Илинден

I

Свърши се войната от 1877–78 година. Руските войски се оттеглиха в далечната си родина. Аскерът на султан Абдул Хамид се прибра по казармите. Редифите1 оставиха оръжието си, съблякоха нечистите разръфани униформи и се пръснаха по смълчаните анадолски села. Прибраха се и башибозушките тълпи. Македония остана пак в границите на Турция, но нямаше вече мир и за цялата турска империя, проснала се и сега на три континента. Занизаха се години, настана пак усилно време за македонската земя…

Когато Борис навърши пет години, баща му Лазар Глаушев за пръв път го заведе в чаршията, в дюкяна си. Лазар учеше малкото си птиче да лети, и сега на по-далечно разстояние. Животът в къщи, в махалата беше едно, а друго беше в чаршията. В чаршията беше светът на мъжете и малкият Борис за пръв път изхвръкваше от ръцете на майка си.

Лазар сложи момченцето си на миндерчето в дюкяна и сам седна до него. Беше топъл септемврийски ден и чирачетата припкаха по прашния калдъръм все още боси, а тънките крачка на болнавото дете висяха на миндерчето, обути във високи чорапи и тежки юфтени обувки. То седеше до баща си със сериозно лице, само очите му шареха по всички посоки. Чувствуваше се мъж сред всички тия мъже наоколо, но не можеше да надвие детското си любопитство. Пред него най-напред се изправи Атанас Кривиот — голям, цял от едри кости, но някак разкривен и увиснал на куцата си нога:

— Добре дошъл, Борко…

Детето кимна мълчаливо, сините му очи едва-едва се усмихнаха. Те двамата бяха добри приятели и винаги се разговаряха, когато Кривиот идеше в къщи, но тук беше чаршия; дори се стори на детето, че стрико Атанас, макар да беше такъв голям и вече стар мъж, не се държеше прилично, както бе застанал срещу него цял ухилен. Но стрико Атанас беше винаги добър и, блазя му, беше бос в тоя топъл ден, а крачетата на Бориса горяха в дебелите чорапи и тежките обувки. Кривиот каза:

— Ами с какво ще си го почестиме детето, като ни е дошло на гости…

Лазар Глаушев му подаде едно петаче — да купи на детето едно симидче от близката фурна.

— Аха… бива — ухили се още повече Кривиот и закуца към вратата.

За децата беше истинско щастие да получат купешко симидче от бяло брашно — не беше то като черния домашен хляб. Борис проследи Кривиот със светнали очи. И тъкмо стрико Атанас прекосваше улицата, срещу него се зададе един още много млад турчин с накривен фес и с контешко турско облекло, цяло в гайтани и сърмени везби. Кривиот се поколеба за един миг — накъде да се отдръпне, за да не се сблъска с турчина, — но беше куц човек, та не успя да се отстрани навреме и неволно го закачи едва-едва с лакът. — Ах, гяур… керата2! — кресна през зъби младият ага и с все сила удари Атанаса по лицето.

Детето нададе писък и скочи от миндерчето, хвърли се към баща си, който го прегърна, притисна го до себе си. Но то наново извърна лице към улицата и гледаше с ужасени очи какво ще стане по-нататък. Атанас Кривиот стискаше лице с широката си шепа и цял се бе извърнал насам, към Лазара Глаушев — питаше го нещо със страшни очи. Глаушев веднага разбра погледа му — Кривиот питаше дали да отвърне по същия начин на турчина. Лазар замаха с ръце уплашен и дори подвикна със сподавен глас:

— Не… не! Прибери се, Атанасе… Атанас Кривиот беше много силен и безстрашен: преди години той закла в леглото му свирепия Хайредин Арап ага и сега веднага би извил тънкия врат на турчина, който го удари за нищо. Глаушев се уплаши тъкмо от силата му и от безстрашието му — Кривиот много би си изпатил да нападне турчин сред чаршията — и Лазар го спря. Отдалеко се видя как тежко въздъхна Атанас Кривиот и само с поглед сподири отдалечилия се турчин. После Кривиот се озърна — спрели се бяха там неколцина минувачи, наблюдаваха го и от всички дюкяни наоколо. Той се прибра в дюкяна с тежката си походка и едва не проплака:

— Нищо не му сторих… Защо ме удари, кучето бесно!

Детето цяло се бе обърнало към него, от очите му се ронеха едри сълзи, но то не знаеше как да му помогне. Като видя чичко Атанас заплаканото му лице и голямата му скръб, забърза, заклати се на кривата си нога:

— Да ида аз за симидчето.

Борко се спусна към него, обхвана колената му:

— Не, не! Пак ще те срещне некой турчин…

— Ще ме срещне… Аз него на парчета, ама ето требва да се търпи. Се ние сме виновни за сичко. И когато ни бият.

Когато вече на съмване Лазар Глаушев водеше детето си в къщи, то се притискаше трепетно към него — боеше се и за себе си, и за баща си. Не попита нищо — нямаше какво и да пита.

Когато през следващите дни Лазар Глаушев протягаше ръка към детето си, за да го заведе пак в чаршията, то тръгваше с премаляло сърце. Но не се противеше. Ами нали неговият татко отиваше всеки ден там, при страшните турци? И детето тръгваше с него, макар с разтуптяно сърце. По едно време Лазар го изостави. Той бе забелязал, че малкият не тръгваше о охота за чаршията, а и времето бе започнало да се разваля.

Настанаха мрачните есенни дни, дойде и зима. Ния Глаушева държеше Бориса все близу до себе си — боеше се за здравето му. И сега детето често боледуваше. То живееше и в непрестанен страх за баща си, за чичко Атанас.

— Татко, има ли пак турци в чаршията?

— Има. Винаги има.

Много рядко се случваше турчин да мине през българските махали и Борис знаеше, че турци имаше само в чаршията и някъде там, по турската махала. Той не можеше да накара баща си да не отива в чаршията. Всички бащи отиват там. Толкова много страх се насъбра в малкото му сърце, че през един от първите хубави пролетни дни на другата година, когато вече и майка му го караше да излиза на слънце, Борис сам тръгна за чаршията. Сега той беше и по-голям, по-смел. Не можеше да изтрае повече с тоя страх в сърцето си, искаше да види какво става там с баща му. Само да не го срещне някой турчин, докато стигне До бащиния си дюкян; но той може и да се скрие някъде, да избяга, ако срещне турчин. Не каза нищо и на майка си.

Детето вървеше по вече познати улици и като че ли тънките му крачка сами го носеха нататък. Но то не можа да стигне до чаршията. Когато минаваше пред портата на старата църква, край него зашумя една разтревожена дружина от по-големи и по-малки деца. Обърна се едно от тях, махна му с ръка:

— Хайде… В църквата има убити люде! Турци ги убили, турци…

Борис тръгна след тях. Причината му се видя много важна и той прекъсна това свое мъчително пътуване към дюкяна на баща си.

В тесния, мрачен притвор на църквата имаше и други люде. Повечето бяха стари жени. Всички се бяха струпали на горния край на притвора. Убитите не се виждаха. Чуваше се тих говор, над главите на людете и тук-там между нозете им по белите плочи трептеше бледа светлина. Убитите бяха там, но как изглеждаха — детето не беше виждало убити люде. То се приближи, провря се между струпалите се около тях и отеднаж ги видя в светлината на няколко запалени свещи. Те бяха двама селяни, лежеха неподвижни на каменния под на притвора; виждаше се, и детето негли забеляза това, че не те, а друг някой бе прибрал ръцете им — така бяха сложени те една върху друга на гърдите. И лицата им какви бяха прежълтели… Ето какви са мъртвите — неподвижни и с такива жълти лица. Но по извехтялата селска риза на единия от убитите се виждаше и широко, потъмняло кърваво петно. Някой каза:

— Требва да са баща и син… После друг някой извика:

— Ха си вървете, деца! Не е за вас тука…

Борис излезе пак на улицата и се спря пред църковната порта. Би искал да изтича при майка си, да се сгуши до нея, да се скрие. Но това, от което искаше да избяга, беше в него, в самото му сърце. Неговото малко сърце беше изпълнено с ужас и скръб. Детето бе видяло убити, мъртви люде, то се боеше от турците, уплаши се още повече от смъртта, която бяха причинили те, боеше се за себе си, но се боеше и за баща си. Той беше сега там, при турците, при убийците. Ако детето избяга при майка си, тя ще го запази, но баща му ще остане при турците; няма да му каже никой, че те са убили двама селяни… Те могат да убият и него, и чичко Атанас. Детето ще отиде да им каже всичко, ще ги предупреди и ако дойдат турци, то ще вика с всички сили, ще плаче…

То тръгна към чаршията. И припадна там, в ръцете на баща си.

Малкият Борис Глаушев лежеше в постелята си със затворени очи и цял гореше в мъчителна треска. В стаята миришеше на оцет — бяха го разтривали с оцет, слагаха и на главата му кърпи, намокрени с оцет. Вече се смрачаваше, стаята се изпълни със здрач. Детето отвори уплашени очи и се примоли:

— Мамо, ламбата… Запали ламбата. Мамо…

То се боеше от тъмнината. Ния запали ламбата, макар да беше още рано за ламба. Там беше и Лазар, до леглото на детето си. Когато идваше на себе си, то питаше все за него.

То бе потънало в мъчителна унесеност, в някаква тъмнина и душата му се бореше да се изтръгне от нея. Чувствуваше се захвърлено в дълбока, тъмна дупка, катереше се по отвесните й стени с ръце, с нозе и едвам успяваше да стигне до ръба горе, но там оставаше съвсем без сили и наново се отпущаше на дъното. В тая тъмна дупка, в тая дълбока пропаст детето беше самичко с мъката и ужаса, които изпитваше. Не можеха да му помогнат ни майка му, ни баща му: когато успяваше да се покатери до ръба на тъмната пропаст и ги виждаше двамата в разтворилата се пред погледа му стая, някаква немощ отново пресичаше ръцете и нозете му и то пак потъваше в тъмните дълбини…

Още баба му Султана бе разказвала за лоши турци. То я помнеше. Някога турци са искали да убият и дядо му Стояна. То не помнеше дядо си, в детската памет не беше останал никакъв образ за стария човек, но винаги, когато чуеше неговото име — търсеше го с поглед и му се струваше, че старецът ей сега ще се покаже отнякъде, и сърцето му туптеше радостно, нетърпеливо. Ала дядо Стоян не се показваше и в сърцето на детето оставаше тъжна незадоволеност. То тъгуваше за своя дядо, а в тая тъга бяха и първите му страхове от турците. Тогава то още не беше виждало турци и си ги представяше не като обикновени люде, а според това, което бе дочуло за тяхната външност. Те бяха също люде, разбира се, но страшни: с големи глави и криви очи, с големи зъби и дълги, остри нокти на ръцете. Чуло бе детето, че турците говорят на друг език, и си мислеше, че те не говорят като люде, а лаят. То се изненада, като видя за пръв път турчин, но все пак той беше по-иначе облечен и детското сърце не можа да се освободи от своя мъчителен страх. Около него се говореше само за лоши турци, после дойде случката с Атанас Кривио, а вчера Борис бе видял двамата селяни, убити пак от турци. Детето и сега ги виждаше в призрачните тъмнини на своя трескав, кошмарен унес. Двамата селяни, облечени в окъсани селски дрехи, боси и двамата, с големи мазолести и прашни нозе с разкривени, разперени пръсти и почернели нокти по тях, лежаха неподвижни на студените, влажни плочи на църковния притвор, но не бяха мъртви, а гледаха с втренчени очи и по жълтите им лица се стичаха сълзи. Те бяха надупчени с ножове и ги болеше всяка рана, но не смееха да заплачат с глас, да извикат. Уж беше пълно с люде тук, но ето сега няма никого наоколо. Стои до убитите селяни само детето, плаче и то, но и то без глас. Ридания го задушават, разкъсват гърдите му, ала не смее да извика, да продума, турците са наблизу, спотайват се в мрака наоколо, ще дойдат пак и ще убият селяните, пак ще ги надупчат с ножове, ще убият и него. Ето те наистина се приближават, детето чува стъпките им, то не ги вижда, но там, в мрака, са всичките турци, води ги с голям нож в ръка турчинът, който удари стрико Атанаса… Идат, приближават се — зли, страшни, — детето се втурва и се катери по стръмния бряг на пропастта, в която се намира, а турците са досам него в тъмнината, посягат да го уловят. То знае, че баща му и майка му са наблизу, но не може да извика, задъхва се от ужас, гърлото му е като затъкнато с кърпа…

Детето се мяташе в леглото си, стенеше, плачеше задавено от мъка, говореше несвързани думи, махаше със слабите си бледи ръце. Ния и Лазар разбраха, че бе видяло убитите селяни, мъчеха се да го успокоят, но то не можеше да ги чуе добре, да се почувствува между тях и далеч от всяка опасност, не можеше да се освободи от уплахата си, обладала отдавна още сърцето му, от тъгата си за двамата убити люде, от вида на сълзите по техните жълти мъртви лица. Едва след полунощ дишането му стана по-спокойно — изтощено вече, то се унесе в истински сън и без страшни сънища.

На другата сутрин Лазар Глаушев и Борис бяха сами в стаята, дето беше постелята на малкото момче и широката постеля на Лазар и Ния край отсрещната стена. Борис лежеше изнемощял, с пребледняло лице и синкави сенки под големите, някак учудени очи. Срещу прозорците грееше ясно пролетно слънце, широката стая беше пълна със светлина. Къде бяха изчезнали нощните тъмнини, страшните сънища, пламтящият дъх на детето, който пресушаваше гърлото му, пропастта, в която загиваше самотно и безпомощно? Светлото пролетно утро бе прогонило всички тъмнини, ясно се виждаше всичко наоколо. Лазар улови малката суха ръка, едва-едва топлееше детската длан. Той продължи разговора, който бяха започнали те двамата тая сутрин:

— Них двамата ги убил селският им пъдар. Турчин. Сичките пъдари по селата са турци. Тия двамата селяни тръгнали за града. Селото им ги изпратило да кажат в хюкюмата, че то, целото село, не иска пъдаря, голем изедник бил, мъчител. Пъдарите по селата са по-силни и от бейовете. Те се главяват като слуги на селото, а после с пушката си и с турската си сила поробват целото село. Така и тоя. Тръгнали тия двамата да се оплачат от него — целото село ги пращало. А той ги пресрещнал на пътя и ги убил с пушката си. Сички знаят как е станало това злодейство, и в хюкюмата знаят, но никой нема да накаже убиеца. Така турският хюкюмат държи в покорство и страх християнския народ.

Детето възприемаше по своему думите на баща си. Селяните идваха в града някъде отдалеко; там живееха те — далеко някъде из полето, около града и по планините нататък. То бе излизало с баща си празничен ден вън от града и бе виждало полето и планините наоколо. Виждаха се нататък и села. Там живееха селяните. Там бяха и пъдарите, ходеха нагоре-надолу с пушки, зли и страшни. А хюкюматът — и това бяха турци, седят в кръг, един до друг в една голяма стая; далеко някъде из полето пъдари гонят селяните и гърмят с пушки, а турците от хюкюмата клатят глави, одобряват. Детето е виждало заптии с пушки, а срещу турския празник рамазан цялата турска махала ехти от пушечни гърмежи. И сега чува то как ехти полето далеко някъде. После чува пак гласа на баща си:

— По селата, по пътищата ходят харамии. Грабители и убийци. По двама-трима, по петима и повеке. И те с пушки и ножове. Влизат по къщите, грабят каквото им попадне, дебнат селяните по пътищата, събличат и дрехите им от гърба! Те и на турци посегат, и турците се боят от них.

— А те не са ли турци? — пита детето.

— Повекето са турци. Има и арнаути, а има некъде, чувам, и от нашите.

— Тука, у нас в града, има ли харамии?

— В града… не смеят.

— Се по селата…

— По селата, по пътищата. Така е по нашата земя, синко. То е, защото нема правда и добро помежду людете.

Лазар Глаушев отеднаж млъкна и проследи погледа на детето си: до вратата насреща стоеше Ния — неусетно бе влязла в стаята. Тя видимо се поколеба една минутка и после рече:

— Ти го плашиш повеке с тия харамии…

— Не. По-харно е да знай сичко. Да заякне сърцето му. Как ще го уплаша повеке, нели е видело с очите си убитите селяни, какво повеке ще го уплаша аз?

Детето гледаше майка си с неизразима обич, но то за пръв път почувствува, че беше по-близу до баща си; те двамата се отделиха с нещо от нея и тя остана там, дето беше неговата обич, тъгата му и всичките му страхове.

Беше вече през лятото и майка му каза един ден, че ще го води на гости в турската махала. Борис се загледа в нея като да не бе дочул думите й, сетне пристъпи и се улови за полата и.

— В турската махала?! … Ние с тебе! Ния сложи ръка на главата му.

— Имам аз там една приятелка, беица. Работих й некога, кенета й плетох, везих й на гергеф, коприна й точих. Сега на гости ме кани. Пратила е… Добра жена е, макар да е туркиня. — И Ния отеднаж добави, като да прочете мислите му: — Ами… какво си мислиш, има и добри турци. Ще дойдат с нас и тетките ти… Манда, Нона…

Борис не можеше да спре майка си, не знаеше как да я спре. Само това каза:

— Там е страшно, мамо.

Всичкият му страх от турците оживя с още по-голяма сила — сега детето се страхуваше за майка си. То не можеше да я остави да върви сама в турската махала с двете му застарели тетки. Но в отчаяната му решителност да придружи майка си, в непреодолимия му страх от турците се промъкваше и любопитство. Как ли живеят те там, в своята турска махала, на другия край на града? Борис никога не беше отивал в тая далечна, страшна и тайнствена махала и само бе чувал за нея, През едно от своите многобройни боледувания той не спа цяла нощ. Ламбата в стаята едвам светлееше със затегнат фитил. Един от прозорците беше отворен и оттам, през бледата светлина на ламбата, надничаше нощта, топла и звездна. Уморена от непрестанни грижи около него, майка му бе полегнала край неговата постелка и бе задрямала; по-нататък, в голямата постеля, спеше и баща му. В стаята беше тихо, ала негли още по-тихо беше вън, отвъд разтворения прозорец, и той плахо поглеждаше нататък, струваше му се, че някой се е спрял там, до прозореца, и го гледа мълчаливо, спотаил дъх. Не се чуваше ни куче да излае, ни петел да пропее някъде из града. Болното дете се бореше храбро със страха си, не искаше да буди уморената си майка, макар от време на време да се надигаше във възпаленото му гърло вик на уплаха.

В такива часове на тишина и самотност, на оживяла тайнственост около него, когато чуваше то и глухия, напрегнат, ритмично напиращ шум на кръвта в ушите си, душевният му живот се отваряше все по-нашироко и по-надълбоко, изясняваше се. Детският му ум работеше трескаво, тревожен и жаден. Принудено поради слабото си здраве често да прекарва в леглото дълги дни и нощи, да гледа от прозореца на стаята как весело и шумно играеха другарчетата му на улицата, детето цяло се вдаваше в душевния си живот, понасяше се подир мислите си. То се боеше сега много от смълчаната нощ, спряла до прозореца му, мъчеше се да отгатне какво криеше тя в своите тъмнини, но не се решаваше да събуди майка си или баща си поради своя страх. Ще потърпи Борис, ще почака. Нощта може би сама ще открие тайните си, а каквото е наоколо всичко — здрачът в стаята, и примижалата ламба, и звездната нощ навън, дори и разните вещи по стаята, за които детето знаеше, че са живи, макар да бяха неподвижни и мълчаливи, каквото е всичко наоколо живо, будно, напрегнато — изеднаж може да стане нещо много любопитно, дори някакво невиждано чудо…

Далеко някъде в тихата нощ се чу глух бумтеж. Детето цяло потрепера и напрегна слух до болка. Бумтежът се повтори, проточи се едно след друго, удар след удар, повлече се след всеки удар още по-глухо, едвам доловимо ехо:

„Бумбумррр! Бумррр, бумррр…“

Нощта сякаш проговори в самия прозорец с тия бумтежи, с тия чудни нейни, неясни и страшни думи: „Бумррр, бумррр…“

Едно след друго, все по-често.

Детето не можа да изтрае. То се хвърли към майка си:

— Мамичко! …

Ния скочи, сграбчи го в прегръдките си, също тъй уплашена:

— Що ти стана, чедо…

Сега не беше толкова страшно. Борис се дръпна от ръцете на майка си и цял се протегна, надал ухо към отворения прозорец; оттам напираше в нощната тишина същият ритмично повтарящ се бумтеж:

„Бумррр, бумррр…“

— Що е това, майко… — прошепна Борис, да не събуди баща си, да не събуди негли и друго нещо в страшната нощ.

— Тъпан, чедо. Тъпан бие там, в турската махала. Буди турците да стават да ядат. Сега им е рамазан денем стоят гладни, а нощем стават да ядат, Тъпанът ги буди. Ти не се плаши, нема нищо.

Какви чудни работи ставаха в далечната турска махала…

Като попремина горещината тоя ден, Ния уми детето си, облече го в най-новите му дрехи. Борис се остави в ръцете и, макар с разтуптяно сърце. Когато беше вече всичко готово, облякла се бе и тя за излизане, Борис за последен път се опита да я спре:

— Там е страшно, мамо… при турците.

— Не, сине. И как ще откажа на беицата, щом ме кани…

В същото време влязоха у тях тетките му Манда и Нона, а малко по-късно всички заедно тръгнаха за турската махала.

Детето забеляза, че и трите жени бяха забрадени с черни кърпи, които почти закриваха лицата им. То не можеше да разбере защо жените криеха лицата си, но долови, че те се бояха от нещо. Майка му го водеше за ръка и то вървеше близу до нея, стиснало здраво ръката й. Трите жени вървяха мълчаливо, дори и тетка Манда, която беше по-приказлива, едва ще промърмори нещо под носа си. Детето виждаше — жените се страхуваха; те бързаха по улиците и когато навлязоха в турската махала, подбираха по-безлюдни улици. Тук и улиците бяха по-други — с високи стени и затворени порти, къщите бяха обърнати някак с гърба си и доколкото се виждаше по някой прозорец, беше обкован с гъста дървена решетка. Минувачите бяха редки и повечето мъже, още по-рядко ще се мерне забързана кадъна, цяла забулена с бял яшмак3 и с дълго черно фередже4. Тихо беше навред, рядко ще се чуе човешки глас и само стъпките на минувачите отекваха между високите стени. Тихо беше навред и страшно. Детето вървеше мълчаливо до майка си с твърди, не за ръста му широки стъпки. По пребледнялото му лице със смръщени по детски вежди се виждаше решителност, но и някакво мрачно примирение, строгите му очи гледаха право напред, като на човек, който е взел някакво съдбоносно решение и вече не мисли да се връща назад. А всичко това идваше от самото му сърце, което туптеше с бързи, силни, отсечени удари. Щом мама иска тъй, детето ще върви с нея, въпреки че може да им се случи и най-лошо нещо. То не мислеше дали ще може да спаси майка си от зло, но ето върви с нея и няма да я изостави. А дълбоко в съзнанието му проблясваше и друга мисъл: какво ли става, какво ли ще стане в тая тайнствена махала?

Те се спряха пред една висока, здраво затворена порта, с по-малка вратичка до нея. Тетка Манда почука плахо на вратичката, после още еднаж и по-смело. Отвори им възстара българка, позната и на трите жени. Тя работеше все по турски къщи, пушеше тютюн като мъж и беше безсрамна в приказките си. Тетка Манда, която понякога беше люта и смела като майка си Султана, веднага се нахвърли на турската измекярка5:

— Що мори, що си се вързала така с тая кърпа, да не си кадъна!

Жената не й остана длъжна:

— Такава са ми дали, такава съм вързала. Аз немам мъж, като вас, да ми купува. — Тя заключи вратата след тях и добави по-меко: — Ха вървете, беицата ви чака.

Виждаше се доста широк двор, вляво се издигаше неголяма двукатна сграда, шуртеше пред нея чешма с мраморно корито, а насреща дворът беше преграден с друга една също висока стена, със затворена двукрила порта. Прислужницата поведе гостенките нататък — предният двор и къщата там бяха само за мъже, тук Кемал бей посрещаше само своите гости. Жените влязоха във втория двор на бейските сараи, прислужницата затвори грижливо и втората порта. Отвори се широка градина, потънала в зеленина и цветя. Пътека, постлана с бели плочи, водеше към вътрешността на градината.

През зеленината нататък се виждаха белите стени на доста голяма къща. Жените вървяха по пътеката стеснително умълчани. Мълчеше и прислужницата, която ги водеше — не обичаше тя своите сънародници, когато идваха по турските къщи, чувствуваше се по-добре при кадъните и беиците си, далеч от погледите на своите. Чу се по едно време за нея, че искала да се потурчи, придобила бе вече много турски привички и гледаше на своите едноверци някак отвисоко.

От двете страни на пътеката се виждаха дълги цветни лехи, цъфтяха по тях пъстри китки, по-нататък растяха клонести дървеса с натежали от плод гранки, тук-там между дърветата се показваха малки тревисти полянки. Пред самата къща се отваряше доста широко празно място, също постлано с бели плочи, с мраморен шадраван, пълен със застояла зеленикава вода, с щръкнала по средата му тясна оловена тръба. Къщата насреща — на два ката, с чардаци и множество тесни прозорци — тънеше в тишина, но се чувствуваше, че е обитаема: входната й врата беше отворена, шарената завеса на един от прозорците на долния кат леко се приподигна и пак се отпусна. После изеднаж се чуха навътре в къщата детски гласове и през отворената врата се втурнаха навън с шум и вик дружинка малки момчета и момичета в пъстри шалварки и везани със сърма елечета. След тях излезе възрастна, незабулена туркиня също в пъстри шалвари; тя говореше нещо на турски и нито погледна гостенките, а избърза след децата, които прекосиха празното място пред къщата и се спряха край едно дърво да погледат непознатите гяурки и бледото момче с тях.

Прислужницата въведе гостите в едно неголямо; тъмно и прохладно преддверие, после в широка стая с редица прозорци към градината и с широки миндери край трите стени; през прозорците струеше зеленикава светлина откъм градината. По ниския почернял таван се виждаха някакви начупени ъглести шарки от тънки летвички, но и четирите стени наоколо бяха голи, отдавна неваросвани и пожълтели от тютюнев чад. По миндерите бяха разхвърляни пъстри, изпомачкани възглавници, край една от стените бяха сложени две ниски дървени столчета. Не беше много чисто в стаята, големият тежък килим на пода отдавна не беше изтупван — тук беше на по-голяма почит удобството. Прислужницата настани гостите на един от миндерите, ходеше по стаята, махаше с ръце и се държеше така, сякаш тя беше господарката в тая къща. Мярна се на вратата и друга една прислужница, види се, циганка, а тази й махна господарски с ръка и циганката побърза да се отстрани. После влезе беицата с бавна, тежка походка; такъв беше и погледът й — някак неподвижен, тежък, без израз. Тя беше към четиридесет и пет годишна жена, шишкава, с широко, кръгло лице и торбички под очите; цялото й лице беше премрежено с гъсти, ситни бръчици, види се, поради злоупотреба с мазила. Тя бе канила Ния, прислужницата каза, че е чакала гостенката си, а влезе мълком в стаята, със застинал израз на повехналото си лице. Прислужницата вървеше по стъпките й цяла разкривена от рабска угодливост, но очевидно мислеше, че нейното присъствие беше съвсем необходимо сега, когато гостенките на господарката й бяха гяурки като нея и, мислеше си тя още, с нищо не бяха повече от нея — турската измекярка. Беицата седна близу до Ния, а прислужницата се нахвърли и я обгради с възглавници, после пристъпи към Бориса като човек, който си знае работата, посегна да го улови за ръката.

— Ха излез да играеш с децата.

Детето се дръпна, притисна се към майка си уплашено. Ния го обхвана с ръка.

— Не… остави го. После.

Борис гледаше слугинята с омраза, която чувствуваше като болка, примесена с отвращение. Той я следеше, не можеше да откъсне погледа си от нея и чакаше нетърпеливо да се махне тя от стаята. Всичките му тревоги и страхове поради това посещение в турската къща сега се събраха в това чувство на омраза и отвращение към турската измекярка. На вратата се показа друга туркиня — млада, с дребно, мургаво лице и необикновено големи, тъмни очи с дебели, нашироко извити черни вежди; такива бяха и косите й — гъсти, черни. Тя се спря на прага и втренчи в слугинята гневен поглед. Страшен беше погледът на големите й черни очи. Слугинята се присви, промъкна се бързо, сякаш пропълзя край чернооката кадъна, и изчезна от стаята. Младата кадъна пристъпи и седна мълчаливо на миндера насреща. Детето сега следеше нея и не със страх, а с нетърпеливо любопитство. В малките мургави ръце на кадъната изеднъж блесна неголяма златна табакера и детето се учуди откъде я извади тя, нетърпеливо чакаше да види какво ще прави по-нататък. Старата беица побутна с върха на пръстите си Ния и рече:

— Туй е мойто голем щерка.

Младата туркиня стана и поднесе мълчаливо на гостенките си златната си табакера, която беше пълна с направени цигари. Ния каза свенливо:

— Ние не пушим.

Тогава влезе още една млада кадъна, а след нея и друга. Те и двете бяха доста шишкави, закръглени, с много бяла кожа. Трите млади кадъни насядаха на отсрещния миндер. Облегнаха се, разположиха се удобно, без да се стесняват от своите гостенки. Пушеха и трите цигари с бавни, привични движения. Облечени бяха в коприна на ярки цветове, с леки везани елечета с дълги, широки ръкави, които при движенията им често се смъкваха чак до рамената. Носеха цветни, ярко нашарени чехлички с големи пуфки, но скоро ги изоставиха разхвърляни на пода — беше им горещо с тях, та се виждаха шарените чорапи на мъничките им нозе, а едната от тях беше боса. Борис забеляза, че косите им бяха заплетени на три, четири, на пет плитки, а не на две равни плитки, както заплиташе косите си майка му. Ноктите на ръцете им бяха боядисани с къна, забеляза той, че бяха боядисани и ноктите на нозете на босата кадъна. Трите млади кадъни не продумваха ни дума на гостенките, попоглеждаха ги изпод вежди и на няколко пъти си размениха полугласно по няколко думи на своя турски език. Борис си мислеше, че те говореха за майка му — най-често нея поглеждаха, — и той следеше погледите им с нова тревога. Разговорът не вървеше. Опитваше се да го поддържа само беицата, но говореше лошо на български и не й стигаха думи, та бъркаше и турски думи. Тя пак побутна Ния, посочи с глава шишкавите млади кадъни и каза с широко отворени очи, като че ли съобщаваше някаква тайна:

— А тез са кадъни на мойто син Селим бей.

Ния мълчаливо кимна. Манда и Нона седяха като вдървени на миндера, с ръце в скута, с наведени очи и плътно стиснати устни, сякаш от страх да не изтърват някоя дума. Това беше от приличие пред знатните туркини.

В стаята беше задушно. Туркините пушеха непрекъснато, под ниския таван се извиваше на цели валма тютюнев пушък, а някак през него полъхваше откъм младите кадъни гъст, сладостно замайващ аромат. Широка, корава ръка стискаше гърдите на детето, пропълзяваше към гърлото му. То попогледна на няколко пъти майка си, докосна ръката й в скута — няма ли да си вървят най-сетне? Ния притисна успокоително ръката му, която бе овлажняла от притеснение, задържа я в своята ръка. То неволно въздъхна. Сега не беше много страшно в турската къща, но мъчително бреме тежеше на сърцето му — тая задуха, тютюневият пушък и тоя тежък аромат, бавните, отпуснати движения на туркините, спънатият неясен говор на беицата и всичко наоколо беше чуждо, натрапчиво, налагаше се, потискаше… Все пак детето седеше тук и пазеше майка си. Ще седи то още — гостуването няма да свърши скоро. В стаята влязоха две слугини циганки и сложиха пред гостенките две ниски, но широки масички, отрупани с разни неща за ядене и пиене: плувнали в сироп баклави, сладки баници, кадаиф и други тестени сладкиши, халви — мазни, полъхващи на канела, карамфил, чамсакъз и други някакви тежки, сладникави миризми; панички с малеби, ашуре и други тестени каши и полюляващи се пелтета; пълни сахани с ябълки, круши, сливи, пълни кани, гюмчета и чаши с розови, жълти, бели сиропи. После беицата започна да кани — едно след друго, настойчиво, едва ли не заповеднически; такава беше, изглежда, нейната господарска любезност:

— Вземи, чорбаджийке. Яж, чорбаджийке. Ето баклава, кадънгьобек6… Вземи шербет, пий шербет. Ха, чоджум7, вземи, яж…

И тя взе с пръсти цяла една стиска от кадаифа, натъпка я едва ли не насила в устата на Бориса. Той усети по устните си едрите й лепкави пръсти, устата му беше запушена от гъстото, пресладко тесто, надигна му се на повръщане. А двете слугини, които бяха излезли, наново се върнаха, сега с пълни тепсии нарязани на късчета любеници и пъпеши. Стаята се изпълни с мухи.

— Яж, чорбаджийке… Ха, чоджум — не преставаше да кани беицата.

В стаята се втурнаха децата с шум и вик, влезе след тях и нянята им, повела за ръка най-малкото от тях — едно около четиригодишно тъмнооко момиченце с късички черни плитки. Децата се нахвърлиха на сладкишите и овощията, започнаха едно през друго да грабят, да лапат направо с ръце, оплескаха се по лицата, по дрешките с лепкави трохи и сироп. Борис ги попоглеждаше гнусливо, а беицата го подканяше още по-настойчиво:

— Ха бре, чоджум! Не видиш наши деца как ядат… Ти нищо! Ха яж де…

И тя поглеждаше с доволство своите лакоми турчета.

Малкото момиче се откъсна от ръката на своята няня, пристъпи бърво и се направи пред Бориса, извило ръчички отзад. То гледаше с големите си тъмни очи чуждото дете и мълком се чудеше на дрехите му, на цялата му чужда, непозната за него външност — турското момиче виждаше за пръв път гяурско дете. Приближи се нянята, улови наново момичето за ръката.

— Ела, ела, Лейла… Ела да хапнеш и ти — каза й тя на турски.

Борис не откъсваше очи от малкото туркинче. То едва-едва отхапваше някакъв сладкиш от ръката на нянята и все току извиваше големите си очи към чуждото момче. Като го гледаше тъй, то каза нещо на нянята и повтори, тихо му отговори нещо и тя. Борис едва ги дочуваше, не разбираше и турския им език, но долови, че говореха за него. Долови също, че името на момичето беше Лейла. Какво чудно турско име!

В стаята беше много шумно. Беицата махна с ръка на нянята — да изведе децата. Тя ги подбра, но Лейла задърпа ръката и, като сочеше с рошавата си главица Борис. Нянята пристъпи към него и го улови с другата си ръка:

— Хайде да играеш вънка с децата….

Борис погледна майка си — как да я остави! Но Ния го побутна, насърчи го:

— Върви, върви да поиграеш.

Турчетата вън обградиха Бориса, говореха нещо на езика си, сочеха го и го гледаха с враждебни очи. Но тук беше нянята, беше и малката Лейла, която го издърпа встрани, и другите деца скоро го забравиха.

Лейла го разглеждаше с голямо любопитство, опипваше дрехите му, опипваше и своите, сравняваше ги с поглед — различни бяха дрехите им. Тя гледа дълго и лицето му, улови ръката му, разгледа и нея пръст по пръст. Всичко й беше ново, чудно, необикновено. Изгуби се някъде нянята, двете деца останаха сами. Лейла говореше нещо, клатеше живо доста едрата си глава на тънко вратле, кокореше очи, ширеше пръсти. Борис започна да я разбира, макар и не съвсем точно, ала това нямаше значение. Дворът наоколо беше широк, още по-широка беше градината до него. Двете деца припкаха весело, криеха се между дървесата, по гъсталаците, надничаха във вадата, която минаваше през цялата градина, навеждаха се да пият вода, без да са жадни, после се кикотеха едно срещу друго с мокри лица и дрешки.

Когато Борис чу гласа на майка си, стори му се, че се събужда от сън — дотолкова бе се увлякъл в играта с малкото туркинче. Тръгнаха да си вървят пак четиримата с тетка Манда и тетка Нона и само прислужницата българка излезе да ги изпрати чак до улицата. Тъкмо трите гостенки се готвеха да излязат пак през по-малката портичка, срещу тях, на прага й, се изправи около двайсетгодишен турчин, висок и тънък, облечен в разкошно турско облекло, с шалвари от синя чоха и червен чепкен, извезан със златна сърма. Борис тихо извика, хвърли се пред майка си, обхвана я наназад, за да я запази с гърдите си, с цялото си слабичко тяло: на прага пред тях стоеше същият турчин, който преди време в чаршията удари по лицето Атанаса Кривио. Турчинът спря за един миг поглед върху Ния, забеляза, види се, нейната голяма, но вече повехнала хубост, съгледа и гъсто прошарените й коси на слепоочията, сетне бързо, свали учуден поглед към малкото пребледняло момче. Той мина край трите жени, мина край слугинята, която бе се превила на две пред него, и се отдалечи към къщата в предния двор. Слугинята изшушука със страхопочитание:

— Това е Селим бей… Синът. Ама е лют! Баща му, Кемал бей, е кротък човек, а тоя — папапа! — разтърси тя края на дрешката си отпред. — И сестра му Атидже е люта, ама беицата…

Борис задърпа майка си и проплака:

— Хайде, мамо… да си вървим… По-скоро… Едва когато излязоха на улицата и останаха сами, тетка Манда се разприказва. Тя рече сърдито:

— Какво излезе… Уж на гости ни поканиха, пък то работа ни дадоха беиците! — И се обърна към Ния: — Какво ще правиш сега с това платно?… Лесно ли се ткай сто аршина тънко платно… с кенари, с коприна! Ти не си сега толкова здрава, а и Лазе нема да те остави. Турска работа!

— Не можех да им откажа. Да не намразят Лазара — рече след късо мълчание Ния и продължи: — Аз наистина не мога веке такава работа. Немам сила. Ще го дам на некоя по-опитна жена. Те ще си платят, нели казаха. И аз ще го наглеждам да им излезе хубаво. Как ще им откажеш…

Тесните и криви улички в турската махала се бяха изпълнили с предвечерни сенки между плътно затворените порти и високите стени на дворищата. Тук-там между стените или по кръстопътищата лежаха широки оранжеви слънчеви петна, в оранжеви пламъци горяха клоните на надвесени над улиците дървеса, на високите тополи по затворените дворища и градини. Пламтеше цяло и бялото минаре на една джамия наблизу. Трите жени срещаха все повече турци, които се прибираха по домовете. Не изкриви никой към тях лош поглед — виждаше се, ходили бяха гяурките на гости в дома на някого от събратята им. Борис непрестанно подръпваше майка си за ръката, а и жените сами ускоряваха все повече стъпките си. Изеднъж Нона се заозърта уплашена:

— Ами ние… Веке откога вървим и още не сме излезли от турската махала!

— Ауу! — нададе сподавен вик и Манда. — Ами ние сме се загубили! По тия улици не сме минавали… Ето тука, тая чешма на ъгъла, не сме…

Те наистина бяха объркали пътя си — турската махала беше цял лабиринт за тях със своите безброй криви, тесни улички. Детето чу гласа на майка си:

— Е, нема да ни изедат най-сетне… — И тя спря първия срещнат турчин — около петдесетгодишен човек с побеляла, кръгло подстригана брада. Ния каза:

— Прощавай, ага… ние сме се загубили… Лицето на турчина просия от добродушна усмивка, но той, според турските нрави, не поглеждаше чуждите жени, а спря замаян поглед върху детето и поклати глава:

— Виждам, виждам, че сте сбъркали. Ето оттука ще се върнете и после право надолу… Ама чакайте, аз ще ви покажа. — Поведе ги мълчаливо и на един кръстопът по-нататък посочи с ръка: — Ето… право надолу.

Той пак се усмихна на детето, цялото му лице се набръчка и само очите му весело сияеха. Мълчаливо се обърна и се отдалечи. Борис стискаше здраво ръката на майка си и докато вървяха нататък, на два пъти се обърна да погледне турчина. Ния го подръпна за ръката:

— Побързай, дете…

Малкият вървеше разсеян, с натежали стъпки. Мислеше за страха си от турците, за убитите селяни, които видя преди време в притвора на старата църква, за кадъните, за Селим бея, когото срещаше за втори път, за Лейла, за белобрадия турчин, който им посочи пътя. Напираха да се изяснят тия забъркани мисли в детската глава, тежаха и в малкото сърце неизяснени още чувства. Духът на детето растеше и зрееше в тревога, в гняв и отвращение, в тъга и обич.

II

В това усилно време за целия народ в Македония и Лазар Глаушев водеше тежка борба за своя залък. Георги Баболев и Таки Брашнаров бяха взели в свои ръце търговията с жито по цяло Преспанско и Лазар, както и другите житари и брашнари в Преспа, трябваше да изкопчват между пръстите им по нещо за себе си. Лазар не печелеше повече от четиридесет до петдесет лири годишно, а от тия печалби се прехранваше и Атанас Кривиот; не бяха много тия пари по това време, когато брашното стигна до три гроша оката. В тежък час прибра Лазар в дюкяна си Атанаса Кривио, нямаше работа за двама души в празния дюкян, но той прибра стария си другар поради сиромашията му — със сълзи на очи му призна бедният човек, че от два дни не бе имало в къщата му ни щипка брашно. Сега Атанас го гледаше все в очите и еднаж му каза:

— Благодарен съм ти, бачо Лазаре. Не ме остави да загина от глад.

— Немаше да умреш от глад, Атанасе, и без мене. Як човек си ти.

— Як… Един аргатин сега взема по три-четири гроша на ден. Една ока брашно не може да купи. А къде аз с моята крива нога.

— Не си забогател и при мене.

— Не съм. Ама барем и гладен не съм с тебе.

Така се живееше по тия години в Преспа. Един аргатин ще работи цял ден за една ока брашно, а и не може да работи всеки ден. Преспанското поле не беше престанало да ражда хляб, но Баболев и Брашнаров събираха всичко и пращаха цели кервани по Албания и чак в Гърция.

По едно време Кривиот се умълча, гледаше все в земята и Лазар чакаше да види какво ще измисли той. Не продължи много тая замисленост на Кривио и един ден той каза на Лазара:

— Наумил съм нещо. — И отеднаж попита: — Знайш ли кого са взели пазач на мелницата? Ацета Кутрев. Ацевица и децата — градината, а той ще пази кумина на Таки Брашнаров.

— Се требва да се работи нещо, Атанасе.

— Требва. — Той се полюшна към Лазара, протегна дългия си врат и зашушука тайнствено: — Говорихме ние с него, с Ацета. Да й дадем един огън. На мелницата. Само високият кумин ще остане и свирката й.

— Не, не! Що говориш, Атанасе! Можете да пострадате и без полза ще бъде.

— Как без полза! Нели виждаш: сичко мелницата гълта. Що остава за нас? Ще се отвори пазарът.

— И друга мелница могат да направят те, Атанасе. Такъв е сега целият ни живот. Забъркан. Откажи се от тая работа.

Бедно живееха Лазар и Ния с болнавото дете. Когато се случеше Ния да сложи нещо по-вкусно на трапезата, Лазар казваше:

— Ти гледай за него да има, за Борко. Аз мога секак. Мене баба Султана некога и со разсолница ме хранила.

— Какво време дойде, наистина…

— Ти благодари на бога, че поне от борчовете се спасихме, преди да дойде тая немотия. С них можехме и без къща да останем.

Но Лазар имаше една скрита мечта: да види свободна България, да отиде да види София. Колкото и да беше труден животът му, колкото и да беше голям копнежът му за друг живот, за свободен живот, той вече и не мислеше за преселване в свободното княжество. Като някаква клетва звучаха и сега думите на майка му: „Само гробовете ли ще останат тука!“ Задържаше го все по-здраво тъкмо цялата му мъка за Македония, струваше му се, че би изневерил на народа си тук, бягството му би било позорно бягство. Но той искаше да види свободната българска държава, да види там осъществен най-големия си копнеж, да види новия живот на двете по-щастливи сестри на Македония, които се бяха събрали под една стряха. Той не можа да крие дълго време от Ния това свое желание.

— Да можех да отделя поне до десетина лири…

— Ето, дай пак наниза…

— А, наниза… Излезе ли още еднаж от ръцете ни, нема да го видим веке.

Той навикна да се отбива в новото кафене. Тук се събираха новини от всички краища на света, по своеобразен начин се отразяваше в него и животът на новата държава. Първите стъпки, Съединението, войната със Сърбия, Батенберг, Стамболов, Фердинанд…В България имаше мнозина преспанци, идваха оттам много писма, отиваха и се връщаха пътници, тайно проникваха и вестници оттам, но животът в княжеството се виждаше в най-примамлива светлина. Там беше всичко хубаво, каквато беше и неосъществената мечта на тия люде за свободен живот. Там не можеше да има нищо лошо и нередно — за лошото и нередното в свободна ългария преспанци бяха глухи и слепи. Тихо въздишаха те, — само ние останахме пак под робство.

Може ли да остане човешкото сърце без надежда?

НЕ бойте се! Дедо Иван пак ще прегази Дунава некой ден. Сам царят казал, като разбиха ингилизите и швабите Сан Стефано!

Понякога се споменаваше и за член 23-и на Берлинския договор, за правдиви някакви за Македония.

И Лазар Глаушев отиваше в опушеното преспанско кафене да храни душата си.

Събираха се и в читалището някои преспанци да бленуват и въздишат по изгубеното щастие. И да повтарят:

— Дедо Иван! Русия…

В читалището имаше и друга партия, макар само от двама души: Георги Баболев и Илия Роглев. Не се обичаха те, двамата търговци, но Роглев във всичко подражаваше на Баболев. Те бяха почнали най-напред с Австрия, ала тя взе Босна и Херцеговина и не слезе до Солун; Баболев се улови за Батенберг, после пък за Стамболов и Фердинанд.

— Не се залъгвайте — казваше Баболев. — Русия веке никога нема да премине Дунава. Нема да я пуснат. Стамболов ще освободи Македония, той и новият княз. Сега и Австрия е с них. Големи дипломати са те. Нели чета аз немски вестници…

А когато наскачаха срещу него дори и тия от новото кафене със своята пламенна любов към Русия, той дигаше пръст застрашително:

— Ами Англия!

— И нея ще бие дедо Иван! Такъв е той — дедо Иван…

Нямаше го вече в Преспа Васил Марков — той знаеше как да отговаря на Георги Баболев. Напусна Преспа и Васил Марков. Продаде на брат си своя дял от бащината си къща и замина за България. Разпиляха се да учат по Солун, Битоля, Скопие и други будни младежи.

Бедни, безплодни бяха тия години на замайващи мечти и обърканост. Народните страдания нямаха край, във все същата кървава мъка живееше селският народ. Убийствата и насилията не спираха. Намираха се тук и там смели люде, които отвръщаха на удара с удар, и общата покруса и унилост лесно можеше да пламне в борческо въодушевление, но нямаше воля и ръка, която да издигне пред поробения народ ново знаме, една нова цел. Вековната народна мечта, едващо осъществена, бе разбита.

От връх Пирин планина отчаян глас се чува,

Македония плаче:

— Проклета и триклета да бъдеш ти, Европо, блуднице вавилонска!…

Русийо, мила сестро, ела ми ти на помощ…

Ала дядо Иван се върна отново в земята си. Кога ли ще премине той пак Дунава?!

По едно време пак се чу за някаква въоръжена чета по Железник. Появи се тя и по другите планини около Преспа. Селяните от планинските села я хранеха и криеха. Уби тя двама турски деребеи — докараха ги в Преспа, видя ги цялата чаршия. Но после се загуби и четата, изчезна някъде, види се, премина отвъд новата граница.

Дошло бе ново време за Македония. Трябваше да се започне нов живот, нова борба. Ала не знаеха как да започнат, как да поведат новия живот дори и такива люде като Лазара Глаушев. Объркан, разтъжен, както всички, той въздишаше:

— Да можех да отида поне до София… Да види що става там…

Едва през пролетта на 1894 година, след като разпродаде житото, което бе успял да посъбере и предната година, той можа да сложи в пазвата си една кесийка с няколко жълтици, остави в дюкяна Атанаса Кривио и тръгна. Имаше път през Битоля, Прилеп, Велес и после през Кочани или през Крива паланка. По една неделя път с коне и с железницата до София.

Лазар пристигна в София късно следобед. Като питаше едва ли не на всеки кръстопът, най-сетне намери улица „Нишка“ и се спря с торба на рамо, една кошница в ръка пред бакърджийския дюкян на Кочо. Ранният пролетен ден, кишав и студен, вече гаснеше. Кочо погледна брат си и като да не го позна, но после се усмихна:

— Я… Лазар!

Още по-учуден се загледа в него Лазар, току-що прекрачил прага на дюкяна, Кочо стоеше насреща до висок тезгях, облечен в европейски дрехи, с неголяма престилка от зацапан син док върху сетрето му, гологлав, но вече с окапала на темето и гъсто прошарена коса; той имаше съвсем граждански вид и беше много надебелял. Побърза да се приближи най-напред Благой, вече над тридесетгодишен мъж, слабичък и доста дребен, като майка си.

— Добре дошъл, чичо — протегна той зацапана ръка и току се обърна към дъното на дюкяна, дето бе застанал друг един млад мъж с кръгло червендалесто лице: — Чичо ми Лазар…

Приближи се и червендалестият усмихнат, с пълна уста бели, гъсти зъби и също се ръкува:

— Добре дошъл…

Кочо забързано свали престилката, сложи на главата си плитък калпак от агнешка кожа и с връхче на дъното, поозърна се:

— Затворете, като стане време… Ние ще излезем… — После той сякаш изеднаж се сети, кимна с глава към червендалестия: — Нашият зет… Стоичко, Мъжът на Цона. — И добави някак високомерно: — Тукашен е той… шоп.

Двамата братя излязоха заедно и нагазиха в дълбоката кал на улицата. Кочо взе кошницата от ръката на Лазара, да му помогне. В привечерния здрач се простираше далеко нататък дълга чаршийска улица, чуваше се шум и тропот на железарски, тенекеджийски работилници: между дългите редици стари, ниски сгради се виждаха и нови, повечето по на два ката и също с разни дюкяни и работилници на долния кат. Кочо поведе брат си по доста оживената улица и на няколко пъти го попогледна учуден: гледай го ти — свитият преди, предпазлив и затворен Кочо сега се движеше свободно, самоуверено между минувачите, изпъчил напред корема си. Вървяха те дълго из рядката размазана кал, сетне излязоха на друга, много широка улица, също потънала в кал, свиха по нея, но не след дълго завиха пак нагоре, по друга, по-тясна улица. Едва разменяха по някоя дума — Лазар беше уморен, а Кочо и не знаеше как да почне разговор. — Това тука е Ючбунар… сичко наоколо. Лазар кимна мълчаливо с глава, премести торбата си на другото рамо, след малко по-старият брат пак се обади:

— Това е Пиротска улица, — После пак: — Тука сме повекето македонци.

Лазар се оглеждаше по многобройните тесни и кални улици, които пресичаха „Пиротска“, по ниските къщурки и често разградени дворища нататък. Това ли е София?! Улиците в Преспа бяха по-чисти, само людете тук са повече и все някак забързани…

— Да влезем тука… — рече Кочо и хлътна в една кръчма.

Лазар се сепна за миг и го последва. Кръчмата беше пълна с люде; седнаха и те двамата на малка масичка край стената.

— Ти откога… в кръчма… — не се сдържа Лазар, Кочо се усмихна снизходително. После рече:

— София… тука е София. Не е като Преспа, да не смейш да влезеш в кръчма. Тука сички… Дай две шишенца — махна той на кръчмаря и пак се обърна към Лазара: — И той е нашенец. От Тетово.

Лазар пи неохотно от ракията, макар да се разливаше тя на топли вълни през тялото му. Кочо изпи три шишенца и се разбъбра, та Лазар колкото го слушаше, толкова и се учудваше на приказките му.

— Тука е друго нещо, Лазе… друг живот. Събрал се народ откъде ли не. Само от нашите места колко има! И отсекъде, от цела България. Голем град, гледай що народ ходи по улиците. И работа има за сички. Сичко ново се прави. Чиновниците… те пък така лапат. Ами офицерите! Пара тече. Само който го мързи да работи, само той ще гладува. Тука хората са по-будали, не се пазарят ого. Нели знайш как беше в Преспа… Умираме с нашия занаят. Спре, Ама тука… аз пак, рекох си, него. Тръгна. Новите съдове, ама и без бакър не може. Най-веке тепсии, ама и не само тепсии. Селяните купуват котли, тенджери и сичко, още не са свикнали с новите съдове. Бакърът ти готов, само чукай. С Благоя и Стоичко глава не можем да дигнем. Имаме и двама чираци. Той и Стоичко ни беше калфа, ама го бива. Харесаха се со Цона и ни стана зет. С мене живей… в двора им направих две стаички. Аз, нели знайш, направих си къща. Место имам осемстотин метра. Тука е, наблизу. На Опълченска улица.

Да пием още по едно? — Лазар отказа, а Кочо продължи: — Тука не е Преспа, Лазе, тука хората живеят по-добре.

Като излязоха вън, беше вече тъмно. Светеха на често улични фенери, осветени бяха и много от дюкяните по двете страни на улицата — кръчми, бакалници, млекарници, бозаджийници, бръснарници. Двамата братя вървяха още някое време, свиха по „Опълченска“ и скоро влязоха в широк двор с ниска ограда откъм улицата. Насреща, в дъното на двора, светеха прозорци и се виждаха там ниски постройки. Кочо поведе брат си нататък.

— Голо место беше тука. Ето, три къщи направих, И Благой живей тука с децата, и зетят…

Отвори се вратата, показа се там, в светлината, Раца, Лазар веднага я позна. Тя се зарадва на девера си и ту се смееше, като криеше с шепа изпочупените си зъби, ту извиваше на плач:

— Е, добре дошъл! Как е Ния? Манда, Нона? Дали си видел некого от моите там? Забравихме се, брате Лазаре, загубихме се… Жал ми е за Преспа, Лазе!…

Тя беше застаряла, но и сега в полите й се гушеха две деца — по-големичките й внучета. Показа се и Царева, вече израснала мома, и се ръкува с чичо си със зачервени бузи. Дотърча и Цона с малко дете в ръцете си, и тя като майка си някога. Раца измъкна отнякъде и най-малкия си син — Стоян, — който бе им се родил тук, в София, доведе го за ръка да се поздрави с чичо си.

— Пусни ме, мамо — дръпна се детето. — Аз сам… Скоро довтасаха Благой и Стоичко. Дойде и Благоевата невеста — дребна, млада женица и цяла руса, Малката стая, с нисък, синьо боядисан таван се изпълни с люде. Лазар попита за Кирила — втория Кочов син.

— Хе — тръсна глава обидено Кочо. — Той не живей у нас… Коконата му не ще да живей в Ючбунар!

— Их пък ти! — набърчи чело Раца. — Къде ще живеят те тука… в тая теснотия!

— Аз и нему къща ще му направя! — похвали се Кочо и кривна врат: — Ама не щат те тука… Големци!

— Ами Стефан? — попита Лазар за третия Кочов син.

— Той — набра дебелата си гуша Кочо, — ами гой во Военното училище! Там живей, Догодина — офицер ще стане!

Това беше, види се, най-голямата гордост на Кочо, Ядоха и пиха сито и шумно, После въведоха Лазара в друга стая през тясното ходниче — в гостната, дето имаше и едно желязно легло, в което преди това никой не спеше. Сега леглото беше приготвено за него с чисти чаршафи и възглавници, с червен копринен йорган. В средата на стаята имаше кръгла триножна маса с покривка и албуми за фотографии и илюстровани картички, сложена беше там и висока ламба с пъстър стъклен глобус, която сигурно никога не се палеше. Наоколо бяха наредени нови виенски столове, в ъгъла светлееше голямо огледало с позлатена рамка, по стените бяха окачени пак фотографии и илюстровани картички, а на пода беше постлан нов преспански килим, види се, от чеиза на Раца — не бе го виждал той преди.

Лазар дълго не можа да заспи, макар да беше уморен. Къщата скоро утихна, но някъде вън, на същата улица или по-нататък, се чуваше някаква музика. Това беше, значи, София: навалицата на гарата, после широкият площад, широката едващо очертана улица към града, новите големи сгради в града, джамията, после тия многобройни улици на Ючбунар, калта, безбройните дюкяни, магазини, работилници, навсякъде гъмжило от люде, брат му Кочо, тая далечна музика в късната нощ… Той се радваше, че е в София, но тая радост оставаше някак празна, ненаситена, бе я донесъл в себе си, в своя копнеж за българската столица, който оставаше незадоволен. Това, разбира се, не беше цялата София — какво бе видял той от нея, само няколко улици в тъмното… Но ето брат му Кочо и неговите люде също бяха станали по-други, та и Раца дори. Никога Кочо не беше бъбрал толкова, не беше се хвалил толкова, преди той не пиеше и ракия. Лазар не беше се виждал с тия свои люде осем години, те се отнасяха към него като към гост, но все пак те бяха се променили някак. Бяха станали по-свободни във всяко нещо: по-отпуснати, по-небрежни. Живееха, види се, по-безгрижно, Кочо, изглежда, бе позабогатял. И може би това беше всичко, че тук нямаше страх от турци, нямаше и никакъв друг страх в живота на тия негови люде. Това беше хубаво, но все пак…

На другия ден беше неделя. Още рано се събраха пак същите люде, донесла бе децата си и Благоевица, дойдоха и някакви съседи, съседки.

— Да видим нашенеца… да видим госта… Е, що има, що нема там, в Турско, по нашите места…

Всички бяха прокуденици от Македония. И колкото бяха различни, толкова и си приличаха по нещо, което Лазар не можеше да долови напълно. Всички обичаха да се попохвалят; всички бяха премного доволни, безгрижни, смели; всички искаха някак да се покажат. И защо питаха някак отдалеко за Турско — не беше ли там родното им място, нямаха ли там свои близки люде, дали бяха забравили вече тамошния си живот? Е, да — те бяха по-щастливи сега, далеко беше за тях Турско… Раца и щерките й сложиха за закуска цяла трапеза, поканиха и надошлите съседи. В Преспа се закусваше на крак или дори и никак не се закусваше сутрин. Някъде би камбана, но никой не спомена за църква, за празник. Говореха повече за работата си — виждаше се, бяха все занаятчии, бакали, търговци и все тъй, всеки искаше да покаже благополучието си, хитрината си, безстрашието си. Дали наистина бяха успели всички в тукашния живот, както искаха да покажат? Наистина бяха успели, повече или по-малко, тия занаятчии и дребни търговци в новия голям град, но още повече искаха да се покажат — да не би да помисли някой, че са сбъркали, като са дошли тук, или че не са били достатъчно умни и предприемчиви. Дошли от разни краища на Македония, те бяха позабравили робската нищета и неволя, гледаха отдалеко на някогашния си живот, дори и когато се заканваха гневно на султана и на всички турци. Лазар си мислеше: „Те никога веке нема да се върнат в Македония…“

Двамата братя излязоха да се поразходят до обед. — Да видиш Софията — рече горделиво Кочо, като да беше цяла София негова и сега искаше да я покаже на своя брат от Турско.

