Илинден

I

Пролетният ден вече изгряваше, но солунската покрита чаршия все още тънеше в мрак. Далеко нататък, към долния край на покритата улица, се синееше мътно и неподвижно морето. В тоя ранен утринен час не се мяркаше ни жива душа по дългата търговска улица. Откъм горния й край бе заприпкало едро куче с червеникава козина; то бързаше изгладняло към залива, но скоро изчезна по някоя от страничните улици, Ведрото небе над града ставаше все по-светло.

Зададе се отнякъде престарелият сарафин Шаул Шахи. Той вървеше бавно, с тихи стъпки в здрача под високия покрив на улицата, като закъсняла нощна сянка; приведен, с извити назад дълги ръце, той изглеждаше много дребен в дългата си памучна роба, но главата му беше необикновено едра, цяла замотана в гъсти валма от бели коси. Скрити бяха сякаш и очите му под рошави бели вежди, челото му се подаваше издуто и широко изпод плиткия тъмноморав фес, бутнат небрежно на хлътналия тил.

Шаул Шахи и тая сутрин отвори пръв сарафското си дюкянче към края на покритата част на голямата търговска улица; нататък, към кея, улицата беше открита и по-широка. Престарелият сарафин влезе в тясното си дюкянче, побутна навън, до определеното й място, малката витринка, в която бяха наредени няколко редици дребни пари и фалшиви златни пендари, и се отпусна на ниския стол зад нея, сплел дълги криви пръсти върху хлътналия си корем. Той дълго не се помръдна, висеше до скута му чак широката бяла брада, косите му се допираха до тесните отпуснати рамене, неподвижно се белееше широкото издуто чело. Тихо и пусто беше по цялата улица, бавно се разредяваше прохладният здрач под високия покрив. Старият евреин не се помръдваше. Далеко надолу към пристанището глухо изтрака кола и пак всичко утихна.

Някъде пак в здрача на покритата чаршия изникнаха други две закъснели нощни сенки — двама моряци в тъмносини униформи. Те вървяха с равномерни тежки стъпки, провесили уморено ръце, с пребледнели отпуснати лица. Когато се изравниха с дюкянчето на сарафина, единият от тях се спря и се загледа с разсеян поглед в отвореното дюкянче, той се полюшваше едва-едва на разкрачените си нозе и упорито обмисляше нещо. Другарят му отмина надолу със същия бавен, тежък вървеж. Спрелият се моряк бръкна с несигурно движение в джеба на панталона си и хвърли непохватно върху сарафската витрина една английска лира. Тежката златна монета тропна и се завъртя върху черната протъркана мушама, с която беше покрита витринката. Морякът помръдна с бръснатите си устни и каза на английски:

— Дайте дребни.

Сарафинът се раздвижи, като че ли тъкмо за тоя моряк бе отворил толкова рано дюкянчето си. Той прибра, без да бърза, лирата, извади отнякъде пълна кесия и с бавни, но ловки, привични движения отброи върху витринката купчинка сребърни грошчета за златната лира, отдели с пръст едно грошче, а другите побутна към моряка. Сделката стана мълчаливо и честно. Старият сарафин забеляза моряците още като се показаха на голямата улица. Те бяха прекарали нощта в някой публичен дом и бяха още пияни. Връщаха се в кораба си, който вчера бе влязъл в пристанището. Единият от моряците се спря пред дюкяна на Шаул Шахи — трябваха му дребни пари, за лодка, нямаше да му пратят лодка от кораба по това време. Морякът беше пиянски небрежен към парите си, но Шаул Шахи не злоупотреби с неговата пиянска слепота. Все пак той мУ взе два пъти повече за услугата — кой друг ще седне да му разбива пари толкова рано? Сарафинът беше готов да си върне грошовете в кесията. Но морякът взе с цяла шепа сребърните парички и ги мушна в широкия джеб на панталона си. И отмина. Всичко беше ясно и просто. Шаул Шахи всичко вижда, всичко разбира.

Престарелият евреин седеше неподвижен до своята витринка; не бе излязъл той напразно и тая сутрин. Не се случваше винаги така, но ти стой на мястото си и ще дочакаш своето. И бъди благодарен, когато го дочакаш. Днес Шаул Шахи изкара хляба си още преди да изгрее слънцето. А то наближаваше да изгрее.

„Ууууу…“ — надигна се като изпод земята глух рев в утринната тишина. Това е сирената на парната мелница отвъд квартала Пиргите; денят вече започва. По дългата търговска улица се показват и първите минувачи, после се сипват и други от всички страни. Бързо кипва всекидневната врява и тропот. Един по един и по няколко наеднаж се отварят дюкяните и каменните магазини по двете страни на улицата. Далеко на долния й край блясва, затрептява и морето, огреяно вече от слънцето. Дневната светлина прониква и под високия покрив над оживената търговска улица. В сарафското дюкянче влиза и Йозеф Шахи — синът на Шаул Шахи.

Стар човек беше и синът Шахи. Той се изправи мълчаливо до баща си — и той като него с дълга брада, с дълги побелели коси, в дълга памучна роба, но върху нея синът бе облякъл и дълга до над колената горна дреха. Йозеф Шахи беше болнав човек, много висок и мършав, с бледи хлътнали бузи. Дълго мълчаха двамата мъже — няма нищо по-излишно от празната дума. Те мълчат и чакат да се спре някой пред Дюкянчето им. Чакат неподвижни, с наведени очи — такава е тяхната работа. То не личи, но те и двамата следят зорко изпод отпуснатите си клепки шумната върволица пред дюкянчето им. Те и двамата са стари люде, но Шаул Шахи е баща на Йозеф Шахи. Престарелият баща каза, без да се помръдне:

— Денят започва още щом се пукне зора. Развалих английска лира срещу един грош. Още по тъмно, ще кажеш ти.

Не се помръдна и синът. Бащата го поучава да не губи времето си; такова е бащиното право, такъв е и бащиният дълг докрай. Йозеф Шахи слуша мълчаливо, с наведени очи; той дължи послушание докрай.

Многолюдната търговска улица е все същата, като че ли от сто години тече, шуми, клокочи като река между два високи бряга. Но това е тъй само за повърхностния поглед. Улицата се мени непрестанно и всяко нещо в нея се променя с всеки нов миг. Това е тъй за очите, които всичко виждат и забелязват. Шаул Шахи гледа тая улица от седемдесет и пет години, още като дете, гледа я от същото сарафско дюкянче. Много люде са минали по нея, много събития, по нея минава целият Солун. И работата е такава на Шаул Шахи — седи в дюкянчето си, гледа и чака.

Шаул Шахи забелязва, че от години вече по улиците все по-често минават и някакви нови люде. Той вече и ги знае — питал е за тях, а се е случвало да се спира по някой и пред дюкянчето му. Те говорят езика на селяните от селата из полето отвъд градските стени, сдържаните и плахи селяни, които донасят по солунските тържища всякакви зърна и плодове, мляко и мед, вълна и кожи. Старият Шаул Шахи наблюдаваше с голямо любопитство новите люде, когато и да се появяха някои от тях по шумната улица. Те също са сдържани, говорят малко и само на своя си език — не знаят дори турски. Преди двадесет години по улицата мина цяла дружина от тях с дълги рошави коси и бради, с изпокъсани дрехи, обградени бяха те от сеймени с голи ножове. По улицата тогава мнозина и не ги забелязваха, а които се извръщаха към тях, сочеха ги и повтаряха сърдито:

— Размирници! Разбойници!

Някои викаха подире им с тяхното народно име, като да беше то някаква ругателна дума:

— Слави! Булгари!

Шаул Шахи не пропущаше от погледа си нито един от тия люде, когато и да минеха по голямата улица. През последните двадесет години той бе виждал и други такива групи, обградени от сеймени и заптии; водеха ги към пристанището и ги пазеха от нарастващия гняв на солунци, които бяха пъстра смесица от турци, гърци, власи, цигани и повечето евреи като него, но турският език беше техен общ език.

Такава една дружина неволници се зададе и днес по шумната улица. Те бяха може би над петдесет души и никога досега не бяха минавали толкова много от тях през Солун. Бяха окъсани, рошави, нечисти. На разголените им шии, на ръцете и на нозете им тежаха дебели железни вериги. Един до друг около тях вървяха аскери и заптии с дълги ножове на пушките си. Между окованите тоя път имаше и селяни, на последните редици, с пъстри носии и червени пояси. Неволниците и сега вървяха мълчаливо, бавно — тежаха веригите им и негли бяха отвикнали да вървят. Идеха от мрачните кули и подземия на седмоглавата крепост, която се издигаше по височините на града. Вървяха мълчаливо, но тихо беше и около тях, сега минувачите се отдръпваха да им сторят път, гледаха ги с учудване и дори със страх. В тишината около тях се чуваше глухият звън на веригите им. Излизаха и по магазините люде да погледат, рядко ще се дигне враждебен глас против неволниците и който изрече зла дума срещу тях — ще се озърне уплашен или ще побърза да отмине.

На десетина стъпки след окованите и стражарите край тях вървеше Борис Глаушев, извишил тънка, все още момчешка снага в тъмносиня ученическа униформа, с ален фес на изправената си млада глава. Лицето му беше строго и бледо, побелели бяха и устните му. Далеко напред, в първата редица на окованите неволници, вървеше баща му Лазар Глаушев, гологлав, с дълги побелели коси, притиснал в окованите си ръце разръфано вързопче. Борис не можеше Да се доближи до него и вървеше подир тъжната дружина към пристанището.

Престарелият Шаул Шахи не изпусна и сега нищо от погледа си. Потрепвайки едва с отпуснатите си възпалени клепки, той проследи дружината на окованите, Докато отмина тя по улицата надолу и се загуби от погледа му. И улицата отново потече като буйна река. До престарелия евреин продължаваше да стои неговият син Иозеф с ръце на хлътналия си корем, прихваНал ги една друга за лактите. Бащата потрепна с клепки към него и заговори тихо, еднозвучно и напевно на шпаньолския си език:

— Не съм виждал досега толкова много от тях. Аз ги познавам, аз ги познавам, аз ги знам. Следя ги от много и много години. Идват, минават оттук все повече. Те са до стените на града. Те са и далеко, далеко нататък, отвъд стените на града. Те са по цялата македонска земя и са многобройни. Те са повече от нас, повече са и от турците, и от гърците, и от всички народи в тая македонска земя. Езикът им не прилича на нито един от езиците на тая страна. И облеклото им е по-друго, макар някои от тях да се обличат вече като гърците. Чуваш ли, Йозеееф?

