Хроника на една предизвестена смърт

В продължение на години ние говорехме само за това. Нашето всекидневно поведение, подчиняващо се дотогава на множество линейни привички, бе започнало изведнъж да се върти около един и същ общ стремеж. Кукуригането на петлите призори ни заварваше улисани в подреждането на многото свързани една с друга случайности, които бяха направили абсурдното възможно, и очевидно не вършехме това, водени от желание да си изясним тайнственото, а защото никой от нас не можеше да продължава да живее, без да узнае точно какво място и роля му е предопределила съдбата.

Мнозина изобщо не го узнаха. Кристо Бедоя, който стана известен хирург, никога не можа да си обясни защо се е поддал на порива да виси два часа у дядо си, докато пристигне епископът, а не е отишъл да си почине у дома, където родителите му го чакали до сутринта. Повечето от тези, които са можели да сторят нещо, за да предотвратят престъплението, но не го бяха сторили, се оправдаваха с твърдението, че въпросите на честта са свята област, до която имат достъп само действащите лица в драмата. „Любовта е чест“ — бях чувал често от майка ми. Ортенсия Бауте, чието единствено участие се състоеше в това, че бе видяла двата ножа окървавени още преди да бъдат такива, остана толкова потресена от видението си, че изпадна в истерична мания за покаяние, докато един ден не издържа и хукна гола по улиците. Флора Мигел, годеницата на Сантяго Насар, от отчаяние избяга с един лейтенант от пограничните войски, който после я направи проститутка сред събирачите на каучук от поречието на Вичада11. Аура Вилиерос, акушерката, извадила на бял свят три поколения, когато научи вестта, получи спазъм на пикочния мехур и до смъртта си уринира с катетър. Дон Рохелио де ла Флор, добродушният съпруг на Клотилде Армента, който на осемдесет и шест години беше необикновено жизнен, стана за последен път, за да види как намушкват Сантяго Насар пред заключената врата на собствения му дом, и не можа да преживее вълнението. Пласида Линеро била затворила тази врата в последния момент, но веднага си намери оправдание. „Заключих я, защото Дивина Флор ми се закле, че е видяла сина ми да влиза, а не беше вярно“ — ми разказа тя. А в същото време никога не си прости, задето е объркала доброто предзнаменование на дърветата с нещастието, което вещаят птиците, и придоби вредния за тази възраст навик да дъвче кардамоново семе.

Дванайсет дни след престъплението следователят заварил цялото село с опънати до крайност нерви. От мрачната дъсчена канцелария в общината, където пиел силно кафе с тръстиков ром, за да пропъжда виденията от жегата, той бил принуден да повика подкрепление, за да обуздае хората, които се тълпели да дават показания, без да са били викани, нетърпеливи да изтъкнат собственото си значение в драмата. Съдия-следователят бил току-що дипломиран и още носел униформения костюм от черно сукно на юридическия факултет, и златния пръстен с печата на випуска му, и напереността и лиризма на възторжен първолак. Но никога не узнах името му. Всичко, което знам за характера му, научих от протокола, който много хора ми помогнаха да открия в съдебната палата на Риоача двайсет години след престъплението. В архива цареше хаос и досиета, събирани цял век, стояха струпани на пода в порутената колониална сграда, която два дни е била главна квартира на Франсис Дрейк. Приземният етаж се наводняваше от прилива и разшитите томове плуваха в безлюдните канцеларии. Аз самият неведнъж съм се ровил, с вода до глезените, в това блато от загубени каузи и само по една случайност, след пет години търсене, успях да намеря триста двайсет и две отделни страници от над петстотинте, които вероятно е съдържал протоколът.

Името на съдията никъде не се появи, но явно е бил човек, обладан от литературна треска. Без съмнение беше чел испанските класици, както и някои латински, и е познавал много добре Ницше, който по онова време бе модният автор сред магистратите. Бележките в полето изглеждаха написани с кръв, и то не само заради цвета на мастилото. Той е бил толкова смаян от загадката, която му било писано да разгадава, че неведнъж се е увличал в лирични отклонения, които противоречаха на строгостта на професията му. Особено несправедливо му се струвало това, че животът си е послужил с толкова много случайности, забранени в литературата, за да се осъществи безпрепятствено една толкова предизвестена смърт.

