкна в кесията си, извади няколко медника и ги хвърли на леглото. После се облече и излезе в озарения от слънцето град.

Сега, седнал на поваленото дърво, чу, че някой се приближава. Завъртя се и видя Хектор. Принцът носеше две чаши разредено вино и подаде едната на Калиадес, преди да седне до него.

— Студена нощ — каза той. — Понякога си мисля, че лятото няма място сред тези планини. Сякаш скалите държат зимата дълбоко в себе си.

— След битка винаги изглежда, че е по-студено — отвърна Калиадес. — Не зная защо е така.

— Нито пък аз. Понякога обаче ми изглежда подходящо. Предполагам, че затворниците не са казали нищо?

— Не. Нито пък очаквах да го сторят. Веднъж щом осъзнаха, че не ги чака болка, смелостта им се върна.

Хектор се усмихна изморено.

— Ти не си единственият, който изисква мъчения, Калиадес. Много от офицерите ми ме увещават да прилагам по-сурови мерки.

— Прави са. Ако си спомням правилно, миналата година открихме един от нашите съгледвачи с отрязани ръце и извадени очи. Правилата за поведение, на които настояваш, ни струват човешки животи.

— Да, така е — съгласи се Хектор. — Но няма да допусна действията ми да бъдат водени от вражеската злоба. Работа на генералите е да гледат отвъд днешния ден или настоящия сезон. Защо мислиш, че въстанието е събрало такава сила?

— Заради смъртта на цар Ейоней — отвърна Калиадес. — Той падна от коня си по време на сватбените игри.

— Не е вярно — каза Хектор. — Беше повален от камък, запратен от убиец, платен от Агамемнон. Но не смъртта му е причината да се бием тук. Когато Ейоней е нахлул и превзел родните земи на идоноите преди двадесетина години, той изклал и целия царски род — мъже, жени и деца. Изтребвал е населението на цели градове, рязал е десните ръце на мъжете, които са се били срещу него. Други е ослепявал. Изплашил е народа си с прояви на чудовищно дивачество.

— И е спечелил — отбеляза Калиадес. — Земята е била обединена.

— Да, така е. Но и е посял семената на този катаклизъм. Няма семейство сред идоноите, което да няма свой собствен мъченик или роднина, който е страдал ужасно. Децата им са израснали с омразата към киконското племе. Затова Агамемнон разпали въстанието толкова лесно. Един ден — надявам се скоро — Троя ще трябва да сключва договори с идоноите, може би за бъдещ съюз. Ще искаме да станем приятели. Така че няма да следвам пътя, извървян от Ейоней. Никой няма да може да каже, че троянците са изклали децата им и са изнасилили жените и майките им. Никой ослепен мъж няма да разказва на синовете си „Вижте какво ми сториха онези зли хора!”

Калиадес погледна към принца.

— Грешиш, Хектор. Това е война, в която има само два възможни изхода. Или Агамемнон ще триумфира и Троя ще бъде изкормена от пламъците развалина, или ние ще унищожим него и съюзниците му. Ако измъчването на един затворник означава разкриване на вражеските планове, имаме по-голям шанс да ги надвием. Толкова е просто.

— Нищо не е толкова просто — отговори Хектор. — Какво ще означават поражението или победата ни тук след сто години?

Калиадес се обърка.

— Не разбирам какво искаш да кажеш. Ние няма да сме тук след сто години.

— Не, няма. Но киконите ще бъдат, както и идоноите, и микенците, а да се надяваме и троянците. Това, което сторим сега ще има значение тогава. Дали всички все още ще се мразим и ще копнеем за отмъщение заради отминали престъпления? Или ще живеем в мир със съседите и приятелите си?

— Не ме интересува какво може да стане след сто години — извика Калиадес. — Ние сме тук сега. Бием се сега. И губим Хектор!

Принцът допи виното си и въздъхна.

— Да, губим я. Мислиш ли, че измъчването на няколко затворника ще промени това? След като Исмарос падна, врагът ще се изсипе по целия бряг и ще ни отреже пътя за отстъпление. Ако не получаваме подкрепления и провизии или нови оръжия, рискуваме да бъдем нарязани на парчета. Като генерал разбирам, че трябва да се оттеглим до брега, да стигнем до Карпеа и корабите и да прекосим проливите до Дардания. Тракия е изгубена и трябва да спасим армията. Но като Хектор, синът на Приам, не мога да последвам собствения си съвет. Баща ми нареди да победя всички врагове и да възстановя Резос като цар на обединена Тракия.

— Сега това е невъзможно — каза Калиадес.

— Да, вероятно е така. Но докато погромът не стане неизбежен, Калиадес, съм длъжен да остана. Ще отидем до Калирос и ще подкрепим младия цар. Ако имаме късмет, ще смажем Ахил и тесалийците му и ще съберем нова сила, за да си върнем Ксантея.

— Знаеш, че това няма да стане — отвърна Калиадес. — В най-добрия случай ще ги удържим няколко месеца.

— За тези няколко месеца може да се случи какво ли не. Тежките есенни дъждове ще забавят провизиите им и ще отворят морето за нас. Свирепата зима ще деморализира обсадилите ни войници. Приам може да сключи мир с Агамемнон.

Калиадес поклати глава.

— Това последното няма да се случи. Прав си, Хектор, ние сме войници и наш дълг е да се подчиняваме. Сега обаче заповедите ни са безсмислени. Бяха ни дадени, когато имаше някаква надежда за успех. Ако ги следваме сляпо, сега ни чака само смърт.

— Да, така е — призна Хектор. — Е, ще яздиш ли с мен, Калиадес?

Всички ще яздим с теб, Хектор. До победата или поражението.

XXIX СИРАЦИ В ГОРАТА

В продължение на шест дни армията на Хектор се придвижваше на юг през Родопите. Пътуването беше бавно и изпълнено с опасности. Някъде назад идонойската армия ги търсеше усилено. Отпред ги очакваше широката река Нестос, където тесалийските войски и втора идонойска армия притискаше цар Резос в Калирос. Всички мъже знаеха, че вероятно ще има сериозна битка още щом видят града.

Сега троянската армия не получаваше провизии. Дажбите бяха малки, а отряди от ловци ежедневно яздеха сред горите, търсейки дивеч. Дори когато ловът се увенчаеше с успех, резултатът беше потискащо недостатъчен за изхранването на три хиляди мъже.

Банокъл, който имаше нов жребец — петнист сив кон със злобни очи — яздеше с Урсос и двадесетина други войници пред основната армия, оглеждайки местността за вражески отряди. Дългите копия бяха изоставени и ездачите носеха фригийски лъкове, както и сабите си. Заповедите им бяха много точни. Да избягват директен конфликт и ако зърнат враг, да пратят ездач, който да докладва.

Урсос командваше отряда и отговорността го правеше гневлив. Настроението му не се подобряваше от това, че Банокъл постоянно го наричаше „генерале” и останалите бързо подеха новия му прякор.

Следобед младият конник на име Олганос видя диво прасе в шубрака. Тримата с Юстинос и Скорпиос се втурнаха да го преследват. Урсос нареди да спрат, докато трае ловът, и останалите от отряда отведоха конете си до група дървета, където слязоха на земята. Не бяха видели и следа от вражески войници, въпреки че по-рано през деня бяха мернали няколко горяни да секат дървета над реката. Мъжете се оказаха от киконите и казаха на Урсос, че са се скрили от идонойски отряд преди два дни.

Олганос и ловците се върнаха триумфиращи, понесли мъртвото прасе. Животното беше доста мършаво, но те го изкормиха и го разфасоваха, накладоха огън, сложиха го на прът над него и се разположиха наоколо, докато месото се печеше.

Банокъл отиде до дърветата и приседна, оглеждайки земята на юг. Тя бе зелена и плодородна, с ниски хълмове и гористи долини. Добра местност за земеделие, помисли си той. Не като сухата ферма, в която бе роден, където семейството му едва оцеляваше и винаги гладуваше. Представи си къща на склона долу. Наблизо имаше поток. Хладна вода през лятото, нежен бриз, който се носи през дърветата. Човек можеше да отглежда коне, прасета или овце. Може би и трите. Зачуди се дали Руж би желала да живее сред планините, далеч от градовете.

После видя дима на хоризонта — огромни стълбове, издигащи се над далечните хълмове.

Банокъл се надигна на крака и извика Урсос. Водачът на отряда дойде и застана до него, загледан мълчаливо в дима.

— Мисля, че е горски пожар, а ти? — попита накрая.

Банокъл сви рамене.

— Възможно е. Не зная какво има зад тези хълмове.

Другите мъже се събраха наоколо. Олганос — млад мъж с ястребов нос и черна къдрава коса — изрази гласно тревогата, която всички изпитваха:

— Според тракийските съгледвачи би трябвало да достигнем Калирос утре. Какво ще стане, ако този пушек е от горящия град?

— Не казвай това! — изсъска Урсос. — Ако Калирос е паднал, всички сме мъртви.

— Говори за себе си, генерале — отсече Банокъл. — Аз обещах на Руж, че ще се върна и никакви козоебци-идонои няма да ме спрат. Нито пък каквито и да е други козоебящи копелета от каквато и да е козоебяща държавица.

— Умът на философ, езикът на поет — отбеляза младият Олганос с усмивка. — Нямат ли край талантите ти?

Банокъл не му отговори. Пушекът в далечината помрачаваше настроението му.

Мъжете се върнаха сред дърветата и се наядоха с печено прасе, след което се качиха по конете си и продължиха на юг.

Яздеха предпазливо в разпокъсана редица, защото земята бе неравна от внезапно появяващи се дупки и дерета, както и групи дървета, които можеха да крият вражески войници. Неколцина ездачи държаха лъкове в ръцете си със стрела, поставена на тетивата. Банокъл, който съвсем не беше опитен стрелец, стоеше бдителен, готов да засили коня си или към, или настрана от всеки враг, който би се появил наоколо.

С наближаването на здрача изкачиха и последния хълм. Урсос нареди да спрат под върха му и всички слязоха от конете, придвижвайки се бдително до горе. Най-ужасните им страхове се оправдаха. Под тях градът-крепост Калирос гореше и виждаха вражеските войници, понесли плячка извън стените. До един огромен лагерен огън Банокъл зърна група мъже, вдигнали дълги копия, на които бяха нанизани глави. Около тази ужасна картина се беше струпала огромна тълпа, размахала мечове и надаваща радостни възгласи. Банокъл огледа откритата местност около източната стена. Виждаха се няколко хиляди бойци. В града щеше да има много повече, както и в лагера около западната стена, която не се виждаше от тук. По реката отвъд града имаше десетки кораби.

Урсос се придвижи до него.

— Как мислиш, колко войници? — попита той.

Банокъл сви рамене.

— Между десет и петнадесет хиляди. Мнозина от тях не са идонои. Нямат боя. Нямат панталони. Мисля, че са микенци или тесалийци.

Урсос изруга тихо.

— Погледни реката. Идват още галери. Ако продължат нататък и блокират Хелеспонт, няма да се приберем у дома, дори да достигнем корабите в Карпеа.

— Е, няма смисъл да седим тук — каза Банокъл. — По-добре да се връщаме.

Урсос свали шлема си и прокара пръсти през дългата си черна коса.

— Хектор ще иска да научи колко бързо ще тръгнат отново, както и в каква посока. Може да тръгнат на изток, за да ни пресекат пътя, или на север, за да ни пресрещнат в планините.

— Или и двете — каза Олганос, който слушаше разговора.

— Да. Или двете.

— А има и друга идонойска армия някъде зад нас — изтъкна Олганос.

Урсос се обърна към Банокъл.

— Ти остани тук с петима мъже и вижте накъде ще тръгне врагът. Аз ще тръгна с останалите от отряда обратно при Хектор и ще спра похода. Щом врагът започне да се движи, се насочете на север и се присъединете към нас възможно най-бързо.

— Защо ти не останеш? — попита Банокъл.

— Защото съм шибаният генерал, както сам не спираш да изтъкваш. Оставям те начело, Банокъл. Не прави нищо необмислено. Само събери информация и си тръгни, щом я получиш.

— О, не искаш да превземем обратно крепостта, така ли?

— Не, никак. — Урсос въздъхна. — Просто се пазете. — Той се завъртя към Олганос. — Ти също оставаш като втори по ранг.

— Втори по ранг от петима? Не съм сигурен, че ще се справя с отговорността.

— Аз пък съм твърдо убеден, че не можеш — сопна се Урсос. — Но мислиш бързо — добави с малко по-мек тон. — И имаш самообладание. Ще оставя още Енион, Скорпиос, Юстинос и Керио с теб. Някакъв проблем?

Банокъл обмисли въпроса. Керио създаваше проблеми — беше хитрец, който постоянно се опитваше да го дразни. Но пък бе добър боец и отличен стрелец.

— Няма проблеми, Урсос — каза накрая той.

— Може би не е зле да смениш коня на Енион — вметна Олганос. — Той е по-стар и бавен от другите, а утре може да ти дотрябва скорост.

— Добра идея — съгласи се Банокъл. — Винаги съм обичал да имам някой под ръка, който да се занимава с мисленето.


Луната висеше високо над гората, но Скорпиос не можеше да заспи. Битките и войната му бяха писнали и копнееше с цялото си сърце да не бе избягал от фермата на баща си, за да се присъедини към армията. Все още си спомняше яркото утро преди две години, когато капитанът, набиращ доброволци, пристигна в селището с блестяща броня и шлем. В онзи ден Скорпиос го виждаше като най-красивия човек на света. Офицерът слезе от коня си насред пазарния площад и извика на събралите се:

— Народът ви е във война, троянци. Има ли герои сред вас?

Тогава Скорпиос бе само на четиринадесет, но пристъпи напред с другите мъже и изслуша думите на офицера за злината на микенците и как те са изпратили убийци да отнемат живота на жената на Хектор. Скорпиос никога не бе посещавал Троя, но знаеше за Властелина на битките и неговата жена Андромаха, която бе простреляла убиец със стрела, точно преди да погуби царя. За него имената на великите бяха наравно с тези на боговете и той бе запленен от разказа на войника за златния град и нуждата от смели мъже, които да вдигнат меч, за да го защитят.

В онзи момент подобно нещо се стори на младежа неизмеримо по-вълнуващо от това да се грижи за добитъка, да стриже овце или да реже главите на пилетата. Офицерът каза, че само мъже на възраст над петнадесет лета могат да се запишат, но Скорпиос бе висок за възрастта си и направи крачка напред с около двадесетина други младежи. Войникът им каза какви достойни войни ще станат и колко се гордее с тях. Баща му никога не бе казвал, че се гордее с него заради каквото и да е. Думите, които чуваше от него, бяха най-вече „мързелив”, „тромав”, „немарлив” и „нехранимайко”.

Две години по-късно думите на войника не звучаха толкова златни. Скорпиос бе видял как четирима от приятелите му биват осакатени, а други петима — убити. Останалите бяха разпръснати из троянските отряди, които все още се намираха в Троя. На шестнадесет години той бе ветеран, опитен с лъка и меча, който бе раняван два пъти и сега всеки ден се молеше на великата богиня да го опази, за да може да се върне във фермата на баща си, където щастливо да събира кравешки лайна до края на дните си.

Долови нечие тихо хъркане и се надигна. Видя Банокъл, който спеше срещу него под клоните на едно дърво. Този човек бе напълно безстрашен. Скорпиос имаше чувството, че смелостта на война би трябвало да го вдъхновява, но вместо това ставаше обратното. Колкото по-спокоен изглеждаше Банокъл в битка, толкова повече той трепереше и си представяше как лежи на бойното поле, хванал в ръце собствените си черва.

Видя, че Юстинос седи под лунната светлина и бръсне темето си незаинтересовано с малкия си бронзов нож. Скорпиос огледа и останалата част от лагера. Енион и Олганос ги нямаше, но слабият червенокос Керио стоеше наблизо. Скорпиос не го харесваше, защото винаги се оплакваше. Това обаче нямаше значение, защото Керио бе добър боец и човек, на когото можеш да разчиташ до себе си по време на битка.

Червенокосият войник се изправи с едно плавно движение и отиде да клекне при Юстинос и Скорпиос.

— Само го чуйте как хърка — прошепна той с глас, изпълнен с презрение. — Как можа Урсос да го остави начело? У дома имам две хрътки с повече акъл от него.

Юстинос сви рамене и продължи да се бръсне. Скорпиос изгледа Керио и антипатията надви.

— Забелязвам, че шепнеш и го казваш само докато Банокъл спи.

— Страхливец ли ме наричаш, малко катамитче?

— Не, просто отбелязва наблюдение — вметна спокойно Юстинос.

— O, а сега има нужда ти да говориш вместо него, така ли?

Скорпиос искаше да се защити, но истината бе, че се боеше от Керио. Нещо в този човек го притесняваше, някаква нередност в очите му. Затова си замълча. Юстинос приключи с бръсненето и прибра ножа в малкия калъф на колана си.

— Знаеш ли, Керио — каза той с равен глас и отегчен тон. — Никога не съм те харесвал. Ако трябваше да избирам между това да следвам Банокъл или теб, винаги бих избрал Банокъл. Всъщност, ако изборът е между теб и някоя от тия хрътки, които спомена, ще взема кучето.

Сега беше ред на Керио да замълчи. Той хвърли убийствен поглед на Скорпиос и се отдръпна, облягайки се на едно дърво

— Това не е човек, когото искаш за враг — каза Скорпиос.

— Няма човек, когото да искам за враг, момче. — Юстинос го изгледа сериозно. — Виждал съм те как се биеш. Нямаш причина да се боиш от него.

Скорпиос се опита да прикрие смущението си.

— Не се боя от него.

Юстинос сви рамене и се излегна. Младежът въздъхна.

— Всъщност ме е страх. По време на битка, когато атакуваш заедно с другарите си, е различно. Но с Керио… боя се, че щом заспя и ще ми пререже гърлото.

Юстинос кимна.

— Знам какво имаш предвид, но не мисля, че е толкова лош. Просто е луда глава. Истината е, че и той се страхува също толкова, колкото и всички ние. Цялата тази страна е смъртоносен капан.

— Ти изплашен ли си?

— О, да.

— Ами Банокъл? Мислиш ли, че той се бои?

Юстинос се ухили.

— Знаеш историите не по-зле от мен. Спасил е принцеса oт пиратите, после господарката Андромаха от убийци. Това го прави специален. Но онова, което ми спира дъха е, че е женен за Голямата Руж — най-страховитата курва в Троя. Мъж, който е способен на това, не се бои от нищо.

Енион дойде иззад дърветата, пусна лъка и колчана си на земята и седна до тях. Свали шлема си и се прозина широко.

— Мога да спя цял сезон — каза той. — Очите ми са толкова гурелясали, че ме е страх да не мигна, за да не си нарежа клепачите.

Той се почеса по черната брада, а после се просна на земята.

— Видя ли нещо? — попита го Скорпиос.

— Много хора бягат на изток, а градът още гори. Аз самият с радост ще тръгна на изток утре сутринта. Сега, щом Калирос падна, ще си ходим вкъщи. Това ми стига.

— Не мислиш ли, че Хектор ще се опита да си върне града? — настоя Скорпиос.

Енион стана и изруга.

— Защо трябваше да казваш това? Сега никога няма да заспя.

— Нямаме нужните хора, за да си върнем града — каза Юстинос. — Така че спи спокойно. Утре ще видим накъде тръгват и ще се върнем при армията. После потегляме към Карпеа и дома.

— Дано Зевс чуе думите ти и да ги превърне в истина — каза Енион. — Кой от вас ще смени Олганос?

— Аз ще ида — каза Скорпиос. — Така и така не мога да заспя.

Точно тогава чуха детски вик, който проехтя сред дърветата.

Банокъл се събуди на мига и стана, изваждайки меча си. Юстинос грабна шлема си и го сложи. Скорпиос скочи на крака заедно с Енион и Керио.

Младият Олганос дотича през дърветата. Банокъл го пресрещна и другите се струпаха наоколо му.

— Боен отряд от идонои — прошепна войникът. — Десет, може би малко повече.

— Вземете си лъковете — нареди Банокъл.

— Урсос каза да избягваме битките — отбеляза Керио.

— Наистина беше така — отвърна Банокъл. — Радвам се, че го изтъкна. Сега си взимайте шибаните лъкове и да видим срещу какво сме изправени.

С тези думи той тръгна към дърветата. Скорпиос изтича до огъня и си взе лък и колчан със стрели. След това последва Банокъл.


Звездите блестяха над горската поляна и старата гледачка Мирин се отдръпна от спящите деца. Близо до изоставената дърварска колиба, в която се криеха, имаше поток и тя вдигна сивата си рокля, за да не я намокри, докато приближаваше брега. Схванатите й колена я заболяха, като клекна да пие, но тя бе намерила стара чаша в колибата и сега я потопи в потока. Водата беше хладка и освежаваща и тя отпи дълга глътка. Няколко капки покапаха от малка пукнатина в чашата и се изляха върху ръката й. Тя прокара пръсти през сивата си коса, за да махне част от мръсотията там.

Под лунната светлина видя, че роклята й е разкъсана на бедрото, а по ръкавите й имаше изгаряния.

Мирин не разбираше нищо от обсади и битки, но бе чула войниците от двореца да се хвалят как могат да издържат с месеци. Тя им беше повярвала. И защо не? Те бяха войни и разбираха от битки.

После огньовете се разпростряха сред дървените сгради и вражеските войници се изляха в Калирос, крещейки ужасните си бойни викове. Мирин потрепери при този спомен. В двореца настъпи паника. Младият цар — нейният скъп Резос — поведе царската стража в битката. Неговият помощник — старият Полохос — нареди на Мирин да вземе двете деца и да ги отведе в западната част на града при казармите.

Ала свирепият пожар вече бушуваше из Долния град и Мирин бе принудена да поеме по северните улици. Тя носеше тригодишния принц Обас и стискаше ръката на по-големия му брат — дванадесетгодишния Перикъл. Навсякъде цареше паника и през озарените от пламъците улици тичаха войници и паникьосани граждани, които бягаха към източните порти и откритите земи отвъд. Мирин обаче продължи да се движи на север. После видя битката и осъзна, че няма начин да достигне казармите.

Тъй като не бе сигурна какво да предприеме, тя реши да напусне града през северната порта и да се скрие в горите, докато боят приключи. Тогава й се струваше разумно, защото цар Резос със сигурност щеше да възпре тези гнусни нашественици и утре можеше да се върне с децата. Но от високата им позиция сред дърветата видяха, че огньовете се разпространяват. И по-лошо, видяха как вражески конници преминават през портата и нападат бягащите хора. Клането бе ужасяващо и детегледачката отведе децата по-навътре в гората, за да не виждат убийствата.

Малкият златокос Обас заплака. Огньовете и бойните викове го бяха изплашили, но Перикъл се опита да го успокои. Той бе силно момче като баща си — тъмнокосо, с тъмни очи и винаги сериозно изражение. Обас приличаше повече на майка си — нежната Асирия, която умря при раждане миналото лято.

— Искам вкъщи — изплака Обас. — Искам тате!

— Тате се бие с лошите хора — отвърна Перикъл. — Ще се приберем веднага щом ги надвие.

Дори и тук, високо в гората, Мирин виждаше далечните пламъци над града. В сърцето си знаеше, че Резос не е надвил врага. Знаеше също, че той не би избягал, докато народът му е в опасност. Беше твърде смел за това. Което означаваше, че милото й момче е мъртво. От очите й се отрониха сълзи, но тя ги избърса и се опита да реши какво да стори. Къде можеха да идат?

Стомахът й се сви с първите признаци на паника. Нямаха храна, нямаха пари, а подутите й колене не можеха да я отведат твърде далеч. Дори и сега врагът със сигурност претърсваше града за принцовете, решен да избие царския род.

Да избие царския род.

