И ако все пак срещата се състои ((предговор и „следговор“ едновременно))

2

Сега вече можем да разговаряме на ниво. Нямаме тайни. Пришълците от космоса загинаха в бялата снежна долина „Гърло от бутилка“, Алек Сневър разбогатя и построи втори хотел, санбернарът Лел доживя до дълбока старост, а полицейският инспектор остана самотен с угризенията си дали не би трябвало да бъде повече човек, отколкото държавен чиновник. Опасният бандит, маниак и садист излежава присъдата си, а физикът с гробовния хохот така и не можа да намери доказателства за космическия произход на „хотелските гости“. Шампиона не се появи повече. И бандата я няма.

Но остана един голям философски проблем, който още дълго време ще вълнува не само, читателите на тази „криминално-фантастична повест“, не само авторите на литература от този род, но и човечеството, което кога по-мирно, кога по-агресивно настроено, обитава тази космическа прашинка — добрата стара Земя с недоказано минало и неизвестно бъдеще. Проблемът за контактите с извънземни цивилизации и евентуалните резултати от тези желани или нежелани срещи. Съвсем логично е, щом ние имаме късмета да съществуваме в този безкраен космос и при това земята съвсем не е център на вселената, то и някъде другаде из безкрая може би има живи, макар и не живи в нашия земен смисъл, същества. И още по-логично е, че щом ние, овладени от любопитство, тръгнахме да ги търсим, така и те навярно са овладени от нещо подобно — един господ знае как го наричат и как го усещат. Колкото и не реално да изглежда, срещата е възможна. Една среща, при която едва ли ще си кажем добър ден и ще седнем на чаша кафе да обсъждаме космическите проблеми. Мисля дори, че ще стане малко страшно. Толкова много време, много пак в наши земни мащаби, сме се чувствували сами сред звездите.

Един американски фантаст твърди, че това взаимно любопитство няма да свърши добре, кон знае дали пък техният интерес към нас няма да бъде чисто гастрономически. В „Хотелът «При загиналия алпинист»“ срещата също не доведе до добро. Но искам да обърна внимание на хуманистичната позиция на авторите. Космическите пришълци, пък и роботите „оживяха“ за нас, ние започнахме да им съчувствуваме, да ги разбираме и трагичният финал след серията комични ситуации прозвуча като контрапункт и ни направи не пасивно присъствуващи, а активно мислещи. Тук е и „разгадката“ на замисъла. Краят не е само ефект, един от поредните ефекти в повествованието, а отправна точка за задълбочен размисъл в посока, предварително предначертана и обмислена от авторите. Ето поради това казват за братя Стругацки, че не изчистят, а мислят.

Нека погледнем и колко съвременно звучи тази книга при цялата й фантастична постановка. Макар и по-фрагментирано в нея е поставен проблемът за закона и слепия изпълнител на този закон, за еснафа и неговото световъзприемане, за хуманизма и бездушието, за държавния механизъм на капиталистическото общество. Неслучайно в превъплъщенията на Мозес и Луарвик Л. Луарвик, както с моделите на средния, типичния човек — роботите е вложена ирония, но и са направени толкова точни попадения, относно духовната същност на човека, който се култивира в обществото на социално неравноправие.

А освен това тези двама автори умеят да навлязат дълбоко навътре в психологията на своите герои, да създадат една, макар и относителна, достоверност на детайлите и фабулните ходове, да ни държат в напрежение, да обагрят повествованието с блестящия си хумор, който не пестят, но и не разточителствуват с него. За мен беше удоволствие да преведа тази книга.

Румяна Узунова