— Чувам, татко.

— Тук малцина ги познават. Кой ще иска да знае за продавача на яйца и вълна? Ти дори не му говориш, а му правиш знак да те последва, да донесе до прага ти млякото, зеленчука или младите кочани. Те ни хранят, а ние не ги и поглеждаме. Турчинът ги нарича гяури и свои роби, презираме ги и ние като чужди роби. Но аз ги виждам: те не са вече роби. Чуваш ли, йозеееф?

— Чувам, татко.

— Те не са роби и са най-добрите стопани на тая земя. Те я държат в ръцете си. Те са здрави телом и духом, многобройни са и са силни. Идат отгоре, идат, идат, стигнали са, до стените на града, натискат стените на града отгоре, като морето отдолу, което бие и разяжда брега. Те вече влизат в града и все повече. Аз ги следя, аз ги виждам как влизат в града все повече. Мълчаливи, плахи продавачи на мляко и кожи, на всичко, що се ражда от земята; или дрипави, мръсни затворници с вериги на шията, но с дръзки очи. Чуваш ли ме, Йозеееф?

Да татко.

След убийството на учителя Райко Кутрев задържаните в Преспа бяха откарани в битолския затвор. Тук, в Битоля, те бяха съдени, но бяха осъдени само Лазар Глаушев и други двама невинни мъже. Турският съд действуваше по подозрение и от желание да сплаши и усмири непокорната рая. Турският съд беше добре осведомен за Лазара Глаушев и го осъди за неговата бунтовническа дейност на сто и една година затвор, а другите двама преспанци осъди съвсем невинно по на десет години.

От няколко месеца Лазар Глаушев и двамата му осъдени другари бяха в солунския затвор „Йеди куле“ (Седем кули). От няколко месеца турците събираха в старата солунска крепост осъдените с тежки присъди от цяла Македония и ги пращаха на заточение по Мала Азия и Северна Африка. Тая сутрин и Лазар Глаушев бе подкаран на далечен неволнишки път през морето, с тежки вериги на шията, на ръцете и нозете, заедно с други петдесетина заточеници.

Докато вървяха по солунските улици накъм пристанището, Лазар не можа да забележи, че по следите на печалната дружина вървеше син му Борис. Люде на Организацията винаги успяваха да узнаят кога ще се изпращат нови заточеници и така Борис узна за баща си. Той напусна рано тая сутрин пансиона на българската реална гимназия и пресрещна заточениците на една от стръмните улички, които се спущаха откъм крепосттазатвор. Последва ги той незабелязано заедно с други няколко техни близки люде, случайно попаднали в големия град, а също и с неколцина, които местният комитет бе изпратил да наблюдават изпращането на заточениците.

Щом излязоха на пристанището, заптиите събраха заточениците накуп на няколко стъпки от морския бряг и ги обградиха плътно от всички страни. Опитаха се да се приближат към тях някои от тия, които ги следяха отдалеко, опита се и Борис, но други заптии им препречиха пътя. Борис остана да гледа отдалеко баща си сред Дружината на заточениците. На кея близу до тях бе спрял стар товарен кораб с един кумин и едва-едва потъркваше тежкото си корито о дебелата каменна стена на морския бряг. Борис не сваляше поглед от баща си. Той виждаше, че през последните няколко месеца бе побеляла цялата коса на Лазара, лицето му бе посивяло, бе се попривел и се виждаше отдалеко как бяха щръкнали изострилите се рамена. Тогава Борис изеднаж забеляза, че и баща му го съгледа.

Момчето видя как се обърна случайно към него баща МУ, втренчи поглед за миг и посивялото му лице изедНаж засия. После Лазар дълго кима към детето си, сякаш се боеше да не би то да не го забележи или искаше да му каже, да му повтори и потрети, че го е видял, че го вижда, сякаш искаше да му продума отдалеко, предългите ножове на заптиите. Кимна му отдалеко и Борис — да, те се виждаха и погледите им вече не се откъсваха един от друг. Не след дълго започна и натоварването на заточениците на кораба; едва горе, на палубата, взеха да свалят веригите им. Борис чуваше ударите на няколко чука. Лазар нищо друго не забелязваше и все обръщаше погледа си към момчето. После той изчезна в дълбокия хамбар на кораба.

Ния получи първото писмо от Лазара осем месеца след неговото заточаване. Малкият син плик беше надписан на турски от чужда ръка и носеше пощенски печат от Цариград — оттам бе минало писмото по своя дълъг път. Лазар пишеше:

„Мила Нийо и мили сине Борисе, Почвам това писмо до вас, но не знам кога ще успея да ви го изпратя и кога ще го получите вие там, в родния край, и дано само да го получите пък нека е и по-късно. Когато ни вкараха в хамбара на кораба и ти, синко, се загуби от моя поглед, за мене вече сичко се загуби. Тъмнина беше вътре и голема горещина, но още по-голема беше тъмнината в мене и огънят, който изгаряше сърцето ми. Корабът тръгна, бумтеше машината и кат че ли всеки неин удар падаше по главата ми. А нямаше и вода, голема жажда за вода беше и задух. Започна и утробата ми да се надига, започна да ме носи и занася, като завиване на свет, лошо ми беше сичко и противно. Когато ни хвърлиха отгоре по едно парче хлеб и по неколко маслини! едва ли посегна по некой да ги вземе, а като спуснаха трите стомни с вода за петдесет и повеке души, всички се струпаха и започна сбиване. Аз не станах, срамно ми беше и позорно да се блъскам и бия, па макар при такава жажда. После и аз не можах да изтрая повеке, но добре, че се погрижи за мене Лев Койчев, тоя непознат за мен досега мой согражданин, който невинно страда и пати. Не знам колко дни минаха така в голема мъка и секакви нужди. А най-много страдахме от човешките нечистотии. Какво повеке да ви пиша и разправям, ние там не бехме веке люде, само мъката ви беше човешка, и нищо друго живо на тоя свет не се мъчи така, както човек мъчи човека. Не помня и не знам колко дни и нощи пътувахме по море. Спирахме се на неколко места дали и посред морето, или на некое пристанище, по-некога чувахме отвън викове и тропот, но нас не ни изваждаха от тъмните хамбари. Най-после параходът пак спре и ние излезохме горе. Сички бехме като пияни и отровени, аз не можех да се държа на нозете си от слабост поради разбунената ми утроба. Беше нощно време, тъмнина, звезди много по небето, светят над главите ни, с ръка да ги уловиш. Светлини некакви и по водата се виждаха и по-далеко, а там се тъмней брег. С нас беше и един учител от Емборе, това е, вели, Мала Азия — Анадол, дочул нещо той от заптиите. Нахвърлиха се пак да ни слагат синджири и пранги, ние тримата преспанци се случихме тоя път един до друг, те двамата не се отделяха от мене, а и аз до тех се държа, такъв студ влезе в сърцето ми сега, пред това чуждо и непознато место, се за своите си гледаш да се държиш. Като ни свалиха на суша, разделиха ни на две групи и не можахме да узнаем накъде откараха другите. Не знаехме накъде вървим и ние, но пристигнахме най-после в Акия.

Тука сме и тримата преспанци, поздравете домашните люде и на моите другари. Най-напред бехме затворени сички в калето Акия и прекарахме близу пет месеца, може да се каже, както в хамбара на парахода през морето. Защо да ви пиша повеке за човешки мъки и болки, от неколко дни ни пущат низ града и това е веке големо облекчение за нас. Нощно време пак се прибираме в калето, а през деня ходим низ града и търсим работа, за да можем да се прехранваме, че сега требва сами да се грижим за прехраната си, но пак ни е забранено да излизаме вън от града, пък то е малък град и не се намира лесно работа, като сме тука над двеста души затворници от разни вери и езици и секи търси залък хлеб.

Мила Нийо и мили синко Борисе, за мене да не се тревожите много, аз живея с голема надежда, че пак ще се видим един ден живи и здрави. Сичко ще прекарам аз, от нищо не се плаша, само мъката ми е голема за вас и за родния край. Не знам нищо що става там и вие как сте, да мога да получа вест от вас и от милото родно место за мене нема да има по-голема радост и подкрепа. За друго и не мисля, сичко ще понеса, още като тръгнах по тоя път, знаех и докъде мога да стигна…“

Писмото завършваше с още няколко думи на потискана мъка и копнеж, а на края Лазар на две места бе написал адреса си в далечния малоазиатски град. Ния веднага му отговори и веднага препрати писмото му на Бориса в Солун. Те и двамата с Бориса пишеха на заточеника през всеки десет или петнадесет дни. Ния му изпрати на няколко пъти и по една или две лири, колкото можеше да отдели от сиромашкия си залък по това време, но едва след една почти пълна година след първото писмо получи второ писмо от Лазар. Сега той пишеше:

„…Немам никакво известие от вас, но аз ви пиша най-малко по един път в месеца и с тая надежда живея поне вие да получавате моите писма. Най-важното е да не падаме духом ни вие, ни аз в нашето сегашно тежко изпитание, защото со здрав и бодър дух човек може сичко да посрещне и да изпрати. Требва сега да ви съобщя една прескръбна вест, а вие от своя страна ще я предадете и където е нужно. Ние вчера тук погребахме нашия мил другар и согражданин Лев Койчев и сички си поплакахме за него. Добър човек беше той и кротък, такова беше сърцето му и не можа да изтрае на големата скръб за децата си, три деца имал в Преспа, и за домакинката си не знаеше какви най-хубави думи да каже. Откакто влезе в затвора още там, в Преспа, аз не го видех веке да се засмей, се току се замисли и се загуби в мисли. А такова беше сърцето му, се търси некому добро да стори, да помогне и не изтрая на големата скръб. Слава богу, че никак не боледува, макар да беше много слаб и изтощен. Тука с болест е много тежко, нема ни лекар, ни лекарство в целия град, а кой ще седне да те лекува и преглежда. Лев умре за по-малко от половин час време, само на два пъти каза лошо ми е и не разбрахме от какво си умре тихо и кротко, какъвто беше и в живота си. Нийо, ти иди при неговите люде и нека бог да ги утеши…“

Това беше последното писмо, което получи Ния от Лазара. Друго писмо от него тя не получи, но през лятото на 1901 година сам Лазар се завърна в Преспа. Хванала го бе някаква султанска амнистия заедно с други затворници по разни затвори из империята.