Но онова, което най-много го разтревожило след цялото му прекалено усърдие, бил фактът, че не открил никакъв признак, дори и най-незначителния, че тъкмо Сантяго Насар бил извършителят на опозоряването. Приятелките на Анхела Викарио, нейни съучастнички в измамата, продължили да разправят още много време, че тя споделила тайната си с тях преди сватбата, но не им разкрила името. В протокола е записано: „Каза ни за чудото, но не спомена името на чудотвореца.“ Анхела Викарио, от своя страна, държала на своето. Когато следователят я запитал със свойствения си усукан стил дали знае кой е покойният Сантяго Насар, тя му отвърнала невъзмутимо:

— Той бе моят озлочестител.

Така е отбелязано в протокола, но без да се уточняват мястото и начинът. По време на делото, което продължило само три дни, защитникът наблегнал най-вече върху неоснователността на това обвинение. Съдия-следователят бил толкова изумен от липсата на доказателства срещу Сантяго Насар, че на места добрата му работа изглежда осакатена от отчаянието. На страница четиристотин и шестнайсета той собственоръчно е отбелязал в полето с червеното мастило на аптекаря: „Дайте ми един предразсъдък и ще обърна света.“ Под тази пара фраза на отчаяние на един дъх и със същото кърваво мастило той е нарисувал прободено със стрела сърце. За него, както и за нас, най-близките приятели на Сантяго Насар, самото му поведение през последните часове бе категорично доказателство за невинността му.

В утрото, в което умря, Сантяго Насар наистина нито за миг не е изпаднал в двоумение, въпреки че е знаел прекрасно каква ще бъде цената за оскърблението, което му приписват. Той познаваше лицемерните нрави на своя свят и сигурно е знаел, че първичната натура на близнаците няма да устои на жаждата за мъст. Никой не познаваше много добре Баярдо Сан Роман, но Сантяго Насар го познаваше достатъчно, за да предполага, че под светската си напереност и той, като всеки друг, е подчинен на вродените си предразсъдъци. Освен това, когато накрая, в последния момент, е узнал, че братята Викарио го причакват, за да го убият, реакцията му не е била на уплаха, както се е казвало толкова пъти, а по-скоро на невинно изумление.

Личното ми впечатление е, че умря, без да проумее смъртта си. След като обещал на сестра ми Маргот, че ще иде да закуси у нас, Кристо Бедоя го повел под ръка по кея и двамата изглеждали тъй безгрижни, че предизвикали лъжливо успокоение. „Вървяха толкова доводи — ми каза Меме Лоайса, — че благодарих на бога, защото помислих, че въпросът се е уредил.“ Не всички обичаха толкова Сантяго Насар, разбира се. Поло Карильо, собственикът на юзината, мислел, че спокойствието му не се дължало на невинността му, а на цинизъм. „Въобразяваше си, че парите му го правят неуязвим“ — ми каза той. Фауста Лопес, жена му, добави: „Като всички араби.“ Индалесио Пардо тъкмо излизал от магазина на Клотилде Армента, където близнаците му били казали, че щом епископът си замине, ще убият Сантяго Насар. Той, както и мнозина други, помислил, че това са приказки на махмурлии, но Клотилде Армента потвърдила, че е вярно, и го помолила да настигне Сантяго Насар и да го предупреди.

— Не си прави труда — му казал Педро Вихирпо, — защото все едно, че вече е мъртъв.

Това било прекалено явно предизвикателство. Близнаците знаели какво свързва Индалесио Пардо със Сантяго Насар и навярно са си помислили, че гой е най-подходящият човек да предотврати престъплението, и то без да трябва после да се срамуват. Но Индалесио Пардо срещнал Сантяго Насар под ръка с Кристо Бедоя сред тълпата, напускаща пристанището, и не посмял да го предупреди. „Уплаших се“ — каза ми той. Потупал по рамото и двамата и ги оставил да продължат. Те почти не го забелязали, защото били увлечени в изчисленията на разходите за сватбата.