Мисълта за Резос отново изпълни сърцето й с болка. Вятърът шептеше сред дърветата и тя вдигна поглед към ярката луна, спомняйки си деня, когато за пръв път я бяха отвели до царските покои. Беше толкова отдавна. Казаха й, че малкият Резос е непослушно дете и му трябва строга дисциплина. Цар Ейоней й нареди да го бие с пръчка, ако не я слуша. Мирин никога не го стори. Обикна го от първия миг, в който го видя. Тъй като бе грозна и набита жена, никой никога не я бе ухажвал и тя се беше примирила с живот, отдаден на самотна служба. С малкия Резос обаче откри радостите и болките на майчинството. Видя го как израства от кльощаво момче в прекрасен младеж и силен мъж. Дори и като цар, с всички задължения на войната, които го притискаха отвсякъде, той се усмихваше, щом я видеше, и я прегръщаше. Когато първият му син Перикъл се роди, царят доведе Мирин в двореца, за да се грижи за него. Това бе втората най-велика радост в живота й, защото момченцето приличаше на баща си и като се изключи нейната собствена слабост, сякаш годините се бяха стопили и тя бе отново млада и отново майка.

Дори войната и битките не бяха нарушили радостта й. Вътре в двореца всичко бе спокойно и безопасно, както винаги.

До днес.

Тя чу движение зад гърба си и се обърна, прободена от внезапен страх. Но това не бе вражески войник, а младият Перикъл Принцът приклекна до нея. Мирин незабавно напълни пукнатата чаша с вода и му я подаде.

— Какво ще правим сега, господарю? — попита го тя и в същия миг я изпълни срам. Да, той беше умен и с ум, бърз като ловуващ ястреб, ала си оставаше само момче. Видя как лицето му се сковава, а тъмните му очи се разширяват от страх. — О, съжалявам, миличък мой — прошепна тя. — Просто мислех на глас. Всичко ще се оправи. Сигурна съм!

— Баща ми е мъртъв — каза Перикъл. — Нищо няма да се оправи, Мирин. Сега те ще дойдат за Обас и мен.

Тя не знаеше какво да му каже, а думите му я изпълниха с ужас. Тъмнината наоколо им изглеждаше заплашителна, а шепотът на вятъра в клоните — опасен и зловещ.

— Ще се скрием в гората. Няма… няма да ни намерят.

Перикъл обмисли предложението.

— Ще предложат злато на всеки, който ни залови. Ще се появят ловци. Не можем да останем тук. А и нямаме храна.

Детският глас прониза тишината на нощта:

— Перикъл! Перикъл! — изкрещя малкият Обас, тичайки oт съборетината. По-голямото момче дотича до него и приклекна.

— Не бива да вдигаш толкова шум — каза той строго. — Лошите хора ще ни намерят, ако викаш.

— Искам тате! Искам вкъщи!

— Лошите хора са в дома ни, Обас. Не можем да се приберем.

— Къде е тате?

— Не зная.

Мирин се надигна с мъка на крака и отиде при двете момчета. В същия миг чу движение сред дърветата зад тях. Перикъл скочи на крака и се огледа.

— Тате! Тате! — извика Обас.

Трима мъже излязоха от шубрака. Бяха високи, с дълги, сплетени на плитки руси коси и боядисани лица. Мирин стигна до децата, вдигна по-малкото и го прегърна. Перикъл остана на място, загледан в идоноите и дългите мечове в ръцете им. По дрехите им се виждаше кръв.

— Оставете ни на мира — извика Мирин. — Просто си вървете.

Още седмина войни излязоха от сенките на дърветата със сурови изражения и жестоки очи.

Детегледачката отстъпи към колибата. Водачът на идоноите изгледа Перикъл.

— Приличаш на баща си — каза той. — Ще сложа главата ти на копие до неговата.

Обас започна да плаче и Мирин го потупа по гърба.

— Няма, малкия ми, няма — каза тя. — Спокойно.

Войнът пристъпи към Перикъл и вдигна меч. Момчето не помръдна и го изгледа предизвикателно.

— Давай, страхливецо! — каза то.

После сред поляната се разнесе друг глас:

— Нищо чудно, че вие, козоебци такива, си боядисвате лицата. Не съм виждал по-грозни копелета.

Мирин се обърна и видя едър мъж с блестяща броня, който излезе иззад дърветата зад колибата. Носеше две оръжия — сабя и къс меч.

Идонойският войн се обърна към него, а другите мъже се скупчиха заедно с вдигнати оръжия.

Новодошлият се спря на петнадесетина крачки от водача.

— Е? — попита той. — Защо просто си стоиш? В името на топките на Арес, да не би да си и страхливец, освен че си грозен?

Идоноят изрева от ярост и се затича към война, следван от хората си.

За изненада на Мирин, новодошлият внезапно падна на едно коляно. Залп от стрели изсъска във въздуха над главата му и се заби в нападателите. Четирима мъже паднаха, двама се препънаха назад с черни стрели, излизащи от гърдите им. Войнът с блестящата броня се вдигна на крака и се хвърли към оцелелите идонои. Битката бе кратка и кървава. Новодошлият порази другите войни като ураган, остриетата му не спираха да пускат кръв. Водачът падна, а от гърлото му бликна алена струя. Други двама бяха поразени от стрели. Последният оцелял се завъртя на пети и избяга.

Миг по-късно двама конници се появиха в галоп откъм дърветата с лъкове в ръце и се спуснаха след бягащия войн.

Мирин почувства слабост, виеше й се свят. Опита се да свали Обас на земята, но той се вкопчи в нея. Затова, все така хванала момчето, тя седна, стенейки от болката в лявото й коляно.

Войнът с блестящата броня я подмина и отиде до един oт ранените идонои, който се опитваше да изпълзи към дърветата. После заби късия си меч в гърба на мъжа.

Появиха се още трима мъже с подобна броня. Мирин видя как един от тях отиде до мъжа, който ги беше спасил.

— Заповедите ни бяха да избягваме битките — каза новодошлият и свали шлема си. Беше млад, с тъмна и къдрава коса.

— О, богове, Олганос, това не беше битка! Беше… стълкновение!

— Стълкновение или не, това ни излага на опасност.

— Да не би да съжаляваш, че спасихме децата?

— Не, разбира се, че не. Радвам се, че са живи. Но повече се радвам, че ние сме живи. Знаеш много добре, че трябваше да останем скрити. Ако някой се бе измъкнал, щяхме да се принудим да бягаме, а така нямаше да успеем да завършим мисията си. Мисия, която е по-важна от живота на две деца.

Банокъл видя, че старицата го зяпа с изплашени очи. Остави Олганос и отиде да приклекне до нея. Щом го стори, пухкавото русо дете в ръцете й започна да плаче.

— В името на Арес, момче, вдигаш повече шум от скопено магаре — каза той.

— Брат ми е много млад и много изплашен — каза тъмнокосият младеж.

Банокъл стана и отиде при него.

— А ти не си ли изплашен?

— Изплашен съм.

— Мъдро. Това са плашещи времена. Хареса ми как не се даде на онези тъпаци. Имаш кураж, момче. Сега успокой брат си и го накарай да спре с това квичене. Ушите ме болят от него.

В този миг се разнесе звук от тичащ кон. Банокъл стана на крака, докато Керио се връщаше на поляната, а после дотича до него.

— Предполагам, че сте го убили?

— Естествено, че го убихме! — отвърна слабият ездач. — И оставих Юстинос в края на гората, за да бди в случай, че дойдат още.

Презрението в гласа му подразни Банокъл, но той се помъчи да овладее гнева си.

— Извлякохте ли тялото обратно в гората? — попита русият войн.

— Не, тъпак такъв. Заковах го на едно дърво със знак, който да сочи към нас — отвърна Керио, вдигна крак и скочи на земята.

— Трябва да се погрижиш за това кръвотечение от носа — каза Банокъл.

— Какво кръ…

Юмрукът на микенеца се заби в лицето на другия мъж и го запрати назад. Шлемът му изхвърча и издрънча в близкото дърво. Керио падна тежко на земята и се помъчи да стане, но Банокъл го достигна пръв и го вдигна за косата.

— Ще попитам пак — каза той. — Извлякохте ли козоебеца обратно в гората?

— Да — отговори червенокосия, докато от счупения му нос течеше кръв.

Банокъл пусна Керио, който пак се свлече на земята. После се обърна към другите трима мъже.

— Някой друг от вас, кравешки лайна, иска ли да ме нарече тъпак? Хайде! Излейте си мъката!

Енион пристъпи напред и постоя известно време без да продума, дърпайки брадата си сякаш размишлява. Накрая заговори:

— Честно казано не мисля, че трябва да се включвам в спора, Банокъл, тъй като вече съм те наричал тъпак няколко пъти. Последния път, ако правилно си спомням, беше на сватбата ти, когато реши да танцуваш на масата, падна от нея и си заклещи крака в гърнето за пикаене.

Останалите се разсмяха. Гневът на Банокъл отмина и той се ухили.

— Хубав ден беше — каза той. — Или поне така ми казаха. Не си спомням много от него.

Юстинос се върна в лагера.

— По пътя идват още мъже, Банокъл — каза той. — Изглежда търсят нещо или някого. Трябва да си вървим.

— Кого, в името на Хадес, ще търсят посред нощ? — измърмори Банокъл. — Би трябвало да си празнуват победата.

Олганос го потупа по рамото и посочи старицата и двете момчета. Той отиде до Мирин.

— Вас ли търсят?

— Да, господарю, боя се, че нас.

— Защо?

— Тези момчета са синовете на цар Резос. Идоноите искат да ги убият.

Банокъл помогна на старата жена да се изправи. Пухкавото момченце започна пак да плаче. Олганос се приближи към детегледачката.

— Нека аз го подържа — каза той меко и вдигна момчето в ръце. — Сега ще пояздим един магически кон — обърна се войникът към детето. — Виждал ли си някога магически кон?

— Къде е магическият кон? — попита Обас, забравяйки веднага страха си.

— Зад дърветата. Ще го яздим и ако някакви лоши хора се появят, на него ще му пораснат криле и ще отлетим надалеч от тях. Как се казваш?

— Обас.

— Чудесно име — каза Олганос.

Групата се оттегли край изоставената колиба до мястото, където бяха вързали конете. Банокъл вдигна старицата на гърба на петнистия си сив жребец, а после скочи зад нея. Огледа се и видя Керио, който се препъваше към своя кон.

— Хей, Счупен нос, вземи другото момче с теб.

Керио се качи на коня си, а после се пресегна и издърпа тъмнокосия принц зад гърба си. В далечината Банокъл чу викове и предположи, че някой е открил тялото на идоноя, убит от Керио и Юстинос. Той подкара коня си и поведе групата навътре в гората.

— В безопасност ли сме, господарю? — прошепна старицата.

Банокъл не отговори нищо.

Те не спряха да яздят през цялата нощ, мъчейки се по стръмните каменисти хълмове и гъстите шубраци. Напредваха бавно и трудно, а ездачите слизаха често, за да водят конете и животните да си почиват. Докато слънцето изгрее, жребецът на Банокъл се измори много. Старата жена Мирин беше твърде слаба, за да върви по склоновете, и трябваше да бъде носена постоянно.

Когато първият светлик на деня озари източния хоризонт, Банокъл обяви почивка. Бяха стигнали до върха на покрит с дървета хълм високо в планините и от тази наблюдателница виждаха лесно пушека, който все още се разнасяща над далечния Калирос. Под тях се намираха горите и склоновете, които бяха прекосили, все още потопени в остатъците от нощния мрак. Банокъл не виждаше и следа от хора, но със сърцето си чувстваше, че врагът още ги преследва.

Докато останалите почиваха на една поляна, той се разходи до края на дърветата и седна, за да наблюдава за преследвачи.

Нямаше начин да избягат — не и със старата жена и децата. Единственият начин бе да ги изоставят. Но мисълта не му се нравеше. По време на нощната езда старицата постоянно му благодареше за героизма. Истината бе, че Банокъл не се чувстваше добре в ролята си на водач и бе решил да нападне идоноите, за да се освободи от напрежението. Боят винаги го успокояваше и го караше да чувства, че контролира ситуацията. Не го разбираше, но не го и поставяше под съмнение. От друга страна той бездруго не обичаше въпросите. Онова, което разбираше, бе, че снощната битка не успя да го успокои. Вместо това счупи носа на един от хората си и се озова с три нежелани товара.

Детегледачката го наричаше герой. Във всеки друг момент това би било приятно. Харесваше му да го смятат за герой, особено когато е на сигурно място и виното се лее в изобилие. След спасяването на Андромаха, двамата с Калиадес бяха възхвалявани из целия град. Минаха месеци, преди някой да му поиска пари за пиене или ядене.

Банокъл не знаеше много, но разбираше, че по време на война героите обикновено са идиоти. И по-важно, най-често умираха млади. Той нямаше намерение да умира, когато и да било. Не, реши, децата и детегледачката трябваше да бъдат оставени. Щеше да му е неудобно обаче да го съобщи на старата жена. После му дойде умна идея. Може би ездачите можеха да се измъкнат тихо, докато тя и момчетата спяха.

Банокъл изруга тихо, защото в ума му се появи лицето на Калиадес. Той знаеше, че приятелят му никога не би ги изоставил, но пък Калиадес щеше да измисли някакъв хитър план как да спаси децата, жената и всичките си хора… а вероятно и останалата част от Троянския кон.

Той свали шлема си и се подпря на дървото.

„Нека боговете те благословят”, беше му казала детегледачката. Чумата да ги тръшне всички благословии, помисли. Само ми дай бърз кон, който да не се подхлъзва, и острие, което не се чупи.

Олганос дойде при него.

— Някаква следа от преследване? — попита той.

— Не.

— Изтикват ни на северозапад — добави той.

— Няма друг начин да останем скрити — изтъкна Банокъл.

— Зная, но не можем да продължим в тази посока.

Едрият мъж кимна.

— Ще свием на север, когато се отървем от преследвачите.

— Може да нямаме време — каза Олганос. — Урсос вече е достигнал армията и вероятно те ще тръгнат на изток, към прохода на Килканос. Съгласен ли си?

Банокъл нямаше представа накъде ще тръгнат. Не бе запомнил дори името на прохода.

— Продължавай — каза той.

— Знаем, че ги преследваше идонойска армия. Ако не достигнем прохода скоро, има голям шанс те да стигнат там първи. Тогава ще имаме врагове зад гърба си, които търсят децата, и армия напред, която преследва Хектор.

— Имаш ли план?

— Да, но няма да го харесаш. Трябва да яздим бързо. Не можем да го сторим, освен ако не се отървем от преследвачите. Трябва да се движим сами… и без излишен товар.

— Искаш да оставим децата? — попита Банокъл и настроението му се подобри.

— Не, не искам. Чуй ме, Банокъл. Зная, че имаш репутация на велик герой. Бил си се с пирати да спасиш принцеса и си надвил двадесет мъже, които са искали да убият жената на Хектор. Но тази ситуация е различна. Истината е, че Калирос падна, Резос е мъртъв и Тракия е изгубена. Вече няма значение, че децата са от царския род. Нямат армия, нито влияние, а съответно нямат и стойност. Сега могат само да ни забавят.

— Така ще стане… — започна Банокъл, но Олганос го прекъсна.

— Зная какво ще кажеш. Така че нека го кажа пръв. Да, ще ни забавят, но героите не изоставят хора в нужда. И да, не ми е хубаво да го казвам — мъжът почервеня. — Просто се опитвам да мисля като войник, Банокъл.

— Нищо лошо няма в това да мислиш като войник — отвърна русият гигант.

Олганос изруга и се обърна. После заговори отново и думите му бяха пълни със съжаление:

— Сега просто искаш да ме накараш да се чувствам по-добър, въпреки това, че съм страхливец. — Той въздъхна. — Героите не трябва да се страхуват да умрат заради правдата. Снощи не можах да го осъзная, когато ти рискува живота си за онези деца. Сега обаче го разбирам и изгарям от срам. — Младият мъж погледна Банокъл в очите. — Забрави какво казах. С теб съм.

Банокъл не знаеше какво да каже. За какво, в името на Хадес, говореше тоя? После видя движение в далечината, около града.

— Очите ти са по-остри от моите, Олганос. Виждаш ли армията?

Другият заслони очи с ръка.

— Да, насочват се на юг или поне така ми се струва. Това ще ги отведе към брега.

— Но надалеч от нас — каза Банокъл.

— За известно време. Ако после свият на изток, ще пресекат пътя на Хектор и ще хванат армията точно когато слиза от планините. Трябва да стигнем до Хектор и да го предупредим.

— Съгласен съм. Колко голяма смяташ, че е силата им?

— Трудно е да преценя. Все още напускат. Пет, може би шест хиляди.

— Троянският кон може да ги победи без дори да се изпоти — отбеляза Банокъл.

— Да не забравяш Исмарос?

— Какво за него? — тросна се русият войн, който наистина бе забравил пристанищния град.

— Одисей го завладя, което означава, че на брега ще ни чака още една армия. Ако се свърже с тази, ще имаме двойно повече врагове.

Банокъл се умълча. Всички тези проклети места бяха мистерия за него. Армии, които бродят напред и назад, на юг, север и изток, тръгнали към места, които той не познаваше, и проходи, които не можеше да запомни. Урсос му го беше причинил нарочно. Това беше отмъщение, задето го нарече генерал.

— Наглеждай онези склонове — каза той на Олганос и се върна сред дърветата, надолу по късия склон до поляната, където бяха спрели. Старата детегледачка седеше встрани от войниците, близо до момчетата. Малкият Обас бе в скута й, а по-високият Перикъл — до нея, положил ръка на рамото й.

Банокъл й се усмихна, но тя го изгледа подозрително. Мъжете се струпаха около него със сурови изражения. Чернобрадият Енион заговори пръв:

— Олганос говори ли с теб за… проблема?

— Да. Искаш ли да добавиш нещо?

— Обсъдихме го помежду си, Банокъл. Искаме да знаеш, че сме с теб.

— С мен?

Енион изглежда се чувстваше неудобно.

— Зная, че се шегуваме и изглежда все едно ти се подиграваме, но всички сме горди да се бием редом с теб. Никой от нас нямаше да спаси децата, както го направи ти. И сме наясно, че си нападнал убийците и си спасил господарката Андромаха. Сред останалите от нас няма велики войни, но ние сме войници от Коня. Няма да те разочароваме.

Банокъл огледа другите мъже.

— Искате да задържим децата с нас?

Скорпиос кимна, но Юстинос потърка бръснатата си глава с длан и го изгледа със съмнение.

— Трябва да призная, че според мен Олганос е прав. Вероятно няма да успеем с тях. Но да, с теб съм, Банокъл. Ще отведем децата при Хектор… или ще умрем, докато се опитваме.

Всичко беше като лош сън. Банокъл се завъртя към Керио. Очите на мъжа бяха подути и черни, а около ноздрите му имаше засъхнала кръв.

— Ти какво ще кажеш?

— Нямаш причина да се тревожиш за мен — отвърна той. — С теб съм.

Олганос дотича от склона.

— Двадесетина войни — каза той. — И не много назад.

Банокъл отиде до старата жена и двете момчета. Перикъл пристъпи напред, за да го посрещне.

— Няма да я изоставим — каза момчето твърдо. — Вземете Обас с вас, а аз ще остана с Мирин.

— Никой няма да бъде оставен, момче — каза Банокъл кисело. — Стойте при конете. Ако видите идонои, слизащи надолу по онзи склон, яздете като вятъра. — После той се обърна към хората си и извика: — Вземете си лъковете!

Олганос дойде при него.

— Ще се бием ли с тях?

Банокъл не му отговори, а изтича до коня си и грабна лъка и колчана. После шестимата войни се затичаха нагоре по склона и се запромъкваха през шубрака до края на дърветата. Русият гигант внимателно бутна настрана един гъст храст и погледна.

Малко по-надолу разпокъсана групичка идонойски войни се появи на открито. Бяха двадесет и двама. Начело стоеше слаб мъж с наметало в избелял жълт цвят. Той следваше следите на конете.

Склонът бе стръмен. Банокъл прецени, че трябва да е около триста крачки.

— Виждате ли онази малка група камъни там? — обърна се той към хората си. — Ще ги ударим, когато ги достигнат. Ако нямат смелост, ще се пръснат и ще избягат, а ние ще се отдръпнем и ще продължим да яздим. Ако не, ще ни нападнат, а ние ще продължим да ги удряме. Когато ме видите да пускам лъка си и да тръгвам срещу им, ме последвате незабавно. Сега се разпръснете. Но не много надалеч.

Петимата войни се оттеглиха назад, а после се прокрадваха към по-добри места за стрелба.

Сега Банокъл се чувстваше по-спокоен. Нямаше нужда oт повече решения. Сложи стрела на тетивата и зачака.

Двадесет и двамата идонои приближаваха камъните. Бяха струпани близо един до друг и си говореха. Очевидно не очакваха засада. След като видяха следите, знаеха, че има само шест коня. Тъй като ги превъзхождаха с повече от три към едно, троянците със сигурност щяха да бягат.

Слабият мъж с жълтото наметало подмина камъните и погледна нагоре. Банокъл скочи на крака и прати стрела към него. Тя пропусна… и се заби в бедрото на война зад него. Още пет стрели се забиха в напредващите мъже. Един идоной получи две в гърдите. Последва втори залп. Банокъл отново пропусна целта си и стрелата му удари камък, отскачайки във въздуха. Вече седмина от нападателите бяха паднали.

Той се замоли останалите да се обърнат и да побегнат.

Те се втурнаха нагоре.

Банокъл пусна още една стрела. Този път тя се заби в главата на един тичащ войн, който падна и се затъркаля надолу по склона. Още двама врагове паднаха от добре насочени стрели. Идоноите вече бяха наблизо, на не повече от двадесет крачки от дърветата. Русият войн пусна последната си стрела, хвърли лъка и извади сабята и късия си меч.

Той нададе могъщ боен рев, изскочи от храстите и се затича към дванадесетте оцелели война. Един висок идоной с боядисано лице скочи към него, размахвайки дълъг меч. Банокъл приклекна под острието и промуши със собствения си меч гърдите на мъжа, а после заби глава в носа му с жестока сила. Докато войнът падаше, мечът се отскубна от тялото му. Банокъл замахна към втори мъж и сабята му поряза ръката на идоноя.

Той видя как Енион и Керио се хвърлят в атака и още двама идонои паднаха. После нещо тежко удари шлема му и го изтръгна от главата му. Полузамаян, Банокъл замахна с меча си в кръг и се хвърли към нападателя си. Двамата се сблъскаха и паднаха на земята. Русият гигант се измъкна от кълбото и се изправи, а после заби сабята си в черепа на мъжа. Острието се заклещи. Той го пусна и се завъртя точно навреме, за да блокира удар от един копиеносец. Банокъл сграбчи копието с лявата си ръка и издърпа война към себе си, изритвайки краката му отдолу. Докато мъжът падаше, той се хвърли върху него и заби меча си в шията му. Един идоной се надвеси отгоре му с вдигнато оръжие. После внезапно изстена и от гърлото му бликна кръв. Докато той се свличаше в тревата до него, Банокъл видя русия Скорпиос зад гърба му, с окъпана в кръв сабя в ръка.

Оцелелите петима идонои избягаха от бойното поле. Тичаха толкова бързо, че двама паднаха по стръмния склон и изпуснаха мечовете си, докато се търкаляха надолу.

Банокъл се надигна на крака. Олганос му донесе шлема. Юстинос го повика и той видя, че войнът е коленичил до падналия Керио. Банокъл огледа останалите мъже. Енион бе седнал на тревата. На главата му имаше дълга драскотина, от която по лявата страна на лицето му течеше кръв. Скорпиос се разхождаше из бойното поле и убиваше ранените идонои. Олганос имаше няколко рани по ръцете, които кървяха силно.

Банокъл отиде и коленичи до Керио. Мъжът бе с прерязано гърло и очевидно мъртъв.