Беше късно след пладне, когато Лазар Глаушев отново прекрачи прага на своя дом. Той беше толкова променен, че старата Траяна Костадиница, която първа го видя в двора, не го и позна; помисли, че е някакъв стар просяк. Но в двора по същото време бяха и Ния, и Борис, който преди две седмици бе завършил гимназията в Солун и бе се върнал в Преспа. Те и двамата погледнаха едновременно стария човек, и двамата го познаха в същия миг. Променил се бе много Лазар на далечното заточение, всичко се бе променило в него, не бяха се променили само очите му. Дори бяха се подмладили сега очите му, разчистили се бяха всякакви сенки и тъмнини в погледа от преголяма радост. Поведоха те двамата госта си към къщи, а Костадиница вървя след тях чак до каменната стълба пред входната врата и нареждаше с пълен глас като за умряло, макар да се радваше сърцето й. Ния се извърна към нея, та й се скара:

— Ами дочакахме го най-сетне, Траяно… Ти защо тъй…

Ния с нищо не издаваше своето вълнение, само лицето й бе побеляло като косите й, както се виждаха изпод черната кърпа.

В къщи тя веднага се зае да умие и изчисти заточеника, той се остави в ръцете и като дете, пък и беше много немощен. Когато уми Ния нозете му и видя в Ръцете си двете стъпала и пищялите по-нагоре само кожа и твърди кости, наведе се, притисна ги към лицето си и ги обля с горещи сълзи, които едва сега бяха бликнали от очите й.

II

Лятото вече прегаряше. Тихо тлееха под сивкава пепел летните цветове и шарки. Навред из полето бяха се оголили бодливи стърнища, зеленееха се още царевиците, бостаните и лъките край премалелите рекички и кладенци. Снопите бяха отдавна превозени от харманите и работният народ сега се трупаше там, в прахоляците, които се дигаха от сухата слама, изпод копитата на препускащи коне. Вършитбата беше в разгара си.

Двамата бейове се срещнаха на синура между мерите на Сърлец и Койнево. Там се бе спрял с ата си Рашид бей, господарят на Сърпец, и оттам бе изпратил свой човек да извика Селим бей, господаря на Койнево. После, като видя, че се задава Селим бей, и той, яхнал наперен ат, Рашид бей махна с ръка на пазача си да се отстрани. Двамата бейове се изправиха сами един срещу друг на конете си, които ровеха с копитата неспокойно.

— Добре дошъл, брате — поздрави сдържано Селим бей, но бързо додаде с по-топъл глас: — Не знаех, че си в Сърпец…

— Вчера пристигнах. И утре пак се връщам в Битоля — отвърна Рашид бей, но се виждаше, че мислите му бяха другаде.

Те бяха далечни братовчеди и се наричаха братя по между си, види се, по някогашен обичай в рода им. Сега се виждаше колко чужди бяха те всъщност един на друг и думата брат звучеше в разговора им студено и не на мястото си. Разделяше ги нещо непреодолимо и враждебно. Рашид бей продължи и гледаше братовчеда си с твърд, упорит поглед:

— Дойдох да ти се обадя. Време е, нали?

— Знам.

По сухото лице на Селим бей се дигна руменина, после хлътналите му бузи пак побледняха. Рашид бей като че ли наблюдаваше с любопитство тия промени по лицето на братовчеда си. Й чакаше. Той беше доста по-стар от Селим бея, беше дребен и почти гърбав, с хлътнала между рамената едра глава, седеше отпуснат и някак уморен на широкото кожено седло и леко се поклащаше при всяко движение на коня си. Очите му бяха изпъкнали, а много по-изпъкнала беше долната част на лицето му, с полуотворена уста и широка, тежка долна челюст. Селим бей сега беше към тридесет и пет годишен мъж, тънък и дълъг, та седеше на коня си с извити нагоре остри колена, с щръкнали назад остри лакти и цял изглеждаше извит и начупен, с дълъг врат и тясно лице. Той избягваше погледа на Рашид бей, неспокоен, смутен, но после изеднаж се наежи и дръпна ядно юздата на коня си, животното трепна и приклекна на задните си нозе, а дългата му опашка опря до земята.

— Време е, знам — повтори Селим бей остро. — Ти се боиш за парите си…

Рашид бей продължаваше да го гледа и каза:

— Боя се. Такъв борч, от комар, мъчно се плаща. Двеста лири.

— Да не ги забравя, а? Не съм ги забравил.

— Обеща за вършитба. Ето.

— Още не съм прибрал всичко. И на пазара ще трябва да изляза. Не мога да ти нарина от хармана двеста лири.

Рашид бей не сваляше очи от лицето му и сякаш не чуваше приказките му. В лявата си ръка той държеше тънка върбова пръчица с няколко продълговати листенЦа на края, погледна я изеднаж, сякаш сега я виждаше, и посочи с нея далеко напред:

— До ония двете дървета… хе там, погледни. Може там да преместим моята межда, ако искаш, за борча ти.

Селим бей цял се изви назад и после размаха дългата си ръка:

— Ами това е половината ми земя… дотам! За двеста лири.

— Докога ще те чакам още, Селим бей?

Наново пропълзя алена кръв по лицето на Селим бея и дори очите му се наляха с кръв, той измляска няколко пъти със сухи устни и каза бързо, едвам сдържайки гнева си:

— След петнайсет дни… след петнайсет дни ще Дойда, в Битоля и ще ти донеса парите. Двеста лири.

— Не се сърди, Селим бей. Дадох ти ги на вяра.

И ти каза: до вършитба. Сърди се на себе си, кардашъм.

Селим бей обърна лице встрани с наведени очи. Дългият копринен пискюл на феса му висеше някак смешно и целият той изглеждаше жалък в своето разкошно облекло, с множество златни и сребърни верижки и висулки по тесните му гърди, с два револвера и огромна кама в широкия му силяхлък от тънка жълта кожа. Рашид бей срещу него изглеждаше като пъдар с вехтото си облекло, просто и без никакви украшения. А беше може би най-богатият човек в целия Битолски вилает54. Нямаше какво да говорят повече. Рашид бей посегна и плесна леко ата си по шията, да го обърне назад, и докато конят се обръщаше, каза с лице към Селим бея:

— Ще те чакам след петнайсет дни в Битоля. Аллах да те закриля, кардашъм.

Селим бей остана сам на междата и като че ли нищо не чу. Рашид бей не го покани в кулата си, както друг път, и глухият тропот от копитата на коня му бавно се отдалечаваше по една тясна пътека между засъхнали треви и трънаци. Колкото и да беше потиснат в унижението си, Селим бей забеляза как пазачът на Рашид бея оттатък подкара коня си да настигне своя господар. Селим бей ритна гневно ата си с железните стремена, дръпна юздата.

— Чакай ме… след петнайсет дни! — изръмжа той глухо и сам не знаеше в озлоблението си дали това беше обещание или закана, или пък подигравка.

Конят се завъртя уплашен, с широко разтворена уста и изблещени очи, завъртя се на другата страна, изправи се на задните си нозе, а беят дърпаше юздата, блъскаше корема му и животното, като не знаеше накъде да тръгне, започна да се връща назад. Там, на един-два разтега, край невисок бряг се синееха дълга редица шипки, къпини, трънки и бурени на бодливи валма, конят навлезе в тях със задните си нозе, но веднага се втурна пак напред, извъртял встрани задницата си. Откъм брега неочаквано се чу изплашен глас и се показа иззад трънаците млад дрипав циганин, над очите му беше натиснат ален кирлив фес без пискюл и под него се показваха дълги прави коси.

— Ще ме сгазиш, беим… Аман, беим! — проплака той на турски, но съвсем по цигански беше разчленена всяка дума и цялото му смугло космато лице се смееше. — Полегнал бях да подремна малко…

Селим бей се обърна и беше готов върху него да излее всичкия си яд, но нямаше с какво да го удари, не можеше да скочи и с ата си отгоре му. И докато го гледаше в гнева си, през ума му изеднаж мина бърза мисъл, че тоя не изглеждаше като истински циганин, ала в следващия миг атът му, усетил ослабналата, ръка, го понесе с бясна бързина по междата нагоре. Циганинът го проследи с поглед, угодливата усмивка бързо изчезна от лицето му и той тихо промърмори в рошавите си мустаки, но не на турски или цигански, а на серски говор:

— По-големите риби изяждат по-малките, бей… Тебе — Рашид бей, ти пък… Ама де да видим…

Той се огледа бързо и пак изчезна зад бодливите храсти.

На отсамния край на Койнево имаше едно гумно, отрупани бяха там няколко стогове със снопи, високи купи слама, четири коня непрестанно препускаха около стожера. Близу половината от селските люде работеха на това гумно, безспирно, мълчаливо, невесело, дори и по-малки деца бяха доведени да помагат. Рядко ще се чуе човешки глас, едва-едва ще промълви някой по две-три думи, ще се чуе детски вик, но навсякъде по гумното час по час се чуваше гласът на Ибраим ага, кехаята — дребен кьосав турчин със зеленикави, котешки очи, с дълга жилава пръчка в ръцете си:

— Какво, какво, Миладине! Обърни насам колата бре, насам! Хайди не се май! — Или по-нататък: — Дигай вилата по-високо бре, кьопек55! Схванати ли са ръцете ти! — И още по-нататък, между купите слама: — Ти, Неданице, какво се зад купите се крийш?