Хората се разотивали към площада в същата посока, в която вървели и те. Тълпата била гъста, но на Есколастика Сиснерос й се сторило, че двамата приятели вървят по средата без никакви усилия, в празно пространство, защото хората знаели, че Сантяго Насар ще бъде убит, и не смеели да го докоснат. „Гледаха ни, сякаш бяхме призраци“ — ми каза Кристо Бедоя. Сара Нориега отваряла магазина си за обувки точно когато те минавали и се уплашила от бледността на Сантяго Насар. Но той я успокоил.

— Представете си, госпожице Сара — й подвикнал, без да спре, — след такова пиене!

Селесте Дангонд седяла по пижама пред вратата на дома си, надсмивала се над ония, които се били облекли, за да посрещнат епископа, и поканила Сантяго Насар да пие кафе. „Направих го, за да спечеля време, докато измисля нещо“ — ми каза тя. Но Сантяго Насар й отвърнал, че бърза да се преоблече, за да иде да закуси със сестра ми. „Обърках се — обясни ми Селесте Дангонд, — защото изведнъж ми се стори, че не могат да го убият, щом е толкова сигурен какво ще прави.“ Ямил Шаюм единствен направил онова, което бил решил. Щом чул мълвата, излязъл пред вратата на магазина си за платове и зачакал Сантяго Насар, за да го предупреди. Той бе един от последните араби, дошли заедно с Ибрахим Насар, бе негов ортак на карти до смъртта му и продължаваше да е верен съветник на семейството. Нямаше човек с по-голям авторитет от него за Сантяго Насар. Все пак Ямил Шаюм си помислил, че ако мълвата е лъжлива, ще предизвика тревога, и предпочел първо да подпита Кристо Бедоя, ако е по-добре осведомен. Като минали край него, той го повикал. Кристо Бедоя потупал по гърба Сантяго Насар, вече на ъгъла на площада, и се отбил при Ямил Шаюм.

— До събота — казал му той.

Сантяго Насар не му отговорил, а се обърнал на арабски към Ямил Шаюм, който също му отговорил на арабски, превивайки се от смях. „Това е една игра на думи, с която винаги се шегувахме“ — обясни ми Ямил Шаюм. Без да се спира, Сантяго Насар помахал на двамата за сбогом и завил зад ъгъла на площада. Тогава го видели за последен път.

Кристо Бедоя едва изслушал Ямил Шаюм и се втурнал да настигне Сантяго Насар. Видял го да завива зад ъгъла, но не го открил сред хората, които започвали да се пръскат из площада. Попитал няколко души, но всички му отговаряли едно и също:

— Преди малко ви видях заедно.

Ме му се вярвало, че Сантяго Насар би могъл да си стигне до къщи за толкова кратко време, но все пак решил да влезе да го потърси, защото намерил незаключена и открехната предната врата. Влязъл, без да забележи писмото на пода, и минал през сумрачния салон, като се стараел да не вдига шум, защото било още твърде рано за гости, но кучетата се разлаяли в задния двор и се втурнали срещу него. Той ги укротил с връзката ключове, както правел това стопанинът, и следван от тях стигнал до кухнята. В коридора се разминал с Дивина Флор, която носела кофа вода и парцал, за да измие пода на салона. Тя му казала, че Сантяго Насар не се е прибрал. Виктория Гусман тъкмо слагала на огъня яхнията от зайци, когато той влязъл в кухнята. Тя веднага разбрала какво става. „Душа не беше му останала“ — ми каза тя. Кристо Бедоя я попитал дали Сантяго Насар си е в къщи и тя му отвърнала с престорена безобидност, че още не се е прибрал да спи.

— Въпросът е сериозен — й казал Кристо Бедоя. — Търсят го, за да го убият.

Виктория Гусман забравила безобидността си.

— Тези нещастни момчета не могат да убият никого — казала тя.

— Пият от събота — напомнил Кристо Бедоя.

— Тъкмо затова — възразила тя. — Кой пияница яде собствените си лайна.

