И след това…

4

Натан вдигна очи към небето. След разрушаването на кулите близнаци на Световния търговски център старият „Емпайър Стейт“ отново бе станал най-високият небостъргач на Манхатън. Стъпила здраво върху масивен цокъл, сградата доминираше Мидтаун с една смесица от елегантност и мощ. Нейните последни тридесет етажа искряха в червено и зелено: нещо обичайно за седмиците около Коледа.

— Наистина ли държите да се качим там горе? — попита адвокатът, сочейки обляната в светлини стрела, която сякаш пронизваше покривалото на нощта.

— Купил съм вече билети — отговори Гудрич, изваждайки от джоба си два малки правоъгълника син картон. — Впрочем, дължите ми шест долара…

Натан поклати глава в знак на досада, после, без да оказва повече съпротива, закрачи подир лекаря.

Двамата влязоха във входното пространство. Зад бюрото на пропуска стенният часовник показваше десет и половина, докато светещото табло предупреждаваше гостите, че продажбата на билети ще продължи още един час, тъй като сградата е отворена за посещения до полунощ. До него един огромен макет на небостъргача искреше като изковано от бронз слънце. Коледа бе много интензивен туристически период в Ню Йорк и въпреки късния час гъмжило от хора се тълпеше пред гишетата, украсени с фотографии на знаменити личности, посетили през годините забележителната постройка.

Билетите, купени от Гудрич, позволиха на двамата мъже да избегнат опашката. Отведоха ги до втория етаж, откъдето тръгваха асансьорите за наблюдателницата. Дори и да не валеше сняг, индикаторът показваше, че видимостта е доста намалена поради облаците, които захлупваха града.

За по-малко от минута свръхбързият асансьор ги изкачи до 80-ия етаж. Оттам те взеха друг за терасата на 86-ия етаж, разположена на 320 метра от земята, и влязоха в покрита зала за наблюдения, изолирана от атмосферата с огромни витражи.

— Ако нямате нищо против, аз ще остана в тази зала на топло — промърмори Натан, разкопчавайки колана на палтото си.

— Съветвам ви по-скоро да ме последвате — отговори му Гудрич с тон, който не допускаше никакво противоречие.

Излязоха на откритата тераса за наблюдение. Леденостуден вятър, духащ откъм Ийст Ривър, накара адвоката да съжали, че не е взел със себе си шал и шапка.

— Баба ми винаги казваше: „Не познавате Ню Йорк, ако не сте стъпвали върху «Емпайър Стейт Билдинг»“ — провикна се Гудрич, за да надвие свистенето на вятъра.

Мястото наистина притежаваше магическо излъчване. Близо до асансьора фантомът на Кари Грант очакваше Дебора Кер, която нямаше никога да дойде. По-нататък, облакътена на парапета, двойка японци се забавляваше да имитира Том Ханкс и Мег Райън от последната сцена на „Безсъници в Сиатъл“.

Натан се приближи с малки крачки до оградата на терасата и се наведе напред.

Нощта, студът и облаците придаваха на града мистериозен вид и не му трябваше много време, за да се прехласне от гледката, която се отваряше пред него. Благодарение на своето централно местоположение, сградата без съмнение предлагаше твърде впечатляваща панорама, каквато малко сгради в Манхатън можеха да осигурят.

Оттук имаше феноменален изглед към стрелата на „Крайслер Билдинг“ и върху „Таймс Скуеър“, чиято повърхност, както можеше да се отгатне, бе залята от човешката тълпа.

— Не съм стъпвал тук от детството си — призна адвокатът, пускайки монета в процепа на един от биноклите за далечно виждане.

Колите, които се притискаха една о друга осемдесет и шест етажа по-долу, бяха до такава степен миниатюрни, че потокът на движението изглеждаше много далечен, сякаш принадлежеше на някаква друга планета. От отсрещната страна мостът на „59-та улица“ му се струваше невероятно близо и отразяваше своята брилянтна архитектура в черните води на Ийст Ривър.