Млада селянка, приседнала на колене до една от купите, държи на гърдите си детенце и го кърми. Турчинът е втренчил в нея алчни очи, а, тя цяла се свива, кРие се под широката си бяла кърпа и тихо мълви:

— Не мога да го оставя, ага… гладно е…

Ритмично съска, шуми сламата под краката на четирите коня, хрупти там, върху твърдата, набита земя изроненото зърно, плющи дългият камшик високо в прашния въздух, след конете тича десетинагодишно момче босо през сламата, с къса нечиста ризка, цяла в кръпки и разтворена до издутото му коремче:

— А-а! Дий… яго, яго! …

По краищата на гумното няколко жени прибират, подхвърлят, подреждат измачканата разбъркана слама току под копитата на конете с дълги дървени вили. Когато дългото въже се навива около стожера, момченцето премества дървената кука, която е на края на въжето, и я закачва на оглавника на коня откъм другия край и отново подкарва обърналите се коне, дигнало високо камшика. То изглежда още по-мъничко между главите и нозете на четирите коня, затънало до колене в сламата, и някак много силно и звънко прозвучава детският му глас:

— Отвърши, яго, яго! А… а!

Рошавите му коси пламтят на августовското слънце, то все по-често се спира край стожера, замаяно от умора и от слънчевия пек, отпуща камшика в сламата, конете намаляват ход. Но тогава пак се чува гласът на Ибраим ага:

— Ти спиш ли бре там! Като ти дойда с пръчката! Гони конете бре, гони бре!

Край една кирпичена стена наблизу неколцина от селските люде, мъже и жени, правят нова купа от току-що изтеглена слама от гумното — суха, лъскава, полъхва на препечен пшеничен хляб. Размахват се непрестанно ръце и дълги дървени вили, сламата тихо шуми, по зачервените лица на людете лепнат сламчици и прах, стича се на едри капки обилна пот и шари причудливи маски на умора и покорство. Отгоре на недовършената купа е застанал бащата на момченцето, което кара конете на гумното, и поема с вилата си сламата, що му подхвърлят, подрежда я горе пласт върху пласт. При вика на кехаята той поглежда отгоре детето си тревожен, но очите му се бялват сякаш безучастни.

Селим бей се спря с коня си най-напред тук. Атът му клатеше глава нагоре-надолу и ширеше ноздри срещу топлия дъх на разбитите снопи. Приближи се Ибраим ага, изви очи наоколо, като че ли искаше да покаже с поглед на господаря си цялото гумно и всичко там. Виждаха се около петдесет-шестдесет мъже, жени, деца, които работеха като мрави, ходеха насам-натамм в шарените си, ала отдавна похабени, раздърпани руби, размахваха работливи ръце, превиваха плещи под тежки товари, горяха в слънчевия пек, задъхваха се в тежкия прашен въздух. Редица коли, претоварени със снопи, теглени от дребни жилави волове, извиваха край гумното, виждаха се там и други стогове снопи, купи слама, цели купища, неотвеяно зърно — изтеглено беше от гумното и чакаше да подухне вечерникът; виждаха се по-нагоре и купища вече отвеяно зърно, млади мъже пълнеха врещи с него и ги товареха в току-що изпразнени коли, воловете наново протягаха шии и подкарваха тежките товари към хамбарите на Селим бея.

— Днес и утре свършвам, беим — рече Ибраим ага самодоволно, сякаш тия купища зърно и претоварените коли бяха негово лично дело. Той сочи с пръчката:

— Туй са последните снопи, дето сега ги докарват. Утре…

— Всичко ще приберете — прекъсна го нетърпеливо Селим бей. — Всичко, до зърно.

— Ами за людете, беим… трябва да отделим и за тях.

— После, после. От хамбарите ще им наточим.

После.

— То по-добре тук, на хармана… Но може и после.

— А колко са откраднали, не знаеш…

— Крадат, беим, знам. От моето око не ще избегне, но крадат, крадат, беим, знам. Пие мйллет!

Приближи се дядо Марко Митрев — най-старият тук, баща, дядо и прадядо на половината люде, които работеха на това гумно, приближи се на кривите си нозе, с бяла разрошена брада и бели вежди, но и той разгърден, потен, цял зацапан с прах и сламчици. Работеше и той със синовете си, дъщерите и внуците си. Спря се старецът пред двамата турци покорен, с ръка на гърдите, и колкото се боеше от бея, толкова се боеше и от слугата му — кехаята, — но каза:

— Селим бей, да ти са много години, днеска требва Да отделим и нашия хлеб, колкото ни се пада. Ето свършваме с гумното, а има и пшеница, и ръж: кажи да ни отдели нашето Ибраим ага. Гладни сме, Селим бей, не се трай без хлеб, а работа много.

Селим бей искаше да се покаже спокоен, грижлив господар, който всичко е премислил за людете си. Той каза отгоре, от ата си, на развален преспански говор!

— Нема да ви оставя гладни и той година бре. Първо ще приберем сичко в хамбарите, да видя що имам аз. Вие не плащате ашар56 бре! Аз плащам.

— Селим бей, да ти са много години — притисна и двете ръце дядо Марко на гърдите си. — Сека година, откакто помня, и баща ти, и дедото ти тъй… Тука, на гумното, се отделя нашето. Да си го приберем и ние, да не идваме в кулата да просим за сека фурна хлеб. И хайванинът, що е хайванин, нема да ти работи гладен. А и ние, само за единия залък…

— Ь-ее! Стига бре! Стига! — размаха сърдито ръка беят. — Казвам ти, не чуйш ли? После. Хайде, гит!

Дядо Марко не си отиваше. Всяка година по вършитба изполичарите на бея получаваха уж половината от родитбата, а всъщност — колкото да не умрат гладни. Когато годината биваше по-плодородна, селяните получаваха повече и можеха да дочакат до нова родитба, но се случваха години, когато те започваха да гладуват още от зимата. Тогава кехаите на бея им даваха вреща по вреща, шепа по шепа от бейските хамбари и ги биеха с тояги и камшици, за да ги усмиряват в молбите и плачовете им. Така беше и в Койнево, и в Сърпец, и по всички турски чифлици из полетата на Македония. Земята беше на агите и бейовете, бяха я завладели и присвоили, техен беше и добитъкът, техни бяха и колите, и ралата, дори и дървените вили и лопати, техни бяха и селските колиби, с ниски сламени покриви. Не си отиваше дядо Марко — бореше се той за хляба на синовете и внуците си. Ако Селим бей прибере всичкото зърно в хамбарите си, както ставаше понякога, особено когато годината биваше по-гладна — те ще трябва през цялата година да плачат и да се молят за всяка вреща, за всяка шепа зърно. Дядо Марко цял се преви пред наперения ат на бея:

— Дай ни сега нашето, Селим бей, пък и на тебе да ти е мирна главата. Работихме, пък и господ даде тая година. Отдели ни тука нашето, да си го приберем.

Като че ли търпението на бея нямаше край и той изрече, цял надут от великодушие към тоя презрян роб:

— Има и царевка хе, из полето. От нея ще ви дам повеке.

— Колко е царевката, Селим бей… Педесет дюлюма57.

Тогава Селим бей цял се изпъна на стремената си, разшири лакти и проточи глас:

— Ами не знам ли аз, че вие крадете нощем от нивите и оттука, от хармана бре, крийте го и пак плачете за хлеб, а!

— Не, Селим бей, да ти са много години — местеше ръце върху гърдите си дядо Марко, клатеше побелялата си глава. — Не крадем, Селим бей, от твоята милост живейме, да ти са много години…

Селяните крадяха от храните, които произвеждаха — не биха могли да преживяват от господарската милост. Не беше само залъкът хляб, дори и когато им стигаше, за да не умрат гладни, но те трябваше и да се обуят, да се облекат, макар в дрипи, а дотам никога не стигаше господарската милост. Селяните крадяха, за да се доизхранват, продаваха и в града от краденото, за да си купуват опинци, памучна прежда или по стотина драма газ. Селяните крадяха от хляба, който се раждаше от собствената им пот.

— Не крадем, Селим бей — повтаряше дядо Марко със спокойна съвест.

— Ах, мръсен гяур! — кресна изеднаж беят на турски, обели стиснати зъби, наведе се, дръпна пръчката от ръцете на кехаята и започна да шиба с нея стареца по главата, по лицето, по ръцете. — Не крадете, а! И още искате, още още, още…

Пръчката се счупи. Тогава бегът срита коня си да сгази с него стария селянин. Нахвърли се върху стареца и кехаята с юмруци, с ритници. А в същото време работата по хармана не спираше. Шумеше зрялата слама, четирите коня припкаха, размахваха се дървени лопати и вили, рядко ще се реши да погледне някой набързо Към стария човек, който се връщаше с разкървавено лице.

Селим бей препусна към другото гумно, което беше на мегдана под бейската кула. Избърза да го посрещне Али ага — вторият от кехаите му, шишкав, вече дост възрастен турчин, с голяма, шарена кърпа в ръцете той все току бършеше с нея лицето, врата си, сложил бе и друга кърпа под феса си, за да му пази сянка не можеше да понася горещината на летния ден.

— Всичко ще приберете в хамбарите — викна му беят и спря задъхания си ат. — Всичко, до зърно! — повтори той и отново срита коня, отправи го към високата порта на кулата.

— Добре, беим — повлече след коня нозе кехаята, но веднага се спря и пак започна да бърше лицето си.

Тук бяха струпани повече снопи и работеха повече люде, но Селим бей едва се спря за няколко мига, колкото да даде своята заповед. Портата на кулата беше отворена и той влезе с коня си в предния двор. Посрещна го гръмкият радостен лай на няколко ловджийски кучета. Беят преметна нога и скочи от коня, подаде юздата в ръцете на притеклия се ратай, пак местен селянин. Тук, в предния двор на бейската кула, бяха хамбарите, сглобени от дебели дъбови талпи, с широки керемидени покриви, имаше и други няколко малки постройки и навеси, един обор за бейските коне и една плевня, виждаше се и друга една ниска постройка — това беше някогашната готварница на чифлика, с дълбок зимник. Преди тук се готвеше храна за целия чифлик, за цялото Койнево, през дните на усилена работа. Кемал бей, бащата на Селим бея, беше щедър човек и хранеше добре работниците си. По-старите селски люде си спомняха с робска благодарност за господарската щедрост на бащата, който се грижеше по-добре и за земята, и за людете си, та и земята раждаше тогава по-изобилно. Старият господар бе знаял по-добре хесапа58 си. Но той бе остарял и беше болнав, та бе оставил всичко в ръцете на сина си Селим бея. Сега голямата готварница беше изоставена и куминът и пушеше само когато идваха гости на Селим бея или когато събираше той ловджийски тайфи.