Той беше облечен в по-нов костюм от сливенски шаяк, с бяла риза и яка без връзка, обу лъснати обуща с ластик, сложи нов калпак, някак малък за глаушевската му глава.

— Да беше махнал тоя фес — рече той на Лазара. — Имам аз и друг нов калпак. Ще те помислят за турчин. Рацо, дай другия калпак!

— Не, не — отказа живо Лазар. — Харно ми е така. Нели не съм турчин? — Кой знай защо, но не искаше да се раздели с феса си, и дори каза някак предизвикателно: — Аз пак ще се върна там, защо ще сменям капата си…

Беше светло пролетно утро, слънцето бързо се провираше между разпокъсани, бели облачета, пръснати по цялото небе. Стъпка по стъпка Кочо и Лазар се измъкнаха от калните улици на Ючбунар и излязоха към джамията. Оттук започваше друга София — по-чиста, по-хубава, по-богата. Много от улиците бяха постлани с чист, равен калдъръм, виждаха се нови, големи сгради. Свиха към двореца… Лазар усети как се разтуптя сърцето му, като че ли му предстоеше среща със самия княз на България. Видя и гвардейците, застанали неподвижно пред високата княжеска порта, и сам почувствува сега гордост и умиление, страхопочитание дори към всеки прозорец на тайнствено затихналата и толкова голяма къща. Кочо се запъти нататък. Лазар попита бързо:

— Пущат ли натам?

— Хе! Покрай самия дворец ще минем. Сичко се вижда вътре. Като се роди престолонаследникът, сички минахме през двора. От едната врата през другата, целият народ…

Минаха по „Цар Освободител“. Пъстра празнична тълпа се разхождаше по двете страни на булеварда. Като стигнаха на края му и се разкри оттук широк простор, Кочо замаха с ръка нататък:

— Това сичкото… хей, чак там и там, виждаш ли, ще бъде градина. За разходка, да се разхождат там софиянци.

„Ето истинската София“ — мислеше си Лазар. Каквато си я мислеха всички там, в Преспа. Дворецът, гвардейците пред вратата му и това — да минеш свободно край самата му ограда, през двора му… Тая широка улица, големите нови сгради по нея и това празнично облечено множество от жени, мъже, офицери в блестящи униформи…

Двамата братя свиха към съседните улици. Чисто беше тук или поне тротоарите бяха покрити с плочи. От двете страни на всяка улица се издигаха нови, хубави къщи по на кат и половина или два ката, сред градини и дворове с железни огради или боядисани стобори. Тихо беше тук в празничната утрина. Кочо се спря пред една желязна врата и се изкашля.

— Тука живей Кирил — рече той и побутна тежката врата. Изкашля се пак и се извърна към брат си: — Къщата е на жена му. Харно се нареди той… далеко ще отиде. Хайде да влезем — подкани той, но сякаш не му достигаше смелост.

Минаха един след друг по широка пътека, постлана с плочи, между две ниски стени от окастрена зеленика, Качиха се по пет-шест стъпала. Кочо почука колебливо, Излезе слугинче с надиплен сукман.

— Тука ли си е Кирил… Слугинчето поизгледа ранните гости.

— Няма го. Излезе. Госпожата е тук. — То се по-отдръпна от вратата: — Заповядайте. Сега ще кажа на госпожата.

Въведе ги в гостната стая и веднага изчезна някъде, И тук имаше кръгла маса сред стаята, албуми и фотографии навред, но всичко беше по-богато, по-натруфено — наоколо ниски кресла с тъмночервен плюш, по прозорците тежки, двойни завеси, та въпреки светлото пролетно утро вън — в стаята беше доста тъмно. Двамата братя седнаха близу до вратата. На стената отсреща се ширеше голям, рисуван портрет в широка тъмночервена рамка. Оттам гледаше строго към шестдесетгодишен мъж с ниско надвесени вежди, бели, поокастрени мустаки и двойна гуша, увиснала над бялата му яка с широка черна връзка.

— Баща й — продума Кочо полугласно. Поогледа се и продължи още по-тихо: — До гуша е в пари. Под лихва дава… Двайсет, педесет и кой знай колко на сто. Се со шопите тука, около София. Кожи дере…

Зад вратата се чуха бързи, леки стъпки, шумолене на рокля. Влезе бързо, на пъргави нозе млада жена а кръгло, бледо лице и високо дигнати коси, с широки, опънати рамена. Двамата мъже се приподигнаха на креслата си, тя им подаде редом ръка, но не трепна ни мускул по лицето й, приликата й със стария господин от портрета насреща беше видима.

— Кирил не е тук — каза младата жена и седна леко на едно кресло срещу тях двамата. — Отиде на събрание и сигурно ще закъснее.

На гърдите й проблясваше златна брошка с пъстри камъни, по ръцете й святкаха пръстени. Кочо рече, без да я погледне:

— Това е Лазар. Брат ми Лазар.

— Ах, да… — кимна едва-едва Кочовата снаха и нищо повече не каза, а само попоглеждаше феса на Лазара.

Настана мълчание. Лазар се обърна стеснено към брата си:

— Ами ние да си вървим… щом Кирил… Станаха и двамата, стана и снахата и едвам сега се посъживи:

— Много съжалявам, че Кирил… Аз ще му кажа, че сте дошли. Вие — обърна се тя към Лазара и кимна важно с глава, сякаш откриваше някаква неизвестна истина. — Вие от Македония пристигнахте, нали?

— От Македония — рече Лазар.

Едващо излязоха те на малката площадка, младата госпожа затвори вратата след тях. Мълчаливо слязоха един след друг по стъпалата. Кочо се поогледа, поизкашля се срамежливо и започна:

— Малце е горделива… Богатска щерка. Излязоха на улицата. Кочо — пак за снаха си, в нарастващо раздразнение:

— Не стъпва у нас. Взе ни сина и… Само едно не мога да ти простя, вели на Кирила: че си македонец. Ами! Кучка.

— Как тъй! — отвори широко очи Лазар. — Що като е македонец!

— Ех! — махна презрително с ръка Кочо. — Не ни обичат тука некои. Мислят, че сме дошли на главата им. Ето, снахата ми…

— Гледай ти… — присви устни Лазар с огорчение.

Двамата братя мълчаливо наближаваха улица „Раковски“. Лазар на няколко пъти погледна брата си изкосо. Ето някогашния, преспанския Кочо; облечен в нови, алафранга дрехи и с калпак на главата; позасрами се той поради снахата, омърлуши се.

Изведнаж срещу тях се втурна цяла тълпа възбудени, уплашени мъже, изпълни цялата улица. Лазар и Кочо се заозъртаха изненадани, спряха се там, тълпата мина край тях, между тях, някой извика продрано:

— Долу тиранинът! Долу Стамболов!

— Стойте!… Не бягайте, братя! — викаше друг и сам бягаше нагоре.

Пред двамата братя улицата опустя чак до другия край.

— Що става! — огледа се Лазар слисан.

— Партизани… Викат против Стамболов. Хай да му се не види! Как попаднахме тука…

Иззад ъгъла насреща изскочиха двама конни стражари и завиха по улицата насам, размахвайки голи шашки. В същия миг една врата се отвори и млад, гологлав мъж дръпна Лазара за ръката:

— Скоро влизайте тук!… Ще ви пребият…

Те влязоха и тримата във вратата, младият човек бързо я затвори. Веднага след това конете на стражарите изтропотиха по паважа пред вратата и ясно се чу запъхтяното им дишане.

— Ама каква е тая работа! — подигна пак рамена Лазар. — со саби…

— Ти, чичко, от Македония ли си? — попита непознатият.

— От Македония…

— А тук пък е свободна България — усмихна се горчиво младият човек. — Ако не бях ви дръпнал тук, щяха да ви прегазят с конете…

Още рано следобед дойде в бащината си къща Кирил Глаушев. Прегърна чичо си и беше видимо смутен, но бързо се съвзе. Той бе възприел и бе навикнал да се държи по един определен начин и тъкмо това личеше в държането му — като че ли беше предварително обмислено всяко негово движение, всеки поглед и дори всеки звук в гласа му. Да — той трябваше да бъде винаги спокоен, сдържан, хладен. За едно късо време, след като свърши Висшето училище, той се издигна бързо в средите на консервативната партия, ожени се също тъй сполучливо и сега очакваше партията му да дойде на власт. Със същата сполука бе възприел всички привички и склонности, всички правила и закони на новата си среда, но ето в някои случаи избиваха и през новата му кожа предишните негови привички и склонности. Той се смути пред чичо си Лазара поради жена Си, пък и поради целия си нов живот — имаше нещо в живота му, поради което неговата съвест проявяваше прекалена чувствителност. Но най-сетне нямаше защо и той да бъде бакърджия като баща си и брат си! Ала ето понякога в новия си живот се чувствуваше като препасан с корав корсет и пристегнат до задушаване.

Бързо уравновеси той дишането си и попита със спокойно съчувствие:

— Какво има, чичо, там, в Турско?

Ето и той: в Турско! Но тоя път Лазар не се сдържа:

— Ама вие що сички в Турско, в Турско! Забравихте ли, че сички сме оттам? Сички оттам сте излезли… — Той забеляза, че по бузите на племенника му се появи лека руменина и в погледа му някаква твърдост. И добави: — Що има ли? Мъка.

— Дааа… — погледна пръстите си Кирил Глаушев. После дигна очи към чичо си: — Следя аз всичко. Ние тук никога няма да забравим Македония. Нужно е обаче време и търпение.

— Търпение — кимна Лазар. — Но вашето тук е едно, а нашето там е друго.

— Знам, знам. Не ви е лесно. Все пак България днес е държава и не бива в никой случай да се проиграват интересите й. В кръга на нейните интереси е, разбира се, и Македония.

Не бяха много ясни думите му за Лазара, но той, Лазар, не поиска обяснение. Търпение, време… Това бяха може би разумни думи, но все пак по-лесно беше за племенника да ги каже. Лазар изеднаж попита:

— Що беше тая бъркотия днеска? Заптии гонеха народа с голи саби.

— Заптии, а?… — усмихна се Кирил.

— Ами те… нели така ги наричаме в Преспа.

— Право е. Като турските заптии… Народът вече не ще да търпи престъпния режим на Стамболова. Дотегна на всички.

— Ние там, в Преспа, така знайме за Стамболов: голем дипломат бил.

— Дипломат! Тиранин. Злодей.

Лазар помълча малко и сетне въздъхна:

— Нема да имате вие тука, Кириле, много време за нас, за Македония…

— Е, чичо… трябва да пазим най-напред това, което е вече спечелено. Най-напред България, чичо, а после Македония…

— Така е…

— И — продължи племенникът — докато има България, ще има и Македония. — После той бързо добави: — Ще дойде… ще дойде време и за Македония, чичо! Да застане еднаж България здраво на краката си.

— Така — повтори Лазар и току изправи глава срещу племенника си с присвити вежди: — А ние там… търпение!

— Да, чичо. Така е, за съжаление: трябва да потърпите.

Замълчаха и двамата. Разговорът не вървеше. Кирил учтиво поразпита за покойната си баба Султана, за Ния. И пак млъкнаха.

Чу се гласът на Царева, която бе застанала до един от прозорците и гледаше навън:

— Бате Стефан иде.

В ходника се чу бърз тропот на ботуши. Влязоха трима юнкери и Лазар веднага позна между тях племенника си Стефан — рус, напет, синеок момък. Той прегърна живо чичо си, представи му другите двама младежи:

— Мои другари, чичо. Готвим се да се бием за Македония.

Насядаха всички. Лазар гледаше с умиление младите юнкери. Български аскер! Офицери. И между тях — неговият племенник… После той каза:

— Е, поне вие нема да ми кажете, че ще требва да чакаме още много, да търпиме там в нашия пъкъл, под турско…

— Не, чичо! — замахна с юмрук Стефан. — Скоро ще бием турчина.

— Да, ако биха ни питали нас… усмихма се срамежливо единият от другарите му и погледна към Кирила.

— Никого нема да питаме и ние — рече с предизвикателна самоувереност Стефан и също погледна косо Кирила, който мълчеше благоразумно. Те често влизаха в спор и Кирил не искаше да предизвиква разпри сега, в присъствието на чичо си.

Лазар погледна третия от юнкерите, който бе седнал тъкмо срещу него. Той изглеждаше по-възрастен от другарите си, беше с мургаво лице, с въздебели устни и с доста покарали вече, тъмни мустачки. Лазар очакваше да чуе и него, но той мълчеше.

Заговори се пак за днешната гонитба по софийските улици. Стефан рече:

— Това знаят те — политиците: да се свалят и да се качват на власт. Едно време Стамболов свалял, сега пък него искат да свалят.

— Не се касае само до сваляне и качване — започна поучително Кирил. — Не може да се търпи повече такъв насилнически режим в една правова държава. Народът иска да възстанови потъпканите си права и свободи.

— Всички за народа говорят — отвърна нетърпеливо Стефан. — А всички гледат да го възседнат…

— Как тъй всички?!

— И вие също. Докато сте на власт — едно, паднете ли — друго. Народът…

— Щом вземем ние властта, в страната ще настъпи граждански мир и ред, ще бъде възстановена пълна законност…

— Е-ее… — дигна ръце към ушите си Стефан. — Колко пъти сме го чували! Законност, народ, народни идеали. Всичко е зарад кожуха на селяка, за тлъстия кокал, за брашнения чувал. Народни идеали! Забравихте всичко вие…

Спорът се разгорещяваше; час по час се намесваше и срамежливият юнкер, а мургавият продължаваше да мълчи. Мълчеше и Лазар, в сърцето му растеше тъга. Двамата братя започнаха да спорят и за Македония и всеки повтаряше своето, а срамежливият юнкер подкрепваше ту единия, ту другия. Тогава заговори и мургавият юнкер.

— Македония — рече той — требва да се надева най-напред на себе си. — Млъкна за миг и току се огледа: — Нашите спорове тук, в България, нема да имат край… — После присви вежди и додаде бързо, с твърд глас: — Македония си има вече свой път.

Лазар се загледа в него и срещна погледа на кафявите му, очи — дълбок и ясен топъл поглед. И Лазар запомни думите му.

През първите няколко дни все тръгваше някой да придружава Лазара, но той скоро свикна да се движи сам из града. Нека всеки си гледа работата — той няма да се загуби по София.

Като ходеше по цял ден от улица в улица, от едно място на друго, към края на та неделя той познаваше българската столица може би по-добре и от нейните постоянни жители. Той често изненадваше людете в братовата си къща с това — къде е бил и що е видял.

— Ами къде е то? Как го намери? — питаха те. Навсякъде отиде той, навсякъде погледна, срещна и други свои земляци, срещна и всякакви други люде в новия голям град. Нали имаше много време и нали затова бе дошъл — да види София, да види свободна България? Но не беше то празно любопитство на човек, който бе дошъл в столицата да се развлича. Той беше дошъл в свободната българска земя с друга една, по-голяма жажда и не можеше да я утоли.

Еднаж той закъсня нощно време, та завари Кочо и Кочовица уплашени.

— Рекохме, че си се загубил негде… нощно време е…

— Ходих да погледам как се веселят людете. Особено там… по „Мария Луиза“. Ядат, пият, музика, песни… Не щат да знаят ни делник, ни празник.

Раца не беше много остроумна и това рече:

— Ех… Хора секакви: едни се веселят, други пък плачат.

— Така е — отвърна Лазар. — Такъв е човешкият живот. Нека се весели, който може да се весели, но друго искам аз, друго търся…

Той не каза що иска и що търси. Един ден Лазар срещна Иванка Руменова. Тя първа го позна, спря се пред него:

— Бай Лазаре, ти ли си? По феса те познах, отдалеко още. Като идват тука наши хора оттатък границата, гледат най-напред фесовете си да махнат, а ти добре, че… Щях да те отмина.

— Да можеше некак — рече Лазар, — да можеше с феса да свалим и турската управия…

Някогашната преспанска учителка не беше се променила много. Само бузите й бяха понатегнали и косите й бяха се прошарили, но погледът на сивите и очи беше все тъй жив и ясен. До нея бе застанала висока, стройна девойка и чакаше мълчаливо, с наведени очи, Руменова протегна ръка към нея, притегли я.

— Ела, Олга… Това е господин Лазар Глаушев от Преспа. Нали си спомняш… — И тя пак се обърна към Лазара: — Аз често й говоря за Преспа.

Девойката дигна към него очи и Лазар веднага позна очите на Таки Брашнаров. Тя му протегна ръка, а Руменова добави:

— Дъщеря ми…

Тръгнаха заедно. Лазар трябваше да разказва за Ния, за Бориса и почувствува тъгата си по тях.

— Много се радвам, бай Лазаре, за детето ви!

— А ти? — попита на свой ред Лазар. — Как живейш тука… Учителка ли си още?

— Да. Учителка съм. — Лазар едва сега забеляза доста овехтялата й горна дреха, а Руменова продължи: — Аз се омъжих тук, бай Лазаре. Преди седем години. Моят мъж беше също учител, но сега е… сега е в затвора.

Лазар се спря.

— Как тъй в затвора! Защо…

— За обида на княза. Издаваше вестник… Спряха вестника му и го осъдиха на година и шест месеца.

Продължиха нататък мълчаливо някое време, после Руменова се обърна към него, поклати глава:

— Свободна България не е това, за което мечтаехме някога ние…

— Питал съм веке мнозина — каза Глаушев, — но никой не може да ми каже, Къде е Васил… Васил Марков? Не мога да го видя…

— Той е в Швейцария. Тая година завършва там по икономическите науки. Малко късно, но не можеше иначе… Без средства…

— А брат му има цели купища лири… Руменова нищо не отговори — не искаше дори да попита за бившия си мъж и като че ли се уплаши да не би Глаушев да каже нещо повече за него. Тя се спря и му подаде ръка:

— Много се радвам, че се видяхме! А в неделя ще те чакаме с Олга на обед. Ще ни бъде много драго! Ще си поговорим за Преспа. Живеем на улица „Цар Крум“ 112. Много драго ще ни бъде… В неделя. Тогава съм по-свободна.

Ала в същата тая неделя Лазар Глаушев си замина за Македония. Събрали се бяха пак всичките роднини. Дошъл бе и Кирил, но пак без жена си. Взел си бе отпуск от Военното училище и Стефан. Седнаха на ранен обед, преди да тръгне Лазар за гарата. По едно време той се обърна към юнкера:

— Как се казва, Стефане, оня твой другар… мургавият… нели бехте заедно тука…

— Аха… Това е Гоце, Гоце Делчев. От Кукуш. — И юнкерът се усмихна: — Той е социалист. Готви се да замине за Македония, щом свърши Военното училище. Огън момче!

— Не знам какъв е, но като бехте тука, той каза една умна приказка. В сърцето ми остана: Македония, вели, требва да се надева най-напред на себе си.

— Ех, чичо… Нема да може тя сама…

— Секи сам най-добре може да си помогне, внучко.

Лазар премина отново турско-българската граница, мина с кон през Крива паланка, Куманово и чак в Скопие се качи пак на железница.

Беше рано сутрин. Железниците в Турция не пътуваха нощем и от изходния си пункт тръгваха винаги сутрин. Пътниците не бяха много. Лазар беше сам в тясното купе, в което се влизаше направо от перона. Влакът тръгна с около един час закъснение. Тук, по Вардара, дървесата бяха се разцъфтели вече, зеленееха се избуяли ниви, ливади. Пролетните дъждове едващо бяха минали и шумът на пълноводната река се дочуваше и през непрестанното ритмично гърмолене на влака.

На Велешката гара железницата престоя повече от половин час; стоя доста време дори и след като би третият звънец. И малко преди да тръгне, в купето при Лазара се качи нов пътник.

— Добър път! — поздрави той бодро, със звънък, почти момчешки глас и сложи на полицата доста голяма, отъркана кожена чанта.

Той беше на около двайсет и две-три години мъж, спретнато облечен в тъмен европейски костюм, с ален фес, та веднага се забелязваше чистата бледност на лицето му. Той седна срещу Лазара и бързо попоглади едва позасуканите си, тъмни мустаки.

— Сами ли сме тук? — усмихна се младият човек на Лазара и продължи: — Не пътуват, изглежда, много нашите хора по тия места…

Новият пътник приказваше на книжовен език и Лазар си помисли: „Учител…“ После каза гласно:

— Така изглежда. И не ще да е от много работа…

— А вие за къде, ако смея да попитам?

— На Градско ще слеза. От Преспа съм аз.

— А откъде, от Скопие ли?

— Не, от по-далеко.

— Аха — усмихна се досетливо младият мъж. — Сигурно от България…

— Да.

В засмените тъмни очи на новия пътник Глаушев долови и някаква напрегнатост дълбоко в погледа му; той, изглежда, го наблюдаваше зорко и Лазар си помисли: „Кой го знай пък що за човек е…“ Непознатият сякаш отгатна мислите му и каза със звънкия си глас:

— Аз съм учител. Бил съм и аз в България. Лазар мълчаливо кимна. Млъкнаха и двамата и като че ли се заслушаха в тракането на колелата. Но докато поглеждаха ту през единия прозорец в едната страна на купето, ту през другия на другата страна, те на няколко пъти улавяха погледите си — наблюдаваха се и двамата. Влакът мина през Велес и сега гърмеше в теснините между голите хълмища оттатък града, край самия бряг на Вардара. Когато шумът поутихна, младият учител отеднаж каза:

— Но защо да не си поговорим открито… Нали и двамата сме българи?

— Да. И сме сами тука… без свидетели — усмихна се Лазар едва-едва.

— Тъй — кимна учителят и продължи: — Не знам как е сега, но там, в България, като че ли не всичко е в ред.

— Да — отвърна Лазар. — И аз очаквах по-друго нещо да видя, но се по-добре са там. А ние тука — въздъхна той — затънахме още по-дълбоко… Предадоха ни християни… Европа. И останахме сами в батака.

— Тъкмо това требва да разберем ние — рече живо учителят. — По-друг е сега нашият живот. Разделиха ни. Граница има между нас. Македония остана сама. За нея ще мислим ние сега.

— Видех аз в София един млад човек… ето, като ваша милост. За офицер учи. Македония да се надева на себе си, така рече. И се това мисля сега аз. Ама как, накъде…

Учителят се загледа през прозореца, замисли се. Като че ли и той се питаше: как, накъде? После рече, все тъй загледан през тесния прозорец на купето:

— Това и аз не знам. Но требва всички да мислим за това: как? Накъде? — Той се обърна към Лазара и продължи: — В Берлинския договор има член 23-и. Според него, дават се некои правдини на Македония.

— Знам.

— Може от него да се започне. Член 23-и. Да искаме да се приложи.

— А защо не е приложен досега? Веке шестнайсет години! Нема да се приложи и отсега нататък. И за пръв път ли са такива членове и решения? Требва да имаш сила некаква, за да ги наложиш. А който държи сопата, мъчно ще я захвърли по своя воля.

Учителят каза рязко:

— Да. Това е най-големата премъдрост на политиката. Сопата най-напред. Силата.

— А ние немаме никаква сила. Кой ще ни чуе? Учителят нищо не отговори. Лазар извади кутия с папироси, поднесе я на спътника си:

— Български цигари…

Запушиха. После и двамата, като по взаимно съгласие, промениха разговора.

На гара Градско Лазар стана и прибра скромния си багаж. Те се сбогуваха на вратата на купето и учителят каза с младия си, звучен глас:

— Може пак да се видим, живот и здраве…

III

Няколко дена след Петровден Преспа се изпълни с младежи в униформи с лъскави копчета и девойки с бели блузи и тъмносини поли. Дошли си бяха след края на учебната година учениците и ученичките от гимназиите в Битоля, Солун, Скопие. Такъв беше тогава животът в Преспа, замрял и затихнал, че тия млади ученически дружинки внасяха голямо оживление. Още като започнаха дългите, горещи юнски дни, мнозина преспанци се заглеждаха накъм пътя за Битоля и казваха нетърпеливо:

— Кога ли ще си дойдат учениците…

По-весело беше през лятото с тия млади люде. Събираха се, четяха дебели книги, пееха нови песни, спореха шумно, скитаха по ливадите и градините около града. Тия младежи идваха в замрелия град като някакви нови люде, нахлуваше с тях, с бодрите им гласове и стъпки нещо ново, нов живот.

И тая година беше същото. И дори по-шумно, повесело — с всяка година учениците и ученичките ставаха все повече. Около една неделя след връщането им в града в дюкяна на Лазара Глаушев влезе млад, строен мъж с едва-едва накривен фес и в нов, светъл костюм, види се, купен от някой битолски или солунски дрехарски магазин. Преди още да заговори той, откъм дъното на дюкяна се чу гласът на Атанас Кривио:

— Охо, Райко… — Той повлече насам кривата си нога с някакво решето в ръце и тъй, с решетото, посочи младия момък: — Това е момче на Аце Кутрев…

Лазар покани младия си гост да седне.

— Къде си бил досега… Не съм те виждал.

— В Солун бех, чичко Лазаре — отвърна гостът бързо, с твърд глас и продължи: — Учих се. Тая година свърших гимназията.

— Да, да. Чувал съм за тебе. Ние с баща ти сме добри приятели.

Намеси се Кривиот:

— Него татко му Аце го кръсти на името на учителя, бог да го прости, на името на Вардарски: Райко. Нели учителят живейше у них толкова години…

— Да, помня го — рече младият човек все тъй бързо, отсечено. — Когато го обесиха, баща ми плака като дете. И всички плакахме. Учителят беше като наш човек, от нашата къща. Но не беше само това, разбира се. Учителят умре геройски.

Лазар кимна мълчаливо. Сетне попита:

— А сега що мислиш, като си свършил веке гимназията?

Атанас Кривиот мълчаливо се отдръпна пак към дъното на дюкяна с решетото си — знаеше той да не се въвира там, дето не бяха го канили. Райко Кутрев го проследи с поглед и каза:

— Учител мисля да стана. Ще подам тия дни прошение до общината. Ние сме двама преспанци, двама свършихме тая година в Солун.

— Преспа има нужда от учители… — отвърна Лазар и добави: — По-млади, по-учени. Ти подай прошение в общината.

— Но аз сега не съм дошъл за това при тебе, чичко Лазаре… — Младият момък се огледа и продължи: — Дошъл е тук, в Преспа, един човек и иска да те види. Не бива да ходи той много из града и ще те чака у нас, ако обичаш, да дойдеш. Довечера, щом се стъмни.

Лазар го погледна мълчаливо, сетне попита:

— Какъв е тоя човек?

— Добър човек, чичко Лазаре. — Той се приведе към него и добави полугласно: — Добър… народен човек.

Лазар пак помълча и каза:

— Добре. Ще дойда, щом ме вика. Вие откъде се знайте с него?

— От Солун — отговори Райко Кутрев.

— Как се казва?

— Даме Груев.

Вечерта, щом се стъмни добре, Лазар Глаушев се отправи към къщата на Аце Кутрев, както преди години, когато живееше там Райко Вардарски. Синът на Аце Кутрев го посрещна още в двора и го въведе в същата стая — в стаята на загиналия учител. И Лазар видя най-напред тамбурата на учителя, която и сега висеше на стената отсреща. А пред него стоеше същият млад човек, с когото бе пътувал през пролетта, на връщане от София, в железницата между Велес и Градско. Не се учуди, като го видя тук Лазар, не се учуди, изглежда, и младият мъж, който му подаде ръка и рече със звънкия си глас:

— Като говорихме с Райко Кутрев с кого да се срещна най-напред в Преспа, все си мислех за вас. Той каза името ви, но аз не го знаех и как ще се сетя, че вече се познаваме…

Седнаха един срещу друг и Лазар си мислеше; „Ето, както некога с Вардарски…“

Те бяха сами в стаята. Запушиха. Даме Груев започна:

— Ние тук, бачо Лазаре, ще си продължим разговора от железницата и сега… направо. Братски. Спомена ти тогава, че ние немаме никаква сила и нема кой да ни чуе. Право е: требва да имаш сила некаква, за да се чуе и гласът ти. Ние, бачо Лазаре, неколцина другари, още миналата година турихме начало на една организация, наша, македонска организация, и в нея може да влезе всеки македонец, който искрено милее за Македония и желае да я види свободна. Тури се начало на тая организация в некои наши градове, дойде ред и на Преспа. Затова съм дошъл аз и ето, най-напред с тебе, ако… — позапъна се Груев, но Лазар рече:

— Говори, говори, господин Груев… Слушам.

— Ние не сме далече от това, което и сам ти каза в железницата. Сила! Такава сила ще ни даде една здрава, широка, народна организация. И такова чисто знаме издигаме ние: свобода за всички в Македония, свобода и правда за всички!

— Но… — започна колебливо Лазар — свобода… Нели с България, нели за Санстефанска България…

— Не, бачо Лазаре. Да бъдем умни и разумни. — Груев помълча малко, подпрян с лакти на колената си, и после отеднаж се изправи и се обърна към Лазара — Не Санстефанска България, бачо Лазаре. Всички наши с това започват, но ние требва да бъдем по-мъдри. Кой разкъса, кой разруши Санстефанска България? Англия, Германия, Австрия — Европа! Не можа да я защити даже и велика, могъща Русия, а ние ли ще я възстановим отново? Или ще чакаме Русия отново да мине Дунава, но кога ще бъде това? Ние ще се борим за нещо друго — ще се борим за една автономна Македония.

Груев млъкна, но не сваляше очи от Лазара. Не бързаше да отговори и Лазар; дълго гледа той в тъмния прозорец срещу себе си, И започна:

— Като те слушам, сърцето ми се свива… Нели с тая мисъл сме живеяли открай време: България, свободна България! Но ето що стана — разделиха ни. И се пак… А нели ходих в София, ти знайш. Видех там и лице, и опако. Видех заптии да гонят народа с голи саби; лихваринът там взема по педесет на сто и повеке; учителката беше во вехто облечена, мъжът й — в затвор за некакъв вестник… Но като те слушам, господин Груев, боли ме. Ама нека боли! Ще престане да боли. Мисълта ми, господин Груев, по твоята мисъл върви.

— А нас требва мисълта да ни води, разумът да ни води, щом захващаме такава работа. Иначе, каква полза?

— Говори, господин Груев. Знайш ли, чини ми се, че излизам нашироко и сичко се отваря пред мене, светлей надалеко пред очите ми…

Двамата мъже говориха още дълго, повториха и преповториха по няколко пъти всяко нещо в тая политическа проповед и най-вече Лазар Глаушев се връщаше по няколко пъти върху всяка мисъл — бореше се той да освободи сърцето си от упойващата сила на един неосъществим блян.

— Но, бачо Лазаре — звънеше гласът на Груев, — нели виждаш: за Македония нема друг път…

Лазар Глаушев като че ли отеднаж излезе от някакъв водовъртеж и побърза да стъпи на твърда почва, да се улови за някаква здрава опора:

— Казвай сега що искаш от мене!

Груев се попридръпна и търсеше погледа му — да каже с поглед, което не можеше да изкаже с думи. Те се изправиха едновременно един срещу друг и се прегърнаха мълчаливо. Сетне Лазар продума с разтреперан глас:

— Стар съм аз веке, не мога много нещо, но… Седна и отвори тютюневата си кутия. Седна срещу него наново и Груев:

— Бачо Лазаре… Ти да дигнеш най-напред знамето в Преспа! Да дадеш пример.

— Ще го дигна… ще дигна знамето… И такава работа, най-сетне не ми е за пръв път.

Сега Груев заговори спокойно и гласът му стана по-твърд — сякаш тоя глас не допущаше вече никакви съмнения, никакви колебания:

— Ще започнете и вие тук, както сме започнали навсякъде другаде. Предпазливо. Народът ни още е наплашен и… Най-напред между най-доверени хора. Всеки новопосветен член на Организацията ще се обвързва с клетва. Ще се закълнем и ние с тебе…

— Ще се закълнем. Груев продължи:

— Райко Кутрев е закълнат още в Солун. Той поработи там и знае всичко, което е нужно. Ще ти бъде добър помощник. Требва да го назначите за учител, за да остане в Преспа. Ето тук се пресрещаме ние с Екзархията: за учителите. Тя иска да ги назначава по свое усмотрение и на много места се намесва в работата на общините.

Лазар поклати глава:

— Преспанската община нема да позволи никому да се меси в работите й. Тая Екзархия на времето ние я създадохме и се за това беше: за народното добро, за народа.

Даме Груев стана и пристъпи към вратата; отвори я едва-едва и пак я затвори. Това беше уговорен знак. Малко след това в стаята влезе Райко Кутрев.

— Дай, Кутрев, каквото е нужно — каза му Груев.

В ъгъла там имаше една масичка; Кутрев я премести в средата на стаята. После той излезе и пак се върна. Сложи върху масичката разтворено евангелие и — накръст върху него кама с револвер. Изправи се пред масичката Лазар, а до него застана Груев. До вратата зад тях стоеше Райко Кутрев.

— Бачо Лазаре — каза Груев, — повтаряй след мене клетвата: — Заклевам се…

— Заклевам се… — повтори Лазар.

— В името на бога, верата и честта си…

— В името на бога, верата и честта си…

— … че отсега нататък… — смесиха се и се преплетоха двата гласа — ще работя с всички сили и до последна капка кръв за свободата на нашата татковина Македония и Одринско; ще се подчинявам на заповедите на моите началници и нема да издавам нито с Дума, нито с дело тайните народни работи. Ако не се подчинявам на заповедите на моите началници и издам, волно или неволно, тайната, която ми се поверява, да бъда убит от братята с оръжието, което сега целувам…

Груев взе револвера от масичката и го подаде на Лазара. Лазар мълчаливо го целуна.

— Бачо Лазаре — каза Груев, — от тоя момент ти си работник на Организацията.

На стената срещу тях висеше тамбурата на Вардарски. Лазар се загледа в нея и очите му се напълниха с влага…

Лазар Глаушев се прибра в къщи малко преди полунощ. Тихо влезе в стаята си и тъй, в тъмното, се съблече и легна на единия край на широката обща постеля. Ния го усети още като влезе в стаята, но нищо не му каза. Бързо мина лятната нощ. Когато стаята се изпълни с утринен здрач и наоколо се виждаше всяка вещ, Ния се приподигна и срещна очите на Лазара — будни, пълни с мисъл.

— Ти не спа тая нощ — каза му тя тихо.

— Не спах — прошепна той.

Тя се изправи в леглото — време и беше да става. Той посегна и улови ръката й. Ния чакаше със затаен дъх. Той тихо продума:

— Започнахме отново. И сега сме сами, започваме сами. Сега — въздъхна той — со нас е само един бог и… нашата правда.

Той не й каза нищо повече. Ния стана, облече се във всекидневната си дреха и безшумно излезе от стаята.

В отсрещния ъгъл беше постелята на детето им. То бе чуло тихия им разговор. Щом излезе Ния, то се изправи в леглото си и Лазар го видя на мършавите му дълги нозе, проточило тънък врат, сините му очи бяха пълни със светлина срещу светналите прозорци. Единият ръкав на нощната му дреха беше грижливо закърпен на лакътя с кръпка от подобен плат.

— Да дойда ли, татко?

— Ела.

То се мушна до него под завивката му. Това бяха блажени минути за Лазара, когато малкият Борис често пъти сутрин лягаше до него и той усещаше топлината на тялото му.

— Татко, защо не си спал тая нощ? — И докато да му отговори Лазар, детето продължи: — Какво започнахте сами?

Лазар го погледна бързо, после рече:

— Искаш ли да ти разкажа нещо?

— Разкажи. Искам. Лазар помълча и започна:

— Имало едно време три сестри. Най-малката била най-хубава. Хубава била, но нещастна… И храбра била тя много…

— Ама татко… ти ми разправяш приказка. Аз не съм веке малък!

— Приказка… Да, синко. Но в тая приказка е целият наш живот. И моят, и твоят, и…

Детето се умълча. Внезапна дрямка затвори уморените очи на Лазара. Детето забеляза, че той заспа, И лежеше до него неподвижно. Мина доста време. Лятното слънце бе се дигнало високо срещу прозорците на стаята. Вратата се отвори и се показа там Ния:

— Ти пак ли при баща си, Борко… — Лазар трепна в късния си сън. Изправи се.

— Ставай, сине… Успали сме се ние с тебе.

IV

В дюкяна на Лазара Глаушев влезе пак Райко Кутрев; това беше още на другия ден след срещата с Даме Груев. Младият човек се спря до вратата, лицето му беше озарено от едвам доловима усмивка. Лазар като че ли едва сега забеляза колко много приличаше младият момък на баща си Аце Кутрев: същото широко, ведро лице с пъстри очи, присвити бяха едва-едва и неговите също тъй гъсти, руси вежди, което придаваше на погледа му съсредоточен израз, руси и къдрави бяха косите му, притиснати от леко накривения ален фес, а още по-руси бяха мустачките му, покарали вече доста гъсти. Той беше малко по-дребен от баща си, с бели, чисти ръце — станал бе по-изтънчен, градски човек, но и в неговото младо, стройно тяло напираше сила и бодрост. Драго беше на Лазара да го погледа тъй срещу себе си, после му махна приветливо с ръка:

— Влизай, влизай, Райко… Седни тука до мене. Откъм дъното на дюкяна се обади и Кривиот:

— Ее… татко ти нема да варди веке мелницата на Брашнара! Вчера ми се похвали.

Райко седна на миндерчето до Лазара и после се извърна към Кривио:

— Нема да варди вече, стрико Атанасе. Ще поработва в градината, колкото да не стои без работа.

— Като е отгледал такъв син… — промърмори зает с работата си Кривиот, после дигна глава и додаде: — Старините ще си гледа веке. Ето и братята ти — двама… Моите, по-големите, са моми…

Той продължаваше да приказва, но повече като на себе си там, в дъното на дюкяна; започнал бе да старее Атанас Кривиот.

Лазар Глаушев подаде табакерата си на младия човек. Кутрев си сви цигара, но отказа да я запали:

— Не съм голем пушач, стрико Лазаре… — После той като че ли забрави цигарата в ръката си и каза: — Подадох прошение тая сутрин в общината.

— Ще те условим — кимна Лазар. — Замина ли си гостът?

— Рано тая сутрин. Сега ние с тебе, стрико Лазаре…

— Да — прекъсна го Лазар. — Мисля си с кого да започнем…

— Аз вече започнах — прекъсна го на свой ред Кутрев с бързия си говор. Лазар обърна лице към него, а младият човек продължи, загледан в цигарата си, без да я вижда: — Говорил бех с мои другари тук, бех ги посветил. Четирима. Тая сутрин гостът ги закле у нас. Преди да замине.

Лазар го гледаше мълчаливо. Той си мислеше: „Не ще мога аз да препускам с това младо момче. А нема и защо…“ И продължи гласно:

— Да не се бърза с тая работа, Райко. Да не се избързва. И самият господин Груев каза: предпазливо. На здраво да се стъпва. Започваме борба срещу сила, по-голема от нашата.

По лицето на Райко Кутрев пропълзя лека руменина. Той негли чакаше Лазар Глаушев да довърши приказката си, но Лазар също замълча. Тогава младият човек каза:

— Да не бързаме, но и нема що да чакаме повече, чичко Лазаре. Македония нема що да чака повече.

— Искам да кажа: внимавай с кого започваш работа, кому се доверяваш.

— Ние требва да съберем около нас целия народ. Предстои ни много работа, нужно ни е много време. Нема защо да губим и един час напразно.

— Аз не казвам толкова за времето, Райко. Думата ми е повеке за людете. Да не се избързва. За тая наша работа ние требва да издирим най-здравите наши люде. За такава работа не секи е кадърен, не секи е достоен.

— Не може и без риск тая наша работа, не може и без опасност.

— Знам. Клетва свещена положих аз снощи.

Младият човек изви към него очи, пълни с разкаяние, но и с някаква напрегнатост, с някаква твърдост в погледа:

— Да, чичко Лазаре: свещена клетва. Но, знаеш ли… Разказвал ли ти е некога баща ми как е избегал от село, защо е избегал? Пъдарят ага погубил сестра му и татко го съсекъл с брадва. От люлка още познавам аз народната мъка, в кръвта ми е влезла. Познавам историята и на чичко Атанаса — посочи с глава той към вътрешността на дюкяна — и колко още такива истории, такива човешки мъки. Това гори в мене и нема да се спра аз пред нищо. По-рано не знаех никакъв изход, не знаех накъде. Все си мислех да убия некой зъл турчин, но сега пътят е отворен пред мене и ясен. По него ще вървя и нема да губя повече време, ни час.

Лазар кимна мълчаливо и без да го погледне. Малко след това Райко Кутрев стана да си върви.

— Да не мислиш, че аз тъй, на своя глава… — започна той колебливо, но бързо продължи: — Ще ти казвам всичко, каквото върша. И ще те слушам. Така ми нареди господин Груев. В нашата работа требва да има ред. Со здраве, чичко Лазаре.

Лазар го проследи с поглед, докато се изгуби младият момък надолу по улицата. Гордо бе изправил той глава, широките му рамена бяха изпънати, стъпките му — бързи и равномерни. Лазар си мислеше: „Ние сме веке в един ярем, като рало волове… Заедно ще орем. Аз ли не знам народната мъка? Има здрава, бърза стъпка, но ние заедно ще вървим, с мене ще върви той. И — неволно се прокраде мисъл в ума му — където аз се позабавям, той ще ме тегли напред. Ех, младо… аз ли не знам народната мъка! И в мене е тя, и в моята кръв е тя…“

Те работеха усърдно, ден след ден. Райко Кутрев издирваше бъдещите работници на народната организация, а името на Лазар Глаушев ги привличаше и привързваше към нея, внушаваше им доверие в нея. За късо време посветиха в народното дело над двеста души в Преспа и по околните села. Подлагаха ги на клетва по един, по двама или трима и все нощем, и все в някогашната стаичка на Райко Вардарски. Тая малка стая, в която сега живееше другият Райко, в съзнанието на Лазар се превърна в някакво свето, тайнствено място, дето влизаше наново във връзка със загиналия учител. И сега още там, на стената, висеше тамбурата на учителя. Митра Кутревица я чистеше редовно от праха и тамбурата изглеждаше като че ли едващо бе я окачил умрелият й стопанин на постоянното и място. Лазар винаги се вълнуваше, когато влизаше в тази стаичка, и с потреперващ глас обясняваше смисъла на клетвата и я произнасяше пред всеки нов съзаклятник. Това негово вълнение се предаваше и на новопосветените. Те повтаряха всяка дума с разтреперани устни, с пребледнели лица, някои от тях се кръстеха набожно, целуваха шумно, страстно студеното смъртоносно оръжие и се чувствуваха изправени пред самия образ на Македония, на която от дълбините на сърцето си посветяваха своите сили, своята кръв, целия си живот. Лазар и Райко Кутрев въвеждаха в малката стая и селяни, а и сами отидоха по някои села; там клетвата често се полагаше по ниските мрачни селски църкви, пред селския свещеник, който стоеше пред олтара с високо дигнат кръст, та прехрипналите селски гласове изричаха клетвените думи като молитва. Еднаж Лазар и Райко завариха в една селска църква към двайсет души селяни, а бе уговорено да се закълнат тоя път петима посветени. Лазар пошушна на свещеника:

— Тук има некаква грешка…

— Не — отвърна гласно свещеникът. — Те са си доверили един на друг и сега сички тия искат да се закълнат, да вървят заедно против турчина. На сички им е дошло до гуша, бачо Лазаре, и дано да помогне бог най-после…

Излезе всичко наяве и Лазар реши да не крие и увърта, макар пред толкова люде, а някои от тях и не познаваше добре. Той каза:

— Ние сме дошли при вас да ви помогнем като братя ваши и ви се предаваме в ръцете. И по-добре да не сме живи, ако се намери между вас черна душа, която с братската ни клетва на уста ще отиде да ни предаде на душманите.

А Райко Кутрев рече:

— Ние и не сме сами вече. Ако се намери некой да погази клетвата, ще се намерят много повече, които ще я изпълнят най-напред върху него. Ти сам ще кажеш, като целуваш оръжието, да бъдеш убит с него, ако престъпиш клетвата, която приемаш по своя воля.

Тогава се струпаха около тях всички тия селяци, клатеха рошави глави, притискаха груби, възлести ръце към разголените си космати гърди, а някои и проплакваха:

— Що говорите вие, братя… Нели от мъка сме дошли ние тука и за спасение! Как ще погазиш клетва! Огън ще падне на главата ни, на главите на децата ни… Нема по-голем грех — клетва да погазиш!…

Свещеникът устрои цяла литургия и на края селяците произнесоха бунтовната клетва в разноглас хор, кръстеха се усърдно, а двама бяха паднали на колена и биеха чела в студените плочи на църковния под. Селяците вярваха, че се кълнат за своето спасение, че с тая клетва започваше тяхното спасение…

Някои люде — граждани и селяни, взеха да идват и сами в дюкяна на Лазара или го спираха на улицата:

— Стрико Лазаре… чувам, народът се събира… И аз съм човек, милея…

Лазар се взираше в лицата им, разпитваше ги предпазливо, мъчеше се да познае кои бяха достойните, а някои от тях, които познаваше преди това още или разделяше по свое някакво чувство, и направо отклоняваше.

Райко Кутрев събираше по-смело люде за народната организация и повече между младите. Условен бе за учител в Преспа и веднага взе присърце учителската си работа, но с цялата си душа се бе предал на народното дело. Той посвети в делото още през първите няколко месеца всички свои другари от детинство, шестима от градските учители и две от учителките, неколцина от селските учители, неколцина градски и селски свещеници. Младият учител непрестанно ходеше из града и по селата наоколо, издири всичките си селски роднини.

Лазар Глаушев и Райко Кутрев работеха сред народа по свое разбиране. От време на време получаваха по някое писмо от Солун — донасяха го скришом пътници. Лазар и Райко четяха тия писма, в които се говореше и преповтаряше за вече известни неща и все тъй недостатъчно ясно, четяха ги и ги препрочитаха, тълкуваха и прилагаха писаното там, както вече го знаеха и разбираха. В тия писма най-често се споменаваше за автономия на Македония и Одринско, споменаваше се и член 23-и на Берлинския договор от 1878 година, а в съзнанието на двамата преспански апостоли се затвърдяваше и друго едно, също тъй не много ясно понятие: свободна Македония и Одринско. По едно време започнаха да получават все чрез пътници — доброволни куриери — малки хектографирани вестници като „Възстаник“ от Солун, „На оръжие“ от Битоля, „Санстефанска България“ от Скопие, в които също се пишеше за член 23-и, за автономията на Македония и Одринско, за свобода и правда народна и пак не много ясно, ала с все по-голямо въодушевление. Получаваха се възторжени, насърчителни писма и от други градове, та се виждаше как бързо и нашироко се разпростираше вече организационната мрежа по цялата страна. Стана нужда също и преспанци да пишат и отговарят по другите градове, където имаха или пък сега създаваха връзки. Види се, поради тая създала се нужда да се пише и отговаря солунският организационен център въведе шифър, нарече македонските градове, а също и София, с лъжливи условни имена: Солун стана „Света гора“, Битоля — „Ерусалим“, София — „Висока“. Разпратиха се рецепти за скрити „симпатични“ мастила за всички тия писма и всякакви други тайни писания.

Посветените и закълнатите работници на тайната народна организация все още не бяха много, но вече мнозина знаеха за новата дейност сред народа. Радостно оживление обхващаше все по-нашироко потиснатия народ по цяла Македония, чезнеше бързо сред него отчаянието и безнадеждността. Разчу се, че и в България се събира народ да работи за освобождението на Македония. Споменаваше се името на Трайко Китанчев. Дочул бе за него Лазар още докато беше в София — патриот бил, борец и мъченик, чист човек. Смутил се бе и тогава Лазар — защо гниеше такъв човек в български затвор? Но ето сега той, Трайко Китанчев, събираше люде за Македония. Лазар криеше радостта си — не беше надвил той още своето предишно смущение, още не беше изоставил съвсем мисълта си, надеждите си за свободната българска държава. После се чу, че откъм България навлезли много чети, водили ги български офицери, превзели Струмица, превзели Мелник. Сега Лазар Глаушев не се сдържа:

— Какво става, Райко, нашите отгоре…

Райко Кутрев мълчеше; ослушваше се и той в тоя шум на оръжие откъм българската граница. После всичко се изясни: навлезли няколко големи чети, били се с турците, влезли и в Мелник и се върнали пак в България. Правителството ги насърчавало, докато постигнало свои цели, а после обърнало друго лице към тях.

Райко Кутрев даза:

— Ето какво стана, чичко Лазаре. Влезли са и пак са излезли. Кашата, която забъркаха, остана за нас. Много народ е пострадал от турците по тия места.

— А те горе… нели за наше добро…

— Така си мислили некои там… Китанчев и други като него. Но сметките на княза и министрите били Други.

V

Атанас Кривиот следеше изпод око какво става в дюкяна на Лазара Глаушев: влизаха всякакви люде, шушукаха тихо с Лазара, а Райко Кутрев идваше и по няколко пъти на ден. Атанас Кривиот дочуваше какво се говори и сред народа за някаква нова народна работа, за нови надежди, за близко спасение народно. А селяните идваха да питат и него — стария комита, идваха да го питат и разпитват за новото, което ходеше из народа невидимо и тайнствено. Атанас мълчеше загадъчно или мълвеше неясни думи, за да не издаде своето незнание, а простите селяци разправяха по селата за тайната, която криеше той в своето мълчание и в неясните си думи. Но един ден Кривиот се изправи срещу Лазара Глаушев разтъжен и отчаян:

— Какво става… Мене за нищо ли веке не ме бива! Лазар му отговори:

— Що има да ти разправям, Атанасе… Знайме се ние с тебе и дето съм аз, там си и ти. Потърпи. Ще ти дойде времето да поработиш и ти. — Не се разведри лицето на Кривио и Лазар добави: — Готвиме се, ама не както ние с тебе некога за Арапа, а целия народ искаме да дигнем.

Не след много време, тъкмо бяха затворили дюкяна на смрачаване и се готвеха да се разделят, Лазар тихо рече на Кривио:

— Ти нели знайш къде живей Стефо Церски… оня, дърводелеца… Иди там тая вечер, ще вземеш една торба… той, Церски, знай. Ще я занесеш у тебе в къщи, ще й намериш сгодно место.

Кривиот нищо не отговори, нищо не попита. Още същата вечер той пренесе и скри в къщата си една тежка торба, в която имаше два големи револвера и едри оловени патрони. На другата сутрин влезе в дюкяна с просияло лице и само това рече на Лазара:

— Дойде ми веке душа на место.

Уговорено беше всеки член на Организацията да внася най-малко по един грош месечно за оръжие и за всякакви други нужди; освобождаваха се от тая вноска само най-бедните, а от по-заможните се искаше и повече. Бяха се събрали вече към седем-осем хиляди гроша такива пари. Пазеше ги Лазар, но му тежаха много — не искаше той да държи народни пари в кесията си. Стана дума да изберат един от организационните работници, който да държи и пази народната каса. Райко каза:

— Некой честен човек да бъде, сигурен. А нашите хора… нели все такива сме ги подбрали.

— Честен и сигурен — повтори след него Лазар и продължи: — И това е верно, дето каза за нашите люде, Но парата е опасно и несигурно нещо. Сиромах човек, като е на тесно, може да се съблазни. Знайш ли, като държа тия пари у себе си, дори мене ме хваща понекога страх. Не се смей. А нашите люде са се бедни и най-бедни. — После той бързо додаде: — Ти остави на мене тая работа.

Лазар и преди това бе мислил за тия пари и наистина бе се боял за тях — да не сбърка нещо неволно, да не пропусне нещо. Сега стана и отиде при Георги Баболев, в магазина му. Тук почти нищо не беше се променило още от времето на старите Баболеви. Само конторката в дъното на магазина сега беше оградена с рендосани, боядисани дъски с големи, чисти стъкла. Преди близу двайсет години Георги Баболев дойде от Виена — млад беше той тогава, живеял бе в Европа пет години, опита се да попромени едно и друго тук по европейски пример, но не отиде много далече. А и това, което промени, не остана докрай променено. Така беше и с него самия — каквито привички и склонности бе усвоил във Виена, започна една след друга да ги позабравя и в скоро време малко нещо остана от швабското му лустро. Забрави той много нещо и от швабския език — едва му се мяркаше сега в паметта по някоя дума; в Преспа и нямаше с кого да говори на немски. Нямаше той и никакви връзки с Виена и Европа: сега търговията за цяла Македония минаваше през Солун, през ръцете на солунските евреи и гърци. По едно време Георги Баболев помисли да пренесе капитала си в Солун, но не се реши и скоро се успокои. Някои от разни краища на Македония бяха излезли вече на това голямо тържище, но то беше наистина опасна арена за недостатъчно опитните пришълци от вътрешността на страната. На Георги Баболев беше по-лесно да стриже кротките овчици в Преспа. Стар и мрачен изглеждаше магазинът му с почернелите дървени рафтове, пълни със стоки от пода до тавана, но внушаваше доверие и почит, особено у селските купувачи. Бащата на търговеца, Миро Баболев, бе умрял, умряла бе и вдовицата на Ицо Баболев, а Георги бе изместил от магазина и по-стария си брат Сандо, който си бе отворил свое дюкянче на края на чаршията, та сега по-младият брат беше пълен господар на големия магазин. За него казваха, че с магазина и с мелницата, която държаха заедно с Таки Брашнаров, бил по-богат и от чичо си Ицо някога. Напълнял бе доста, косите му се бяха прошарили и окапали на темето, изглеждаше тежък и внушителен още повече със своето самочувствие на човек, който държи такова голямо богатство в ръцете си.

Като видя Лазара да влиза в контората му, той се посмути и започна да се оплаква от брата си:

— Тъкмо навреме идеш, бачо Лазаре… Да се поизтуша пред тебе, отрови ме моят брат, какво ли не приказва против мене…

Лазар го изслуша докрай и само това му рече: — Вие сте братя и е трудно за външен човек да влезе между вас. Аз съм дошъл по работа при тебе, Георги…

Лицето на търговеца отеднаж придоби израз на строга бдителност — той си помисли, че Лазар бе дошъл пак да му иска пари назаем, както някога. Но Лазар продължи:

— Ти винаги си бил човек патриот и затова дойдох при тебе. Нема да ме разпитваш много, такава е работата, но има едни пари, искам да ги оставя при тебе, ти да ги пазиш. Те може да станат и повеке, а ако стане нужда, може и да теглим от них, ще требва да ги водиш по тефтер. Народни пари са, Гьорче, и аз искам да са в сигурни ръце. Пък ако искаш, влез и ти между нас, секи може да бъде от полза, ето за тая обща полза съм дошъл при тебе.

Лазар вече се блазнеше от мисълта да привлече в редовете на народната организация и търговеца, но забеляза по лицето му някаква тънка, хитра усмивка и веднага млъкна. Баболев го погледна с присвити очи и каза провлечено:

— Ти, бачо Лазаре, си мислиш, че аз нищо не знам. Сичко знам аз… и какво правите вие с новото даскалче, и чии са тия пари, и… Во вашата работа аз не вервам и се чудя как ти на твоите години… За нас сичко ще дойде отгоре, от България… Държава е, войска има. Ние тука що можем сами? — сви вежди той и продължи: — Като сте решили най-сетне, ваша работа, пък може и полза да има, но аз в това нещо не влизам. И тия пари нема да взема. Ами то е се едно — с вашия акъл да тръгна и аз!

Лазар сложи ръка на гърдите си с искрено разкаяние:

— Сгреших, че дойдох при тебе, Георги, наистина сгреших. Чувал съм те много пъти да говориш и си рекох… Но, моля те, каквото ти казах, между нас да си остане. За себе си аз не се боя, но не съм само аз.

— Що си мислиш ти — приподигна се Баболев наистина огорчен: — Не милея ли и аз за наше царство! На каймакамина ли ще отида да ви обадя? Хубава работа! Ето: ще ви дам десет лири. Но само ти да знайш. На тебе ще ги дам още днес.

Лазар нищо не отговори. Той си мислеше: „Да му откажа ли за тия десет лири?… По-скоро камила ще мине през иглени уши, отколкото богатият да влезе в рая. Но нема да му откажа, щом ги дава. Та не ги дава на мене я! …“ Той стана.

— Е, прощавай, Георги… Стана и търговецът.

— Още днес ще ти донеса парите. И нищо друго не искайте от мене.

Лазар Глаушев разказа всичко на младия учител за срещата си с Баболев. Сякаш искаше гласно да се изповяда за своята грешка. И пак тая мисъл дойде в ума му, та гласно я изрече на края:

— Нели е казано в евангелието: „По-скоро камила ще мине през иглени уши…“

Райко Кутрев кимна рязко:

— Да, такъв човек нема да влезе лесно в нашия рай. Той сичко мери с парите си. А ние с тебе наистина сме в рая. Ето и стрико Атанас, и сички като него. Не тежи нищо на нашата съвест. — Той млъкна за миг и после каза с бързия си, отсечен говор: — Сега ще ме оставиш аз да намеря човек, който ще пази по-добре народните пари.

— Кой ще бъде?

— Катранов. Учителят Наум Катранов. Той знае аритметика и ще води сметките добре.

Глаушев мълчаливо подигна рамена. Той още на времето много се учуди, когато и учителят Наум Катранов пожела да влезе в Организацията. Катранов беше из наро, дребен, свит човек и като че ли не знаеше да говори достадъчно. В градското класно училище предаваше аритметика и геометрия, та учениците му се бояха от него и го уважаваха, макар да беше такъв — дребен, слаб, а и в гняв га не беше дигнал ръка да удари някого от немирниците. Преспанци много и не го забелязваха.

— Но иначе го почитаха, беше тих, редовен човек, беше добър учител, грижовен баща — имаше четири деца — още дребни, родени едно след друго. Тоя затворен, човек сам пожела да влезе в Организацията и как се сети за него Райко Кутрев? Лазар попита колебливо:

— Ти наистина ли за него? Вижда ми се некак много…

— Здрав човек е той — прекъсна го Кутрев. — Георги Баболев не идва при нас, а той дойде, Катранов. С четири деца. Сигурен човек е той. Още същата вечер се Събраха тримата в Лазаровата къща. Ния ги остави сами. Седнаха край една масичка. Катранов мълчаливо изпълняваше всичко, което му казваха. Седна, дето му показа домакинът, Лазар му поднесе тютюн и той си сви цигара, макар да пушеше много рядко. Лазар донесе две тежки кесии.