Кристо Бедоя се върнал в салона, където Дивина Флор току-що била отворила прозорците. „Разбира се, че не валеше — ми каза Кристо Бедоя. — Още нямаше седем и през прозорците нахлуваше слънце.“ Той отново попитал Дивина Флор сигурна ли е, че Сантяго Насар не е влязъл през вратата на салона. Тоя път тя не била толкова убедена, колкото първия. Попитал я за Пласида Линеро и тя му обяснила, че й оставила кафето на нощното шкафче, но не я събудила. Винаги било така — щяла да се събуди в седем, да си изпие кафето и да слезе да даде нареждания за обяда. Кристо Бедоя погледнал часовника — било шест и петдесет и шест минути. Тогава се качил на втория етаж, за да се увери, че Сантяго Насар не се е прибрал.

Вратата на стаята му била заключена отвътре, защото Сантяго Насар излязъл през спалнята на майка си. Кристо Бедоя не само познавал къщата като собствения си дом, но и бил толкова близък със семейството, че бутнал вратата на спалнята на Пласида Линеро, за да мине оттам в съседната стая. Прашен сноп светлина се процеждал през прозорчета, а красивата жена, спяща в хамака на една страна, подложила като девойче ръка под бузата си, изглеждала недействителна. „Беше като видение“ — ми каза Кристо Бедоя. Очарован от красотата й, той я съзерцавал няколко мига, а после прекосил тихо стаята, минал край банята и влязъл в стаята на Сантяго Насар. Леглото било непокътнато, на креслото били сложени грижливо огладените дрехи за езда, върху тях лежало широкополото сомбреро, а на пода се виждали ботушите и шпорите му. На нощната масичка ръчният часовник на Сантяго Насар показвал шест часа и петдесет и осем минути. „Изведнъж си помислих, че може да е излязъл въоръжен“ — ми каза Кристо Бедоя. Но намерил магнума в чекмеджето на нощното шкафче. „Никога не бях стрелял — ми каза Кристо Бедоя, — но реших да взема револвера и да го занеса на Сантяго Насар.“ Пъхнал го в пояса си, под ризата, и едва след престъплението разбрал, че не е зареден. Пласида Линеро се появила на вратата с чашка кафе в ръка точно в мига, в който той затварял чекмеджето.

— Боже господи! — възкликнала тя. — Как ме уплаши!

Кристо Бедоя също се уплашил. Видял я на светло, с пеньоар на златни чучулиги и с разрошена коса, и магията вече я нямало. Малко объркано обяснил, че влязъл да потърси Сантяго Насар.

— Отиде да посрещне епископа — казала Пласида Линеро.

— Мина, без да спре — казал той.

— Така си и знаех — рекла тя. — Тоя кучи син.

Не продължила, защото в този миг забелязала, че Кристо Бедоя не можел да си намери място от притеснение. „Надявам се, че господ ми е простил — ми каза Пласида Линеро, — но ми се видя толкова смутен, че изведнъж си помислих: да не би да е влязъл да краде.“ Попитала го какво му е. Кристо Бедоя съзнавал, че е изпаднал в неловко положение, но не посмял да й каже истината.

— Не съм мигнал цяла нощ — й рекъл.

Отишъл си без повече обяснения. „Във всеки случай — ми каза, — тя все си въобразяваше, че някой я ограбва.“ На площада срещнал отец Амадор, който се връщал в църквата с одеждите си за несъстоялата се литургия, но си помислил, че свещеникът по би могъл да стори за Сантяго Насар нищо друго, освен да се моли за спасението на душата му. Тръгнал отново към пристанището, когато чул, че някой го вика от магазина на Клотилде Армента. Педро Викарио стоял на вратата, смъртноблед и разрошен, с разкопчана риза и запретнати до лактите ръкави, и с грубия нож в ръка, който сам бил изработил от острие на трион. Постъпката му била прекалено дръзка, за да е случайна, но не била нито единствената, нито най-преднамерената, на която се решил през последните минути, само и само да му попречат да извърши престъплението.

— Кристобал — извикал той, — кажи на Сантяго Насар, че го чакаме тук, за да го убием.

Кристо Бедоя щял да му направи услугата да му попречи. „Ако знаех да стрелям, Сантяго Насар щеше да е жив“ — ми каза. Но самата мисъл го ужасила, особено след всичко онова, което бил чувал за разрушителната сила на бронебойните патрони.

— Предупреждавам те, че е въоръжен с магнум, с който може да разцепи мотор — извикал той.