— Свалете му бронята — каза русият войн.

После отиде при мъртвите идонои. Двама носеха раници. Банокъл претърси първата и откри няколко комата хляб и малко изсушено месо. Настроението му се подобри. Той откъсна парче хляб и отхапа. Беше препечен и солен, от любимия му вид. Остави раницата на земята и отвори другата.

Там имаше още храна… и малка, запечатана с восък амфора. Банокъл счупи восъка и я вдигна до ноздрите си. Усети прекрасната миризма на вино. Въздъхна. Олганос се приближи до него.

— Ето това — каза Банокъл, вдигна амфората и отпи дълбоко, — си заслужаваше боя.

XXX ХРАМЪТ НА НЕПОЗНАТОТО

Хеликаон стоеше на кърмата на „Ксантос” заедно с Ониакус, който държеше руля. Дългото пътуване около западната брегова линия бе преминало почти без инциденти. Видяха малко кораби и всичките бяха малки търговски съдове, които прегръщаха брега и се втурваха към земята в мига, в който видеха дарданската флота.

В морето обаче нямаше бойни кораби и това го тревожеше.

До този момент флотилиите на Агамемнон бяха станали огромни и се натрапваше тревожният въпрос: къде се намираха?

Скалистата брегова линия на Аргос се намираше до тях и корабите плаваха край малки села и пристанища, придвижвайки се все на изток, към островите югозападно от Самотраки.

Към залез забелязаха търговска галера с висока палуба, понесла се на изток. Корабът не направи опит да им избяга и Хеликаон сигнализира на два от най-предните си съда да го пресрещнат. Търговецът се подчини и насочи галерата си успоредно с „Ксантос”.

Хеликаон отиде до парапета и погледна надолу към палубата. Гребците седяха спокойно, с прибрани гребла. Един дебел търговец, облечен в богата лилава роба, вдигна поглед към него. Мъжът имаше дълга тъмна коса и брада, накъдрена с горещо желязо по хитски обичай.

— Пътуваме под закрилата на императора и не участваме във вашите войни — извика той.

— Накъде сте се насочили? — попита го Хеликаон.

— През Хелеспонт и у дома.

— Ела на борда на кораба ми, за да пием вино.

Спуснаха въже и пухкавият търговец се качи на високия кораб. Когато преодоля парапета, бе зачервен и дишаше тежко. Огледа се наоколо с интерес.

— Чувал съм за „Ксантос”, цар Еней — каза той. — Много хубав съд.

— Приятелите ме наричат Хеликаон, а аз винаги съм бил приятел на онези, които служат на императора.

Мъжът се поклони.

— Името ми е Онигантас. Миналата година щях да се опиша като богат търговец. Тези дни обаче бедността ни дърпа към себе си. Тази ваша война е унищожителна за търговията.

Хеликаон нареди да донесат вино и поведе Онигантас към високата задна палуба. Търговецът отпи от чашата си, измърмори няколко одобрителни коментара към качеството на виното, а после се умълча, впил големите си тъмни очи в своя домакин.

— Къде те отведе пътуването ти? — попита Хеликаон.

— От Атина по брега до Тракия. Там вече няма търговия.

— Значи си плавал надолу по Аргос?

Онигантас кимна.

— И продадох товара си с малка загуба. Това не са добри дни. Хеликаон.

— Какви новини носиш от Аргос?

— Новини? Аз носех подправки и парфюми.

— Нека не си играем игрички, Онигантас. Ти си неутрален. Ако аз бях някой от генералите или адмиралите на Агамемнон, щях да използвам подобен съд, за да пренася информация. Помолили ли са те за подобна услуга?

— Трябва да бъдем предпазливи — отвърна Онигантас с лукава усмивка. — Много хора говорят по бреговете или в пристанищата, но като неутрален търговец не би било добре да предлагам услугите си на една или друга страна. Това би ме направило агент на нечия сила и неутралността ми би се стопила.

Хеликаон обмисли думите му. На повърхността аргументът изглеждаше разумен, но нито Агамемнон, нито генералите му биха уважили неутралността на хитски кораб, освен ако това не служи на целите им. Единственият начин Онигантас да прекоси в безопасност територията на войната беше да носи доказателство, че Микена му го позволява. И след като търговията бе толкова непоправимо нарушена, хитският търговец вероятно си добавяше приходи като разнасяше съобщения от и към микенските генерали.

— Виждам, че ти си проницателен човек — каза Хеликаон накрая.

Мъжът пресуши чашата си и я подаде на чакащия наблизо моряк.

— Аз само търся печалба като всеки търговец. Без неутралността ми нямам печалба. С нея съм свободен да работя във всеки от градовете и народите около Великата зеленина. Всъщност винаги съм се надявал да укрепя връзките си с Дардания.

— И няма причина да не го сториш — отвърна Хеликаон. — Тъкмо търсех предприемчив човек, който да пази малко злато за мен, в случай че някога ми потрябва.

Той видя алчността в очите на Онигантас.

— За колко злато говорим, Хеликаон?

— Достатъчно, за да стигне за построяването на няколко търговски кораба, ако бъде използвано, и определено достатъчно, за да компенсира беден на доходи търговски сезон.

Хеликаон замълча, загледан в мъжа, и зачака намекът за подкуп да заработи.

— И този човек трябва само да пази това злато за теб? — попита търговецът.

Царят на Дардания се усмихна.

— Или може би да го накара да се увеличи за наша взаимна изгода?

— А, значи искаш търговски съюз?

— Именно. Трябва да поговорим още. Може би ще останеш с нас тази нощ?

— C удоволствие — отвърна Онигантас. — Напоследък гладувам за липса на интелигентна компания. Повечето ми нощи преминават в слушането на микенски моряци и войници и… — тип погледна Хеликаон в очите — безкрайните им приказки за войни, победи и планове.

Флотата излезе на брега на един гол и ненаселен остров. Хеликаон и застаналият до него Онигантас гледаха, докато Ониакус и няколко други моряци донесоха предмети, които бяха заграбили по време на нападенията си. Имаше златни чаши и бокали, покрити със скъпоценни камъни, както и големи бижута в микенски стил. Всичко беше положено върху одеяло на пясъка.

Онигантас коленичи да огледа предметите на избледняващата светлина.

— Изключително — каза той.

Докато другите палеха готварски огньове, Хеликаон отведе търговеца встрани от мъжете. Двамата седнаха и говориха, докато не ги извикаха да се нахранят. По-късно, докато Онигантас спеше, царят на Дардания се отдръпна от лагера и се качи по склона на един висок хълм. Чутото го бе разтревожило.

Гершом и Ониакус се приближиха към него.

— Научи ли нещо от търговеца? — попита египтянинът.

— Да… и нищо не е добро. Трябва ми време да помисля. Нека повървим малко.

Островът беше каменист и негостоприемен. Но на един близък хълм някой бе построил храм. Лунната светлина озаряваше белите колони.

— На кого ли е посветен? — зачуди се Ониакус.

Хеликаон не го беше грижа, но тръгна с тях към изоставената постройка. Около нея нямаше статуи, вътре също. Каменният под беше покрит от трупан с векове прах. Част от покрива се бе срутила, позволявайки на луната да озарява вътрешността. Те претърсиха сградата, но не откриха гравюри, нито сечива, счупени чанти или фенери.

Хеликаон коленичи и избърса гъстия прах от един участък на пода. Под него в каменните плочи имаше дълбока извита линия. Гершом и Ониакус се присъединиха и заедно разчистиха праха от близките плочи. Символът, който разкриха, обхващаше целия под. Имаше два кръга, малкият вписан в големия, и диагонална линия, която минаваше и през двата.

— Какво значи това? — попита Ониакус.

— Древен символ — каза му Хеликаон. — Може да се открие на някои стари карти. Търговците някога са го използвали, за да бележат места с търговска или военна сила. Ако външният кръг е прекъснат, това означава, че наоколо няма вражески сили. Прекъснат вътрешен кръг значи, че в местността няма много търговия. Непрекъснатите кръгове значат обратното — силна защита, но добра търговия.

— А линия като тази, която минава през два непрекъснати кръга? — попита Ониакус.

— Означава, че местността не е проучена. Непозната е.

— И така — каза Гершом, загледан в символа. — Някой е дошъл на тази гола скала и е построил храм на непознатото?

— Така изглежда — отвърна Хеликаон. — Колко странно. Сигурно са пренасяли мрамора и дървото през цялата Велика зеленина, за да го докарат тук. Десетки, може би стотици работници и каменоделци, които да построят сграда, която никой няма да посещава, на остров без селище на него.

Гершом се засмя.

— Мисля, че е чудесна шега. Всички почитаме непознатото и непознаваемото. Това е същността на живота ни. Можем да знаем само какво е било, не и какво ще бъде. Но копнеем да научим, да разберем мистерията. Който и да е построил храма, е имал добро чувство за хумор и усет за предстоящото. Храм на непознатото, построен от някой непознат с неясна цел. Прекрасно е.

— Е, аз пък мисля, че е пълна безсмислица — оплака се Ониакус. — Разхищение на хубав мрамор и труд.

Когато отново излязоха под светлината на луната, Хеликаон се загледа над морето.

— Готов ли си да говориш за чутото? — попита Гершом.

Царят на Дардания си пое дълбоко дъх.

— Исмарос е паднал, както и Ксантея — каза той. — Това оставя само Калирос. Укрепленията там не са силни. Така че трябва да предположим, че вече или е под обсада, или е паднал.

— Но Хектор е в Тракия — каза Ониакус. — Той никога не губи. Ще смаже врага.

— Според Онигантас Хектор е спечелил няколко битки, но от Тесалия и Микена се изсипват все повече и повече вражески войски. Последните доклади потвърждават, че Хектор е в Родопите, изправен пред три армии.

— Той ще ги пребори — настоя Ониакус.

— Може би — съгласи се Хеликаон. — Но дребните победи нямат никакво значение. Тракия е изгубена. Мисля, че Хектор ще се опита да върне армията си в Карпеа при корабите, а после да прекоси проливите и да дойде в Дардания. Това е единствената му надежда за оцеляване.

— Ами флотата на Менадос? — вметна Гершом.

— Те или са тръгнали към Хелеспонт, за да пресрещнат Хектор, или планират да нахлуят в Дардания. Ако е първото и корабите на Хектор се опитат да прекосят незащитени, ще бъдат потопени до един.

— Ще ми простиш, ако отбележа, че тук има доста голямо количество предположение — каза Гершом. — Хектор може и да не тръгне към Карпеа. Може да е отишъл да помогне на Калирос. И дори ако си прав, може и вече да е в Карпеа и да се готви за прекосяване. Има твърде много несигурност и няма как да знаем дали ще стигнем навреме, за да му помогнем.

Хеликаон се отдръпна от двамата и ги остави да спорят. Трябваше му време да помисли.

Ако отплаваше към Карпеа и микенският адмирал Менадос нападнеше Дардания, клането щеше да е ужасяващо. Ако се насочеше към дома да защитава земите си и микенците унищожаха Хектор и Троянския кон, войната щеше да бъде изгубена.

А имаше и още една неприятна мисъл, която нямаше намерение да споделя с помощниците си. Крепостта в Дарданос можеше да удържи обсада… освен ако врагът не бе сигурен, че градът ще отвори врати пред тях. Агамемнон беше коварен и веднъж вече бе използвал предатели срещу Троя, когато подкупи сина на Приам, Агатон, да се изправи срещу него. Ами ако вече имаше свой агент в Дарданос?

Тогава си помисли за Халисия. Последния път, когато микенците бяха атакували града, те я изнасилиха и пронизаха, а после убиха сина й пред очите й. Отново ли ще я подложиш на това, прошепна глас в сърцето му?

Хеликаон не беше човек, склонен към емоционални изблици или груби псувни, но внезапно започна да ругае дълго и цветисто. Двамата му спътници млъкнаха.

— Нямам рационален начин да стигна до решение — каза той накрая. — Има твърде много неизвестни. Менадос може вече да е в Хелеспонт или да е свалил армията си в Дардания. Хектор може да се бие в Калирос или някъде по пътя към брега. А трябва да мислим и за флотата, която Одисей е използвал, за да нападне Исмарос. Къде е тя? Не знаем нищо.

— Значи започваме от подходящото място — каза Гершом и обърна поглед назад към озарения от луната храм.


Банокъл изведе сивия си кон от дърветата и го подкара по нанадолнището. Зад него се показа Юстинос с младия принц Перикъл пред себе си. След тях се появи детегледачката Мирин с детето Обас, които яздеха жребеца на Керио. Следваха ги Скорпиос и Енион. Банокъл погледна назад. Скорпиос носеше неговия лък. Енион, от чиято рана все още капеше кръв дори през шевовете, изглеждаше свит в себе си, с изгърбени рамене и сведена глава.

Малко по-напред видя Олганос да слиза от коня си точно преди хребета на нисък хълм, за да пропълзи до горе и да надзърне към откритата територия от другата страна.

Обедното слънце грееше от ясното небе, ала в планината духаше хладен вятър. На Банокъл му бе писнало да командва и в слепоочията му пулсираше тъпа болка. Нямаше представа накъде са тръгнали, освен мъглявите думи на Олганос за някакъв висок проход. Спомняше си, че е минал през подобно място, но нямаше да може да го открие отново, дори животът му да зависеше от това.

Какъвто именно беше случаят.

Болката се усили. Банокъл свали шлема си и позволи на бриза да разхлади пропитата му с пот руса коса.

Юстинос се приближи до него и дръпна юздите.

— Енион страда — каза той. — Онзи удар може да му е разбил черепа.

Банокъл си сложи отново шлема и срита коня си в галоп надолу по склона. Спря го до жребеца на Олганос и пролази до младия войник.

— Виждаш ли нещо? — попита той. Олганос поклати глава.

— Мисля, че сме близо до прохода — каза той, сочейки извисяващите се покрити със сняг върхове, които оформяха масивна стена на пътя им. — Трябва да прекосим онази суха долина и хълмовете от другата й страна. По пътя има малки букови и борови горички, които биха могли да скрият цяла армия.

Банокъл се взря в долината. Нямаше и следа от ездачи или войници. Олганос обаче бе прав, че сред дърветата можеха да се скрият много хора. Младият войник изрази неговата тревога:

— Излезем ли веднъж на открито, ще ни забележат веднага, ако са разположили съгледвачи в шубрака.

— Имаш ли план? — попита Банокъл с надежда.

— Нямаме избор. Трябва да достигнем прохода.

Това го успокои. Не искаше да се налага да избира пак.

— Добре — каза той. — Можем ли да се справим до здрачаване?

— С отпочинали коне, да. Нашите обаче са изморени и веднъж излезем ли от долината, земята се издига по целия път до прохода.

Банокъл се надигна на крака и помаха на останалите да дойдат при тях, а после се качи на коня си и ги поведе над хребета.

Докато приближаваха дъното на долината, жегата се усили. Конете се движеха с приведени глави и копитата им вдигаха малки облачета прах. По страните им течеше пот. Местността бе суха и гореща, с твърде малко растителност.

Напредваха бавно и следобедът започна да преваля. После Скорпиос извика. Банокъл се обърна и видя, че Енион е паднал от коня си. Той нареди да спрат и завъртя сивушкото обратно до мястото, където раненият мъж се опитваше да се изправи. Банокъл слезе от седлото и отиде до него, за да го вдигне на крака. Очите на Енион бяха като стъклени, а лицето му — пепеляво. Внезапно той се преви, падна на колене и повърна.

Банокъл се отдръпна от него, а после огледа малката група. Конете нямаха още много сили, а мъжете бяха изтощени.

— Колко още има до прохода? — обърна се той към Олганос.

Младият мъж сви рамене.

— В състоянието, в което сме сега, не по-рано от падането на нощта, така мисля.

Малко вдясно имаше гъсто струпване на букове.

— Иди там и виж дали няма да намериш вода.

— Ако не достигнем прохода преди идоноите…

— Знам какво може да стане — сопна се Банокъл. — Сега върви!

Олганос смушка коня си. Банокъл помогна на Енион да се изправи и го качи на коня му.

— Не падай повече. Чуваш ли ме?

— Чувам те — изпелтечи войнът.

— Нека всички идем при онези дървета — каза Банокъл на останалите. — Там ще е по-хладно.

Олганос намери скрита полянка и отведе групата до нея. Там имаше бели мраморни камъни и между тях цъфтяха храсти с алени цветове, които обрамчваха широк каменен басейн, пълен с хладна вода. Тя стигаше до него от потока, който се спускаше между камъните в поредица от малки водопади. Тук имаше хубава трева и поляната бе така красива, че Банокъл почти можеше да повярва, че наоколо са се скрили нимфи и дриади.

Старата детегледачка закуцука към ръба на басейна и приклекна бавно, за да напръска лицето и косата си и да отпие няколко големи глътки. Двамата принцове отидоха с нея. Юстинос и Скорпиос помогнаха на Енион да слезе от коня и го положиха с гръб към едно дърво. Банокъл напълни шлема си с вода и го отнесе на ранения. Енион отпи малко. Лицето му бе все така сиво, но очите му не изглеждаха толкова зле, колкото преди. Банокъл огледа раната на мъжа. Дългата драскотина по черепа му бе зашита, но плътта около нея сега изглеждаше подута и обезцветена. Раните по главата винаги създаваха проблеми. Банокъл някога бе познавал мъж, който бе уцелен със стрела в черепа и оживя. Друг войник — корав и едър мъж — отнесе юмрук в една кръчмарска свада и умря на мига.

Те оставиха Енион да си почине и използваха суха трева, за да избършат разпенената пот от хълбоците на конете. След като разхладиха животните, ги отведоха до басейна, за да се напият и те.

Докато мъжете се разполагаха в сянката на буковете, а конете се наслаждаваха на свежата трева наоколо, Банокъл свали бронята си и скочи в каменния басейн. Оказа се по-дълбок отколкото изглеждаше, и той потъна под повърхността. Водата беше студена и усещането, докато го поглъщаше, бе невероятно. Всички звуци заглъхнаха, както и главоболието, което го измъчваше вече почти цял ден.

Той изплува на повърхността, отиде до брега и се измъкна от водата. Видя, че Олганос и стройния русокос Скорпиос седят тихо заедно. Нямаше и следа от Юстинос. Банокъл се подсуши и отиде при двамата войни.

— Вие, момчета, също трябва да поплувате — каза той.

— Ами ако врагът дойде? — попита Олганос.

Банокъл се засмя.

— Ако пратят армия, ще сте също толкова мъртви, независимо дали умирате от жега и воните на прасета, или сте разхладени и освежени.

— Има истина в това — каза Скорпиос, изправи се и развърза каишите на бронята си.

— Къде е Юстинос? — попита Банокъл.

— Казах му да изчака малко и да огледа долината — отвърна Олганос.

— Добре. Докато го прави, аз мисля да подремна.

Олганос и Скорпиос скочиха в каменния басейн с могъщ плясък, а Банокъл отиде да седне при Енион.

— Как се чувстваш? — попита той.

— По-добре. Усещам главата си все едно вътре има затворен кон, който се опитва да си пробие път с ритници. Жалко за Керио. Мизерно копеленце, но умееше да се бие.

— Времето да мислим за мъртвите е когато сме в безопасност у дома — каза Банокъл.

— Мислиш ли, че ще стигнем до дома?

— И защо да не стигнем?

Енион се усмихна.

— Не те ли безпокои фактът, че ни превъзхождат числено и сме в капан, заобиколени от врагове?

— Никога не съм виждал смисъл в това да се тревожиш за утрешния ден — отвърна Банокъл. — В този момент имаме вода, конете си почиват и се хранят, а аз смятам да се наспя прекрасно. Ако врагът дойде, ще избия от копелетата колкото успея. Ако не, ами тогава ще продължим да яздим, ще открием Хектор и останалите момчета, а после ще си идем у дома. По-добре и ти се наспи, човече.

— Мисля, че ще го сторя — каза Енион. После внезапно се изкикоти. — Цял живот съм чакал да направя нещо героично, нещо, с което да ме запомнят. И сега спасих двамата сина на цар и преборих двадесет вражески войника. Много е приятно, Банокъл, наистина много. Всичко, за което си мечтаех… освен това шибано главоболие.

— На сутринта ще е отминало — каза русият войн и се просна на тревата, затваряйки очи. Сънят дойде почти незабавно.

Когато се събуди, бе паднал мрак и ярките звезди светеха на нощното небе. Той седна и погледна към Енион. Войникът лежеше по гръб, загледан нагоре.

— Как е главата? — попита Банокъл.

Енион не отговори. Другият мъж помаха с ръка пред лицето му. Нищо. Банокъл се наведе и затвори очите на мъртвеца, а после се надигна на крака.

Олганос плуваше, Юстинос седеше до басейна. Старицата и момчетата спяха. Олганос излезе от водата. Банокъл се приближи към него.

— Ти ли си пратил Скорпиос на стража?

— Да.

— Добре, ще го заместя след малко.

— Как е Енион? Мислиш ли, че ще може да пътува утре?

— Той вече пътува — отвърна Банокъл. — Върви по Тъмния път. Конят му е в по-добра форма от останалите. Нека дебелата жена го язди. А ти вземи меча му. Твоят изглежда износен и може да се счупи при следващия бой.

— В името на Арес, ти си студено копеле — каза Олганос.

— Той е мъртъв. Ние не сме. Тръгваме призори.


Покритият с камъни път, водещ нагоре и през високия проход на Килканос, бе покрит с боклука на придвижваща се армия. Между скалите се подаваха счупени шлемове. Един разбит шлем отразяваше ранната утринна светлина. Предмети, които до неотдавна бяха имали стойност за някого, сега събираха прах. На места Калиадес забелязваше петна изсъхнала кръв, там, където се бяха грижили за ранените. Самият проход беше тесен и с множество завои, докато се изкачваше все по-нагоре сред планините.

Калиадес и неговите триста доброволци бяха заели защитна позиция на около осемдесет места под най-високата точка, където проходът се стесняваше до някакви си тридесет крачки. И от двете им страни се издигаха отвесни скали. Той разположи стотината си стрелци на по-висока позиция от ляво и дясно, където да могат да се скрият зад камъните. По-тежко бронираните войници останаха в центъра. Мъжете бяха кикони, които вече нямаха къде да избягат.

Съгледвачите бяха предупредили Хектор, че към тях се движи идонойска армия от около седем хиляди души. Бяха наблизо и щяха да ги видят още преди обед.

Калиадес бе поискал доброволно да остане назад в продължение на двата дни, в които Хектор искаше да бъде удържан проходът.

— Ще си ми нужен в бъдеще, Калиадес. Не искам да умреш на някаква тракийска скала.

— Ако се сещаш за по-подходящ човек, който да планира защитата, нека остане той — отвърна микенецът. — Тракийците са добри бойци, но сред тях няма стратези. А този проход трябва да бъде удържан. Не можем да си позволим армии от двете страни.

В крайна сметка Хектор се съгласи с нежелание и те се сбогуваха на сутринта.

Тракийците бяха мрачни мъже, които се бяха сражавали добре през цялата война. Затова им тежеше, че всичко приключваше толкова зле. Хектор им предложи шанса да дойдат с него в Троя, но те решиха да останат и да продължат битката срещу нашествениците.

Калиадес вървеше сред тях и раздаваше заповеди. Те му отговаряха с моментално подчинение, но не и топлина. Въпреки че вярваха на преценката му и уважаваха уменията му, за тях той бе непознат чужденец.

Непознат чужденец.