Той изсипа на масата съдържанието им — цяла купчина сребърни и медни пари, както ги бе събирал от организационните работници. Изсипа на масата и една малка кесия — лъснаха там купчина златни пари. — Георги Баболев бе изпълнил обещанието си; дойде още същия ден в дюкяна му и му наброи десет лири, а и преди това още се бяха събрали двайсет и осем златни лири. Сияеха на масата меко, топло купчините злато и сребро и като че ли се чувствуваше наоколо скритата сила на толкова много пари. Лазар неволно поглеждаше Катранова; бедният учител още не можеше напълно да спечели доверието му като пазач на пари. сиромашията личеше по цялата външност на Катранова. Захабено беше облеклото му, отдавна износени бяха обущата му, целите разкривени, много пъти кърпени и подковавани, виждаше се и по лицето му, че беше човек, който търпи всякакви нужди — изпито, някак потъмняло. С двадесет и пет лири годишна заплата, — той изхранваше четири деца, жена, беше се завъртяла около него и някаква стара баба, забравена от бога.

Лазар си мислеше: „Ами ние грех вършим, като тикаме в ръцете му такава съблазън. Утрепан сиромах, секакви часове могат да дойдат за него, секакви нужди и ние ще седнем после да го съди…“ Но той сам бе сбъркал преди това с Баболева и не се реши да откаже на Кутрев, когато посочи той днес Наум Катранов за касиер. Лазар поглеждаше бедния учител със скрит интерес, но забеляза, че той гледаше спокойно купчините пари, все тъй мълчалив и някак по даскалски строг. Лазар рече:

— Да ги преброим, учителю. Да видим що ти предавам и що приемаш от мене. Ето и тука е писано, брой ти, учителю, аз съм ги броил.

Катранов започна послушно да брои парите, както малко преди това взе да си свие цигара. Внимателно прегледа и списъка, който бе съставил Лазар за внесените пари. Три онлука8 останаха настрана от другите пари. Катранов ги посочи със сухия си, малко крив пръст и рече с тих, но внушителен тон, както приказваше с учениците си:

— Тия пари не влизат тук.

— Как да не влизат… — отвърна Лазар. — Погрешно си броил, учителю.

Катранов го погледна и сякаш питаше: погрешно ли? И взе да брои парите отново. Лазар махна с ръка, га спре:

— Ама немой бре, човече…

Катранов не искаше и да чуе. Той броеше парите с същото усърдие и съсредоточеност, както и първия път. Райко Кутрев стана и взе да се разхожда из стаята, поглеждайки час по час колегата си с весела усмивка. Търпеливо чакаше сега Лазар. Най-сетне Катранов привърши с броенето, но и тоя път се оказа, че трите десетачета са в повече. Той ги побутна още по-надалече от себе си и рече:

— Тия пари аз не мога да ги приема.

— И аз не мога да ги приема — отвърна Лазар. Те си беха с другите и не съм ги бъркал с мои пари.

Катранов подигна рамена — умиваше си ръцете от тая работа. Но Глаушев пак ги побутна към него и спорът продължи мълчаливо: побутна ги на свой ред и Катранов.

Тогава се пресегна Райко, взе трите парички и ги сложи в джеба на жилетката си.

— Утре ще купя с тех перо, мастило, хартия. Все ни са нужни.

Катранов прибра останалите пари в кесиите, опита се да скрие пълните кесии в джебовете си, но джебовете на панталоните и сакото му бяха скъсани. Лазар донесе една кърпа, вързаха кесиите в нея. Той се засмя — отворило се бе сърцето му към новия касиер:

— Носи ги тъй, даскале, открито. Никой нема да помисли, че тъкмо ти носиш толкова пари.

Наум Катранов само примига бързо-бързо и негли това беше усмивката му. Той взе и списъка, сгъна го внимателно и слагайки го във вътрешния джеб на сакото, който беше по-здрав, рече:

— Утре ще ти го върна. Аз ще си направя друг списък. Да не бъдат и двата у мене. Ще записваме и двамата какво влиза в касата.

— Но, учителю — започна Лазар, — да не мислиш, че аз немам доверие…

— Не, не — примига пак учителят. Моят списък ще бъде таен. Никой друг не ще може да го разбере. Така ще бъде по-сигурно.

Те си отидоха заедно с Райко Кутрев.

Наум Катранов скри парите в един долап още щом влезе в сиромашката си къщурка. Всичко мина, както всяка вечер, макар тоя път бащата да се прибра по-късно. Той най-напред изпита двете си по-големички деца по уроците им за другия ден, после всички измиха ръцете си и седнаха да вечерят — човек до човек около ниска софра; в скута на майката седеше вече и най-малкото от децата на учителя. Сърбаха всички с лъжици от една обща паница с рядка, постна чорба, късаха едри залъци студен черен хляб, бабата мляскаше шумно с беззъбата си уста. Майката топеше в паницата малки късчета от средата на хляба и машинално ги слагаше в зацапаната устица на детенцето, бялваха се там две зъбчета, детето често се задавяше и тя го потупваше по тясното гръбче с привично движение. Бащата също поднасяше лъжицата към устата си след всеки залък, а междувременно следеше със зорък, покровителствен поглед дали беше всичко в ред на трапезата. Час по час ще каже:

— Клименте, яж по-полека. Надеждо, подай бардучето на баба си. Не чуваш ли: хълца.

Или пък ще остави лъжицата си, ще отреже филия хляб и ще сложи там, дето се е свършил хлябът. На трапезата не се говори — ще се чуят една или две необходими думи, или пък сънливото проплакване на ситото вече бебе. До лакътя на Климента е чучнала мършава, шарена котка на бели и черни петна, побутва го с глава и тихо, едва чуто мяучи. Климент топва залъче в общата паница и го слага пред котката. Тя го взема с уста и се отстранява към вратата, разтърсва залъчето да го разкъса, върти глава ту на една, ту на друга страна, в тишината се чува как шумно дъвче и похърква.

— Пшшшт! Пуста да останеш… — замахва бабата към нея сърдито с лъжицата си; тя мрази котката, преследва я и макар да е доста глуха, дочува неприятния шум, който прави животното. А котката спокойно дояжда залъчето си, облизва се и пак се връща безшумно до лакътя на Климента. И пак го побутва с глава.

Вечерята бе привършена бързо. Само бабата дъвчи още последния си залък. Майката сложи бебето в дървената люлка и започна да раздига трапезата; Климент и Надежда й помагаха. Надежда помете стаята, метлата беше преголяма за ръцете й. Малко по-късно трите по-големички деца излязоха на двора; придружи ги старата баба — да не се уплашат сами в тъмнината вън. После майката постла на горния край на стаята голямата постеля за трите деца, а от другата страна на люлката — друга, по-тясна постеля, в която спяха те двамата с учителя. Бабата отиде да спи в малката готварничка. Децата се приготвиха за спане — съблякоха горните си дрешки и само Надежда измъкна от един долап в стената избеляла, окъсяла рокличка, която й служеше за нощница. После се изправиха пред иконостаса в ъгъла и се прекръстиха по три пъти. Легнаха си едно до друго на обща възглавница — Климент на единия край, Надежда на другия, а в средата между тях по-малкото им братче. Те се покриха през глава с общата покривка, но скоро се чу изпод покривката сподавен кикот и тихо проплакване — двете момчета щипят Надежда и се кикотят.

— Шшшт! — надигна се към тях бащата. — Ха се открийте, открийте се веднага!

Децата откриха главичките си престорено сериозно, зачервени, двете по-големи жумят — негли заспиват вече, а по-малкото още не умей да се преструва и току примигва като баща си.

— Заспивайте вече, късно е — чу се отново гласът на учителя, тих, но настойчив.

Децата стихнаха. Жената на учителя приспа най-малкото и сама се готвеше да си легне; в къщата на учителя се лягаше рано. Той каза:

— Ще влеза оттатък. Имам малко работа. Ти легни си…

Жена му не се изненада — той често влизаше след вечеря в съседната стаичка и до късно поправяше тетрадките на учениците си или се занимаваше с друга някаква своя работа. Тя се отнасяше със страх и почит към необикновената работа на мъжа си: то не беше да ореш или да копаеш, нито да биеш с чук, а с ум се бореше учителят; той самият бе се учил цели десет години и познаваше всички тайни на науката. На времето всички се учудиха и най-много тя самата се учуди, когато избра тъкмо нея за своя жена; тя не знаеше нито да чете, нито да пише, беше сиромашка, дребничка, но работлива девойка, сърцето й беше изпълнено и досега с почит и благодарност към учения човек, който стана неин мъж. А животът ставаше все по-труден, през година, през две се раждаше дете…

Наум Катранов взе от долапа кърпата с парите, откачи от стената малката газена ламба, бутна вратата и влезе в съседната стаичка. Това беше още по-малка стаичка с тесен миндер край цялата отсрещна стена, с бели завески на четирите прозорчета — едно до друго над миндера, с разкривени черчевета и две пукнати стъкла, грижливо залепени от учителя с бяла хартия. Подът беше постлан с пъстър, доста изтъркан килим, останал още от майката на учителя. Сложена беше сред стаята кръгла триножна масичка и около нея — четири новички стола, изплетени с пъстър камъш, на варосаните стени вляво и вдясно бяха симетрично окачени по няколко пожълтели и потъмнели портрета и ярко нашарени картички. Тук беше гостната на семейството, тук се отделяше учителят да се занимава със своята работа или понякога да прочете някоя книга. Скрит тука, Наум Катранов преди известно време прочете една след друга забранените книги „Записки по българските въстания“ и „Под игото“. Когато прелистваше страниците на тия книги, ръцете му трепереха, а още повече трепереше сърцето му. Тогава той причака насаме в училищния двор по-младия си другар Райко Кутрев и му рече със своя наставнически тон, но и необикновено развълнуван:

— Пръв дълг на всеки човек е да работи за полза на своето отечество; по-голям дълг е, отколкото към деца и семейство. Нашето мило отечество е в робско тегло и мрак. Приемете и мене, Кутрев, в редовете на народните борци, да бъда и аз полезен с моите скромни сили и доколкото мога.

Кутрев не се изненада, че тъкмо към него отправяше Катранов патриотичния си призив: съществуването на Организацията не беше вече тайна за преспанци, и че той, Кутрев, е между първите в нея. Но той никога не бе и помислял да привлече другаря си Катранов за организационна работа — тоя свит, мълчалив, обременен с тежко семейство учител, който ходеше по земята като без душа и живееше само със своите си грижи. Два дни по-късно Кутрев го затвори в една от училищните стаи след учебните занятия, извади от пазвата си бял, лъскав револвер и го закле върху него с клетвата на народната организация. За втори път потрепера сърцето на Катранов, но сега, изглежда, и Райко Кутрев усети какво треперливо беше неговото сърце. Той му даде да прочете скришом няколко стари, изпокъсани броеве от „Възстаник“ и „На оръжие“, даде му и две писма, които преди време Лазар Глаушев бе получил от Щип; по това време в Щип бяха учители Гоце Делчев и Дамян Груев. В тази същата стаичка Наум Катранов бе чел тогава изпокъсаните хектографирани листове, двете писма и бунтовните им думи бяха влезли като огън в неговата мисъл, в плахото му сърце.

Сега учителят се скри тук със съкровището на преспанското съзаклятие. Той сложи на масичката сред стаята ламбата, кърпата с кесиите, обърна се и затвори вратата. После седна до масата и огледа стаята: всичко наоколо беше чистичко и спретнато, завесите бяха спуснати и закриваха добре прозорците; Катранов забеляза всичко, усети дори и миризмата на застоялия въздух в стаята. Зад вратата оттатък не се чуваше никакъв шум. Той извади от вътрешния джеб на сакото си списъка на преспанските съзаклятници, които бяха внесли суми в организационната каса. И започна работа в нощната тишина.

Наум Катранов раздели парите на купчини според вида и стойността им: медни онлуци, юзлуци9, а имаше и няколко мангъри10 („Ех — въздъхна учителят и продължи в ума си натъжен: — Сиромашки народ…“), сребърни монети по грош, по два гроша, череци11, бели меджидии12, малко по-настрана засия купчината на златните пари. Той преброи парите още еднаж, после провери пак и по списъка — всичко беше в ред. На масичката беше и шишенцето с мастило, и перото, с което поправяше той ученическите тетрадки; имаше там и няколко грижливо прибрани листа за писма. Катранов сложи срещу всяко име в списъка по един номер. После откъсна малко листенце хартия и нанесе върху него със ситен, едвам видим, но четлив почерк номерата от списъка и срещу всеки номер — сумата, която беше внесена; това мъничко листенце хартия засега беше неговата сметководна книга. Той внимателно го сгъна няколко пъти и то остана съвсем мъничко между пръстите му. Учителят примига щастливо; той можеше да го скрие навсякъде, можеше и да го глътне в случай на нужда. В същия миг Катранов по-скоро усети, отколкото чу някакъв тих шум откъм вратата, и подскочи. За още един миг той не се реши да погледне нататък, но после изеднаж се обърна и бе стиснал сгънатото листче между трите пръста на дясната си ръка, сякаш се готвеше да се прекръсти.

Вратата беше едва открехната и оттам се подаваше главата на жена му, както се бе превързала тя за спане с една вехта кърпа. Но учителят видя най-напред очите й. Очите на бедната жена бяха широко разтворени и гледаха така парите на масата — като че ли с поглед да погълнат купчините сребро и злато. В погледа й, по цялото й лице — слабичко, дребно, бледо — беше изписана неутолима жажда, ненаситна алчност, жаждата, гладът на беден човек, който изеднаж вижда съвсем близу, в ръцете си пари, много пари, които може да вземе, да скрие в пазвата си. После тая маска на жажда и глад изеднаж се изкриви в угодлива усмивка, жената побутна вратата още малко и се вмъкна в стаята, опита се да проговори, но нямаше глас, преглътна с усилие и прошепна хрипливо:

— Наумче… пари…

Наум Катранов махна с ръка и рече тихо, но строго:

— Излизай.

Жената се поколеба за малко, лицето й започна да тъмнее, усмивката й застина все тъй умолителна, но тъжна и тя се измъкна от стаята, както се бе вмъкнала малко преди това, дръпна подире си вратата послушно. Учителят пристъпи да види дали вратата е добре затворена и наново се върна към масата. Най-напред скри на самото дъно на левия горен джеб на жилетката си малкото листче хартия, на което написа така своеобразно сметката за внесените пари; после сгъна и сложи настрана списъка, който му бе предал Глаушев; сгъна с женска грижливост и кърпата, в която бяха завити кесиите — утре ще върне на Лазара Глаушев и списъка, и кърпата му; нека Глаушев води и по-нататък списъка, а той ще си записва всичко в своето листче. Така няма да стане никаква грешка. И турците не ще могат да открият парите през толкова прегради. Турците… По гърба на учителя преминаха студени, ситни тръпки; сега за него страхът от турците беше нещо по-определено, ала и някаква упоритост се надигаше в него срещу тях. Най-сетне Катранов прибра и парите в трите кесии: пипаше предпазливо — струваше му се, че тихият звън на монетите се чува из цялата къща, а там, зад вратата, беше жена му. Той притисна кесиите с двете ръце на гърдите си и пристъпи към единия край на миндера. Остави и трите кесии на пода, дигна покривката и сламеника, които бяха сложени на миндера, за да бъде по-меко, издърпа една хитро прикрепена там дъска. Под нея се отвори малко скривалище, между дъските и гредичките, от които беше сглобен тесният миндер. Той бе скрил тук едно шишенце с чуждестранно мастило, изкусно и красиво облепено с шарени хартийки — купил си го бе преди години като ученик в Солун, но не се решаваше да го отвори и го пазеше като някакво съкровище; криеше тук той, в кръгла кибритена кутия, и едно късче платно, в което бе завързал здраво две златни лири за черни и най-черни дни. Какво ли не можеше да се случи с човека и как би посрещнал той с празни ръце някоя тежка беда? От залъка на децата си бе откраднал тия две лири и ги знаеше само той, скрити в малкото скривалище. Тук скри Катранов и трите кесии с народни пари заедно със своите собствени съкровища.

Когато се върна отново в предната стая с ниско затегнат фитил на ламбата, жена му си бе легнала, но той знаеше, че не спи. Съблече се, духна ламбата и се вмъкна до жена си в общото легло. Тя негли спираше дъха си — да не усети той, че беше още будна, че беше толкова развълнувана и че го чакаше да й се обади. И той само това пошушна близо до лицето й:

— Не са наши.

Жената помръдна и попита също тъй шепнешком, сякаш да не ги чуе някой:

— Как тъй… Ами чии са… Учителят сега каза полугласно:

— Не ме питай повече.

Малко по-късно той усети в тъмнината как плачеше тя без глас, но някак с цялото си сърце, неутешимо. Те и двамата заспаха късно тая нощ.

Като излезе тая вечер Райко Кутрев от къщата на Лазар Глаушев, запъти се нагоре по същата улица, накъм горния край на града. Той вървеше бързо с младите си нозе, въпреки тъмнината и лошия калдъръм. Минувачите бяха редки, портите от двете страни на улицата бяха до една затворени. Беше ведра и топла пролетна нощ. Над широките, ниско надвесени стрехи трептяха ярки, едри звезди. Но такива бяха тия пролетни ясни нощи, че за късо време, докато младият човек извървя стотина или двеста стъпки, неусетно се промени всичко наоколо. Невидима зад стени и покриви, бе се показала иззад далечния хоризонт на изток пълната месечина. По цялото небе се разля сребристо-синя светлина и звездите до една потънаха в избистрилите се небесни дълбини. Варосаните кумини отдалеко се белееха по покривите, заблестяха младите лъскави листа по тополите, по кръстопътищата легнаха широки лунни петна и върху тях се разстлаха разпокъсаните черни сенки на дървесата. Райко Кутрев ускори още повече стъпки в засиялата нощ — девриетата13 сигурно бяха излезли вече и той не искаше да го срещне някое от тях: би го задържало, понеже ходеше в тъмнината без фенер, би го претърсило за оръжие, а той носеше в пазвата си револвер.

Когато младият момък навлезе в горната крайна махала, където къщурките бяха разхвърляни сред широки, пусти дворове и градини, той видя как бе лъснал тъкмо срещу него на изток сребърният диск на месечината. Младият човек зави покрай един ъгъл и се спря малко по-нататък до не много висока каменна ограда. Оттатък оградата се виждаше ниска къщурка с разперени стрехи. Две от прозорчетата й светеха. Наоколо не се виждаше жива душа, не се чуваше човешки глас и по околните дворове и градини. Някъде самотно полайваше куче, тихо прошумоляваше от време на време буйната млада шума по дървесата. Тук беше само светлата пролетна нощ. Райко Кутрев сложи двете си ръце върху оградата и въздъхна издълбоко; гъст, смесен аромат от треви, цветя и млада шума изпълни гърдите му. Той гледаше отсрещната къщурка, двете светнали прозорчета и чувствуваше как се надигаше в гърдите му сладостно вълнение. Дошъл бе тук, до тая ограда, близу до тая къща и вече не бързаше — хубаво беше да постои така, да се ослушва в нощната тишина, да погледа тия светнали прозорчета, да задържи по-дълго това сладко вълнение в гърдите си. После той тихо подсвирна. Още един път. Сега, докато стоеше в очакване, някакъв шум изпълни ушите му, светналите прозорчета насреща, а и други тук-там по околните дворища го гледаха като очи.

Той подсвирна още еднаж и по-нетърпеливо. Край къщата се мярна светлинка и пак изчезна; види се, оттатък се отвори и се затвори врата. Младият човек се приподигна с лакти върху оградата, сякаш да я прескочи. Иззад къщата насреща се показа бяла сянка и тръгна бързо насам. Когато навлезе в светлината на месечината, засия там фигурата на девойка и във всяко нейно движение се виждаше колко е млада, виждаше се как цяла гори в лунния блясък. Тя се спря на две стъпки от оградата и се огледа. Облечена беше в светла дрешка, а бухналите й коси светлееха като бял, едва-едва златист пламък, белееше се и лицето й, белееха се и ръцете й. После тя отеднаж мина до оградата, изправи се там задъхана и протегна високо двете си ръце. Младият момък алчно ги улови и ги усети в своите ръце, малки, нежни, студени. Той чуваше дъха на младата девойка, усещаше как цяла потреперва и се взираше в лицето й, като че ли я виждаше за пръв път. Тя беше много млада и много бяла, много руса, като да беше цяла изтъкана от лунна светлина, дори и зениците на очите й изглеждаха бледи, прозрачни, та се познаваха повече по блясъка им в сянката на дълги мигли. Двамата млади люде се гледаха мълчаливо и стискаха, галеха нетърпеливо, жадно ръцете си. После тя прошепна:

— Моят братучед излезе преди малко… Не го ли виде?

— Кой… Кътърката ли?

— Не го наричай така. Той те мрази. Казва, че ти си му измислил тоя прекор.

Тя видя как светнаха на месечината зъбите на младия момък и посегна сякаш да ги докосне с ръка. Той леко погали със свободната си ръка косите й, негли да види дали наистина не горят. Между тях беше каменната ограда, те наново се уловиха за двете си ръце и се гледаха ненаситно. Шумолейки едва чуто низ треволяка и високите бурени, към момичето се приближи дребно кученце, като поклащаше приятелски извита нагоре опашка. То подуши, подуши младата си стопанка, поподигна муцуна към оградата, отвъд която бе застанал младият мъж, и току се обърна отново назад, прошумоля нататък през треволяка. Недалеч оттук, в сянката, на един храсталак, се спотайваше братовчедът на момичето Панту Кътърката. Кучето бе дошло оттам и отново се връщаше нататък. Райко Кутрев и младата девойка нищо не забелязваха. Тя пак прошепна:

— Пет дни не си идвал.

— Много точно ги броиш — отвърна и той с шепот, а зъбите му и сега блестяха. Райко продължи: — Да не ги броиш. Ще идвам винаги, когато мога. Идвам винаги, когато мога.

— Идвай секи ден… Секи ден.

Той се приведе към нея през оградата — защо трепереше така сподавеният й глас? Тя криеше нещо от него. И той промълви:

— Ти криеш нещо от мене, Маре.

Девойката се замисли за един дълъг миг. Сетне прошепна задъхано:

— Нищо не мога да скрия от тебе… Нищо нема да скрия. Моят братучед Панту вели, че ти ще увиснеш некой ден на бесилката. Имало едно време тук, в Преспа, друг некой си даскал Райко, та и ти като него. Панту много те мрази.

Марето не сваляше очи от лицето му и видя как стисна той устни, сви вежди и цялото му лице потъмня. Сега тя се уплаши още повече и цяла се изпъна, подигна се на пръсти, за да види по-отблизу лицето му. Но ето пак се разведри това мило, хубаво лице и пак заблестяха белите здрави зъби в лунния здрач.

— Не бой се, Маре. Аз нема да се дам лесно на турците да ме обесят. Верваш ли?

— Вервам.

— Друго нещо не каза ли Панту Кътърката?

— Ние бехме сами. Мама беше излезла и докато се върна, това ми каза той. Знай, че се срещаме с тебе, сичко знай. Като сме сами с него, хваща ме страх, макар да сме първи братучеди.

— Не го пущай у вас.

— Ами мама му е тетка. Майка му отдавна е умрела и ние с мама го жалим. И мама вели, че Пантуш има лоши очи.

— Когато сърцето е лошо, и очите са лоши. Такива са човешките очи.

Девойчето пак посегна да докосне с пръсти лицето му, после отеднаж рече все тъй тихо:

— Ние с него много си приличаме, с Панту. Нели майките ни са сестри.

Някъде отвъд къщата пак трепна бледа светлинка и остана там едва видима в мрака. Чу се сърдит женски глас:

— Маре! Къде си мори?

— Мама! — пошушна момичето и стисна още по-силно ръцете на своя любим.

Той се огледа бързо, приподигна се на оградата с колена, с лакти и целуна девойчето по нежната хладна буза. А то шепнеше задъхано и целуваше ръцете му:

— Идвай сека вечер, сека вечер…

— Маре мори! — чу се още по-силен сърдитият глас на майката.

Девойчето най-сетне се откъсна и припна нататък, изчезна, угасна като лунен лъч зад къщата.

Отдръпна се и Райко Кутрев от каменната ограда и се запъти надолу по улицата. Той мина край вратника на същата къща. Когато се отдалечи на двайсетина стъпки, оттам излезе Панту Кътърката и тръгна по следите му с тихи стъпки. Веднага след Кътърката изприпка и кученцето, излая звънко няколко пъти, огледа се по вече опустялата улица, после наново се мушна в открехнатия вратник. Откъм къщата се дочу същият сърдит женски глас:

— Я… Пантуш оставил вратника отворен,.. — И сетне по-близу: — Какъв човек е… разтурен…

Когато Райко Кутрев влезе в стаичката си, тя беше пълна с млади мъже. Седнал бе там, между тях, и баща му Аце Кутрев. Тук беше и Панту Кътърката. Той бе кръгнал по друга улица, прескочил бе две огради и бе успял да влезе у Кутреви малко преди Райко Кутрев. Приседнал до вратата, той бършеше с голяма кърпа силно зачервеното си лице и дишаше бързо, издълбоко. Райко забеляза най-напред него: „Наистина си приличат като брат и сестра… Как се е задъхал…“ — Къде се забави? — чу Райко гласа на баща си. — Откога още чакат другарите ти… Изпихме по цела кутия тютюн.

И старият човек стана да си върви. Зачуха се гласове:

— Седи, седи, стрико Аце… Наш човек си ти… Стара комита си…

Аце Кутрев погледна сина си, сетне поклати глава:

— Не, не… Гледайте си работата. Друго е сега вашето, вие сега сте по-сърцати люде. — Той се спря до вратата и се обърна към насядалите там; беше същият изправен, широк, силен мъж, вече доста изпрашен от годините, натежал. Усмихна се с едри, но вече разредени, пожълтели зъби, скриха се още по-дълбоко очите му под рошавите, прошарени вежди: — Ама, деца… като стане нужда, и ние, старите, нема да се засрамим.

Изпроводиха го весели гласове. Райко Кутрев седна между другарите си. Тук бяха десетниците Стефо Церски и Богдан Кочанов, а също и някои работници от Организацията от тая част на града. Събрали се бяха тая вечер да четат някаква книжка за живота на италианския патриот Джузепе Гарибалди. Такива срещи ставаха много често — едва ли не всяка нощ. Райко Кутрев събираше организационните работници от по-близките махали най-често в стаичката си, но той ходеше и по другите махали, където също ставаха такива срещи. В това беше сега революционната дейност на преспанци. Заклетите членове на Организацията в Преспа и по селата наоколо сега бяха много повече, идваха постоянно и нови люде да се кълнат по своя воля; това беше общо увлечение сред младите люде не само в Преспа, но и по цяла Македония. Сега Лазар Глаушев и Райко Кутрев не ходеха сред народа, за да издирват и подбират най-достойните, както беше през първите месеци на тяхната апостолска дейност, а людете сами идваха при тях и те ги приемаха за комитетски работници с по-леко сърце. Народът се оказа узрял за такава дейност и мрежата на революционната организация бързо се разширяваше и сгъстяваше по цялата страна.

Панту Кътърката стана член на преспанската организация през тия дни на общо увлечение. Въодушевението сред младите люде ставаше толкова буйно, че много често преодоляваше всека предпазливост. По тия дни Лазар Глаушев казваше радостно засмян:

— Идват на цели дружини, както другаруват помежду си. И секи е гарант за другия. Как ще им откажеш, като ти застанат насреща и като че ли чакат да ги пуснеш в самия рай божи!

С такава една група се закле и Кътърката! И той като всички въодушевен, и той като всички надъхан с омраза към турците и обладан от общата мисъл за новата промяна в живота на поробения народ. Той дори бе успял да се снабди с остър челичен нож, преди още да влезе в редовете на съзаклятниците. Искаше да бъде като всички, да бъде с всички. И все пак в него имаше някаква зла сила, която много често го обръщаше против всички.

Той беше дребен на ръст, с продълговата глава на дълга шия, с голяма ръбеста адамова ябълка; имаше бяла кожа, а и косите му бяха светлоруси, дори бели. Лицето му беше издадено напред с остър нос и брадичка, очите му бяха рязко откроени, като че ли едвам ги задържаха в дупките им тежки клепки със светлоруси мигли, зениците му бяха избелялосивкави или сини. Все пак той не беше съвсем грозен — свеж руменец се виждаше по бузите му и кожата му беше чиста, изпод мустачките му, и те руси, почти бели, проблясваха здрави, възсинкави зъби. Когато Райко Кутрев го видя за пръв път тъй, по-отблизу, засмя се срещу него и каза това, което изеднаж дойде на езика му като другарска закачка:

— Гледай ти какъв си се белнал, като кътърка14!

Прихнаха да се смеят всички, които бяха там. Панту още тогава го намрази. А още повече го намрази, когато видя, че тоя прякор се лепна завинаги върху него и вече всички го наричаха Кътърка. Той страдаше, когато някой му припомнеше за неговата не много привлекателна външност. Такова припомняне подозираше често дори в погледите на другите, във всяка дума за външност, за хубост или грозота. А мислеше си, че е по-умен от другите, по-хитър, пък дори и по-хубав от мнозина други. Все пак той не се решаваше да се приближи повече до някоя девойка, макар да се разтуптяваше сърцето му при всяка среща с по-хубава млада жена. Тия скрити в него мисли за другите люде го правеха затворен и потаен, караха го често да се изчервява и да се смущава, а това разгаряше лошата сила в сърцето му. Макар да ненавиждаше и презираше всички други, той страдаше, че вървеше някак настрана от другите, а би желал да бъде пръв между всички. И най-напред това негово скрито желание го накара да влезе в Организацията. Обхванат от общото увлечение, надъхан също с омраза към турците, Кътърката си мислеше, че там, където сега всички се стичаха, ще покаже своите способности, своята сила. Той спотаи в себе си обидата, която му нанесе младият учител, и пак с тая скрита мисъл — по-късно да му покаже силата си.

Райко Кутрев и друг път не бе успявал да задържи първата дума, която идваше на езика му. Това беше поради младостта му, но и поради нрава му, поради склонността му да бъде винаги прям, отворен пред другите. След това първо и неволно сблъскване с Панту той беше дружелюбен към него, може би защото усети, че го бе засегнал. Но заедно с това Райко почувствува, макар доста отдалеко и смътно, че в Кътърката има нещо, което го отблъсква. Все пак, когато узна, че Кътърката е братовчед на неговата девойка, той потисна в себе си тая смътна неприязън и даде още повече воля на своето дружелюбие. Сега изеднаж всичко се размъти. Той забеляза сега голямата прилика между Кътърката и Марето и това му беше неприятно. Ала имаше и нещо друго, много по-важно: Кътърката бе извършил предателство или почти предателство. Говорил бе за неговата скрита дейност, а това се отнасяше до тайната на Организацията. Кътърката също бе се клел да пази тая тайна. Наистина, той е говорил на Марето, но може да се разприказва и другаде. Тая вечер, след като свършиха с четенето, учителят каза:

— Ние всички тук сме се клели да пазим в тайна каквото се говори и се върши между нас. Какво ще излезе от нашата работа, ако тръгнем да разправяме що говорим, що мислим. А ще дойде време и между нас ще стават големи работи. Това е най-малкото нещо, което се иска от нас — да си държим езика.

Стефо Церски, който беше строг и нетърпелив човек, не го изслуша докрай:

— Кажи направо, даскале: кой говорил и какво говорил. Да го знайме. Такъв нема никаква работа с нас. На такъв — прът по задника, — докато е време.

Райко Кутрев цял се изчерви, пъстрите му очи потъмняха и той втренчи в Церски остър, гневен поглед, но колкото се гневеше на дърводелеца, който предизвика в него такова видимо смущение, още повече се гневеше на себе си, че бе показал слабост. Той рече бързо:

— Име нема да кажа. Не е нужно. Това се случва за пръв път и може да е от глупост. Но ти, Стефо, каза: който от нас не може да пази тайна, ще получи не само прът, а може и главата му да падне. Вие знаете какво е казано в нашата клетва за организационната тайна. — Като забеляза, че Стефо се готвеше да му възрази, той махна с ръка: — Стига толкова. Каза се вече всичко.

Стефо Церски не искаше да се подчини. Той скочи, какъвто беше доста едър, прав, с дълги здрави нозе, и рече остро:

— Не, даскале… Ти искаш тъй да мине, но в нашата работа строгост е нужна.

— А ти искаш направо през очите. Не бой се: аз ще направя каквото е нужно.

— Стефо — обади се със сговорчива усмивка другият десетник, Богдан Кочанов, — ти немой толкова строго, ние сички сме още аджамии15 в тая наша работа. И с тебе може да се случи да се изтървеш.

Стефо Церски пак искаше да възрази нещо, но се чуха гласове от всички страни:

— Стига, стига… Той, даскалът, знай…

Мълчеше само Панту Кътърката и следеше с поглед кой ще заговори. Райко Кутрев на няколко пъти срещна погледа му — синкав, студен, дебнещ.

Разговорът продължи. Доколкото събраните тук засягаха организационната работа, то беше повече около паричните вноски или около оръжието — кой колко е внесъл, колко има да се внася, кой какъв револвер си е купил или щял да си купи, а десетникът Богдан Кочанов, който изглеждаше тих, разумен, сдържан човек, дълго убеждаваше другарите си, че една не много голяма челичена и добре наострена кама е по-сигурно оръжие от револвера. Някак чудно изглеждаше, че тъкмо такъв смирен, приветливо усмихнат човек говореше с увлечение за оръжие и още повече когато неочаквано измъкна от пояса си една кама и започна да показва как може най-сигурно и най-лесно да се погуби човек. Тия млади люде често избухваха и в дружен весел смях — не само за оръжие приказваха те. От време на време пък ту един, ту друг ще се докосне до нещо, което караше всички да се умълчат, да се заслушат, да се развълнуват; ще спомене някой за турски злодейства и насилия, ще изрече друг думи за волност и правда, ще преминат пред погледите им някакви далечни, неясни видения, ще премине през сърцата им трепет на още по-неясен копнеж. Затова бяха тия срещи толкова чести, а другаде някъде из града ставаха и други такива срещи или щяха да станат на другата нощ. Най-сетне младите мъже започнаха да се разотиват — по един, по двама и все по затънтените улици, да не ги срещнат нощните девриета без фенер, а често с револвер или кама в пояса. Ето и затова бяха още по-желани тия другарски срещи, че бяха тайнствени и свързани с опасност.

Райко Кутрев не изпусна от погледа си Кътърката през цялото време, а когато се накани да си върви и той — сам, никой не го покани за дружина, — Кутрев му каза:

— Ти остани за малко, Панту. Искам да те попитам нещо.

Те останаха сами и Кутрев веднага започна: — Ти си… за тебе ставаше дума тая вечер. То е предателство, да се разправя какво говорим по народната работа. Не знаеш ли? Ще ти простим, понеже е за пръв път. Но ти си говорил, като да се заканваш и… като да ти е жално за турците. А, какво ще кажеш…

Кътърката го гледаше навъсен, със зли очи и нацупени устни. Не отговори направо, а попита с издрезгавял глас:

— Тебе Марето ли…

Кутрев кимна мълчаливо: да. Той не се и опита да скрие и отеднаж му се стори, че нямаше защо да крие тъкмо защото разговорът им беше във връзка с Марето. Обхвана го изеднаж някакво прояснение, но само за един бърз миг. Кътърката се опита да се усмихне дружески, дори съучастнически и рече:

— Тя ми е братучедка… — Знам.

— Аз на шега.

Кутрев бързо го прекъсна:

— С тия работи и шеги не бива да се правят.

Той млъкна. Мълчеше и Кътърката и гледаше упорито учителя със същия зъл поглед; усмивката изчезна от лицето му, около нацупените му устни се показа едвам доловима бледност. Гледаше го, без да мигне, и Кутрев. Стиснал челюсти, той си мислеше: „Тоя човек крие лоши мисли. Но нищо нема да ми каже, нищо. Аз требва да го уловя на самото место…“ После рече:

— За добър другар аз душа давам. Но мога и главата да ти откъсна. Хайде сега, Пантуше, добра ти нощ.

Панту Кътърката пак нищо не отговори; само бледността около устата му се сгъсти и се разля по-нашироко. Той наведе глава и се отправи към вратата.

VI

Двамата щипски учители Гоце Делчев и Даме Груев живееха в една къща. Рано една януарска сутрин Делчев влезе в стаята на Груев и му каза:

— Имаме вече канал за България. От село на село и чак оттатък границата. Цели кервани могат да минават.

Тъмните очи на Даме Груев засияха. И предната нощ Делчев се бе прибрал в жилището си малко преди да се раздени. Груев посегна с малката си бяла ръка и стисна рамото на Гоце:

— Колко нощи би пътищата нататък… Е, добре, добре, братко…

Скоро след това Делчев пак изчезна от Щип. Той ходеше по щипските села едва ли не всяка нощ, но тоя път изчезна за няколко дни. Трябваше да скрие в две близки села оръжието, което бе дошло по новия канал. Той се върна едва на третата вечер. Пръв го посрещна Груев, но скоро влязоха в стаята на Гоце и други неколцина техни другари. Осветените прозорци на Делчевата стая бяха ги привлекли като нощни мушици. Тук беше почти целият щипски комитет. Мургавото лице на Делчев бе посивяло от умора, болеше го и стомахът. Но щом започна да разправя на другарите си каква работа бе успял да свърши напоследък, цял се съживи, гласът му закрепна, само усмивката му беше малко тъжна и не можеше да заличи съвсем следите от умората по лицето, във влажния му поглед. Другарите му го слушаха захласнати. Така, и без да съзнава това, той ги държеше близу до себе си. Така те вярваха във всяка негова дума. Той се увличаше много в своята откровеност, но това, което не искаше или не биваше да казва, криеше някъде другаде в своята мисъл, на някакво отделно място, като да се отнасяше за някаква чужда вещ, която трябваше да пази добре. Иначе всичко онова, което беше само негово — и мисъл, и чувство, та и каквато и да е вещ, — той не можеше да го задържи само за себе си, да го скрие.

— В касата немаме вече ни един мангър — продължаваше Гоце тая вечер и не можеше да се спре на едно място, често ставаше и ходеше из тясната стая, между нозете на другарите си. — Но това, което изпратихме в България, върнали са ни го два пъти повече. Слушайте какво ще ви кажа — спря се отеднаж той: — Добре, че я имаме тая България. Има много хора там, които наистина милеят за нас. И наши, и тамошни. — Делчев седна, сложи длани върху колената си и продължи, като местеше поглед ту върху един, ту върху друг от насядалите срещу него млади мъже: — Пратили са ни по канала пушки, револвери и най-важното… но чакайте… ей сега ще ви покажа…

Той пак скочи на младите си нозе, измъкна изпод леглото си една торба с дълго пращило от същия плат и сложи на масичката там една и още една кръгли, железни топки. Мъжете наоколо наскачаха да ги видят по-отблизу, дори някои посегнаха несмело да ги докоснат с пръсти. Стана и Груев, втренчил и той любопитен, някак подозрителен поглед в двете железни топки. Делчев гледаше другарите си с някаква детинска хитра усмивка — радваше се на любопитството им, на изненадата им, — беше му смешна тяхната нерешителност.

— Бомби… — прошепна младият учител Ицо с широко отворени очи и сякаш се боеше да не го чуе някой отвън.

Делчев взе едната от бомбите, подхвърли я в ръката си:

— Те са празни повечето. Тук ще ги пълним. Големи поразии правят. Добро оръжие. Празни са и тия тук… Сега се протегнаха към него ръце от всички страни, всеки да вземе в ръката си страшното оръжие. Това бяха първите бомби в Щип.

За Вътрешната революционна организация се шепнеше от ухо на ухо като за опасна, страшна тайна. Дори и в съзнанието на тия, които бяха в ръководството й по градове и села, които познаваха всичките й тайни, тя израстваше все повече като загадъчна сила, по-голяма от всяка друга човешка сила — чувствуваше се като обща сила на всички братя по участ, на целия поробен народ. С нея всеки се чувствуваше стократно по-силен. Тя освобождаваше сърцата от вечния робски страх, тя и нейната страшна тайна, пък дори само името й.

Сега отеднаж се за шушука за бомбите. Железни топки били, колкото човешки юмрук, колкото любеничка, колкото човешка глава… Пълни с най-силен барут, с фитил. Запалиш фитила и я хвърлиш; или пък я оставиш някъде и отминеш… Сто души може да избие, цял табур16 аскер може да избие, може да събори цяла къща, цял град. В новото оръжие поробените виждаха силата и тайната на Организацията.

За това ново оръжие в ръцете на гяурите дочуха и турците. Знаеха те, чували бяха вече и за тайната гяурска организация. Турските управници по Македония дигаха презрително рамена:

— Празни приказки. Гяурски сънища.

А някой ага, набучил в пояса си по два револвера и по две ками, ще ритне с нога отзад някой гяурин насред чаршията: — Ха бре, комита! Ха бре, бомбаджи!…

Поруганият гяурин залита от удара, пипа се отзад, а други агалари наоколо му се присмиват:

— Изваждай бомбата бре! Що чакаш… Виж, отзад ще я извади пезевенгинът.

Гоце Делчев долови всички шушукалия, всички гласове и приказки около бомбите и барута им. Една вечер той повика десетника Спиро, но не в жилището си, а в една от крайните къщурки на Щип. Той сложи пред десетника две тежки торби:

— Виж какво има вътре, Спиро.

Десетникът беше смел мъж и какво не би сторил той, къде ли не би посегнал, щом това иска Гоце. Той се наведе бързо, развърза едната торба, надникна вътре — ех, нищо: някакви пакети бяха наслагани в торбата. Дигна той един от пакетите, позавъртя го в ръката си — тежичък и като че ли някак влажен. Наведе се отново, развърза и друга торба, надникна. И се изправи с побледняло лице, с големи, уплашени очи, но… току се усмихна и прошепна с разтреперани устни:

— Бо-бомби, господин Гоце…

В страха си той се радваше. Чувал бе и той за бомбите, а ето сега цяла торба бомби пред него. Делчев каза:

— Ти се уплаши от тех, а те не са нищо сега. Кухи железни топки. По-страшно е това в другата торба. Динамит. Най-силен барут. Но нема нищо по-страшно и по-силно от човешката ръка. Тя ще напълни бомбата с динамит, тя ще я запали. А това — що: железо. С пакетите да се внимава повече. Тия две торби, Спиро, ще занесеш в Скопие.

— Аз ли… — почукна с ръка Спиро гърдите си, а в очите му още не беше се избистрила мътилката на страха. Но той побърза да добави: — Добре, господин Гоце, ще ги занеса. Аз ще ги занеса чак в Скопие.

Делчев продължи и говореше спокойно с мекия си плътен глас, като че ли се отнасяше за най-обикновена работа:

— Тая вечер, докато не са излезли още девриетата, ще занесеш двете торби у нас. — Десетникът кимаше усърдно с глава едва ли не на всяка дума на Делчев, който продължаваше да нарежда; — Ти нали имаш стара майчица? Имаш и сестра, омъжена в Скопие, нали?

— Имам… имам сестра в Скопие.

— Тия дни ще заведеш майка си там. Стар човек е тя, ще си носи повече дрехи — постилки, завивки.

И времето е още хладно. Ще направиш две денкчета, ама — тъй: да се вижда, че са дрехи. А вътре ще завиеш добре тия две торби. Ще ти дам и писмо за Скопие. Ще ти дам и пари за път, сиромах си ти. Хайде, Спиро. Дигай торбите и право в къщи.

На втория ден след тая среща Спиро замина с майка си с два вързопа. В Скопие той предаде писмо на директора на гимназията Христо Матов, а още същата вечер двама младежи дойдоха в къщата на сестра му и взеха торбите с бомбите и динамита. Десетникът се чудеше и се радваше на тая опасна работа, която се свърши така бързо и точно.

През следващите дни Делчев изпрати по няколко бомби и пакети динамит във Велес, в Струмица, в Кавадарци, в Кратово, в Кочани, в Радовиш; от Скопйе бяха препратени бомби и в Тетово, в Куманово.

Бомби и динамит Делчев изпрати по-късно и в Битоля.

Щипският кираджия Доне Стоянов Тошев натовари трите си добичета с врещи кочански ориз и един летен ден тръгна на дълъг път. Мина през Велес, през Прилеп. На третия или на четвъртия ден той наближаваше Битоля. Насреща се виждаха вече доста близу зелените склонове на Баба планина и високо горе — бялото чело на Пелистер. Обграден от протегнали се срещу слънцето тревисти ридове, големият град не се виждаше, но се усещаше неговата близост. По широкото шосе се бяха стекли пътници от всички страни — пеши, с добитък, с коли и ланда, в които бяха впрегнати по три, по четири коня с гердани от пиринчени звънчета по шиите. Задаваха се пътници и насреща, откъм града, минаваха и отминаваха също тъй пеша, с добитък и с коли, с припрени подвиквания, с бърз, игрив звън на пиринчени звънчета. Денят беше горещ, над пътя бе се дигнал облак бял прах, който се стелеше неусетно по ниските брегове, по нивите и прегорелите полянки край самия път. Доне Стоянов пристъпваше спокойно след добичетата си, само от време на време попоглеждаше наоколо бързо, крадливо изпод веждите си, побелели от праха.

Тъкмо навлизаше Доне в последния завой на пътя, когато забеляза под едно дърво неколцина турци, насядали на сянка в горещия ден. Той ги позна — колджии и работата им беше да преследват контрабандата с тютюн, която се вършеше усилено из цялото турско царство. Понякога те бяха много нехайни към своята служба, понякога пък бяха прекалено усърдни, та посягаха да претърсват и кесиите за пари, макар че никой не би пренасял в тях скришом тютюн. Доне Стоянов се приготви още отдалеко за тая нежелана среща — поприсви се, повлече нозе по прашния път, да не предизвика с нищо подозрителността на колджиите, да не ги накара с нищо да нарушат рахатлъка си под прохладната сянка, да изглежда съвсем безучастен към каквото и да било, да изглежда нищожен, смазан от труд кираджия, който едва ли има повече ум от добичетата си, и така, незабелязано, ведно с другите пътници да се провре под носа им.

— Стой бре — чу се изеднаж дрезгав глас, но Дончо сякаш не го дочу и продължаваше да влачи нозе по пътя. — Стой бре, гяур, не чуйш ли!

Дончо погледна предпазливо нататък — нямаше съмнение, турците викаха по него. И обърна той към тях виновно, дори глупешко лице:

— Що рече, ага? …

Надигали дълги, тънки железни шишове, турците обградиха и него, и добичетата му. Кираджията се смути и нададе ненужни викове по добичетата си:

— Тпррр… Стой, пусто!…

Добичетата стояха вече, навели глави уморени, жадни и току изпръхтяваха от сухия, горещ прах, който лепнеше по муцуните им, в широките им ноздри. Един от турците заби шиш в пълните врещи и току извика:

— Аха, аха! Вижте тука!

Железният шиш бе ударил в нещо твърдо.

— Скоро разтоварвай да видиме що носиш ти бре, гяур! — развикаха се колджиите и сами се заловиха да развързват въжетата.

Врещите бяха свалени на земята и неколцина от турците се нахвърлиха да ги развързват. Наоколо бяха се насъбрали някои по-любопитни от пътниците и Доне току се мушна между тях, за да избяга, но двама от колджиите се втурнаха след него, уловиха го, задърпаха го. В същото време друг от турците рече доста високо на турски, озадачен и уплашен:

— Кардашлар17! Какво е това… Вижте!

Той държеше в ръката си една доста голяма желязна топка; току-що я бе извадил от врещите с ориз. Тогава друг някой от турците или пък някой от пътниците, по-осведомен, нададе вик:

— Бомба!

Това страшно оръжие, за което се говореше вече навред, имаше и на турски, и на български едно и също име.

Доне Стоянов заедно с добичетата му и с опасния им товар бе отведен в най-близкия битолски полицейски участък. По пътя за участъка той успя незабелязано да глътне писмото, което му бе дал Делчев за комитета в Битоля. Малко по-късно, обграден от заптии, той бе отведен в битолската тъмница и бе затворен в долап18. Тук бе оставен сам. Беше и тъмно. Доне опипа стените наоколо — едва имаше място да се обърне. Но така ли ще стои в тъмното между тия стени… Той се отпусна долу, на пода, подпря гръб. Нямаше къде да протегне и нозете си дори, седеше свит, обхванал с ръце колената си. Тихо беше наоколо и му се струваше, че е някъде накрай света, сам, изоставен. И гласно въздъхна:

— Ех, господи…

„Гледай ти — мислеше си Доне. — Преди малко там, на пътя, на полето с кончетата си, а сега сам в това тъмнило…“ В паметта му бързо и непрестанно се повтаряше това, което преживя през последните час-два време, ту последователно, миг след миг, ту разпокъсано; пред погледа му изпъкваха лица, разкривени от страх или от ярост, в ушите му звучаха думи на чуждия език, пълни със закана, той чувствуваше по тялото си и болки от нанесените му удари в участъка, после тук, в затвора. Дончо не беше много уплашен. Не беше и много изненадан от това, което му се случи. Като че ли го бе очаквал, макар не така, както мина, както изглеждаше сега. И това дойде изеднаж в ума му, стори му се дори, че изрече мисълта си гласно: — Ха сега, господин Делчев… да видим какво ще става…

Бързо се разнесе из целия град страшна мълва; колджии заловили цели товари с бомби и динамит; да се запали това нещо — целият град ще литне във въздуха. Заловени са и комити — искали да ударят пашовия конак, затвора, двете казарми край града: бялата и червената… В Битоля имаше българи, гърци, власи, турци, евреи и всеки по своему приемаше тия страшни думи. Истината знаеха само властите и людете от революционния комитет. Комитетът нареди на по-известните организационни работници да се скрият, докато се види какво ще предприемат турците. Битолският валия покани на съвещание в кабинета си пашата — командир на гарнизона — и вилаетския полицейски началник. Той помоли полицейския началник да докладва за случката. Но не дочака доклада на полицая и дигна ръце в отчаяние, разтърси ги нервно:

— Бомби, ефендилер19! В града са открити бомби! Аз ще трябва веднага да донеса в Истанбул. Ще научи и султанът! Той не може да търпи и само да се спомене тая дума: бомби! Но говори, говори — обърна се той наново към полицая.

Полицейският началник беше нисък, много пълен турчин, гушата му бе легнала като полумесец върху яката на мундира и той посегна да разкопчае твърдата яка, преди да започне доклада си. Заговори с гърлен, хриплив глас и бързо се задъха, та и докладът му не продължи много:

— Заловен е, валипаша ефенди, един дрипав кираджия с три коня. Ориз карал чак от Щип. В чувалите с ориза се намериха гюллета… празни, но те се пълнят с барут и… Намериха се и няколко оки… хм… от новия барут… дидинамит го наричат. — Полицейският началник явно се опитваше да намали значението на случката, той дори избягна да спомене страшната дума бомби и неочаквано обърна приказката, като примига лукаво с очи: — Ами, валипаша ефенди… да не съобщаваме в Истанбул за тая работа… Защо — обърна се той и към гарнизонния началник с подмилкващ се тон: — … защо да безпокоим там чак и султана?

Дебелите вежди на валията се събраха в скръбен триъгълник над провисналия му доста зачервен нос, червеникави петна се появиха и по лицето му. Той също се бореше с мисълта да не съобщава нищо за бомбите в Цариград и започна колебливо:

— Да не съобщаваме… Е добре, но… — И той изеднаж размаха и двете си ръце, каквито бяха сухи и дълги: — Не, не! Как ще скрием такова нещо! Веднага ще пратя телеграма. Ами то и само, от ухо на ухо, ще стигне чак до Истанбул. Не е за шега, бомби сред Битоля, бомби!

Той клатеше глава, махаше с ръце на всяка своя дума, наново обхванат от големия си страх поради бомбите, но се боеше и от началника на гарнизона — да не прояви слабост пред него и той да го издаде в Цариград.

Най-сетне заговори гарнизонният началник. Той беше висок и мършав, кокалест мъж, цял изгърбен, изкривен беше и дългият му врат с едра, ръбеста адамова ябълка; тясното му лице сякаш беше разделено на две от дълги, издърпани встрани, вече прошарени мустаки; над рошавите му вежди беше ниско притиснат необикновено висок фес, насочен застрашително напред като дуло на оръдие. Гласът му прогърмя рязък и кънтящ:

— Комити, комити! Все за тях се говори от някое време. Ето ги сега в града ни влязоха. Бомби са ни вкарали, динамит. Какво чакате, какво се потривате още? Заловете ги. Затрийте ги до крак! Ето сега тоя, заловения… Той ще каже и другите. Заловете ги! Това ще ви поискат от Инстанбул.

— Евет20… — закима валията и петната по лицето му станаха още по-червени.

— Евет! — изхриптя с изблещени очи полицейският началник и като че ли никога нищо друго не е мислил. Той цял се съживи, дишаше тежко, задъхваше се, но успя да каже, макар да не му стигаше въздух, та замахна и с кръглия си, мек пухкав юмрук, за да засили и гласа, и думите си: — Ад, ще ги изловя до един, ще ги затрия до един!

Четирима заптии дойдоха с фенер и изведоха Доне Стоянов от тесния долап. Поведоха го по един дълъг, тъмен ходник, минаха край една отворена врата и тогава неволникът видя, че вън беше нощ. Свиха по друг ходник, слязоха по няколко стъпала и влязоха в широка стая. Доне се спря до вратата — не искаше да влиза тук, не искаше да върви по-нататък: откъм вътрешността на стаята полъхна топъл въздух, той видя сред стаята голям мангал с разгорени въглища, до мангала стоеше друг турчин, по риза, със запретнати ръкави… Доне видя всичко, разбра всичко, не искаше да върви по-нататък. Едното от заптиетата, които вървяха след него, го блъсна напред и затвори врата га на стаята, завъртя ключа й. Доне се видя пред самия мангал, топлината на огъня опари лицето му. В разгорената жар беше мушнато голямо джезве, край мангала бяха наслагани железа — куки, шила, щипци… Доне виждаше всичко, усещаше всичко с необикновена яснота, макар да му се струваше, че всичко това не беше действително, че беше сън, който едва сега започваше. Тоя турчин до мангала, осветлен от разгорената жар, от фенера, който се полюшваше в ръката на едно от заптиетата, от друга една пушлива ламба, закачена встрани на стената… Доне виждаше турския му пояс — бял, но доста зацапан, шарената му риза, провисналите му панталони, виждаше ръцете му — мускулести, космати, — после дигна поглед към лицето му. Лицето на турчина беше кръгло, устата му — широка, едва-едва отворена, по долната му устна, дебела и отпусната, проблясваше лига; турчинът дишаше през устата си тежко, шумно. Доне усети, че и неговото гърло започна да се стиска, дишането му се затрудняваше, въздухът в стаята беше много топъл, задушен. И пак му се стори, че сънува — уж всичко виждаше ясно, всичко усещаше, пък изеднаж се появяваше нещо ново и неочаквано. Така неочаквано прозвуча и гласът на турчина — остър и плътен, като че ли отеднаж се отпушиха и двете уши на Доне. Преди да проговори, турчинът помръдна с ръка, посочи мангала, джезвето в огъня, железата долу на пода:

— Видиш ли… ето огин, ето железа, ето горещи яйци в джезвето. Ша кажиш сичко. Ако не кажиш, ша горим сос железа, меса ша късам, горещи яйци тука, под мишниците, ша турим. Ша кажиш сичко. Ето, юзбаши21 Осман ага ша пита. — Той посочи с глава някъде встрани.

Доне се обърна бързо нататък — сънят продължаваше. Край една от стените седеше на стол дребен човек в полицейска униформа: редица металически копчета проблясваха на гърдите му при светлината на фенера и ламбата; дребно беше и лицето му, очите му се губеха в две черни сенки, чернееха се и дълги, провиснали мустаки, фесът на юзбашията се червенееше накривен над едното му око. Юзбашията посегна бавно към едно малко дървено столче до нозете му и взе оттам доста големичко шише, дигна го, шумно отпи една глътка; полъхна мирис на ракия. Той сложи шишето пак на столчето, обърса, без да бърза, с опакото на ръката единия, после другия си мустак и пак тъй, без да бърза, изтихо попита:

— Ти комита ли си бре?

Доне, като се улови веднага за гласа му — такъв тих, кротък, примирителен и дори сладкозвучен беше гласът на юзбашията, — бързо отговори:

— Не, ага, не съм комита.

— Лъжеш — прозвуча все така тихо и кротко гласът на юзбашията нататък, към стената; току над главата му се виждаха две малки, тъмни прозорчета — там, покрай прозорчетата, сигурно е по-прохладно… Тихият глас прекъсна мислите на неволника: — Кажи, кой ти даде бомбите?

— Не знам, ага, нищо не знам. Не знам кой ги сложил в чувалите.

— Лъжеш.

Доне цял се обърна към него, махаше с ръце, ширеше пръсти, блещеше очи:

— Казаха ми: ще закараш тия врещи с ориз в Битоля. Ще ги разтовариш во Влашки хан; там ще дойде да ги потърси един евреин… Исак. Теглихме ги, товарихме. Аз никога не развързвам, не бъркам в стоката, чужда стока пренасям. Откъде да знам какво са сложили в ориза… тия железни топки… За пръв път ги видех и аз, когато колджиите…

Той подигна рамена и млъкна, втренчил широко разтворени очи в юзбашията — как ли ще приеме той думите му. Ами това наистина можеше да бъде така т Доне на това ще държи докрай. Юзбашията посегна пак към шишето и пак отпи една голяма глътка. И пак рече:

— Лъжеш. В Битоля евреи Исаковци колкото щеш. Ти лъжеш.

— Не лъжа, ага. Ще се закълна в децата си.

Той говореше, като че ли и сам вярваше в лъжата си. Юзбашията попита:

— Къде натовари ориза? Откъде идеш?

— От Щип, ага. Там натоварих.

— Ето сега право си каза. Кажи сега сичко и за бомбите. Ами ние тебе не ти се лютим — омекна още повече гласът на юзбашията. — Ти си кираджия човек. Каквото ти дадат, това ша товариш, това ша носиш. Де, де: кажи сичко.

— Казах, ага. За тия, за… бомбите нищо не знам…

— Деци имаш, а?

— Имам — потрепера гласът на Доне.

— Язък22 за деците ти бре… Ако крийш, живо нема да те пуснем. Ако кажиш, ша те пуснем. Който дал бомбите, него ша държим ние. Кажи, ха кажи. Кой ти ги даде, на кого ги носиш тука.

— Казах… Нищо повеке не знам.