Педро Викарио знаел, че не е вярно. „Оръжие носеше само с дрехите за езда“ — ми каза. Но все пак той предвидил възможността Сантяго да е съоръжен, когато решил да измие позора на сестра си.

— Мъртвите не стрелят — извикал.

Тогава се появил на вратата Пабло Викарио. Бил блед като брат си, носел сакото от сватбата и държал увит във вестници нож. „Ако не беше това — ми каза Кристо Бедоя, — никога нямаше да разбера кой от двамата кой е.“ Клотилде Армента подала глава зад Пабло Викарио и извикала на Кристо Бедоя да побърза, защото в това село, пълно с мухльовци, само мъж като него може да предотврати трагедията.

Всичко, станало по-късно, се знае от всички. Хората, които се връщали от пристанището, привлечени от виковете, започнали да се събират на площада, за да видят престъплението. Кристо Бедоя попитал неколцина познати за Сантяго Насар, но никой не го бил виждал. На вратата на Обществения клуб се сблъскал с полковник Ласаро Апонте и му разказал какво се било случило миг по-рано пред магазина на Клотилде Армента.

— Не може да бъде — казал полковник Апонте, — защото аз ги пратих да спят.

— Току-що ги видях с ножове за колене на прасета — казал Кристо Бедоя.

— Не може да бъде, защото аз им взех ножовете, преди да ги пратя да спят — възразил кметът. — Може би си ги видял преди това.

— Видях ги преди две минути и всеки от двамата държеше по един нож за колене на прасета — настоял Кристо Бедоя.

— А, по дяволите! — казал кметът. — Значи са се върнали с други ножове!

Обещал да се заеме с тая работа веднага, но влязъл в Обществения клуб да уговори партия домино за същата вечер, а когато излязъл, престъплението вече било извършено. Тогава Кристо Бедоя допуснал единствената си фатална грешка — помислил, че. Сантяго Насар в последния момент е решил да закуси у нас, преди да се преоблече, и отишъл да го търси там. Тръгнал бързо покрай брега на реката и питал всеки срещнат не е ли виждал Сантяго Насар да минава, но никой не му отговорил утвърдително. Не се разтревожил, защото за нашата къща можеше да се мине и по други пътища. Проспера Аранго, другоселката, го помолила да направи нещо за баща й, който умирал в пристройката, безучастен към беглата благословия на епископа. „Бях го видяла на минаване оттам — каза сестра ми Маргот — и вече приличаше на мъртвец.“ Кристо Бедоя изгубил четири минути, за да установи състоянието на болния, и обещал да се върне по-късно и да му окаже бърза помощ, но изгубил още три минути, за да помогне на Проспера Аранго да пренесе баща си в спалнята. Когато излязъл, чул далечни викове и му се сторило, че гърмят фишеци някъде откъм площада. Опитал се да тича, но хлабаво закаченият револвер на кръста му пречел. Като завил зад последния ъгъл, познал в гръб майка ми, която почти влачела за ръка най-малкия си син.

— Луиса Сантяга — извикал й той, — къде е кръщелникът ви?

Майка ми едва-едва обърнала глава, с лице обляно в сълзи.

— Ох, сине — отвърнала, — казват, че го убили!

Така било. Докато Кристо Бедоя го търсел, Сантяго Насар влязъл в къщата на Флора Мигел, неговата годеница, точно зад ъгъла, където той го видял за последен път. „Не ми дойде на ум, че може да е там — ми каза, — защото тия хора никога не ставаха преди пладне.“ Мнозина мислеха, че цялото семейство спи до дванайсет на обяд по заповед на Нахир Мигел, най-мъдрия мъж в общността. „Затова Флора Мигел, въпреки че не беше в първа младост, беше свежа като роза“ — казва Мерседес. Истината е, че те до късно не отваряха къщата, както и много други хора, но бяха ранобудни и работливи. Бащите на Сантяго Насар и на Флора Мигел си бяха дали дума да ги оженят. Сантяго Насар прие годежа, вече юноша, и бе решил да изпълни поетото задължение, може би защото имаше същото практично схващане за женитбата като баща си. Флора Мигел, от своя страна, наистина притежаваше известна свежест, но бе лишена от изящество и интелигентност и вече бе шаферка на сватбите на всичките си връстници, така че този годеж за нея бе като извратен от провидението. Годеничеството им бе просто, без формални посещения и без сърдечни терзания. Няколкократно отлаганата сватба най-после бе определена за Коледа.