Внезапно Калиадес осъзна, че винаги е бил чужденец, дори сред собствения си народ. Той се качи на една висока скала и седна на нея, загледан надолу към прохода. Когато враговете пристигнеха тук, щяха да са изморени от катеренето. Можеха да бъдат покосявани от залп след залп от стрелците, а после, когато се приближаха още с хвърлени копия с бронзови върхове. Обширните каменни стени щяха да сгъстят формацията им и така нямаше лесно да избягват изстрелите. После Калиадес щеше да ги нападне с тежко бронираната тракийска пехота, принуждавайки ги да отстъпят, за да се прегрупират. Той не се съмняваше, че защитниците са в състояние да удържат поне няколко атаки. Ала щяха да понесат загуби, стрелите им скоро щяха да свършат, а добре насочените нападения на врага с предимството на числеността в крайна сметка щяха да ги изморят. Каквито и стратегии да измислеше, резултатът щеше да бъде един и същ. Ако врагът бе решителен и смел, преди мръкване той и хората му щяха да са мъртви.

Хектор бе разбрал това. Останалите назад бяха обречени. Малко вероятно бе някой от тях да напусне прохода жив.

Лицето на Пирия се появи в ума му, с късо подрязана руса коса, в която блестеше слънцето. В спомените му тя седеше на плажа и се смееше, докато мъжете от „Пенелопа” се мъчеха да хванат избягалите прасета. Това бе хубав ден и през изминалите три години бе придобил златна отсянка.

После картината се разми и Калиадес отново видя Голямата Руж, застанала на прага на малката му къща, облякла рокля в червено и черно. Случи се в деня преди армията да се върне от Тракия за пролетната кампания. Той я покани вътре, но тя остана на място.

— Няма да вляза в дома ти, Калиадес. Не те харесвам, а и ти не ме обичаш много.

— Тогава какво правиш тук?

— Искам Банокъл да се върне жив у дома. Не искам да бъде въвлечен в твоя стремеж към смъртта.

Думите го изненадаха.

— Аз не искам да умирам, Руж. Защо мислиш такова нещо?

Тя го изгледа и изражението й се смекчи.

— Промених си решението. Ще вляза. Имаш ли вино?

Той я отведе до малката градина в задната част на дома си и те седнаха заедно на една извита пейка в сянката на висока стена. Виното бе евтино и леко горчиво, но Руж изглежда нямаше нищо против. Тя го погледна в очите с прямия си поглед.

— Защо спаси жрицата? — попита след малко.

Той сви рамене.

— Напомняше ми на сестра ми, която бе убита, когато бях малък.

— Може и така да е, но това не е единствената причина. Банокъл говори за теб с огромно уважение и привързаност, така че чух всички истории за пътешествията ви. Аз вече не съм млада. Калиадес, но мъдростта ми нарасна с годините. Познавам мъжете. В името на Хера, зная за мъжете повече, отколкото някога ми се е искало да знам. Толкова много от вас бързо забелязват недостатъците и слабостта у другите, докато същевременно са абсолютно слепи за собствените си проблеми и страхове. Защо нямаш приятели, Калиадес?

Въпросът го накара да се чувства неудобно и той започна да съжалява, че я е поканил.

— Имам Банокъл.

— Да, така е. Но защо не други? И защо нямаш жена?

Тогава той стана от пейката.

— Не съм длъжен да ти се обяснявам.

— Страх ли те е, Калиадес?

— От нищо не се боя.

Не можеше да се отскубне от погледа й, а той го тревожеше.

— Ето това вече беше лъжа — каза тя меко.

— Ти не ме познаваш. Никой не ме познава.

— Никой не те познава — повтори Руж. — И ето, че отново грешиш. Аз те познавам, Калиадес. Не зная защо си такъв, какъвто си. Може би любимото ти пони е умряло, когато си бил млад, или те е тормозел някой приятелски настроен чичо. Може би баща ти е паднал от скала и се е удавил. Няма значение. Аз те познавам.

Изпълни го гняв.

— Просто си върви! — каза той. — Когато ми дотрябва мъдростта на някоя дебела курва, ще пратя да те повикат.

— А — каза тя без следа от гняв в гласа си, — сега виждам, че дълбоко в себе си и ти знаеш. Просто си твърде изплашен, за да го чуеш.

В този миг му се прииска да я удари, да изтрие този разбиращ поглед от лицето й. Вместо това отстъпи назад от нея, почувствал се в капан в собствения си дом.

— Кажи ми тогава — настоя той. — Изкажи тази ужасяваща истина. Не ме е страх от нея.

— Ужасяващата истина е, че дълбоко в себе си ти изпитваш огромен страх. Страх те е от живота.

— Що за глупост? Да не си дъвкала корен от меас?

— Ти си спасил жена, която не е значела нищо за теб, и в резултат те е очаквала почти сигурна смърт.

— Струваше си да бъде спасена.

— Няма да споря за това. Само по себе си, това е чудесно дело. Героично. Като за легенда. Когато Одисей е отишъл, за да се изправи лице в лице с пиратите, ти си отишъл с него. Казал си на Банокъл, че искаш да видиш какво ще стане. Но ти си интелигентен човек. Знаеш какво е трябвало да стане. Трябвало е да ви нарежат на парчета. Мъжът ми те смята за човек с огромна смелост. Но аз не съм Банокъл. В теб, Калиадес, има част, която копнее за смърт. Празна част, която нищо не може да запълни. Нито обич, нито интимност, нито мечти, нито амбиции. Затова нямаш приятели. Нямаш какво да им дадеш и се боиш от това, което те биха ти дали.

Думите й пробиха защитата му като ледено острие.

— Но аз познах любовта — възрази Калиадес. — Обичах Пирия. Това не е лъжа.

— Вярвам ти. И именно така те опознах. Вече си почти на тридесет години, а си имал една велика любов. Колко странно тогава, че е била към жена, която никога не би могла да ти отвърне. Жена, за която си знаел, че не може да отвърне. Да ти кажа ли какво си видял в онова изплашено, изтормозено и обречено момиче? Собственото си отражение. Изгубен и сам, без приятели и изоставен.

После тя стана и изглади няколко гънки от роклята си.

— Банокъл ми е приятел — каза Калиадес, чувайки ясно колко отбранително звучат тези думи.

Руж поклати глава, отхвърляйки дори този негов нищожен опит да удържи позицията си.

— Моят Банокъл не е мислител, иначе щеше да те разбере по-добре. Той ти е приятел, да, но в ума си, независимо дали го съзнаваш или не, за теб Банокъл не е нищо повече от една голяма хрътка, чието обожание ти позволява да се самозалъгваш, да повярваш, че си като другите. Той ти е спасил живота, Калиадес и ти си го завлякъл във всички онези опасности. Приятелите не правят така. В деня, в който в крайна сметка решиш да умреш, не позволявай на Банокъл да бъде с теб.

После тя си отиде, но той извика след нея:

— Съжалявам, че ме презираш, Руж.

— Ако те презирам, то е само защото презирам себе си — каза му тя с тъга в гласа. — Ние си приличаме толкова много, Калиадес. Изолирани от живота, без приятели, без някой, когото да обичаме. Затова ни е нужен Банокъл. Той е животът, див и необуздан в цялата си прелест. Без потайност или коварство. Той е огънят, около който сме се струпали, а светлината му отблъсква сенките, от които се боим — Руж се умълча за момент. После го погледна. — Припомни си някой детски спомен — каза тя.

Той примигна и една картина се появи в ума му.

— Какъв беше? — попита го жената.

— Бях дете и се криех от разбойниците в лененото поле.

— В деня, когато сестра ти е умряла?

— Да.

Тя въздъхна.

— Ето това е твоята трагедия, Калиадес. Ти никога не си излязъл от онова ленено поле. Все още си там, малък и изплашен и скрит от света.

Високо сред скалите той отблъсна мислите за Руж от ума си. Мъжете бяха наклали огньове и той щеше да слезе да се нахрани с тях, когато забеляза ездачи в далечината.

В началото не бяха нищо повече от точици, но докато се приближаваха, Калиадес разпозна блясъка на троянска броня.

Видя, че стрелците също са забелязали групата и слагат стрели на лъковете си. Той им извика да не стрелят и слезе да посрещне малката група.

Банокъл го достигна на гърба на коня си, а после вдигна крак и скочи от изморения сивушко.

— Радвам се да те видя — каза той. — Спасихме синовете на Резос и сега можеш най-сетне да поемеш командването. На мен ми писна. — После се огледа. — Къде е армията?

— На път за Карпеа. Аз съм начело на онези, които остават назад.

— Нямаш достатъчно хора. Видяхме идонойската орда. Наблизо са. Хиляди копелета.

— Трябва само да ги удържим за два дни.

— А, добре, това ще го направим.

— Не ние, Банокъл. Задължението е мое. Ти трябва да отведеш синовете на Резос до Карпеа. Хектор ще се зарадва да ги види.

Банокъл свали шлема си и се почеса по късата руса коса.

— Нещо не мислиш разумно, Калиадес. Ще ти трябваме с моите момчета. Тези тракийски козоебци ще се разбягат при първото боядисано лице, което видят.

— Не, няма. — Калиадес въздъхна и си спомни разговора с Руж. — Слушай. Това е твоят отряд. Урсос каза на Хектор, че те е поставил начело. Така че ти нареждам да продължиш заедно с тях. Ще се видим в Карпеа или в Дардания, ако вече си пресякъл Хелеспонт, когато дойда.

— Забрави ли, че сме братя по меч?

Калиадес не обърна внимание на въпроса.

— Бъди бдителен, докато се придвижваш на изток. Има и други, по-малки проходи през планините, така че там може да срещнеш вражески ездачи.

— Мога ли да разчитам, че няма да възразиш, ако оставим конете да отпочинат малко? — попита Банокъл студено. — Катеренето ги измори.

— Разбира се. Вземете си и храна.

Без да каже нищо повече, приятелят му поведе коня си нагоре по прохода. Калиадес изпроводи с поглед останалите ездачи, които продължиха след него.

Някъде по обяд те най-накрая продължиха по пътя си. Банокъл не се сбогува, нито погледна назад. Калиадес обаче ги гледаше, докато превалиха билото на прохода.

— Сбогом, Банокъл, приятелю мой — прошепна той.

— Виждам ги! — извика един стрелец и посочи към прохода.

Калиадес извади меча си и извика войниците при себе си.

Далеч долу видя слънцето да се отразява в хиляди шлемове и копия.

XXXI ГЕНЕРАЛ ПО ПРИНУДА

Банокъл все още бе сърдит, когато заедно с отряда си превали билото на прохода и се спусна към широките поля долу. След всичко, през което бяха преминали заедно, защо му беше на Калиадес да се отнася към него толкова внимателно? Това го нараняваше и го объркваше.

Старата детегледачка Мирин изравни коня си с неговия. Тя не бе яздила много през живота си и изглежда не се чувстваше добре на кобилата на Енион. Стискаше юздите с една ръка, а другата бе вкопчила в гривата на животното. Лицето й бе почервеняло от усилието да запази равновесие.

— Много път ли има до Карпеа? — попита тя.

— Да — отвърна Банокъл.

— Не зная дали мога да остана на гърба на този кон още дълго. Коленете ми са болни. Болят ме.

Той не знаеше какво да й каже. Жената бе твърде стара, за да върви пеша до Карпеа.

— Ще стане по-лесно — каза накрая, въпреки че не знаеше дали това е вярно. После дръпна юздите, за да отведе коня встрани от нея, и се върна до задната част на редицата, където бяха Юстинос и Скорпиос.

— Знаете ли колко е дълъг пътят до Карпеа? — попита той.

Юстинос сви рамене.

— Няколко дни, предполагам. Може би четири. Не ги броих, когато потеглихме.

— Нито пък аз.

— Олганос казва, че ще ни отнеме около три дни — каза Скорпиос.

— Гласувам да поставим Олганос на чело — каза Банокъл. Той изглежда знае какво прави.

Юстинос поклати глава.

— Твърде е млад. Оставаме с теб. Старата жена изглежда готова да падне от кобилата.

— Кофти колене — отвърна Банокъл.

Скорпиос сръчка жребеца си и се приближи до нея. Другите двама го последваха. Младежът слезе от коня си и задържа юздите на кобилата, докато Мирин премяташе десния си крак през гърба на животното, за да седне странично.

— Конят на Енион е кротък — каза й Скорпиос. — Няма да се стресне или да те хвърли. Така коленете ти по-добре ли са?

— Да — отвърна старицата и разположи Обас по-комфортно и скута си. — Благодаря ти. Ти си мило момче.

Следобедното слънце грееше силно, ала през планините вееше хладен ветрец, докато яздеха. Земята беше открита и се надигаше и спускаше постепенно в покрити с трева хълмове и долчинки. Високо в небето Банокъл видя ято гъски, които летяха на север към някое далечно езеро. Винаги бе обичал гъските, особено запечени в собствена мазнина. Стомахът му запротестира.

Тъмнокосият млад принц Перикъл дойде до него на гърба на жребеца на Керио, докато приближаваха към малка гора. Банокъл погледна момчето. Светлата му туника бе поръбена със златна нишка, а в колана му имаше повече злато, отколкото той щеше да спечели за цял сезон.

— Трябва да ти намерим меч — каза Банокъл. — Или може би дълъг кинжал.

— Защо? Не бих могъл да надвия брониран враг.

— Може би не. Но пък можеш да му отрежеш топките, докато те убива.

Перикъл се ухили. Това го накара да изглежда още по-млад и още по-уязвим.

— Съжалявам за баща ти — каза Банокъл. — Хората казват, че е бил велик човек.

Усмивката на момчето изчезна.

— Какво ще правим в Троя? — попита то.

— Не разбирам какво имаш предвид.

— Дали ще бъда добре дошъл там? Аз нямам земи, нито армия, нито богатство.

Банокъл сви рамене.

— Аз също нямам. Може би можеш да се обучиш за ковач. Като бях по-млад, много исках. Да топиш метал и да го удряш…

— Не и аз — каза принцът. — Всички осакатяват. Баща ми казваше, че нагорещяването на рудата прави въздуха лош. Всички ковачи губят усета в пръстите на ръцете си, а после и в тези на краката.

— Прав си — отвърна Банокъл. — Не съм се замислял преди. Кофти въздух, а? Не го бях чувал.

Перикъл се наведе към него.

— В нашите планини има дълбоки пещери, където въздухът понякога наистина е ужасен. Хората ходят там, за да спят и после просто умират. Когато бях малък, няколко пътника се скрили в една такава пещера. Петима мъже и още толкова жени. Друг случаен пътник открил всичките мъртви и изтичал до близкото село да каже на вожда. Двамата се върнали в пещерата, но било нощ и носели факли. Вождът влязъл вътре и веднага последвал звук като от гръмотевица, а после ярка светлина. Мъжът бил изхвърлен от пещерата с опърлени вежди и брада.

— Мъртъв ли бил? — попита Банокъл.

— Мисля, че не. След това вече никой не се приближил до пещерите. Казват, че там живеело огнедишащо чудовище.

— Може то да е обичало лошия въздух — предположи Банокъл.

Перикъл въздъхна.

— Как изглежда Троя?

— Голяма е.

— Ти в дворец ли живееш?

— Не. Някога живях. Поне за малко. С жена ми Руж имаме къща.

— А деца имате ли?

— Не.

— Може би двамата с Обас можем да останем с вас? Мирин ще ни готви.

— Това с готвенето звучи добре — отвърна Банокъл. — Руж е чудесна жена, но храната, която готви, е като кози лайна. Освен сладкишите… но пък тях ги взима от някакъв познат пекар. Както и да е, предполагам, че Хектор ще ви даде стаи в двореца си. Срещал ли си го?

Перикъл кимна.

— Баща ми много го харесва. — После главата му клюмна. — Искам да кажа, харесваше го много. — Изражението му замръзна. — Един ден ще се върна с армия и ще избия всички идонои. Няма да оставя нищо от тях. Дори спомен.

— Винаги е хубаво да имаш план — каза Банокъл.

— Какъв е твоят план?

Русият гигант се ухили.

— Да се прибера у дома, да се сгуша до Руж, да положа глава на възглавницата и да спя няколко дни. След като се напия до безпаметност, разбира се.

Перикъл се усмихна.

— Веднъж се напих. Отидох в стаята на татко и изпих чаша вино без вода. Беше ужасно. Стаята се завъртя и паднах. После повърнах. Дни наред ми беше зле.

— Трябва да поработиш над това — каза му Банокъл. — След известно време ще намериш златния момент. Така го наричаше баща ми. Всички тревоги изчезват, проблемите се смаляват и светът изглежда просто… просто щастлив.

— А след това?

— След това стаята почва да се върти, повръщаш и ти е зле дни наред.

Перикъл се засмя.

— Никога повече няма да пия вино. Дори мисълта кара стомаха ми да трепери.

Те пояздиха малко в тишина, а после принцът каза:

— Изглеждаше ядосан, когато говореше с офицера в прохода. Защо?

— Той ми беше брат по меч. Но когато му предложих помощта си да удържи прохода, отказа.

— Може би не е искал да умреш с него. Говорих с някои от киконите. Един от тях беше офицер в двореца. Той каза, че са там, за да се бият до смърт.

Банокъл поклати глава.

— Калиадес ще измисли някакъв план. Ще надхитри врага. Винаги го прави.

— Щом така мислиш.

Банокъл подкара коня си напред и се насочи към върха на нисък хълм. Перикъл бе само момче и не знаеше нищо за уменията на Калиадес. Въпреки това песимизмът на младежа го тревожеше. Той самият беше видял идонойската орда. Нямаше начин няколко защитника да ги удържат за дълго.

Изгубен в мислите си, превали хребета на хълма… за да се озове лице в лице с голяма група от около петдесетина конника с боядисани лица.

Банокъл изруга и извади двата си меча.


Калиадес отново се намираше на „Пенелопа” и свежият вятър изпълваше платното. Пирия бе до него, загледана в черното прасе, размахващо крака в морето. Изражението й бе разтревожено.

— Ще се справи ли? — попита тя.

— Ще ни надживее и двамата — отвърна Калиадес.

Пирия се опита да го заговори отново, но някакъв чудовищен шум заглуши думите й — дрънченето на мечове и виковете на мъже. Лицето й избледня.

Калиадес отвори очи. Лежеше сред няколко камъка, главата го болеше, пред погледа му беше размазано. Помъчи се да се изправи и усети пронизваща болка в гърдите. Мечът на Аргуриос лежеше на земята до него, а острието му бе изцапано с кръв. Калиадес погледна към ръцете си. И те бяха покрити с кръв. Надигна се на колене и се опита да стъпи на крака, но падна отново и се претърколи по гръб. В дясното му око покапа кръв и той я избърса. Пролази още по-назад от битката и се облегна на една скала. Дясното му око беше подуто и се затваряше бързо. Тогава си спомни бронзовата брадва, която се удари в шлема му, разби го и го събори на земята.

Бяха оцелели пет атаки. В първата врагът дори не достигна войниците, отблъснат от смъртоносния дъжд от стрели, който валеше отвисоко. После противниците им се прегрупираха, изтеглиха щитоносците си най-отпред и отново тръгнаха срещу тях. Стрелите обаче отново намираха цели, забивайки се в крака, ръце и рамене. Калиадес поведе атака, която проби предната редица и отново отблъсна врага.

Третата атака дойде бързо и показа, че вражеският генерал държи строга дисциплина. Войниците му нямаше да бъдат сломени. Щяха да удрят тракийските редици като ядосано море.

Известно време след това стратегията се промени. Противниковите стрелци се запромъкваха напред и стреляха по тракийските лъконосци, принуждавайки ги да залегнат.

Последва конна атака. Калиадес бе наредил на хората си да останат по места и да сближат щитовете си. Никой кон не би се засилил доброволно в стена. Вместо това идонойските ездачи ги накараха да скочат в струпаните редици на защитниците и ги разпръснаха. Битката бе кратка и кървава, защото ездачите не бяха добре бронирани. Въпреки това загубите сред тракийците бяха големи — счупени кости от ритащите коне и рани от копия, които бяха пронизали шлемове и нагръдници.

По време на петата атака стрелците на Калиадес изпитваха недостиг на стрели, а врагът напредваше самоуверено.

Повече от половината тракийци бяха мъртви и вече едва стигаха, за да удържат тесния проход.

Калиадес погледна към стотината оцелели войници. Искаше да се присъедини към тях, но в краката му нямаше останала сила. Изпита силна умора и откри, че се обляга назад, загледан в небето. Облаците над планините бяха позлатени от умиращото слънце. Видя и ято птици. Красива гледка. Колко ли е хубаво, помисли той, да разпериш ръце и да се понесеш към небесата, да отлетиш надалеч от тревогите на света.

Болката в гърдите му пламна отново. Той погледна надолу и видя, че бронята му е разкъсана и над плочките се процежда кръв. В началото не можа да си спомни за раната. После в ума му се появи скочилият кон и копието, което го бе ударило и го бе съборило на земята.

От мястото, където седеше, виждаше цялата бойна линия. Тя се извиваше все повече, почти готова да се разкъса. Когато това станеше, битката щеше да приключи. Линията щеше да се превърне в групи от обкръжени войни.

Калиадес инстинктивно се огледа за място, където да се скрие. Какво правиш, попита се незабавно? Няма бягство.

А после отново видя детето, което беше някога, скрито в лененото поле.

Руж бе права. Част от Калиадес никога не беше напуснала полето. Сестра му беше за него като слънцето и звездите. Обичта й беше постоянна и неотменима и можеше винаги да разчита на нея. Смъртта й, така внезапна и жестока, го беше ранила повече, отколкото можеше да предположи. Малкото момче в лененото поле бе решило никога да не допусне отново в живота си обичта с нейната ужасяваща болка и мъка.

Искаш ли да живееш, запита се той?

В този миг, докато последната светлина на слънцето озаряваше прохода, разбра, че иска.

Тогава се махни от лененото поле!

Калиадес нададе вик на болка и ярост, взе меча на Аргуриос и се насили да се изправи. После се запрепъва към битката.

В същия миг чу гръмотевичния тътен на копита, чаткащи по камък. Обърна се и видя около петдесетина конника, спускащи се надолу през прохода.

Начело с вдигнат меч яздеше Банокъл.

Тракийските защитници се разбягаха наляво и надясно, за да пропуснат конниците. Техните копия се забиха в идонойските войни и ги повалиха като вейки. Паниката обхвана вражеските редици и те се обърнаха, за да побягнат надолу, преследвани плътно от новодошлите.

Калиадес се опита да прибере меча си, но ръката му бе твърде изморена и острието издрънча на земята. Той се свлече надолу, за да си почине на един камък. Странно, но чуваше звуците на морето в ушите си.

После падна от камъка.

Когато най-сетне се събуди, откри, че някой е свалил бронята му, а раната на гърдите му е зашита. Имаше запалени огньове и Банокъл седеше до него.

— Радвам се да те видя — каза Калиадес.

— Чумата да те тръшне, лайнян мозък такъв! — извика приятелят му. — Можеше да ми кажеш, че искаш да умреш.

— Щеше ли да продължиш, ако го бях казал?

— Разбира се, че не. Затова и го казвам. Братята по меч се бият заедно.

Калиадес хвана ръката на Банокъл и се изтегли до седнало положение.

— Къде намери тези конници?

— Долу в равнината. Бягаха от превзетия град. В началото реших, че са врагове и ги нападнах. Но те се разпръснаха със смях. Копелета. Както и да е, след като спряха да се забавляват, им казах, че предстои битка, и ги доведох тук. Ей така, а? Кой сега е мислителят?

— Явно ти, Банокъл, друже. Мой скъпи, любими приятелю.

Русият гигант го изгледа подозрително.

— Мисля, че тоя удар по главата ти е поразтърсил мозъка. И колко още трябва да удържаме това място?

— Вече няма нужда от това — каза Калиадес. — Да оставаме сега, ще е глупаво и няма да постигнем нищо. Остави огньовете запалени и после отведи конете колкото можеш по-тихо. Завържете плат около копитата им. Ще се промъкнем в мрака и ще избягаме към морето и Карпеа. С малко късмет идоноите няма да ни нападнат преди сутринта, а дотогава ще сме далеч от тук.