Юзбашията махна с ръка на турчина, който беше по риза, и пак посегна към шишето с ракия. Турчинът придръпна запретнатите си ръкави, намушка железата в жарта, побутна и джезвето, чу се как изтънко зашумя в него вода. После съблеченият по риза турчин направи знак с глава на заптиите. Те и четиримата се нахвърлиха върху неволника. Той се остави в ръцете им. Съблякоха го до пояс, изуха опинците му, дебелите вълнени чорапи, които бяха оставили всичките си шарки върху босите му нозе. Вързаха ръцете му отзад, вързаха здраво и нозете му. Проснаха го ничком на пода, близу до мангала. Съблеченият турчин дръпна от огъня един от железните шишове — желязото бе се нагорещило до червено. Турчинът замахна и драсна една черта по голия гръб на Доне със зачервения връх на горещото желязо. Доне цял потрепера и мъчително изхлипа — не можа и да викне от изненада и болка, която мина сякаш през самото му сърце. Стаята се изпълни с миризма на изгоряло месо. Някъде по-далеко, но ясно се чу все тъй тихият, кротък глас на юзбашията:

— Говори… говори…

Доне стисна зъби. Палачът отново замахна с нагорещеното желязо.

Доне отвори очи, но съзнанието му беше все още замъглено. Остри, парливи болки пронизваха тялото му, горяха гърба му, ръцете, нозете долу. Най-напред идваха тия болки, пронизваха сърцето му, после мъжделееха, проблясваха мислите му — разпокъсани, безредни, в тъмнина някаква, която беше пак в него, потискаше го, тежеше в душата му, изпълваше я цяла. Разпокъсани, разбъркани идваха отдалеко и спомените му, той не знаеше кое се бе случило преди час или два, преди няколко дни или преди години. И все му се струваше, че с него сега, до него беше Гоце Делчев…

Той не се решаваше да се помръдне, чувствуваше, че ще разгори още повече болките си, и едва извъртя очи на едната страна, после на другата. Стаята беше празна, тънеше в мрак, на пода някъде към вратата беше оставен, цял опушен, мижав фенер. Доне изеднаж си спомни ясно за палача, за юзбашията, за другите турци, които бяха го държали, бяха го притискали към пода, докато палачът… и той затвори очи уплашен — сякаш да не ги вижда повече. Но в стаята беше тихо, тихо беше навред. В светлината на фенера на прашния под се показа едър, космат плъх, по-дигна, завъртя муцуна накъм Доне и бързо се шмугна някъде в тъмнината, изплашен от собствената си сянка; Доне не го видя, — не чу и тихия шум на бързите му крачета. Той се ослушваше в мислите си, чуваше гласа на Делчев и своя собствен глас, а в сърцето му гореше болката, която сковаваше тялото му, тежеше и страхът му, да не би всичко да почне отначало. А още по-силен огън изгаряше гърлото му, устата — изгаряше го непоносима жажда.

Делчев беше същият, както го видя Доне последния път. Не можеш да скриеш нищо от погледа му и не от страх, макар тоя поглед понякога да е и страшен. Страшен беше погледът му, когато вече вързаха врещите с бомбите и динамита и Делчев каза: „Каквото и да стане, ти — това: не знам кой ги сложил тука. Разприказваш ли се, тя ще тръгне и ще мине през всички ни. Така, Доне.“ Сега Доне чува собствения си глас: „Така, господин Делчев: не казах ни дума повеке. Само това: не знам кой, не знам кому… Нема да кажа ни дума повеке.“ Доне чува тихия глас на юзбашията — тих, кротък, а мозъка пронизва. Дончо стене, за да го заглуши, стиска зъби, за да не проговори. А палачът над него — дупчи, къса, през гърдите на Доне минават огнени струи. Той стене и стиска зъби. „Така, господин Гоце… ни дума…“ Лицето на Делчев просиява, само неговото лице сияе така. И Доне проплаква, както някога пред майка си: „Да имаше малко водица… само една глътка… Изгорех, Гоце… брате…“

Доне наново отваря очи. Стаята е празна. Той помръдва глава — иска да се огледа, няма ли тук някъде вода. Отново го пронизват остри болки. Палачът бе горил и шията му, късал бе от кожата по шията му. Но жаждата беше по-силна и от тия болки. Дончо бавно се приподигна, извърна глава към светлината. И видя стомна до самия фенер на пода, цялата влажна. Той преглътна, дъхът минаваше като огън през засъхналото му гърло. Задъхваше се от жажда, от копнеж за водица. Напрегна всички сили, опита се на няколко пъти да се изправи на лакти, но болката в самото му сърце — тая, в която се събираха болките от цялото му тяло, го смъкваше отново на пода като удар и пак там, в самото му сърце: Сега той си спомни по-ясно как го мъчеше джелатинът: по гърба, по шията, по ръцете, по нозете долу, сложи горещо яйце под едната му мишница, после и под другата…

Ала жаждата сега беше по-мъчителна; едва бе останала още силица в душата му. Прозорчетата насреща бяха започнали да светлеят — съмваше се. Доне се надигна и се задържа най-сетне, изправи се на ръцете си и на колената, започна да пълзи към стомната. Когато не можеше да понася повече и съзнанието започваше да се замъглява от болки, той се отпущаше на лакти, свиваше се, лягаше пак ничком, за да си отдъхне. Най-сетне се промъкна до стомната, посегна и я сграбчи, усети с дланта си хладната й влага. Надигна я и глътна бързо една голяма глътка, глътна още еднаж, потече вода по брадата му, по шията, по голите му гърди. Но току дръпна като опарен стомната от устата си, тя се чукна на пода, едва не се счупи. През устата му, през гърлото пак премина огън, опари с непоносима болка отворените рани по шията и не преставаше да гори. Стомната беше напълнена с гъсто солило. Той се отпусна на пода до нея, поразен от лошата, жестока изненада. Жаждата остана неутолена в утробата му и той вече чувствуваше как се засилва тя, как се разгаря от погълнатата солена вода. Всичко бяха предвидели палачите…

Стаята се изпълни със здрачна дневна светлина — двете й прозорчета, изглежда, бяха обърнати към някакъв ходник. Доне лежеше на пода, в близкия ъгъл бяха захвърлени дрехите му, опинците, но той бе ги забравил. Вратата на стаята се отвори, чуха се стъпки, покашлюване. Чу се и глас:

— Ха бре, жив ли си бре…

В стаята бе влязъл един от заптиите. Доне нито се помръдна. Заптията пристъпи, приведе се над него:

— Е, слушай какво ша ти кажа: ти признай сичко, пък и хлеб ша ти дадем, и манджа, хубав манджа ша ти дадем, и вода колкото искаш. Кажи кой ти даде бомбите, защо крийш, за тебе нищо, ти си кираджия човек, ние тебе ша пуснем бре!

Доне Стоянов нищо не отговори.

Привечер същият заптия му донесе паница с вода и половин войнишки хляб. И пак започна с престорено дружелюбен тон: — Защо крийш… Ти си кираджия: дали са ти, товарил си, носиш. Кажи, кажи… Тебе ша пуснем бре!

Доне се нахвърли на водата. После изяде и хляба. Заптията чакаше търпеливо. Ала Доне Стоянов пак нищо не издаде.

Късно през нощта в стаята влязоха отново полицейският юзбашия Осман, палачът и същите заптии. Донесоха пак огън, железа. Разпитът пак започна, започна и мъчението. Доне и тоя път нищо не издаде. Сега сякаш му беше по-лесно да претърпи адските мъки — беше като полужив, все унесен или в пълно безсъзнание. На четвъртия ден заптиите го захвърлиха в един общ кауш23, в който имаше тридесетина други затворници. Не се сдържа единият от заптиите и каза пред всички там, сякаш искаше да се оплаче:

— Това не е човек, ами — камък…

Кой знае по какви пътища, същите тия приказки тръгнаха из целия град. Излязоха пак на улицата организационните работници, които се бяха засълнали от страх да не би щипският куриер да проговори. Радостен шепот и врява се понесе по всички християнски махали на Битоля, по всички чаршии, дори и евреите клатеха глави в почуда:

— Юнак мъж… Брааавос!

Един общ глас, пълен с гордост, с дързост и надежда се върна по всички пътища, по които бе минал Доне Стоянов, върна се и в Щип, разнесе се по цяла Македония. Появили се бяха нови люде сред поробения народ, говореха смели думи, насърчаваха за смели дела и вършеха смели дела. Ето Доне Стоянов Тошев, щипския кираджия…

VII

Македония излезе от мъртвилото и тъмнините, които след войната легнаха над цялата страна и по Одринско. Не беше се променило нищо в живота на поробения народ и дори бе станал по-мъчен животът му. С кървав пот на челото изкарваха людете залъка си, живееха в непрестанни тревоги и страхове. С труда си бедният народ хранеше аги и бейове и всякакви царски слуги. По пътищата и кръстопътищата, по планинските усои сновяха и дебнеха глутници люти разбойници, навлизаха по селата, грабеха и убиваха без милост, та се бояха от тях дори и царските сеймени и заптии. За бедния народ нямаше правда ни пред султан, ни пред кадии, ни пред паши и валии. Начело на обширната турска империя стоеше кървавият султан Абдул Хамид. В непрестанна тревога и страх живееха и другите нетурски народи в империята, в тъмнина и нищета живееше и бедният турски народ. Сам султанът подготвяше и ръководеше кланета и погроми над цели народи в своето тъмно царство. Правителствата на християнска Европа не искаха да пожертвуват своите собствени интереси, за да помогнат на потиснатите в турската държава. Абдул Хамид и везирите му скриваха своите злодейства зад лъжливи обещания за реформи и правдини за онеправданите в империята. Също правителствата и на България, и на Гърция предпочитаха своите собствени интереси, макар да имаха в пределите на Турция многобройно свое еднородно население, а правителството на Сърбия се опитваше да създава своя народност в Македония с помощта на турските насилници. Такъв беше целият живот — без право, без ред, без чест, без милост, че тъкмо в общата несрета и нищета цъфтеше благополучието само на някои отделни люде тук-там по злочестата македонска земя, на ония само, които не носеха в сърцето си милост и бяха готови да погазят и право, и своята и чуждата чест. Беше време на кървави злодейства, на всякакви насилия, когато в душата човешка като от нечисто дъно се надигат гнусни мътилки. Ала в такова време расте и силата на човешкото сърце, на мисълта и на духа човешки непобедим и безсмъртен.

Тъкмо в тия най-черни дни се роди нова надежда в сърцето на поробения народ. Роди се и закрепна в борбата, която се подготвяше, която вече и започваше. За година-две по цялата страна хиляди люде доброволно и с въодушевение приеха върху себе си клетва да се борят с всички сили, да дадат кръвта и живота си за свободата на Македония и Одринско. И те вярваха, че ще се освободят от иго. Към тия хиляди всеки нов ден се присъединяваха и други и все повече възторжени борци.

Първо средище и огнище на революционната мисъл стана през есента на 1893 година главният град на Македония — Солун. Апостоли на свободата тръгнаха по цялата македонска земя. Освободителната мисъл, сама по себе си все още недостатъчно ясна, има свое също тъй недостатъчно изяснено име: автономия. През лятото на следващата 1894 година се събраха в Ресен петнайсетина от най-първите борци и осветиха основите на Вътрешната македоно-одринска революционна организация.

По същото време в пределите на българското княжество се създаде и друга македонска организация, която си постави за цел присъединяването на Македония към княжеството. Начело на тая организация стоеше върховен комитет, поради което придоби името „върховистка“. Тя беше съставена предимно от македонски преселници, но в редовете й влизаха и мнозина местни българи. Създадена в пределите на българското княжество, тя не служеше правилно на интересите на Македония и Одринско — беше свързана с политическия живот в свободната българска държава и най-често беше сляпо оръдие в ръцете на българските правителства. Нейната дейност спъваше освободителната борба на поробените в Турция и Вътрешната македоно-одринска революционна организация я нареждаше между своите врагове. За разлика от върховистката великобългарска организация Вътрешната организация ратуваше за братство и сговор между всички народности в нейната територия, за свободата на всички поробени в Македония и Одринско.

През годината 1895-а Щип беше едно от най-буйните огнища на революционната борба — там бяха Гоце Делчев и Даме Груев. За следващата година Даме напусна Щип и Гоце остана сам да разгаря още по-буйно борческия огън в тоя град. Назначен бе за главен учител на щипските училища.

И тая февруарска вечер ергенската стая на главния учител беше пълна с люде. Повечето бяха учители, но имаше и неколцина от по-будните млади щипяни. Реши се да се представи още еднаж до края на зимата драмата „Иванко“. Тая зима бяха я представили два пъти, но щипяни и щипянки все току спираха по улиците учителите, които участвуваха в представлението:

— Хубаво беше бре, даскалче, много хубаво! Ами я направете още еднаж театро!

Народът се вълнуваше пред бледите сенки от неговото далечно минало, проясняваше се с тях замъглената му памет. Събираха се и до двайсетина лири от всяко представление. Половината от тия пари отиваше в полза на училищата, а другата половина — и все някак по-голямата — отиваше в касата на местния революционен комитет.

Стъклата на трите прозореца на стаята изеднаж потрепераха, шарените басмени завеси се разлюляха и се издуха от студения въздух, процедил се през изкривените рамки. Делчев изви нататък големите си кафяви очи. После той погледна най-младия от учителите там и кимна към дървата, наслагани край малката ламаринена печка:

— Сложи, Ицо, неколко. Загасна.

Някои от гостите станаха да си вървят. Сетне и останалите. Накани се да си върви и учителят Ицо, ала Делчев го подръпна за лакътя:

— Ти остани за малко.

Стаята беше пълна с тютюнев чад. Делчев отвори единия от прозорците. Нахлу силна струя студен въздух, завесата се дигна едва ли не до тавана, двете разхлабени крила на прозореца се заклатиха застрашително. Ицо нададе сподавен вик:

— Затвори, затвори! Ще се счупят джамовете…

Делчев сякаш не го и чу. Той се взираше мълчаливо в отворения прозорец. Нахлу нова вълна леден въздух и при светлината на газената ламба в рамките на тъмния прозорец проблеснаха като искри няколко снежинки. Пламъкът на ламбата на отсрещната стена подскочи и се люшна треперливо.

— Затвори! — чу се отново гласът на учителя. — Ще угасне ламбата…

Най-сетне Делчев затвори прозореца, дръпна завесата и се обърна, но сякаш все още заслушан в надигналия се вой на вятъра. Застанал срещу светлината на ламбата, той едва-едва се усмихна и младото му лице цяло се промени. Той рече:

— Много си зиморничав, Ицко…

Вън бушуваше вече буря. Трите прозореца пращяха, потропваха, звънтяха по тях разхлабените стъкла. Цялата къща, стара и паянтова, се изпълни с шумове и звуци, сякаш оживя. На широкото чело на Делчев бе паднал кичур тъмнокестеняви коси и той бавно ги приподигна с ръка. Лицето му пак бе придобило умислен, съсредоточен израз, но както почти винаги, върху въздебелите му, едва-едва нацупени устни, в сянката на вече доста сгъстили се мустаки трептеше лека, загадъчна усмивка. Той изеднаж дигна поглед, поприсви вежди и рече:

— Утре заминавам. Рано. Още по тъмно ще се измъкна от града.

Младият учител не се изненада. — Делчев пътуваше много често по селата наоколо. Но сега изеднаж, по такова време… И той попита:

— Къде?

— В България. Сега е най-сгодно време да се прехвърли границата — побърза Гоце да изпревари въпросите на учителя, който разтвори широко уплашени очи. Гоце добави: — Днес съобщих на училищните настоятели. Ще се бавя около петнайсет дни. Ти ще ме заместваш.

— Но виж каква буря е вън. — едвам промълви младият учител слисан.

Делчев махна с ръка — да сложи край на тоя разговор:

— Бурята ще премине до утре. Не мога да отлагам. — Сега угасна и усмивката по устните му; лицето му придоби строг, упорит израз, но тонът на гласа му остана, както винаги, мек и топъл. Тъкмо с тоя тон на плътния си глас той заключи и прекъсна всякакви възражения: — Отивам по организационна работа. Никому ни дума. Ще разправям, като се върна.

Младият учител мълчаливо подигна рамена. После те се сбогуваха и Делчев остана сам в стаята си.

Той се ослуша още за миг в рева на бурята, после се съблече за спане, духна ламбата и легна в тясното твърдо легло. В тъмнината остана да светлее само недогорялата печка. Делчев още дълго не можа да заспи. Болеше го пак стомахът, но и мисълта му не можеше да се успокои. Подготвено беше всичко за предстоящото пътуване и за отлагане той нито помисли. Нужно беше да провери още еднаж канала и разните съобщителни пунктове от двете страни на границата с България — наближаваше пролет, по тия тайни пътища ще тръгнат люде на Организацията, които ще пренасят оръжие, забранена книжнина и всякакви други материали за народната борба. Тая непрестанна грижа и нужда за оръжие… Ще успее ли той и сега да прехвърли отсам границата няколко поне товара пушки, револвери, динамит… Сега беше най-сгодно време за тия товари през границата, в тия февруарски, вълчи нощи. Но не беше само това: през границата прелитаха насам тревожни вести. Трайко Китанчев — първият председател на Върховния комитет — бе умрял огорчен поради нечестивата игра на българското правителство с четите през миналото лято и сега начело на върховистите беше един български генерал…

Заслушан в своите неспокойни мисли и във воя на зимната буря, Делчев неусетно заспа.

Около три часа преди да се раздени, Делчев се събуди. Бурята бе постихнала, но вън все още виеше силен вятър. Скочил от топлото легло, Делчев на няколко пъти потръпна от студения въздух в стаята и започна бързо да се облича. Прозорците светлееха — вън бе паднал сняг и през тях надзърташе светлата снежна нощ. Гоце не запали ламба, но намираше бързо в гъстия здрач каквото му беше нужно — знаеше преди още къде какво бе сложил. Той се облече в селски дрехи, обу се с дебели навуща и опинци, натисна на главата си селска капа. Затъкна в селския пояс двата си револвера и тихо излезе от стаята. Нощта го посрещна бяла и студена. Острият нощен вятър разтършува разгърдената му селска дреха, Делчев се посгуши и стъпи в мекия пухкав сняг по двора. Във въздуха все още прелитаха редки снежинки, усещаше ги той по лицето си. По улицата и навред беше необикновено тихо — градът спеше дълбоко под новата снежна покривка; глухото хруптене на снега под стъпките му се чуваше надалеч между прихлупените смълчани къщи. Градът беше мъртъв в тишината на бялата зимна нощ. Делчев бързаше по пустите улици.

Спря се пред една порта, побутна я леко и тя веднага се отвори. Той влезе бързо и затвори портата след себе си. Насреща се чернееше ниска къщурка с малък трем. По пътеката през двора той забеляза пресни стъпки в снега — някой бе минал тук, дошъл бе, види се, да отвори портата. Делчев едва-едва се усмихна под вече заскрежените си мустаки: „Коле… Какъв мъж стана той…“ Едващо стъпи Делчев под ниската стряха на трема, и в тъмния ъгъл насреща се отвори врата. В светналия четириъгълник на вратата се изправи тънката фигура на мъж. Той мълчаливо стори път на ранния гост, после затвори бързо вратата след него. В огнището право срещу вратата гореше буен огън; върху стряхата на огнището светеше газена ламба. В малката стая беше много топло и светло, Гоце се усмихна с цялото си лице:

— Добро утро! Ние чакаме пролет, но зимата не ще да си отиде.

До огнището бе се изправила млада, доста слаба и леко приведена жена.

— Добро утро, учителю — отговори тя бързо и като че ли искаше да добави още нещо, но замълча; слабичкото й бледо лице сияеше радостно, пламтяха топло големите й тъмни очи. Тя се спусна и поднесе на госта ниско столче край самото огнище.

Делчев седна и попита, протягайки ръце към огъня:

— Готов ли си, Коле? Точно преди да се съмне, требва да бъдем на местото. Така е казано.

Коле беше също облечен в селски дрехи. Той кимна към жена си и бързо, услужливо отговори:

— Ще бъдем, господин Гоце… Точно навреме ще бъдем. Ще имаме време и да хапнем по един залък. Хайде, жено, по-скоро…

— Да хапнем — рече Гоце, греейки се на огъня. — Студено е вън, път ни чака.

Надпреварвайки се, двамата домакини бързо сложиха край огнището ниска софричка със скромна топла закуска. Колевица, все тъй залисана в работата си, продума:

— Нели си самичък, учителю… Нема кой да ти сложи. Сутрин май се гладен излизаш от къщи.

Делчев кимна:

— Отбивам се сутрин в кафенето на Сефер ага… Изпивам по едно кафе, преди да отида на училище. Бистрим и политиката със Сефер ага. Той, сиромашкият, и в сънищата си се бои от московеца, не дава и прах да падне върху падишаха24, а петите му все голи.

— Те и кадъните им не обичат много да плетат чорапи на мъжете си… — усмихна се свенливо младата жена.

Коле я прекъсна:

— Ха, жено… побързай.

Но трапезата беше вече сложена.

После Колевица изпрати двамата мъже чак до портата и мълчаливо я затвори след тях.

Двамата ранни пътници минаха през смълчалия се град, без да продумат; те и сега предпочитаха по-затънтените улици, макар още да не се забелязваше наоколо ни следа от живот. Едва като излязоха от града, Делчев каза:

— Е хайде сега, Коле: оттук право в България. — После додаде: — Ти каза ли на жена си къде отиваме?

— Не — чу се зад него гласът на Коле, който вървеше по следите му в снега.

Делчев се извърна, почака другаря си да се изравни с него и тръгнаха заедно.

— Нема да се бавим повече от петнайсет дни — започна отново Делчев. — Добре е и ти да минеш по тоя, нашия път. Да го знаеш. Ти си бързоходец, може да стане нужда и сам да го минаваш.

Коле слушаше умълчан. Сърцето му биеше по-бързо, но не от умора — на път Коле беше бърз и неуморим; редом тъй, с Гоце, по снежния път в тъмнината, пък и винаги, когато беше с него, той се вълнуваше, в гърдите му напираше непрестанна радост, че беше с учителя, близу до него, разговаряше с него, чуваше гласа му, усещаше върху себе си светлината на погледа му. Коле не бе мислил за това, но ако Делчев би му казал да умре — той би легнал веднага тук, в снега, и би умрял, без да продума. Коле никога не мислеше какво би направил за Делчев — той винаги бе изпълнен с непреодолимо желание да бъде с него, да го слуша и да изпълнява всяка негова дума. Когато беше близу до Делчев, или пък си мислеше за него, това желание се превръщаше в дълбоко радостно вълнение, в непрестанна сладка жажда на душата му. Той пак изостана, сякаш да пази гърба на Делчев, който го водеше в тая тиха бяла нощ и нека го води до другия край на света — Коле вървеше близу до него и неотстъпно по следите му в снега.

Преди по-малко от една година Коле беше нищо и никакъв човек, последният човек в Щип. Пияница. Посмешище и на децата. Последен сиромах, а държеше в ръцете си златен занаят. Добър обущар беше той, но людете започнаха да го избягват, не искаха да хващат работа с пияница. Рядко ще влезе някой в дюкяна му. Като му паднеше в ръката някой грош, Коле хлътваше в кръчмата и после излизаше пиян из чаршията, да се кара с людете, спираше се от дюкян на дюкян:

— Що бре! Не идвате при мене, а… да ви правя обуща! Не влизате вече в дюкяна ми… Кой ще ви направи по-хубави обуща бре! …

Людете му се смееха. Докато беше трезвен — гледаше все в земята, не смееше никого да погледне в очите; пиян — той или се караше по чаршията, или пък се повличаше към къщи и ту ще набие жена си без милост, ту пък ще плаче пред нея, ще се мърсуляви, ще се вайка:

— Сички ме мразят, сички ми се подиграват… Пръв майстор съм аз в занаята, а те…

Коле гледаше света накриво, но ушите му бяха все наострени — слухтеше той какво ли говорят другите за него, особено след някое ново напиване. Той беше горд, честолюбив човек и беше силен, но на ракията не можеше да устои. По едно време забеляза, че с някои люде из града ставаше нещо необикновено: шушукаха нещо, озъртаха се, гледаха някак с други очи и на него му се струваше, че тъкмо от него криеха нещо важно. Ден след ден, най-сетне долови народната тайна, научи се, че тъкмо даскалите я държат в ръцете си. И се почувствува като крастава коза, прогонена, изоставена от стадото.

Той отиде най-напред при Даме Груев, който по това време беше главен учител на щипските училища. Не смееше да погледне учителя в очите, но вече отдавна беше събирал смелост в сърцето си и заговори дори с някаква дързост в гласа, макар това да беше всъщност от свян и стеснение. Той каза:

— Не съм ли и аз човек! … Искам и аз да работя за народа и от нищо не се плаша. Приемете ме и мене в комитета, даскале.

Коле сега и очи не дигна към Груева, но не можа да задържи погледа си срещу погледа на главния учител. Звънкият глас на Груев цял го прониза:

— Тебе чашката ти е по-драга.

Коле понечи да отговори, но не можеше да изкаже така, отеднаж всичко, което се надигна и разбърка в душата му при тия презрителни думи на главния учител. Чашката — е добре де! Можеше ли да се събере в една чашка, в хиляди чашки това, което вреше сега и клокочеше в душата на Коле? Това ли беше най-важното, което можеше да се каже за него: ти — чашката. Той беше пияница, но това беше чернилото в него, не беше самият той. Не знаеше как да се изкаже обущарят, какви думи да намери и току махна с ръка, отмина.

Той не спеше по цели нощи и все Даме Груев беше пред очите му. По цели дни и нощи с него се разправяше обущарят, но не можеше да се доизкаже и мъката му нарастваше отвътре — ще пръсне сърцето му, не може да я задържи и сърцето му. Нахвърли се той още повече на чашката — къде другаде да върви, за какво друго да се улови и като че ли напук и на Груев, главния даскал, и на всички, на целия Щип. Тъкмо по това време в дюкянчето му влезе Гоце Делчев.

Като го видя Коле да влиза, много се смути, уплаши се. През тия дни той какво ли не бе изричал в ума си, пък и гласно против главния учител и против всички учители от огорчение и обиди. Сега той още нищо не беше пил и сърцето му се присвиваше, чезнеше от слабост и от някакво чувство за виновност пред целия свят. Учителят сега ще почне да го ругае, а главата на Коле ще се изпълни с някаква тъмнина, езикът му ще се схване. И повече от страх, от смущение обущарят пак дигна поглед към нечакания си гост. Очите на учителя се смееха, цялото му лице бе се отворило ведро и хубаво. Не, той не бе дошъл да се кара с Коле. И сам седна на столчето срещу обущарската масичка. После обущарят чу гласа му — плътен, топъл, а и думите му бяха хубави, ясни.

— Де да видим сега, Коле — рече Гоце, — какво ще излезе от нашия разговор.

Те бяха сами в дюкянчето. Обущарят набиваше клечки усърдно, ала се виждаше, че умът му не беше в клечките. Делчев продължи и в гласа му нямаше ни следа от упрек или присмех:

— Ти сам кажи: може ли човек да си държи езика, щом хвърли две-три чашки? А комитетските работи искат уста да имаш, език да немаш. Пиенето най-сетне си е твоя работа, но ти сам кажи: как ще ти се довери комитетът, щом се напиваш? Това ти е казал и Груев: чашата и комитетската работа не могат да вървят заедно. Човек требва да се откаже или от едното, или от другото. Ти сам виж кое ти е по-мило. Комитетът иска всички да са с него, целият народ.

От челото на Коле, изпод кирливия му фес капеха едри капки пот, стичаха се по слепите мУ очи, та се виждаше мокра и косата му. Ударите на обущарския чук ставаха по-редки и колебливи. Най-сетне той хвърли чука на масичката пред себе си, въздъхна издълбоко — задушаваше се. Не стигна силата му да погледне учителя, но каза с голяма сила:

— Не ми е мене по-мила чашата. Ще се откажа от нея аз още днеска!

— Добре, Коле.

Обущарят почувствува, че учителят му повярва — така прозвуча гласът на Делчев. Те вече и не продумаха за чашка и за пиене — Делчев обърна разговора на друга посока. Поотпусна се и Коле, макар да не беше и по нрав много приказлив.

Коле няма да забрави никога тая своя среща с Делчев. И колко щастлив беше за него тоя ден — поръчаха му същия ден два чифта нови обуща, а такова нещо се случваше само пред Божик или Великден. Вечерта, тъкмо по времето, когато Коле обикновено бързаше да затвори дюкяна си, за да хлътне по-скоро в близката кръчма, на вратата на дюкяна се изправи пак Делчев. „Хм — помисли си обущарят не без огорчение, — дошъл е да ме пази, да ме проверява.“ Гоце попита:

— Ще затваряш ли скоро?

— Да.

— Добре. Ще те почакам. Ще излезем да се поразходим заедно.

Той не се и опитваше да скрие защо бе дошъл. Огорчението в сърцето на обущаря изчезна, сладка гордост изпълни това недоверчиво, честолюбиво сърце — учителят го канеше да излязат заедно. Коле нямаше да отиде тая вечер в кръчмата, но нека, нека го пази учителят. Когато малко по-късно те тръгнаха заедно по улицата, обущарят не знаеше де да стъпи от радостно смущение. Не, той никога няма да забрави тоя ден.

Гоце започна да идва всеки ден в дюкянчето му. Като се разхождаха почти всяка вечер заедно, Коле заведе еднаж учителя у дома си. Колевица, жена му, излезе да ги посрещне вън, в малкото тремче. Тя не отговори на поздрава им, а се наведе, сграбчи с двете си ръце ръката на учителя и я целуна. Делчев усети целувката и, усети как го парнаха по ръката няколко сълзи. Той не се учуди толкова на постъпката на младата жена, колкото се учуди на обущаря, като знаеше колко е честолюбив и рязък особено сега, когато се бореше със себе си, с лошата си слабост: жената се изправи с лице, обляно в сълзи, и приличаше на разплакана икона — такова беше рано застарялото й лице, изпито, измъчено, с големи очи, и те плувнали в сълзи, а Коле отеднаж се извърна и цял се разтърси от внезапно избухнало в гърдите му ридание, което бързо, в миг потисна, заглуши. После Колевица ги въведе в предната стая и едва след това приветствува госта:

— Повели, учителю… Сам господ влиза в къщата ни…

Чудото бе станало — от близу два месеца Коле не беше се връщал в къщи пиян. Ден по ден, час по час бе броила младата жена с трепет и страх и с преголяма радост, а тя знаеше кой бе обърнал сърцето на мъжа й.

Скоро след това Гоце закле обущаря в името на народното дело. Коле се закле да даде и кръвта си, ако стане нужда, да пази светите тайни на Организацията, да се подчинява на началниците си, но всичко това за него беше събрано в едно име: Гоце Делчев…

Сега близу пред него се тъмнееше широката напета фигура на учителя, той виждаше как равномерно и здраво стъпваха в снега младите му нозе и вървеше подире му — не би се уморил, не би се поколебал никога не би се спрял ни до края на света. Гласът на Делчев го събуди като от сън:

— Чуваш ли? Требва да са некъде много далеко… Коле се ослуша. Далеко някъде в студената късна нощ виеха вълци. Едвам доловим се надигаше далечният вой, самотен и тъжен, но и пълен с животинска ярост. Коле каза:

— Те сега ходят на големи глутници. — Той веднага продължи и се чувствуваше как се усмихва в тъмнината: — Сега те… Малък Сечко… събират се на сватби.

Усмихна се някъде пред себе си и Делчев:

— Хм… Сватби, но… и гощавка си търсят.

Коле неволно попипа с премръзналата си ръка широкия пояс, с който бе пристегнал кръста си, и в него тежаха револвер и дълга кама. Но той като че ли се уплаши да не би Делчев да забележи движението му и бързо дръпна ръката си — от вълци ли ще се уплаши!

Двамата самотни пътници вървяха вече близу два часа. Наоколо не се виждаше нищо освен снежната покривка по земята, която чезнеше недалеко там в непрогледен мрак, надвесил се ниско от беззвездното небе, изправил се от всички страни като черна стена. Двамата пътници сякаш не знаеха откъде бяха тръгнали и накъде вървяха, но Делчев все следеше с крайчеца на окото си ниския бряг, който ту се чернееше, ту изчезваше в снега — виждаше се как се точи по цялата дължина на пътя. С двамата самотни пътници непрекъснато беше и вятърът, който бе останал след нощната буря, и ту ги изпреварваше далеко напред, ту ги пресрещаше упорит и зъл. Той отнесе някъде в тъмнините и вълчия вой.

Пътниците неусетно навлязоха в някаква рядка гора. Наоколо стана по-тъмно. Стесни се кръгът на белеещия се сняг, тук-там в снежния зрак призрачно се тъмнееха дебели, голи дънери, а нощната тъмнина се сключи още по-ниско над главите им. Делчев забави стъпки, та обущарят вървеше току зад него. Не се виждаше сега никакъв път — движеха се те между дървесата по някакво смътно чувство за път и посока. И Гоце едващо не се спъна в някакъв човек с ямурлук, легнал там, притиснал се до един дънер.

— Гледай ти… — промълви Делчев. Легналият нито се помръдна. Делчев леко го побутна с крак. Той изеднаж скочи ведно с ямурлука си и се изправи пред двамата пътници едър мъж, качулката на ямурлука му подпираше нощното чернило над главите им. Той продума бързо-бързо:

— Ей сега поседнах тука, до дървото…

— Ха… поседнал си — чу се гласът на Делчев тих и строг. — Кой те знае кога си седнал и кога си заспал. Не знаеш ли… на такова време… Може да не се събудиш никога. Кой си ти, какъв човек си…

— Чакам — отвърна непознатият, после се поколеба за един миг и току изрече бавно, отчетливо, заучено: — Баба Бояна е болна.

— Яла е много боб — отвърна Делчев.

Това беше уговорена парола. Непознатият беше селянин от близкото село, изпратен беше от селския комитет да посрещне двамата нощни пътници и да ги въведе в селото.

— Е, добре… каза му Делчев. — Добре си запомнил. Но като тръгваш друг път на такава работа, нема да заспиваш. Можехме да се разминем. Ами и вълци може да те изедат бре!

— Аха… Чух ги как вият — отговори простодушно селянинът.

Те тръгнаха и тримата през гората. Влязоха неусетно в селото тъкмо преди да се раздени.

През тия няколко дни и нощи Коле беше в един постоянен, но тих, сдържан възторг, който гореше само в погледа му. Коле беше непрекъснато с Делчев, те се хранеха от една паница, спяха гръб до гръб по тъмните селски пондила25. Пътуваха нощем от село на село, в тъмните беззвездни зимни нощи, гонени от злия вятър, но вече не оставаха сами — придружаваха ги винаги по един или двама селяни и обущарят чувствуваше, че някъде наблизу има и други люде, мъже, жени, деца, все прости селски люде, които сякаш следяха всяка тяхна стъпка по заледените пътища, посрещаха ги край пламтящите огнища по задимените селски къщи, хранеха ги с топла чорбица и черен хляб, постилаха им вълнени черги за почивка и сън. Гоце Делчев събираше около себе си селяците, питаше ги за едно и друго, говореше им за техните собствени тегла и грижи, за общата народна надежда, а те се притискаха около него и с такива очи го гледаха, че Коле чувствуваше как люта ревност гризеше сърцето му. Все му идеше да се скара на тия груби люде, но Делчев, види се, бе доловил сърдитите му погледи и еднаж му каза:

— Добра, човешка дума те не са чували. Ти ще видиш какви ще станат след година или две… Те са нашата сила, Коле, селяците.

Всяка нощ тръгваха с тях по един или двама селяци, водеха ги в тъмнината по непознатите пътища, пазеха ги от лоши срещи и ги предаваха в следващото село в също тъй здрави, верни ръце. Двамата пътници не изостанаха никъде по дългия и опасен път, не останаха без залък хляб, без покрив. Делчев беше много радостен:

— Каналът, Коле, работи чудесно.

Пътниците преминаха незабелязано границата с българското княжество пак през една тъмна, мразовита нощ. Придружаваха ги двама селяни от крайграничните села, заведоха ги до първото село на българската територия и още същата нощ се върнаха в Турско. Два дни по-късно Делчев и Коле влязоха в София.

Двамата далечни пътници се настаниха в хотел „Батенберг“, дето Гоце Делчев и преди това бе отсядал много пъти. Тук също ги посрещнаха свои люде, дадоха им да се преоблекат в градски зимни дрехи. Делчев каза на другаря си:

— Тук ще нощуваме, тук ще се храним. Ти сега върви, разхождай се по София, пък аз ще видя какво ще свърша тия дни…

Не беше минал ни един час, откакто бе пристигнал в София, когато се запъти Делчев с бързи стъпки по улица „Витошка“ накъм казармата, която се намираше на горния край на същата улица. Той се спря пред широкия й вход и каза на часовоя — голобрадо, червендалесто войниче с уши и нос, посинели от студ:

— Вътре ли е подпоручик Глаушев?

Часовоят се изпъна, попритисна пушката към себе си и рече късо:

— Не знам.

Делчев присви вежди с досада:

— Виж, попитай другарите си. Гърся подпоручика по работа.

Откъм караулното помещение до вратата на казармата се дочуваха гласове. Часовоят се поизвърна нататък и викна:

— Хей бе, Йото… Излез бе!

От малката сграда излезе един подофицер и веднага след него — друго едно младо войниче. Часовоят се посепна, изглежда, не очакваше подофицера, изви бърз, смутен поглед към другия войник, но нищо не се реши да каже. Спря се там нерешително и другият войник. Подофицерът се загледа с внимателен поглед в непознатия гражданин пред вратата на казармата, пристъпи по-близу:

— Кого търсите?

— Подпоручик Стоян Глаушев — отговори Делчев.

— Не знам дали е свободен по това време — каза подофицерът. Той се извърна към войника зад себе си. — Я върви да видиш бе… — И после пак към Делчев: — За кого да каже… кой търси подпоручика?

— Делчев. Така му кажете: Делчев. Подофицерът изеднаж втренчи в него поглед, после бързо се обърна към войника зад себе си:

— Бягай веднага!

И току пристъпи още по-близу към Делчева, очите му блестяха от изненада и любопитство.

— Вие Гоце Делчев ли сте? От Македония?

— Да — кимна Делчев. Подофицерът протегна ръка.

— Да се запознаем. Георги Иванов се казвам, от Котленско съм аз. Временно съм тук, по служба.

Той беше спретнат войник в иначе доста похабен шинел, почти дребен на ръст, с тясно, много бледо лице и тънки, провиснали мустаки, погледът на светлите му очи беше съсредоточен и някак умислен. Виждаше се, че беше развълнуван от тая неочаквана среща, но се владееше. Изкашля се тихо, стеснително, ала попита със спокоен глас:

— Ще може ли да поприказваме с вас? Ако сте свободен… после…

Делчев го гледаше с жив, любопитен поглед, постоянната усмивка по въздебелите му устни се очерта по-ясно.

— Ами да, защо не — отговори той бързо. — Елате, докато дойде подпоручикът.

Те тръгнаха да се разхождат с бавни стъпки край оградата на казармата. Подофицерът Георги Иванов не се реши да заприказва веднага или пък търсеше по-подходящи думи, но изеднаж рече:

— Искам, и аз искам да работя за Македония. Гоце се спря, обърна се към него с приподигнати ръце, сякаш да го прегърне:

— Но… брате мой… Да, да… Щом искаш. Македония има нужда от братска помощ.

Подофицерът също се спря и продължи, загледан някъде встрани, с опнато и още по-бледо лице, а то беше от вълнение, което не искаше да издаде:

— Чувал съм за вас… зная ви по име. Ето случи се да ви срещна. За това нещо мисля всеки ден: да ида в Турско, да помагам там на брата роб… Както някога нашите народни хора. Все това ми е в ума. Мислех да поговоря с подпоручик Глаушев, той нали е македонец и се бърка в тия работи, но ето срещнах вас…

Делчев го остави да се изкаже свободно и не сваляше очи от него. Георги Иванов не беше много сладкодумен, но много по-ясно говореше вълнението, което се четеше по лицето му, трептеше в гласа му. Докато се ослушваше във всяка негова дума, Делчев си мислеше: „Рано или късно нам ще ни се наложи да създадем наша бойна сила… Ето човек, който…“ Той каза гласно и повтори:

— Македония има нужда от всека братска помощ и ще ви бъде много благодарна, но… — поспря се Делчев, а подофицерът се обърна към него с видима тревога в погледа. Гоце продължи и гледаше събеседника си право в очите: — Но вие там требва да станете член на Вътрешната организация, да приемете нейните закони. Така е с всички, които искат да работят за Македония там, вътре.

— Ами, разбира се… — започна Георги Иванов, но прекъсна мисълта си и добави, сочейки с глава: — Ето подпоручика, иде.

Делчев каза:

— Аз съм в хотел „Батенберг“, стая номер девет. Елате, елате тия дни да се видим, да си поговорим.

Подофицерът кимна:

— Ще ви потърся тия дни. — Той изеднаж притисна малка, жилеста ръка на гърдите си и продължи неочаквано живо, а в очите му заблестя влага: — Аз, господин Делчев, от сърце…

Делчев сграбчи с две ръце ръката му, стисна я силно, после я притисна на гърдите си:

— Вервам, братко, вервам…

Той усещаше в ръцете си ръката на Георги Иванов студена, леко потреперваща, виждаше влагата в очите му и притисна още по-силно тая ръка на гърдите си. До тях се изправи подпоручик Стоян Глаушев — вече възмъжал и още по-едър в дългия си шинел; изпод накривената му фуражка се подаваше златисторус перчем, сините му очи блестяха живо, гласът му прозвуча силен и бодър:

— Здравей, Делчев! Ти пак си прелетял, посред зима.

Подофицерът Георги Иванов се отдръпна почтително, после се обърна и се отправи към караулното помещение до казармената врата. Подпоручик Глаушев го проследи с бърз поглед и отново се обърна към Делчев:

— Отличен подофицер. Милее много за Македония. Ако прескочим границата и тая пролет, ще го взема със себе си.

Делчев се загледа в младото му румено лице и не отговори веднага. Сетне продума и в гласа му потрепна тъга:

— Вие пак ли се готвите да прескачате границата? Това не е нужно. Ако искате да ни помогнете, дайте ни пушки. Или елате вътре с нас. Ела вътре, стани учител като мене или поведи чета. Но там, братко, там. Отвън всичко изглежда по-иначе.

Подпоручикът подръпна единия си мустак, после другия и каза:

— Не е за пръв път… тия приказки. Слушай, брате Гоце — продължи той припряно: — Не можете вие сами. Войската ще освободи Македония, българската войска. Да, ние пак се готвим да прескочим границата.

— Ще подпалите чергата ни и пак ще се приберете тук — сви вежди Делчев, тръсна глава: — И пак ще бъде по некаква команда, която не иска и да ни знае нас вътре, Глаушев, ние не искаме да бъдем играчка в тия или ония ръце.

— Кой ви пита…

Делчев побутна с рязко движение каскета си назад:

— Ние сме там и по-добре знаем болките на Македония, нейните нужди. Нужни са хора, които да служат само на нея. Или дайте ни поне оръжие. Затова съм дошъл аз тук посред зима. И требва да ни разберете добре всички вие, които наистина искате да помогнете на Македония.

— Как да не искаме! — изпъна гърди младият офицер. — Аз мога да задигна целия оръжеен склад оттук — посочи той с глава казармата и продължи: — За една нощ ще го дигна с такива като Георги Иванов, щом е за Македония. Да вървим в града, искаш ли…

Те тръгнаха заедно към града и подпоручикът пак започна:

— Добре е да се видиш ти с генерала… новия председател на Върховния комитет. Той не е като Трайко Китанчев… мекушав и… Генерал Николаев направо с княза говори. Той…

Делчев отеднаж се спря, стисна подпоручика за лакътя, втренчи очи в очите му:

— Ето, виждаш ли, Глаушев! Ти това знаеш: генерала, княза. На тях си се клел да служиш. А Македония иска на нея да служим, само на нея.

— То е все едно…

— Не е все едно — прекъсна го Делчев. — Княз Фердинанд си има свои сметки и планове. Не виждате ли: той влиза в пазарлъци със султана, със сръбския крал…

— Това е политика,..

— Не, въпросът за Македония не е само политически. С Македония не могат да стават никакви пазарлъци. И още по-малко, без да питат нея самата…

Двамата млади мъже отново тръгнаха надолу по улица „Витошка“. Пресрещна ги силен, мразовит вятър.

Два дни по-късно Делчев влезе в кабинета на генерал Данаил Николаев, председател на Върховния македонски комитет. Генералът го посрещна прав, на две стъпки от вратата. Той беше плещест мъж с военна стойка, широка брада лежеше на гърдите му: поради рано оголелия му череп генералът изглеждаше по-възрастен, но и по брадата му проблясваха вече сребристи косми. Блестяха златни и генералски еполети на широките му рамена. Той гледаше младия си гост сърдито, нетърпеливо, по лицето му, по широкото му голо чело се бе разляла гъста руменина. Делчев сякаш и не се изненада, че виждаше генерала толкова близу до вратата. Той свали каскета си, пристъпи и затвори вратата, без да се обърне. Така Делчев се изправи съвсем близу до генерала и той се видя принуден да отстъпи една крачка. Двамата мъже се гледаха мълчаливо един дълъг миг. Макар в доста износено гражданско облекло, в дълго зимно палто, Делчев стоеше насреща също тъй напет, личеше стройната му фигура, широките му гърди, големите му тъмни очи блестяха силно, откритото мургаво лице беше строго и едва-едва побледняло.

— Искали сте… — продума генерал Николаев със загаснал, хриплив глас, но после бързо, сърдито се изкашля и продължи с рязък тон: — Искали сте да ме видите…

Делчев не отговори веднага, не се промени никак и изразът на лицето му.

Генералът беше видимо недоволен от тая среща; той и преди това бе се опитал да я отклони, но не бе устоял на любопитството си да види това даскалче „от вътре“, чието име се чуваше все по-често напоследък. Преди известно време генералът бе имал среща с друг един подобен даскал „от вътре“ — с Даме Груев. Той и в тоя миг си спомни с яд за тая среща — Груев се бе опитал да се подиграе с неговите „върховисти“.

— Да седнем, ако обичате, господин генерал — каза Делчев със спокоен глас.

Я виж ти! Генералът се видя за втори път принуден да отстъпи. Той посочи стол на госта и сам отиде зад писалището си, но остана прав. Делчев седна и почака една минута, гледайки генерала в очите, но тоя път генерал Николаев не искаше да отстъпи, не искаше да седне. Делчев преметна крак върху крак, намести се по-удобно на стола и сякаш искаше да каже: „Ваша воля, господин генерал.“ И започна направо, а младите му очи блестяха и не изпущаха ни едно движение, ни един поглед на сърдития генерал:

— С Трайко Китанчев бехме установили, че македонските дружества в България ще бъдат в помощ на Вътрешната македонска…

— Трайко Китанчев е вече покойник — прекъсна го генералът и нова, още по-гъста руменина пропълзя от врата му нагоре, разля се по цялото му лице.

Делчев веднага продължи със същия равен, спокоен глас:

— Китанчев беше първият председател на Върховния комитет и ако щете, негов създател. С него установихме, също и с други първи хора на комитета, че македонските дружества, които ръководи Върховният комитет, ще бъдат в помощ на Вътрешната организация и никаква друга роля нема да играят в македонското дело. Сега дочувам, че Върховният комитет иска да си присвои друга роля.

— Е… — надебели глас генерал Николаев. — Кажете да видим каква е най-напред тая ваша вътрешна организация и каква е според вас тая… тая роля.

Делчев нито се помръдна.

— Но седнете, господин генерал — рече той. — Да поговорим по-спокойно.

Генералът седна; за трети път отстъпи той, но иначе и не можеше да постъпи. Гоце Делчев продължи:

— Вътрешната македоно-одринска революционна организация е организация на тамошния народ, на народа в Македония и Одринско. Освобождението на тия области е и требва да бъде дело преди всичко на тамошния народ. Дочувам, че Върховният комитет иска да си присвои правото на ръководител на македонските работи. Това ние нема да позволим. Не е и справедливо, господин генерал. Ако вие тук искате да ни помогнете като наши братя, ние ще приемем с благодарност всека ваша помощ: нужно ни е оръжие, нужни ни са пари, нужна ни е литература, нужни ни са и хора, които биха дошли там. Но никакво вмешателство отвън нема да позволим, даже и когато се прави с най-добри намерения. Македония сама ще реди своите работи, своята съдба.

— Свършихте ли? — попита генерал Николаев.

— Ако не искате да слушате повече, тогава… свърших — отвърна Делчев, сключил строго тъмните си вежди. И продължи: — Дойдох при вас да се разберем, да премахнем всички недоразумения, а не за да се карам с вас. Аз мога и да си отида, господин генерал Николаев. Само, мисля си, от нашите разправии и недоразумения Македония нема да има полза.

— Добре де — сложи длани генералът върху писалището си. — Аз ви изслушах, разбрах. Сега вие ще ме изслушате. Вътрешна организация, а? Вие, значи, ще организирате тамошния народ за борба, за въстание и… такова… народът там самичък ще се освободи… Глупости говорите, млади човече! Един народ от роби…

— Те не са вече роби, генерал Николаев.

— Голи, боси и гладни роби на бейовете, нали зная. Освобождението на това робско население е наша работа… на… на Върховния комитет, а това население ще слуша само и ще помага, доколкото може да помага. Един ден аз ще вляза в Македония с десетина полка българска войска, тогава и населението там може да въстане. То само нищо не може да свърши. Вие си въобразявате… Македония е част, неделима част от България и нейното освобождение е наша грижа.

— Не, господин генерал. Освобождението на Македония е само нейна грижа.

— Вие там не сте ли българи бе! — приподигна се генералът.

— Българи сме, но това е друго нещо. Македония си има вече свой път…

— Не, не! — удари с ръка генералът по писалището си. — Вас ние няма да ви слушаме! Ако някой там вътре иска да работи за освобождението на Македония, ще може да работи само под наша команда. Ние тук ще направляваме и борбата вътре и като дойде време, ще дигнем цялото население в Македония и Одринско. Политиката на България…

— А политиката на Гърция и на Сърбия, господин генерал?

— Това е наша работа — политиката. Какво разбирате вие там, разни…

— Даскалчета…

— Точно тъй — даскалчета.

Делчев стана. Стана и генерал Николаев. Делчев пристъпи, сложи ръка на писалището:

— Вие не познавате истинското положение в Македония и Одринско. Спомняте ли си авантюрата с четите от миналото лето? Това беше престъпление спрямо поробена Македония, господин генерал Николаев. Ние от вас тук очакваме само братска помощ, но Македония сама ще решава своята съдба. Иначе вие само ще ни пакостите. Вътрешната революционна организация е дело на поробеното македонско население и всеки от нас се подчинява на нейната воля. Ние не признаваме никаква друга воля и команда.

— Ние пък, млади момко — поприведе се към него над писалището си генералът, — ние пък ще ви превием врата, ако стане нужда.

— Жалко… — стисна устни Делчев. Той се отдръпна стъпка назад и продължи: — Вие… А народът български никога нема да тръгне да ни превива врата. Вие… кои сте вие всъщност? Офицерите, правителството, князът? Или вие лично… Бъдете сигурен, че нема да успеете да ни превиете врата. За това, което вършите тук във връзка с Македония, за това ще ви държи сметка и тукашният народ. Да, господин председателю на Върховния комитет! — Делчев мина през стаята, сложи ръка на бравата на вратата и пак се обърна към генерала: — Аз разбрах всяка ваша дума; помъчете се и вие да ме разберете добре. Сбогом.

Делчев излезе и дръпна вратата след себе си.

Последният ден, който прекара Делчев в София, беше най-тежък. Може би защото през тия дни в сърцето му се бе набрала много мъка и гняв, но още повече за това, че нищо не беше успял да свърши докрай. В София той срещна голямо въодушевение, голяма обич към Македония, към брата роб, но това беше от страна на люде, местни българи или македонски преселници, които можеха да помогнат само със своето братско съчувствие или със своята готовност да сложат дори и главите си. Това засега не беше толкова нужно на поробените отвъд границата на България; засега бяха много повече нужни пари и оръжие. А тия, които можеха да помогнат тъкмо с най-нужното, особено людете около ръководството на Върховния комитет, искаха срещу тая помощ твърде скъпа цена — независимостта на македонското освободително движение вътре в поробената страна. Мнозина бяха и тия, до чиито сърца и никак не достигаше викът за помощ, който се надигаше отвъд границата. Мъка и гняв тежаха в сърцето на Делчев. О, да — набрала се бе и много радост в това сърце. Но ето, нищо не беше свършено докрай, а бе дошло време за обратен път. И тая сутрин Делчев се събуди още по тъмно. Събудиха го грижовните му мисли, но също и студът в хотелската стая. През ламаринената печка, която стоеше невидима в един от ъглите на стаята, сега подовирваше леденият нощен вятър. Делчев неволно се поприсви под тънката завивка. Край отсрещната стена беше леглото на Коле, който още спеше — Гоце дочу равномерното му дишане. Откъм улицата още не се чуваше никакъв шум. Делчев се опита да заспи отново, ала сънят вече не идваше. По едно време се чу тропот на файтон, който мина край самия хотел. Делчев отхвърли покривката и скочи от леглото. При здрача, който идеше от прозорците на стаята, той забеляза, че Коле се изправи в леглото си. Верният човек — готов беше едва ли не и в съня си да се притече, да изпълни всяка заповед на Гоце.

— Ти не бързай, Коле — чу се в тъмнината гласът на Делчев, ласкав и успокоителен. — Полежи. Да се топлиш под йоргана. Ти нема защо да бързаш. Аз пък ще потичам и днес, а утре… Утре си тръгваме назад за Щип.

— Е добре, учителю, добре… — Ти се радваш, а?

— Ами, да — усети се и в тъмното как се усмихна обущарят. После бързо додаде: — Но както кажеш ти, учителю. Ако е нужно да останем още в София, колкото искаш.

— Не, Коле — въздъхна Делчев. — Утре си отиваме. Ще има да ни дуят ветрищата по Осогово…

— Е, ако… Към дома по-бързо се върви.

Малко по-късно Делчев влезе в малкото кафене до самия хотел, изпи един чай и почака да се раздени добре. Щом започнаха да се отварят магазините по улицата вън, той дигна яката на горната си дреха, понатисна каскета над очите си и излезе от кафенето. Ранното февруарско утро беше мразовито и мъгливо. Вече многобройни минувачи бързаха нагоре-надолу, тропотеха и се плъзгаха по затъпкания мръсен сняг. Делчев излезе на „Мария Луиза“ и се запъти към площад „Света Неделя“. Той влезе в един оръжеен магазин и се насочи направо към дъното му, където се виждаше малка стаичка, осветлена и сега с газена ламба.

Магазинът беше още празен и двамата слуги изгледаха мълчаливо ранния посетител, но те вече го познаваха — през последните няколко дни той бе идвал три или четири пъти при собствениците на магазина братя Анови. Сега в стаичката беше само по-младият от братята, който се ровеше в някакви тефтери. Той не се изненада от ранното посещение на Делчев и побърза да му поднесе стол близу до малката ламаринена печка, която бумтеше, току-що запалена:

— Заповядайте, господин Делчев, седнете. Е сега ще се затопли тук… Времето и днес… Седнете, седнете.

Делчев отметна яката на горната си дреха и седна.

— Идвам за последен път — започна той веднага. — Вчера наши тукашни македонци ми предадоха петдесет и два наполеона… събрали ги помежду си за… „делото“, както се казва сега. От Македония донесох сто и деведесет лири. Виждате: аз всичко на открито. Ами вие, братя Анови, също сте от Македония и после аз не съм никакъв търговец, не купувам за печалба… Кажете ми сега последната си дума, кажете ми колко пушки и патрони с тех, разбира се, ще ми дадете за тия пари.

Под тъмните, леко завити нагоре мустачки на търговеца потрепна усмивка и Делчев веднага я забеляза. Търговецът не бързаше да отговори. Той извади изпод масата пред себе си една нова кама с ножница и я поДаде на Делчев. Камата беше добре направена, със здрава ръчка и неголямо стоманено острие. Делчев попита:

— Колко струва?

— Сега започнахме да ги правим. Отлично оръжие. Знаете ли: купете за тия пари ками. Ще въоръжите повече хора. Иначе, колко пушки ще вземете… Сега, на първо време, и камите ще могат да вършат работа.

Делчев гледаше мрачно пред себе си. Той сложи камата на масата и каза:

— Вие, Анов, по търговски ме учите. Но аз не съм дошъл ум да купувам, нито пък да прося милост за Македония. Кажете ми колко струват тия ками.

— По шест лева парчето.

— Направете засега сто. Ще дойдат хора да ги вземат. Тогава ще ги платят, когато ги вземат. Но за тия пари, които имам сега, искам да ми дадете кримки и по сто патрона за всяка една. Кажете последна дума: колко пушки ще дадете?

Търговецът взе молив и надраска нещо набързо по картона, с който беше покрита масата му. После дигна очи към Делчева:

— Вчера с моя брат ви казахме последната си дума. Но аз на своя глава ще отстъпя още по един лев на пушка. Най-сетне… за Македония… Друго нищо не мога да направя. Никому нема да ги дадем толкова евтино, с такава отстъпка.

— Вие сте вЗели тези пушки на нищожна цена сега, като се сменя оръжието на войската. Търсите голема печалба. Искам аз от печалбата си да отстъпите.

— Господин Делчев — помръдна с мустачките си търговецът. — Отстъпихме каквото можехме да отстъпим. И аз ето, на своя глава. Не можем повече. Не се прави търговия без печалби, господин Делчев. Без печалби нема да има ни търговия, ни търговец ще остане. Тогава и вие нема откъде да купувате пушки или каквото и да е.

Делчев го гледаше мълчаливо, без да мигне, в очите му се набра сянка на тъга и презрение. Той бръкна в пазвата си, извади не много голяма, но тежка кесия, тупна я на масата; чу се тъп, металически звук. Сложи там и снопче банкноти, после рече с равен глас:

— Пребройте ги. — Анов развърза кесията, изсипа на масата купчина златни монети и ловко, грижливо ги преброи два пъти, Преброи два пъти и книжните пари. Сетне каза:

— Точно.

— Кога ще бъдат готови пушките? — попита Делчев.

— Още тия дни. Докато ги опаковаме.

— Ще ги опаковате добре, нали… Надалеко ще пътуват. На по-малки пакети. Патроните — в по-малки сандъчета. Да бъде сгодно за всекакъв случай. Не само поради турците. И българските граничари ни дебнат. Такава е сега политиката горе, та и българските граничари пазят султана. — Делчев стана и додаде: — След неколко дни ще дойдат наши хора да ги вземат. Не забравяйте и камите.

