Хладнокръвно отмъщение

1.

Кеърн Бароу, Шотландия

Докато изкачваха голия скат на Бийн Диърг, голямата каменна хижа Килчърн изчезна в мрака и само мекият жълт блясък на прозорците й остана да пронизва мъгливия въздух. Щом стигнаха до билото, Джъдсън Естерхази и специален агент Алойзиъс Пендъргаст спряха, изключиха фенерчетата си и се ослушаха. Беше пет сутринта, онзи магичен час на първия светлик: моментът, в който елените започват да реват.

Нито един от двамата мъже не заговори. Вятърът премина с шепот през тревите и простена около напуканите от студа скали, докато те чакаха. Но нищо не помръдваше.

— Подранили сме – каза Естерхази най-накрая.

— Може би – промърмори Пендъргаст.

Продължиха да чакат, докато плахата сивкава светлика пропълзя на източния хоризонт, очерта силуетите на самотиите върхове на планината Гремпиън и метна тъжна плащеница върху околностите. Пейзажът започна бавно да се материализира от тъмнината. Ловната хижа стоеше далече зад тях с потъмнелите си от влага кули и укрепления, заобиколени от черни елови дървета, натежали и притихнали. Отпред се издигаше самият гранитен крепостен вал на Бийн Диърг и се губеше в мрака нагоре. Отстрани ромолеше поток и се спускаше в серия водопади, докато си проправяше път към черните води на Лох Дуин, повече от триста метра надолу, почти невидим на слабата светлина. Вдясно от тях и надолу започваха големите мочурища, известни като Фаулмайър, над които се спускаха шлейфове мъгла, понесли слабата миризма на разложение и блатен газ, примесен с противната смрад на прецъфтяващ пирен.

Пендъргаст безмълвно нарами пушката си и пое нагоре по билото. Естерхази го последва, лицето му бе неразгадаемо в сянката на ловната му шапка. Докато се изкачваха, Фаулмайър изникна пред очите им, коварното тресавище се простираше до хоризонта, граничещо на запад с безкрайните черни води на блатата Иниш.

След няколко минути Пендъргаст спря и вдигна ръка.

— Какво има? – попита Естерхази.

Отговорът дойде, но не от Пендъргаст. От някакъв невидим дол отекна странен и ужасяващ звук: ревът на разгонен червен елен. Той потрепери и се издигна още по-мощен, ехото го понесе над планините и блатата като изгубения вик на прокълнат. Беше вик, пълен с ярост и агресия – елените се скитат по голите планински склонове, бият се един с друг, често до смърт, за да се сдобият харем от женски.

На рева отговори втори, от по-близко, откъм бреговете на езерото, последван от друг, който дойде от една далечна падина. Мощните звуци разтърсиха околността. Двамата мъже слушаха, запомняйки всеки звук, отбелязвайки посоката, тембъра и силата му.

Най-после Естерхази заговори, гласът му едва се чуваше на вятъра.

— Онзи, в дола, е същинско чудовище.

От Пендъргаст не последва никакъв коментар.

— Предлагам да тръгнем след него.

— А другият в блатото – промърмори Пендъргаст – е дори още по-голям.

Мълчание.

— Сигурно знаеш правилата на ловната хижа относно влизането в тресавището.

Пендъргаст направи кратък, презрителен жест с бледата си ръка.

— Не съм от тези, които се съобразяват с правилата. А ти?

Естерхази стиска устни и не каза нищо.

Те изчакаха, докато сивкавата дрезгавина внезапно запламтя в червено на източното небе и светлината продължи да пълзи по планинските склонове.

Далече долу тресавището сега изглеждаше като пустош от черни локви и ивици блатна вода, тресящи се мочурища със засмукваща тиня, пръснати сред измамливи тревисти ливади и възвишения от натрошени камъни.

Пендъргаст извади малък телескоп от джоба си, издърпа го и изследва внимателно тресавището. След малко го подаде на Естерхази.

— Намира се между второто и третото възвишение, на около осемстотин метра. Див самец. Без женски.

Естерхази се взря напрегнато.

— Струва ми се, че рогата му са с дванайсет разклонения.

— Тринайсет – промърмори Пендъргаст.

— Онзи, в дола, ще е по-лесно да се издебне. Ще разполагаме с по-добро прикритие. Не съм сигурен, че имаме дори най-слаб шанс да спипаме онзи в тресавището. Дори да оставим настрана риска да стигнем дотам, той ще ни забележи от километър.

— Ще минем така, че второто възвишение да остане между нас и него. Вятърът е в наша полза.

— Дори и така да е, мястото е коварно.

Пендъргаст се обърна към Естерхази и се втренчи в продължение на няколко неловки секунди във високочелото му, аристократично лице.

— Страхуваш ли се, Джъдсън?

Изненадан, Естерхази парира въпроса с пресилен смях.

— Разбира се, че не. Просто преценявам шансовете ни за успех. Защо да хабим време в безплодно преследване из мочурището, при положение, че имаме един също толкова хубав елен, който просто ни чака да се спуснем в дерето?

Без да отговаря, Пендъргаст бръкна в джоба си и извади монета от една лира.

— Избирай.

— Ези – каза Естерхази неохотно.

Пендъргаст подхвърля монетата, хвана я и я затисна върху ръкава си.

— Тура. Аз стрелям пръв. – И той поведе надолу по билото на Бийн Диърг. Нямаше пътека, само разбити камъни, ниска трева, диви цветя и лишеи. Когато нощта отстъпи пред утрото, мъглите над тресавището се сгъстиха, сивите валма обгърнаха ниските райони и изпълзяха нагоре по хълмовете и възвишенията.

