Гърмящото стадо

XVIII част

В средата на юли Том Доун и Пийлчак се намираха по долното течение на Бразъс, насред касапницата на открито. Хиляди ловци на бизони тласкаха ден след ден последното голямо стадо към изтребване.

Ако горещините през средата на лятото при Пийс Ривър бяха непоносими, тук те бяха нещо още по-страшно.

Откритата прерия беше гореща, прашна и пуста. Бизоните се движеха винаги срещу вятъра, те пасяха, пиеха вода и се придвижваха с обърнати към бриза ноздри. Ако през нощта вятърът се обръщаше, сутринта се виждаше, че бизоните са изменили посоката и напредват срещу него. Те се осланяха повече на обонянието си, отколкото на очите и ушите си, а в откритите полета всеки вятър носи сигурното предупреждение за неприятеля. Ако броят на ловците за кожи не бе толкова голям, може би бизоните щяха да избегнат това бързо изтребление.

Том Доун прекара два месеца в нестихваща мъка — той и Пийлчак бяха убили три хиляди сто и двадесет бизона и само малък процент от техните кожи беше загубен. Целта им беше, ако силите им позволят, да прекарат тук лятото и есента. Те не се грижеха за пренасянето на кожите, защото ги продаваха на купчини в самото ловно място.

Дните станаха кошмарни. Тъй като прогонваха бизоните към брега на реката, за да ги избиват при водопой, касапницата продължи със седмици в едно сравнително малко пространство. Стигна се дотам, че Том не можеше да поязди петдесет метра, без да види купчина кости, разложен труп или прясно одрано животно, разкъсано през нощта от следващите стадата многобройни глутници койоти. В някои дни на километри дълги пространства непрекъснато се нижеха червени, одрани тела, смесени с черни, засъхнали трупове. Лешояди хвърчаха на гъсти ята като пчели, а миризмата беше непоносима. Прерията се превърна в ужасна призрачна касапница, ловците в лагерите не можеха да се отърват от мухи, буболечки, кърлежи и москито.

Том Доун отдавна вече чувстваше, че го завладява настроение, което веднъж вече беше потушил в себе си, едно отвращение, мъчително чувство, че ако скоро не изостави този кървав занаят, ще пропадне като човек. Ако само имаше някакъв повод да захвърли ловната пушка? Мили Файър! Все още често го преследваше очарованието на тъмните й очи. Ако тя не беше мъртва, той отдавна би изоставил кървавата си работа. Раната в сърцето му не заздравя. Любовта към Мили остана и само тя го предпазваше от разрушителното въздействие на суровия живот.

Една сутрин, когато излезе из покритата с прах и зловония прерия, намери едно малко, червено бизонче, стоящо до майка си, която той беше убил и одрал преди един ден. Това не беше нещо ново за Том. И все пак този случай имаше друг смисъл. Телета, които изоставаха назад след изтреблението, в повечето случаи се объркваха и скитаха безцелно из прерията. Това малко животно обаче беше познало майка си и не искаше да се отдели от нея.

— Хайде, бягай назад при стадото! — извика Том, доста разстроен въпреки добитите си вече навици.

Бизончето не го погледна. То душеше одраната си майка, очевидно беше гладно. После се отказа от опитите си да събуди неподвижното червено тяло, главата му се отпусна и то остана тъжно, замислено — малко същество за оплакване. Том не беше в състояние да го пропъди и след като натовари кожата в колата, той беше принуден да го застреля.

Тази случка силно подейства на Том и отбеляза обрат в решенията му. Едва сега той можа да си даде пълна сметка за занятието си, той не намираше вече покой. Хиляди великолепни животни ставаха жертва на жаждата за пари. Майките на хиляди малки теленца биваха убити. Току-що родени теленца, едва засукали майчино мляко, попадаха под ударите на бруталната съдба: да скитат в прерията, да умират от глад, жажда или да бъдат разкъсвани от вълци. И това малко животно със своята печална привързаност показа на Том участта на своя род.

Настъпи август. Голямото стадо се събра. Дойде времето за съешаване и биците, както и бизонките, покорни на онзи чуден нагон, който ги беше създал, неспокойни и непредпазливи, вече не обръщаха внимание на предупрежденията на вятъра.

В началото на сезона за съешаване на разстояние една миля от стадото се чуваше особеното руу-руу-руу-уу. Това беше мученето на някой бик. И всеки ден това мучене се разнасяше все по-далече из прерията и заглушаваше гърмежите на пушките.

Том Доун и Пийлчак докараха конете си върху гребена на една леко издигната могила, като се вгледаха в бизоновото пасбище.