— Така звучи по-добре — отвърна Банокъл доволен. — Ти си почивай. Ще накарам Олганос да организира отстъплението. Той е добър в организирането. Оставиха ли ви някакво вино?

— Не.

Приятелят му изруга и тръгна да изпълнява работата си.

Калиадес задряма за известно време и отново сънува Пирия. Беше на палубата на тъмен кораб, плаващ към залеза. Той стоеше на златен плаж. Вдигна ръка и й помаха, но Пирия гледаше залязващото слънце и не го видя.


Пътуването на изток бе бавно, защото много места бяха заблатени, непроходими или пълни с мухи и комари. Отрядът, наброяващ вече сто четиридесет и двама души и воден неохотно от Банокъл, беше принуден да използва заобиколен маршрут в търсене на по-твърда почва. Първата сутрин се натъкнаха на шест изоставени снабдителни каруци. Бяха разграбени, а конете ги нямаше. Банокъл, по съвет на Олганос, нареди да впрегнат конете в тях. Някои от по-сериозно ранените — включително и Калиадес — бяха пренесени в каруците.

Следобеда се натъкнаха на още бягащи тракийци. Имаше четиридесет и трима добре бронирани войници, както и двадесетина конника с леки нагръдници. Идваха от северозапад, където гарнизонът им бил превзет от идоноите.

Банокъл се надяваше, че Калиадес ще се почувства достатъчно добре, за да поеме контрола, но през нощта състоянието му се влоши. Сега той спеше в първата каруца и дори когато бе в съзнание, умът му блуждаеше. Беше развил треска и се потеше обилно. Банокъл бе зашил раната на гърдите му, но нямаше как да разбере колко дълбока е била и дали не е засегнала нещо важно.

Олганос разпрати съгледвачи на север, юг, изток и запад, за да следят придвижването на врага. Докато бавното пътуване продължаваше, съгледвачите се натъкваха на още бягащи кикони и ги пращаха към главната група. По здрачаване Банокъл командваше повече от триста войника.

— Привличаме ги като лайно — мухи — оплака се той на Олганос.

Младият мъж сви рамене.

— Това ни прави по-силни, в случай, че ни нападнат.

Първата добра новина дойде, когато спряха, за да устроят лагер за през нощта. Един от съгледвачите докладва, че идонойската армия в прохода не е тръгнала на изток и вече се намира почти на ден разстояние зад гърба им.

Докато мъжете почиваха, Банокъл потърси Калиадес. Приятелят му сега беше буден, но слаб. Русият войн му донесе малко вода.

— Нямаме храна — каза той.

Известно време Калиадес не отговори. Лицето му бе пепеляво и блестеше от пот.

— На север и изток трябва да има ферми и селища — каза накрая. — Прати ездачи утре сутрин. Съберете малко крави или овце.

— Добър план — съгласи се Банокъл.

— И се разходи сред хората, приятелю. Нека усетят присъствието ти. Тракийците са горди, но са и избухливи, лесно се ядосват и отчайват. Трябва да ги удържиш.

Калиадес се излегна и започна да трепери. Банокъл го покри с наметалото си.

— Ще се оправиш — каза той. — Ти си корав. Ще се оправиш.

Все така треперейки, приятелят му заспа. Другият мъж поседя с него известно време, а после стана. Навсякъде около него войниците седяха струпани на малки групички. Нямаше много разговори и из лагера се носеше всеобщо усещане за безнадеждност. Банокъл отиде до мястото, където почиваха Перикъл, старата жена и спящият Обас.

— Утре ще намерим храна — каза той. — Има ферми и нещо подобно на изток.

Перикъл кимна, но и той изглеждаше обезсърчен.

Банокъл продължи нататък. Мина край група от войниците, които бе довел вчера. Те вдигнаха погледи.

— Някой от вас познава ли местността? — попита ги той.

Те поклатиха глави.

— Ние сме хора от Калирос — каза единият, висок мъж със сини ивици по челото. Банокъл си спомни, че името му е Хилас.

— Добри бойци се оказаха хората от Калирос — отвърна той.

— Не достатъчно добри — изсумтя Хилас.

— Прекрасно наритахте задниците на онези идонои в прохода. И още сте живи. В името на Хадес, момчета, бил съм и в по-лоши ситуации от тази. А още съм жив.

Хилас се изкашля и се изплю на земята.

— Как може нещо да е по-лошо от това сега? Семействата ни са или мъртви, или поробени. Всичките ни градове паднаха и бягаме към морето.

Банокъл не знаеше какво да отговори. Тогава се появи Перикъл.

— Дядо ми превзе всички идонойски градове — каза той. — И те бяха покорен народ. А вижте ги сега. Днешният ден няма да продължи вечно. Служете ми вярно и един ден ще дойдем отново, за да си върнем родината.

Войните се умълчаха, а после войникът със сините ивици стана на крака.

— Ние сме положили клетва за вярност към цар Резос. Може би един ден ти ще станеш велик мъж като него. Но сега си просто момче. Аз съм Хилас, господар на Западната планина. Няма да се закълна във вярност на едно момче.

Перикъл не изглеждаше притеснен от обидата.

— По-добре погледни отвъд годините ми, Хилас. Баща ми беше в съюз с Троя. Като негов син и наследник аз съм този съюз. В Троя ще се прегрупираме и ще си съберем нова армия. Ще ни отнеме време. И за това време аз ще стана мъж.

— И кой ще ни води междувременно? — попита Хилас. — Който и да е, ще се опита да си присвои правото да властва. Ей там виждам Волин. — Той посочи към друга група войни наблизо. — Той не би ме допуснал до тази позиция, а аз със сигурност никога няма да яздя под неговото некадърно управление.

Плешивият едър Волин скочи на крака, заедно с хората си. Мечовете излязоха със съскане от ножниците и на светлината на огъня проблеснаха остриета на кинжали.

— Никой да не мърда! — изрева Банокъл яростно. — В името на боговете, възможно ли е да сте толкова тъпи! Ти — каза той и изгледа кръвнишки Хилас. — Не ме интересува, ако ще да си Върховния прасешки повелител на западните козоебци. В момента не управляваш нищо. Ясно ли е? Нищичко. А ти — изръмжа той на плешивия войн — няма да вадиш оръжие на никой от хората ми. Никога и по никакъв повод. Какво не ви е наред, бе хора? Нямате си достатъчно врагове ли, че трябва и да се избиваме?

— Ние не сме твои хора, троянецо — сопна се Хилас.

Банокъл тъкмо щеше да пристъпи напред, за да събори мъжа на земята с юмрук, когато младият принц заговори отново:

— Той е моят генерал — каза Перикъл. — И е абсолютно прав. Безумно е да се бием помежду си. Вчера — продължи той, сочейки към Волин — ти се подготвяше да умреш в прохода като киконски герой. Днес си жив. И защо? Защото друг киконски герой — Хилас, господарят на Западната планина — дойде да те защити. Само така можем да оцелеем, за да се върнем отново. Като сме заедно и отхвърлим дребните си различия.

Хилас пое дълбоко дъх, а после прибра меча си. Хвърли един злобен поглед на Банокъл.

— Как може такъв мъж да ни е генерал? Той е троянец.

Банокъл щеше да отбележи, че не е троянец, но плешивият Волин го изпревари:

— Мисля, че е добра идея — каза той.

— Естествено! Нали аз съм против нея — не му остана длъжен Хилас.

— Може и така да е, но в думите на младежа има истина. Между благородниците винаги е имало несъгласия. Може би винаги и ще има. Затова ни трябва силен цар. И ако бях с двадесет години по-млад, сигурно щях самият аз да се пробвам да спечеля короната и да ти прережа гърлото. Но не съм, а всичките ми синове са мъртви. С един чужденец за водач няма да има подобна ревност, нито борба за позиции. И можем да се обединим зад Перикъл.

— Ние сме само триста души — каза Хилас, докато гневът му се стапяше. — Няма да си върнем Тракия.

— Триста сме сега — отвърна Перикъл. — А вчера бяхме двойно по-малко. Със сигурност и други са избягали и с благословията на боговете ще стигнат до Троя. Когато се върнем, ще съберем мъже от северните планински племена, както и други, които са се изморили от микенския и идонойския терор.

— Звучи като баща си, а? — каза Волин.

— Да, наистина — съгласи се Хилас. — Все още не съм сигурен обаче, че искам да ме води троянец.

— Той вече ви поведе веднъж в битка — каза Перикъл. — И към победата. Нещо повече, когато бях сам в гората, заобиколен от идонойски войни, готови да ме убият, този мъж рискува собствения си живот за мен. Вече съм го виждал в три битки. Всяка една трябваше да доведе до сигурна загуба, но Банокъл е велик войн и чудесен водач.

Хилас внезапно се засмя.

— Първия път, когато видя моите петдесет човека, извади мечове и ни нападна. — Банокъл усети, че настроението се променя като свеж ветрец след буря. — Добре. Ще го приема за генерал.

Русият войн си тръгна, гладен и объркан. Никой не си бе направил труда да пита него дали иска да бъде генерал, нито някой беше споменал как ще му плащат. Не, че имаше значение, тъй като след като стигнеха Карпеа, той с радост щеше да прехвърли проблема на истинските офицери.

Повя хладен бриз и Банокъл си намери място, където гъстите храсти го засланяха от вятъра. Той се просна на земята и се подготви да заспи непробудно. Точно се унасяше, когато чу, че някой се приближава. Отвори очи и видя младежа Перикъл. Момчето приклекна до него.

— Благодаря ти за онова, което направи — каза той. — Боя се, че иначе щеше да има кръвопролития.

— На колко си години? — попита Банокъл.

— Почти на тринадесет. Защо?

— Не говориш като тринадесетгодишните момчета, които съм виждал преди.

— Не зная как иначе да говоря — отвърна Перикъл.

— Имам предвид, че изобщо не звучиш като момче. Звучиш като стар учител. „Боя се, че иначе щеше да има кръвопролития” — имитира го той. — Там, откъдето идвам, момчетата не говорят така. Говорят за игри и момичета, хвалят се с великите дела, които ще извършат, когато пораснат.

— Всичките ми учители бяха стари хора — каза Перикъл. Татко не вярваше в игрите… Освен ако не служат на някакво цел като например тичането, което ще ме направи силен, или маневрите с войници играчки, за да разбера стратегията по-добре. Най-често прекарвах дните си със старци, които говореха за стари войни и стара история, както и за делата на великите. Зная колко дълбоко да поставя основите на къща и как да напасвам греди една към друга. Той ме подготвяше за цар.

— Не си ли е играл с теб, докато беше малък?

— Да си играе? Не. Ние не прекарвахме много време заедно. Миналата година на рождения ми ден ме отведе настрани и ми каза, че има специален подарък за мен. После ме заведе до подземията на двореца, където един предател бе коленичил на пода с ръце, вързани зад гърба. Татко ме накара да му прережа гърлото и да го гледам как умира.

— Нямах точно това предвид — отвърна Банокъл.

— Аз ще прекарвам време със синовете си… ако доживея достатъчно дълго, за да имам такива. — Той погледна към русия войн. — Имаш ли нещо против да спя тук при теб?

— Не, разбира се — излъга Банокъл, комуто никак не се нравеше мисълта да спи до странен младеж, обучен да прерязва гърла. Перикъл се излегна с глава, положена в свивката на лакътя. Банокъл реши да изчака момчето да заспи, а после да си намери друго място за почивка.

XXXII БИTKATA ЗА КАРПЕА

Пелей от Тесалия никога не бе вярвал в героичното водачество, когато царят се бие в първата редица рамо до рамо с войниците си. Това беше просто глупаво, защото така някоя заблудена стрела или добре насочено копие можеше да промени изцяло изхода на битката. Той си повтаряше, че това няма нищо общо със страхливостта. Царят трябваше да стои на място, достатъчно близо до битката, за да взима решения според случващото се, но винаги далеч от опасността.

Така че сега Пелей седеше на високия си бял кон, заобиколен от елитната си стража — триста тежкобронирани войници — докато неговите войни и идонойските им съюзници атакуваха троянците в равнината на Карпеа. Това бе идеално бойно поле — обширно и равно, без високи хълмове, които врагът да удържа, без гори, в които да се скрият. Само трева и морето отвъд нея. Дори и малкото селище не предлагаше добри скривалища. Карпеа нямаше даже укрепление.

Пелей знаеше, че в повечето случаи Хектор би се оттеглил на по-подходяща позиция срещу армия, която бе почти четири пъти по-силна от неговата. Ала сега не можеше, защото на плажа се намираха корабите, които му бяха нужни, за да избяга от Тракия.

Някой по-обикновен командир би се оттеглил така или иначе, осъзнавайки, че каузата му е изгубена срещу враг, наброяващ дванадесет хиляди войници. Но Пелей бе предположил правилно, че арогантността на Хектор ще го накара да рискува всичко с една последна решаваща битка. Само че сега нямаше гори, в които да скрие конницата си, нито време да планира сложни капани. Армията му, по-малка от три хиляди души, се биеше за живота си.

Изпълни го злорадство, докато битката продължаваше. От мястото си виждаше как войските му отблъсват троянците назад. Врагът се биеше най-вече с пешаци, въпреки че малка част от троянската конница яздеше отдясно, удържайки идонойските конници, които се опитваха да нападнат противниците си по фланга.

Хектор бе избрал сгъстен строй с три блока от по деветстотин мъже, въоръжени с дълги копия и високи щитове. Това бе идеална защитна маневра, когато врагът те превъзхожда. Пелей знаеше, че може би щеше да успее дори срещу противник с двойно повече войници. Ала тесалийската армия бе много по-голяма. Всеки миг някоя от трите троянски редици щеше да бъде пробита и войниците щяха да обкръжат врага и да го принудят да се сгъсти още повече, като по този начин бойците на Хектор нямаше да могат да се бият изобщо. Тогава щеше да започне клането. И този момент не беше далеко.

Колко прекрасно щеше да е да види главата на Хектор набучена на кол. Красотата на този миг щеше да отмие жлъчта, която изпитваше през последните няколко години.

Той винаги се беше гордял със сина си Ахил и се беше възхищавал на постиженията му, тъй като те го прославяха като сина на цар Пелей. Триумфите на сина озаряваха и бащата. После дойде нежелана и горчива промяна. Съвършеният Ахил, господарят на войната, започна да сияе със собствена светлина. И някъде по пътя славата на Пелей помръкна и той стана просто бащата на героя.

Думите трябваше да значат едно и също. Син на Пелей или баща на Ахил. Ала ударението се промени. Това тормозеше Пелей. С всяка нова победа Ахил ставаше все по-известен. Сега той бе завоевателят на Ксантея и Калирос, освободителят на Тракия.

Затова, в желанието си да си върне малко от заслужения дял на славата, Пелей поведе собствената си армия срещу град Исмарос. Одисей получи задачата да наложи блокада на пристанището. Тогава царят на Итака поведе нощно нападение и хората му преодоляха стените, за да отворят портите за Пелей и неговите тесалийци. Градът бе превзет. И кого обсипаха с хвалебствия?

Одисей, Опустошителя на градове. Хитрия Одисей. Умния Одисей.

Но не и днес. Триумфът щеше да бъде на цар Пелей — Царят на битките, надвил могъщия Хектор.

Малко по-напред троянската формация отляво изглеждаше готова да се пречупи. Пелей наблюдаваше сцената с жадни очи. Триумфът му наближаваше и вкусът му беше силен.

Тогава видя Хектор, в бронята му от бронз и сребро, да се хвърля сред отслабващата редица. Хората му се струпаха около него, събрали кураж.

Значи щеше да почака още малко. Още по-добре, помисли Пелей. Очакването правеше победата по-сладка.

Нагръдникът му стягаше и го душеше. В последните години теглото му постоянно нарастваше. Осъзна, че войната щеше да му повлияе добре. С нея можеше отново да стане силен и строен както преди. Като децата си.

Спомни си Калиопа. Тя беше стройна и той толкова обичаше да я държи до себе си като дете. Толкова приличаше на майка си.

Но точно като майка си и тя се отвърна от него. Вероломно измамно момиче. Нима не я бе отгледал с всички привилегии, без да й липсва нищо? И как му се отплати тя? Като се развяваше гола пред него, за да го съблазни. Да, точно това стори. Превърна го в египтянин, ламтящ за собствената си плът.

Но това едва ли можеше да е изненада. Всички жени бяха уличници. Някои го прикриваха по-добре от други, но всички бяха еднакви.

И сега тя бе мъртва. Което показваше, че боговете са справедливи.

Кавос, генералът на стражата му, се приближи. Мъжът бе ветеран от много битки и добър войник, но нямаше голямо въображение.

— Трябва да се придвижим напред, господарю. Те са готови да се пречупят.

— Още не, Кавос — каза Пелей.

— Ако се струпаме в центъра, ще пробием. Троянците са изтощени.

Да, а аз ще трябва да се приближа заедно с теб, помисли Пелей, близо до мечовете и копията.

— Тръгваме, когато аз кажа — отвърна той. Кавос се отдръпни при хората си.

Трябва да ми е благодарен, помисли царят. Не му се налага да се изправя пред смъртта. Но пък той е глупак без мозък, който да оцени добрия му късмет.

Отвъд битката Пелей виждаше колибите и къщурките на рибарското село и корабите, издърпани на плажа от другата страна. Корабите, които сега щяха да позволят на армията му да прекоси тесните проливи до Дардания. Пелей се бе страхувал, че ще е принуден да ги прекоси на кон в ужасните плитки лодки. Но сега, окъпан в славата на победата си над Хектор, можеше да се върне триумфално в Тесалия и да остави Ахил да поведе хората си през морето.

Той върна погледа си към битката и видя, че загубите сред хората му са сериозни. Като се изключеше стражата му, тесалийската армия бе леко бронирана, с подсилени кожени нагръдници. Те не бяха особена защита срещу тежките копия на Троянския кон. Но пък бронзовите нагръдници бяха скъпи, а мъжете — евтини. Идоноите също умираха по трима за всеки паднал троянец. Клановете бяха по-зле защитени дори от собствените му мъже. Мнозина сред тях изобщо нямаха нагръдници.

Нямаше значение. Битката почти бе приключила.

После видя как хората от стражата му се обръщат на запад. Пелей също се обърна.

Пред него имаше редица конници, чиито копия блестяха ни светлината на слънцето.

Царят извика Кавос.

— Прати някой да им каже да атакуват отляво.

— Това не са наши хора — каза Ковос мрачно.

— Естествено, че са наши. Зад нас няма врагове.

— Погледни мъжа в центъра — възрази генералът. — Онзи на сивия кон. Той носи троянска броня.

— Открадната от мъртвите — каза Пелей, но червейчето на съмнението започна да го гризе.

Мъжът на сивия кон извади два меча и ги вдигна високо.

После конниците тръгнаха напред. В началото бавно, а после все по-бързо, докато гръмотевичният тътен на копитата не огласи местността и войните не се засилиха към тесалийските задни позиции.

— Обърнете се! — изрева Ковос. — Обърнете се, кучета! Очаква ви смърт!

Тристата войника от царската стража нямаха копия, а само мечове и дълги щитове. Те бързо се опитаха да сформират редица, обърната на запад. Пелей смушка коня си сред тях, внезапно ужасен.

Вече виждаше ясно мъжа на сивия кон. Той бе широкоплещест, с руса брада. Нямаше щит. В дясната си ръка държеше сабя, а в лявата — меч.

Трябва да обърне, помисли си Пелей. Никой кон няма да атакува стена от щитове.

Ала стената не се сформира достатъчно бързо. Ездачът откри пролука и се хвърли в нея, а сабята му се спусна мълниеносно и преряза гърлото на един страж.

Внезапно настана хаос. Пелей дори не извади меча си. Изпълни го паника, докато гледаше как редицата от войници се разкъсва. Можеше да мисли единствено за бягство. Той отново смушка коня си и си запробива път сред собствените си стражи, с което още повече разшири пролуките в редиците им. После, когато се озова зад тях, срита жребеца в галоп. Виждайки, че царят им бяга, близките стражи го последваха. Само след миг битката се превърна в отстъпление.

Пелей не се интересуваше от това. Умът му вече беше зает само с нуждата да бяга и да бяга, без да спира. Да намери място, където да се скрие. Където и да е! Зад гърба си чуваше писъците на умиращи мъже.

Жребецът му вече галопираше бясно на запад по бреговата линия.

Нечие копие прехвърча край него. После друго. Пелей се обърна и видя, че четирима от вражеските ездачи се приближават към него. После едно копие мина под краката на коня му. Белият жребец се препъна и хвърли царя от гърба си. Той се приземи тежко, претърколи се и застана на колене, опитвайки се да си поеме въздух. Конниците го наобиколиха.

Пелей се помъчи да се изправи на крака.

— Аз съм цар Пелей — успя да каже той. — За мен ще платят огромен откуп.

Един от ездачите смушка животното си и се приближи към него с протегнато копие. Беше русокос и строен, а по лицето му имаше сини ивици.

— Аз съм Хилас, господарят на Западната планина — отвърна той. — Колко голям откуп?

Изпълни го облекчение. Щяха да го отведат при Хектор, който бе интелигентен и честолюбив мъж. Ахил можеше да плати откупа от плячката на Ксантея и Калирос.

После се появи ездачът на сивия кон.

— Какво става? — попита той.

— Тоя цар тук говори за златен откуп — каза Хилас.

— Оф, просто убийте копеленцето. Битката още не е приключила.

Хилас се ухили.

— Както наредиш, генерале.

Пелей чу думите, но не можа да повярва.

— Но аз съм Пелей! — извика той. — Бащата на Ахил!

Ездачът със сините ивици по лицето смушка коня си напред и свали копието. Царят разпери ръце, ала върхът мина между тях и се заби в сърцето му.

Давейки се в собствената си кръв, Пелей падна на колене. После лицето му се удари в земята и той усети миризмата на лятна трева.

— Хайде, козоебци такива! — чу нечий вик. — Избийте ги всичките!

XXXIII СМЪРТ ВЪВ ВОДАТА

Обзет от блажена умора, Калиадес седеше в сянката на една каменна стена близо до плажа. Раната още го болеше, въпреки че зарастваше добре. Изглежда истинското поражение бе дошло от разкъсването на гръдния мускул, което пречеше да движи лявата си ръка. Ударът по главата все още му причиняваше замайване от време на време, но раните не можеха да помрачат еуфорията, която изпитваше, откак бе оцелял след атаката на прохода.

Струваше му се, че го очаква нов свят, изпълнен със светлина, цвят и мирис, които досега някак са били недостъпни за него. Не, че никога не бе оценявал чистото лятно небе или величието на аления залез. Преди обаче това оценяване бе хладно и рационално. Величието на света никога не бе докосвало емоциите му толкова дълбоко, колкото сега.

Дори корабите на плажа грозни и с плоски дъна, излъчваха някаква грубовата красота, а слънцето караше намаслените им греди да блестят като чисто злато. Навсякъде имаше шум и объркване, но това говореше за живот и движение и също му носеше радост.

Банокъл дойде при него и коленичи.

— Явно не е трябвало да убивам царя вчера — измърмори той и свали шлема си, за да го остави на пясъка.

— Не знаех, че ти си го убил.

— Е, не бях аз, но наредих да го сторят. Генералите на Хектор казаха, че сме можели да го използваме, за да принудим тесалийците да напуснат Тракия.

Калиадес поклати глава.

— Ахил нямаше да се съгласи.

— Така каза и Хектор. Генералите му обаче не ме харесват. Копелета!

Калиадес се усмихна.

— Ти спечели битката, Банокъл. С онази луда атака.

— Кое й беше лудото?

— Че не би трябвало да успее. Ти нападна най-силната част от армията — тесалийската царска стража. Ако те имаха по-смел цар, щяха да удържат атаката и да нарежат ездачите ти на парчета.

— Не им се удаде обаче, а? — забеляза Банокъл.

— Не, приятелю, не им се удаде. Ти си героят на деня. Банокъл и неговите тракийци. Каква история само ще стане от това.