Двамата мъже се движеха тихо и предпазливо. Когато стигнаха до една малка падина в основата на Бийн, Пендъргаст направи знак да спрат. Червените елени имаха изключително развити сетива и те трябваше да положат върховни усилия да не бъдат забелязани, чути или подушени.

Пълзейки към склона на дерето, Пендъргаст огледа върха.

Еленът беше на около километър от тук и се движеше по посока на мочурището. Сякаш по даден знак той вдигна глава, подуши въздуха и нададе оглушителен рев, който отекна и заглъхна сред камъните, после разтърси гривата си и се върна да помирише земята, откъсвайки стиска трева.

— Мили боже – прошепна Естерхази. – Огромен е.

— Трябва да се движим бързо – промърмори Пендъргаст. – Навлиза по-навътре в мочурището.

Те заобиколиха отдолу ръба на дерето, като внимаваха да не се виждат, докато еленът не се изравни с едно малко възвишение. Обърнаха се и приближиха животното, използвайки ниския хълм за прикритие. Бреговете на мочурището след дългото лято се бяха втвърдили и двамата мъже се движеха бързо и тихо, използвайки меките туфи трева като стъпала за преминаване. Стигнаха подветрената страна на хълма, после клечешком се спуснаха отвъд. Вятърът продължаваше да е в тяхна полза и те отново чуха рева на елека – доказателство, че не е усетил присъствието им. Пендъргаст потрепери; завършекът на рева странно му напомни за лъвски рев. Като направи знак на Естерхази да остане отзад, той изпълзя до края на хълма и надникна през една купчина от камъни.

Еленът стоеше на около деветстотин метра, душеше въздуха и пристъпваше неспокойно. Той разтърси отново гривата си, лъскавите му рога блестяха. Вдигна глава и изрева още веднъж. Рогата му имаха тринайсет разклонения; най-малко пет педи едното. Странно беше, че в самия край на сезона на разгонването още не беше събрал солиден харем. Някои мъжки, явно, бяха родени самотници.

Те все още се намираха на прекалено голяма дистанция за надежден изстрел. Всъщност беше нужен не просто добър изстрел; човек не биваше никога да се надява просто да рани животно от такъв калибър. Той трябваше направо да го убие.

Агентът се върна обратно и се присъедини към Естерхази.

— Намира се на деветстотин метра оттук – прекалено далече е.

— Точно от това се страхувах.

— Невероятно уверен е в себе си – каза Пендъргаст.

— Тъй като във Фаулмайър никой не ловува, той не е така бдителен, както би трябвало да бъде. Вятърът духа към нас, а той се отдалечава, мисля, че имаме шанс да го дебнем открито.

Естерхази поклати глава.

— Почвата нататък изглежда много несигурна.

Пендъргаст посочи към един песъчлив участък, непосредствено до мястото, където се криеха, и откъдето можеше да се проследи придвижването на елена.

— Ще вървим след него. Ако някой знае пътя през тресавището, това е той.

Естерхази направи жест:

— Води тогава.

Те свалиха пушките си и изпълзяха иззад възвишението по посока на елена. Животното беше наистина разсеяно, фокусирано върху това да души въздуха, който идва от север, без да обръща внимание на ставащото зад него. Душенето и надаването на гръмогласни ревове прикриваше звуците от приближаването им.

Придвижваха се максимално предпазливо, спирайки, когато животното се колебаеше или се обръщаше. Постепенно започнаха да го настигат. Еленът продължи да навлиза по-дълбоко в тресавището, явно следвайки диря по въздуха. Те продължиха в пълно мълчание, знаейки, че не бива да говорят, като вървяха приведени, камуфлажните им униформи се сливаха напълно с обкръжението на мочурището. Пътят на елека следваше почти невидими бръчки от по-твърда почва, пътеката криволичеше между гъсти езера, потрепващи тресавища и тревисти равнини. Дали от несигурната почва, от лова или поради някаква друга причина, напрежението във въздуха като че се усили.

Постепенно навлязоха в обсег за стрелба: двеста и петдесет метра. Но еленът пак спря, обърка се настрани, подуши въздуха. С едва доловим жест Пендъргаст направи знак за спиране и внимателно се отпусна в легнала позиция. Като изтегли своята Н&Н.300 напред, той нагласи визьора към окото си и внимателно насочи пушката. Естерхази остана на десетина метра отзад, приведен и неподвижен като скала.

Пендъргаст присви око, прицели се точно в предната плешка на животното, пое си дъх и започна да натиска спусъка.

В този миг усети студеното докосване на стомана отзад в тила си.

— Съжалявам, приятелю – каза Естерхази. – Смъкни пушката с една ръка и я остави долу. Бавно и спокойно.

Пендъргаст остави пушката.

— А сега се изправи. Бавно.

Пендъргаст се подчини.

Естерхази отстъпи, държейки агента от ФБР на мушка. Той внезапно се разсмя, острият звук се разнесе над тресавището. С ъгъла на окото си Пендъргаст видя как еленът се сепва и хуква, изгубвайки се в мъглите.

— Надявах се да не се стигне дотук – каза Естерхази.

— След повече от десет години ти така и не загърби онази кървава трагедия.

Пендъргаст не каза нищо.

— Сигурно се питаш за какво е всичко това.

— Всъщност, не – отговори Пендъргаст с равен глас.

— Аз съм човекът, когото търсеше; непознатият мъж от „Проект Авес“. Онзи, чието име Чарлз Слейд отказа да ти каже.

Никаква реакция.

— Бих ти обяснил всичко, но каква полза? Съжалявам, че го правя. Сам разбираш – нищо лично.

Все още никаква реакция.

— Кажи си молитвата, братко.

Естерхази вдигна пушката, прицели се и натисна спусъка.