За тяхно учудване безкрайната черна верига от бизони беше изчезнала. Те бяха тръгнали през нощта на север. В ранната утрин ловците бяха напуснали лагера, за да започнат дневната си работа. Не се чуваше никакъв изстрел. Изглежда, че Том и разузнавачът бяха господари на прерията.

— Вчера не можахме да разберем дали бизоните ще побегнат отново — забеляза Пийлчак умислен.

— Вятърът се е обърнал в друга посока — каза Том. — Сега духа от север.

— Бизоните и ловците са отишли към север — каза Пийлчак с особен израз на лицето. — Но аз мисля, че ще бъде напразен труд. Ловът е към своя край, приятелю.

— Какво ще правим?

— Не ме е грижа вече. Омръзна ми, дойде ми до гуша. Така се чувствам. Нито ден повече в лагера.

Том няколко пъти вече забелязваше това настроение на другаря си, то се срещаше у всички ловци, които лагеруваха дълго по местата на бизоните. За собствените си чувства Том Доун не каза нищо.

Те се отправиха на запад, като искаха да стигнат реката, за да намерят удобен брод през нея и да се насочат на юг.

Беше облачно, задушно лятно утро. Признаци на прииждаща буря изпълваха въздуха. На запад се разстилаше неравната сива равнина, стигаща със своята монотонност чак до хоризонта. Далече на изток иззад мрачни, медно-пурпурни облаци се блестяха слънчеви лъчи. На север тъмнееше, а неподвижният въздух беше изпълнен с електричество.

От време на време Пийлчак се извръщаше на седлото си, оглеждаше пустата прерия, после вдигна очи към облаците.

— Какво има? — запита Том с любопитство. — Буря ли?

— Ха, по дяволите, не бих могъл да кажа. Чувствам се зле, отегчен… Буря? Тревожи ме мисълта за стадото.

Те се извърнаха към вятъра, който беше доста силен, хладен и напоен с мириса от разложени трупове на бизони.

— Ех, че отвратително! — извика разузнавачът. — Къде е хубавата гледка и благоуханието на тополите?

Изостреният слух на Том долови далечна гръмотевица. Той надигна глава. Звукът беше изчезнал. Силният вятър го беше отвял нанякъде.

— Брей! — каза разузнавачът.

— Буря ли?

— Прилича на буря. Но не допускам да има гръмотевици в тази местност — отвърна Пийлчак.

Той подкара коня си и Том го последва. Те се отправиха на север. Тъмни, оловни облаци бързо заизскачаха и се понесоха насреща им. Те се сляха в пурпурночерна маса, сред която бляскаха тънките стрели на светкавиците.

— Внимание! Буря иде!

— Стари са вече очите и ушите ми — каза разузнавачът — и въображението ми започна да ме лъже, но преди един миг… Ах!

Той вдигна над очите си дясната жилава ръка, наподобяваше на някой неподвижно наблюдаващ индианец. А Том обърна ухо срещу силно духащия вятър. Гръмотевица, после далечно бумтене. Гръмотевица — и пак същото бумтене…

Без да заключи каквото и да е, той се надигна и зачака разузнавачът да заговори. Пийлчак дълго стоя в неподвижната си поза. В отделни случаи той беше много спокоен, обмислящ човек, макар че можеше да действа с невероятна бързина. Неочаквано той сви големия си юмрук и го удари върху дланта на другата ръка. Той се обърна към Том със святкащи очи.

— Паника!… Цялото стадо! — извика той. — Очаквах го от няколко дни.

Тогава погледът му се прехвърли към северния хоризонт.

— Ние можем да виждаме далече само до четири-пет мили, както ти правилно забеляза — каза той. — Приблизително на такова разстояние прерията се издига, после тя се снишава. Затова всеки шум се смекчава и всяко движение остава невидимо. Ние дори не знаем дали стадото е много отдалечено… Я да препуснем натам.

Те извиха конете и препуснаха в бърз галоп, който скоро смениха с бърз ход. Разузнавачът яздеше на изток, изви към реката, а Том изостана четвърт миля назад, тъй като конят му беше по-слаб. Особено чувство те обзема, когато бягаш от невидима опасност. По време на ездата той не чуваше нищо друго освен ритмичните удари на подковите и свистенето на вятъра. Забеляза, че посоката, която избра Пийлчак, беше малко по на изток от средата на черния буреносен облак. Далеч надясно се показваше безкрайната лента на крайбрежната зеленина.

Когато Том отново погледна към водача си, видя как Пийлчак спря коня си, скочи от седлото и легна на земята. Той знаеше, че Пийлчак слага ухо на земята, за да се вслуша. Беше ли положението така сериозно?