От доста време Натан и Гарет не бяха разменили нито една дума, задоволявайки се да съзерцават светлините на града. Вятърът продължаваше да ги облъхва с ледения си дъх, а студът хапеше лицата. Доброто настроение и склонността към общуване се бяха разпространили сред дребната фауна, която за една вечер се бе възцарила на повече от триста метра над земята. Двама млади влюбени пламенно се целуваха, очаровани от усещането как устните им тръпнат от статично електричество. Група френски туристи се опитваше да прави сравнение с Айфеловата кула, а през това време двойка от Уайоминг разказваше на всеки срещнат подробности от своята първа среща точно на това място преди двадесет и пет години. Що се отнася до децата, опаковани в дебелите си гащеризони, те си играеха на криеница сред гората от крака на възрастните.

Над главите им вятърът гонеше облаците с невероятна скорост, разкривайки тук-там парченце небе, върху което проблясваше по някоя самотна звезда. Бе една наистина хубава нощ.

Гудрич пръв наруши мълчанието:

— Момчето с оранжевия анорак — проговори той в ухото на Натан.

— Моля?

— Погледнете момчето с оранжевия анорак.

Натан присви очи и се загледа внимателно в младежа, към когото сочеше пръстът на Гудрич: млад човек на около двадесет години, който току-що бе стъпил на терасата, фина руса брада покриваше долната част на лицето му, а шарени пръстенчета висяха от неговите дълги и мръсни коси. Той на два пъти обиколи терасата, минавайки съвсем близо до адвоката, който дори успя да срещне неговия трескав и неспокоен поглед. Очевидно нещо силно го измъчваше и лицето му, белязано от страданието, контрастираше с малките взривове смях и доброто настроение на другите посетители.

Натан си помисли, че човекът навярно е под влиянието на дрога.

— Името му е Кевин Уилямсън — уточни Гудрич.

— Познавате ли го?

— Не лично, но познавам историята му. Баща му се хвърли от тази тераса по времето, когато още нямаше решетки срещу самоубийства. От една седмица той редовно идва тук.

— И откъде знаете всичко това?

— Да речем, че съм направил моята малка анкета.

Адвокатът помълча малко, а сетне попита:

— Но какво ме засяга всичко това?

— Всичко, което се отнася до съществуването на нашите себеподобни, ни засяга — отговори лекарят, сякаш ставаше дума за нещо очевидно.

В този момент силен порив на вятъра се стовари върху терасата. Натан се приближи до Гудрич.

— По дяволите, Гарет, защо искате да гледам този човек?

— Защото той ще умре — отговори сурово Гудрич.

— Но вие сте… Вие сте откачил, драги мой! — провикна се адвокатът. Ала докато произнасяше тези думи, погледът му неудържимо оставаше прикован към силуета на Кевин. Някаква глуха тревога се надигна в душата му.

Нищо няма да се случи. Такива неща не стават…

Но не бе изминала и минута, откакто Гудрич бе направил своето внезапно предсказание, и ето че младият човек извади револвер от джоба на анорака си. В продължение на няколко секунди той гледаше ужасен оръжието, което трепереше в ръката му.

Отначало като че ли никой не забеляза странното му поведение, но изведнъж една жена изпищя с всичка сила:

— Този човек е въоръжен!

Всички погледи моментално се фокусираха върху младежа.

Обзет от паника, Кевин обърна револвера срещу себе си. Устните му трепереха от ужас. Сълзи на ярост потекоха по лицето му, последвани от вик на болка, който се изгуби в мрачината на нощта.

— Не правете това! — извика един мъж, баща на семейство. В същото време по посока на покритата зала се разрази невероятна блъсканица.

Натан стоеше неподвижен пред младия човек. Смаян и в същото време ужасен от всичко това, което се случваше пред очите му, той не смееше да изобрази дори най-малкото движение от страх, че може да предизвика непоправимото. Престанал бе изобщо да усеща студа. Напротив, почувства как го облъхва една гореща вълна, която се разпространи мълниеносно по цялото му тяло.