През една по-малка порта се влизаше във втория двор, дето се издигаше и самата бейска кула, заградена от всички страни с високи стени. Кулата беше двукатна каменна сграда, на долния й кат се виждаха само тесни мазгали59 в дебелите стени и една тясна врата, също от дебели дъбови талпи, обкована с железа. Редици прозорци имаше от четирите страни на горния кат, който беше измазан с вар, та се белееше отдалеко. Това беше една малка крепост и се издигаше на височинка, от която започваха ридищата, все по-високи и по-стръмни накъм Железник — един планински лабиринт, в чиито дипли се гушеха над четиридесет села. От високите прозорци на бейската кула се виждаше цялото Койнево — струпани там, в подножието й, двайсетина колиби, — виждаше се и цялото Преспанско поле, завоите на пътя, който свързваше град Преспа с Битоля, виждаха се и планините наоколо, които заграждаха полето почти от всички страни.

Селим бей почука припряно на вътрешната порта с едно малко чукче, окачено там, и една ратайкиня селянка веднага му отвори — усетила бе тя отдалеко приближаването на господаря. Той мина през вътрешния двор и бутна тясната, но тежка врата на кулата. На долния кат на кулата също имаше хамбари и килери, които се осветяваха през тесните мазгали. Беят се изкачи по една стълба от дялани камъни на горния кат и влезе в своята стая — най-просторната от четирите стаи в кулата, с широки миндери край стените й. Той свали тежкия силяхлък, разкърши дългото си тяло и се просна на миндера с дълбока въздишка към всемогъщия и всемилостивия аллах!… — Айхах, аллах!…

Той не бе забравил борча си към Рашид бея, но досега мисълта за тоя борч като че ли бе прехвръквала някак покрай него. Селим бей отиваше всяка зима в Битоля, както мнозина преспански бейове и агалари, събираха се там богати турци и арнаути от целия вилает за кеф — да пият скришом ракия и хашиш, да погледат изкусни ченгии с голи кореми, да поиграят на комар. Такъв кеф не можеше да се кара в Преспа, дето старите нрави, особено за ракията и комара, бяха още на почит, макар и привидно, а в Преспа няма да дойде никога стамбулска, одринска или измирска ченгия. Голям град беше Битоля, със свободен живот. Тая зима Селим бей отиде там със сто и двайсет лири. Загуби ги на комар за една нощ. Взе от братовчеда си други двеста лири и ги загуби пак на комар на другата нощ. Всичко стана като насън — така бързо изчезнаха от ръцете му над триста алтъна и Рашид бей така лесно се бе съгласил да му даде тия двеста лири! После, като го видяха да ходи и да моли за една, за две или за пет лири, за да продължи да играе и да си върне загубените пари, преспанските му другари едва ли не насила го накараха да се върне в Преспа. Можеше да проиграе целия си имот за няколко нощи — и сега още пробягваха по тялото му ония опасни тръпки от жажда за комар, която замъгляваше тогава ума му. Напиха го другарите му с ракия, качиха го на едно ландо60 и го изпратиха назад в Преспа.

Той бе казал тогава на Рашид бея, че ще му върне борча си по вършитба следващото лято. Много бързо бе изтекло и това време. Е-е — ще плати Селим бей! Той няма да даде ни зърно на изполичарите си, стига им на тях това, което ще откраднат или вече са откраднали. Ще вземе той пари и от гората в Рожден. Старият му баща имаше голяма гора навътре в Железник, край село Рожден, ще вземе Селим бей алтъни от нея и тая година; рожденци сечаха дърва и правеха въглища от тяхната гора. Ще плати той борча си… Стига им на изполичарите краденото. Ще плати Селим борча си, а ще отиде и тая зима в Битоля и пак с пълна кесия алтъни. Той се протегна с облекчено сърце върху широкия миндер и стана. Ще запуши той голямата уста на Рашид бея, който бе дошъл чак на междата му и го повика при себе си, та и към земята му посегна. Малко ли му е неговата земя? Рашид бей имаше още три чифлика, по Битолско нататък и чак в Леринско. Но ще запуши Селим бей устата му: миналата година изкара от двата хармана над шестстотин кила зърно, даде също и на изполичарите, а и тая година беше добра. Ще вземе той пари и от Рожден. Бързо се успокои сърцето му. Той запали цигара, поприглади с пръсти тънките си мустаки, приближи се към един от шестте прозорци на стаята. Оттук се виждаше и селото Сърпец, белееше се там и кулата на Рашид бея. Присви очи Селим бей и отправи нататък поглед, пълен с високомерие. От прозорците му се виждаха и двете гумна. Работеха селските люде там безспирно, припкаха конете, повлекли опашки из сламата. Белееха се големи купища овършано жито, зърно и ситна плява и чакаха за отвяване. Изпуши тук Селим бей още няколко цигари, донесе му ратайкинята и кафе, а като се позахлади, препаса той наново силяхлъка си и слезе долу. Мина в предния двор и викна да му доведат коня. Изтича през двора ратаят, влезе в конюшнята и не след дълго изведе коня пак оседлан. Беят се метна ловко върху седлото и силното животно изтопурка през двора, през широката порта, която стоеше отворена. Слънцето клонеше вече на запад, над синята стена на Железник, тих полъх се бе понесъл над полето. Селим бей се отправи към първото гумно, срещу кулата. Нататък, към прашния селски мегдан, се дигна вихрушка, завъртя опашка от сухи листа и сламки и се понесе по-далеко. На гумното бяха почнали вече да отвяват.

Селим бей спря коня си там и гледаше с доволство. Приближи се към него шишкавият Али ага и попоглеждаше господаря си, чакаше похвала. Неколцина от селяните хвърляха овършаното жито високо във въздуха с широки дървени лопати. Засилилият се вечерник духваше встрани ситната плява, отгоре се изсипваше златен дъжд, сипеха се накуп с тих тропот тежките твърди зърна, няколко жени прибираха с метлички стелещата се плява като жълта пяна по краищата на купа. Току-що бе привършено и друго гумно и людете започваха да събират ново купище с неотвеяно жито, а други люде там бързо пренасяха снопи и ги насаждаха около стожера, да овършеят още едно гумно, докато се стъмни. Селските люде попоглеждаха крадливо към бея — минал бе ядът му, изглежда. Но той и сега каза на кехаята си:

— Всичко ще приберете. До зърно.

И отмина нататък, към другото гумно. И там каза на кехаята си:

— До зърно.

Той смушка коня леко, дръпна юздата му и го насочи към града. Атът припна по познатия път. С такъв бърз кон до града нямаше повече от един час ход. Селим бей отиваше да доведе в Койнево харема си, както всяка година по това време.

Не успяха двамата кехаи да приберат в бейските хамбари всичкото зърно, което бе овършано и отвеяно тая вечер. Викаха по изполичарите да вършеят по-бързо, да отвяват, да пренасят пълните чували, сами влизаха в гумното да подкарват конете, крещяха, биеха с пръчки, с юмруци, тичаха между людете като побеснели от ярост, а те, селяните, все се бавеха, докато се стъмни. Ибраим ага ги гонеше с огромния си карадашки61 револвер в ръка, риташе ги, блъскаше ги, а те все се бавеха. Нищо не може да накара селския човек да побърза, щом рече да се бави. Дядо Марко не отиде пак да се моли и никой от селяните не продума вече за своя дял от хляба, но всички се връткаха и бавеха, докато се стъмни съвсем. По харманите остана още много жито — цели купища отвеяно и неотвеяно. Имаше и много снопи.

— Утре, Ибраим ага, утре ще довършиме… — обади се някоя от жените в тъмното.

На кехаята се стори, че тя му се присмиваше, но не се реши да я търси и гони в тъмнината.

— Ха сега — развика се той, — ха си вървете по къщите, вървете да спите, никой да не остава тука!

— Ами що, ага — обадиха се гласове от разни страни. — Тука ще спиме, по сламата. Кой ще ти влезе в къщи да спи, задушно е вътре…

Ибраим ага грабна една дървена вила и прогони всички от гумното. Прогониха селяните и от другото гумно. Довтасаха и поляците — и те турци, — доведоха и ратаите от кулата и всички застанаха на стража, да пазят двете гумна тая нощ. Селските люде се прибраха по къщите си. Селото скоро утихна. Рядко ще излае куче, ще изпръхти кон някъде към гумната. На няколко пъти се чу кресливият глас на Ибраим ага, но и той млъкна най-сетне. Тъмна беше нощта — късно изгряваше нащърбената месечина. Безшумно течеше от единия до другия край на небето светлият звезден поток на Кумова слама62…

Но село Койнево не спеше тая нощ. Като утихна всичко, край стените на селските къщи, през прогнилите плетища се раздвижиха бързи сенки в тъмнината. Някъде по градините и дворищата купчини селски люде, ровеха и разчистваха трапища, а други двайсетина, все по-млади мъже и жени, се събраха под широката стряха пред къщата на дядо Марко Митрев. Шушнеха си те тихо, с ръце в широките пояси или под шарените престилки, и чакаха търпеливо. Дядо Марко ще даде знак що трябва да се върши, като дойде време. А той чакаше да пропеят първи петли, докато се успи дълбоко всичко живо.

Навътре в къщата на дядо Марко, чак в пондилото, люлееше мижаво пламъче малко тенекиено газениче. В димната светлина се виждаха петима мъже, насядали и полегнали върху прясна бодлива слама. Те бяха рошави и брадати, облечени с дебърски джамадани и бечви. Край стената и около тях се виждаха пушки, патронташи и други оръжия. Това беше преспанската полска чета с войводата й Стефо Церски. Едва това лято за пръв път тръгна чета из полския район на Преспа. Тук, из полските села, върлуваха най-много турски насилници, но беше трудно и опасно да се движи из полето революционна чета. Нямаше сгодни скривалища освен селските къщи, а повечето от селата бяха турски чифлици с кехаи и поляци все турци. Те бяха надушили малката комитска чета, но не се уплашиха много от нея и я дебнеха да я ударят. Стефо Церски беше смел войвода и тъкмо него бе избрал за полския район преспанският околийски революционен комитет. Срещу Церски на сламата в пондилото бе свил старчески колена дядо Марко Митрев. Той се бе загледал във войводата с гуреливите си очи, по набръчканото му лице се виждаха кървави драскотини от пръчката на Селим бея.