На улицата, в студения, мъглив въздух, Гоце Делчев въздъхна издълбоко, с облекчение и тихо промърмори:

— Търговци… По дяволите! …

Той се отправи към кафене „Македония“, на площада срещу градската баня. Предстоеха му още редица срещи през тоя последен ден в София и все с тая постоянна грижа за оръжие, за пари, за книги и вестници, за живи люде, които са готови от сърце да, помогнат на поробения народ отвъд границата. Голямото софийско кафене беше сборище тъкмо на такива люде, които се увличаха в тогавашните обществени борби, игри и спекулации, вълнуваха се искрено или пък само шумяха около съдбата на брата роб, на такива също, които идваха тук да си поприказват, да погледат, да послушат. Кафенето беше пълно и по тия още ранни часове. Делчев влезе през широката, двукрила врата и веднага го удари топъл, тежък въздух, шумната врява по цялото кафене, плющенето на карти по масите, тракането на зарове и пулове по шарените дървени табли за игра. Той се намръщи от спарения, вонещ въздух, от разбърканата врява и шум. Още щом се показа на вратата, замахаха му от разни страни, някои се понадигнаха, завикаха го по име:

— Делчев… Гоце… Тук ела, тук…

Мнозина искаха да го привлекат на масата си — познаваха го, дошъл бе от Македония, искаха да го разпитат, да го послушат и още повече те сами да се изкажат, да му поговорят. Делчев кимна тук и там, а в същото време търсеше с поглед ония, с които бе уговорил или очакваше да се срещне тук. Внезапно край него се изправи подофицерът Георги Иванов.

— Господин Делчев…

— О, бай Георги… — усмихна му се радостно Делчев.

— Елате, ако обичате, на нашата маса за малко. Подофицерът го поведе към една близка маса. Там седеше друг един подофицер, който веднага се изправи, щом се приближи Делчев. Той беше среден на ръст, мускулест, с кръгла глава, тъмноок; фуражката му беше нехайно побутната назад. Георги Иванов рече:

— Запознайте се с моя другар. — И докато другарят му подаваше ръка, Иванов каза и името му: — Черньо Пеев. — Седнаха и тримата, Иванов продължи: — И той като мене… не е македонец, но обича Македония.

— Откъде сте вие… — загледа се Делчев в другия подофицер с радостно любопитство и повлече ръка по масата към него, негли да го докосне.

— От Дерманци, Луковитско — отговори Черньо Пеев сдържано, свенливо.

Делчев не сваляше очи от него и каза:

— Щом вашето желание да помогнете иде от една искрена любов към Македония, вие наистина можете да й помогнете.

Георги Иванов тихо се поизкашля, приведе се над масата и започна със сподавен глас:

— То на думи всеки може да каже… Ето ние рекохме на дело да направим нещо. — Той се позапъна, изглежда, не знаеше как да продължи встъпителното си слово, и току отряза: — Ние ще ви набавим дванайсет пушки от новите и два сандъка с патрони.

— Това значи помощ — рече Гоце и премести поглед от единия върху другия подофицер, после пак върху първия. И попита: — Откъде, как…

Георги Иванов дигна към него светлите си очи и сякаш очакваше възражение, та каза някак строго:

— От склада. Нашия склад… в казармата. От народа за народа, господин Делчев.

— Да, бай Георги — кимна Делчев. — „От народа за народа.“ Но нема ли некаква опасност за вас…

— Не. И ротният знае, нашият ротен. Поручик Петков. Здрав българин. Всичко е наредено добре.

— Какво най-сетне — попридръпна се Черньо Пеев. — Не сме ги взели да ги изедем, да ги изпием! Ако ни открият — здраве.

— Сега — продължи Георги Иванов — кажете как да ви ги предадем, къде да ги предадем.

Делчев се поозърна и махна някому с ръка. Изеднаж, като че ли на един скок, до масата се изправи млад, пъргав мъж с живи, неспокойни очи. Облечен беше в груби, шаячни дрехи не по негова мярка, сетрето му беше разгърнато и се виждаше платнената му риза, закопчана с бяло, стъклено копче, на главата си бе натиснал плитко, шопско калпаче. Делчев хвърли към него бърз поглед:

— Седни, Попе.

Младият мъж приседна на самия крайчец на стола и като че ли всеки миг беше готов пак да скочи, като на пружина. Делчев продължи:

— Мой другар… Михаил Апостолов…

— Попето, Попето… — живо каза Михаил Апостолов и протегна бързо, отсечено ръка към двамата подофицери.

Делчев се усмихна:

— Да не повервате… Такъв подвижен, пък й шоп оттук, от Софийско. И той е бил военен… кавалерист, пък и стражар е бил.

— Дааа — проточи глас престорено Апостолов. — Бехме на власт заедно със Стамболов.

Делчев го улови за лакътя, сякаш да го задържи.

— Ето, Попе, двама наши другари… ще ни дадат некои работи, нужни за вътре. Ти ще ги прибереш, ще им намериш место.

— Добре, добре — закима бързо Попето, като шареше с очи по двамата подофицери.

— Спазарих се и с Анови — продължи Делчев. — Отстъпиха още по едно… левче. Намини днес-утре в магазина им. Те ще приготвят каквото сме уговорили. Честни търговци са те, стига кярът им да е сигурен.

— Добре, господин Гоце — отвърна все тъй бързо, живо Попето.

Някъде към горния край на кафенето се надигнаха викове и продрани крясъци; на пода изтрака съборен стол, после още един; зачу се тропот и блъсканица, наскачаха люде от всички страни, завикаха от всички краища на кафенето:

— Ха бре! Дръж го бре! Удри!… — Някой каза наблизу: — Народници и радослависти… Бият се.

Делчев гледаше нататък, присвил презрително устни, двамата подофицери седяха неподвижни, с мрачни лица. Михаил Попето каза:

— Ех, да ми е сега бичът! Бият се за кожуха н бедния народ. Добре ги оправяше них Стамболов, ама го пречукаха.

Другите трима мъже на масата мълчаха. Някого изведоха от кафенето с разкървавена глава. Обикновената врява и шум отново се възцари по цялото ка фене.

Към масата на Делчев се приближи млад, спретнато облечен човек с кожена яка на зимното си палто с присплеснат от двете страни астраганен калпак. Той се спря на две стъпки и рече тихо:

— Господин Делчев… Може ли за една минутка.. Делчев стана и пристъпи към него.

— Моля…

— Ще можете ли — продължи още по-тихо младия човек — да се отбиете тия дни у Кардашеви? Другарката Кардашева иска да ви види по някаква работа.

— Може ли още днес?

— Ами да. У тях може винаги. Сбогом, господин Делчев.

Едващо бе седнал Делчев отново на мястото си, към масата му се приближиха други двама мъже. Подофицерите Георги Иванов и Черньо Пеев станаха да си вървят; с тях тръгна и Михаил Попето. На Делчевата маса насядаха други люде, по-късно се приближиха и други някои, насядаха или стояха прави там. Поведе се разговор. Щом се зачуеше гласът на Делчев — всички млъкваха, а после пак избухваше общият разговор още по-многоречив и по-шумен.

Беше още далеко до пладне, когато Гоце Делчев излезе от шумното кафене и се отправи към югоизточната част на града. Излезе на улица „Цар Крум“ и се спря пред дом №12. Той мина през неголям двор и почука на вратата на стара, ниска къща, останала още от турско време. Вратата се отвори и се изправи там висока, стройна девойка с големи, черни очи, с гъсти, къдрави, също тъй черни коси, дигнати на буфанто. Черни бяха и веждите й, извити като сърпове, а кожата на лицето й беше бяла и чиста, по страните й цъфтеше бледа естествена руменина, въздебелите й устни бяха яркоалени и леко изпръхнали. Тя не каза нищо, като видя младия мъж пред вратата, само очите й заблестяха още по-силно. Делчев не беше я виждал друг път и рече стеснен от тая неочаквана среща:

— Търся Кардашеви…

Откъм вътрешността на къщата се чу бодър, приветлив женски глас:

— Тук сме, тук сме, господин Делчев… Заповядайте. — По тъмния тесен ходник се зачуха стъпки и до чернооката девойка се изправи радостно усмихната някогашната преспанска учителка Иванка Руменова. Тя поприглади с привично движение още по-гъсто побелелите си коси и продължи: — Видях ви от кухнята… Влизайте… Ами това е дъщеря ми Олга, вие не сте я виждали… — Тя поведе госта по тесния ходник: — Чухме, че сте тук, чакахме ви, най-сетне пратихме да ви дирят. Не се сещате за добрите си приятели…

Делчев чуваше зад себе си шума от стъпките на младата девойка и отговори разсеяно, събличайки горната си дреха пред закачалката в дъното на ходника:

— Мислех днес да дойда…

Влязоха в неголяма стая с нисък, отдавна небоЯдисван таван. Делчев забеляза, че стъпките на девойката заглъхнаха зад вратата на стаята, която Руменова се обърна да затвори. Край една широка маса насреща, цялата отрупана с книги и вестници, стоеше Кардашев — висок и слаб, леко приведен мъж с рядка, почти бяла брада и рошави, също тъй гъсто прошарени коси. Той пристъпи и мълчаливо подаде дългата си тясна ръка. Отново се чу гласът на Руменова:

— Ето го най-сетне… Днес мислил да дойде…

— Седнете, Делчев — продума с тих, меланхоличен глас Кардашев и сам седна на мястото си зад масата.

Делчев седна насреща и рече:

— Да, днес мислех… За да взема книгите. Казаха ли ви? Писах да набавите от „Биографията на Левски“. Утре си заминавам — додаде той бързо.

— Виждаш ли го, Кардашев? — обърна се Руменова към мъжа си. — Едва последния ден се е сетил за нас, и то заради книгите! — После тя се обърна към Делчев: — Затова пък днес ще обядваме заедно каквото дал господ, а ще дойдете и довечера. Ще се съберат и други наши другари, всички искат да ви видят.

Делчев отговори:

— Не, не. Ще остана само няколко минути. Бързам много. Имам още срещи и… Но, добре: довечера пак ще дойда.

Чу се отново меланхоличният глас на Кардашев:

— Набавихме ви двайсет екземпляра от „Биографията“. Написана е доста патриотарски, но ще върши работа там, по вас. Какво става в Македония?

— Все същото — рече Делчев след късо мълчание, загледан пред себе си. И продължи: — В мъки живее народът. Но се учи вече да се бори. Надига рамена, мъчи се да се изправи… И ще се изправи…

Руменова излезе за малко и пак се върна. Седна при двамата мъже и попита:

— Дали сте ходили към Преспа, господин Делчев?

— Не още…

— Опитахме се и ние да помогнем на Македония — каза свенливо тя. — Скромно… Събрахме от другари към триста лева. Бедни са нашите хора…

Кардашев започна да бърка в едно от чекмеджетата на масата си, извади оттам шепа книжни и сребърни пари и ги сложи пред Делчева.

— Двеста деветдесет и два лева — каза той. — Другарска помощ.

— Благодаря от името на Македония — отвърна тихо Делчев. Той прибра парите във вътрешния джеб на сакото си, после дигна очи към Кардашев: — А вие, какво: пак ли вестник?

— Да. Пак вестник. Мъча се да уча и аз народа да се бори. Затвориха ме за това, уволниха ме. Да. Ето жената и Олга дават частни уроци, та и мене ме хранят. — Той се раздвижи, изкашля се тихо, по бледите му бузи се появи червенина. И продължи неочаквано живо: — Когато освободите вие там Македония, гледайте да не бъде като наша свободна България. Наша България смени само господарите си. Е, то се знае, вие там сте по-зле, много по-зле…

Делчев мълчаливо кимна. И тъй, без да се помръдне, каза:

— Свободна Македония ще принадлежи на народа си, на свободния си народ. Без разлика… българи, гърци, турци… — После той изеднаж се обърна към Руменова: — Знаете ли за какво ще употребя тия триста лева? — и не дочака отговор: — За ками. Ще платя с тях петдесет челичени ками. Мисля, че и вие требва да знаете за какво ще отидат тия пари.

Руменова мълчаливо наведе очи. Чу се тихият глас на мъжа й:

— Социализмът значи борба за свободен, справедлив живот… Борба…

Влезе дъщерята на Руменова с поднос в ръце. Руменова стана, притегли към госта една малка масичка.

— Да пием по един чай. Да се постоплим. И днес е доста студено…

Делчев гледа един дълъг миг младата девойка, сетне изеднаж отклони погледа си. Топла, задушаваща тръпка бе се надигнала в гърдите му, той сви мрачно вежди и загледа разсеяно златистата течност в чашата пред себе си.

Делчев ходи през целия този студен февруарски ден по София, среща се с много люде и се прибра по тъмно в хотела. Коле го чакаше в тяхната стая. Щом видя Делчев, той драсна кибрит и го поднесе към печката, както беше наредена за запалване. Някак неочаквано и за себе си, Делчев каза:

— Аз пак ще излеза.

Коле го погледна изненадан и духна кибрита.

— Но защо, защо? — подвикна Делчев. — Запали я, запали печката.

— Ами… ето ти пак излизаш…

— Запали я за тебе. Студено е тук. — Коле мълчаливо затвори вратичката на печката. Делчев продължи: — Какво искаш, да се караме ли? Я скоро запалвай печката! Ами ти вечерял ли си?

— Не съм. Чакам те, заедно да…

— Хайде тогава да слезем долу.

Делчев остави Коле да вечеря в гостилницата на хотела и сам продължи нататък. Гъста студена мъгла тежеше над улиците. Запалените фенери едва мъждукаха, минувачите се мяркаха като мътни сенки и бързо изчезваха в тъмнината. Сгушил се в дигнатата яка на зимното си палто, Делчев се отправи накъм улица „Цар Крум“. Той бе обещал да посети отново Кардашеви… в тая последна нощ в София, преди да си тръгне за Македония. Ще види там сърдечни, честни люде… И вече свиваше по тясната улица, наближаваше вратника на дом №12. Може би в мъгливата тъмнина пред него, или само в мисълта му, отеднаж се отвори врата и се изправи там стройна фигура на млада, много хубава девойка. Същата топла, сладостна тръпка се надигна в гърдите му и той въздъхна, за да освободи гърдите си от тая задушаваща сладост, притвори очи пред светлото видение… Той отиваше да види и нея, хубавата щерка на Руменова, наближаваше вратата, която може би пак тя ще му отвори… Отеднаж, вече на няколко стъпки от вратника на дом №12, Делчев се спря в колебание, после се обърна и се отправи бързо назад към хотела. Мъглата по улиците се бе сгъстила още повече и лепнеше по лицето му студена и влажна. Минувачите бяха станали още по-редки, но той и не ги забелязваше.

Коле си бе легнал и спеше свит с колена до брадата си под тъничкия йорган. Не беше запалил печката. Делчев го погледна, както беше свит там, под тънката покривка, и друга една топла тръпка мина през сърцето му — Коле не е поискал да запали печката само за себе си, да изгори само за себе си десет стотинки народни пари, колкото плащаха те за едно запалване на печката в хотелската стая.

Рано на другата сутрин двамата другари напуснаха българската столица.

VIII

През лятото на 1896 година Вътрешната македоно-одринска революционна организация придоби своя пълен и ясен образ: седалище на Централния й комитет стана Солун; цялата нейна територия бе разделена на седем окръзи: Солунски, Битолски, Скопски, Щипски, Струмишки, Серски и оттатък Места — Одрински; подреди се нейното вътрешно устройство, както и на отделните й тела, на връзките между тях; Гоце Делчев и Гьорче Петров изработиха нов, пълен устав и правилник на Организацията; установи се нейно задгранично представителство в София. Определи се ясно и нейната цел: „Да сплоти в едно цяло всички недоволни елементи в Македония и Одринско, без разлика на народност, за извоюване чрез революция пълна политическа автономия за тия две области.“ Организацията „се бори за премахване на шовинистическите пропаганди и национални разпри, които цепят и обезсилват македонското и одринското население в борбата му срещу общия враг“. Член на организацията може да бъде „всеки македонец или одринец…“

Съживи се и Преспа — и тя беше жива част от Македония, и в нея биеше пулсът на цялата страна. По нареждане на Централния комитет чрез окръжния комитет в Битоля организацията в Преспа и околията й се устрои според новия устав и правилник. Лазар Глау-шев бе прогласен за председател на преспанския комитет. Райко Кутрев — за секретар, Наум Катранов — за касиер, а бяха избрани и други петима членове на комитета. Тия промени неусетно и бързо променяха и цялата същност на Организацията. Някак по друг начин ставаха и срещите между организационните работници, по друг начин се събираха паричните вноски и налози — бързо и неусетно Организацията се превръщаше в здрава, дисциплинирана борческа сила.

Общественият живот в Преспа сега изцяло се бе пренесъл в чаршията; негови средища бяха две кафенета и книжарницата на Васил Гайтанджиев. От години вече читалището глъхнеше празно — училищното настоятелство бе го превърнало на училищна библиотека; широката стая беше пълна с нови шкафове и рафтове с книги, но в нея сега шумолеше само учителят Христо Евтимов, човек тих и кротък. Едва в сряда и събота следобед, когато в училищата нямаше занятия, читалището се пълнеше с шумни дружини ученици и ученички, които идваха да вземат книги за прочит или пък да връщат вече прочетените. Когато учителят библиотекар прибираше прочетената книга и търсеше да даде някоя, казваше с тихия си глас:

— Разкажи, Петко, да видим що си прочел и що си разбрал…

Остригана до самия корен на косите, главата на Петко цяла се изчервява, той се озърта да види най-напред кои от другите ученици и ученички ще го слушат и почва да заеква:

— „Ма-мамино Детенце“ от Любен Каравелов… Той обичал да пие ракия и майка му… майка му казвала…

Учителят слушаше търпеливо някое време, но не беше възможно да изпита докрай всичките събрани тук любители на книги. Той питаше, колкото да поддържа в тях страха, че може да ги пита за всяка книга, и така ги караше наистина да четат взетите книги. И ще каже:

— Стига, Петко. Вземи сега ето тая и да не я бавиш много.

Петко взема новата книга и веднага прочита гласно заглавието:

— „Мо-морски тружеженици“… Някой от момчурляците там се обажда:

— Тя е хубава, много хубава.

Като започне да се смрачава и тъкмо по тоя час, когато допреди няколко години читалището се пълнеше с млади и по-стари мъже, то съвсем утихва. Учителят Христо Евтимов заключва вратата му отвън и се отдалечава, дигнал и той някоя книга под мишницата, за да я чете до късно през нощта на газената ламба.

Някогашното читалищно общество, подновено и по-многобройно, сега се събираше в чаршията и някак само бе се разделило на три части в: най-новото кафене, което беше отворено от трите си страни с врати, прозорци и всякакви джамове, се събираха по-заможни преспанци и такива, които обичат да се месят с по-богатите, да се присламчват и влачат след тях. Тук беше по-тихо, рядко се играеше на табла или на карти, кафето се сърбаше прилично, разговорите се водеха тихо, сдържано и като дойдеше в Преспа някой по-знатен чужденец, все тук го довеждаха да го черпят с кафе или с локум. В това кафене идваха люде по-рано сутрин, късно следобед или пък в празничен ден до обед. През останалото време кафенето беше празно. Само лихваринът Йоне Зъмбък седеше от сутрин до вечер в най-отдалечения му ъгъл, изпиваше едно кафе сутрин и още едно следобед, потракваше с броеницата си и дебнеше за лов: някой да дойде да му иска пари под лихва или да дойде да върне взет преди още заем. Понякога тук идваха и Таки Брашнаров, и Георги Баболев, идваха и някои от градските попове, а също учители. Тук се водеха тежки разговори и се бистреше голямата политика.

Преди години в чаршията бе се отворило още едно кафене и тогава бяха го нарекли „новото кафене“. Сега то се наричаше „старото кафене“ и в него се събираха по-средна ръка люде и занаятчии, все будни, отворени мъже. Тук често идваше и Лазар Глаушев. Около Глаушев винаги се събираше по цяла дружина по-млади и по-стари преспанци за сладки разговори; ако не каже Лазар нещо важно и любопитно, ще каже някой от тия, които се събираха около него. Тук беше по-шумно — идваха и люде, които не умееха много да прикриват чувствата и мислите си. Книжарницата на Васил Гайтанджиев беше малко по-нагоре на същата улица и там се събираха по-младите учители. Но учителите влизаха и в старото кафене. Имаше преспанци, които се отбиваха и в трите тия свърталища. Това бяха люде, които искаха да бъдат навсякъде, или такива, които бяха премного любопитни. Търговецът Илия Роглев влизаше и в трите тия места от някаква суета — да бъде и сред най-заможните, да бъде и сред най-будните, и сред най-просветените.

През лятото на 1896 година Илия Роглев замина за България и се върна в Преспа късно през есента. От България той донесе такива новини и думи, че през цялата зима все те бяха в разговорите на посетителите и в трите свърталища на преспанци. Същата година княз Фердинанд бе ходил при султана в Цариград, а се говорило в София и за предстоящо посещение на сръбския крал в българската столица. Като се върна в родния си град, Роглев каза и в двете кафенета, и в книжарницата, примигвайки тайнствено с големите си, малко изпъкнали очи:

— Фердинанд е най-големият дипломат в Европа. Той ще влезе под кожата на султана. Македония — като Румелия некога. После се знай какво ще стане: соединение. Той, князът, и сърбина ще върже во вреща.

Тия вести се разнесоха из целия град; по-лековерните цъкаха смаяни, а някои по-чувствителни бършеха сълзи на умиление. Илия Роглев заговори еднаж и за Върховния комитет в България:

— В него влизат се офицери. Чакат само команда, Тая есен или другата пролет гответе се да ги посрещаме. От здрави люде научих…

Посетителите на „джамлията“ кафене се разбуниха най-много от тия новини на Илия Роглев. Те преповтаряха и разчепкваха всяка дума, прибавяха и свои разяснения, предположения, пък и свои желания, които следващия път предаваха като вече станали случки и събития, в които и сами започваха да вярват. Георги Баболев се усмихваше горделиво и самодоволно — в тия новини виждаше осъществение на своите предвиждания и потвърждение на своята политическа мъдрост. Само Таки Брашнаров ръмжеше недоволен — добре и най-добре му беше нему с турците:

— Какво сега тия нашите започна пак за християнска царщина да ги сърби: Фердинанд, България и не знам що… Искат пак да се разбуни светът. Лошо ли ни е нам сега с тия будали турците? …

Георги Баболев се усмихваше тънко на простотията на съдружника си, но той все се прибояваше от него и беше предпазлив в приказките си — надменен и вироглав беше Брашнаров, а работата им с мелницата вървеше добре. Баболев му възрази с най-дружелюбен тон:

— Виж какво, Таки… то и сега е добре, но Турция е забатачена държава. Друго е една нова, модерна държава и още повеке своя да е. По-широко ще е за работа, а ние сега в нищо не сме сигурни.

В такива разговори Баболев споменаваше и за свобода, и за народност, и за патриотизъм, но това не бяха думи за Таки Брашнаров, особено откакто застаря, Сега Брашнаров бе разтворил уста ненаситна само за богатство; не беше още угаснал и меракът му за млади жени, но го натискаха вече шестдесетте… Развълнуваха се и посетителите на старото кафене от новините на Илия Роглев, та очите и на Л аз ара Глаушев започнаха да блестят по-силно. А тъкмо с него всички се допитваха, искаха той да им разясни едно или друго:

— Тия нашите горе, Лазаре, не са ни забравили… Какво ще речеш… тоя шваба Фердинанд, а? …

И в Лазара Глаушев бяха се раздвижили стари негови надежди, та разумът му трябваше да се бори със сърцето му. Той отвръщаше колебливо:

— Не знам аз как е, що е… що крои княз Фердинанд, не ми е чудно, ако мислят нещо за нас, но ще ви кажа, че нашата работа най-добре ние самите ще си я свършим. То горе нас ни гледат некак отдалеко и не ни виждат много ясно. Държава си е там отделна, свои сметки си има тя. Ето и со Сърбия некакви политики върти…

Тръгнаха из чаршията по-младите учители от книжарницата, поведе ги Райко Кутрев. Влизаха и в двете кафенета, и по много дюкяни низ цялата чаршия. Те търсеха най-вече заклелите се организационни работници и всички подобни на тях народолюбци, предимно занаятчии и калфи — тях искаха да предпазят от заблуди и увлечения. Като чуеха тия работни люде в някой дюкян гласа на Райко Кутрев, събираха се и от съседните дюкяни да го слушат. А той режеше като с остър нож — такава ясна беше у него всяка дума и всяка мисъл:

— Офицери минаха отсам границата и по-миналото лето. С големи чети. Минаха в Македония, правиха каквото правиха, и пак се върнаха назад в България. Друго не можеше и да бъде. Населението там остана да плаща счупените грънци. Сега князът ходил при султана. Щел да се среща и със сръбския крал. Всеки от тех иска да спечели нещо за себе си. И все за наша сметка. Да не са се запретнали султанът и сръбският крал да поднасят Македония на тепсия на българския княз! Който може да верва в това нещо, нека си верва, Ето Сърбия иска да настани свой владика в Скопйа.

Да не е това за хатъра на Фердинанда! Никой нема да ни помогне, ако сами ние не си помогнем. Нашето освобождение требва да бъде наша работа. Ами как иначе, народе — ти сам размисли…

През пролетта на 1897 година избухна въстание в Крит. Преспанските учители и неколцина по-млади попове тръгнаха пак из чаршията.

— Виждате ли какво става в Крит? Дигнал се народът там с оръжие срещу турците. Така стават тия работи, народе…

За късо време тия разпалени апостоли така насочиха умовете в Преспа, че сам Илия Роглев се яви при Лазара Глаушев и пожела да го закълнат като работник на Вътрешната организация. Лазар му рече:

— Добре си наумил, Илия. И аз като тебе понекога, и сички ние се нагоре поглеждаме, към България… ама колкото повеке мисля, толкова по-ясно ми става: автономията — нема друг път за нас, ако наистина милейме за наша клета Македония…

Още в началото на 1897 година вътрешното министерство в Цариград изпрати до тримата валии на македонските вилаети следното поверително нареждане:

„… От известно време се забелязва вражеско раздвижване сред християнското население в трите вилаета — Солунски, Битолски и Скопски (Косовски) и най-вече сред българите. Престъпни хора и размирници ходят сред християнския народ и проповядват непокорство срещу нашата власт и реда в нашата държава. Особено много такива злодеи има между учителите и поповете. Те всички трябва да бъдат поставени под най-строго наблюдение, за да не могат да смущават и заблуждават раята, да я възбуждат и насъскват против законните й господари. Тия негодници напоследък особено много подбуждат селското население да не се покорява на чифликсайбиите26 и техните хора, а те, и едните, и другите, са османлии. Но престъпните размирници и подбудители вече не се задоволяват само с думи и закани против нашата власт и всички правоверни, а посягат и към оръжие. Заловено е опасно оръжие в ръцете на някои от раята, известни са вече няколко такива случаи, когато виновните проявяват голямо вироглавство. Пред вид казаното и за да се запази законният ред и мир в нашата държава, нарежда Ви се за най-строго изпълнение следното:

първо: да се проследят всички съмнителни лица и да се провери тяхната дейност и всякакви прояви; второ: да се обърне в тоя смисъл особено внимание на учителите и поповете, а също и на по-отворените хора между християните; трето: да се следи какви чужди хора се движат сред селската рая и дали последната изпълнява своите задължения към собствениците на земята и селата; четвърто: да се прилага с най-голяма строгост законът спрямо всички провинени като размирници и смутители, както и към тия, които се поддават на тяхното зловредно влияние. С една дума казано, да се тури час по-скоро край на всякаква размирническа и смутителска дейност, особено когато се подготвя тя и се върши с оръжие.

За незабавното и строго изпълнение на тая наредба и заповед ще държим лично Вас отговорен, а Вие ще направите необходимото спрямо подчинените Вам, за да изпълнят и те съответно своите задължения, като прибегнете и до помощта на всички правоверни, а така също и до верноподаническите услуги на ония от християните, които пожелаят да ни са полезни…“

Това нареждане на висшата турска власт беше много закъсняло, както ставаше впрочем с всички държавни работи в Турция. Революционната организация в Македония беше вече създадена.

Тримата валии разпратиха заповеди в същия дух до своите каймаками и мюдюри по градовете и по-главните селища във вилаетите си. Свикаха и вилаетските меджлиси27, а каймакамите на свой ред свикаха каазалийските28 меджлиси. Всички тия органи на турската власт, както и първенците, в голямото си мнозинство турци, които участвуваха в тия съвещания, знаеха за революционното раздвижване сред поробеното население, но създадената вече организация действуваше по такъв начин, че не даваше никаква възможност да бъде ударена. Нейното съществуване беше известно и все пак тя беше невидима. Работата около нейното все по-пълно изграждане беше вътрешна и още нямаше прояви, насочени пряко срещу властта. Заподозрени бяха всички учители и попове, както и всички младежи и всички по-будни граждани, но нито срещу един от тях не можеше да се поддържа открито обвинение. Залавянето на Доне Стоянов Тошев беше един удобен повод за удар, но Доне не издаде тайната на Организацията. Извършени бяха арести по всички македонски градове, но арестуваните скоро трябваше пак да бъдат освободени. В безсилен гняв властта дебнеше нов повод. Разгаряше се гняв и сред турското население, особено след избухването на въстанието на остров Крит и пламването на Гръцко-турската война. Очаквайки да удари час за разплата с непокорните гяури, фанатизирани турци и сами се организираха в местни комитети и групи по примера на гяурската революционна организация, за която чуваха едно и друго.

Свика каазалийския съвет и преспанският каймакамин. Той бе дошъл в Преспа преди два месеца и направо от Цариград. Преспанските агалари не го харесваха. Беше много млад — нямаше ни тридесет години, почти дребен на ръст, с тесни рамена, но с ярко расови черти на бледото му тясно лице. Имаше големи тъмни очи с дебели черни, доста закръглени вежди, голям гърбав нос, тънки черни мустачки и алени устни. Лицето му беше винаги леко смръщено — той като че ли все се гнусеше от нещо; това се виждаше още по-ясно по ръцете му — бели и необикновено големи за ръста му, тия две ръце като че ли се бояха да се докосват до каквото и да е. Младият каймакам беше необикновено спретнат и чист, ръцете му като че ли все това дебнеха — да не падне някаква прашинка по дрехите му, да не се лепне някой косъм или някоя сламчица, той все потупваше тук-там дрехите си или все ще улови нещо по тях с два пръста и внимателно ще го хвърли настрана. Разчу се из Преспа, че бил син на голям паша в Цариград, та затова султанът го направил каймакам още толкова млад. Не зачиташе и той много преспанските агалари? като имаше такава опора направо пред султана, изглежда, не се боеше от никого. И беше хитър човек — очакваше от каймакамския стол в Преспа да скочи още по-нависоко, и то направо в Цариград. Свика той каазалийския съвет, съобщи с няколко думи какво нареждаше валията от Битоля и после млъкна с видимо отегчение. Остави да говорят агаларите и така ги поглеждаше с големите си очи, като че ли всеки миг очакваше да се махнат от главата му. Не говориха много агаларите; дори единдвама от тях се опитаха да му покажат и те своето пренебрежение. Преспанските бейове и аги не очакваха от такъв каймакам нищо добро нито за дьовлета29, нито за себе си. Те сами се бяха погрижили и за дьовлета, и за себе си: както по много места из Македония, образували бяха и те комитет срещу гяурския комитет.

В меджлиса влизаха и двама християни — Таки Брашнаров и Горчу Гика, който представяше преспанските власи. От съобщението на каймакамина Таки Брашнаров се развълнува и се разгневи повече, отколкото всички събрани там аги. Той едвам дочака да се изкажат, колкото се изказаха, турските първенци и поиска позволение от каймакамина да каже и той своята дума.

— Каймакам ефенди, агалар — започна Таки със зачервено лице. — Аз не очаквах, че работата е стигнала дотам… чак валипаша и в Стамбул чак да се загрижат толкова… Дочувах аз, че някои хаирсъзи ходят из народа да го подмамват, не съм искал и да знам кои са те, хашлашка работа, си казвах, ще си намерят тия чапкъни, каквото търсят. А то виж докъде е стигнала работата… Каймакам ефенди, агалар — повиши той глас още повече развълнуван и възбуден, — от мене да знаете и на валипаша пратете хабер, ако искате: аз ще издиря всички тия чапкъни, един по един. Ще оставим ли неколцина нехранимайковци да смущават живота ни и да задават грижи чак в Стамбул!…

Турците го слушаха мълчаливо, но като че ли бяха повече заслушани в хубавия му турски език.

Някои и се навъсиха още повече от тия думи на гяурина, който взимаше неканен и нежелан тяхната страна, а заставаше срещу своите. Ще издири той комитите — нека ги издири и посочи, щом иска, хаирсъз и той като тях! Дори и каймакаминът го гледаше със своя постоянен израз на отегчение и погнуса, мълчаливо го изслуша и той, не подзе нито с една дума заканите на чорбаджията. Веднага щом свърши приказката си Таки Брашнаров и преди още да седне пак на мястото си, агаларите станаха да си вървят. Пръв се дигна Рюстем бей, син на стария Рюшди бей, дигна се да си върви, без да иска позволение от каймакамина. Той беше главатар на турския комитет в Преспа и които от агите влизаха в комитета, веднага го последваха. Поведе ги той към селямлъка си — там ще правят те свой меджлис, там ще решават за раята и за комитите й.

Таки Брашнаров и Горчу Гика излязоха последни от конака на каймакамина. Минаха мълчаливо през двора и едва като излязоха на улицата, влахът се поозърна да не би някой да го чуе и рече тихо:

— Ти защо тъй, чорбаджи Таки… Наша ли работа ь да гоним комитите? Има си ето каймакамин, има си…

Брашнаров спря насред улицата.

— Що бре! И ти ли си с комитите!

— Не викай, чорбаджи Таки… по-тихо…

— Как да не викам бре!… Ще оставя ли аз нехранимайковците да ми разтурят живота! Не виждаш ли докъде е стигнала работата!

Влахът го подръпна да си вървят и малко по-нататък се отдели от него.

Таки Брашнаров се отправи към голямата си житарница близу до житния пазар. Някои от минувачите го поглеждаха с любопитство, а други и го поздравляваха, но той вървеше с гневно лице и никого не забелязваше…

— Разработил се нещо чорбаджията… — дочу се подире му сподавен глас.

Старееше вече Брашнаров, но външно не беше се променил много — само косите му бяха прошарени и по лицето му бяха се очертали няколко по-дълбоки бръчки. Обличаше се все тъй хубаво и чисто, ходеше изправен, със същата бавна походка, мустаките му макар и те вече доста прошарени, бяха все така завити нагоре — грижеше се той и сега за хубавите си мустаки, връзваше ги нощем с превръзка, решеше ги, мажеше ги с благоуханни мазила. От едрото му тяло все още лъхаше жизненост и сила, но погледът му беше по-твърд и целият израз на лицето му беше някак вдървен и още по-студен, по-надменен, движенията му бяха по-тежки. Той и сега се заглеждаше във всяка млада жена и дори цял се извръщаше подире й, очите му се изпълваха с влага, но погледът му не омекваше както някога от прекомерна разнеженост, а придобиваше стъклен блясък. След развода си с Иванка Руменова той не повтори, но не промени нрава си, не се отказа от своята слабост към жените и от своя особен вкус към нередни и прикрити връзки с покварени жени. Случиха му се в Преспа една-две не много приятни срещи, наложи му се еднаж да бяга и да прескача по долни дрехи огради и плетища, та започна по-често да отива в Битоля. Голям град беше Битоля, там човек можеше по-лесно да скрие всяка следа. Съдружникът му Георги Баболев му подмяташе на шега:

— Ти пак в Битоля… Брашнаров отвръщаше безсрамно:

— Не мога да трая, като ме хване моят гъдел. Гъркини, влахкини, еврейки, пък и кадъна може да се намери, ако… ако ти стиска, че усетят ли те турците…

Прибрал бе в голямата си къща една циганка да му слугува. Не беше много млада тя, но имаше хубави цигански очи, черни и все още пламтящи. Тя се опитваше да съблазнява своя господар и успяваше. Успехът личеше и по лицето й, но винаги в такива случаи тя отиваше в чаршията и си купуваше или нова кърпа за главата, или нови чехли, или басма за шалвари. Забелязаха това някои по-досетливи и подмятаха на циганката:

— Твоят чорбаджия пак те подновил…

Тя святкаше с черните си очи цяла разнежена, щастлива:

— Гледа си ме той, ама и аз за него… сичко.

От някое време Брашнаров по-рядко отиваше вече в Битоля заради своя гъдел, а циганката ходеше из двора му като чорбаджийка, започна да дебелее и обу копринени шалвари.

Колкото повече старееше Брашнаров, толкова повече се увълчваше и за пари, за богатство. Като свой дял от мелницата той взимаше всяка година по триста, понякога и до четиристотин лири. Започна да дебне за всяка пара и за всеки удобен случай, когато би могъл да спечели макар и само един грош. Той и крадеше от общите печалби с Баболев, който остана някак извън общата им работа и не можеше да я надзирава по-отблизу. Старият житарски дюкян на Брашнаров остана за склад на фабриката, оттам се продаваше готово брашно, а всичко това минаваше през ръцете на Таки. Той крадеше от дела на съдружника си, крадеше и от селяните, които им докарваха жито, крадеше и от купувачите на брашно. Учеше калфите си да играят с кантара. Така загуби той един от най-добрите си калфи. Гиго Чешел, калфата, добре играеше с кантара, играеше и за чорбаджията, и за себе си, но ето какво се случи еднаж.

Влезе в дюкяна да купува брашно една много бедна жена — вдовица беше с две деца, знаеше я целият град. Дрехите й бяха кръпка до кръпка, та и торбата, в която искаше да вземе брашното, беше кърпена. Застана тя до вратата на дюкяна, присви се и взе да брои пари в шепата си. Това бяха повечето ситни, медни парици, мангъри и онлуци, както ги беше събирала бедната жена, и сега искаше да ги преброи още еднаж. Стана Брашнаров чак от миндера си — не можеше да я гледа повече как брои парите си, застана до нея.

— Що искаш?

— Брашно, чорбаджи, ама… ама да видя колко…

— Дай тука, аз ще видя.

Жената доверчиво изсипа парите в шепата му. Наблизу бе застанал калфата Гиго Чешел и следеше изпод вежди чорбаджията си; те и двамата добре се познаваха. Брашнаров побутна, побутна с пръст парите в шепата си и дигна поглед към застаналия там калфа:

— Дай й осем оки от четворката. Калфата отговори заядливо:

— Защо четворка… тричаво! Може и тя да иска от най-чистото, от двете нули.

Брашнаров видя лошия му поглед, но се престори, че нищо не е забелязал.

— Дай й каквото ти казвам.

— Ами колко са парите, чорбаджи… — заяде се още повече Гиго Чешел.

— Видях ги аз, що ме питаш? Дай й осем оки от четворката!

Сега Гиго Чешел се обърна към жената:

— Кажи мори, колко ти беха парите? Не знайш ли?

— Знам… — замънка бедната жена. — Аз в къщи два пъти, ама рекох и тука… Единайсет гроша беха — отсече тя изеднаж.

Извъртя се Гиго Чешел към чорбаджията си като обезумял и плю в нозете му:

— Пфу… Не те е срам! Една планина пари имаш! Бива, бива, ама и тая ли жена искаш да ограбиш бре! Единайсет оки брашно требва да й дадеш за тия пари, единайсет, а не осем. Това нещо аз не мога да го приема, ако съм сиромах човек!

— Вън! — изскочи от устата на Брашнаров. Той се сепна за миг, но не можеше вече да върне думата си и продължи още по-гневно: — Излизай от дюкяна ми, не ща аз в дюкяна си такъв душманин като тебе!

— Ще излеза, ама ще те разнеса по целата чаршия! Да знаят сички какъв кръвопиец си ти…

И Гиго Чешел си отиде. После и двамата се разкайваха, че развалиха по тоя начин общата си работа около кантара, но калфата не се решаваше да се примоли, а Таки не искаше да стъпи върху чорбаджийската си дума.

Чорбаджията живееше сам в старата си къща — сам с циганката си. Той забеляза, че ставаше все по-лаком към хубавото и обилно ядене. Някога се отвращаваше от голямата лакомия на баща си, но сега си спомняше с благосклонна усмивка за чудовищния му ищах30:

— Хехе… И аз като него, колкото старея…

Но парите се трупаха — Таки Брашнаров не можеше да похарчи всичките. И го бе уловила здраво тяхната пъклена сила — колкото ги има, да ги има още повече, да ги събира, да ги пази. Всяка година почти по едно и също време той ходеше в Солун и влагаше излишните си пари в „Банк Отоман“. Даваше пари и под лихва, но беше много предпазлив. Той не обичаше людете и не им се доверяваше. А кои бяха сега тия майчини синове, които искаха да разбъркат света!

На първо място Лазар Глаушев, то се знае. Не може да няма той пръст в такава работа. Таки Брашнаров не беше говорил с него от много години, още от времето на тяхната разпра, когато Брашнаров бе прогонен от общината. Сега той се запъти право към дюкяна на Глаушев, поведен от своя гняв към размирниците и от дълго спотайваната омраза към Лазара, която изеднаж се отприщи в него. Той се изправи внезапно на вратата на Лазаровия дюкян, препречи цялата врата, какъвто беше едър, с пребледняло лице, задъхан, както се бе затичал насам. Лазар седеше на миндерчето си и го гледаше учуден, мина му през ума, че чорбаджията е пиян. Таки размаха към него пръст, дълъг, вече доста закривен, и едва след това намери думи, заговори задавено:

— Едно време… едно време ти се изплъзна от въжето… Само оня, пернатият даскал увисна, ама тоя път и ти нема да го избегнеш!

Лазар не се и помръдна от мястото си — чакаше да види докрай какво ще стане. Приближи се насам, бавно накуцвайки, Атанас Кривиот. Той веднага поде кавгата с разгневения чорбаджия.

— Ти по-харно там, на вратата, че ако влезеш вътре, жив нема да те пусна… — каза той през зъби и се виждаше с каква голяма сила напираха думите му. Завъртя голямата си глава, приподигна ръце и рече продрано: — Отдавна ти съм мераклия аз тебе, песи сину…

Брашнаров се загледа в него, посепна се в голямата си ярост, но после махна презрително с ръка и пак опули големите си очи към Лазара. Сега самият Лазар стоеше срещу него.

— Що искаш от мене, Таки Брашнаров? — попита той с леден глас.

Таки отново избухна:

— Нема ли веке да мирясаш бре! Ти пак буниш народа… Ти най-напред, знам аз. Ама тоя път нема да има шега, брей!

Лазар не поиска никакви обяснения — не му бяха нужни, — а каза:

— Не съм говорил с тебе, може да има триесет години. Не ща да говоря и до края на живота си. Това ще ти кажа само: нема шега тоя път. Никой не буни народа. Народът сам се буни. И сметка ще иска. От сички, Таки Брашнаров. Аз съм с него — това ми е целата вина.

— Това ти е вината, знам — кимна отвисоко Брашнаров. После изви ръце отзад, поклати глава вразумително: — Народът, като е сам, нищо не знай. Такива като тебе му мътят акъла. Двама-трима ей такива като тебе на бесилката и сички ще се усмирят. И ще стане! — кимна още еднаж той рязко. — Ще стане, така да знайш…

Той се обърна и бързо се отдалечи. Макар да изля гнева си върху Лазара, не почувствува облекчение. Оставаше да тежи нещо в душата му и то беше по-важното — гневът извираше тъкмо от него като отровна пяна. И безсилният гняв, и всички думи, които каза на Лазара. Това беше по-важно, което тежеше в самата му душа, там останаха до една и думите, които чу от Лазара, тежки и те като камъни: „Народът сметка ще иска…“ От кого ще иска сметка народът — от него ли, от Таки? Той, Таки Брашнаров, никому нищо не дължи. Такива като Глаушев насъскват народа срещу по-богатите, срещу…

На вратата на дюкяна си Таки Брашнаров за малко не се сблъска с Панту Кътърката. И се нахвърли върху него с първите думи, които дойдоха на езика му:

— И ти ли си комита бре!… Дяволите ще ви вземат сички…

От половин година Кътърката беше калфа в дюкяна му. Види се, бе теглил брашно или бе прибирал брашнени врещи, та беше цял посипан с брашно като воденичар; полепнало бе и по лицето му, та едвам се синееха само очите му. Той примига с набрашнените си мигли и не отговори нищо на чорбаджията си.

Още щом го услови за калфа, Брашнаров се разкая, че бе го условил. Новият калфа му внушаваше някакъв смътен страх. Кътърката беше слабичък, дребен човек, беше нищо и никакъв човек — от какво се боеше чорбаджията? Той забеляза, че Кътърката непрестанно го следи — все срещаше неговите синкави избелели очи. Така още от първия ден. Кътърката беше бавен в работата, нямаше много сили и другите двама калфи му се присмиваха, но в погледа му имаше някаква острота и упоритост. Брашнаров се боеше от тоя дебнещ, упорит поглед, искаше още от първите дни да се освободи от него, ала пак поради тоя страх и до днес не се решаваше да прогони новия си калфа. От друга страна, Кътърката проявяваше усърдие в работата. Дълго търпя той мълчаливо и закачките на другите двама калфи в дюкяна. Ала един ден в ръката му блесна нож и калфите трябваше да избягат чак на улицата. Намеси се Брашнаров, но и той по-отдалеко:

— Що бре… ти с нож ли?

— С нож — отвърна мрачно Кътърката и в погледа му светеше същата упоритост.

„Тоя ще заколи човека“ — помисли си Таки и рече гласно:

— Ти немой така… Ще идеш в затвора.

— Да не ми се смеят. До гуша ми дойде.

— Скрий, скрий ножа — побърза да приеме условията му Таки. — Нема веке да ти се смеят.

Кътърката скри ножа си.

Споменът за тая случка наведе сега Брашнаров на мисълта, че може и Кътърката да е комита. Тъкмо такива трябва да са комитите — зли люде, с ножове в пояса. И какъвто беше разгневен, възбуден, Таки Брашнаров се нахвърли върху калфата си. Той забрави страха си от него, не забеляза тоя път и острия блясък в очите му — дигнал се срещу всички комити в Преспа, Таки се виждаше на страната на по-силните, на страната на самия султан. От Кътърката ли ще се бои той сега, или пък от Лазара Глаушев?…

Панту Кътърката не отговори нищо на чорбаджията си. Той се отдръпна някъде навътре в големия житарски дюкян и оттам, отдалеко, час по час попоглеждаше разгневения чорбаджия. Това запомни Кътърката тоя ден и от гнева на Таки, и от виковете му: той, чорбаджията, не беше с комитите, беше враг на всички комити.

IX

Това лято Борис Глаушев, вече петнайсетгодишен юноша, завърши пети клас в Солунската реална гимназия. Той учеше втора година там. Върна се и тоя път за дългата лятна ваканция заедно с всички преспански момчета и момичета, които се учеха в тамошните градски гимназии. Той бе израснал още по-висок тая година, но изглеждаше по-слаб, стегнат в тъмносинята униформа на гимназията. Идваше си по няколко пъти в годината, и за Коледа, и за Великден, но Ния, майка му, го посрещна премаляла от копнеж по него. Дойдоха да го видят лелите му Нона и Манда, и двете вече остарели, дойде и Неда Крайчева с всичките си деца, притича през двора и Костадиница, и тя с няколко свои внучета. Поседяха гостите, поразпитаха Бориса за далечния голям град, похвалиха го, че е порасъл, покудиха го галено, че е все слабичък, а Борис раздаде на всички деца солунски шекерчета. Нямаше какво повече, станаха гостите и си отидоха. Нека се порадва Ния сама на синчето си — все в него са очите й. Пък и се стъмваше вече…

Те тримата — Лазар, Ния и Борис — излязоха да вечерят вън, в малката градинка до каменната външна стълба. Тук Ния бе насадила розови храсти, разкопала бе и няколко лехи за цветя; по-нататък по двора растяха плодни дръвчета, очертани бяха по-близу до чешмата и няколко дълги лехи със зеленчук. Това бяха все грижи на Ния — цветя, дръвчета, зеленчук за хубост, но и за полза — да не се харчат пари в това трудно време за овощия и зеленило.

На едно клонче наблизу беше окачен фенер с газена ламба в него. Бледа и като че ли ненужна изглеждаше червеникавата светлина на ламбата в светлата лятна нощ. Новата още месечина плаваше високо по небето като светнала сребърна лодчица, навред около нея бяха се сипнали звезди, та небесният простор сияеше издълбоко и от край до край. Листата на околните дървеса се полюшваха едва-едва — ту червеникави от светлината на ламбата, ту сребристосинкави в лунния здрач. Чудно избледнели изглеждаха познатите цветя по лехите наоколо, закъснелите, широко разтворили се рози. Оттатък звучно шуртеше чешмата в пълното догоре мраморно корито, долитаха гласове и звуци от всички страни — нощта беше будна в тоя ранен час. Наизлезли бяха людете и по съседните дворове, чуваха се час по час стъпки на закъснели минувачи по улицата вън, пред затворената порта. Светеха прозорци и при Костадиновци насреща, чуваше се детски глас, хлопваше се врата. Най-сетне Ния бе престанала да шета, сложено беше вече всичко на малката масичка близу до фенера, седяха те там тримата и тихо се хранеха. Борис все току поизбързваше, посягаше някак нетърпеливо ту за едно, ту за друго на малката трапеза, а не беше никак по нрава му такова нетърпение. Ния погледна мъжа си със засмени очи. Лазар рече:

— Сладко е каквото сложи мама в паничката. Нема нищо по-сладко от него, каквото и да е, може и само постна чорбица, ето като нашата.

Момчето бързо се изправи със светнало лице, засмя се хитро, като да бе направило някаква малка, весела пакост:

— Наистина… много ми е вкусна чорбата. И хлебът ми е много сладък.

— Макар такъв… черничък…

— Ами да, татко…

— Ти се тъй — намеси се Ния. — Първите неколко дни като се връщаш от Солун. После пак… като насила…

Момчето се загледа в майка си и продума:

— Всичко ми е хубаво, когато се връщам у дома.

После пак се наведе над паницата си. Ния се пресегна и сложи на масата голямо блюдо с едри, зрели кайсии; плодовете бяха сякаш от тежко злато, ала от тях полъхваше гъст, сладък мирис, едри капки вода блестяха по кадифената им люспа. Борис захапа една от кайсиите и се усмихваше на майка си с пълна уста.

Скромната вечеря бе скоро привършена, Ния раздига трапезата и влезе в къщи. Бащата и синът останаха сами. Борис се приведе към баща си през масата и като се взираше в лицето му, тихо попита:

— Татко… ти член ли си на революционната организация?

Лазар трепна и се дръпна на стола си. Лицето му едва-едва побледня. Момчето отвори широко очи, изненадано от тая неочаквана промяна по лицето на баща му; то никога не беше го виждало с такова уплашено лице. Мина един дълъг миг в мълчание, сетне Лазар облиза с върха на езика устните си и рече с глух, загубен глас:

— Откъде ти дойде това на ума да ме питаш… — Той се изкашля и продължи по-смело: — Това не е работа за деца, ти си още малък.

— Малък! — учуди се искрено Борис. — Аз навършвам петнайсет години, татко.

— Аз пък навърших шеесет — се опита да отклони разговора Лазар.

Но Борис не се интересуваше от годините на баща си — знаеше, че са много. Друго искаше да знае той и попита нетърпеливо:

— И ти си в Организацията, нали, татко?

Лазар още не можеше да се съвземе от изненадата си; по лицето му, в погледа му се виждаше тревожно напрежение, той се колебаеше да даде отговор и отеднаж каза някак твърде рязко:

— Не, не съм член на такава организация. А ти… откъде знайш за тия неща?

Борис го гледаше, без да мигне — не можеше да повярва, да приеме неговия отговор. После момчето изеднаж наведе глава, клюмна главата му като отсечена. Лазар се разтревожи още повече, той виждаше, че малкият му син знае нещо повече и не пита от момчешко любопитство. Той посегна бързо, стисна с две ръце отпуснатата върху масата ръка на момчето, все още нежна и малка детска ръка, в своите длани.

— Кажи… кажи какво знайш по тия работи, Борисе, Момчето повдигна глава, издърпа ръката си. То каза сухо, с прекалена, дори смешна за неговите години сериозност:

— За тия работи не бива да се говори много.

— Ти, какво… немаш ли вера в мене? Борис в миг се изчерви, засмя се смутено:

— Не, татко, но… Така ни учат по-големите в гимназията и нели така требва за такива тайни работи. Ние там постоянно говорим, но сме другари и пак не говорим пред всички, а само между най-верните. Който бърбори много и не знае да се държи, ние нищо не му казваме.

Лазар се приведе към него и попита тихо, с притаен дъх:

— А ти… обещавал ли си нещо, клел ли си се?

— Не съм се клел. Те… големите, но и те не са всички. Който се закълне еднаж, той вече не принадлежи на себе си.

— Гледай какви думи говориш! — не можа да скрие изненадата си Лазар. — Ти, изглежда, сичко знайш.

— Как мога да знам всичко! Това е голема тайна и който я издаде — смърт. Но ние си говорим, четем и се готвим. Те ни казват: малки сте още. Добре. Ние ще чакаме. В цела Македония и Одринско ще има революция. Но нема да стане то още утре. Ние и сега се готвим, макар да сме по-малки.

Сега Борис бързаше да каже всичко. Лазар го слушаше вече разсеяно. И само това му каза:

— Ти внимавай с тия си приказки. Нели сам казваш: не се говори много за тия тайни неща.

Момчето го гледаше едва-едва усмихнато: Лазар прочете в очите му съжаление. То рече:

— Ето ние с тебе, татко, ти си вече много стар, пък аз… — И продължи през въздишка: — Още съм малък. — После се раздвижи бързо на стола си и живо додаде: — Но ти може би и не ми казваш истината. И аз не искам, ако… Попитах те само така, ти наистина не бива да ми казваш, ако…

Борис гледаше баща си с жаден, все тъй питащ поглед и чакаше отговор, но Лазар бе успял вече да скрие от лицето си, от погледа си всяка следа от своята тревога. Момчето наведе очи.

Ния въведе момчето си в неговата стая на горния кат. Това беше най-хубавата стая в цялата къща. Ния бе наредила тук най-хубавите си домашни вещи — най-новия килим, меко легло с копринен йорган, маса с бродирана покривка и на нея ламба с пъстър стъклен абажур. Така беше наредена стаята още когато Ния отдели момчето от общата спалня преди няколко години; така стоя стаята и докато Борис беше в Солун и никой не влизаше в нея, но той едва сега забеляза хубавата наредба. Погледът му се бе изострил. Ния бе сложила на масата няколко цветя в чаша с вода, в широката, чиста стая се долавяше приятен смесен мирис, а през отворените прозорци полъхваше свеж нощен въздух.

— Хубаво, майчице… — рече Борис.

Ния се зарадва, че той забеляза грижите й за стаята, макар с такова закъснение; те, мъжете, са небрежни за такива неща, а ето и Борис бе израсъл с една глава по-висок от нея. Но тя долови, че той не се доизказа, и чакаше, като попоглеждаше замисленото му лице; като ясно огледало беше младото, детско още лице. Той застана край прозорците и продължи, загледан в светлата нощ вън:

— Много се радвам, че съм си пак в къщи… Но за другарите ми е мъчно. Все така: за едно се радваш, а за друго скърбиш. Колкото и да се радваш, нещо ти тежи на сърцето.

Ния помръдна с вежди, загрижена от тия думи, чужди, несвойствени за възрастта на момчето. Но той винаги си е бил склонен към такива думи. Не беше ли време да се избистрят мислите му, да се изясни погледът му… Тя каза:

— Ами порадвай се, чедо… Нели ти е хубаво тука, ти сам казваш. Отвори сърцето си. Цела година си бил с другарите, а и догодина пак…

— С тех мога всичко да си говоря, майко. С тебе не мога, ти си жена. — И той изеднаж въздъхна: — И с татко не мога…

— Как? И с татко ти ли? С татко ти може за сичко да се говори.

— Не, не, майко… Той… Не, не ме питай повече. Те и двамата млъкнаха, но момчето не можеше да се сдържа по-дълго, да крие съвсем мислите си, които го тревожеха и разтъжаваха.

— Ще си легаш ли? — попита Ния и посегна да му помогне да се приготви за сън. — Уморен си… Пътувал си…

— Не, майчице, аз сам… Не съм вече малък — подръпна се Борис и събличайки се, продължи предпазливо: — Нашият народ е поробен народ. Черен живот живее. Ние всички требва да работим за неговото освобождение. А има некои и не мислят за това, или пък се страхуват, не се решават…

— Гледай ти какви мисли… За това ли говорите с другарите си? Откъде знайш ти, Борко, как живей народът? Къде си видел?

— Знам аз. Говорим ние за всичко. В пансиона има и по-големи. Има с мустаки и вече се бръснат. И учители има, които… и те ни говорят. — Момчето млъкна, но сетне промълви, като на себе си: — А татко… Какъв е станал, особен…

Борис си легна. Ния го зави, после приседна до леглото му — да го погали, да си поприказват още, да се посмеят. Преди той, доскоро, когато си бе дошъл за великденската ваканция преди два-три месеца, сам я задържаше до леглото си, измисляше какви ли не хитрини, за да я задържа. Ала сега Ния виждаше, че момчето й не правеше никакви опити да я задържи, а сякаш чакаше да си отиде тя по-скоро; на милувките й, на галените й думи отвръщаше сдържано, дори се опитваше да я прекъсне, да я отстрани някак, макар съвсем деликатно, внимателно. Ния и сама стана, тихо излезе от стаята. Борис я проследи с поглед, забеляза скръбната сянка по лицето й, видя като че ли едва сега доста побелелите й коси. Стана му тъжно за нея, понечи, дори помръдна в леглото си, да й викне да се върне при него, да протегне той ръце, да я прегърне, силно, ала гласът му се спря на гърлото. Вратата се затвори, Борис остана сам в стаята. И отеднаж заплака. При първия внезапен пристъп на плача той бързо се огледа, уплашен да не би все пак да има някой в стаята и да види сълзите му, но нали в стаята нямаше никой и момчето се отдаде цяло на своя горък, безутешен плач.

Когато влезе Ния в общата спалня на долния кат, Лазар още не беше се прибрал. Прозорците и тук бяха отворени. Тя се приближи и надзърна вън. Фенерът още светеше долу, а по-нататък, между дървесата, тя забеляза силуета на мъжа си. Защо се бави още вън? Тя взе да се готви за спане. А мисълта й беше все горе, при Бориса. Колко много се е променил той за няколко месеца! Стесняваше се от милувките на майка си, чувствуваше се голям мъж. Отделяше се от нея, опитваше се да изхвръкне от ръцете й. Тежък камък, студен и твърд, притискаше сърцето на Ния — незадоволената майчинска обич, несподелената майчинска нежност. Тя бе чакала детето си ден след ден, да усети в ръцете си слабичкото му тяло, да чуе гласа му, да го види наведено над паницата, която ще му поднесе. То се опитваше да се изтръгне от ръцете й… Така беше с всички майки, така беше с всички деца. И все пак сърцето й тежеше от майчинска горест. Но какви бяха тия негови неясни думи за другарите му, за някаква негова мъка, и какви бяха тия думи за народа… И той ли като баща си? Сега сърцето на Ния потрепера цяло в гърдите й. Тя се озърна, като да се видя в опасност, пристъпи бързо към отворените прозорци, наведе се и тихо подвикна с разтуптяно сърце:

— Лазаре…

— Ида, ида…

Малко по-късно в стаята влезе и Лазар. Ния понечи да го срещне някак забързано, ала веднага се стъписа: защо ще го тревожи със своите майчински мисли и грижи? И лицето му какво беше побледняло…

— Треба да ти е станало хладно вън…

— Не.