Микенецът се изкикоти.

— Да, наистина. По някакъв начин дори ще ми липсват.

— Да ти липсват?

— Изоставяме ги тук.

— Защо?

— Има само около четиридесет кораба. Не са достатъчни, за да пренесат всички с едно преминаване. Хектор превежда Троянския кон и оставя ранените и тракийците. Казва, че ще прати корабите обратно утре. Дотогава обаче вероятно в проливите ще има вражеска флота или някоя друга шибана армия на хоризонта.

— И това къде те оставя? — попита Калиадес.

— Мен? Какво искаш да кажеш? Аз съм с Коня.

— Двамата сме водили много битки заедно. Как би се почувствал, ако някой от генералите ни решеше да избяга и да ни остави на някой вражески бряг?

— О, не започвай и ти. Знаех си, че не бива да идвам при теб. Да избягам? Не е вярно, не бягам. Аз съм войник от Коня. Не някакъв шибан генерал.

— За тях си генерал, Банокъл. Те ти имаха доверие, за да те последват в битката.

Русият войн го изгледа ядно.

— Винаги взимаш простото и го правиш сложно.

— Това е, защото нищо никога не е толкова просто, колкото ти се иска. Както и да е, аз ще остана с ранените. И както сам отбеляза, ние сме братя по меч. Трябва да останем заедно.

— Ха! Братя по меч, когато ти е удобно! В прохода обаче не ти беше, а?

— Не исках да умреш, приятелю. Но сега е различно. Тези тракийци те уважават. Те са истински войни, Банокъл. Нанесли са им поражения и гордостта им е била стъпкана в прахта. Ти им я върна. В прохода, когато надвиха враговете си, и вчера, когато убиха един от царете, опустошили земята им. Ти си талисман за тях. Спасил си синовете на царя им и ги накара да се чувстват отново мъже. Нима не виждаш? Не можеш да ги изоставиш сега.

— Направил съм всичко това?

— Да.

— Предполагам, че е така — Банокъл се умълча. — Предполагам, че мога да остана с тях поне до Троя.

— Това би било добре.

— Трябва да призная, че сбърках. Тези момчета могат да се бият.

Калиадес се засмя.

— Те се биха за теб, генерале.

— Не започвай да ме наричаш така! Предупреждавам те, Калиадес. Писна ми. А и Руж ще ми отхапе ухото, когато чуе. Само гледай!

Приятелят му се ухили и очите му обходиха изоставеното селище. Имаше около двадесет колиби и няколко високи къщурки за опушване на риба.

— Къде са отишли всички? — попита той.

— Взели са си лодките и са прекосили проливите — каза Банокъл. — Не са искали да бъдат тук, когато дойде врагът. Не ги обвинявам. И аз не искам да съм тук, когато гадовете дойдат пак. Как е раната?

— Зараства добре. Започна да ме сърби.

— Това е добър знак — Банокъл въздъхна. — Ужасно е да си генерал, Калиадес. Искам само място за сън, малко добра храна в стомаха и кана вино до себе си.

— Зная, приятелю. Веднъж щом стигнем до Троя, всичко ще бъде по-просто. Тракийците могат да си изберат собствен генерал и ти ще се върнеш към курвите и пиенето, и живота без отговорности.

— Не и към курвите — каза Банокъл. — Голямата Руж ще ми счупи главата. Но останалото звучи добре.

Димът от погребалните клади на равнината започна да се носи над селището.

— Колко изгубихме вчера? — попита Калиадес.

— Не съм се интересувал — отвърна Банокъл. — Ако съдя по размера на кладите, сигурно неколкостотин. Врагът изгуби хиляди. Това е проблемът, когато тръгнеш да бягаш. Моите момчета продължиха да ги избиват, докато ръцете им не се измориха твърде много, за да държат копията. Дори и така обаче подозирам, че няколко хиляди са избягали. Могат да се прегрупират и да се върнат.

Двама мъже приближиха към тях. Калиадес вдигна лице и видя висок войн с руса коса и сини ивици по лицето, а до него — набития плешив Волин, който му бе служил в прохода. И двамата изглеждаха ядосани.

— Ще ни изоставят ли? — попита високият.

— Само до утре — отвърна Банокъл. — Тогава ще пратят корабите обратно.

— Оставят ни тук да умрем — каза Волин. — Това е предателство.

Банокъл се надигна на крака. Калиадес се изтласка по стената до него.

— Хектор не е предател — каза той. — Корабите ще се върнат.

— Щом е така, защо тръгваш с тях днес? — попита мъжът със синьото лице.

— Не тръгвам. Кое козоебящо копеле ви каза това?

Калиадес видя, че двамата тракийци се споглеждат. После Волин заговори:

— Твоите трима човека, Олганос и другите. Те вече са се качили на корабите. Мислехме, че ще отидеш с тях.

— И да ви оставя тук, момчета? Как можахте да си го помислите? След всичко, през което минахме.

Сега и двамата мъже изглеждаха дълбоко засрамени. После високият заговори:

— Щом ти си тук, аз ще повярвам, че корабите ще се върнат за нас. Иначе не биха те оставили.

— Добре — каза Банокъл. — Значи това е уредено.

— Ще пратя съгледвачи — каза Волин. — Така поне ще бъдем предупредени, ако идоноите се върнат.

Повечето кораби вече бяха потеглили и Калиадес гледаше как гребците се борят със силните течения. Въпреки че бреговата линия на Дардания се виждаше ясно от другата страна на проливите, течението щеше да изтласка галерите на югозапад и те щяха да стигнат до брега доста встрани от града. Три дардански кораба чакаха в открито море, за да ескортират флотата.

Последната от четиридесет и едната галери, наблъскани с войници и конете им, бе изтласкана от пясъка и флотата потегли през тесния пролив. Небето бе чисто и имаше малко вятър, което беше истинска благословия. Както бяха претоварени и разлюлени в синята вода, не им трябваше много, за да се обърнат. Силен вятър или буря, или дори паника сред конете. Разстоянието между горните греди на корпусите и водата долу бе по-малко от половин ръка. Ако някоя галера се наклонеше дори леко, водата щеше да нахлуе и да я потопи като камък. По-тежко бронираните мъже на борда нямаше да имат никакъв шанс за оцеляване.

— Дано Посейдон им дари спокойно море — каза Калиадес.

Банокъл внезапно изруга.

— Майната му на Посейдон — каза той и посочи към проливи на североизток. — По-добре се тревожи за онези копелета!

Флотилия от черни кораби заобиколи носа, зад който се бе крила досега, и се насочи към транспортните съдове. Калиадес преброи двадесет съда.

Той изстина. Натъпканите галери бяха беззащитни срещу бойни кораби. Щяха да бъдат потопени много преди да достигнат брега.


Олганос никога не се бе справял добре като моряк. Това бе причина за срам у семейството му, които бяха рибари от Скамандър. Дори в спокойно море стомахът му протестираше. Баща му му бе обещал, че гаденето ще премине и тялото му ще се нагоди към движението на морето. Но това никога не се случи и именно затова той пръв от семейството си се присъедини към армията.

В мига, в който се качи на плоскодънния кораб същата сутрин, гаденето започна отново. Юстинос го потупа по гърба и се изкикоти.

— В името на топките на Хадес, момче, още сме на плажа, а лицето ти вече е сиво.

Олганос не каза нищо. Вместо това стисна зъби и се подготви за гнусния ритуал на замайването, горещината в стомаха и неизбежното повръщане. Въжето в предния край на кораба се затегна, докато дарданската галера издърпваше съда от плажа. Олганос стисна парапета и се загледа надолу към морето. Галерата застърга по брега, а после заплава свободно.

Олганос огледа кораба. На палубата имаше осемдесет мъже и двадесет коня. Войните около него бяха безгрижни и щастливи, защото изоставяха зад гърба си завладяната Тракия и си отиваха у дома при обичните си хора, в сигурността на Троя. Олганос се оригна и усети киселина в гърлото си. В този миг наистина мразеше морето.

Осмината гребци от всяка страна нямаха много място, за да движат греблата си, и постоянно ругаеха войниците, които се клатушкаха около тях. В задната част на съда двамата моряци на руля се смееха на хаоса.

Олганос се загледа мрачно към плажа. Предпочиташе да остане с Банокъл и тракийците, но това само щеше да отложи прекосяването.

Последната галера потегли и той я видя как се люлее. Затвори очи, защото отново му се догади и стомахът му се сви.

— Може да ни откарат по целия път до Троя — каза Скорпиос.

Олганос изпита паника при мисълта. После здравият разум надделя. Галерите трябваше да се върнат за тракийците и Банокъл. Той изгледа ядно Скорпиос, който му се хилеше.

— Много забавно — успя да каже.

— Люлеенето на кораба не кара ли сърцето ти да скача — обърна се Юстинос към Скорпиос. — Като подскача и се люшка, подскача и се люшка.

Олганос ги изруга, наведе се през парапета и повърна в морето.

Това не му помогна. Гаденето си остана, а сега и главата го болеше.

Той се изправи и изведнъж видя флотилия от черни кораби, които идваха от североизток. За миг си помисли, че са дардански. После осъзна истината.

До него Юстинос изруга.

Трите дардански кораба също бяха видели вражеската флота и се обръщаха да се изправят срещу нея. Течението беше бързо и микенските галери настигаха бавно движещите се товарни съдове с убийствена скорост.

Един дардански боен кораб успя да блокира първата галера. Три други обаче го подминаха. Олганос с ужас видя как последният транспортен кораб е ударен странично. Дъските изпукаха и галерата се наклони. Микенският съд се отдръпна, оставяйки зейнала дупка в корпуса на противника си. Морето се втурна да я запълни и транспортът се преобърна. Коне и мъже западаха във водата. Конете започнаха да плуват, но тежкобронираните троянски войници не успяваха да се задържат на повърхността. Те започнаха да викат за помощ. Олганос гледаше борбата им за живот и сърцето му се късаше. Един по един те потънаха под повърхността. Осемдесет мъртви човека за няколко секунди.

— Свалете си броните! — извика той на мъжете около него, докато дърпаше кожените каиши, които държаха нагръдника му на място.

— Не и аз — каза Юстинос. — Не мога да плувам.

— Ще те задържа над водата, приятелю.

Другият мъж поклати глава.

— В момента, в който копелетата ни ударят, ще се кача на техния кораб.

Олганос хвърли нагръдника си на палубата.

— Няма да имаш възможност. Те ще ни ударят и ще се отдръпнат моментално. Повярвай ми.

Скорпиос също бе свалил бронята си. Повечето от останалите правеха същото и галерата им се разклати застрашително.

Един микенски кораб се приближи, но дарданската бойна галера, плаваща наблизо, го удари. Мъжете на транспорта нададоха възгласи… ала звукът утихна бързо. Друг микенски кораб се заби в дарданците и проби корпуса им.

Гребците на транспорта дърпаха греблата с всичка сила, но в паниката ритъмът им се изгуби. Галерата бавно започна да се върти, защото течението ги тласкаше встрани. Претовареният кораб сега бе застанал странично, превръщайки се в широка мишена. Олганос коленичи, свали бронзовите си наколенници и ги хвърли на палубата. После се изправи… точно навреме, за да види надвисналия нос на бойна галера. Ударът му в транспорта изтътна като гръмотевица. Мъжете паднаха на палубата. Корабът започна да се накланя и конете се паникьосаха. Започнаха да ритат. После се хвърлиха през стълпотворението от хора и се гмурнаха в морето. Транспортът се наклони силно, когато врагът се отдръпна. Водата се втурна през дупката в корпуса.

После корабът им се преобърна. Олганос бе запратен към парапета и падна във водата.

Когато подаде глава, една стрела прелетя край него и потъна във водата наблизо. Той си пое дъх и се гмурна. Когато се появи отново за въздух, черната галера се оттегляше в търсене на свежа плячка.

Чу някой да вика и видя Скорпиос, който държеше Юстинос. Тежката броня на втория влачеше и двамата надолу. Олганос бързо доплува до тях, за да помогне да удържат едрия войн, докато се бореше да разхлаби каишите на нагръдника му.

Около тях прелетяха още стрели. Една отскочи от ръката на Скорпиос и разкъса кожата му. Олганос успя да разхлаби нагръдника на Юстинос, но нямаше начин да го махне.

— Ще трябва да се гмурнеш изпод бронята — каза той на приятеля си. — Потопи се под повърхността и я изблъскай.

Очите на Юстинос бяха широко отворени от ужас.

— Не — каза той.

— Трябва! Иначе ще убиеш и трима ни. Няма да те оставя да се удавиш, кълна се!

Юстинос пое дълбоко дъх, после вдигна ръце… и потъна.

Докато Скорпиос издърпваше бронята, Олганос се гмурна под повърхността. Тежкият нагръдник се измъкна, но Юстинос внезапно се паникьоса и започна да рита лудешки, а от устата му заизлизаха мехурчета. Олганос се гмурна още по-надълбоко и сграбчи ризата му, а после зарита към повърхността. Тежестта обаче бе твърде голяма и те започнаха да потъват. После Скорпиос се появи до него и заедно изтеглиха Юстинос над водата.

— Успокой се и дишай! — извика Олганос. Приятелят му гълташе алчно въздух.

Точно под повърхността видяха тяло на войник, което премина край тях със стрела в гърлото. Друга микенска галера се приближаваше и Олганос видя редица стрелци на лявата й палуба. Някои от тях се усмихваха злобно, докато слагаха стрели на лъковете си. Единственият начин да оцелеят, беше да се гмурнал надълбоко. Ала в мига, в който пуснеха Юстинос, той щеше да се удави.

Приятелят им явно го разбра, защото каза мрачно:

— Спасявайте се! Хайде!

И тогава Олганос зърна как нещо тъмно прелита през въздуха към галерата. Беше глинена топка с размери на череп. Тя удари един стрелец и се разби, като напръска мъжа и онези около него с нещо, което приличаше на вода. Втора топка удари палубата.

Олганос се извърна… и видя огромен златен кораб с черен кон на платното, който се приближаваше към микенците. По палубите му имаше струпани стрелци и те пратиха залп огнени стрели към врага.

Това, което последва, го накара да зяпне. Беше очаквал огънят да опърли дървото или може би дори да запали платното на микенците. Вместо това цялата палуба лумна в пламъци. Стрелецът, който бе ударен от глинената топка, се запали от глава до пети. Олганос видя как той скочи от палубата. Когато изплува, тялото му още гореше и писъците му бяха ужасяващи.

Златният кораб се заби в микенската галера и разцепи корпуса й. Олганос видя как от горната му палуба към другите вражески съдове политат още глинени топки.

Черен пушек се издигаше от поразената галера, а стрелците, които само преди миг се готвеха да използват Олганос и приятелите му за упражнение по стрелба в мишена, скачаха в морето. На други места той видя как микенската флота отчаяно се оттегля от преследването на транспортите, защото още и още дардански галери се спускаха върху тях.

Един кораб се приближи до мъжете във водата. Някой извика:

— Кои сте вие?

— Трима от Троянския кон — извика Олганос.

Пуснаха им въжета. Юстинос сграбчи първото и се издърпа на палубата. Скорпиос го последва, а накрая и Олганос. Един набит моряк се приближи към тях и подаде на Скорпиос парче плат, с което да превърже ранената си ръка.

Олганос отиде до парапета, за да гледа морската битка. Вече шест микенски галери горяха, а четири други бяха ударени и потопени. Златният „Ксантос” продължаваше да засипва оцелелите кораби с огън. Силното течение, което бе отвело микенците до транспортите, сега се оказа най-ужасният им враг. Гребците им, изморени след поддържането на скорост за удар при преследването на троянската флота, вече нямаха сила да избегнат отмъстителните дарданци. Една група стрелци избута Олганос и се наведе над парапета. Морето долу гъмжеше от микенски моряци, които викаха за помощ. Вместо това получиха само смърт.

До края на следобеда битката беше приключила. Пет микенски кораба успяха да избягат на север, а един се промъкна покрай дарданците и се насочи към открито море.

Здрачът се спускаше, когато галерата, на която бяха Олганос и приятелите му, прекоси пролива и беше издърпана близо до транспортите.

Щом слязоха на брега, тримата тръгнаха към мястото, където се събираше троянската армия. Въпреки успешното бягство, настроението сред оцелелите бе лошо. Почти двеста мъже и шестдесет коне бяха изгубени при пресичането.

Запалиха готварски огньове и войниците се събраха около тях. Нямаше много разговори. Олганос се излегна на земята, наслаждавайки се на топлината на пламъците, и поспа известно време.

Когато Юстинос го сръчка да се събуди, бе тъмно. Олганос се надигна и разтърка очи, за да прогони съня. Навсякъде около него мъжете бързо си слагаха броните и скачаха по конете. Той се изправи изморено.

— Какво става? — попита.

— Огън на юг. Дарданос гори — отвърна Юстинос.

XXXIV ПОРТАТА НА ПРЕДАТЕЛЯ

По-рано същия следобед микенският генерал Менадос стоеше на хълма и гледаше надолу към армията си, която лагеруваше на плажа. Но той не мислеше за мисията си или несигурността на войната. Вместо това мислеше за внуците си. В продължение на четиридесет години, изпълнени с битки, Менадос бе научил, че често, когато е изправен пред особено сложен проблем, е успокояващо за ума да го изтика на заден план за известно време и да мисли за нещо по-весело. Така че сега той си припомняше последното си посещение във фермата на сина си и преследването из горите, в което децата пищяха наужким от страх, докато той се преструваше на чудовище, което ги гони. Менадос се усмихна. Когато хвана малкия Кенос, скрит в един храст, момчето внезапно избухна в плач и извика:

— Не искам повече да си чудовище!

Той го подхвърли в ръцете си и го целуна по бузите.

— Това е само игра, Кенос. Аз съм си аз. Дядо ти.

Сега, в късния следобед, когато армията и флотата му бяха скрити в отдалечен залив и само един кратък поход ги делеше от Дарданос, старият адмирал остави щастливите спомени да избледнеят в ума му. Въздъхна и отново се концентрира върху неприятното дело, което го очакваше.

Всеки военен инстинкт, който имаше, му крещеше, че е най-мъдро да прибере войниците си по транспортите и да отплава към по-безопасни води. За съжаление обаче, в качеството си на дългогодишен последовател на Агамемнон, той също така разбираше, че военните дела са неразривно свързани с политиката.

Агамемнон му нареди да превземе крепостта на Дарданос и да убие жената и сина на Хеликаон — отмъщение за свирепите атаки над микенските земи. Това нападение щеше да се комбинира с инвазията, водена от Пелей. Планът изглеждаше прекрасно. Ако из дарданската земя се придвижваше огромна армия, а крепостта се държеше от верни микенски войски, Дардания щеше да падне. Това щеше да даде на Агамемнон добър наземен маршрут към Троя.

Менадос се почеса по посребрената черна брада. Чудесен план, помисли той отново, ако се изключеше това, че Пелей не го изпълни. Ако последните новини бяха верни, тесалийският цар бе повел армията си в преследване на бягащия Хектор. Сега, според предателя в крепостта, Пелей беше мъртъв, а бойната флотилия на Хеликаон бе забелязана да се насочва към Хелеспонт. Менадос нямаше как да знае колцина от Троянския кон са оцелели в битката с Пелей, но ако се съдеше по количеството транспорти, които предателят твърдеше, че са използвали, прецени, че са поне две хиляди. Самият Хеликаон притежаваше около петдесет кораба. Значи най-малко още две хиляди бойци.

Скоро микенците щяха да са изправени срещу врагове на два фронта — Троянския кон по земя и бойните кораби на Хеликаон извън залива. Превземането на крепостта не беше проблем. Можеха да удържат Дарданос за известно време, ала без храна и начин да се снабдяват с продоволствия, до есента щяха да са измрели от глад.

Но ако се измъкнеше сега и се върнеше при Агамемнон решението му щеше да изглежда страхливо вместо практично. Злият Клейтос щеше да каже „Опитвам се да разбера, адмирале. Имал си човек в града, готов да отвори портите на крепост с не повече от двеста дарданци вътре. Но въпреки това си избягал заедно със своите три хиляди мъже?”

Агамемнон щеше да е бесен. И Менадос нямаше да оцелее след гнева му.

Така че отстъплението, уви, не беше сред възможностите му. Съобщението от предателя бе точно. Нападение тази нощ! Морската порта ще бъде отворена!

Но после какво?

Щом царицата и синът й бъдеха убити, можеше да се опита да удържи крепостта и да прати флотата си до Исмарос с молба за още мъже и провизии. Менадос отхвърли мисълта. За да го достигнат подкрепленията, корабите трябваше да си проправят път в битка с ужасния Хеликаон. Никой нямаше да оцелее. Повечето от моряците му бяха нови попълнения, корабите бяха току-що построени и с неопитни екипажи. Дарданците щяха да ги изтребят.

Мъжете в армията му също не бяха от най-добрите. Агамемнон бе оголил континента откъм войски и войниците под командването на Менадос бяха смесено качество — наемници от провинцията, някогашни пирати от островите, обирджии и бандити. Всички му служеха само заради златото. Той нямаше как да знае дали ще останат по местата си, ако положението се влошеше. Знаеше обаче, че са свирепи и жестоки мъже, безмилостни и влюбени в насилието.

Офицерите му не бяха много по-добри, с изключение може би на Катеос и Ареион. Катеос бе млад и амбициозен, твърдо решен да спечели благоволението на Агамемнон и да се издигне. Той се бе доказал като опитен и с бърз ум. Това донякъде компенсираше факта, че е сложен в армията, за да шпионира Менадос. Ареион бе по-възрастен и му служеше вече почти двадесет години. Липсваше му въображение, но беше стабилен и можеше да се разчита, че ще изпълни всяка заповед до края.

Менадос отново прехвърли в ума си всички възможни варианти след нападението на Дарданос. Нямаше съмнение, че ще превземат крепостта, но имаше ли как да я удържат? Пелей беше мъртъв, но в Исмарос сигурно още имаше войски. Може би сега Ахил се намираше там. Дали той щеше да събере хора достатъчно бързо, за да прекоси проливите и да нападне троянците? Малко вероятно. Сега, когато баща му бе мъртъв, Ахил беше цар на Тесалия. Обичаят и честта го задължаваха да отнесе останките му у дома, за да бъдат погребани с почести.

В крайна сметка Менадос бе принуден да вземе единственото смислено решение. Щеше да завземе крепостта тази нощ, да изгори портите и складовете, както и всички дървени сгради. Това щеше да направи Дарданос безполезен в следващите месеци. После щеше да се оттегли и да отплава към Исмарос, завършил поне главната част от мисията си — убийството на Халисия и момчето.

Той слезе по хълма и извика офицерите си. Извади от туниката си рисунките на защитите в града, които предателят им бе дал, както и къде най-вероятно ще открият царицата и детето.

— Жизненоважно е да не убием предателя по време на атаката — каза Менадос. — Той е офицер. Искаме да оцелее и да се сближи с Хеликаон. Той ще носи бяла туника без броня. Ще има два меча на кръста си. Уверете се, че всеки от мъжете знае описанието му. — Той се обърна към един кльощав млад войник с дълбоко разположени сини очи и раздвоена брада, и каза: — Ти, Катеос, ще поведеш атаката през Морската порта. Удръж я, докато подкреплението на Ареион пристигне. Когато вече сте заедно, прати бърз отряд в двореца да намери царицата и детето. Останалите ще се спуснат върху защитниците и ще изгорят всичко, което могат.

— Няма ли да задържим крепостта? — попита сивобрадият Ареион.

Менадос поклати глава.