Оня понеделник Флора Мигел се събудила от първия рев на епископския параход, а много скоро след това узнала, че близнаците Викарио причакват Сантяго Насар, за да го убият. На сестра ми монахинята — единствената, която бе говорила с нея след нещастието — тя заявила, че дори не помни кой точно й го казал. „Знам само, че в шест часа сутринта всички знаеха“ — й казала. Сторило й се невероятно, че могат да убият Сантяго Насар, но затова пък й хрумнало, че навярно ще го оженят насила за Анхела Викарио, за да й възвърне честта. Докато половината село чакало епископа, тя стояла в стаята си, плачела от яд и подреждала в кутийката писмата, които Сантяго Насар й бил изпращал от гимназията.

Винаги, когато минавал край къщата на Флора Мигел, дори да нямало никой, Сантяго Насар драсвал с ключовете по металната мрежа на прозорците. Оня понеделник тя го чакала с кутията писма в скута. Сантяго Насар не можел да я види от улицата, но тя го видяла, че се приближава, още преди той да драсне с ключовете по металната мрежа.

— Влез — му подвикнала.

Никой, дори лекар, не бил влизал ь тази къща в шест и четирийсет и пет сутринта. Сантяго Насар тъкмо се бил разделил с Кристо Бедоя пред магазина на Ямил Шаюм и толкова много хора го чакали да мине през площада, че е необяснимо как никой не го видял да влиза в дома на годеницата си. Със същото постоянство като мен съдия-следователят е търсил поне един човек, който да го е видял, но не открил никого. На страница триста осемдесет и втора от протокола той е написал с червено мастило още една сентенция в полето: Фаталността ни прави невидими. Истината е, че Сантяго Насар влязъл през главния вход, пред очите на всички, и без да направи каквото и да било, за да не бъде забелязан. Флора Мигел го чакала в гостната, позеленяла от яд, в една от онези злополучни рокли с жабо и маншети, които носеше при официални случаи, и му тикнала кутията в ръцете.

— Дръж си ги! — му казала. — И дано да те убият!

Сантяго Насар толкова се смаял, че кутията паднала от ръцете му, а писмата, писани без любов, се пръснали на пода. Опитал се да догони Флора Мигел в стаята, но тя затръшнала вратата и дръпнала резето. Почукал няколко пъти и я повикал с твърде силен за часа глас, така че цялото семейство притичало разтревожено. Със снахите и зетьовете, деца и възрастни, те били повече от читиринайсет. Последен се появил Нахир Мигел, бащата, с червена брада и бедуинската джелаба, която донесъл от родината си и която винаги обличал в къщи. Виждал съм го неведнъж — той беше много едър и много сдържан, но това, което ми бе направило най-силно впечатление, беше излъчваната от него властност.

— Флора, отвори вратата — извикал той на своя език.

Влязъл в стаята на дъщеря си, докато семейството смаяно наблюдавало Сантяго Насар. Стоял на колене в гостната, вдигал писмата от пода и ги прибирал в кутията. „Приличаше на покаяник“ — ми казаха. Нахир Мигел излязъл от стаята след няколко минути, дал знак с ръка и цялото семейство изчезнало.

Продължил да разговаря със Сантяго Насар на арабски. „От първия миг разбрах, че няма понятие за това, което му разказвах“ — ми рече. Тогава го запитал поверително дали знае, че братята Викарио го чакат, за да го убият. „Пребледня и просто загуби ума и дума, така че беше немислимо да се е преструвал“ — ми каза Нахир Мигел. Той също бе на мнение, че поведението на Сантяго Насар издавало по-скоро объркване, отколкото страх.

— Ти си знаеш имат ли право или не — му казал. — Но във всеки случай, сега ти остават само два пътя — или да се скриеш тук, защото този дом е и твой, или да излезеш с моята пушка.

— Нищичко не разбирам — казал Сантяго Насар.