— Какво ще кажеш, войводо, а? — попита дядо Марко.

— Харно, дедо Марко, харно — дигна живо глава войводата. — Задигнете сичкото жито тая нощ, да не оставите ни едно зърно на бея, ако можете. Ваш е труда е то и мъка, ваша си е и земята, вие се потите над нея. Дигнете житото, не ви е за пръв път тая работа. А някой ден требва да запалиме и кулата на Селим бея Така ще се разправим с бейовете. Вървете сега вие сами, да не излиза четата налице без нужда.

— Друга работа си имаме днеска ние, дедо — чу с друг глас.

Това беше циганинът, когото днеска щеше да сгазЯ с ата си Селим бей. Сега той седеше между четниците! и той четник като тях. Войводата го погледна сърдито:

— Какво дърдориш, Димко… Манго такъв!

— Все го сърби нещо да се изприкаже — бухна с юмрук в гърба Димка седналият до него четник и прихна: — Циганин вражалец!

Войводата им махна с ръка да млъкнат и пак се обърна към стария селянин:

— Така, дедо Марко. Вървете сега сами. Пък ако видите голем зор, ние сме тука. Не бойте се.

— Не се боим, войводо, не се боим. Без хлеб ще останеме, ако не…

— Ами хайде, докато не е изгрела месечината — подвикна му войводата.

Дядо Марко не бързаше да стане. Щом той сам ще си върши работата — нека го оставят да я свърши, както си знае. Но скоро се обади първото петле някъде из селото. Когато утихна отново малкото село и нощната тишина стгра още по-глуха след звънките песни на петлите, дядо Марко излезе вън, пред къщата си, и каза на събралите се там люде: — Хайде, деца…

Пръснаха се всички мълчаливо, всеки знаеше работата си. Мярваха се и бързо изчезваха белите поли и ръкави на селските ризи. Не се чуваше ни глас, ни шепот, безшумно стъпваха в топлия прах босите мазолести нозе. Робите отиваха да отнемат от грабителя своя хляб. Двайсетината нощни сенки се пръснаха в две редици. Едната се насочи към гумното пред бейската кула, а другата — към края на селото. Наближавайки двете гумна, те забавяха своя ход. И когато бяха вече на двайсетина стъпки от купищата жито и стоговете снопи, стисваха, един по един, празните врещи под мишка и се отпущаха на ръце да пълзят безшумно. Чуваше се как някой, забравил се от напрежение и страх, започна хрипливо да диша с отворена уста, но скоро пресекна и тоя предателски шум. Допълзели вече до самото гумно, първите неколцина се спряха. Спряха се скоро и другите, зад тях се ослушаха всички, надигнали глави. Наблизу тихо хъркаше някой, заспал дълбоко в топлата нощ. Силните селски очи бързо забелязаха легнал човек край купището чисто зърно. Тогава трима или четирима пропълзяха на другата страна на купището, а другите изчезнаха по-нататък, към още по-голямото купище неотвеяно зърно. Разтвориха всички празни врещи и започнаха да пълнят, някои и с две ръце, захапали края на врещата. Предпазливо и ловко пипаха тия груби ръце, заравяха се дълбоко, прохладното жито пълнеше разгорещените шепи и се преливаше в празните врещи. Час по час някой пак ще надигне глава и ще се ослуша: блажено хъркаше заспалият пазач, а кой би чул неуловимия шум на житните зърна, които се стичаха във врещите? Някои вече пълзяха заднишком и щом се отдалечаваха на десетина-петнайсет стъпки, изправяха се и преметваха на гръб тежката вреща. И изчезваха бързо в тъмнината накъм селото. Сетне пак се показваха и пак пълзяха накъм купищата с жито.

Което ставаше на едното гумно, ставаше досъщ и на другото. Там дори нямаше и пазач наблизу. Не за пръв път селяните отнемаха своя хляб от алчните ръце на господаря. Задигнатото жито криеха в разчистените трапища по дворищата и градините.

Китан Щъркот пълнеше вече третата вреща. И какъвто беше дълъг, с ръце и нозе едва ли не по един разтег, стигнал бе почти до главата на заспалия пазач. Дързък и любопитен, той дори се понадигна да познае заспалия. Позна го: беше Али ага, шишкавият кехая; не бе устоял той на съня в нощната прохлада. Но изеднаж нещо захриптя в широките гърди на заспалия, наду го внезапна кашлица. Размърда се той, избухна:

— А-ху! А-ху!

Изправи се на колена и видя току до себе си човек.

— Ху-ху! — задави се турчинът. — Кой… кой си ти бре!

Вече и третата вреща тежеше пълна в ръцете на Китан Щърко. Той усети нейната тежина и в тоя опасен миг. Пълна вреща с жито — как ще я остави? И рипна, изви бързо шията на врещата и я преметна с голяма сила на младите си плещи. А кехаята, колкото и да беше тромав, успя да се вкопчи за врещата отзад. Китан повлече и него, но къде би го влачил тъй? Тогава той се изви, отпусна пълната вреща на земята и улови с две ръце турчина.

Борбата беше къса. Али ага посягаше към лицето му, дращеше с нокти и викаше оглушително в тихата нощ. Китан го сграбчи да го събори и напипа в пояса му отзад кама. Дръпна я и я натисна отблизо в корема му. Камата веднага хлътна. Китан пусна ръчката уплашен. Шишкавият кехая се строполи с всичката си тежест и виковете му заглъхнаха в проточен хриплив стон. Китан го видя как легна превит на две на земята. Но той не забрави пълната вреща: изви наново шията и, метна я на гърба си и се спусна към селото на дългите си нозе. Зад него се чуваха и други гласове, но той и сега чуваше между тях хрипливия сподавен стон на Али ага.

Веднага след Китан Щърко дотичаха в селото и ония от другото гумно — и те всички с пълни врещи. Откъм бейската кула се дочуваха тревожни и сърдити гласове, запалиха там и светлини. Селските люде бързо изпокриха без следа задигнатото жито и се прибраха по къщите си. Викаха оттатък, ругаеха и се заканваха, разнасяха няколко запалени фенери, виеха там тревожно бейските хрътове, а селските колиби мълчаха, прихлупени в тъмнината.

Дядо Марко Митрев въведе Китана Щърко при войводата и му разказа набързо какво се бе случило. И петимата комити бяха наскачали, пристягаха опинците си, препасваха ремеии и патронташи, стягаха се за път.

Китан Щъркот се изправи срещу войводата, висок чак до почернелите греди на пондилото, а едващо бяха наболи тъмни мустачки под носа му. Широкото му лице беше бледо и очите му гледаха уплашено, беше още задъхан, но не от умора, а от страх. Войводата още повече го уплаши:

— Ами сега бре?

Дългият Китан не знаеше какво да отговори. Войводата продължи с по-мек глас и дори очите му се засмяха:

— Ха разкажи, разкажи как стана тая работа.

— Ами… — заекна Китан — той се хвърли върху мене… отзад. Аз пуснах врещата, хванах го. Гледам — нож. Мушнах го в корема.

— Умре ли бре? А ножа?

— Викаше… викаше и след мене. Ножът остана там, в корема му.

— Тюх! — тръсна ръка пред очите му Димко. — Като си започнал, довърши го! В корема не ще умре веднага. Ще те обади на бея.

Очите на Щърко се разтвориха още по-широко. А войводата като че ли го забрави.

— Ранко е още за нас, дедо Марко — каза той, — но сега може да довтасат тука некои от агите. Нема какво да ни сторят те, но може да ни попречат. — Сетне той изеднаж се обърна към Щърка: — Ами ти? Искаш ли да дойдеш с нас бре?

— Искам.

— Искаш я! Къде ще се деваш другаде, щом си убил турчин…

Когато не след дълго четата излезе от къщата на дядо Марко Митрев, месечината бе изгряла, прежълтяла и с хлътнало лице като стара баба. Комитите се проточиха в редица край стените на къщите и плетищата и бързо напуснаха селото, сподирени от кучешки лай. Напусна с тях родното си село и Китан Щъркот.

III

Четата бе научила веднага, че бе пристигнал в кулата си господарят на Сърпец, тежкият битолски богаташ Рашид бей. Види се, поради голямото богатство на Рашид бея породи се у войводата мисъл да плени богаташа с четата си, да го прехвърлят в планинския район и да поискат откуп за него в полза на народната Революционна организация. Постоянно и на всички събрания и срещи с людете на Вътрешната организация се говореше за липса на средства, за липса на оръжие и на всичко, що бе нужно за народната борба. Стефо Церски сподели тая своя мисъл с другарите си и пъргавият ум на Димко веднага скрои плана за действие. Планът беше прост.

Преоблечен като циганин, Димко предния ден през цялото време ходи по Сърпец и по дирите на Рашид бея. Не го познаха дори и някои от людете на Организацията, които бяха го виждали и преди, като четник. Той видя, че Рашид бей водеше навсякъде със себе си един арнаутин, негов постоянен пазач, успя да научи и кога ще се върне беят в Битоля. Той бе пропълзял пред очите на пазача и бе подслушал дори разговора между Рашид бей и Селим бей. По здрач Димко се прибра при другарите си в къщата на дядо Марко в Койнево и захвърли циганските дрипи, кирливия фес. Рашид бей бе казал, че на другия ден се връща в Битоля. Четниците решиха да го причакат с пазача му на пътя. Шосето от Преспа за Битоля минаваше близу до Сърпец, а пътят, който свързваше селото с шосето, извиваше през един дълбок дол, цял обрасъл с бурени и храсталак. Тук минаваше малка рекичка, пресъхнала през лятото, и над нея бе прехвърлен дървен мост. Скрити в храстите край пътя, комитите ще нападнат бея и пазача му веднага щом понечат да минат моста. Рашид бей пътуваше с двуколка на яйове и с два коня. И дано да тръгне рано сутрин да пътува, докато е още прохладно и докато не са се раздвижили много люде из полето!