— Изглежда тесалийския ни съюзник Пелей са го утрепали. От Тракия няма да дойдат подкрепления, а скоро и Троянският кон ще пристигне. Така че сега това се превръща в наказателно нападение, след което ще се махнем от тук и ще отплаваме към Исмарос. Трябва да причиним колкото можем повече поражения. Възможно е да успеем да се върнем още този сезон. Ако е така, искам при следващия ни сблъсък с Дарданос, крепостта да е осакатена. Покрийте портите с масло, затрупайте ги със сухи съчки. Близо до града има и мост, който намалява значително пътуването до Троя. Ще изгорим и него. Успехът на това нападение зависи от дисциплината и бързината — продължи той. — Искам на всички да е ясно, че няма да има изнасилване и плячкосване.

— Не съм сигурен, че можем да ги спрем, адмирале — каза Катеос. — Те не са особено верни на царя. Управляват ги единствено страстта и алчността.

Менадос обмисли това.

— Прав си, Катеос. Кажи им, че част от съкровищницата на Хеликаон ще бъде поделена между тях. Това ще премахне малко от алчността им. Кажи им също така, че на всеки, хванат да плячкосва, ще му бъдат извадени червата, за да бъде обесен на тях.

Катеос кимна и се усмихна мрачно.

— Това ще помогне донякъде, адмирале. Но някои от тях са като диви псета и ще следват инстинктите си на убийци. И като става дума за това, никой от нас не знае как изглежда царицата, нито пък хлапето й.

— Нашият вътрешен човек ни каза къде да ги открием. Царицата няма да е трудна за разпознаване. Тя е млада, златокоса и красива и ще носи дрехи, подходящи за позицията й.

— Това може и да е истина, адмирале — вметна Ареион, — но щом разбере, че идваме, може да си смени дрехите и да избяга с другите жени. Цар Агамемнон със сигурност ще желае доказателство, че е умряла.

— Предателят ще идентифицира тялото й, както и това на сина й — каза накрая Менадос. — Но ти си прав. Няма да останем в крепостта за дълго и не можем да рискуваме да избягат. Всяка жена с руса коса и всяко малко дете трябва да бъдат убити.

Брадатият Катеос изглежда не хареса заповедта.

— Проблем ли има, генерале? — попита Менадос.

— Само с времето, адмирале. Имаме една нощ да избием дарданците, да превземем крепостта, да запалим портите, сградите и моста, а после да се качим на корабите си. Ако трябва да търсим и всички деца и руси жени, това ще ни забави.

— Организирайте три отряда от по десет души. Дайте им заповед да ловуват из сградите на крепостта. Мракът вече пада. Да тръгваме.


Старият генерал излезе от тъмните си покои и примижа под мъждивата светлина на здрачаване. Буреносни облаци бяха надвиснали над високата крепост, но на запад слънцето блестеше като златен щит на хоризонта. Павсаний се спря за момент, преди да стисне уверено черния си дървен жезъл и да тръгне към Морската порта.

Болката, която постоянно го тормозеше, сега бе понамаляла. Тя не го оставяше вече повече от година, гризейки гърба и слабините му. Лечителят му даваше все по-отвратителни отвари.

— Ще ме излекуват ли? — попита го Павсаний веднъж.

— Само боговете могат да те излекуват, генерале — отвърна мъжът. — Моите отвари ще отнемат по-голямата част от болката. Не цялата, уви.

През последните няколко дни тя се усили. Пречеше му да мисли за каквото и да е и го принуждаваше да остава в покоите си. Вече му бе невъзможно болезнено и трудно да пикае, а когато най-накрая успяваше да изкара нещо, урината бе тъмночервена от кръвта. Потреперваше от страх всеки път, щом я видеше. Малко по-рано обаче, докато стоеше приведен над гърнето си, най-сетне успя да изпразни мехура си. Облекчението му беше огромно.

Павсаний видя, че нощта ще е безлунна. Преди няколко минути погледна през балкона на спалнята си и видя два нови кораба. Ще пристигнат точно навреме, помисли си, чудейки се откъде ли идват. Бе решил да разбере.

Знаеше, че това ще подразни младия Менон. Момчето се тревожеше все повече и повече за здравето на чичо си.

— Трябва ти почивка — беше му казал той по-рано през деня.

— Имам чувството, че съвсем скоро ще почивам повече, отколкото би ми се искало — изсумтя Павсаний. — Донеси ми малко вино, момче.

Менон се засмя.

— Щом ти се пие, значи сигурно се оправяш.

Те постояха заедно и поговориха за проблемите, които ги очакваха. Павсаний гледаше с обич младия мъж и слънчевата светлина, блестяща в червеникавозлатистата му коса. Толкова прилича на мен, казваше си той.

— За какво си мислиш, чичо?

— Гордея се с теб, Менон. Зная, че не ти е било лесно да вървиш по стъпките ми. Но ти имаш потенциала да станеш велик човек и да помогнеш това царство да бъде спасено. Надявам се боговете да те благословят както благословиха мен.

Менон се изчерви. Също като Павсаний, очевидно и той не се чувстваше комфортно, когато му правеха комплименти. Старият генерал се изкикоти.

— Твърде сантиментално ли звуча?

— Не, чичо, никак. Почивай си днес и събери сили. Утре, ако се чувстваш по-добре, може да пояздим заедно.

Ала на Павсаний вече не му се почиваше. През последните шестдесет години той отговаряше за безопасността на крепостта и в нея не пристигаха посетители, за които да не знае. Затова тръгна към Морската порта.

Глупакът Идайос го тревожеше. Толкова малко ли вярваше Приам на армията в Дарданос, та си мислеше, че такъв идиот може да помогне по какъвто и да е начин? Идайос отговаряше за Морската порта. Проста задача — не пускай никой да преминава с оръжие. Ала Павсаний се съмняваше, че той ще се справи.

Докато вървеше, умът му се върна към разговора му с царицата отпреди четири дни. Съжаляваше, че е критикувал отношението й към Дексиос. Тя имаше достатъчно собствени проблеми. Бедите бяха жесток учител, но въпреки това добър. Може би момчето бе твърде чувствително и имаше нужда от твърдост. Павсаний обаче веднага отхвърли мисълта. Декс бе само на три години, майка му не го обичаше и го отглеждаха слуги. В редките случаи, когато Хеликаон си бе у дома, той говореше с него, водеше го да яздят или да ловят риба в закътаното езеро. Докато царят го нямаше обаче, подобни събития бяха рядкост.

Павсаний се зарадва, когато преди няколко дни видя младия Менон да си играе с детето. Войникът бе качил Декс на раменете си и тичаше из двора, издавайки пръхтящи звуци като кон. Смехът на детето донесе радост на стария генерал.

Той си помисли за собствения си син, мъртъв вече от тридесет години. Когато за пръв път чу да наричат клисурата Безумието на Парнио, се обиди, сякаш някой бе превърнал личната му трагедия в шега. Ала през дългите години безмилостните вълни на времето отмиха мъката му.

Той продължи напред. Прекоси оживения двор на конюшнята и внимателно слезе по хлъзгавия каменен път, водещ към Морската порта. Когато пристигна там, с изненада откри, че тя е отворена. Странно, вратите винаги се затваряха плътно преди залез. Кой ги бе отворил? Огледа се, за да открие стражите, но не ги видя. Червеят на страха го загриза.

Докато стоеше там незабелязан — просто старец с дървена пръчка — един отряд войници притича през портала край него. Павсаний се вгледа в тях с очи, замъглени от осемдесетте му години и светлината на ниското слънце. В името на Арес, това са микенци, помисли той! Микенски войници в крепостта? За миг си помисли, че болката го кара да си въобразява и да си спомня нахлуването преди три години.

Още един отряд микенци, облечени в ясно разпознаваемите си брони с бронзови дискове притичаха необезпокоявани през Морската порта и влязоха вътре. Някъде отдалеч се разнесоха звуците от разразяващата се битка, писъци, викове и дрънчене на метал.

Объркан и несигурен, той се запрепъва напред, облегнат тежко на жезъла си. През отворената порта видя още микенски войски, които слизаха от двата кораба и се катереха по хълма към крепостта. На плажа имаше още галери и от тях на пясъка също скачаха войници. Една група микенски офицери стоеше на няколко крачки от портите и разговаряше спокойно. Те погледнаха стареца, но не му обърнаха внимание.

Стражите на портата бяха мъртви. На една хлътнала дървена маса зад двете тела Павсаний видя жалка купчина стари мечове, ножове и очукани сопи, конфискувани от посетителите през деня. Както се бе опасявал генералът, глупакът Идайос нямаше система за справяне с оръжията. Просто ги трупаше на купчина, пазена от двама отегчени войници. Понастоящем двама мъртви войници.

Тялото на Идайос лежеше с тях, с широко прерязано гърло.

Предател! — помисли си Павсаний яростно. Мислех го просто за глупак, но се оказа и предател. Отворил им е портите, а после новите му господари са го убили. Не само глупак, но и предател.

Един от микенските офицери го забеляза и каза нещо на другите. Те се обърнаха, за да гледат, докато старият генерал с мъка вървеше към тях. Някои се усмихнаха. Един мъж, облечен в бяло и с два меча на кръста, пристъпи напред.

— Съжалявам да те видя тук, чичо — каза огнекосият Менон.

Шокът бе толкова голям, че Павсаний изстена от почти физическа болка. Не мъртвият Идайос беше предателят. Онзи, който бе отворил крепостта за врага, бе негова плът и кръв.

— Как можа да направиш това? — попита той. — Защо, Менон?

— Заради царството, чичо — отвърна спокойно мъжът. — Ти каза, че мога да помогна то да стане велико. И ще го сторя. Като негов цар. Мислиш ли, че Дардания и Троя могат да удържат мощта на всички западни царе? Ако продължаваме да се опълчваме на Агамемнон, той ще опожари земите ни, а народът ще бъде изклан или поробен.

Павсаний го зяпна, а после и микенските офицери около него. В далечината звуците от битката ехтяха из крепостта.

— В момента колят хората, които ти вярваха — каза той. — Ти разби сърцето ми, Менон. По-добре да бях умрял, отколкото да те видя като предателско псе.

Менон се изчерви и отстъпи.

— Никога не си разбирал властта, чичо. Когато Анхиз умря, ти можеше да поемеш контрола над трона. Така се раждат династии. Вместо това ти положи клетва за вярност пред една превзета жена и отрочето й. И погледни докъде ни доведе това. До война, която не можем да спечелим. Върни се в покоите си, чичо. Няма нужда да умираш тук.

— Разбира се, че трябва да умре — каза един микенски офицер с раздвоена брада. — Той те познава и щом си тръгнем, ще разкаже на Хеликаон за делата ти.

— По-добре слушай господаря си, малко псе — каза Павсаний с презрение. — Когато ти кажат да лаеш, трябва да лаеш.

Лицето на Менон поаленя. Той извади един от мечовете си и пристъпи напред.

— Не исках да те убивам — каза той, — защото винаги си бил добър с мен. Ала живя твърде дълго, старче.

Тялото на генерала бе старо, но си спомняше шестдесет години на сражения. Когато мечът се спусна към врата му с мързелива арогантност, той се приведе и удари с глава по-младия мъж. Сграбчи предницата на бялата туника на Менон и ги издърпа към себе си, а после хвана дръжката на втория му меч. От счупения нос на младия мъж течеше кръв и той се отдръпна от хватката на стареца. Не забеляза обаче как Павсаний издърпа меча от ножницата. Генералът пристъпи напред и с едно бързо движение преряза гърлото на Менон. По бялата дреха покапаха червени капки. Менон нададе гъргорещ вик и се запрепъва назад. Ръцете му панически се опитваха да спрат шурналата кръв.

Павсаний падна на колене, изгубил и последните остатъци от силата си. Чу звука на тичащи крака и усети удар, а после и втори по гърба си. Болката изчезна. Менон се срина пред него и главата му падна на рамото на стареца. Генералът погледна към умиращия младеж, докато собственият му взор се замъгляваше и чезнеше.

— А толкова… те обичах… момче — каза той.

XXXV ЕЗДАЧЪТ В НЕБЕТО

Малкото момче се събуди стреснато. Разтри сънливите си очи с малки юмруци и се огледа. В спалнята беше тъмно. Една самотна свещ догаряше в ъгъла и на нейната светлина Декс видя, че Сивата не си е в леглото. Беше сам.

Спомни си как веднъж излезе от спалнята след един кошмар и отиде разплакан до стаята на Сивата. Почука леко на вратата. Тя отвори и както винаги го сгълча за страховете му. Винаги обаче омекваше и последната нощ го отнесе до леглото си, както обикновено, и го сложи до себе си.

— Спи спокойно, малки Декс — прошепна тя. — Аз съм с теб.

Ала сега не беше с него.

Извън стаята се разнасяха приглушени звуци — не само от двора долу, но и откъм стълбището от другата страна на вратата. Декс чу свирепи викове и дрънчене.

Тригодишното дете не бе свикнало да стои само в тъмното и сега се изплаши. Сивата винаги бе там, когато се събудеше. Тя го водеше до кухните за закуска.

Той се изхлузи изпод топлите завивки и се промъкна до края на леглото, за да слезе. Изтопурка с боси крака по студения камък и меките черги, а после извлачи един дървен стол, за да отвори прозореца и да види какво става в двора. Навън също бе тъмно, но той видя огньове, а и миризмата на дим се носеше наоколо, дразнеше гърлото му и го накара да киха. Виждаше силуетите на тичащи мъже и жени и чуваше крясъците им.

Огънят го накара отново да се сети за закуска. Сивата му препичаше вчерашен хляб и го намазваше с мед. Той внимателно слезе от стола, отвори тежката врата и се промъкна в коридора.

Навън видя, че някой лежи на пода. На светлината на мъждивата факла на стената разпозна Сивата. Тя бе присвита, със сгънати колене. Очите й бяха затворени. Той клекна до нея и постоя така известно време, ала Сивата не се събуди. Декс се зачуди какво да стори и я потупа несигурно.

— Гладен съм — каза той в ухото й.

Точно тогава чу звук от тичащи крака някъде зад него. Да не би Слънчевата жена да бе открила, че е напуснал стаята си? Щеше ли да му се разсърди? Той импулсивно се хвърли към един тъмен ъгъл и се скри зад тежката завеса, скриваща прозореца.

Тя не достигаше съвсем дъсчения под и той легна по корем, загледан през пролуката. Появиха се група войници. Декс харесваше войниците, но не разпозна никой от тези и реши да остане на мястото си.

Те притичаха край него, а тежките им метални наколенници блестяха на светлината на факлите, докато сандалите им шляпаха шумно по дъските. Можеше да подуши миризмата на пот и кожа.

— Намерете момчето! — извика един и гласът му отскочи от стените на коридора. — Не е в стаята си. Сигурно е с царицата.

Когато войниците отминаха, а стъпките им заглъхнаха надолу по стълбите, той тръгна към малкия двор. Придържаше се към мрака на стените и се запромъква към конюшните. Декс обичаше конюшните. Там никога не беше тихо. Харесваше му да чува тежкото дишане на конете и звука, който издаваха копитата им по каменния под.

Не му беше ясно точно защо, но разбираше, че е в беда. Сивата бе заспала в коридора, а Слънчевата жена бе изпратила ядосани войници да го намерят. Все така, без да излиза от сенките той видя още от тях, които тичаха към кулата с мечове в ръце. После мерна мъж, когото познаваше и който понякога го качваше на понито. Човекът изтича на двора. Конярят куцаше и Декс точно щеше да тръгне към него, когато той падна. Двама войници излязоха зад него и забиха мечовете си в гърба му, докато лежеше на земята. Мъжът извика няколко пъти, а после притихна.

Сега Декс бе ужасен и се сви в сенките. Чу женски вик и видя пламъци, които излизаха от кухните, трептящи в нощта. Те окъпаха двора в оранжева светлина. Две жени изтичаха през вратите на кухнята, преследвани от още войници, които се смееха и размахваха мечове.

Декс затвори очи. Вече усещаше горещината на пламъците.

— Декс!

Отново ги отвори и видя войник, когото познаваше. Той имаше червена брада и караше Декс да се смее, когато го носеше на гърба си. Мъжът го грабна и го притисна към гърдите си. Момченцето изпита облекчение и радост, въпреки че бронята бе неудобно твърда. Опита се да каже на червенобрадия войник за Сивата и как е лежала в коридора.

— Тихо, тихо, ще те спася — каза мъжът.

Той се затича през двора към конюшните. Навсякъде имаше тела — слуги и войници. Когато подминаха кухнята, Декс усети горещината по голите си крака и подуши печено месо. Притисна лице към гърдите на войника.

Мъжът влезе в конюшнята и го остави долу. После коленичи и хвана Декс за раменете.

— Чуй ме, момче. Трябва да се скриеш. Както правиш винаги, нали? Намери място в сламата и се зарови дълбоко.

— Това игра ли е? — попита Декс.

— Да, игра. И не бива да излизаш, докато не дойда за теб. Разбра ли?

— Да. Но съм гладен.

— Иди и се скрий. Не издавай звук, Декс. Просто стой скрит.

Той го отблъсна и момчето изтича до последната ясла, за да се скрие вътре. Тя беше празна и в нея бе натрупана слама. Декс падна по корем и се промъкна в центъра на купчината, където остана, свил колене.

Отвътре едва виждаше войника. Той бе извадил меча си и стоеше тихо. После дойдоха още мъже и последваха гневни викове, както и ужасното дрънчене, което бе чул по-рано. Видя как един войник пада. После и втори. Но след това неговият приятел също се свлече на земята. Другите мъже скочиха върху него и го заудряха отново и отново с мечовете си.

После започнаха да тичат из конюшнята и да гледат във всяка ясла.

Декс остана неподвижен без да издава звук.


Винаги й бяха казвали, че е смела. Още преди да навърши пет години, бе падала от старото си пони много пъти. Баща й лекуваше натъртванията и одиранията й, а веднъж и счупената й ръка, и докато се грижеше грубовато за нея, й казваше колко е смела. Братята й се смееха и пак я качваха на кобилата, а Халисия се смееше заедно с тях и забравяше раните си.

Когато стана на седемнадесет и я пратиха да се омъжи за Анхиз, в началото бе ужасена — от самия старец, от тъмната чужда крепост, където трябваше да живее, от мъките на раждането, които бяха убили майка й и обичната й сестра. Ала щом се изплашеше, си спомняше тъмните очи на баща си и думите му „Бъди смела, малка катеричке. Без смелост животът ти е нищо. Ако имаш смелост, няма да се нуждаеш от нищо друго.”

Сега, малко след тридесетата си година, тя вече не вярваше в смелостта си. Каквато и сила да бе притежавала, беше потъпкана по време на атаката над Дарданос преди три години. Не минаваше и нощ, в която да не я разкъсват страхове. Сънят й бе накъсван от зловещата картина на сина й Диомед, който падаше горящ от скалата, а ужасяващите му писъци й причиняваха болка. После си спомняше унижението, докато нашествениците я държаха и я изнасилваха брутално, с нож, опрян в гърлото. Будеше се разплакана и Хеликаон се пресягаше към нея в мрака и я държеше в крепостта на ръцете си. Отново и отново й повтаряше, че е смела жена, подложена на тежки изпитания, че страховете и кошмарите й са нещо нормално, което ще преодолее.

Ала той грешеше.

Халисия знаеше, че нашествениците ще се върнат, знаеше го в костите си и това нямаше нищо общо със страха й. Винаги бе получавала видения, дори като дете сред конните стада в Зелея. Простичките й предсказания за това дали някоя млада кобила ще може да роди, или за болестите, които поваляха дивите коне по време на влажния сезон, винаги се сбъдваха и баща й се усмихваше и казваше, че тя е благословена от Посейдон, който обича конете.

Сега, докато седеше в огромния и богато резбован стол на Анхиз в мегарона, с ръце, вкопчени в дървените облегалки в смъртна хватка, тя знаеше, че виденията й отново са се сбъднали. Микенските войници бяха нахлули в крепостта.

Мислите й се стрелкаха и лутаха в ума й като прилепи. Хеликаон бе изпратил вест да бди за предатели, да внимава за странници. Ала не странник беше отворил Морската порта. Един от войниците беше видял Менон да върви с микенските офицери.

Менон! Беше направо немислимо, че той е извършил такова ужасно нещо. Младежът бе винаги толкова чаровен и грижовен и Халисия вярваше, че искрено я харесва. Беше й невъзможно да осмисли факта, че я е продал за изнасилване и заколение.

Вече повече от триста микенски войници бяха нахлули в цитаделата и изчерпаните сили на Дарданос почти не бяха оказали съпротива. Микенците знаеха точно кога да влязат — бяха преминали през незаварденото море в деня, когато — по съвет на Менон — Халисия изпрати малката останала флота на Дардания до Карпеа, за да помогне на бягащия Троянски кон.

Заобиколена от двадесетината си лични стражи, тя седеше тиха като каменна статуя в мегарона, докато всички слушаха звуците на битката отвън. През високите прозорци се виждаше светлината на пожарите. Халисия чуваше писъци и бойни викове. Потрепери толкова силно, че зъбите й изтракаха, и тя стисна челюст, за да не я чуят мъжете наоколо.

Стражите, подбрани до един от Хеликаон, чакаха с мрачна решителност около нея, стиснали мечовете си. Тя разтърси глава в опит да се отскубне от ужаса, парализиращ ума й.

Един млад войник, покрит с кръв, изтича в мегарона.

— Превзеха северната кула, господарке — каза той, докато се опитваше да си поеме дъх. — Кухните са подпалени. Източните казарми също паднаха. Извън Земната порта има още микенци, но не могат да влязат. Ние пречим на нашествениците вътре да я достигнат.

— Колко още има навън?

— Стотици.

— Къде е Павсаний? — успя да попита тя, изненадана, че гласът й звучи толкова твърдо.

Войникът поклати глава.

— Не съм го виждал. Ригмос командва защитата на мегарона. Протеос удържа нашествениците надалеч от Земната порта.

— Ами момчето?

— Видях го с Градион в конюшнята, но към тях се приближаваха микенски войници. Той отведе момчето вътре. После трябваше да избягам. Не зная какво се е случило.

Тя стана, краката й тежаха като олово, и се обърна към капитана на стражата й, сключвайки ръце пред себе си, за да спре треперенето им.

— Менестес, винаги сме знаели, че мегаронът не може да бъде удържан. Не бива да похабяваме живота си, за да го защитаваме. Трябва да се оттеглим до източната кула.

Точно тогава двойните врати се отвориха с трясък и микенските войници нахлуха вътре. Менестес изтегли меча си и се затича към тях, следван от хората си. Халисия знаеше, че няма да издържат дълго. Тогава капитанът й извика:

— Бягай, господарке! Бягай бързо!

Халисия събра роклята си в ръце и се затича през голямата зала. Отвори вратата на страничната стая, а после я залости след себе си. Това нямаше да спре решителните мъже, въоръжени с брадви и мечове, но щеше да ги забави.

Спря се за момент, изплашена, че ще припадне от ужаса в сърцето си. Принуди краката си да се движат и се затича по тясното каменно стълбище към спалнята си. Вратата й бе тежка и подсилена. Щеше да им отнеме време да я разбият. Затвори я зад себе си и постави голямото дървено резе на мястото му.

Стаята бе осветена от ниски свещи. По пода имаше меки килими, а по стените — гоблени, украсени със скъпоценни камъни. Халисия се спря за миг, вдишвайки лекия парфюм от рози в нощния въздух, а после излезе на балкона.

Хеликаон бе планирал този момент вече три години. Той уважаваше виденията й, а войнът в него вярваше в желанието на Агамемнон да си отмъсти. Скоро след последното нахлуване, спалнята на Халисия бе преместена от старото си място в северното крило до тези стаи високо над морето зад мегарона. Сега разполагаше с широк каменен балкон, който гледаше на запад.

Царицата отиде до края му и отмести висящата завеса от пълзящи растения. Погледна надолу и видя първата от късите дървени пръчки, разположени в камъка от външната страна на стената.