Това било всичко, което успял да изрече, и го казал на испански. „Приличаше на мокро птиче“ — ми каза Нахир Мигел. Трябвало да измъкне кутията от ръцете му, защото той не знаел къде да я дене, за да отвори вратата.

— Ще бъдете двама срещу един — му казал.

Сантяго Насар излязъл. Хората се били струпали на площада като за парад. Всички го видели да излиза и всички разбрали, че вече знае, че ще го убият, и бил толкова смаян, че объркал пътя за дома си. Казват, че от един балкон някой подвикнал: „Не оттам, арабино, откъм стария пристан.“ Сантяго Насар се озърнал. Ямил Шаюм го извикал да се скрие в магазина му и влязъл да вземе двуцевката, но не помнел къде бил скрил патроните. От всички страни започнали да му подвикват и Сантяго Насар няколко пъти се завъртял насам-натам, зашеметен от толкова гласове наведнъж. Било ясно, че се упътва към кухненската врата, но изглежда, изведнъж се сетил, че главният вход е отключен.

— Идва — казал Педро Викарио.

Двамата го видели едновременно. Пабло Викарио си съблякъл сакото, поставил го на едно столче и развил ножа с форма на ятаган. Преди да излязат от магазина и без да се уговарят, двамата се прекръстили. Тогава Клотилде Армента хванала Педро Викарио за ризата и извикала на Сантяго Насар да бяга, защото ще го убият. Викът бил толкова силен, че заглушил всички останали. „Отначало се уплаши — ми каза Клотилде Армента, — защото не знаеше кой му вика и откъде.“ Но като видял нея, той видял и Педро Викарио, който я блъснал на земята и настигнал брат си. Сантяго Насар бил на по-малко от петдесет метра от дома си и хукнал към главната врата.

Пет минути преди това в кухнята Виктория Гусман разказала на Пласида Линеро това, което вече всички знаели. Пласида Линеро беше жена със здрави нерви, така че не дала никакъв признак за паника. Тя попитала Виктория Гусман казала ли е нещо на сина й и Виктория Гусман излъгала съвсем съзнателно, че когато той слязъл да пие кафе, тя още нищо не знаела. От салона, където продължавала да чисти пода, Дивина Флор видяла в същия миг, че Сантяго Насар влиза през вратата откъм площада и се изкачва по парадната стълба към спалните. „Видях го съвсем ясно — ми разказа Дивина Флор. — Носеше белите дрехи, а в ръката си държеше нещо, което не различих много добре, но ми заприлича на букет рози.“ Така че, когато Пласида Линеро я попитала за него, Дивина Флор я успокоила.

— Преди една минута се качи в стаята — й казала.

Тогава Пласида Линеро видяла писмото на земята, по не го вдигнала, и узнала какво пише в него едва когато някой й го показал по-късно, в суматохата след нещастието. Тя видяла през вратата братята Викарио, които тичали към къщата с голи ножове в ръце. От мястото, където се намирала, можела да види тях, но не и сина си, който тичал от другия ъгъл към вратата. „Помислих, че искат да влязат и да го убият вътре в къщи“ — ми каза тя. Тогава се втурнала към вратата и я затръшнала с един удар. Вече слагала мандалото, когато чула виковете на Сантяго Насар, чула ужасените удари с юмрук по вратата, но помислила, че той е горе и че ругае братята Викарио от балкона на стаята си. Качила се да му помогне.

На Сантяго Насар не му достигнали само няколко секунди, за да влезе, преди вратата да се затръшне. Успял да потропа няколко пъти с пестници и веднага след това се обърнал, за да посрещне с голи ръце неприятелите си. „Уплаших се, когато го видях с лице към мен — ми каза Пабло Викарио, — защото ми се стори двойно по-едър, отколкото беше.“ Сантяго Насар вдигнал ръка, за да посрещне първия удар на Педро Викарио, който го нападнал от дясната страна с насочен напред нож.

— Копелета! — им изкрещял.

Ножът пробил дланта на дясната му ръка и потънал до дръжката в хълбока. Всички чули неговия вик на болка.

— Ох, майчице!