Само да не стреля…

Не стреляй. Не стреляй, момче…

Но Кевин вдигна очи, погледна за последен път беззвездното небе, след което натисна спусъка.

Детонацията разкъса нюйоркската нощ. Краката на младежа се огънаха под тежестта на тялото. Той рязко се срути на земята.

За момент като че ли времето бе спряло.

Сетне се разнесоха панически викове и на терасата настана страхотно вълнение. Множеството се стълпи пред асансьорите. Пощурели, хората се блъскаха и тичаха във всички посоки. Някои бяха извадили мобилните си телефони… бързо… да известят фамилията… да известят близките си. От онова страховито септемврийско утро насам повечето нюйоркчани бяха обзети от едно почти осезаемо чувство за ранимост. Всички тук бяха в някаква степен травматизирани и дори туристите прекрасно знаеха, че при посещението им в Манхатън би могло да се случи всичко.

Заедно с още няколко души Натан бе останал на терасата. Около трупа на Кевин се бе оформил кръг от човешки тела. Двойката влюбени сега бе опръскана с кръв и тихо ридаеше.

— Отдръпнете се! Дайте му да диша! — провикна се един служител от охраната, наведен над проснатия младеж.

Той грабна своята радиостанция и поиска помощ от охраната на входа.

— Повикайте пожарникарите и линейка! Имаме ранен от куршум на 86-ия етаж.

После униформеният отново се наведе над Кевин, но единственото, което можа да установи, бе, че за нещастие всякаква помощ ще бъде безполезна, освен за да го пренесе до моргата.

На по-малко от метър от жертвата, Натан не бе в състояние да прави нищо друго, освен да гледа като парализиран трупа на Кевин. Лицето на младежа, белязано от болка, бе застинало навеки сред вик на ужас. Очите му, изскочили от орбитите и придобили стъклен блясък, бяха втренчени в празното пространство. Зад ухото му се виждаше зейнала дупка от изгорена тъмночервена плът. Част от черепа му се бе превърнала в пихтия, а това, което бе останало, се къпеше в смес от мозък и кръв. Адвокатът моментално разбра, че никога повече няма да може да се отърве от тази гледка, че тя ще се връща като призрак в съзнанието му отново и отново в безсънните му нощи и в миговете на крайна самота.

Любопитните започваха малко по малко да се оттеглят. Едно малко момченце бе изгубило своите родители и стоеше вцепенено на два-три метра от трупа, приковало хипнотизирания си поглед върху локвата от кръв.

Натан го взе на ръце, за да го отстрани от тази злокобна гледка.

— Ела с мен, приятелче. Не се бой, всичко ще се оправи. Всичко ще се оправи.

Когато се изправи, той забеляза Гудрич, който се мяркаше, потъвайки все по-навътре в тълпата. Хвърли се към него.

— Гарет! Чакайте, по дяволите!

С детето, вкопчило се във врата му, Натан раздаваше лакти във всички посоки, за да се добере до лекаря в най-гъстата част на тълпата.

— Как можехте да го знаете? — провикна се той, дърпайки го за рамото.

С очи, вперени в нищото, Гудрич не обърна внимание на въпроса му.

Натан се опита да го задържи, но бе заприщен от родителите на детето, които почувстваха дълбоко облекчение, че са успели да намерят своя син.

— О, Джейми, така ни уплаши, моето момче!

Адвокатът едва се отърва от техните излияния.

Още малко и щеше да хване лекаря, когато в последния миг той се вмъкна в единия от асансьорите.

— Защо не направихте нищо, Гарет?

За част от секундата погледите им се кръстосаха, но Натан успя само да изкрещи последния си въпрос пред плъзгащите се врати на асансьора, които се затваряха:

— Защо не направихте нищо, нали знаехте, че ще умре?