Пийлчак остана да лежи един миг, надигна се бързо и с един замах скочи върху седлото. Вместо да продължи ездата, той се спря с устремен на север поглед. Том го настигна.

— Какво има, Пийлчак?

Разузнавачът вдигна рамене.

— Работата изглежда ужасно лоша.

— Защо? Не виждам и не чувам нищо.

— Виждате ли жълтия прах надясно от черния облак? Виждате ли? Той се движи! Страхувам се, че ако яздим в тази посока, пътят ни ще бъде откъснат и ние ще трябва да се хвърляме в реката.

— Сега чувам едно леко бумтене — каза Том.

— Да. Но което ме изуми, е прахът… Сега тихо и ме оставете да помисля. Ако поне малко познавам прерията, ние сме вкопчени в клещи. Трябва да опитаме невъзможното — и то бързо.

Том се загледа в ниския жълт облак от прах. Да, той се движеше много бавно и започваше да се разширява надясно. Върху фона на пурпурното не е се надигаше нещо заплашително, бумтенето се превърна в далечен трясък, който непрекъснато изпълваше ушите, макар да не беше много силен. Това беше неясен шум, можеше да долита от близко или от далечно разстояние и не се поддаваше на проверка с очите.

Изведнъж стана много задушно. Том изтръпна. Обърна се към Пийлчак. Разузнавачът седеше върху танцуващия си кон, изпънал глава напред, протегнал врат, вслушан в далечината. Изведнъж трепна като ударен.

— Доун, вижте! — извика той с глас, който Том никога не беше чувал от него. Гласът му издаваше приближаването на някаква заплаха. Том се раздвижи неспокойно. По хоризонта на прерията се показа една черна верига от подскачащите тела на бизони. Над тях се носеше жълтият прах, вече по-висок от пурпурния гръмоносен облак. Стадото се изливаше от гребена на възвишението като огромен порой, пръснат нашироко, черен и буен. Щом се появи стадото — хоризонтът на запад бързо потъмня. Като черен дим се разстилаше идващото стадо.

За миг Том се вгледа в това зрелище изумен, скован от учудване, после почувства как кръвта му кипна. Голямото стадо в паническо бягство на не повече от пет мили разстояние!

— За бога, ние сме в клопка — извика Пийлчак прегракнал. — Имаме само едно спасение, Том, последвайте ме и яздете, колкото можете по-бързо.

Той пришпори коня си, извърна го и се впусна бързо към брода на реката. Том летеше след него, той забеляза, че конят му, подплашен от страшния шум, може да настигне Пийлчаковия вихрогон. Те бягаха точно от източния фронт на стадото. И докато имаха впечатление, че бавно се отдалечават от трептящата маса, шумът отдясно нарастваше.

Бързият като стрела кон на Пийлчак започна да излиза още напред. Старият разузнавач яздеше, както не бе препускал и пред команчите. Том си спомни за необикновения страх на стария прериен ловец от паника сред бизони. Тя била ужасът на равнината, по-страшна от прерийния огън. Команчи можеш да победиш, огън можеш да избегнеш или да го спреш с друг насрещен огън, но паниката на бизони е едно мачкащо море, по-бързо и по-ужасно от чумата. С шпори, юмруци и викове Том подканяше коня си към най-голяма бързина, така че разстоянието между него и Пийлчак не се увеличаваше.

Двата коня препускаха в луда кушия, напрегнати до краен предел. Край ушите на Том свиреше вятърът, отхвърляйки го понякога назад върху седлото. От двете страни назад се движеше сивата прерия, неясна, сливаща се, през която те като че ли хвърчаха. Коритото на реката не се виждаше, мярнаха се скалите при брода. Намерението на Пийлчак беше ясно. Първоначално Том мислеше, че разузнавачът ще направи опит да премине реката преди стадото, но сега той се насочваше към издигащите се скали. Това намерение на Пийлчак предизвика нови опасения у Том. Ако конете не се спънат, те биха могли да достигнат до мястото за прикритие.

Така те летяха натам. Сивите скали изглеждаха така близко, прерията водеше към тях, разстоянието се скъсяваше. Пийлчак се извърна. Изгорялото му лице сияеше. Той махаше с ръка.

— Кураж! Опасността не е отминала, но сигурността е близка.

После разузнавачът се изправи назад, изправи коня на задните му крака, които се плъзнаха малко напред и накрая спря. Том вече забеляза синкавата вода. Зад него тътнежът се чуваше откъслечно, тъй като свиренето на вятъра изпълваше ушите му. Той не смееше да се обърне.