Педро Викарио измъкнал ножа с яката си ръка на колач и му нанесъл втори удар почти на същото място. „Странното бе, че ножът излизаше чист — заявил Педро Викарио пред следователя. — Бях го мушнал най-малко три пъти, а нямаше нито капка кръв.“ След третия удар Сантяго Насар се сгърчил със скръстени върху корема ръце, надал рев като заклано биче и се опитал да им обърне гръб. Пабло Викарио, който бил вляво от него, тогава му нанесъл с кривия нож единствения удар в гърба и силна струя кръв опръскала ризата му. „Миришеше като него“ — ми каза. Три пъти смъртно ранен, Сантяго Насар отново се обърнал с лице към тях и облегнал гръб на вратата на майка си без ни най-малка съпротива, сякаш искал само да помогне да го доубият поравно. „Повече не извика — заявил Педро Викарио пред следователя. — Дори напротив, стори ми се, че се смее.“ Тогава двамата продължили да го мушкат пред вратата, с редуващи се удари, без усилие, носейки се в ослепителния покой, който намерили отвъд страха. Не чули виковете на цялото село, уплашено от собственото си престъпление. „Чувствах се така, сякаш препусках на кон“ — заявил Пабло Викарио. Двамата изведнъж се върнали към действителността, защото били съвсем изтощени, но въпреки това им се струвало, че Сантяго Насар никога няма да падне. „По дяволите, братовчеде — ми каза Пабло Викарио, — нямаш представа колко трудно е да се убие човек!“ В желанието си да свърши веднъж завинаги Педро Викарио потърсил сърцето му, но го потърсил почти под мишницата, където е на свинете. Всъщност Сантяго Насар не падал, защото те самите го приковавали с ножовете към вратата. Отчаян, Пабло Викарио го разсякъл направо през корема и всички черва изскочили с фъстене. Педро Викарио щял да направи същото, но ръката му трепнала от ужас и ножът се плъзнал по бедрото на жертвата. Сантяго Насар постоял още миг облегнат на вратата, докато видял собствените си черва на светлината на слънцето, чисти и сини, и се свлякъл на колене.

След като го викала из стаите, чувайки отнякъде други викове, които не били нейните, Пласида Линеро погледнала през прозореца към площада и видяла близнаците Викарио, които бягали към черквата. По петите им тичали Ямил Шаюм с пушката си за лов на тигри и други невъоръжени араби, и Пласида Линеро помислила, че опасността вече е минала. После излязла на балкона на спалнята и видяла Сантяго Насар пред вратата, проснат по очи в праха, опитвайки се да стане от локвата собствена кръв. Изправил се на една страна и тръгнал като в умопомрачение, придържайки с ръце висящите си черва.

Извървял повече от сто метра, за да заобиколи цялата къща и да влезе през кухненската врата. Все още бил с достатъчно ясен разсъдък, за да не тръгне по улицата, защото това бил по-дългият път, а влязъл през съседната къща. Пончо Ланао, жена му и петте им деца още не знаели какво се е случило само преди миг на двайсет крачки от вратата им. „Чухме врявата — ми каза жената, — но помислихме, че е заради посрещането на епископа.“ Започвали да закусват, когато видели Сантяго Насар да влиза облян в кръв и да носи като грозд собствените си вътрешности. Пончо Ланао ми каза: „Никога няма да забравя ужасната миризма на лайна.“ Но Архенида Ланао, най-голямата дъщеря, разказа, че Сантяго Насар вървял с обичайната си надменност, премервайки внимателно крачките, и че лицето му на сарацин, с разбъркани къдри, било по-красиво от всякога. Като минал покрай масата, той им се усмихнал и продължил през стаите до задната врата на къщата. „Вцепенихме се от страх“ — ми каза Архенида Ланао. Леля ми Венефрида Маркес чистела от люспите едно сабало12 в двора си, от другата страна на реката, и го видяла да слиза по стълбите на стария кей, опипвайки с твърда стъпка пътя към дома си.

— Сантяго, сине — извикала тя, — какво ти е?

Сантяго Насар я познал.

— Убиха ме, госпожице Вене — казал.

Препънал се на последното стъпало, но веднага се изправил. „Дори изтърси с ръка пръстта, полепнала по червата“ — ми каза леля ми Вене. После си влязъл в къщи през задната врата, която била отворена още от шест часа, и паднал ничком в кухнята.