Е, нищо, нищо… Ния бе забелязала, че от някое време по челото на Лазара все по-често се показваше прозрачна бледност — по челото му, край оределите, гъсто побелели коси, по бузите край ушите му, дето се кабираха цели китчици тънки бръчици, пък и по цялото му лице се разливаше понякога тая бледност, прозрачна, чиста. Ех, старееше вече Лазар, старееше. Защо да го тревожи тя сега, но искаше да отмахне тоя студен камък от сърцето си, да го отмести малко поне и рече като на шега:

— Кутре такова… Аз искам да го погаля, а то се дърпа.

Лазар нищо не отговори: не беше той тука с мислите си. Ния също се умълча. Знаеше тя открай време какво му беше нужно в такива минути, когато си цепеше ума с какви ли не грижи и ядове. Остави го на мислите му, а лицето му само ще покаже кога са минали и преминали тежки мисли и грижи, ще се разведри, ще светне. Ето и лицето на малкия беше такова — всичко личи по него…

Лазар си легна пръв. Ния все очакваше да не му стане нужда за нещо, после духна ламбата и легна до него, в широкото общо легло. В стаята беше тъмно, само прозорците светлееха едва-едва, но на отсрещната стена изеднаж засия промъкнал се лунен лъч, тъмнината се превърна в синкав здрач. Лазар лежеше по гръб с отворени очи, но нито забеляза тия промени на светлините в стаята. Той мислеше сега за целия си живот, за най-важните неща в живота си, мислеше за детето си. Как бе вървял, как бе преминал досегашният му живот, как бе живял той досега, до тия свои може би последни години? Добре бе живял, разумно, честно. Връщаше се далеко назад, доколкото можеше да си спомни всичко и от най-ранното си детство. А човешката памет е такава, човешката съвест е такава, че задържа повече лошото, отколкото доброто; човек запомня по-добре грешките и кривулиците си, съвестта му не ще го остави никога да ги забрави. Така беше поне с него, с Лазара; той и сега си спомняше всяка своя грешка, съвестта му и сега го пробождаше като жило. Ето сега, след толкова години, той се бореше с мисълта си, че тогава, на времето, не бе направил нищо, за да спаси от нея самата, от греха й клетата си сестра Катерина. Сега като че ли виждаше всичко по-ясно — в цялата тая прескръбна история той бе останал вън, като обикновен зрител. Имаше такива тъмни петна и в неговата съвест. Но той винаги, винаги бе обичал тоя народ и тая земя. И винаги бе поставял, във всичко бе поставял народа си и земята си по-горе от себе си. Дали наистина винаги? Имаше дни, когато и той като брат си Кочо и като мнозина други бе мислил и решавал да бяга в България. Но това бяха дни на голяма мъка, на голямо и общо отчаяние, когато бе оставена Македония пак под робство. Тогава всеки мислеше да бяга и да се спасява. В ония черни дни и Лазар бе се поддал на слабост. Нали и той е жив човек… А иначе винаги по-горе, винаги над себе си тоя народ и тая земя! Имаше време, когато и живота си не бе жалил. И сега, и сега не би пожалил живота си! Но ето, дойде време да се иска от него още по-голяма жертва, сто пъти по-голяма жертва, Аврамова жертва, както е казано в светите писания.

Дойде време да пожертвува и единственото си дете. Той трябва да го улови за ръка, да го заведе до жертвеника и да го сложи там. Да го сложи сам на жертвеника и да го гледа как ще гори, как ще изгори. Детето му само се обръщаше вече нататък — нима той трябва да го отстрани, да го отклони от пътя, по който и сам върви през целия си живот? Човек всичко прави според силата на вярата си. Ако вярата на Аврама беше с един косъм по-малка, той нямаше да сложи рожбата си на жертвеника и да извади нож, за да я заколи. А вярата на Лазара Глаушев беше много по-малка, много по-слаба. Заклел се бе в новата народна правда, а колко пъти бе се разколебавал в нея. Казано бе и той прие с ума си, че Македония ще се бори сама за себе си, а той колко пъти поглежда все още нагоре, към България, ослушва се няма ли да дойде спасение оттам, надява се и чака. Такава колеблива е неговата вяра в новата народна правда. Раздвоен е умът му, раздвоено е и сърцето му. Оттам иде и неговата слабост сега… Не, не. Той ще служи на тая нова правда въпреки своите колебания. Той вижда тая правда и вярва в нея, а всичко друго е от човешка слабост. Той би дал сто пъти живота си за тая правда. Но ето дотам спира силата му. Ако въведе Бориса в народното дело, ако го насочи и насърчи, той трябва да го обрече на това дело. Не се реши тая вечер да му признае, че е член на народната организация; скри от него, за да не го насочи там, за да не го тласне там. Такава е святата клетва обрича се човек на живот и смърт, а Лазар няма сила да обрече и детето си. А Ния, Ния? Би ли преживяла тя смъртта на Бориса? Лазар трябва да пожертвува и двамата — тия, които обича сто пъти повече от себе си и от всички блага на тоя свят. Решавай, Лазаре! Никога досега не си бил изправян пред такъв мост — ще го минеш ли?

Ния го чу как въздъхна, с голяма мъка въздъхна той, с голяма болка. Тя нищо не продума, чакаше го той да продума. А Лазар, макар да мислеше и за нея сега, забравил бе, че тя лежи до него, забравил бе и къде се намира. Малкото лунно петно на стената бе пропълзяло по-надолу и сега тихо светлееше право срещу него, в очите му. Той се взираше в него, без да го вижда. Той виждаше детето си. Виждаше го далече в миналото и през всички тия петнадесет години на неговия млад живот, и в ония мигове и часове, когато бе го обичал най-много, когато бе го жалил и бе се боял за него, за живота му най-много. Борис бе боледувал толкова често и толкова често бе се боял той за живота му. Ето и тая вечер вън, при светлината на фенера, той бе гледал с такава обич нежното му лице, мъха по бузите му, тъничкото му вратле и двете опънати жили по него, гледал ги бе с такава обич и жал. Мина погледът му и пак се върна през всичките тия години, през всичките тия трепетни часове до тая вечер, а сега се насочваше нанапред, тоя поглед на преголяма любов и грижа, който вижда и предвижда най-черни нещастия. Лазар следи детето си нанапред, то е все така слабичко и болнаво, с тия опнати жили на тънкия врат, върви то и среща зли врагове, тъмници, мъчения, смърт… Ния усеща как той цял потреперва. А Лазар вижда и нея, вижда я по следите на детето им, срещу неговите врагове, в същите тъмници, вижда я в мъките му, при самата му смърт. Сега Лазар потреперва още по-силно.

— Спиш ли, Лазаре? — попита Ния шепнешком, но и в шепота й се долавя нейната тревога, пък и се бои тя да не би да го събуди, ако е заспал.

Лазар се поколеба един миг дали да й се обади, той се страхуваше сега да заговори с нея. Не искаше да сподели сегашните си мисли, а лесно можеше да се разприказва, той бе свикнал да споделя с жена си всичко, което им беше общо или не беше във връзка с организационните тайни. После той също прошепна:

— Не, не спя.

— Студено ли ти е?

— Неее…

Лунното петно бе слязло долу на пода. Ния попита:

— Кое ли време е веке?

— Требва да е доста късно.

В преддверието бе окачен часовник с топузи. От голяма старост той не биеше часовете, но през стената глухо се дочуваше тиктакането на дългото му месингово махало. Ния се раздвижи в постелята.

— Ще ида да видя часовника.

Тя стана. Вратата тихо изскърца. Ния я остави отворена. Тиктакането на часовника сега се чуваше ясно. Ния мина покрай него и безшумно се качи горе, в стаята на Бориса. Тук светлееха само прозорците, в ъгъла срещу вратата се белееше едва-едва леглото на момчето. Ния се приближи, леко поопипа — Борис не беше се открил. Избутал бе само възглавницата. Тя опипа и нея — да я настани някак под главата му. Усети хладна мокрота. Дали се бе изпотил? Не — това са сълзи, той сигурно е плакал. Ния подигна предпазливо едрата момчешка глава, обърна с другата си ръка възглавницата и я притегли на мястото й; Борис тихо простена, но не се събуди. Сърцето на Ния натежа още повече — какво ли ставаше с нейните люде тая нощ? Дали не бяха си казали те двамата нещо, та Борис се опитваше и от нея да се отстрани? Тя се върна по-бързо в общата стая; забрави да драсне кибрит и да види часовника. Лягайки си наново, гласно рече:

— Възглавницата му цела мокра. Требва да е плакал.

Лазар нищо не отвърна. Той пак се понесе подир мислите си. Борис сигурно е плакал. Лазар и сега го виждаше как беше седнал срещу него на масата вън и с какви очи чакаше отговора му, спомни си и всяка негова дума. То се виждаше — Борис остана много недоволен от отговора му. Ето сега е плакал. Той заради него е плакал, заради баща си. Борис не е вече малък, той вече по мъжки мисли и чувствува за тия неща. За какво ли не говорят те там, събрани все млади момчета в гимназията и пансиона, денонощно заедно, а има между тях и по-големи, той и сам каза, Не се ли върна от гимназията Райко Кутрев заклет член на Организацията? Лазар бе разочаровал момчето си, като бе скрил от него своето участие в народната организация; той бе го огорчил, наранил бе вярата му в него, засегнал бе болезнено и момчешкото му честолюбие. Борис сигурно се срамуваше вече за баща си. И бе плакал от мъка.

Ния не можеше да се сдържа повече и пак тихо попита:

— Какво става с вас двамата тая нощ?

Лазар отеднаж се приподигна в тъмнината, подпря се срещу нея с лакът върху възглавницата. Тя също обърна лице към него, както беше легнала по гръб под своята покривка. Той не можеше да се бори повече сам с мислите си и започна направо:

— Нийо, жено… той тръгва веке, насочва се веке. Нашият Борис, нашето дете. Не можем да го спрем ние, ни ти, ни аз, баща му. Дори аз требва сам да го поведа, както ти некога го учй да прохожда. Сега аз, че той става мъж. Аз и досега го учих со сека своя дума, со секо свое дело. Сочих му моя път. И не помислях, че може да дойде време, когато и той ще поиска Да тръгне по същия път. Какво ще стане сега, да се изпреча пред него и да му кажа: ти нема да тръгваш по тоя път. Ама ще ме послуша ли? Това не е път за прошетка некаква или за кярове31 некакви. Нема да ме послуша, нема да се спре. Той… ще се срамува, че аз съм му баща, ако…

Той млъкна и цял се ослуша — да чуе какво ще отговори Ния, да чуе дори и дъха й. Дълго мълча тя и дори не се помръдна в леглото. Лазар не я виждаше в тъмното, но беше съвсем близу до нея и чу как тя пое издълбоко дъх и рече като на себе си:

— Не можем да го спрем… — Тя пак помълча, после продължи с по-закрепнал, по-изяснен глас: — Мъж. Расте и той мъж. Ние с тебе сме вече триесет и три години заедно. И повеке, повеке; още преди да се оженим, аз вървех по дирите ти. Искам да е като тебе. Чист човек да е и силен. Аз съм му майка. От сърцето ми се откъснал. Ти знайш как расте той и още е такъв, слабичък. Какви мъки по него, какви страхове и до ден днешен. Така ще бъде до самия ми край. Такова е майчиното сърце. Се в грижа, се в страх. Пък аз и немам друга рожба. Но той се за полата ми ли ще се държи? Като птичките: заякнат ли му крилцата, той ще изхвръкне. Аз съм майка. Се по него ще вървя, но не ще мога да го стигна.

Укроти се сърцето и на Лазара. Сега той рече:

— За нас и сичко е по-тежко, понеже ние сме измъчен народ, народ сме в голема неволя. Ами ако моят син се отдели от своя народ, аз ще се срамувам, че ми е син. Но ето, тежко е да сложиш детето си на жертвеника и да извадиш нож над главата му. С това е най-тежък нашият живот и нема по-тежък от нашия живот.

Ния се откъсна от своите си мисли и каза бързо, сякаш изеднаж бе намерила изход:

— Но той е още малък, Лазе, той е още дете!

— Малък е още, но наближава и неговото време. И нели той се некак по-бързо расте с мислите си, с душата си.

Те дълго мълчаха. Месечината вън бе залязла, в стаята беше съвсем тъмно. Стенният часовник в преддверието тиктакаше неуморно в нощната тишина.

Лазар опипом в тъмнината едва-едва докосна ръката на жена си, като че ли случайно, и се присви под покривката си в общото легло.

Лазар Глаушев излезе в двора още преди изгрев слънце. Наплиска лицето си на чешмата и после, докато Ния му свари кафе, поля цветните лехи. Ния изнесе две чашки кафе, седнаха двамата на масичката да ги изпият. Лазар сви и първата си утринна цигара, запали я и сръбна от горещото кафе. Свежа хладина милваше лицата им в ранния час, от цветята и влажната пръст наоколо полъхваше ободряващ мирис. Високо горе небето беше цяло светнало, наоколо алени облачета бързаха срещу изгряващото слънце. Чу се бърз говор на улицата вън, край все още затворената порта; оттатък, към Костадиновци, тропна врата.

— Спи ли още? — попита Лазар, но тъй без нужда, само за да спомене сина си.

— Спи.

Ния забеляза, че мъжът й тая сутрин не бързаше много за чаршията. Той сам й каза:

— Искам да го видя.

— Ами той кой го знай кога ще стане.

Лазар си сви втора цигара. Слънцето слизаше към града, дървесата наоколо и високите бели кумини аленееха в светлината му. Насреща се зададе Костадин — отиваше, види се, на работа.

— Добро утро, бачо Лазаре…

— Добро утро, Костадине.

От години вече Костадин ходеше в градски дрехи. Той мина през двора, отвори вратата и като подпря едната й пола с поставения там камък, излезе на улицата. Ния прибра двете празни чашки и стана. Стана и Лазар.

Той се изкачи бавно на горния кат на къщата си, поспря се пред вратата на Борисовата стая. После безшумно я открехна. Лицето му цяло засия:

— Аа… Ти си веке буден!

Той влезе в стаята, а Борис скочи от леглото, още по-тънък и по-висок в дългата си нощна дреха. В едната си ръка държеше книга.

— Току-що се събудих. — И той приподигна книгата. — Рекох да прочета неколко страници.

— Много рано… Рано е още. Ти сега… разпус.

— Така съм свикнал. В пансиона рано ни будят. Момчето отговаряше почтително, гледаше баща си кротко, но не трепваше ни следа от усмивка по лицето му. Лазар се загледа в това мило момчешко лице, засенено от кротка скръб, и през сърцето му премина една продължителна болезнена тръпка. Той не изпущаше от погледа си това лице и каза с дълбок, едва-едва напрегнат глас — изглежда, се страхуваше да не би гласът му да затрепери:

— Аз не ти казах снощи истината. Ти требва да знайш: това е тайна. Член съм на Организацията отпреди три години. Ти си ми син и затова ти казвам, но нищо повеке нема да ти кажа. И не е нужно.

Борис като че ли едва сега видя баща си. Той разтвори широко очи, пълни със светлина, книгата падна от ръката му. После момчето се хвърли към баща си, прегърна го с голям порив.

— Татко…

Полюшна се Лазар, но още по-силно потрепера гласът му, задавен в радостни сълзи:

— Полека… Ще ме събориш. Моите нозе не държат веке много…

Ния нагости момчето си в готварницата на долния кат, после те излязоха заедно в градината. Слънцето огряваше вече цялата къща, преплиташе лъчи в цветята, в розовите храсти, в натежалите от плод гранки на дървесата; пъстрееха ярко цветя и китки, по дървесата се виждаха на цели купчини и нанизи зрели плодове. Макар и в такъв ранен час, слънцето вече прежуряше.

Когато Борис беше по-малък, Ния го учеше да се грижи за всяко цвете, за цялата градина. Сега той ходеше с нея, поспираше се тук-там с ръце извити назад като възрастен мъж и гледаше разсеяно как тя се навеждаше да оправи някой стрък, да отчупи някое изсъхнало клонче, да прибере с шепи пръстта около някой разголил се корен. Те бяха се споразумели безглас, но — той е вече голямо момче и не бива да се занимава с такава женска или детска работа. Те се чувствуваха щастливи, че бяха заедно. С майка си Борис винаги се чувствуваше във всяко нещо сигурен и свободен. Сега тя му говореше за цветята си и предизвикваше в сърцето му някаква сладка лекота и радост. Може би всичко идеше от чувството му, че беше във ваканция, освободен от всякакви грижи, но то беше повече чувство на момче, което бе се върнало наново под крилото на майка си след дълга раздяла. Такова едно чувство на доволство и постоянна радост тлееше живо, топло и в сърцето на Ния. Детето й беше до нея, тя го виждаше, чуваше гласа му така близу до ухото си. Но там, в същото майчино сърце, тлееше все тъй постоянна, жива и грижата за рожбата, постоянният майчински трепет; и тя час по час се обръщаше да го погледне, за да види младото му лице, тънката му гъвкава снага, но да види още еднаж и с очите си, че той е там, до нея. Като птица, която лежи върху малките си в гнездото и все току дига глава и се оглежда, като лъвица, която ближе малкото си в храсталака и час по час надига уши — не се ли чува наблизу подозрителен шум?

Ния с нищо не издаваше тревогата, която бе пробудил в сърцето й нощният разговор с Лазара и която бе останала там, бе я държала будна едва ли не до зори. Нека детето й бъде радостно и весело, а майчиното сърце е като кладенец, в него се събират всички тъги и грижи…

На дневната светлина тя вижда още по-добре, че той е израснал и се е променил доста през последните месеци; острият й майчински слух долавя някакви промени и в гласа му. Тя знае, че така той се отдалечава все повече от ръцете й. Сякаш случайно тя го прихваща леко за лакътя, попритисва неусетно ръката му до себе си — да го почувствува по-близу, по-плътно, да го почувствува в ръцете си и би искала да не се отдалечава никога, да не се откъсва никога от нея, от ръцете й, а в същото време му казва:

— Ти излез, поразходи си низ града. Види се с другари, иди у тетките си, иди да видиш и Крайчеви…

Тя иска да му е приятно, весело и не пита собственото си сърце. Борис не бърза да се отдели от нея. Той по своему чувствува радостта от тая близост с майка си и не бърза да се отдалечи. Върви по стъпките й, както някога, когато беше малък; все гледа да се докосне до нея, слуша ненаситен гласа й, всяка нейна дума, от нея чака все нещо добро и хубаво за себе си. От нея се излъчва някаква топлина, някаква сила, с която се храни душата му. Колко много я обича той и и много иска да я зарадва с нещо, да направи нещо хубаво за нея. Тя застава срещу него за една минута и той пак вижда, сега и в блясъка на слънцето, колко много са побелели косите й. Неясна тъга и някакъв страх обхваща сърцето му, но ето милата му майчица се усмихва и бързо преминава всичко. Тъмните й очи блестят, зъбите й са все тъй бели и здрави, той и не забелязва сгъстилите се ситни бръчици по лицето й, двете очертани вече бръчки около устата й, не забелязва по лицето й сянката на изминалите години, както не забелязва и скритата в погледа й тъга — неговата майка е все тъй хубава, мила и весела…

По пътеката край чешмата оттатък се показва една от внучките на Костадиница. Беше десетинагодишно момиче, дребничко, но напето, с опнато гръбче. То се бе запътило към отворената порта с бързи, закрепнали вече стъпки, живо обърна лице насам и гласецът му звънна:

— Добър ден, тетко Нийо.

— Добър ден, девойчето ми.

То отмина нататък, слънцето удари някак в гърба му и се виждаше отдалеко как блестяха косите му — златисторуси, на две необикновено дебели плитки чак до кръста. То беше спретнато и чисто — виждаше се отдалеко, но изпод крайчеца на рокличката при всяка стъпка се бялваше едното крачолче на гащичките му. Борис изпроводи с поглед малката девойка чак до портата, докато изчезна тя там, очите му се смееха, сияеше радостно лицето му. Той бе видял разкошните коси на девойчето, блеснали на слънцето, зърнал бе и крайчеца на гащичките му и му беше весело, смешно. А Ния гледаше него, проследи и погледа му. Тя забеляза това, което момчето сега не можеше и да съзнае. Майката наведе очи. Между нея и момчето й бе преминала сянката на незнайната друга жена, която ще дойде един ден и ще го вземе от ръцете й.

X

Разчу се из чаршията още тая сутрин, че ще излязат хюкюматски люде да събират помощи за аскера, който се биеше по това време срещу Крит и Гърция. Смути се целият християнски народ в Преспа — как ще протегне ръка да помага на турския аскер срещу критяните, които бяха се дигнали тая пролет срещу султана, и Гърция им се притече на помощ… Критяните и всички гърци се бореха за своята народна правда, та преспанци на общия ли потисник ще помагат? Но как ще откажат, с какви думи ще откажат, когато спрат заптиите пред вратата им? Неколцина изтичаха до Лазара Глаушев, в дюкяна му. Лазар им рече:

— Грехота е и срамота да помагаме на турския аскер, макар и с един иглен връх. Та и ние като критяните за правдата държим. Нема да давате нищо.

— Ама как, Лазаре… хюкюматът е насреща. Как ще му откажеш…

Позамисли се Лазар Глаушев — право беше, не ще се реши всеки да се противи на хюкюмата, макар и за най-дребна работа. Но му дойде нова мисъл:

— Сам човек, секи от нас поотделно нема да може да откаже, но като рече да откаже целият народ, никой не ще може да го принуди. Сички ще отказваме — и аз, и ти също, сички ще бъдем заедно.

Излязоха си людете от дюкяна му и не бяха много насърчени. А Лазар веднага викна помощника си, Атанаса Кривио:

— Скоро, Атанасе… Скоро да ми доведеш даскалчето! Требва да е в къщи още, рано е още, но ти погледни и в училището.

Даскалчето, тяхното даскалче — това беше Райко Кутрев, секретарят на преспанския революционен комитет. Атанас забърза с куцата си нога по улицата и какъвто беше широк и едър, като че ли се люшкаше от стена до стена.

Райко Кутрев влезе в дюкяна на Лазара, преди да успее да се върне Кривиот. Не беше нужно да се приказва много и Лазар с това и завърши:

— Ти нареди наши люде да кажат во секи дюкян: никой да не дава нищо. Какво ще ни правят, като откажем сички?

— Да, чичко Лазаре. Като не можем да помогнем на критяните с друго нещо… Така и нашият народ ще се учи да се противи.

Райко Кутрев влезе най-напред в дърводелницата на Стефо Церски — сега вече пръв организационен стотник. Имаше още четирима стотници — младият учител намери и тях. Малко по-късно из чаршията наизлЯзоха все по-млади люде и тръгнаха от дюкян на дюкян. Те бяха над стотина души — всеки стотник бе изпратил най-малко по двайсетмина от своите люде. И тръгнаха те като калесници32 по дюкяните.

— Хюкюматът ще събира помощи за аскера. Никой нищо да не дава. Така е решено.

За по-малко от един час време цялата чаршия знаеше за това нареждане. И което вестителите не бяха доизказали, преспанци си го предаваха от ухо на ухо:

— Комитетът така решил.

— Комитетът така нарежда.

Цялата чаршия някак се спотаи, поутихна. За пръв път преспанската чаршия се видя така — между тая нова, тайнствена сила, която всички наричаха комитет, и срещу турската власт. Никой не знаеше кой ще надвие — дали страхът, или надеждата за спасение, никой и за себе си не знаеше в чий глас ще се вслуша, когато се спрат заптиите пред дюкяна му.

Турците и в тая работа не бързаха. Наближаваше време за обед, когато излязоха от двора на хюкюматския конак три коли и тръгнаха по три посоки към чаршията. Придружаваха ги по няколко заптии без оръжие и по двама ходжи. Първата от колите се спря пред най-близкия дюкян — тясното и дълго дюкянче на един дръндар, който веднага спря да удря по лъка с големия дървен чук. В настъпилата изеднаж тишина се чу глухият напевен глас на един от ходжите, които придружаваха колата.

— Хайде, чорбаджи, стори хаир за аскера, дай я некоя пара, я… Хюкюматът ни праща.

Дръндаринът седеше със свити нозе край цял куп неразчепкан памук, с лъка в едната си ръка, с дървения чук в другата, и мълчаливо гледаше с уплашени очи турците на вратата на дюкяна си. После той като че ли отеднаж се сети и се обърна встрани: там, на едно столче до стената, седеше Райко Кутрев, който му кимна насърчително, с весело лице. Дръндаринът пак се обърна към турците и пак не се реши да продума. А вън, на улицата, бяха се насъбрали едва ли не всичките му съседи, дотичали бяха някои и чак от другия край на улицата да видят какво ще стане. Дръндаринът като че ли още повече се уплаши. Тогава към ходжата се обърна Райко Кутрев със същото весело, засмяно лице:

— Той, ходжа ефенди, дръндаринът, сиромах човек е, по цел ден удря лъка за два-три гроша. С какво може да помогне той на царския аскер!

Сега проговори и сам дръндаринът:

— Ами, ами, ага… Аз по цел ден за два гроша… Махна с ръка ходжата, присви лице презрително.

И се отправиха двамата ходжи към съседния дюкян. Затрополя след тях и колата, повлякоха се и заптиите с отегчени лица. Същото се случи и с другите две коли. По дюкяните там бяха седнали стотниците Стефо Церски и Богдан Кочанов. Така започна с първите дюкяни, а нататък людете по-лесно се решаваха да отказват и се насърчаваха един от друг. Спря една от колите и пред дюкяна на Лазар Глаушев. Излезе Лазар пред вратата на дюкяна си:

— Не мога да помогна с нищо, ходжа ефенди. Мене ми е чудно какво иска от нас хюкюматът. Нас християните падишахът и за аскер не ни събира. Не иска той нашата помощ, не му е нужна.

Ходжите поведоха колата по-нататък. Виждаше се, и те бяха тръгнали без сърце по тая унизителна за турския дьовлет просия. В колата леко подскачаше само един чифт нови йемении — дал ги бе някой от папукчиите поради преголям страх от турците. Същата кола се спря и пред брашнарницата на Таки Брашнаров. Стана той от мястото си, разпореди се важно и калфите му хвърлиха в колата две врещи от черното брашно. Видяха всички наоколо двете врещи и се пръсна из цялата чаршия мълва за дара на чорбаджията:

— Много бре! Две врещи…

— Много… Той може и двайсет да даде.

Друга от колите се спря пред магазина на Георги Баболев. Той покани с теманета ходжите в стъклената си стаичка, наброи им пет лири. Отидоха си ходжите. Късно следобед прибраха се една след друга и трите коли в двора на хюкюматския конак. Излезе да ги види каймакаминът. Видя той двете врещи, видя и йемениите, казаха му ходжите за петте лири. Поогледа той още еднаж трите коли, после обърна презрителен поглед към чаршията и рече през зъби:

— Пие миллет33…

Същия ден надвечер в дюкяна на Лазара влезе Георги Баболев. Отдавна не беше влизал търговецът в празния житарски дюкян, а и Лазар не се зарадва много на своя гост. Баболев почна отдалеко, но най-сетне каза:

— Дадох аз днеска пет лири. Ти знайш, бачо Лазаре: аз не мога да кажа немам.

Лазар не го и погледна. После, загледан някъде през вратата на дюкяна си, той промълви неохотно:

— Твоя си работа, Георги…

— Не искам да помагам на турците, но как да откажа?

Обърна лице към него Лазар, поприсви очи:

— Само вие с Таки Брашнаров в целата чаршия… Видех там и едни йемении. Като откажеш — какво: насила ли ще ти вземат? Ама вие с Таки защо ще се карате с турците? Когото го боли, той ще търси лек за болката си. Вас нищо не ви боли, вам нищо не ви липсва.

— И аз съм патриот, бачо Лазаре — дигна вежди Баболев в скръбно недоумение.

Лазар мълчаливо присви рамена.

Гърците бяха бити в Тесалия, но на Турция бе наложено примирие, започнаха се и преговори за мир.

— Такава е работата на агаларите — присмиваха се людете по преспанската чаршия: — Уж те бият, пък…

Аскерът започна да се връща от Тесалия. По пътищата пълзяха безкрайни обози. Турците спираха селяните, измъкваха от обозните коли гръцки пушки и патрони:

— Вземи бре, продавам. Дай един лира бре!

Отбиваха се аскери и по селата, надигали по няколко гръцки пушки. Спираха людете и по градските пазарища, влизаха да предлагат гръцки пушки и по дюкяните:

— Вземи бре! Евтино… Дай тютюн за нея, шекер, обувки…

Всеки можеше да си купи гръцка пушка „Гра“ на евтина цена. Но селяните нямаха пари, нямаха много пари и градските люде. По една златна лира за пушка, а някои по-лакоми от аскера искаха и по две, по три лири. Явиха се и търговци — купуваха на по-евтина цена от аскера, а продаваха на по-скъпа цена. Но пушки имаше — добри пушки, пълнеха се с по един патрон. Имаше и мнозина жадни за оръжие.

Събраха се една нощ всички от преспанския комитет в стаичката на Райко Кутрев, дойдоха и петимата стотници. Лазар Глаушев, председателят, отвори заседание и още първите му думи бяха за гръцките пушки:

— Пушки се намират много, сега е време да понабавим оружие за народа. Сметам аз да затворим сичките комитетски пари за пушки. Кажи, брате Катранов, колко пари имаме в комитетската каса?

Той знаеше колко са парите, но сега трябваше да чуят всички. И учителят Наум Катранов рече с тихия си глас:

— Сто двадесет и шест турски лири, осемдесет и два наполеона и по-дребни пари за хиляда и деветдесет и седем гроша.

Лазар Глаушев поклати глава:

— Толкова са, ама не ще можем да вземем много гръцки пушки с них, колкото и да са евтини пушките Йоан Сърчар, който беше отскоро член на комитета, рече благоразумно:

— Като имаме толкова пари, за толкова и ще купим. — Той наближаваше петдесетте, беше спокоен човек и в погледа му като че ли все се таеше някаква грижа; беше търговец стъклар и виден човек в чаршията, макар търговията му да не беше голяма. Сам пожела да влезе в Организацията, от добра съвест, а после го избраха за член на комитета, като жив пример за ония по-средна ръка граждани, и по възраст, и по състояние, които бяха прекалено предпазливи и гледаха все с недоверие на комитетските работи. Сърчар имаше работа и с много селяни от околията, които се допитваха и съветваха с него за всяко нещо. Сега той добави: — Не се намират често толкова много пушки за купуване. А от некои наши люде ще си вземем парите назад, като им дадем пушка, пък може и повеке да им искаме и пак за в полза на народната каса.

Реши се той да вземе комитетските пари и да ръководи покупката на пушки. Лазар Глаушев се обърна към Катранов:

— Ще имаш добрината, учителю, да предадеш утре на Йоана сичките народни пари, а ти ще получиш от него разписка.

Наум Катранов мълчаливо кимна и без нужда по-приглади редките си мустаки. От известно време той беше още по-тих, по-мълчалив — по-голямото му дете, Надежда, беше все болнаво, все слабееше, а не се знаеше каква болка имаше в него.

Като че ли бе чакал всичко да свърши докрай, всички да се изкажат. Райко Кутрев едва сега заговори. Всички се обърнаха към него, дори и Катранов, както беше умислен, се поизвърна, нададе ухо — Райко Кутрев никога не говореше празни думи. Той каза:

— Парите ни са малко. А ето сега имаме удобен случай да се снабдим с повече пушки. Требва да намерим и повече пари. Ние чакаме като епитропите на пангара: кой колкото пусне, кой колкото даде по своя воля. Сега пък ще поискаме, ще отидем и сами да вземем.

— Как я мислиш ти тая работа? — попита Лазар угрижен. — Нашите люде не обичат да им надзърташ в кесията. Досега винаги тъй: кой колкото даде по своя воля.

Младите очи на Кутрев светлееха остро и някак предизвикателно. Той продължи:

— Ще искаме от по-богатйте. Ще почнем най-напред от Георги Баболев и от Таки Брашнаров. — Чуха се изеднаж гласове на неодобрение и недоволство; някой махна отчаяно с ръка, дори и Катранов приподигна рамена в недоумение. Кутрев повиши тон, очите му заблестяха още по-силно: — Ще искаме и… ако не дават… ще се научим и сами да вземаме.

Обади се пак Йоан Сърчарот с равния си глас:

— Нашите по-богати люде по-харно за гушата да ги уловиш, нежели за кесията. Май и сички сме такива като е за пари. Ако вземем да искаме и сами да… както велиш ти, Райко, мнозина ще дигнем срещу себе си. Ами Таки Брашнаров и в хюкюмата ще отиде.

— И наистина ще отиде — продължи след него Лазар Глаушев умислен, загледан пред себе си. После той изеднаж сложи ръце на колената си с извити навън лакти, обхвана с поглед всички наоколо: — Но нам ни требват пари. Повеке пари, много. Най-напред за оружие и за какво ли не още. Ако искаме тоя наш народ да се дигне един ден со сила, секиму требва да дадем по една пушка. Колцина ще могат сами да си купят! Баболев, Брашнаров… Те сами могат да въоружат целия град. Ама да видим как ще ги накараме да ни дадат макар и по петдесет лири. Брашнаров наистина може и в конака да отиде.

— С него аз ще се разправям — рече Кутрев и не сваляше очи от Лазара, като че ли очакваше възражения.

— Е, харно — кимна рязко Лазар и продължи с предупредителен тон, дори помръдна и с пръст: — Но с него добре ще внимаваш, Райко. И за сички тия люде, от които ще искаме пари, добре ще требва да помислим, за секиго според човека. Ти, Райко, иди, щом така си решил, иди при Брашнаров; аз при него не мога да ида. Аз ще ида при Георги Баболев. Бех еднаж при него, ще отида още еднаж.

— По сто лири ще им искаме.

— Много са по сто, Райко. Ще се уплашат. А тоя, Баболев, нели даде еднаж десет лири. По-нататък пак ще им поискаме и много пъти ще им искаме. Те друго нема да дадат за нашата работа: само пари могат да дадат. Но ти внимавай с Брашнаров.

— Ти каза, чичко Лазаре: с такива хора… според човека — попримигна с едното си око Райко Кутрев и цялото му лице засия весело, младежки, обагрено едва-едва от чиста, здрава руменина.

Младият човек се радваше за предстоящата си работа — трудна беше тя и може би опасна, но такова беше лицето му, че и Лазар му се усмихна насреща, та и Йоан Сърчар помръдна едва-едва с мъдро стиснатите си устни.

Ваканция беше и учителят Наум Катранов нямаше защо да бърза, но тая сутрин той стана по-рано. Винаги беше нетърпелив, когато му предстоеше да върши някаква работа. Влезе още по риза в съседната стаичка, притвори внимателно вратата. Извади от скривалището под миндера комитетските пари и хартиите, на които бяха записани по особен негов таен начин, провери ги още еднаж грижливо: всичко беше записано, не липсваше ни една аспра. После той извади и възела със своите собствени пари; те сега бяха станали две лири и на половинка, все тъй събирани пара по пара, грош по грош. Развърза възела си Катранов, сложи и него до другите пари; неговите златни парички блестяха сякаш повече от другите. Гледаше учителят парите си, не можеше да откъсне очи от тях, поглади един път и два пъти доста разредените коси на темето си. Сега той още един път премисляше за тия свои три златни парички как ги бе събирал грош по грош и пак оживя сърцето му чувството на сигурност, на доволство, че тия пари бяха собствени негови. Мислеше той за своит нужди, мислеше и за народните нужди. И току улови с двете си ръце за две кранчета късчето платно, в което бяха собствените му пари, и бързо ги обърна върху другите, комитетските пари. Паднаха трите монети на учителя с тих звън върху общата купчина, той ги потърси с алчен поглед да ги познае между другите пари, но сякаш се боеше от нещо, захвърли късчето платно и бързо, с някакво настървение разбърка всичките пари. Без да чува собствения си глас, той промълви и повтори, разбърквайки парите:

— Хайде за пушки… Всичките за пушки… Гой прибра всичко около скривалището, та нищо да не се познава, върза парите и хартиите в една кърпа. Взе вързопчето и бързо излезе от стаичката. Беше му леко на сърцето, дори весело. Толкова пъти се бе мъчил и колебал за тия свои лири, а сега всичко се свърши отеднаж. Хайде, всичко на едно място… за пушки! Където и да помръднеше сега — не забравяше и малкия вързоп с парите. Излезе в трема да се умие, седна да позакуси набързо, а вързопчето — все до него, да го виждат очите му. Забеляза вързопчето и Надежда — умница беше тя и досетлива:

— Ами остави го, татко, некъде…

Погледна я учителят и усети как го парна направо по сърцето постоянната му грижа за това дете. Бледо беше лицето й, с изострена брадичка, а бе успяло малкото работно девойче да се умие, да се среши — подредени и чисти лъщяха косичките му, а побърза то и сега да сложи закуската на баща си. Той накара девойчето да седне да закусва с него. Надежда донесе паничката си. Надробиха си залъчета черен хляб, учителят взе шарената тенекиена кутия, в която пазеха кълцана захар, посипа залъчетата на Надежда с една лъжичка от захарта, посипа и своите с една лъжичка. После се усмихна на девойчето и сипа още една лъжичка захар в паничката му. Девойчето също му се усмихна и посегна за топла вода, да полее с топла вода и двете панички…

След закуската Катранов се запъти към чаршията, стиснал вързопа здраво под мишницата си. Влезе в дюкяна на Йоана Сърчар — празен беше в тоя ранен час стъкларският дюкян. Покани го Йоан да седне на миндерчето до него. Прегледаха те тихо и предпазливо сметката, преброиха парите, а през цялото време Йоан беше готов да ги покрие с кърпата, ако влезе чужд човек в дюкяна му. На края той каза:

— Но тука са две лири и половина повеке.

— Повече са — отвърна учителят с наведени очи. — Аз тия две лири и половина не съм записал в сметката, но и те са общи пари, народни.

Лазар мина през целия магазин на Георги Баболев и влезе в стъклената конторка на стопанина. Като го видя, Георги Баболев тоя път видимо се зарадва, по лицето му пропълзя бледа руменина, поизчерви се и оголялото му теме. Отново бе започнало да расте името на Лазара по Преспа и по цялата околия. Това беше поради участието му в Организацията — някои знаеха, че той е в комитета и дори че е председател на революционния комитет, а други пък не можеха и да допуснат каквато и да е народна работа без негово участие. Георги Баболев стана пръв да посрещне госта си:

— Повели, бачо Лазаре… Повели, седни.

Щом седнаха един до друг на миндерчето, Лазар пристъпи направо:

— Ти, Георги, веке знайш, започнато е ново народно дело. Изпратен съм во името на това дело да те помоля пак да помогнеш и ти според твоите възможности.

От лицето на Баболев изчезна всяка радост и приветливост, но той потисна всички тревожни мисли, които изеднаж нахлуха в ума му. И попита предпазливо, студено:

— Каква помощ се иска пак от мене? — После веднага сам взе думата: — Ти знайш, аз не вервам, че тукашният наш народ ще може да направи нещо. Нели го виждаш! Казвал съм ти и друг път, за тия работи е нужна войска, силна войска, нужно е държава да излезе насреща. Имаме си ние веке България, тя ще ни освободи.

— Най-напред, Гьорче, да гледа човек сам да си помогне и най-добре сам ще си помогне. Но аз не съм дошъл да споря с тебе…

— Нема да спорим, нема да спорим. — И търговецът си помисли: „Наистина, защо да споря? Тия неща могат и секак да се обърнат.“ Той гласно продължи: — Бачо Лазаре, и аз съм патриот, ти знайш. Кажи сега какво се иска от мене.

— Възложено ми е тоя път да поискам от тебе за народната каса педесет лири.

Баболев разпери ръце:

— Ама какво си мислите вие! Педесет лири… Аз не съм во состояние да отделя изеднаж толкова пари.

— Да не спорим и за това, Георги. Такъв налог ти е наложен и комитетът нема да прави пазарлък.

— Ти, бачо Лазаре… заплашваш ли ме? Аз сам ти дадох преди…

— Не те заплашвам — прекъсна го Лазар. — Преценило се, че ти можеш да дадеш педесет лири за народното дело, а в тия работи пазарлъци не стават.

Позамисли се Баболев и после рече:

— Сега, бачо Лазаре, ще ти дам двайсет и пет лири, а другите — ще видим, по-нататък. Сега немам на ръка повеке пари.

— Педесет лири ще ми дадеш, Георги. Комитетът и разписка ти е приготвил за такава сума.

— Не, не, не — подръпна се Баболев като уплашен. — Не искам никаква разписка, никаква разписка! И пак ще те помоля, бачо Лазаре: и тоя път само ние с тебе да знайме какво съм ти дал. Моля те, моето име да не се споменава.

— Работите на комитета, Гьорче, са тайни.

— Е, нема що — приподигна рамена Баболев. — Моят патриотизъм ми налага: ще дам педдесет лири. Но пак ще те помоля, бачо Лазаре, моето име нигде да несе споменава, нигде да не се записва. Ще дам педесет лири. Само от патриотизъм го правя.

Преди известно време, в същия ден, в който се даде актът в класното училище и тъкмо се бе върнал Райко Кутрев от училището, застарялата вече Митра Кутрева влезе в стаичката му. Тя изглеждаше угрижена, но погледна сина си с весели очи. И не бързаше да заговори, та Райко я подкани:

— Що има, майчице?

Тя започна отдалеко и все избягваше погледа на сина си, но изеднаж се обърна към него и рече:

— Ами това е, сине: казаха ми люде, че съм си имала веке още една снаха.

— Каква снаха, майко… нели…

— Е-е… Ти още не си я довел, ама си я намерил веке. Сички ми говорят. Щерката на Вета Кузманица, вдовицата…

Райко се загледа в лицето на майка си, но нищо не отговори. Сетне каза:

— Мене, майчице, още не ми е време за женене.

— Как да не ти е време, синко! — възрази живо майката. — От Малка Богородица влизаш в двайсет и гри; на другия ден те даде господ. И хлебът ти е веке в ръцете — добави тя вразумително.

Младият учител обхвана майка си с една ръка през рамената и каза неопределено:

— Добре, майко… Има време, има време… Те излязоха и двамата на малкия чардак. Кутревица се отправи по работата си — беше време за обед. Откъм двора полъхваше топлина, юнското слънце грееше право отгоре, сенките на дървесата бяха се събрали около самите им стъбла. Къщата на Аце Кутрев беше пълна с люде — отвсякъде се чуваха набързо речени думи, тропот, детска врява. Аце бе прилепил още две стаички към къщурката си, двамата му по-стари синове бяха женени, имаха и по няколко деца. Райко се спря край ниската ограда на чардака и като че ли сега за пръв път дочуваше тия шумове и гласове в бащината си къща. Вдаден в непрестанната си мисъл за народното дело, той се бе откъснал и отдалечил от всекидневния живот, небрежен беше към много неща дори и в собствения си живот. Марето… неговото девойче… През самото му сърце премина сякаш цяла струя от тая топла слънчева светлина вън, която го караше да присвива очи. Той и за Марето не беше премислил всичко.

Откъм градината се зададе по-младата му снаха, след нея и двамата му по-стари братя; работили бяха те и на днешния празничен ден, прибираха се за обед. Снаха му се засмя отдалеко:

— Що си застанал там самичък, бате Райко… Ами стига си ходил веке самичък.

Усмихваха се под мустак и братята му. Най-старият, Никола, беше с по-весел нрав, та не се сдържа и той:

— Море по-добре му е нему самичък. Що му требва къпина в нозете… Ергенлък, бабам, пашалък!

Домашните му люде често го задяваха за ергенлъка му, но сега той си помисли: „Те днес всички са се наговорили…“

На обеда се събраха цяла трапеза люде, стари и млади, човек до човек, а и в скутовете на Ацевица и на по-старата снаха имаше по едно малко детенце. Аце Кутрев и Ацевица отдавна бяха напуснали родното си село, единия от синовете си бяха изучили за учител, но все още селски дух владееше в техния дом. Може би защото и те, и двамата им по-стари синове, и снахите им все още се бореха със земята, от нея вадеха хляба си. Те обработваха градината до къщата им, наели бяха още една градина оттатък реката. Селският им произход личеше и по външността им, и по реда в къщата. Бяха все здрави, широки люде, с големи ръце; само по-младата снаха дойде слабичка, бледа гражданка, но след като роди първото си дете, заякна и тя, наедря, разхубави се.

Днес домашните на Райко сякаш наистина се бяха наговорили да го закачат за дружбата му с Мария Кузманова. Подхвърляха му шеги и на трапезата, весело беше на всички, че бяха узнали любовната му тайна.

— Нема що, Райко… Рекли са да те оженят, да те вържат и тебе — обади се и Аце Кутрев със светнали очи изпод рунтавите му побелели вежди. Колкото повече старееше, той ставаше все по-сдържан и по-мълчалив, но ето и на него му беше весело, че и най-младият син ще му доведе снаха.

Като свършиха с обеда, Кутревци се пръснаха из къщата и по двора — никой не отиде да спи и да се излежава, макар да беше празник и лятната горещина да омаломощаваше човека. Само старата Кутревица се затвори в една от стаите, да приспи там двете си най-малки внучета. Райко настигна по-младата си снаха, която се бе запътила пак към градината с малка мотичка в ръка, спря я там на пътеката:

— Кажи, Ленче, кажи какво си чула, какво се говори за мене и за Марето Кузманова.

Младата жена се засмя гласно, оправи без нужда кърпата на главата си:

— Женят ви, какво.. — После тя присви вежди, проточи устни и добави някак тайнствено: — Видели са ви нощем заедно… там, в нихната градина.

Младият учител кимна мълчаливо и се отдалечи.

Малко по-късно той бутна вратника на вдовицата Вета Кузманова и влезе в двора. Едва бе направил няколко стъпки по пътеката за малката къщурка на вдовицата, когато оттам се зададе Марето, като че ли бе го чакала да се покаже на техния вратник. Те се спряха един срещу друг на тясната пътека, а високо над главите им пламтеше лятното слънце. Момичето стоеше облечено в светла лятна дреха, гологлаво и цялото беше светло, като да беше от слънчев блясък, със светлорусите си бухнали коси, със сините си очи и бялата чиста кожа на лицето, на тънката си стройна шия; то бе приподигнало малките си ръце, та и те като че ли светеха на слънцето необикновено бели, нежни и чисти. Райко Кутрев влизаше за пръв път тук посред бял ден. Ала девойката сякаш не бе изненадана от неочакваното му появяване, стоеше срещу него, радостна, че го вижда, и някак цяла разтворена — и с очите си, каквито бяха светли, прозрачно чисти и дълбоки, и с едва отлепените устни, алени, изпръхнали, и с приподигнатите златисти вежди с необикновено широкото чело над тях, та и с ръцете си, дигнати сякаш да приемат прегръдка.

В радостта си от неочакваната среща Марето не се усмихваше, а цяла светеше и най-вече ясните сини дълбини на очите й. Не се усмихваше и Райко. Той гледаше девойката със съсредоточен поглед и решаваше в ума си своята и нейната съдба: „Ние нема да се крием вече от людете.“ Забеляза, че лявата й буза беше много зачервена, но още по-зачервено беше лявото й ухо, мъничко и нежно закръглено. Като че ли това беше най-важното сега, той посочи, едващо не докосна с върха на пръстите си моминската буза:

— Защо ти е червено тук…

Марето се сепна и дори се попридръпна, но рече с ясния си глас:

— Мама ми удари плесница. Сега… като се затичах да те посрещна.

Райко я гледаше със същия съсредоточен поглед и нищо не отговори. Девойката наведе глава и пред погледа на младия човек заблестяха светлорусите й коси, белият пътец, който разделяше на две едрите златни къдри. Той каза:

— Да влезем вътре.

Марето се отдръпна от пътеката, после тръгна след него.

Когато влезе Райко в предната стая на малката къща, срещу него неочаквано се изправи Панту Кътърката. „Роднини — мина през ума на младия учител. — Приличат си, да…“ Но той гледаше Кътърката със студен, остър поглед, чакаше го да си отиде. Колкото беше Кътърката рус и бял дори и с клепачите си, сега по лицето му бе избила гъста червенина, погледът на избелялосивкавите му очи беше мътен и колеблив. „Какъв е противен… макар че…“ — помисли си Райко Кутрев. Кътърката промърмори нещо смутено и се измъкна вън. Кутрев премести погледа си върху Вета Кузманова, майката на Марето.

Вдовицата беше към петдесетгодишна, изпод черната й кърпа се виждаха пепеливо избелели коси, които, очевидно, някога са били руси. Тя беше доста висока, суха, с хлътнали страни и без вежди, та зениците й отдалеко се тъмнееха като две неподвижни точки, втренчени в неочаквания гост.

— Добър ден — поздрави учителят.

— Добър ден — едва помръдна вдовицата в отговор тънките си възсинкави устни.

Марето пристъпи към майка си и очите й бяха пълни с молба, после изеднаж плувнаха във влага, но тя не се решаваше да продума. Вдовицата продължаваше да стои неподвижна и строга, втренчила в младия момък остър, враждебен поглед, но, види се, и тя не знаеше какви думи да му отправи. Райко не я дочака и рече с равен, дори студен глас:

— Требва да поговоря с тебе, стрино Вето.

— Повели, седни — посочи му вдовицата един дървен стол, без да промени израза на лицето си. После се обърна към щерка си и рече строго: — Ти върви оттатък.

— Не, не — протегна ръка учителят. — Нека остане и Мария тук.

Вета Кузманова седна с каменно лице на друг един стол край отсрещната стена. Райко Кутрев продължи: — — Аз искам да се оженя за Мария. Разбира се, ако и тя е съгласна.

По лицето на вдовицата се появи бледа руменина, но погледът й остана строг и враждебен. Тя продума остро:

— Вие не сте ли се съгласили досега? Ами там, край оградата, нощно време? Целият град говори.

— Мамо… — тихо продума Мария и гласът й трепереше.

— Ние с нея никога не сме говорили за женитба — едва-едва повиши глас Райко. — Но аз винаги съм мислил. Как иначе! Искам да й дам дума, ето и пред тебе, стрино Вето.

Настана мълчание. Вдовицата почака една минутка, сетне попита някак предизвикателно:

— Само това ли? — Тя отеднаж се съживи, размаха едната си ръка, после другата: — Ти мене, даскале, ще ми пратиш стройници за моята щерка. Така, да влезнат во вратата ми, та сички да ги видят и чуят, Аз съм жена вдовица, секи е готов да се поругай с такива като мене.

— Добре, добре — отвърна Райко. — Вие с моята майка ще наредите тая работа, както е нужно.

Следващия неделен ден Марето и Райко Кутрев отпразнуваха своя годеж. И младият учител вече влизаше всеки ден и по два пъти на ден в къщата на Вета Кузманова. Запъти се той и днес там, едващо бе започнало да се смрачава. Марето изтича да го посрещне! още щом се показа на вратника. Очите и по цял ден бяха обърнати все към вратника — да види годеника си още като се мерне там. Излезе да го посрещне и Кузманица. Седнаха и тримата вън, на двора, в прохладата на лятната вечер. Оттук се виждаше съседният двор и друга една малка къщурка, в която живееше по-млада сестра на Кузманица; там, при другата своя тетка, живееше и Кътърката. Райко попита:

— Кога се връща от работа вашият Панту?

— Кой го знай — стисна устни Вета Кузманова.

И добави: — Ами тъй като почне да се стъмва, а много пъти не го и виждаме кога си идва.

— Той веке не идва у нас — рече Марето. — Преди идваше секи ден. Той…

Майка й я погледна строго и побърза да я прекъсне:

— Той си е малко чуден. Още от дете си е такъв, Нели аз съм го отгледала… После, като израсна, отиде да живей у сестра ми. Майка му беше по-стара от нас двете. Като умря тя, Панту беше на девет години. Баща му на моите ръце го остави. Сега нека стои там, у другата си тетка, мене не ми е нужен.

— Исках да поговоря с него — каза Райко. — Все си мислех, че у вас ще го намеря.

Малко по-късно, вече се стъмваше, в съседния двор се показа Кътърката. Мария първа го видя и скочи:

— Да го извикам ли? Майка й също стана:

— Не, не! Ти си стой тука. Аз ще ида. — Тя пристъпи към ниската порутена ограда, която разделяше двата двора, и викна: — Хей бре, Панту! Ела, ела насам.

Кътърката се приближи мълчаливо, прескочи оградата.

Кузманица махна с ръка на дъщеря си:

— Хайде ти, Марушке… Прибери се вътре.

В двора останаха сами Райко Кутрев и Кътърката. Учителят посочи стола срещу себе си:

— Седни.

Кътърката седна с наведени очи, устата му беше полуотворена. Той беше развълнуван и дишаше трудно, ала бързо се съвзе и дигна поглед срещу учителя. Райко и до тоя миг се колебаеше — Кътърката изглеждаше опак и предизвикваше всякакви подозрения, но той беше също член на Организацията и бе дошло време тъкмо на него да възложи една задача. Спомни си той в тоя миг думи на Даме Груев, както се предаваха те от човек на човек сред работниците на Организацията: „В нашата работа не може без риск. Иначе, както сме в постоянна опасност, ние сами ще връзваме ръцете и нозете си…“ И Райко бързо рече:

— Требва да поговоря с твоя чорбаджия, с Брашнаров. Искам насаме. — Кътърката нищо не отговори и учителят продължи: — Не може ли в дюкяна му?

— Не може. Влизат, излизат разни люде.

— Не… Искам да сме съвсем сами с него. У дома му не може ли?

Кътърката изпръхтя, после изви глас като на присмех:

— Хе… Той може и да те изпъди! Ти не знайш какъв човек е той…

— Какъв е? — попита строго Райко Кутрев.

— Какъв… Чорбаджия!

Райко помълча малко и пак попита:

— Има ли той много пари, като е такъв чорбаджия?

— Пари има много. Цела фабрика работи за него. Река тече в дюкяна му…

Очите на Кътърката блестяха хитро в сгъстилия се мрак. Той си мислеше със злоба: „Сещам се аз какво кроиш, даскале… Парици искаш да пипнеш от чорбаджията. Нема да измъкнеш лесно пара от него…“ Чу се отново гласът на учителя:

— Ти си негов вътрешен човек. Кажи как ще мога Да го видя насаме. Имам много важен разговор с него.

Кътърката не отговори веднага. Райко чакаше търпеливо. Край тях трепна и се простря неподвижно светло петно: в къщата зад тях бяха запалили ламба.

— Аз мога да ти отворя портата му, когато искаш — започна Кътърката най-сетне с надебелял глас, а в същото време в ума му шумяха и други мисли. — Като затворим дюкяна вечер, отивам в къщи у него да занеса тефтерите му и ключовете, а сутрин отивам да ги взема и аз отварям дюкяна. Чорбаджията още спи по това време. Понекога там оставам до късно вечер. Циганката му, мръсницата ниедна, се гледа да ми намери некаква работа. — Той млъкна за миг и току обърна разговора: — Сега той събира пари и кой го знай колко ги има. Събира, трупа, нели наближава вършитба, ще закупуват жита с Баболев, както сека година, да има какво да меле мелницата им.

Той пак млъкна. Райко Кутрев се взираше в лицето му и си мислеше: „Досеща се дяволът…“ Лицето на Кътърката едвам се белееше в мрака. Те дълго мълчаха и двамата. После Кутрев се приведе към Кътърката и каза с позатихнал глас:

— Утре вечер ще се забавиш повече у чорбаджията в къщи. Ако циганката му не ти намери некаква работа, ти сам ще си намериш. Ще стоиш там, докато се стъмни добре и улиците позатихнат. Ще си отваряш ушите добре: като ти свирна три пъти едно след друго от улицата, ще ме пуснеш да влеза в двора му. Това искам от тебе. И ще си държиш езика, нели знаеш какво може да те сполети… Клетва си дал.

— Той понекога до късно не се прибира в къщи. Скита по жени.

— Е, ще видим утре вечер. Ти само гледай да се позастоиш там.

Учителят стана. Стана и Кътърката; той се обърна и мълчаливо се отдалечи към съседния двор. Райко го проследи с поглед, докато изчезна в тъмнината. Нататък светлееха две прозорчета. Той се загледа в бледата червеникава светлина и някаква смътна, неспокойна мисъл помръдна в съзнанието му. Но махна с ръка — все пак работата започваше добре. Зад него се чуха бързи, тихи стъпки. Той се обърна и в същия миг Марушка обви ръце около шията му. Райко свали ръцете й, по-отдръпна се и попита строго:

— Ти… Подслушваше ли? Как узна, че съм сам?

— Видех от прозореца… Се поглеждах… — промълви Марето и търсеше с тревожен поглед да види в тъмнината лицето му, строгите му очи.

Сега той я притегли към себе си, приведе се и тихо рече близу до мъничкото й ухо:

— Има работи, които ти не бива да знаеш, не бива и да питаш за тех. Мои работи, но ти не бива и да ме питаш за тех.

— Да, да… — И девойчето се сгуши в прегръдките му с разтреперано сърце.

Панту Кътърката се отдалечи в тъмнината накъм съседния двор, но щом прекрачи ниската ограда там, дочу тихите гласове зад себе си и веднага се обърна. При бледата червеникава светлина, която бе паднала на двора от един от прозорците на леля му Кузманица, той съгледа сенките на братовчедка си и на учителя. Той в миг се присви зад оградата и се спотаи там като звяр, който дебне. Видя как двамата годеници се прегръщаха…

Той не можа да заглуши съвсем един стон, който се откъсна с голяма болка от гърдите му, от самото му сърце и в усилията му да го спре, да го потисне се превърна в задавено хъркане, докато най-после затихна сякаш ведно с дъха му. Кътърката се задушаваше от болка, от ярост и всичко идеше от това, което виждаше в едва доловимия здрач насреща, но не сваляше поглед — всичко да види, да не би да пропусне нещо, макар че болката му и яростта му нарастваха с всеки нов миг. Кътърката не виждаше нищо друго, не чувствуваше нищо друго, изблещил безумни очи нататък, упойвайки се от собствената си мъка. В безсилната си ярост той захапа пръстите на едната си ръка и стисна зъби с все сила. Когато тая нова болка го прониза, той захапа ръкава на ризата си и започна да къса, да ръфа, като пъшкаше и стенеше глухо, сякаш се бореше за живота си с последни сили. Но колкото и да се бе загубил в своя бяс, той несъзнателно се пазеше да не се издаде и пак не откъсваше поглед от двете сенки, докато те сами изчезнаха в тъмнината. Кътърката ясно чу как тропна врата нататък — годениците бяха влезли в къщи. Тогава той се просна ничком край оградата и се разтърси от плач. Болката му едва-едва стихваше, като че ли се изцеждаше капка по капка от очите му.