Препускащият кон се спъна, отново се изправи и се впусна към голия, скалист връх. Том задържа с всички сили поводите, повдигна беснеещия кон, но не можа да го удържи на едно място. Пийлчак стоеше на около три метра над брега и беше слязъл от коня си. Том скочи от седлото точно когато конят му забави крачките си пред първата скалиста тераса.

Той се покатери бързо нагоре при Пийлчак, водейки коня след себе си. Разузнавачът сякаш му викаше нещо, но гласът му не можеше да се чуе. Височината на скалата беше около петнайсетина метра, достатъчна, за да раздели на две стадото. Той отпусна поводите и се заразхожда, обзет от страх и учудване.

Щом видя прииждащия поток от бизони, първата му мисъл беше, че те се намират още на доста голямо разстояние, на около четиристотин метра, и че въображението му беше скъсило много това разстояние.

Като омагьосан гледаше Том, прикован до скалите. Ако бяха се впуснали в сляпо бягство пред тази настъпваща маса бизони, те щяха да бъдат застигнати и премачкани от тях. Какъв достоен край за ловци на бизони! Жестоки ловци на бизони, жадни за пари, които не заслужават никаква милост. Все по-близко се надигаше вълната от глави, клатещи се рога и тропащи копита. Все по-близо и по-близо. Гърмящото стадо!

Изведнъж Том като че ли оглуша и му се зави свят. Мощният напън, величествен и неудържим, на тези вбесени животни разтърси земята. Скалите под краката му започнаха да треперят. Като че ли скалата не беше достатъчно здрава. Том усещаше това чудно разтърсване и ужасът му се усили.

Замаян, Том очакваше, че първите редици от бизоните, щом стигнат до скалата, ще я залеят като порой или ще се разделят встрани. Този миг трая цяла вечност. Пийлчак хвана ръката на Том и двамата се вкопчиха здраво един в друг. Като че ли земята под тях се продънваше. Вълнисти глави подскачаха и се люшкаха, рога се движеха, святкащи очи и хиляди, хиляди копита в непрекъснато трополене — настъпи ужасният миг.

Рунтавият порой се раздвои пред скалата и две течения от кръгли гърбици се заизливаха като река през улеи.

Том падна на земята, сломен от напрежение, от постоянното тресене на земята под краката му, от ужасното блъскане по тъпанчетата в ушите му.

Като че ли настъпи нощ. Вихрушка вдигна праха над реката и на мястото на жълтото прашно було се изправи стена от пороен дъжд. Огнени светкавици заиграха сред тъмнината. Но небесните гръмотевици се заглушаваха от гърмежа на стадото по земята.

Пийлчак дръпна Том под един перваз на скалата, за да се запазят от поройния дъжд, изсипващ се като от ведро. Часовете минаваха и още не спираше преминаването на стадото. Дъждът спря, небето се разведри и по-ясно се очерта черната покривка, която наметната върху прерията и реката. Навсякъде бизони, бизони, с изключение на небето. И тогава слънцето изскочи иззад облаците.

Най-после дойде моментът, когато редиците се поразкъсаха. Слухът на Том започна да се възвръща. Оглушителният гърмеж постепенно затихваше, когато последните групи от стадото прекосиха реката и преминаха на отсрещния бряг.

Гърмящото стадо изчезна от погледа им. А гърмежът му се превърна в бумтене, после в глухо тътнене и най-после изчезна.

Пийлчак се надигна, погледна отвъд реката в пурпурната далечина, която погълна бизоните. Той имаше вид на човек, който е изживял нещо ужасно.

— Последното стадо — каза той с хриплив глас. — То прекоси Бразъс и никога вече няма да се върне.

И Том се надигна, залитащ и загледан на юг. Какво чувстваше, какво мислеше, не може да се предаде с думи. Той се изплъзна от смъртта, която според него напълно заслужаваше. Беше видял една грандиозна гледка, неизмерима по въздействието си върху духа на човека.

Напразно беше голямото бягство на гърмящото стадо — жестоките ловци го преследваха по петите. Том обаче беше почувствал огромната жизнена сила на бизоните, които вече никога нямаше да убива. И мъка заседна в сърцето му. Докато се мъчеше да намери думи и да каже нещо на Пийлчак, един грамаден бизон бик, един от многото, които бяха затънали в тинестите пясъци, освободен от затъването, се впусна през реката и избяга на отсрещния бряг. После спря и объркано се заоглежда на всички страни. Загубен, самотен, символ на стадото, което без него беше продължило бягството си. След малко той побягна в тръс на юг в тъжната сивота на прерията.

— Пийлчак, аз ще тръгна на север — извика Том, задушен от многото думи, които не излязоха от устата му.

— Съгласен! — отвърна старият разузнавач бързо, като му протегна жилавата си ръка.