— Да имаме и малко късмет — рече Димко. — То в такава работа човек не може сичко да скрои и да премери с аршин.

Далеко преди да се раздени, четата беше вече при моста в дълбокия дол. При зрака на месечината войводата разгледа отново мястото около моста и тогава му дойде нова мисъл. Той хвана за полата на ресачката Щърка, който стърчеше там и следеше всяко негово движение с любопитството на новак, и му рече, но да чуят и другите комити:

— Слушай сега: и ти ще се спотайваш тука, в храстите. Щом наближи Рашид бей с пазача си, нели го знайш Рашид бей от Сърпец…

— Знам го, как да го не знам…

— Тъй… Щом наближи, ти ще излезеш тука, на моста. И като забави ход колата на бея, преди да мине моста, нели е нанагорно малко, ти ще застанеш пред, конете му, ще ги спреш и ще започнеш като улав да викаш, да молиш бея да спре за малко колата си. Но и ти сам ще спреш конете му и ще гледаш да го позабавиш. Това е. Разбра ли? Другото е наша работа. Ти само да го поспреш, ама тъй, с молба.

— Ще го спра, войводо.

Не след дълго цялата комитска дружина изчезна от пътя. Войводата и още един от четниците хлътнаха в шубраците вдясно от пътя, а Димко и другите двама четници се скриха вляво от пътя. Скри се там, при войводата, и Щъркот. Дълго шумя той в храсталака, докато намести нозете си.

— Ех, какъв си — смъмра го войводата. — Цел дол не може да те побере.

Шумолиха и дълго бъбриха и тримата четници на другата страна на пътя; не можеше да бъде тихо и мирно там, дето беше Димко.

Небето започна да светлее. Високите брегове на долището и редките дървеса по тях започнаха по-ясно да се очертават върху светналото небе. Изеднаж на пътя се показа волска кола, чу се и глас:

— Де… Я го гледай ти! Дее…

Колата слизаше накъм моста, показа се край нея и селянин в бяла риза. Бавно се приближи тя, изтропоти по моста и отмина нататък; по следата й се носеше в утринния въздух остра миризма на тор. По-късно минаха и няколко говеда; говедарчето след тях шумно подсмърчаше или може би плачеше без глас, че бяха го събудили толкова рано.

— Ако вземе сега да се точи целото село… — дочу се от другата страна на пътя гласът на Димко.

— Шшшт… — изшитка войводата сърдито.

Стана съвсем светло. Върховете на дървесата по бреговете на дола блеснаха, огрени от слънцето. Ниско в дола беше тихо и все още лежеше тук прозрачна влажна сянка. Над пътя прелетяха няколко птички с радостен писък.

— Аха… иде! — прошепна като на себе си войводата. — Той е… ето…

— Той е… — духна в ухото му Китан Щъркот. — Познавам го аз…

По пътя отсреща бавно слизаше двуколка с два коня. Караше я сам Рашид бей и се виждаше как дърпа юздите, за да възпира силните коне. До него седеше пазачът му с пушка между колената. Войводата гледаше нататък през гъсто сплетените клонки и когато колата на бея се потули зад един храст, той смушка Китан и прошепна:

— Излизай бързо!

Колата на бея се показа отново и пак се скри, но после излезе съвсем близу насреща и двамата пътници ясно се виждаха. Те си продумаха нещо, изглежда, бяха забелязали застаналия на моста селянин. Конете изтропотиха с подкованите си копита едва ли не по главите на залегналите там комити. Сетне се чуха сърдити гласове на турски и плачливият глас на Щърка:

— Аман, Рашид бей, моля ти се…

Колата позабави ход за един миг, сетне бързо се дръпна и сред тропота на конските копита се чу гласът на бея:

— Гяур… керата…

Когато наскачаха петимата комити с пушките си, колата на бея препускаше оттатък моста и бързо се отдалечаваше. На моста бе се изправил Китан Щъркот, опулил насам уплашени очи, и стискаше с две ръце бузата си.

— Изпуснахме го! — изкрещя през зъби Димко и бързо насочи пушката си да стреля.

Войводата протегна ръка да го спре, но се чу изстрел. Рашид бей за миг се присви в колата, но веднага дигна ръка и шибна конете с камшика, сетне се изви и погледна назад през присвитото си рамо. Понадигна се и пазачът с пушката си, но в следващия миг препускащата кола се скри зад близкия завой.

— Защо стреляш? — скара се войводата. — Открихме се. Да не бехме се открили барем… Ами ти бре? — И той дигна ръка да удари селянина, но се спря.

Щъркот не сваляше ръце от бузата си.

— Удари ме беят с камшика… — завъртя натежал език той и гледаше войводата като бито куче.

— У… какъв си… торлак — блъсна го с приклада на пушката си Димко.

И тая сутрин Борис Глаушев излезе да се разхожда из полето, да се порадва на свободата си. Наскоро бе получил назначение за учител в родния си град, а лятната ваканция беше вече към края си. Мечтал бе той в Солун, щом свърши гимназията, да замине за София, и още повече бе мечтал да замине за Русия, за да учи там, но като се върна баща му в Преспа и Борис му показа диплома си, Лазар Глаушев каза:

— Говорили сме, сега ти мислиш за София или за Русия, но, сине, аз не мога да ти отделя четирийсет или педесет наполеона, а може да са нужни и повеке. Нели виждаш как вървят моите работи. Ще започна аз пак со житарство, но не ще мога да се съвзема лесно.

По лицето на Лазара се виждаше скръб и дори виновност, той не подигна очи да погледне сина си. Младият момък буйно го прегърна. Гледай ти: като бе получил такъв диплом — свидетелство за зрелост, както пишеше там, — толкова ли важен бе станал той, синът, та Лазар Глаушев се чувствуваше виновен пред него!

— Татко, татко! — рече Борис. — Ти нищо не ми дължиш, нищо! Аз съм, който ти дължа целия си живот! Нема да замина, татко, никъде.

Но Лазар остана загрижен. Той каза:

— Не, сине, аз искам да заминеш. Требва да заминеш. Ти ще станеш учен човек, ще станеш това, което аз не можах да стана. Как съм копнеял. Но ти ще станеш. И ще заминеш. Само че тая година никак не ще мога…

Борис го пусна от прегръдките си, но продължаваше Да държи ръката му. И стисна топло тая твърда вече, старческа ръка.

— Не се тревожи за това, татко.

— Ще почакаш, Борисе. Нека мине поне една година. Ако не се посъвзема аз, ще търсим друг некакъв колай.

— Ще почакаме, татко. И повече, ако е нужно. Сега го обхвана с ръка застарелият вече Лазар и приподигна към него лице — Борис бе израснал по-висок от него, а той, Лазар Глаушев, се бе попривел и сякаш се бе смалил през последните няколко най-тежки години. Той каза:

— Има време човек на деветнайсет години, синко. А ти немаш още деветнайсет.

— Навършвам ги след по-малко от два месеца, татко. На втори септември.

— Да. На втори септември. Помня. 1882-а. Как ще забравя аз?

Синът гледаше замечтаното лице на баща си, който си спомняше най-радостния ден в своя живот, когато Ния, неговата жена, роди тяхното единствено дете след осемнайсет години съпружески живот. А синът си мислеше: „О, татко! Времето тече и на деветнайсет години…“ Но той не искаше да оскърбява стария и каза гласно:

— Значи, решено е. Тая година оставам тук.

— За сожаление, сине…

— Нема да съжаляваме за нищо, татко. Нека е винаги весело сърцето ни, винаги!

Лазар Глаушев го гледаше с неизразима обич: ка къв син му бе родила Ния! Какъв светъл човек…

Борис написа молба до преспанската църковна община да го условят за учител и го условиха за класното училище. Той бе мечтал дълго да замине за София или за Русия, но сега бързо се примири с мисълта, че трябваше да остане в Преспа. Сега той не можеше да иска нищо от баща си, а тъкмо баща му се нуждаеше от неговата подкрепа. Борис Глаушев беше винаги склонен към жертва и себеотречение — така беше устроен и умът му, и волята му, такова беше и сърцето му. Той обичаше човека, другия човек, разбираше го, виждаше го ясно и го жалеше. Един от съучениците му в Солун го нарече на присмех Милостивия. И всички, които го познаваха, приеха веднага това име за него — наричаха го Милостивия. Той обичаше това име и му се радваше, макар да чувствуваше и да виждаше често пъти, че другите влагаха в него и присмех.

Обичаше той много и утринните разходки из полето. Дишаше жадно свежия въздух, който изпълваше с бодрост неговите още слаби и уморени гърди, след като бе седял цяла година превит над дебели учебници и книги, а и сега четеше дълги часове. Той беше доста висок, имаше сега здраво, позаякнало тяло, но все още недостатъчно развито, та чувствуваше като бреме своята слабост, теснотата на гърдите си, сякаш беше препасан с железен обръч. През време на разходките си ходеше бързо и продължително, махаше широко ръце и чувствуваше как закрепваше тялото му. По бледото му лице се появи лек загар, полека като златен прашец. Но Борис обичаше и хубостта на това родно поле. Като по някакво чудо се отваряха сега очите му за много неща, които преди не бе и забелязвал. Той виждаше ясно изгревите на слънцето и не като една повтаряща се всяка сутрин игра и бърза промяна на светлини, а с всичкото разнообразие в тая промяна и още повече как тя се отразяваше във всеки предмет — от облака по синьото небе до мъничката капчица роса по някое пресъхнало вече стръкче трева. Младият момък виждаше всички тия безбройни промени по склоновете на околните планини или пък върху клатушкащото се твърдо гребенче на някое подранило бръмбарче, в ярките листенца на някое потулено цвете. Навсякъде имаше хубост и той я виждаше, умееше да я открива. Когато се върна в родното си място, беше лято. Узрялата вече и зрееща благодат навред из обработеното поле, усърдните работници по нивите и лозята, усърдието на всяка жива твар да намери храната си — всичко това изпълваше и неговото сърце с творческа сила, която чувствуваше понякога дори и в своите бледи ръце, обладан от желание да направи нещо, да отиде и той между тия трудолюбиви люде, да се наведе с потно чело над земята. Младият човек растеше и заякваше, радваха се на растежа си и тялото му, и душата му.