Замаскирани като обновление на апартаментите й, тези дъбови летви бяха сложени, за да водят до обраслата с плевели градина над морето. В нея не се допускаха стражи или слуги и дивите рози и лози я обгръщаха изцяло. Работата бе свършена майсторски и бе почти невъзможно стъпалата да се видят от земята, дори ако човек знаеше, че са там.

Работниците, отговорни за това, се върнаха в племето на брат й в Зелея, обсипани с почести и сребро и положили клетва да пазят тайна.

Сега, когато Хеликаон го нямаше, само двама души в крепостта освен нея, знаеха за тайния път за бягство — Павсаний и, разбира се, неговият помощник Менон.

Менон, предателят!

Тя се поколеба, агонизирайки в нерешителността си, докато гледаше към мрака под себе си. Какъв избор имам, помисли си. Не мога да остана тук да ги чакам.

Царицата се приведе над балкона и се заслуша, опитвайки се да успокои туптящото си сърце. Не чуваше нищо сред растителността долу. Градината бе напълно неподвижна.

Тя изтича обратно до вратата и се заслуша. Чу далечни удари на метал по дърво, докато войниците събаряха вратата към мегарона.

Халисия отиде до голям сандък и отвори тежкия капак. Той издрънча в стената. Тя отмести бродираните шалове и рокли със скъпоценни камъни и извади стара слугинска туника в избледняло синьо, както и мръснокафяво наметало с качулка. Бръкна по-надълбоко и откри и кинжала, който баща й й бе подарил за петнадесетия рожден ден. Дръжката му бе от еленов рог, а извитото острие — от блестящ бронз. Царицата свали бялата си ленена рокля и сложи неугледната туника. После пое дълбоко дъх, свали резето и отвори вратата на стаята си съвсем малко. Отдолу се чуваше силният шум на сцепено дърво. Различаваха се стоновете и виковете на мъжете, които се бореха със строшените греди.

Тя остана неподвижна и обмисли плана си отново. После внимателно подпря резето до стената и отвори вратата широко.


Спартанецът Пелопидас изтича по тесните стълби, стиснал окървавения си меч в ръка. Знаеше какво ще намери. Още една заключена врата, която мъжете с брадви, които го следваха, щяха да разбият за няколко мига. Царицата щеше да е вътре, опитала се да слезе в градината по тайния път за бягство, където я чакаха още от хората му. Или, помисли си той и изпита силен копнеж, щеше да е видяла мъжете долу и в паниката си да се е върнала обратно в спалнята. Пелопидас се надяваше да е станало така. Щеше да му е много по-удобно да я изнасили в легло. Искаше да щади старите си колене.

Ветеранът с посивяваща коса и брада, сплетени на дълги плитки, достигна върха на стълбите и видя вратата широко зейнала. Глупава кучка, помисли си той. В ужаса си само ги бе улеснила. Следваха го трима мъже с брадви, до един потни и проклинащи треските, забили се в ръцете им при разбиването на долната врата. Те отидоха право до тесния балкон. Пелопидас отметна покривалото от растения и го разкъса.

— Вие двамата — той посочи двама от хората си, — я последвайте до долу. Когато я хванете, я върнете обратно тук. Искам я първи.

Двамата войници погледнаха тесните ръкохватки и стъпала със съмнение, а после и мрака долу, но изпълниха заповедта му, както и очакваше, спускайки се бързо над каменната стена.

Пелопидас изсумтя и се върна в спалнята. Последният войник стоеше до леглото и бърникаше в кутия за бижута, украсена със слонова кост.

— Остави я, боклук такъв — каза Пелопидас. — Знаеш какво каза генералът за плячкосването. Слез долу и намери проклетото дете. Има награда от двадесет жълтици за отряда, който донесе главата му на Катеос.

— Как се очаква да го намерим? — попита мъжът. — Конюшнята беше празна. Може да е навсякъде.

— Той е на три години и е сам. Сигурно се е сврял някъде разплакан и с посрани гащи. Хайде, върви!

Войникът се помота още малко, оглеждайки спалнята. Очите му изпиваха мекия блясък на златото и скъпоценните камъни, пръснати наоколо. После изтича навън.

Пелопидас седна на мекото легло и разтри лявото си коляно. Беше се подуло и ставата го болеше. Той се просна на леглото и усети миризмата на парфюм от възглавницата. Изпита възбуда. Казваха, че царицата е слаба и красива, въпреки че вече бе преминала тридесетте, златокоса и с мило лице. Той се изкикоти. Не го вълнуваше особено лицето й.

Кучката трябваше да умре, при това бавно, така че Подпалвача да научи и да знае, че това е отмъщение за нашествията му в микенски земи. Пелопидас усети как гневът му се надига при мисълта за изгорените села и моряците, удавени от гнусния Хеликаон и екипажа му. Този екипаж щеше да изгуби много от обичните си хора, преди нощта да приключи.

Спартанецът свали шлема си и го пусна на пода. Надигна се от леглото и отиде до гарафа с вода, поставена на една малка маса. Отпи голяма глътка. После поля малко върху главата си, разтръсквайки плитки.

Огледа преценяващо спалнята, меките завеси и блясъка на бронз, мед и злато във всеки ъгъл. Вдиша миризмата на цветя. Вдигна кутията от слонова кост, която войникът бе разглеждал, и видя тъмния блясък на бижута. Бръкна вътре и извади шепа злато и скъпоценни камъни. Почти не ги погледна, преди да ги пъхне в кесията на колана си. Имаше и тежка златна гривна, която струваше повече, отколкото той изкарваше за цяла година, така че пъхна и нея в кесията.

Очите му се спряха на големия дървен сандък. Капакът му бе вдигнат, сякаш е бил оставен набързо. Вътре, сред най-различните богато избродирани дрехи, видя блясъка на скъпоценни камъни. Пелопидас извади най-горната рокля и откри, че е украсена със златна нишка, кехлибар и червен халцедон. Поколеба се, чудейки се какво да прави с нея, а после изсумтя развеселено. Не можеше да носи женски дрехи на военна кампания.

Все така в добро настроение, той се наведе надолу, за да бръкне по-дълбоко в сандъка, търсейки скрити бижута. Внезапно забеляза движение в дълбините му и в мига, който му трябваше да реагира, нечие бяло призрачно лице се засили към него. Той почувства чудовищна болка в гърлото си и отскочи назад, пръскайки кръв пред себе си. В паниката си, задрапа по врата си в опит да спре кървавия фонтан. От сандъка излезе дребна златокоса жена с окървавен кинжал в ръка.

Пелопидас падна на коляно и се опита да извика за помощ, ала болката раздра прерязаните му гласни струни и кръвта изби между пръстите му. Жената го гледаше с широко отворени очи. Той усети как отслабва и животът му изтича.

Главата му удари пода и Пелопидас се загледа в шарката от червени кръгове по килима. Струваше му се, че самият под се топи и се превръща в алена течност. Изпита изключително спокойствие. Нещо топло потече по крака му и осъзна, че мехурът му се е изпразнил.

Трябва да стана, помисли си той. Трябва да…

Халисия стоеше като замръзнала, гледайки гърчовете на умиращия мъж на пода, докато кръвта му се изливаше върху красивия килим. Мислите й се лутаха като молци около пламъка на реалността. Гърлото му бе прерязано. Тя го беше убила. Ала единственото, за което можеше да мисли, бе, че килимът е подарък от баща й за сватбата й с Анхиз, избродиран от източна коприна. Кръвта никога няма да се изчисти, помисли си тя.

Забрави кръвта, долетя грубият глас на разума. Халисия примигна и пое дълбоко дъх. Кракът на война помръдна. После той застина. Тя отстъпи от тялото и прибра кинжала в ножницата.

Трябва да излезеш! Те ще се върнат!

Царицата си сложи наметалото с качулката и притича надолу по стълбите, а после през разбитите останки от вратата. Спря се на входа към мегарона и погледна вътре. Залата бе притихнала. Стражите й бяха убити, а около тях преброи повече от тридесет тела на микенци. Каменният под бе облян в кръв и стаята вонеше на смърт.

Страхът се надигна отново и стомахът й се сви. Искаше й се да бяга, колкото може по-бързо, за да остави този кошмар зад гърба си. Ако не успееше, щеше да си намери място, където да се скрие. Някоя тъмна и мрачна дупка, която врагът няма да намери.

После лицето на сина й изплува в ума й. Образът я разтърси. Вместо да вижда, както обикновено, живото доказателство за изнасилването й и постоянно напомняне за убийството на обичния й Диомед, сега Халисия бе впримчена от големите умоляващи очи и сладостта на устата му, толкова подобна на нейната. Тя изстена. Дио поне бе познал обичта на майка си. Беше го прегръщала и милвала, и му бе казвала многократно колко го обича. Малкият Декс — както Павсаний съвсем точно беше отбелязал — никога не бе получавал подобно нещо.

И сега жестоките мъже искаха да го убият.

Инстинктът я подтикна да притича от мегарона до конюшнята с надеждата той още да е там. Разумът й каза, че никога няма да успее. Всеки би забелязал тичаща фигура. Халисия реши да мине през страничния вход на мегарона, да подмине кухните и да достигне конюшните изотзад.

Решителността подсили смелостта й и тя тръгна към вратата. Чуваше викове от другата страна и видя движение, когато нечия сянка застана на прага. Тя приклекна зад една колона и зачака, без да смее дори да диша. Последва тишина. Царицата се изправи внимателно и погледна иззад колоната. Който и да се бе спрял на прага, явно беше продължил.

Кухните от другата страна бяха унищожени от пожара. Дървените сгради сигурно бяха пламнали като подпалки, но сега огънят в по-голямата си част бе стихнал. Покров от гъст дим лежеше над зеленчуковите градини пред крепостта. Халисия се потопи в дима и изчезна като призрак на слънчева светлина.

Едва дишаше и падна на ръце и колене, вкопчена в камъните, където под дима се носеше килим от свеж въздух. Тя запълзя внимателно по пътеката към конюшнята, а коленете й се плетяха в туниката и наметалото. По пътя подмина много тела — някои мъртви, а други — смъртно ранени.

Видя движение пред себе си и застина. Към нея вървяха микенски войници. Някои кашляха и плюеха. Халисия притисна лице към земята и легна като мъртва, със затворени очи. Нечии крака изтрополиха до нея, а после се разнесе рязка команда за спиране.

Едно стъпало се заби в бедрото й. Войникът се спъна и изруга. Болката я накара да прехапе устни, но тя не издаде звук.

— Проклетият пушек е навсякъде — долетя нечий глас. — Не виждам нищо.

— Няма смисъл да тичаме така — каза друг. — Нека отидем до Земната порта, да убием шибаните защитници и да пуснем атрейците вътре. После можем да разграбим двореца и да се махаме.

— Затваряй си устата — каза раздразнено трети глас. — Главата на момчето струва двадесет жълтици. Хайде, продължавайте да търсите.

Мъжете се разотидоха. Халисия остана на място, докато скърцането на кожа и сумтенето им не изчезнаха напълно. После се изправи на крака и притича до конюшните. Вътре бе тъмно като в рог и тя чу изнервеното движение на конете, които бяха надушили пожара. Царицата мина край тях самоуверено, говореше им тихо, тупаше топлите тела, които се удряха леко в нея, докато намираше опипом пътя си напред.

— Декс — прошепна тя в здрача. — Тук ли си, Декс?

Не чуваше нищо освен звуците на конете и далечните викове на мъжете. После чу заповед, от която сърцето й затуптя силно:

— Донесете огън. Ако се крие в конюшнята, ще го изкараме с дима.

Конете се размърдаха и зацвилиха около нея, но после се успокоиха, докато Халисия се движеше сред тях. Само големият черен жребец продължи да трополи в яслата си, да удря страни в дървените стени и да рита залостената врата.

— Декс! Дексиос. Тук ли си? — прошепна тя напрегнато.

Внезапно спря. Пред нея, под смътните лъчи светлина, прокрадващи се през вратата, стоеше неподвижно малка фигура с ръце на лицето. Около него имаше купчина слама. Стоеше без да помръдва и без да издаде звук. За миг майката и синът останаха загледани един в друг.

После се разнесе тъничък гласец:

— Сърдиш ли ми се, мамо?

Тя коленичи и разтвори ръце.

— Не ти се сърдя, Декс. Сега трябва да вървим. Трябва да бягаме.

Тогава той се затича към нея и малкото му телце се удари в нейното със силата на стенобойна машина, като почти я събори на земята. Усети ръчичките му около врата си, а влажното му изцапано лице се притисна в нейното.

Халисия вдигна детето на ръце и изтича до предната част на конюшнята. Ако можеше да стигне до външната стена и скритата странична порта, щеше да изведе Декс сред равнините отвъд и да се скрият в някоя от множеството пещери.

Тя погледна навън и видя група вражески войници, които тичаха към сградата със запалени факли в ръце. Царицата притисна момчето към себе си и притича към задния изход, за да погледне през процеп във вратата. Само на няколко крачки от нея стоеше едър микенски войн. С едната си ръка държеше за косата младо конярче. С другата стискаше окървавен меч, с който след миг преряза гърлото на младежа. Момчето се загърчи, докато кръвта му изтичаше. Войникът го пусна на земята и се обърна към вратата.

Халисия потисна паниката си и отнесе Декс обратно през конюшнята, където застана, все така хванала детето в ръце, загледана в двата изхода. Намести го в едната си ръка и отстъпи до яслата, където черният кон се въртеше нервно.

Вече нямаше друг изход и само след няколко мига врагът щеше да открие и нея, и сина й.

— Не и този път! — прошепна тя. — Не отново!

Халисия се пресегна зад гърба си и отвори вратата към яслата, за да се промъкне вътре. Едрият черен жребец я изгледа с дивите си очи, но не тръгна към нея. Тя остави Декс на земята и пристъпи към коня. Пое главата му в ръце и положи буза на тъмното му лице, усещайки горещия му дъх.

— Нуждая се от теб, най-велик сред конете — прошепна царицата. — Нужни са ми силата и смелостта ти.

Тя потупа животното, за да го успокои, вдигна Декс и го сложи на гърба му. Конят потропа с крак, но не помръдна. Халисия се подпря на стената и се качи зад детето. Приближи лице до ухото му и каза:

— Смелост, малка катеричке. Бъди смел!

— Ще бъда, мамо!

Главният вход на конюшнята се отвори с трясък и вътре нахлуха микенци с факли. Халисия пое дълбоко въздух, наведе се напред и отметна вратата на яслата, стисна гривата на коня и го срита. После с всичка сила нададе бойния вик на хората от Зелея.

Конят стегна огромните си мускули и се втурна в галоп, а големите му копита изчаткаха по каменния под.

Микенските войници извикаха, когато жребецът се втурна сред тях, размахвайки факли, за да го изплашат. Вместо това той се вряза в групата. Един мъж отхвърча настрани и главата му се заби в дървена колона. Втори падна под копитата и Халисия чу отвратителното пукане на кост. Другите войни успяха да отскочат настрана.

Когато излязоха от конюшнята, царицата подкара животното към Земната порта. Ако тя бе отворена, щяха да се спуснат през нея до дефилето и моста над Безумието на Парнио.

Те профучаха през големия двор, а зад гърба им се разнесоха виковете на врага, който бе осъзнал кой язди коня. Една стрела изсъска наблизо. После втора. Халисия придърпа Декс по-близо до себе си и смушка жребеца в пълен галоп.

Земната порта беше съвсем наблизо, зад следващия ъгъл. Копитата на коня оставиха следи в камъните, когато тя го накара да завие.

Пред нея битката все още се водеше с пълна сила. И портата бе затворена.

Група дардански войници даваха последен отпор, сформирали стена от щитове в портала. Скоро щяха да ги надвият.

Халисия накара коня да спре и последва странна пауза, в която дори боят секна. Войниците й я разпознаха и тя с удивление изгледа лицата на обречените с гордост. Някои от микенците се обърнаха и също я видяха, а после някой извика:

— Това е тя! Това е царицата! Хванете кучката!

Разсейването помогна на дарданците и те атакуваха врага с подновени усилия. Халисия видя как мнозина микенци паднаха. Знаеше, че е спечелила малко време за хората си. Ала сега някои от нападателите тичаха към нея.

Тя обърна огромния си кон и впи пети в хълбоците му. Той отстъпи заднешком няколко крачки, а после се затича. Халисия го насочи надолу по каменните улици и павираните алеи, водещи към Морската порта и високата скала. Усети болезнен удар в бедрото си. Погледна надолу и видя, че в крака й се е забила стрела. В началото болката бе притъпена, но после се изостри.

Морската порта се появи пред погледа й, а четирите й големи каменни кули се издигаха в мрака. Малцината войници около нея се разпръснаха, когато жребецът се втурна към тях. Големият кон продължи да галопира под мраморния портал и навън в нощта.

Халисия знаеше, че не може да остане на пътя. Той щеше да ги отведе към плажа и другите микенски войници. Тя дръпна гривата на животното и наклони тежестта си, за да го накара да завие. Копитата му изтракаха по камъка, а после се подхлъзнаха над пропастта. За миг Халисия си помисли, че ще паднат от скалата, но конят възвърна равновесието си и продължи да тича по тясната пътека до стените.

През деня този маршрут бе опасен, но тя знаеше, че нощем само късметът и благословията на боговете можеха да ги спасят.

Жребецът се катереше бавно по неравната земя. В най-високата точка, където пътеката се стесняваше, царицата го спря. Стените се издигаха вляво, а отдясно виждаше озареното от звездите небе и микенските галери, струпани на плажа.

Тогава видя и друга флотилия, която се насочваше към Дарданос през Хелеспонт. За миг си помисли, че са още микенски кораби, но после разпозна огромното туловище на „Ксантос” и изпита неистова радост.

Съпругът й се връщаше у дома и сега микенците щяха да разберат какво означава страх. Отмъщението му щеше да е едновременно ужасяващо, но и удовлетворително.

Микенските екипажи на брега също бяха видели дарданската флота и тичаха към корабите си. Халисия се усмихна. Независимо дали искаха да избягат, или да се бият, резултатът щеше да е един и същ. Всички бяха мъртви.

Изпита силно облекчение. Трябваше единствено да остане тихо тук под стените, докато Хеликаон не слезеше на брега.

Тогава нещо изсъска край нея, удари се в камъка и отскочи. Тя чу викове отгоре и вдигна поглед. Над укрепленията се бяха надвесили войници.

Халисия притисна Декс до себе си и потупа коня по гърба, говорейки му твърдо и спокойно. Нежно го смушка да тръгне напред. Край нея хвърчаха стрели, които плашеха жребеца.

— Бъди спокоен, велики — прошепна царицата тихо. Облечена в тъмно наметало и седнала на черен кон, тя бе много лоша мишена за нощна стрелба. Въпреки това, ако останеха на мястото си, все някоя стрела щеше да ги уцели. Халисия реши да обиколи крепостта, да надбяга вражеските войници от другата страна на Земната порта, а после да стигне до Безумието и да чака там.

Земята се спускаше рязко в мрака вдясно от нея. Отляво стената на цитаделата се издигаше като скала. Големият кон снижи глава и внимателно започна да подбира пътя си по тясната пътека. От време на време копитата му се подхлъзваха по чакълестата почва. Стрелите продължаваха да летят край тях, но много малко падаха наблизо.

Когато Земната порта се появи пред нея, Халисия видя, че тя още е затворена. Стотици микенски войници се тълпяха без работа отвън, чакайки другарите им вътре да им отворят. Чуваха се изнервени викове, но те всички гледаха към стените и портите и не обърнаха внимание на жената на коня, която тихо изплува от мрака.

Халисия видя движение в далечината и там се появиха редица ездачи в бляскави брони. Троянският кон бе дошъл! Микенците също ги видяха и започнаха да сформират стена от щитове.

После някой от укреплението горе извика:

— Царицата бяга! Убийте я!

Извън портите имаше съвсем малко ездачи, но те незабавно смушкаха конете си в галоп.

Халисия също подкани своя и той отново се затича, подминавайки задната част на микенската армия, за да се спусне към дефилето. Тя се извърна и видя четирима ездачи, които изоставаха. Жребецът сега тичаше в пълен галоп и скоростта му бе колосална. Халисия бе яздила много коне през живота си, но никой не бе притежавал силата и скоростта на това огромно животно.

Тя усети вятъра в косите си и позволи на надеждата да се върне в сърцето й. Хеликаон щеше да потопи вражеската флота, а Троянският кон щеше да избие оцелелите войници на сушата. Трябваше само да надбяга тези микенски ездачи и щеше да е в безопасност. Жребецът продължи да галопира и тя видя дефилето да се разширява точно преди моста. Но сега там нямаше мост, а само димящи руини. Останките му висяха почернели и обгорени от ръба на бездната. Нямаше изход.

Група микенски войници се затичаха откъм мрака на дефилето към нея, а в ръцете им проблеснаха остриета. Халисия накара коня да завие и той се затича в обратна посока, а после отново се завъртя. Сега микенските ездачи бяха наблизо и тя чуваше триумфиращите им викове.

— Каквото и да стане, малки Декс, ние ще сме заедно — обеща Халисия на сина си. После удари хълбока на жребеца. Стреснат, той се спусна към бездната. Скоростта му се увеличи, докато галопираше. Халисия стискаше гривата му в смъртна хватка. Видя войниците само като петно с периферното си зрение. Усети удар отляво, но върхът на копието само раздра плътта й и не можа да я събори. Болката беше огромна, но тя не й обърна внимание и се концентрира върху движението на коня под нея и малкото топло тяло, сгушено отпред, както и зеещата паст на приближаващата бездна.

Дали дори този велик кон можеше да направи скока? Халисия не знаеше. Знаеше обаче, че той може да спре на ръба и да я захвърли към камъните долу заедно със сина й.

Докато се приближаваха към цепнатината, тя заби пети в хълбоците на животното за последен път и нададе племенния си вик. Звукът бе пронизителен и войнствен. Конят напрегна огромните си мускули и скочи.

Времето сякаш замръзна. Единственият звук беше туптенето на сърцето й. Навсякъде около нея всичко бе неподвижно. Не можеше да почувства гърба на коня. Не усещаше момчето до гърдите си. Зачуди се дали животът й не е свършил и боговете не са я отнесли. Дори намери време да погледне надолу към назъбените черни камъни под нея.

После копитата на жребеца се удариха в земята от другата страна на бездната. Конят се препъна за миг, докато задните му копита чаткаха по ръба. После те отново тичаха свободно.

Халисия спря животното и погледна назад към микенците. Никой от тях нямаше куража да я последва и сега само крещяха обиди. После се върнаха нагоре по дефилето. Изпълни я умора.

— Отидоха ли си лошите хора, мамо? — попита Декс.

— Да, отидоха си, малка катеричке.

Халисия вдигна крак и скочи от коня. Извика, защото стрелата в бедрото й се изви и разкъса плътта. Тя седна на един камък и пусна момчето. То не се отдръпна, а продължи да я стиска. Халисия го целуна по челото.

— Ти си мой син, малки Декс. И аз съм толкова горда с теб. Скоро баща ти ще дойде и той също ще се гордее с теб. Ще поседим тук тихо и ще го изчакаме.

Детето погледна към нея и се усмихна. Толкова сладка усмивка, помисли си царицата, като слънчева светлина през облак.

Лявата страна на туниката й бе напоена с кръв от раната, нанесена й от копието. Опита се да спре кървенето с наметалото си, но платът се изплъзна от пръстите й. Стори й се, че нощта е станала по-ярка. Наблизо имаше някой. Халисия извърна глава с огромно усилие. Светлината сега бе почти заслепяваща. До нея се появи малка златокоса фигура. Царицата примижа срещу яркото сияние… и извика от щастие. Това беше Диомед, нейният син. Той й се усмихна и протегна ръце.

От очите на Халисия потекоха сълзи. Сега и двамата й сина бяха с нея и светът отново бе в хармония. И в този блажен момент, докато светлината гаснеше, тя осъзна, че никога не е била по-щастлива.

Загрузка...