Панту Кътърката любеше Марето, своята братовчедка.

Когато най-сетне мъката му се поуталожи и не останаха повече сълзи в очите му, той се приподигна и опря гръб на оградата. Огледа се — наоколо всичко бе се променило. Дървесата ширеха черни гранки към светналото небе, край тях по земята долу бяха се проточили черни сенки между начупени, назъбени, още бледи лунни петна — закъснялата месечина се подаваше цяла, блеснала иззад далечния хоризонт на изток. Кътърката сякаш се уплаши от тая изеднаж нахлула светлина в нощния мрак и скочи, да не би да го види някой как бе седнал край оградата с мокро от сълзи лице. Но той веднага се съвзе, извърна рязко глава към къщурката на тетка си Кузманица, скръцна със здравите си вълчи зъби. После бързо, едва ли не тичешком се спусна към другата къщурка насреща, като се криеше в сенките на дървесата.

Кътърката мразеше чорбаджията си и не го жалеше. Но той още повече мразеше младия учител. Сега той искаше да ги изправи един срещу друг. Нека се ударят, нека се унищожат! Той ще погледа отстрани…

Когато на другия ден привечер Кътърката се бе запътил към къщата на Брашнаров, дигнал под мишница торбата с тежките му тефтери, подрънквайки с големите ключове на брашнарницата, неочаквано излезе иззад един ъгъл Райко Кутрев, мина край него и само това му каза, без да се спира:

— Да не би да си забравил…

— Не съм забравил — отвърна Кътърката.

Не беше трудно за него да си намери работа в чорбаджийския дом. Циганката на Таки Брашнаров беше винаги готова да остави и цялата си работа в ръцете му; караше го понякога дори и да й надроби кромида за вечерята на чорбаджията, да посбута главните в огнището, да сипе и сол в кипящата тенджера. Тя му се отплащаше по своему за тая негова помощ, особено когато чорбаджията я позабравяше и не влизаше в стаята й на долния кат. А за по-грубата къщна работа той бе уговорил с чорбаджията — Таки му плащаше годишно две лири повече, отколкото на другите двама калфи в брашнарницата си.

Тая вечер Кътърката се зае да нацепи повече дърва, сетне влезе в градината и се въртя там, докато се прибра и Брашнаров.

— Ти още ли си тука бре? — викна му чорбаджията отдалеко, едващо влязъл в двора.

Кътърката се приближи към него и каза със сподавен глас:

— Чакам те… Забравих да ти кажа: дочух, че лоши люде се тъкмят да ти влезат некоя нощ. За пари.

Брашнаров се попридръпна:

— Как си дочул… Кои са те… Комити ли?

— Знам ли ги! — приподигна съчувствено рамена Кътърката. — Не ще да са стока, щом искат насила да ти влезат.

Поизгледа го Брашнаров, какъвто беше висок, а Кътърката беше цял аршин по-нисък от него, поизгледа го и току измъкна изпод жилетката си един лъскав револвер, с къса, широка цев:

— Ще ми влезат, а? Виждаш ли тука! Кътърката гледаше револвера, но Таки не можеше да забележи злорадите му очи, скрити изпод тежките отпуснати клепки. Слагайки револвера отново в пояса си, Таки изръмжа:

— Да не си и ти с них, а!

Без да дочака отговор, той се обърна и влезе в къщи, стиснал презрително устни. Циганката се спусна да го посрещне, но Таки мина мълчаливо край нея и се качи в стаята си на горния кат, да чака там вечерята.

Вече се стъмваше и Кътърката едва сега се разтича да донесе вода за банята на чорбаджията; откакто бяха почнали летните горещини, всяка вечер преди лягане Брашнаров се поливаше с хладка вода в домашната си баня. После Кътърката влезе в готварницата и започна безкраен разговор с циганката; тя дори се учуди на необикновената му словоохотливост тая вечер — той беше мълчалив, надменен човек, макар да беше прост слуга. Циганката му сложи и да вечеря от яденето на чорбаджията:

— Седни да ядеш. Коджа работа ми свърши тая вечер.

Кътърката се зарадва, но не толкова на вкусната вечеря: помагаше му и дяволът тая вечер. Седна да вечеря по-близу до вратата на готварницата и вече все се ослушваше накъм улицата. Вечерната врява вън бързо стихваше. Циганката рече:

— Ха яж по-скоро. Късно става. Портата стои отворена. Ако види, чорбаджията ще се кара.

Той не бързаше и все подхващаше нови разговори. Най-после се чуха вън три последователни изсвирвания с уста. Кътърката се престори, че привършва с вечерята, и стана. Циганката пак продума нещо, но Кътърката не я дочу.

— Аз ей сега… — отвърна той напосоки и бързо излезе от готварницата.

Той прекоси двора и се приближи към портата. Срещу него се изправи Райко Кутрев; Кътърката веднага го позна в тъмното. Учителят попита едвам чуто:

— Къде е?

— Горе. В стаята си… Там, до самата стълба — отговори също тъй тихо Кътърката.

Той сега беше угоднически услужлив, в очакване на предстоящата среща, но минутка след това току затисна с шепа устата си — да спре вика на уплаха, който се надигна в гърлото му: през отворената порта нахълтаха в двора още двама мъже. Кътърката позна и тях при светлинката, която се процеждаше насам откън отворената входна врата на чорбаджийската къща; те бяха като него млади люде — Алексо Пачев и Ицо Наумов, и двамата работници на Организацията. „Свършено е с чорбаджията…“ — помисли си Кътърката. Долната му челюст трепереше неудържимо и той наново започна да обяснява угодливо, повишил непредпазливо глас от преголямо старание:

— Горе… Вратата до самата стълба…

— Шшшшт… — прекъсна го Кутрев и продължи; шепнешком: — Затвори веднага портата. И нема да мърдаш оттук!

Учителят поведе другарите си. Изкачиха се те и тримата по извитите в широк полукръг каменни стъпала пред входната врата и тихо влязоха в широкия трем. Циганката беше все още залисана около вечерята на господаря си в готварницата и нищо не забелязваше. Както беше преди това още уговорено, Алексо Пачев; се вмъкна бързо, с безшумни стъпки в готварницата; дигнал пръст към устата си, изблещил страшни очи да изпревари циганката:

— Шт! Ни гък!

Тя се бе извърнала към него с тенджера в ръце и го гледаше смаяна, после, като забеляза през отворената врата на готварницата сенките на другите двама непознати мъже, току се развика:

— Ама кои сте вие! Какво търсите! Панту! Кътърка бре!…

Алексо Пачев измъкна от пояса си дълга кама, за да я сплаши, и пискливият глас на циганката веднага заседна в гърлото й, но тя изпусна тенджерата, която падна с трясък на пода. В същото време Кутрев и Наумов се изкачваха по стълбата за горния кат. През вратата на готварницата проникваше бледа светлина, но Пачев затвори вратата и по стълбата стана тъмно. Изеднаж откъм горния край на стълбата се чу силен вик:

— Какво става там! Кои сте вие бре! Назад! Назад!…

Викаше Брашнаров. В същия миг трепна синкава светлина и се чу оглушителен изстрел. Още един път и още един път. Райко Кутрев усети тъп удар в лявата си ръка. Край него се чуха и други няколко изстрела — стреляше и Наумов. Откъм горния край на стълбата се чу глух стон.

— Ох… Изядоха ме!…

Райко Кутрев разпери ръце в тъмнината, за да спре другаря си, чу се острият му шепот:

— Връщай се! Скоро вън!

Като слизаха двамата пипнешком по стълбата, Наумов продума не много предпазливо:

— Ами да бехте му се качили горе… Нели затова… Райко го подръпна в тъмнината към изходната врата и подвикна със сподавен глас накъм готварницата:

— Остави циганката! Излизай! Излизай!

Портата беше отворена, Кътърката бе изчезнал. Тримата другари излязоха на улицата. Тихо беше навред, не се виждаше нигде и светлина. Само ведрото лятно небе светлееше високо горе. Откъм единия край на улицата се дочуха бързи, тежки стъпки — бързаше насам деврие. Кутрев поведе другарите си по противоположна посока. Когато се отдалечиха в тъмнината и завиха по друга улица, Наумов повтори глухо:

— Да бехме му се качили горе. Можехме да намерим нещо…

— Не — отвърна рязко учителят. Като отминаха още по-нататък, той продума: — Може да сме го убили… Не ща да каже некой, че сме го убили, за да го ограбим. Исках да му влезем. Да го накараме сам да даде….

Деврието видя отворената врата на чорбаджийската, къща и влезе в двора. Показа се и циганката. Качиха се горе със запалена ламба. Таки Брашнаров лежеше близу до стълбата; пренесоха го в стаята му, сложиха го в легло. Ранен беше в гърдите. Онбашията34, който водеше деврието, попита на турски:

— Какво е това, чорбаджи… Кой беше? Таки пое с мъка въздух и рече с хриплив, отпаднал, глас:

— Комити.

— Позна ли някого? Таки затвори очи. Дишаше тежко и сякаш не беше чул въпроса на онбашията. Той не беше познал никого от нападателите си. Помисли да каже за Лазара Глаушев — не, никой няма да повярва! Той ще ги издири. Кътърката сигурно ги е видял, той, разбойникът, сигурно ги познава. Таки Брашнаров няма да им прости!… Той попита:

— Къде е Кътърката…

— Нема го — отговори циганката. — Не знам къде се загуби. Уплашил се…

— Ами ти? — обърна се към нея онбашията. — Не ги ли позна кои бяха?

— Не! — разпери пръсти, ококори очи циганката. — Видех ги, ама откъде ще ги познавам! Трима видех…

Превързаха ранения, куршумът бе заседнал в гърдите му. Той дишаше все по-тежко, бузите му пламнаха. В слюнката му се показа кръв. Размъти се и погледът му. Започна да говори несвързани сърдити думи. Гореше в треска и скоро загуби съзнание. Онбашията изведе войниците си пак на улицата. Аллах да помага на чорбаджията…

На другата сутрин минувачите се заглеждаха в портата на Таки Брашнаров и дори се поспираха, но то беше само от любопитство. Разчуло се бе, че Таки е ранен. Късно дойде тая сутрин и Кътърката. Той бе решил да мълчи по нападението на чорбаджията и лицето му бе придобило обикновения си упорит и затворен израз. Циганката каза:

— Цел гори в огън. Загубва се често. Може и така да си умре…

Тя беше уплашена, но не изглеждаше много разтъжена за чорбаджията. Когато през нощта деврието си отиде, тя претърси най-напред дрехите му, после стаята му и навсякъде из къщата, дето можеше да има скрити пари. Намери две пълни кесии, но не ги развърза да види какви пари има вътре, а само ги скри на сигурно място: боеше се от Брашнаров, не се реши дори да погледне в кесиите; ако умре той — тя ще си ги прибере; трябва да са много пари. Ако оживее — ще му ги върне непокътнати; може ли да се скрие нещо от него! Ще я пребие, в конака ще я предаде, а не искаше тя да си разваля достлука35 с чорбаджията. Ако умре… И тя обмисляше какво още да прибере от богатата къща. Но кой знае дали ще умре — як е, пък и по-добре ще й бъде с него, като чорбаджийка си е в къщата му.

— Ти не позна ли снощи харамиите? — изблещи тя очи срещу Кътърката.

Кътърката Плю в нозете си и каза това, което бе решил да казва на всички:

— Как ще ги позная! Тъмно — пръст пред очите не… Събориха ме ничком на земята, отгоре ми седнаха двама. После, като си отиваха, извлекоха ме на улицата. Аз побегнах… Къде с них. Ще те заколят.

Дойдоха и другите двама калфи. Чакали пред дюкяна да дойде Кътърката с ключовете, после са им казали минувачи за чорбаджията. По-късно дойде да види съдружника си и Георги Баболев. Доведе той и Поликарпис — единствения лекар в града. Свършил бе Поликарпис пет семестъра в Атинския медицински факултет, но преспанци предпочитаха да се лекуват при баби и знахарки и рядко прибягваха до неговата помощ — за всяко идване при болния той искаше по една бяла меджидия. За Таки Брашнаров Поликарпис каза, че трябва да бъде изпратен веднага в Битоля, за да му извадят веднага куршума там; той нямал алати36 за вадене на куршум. Баболев се разтича да намери кола за ранения, после да намери и люде, които да го придружат до Битоля. Издири някакви роднини на Брашнаров, които преди не смееха да влязат в двора на чорбаджията. Докато да тръгне колата, дойде да види ранения и сам каймакаминът. Дойде той с двама заптии и ги остави да пазят пред входната врата. Разтича се циганката да посрещне големеца — нали бяха от една вяра, — въведе го в стаята на ранения, поднесе му стол.

— Е, чорбаджи, как си? — попита някак отдалеко каймакаминът, присвил лице гнусливо, и виждаше се, не чакаше отговор. Раненият лежеше и сега в безсъзнание, дишаше шумно, с отворена уста; лицето му бе пожълтяло, ярко личаха по бузите две алени петна, тъмнееше се и брадата му, гъсто поникнала.

Циганката се въртеше около каймакамина, не знаеше как да му угоди, после отеднаж се сети:

— Комити, каймакам ефенди… Каза, че комити го ударили.

— Знам — отговори каймакаминът късо, без да я погледне.

Но тя продължи:

— Тук има един, който е видял всичките.

— Тъй ли? — подскочи каймакаминът. — Къде е гой?

— Ей сега, каймакам ефенди…

Из двора се навъртаха и тримата калфи; днес те нямаше да отварят брашнарницата, но трябваше да бъдат по-наблизу до ранения си господар. Циганката изтича и доведе Кътърката:

— Ето, каймакам ефенди, тоя ги видял. — И тя се обърна към Кътърката на преспански: — Ха кажи бре, за комитите…

— Нели ти казах — загледа се в нея Кътърката навъсен. — Тъмно беше… в очите ти да бръкнат. Събориха ме ничком. Седнаха върху мене двама. После ме извлекоха на улицата… Аз побегнах.

Циганката превеждаше: съборили го в тъмнината, седнали отгоре му, после го измъкнали на улицата. Каймакаминът попита:

— Колко души са били? Познал ли е някого? Кътърката отговори пак чрез циганката:

— Не познах никого. Може да беха пет-шест души, а може и повеке.

Каймакаминът се загледа в него за минутка, присвил все тъй гнусливо, презрително лице, после току махна с чистата си бяла ръка:

— Гит37.

Кътърката се обърна и излезе от стаята. Каймакаминът си мислеше: „Комити… Вече навсякъде комити. Може и тоя хаирсъз38 да е с них… Да ги вземат дяволите!…“ Той погледна отново жълтото лице на ранения, алените петна по бузите му, ослуша се неволно и с някакъв смътен страх в хрипливото му дишане и току приподигна рамена безкрайно отегчен: „Какво да ти правя, чорбаджи… Ваши са те ударили, комити… Къде да ги диря… Дошли са, отишли са си, в земята потънали…“

Той махна на циганката с ръка — да не му додява — и излезе от стаята. Отиде си в конака, следван от заптиите.

Малко по-късно настаниха ранения в една кола и го откараха в Битоля. Тоя ден и много дни наред по Преспа се говореше само за тая случка с Таки Брашнаров. За чорбаджията никой не жалеше, но тайнствените комити бяха в мислите на всички.

Преспанският революционен комитет можа да купи от войници и башибозуци, които се връщаха от Тесалия, триста и петдесет и осем пушки „Гра“ с по двайсетина патрона за всяка пушка. Стана трудно да се крият толкова пушки и патрони — нужни бяха големи грижи; по зимници и тавани, по разни други скривалища или закопано в земята оръжието ръждясваше.

Тогава комитетът побърза да раздаде част от пушките на тия, които бяха дали повече пари за народната каса, и на някои по-усърдни народни работници. Реши се също да се раздадат сто пушки с по двайсет патрона между най-добрите работници по селата в околията; тия сто пушки се раздадоха безплатно или кой колкото можа да даде — по половин лира или по стотина гроша. Къде у селяните повече пари! По скривалищата на комитета останаха още други стотина пушки. Йоан Сърчарот, който беше човек с търговски ум, отново предложи на комитета да разпродаде тия пушки на по-голяма цена и печалбата да се прибере в комитетската каса за нови нужди. Поусетили бяха преспанци — от уста на уста, от ухо на ухо — в чии ръце бяха пушките, та идваха често ту при Лазара Глаушев, ту при Сърчаро, ту при Райко Кутрев да се молят за оръжие, мнозина бяха готови да дадат и повечко пари за една гръцка пушка с няколко патрона. Идваха да молят и селяни, макар да не знаеха какво да обещаят за една пушка; пари и богатства те нямаха, та с тия молби изповядваха само голямата си мъка и неволя от турски насилия и злодейства. Отиваха да се молят селяците за по една „дълга“ най-вече при Атанаса Криввд и при Аце Кутрев, търсеха старо приятелство и роднинство с тях, а те пък да се застъпват пред Лазара и пред младия Кутрев. Нямаше накъде — голяма беше селската мъка и нужда, комитетът раздаде още двайсет пушки по селата, а другите разпродаде в града по четири лири едната.

В комитетската каса пак се събраха докъм триста лири, но пък притокът от гръцки пушки пресекна. От последните войскови части и обози, които към края на лятото се изтегляха от Тесалия, Сърчарот чрез свои люде успя да купи още осемнадесет пушки и към хиляда патрона. Реши се тия пушки и патрони да не се дават никому, нито да се продават. Намазаха ги с газ — не знаеха с какво друго да ги мажат, за да ги пазят от ръжда и повреди, завиха ги в парцали, а патроните наслагаха в една газена тенекия и заедно с пушките скриха на тавана у Кутревци. Райко Кутрев и Алексо Пачев с Ицо Наумов работиха цяла нощ около тия пушки в стаичката на Кутрев и преди още да се раздени, докато всички в къщата бяха унесени в предутринния сладък сън, ги качиха и скриха на тавана. За това оръжие в къщата си не узна дори и Аце Кутрев. Неговият син Райко това каза на двете момчета, с които скри оръжието в бащината си къща:

— Не е нужно да го знае даже и баща ми. Така требва да се пазят тайните на Организацията. Никой не требва да знае повече, отколкото е нужно и необходимо.

В своето скривалище под миндера в къщурката си учителят Наум Катранов сега криеше двеста и шестдесет и седем лири народни пари. Беше му олекнало, когато преди това предаде цялата каса на Сърчаро за гръцки пушки. Тежък товар беше за него да държи толкова злато в ръцете си. Той беше в постоянен страх за тия пари — да не би да се случи нещо с тях, да не се загубят някак, да не изхвръкнат от ръцете му. Можеха да му влязат крадци, той и от това се боеше, макар да знаеха за парите само людете от комитета. Да бяха негови тия пари, Катранов нямаше да се бои толкова. Тия лири под миндера бяха по-особени, друга беше тяхната сила.

Мисллта на Наум Катранов беше все там — в парите под миндера. Той не можеше да се задържи по-дълго време вън от къщи; където и да беше, бързаше да се върне и най-напред ще погледне в стаичката с миндера. И сънят му не беше спокоен — събуждаше се често през нощта и все ще се ослуша накъм стаичката дали не се чува някакъв подозрителен шум оттам, дали не става нещо в тъмнината. Сънуваше и страшни сънища с пожари, с нападения на разбойници или че парите са изчезнали кой знае как и стенеше мъчително в съня си, или пък се събуждаше изеднаж, с разтуптяно сърце, плувнал в студена пот.

Като му натежа толкова много тая постоянна грижа за народните пари, Катранов намисли да се пооплаче на другарите си от комитета и да ги помоли да го освободят най-после от нея. Не се реши да се оплаче пред целия комитет, не се реши да се оплаче и пред Райко Кутрев; твърд и рязък беше младият му другар в тия работи — няма да го разбере, няма да му помогне. Катранов реши да отиде при Лазара Глаушев.

— Аз, бачо Лазаре, вече толкова време държа народната каса — започна той. — Да бехте ме освободили от тая длъжност, нека я вземе друг некой.

— Защо, учителю — отвърна му Лазар. — От тебе по-добър касиер комитетът не може да намери.

— Аз се измъчих с тия пари, бачо Лазаре. Как да ти кажа… не съм навикнал с толкова пари. Живея в постоянна грижа.

Погледна го Лазар, въздъхна:

— Да, учителю… Голема грижа; народни пари са това. Но ето, такъв дел ти се падна, това е твоят дел в общата работа.

Наум Катранов не продума вече никому за грижите си, не се оплака никому. Стегна сърцето си, пое наново своя дял. А дойдоха и свои, лични грижи. През летните месеци общинската каса се изпразни и за месеците юли и август общината не плати заплатите на учителите. Случвало се бе и друг път да закъснее общината с учителските заплати, но никога досега това не беше продължило толкова много. Народът ставаше все по-беден, стискаше парата, широките пиринчени блюда в църквите, дето преспанци слагаха своята лепта за училищата, стояха повече празни или с по някое медно петаче. Започна и новата учебна година, някои от учителите отидоха да се оплачат в общината, но кой можеше да помогне, щом народът нямаше своя сила? Общинарите дигаха рамена, обещаваха, молеха за повече търпение, а от време на време даваха по една меджидия или половин лира, колкото можеше да се изгребе от празната общинска каса. Учителите, и най-вече тия, които имаха по-тежки семейства, бяха обиколили по два, по три и по пет пъти всички свои роднини и приятели да ги молят за помощ и подкрепа; помагаха им людете, доколкото можеха, но сиромашията беше голяма и обща. Учителят Тодор Миров продаде една нивица, останала от баща му, за да може да изхрани семейството си. А повечето от учителите бяха по-бедни от него. Тъкмо в това трудно време Надежда, най-голямото дете на Катранов, отпадна съвсем и дори легна на легло. Не се оплакваше от нищо, само дланите й пареха много отслабна, та все гледаше да си полегне, докато се залежа по цели дни. Майката току подсмърчаше — добро и вече отгледано дете беше Надежда. Търпелива жена беше тя, но следеше непрестанно мъжа си с насълзени очи и в погледа и тежеше укор. От него очакваше тя помощ и спасение, а и той тъмнееше все повече и дори гласът му заглъхна. Учител беше Наум Катранов, знаеше какво беше нужно на детето, но не можеше да му помогне. Какво се слагаше на сиромашката трапеза — едва по едно коматче черен хлебец и постна чорбица, но като се случваше да попадне на масата по нечия милост бучка сирене или яйце, или паничка мляко, той го отделяше за болното дете. И казваше с отпадналия си глас:

— На нея това й е нужно. Всеки ден…

Той дигаше Надежда от леглото — колко тежеше тя сега? Излизаше на двора и сядаше на слънце край стената, слагаше детето на острите си колена. Грееха се те на септемврийското слънце и тихо си приказваха; умница беше Надежда и за какво ли не питаше, за какво ли не разказваше и сама. Тя се гушкаше в прегръдките на баща си, лицето й поруменяваше на топлото есенно слънце. Ето какво беше нужно на болното дете — учителят знаеше. Като станеше време, той го занасяше пак на ръце в къщи, слагаше го на леглото му. Лицето на болното пак побеляваше като хартия в мрачната сянка под ниския таван на стаята. Той знаеше какво беше нужно на детето му.

Наум Катранов държеше в ръцете си двеста и шестдесет и седем лири. После те станаха двеста и осемдесет. Той не посегна да вземе ни един грош от тия пари, Дори и не помисли да посегне на народните пари, за да купи една паница мляко на болното си дете. В тия пари имаше и негови, но той вече ги бе дал и вече не бяха негови. Посърна Катранов, потъмня от мъка. Но това си беше негова мъка, негов дял…

Към средата на месец октомври общината изплати на учителите, което им дължеше: продаде две църковни ниви — иначе трябваше да затвори училището. Катранов донесе в къщи шест жълтици и няколко меджидии.

И това намери да каже на жена си, пак по даскалски, поучително:

— Търпение, жено, спасение…

Тя извърна лице от него — загубила бе вяра в просветения му ум през тия безкрайни черни дни.

Таки Брашнаров престоя в Битоля близу два месеца. През това време на няколко пъти се чу, че е умрял от раната си. Върна се той измършавял и състарен, та сега отдалеко личаха годините му. Циганката се уплаши, като го видя да влиза в двора, изгърбен, с хлътнали посивели бузи. Той поиска веднага да си легне и тя с големи усилия му помогна да се качи в стаята си, настани го в леглото. Чорбаджията изпружи дългите си кокали, види се, от раната гърдите му бяха хлътнали, косите му бяха посивели и оредели; само очите му все още светеха, черни и мрачни между пожълтелите, гъсто набръчкани клепки. Той кашляше често и се давеше в храчки, циганката изтича да донесе съд и го сложи до леглото му. Тя си мислеше: „Нема да може той вече без мене.“ Решила бе преди това да скрие двете кесии с пари, дори бе похарчила стотина гроша от тия пари, но сега, като го видя толкова грохнал, дойде й на ума друга мисъл: няма да може той вече без нея и цялата къща ще бъде в ръцете й. В кесиите имаше само пет златни лири и още две хиляди гроша сребърни и медни пари — тя ги бе броила много пъти. Няма да се раздели и да се кара с чорбаджията си заради тия пари, а за скривалището му в една от стените на същата стая нищо не знаеше. Преди да го ранят, Брашнаров бе скрил там осемстотин лири; наближаваше тогава време да закупуват с Баболев жито, та бе задържал тия пари у себе си.

Завърналият се чорбаджия не попита най-напред за двете кесии, както си мислеше циганката, а рече с продрания си глас:

— Скоро да ми повикаш тука Кътърката.

Като че ли тъкмо за това се бе върнал от Битоля. А той, още като влезе в стаята си, огледа с внимателен поглед най-напред мястото на стената, дето беше скривалището с парите му, но циганката не можеше да забележи това. Когато малко по-късно Кътърката влезе в стаята му, Брашнаров се приподигна на лакът и махна с ръка на циганката да ги остави сами. После рече нетърпеливо:

— Кажи кои беха. Ти знайш.

Панту Кътърката се подпря на стената срещу него с ръце отзад, разкрачен, фесът му беше накривен над лявата вежда. Той гледаше дръзко чорбаджията със синкавите си очи и не бързаше да отговори. И каза, без да се помръдне:

— Не знам кои беха.

— Не може да не ги знайш — сопна му се Брашнаров, но се закашля и едва след като стихна кашлицата му, продължи: — Ти беше тука, когато влезоха. Чух те аз да говориш долу с циганката. Искаш да ги скриеш. Боиш ли се от них? Или може да им си ортак, а?

Пак без да се помръдне, Кътърката повтори това, което бе разправял вече много пъти за нападението:

— Излезох на двора. Тъмно беше, в очите да ти бръкнат. Нахвърлиха се върху мене, събориха ме…

— Не, не! — размаха Таки Брашнаров дългата си ръка, още по-мършава в широкия ръкав на нощната му дреха. — Ти лъжеш. Искаш да ги скриеш.

Кътърката стисна устни, кривна дългия си врат пренебрежително. И току попита:

— Какво ще правим сега… Ще отворим ли дюкяна? Ние така седим и тримата, без работа, чакаме те, пък сме сиромаси люде.

— Ти остави това. Не бързай за дюкяна. Ти кажи какво те питам аз!

— Нема какво повеке да казвам.

— Ще те предам в хюкюмата бре!

— Ще ме предадеш, ама… комитите може пак да ти влезат.

— Ето, видиш ли: ти си с них!

На другия ден Брашнаров пак прати циганката за Кътърката и пак се повтори същото. Кътърката пазеше упорито тайната около нападението. Не беше то от вярност към клетвата, която бе дал върху камата и евангелието — да пази до смърт тайните на Организацията. Той изпитваше едно сложно и дълбоко чувство, понеже Държеше ключа на тайната около това нападение. Той единствен знаеше всички подробности и кой каква роля бе играл в него. Райко Кутрев не знаеше всичко, не знаеше, че Таки Брашнаров беше предупреден, а Брашнаров знаеше още по-малко. Най-малко знаеше каймакаминът. А Кътърката можеше да разкрие всичко с един замах. Можеше да изнуди чорбаджията си и да му вземе пари, държеше в ръцете си съдбата на Кутрев, на Пачев и Наумов. Той можеше да изнуди дори и каймакамина. Можеше да замеси в тая история и Лазара Глаушев и… всички, които познаваше като членове на Организацията. Можеше да замеси и когото пожелае. Като посочи тримата, които наистина участвуваха в нападението, можеше да посочи още тридесет души. Каймакаминът това и чака… Панту Кътърката никога не се бе чувствувал така силен, а бленувал бе през целия си живот за такава сила. Да се страхуват другите от него, да треперят, да разполага той с тях по своя воля. Да насити и пресити душата си с палещата сладост на отмъщението, със замайващата сладост на надмощието…

Кътърката помнеше майка си и баща си, но и двамата все еднакво: разгневени и дигнали ръка да го ударят. Той си мислеше, че баща му и майка му са били лоши люде и са го мразели, макар да си спомняше също как бягаше от училище и как прескачаше в чуждите градини. Неговите първи радости бяха в дните, когато умря майка му, а баща му го изостави. Почувствува се свободен тогава и цялата махала пропищя от него, но скоро попадна в ръцете на тетка си Вета Кузманова — по-млада сестра на майка му. Предаде го в ръцете й баща му, не можеше да се грижи за него, пък скоро умря и той. Строга, сурова жена беше Кузманица, биеше го с тояга или с мокро въже, оставяше го по цели дни гладен. Когато го набиваше до премаляване, често му казваше, задъхана от умора:

— Ти затри майка си, душманино, ама мене нема да ме затриеш! Кокалите ще ти сдробя, жив нема да си, ако не ме слушаш…

Като поизрасна, Кътърката избяга от нея, отиде да живее при другата си тетка, най-младата сестра на майка му. Но той и сега още се прибояваше от тетка си Вета Кузманица.

В непрестанна вражда беше Кътърката и с всички други люде. Беше слабичък, дребен и връстниците му от махалата изпитваха силата си върху него. Той се биеше с тях, бранеше се, но бяха малки силите му и огорчен, унизен, спотайваше се по разни скрити места, за да плаче сам от мъка и от безсилна, незадоволена ярост; или пък се промъкваше по дворовете и градините, дори и по къщите, и правеше пакости, за да си отмъщава. Той страдаше поради тая вражда с другите и когато порасна; остана дребен, мършав, та и девойчетата, в които се заглеждаше, бягаха от него, присмиваха му се. Само Марето Кузманова не странеше от него и той я залюби, макар майките им да бяха сестри. И това беше най-голямата жажда на душата му: да бъде силен, да има власт над другите, да им внушава страх и трепет. Дошъл бе най-сетне за него такъв ден. Ще пие той сега от тая сладост глътка по глътка, няма да бърза и ще се наслади докрай.

Още на другия ден след нападението върху Брашнаров Райко Кутрев го извика в двора на тетка му Вета. Бяха сами. Кутрев втренчи в него пъстрите си бляскави очи — да го прониже с поглед. Той веднага забеляза, че в Кътърката бе настанала промяна — виждаше се по цялата му външност. Кутрев най-напред това му каза:

— Наежил си се нещо. Да не би от радост, че твоят чорбаджия излезе по юнак от нас и ни прогони. — Нито в гласа на Кутрев, нито по лицето му се забелязваше някаква следа от другарска закачка. Той продължи бързо, отсечено, какъвто беше винаги говорът му: — Ние не бехме влезли, за да го убием. Стреляхме, защото и той стреля срещу нас. Сега, ако се чуе нещо, ще знаем, че от тебе е излезло.

— Защо от мене! — сопна се Кътърката. — Може некой от вас…

— Ти знаеш — прекъсна го Кутрев. — За предателство — смърт.

Кътърката изкриви като за усмивка полуотворените си устни, бялнаха се между тях здравите му разкривени зъби:

— Може и ти… ако се видиш на зор, може и ти да предадеш.

— Тогава и за мене същото: смърт.

Кътърката нищо не отговори, но въртеше очи, оглеждаше Кутрев, види се, бе забелязал, че учителят Държеше някак непривично лявата си ръка, мушната Дълбоко в джеба на палтото му и неподвижна. Той пристъпи бързо, улови го за тая ръка и я подръпна. Кутрев неволно изхлипа от болка, лицето му побеля и се покри с влага. Кътърката проточи лице от престорено съжаление:

— Не знаех… — После изеднаж се ухили и намигна: — Требва да те е чопнал чорбаджията с алтъ-патлака39 си… — И добави злобно: — На зор не се трай, а?

Разгневен на себе си, че показа слабост, Кутрев рече остро:

— Не ми харесва твоето любопитство; всичко искаш да знаеш. Но… не забравяй какво ти казах. От нас нема да остане нищо скрито.

Като не сваляше очи от Кътърката, той изкара с едно рязко движение ранената си ръка от джеба, обърна се и бързо излезе от двора. Кътърката го проследи с присвити очи, усмихна се презрително на неговата самонадеяност и прошепна през зъби:

— Ще видим, даскалче…

Откъм къщата на леля му се чуха бързи стъпки. Мина Марушка, запътила се като унесена подир учителя. Кътърката се спусна след нея, улови я за плитката и силно я дръпна, та момичето изви глава назад и се спря.

— Къде си се затичала! — изръмжа той и от устата му пръсна слюнка. — Като сенката му се влачиш подир него…

Момичето се извърна и кротко се опита да освободи плитката, но Кътърката я зави на ръката си и я стисна още по-силно; той усещаше в ръката си хладината на дебелата моминска плитка, до сърцето му стигна тая хладина като сладостен трепет, обръч стисна гърдите му. И повтори несвястно, с пресъхнало гърло, задавено:

— Като сенка… се подир него…

Светлото лице на девойката засия още повече от радостна почуда, тя се зарадва на тия думи и на свой ред ги повтори с копнеж в тихия си глас, със себеотдайно покорство:

— Негова сенчица съм аз…

Кътърката стисна кривите си зъби, присвил очи, сякаш ослепен от светлината на лицето й, замахна и я удари с юмрук по сляпото око. Марето се полюшна и отпусна клепки, подвиха се нозете и като пречупени, тя се търкулна на земята и като че ли се боеше да не се изцапа. От вратата на къщата се чу силен вик:

— Що направи бре, никаквико!

Изтича вън Вета Кузманица, дигна от земята един камък, но така и остана, с камъка в ръката си. Кътърката прекрачи присвитите нозе на момичето и се спря пред нея, протегнал дългия си врат, с пребледняло, грозно лице. Тоя път Кузманица се уплаши от него — такова зло, мъртвешки бледо и студено беше лицето му. Тя се огледа — по дворовете и градините наоколо не се виждаше жива душа. Кузманица пусна камъка и проплака:

— Отгледала съм те, проклетнико… Детето ми уби!

— Сички ще ви избия… — изрече Кътърката. После въздъхна, сякаш да отпуши гърдите си, и продължи: — А твоят зет… тука, в ръцете ми е той! Ще ви запаля сички, живи да изгорите…

Погледа я той още един дълъг миг, обърна се и бавно се отдалечи. Кузманица се спусна към дъщеря си.

XI

Неусетно премина ранната есен с топлите си слънчеви дни, с тихата си сладостна тъга. Никой не се заглеждаше в синьото, ведро небе след първите, бързо преминали есенни дъждове, никой не забелязваше как дните ставаха все по-къси и нощите все по-дълги. Работно време беше, та и малките деца бързаха сутрин за училище, но и работата вървеше някак сама по себе, някак по навик, както всяка година по тия дни. За друго мислеха, людете повече сега, за друго и повече приказваха. Дошло бе нещо ново и голямо в живота им. Променил се бе неусетно животът им, та дори и по селата людете ставаха все по-други.

Мнозина от по-младите мъже на Преспа влизаха в десетките на Организацията и мнозина от тях носеха ками и револвери в поясите си; клели се бяха над евангелието и някои от по-старите. Нощем се събираха мъже скришом по къщите и говореха за бунт и свобода, тракаха с оръжие, четяха противни книги — така наричаха те книгите, в които пишеше за борба и непокорство; често, забравили всяка предпазливост, те подхващаха волни песни за герои и мъченици народни. Носеха се от ухо на ухо тревожни думи, споменаваха се имена, които внушаваха смели надежди, събираха се пари за оръжие, та и затова сега блюдата по църквите стояха повече празни. Съживи се и селският народ, взе по-смело да се оглежда, надаваше ухо да чуе какви нови гласове се надигаха, какви нови песни се пееха. Вече и мнозина от селяците се бяха клели над револвера и камата — най-малко по трима-четирима във всяко село, но и другите се събираха все около тях. Райко Кутрев ходеше всеки празник по селата ту сам, ту със Стефо Церски или с други някои свои другари, а нали беше от селски корен, идваха селяците и сами да го търсят в къщи, в училището — такива сладки думи им говореше той. Все повече селяни влизаха и в дюкяна на Лазара Глаушев, но не за да купуват или продават жито и царевица, а седяха на миндерчето до него и го слушаха, разпитваха го, сетне ставаха да си отиват с нови мисли в големите си селски глави. Влизаха селяци и при Йоана Сърчаро, който ги опиваше с медени думи, влизаха и в дърводелницата на Стефо Церски, а той пък им викаше направо:

— Бийте агаларите!

Те кривяха разголените си жилести вратове ту на една, ту на друга страна, опипваха без нужда някое ново корито, големите им груби ръце стържеха по капака на някой шарен сандък, бавно-бавно работеха селските им мозъци, а той викаше в ушите им — космати, пълни с жълта кал:

— Като немате пушки, немате ли тояги бре, немате ли секири!…

Турците не бяха слепи, но не можеха да повярват на очите си, пък и не можеха да видят всичко. Те забелязваха надигащия се кипеж сред раята, но не можеха да се доберат до някоя бримка на организационната мрежа. Раята пазеше добре своите тайни. Турските власти и агаларите бяха прекалено самонадеяни в своето господарско презрение към раята, а простият турски народ оставяше всичко на аллаха.

Двата противника се наблюдаваха изпод вежди, дебнеха се, докато дойде и първото сблъскване.

Към средата на месец ноември 1897 година късно след полунощ в кочанското село Виница влиза една разбойническа банда и напада дома на турчина КЯзим ага, когото убива, след като му взима осемстотин лири. Пострадалият е богат турчин и още на другия ден в селото пристига кочанският каймакамин с цяла рота заптии и аскер. Каймакаминът подлага селяните на изтезания и разкрива съучастниците на бандата, всичко осем души, които задържа. Между задържаните е и жената на селския пазач, който след нападението на разбойниците е намерен убит. В страха си тая жена издава на турците, че в къщата й са скрити комитетски пушки. Каймакаминът намира тия пушки, но обискира и другите български къщи в селото и намира още петдесет пушки, десет бомби, сандъци с патрони и барут. Това е началото на страшната Винишка афера.

Кочанокият каймакамин донася с бърз куриер до скотския валия Хафъз паша за направените разкрития. Пашата си поставя за цел да разкрие цялата организационна мрежа в Скопския санджак40 и да я унищожи; полицаят инквизитор Дервиш ефенди е натоварен направо от султанския дворец да води следствието. Разкрито е оръжие, разкрити са организационни архиви, задържани са стотици градски и селски организационни ръководители и дейни работници в Щипско, Кратовско, Кочанско, Паланечко, Кумановско, Радовишко, Малешевско и в самия град Скопие. Как се е стигнало до тия разкрития, се вижда от следните данни, които са изнесени в „Мемоара“ на Вътрешната македоно-одринска революционна организация:

„В с. Виница, Кочанско, учителя Червен Елеков биде жестоко изтезаван; главата на селския кмет Иван Петров биде стягана с мокри въжета; селянина Христо Крънчар 24 часа биде държан увиснал с глава надолу и бит по гърдите; младежът Ампо Захариев умря от жестоки изтезания; войници убиха в една оризова динка Атанас Петков, Григор Медлинин и двама работници от с. Галичник (Дебърско), обезчестени бидоха Катерина Митева (от чаушина на Дервиш ефенди и един войник), Мария Гюрушова и Гина Иванова.

Поп Никола от с. Зърновци (Кочанско) е обесван с главата надолу и държан в такова положение цели три часа; държан е няколко часа в замръзнала вода, горен е с желязо по тялото. Тасо Мишев от същото село е обесен с главата надолу и горен с желязо по тялото.

Учителят от с. Паничево (Кочанско) Алекс. Беличев е мъчен със забиване спици под ноктите и държан дълго време над огъня.

Коце Захариев от гр. Кочани е държан няколко часа с голи крака под силно сгорещена печка.

Учителят от с. Дедиио (Радовишко) Хр. Георгиев е бит пет вечери наред, обесван е с главата надолу и езикът му е хващан с нагорещена маша. Обезчестени са в същото село: Спасена Георгиева и момите Катерина Янева и Зоя Илиева. И двете първи умряха от изнасилване.

Именуемите Кара Тасе, Пане Пищоло, Васил Лъската, Гошо Икономски и Коце Бакалчето — всички родом от гр. Щип, след като получиха по 40 камшици и дипчици, през цели 24 часа бидоха държани по на един крак и бити, когато омаляваха. Васил Лъската умря от жестоки изтезания.

Младият свещеник Ананий от с. Кокошине (Куманово) биде бит по краката и горен по корема с сгорещено желязо; учителят от същото село Арсений Николов е бит по краката и горен с сгорещено желязо по седалището и десния крак.

Учителят в гр. Кратово Йосиф Даскалов е жестоко изтезаван, горен с желязо в устата…“

Тая страшна афера продължи близу два месеца; задържани бяха над петстотин души селяни, учители, попове, еснафи, търговци, мъже и жени, 218 души от тях бяха убити, бити и жестоко изтезавани, други бяха осъдени и изпратени на заточение в Мала Азия. Издирванията и насилията на турските власти и комитети не се ограничиха само в Скопския санджак — обхванаха те, де повече, де по-малко, цяла Македония…

Таки Брашнаров не можа да се съвземе от раната си; остана нещо в гърдите му и не можеше да изцелее напълно. Това беше може би и поради времето — дошла бе есен с дъждовете и с бурите си, започнали бяха и първите студове, които проникват до костите на човека. Той не излезе от къщи и още други два месеца, след като се върна от Битоля. Не можеше да се държи здраво на дългите си нозе, не можеше да заякне. Обхванал го бе и един постоянен страх за живота — страх и от болестта, която тлееше в него, и от людете. Тоя негов страх идеше, види се, от голямата му телесна и душевна слабост. А колкото се виждаше слаб душевно и телесно, толкова по-неутолима беше и жаждата му за живот, жаждата му за всякаква сила. Той пращаше циганката си да вика доктора Поликарпис през всеки пет-шест дни, а понякога и по-често; за него не жалеше парите си, макар да се опита на няколко пъти да го склони да му взема по-малко. Поликарпис му отвърна, че не продава сол или пипер, или халва, а си служи с висока наука. На края му отвръщаше все с едни и същи думи на своя изкривен език:

— Ас, кир Таки Браснар, във Атина сам уцил две години и половин!

И не отстъпи ни пара бяла меджидия за всяко посещение. Иначе, по отношение на своето скъпо време, лечителят беше много щедър: застояваше се по цели часове при болния (всъщност той нямаше и къде да върви). Недоученият хекимин не можеше да му помогне много с билки и лекове, та се мъчеше да му помогне повече с приказки. Почукваше го тайнствено по гърдите и гърба, лепеше ухото си по измършавелите му ребра и най-често повтаряше:

— Кувет41 немас ти, кир Таки Браснар, кувет ти требе, Даваше му да пие ту прегорчива хининова вода, ту локмаруху42, ту някакъв балсам, който минаваше като огън през гърдите на болния и стопляше хлътналия му корем. Таки долавяше неговата безпомощност и го псуваше в ума си, а когато лечителят си отиваше, той го псуваше и гласно, заричаше се да не го вика повече. Това продължаваше няколко дни, докато се набереше отново страх в сърцето му, и той пак пращаше циганката си да вика хекимина.

Таки Брашнаров се боеше и от циганката си. Струваше му се, че тя постоянно го дебне, че му крои нещо лошо. А сега той съвсем не можеше без нея. За да я Държи близу до себе си и да се запази някак от самата нея, той й обеща, щом оздравее, да я вземе за жена.

— Но — добави Таки, за да бъде по-убедителен — ще трябва да си промениш верата, да станеш християнка.

— Ша стана, чорбаджи — отвърна циганката и не можеше да си затвори устата от радостно вълнение. — Само агите да не ми се сърдят, че ще изоставя верата им.

— Е, ще видим тогава… като дойде време. Старият женолюбец изпитваше особена и вече забравена сладост, че успя и сега да измами една жена и да я накара да се възхищава от него.

Боеше се той и от своя съдружник в мелницата — от Георги Баболев. Брашнарницата му стоеше затворена, но в мелницата сега пълен господар беше Баболев. Наистина, Баболев спаси живота му, като го изпрати да се лекува в Битоля, но оттогава всичко в общата им работа беше в негови ръце. Баболев на два пъти му представи сметка, но Таки не вярваше на сметките му. Баболев задържаше повече за себе си, то се знае — и Таки въздишаше с тъжно примирение: всеки би задържал повече за себе си, дори и той самият… Като не можеше да стори нищо повече, Брашнаров успя в едно да надхитри съдружника си: той не внесе никакви свои пари при покупката на зърно това лято за общата им работа.

— Немам на ръка, Георгия, никакви пари… В банката са парите ми до грош. Е, ние после ще си уредим сичко… сега не мога аз, нели виждаш…

Той се боеше да не умре и не искаше да влага свои пари в общата работа. Те и двамата бяха добри търговци във всяко нещо. Баболев и живота му спаси пак повече с някаква сметка: да не помислят людете, че го е изоставил без грижа, за да умре и после той да присвои общата мелница.

Таки Брашнаров се страхуваше най-много от комитите. И колкото ги мразеше преди, сега ги мразеше два пъти повече. Боеше се от тях и ги мразеше. Комитите — това беше на първо място Лазар Глаушев, това беше Йоан Сърчарот, това бяха всички учители, дори и учителките с тях и всички по-будни преспанци; комити бяха и всички селяци, които го гледаха с мрачни или натъжени очи, които следяха с недоверие ръцете му, когато посягаше към кантара, и не се оставяха да ги мами, когато купуваше житото им или им продаваше брашно, смляно в мелницата му. Комитите смущаваха целия му живот, те смущаваха целия живот; всичко се променяше към по-лошо за него. Преди Брашнаров бе сигурен във всяка своя работа, знаеше как ще я почне и как ще я свърши. Сега всичко живо бе дигнало глава, готово беше да ти препречи пътя, да ти оспори всяко нещо, да дигне ръка срещу тебе или пък да ти се присмее. И турците бяха станали по-лоши, дори и към такива люде като него. Но селяните бяха най-омразни на Таки Брашнаров. Забравили бяха те всяко смирение и покорство, ставаха все по-упорити в своя прост селски ум.

За тия свои страхове, грижи и ядове мислеше Таки Брашнаров, закован по цели дни и нощи на леглото си, мислеше, гневеше се и се измъчваше, но не можеше да приеме това безредие в живота, да се примири, да се подчини. Пред Лазара Глаушев ли да се преклони, пред даскалите, пред селяците ли? Но ето, те бяха дигнали ръка да вземат живота му и съсипаха здравето му. Той нямаше сили да се бори с тях, но нямаше ли ум? …

Като посъбра чорбаджията силите си, пак повика един ден горе в стаята си Кътърката. Той подозираше, че и Кътърката беше в някаква връзка с комитите, но ето с него трябваше да започне. Кътърката влезе в претоплената му стая и, по обичая си, спря се до вратата, подпря се с гръб на стената. И гледаше господаря си със своя упорит поглед, разглеждаше, оглеждаше го като някаква вещ. Брашнаров забеляза тая дързост в погледа му — такива бяха комитите всички, по тяхната Дързост и в погледа, и в приказката ги познаваше чорбаджията. Той потисна яда си към безсрамния слуга и каза:

— Тия дни ще отворим дюкяна. Ама ние с тебе… — Той се изкашля и продължи: — Преди това ние с тебе имаме друга работа. Ще ми кажеш ти, Пантуше, кои ме удариха, та ми взеха здравето. Ти ги знайш, не ме лъжи.

Кътърката го гледаше, без да мигне, с натежалите, еДва притворени клепки, между тях се синееха зениците му неподвижни. Той повлече думите си небрежно, лениво — не се боеше от господаря си, не бързаше да МУ отговори:

— Може… да ги знам, но… нема да ти кажа.

Брашнаров се приподигна, подпря се на двата си лакътя в леглото:

— Как тъй нема да ми кажеш! Ще те обадя в хюкюмата бре! Там сичко ще си кажеш.

Кътърката извърна глава към прозорците на стаята и нищо не отговори: приказвай си ти, чорбаджи, нема да ме уплашиш. Брашнаров се изправи и седна в леглото.

— Слушай, Кътърка: ще ти дам пет лири, ако ми кажеш.

Кътърката го погледна бързо, полуотворените му устни помръднаха присмехулно: много бързо обеща чорбаджията пет лири; не мисли и да ги дава.

— Искаш да ме излъжеш — рече гласно той.

— Не, бога ми… — каза убедително Брашнаров. Той чакаше отговора на Кътърката и не сваляше очи от него. Струваше му се, че слугата се бореше със себе си, и го насърчи: — Десет лири ще ти дам бре!

Но Кътърката сякаш не го и чу. Той оглеждаше стаята и си мислеше: „Тука той сигурно крие пари… Да може да претърся… Некой ден, като го нема тука…“ Той спря светналия си поглед върху господаря си, върху посивялото му лице със синкави торбички под очите, върху изтънелия му набръчкан врат с увиснали кожи по него, изгледа с някакво особено внимание извития му гръб, отпуснатите му рамена и друга една мисъл отеднаж дойде в ума му: „Да взема да му извия врата… Ще кажат… умрел…“ Сякаш уплашен от тая си мисъл, той с несвойствена за него бързина се обърна и излезе от стаята.

Следващия понеделник Таки Брашнаров отвори дюкяна си. Там бяха и тримата му калфи. Съседите му го попоглеждаха отсреща, поглеждаха го и минувачите, но нито един от тях не прекрачи прага на дюкяна му. Макар още да не беше много студено, калфите бяха приготвили мангал с разгорени въглища и той зиморничаво се бе привел над него, грееше големите си измършавели ръце. Калфите чистеха изоставения от толкова време дюкян, влачеше се лениво след двамата си другари и Кътърката, залисан привидно в работа. Час по час той святкаше с очи накъм омърлушения чорбаджия — мисълта да му извие някой ден врата и да го ограби дълбаеше вече непрестанно мозъка му.

Още преди пладне в брашнарницата влезе Георги Баболев. Той поздрави радостно дигналия се болник, че и очите на Брашнаров весело проблеснаха. Баболев умееше да се държи и редно беше да покаже радост, щом съдружникът му се бе съвзел. Седна на миндерчето до него, протегна и той ръце към огъня.

— Е, добре ли си веке, бачо Таки? Брашнаров не отговори на въпроса му, а каза:

— Да видим днес-утре тефтерите. За мелницата де…

— Добре — отвърна бързо Баболев и не задържа тук приказката си, като че ли тефтерите им не бяха толкова важни: — Ами знайш ли що става? Чудесии стават нагоре по Скопско, по Кумановско, Щипско! Задържан е сума свет, намерени са пушки, бомби… Бъркотия има и по други места, пък и тука по нас може да се разбърка. Наежили се турците, ще видиш, дума не може да им се продума. Неспокойно време, ами.

Брашнаров цял се извърна към него и слушаше, без да мигне. После той се скара, като че ли Баболев беше виновен за настаналото безредие:

— Ами сички са пощурели… тия, нашите! Комити. Бунт ще дигат. Нехранимайковци! Най-веке тия, даскалите… Царство искат да превзимат. На них царство! Само бунат народа, бъркат ни на работата. Да вземат да обесят двама-трима, ще видиш как ще мирясат сички.

— То май и бесилки ще има. Страшни работи разправят. С горещи железа, спици под ноктите… Майчиното си млеко ще повърнеш. Турците са решили да не се шегуват с тия работи. Тежко му, когото пипнат.

— Ти жалиш ли ги! — сопна се пак Брашнаров и току изкриви към него своите големи черни очи: — Да не си и тис них!

Баболев попримига и отговори примирително:

— Аз не съм с них, но се пак те са наши люде, християни. А турците…

— Наши — прекъсна го Брашнаров. — Какви наши! Каква полза ще имам аз от них? Гемии и кервани ли Ще ми докарат? Съсипията ни готвят те и нищо друго. Бесилки за них — това знам аз!

Той изеднаж стана, та гостът му го загледа учуден:

— Не се тревожи толкова, бачо Таки… ЗдравеТо ти…

Те излязоха заедно от дюкяна, но се разделиха още на първия кръстопът. Брашнаров мина през чаршията, висок, подгърбен, облечен преди време още с дълго зимно палто, подплатено с кожи. Людете подаваха глави от дюкяните си да го погледнат, някой промърмори подире му:

— Като от гроба да е излезъл… Вампирин.

Той зави по улицата за конака на каймакамина забързан, та дългите му нозе се поклащаха и се присвиваха на всяка стъпка. Каймакаминът стана прав да посрещне чорбаджията, който бе пострадал толкова много от комитите, пък и го виждаше за пръв път, след като бе чувал на няколко пъти, че е умрял. Седна Брашнаров на широкия миндер и не дочака да го заприказва пръв големецът, а сам подзе разговора на доста хубав турски език, с голяма загриженост и с нескрита скръб:

— Какво чувам, каймакам ефенди? Аз нали за пръв път излизам от къщи… Ще се остави ли падишахът, да ни е жив хиляда години, ще се остави ли да му напакостят душманите на дьовлета?

— Бъди рахат, чорбаджи — отговори спокойно младият каймакам и дори изглеждаше малко учуден от голямата тревога на Брашнаров. — Падишахът ни няма да се остави в ръцете на душманите.

— Чувам, каймакам ефенди, горе, по Скопския санджак…

Каймакаминът дигна ръка и Брашнаров почтително замлъкна.

— Бъди рахат, нали ти казвам. Всички комити по Скопския санджак са заловени. И по други места ще бъдат изловени. Като се заловят единдвама, има един мурафет, те ще кажат и за другите. Мъчно ще устои жив човек на огън и желязо… — Каймакаминът многозначително намигна, а постоянният израз на гнусливост и студенина по лицето му не се промени. После той изеднаж се посъживи и попита със сладък глас, сякаш осенен от неочаквана и хубава мисъл: — Ами ние тук, чорбаджи, ще изловим ли и ние нашите комити? Тия, които те удариха? Да миряса и нашата касаба43, чорбаджи.

— Ами да ги изловим, каймакам ефенди! — приподигна се Брашнаров развълнуван повече от турчина, дори сълзи заклокочиха в гърлото му; зарадва се той много, че ще бъдат уловени преспанските комити, а беше и трогнат, че каймакаминът му се доверяваше, смяташе го за близък на хюкюмата. И той повтори същото, което каза малко преди това на Баболев, но сега с още по-голямо въодушевение: — Да увиснат двама-трима на бесилката, всички ще мирясат!

— Да увиснат — приподигна тесните си рамена каймакаминът. — Но как, чорбаджи? Не можеш да хванеш някого от сокака и да го качиш на бесилката! — Той се приведе към Брашнаров и продължи с тих, тайнствен глас: — Трябва да знаеш кого да хванеш… — Той втренчи големите си черни очи в него и рече бързо: — Ха кажи, чорбаджи! Кого да хванем? Не бой се, от мене няма да излезе и… падишахът ще ти бъде благодарен.

Брашнаров притвори очи, като да го прониза внезапна болка; лицето му посивя още повече, той свали феса, обърса с длан студената влага по челото си и пак сложи феса. Мислеше за Лазара Глаушев, за Сърчаро, за даскалите и на гърлото му се спря вик: „Ето комитите в Преспа! Заловете ги, те сичко знаят!“ Но Таки Брашнаров не се реши да проговори, да извика. Той преглътна с мъка, въздъхна и едва след това продума с пречупен глас:

— Аз не знам, каймакам ефенди, не знам кого да заловите… Но — съживи се той отново — ако науча нещо, веднага ще ти пратя хабер, а може и сам да дойда.

Каймакаминът начупи вежди тъжно, отпусна ръце: ето, виждаш ли… Не искаш да помогнеш. Съживи се още повече Брашнаров, дори плесна въодушевено коляното си:

— За два-три дни, каймакам ефенди, аз може да ти донеса добри хабери. Имай вяра в мене, каймакам ефенди!

Той мислеше сега пак за Кътърката; мислеше да го постави между себе си и комитите, между себе си и каймакамина. Да не лови огъня със собствената си ръка.

Каймакаминът го изпрати до вратата.

Вечерта, когато Кътърката донесе в къщи торбата с тефтерите и ключовете от дюкяна, Таки Брашнаров го извика пак в стаята си. Циганката и тоя път бе наклала ламаринената печка догоре пълна с дърва и в стаята едва можеше да се диша от топлина. Брашнаров бе се разхвърлил и час по час бършеше лицето и врата си с една голяма кърпа. Кътърката застана пак до вратата и пак с ръце отзад, с упорито приведена глава, с поглед изпод вежди и някак предизвикателно разкрачен. Но и Брашнаров сега чувствуваше друга сила в себе си. Той пристъпи към слугата си и се надвеси над него, сякаш да го притисне там, да го смаже на стената като насекомо. Преди да продума, той поклати заплашително глава и викна с продрам глас:

— Свърши се с комитите! Чуваш ли? Ловят ги един по един, до един ще ги изтребят. Още ли ги криеш ти нашите? Казвай мой ме удари бре, казвай!

Кътърката нито се помръдна — види се, не се уплаши от господаря си. Брашнаров не сваляше очи от него, станали още по-големи и зли. Но внезапно той се отдръпна заднишком и седна на леглото си, избърса наново лицето и врата с кърпата. И заговори с примирителен тон, без да гледа слугата си:

— Нагоре по Скопско са ги изловили до един. И по други места също. Турците нема да простят никому. Решили са — край! — Той млъкна за един миг и после сякаш отеднаж се реши и гласът му стана по-твърд: — Ако не ми кажеш кои беха, ще те предам на каймакамина. Там сичко ще признайш. Те знаят там разни мурафети, — майчиното си млеко ще кажеш… Е — дигна той поглед към него. — Ще вземеш ли десет лири, да не слагам грех на душата, или…

— Дай парите — прекъсна го неочаквано Кътърката. Той и сам бе узрял през последните дни да извърши предателство: ще предаде Райко Кутрев заради Марето, ще предаде Алексо Пачев и Ицо Наумов; някога, когато бяха още деца, те бяха го мъчили и преследвали и Кътърката ги мразеше. Той повтори настойчиво: — Дай парите!

Брашнаров се изправи.

— Излез вън.

— Защо? — попита слугата обидено.

— Излез за малко. Аз ще те повикам.

Кътърката се обърна, без да бърза, и излезе. Брашнаров затвори вратата след него. Кътърката се спря там, пред вратата, и в мислите си псуваше грозно тримата мъже, които бе решил да предаде, псуваше и господаря си, който го изпъди да чака вън. Кипеше в сърцето му всичката ненавист, която изпитваше към тия люде, чувствуваше той и сега надмощието си пред тях, те бяха в ръцете му и той се разпореждаше със съдбата им. Но и някакъв слабичък глас тихо нашепваше в ума му: „Никой нема да узнай… Ако не ги кажеш, чорбаджията тебе ще предаде на каймакамина… Нека по-добре те да изгорят…“ Той се ослуша — искаше някак да избяга от мислите си, но и наистина иззад вратата се дочуваше тих звън, сладък, примамлив звън на пари. Кътърката се наведе и спотаил дъх, надзърна през ключалката. Той съгледа господаря си, който бе отворил едно долапче в стената до леглото си и ровеше нещо там. Кътърката се учуди: той бе мислил, че това е някаква украса на стената, пък то било долап! Там крие той, проклетникът, парите си. Брашнаров затвори долапчето, заключи го и сложи ключа в джеба на панталоните си. Погледна разтворената си шепа, обърна лице към вратата и се чу гласът му:

— Влизай.

Кътърката влезе и пак застана на същото място, но сега с наведени очи. Приближи се към него Брашнаров, разклати едва ли не пред лицето му затворената си шепа, чу се пак тихият, примамлив звън.

— Е?

Кътърката наведе глава в последно, тъмно някакво колебание, помръдна с едната си нога и започна Дрезгаво:

— Влезоха ти… даскалът Райко Кутрев, Ицо Наумов и Алексо Пачев… Не знам кой те удари…

— Сички! — викна Брашнаров гневно. — Сички пукаха по мене, аз ги видех. А други, имаше ли други вън, или… Кои са другите комити в Преспа? А, кажи де!

Кътърката извърна глава:

— Други не знам.

— Лазар Глаушев не е ли бре? Сърчарот Йоан? Ами Другите от даскалите?

— Не знам други.

Брашнаров разтвори шепата си пред очите му, светнаха там златни пари, после пак я затвори и каза:

— Парите ти са тука. Но ти утре ще идеш при каймакамина и ще му кажеш за тия тримата. Парите ти са готови, ето — и той наново звънна с лирите в шепата си. Кътърката се обърна към него, опря в лицето му упорития си поглед:

— Там аз нема да отида. Ти ще отидеш там. Иначе ще отида и сичко ще кажа на даскала, на Кутрев. Може да ми земат главата, ама и твоята ще отиде тоя път.

Той посегна към вратата, за да си излезе, но Брашнаров го подръпна за ръкава:

— Вземи бре… мискинино…

Извърна се наново към него Кътърката, взе бързо, сърдито парите, помълча един миг и рече ядно: — Ти да не си… по-харен от мене!

Като не успя да прати Кътърката при каймакамина, Таки Брашнаров отиде сам. Отиде и най-напред започна да се оправдава:

— Аз, каймакам ефенди, не мога да крия тези, които искат да ме погубят, с оръжие влязоха в къщата ми. Узнах ги и няма да ги крия. Първият е даскалът Райко Кутрев, а другите двама са Ицо Наумов и Алексо Пачев. Алексо е калфа при ковача Никола Стрезов, а Ицо е при Глигора Кършев, ахчията44. Ето, каймакам ефенди, казах ти всичко, сега, останалото — твоя работа. Голяма молба имам само — никой да не знае, че тия хаирсъзи ще ме погубят.

— Бъди рахат, чорбаджи. Ами… само тия ли, чорбаджи? За други някои не си ли чул? — подпита турчинът.

Брашнаров наведе смирено очи — ето, не искам да приема грях на душата си, но… И той каза с тъжен глас:

— За други… чувал съм да се говори едно-друго, каймакам ефенди, но нищо не мога да твърдя.

— Ами, чорбаджи — опита се да го улесни каймакаминът, — ти кажи за кого си чул, пък ако няма кабахат, аз пак ще го пусна. Ха де, ха де…

Брашнаров кимна сговорчиво и рече:

— За доброто на дьовлета, каймакам ефенди… Аз ще ти кажа какво съм чул, пък ти по-добре знаеш. За Лазар Глаушев се говори, за Йоан Сърчар, за всичките даскали, а и някои от селяните не седят мирно. За тия люде съм чувал, но, казах, с очите си не съм виждал… — Ахааха… — клатеше глава каймакаминът. — Лазар Глаушев… Може да знае някой нещо повече и за него…

Каймакаминът нареди още същия ден да бъдат задържани Лазар Глаушев, Йоан Сърчар, Райко Кутрев, Ицо Наумов и Алексо Пачев. Той изпрати за всекиго от тях по двама заптии. Когато влязоха заптиите в дюкяна на Лазара, там беше и Райко Кутрев. Те не познаваха учителя и подкараха само Лазара. В същото време други двама заптии потърсиха и учителя у дома му, сетне отидоха да го търсят и в училището, както им беше заповядано. Като излезе от дюкяна на Лазара и като се пазеше да не срещне пак заптии, Кутрев тръгна из чаршията, за да предупреди по-дейните народни работници да бъдат по-предпазливи, а узна той и за другите арести. Отби се и в дърводелницата на Стефо Церски.

— Научи ли, Стефо?

— Научих.

— Що мислиш?

— Ами и в Преспа ще стане, както по другите места. Ще искат да ни стъпят на врата. Нели виждаш кои са задържани… Чакам и аз да ми дойдат.

— Чакаш, а?

— Ами що… Ще ни подържат и ще ни пуснат. Стига Да нема предателство между нас. Иначе, какво… къде Ще се деваме?

Кутрев рече замислен:

— Горят с железа, Стефо. Спици под ноктите и… Може некой от нашите да не издържи.

Дърводелецът обърса едната си ръка о мешинената си престилка и каза, гледайки учителя право в очите:

— Аз ще издържа. И ако сме сички по-твърди, нищо нема да се случи. Какво друго ни остава, даскале?

Кутрев кимна мълчаливо, но после каза:

— Аз… ще се позакрия ден-два. Да видя какво ще стане. Даскал човек съм аз, нямам постояннно место като вас в чаршията. Ще ги залъжа некак, когато ме пипнат.

През следващите два дни не задържаха никого. Само двамата заптии, които бяха изпратени за Райко, ходеха всеки ден ту в бащината му къща, ту в училището, но не можеха да го заловят. Аце Кутрев се опита и да ги излъже:

— Той, ага, даскал човек е, нас много и не ни пита къде ходи. Понекога и на село отива, имам там аз роднини, по лов отива той там. Щом си дойде, веднага ще му кажа да се обади в хюкюмата…

Дойдоха заптии да го търсят и нощем, но тия дни учителят не спеше в къщи. Иначе той не се криеше, ходеше из града, да го виждат людете, избягваше само срещи със заптии и всякакви други турци. Наи-сетне и той махна с ръка — да става каквото ще, и на третия или четвъртия ден сутринта отиде на работа в училището.

Едващо бе започнал вторият час. Райко Кутрев предаваше нов урок по география в един от вторите класове. Внезапно в тишината, която владееше в класа, пък и в цялото училище, чуха се няколко изстрела. После още няколко. Чуваха се ясно, макар да не бяха много близу. Кутрев прекъсна урока и каза на учениците:

— Пазете тишина.

Той излезе от класната стая. Учениците останаха до един по местата си. Те също бяха чули изстрелите. Мнозина от тях бяха дочули, че учителят им Кутрев е в революционния комитет, знаеха всички, че през последните дни ставаха арести, сега някъде вън се чуваха изстрели — нека погледне учителят какво става — и те всички седяха по местата си, тихо си приказваха.

Райко Кутрев излезе в училищния двор. Тук изстрелите се чуваха по-ясно — те продължаваха, но по-рядко един след друг. Вън беше тих, навъсен декемврийски ден. Училищният двор беше пуст, час по час в тишината се чуваше през затворените прозорци по класните стаи прегракналият глас на някого от учителите или гласчето на някой ученик. И пак се чуха още два изстрела. Някой се мярна край училищната ограда, веднага след това в двора се втурна млад мъж. Кутрев го позна и избърза срещу него — беше един от комитетските десетници.

— Рекох да ти съобщя, учителю — започна той задъхан. — Церски… Нападнаха го неколцина турци, искат да го убият. Сражава се, залостил се в дюкяна си.

— Заптии ли са?

— Не, не са заптии…

Кутрев опипа несъзнателно кръста си — там беше револверът му. И се спусна през двора към широко разтворената училищна порта:

— Скоро съберете се неколцина с револвери! Да ги прогоним. Ето, още стрелят…

Днес беше последният пазарен ден преди Божик. Из чаршийските улици беше шумно — дошли бяха на пазар селяни от всички околни села. Тъкмо пред дърводелницата на Стефо Церски един навъсен, възстар турчин спря също тъй доста възрастен селянин от полските села, който носеше в ръцете си почерняло, мазно гърне, пълно с масло. Турчинът посегна и опита с пръст маслото, млясна, облиза се. Като че ли предусети нещо, Церски прекъсна работата си на тезгяха, следейки изпод вежди какво ще направи по-нататък турчинът.

— Колко искаш за маслото бре, свиньо? — посочи агата с брадата си гърнето в ръцете на селянина.

— Осем гроша оката, ага.

Турчинът извади няколко гроша от дълбокия джеб на потурите си, мушна ги в ръката на селянина и посегна с две ръце към гърнето. Селянинът погледна парите и стисна още по-здраво гърнето под мишницата си.

— Тука са само три гроша, ага… — проплака той. — Маслото е две оки… Не ми го вземай, ага…

Турчинът дръпна гърнето от ръцете му и викна:

— Махай се оттука, гяур, керата! Стигат три гроша. Ха!

— Аман, ага! — молеше се уплашеният селянин. — Събирал съм го ронка45 по ронка… Една кравичка имам…

Агата изръмжа, удари го по лицето и си тръгна с гърнето в ръце. Стефо Церски не можа да изтрае повече — спусна се подир турчина, прегради му пътя и го улови за дрехата отпред с едната си ръка, а в другата ръка държеше острата си дърводелска тесла.

— Върни маслото на човека! — викна той. — И защо го биеш, защо?

Турчинът се дръпна слисан, опита се да се отскубне от ръката на дърводелеца.

— Я гледай ти! Как смейш! … Пусни! Пусии! Церски мушна бързо теслата отстрани в пояса си, дръпна с две ръце гърнето и блъсна силно агата с лакът в гърдите. Турчинът залитна. Без да откъсва поглед от него, Церски подаде гърнето на селянина, който хвърли трите гроша в нозете на турчина и бързо се отдалечи. Но сега турчинът бръкна в пояса за оръжието си. Церски се хвърли върху него, взе му револвера и го изтласка надолу по улицата. Наоколо се бе насъбрал народ, зачуха се присмехулни викове:

— Уаа! Дръж се, ага… У!

Агата все се обръщаше и се заканваше гневно, докато изчезна по улицата нататък. Стефо Церски се прибра в малката си работилница задъхан, но не толкова от умората, колкото от гневна възбуда. Той прегледа револвера, видя, че е пълен, и го сложи на една поличка над дърводелския си тезгях. После издърпа един голям сандък, препречи с него вратата на работилницата. Насъбраните вън на улицата се пръснаха. Церски се изправи отново до тезгяха да продължи работата си, но беше разсеян и все току поглеждаше към улицата.

Той очакваше, че турчинът ще се върне за револвера и за да си отмъсти. И, то се знае, няма да се върне сам. Но Церски не можеше да надвие лесно голямата си омраза към турците и своята гордост, та да дръпне вратата на работилницата и да си отиде поне за няколко часа; работилницата беше на края на чаршията, той бързо би изчезнал из християнските махали. И сега, в тия неспокойни дни, когато и без това чакаше да го задържат… Дълго не се решаваше той да напусне работилницата, струваше му се, че ще напусне позорно полесражението, но най-сетне посегна към горната си дреха, която беше окачена на стената до тезгяха. В същия миг на улицата пред работилницата се показаха трима турци, а след тях се показа и пострадалият ага. Церски отпусна ръката си, както я бе протегнал за дрехата. Лицето му бързо побеля.

Турчинът, който се опита да вземе маслото на селянина, след като се сблъска с Церски, отиде направо в едно от турските кафенета към горния край на чаршията, където се излежаваха по цял ден агаларите от турския комитет. Познаваха ги всички в кафенето и по цялата турска махала — това бяха най-големите кабадаи46 между османлиите в Преспа. Пострадалият ага им се оплака и като спомена за дърводелеца, те всички наскачаха — мнозина от тях познаваха Церски и неговата омраза към правоверните. Тогава дигна ръка да ги спре Рюстем бей и рече изтежко, както прилягаше на възрастта и на богатството му:

— Какво наскачахте всички за един гяурин… Ще ви се смеят. Нека отидат двама-трима да се разправят с него. Каймакаминът лови комитите, но най-лошите комити никой не закача; те и върху мюсюлманите вече посягат. Ха, Сабри, Али, и ти, Юсуф, вървете, чоджукларъм47, да усмирите тоя пие комита, дърводелеца! Да видят всички как става тая работа, да види и каймакам ефенди.

Рюстем бей беше признатият баш48 на агаларите от турския комитет. От кафенето излязоха трима по-млади турци и се отправиха бързо, нетърпеливо към работилницата на Церски, на другия край на чаршията. Повлече се след тях и пострадалият.

Сложили ръце върху револверите в поясите си, тримата агалари се спряха пред работилницата, а на няколко стъпки зад тях стоеше и четвъртият, дошъл да прибере оръжието си. Улицата бързо опустя, от съседните дюкяни надзъртаха мнозина преспанци с уплашени, любопитни очи. Единият от турците ритна сандъка, който препречваше вратата:

— Я махни това бре, керата!

Стефо Церски облиза засъхналите си устни, но каза със спокоен глас, като не изпущаше от погледа си ни едно движение на турците:

— Вървете си по пътя. Немам работа с вас. Тогава първият от турците се наведе сам да избута сандъка, а другите двама зад него извадиха револверите си. Церски също грабна револвера от поличката и прекрачи встрани, да се засълне зад изправени на стената Доста дебели дъски. В същия миг се чуха два изстрела.

Гръмна и Церски. Турчинът, който се бе навел да избута сандъка от вратата, се отпусна върху него, ръцете и главата му увиснаха на отсамната страна; бързо се образува там широко, тъмно кърваво петно. Церскй го бе улучил смъртоносно.

— Сабри! Сабри! Ставай, Сабри! — чу се уплашен глас на турски.

Двамата турци се отдръпнаха към средата на улицата, третият — изчезна. Церски се скри зад дъските! Сега той не мислеше за нищо, не чувствуваше и никакъв страх, всичката сила на тялото и на душата му сякаш се бе събрала в дясната му ръка, с която стискаше револвера, събрала се бе и в очите му — той следеше с присвити очи, напрегнато турците, оръжието им. Те се поозърнаха колебливо, но, види се, агаларската им гордост не им позволяваше да се махнат по-скоро оттук, насочиха отново револверите си към работилницата — най-напред единият, после другият, и гръмнаха още по един, по два пъти. Церски не отговори на гърмежите им; той имаше само още четири патрона в бешпатлака49 си. Но още колко време ще продължи тая неравна битка? Могат да довтасат и други турци, ще дойдат и заптии, щом чуят изстрелите. И Церски се опита да се измъкне от тая опасна клопка. Гръмна още един път срещу турците, които бързо отстъпиха към отсрещната страна на улицата. Стефо Церски ги дебнеше зорко, той забеляза някак несъзнателно, че по дюкяните насреща изчезнаха всички други люде. Гръмна пак и излезе от прикритието си, пристъпи напред към вратата, но турците започнаха отново да стрелят по него, дори единият също пристъпи напред. Церски се върна зад прикритието си. В револвера му имаше само още два патрона. Спряха да стрелят и турците. Застанали насреща с револвери в ръка, те все поглеждаха към горния край на улицата, види се, също очакваха да им дойде помощ. А гяуринът беше в ръцете им — нямаше накъде да избяга.

Стихнала бе цялата чаршия. Тишината наоколо стана още по-дълбока след току-що престаналите изстрели. Едва сега, в тая тишина, Церски почувствува голям страх. Остра студенина обхвана самото му сърце и се разля по цялото му тяло, проникна в мозъка му. Сандъкът на вратата и трупът на убития турчин върху него стояха там като непреодолимо препятствие, но той трябваше да го премине, да го премине, да го премине… Час по час остра игла го бодваше право в сърцето и той трепваше — да се втурне напред, срещу револверите на двамата турци вън, но краката му не се помръдваха. Единият от турците замахна към него с револвера си и викна:

— Излизай бре, керата! Къде ша са крийш, къде ша бегаш бре!

Няколко изстрела откъм долния край на улицата заглушиха гласа му. Двамата турци едновременно извърнаха глави нататък, поколебаха се за миг в изненадата си, после дигнаха револверите си и започнаха да стрелят, като отстъпваха стъпка по стъпка нагоре. Церски се хвърли към вратата на работилницата, а в същото време на улицата се показа Райко Кутрев и други двама младежи също с револвери в ръце. Кутрев махна с ръка на Церски:

— Излизай скоро…

И се спусна да му помогне да избутат сандъка и мъртвия турчин от вратата; другите младежи пазеха улицата откъм горния й край. Кутрев каза:

— Виж ти каква битка отворихме…

Церски взе набързо дрехата си и само дръпна освободената вече врата на работилницата си. Те и четиримата се отправиха по улицата надолу, накъм християнските махали; на тясното тротоарче пред дърводелницата остана да лежи само мъртвият турчин.

От една напречна уличка наблизу отеднаж се показаха двама заптии с пушки.

— Ха сега — подвикна Кутрев неволно, със сподавен глас. После пошушна бързо на другарите си: — Не се спирайте, не се спирайте…

— Е, даскал — викна единият от заптиите, насочил пушката си към четиримата млади мъже. — Тебе търсим ние, даскал…

Заптиите познаха учителя; те бяха същите, които бяха изпратени още преди няколко дни да го задържат. От малката уличка се показаха и други двама заптии с пушки — всички бяха дотичали насам от конака, привлечени от изстрелите. Четиримата мъже вървяха срещу тях и никой не се опита да скрие револвера си Първият заптия отново извика:

— Хвърли бешпатлака бре, даскал, хвърли бешпатлака! Ша пухам бре!

Кутрев махна с ръка към него:

— Дръпнете се да минем! Дръпнете се!

Тогава се чуха нови няколко изстрела откъм горния край на улицата — двамата турци там пак бяха започнали да стрелят, окуражени от появата на заптиите. Четиримата българи бяха обградени. Те продължаваха да вървят — нататък, към махалите имаше по-сигурни изгледи за спасение, пък и не биваше да се обръщат с гръб към пушките на заптиите. Стигнаха вече на десетина стъпки от тях и същият заптия, опънал пушката си срещу Кутрев, изкрещя сега на турски, разгневен и уплашен:

— Долу оръжието! Ще стрелям!

Той не дочака в страха си и гръмна, пушката подскочи в ръцете му. Гръмна срещу него и Кутрев, заптията изпусна пушката и се улови за корема, приклекна. Загърмяха и другарите на Кутрев, тичайки с него — те четиримата трябваше да минат нататък. Изгърмяха и някои от заптиите, но се забъркаха и се втурнаха да бягат по напречната уличка. Четиримата българи затичаха още по-бързо. Като минаха край ранения заптия, който бе седнал на земята, притискайки корема си с ръце, гой дигна към Кутрев очи, пълни с молба, с ужас, и простена:

— Аман… даскал ефенди… аман…

Кутрев го погледна за миг: да го убие ли? Не… не ще успее да заличи с това следите си. И го отмина. Четримата мъже бързо изчезнаха накъм махалите. Някъде към чаршията се чу още един изстрел, далечен и глух.

След престрелката пред работилницата на Стефо Церски някак чудно затихна целият град. Убит беше един турчин и друг беше тежко ранен — не се помнеше такова нещо в Преспа още от времето, когато бе избита тайфата на Хайредин Арап ага и на Кючук Кадри. Но тия път преспанци не се криеха по дюкяните си, не бЯгаха да се крият по махалите. Там бяха двата противника — гяури и агалари, стояха един срещу друг и се гонеха. По дюкяните се приказваше изтихо, нямаше По улиците шум и провиквания, още по-тихо беше по турските кафенета. Ала и двете страни чувствуваха, че между тях бе започнала решителна разпра. Затова беше тая сдържаност и от двете страни, но тя беше само външна. Борбата бе започнала, борбата продължаваше…

Още на другия ден след престрелката започнаха нови арести. Раненият заптия каза, че го е ударил учителят Кутрев. Каймакаминът заповяда да бъдат задържани всички учители; не беше задържан само Никола Апостолов, който преподаваше краснописание и беше човек на седемдесет години. Задържани бяха и четирима свещеници — по-младите от преспанските свещеници. Два дни след раняването му заптията умря. Каймакаминът заповяда нови арести, но се виждаше, че властите действуваха опипом, слепешката — задържани бяха над тридесет души и между тях имаше люде, които не взимаха никакво участие в революционното брожение. После започнаха да довеждат в градския затвор и селяни от околните села; тях пък заптиите ловяха по указания на селските пъдари турци, на кехаите50 и агите чифликсайбии.

Задържан бе и Панту Кътърката. Той беше все навъсен и се е видял подозрителен на заптиите, които ходеха из чаршията да ловят люде; турците и не подозираха, че тъкмо тоя дребен, белокос човек бе предизвикал най-напред настаналия смут в Преспа. Но той знаеше това и като се видя в мрачния кауш на стария преспански затвор, едващо бе постоял един-два часа, току се нахвърли на вратата и започна да блъска с юмруци; хвана го и някакъв по-друг страх — уплаши се от люДете, с които беше затворен и които именно той бе довел в тоя тъмен, влажен затвор. Дотича един от тъмничарите, отвори вратата:

— Що има? Защо блъскаш?

Кътърката го избута с лакът и излезе с него в ходника. Тъмничарят се стъписа от голямата дързост на затворника. Едва сега заговори Кътърката, нетърпелив, буен, но със сподавен глас — да не го чуват по каушите:

— Искам при каймакамина… Искам да ида при каймакамина! — И той изшушука в ухото на тъмничаря: — Искам да му кажа нещо много важно. Заведи ме.

Тъмничарят се замисли, сетне побутна Кътърката към вратата на кауша:

— Харно, харно… Ти влез сега… Почакай. Кътърката се върна в килията. Тя беше пълна с народ, но той не поглеждаше никого. Станало бе много тихо, при толкова люде, и Кътърката чувствуваше, погледите на всички бяха насочени към него. Той ставаше все по-нетърпелив в тая настръхнала тишина, растеше и страхът в сърцето му — виждаше се сам сред всички тия люде, те ей сега ще наскачат да го удушат да го разкъсат! Внезапно се чу тих глас:

— Кътърка… Ти що… да не те излъже нещо волът! …

Кътърката нищо не отговори, а се подпря на вратата с гръб към насядалите по цялата килия неволници. След някое време вратата пак се отвори и той изхвръкна навън. Тъмничарят бе довел чаушина Етхем, който наскоро бе дошъл в Преспа и беше помощник на башполица в конака. Етхем чауш кимна мълчаливо на Кътърката и го заведе при каймакамина. Кътърката започна на преспански, а чаушинът превеждаше на своя началник:

— Защо сте задържали толкова люде? — говореше Панту Кътърката бързо, словоохотливо. — Те повекето са невинни, ето като мене, знаете ли вие, че аз казах сичко на чорбаджията, на Брашнаров, а вие и мене ме затворихте. Вие хванете даскала Кутрев, хванете Стефо Церски, ама те ви избегаха. Сега са тука Ицо Наумов и Алексо Пачев, дръжте них, те сичко знаят. Них дръжте, Ицо и Алексо…

Етхем чауш върна Кътърката в кауша. През следващата нощ Ицо Наумов и Алексо Пачев бяха отведени в зимника на конака и бяха измъчвани до зори с нагорещени железа, с клещи, горещи яйца, със спици под ноктите. Палачите бяха се уморили вече и се готвеха да престанат с мъките, когато Ицо Наумов неочаквано каза:

— Има скрити пушки на тавана у Кутреви. Друго нищо не знам.

Той друго вече и не каза. Един от палачите изтича другите отново се нахвърлиха върху двамата ици Не издаде нищо повече Ицо Наумов, той, може би и сам не знаеше как изрече тия думи за скритите пушки По едно време Алексо Пачев увисна като дрипа в ръцете на мъчителите. Разбраха те веднага какво бе станало, но се престориха, че нищо не забелязват, престанаха, с мъченията и излязоха от тъмния зимник. Там лежаха още два дни Ицо Наумов и, вече мъртъв до него, Алексо Пачев…

Пушките и патроните, скрити на тавана у Кутреви, бяха намерени от турците; откарани бяха в затвора Аце Кутрев и двамата му по-стари синове. А Панту Кътърката бе пуснат на свобода.

Като излезе от затвора, Кътърката се прибра направо у дома си. Преоблече се с чисти дрехи — беше цял въшлясал, нахрани се набързо и легна да спи. Не спа ни половин час и отеднаж отвори очи, размътени от тежки, мъчителни мисли. Той не мислеше за предателството, което бе извършил, не мислеше и за Марето, нито за своя тъмен живот, макар всъщност тия мисли да тежаха най-много в мрачната дълбина на неговото съзнание.

Той лежа в леглото, докато се стъмни добре. Стана, взе ламбата от стрехичгата на огнището в другата стая и излезе вън в трема; леля му и децата й — все дребни, като пънчета край огнището — го следяха с учудени очи, но такова беше лицето му, че никой не посмея да го попита какво прави. В трема той сложи ламбата на пръстения под, извади от една дупка в стената ножа си, опита го с палец — остър беше като бръснач. Кътърката знаеше, че ножът е добре наострен — сам бе го острил и бе го опитвал с палеца си толкова пъти, но сега беше Цял погълнат от мисъл за това, което бе решил да извърши, и опита ножа още еднаж. Скри го в пояса си. Върна се в стаята, сложи ламбата на постоянното й място и пак излезе. И сега никой не го попита къде ще ходи по тъмно и какво мисли да прави. Така бяха свикнали с него домашните му люде, никой не смееше да го пита къде ходи и какво прави, а сега лицето му беше затворено и зло, та беше страшно да го погледне човек!

Кътърката бързаше в тъмнината, но все криволичеше по глухи улички. Беше много студено, рядко се мяркаше по някой закъснял минувач. Кътърката бързаше някъде и потичваше. Едва като стигна пред портата Таки Брашнаров, въздъхна шумно, с облекчение — портата още не беше затворена; чорбаджията беше па болнав, по цели дни лежеше в стаята си горе, а циганката беше винаги небрежна към неговите страхове, към грижата му портата да се затваря още на стъмване. Катърката се озърна да не би да го следи някой и влезе тихо в двора. Свой човек беше тук, но пак се ослушваше на всяка стъпка в най-малкия шум. Така той се промъкна незабелязано в трема, зърна дългата сянка на циганката в готварницата, изкачи се по стълбата за горния кат. Спря се пред вратата на първата стая. Чу се покашлюване — чорбаджията беше вътре и беше буден. Кътърката влезе и тихо затвори след себе си.

Тук беше пак претоплено и миришеше на застоял, спарен въздух. Таки Брашнаров беше се излегнал по риза върху широкото си легло и не се помръдна, когато съгледа неочаквания си гост, но по лицето му премина тревожна сянка, която се събра и остана да тъмнее в големите му, учудено разтворени очи. Той попита с отпаднал глас, а очите му следяха неспокойно ръцете на Кътърката:

— Ти… кога излезе от хапсаната?

Брашнаров едвам се въздържаше — искаше да скочи, да извика, да изгони слугата си вън, но се боеше в същото време да не го предизвика, да не го привлече по-близу до себе си. Кътърката изеднаж се засмя с цялото си лице, искаше усмивката му да бъде весела, приветлива, но лицето му беше много бледо и се разкриви страшно. Сега Брашнаров още повече искаше да скочи, но тялото му лежеше като чуждо на широкото легло и току излъга той с подмилкващ се глас:

— Аз накарах каймакамина да те пусне. Ходих в конака…

Със същата разкривена усмивка на пребледнялото си лице Кътърката започна да се приближава към леглото му с тихи, меки стъпки, бавно, с подчертано, угодливо внимание и се опита да се ухили още по-весело, още по-приветливо:

— Хе… ти ли го накара… Ходи при него, а? …

Той се спря до самото легло. Брашнаров пак не смееше да скочи, да се помръдне дори от непреодолим, сковаващ страх, а сега бяха го уловили и сивкавите, студени като лед очи на слугата. Той виждаше, че слугата му бе дошъл с недобри намерения, дошъл бе може би да го ограби, да го убие. Помисли и за револвера си, но револверът беше скрит в долапчето в стената, там имаше и много пари. Как ще стане сега да отваря долапчето, а Кътърката ще види и парите… В същото време в съзнанието му, помътено от преголям страх, мъждукаше и надежда, че може би нищо няма да се случи, стига той да не предизвика с нещо злодееца или да се опита дори да го умилостиви. И каза нещо, което никому досега не беше казвал:

— Знайш ли, аз… — продума той със загаснал, потреперващ глас. — Аз имам щерка в София. Тая кучка, майка и, я крие от мене… Нели аз й съм баща… Научих се аз, ще отида да си я взема. Баща съм… ето болен…

Гласът му съвсем угасна. Кътърката не разбра думите му, може би не го и чу. Кривата усмивка по лицето на Кътърката отеднаж изчезна, блеснаха свирепо белите му зъби. Таки Брашнаров затвори очи с жалко примирение и пак с тая надежда, че може би нищо няма да се случи. В същото време Кътърката извади ножа си и с бърз замах го заби в гърдите му, тъкмо там, където смяташе, че бие сърцето. Едва сега скочи Брашнаров с всичката си сила, сякаш го подхвърли някой, но само отвори ужасени очи и огромна уста, а страшният му вик заглъхна в гърлото му като глухо, задавено хъркане. Отново се отпусна тялото му на леглото, вече без сили. Кътърката проследи с хищен поглед всяко негово движение и последния трепет на дългото му мършаво тяло.

Убиецът се нахвърли на долапчето в стената до леглото на Брашнаров. То беше обковано с железа и здраво заключено. Кътърката се опита да го отвори с пръсти. Дългите му почернели нокти се изпочупиха. Той не се сещаше да потърси ключа на долапчето по джебовете на мъртвия поради някакво помрачение в разпокъсаните му безредни мисли. Посегна за ножа си, който стърчеше забит до дръжката в гърдите на Брашнаров, погледът му се плъзна по неподвижното тяло — искаше да го види, макар да се боеше много от това мъртво тяло и отново се нахвърли на долапчето, сега с окървавения нож в ръка. Изеднаж той трепна и се ослуша; стори му се, че някой бе застанал вън, пред вратата, изпукали бяха негли там дъските на пода. Циганката! Той стисна още по-здраво ножа в ръката си и се приближи с дебнещи стъпки към вратата, бързо я отвори. Пред вратата нямаше никой. Тъмнееше се празна разтворената врата едвам се белееше стената насреща при светлината на ламбата в стаята. Не се чуваше никакъв шум. Тая тишина и тъмният двор пред нето го притеглиха с неотразима сила. Той не можеше вече да се върне в стаята на мъртвия, да го погледне още еднаж, легнал на ши рокото легло с полуотворени очи, и като че ли едва сега виждаше пред погледа си застиналия блясък между полузатворените клепачи на Брашнаров. И убиецът прекрачи бързо прага, спусна се безшумно по стълбата, бягайки от бледия зрак, който идваше от разтворената врата горе и отдолу, откъм готварницата. Той бягаше, но цял беше вдаден в това — да не шуми, да се изплъзне неусетно. Циганката някъде навътре в готварницата тихо, едва чуто тананикаше безкрайно турско маане. Кътърката мина с котешки стъпки през трема и излезе на двора! Портата и сега не беше затворена. Улицата вън тънеше в черен мрак, не се чуваше ни звук, ни глас в студената зимна нощ.

След престрелката Райко Кутрев остана да се крие в града, а Стефо Церски забягна по селата. Позакриха се за няколко дни и другите двама младежи, но се видя, че за тях нямаше опасност, и те отново се върнаха по дюкяните си; видели ги бяха мнозина през време на престрелката, но не се намери преспанец, който да ги предаде на турците.

[# Маане — турска песен или мелодия с извивки.]

Райко Кутрев излизаше само нощно време, и то колкото да премине от една къща в друга. Прекарваше по къщите на разни комитетски работници, които го приемаха и пазеха с най-голяма готовност, като знаеха, че го застрашаваше смъртна опасност: той беше най-дейният човек на комитета в Преспа, в къщата му бе се намерило оръжие, а знаеха и турците, че той бе ранил заптията, който умря два дни след раняването му. Нямаше спасение за Кутрев, ако попаднеше в ръцете на турците, но той понасяше трудно своя нов живот — да стои по цели дни затворен по чужди къщи, да се крие, да дебне. Той искаше да блести ясно пред погледа му пътечката на неговия живот, да не се губи тя в тъмнини и криволици. Познал бе робската неволя още в най-ранно детство и влезе в народната борба без колебание, прие нейния суров закон открито и просто. Не се колебаеше в нищо, защото виждаше ясно всяко нещо в човешкия живот, както го схващаше със своя ум. Когато сложи за пръв път револвер в пазвата си, той знаеше, че ще стреля с него винаги, когато стане нужда. Такава проста и ясна беше мисълта му във всяко негово дело.

Кутрев знаеше, че новият му живот не може да продължи безкрайно, нито пък беше нужно да води все такъв живот. Посъветваха го някои да замине за България, но той попита, без да се замисли:

— Какво ще правя там? — И сам си отговори: — Там ще бъда спокоен, ще стана и там учител, ще живея. Но аз требва да избегам от Македония, да я изоставя. А всички ние требва тук да стоим, тук. За нас това е най-важното: тук да стоим и да вършим народната работа.

Два дни и две нощи прекара и в къщурката на Атанаса Кривио. Сега Атанас пазеше дюкяна на Лазар Глаушев и въздишаше по затворника; стар беше Атанас, с нищо не можеше да помогне. Той се застояваше нощем до късно в стаичката, дето се криеше Райко Кутрев, за да минава по-лесно времето на младия човек, който беше принуден да прекарва на едно и също място по цели дни и нощи, и той като Лазара, макар Да не беше в турски затвор. Седеше с него Атанас, мъчеше се да го поразговори. И ето какво му каза еднаж, Докато седяха край загасналата ламаринена печка:

— Се воздишаш… Не ти е лесно. Ама да съм на твое место, и аз ще тръгна по селата. Като Стефо. По-свободно ще ти бъде там, по-широко. Имаш роднини бащини, майчини и комитетски люде има во секо село.

И по-добра работа ще вършиш между селския народ. Нема да им ядеш харам51 хлеба. Вземете со Стефо Церски по една пушка… Нели некогаш са ходили такива дружини, пазили народа. И вие со Стефо нема да останете сами. По селата колкото искаш неволници…

Кривиот млъкна. Той пухтеше с разлепената си, прекомерно дебела цигара и шумно подсмърчаше; като стана гражданин, научи се да пуши. Посегна младият човек и го улови за ръката:

— Стрико Атанасе… Щом се освободи Македония, ще те направим валия в Битоля. Такъв ум имаш ти.

— Хм… — усмихна се Атанас в мустаките си, побелели вече и щръкнали по всички посоки.

Мълчаха те дълго и двамата. Атанас Кривиот не беше много сигурен, че бе научил младия човек на добър ум; толкова сечеше неговата секира. Но Райко Кутрев веднага схвана здравия смисъл в думите на стария си приятел. Ами какво друго оставаше за люде като него, като Райко, излезли вече така открито срещу народните душмани? Там е тяхното място, сред народа, и с пушка в ръка… Той вече обмисляше как ще тръгне по селата и каза гласно:

— Ще ти дам пари, стрико Атанасе, и тия дни ще ми приготвиш каквото е нужно за това мое пътуване по селата. Ти знайш: дебели вълнени дрехи, навуща, опинци…

— А пушка? — попита Кривиот нетърпеливо.

— Пушка сам ще си намеря.

И това решение се изясни бързо в ума на Райко Кутрев. С него той започваше нова дейност и чувствуваше как напираха отново в младите гърди всичките му сили. Така чувствуваше той всяка своя радост. Още на другата сутрин изпрати с Атанас Кривио писмо до училищните настоятели, с което си подаваше оставката като учител и молеше да му изплатят заплатата до деня, в който бе напуснал своята служба. Вечерта Атанас му донесе три и половина лири. Той изпрати по Атанасица две лири на майка си, а останалите пари даде на Кривио.

— Ето, стрико Атанасе. Ще ми купиш каквото може с тех за хайдушко рухо. Гледай да има здрави опинци, пък другото… колкото може.

Същата вечер, като се стъмни добре Кутрев излезе от бедняшката къщурка на Атанаса Кривио и отиде в къщата на Марето. Откакто се криеше по къщите, той не бе отивал там не беше отивал и в бащината си къща боеше се че турците можеха да го причакват около тия две къщи. Но сега трябваше да види Марушка, и да се сбогува с нея. Преди да влезе в двора на ниската къщурка, реши да поТропа на вратата на предната стаичка, той завари Вета Кузманова и Кътърката.

Както винаги, на стената срещу вратата бе закачена малката газена ламба с едва приподигнат фитил. Вета Кузманова спря за миг поглед върху нощния гост, изненадана и уплашена, после се спусна и притисна с гръб вратата, сякаш се боеше, че ще влезе и друг някой след Кутрев. Марето се бе изправила до ламбата — вдяваше конец в една проблясваща между пръстите й игла. И така си остана, загледана в младия учител. Лицето й радостно засия, сетне тя отпусна ръце и въздъхна дълбоко.

— Райко… — чу се шепотът й по цялата стая.

Той виждаше само нея. Не беше я виждал редица дни и му беше сто пъти по-мила, сто пъти по-нужна сега, когато живееше той в непрекъсната опасност. Какъвто беше по природа — всяко нещо да подчини на разума си, сега той сякаш сам себе си наблюдаваше и се учудваше на своето голямо вълнение, на голямата си радост, че виждаше отново своето момиче, толкова близу там, в светлината на ламбата.

Някак настрани от него стоеше Кътърката и Кутрев сякаш не го и забелязваше. Когато влезе учителят, Кътърката седеше на ниско столче и разправяше нещо с надебелял глас, хвалеше се нещо нацупен и горделив. Минали бяха няколко дни от убийството на Брашнаров и убиецът се бе поуспокоил. Сега той изеднаж скочи, думите заседнаха на гърлото му. Гледаше учителя с видим страх, започна да се присвива, да се събира в себе си, като че ли искаше да изчезне, само очите му дебнеха потъмнели, мътни между тежките клепки. Райко Кутрев изви глава към него и в погледа му угасна радостният блясък от срещата му с Марето. Кътърката още повече се присви, но не сваляше от него дебнещия си поглед. Райко попита бързо:

— Кой закла чорбаджията ти бре? Ти ли? — Лицето на Кътърката, колкото беше бяло, побеля още повече; останаха да се тъмнеят само очите му. Кутрев приподигна едва вежди, учуден от своето откритие: той виждаше сега, че Кътърката бе убил Таки Брашнаров. И рече: — Хм… За пари ли бре? За какво друго…

Кътърката се сепна, подигна глава и изломоти прегракнало:

— Не съм аз. Не знам кой го убил.

— Е… Мене ми е все едно.

Кътърката се съвзе още повече, дори пулеше очи вече дръзко:

— Нели и ти го… — Но той прекъсна тая си мисъл и продължи в друга посока бързо, натъртено, надменно: — Ако искаш да знайш, той, Брашнаров, предаде сички.

Кутрев не сваляше очи от лицето му и си мислеше? „Той… Но сигурно ти си му казал кого да предаде.“ Сетне Кутрев каза с бързия си говор:

— Мене ми е все едно кой го е убил. Но ако ти имаш некакво участие в това предателство, ще си получиш каквото ти се пада. Така е в нашата работа.

— Не… Защо… Кой ти каза… — замънка Кътърката.

Кутрев го погледа още един миг и нищо не му отговори. Обърна се наново към Марето, към майка и:

— Нема ли да ме поканите да седна?

Марето припна, поднесе му столче, отпусна се на колена пред малката печка, да я постъкне. Заговори и Кузманица:

— Не те чакахме… Пусти душмани… подгонили те… Ами какво ще става, Райко… Така ли ще живейш? Гладен ли си?

— Не съм гладен — отговори учителят.

Той седна край печката, подпря лакти на колената си и чакаше мълчаливо. Чакаха и двете жени. Кътърката промърмори:

Аз да си вървя…

Райко се изправи с длани на колената и се загледа в него строго, повтори дума по дума:

— Така е в нашата работа, Пантуше.

Кътърката се обърна и се отправи към вратата приведен, сякаш се боеше да не го удари някои.

Щом излезе вън, в безлунната зимна нощ, Кътърката изеднаж се изправи, дигна глава и току се поизвърна към вратата, която се блъсна зад гърба му. Той поклати глава със стиснати зъби, после натисна феса си с две ръце и се запъти бързо през двора накъм улицата.

Студената ведра нощ сияеше с всичките си звезди. Кътърката нищо не виждаше, нищо не чуваше. Той бързаше към конака на каймакамина. Тъкмо бе навлязъл в чаршията, отвори се и светна вратата на една фурна, изсипаха се оттам седем-осем аскера и двама заптии: две девриета бяха се крили на топло във фурната и сега излизаха да обикалят по пустите улици. Кътърката позабави стъпки. Пред него в тъмнината се изпречи едър заптия с пушка в ръце; това беше чаушинът Етхем, помощникът на преспанския башполиц, който бе излязъл в ранните часове на нощта да понагледа девриетата, но и той се бе скрил на топло във фурната. Приведе се едрият чауш да види по-добре в тъмното нисичкия кяурин52 и попита на преспански с желание да бъде строг:

— Къде бре по това време без фенер?

Кътърката познаваше чаушина и посегна нетърпелив, възбуден, улови го с разтреперани пръсти за шинела, подръпна го встрани.

— Чауш… — дъхна той отблизу в лицето му. — Даскалът, който уби вашия човек, заптията… Ела да го уловиш, знам къде е.

— Кой бре… Райко Кутре ли?

— Той.

Етхем чауш се изправи, подпря се на пушката си „Ето ти късмет — мислеше си той. — Ако уловя даскала, валията може изеднаж да ме направи башполиц. Ама и опасна е тая работа, трябва с голямо внимание.“ Сега пък той придръпна Кътърката още по встрани и пак се приведе над него, тихо попита:

— Къде е… в некой къща ли?

— Малка къщурка е… Наоколо е празно… Ще обградите и той нема къде да мърда. Аз ще ви заведа! чауш ефенди. Само… съберете се повеке…

Долната челюст на предателя трепереше и потракваше, той дъвчеше и късаше думите си от нощния студ, ала още по-лют беше студът в самото му сърце.

Тая нощ бяха пуснати из града пет девриета с около тридесет души аскери и заптии. Те обикаляха само християнските махали и Етхем чауш скоро ги събра. Малко преди полунощ турците обсадиха здраво къщичката на Вета Кузманова.

Райко Кутрев усети пръв, че около къщата ставаше нещо. Дългата зимна нощ преваляше. Той бе спал доста — сладък беше сънят под топлата завивка в изстиналата вече предна стаичка. И като че ли някой изеднаж го дръпна, събуди го. Беше тъмно, само през двете прозорчета на стаичката едва се процеждаше модрият зрак на нощта. Някъде наблизу лаеха кучета непрекъснато, тревожно. Кутрев се приподигна на лакът събудил го бе тъкмо тоя кучешки лай, който настойчиво отекваше в глухата нощ и пронизваше слуха. Кутрев скочи от леглото, закопча бързо, с потреперващи пръсти ризата си, облече горната си дреха — той спеше полусъблечен. Обу, завърза здраво и обущата си. Изкара изпод възглавницата револвера си, сложи го по-наблизу в леглото, мина с ръка по студеното гладко желязо, сякаш да се увери в тъмнината, че оръжието беше там, до него. А пронизителният кучешки лай вън не преставаше, все тъй настойчив и тревожен. Някъде вън имаше люде. И Кутрев грабна револвера, скочи от леглото. В съседната стаичка, дето спяха Вета Кузманова и Марето, не се чуваше никакъв шум. Кутрев пристъпи предпазливо в тъмнината към външната врата и се ослуша; после безшумно отключи вратата, бавно я открехна с лявата си ръка, стиснал в дясната револвера. Грейна срещу него, изпод ниската стряха, ведрото звездно небе. Наоколо всичко тъмнееше в тъмнина, само по небето изпод самата стряха на къщурката трептяха нагъсто звезди с бял, сух блясък. Кутрев тихо излезе вън, вратата зад него остана отворена и току изскърца остро, проточено. Той се спря, спотаил дъх, оглушително беше това продължително скърцане. Но то скоро спря и остана да ечи в нощта само кучешкият лай, още по-рязък. Прилепен към стената, Кутрев пристъпи до ъгъла на къщата — да огледа по-нашироко. В същия миг светнаха срещу него, изтрещяха два изстрела. След това още два-три. Той не усети как се намери отново в предната стаичка, бързо заключи входната врата. Зад него се чуха уплашените гласове на двете жени:

— Райко… Що става? Кой гърми? …

— Не стойте срещу прозорците — каза той с тих, ясен глас.

Жените прошумоляха с дрехите си наблизу и стихнаха. Райко не ги виждаше в тъмнината. Мисълта му работеше с трескава бързина — той трябваше да реши в същия миг какво да предприеме, какво да направи. За себе си, за Марето, за майка й. Той ще излезе вън, ще се опита да се изскубне — вън бяха турци, то се знае. Много ли са? Колкото и да са… Той ще излезе… Но после турците ще се втурнат насам, Марето и майка й ще бъдат сами тук, ще останат в ръцете им. Марето… Той трябва да реши ето в същия този миг! Железен обръч стискаше до болка черепа му. Той ще излезе — това беше ясно. И не мислеше по-нататък — дали ще успее да избяга, дали ще остане жив. Това не зависеше от него, в това той нямаше какво да решава. Марето… Марушка! Тя ще остане тук с майка си сама и турците Ще се нахвърлят като настървени ловци. Вън е нощ, никой няма да дойде на помощ на двете жени. Кътърката ли? Той, Кътърката, е довел турците. За пръв път Райко Кутрев се виждаше така заплетен. Не за себе си — за Марето. За себе си той бе решил, но нея — ще я остави ли в ръцете на турците? Може би вън не са ТУРЦИ или може би не са мнозина… Глупости! Ами всичко е ясно. Минаваха мигове един след друг, като тежки удари в самия му мозък, в самото му сърце. Райко се почувствува слаб и безпомощен. От гърлото му неволно се изтръгна колеблив, глух глас:

— Аз ще излеза… Ще се опитам да избегам…

Тогава той усети близу до себе си Марето. Тя го обхвана едва-едва опипом в тъмнината, сякаш се боеше да не го уплаши, да не помисли той, че иска да го спре. И Райко усети по лицето си горещия й дъх:

— И аз… с тебе.

Той я сграбчи с две ръце, като да се улавяше за някаква опора, но в същото време несъзнателно се пазеше да не я докосне с револвера в дясната си ръка. И отеднаж се върна към себе си, отеднаж се изясни мисълта му, изясни се и гласът му:

— Вън сигурно са турци. Ще стрелят срещу нас.

— Аз… с тебе.

Девойката не мислеше дали вън имаше турци, дали ще е по-добре да остане с майка си и къде ще бъде по-опасно за нея. Тя чувствуваше, че го застрашава опасност, а той искаше да тръгне срещу тая опасност. Марето ще върви с него — това се знаеше само по себе, тя нямаше какво да мисли, какво да пита. В тъмнината се чу гласът на майка й:

— Ти тука ще си стоиш. Той…

Вета Кузманова не се реши да доизрече своята мисъл. Младият мъж сега й беше чужд, тя го мразеше, той й носеше нещастие, нека си върви чуждият човек по своя път. Райко усети враждата й. Той каза на момичето, за да го върне на майка му или пък да го задържи до себе си, в ръцете си:

— Може да ни убият вън. Марето повтори:

— Аз с тебе…

Тя нямаше други думи, нямаше и какво друго да каже.

Сега беше всичко по-лесно. Райко каза:

— Може пък да не е толкова опасно.

Посъвзе се и Вета Кузманова, помръдна някъде в тъмнината.

— Ами чакайте да видя аз…

Тя тръгна от прозорец на прозорец — първо в тази стая, после и в съседната. Не можеше да се види нищо в гъстия нощен мрак. Вдовицата се върна в предната стая — чу се пак гласът й:

— Нема нищо. Ти излез, излез. По-лесно ще се измъкнеш в тъмнината. Ние двете тука ще си останем. Ще си затворим вратата.

— Не, майко — чу се веднага и гласът на момичето. — Нема да го пусна сам. — Сетне то повтори думите на годеника си: — Може пък да не е толкова опасно. — И добави по-живо: — Аз веднага ще се върна, майко. Само до вратника.

То се улови с две ръце за Кутрев, притисна се до него, прилепи се. Той търсеше с поглед в тъмнината Вета Кузманова и само това каза:

— Какво ще правите, като ви влезат? Ще разбият вратата.

Пристъпи към изходната врата. Отвори я безшумно. Ослуша се. Чуваше се пак само кучешкият лай. Той ще се отправи към съседния двор, през ниската ограда и ще излезе на улицата през съседния вратник; те сигурно повече чакат пред вратника на Кузманица. На гърба си усещаше едва-едва ръцете на Марето. Не, той не можеше да я върне. Нека тя сама се върне, ако иска…

Кутрев се поприведе с насочен револвер и се запъти направо срещу ниската ограда между къщите на двете сестри. Девойката вървеше на две-три стъпки след него с приподигнати ръце, сякаш да не го изгуби в тъмнината: дрехата й едва се белееше в звездния зрак. Ниската порутена ограда беше вече близу. Най-напред светнаха три-четири изстрела тъкмо откъм оградата — там беха залегнали трима аскери. Нататък гръмна два пъти едно след друго и Кутрев. После засвяткаха изстрели нагъсто и от всички страни.

Двамата млади люде паднаха мъртви, но турците още дълго не преставаха да стрелят. Бояха се да се приближат. По-късно стрелбата се разреди — турците сякаш се ослушваха. Като видяха, че никой не отвръщаше на огъня им, те предпазливо, по един, по двама излязоха иззад скривалищата си наоколо, приближиха се от всички страни и Кузманица, в страха си, сама им отвори вратата на къщурката. Нахълтаха турци и вътре. Вдовицата запали ламбата, турците запалиха един фенер. Някакъв аскерин дръпна от главата на Кузманица черната й кърпа. Един заптия подигна фенера към лицето й. Аскеринът я блъсна с лакът в гърдите, глухо изръмжа на езика си: — Стара мърша…

Друг някой аскер ситно-ситно се изкикоти.

Щом се раздени на другата сутрин, каймакаминът и башполицът дойдоха да видят убитите, дойде и биябапгията53 — началник на преспанския гарнизон, заедно с други двама офицери. Етхем чауш продължаваше да се разпорежда, важно даваше обяснения. Отидоха си най-сетне всички турци, а труповете на двамата млади люде великодушно оставиха на близките им.

Струпал се бе много народ в двора на вдовицата Кузманова още докато бяха турците там, и повечето от събралите се бяха жени, деца, мъжете трябваше и тая сутрин да отворят чаршията, пък някои се страхуваха да се събират около убитите. Двете училища в града до късно бяха затворени. Всички ученици бяха тук и гледаха мъртвите как бяха легнали и двамата върху твърдата замръзнала земя. Старият Никола Апостолов, който единствен от учителите не беше задържан, също и учителките от девическото училище, които сега ръководеха и мъжкото училище, едвам успяха да приберат децата по улицата.

Щом си отидоха турците, събраните там люде дигнаха мъртвите и ги пренесоха по домовете им. През цялото време, още като се раздени и всички видяха какво бе станало, наоколо се чуваха плачове и стенания — плачеха непрекъснато майките на убитите, плачеха и нареждаха и други жени там. А като дигнаха мъртвите и ги понесоха в черги към домовете им, зачуха се от всички страни писъци и ридания, викове и проклятия против убийците. Започнаха да бият и камбани — по една в двете църкви. Най-напред се чу в студеното ведро утро голямата камбана на новата църква.

„Бамммм… — Сетне пак: — Баммм…“

После се обади и камбаната на старата църква:

„Данннн…“

Двете камбани вече не спряха и все тъй — едната и сетне другата, като тъжен, самотен стон, който се разнасяше над целия град.

През отворените врати на двата скръбни дома непрекъснато се точеха върволици и пак почти все от жени, които идваха със свещи, и като нямаше още цветя, носеха за мъртвите китчици от сух босилек и клончета от зеленика.

Заговори се между людете да погребат убитите в един гроб — нали бяха годеници и бяха загинали заедно. Тая дума излезе от жените, които се трупаха около мъртвите, но мина и в чаршията. Не бяха я чули и разбрали още всички, когато се надигнаха по дюкяните и други гласове:

— Заедно… Добре. Те не са като другите мъртви. Той, учителят, умре с оружие… За народа умре той… И тя, годеницата му, с него загина.

— Нели знайте какъв човек беше той… Като орел беше между нас. За народна правда умре момчето! И баща му, — братята му в зандана…

Раздвижиха се по дюкяните преспанци. Тегнаха тогава по чаршията неколцина по-млади люде, скоро станаха те и повече, залязоха и по-стари мъже — от улица в улица, от дюкян на дюкян:

— Скръб е днеска за всички ни, скръб е за целия народ. Затваряйте дюкяните! Не е време за работа и за кярове. Хайде сички на погребение! Да са знай, че скърби целият народ. Да видят и убийците. Тръгвай, народе!.

Такива и още по-тъжни и по-силни думи се чуваха по цялата чаршия. Но повечето люде се колебаеха, споглеждаха се с уплашени очи. Ами това ще бъде бунт! Убитите тая нощ не бяха като всички мъртви. Битка се води, учителят падна с оръжие срещу турците, срещу хюкюмата, а преди това уби заптия. Сега цялата ли чаршия да тръгне с него, целият град, с него и срещу хюкюмата? А тия, които бяха излезли вече по улиците, говореха и викаха все по-смело:

— Напълниха затвора с най-добри люде! Тръгнаха и да убиват! Убиха и жена… девойче убиха, дете още… Не може да се търпи това нещо! Нека види хюкюматът, че целият народ е с них. Убитите са наши люде, наши деца, ще отидем да си ги погребем по християнски. Затваряйте дюкяните!

Страхът у людете и колебанието им продължи, докато се затвориха първите няколко дюкяна. После се надпреварваха кой по-скоро да спусне кепенците си. Затвори магазина си и Георги Баболев, макар и с последните в чаршията. И целият народ потече на гъсти върволици към домовете на двамата убити. Които бяха по-плахи, завиваха към двора на Вета Кузманица, но повечето народ изпълни двора и улицата пред дома на Аце Кутрев. Замлъкнаха плачове и писъци около умрелите, друго някакво по-силно чувство потисна, загаси скръбта дори в сърцата на двете изгорели майки. Целият народ се бе събрал около тях, а по едно време се зададоха в дълги редици и учениците от двете училища; водеше ги старият учител, вървяха там, край редиците, и всички учителки. Момичетата се подредиха по улицата пред къщичката на Вета Кузманица, а момчетата отидоха при мъртвия си учител. Не се чуваха повече стенания и въздишки, рядко ще проплаче някоя жена, около къщите на мъртвите едва се дочуваше глуха врява. Над града, цял стихнал в тия часове, непрестанно трептяха тъжните самотии звуци на двете камбани:

„Бамммм… — После другата, по-глуха и някак по-далеч: — Данннн…“

Погребението започна скоро след пладне; къс беше зимният ден, трябваше да се побърза. Двете многолюдни шествия тръгнаха едновременно и се събраха в новата църква. Не можеше да се побере целият народ в църквата, изпълни се и църковният двор, та и улицата пред църковната порта. Сетне, след опелото, което продължи като на Велики петък, целият този народ, човек до човек, тръгна подир двата ковчега. Далеко напред се поклащаха църковните хоругви и знаци, които проблясваха на бледото зимно слънце, надвесено вече на запад. Бавно стъпваха след хоругвите всички преспански свещеници, които не бяха задържани в градската тъмница: те бяха облечени в църковните си одежди и пееха изгихо тъжни погребални песни, ту воички заедно, ту един през друг. Веднага след тях вървеше в гъста тълпа народът, обградил от всички страни двата открити ковчега — първо тоя, в който беше тялото на Райко Кутрев, и след него тоя, в който лежеше с пребледняло, почти прозрачно лице Мария Кузманова. Но множеството бе се проточило и далеко назад, все тъй — човек до човек, от стена до стена по кривите улици. Около мъртвешките ковчези бяха се събрали все повече млади мъже, които носеха двата ковчега на ръце, предаваха си ги един на друг, гологлави в студения зимен ден, със строги лица.

На един кръстопът, дето се отделяше улицата за градските гробища, бе застанал Етхем чауш с други петима заптии и всички бяха с пушките си. Като наближи шествието и високо дигнатите хоругви блещукаха вече близу срещу тях, шестимата турци се отдръпнаха и се наредиха един до друг край стената в самото начало на улицата за гробищата. Скоро след това множеството нахлу и изпълни цялата улица. Турците трябваше да се долепят до самата стена, людете минаваха досам тях и никой не се обръщаше да ги погледне. Глухо кънтеше между стените гъстият тропот на хиляди стъпки и в тая тътнеща тишина се чуваха само тъжните песнопения на свещениците.

Неочаквано, едващо бяха отминали двата ковчега началото на улицата и още тук, пред шестимата въоръжени заптии, се надигна млад и силен глас:

— Жив е той, жив е…

Веднага се присъединиха към него и други няколко гласа:

— … там на Балкана…

После се надигна стройно и гръмко цял хор:

— Потънал в кърви, лежи и пъшка, юнак с дълбока на гърди рана…

Запя и забуча едва ли не цялото множество, гръмко ехтеше юнашката песен между стените на тясната улица.