На връщане към къщи тая сутрин Борис се спря с феса си в ръка на една малка височинка близу до града, да погледне още еднаж полето, планините, които го обграждаха, грейнали сега на ранното слънце. Той усети как мина през сърцето му лек трепет от внезапна скръб: беше вече към края на август и над цялото поле беше легнала, все още бледа и прозрачна, сянката на приближаващата се есен. Ала младият момък се усмихна: за това ли ще скърби той? И тъкмо в тоя миг До ушите му долетя тих далечен звън. Той погледна накъм града. Задали се бяха оттам две ланда едно след Друго и весело звънтяха в далечината многобройните пиринчени звънчета по шиите на конете. Колите се приближаваха по широкия път, който се изкачваше насам, по височината, и се губеше нататък из полето, по посока към Битоля. Борис се учуди, че и двете ланда бяха затворени в това топло лятно утро, ала край тях яздеше конник и той скоро позна в него Селим бея. На каприте до кочияшите също седеше по един турчин с пушка. Виждаше се дълга пушка и върху колената на бея.

Борис Глаушев сложи аления си фес и излезе на пътя. Той се отправи към града, а двете коли започнаха да се изкачват срещу него по височината и намалиха ход. Селим бей яздеше редом с първата кола и се виждаше как задържаше ата си, за да не избързва. В двете затворени ланда бяха трите жени на бея, децата му, а също и сестра му. Борис мина край бея и мълчаливо го поздрави, горделиво кимна на поздрава му Селим бей. Колите се движеха бавно по височината. Борис забеляза, че прозорчетата на първата кола бяха отворени, но бяха спуснати там завески. В колата не се чуваше никакъв човешки глас — вътре бяха, види се, жените на бея и вече се отегчаваха в затворената кола; до тях не биваше да стигне чуждо око, не се отделяше от тая кола и беят, пазеше зорко жените си. Ала още отдалеко се чуваше многогласа врява във втората кола. Затворена беше и тя, спуснати бяха завесите и на нейните прозорци, но в нея весело кънтяха детски гласове. Борис Глаушев вече се разминаваше с втората кола и се бе загледал в нея, привлечен от веселата детска глъчка. Когато беше точно срещу прозореца на колата, една малка бяла ръка отеднаж дръпна спуснатата завеса и се показа там лицето на млада девойка. Борис трепна изненадан. Какво видя той за няколко мига, докато колата отмина по пътя нагоре? Главата на младата туркиня и сега, в колата, беше покрита с тъмно фередже, но се виждаха още по-тъмни коси и в тая рамка грееше много бяло лице, блестяха две големи жадни очи, дебели черни вежди бяха извити над тях, тъмнееха се червени, едва притворени устни; върху тъмното фередже, което се спущаше и върху гърдите на туркинята, се очертаваше закръглена брадичка, малко по-долу на гърдите ясно се белееше ръка, сложена там и притисната в изненада, а с другата си ръка девойката държеше завесата. Колата отмина. Борис се извърна след нея, той дори и не помисли на каква опасност се излагаше, като се заглеждаше тъй в коли, в които се возеше харемът на един бей. Той свали пак феса си и въздъхна:

— Хубаво кадънче. Не ще да й е много весело в златната й клетка.

Той бе видял Лейла, по-младата сестра на Селим бей. Видя го и тя. Те се виждаха сега за втори път, но не помнеха първата си среща отпреди близо петнадесет години. Сама с децата на брата си в колата, младата девойка бе дръпнала завесата, за да го види. Зърнала го бе през полюляващата се завеса на малкия прозорец на ландото, на няколко стъпки срещу нея, цял огрян от ранното слънце — доста висок, строен и толкова млад. Изпод яркоаления му фес проблясваха златисторусите му коси, златисти се очертаваха и тънките мустачки над леко издутите му устни, ала неговата хубост беше в очите му: големи и сини, с много светлина в тях и тя озаряваше цялото му лице, което беше с доста широка, здрава долна челюст, с леко изпъкнали скули и необикновено чиста кожа. Сега, когато Борис бе възмъжал, ясно личеше, че бе наследил някои от чертите на майка си, но също и светлия цвят на дядо си Стоян Глаушев, неговата широка селска брада, а също и голямото изпъкнало чело на Глаушевци, което се очертаваше дори и под мекия ален фес…

Двете коли се отдалечиха бързо по шосето за Битоля. Когато стигнаха до междуселския път, които се отклоняваше по посока към Сърпец и Койнево, те свиха по него. И минаха по същия мост, дето няколко часа преди това четата на Стефо Церски бе нападнала Рашид бея. Сега четата бе се отдалечила оттук, макар да бе принудена да се движи денем из полето.

Едва когато пристигна в кулата си, Селим бей узна за станалото предната нощ. В едно от помещенията в предния двор на кулата умираше раненият кехая. Узна той и за нападението върху Рашид бей; казаха му и за четата, която бяха видели мнозина тоя ден. Уплаши се много Селим бей и даде на своите изполичари по няколко шиника зърно. За пръв път се случваше, кой знае от кое време, селянин да дигне ръка срещу турчин.

През есента на 1901 година в Преспа пристигна Гоце Делчев. От месец август той ходеше да ревизира четите и организационните райони оттатък Вардар. Когато се присъединяваше към някоя от четите, войводата й заставаше зад него. Така Делчев води и четите на своите стари другари Михаил Попето, Чернопеев, Андон Кьосето, облечен и той като тях в хайдушко рухо, с манлихера в ръка. През септември Делчев премина нощем десния бряг на Вардар и продължи своя път ту с четите по гори и планини, ту от село на село, от град на град и в непрестанна, опасност — султанът бе обещал хиляда лири — пет оки злато — за главата му.

Когато влезе Делчев в Преспа, беше вече тъмно и минувачите по улиците ставаха все по-редки, но девриетата още не бяха излезли из града. Водеше го верен човек, на десетина стъпки пред него, а по-далеко зад него вървяха други двама мъже на народното дело. Те тримата бяха местни люде и не знаеха кого водят и пазят. А и Гоце беше облечен в обикновени градски дрехи от кафяв шаяк, с фес на глава. Като стигна водачът до портата на Лазар Глаушев, наведе се пред самата порта да върже уж обувката си, както бе уговорено, и преди още да го настигне Делчев, върза я и отмина. А Делчев влезе в портата на Глаушеви. Отминаха и другите двама мъже. Улицата опустя.

Сам Лазар Глаушев посрещна нощния гост, тихо заключи портата и мълчаливо го поведе към къщата си. Качиха се на втория кат, в най-отдалечената стая, която беше обърната към двора. На една маса в ъгъла светеше газена ламба с бял стъклен глобус. Прозорците бяха закрити с плътни шарени черги. Лазар Глаушев каза:

— Тука сме сами, с жена ми и нашия син. Нема кой да ви безпокои, господин Делчев.

Гоце се усмихна, свали феса си, който, виждаше се, отдавна не бе „удрян“ на калъп. Кичур коси паднаха на широкото му чело и Гоце бавно ги прйподигна с ръка. И гологлав той изглеждаше по-възрастен, а нямаше още ни тридесет години.

— Вие нема да ме безпокоите никак, господин Глаушев — отвърна той. — Ами аз ще ви безпокоя… Прощавайте… такава е моята работа.

— Можем да вечеряме долу — каза Глаушев. — Пък можем да ви донесем и тука… Моят син още не се е прибрал, но нема да го чакаме.

— Не съм много гладен, господин Глаушев. Похапнах, преди да тръгнем, и не идвам отдалеко.

Седнаха и двамата. Лазар Глаушев гледаше своя гост и не се учудваше, че тоя млад мъж в тия простички, шаячни дрехи беше самият Гоце Делчев; не беше му чужд нему животът на народните люде. Те се гледаха един дълъг миг и като че ли не се срещаха за пръв път. Делчев се поприведе към стария човек и рече тихо:

— Това лято вие се върнахте от заточение… Как сте със здравето, господин Глаушев?

Лазар пак не се учуди, че Делчев знаеше за неговото заточение, и отговори не толкова за здравето си, а за неща по-важни:

— Посъвзех се веке, и дюкян пак отворих, но… Аз требва да знам местото си. За народните работи ми е думата. Не да спъвам, какъвто съм сега и стар, и болнав, а да помагам само колкото мога. Тук, в Преспа, има веке нови, млади люде. Ето Никола Нешев, учителят, и не само той.

Делчев попита:

— Борис Глаушев ваш син ли е?

Старият човек мълчаливо кимна, по лицето му се разля едвам доловима бледност. Делчев не сваляше очи от него и каза:

— Аз не съм го виждал, но вече чувах за него добри думи. Работил за народа от сърце.

Под белите мустаки на Лазар Глаушев потрепна бледа усмивка — горда, но и скръбна. Делчев посегна и улови ръката му, както бе я сложил той на коляното си.

— Дедо Глаушев — рече Гоце и в кафявите му очи тлееше тъга, — съдбата на Македония е наша обща съдба. — Той отдръпна ръката си и додаде, сякаш за да зарадва стария човек: — Чух, че го наричат Милостивия.

Лицето на Лазара Глаушев се проясни:

— Да. Така го наричат: Милостивия. — Но той не искаше нищо да скрие от апостола и рече: — Аз се боя! повеке заради майка му… Друго дете ние немаме.

Делчев се загледа в светлия глобус на ламбата:

— Майка му… нашите майки… Техният товар е най-тежък.

Лазар сякаш не го чу и продължи своята мисъл със закрепнал глас:

— Но аз нема да го спра, господин Делчев, нема да излеза на пътя му.

Вратата се отвори и влезе Ния Глаушева. Делчев скочи и бързо пристъпи към нея. Стана след него и Лазар Глаушев; той наблюдаваше с любопитство как жена му ще се срещне с Делчева — очакваше пак да се наслади в своето постоянно възхищение от нея. Тя се спря до вратата, с изправен гръб, здраво застанала на нозете си въпреки своите почти шестдесет години, приветлива усмивка озаряваше лицето й. Очите й, които едва-едва се бяха откроили, гледаха спокойно, мъдро, венец от сребърни коси изпод черна копринена кърпа обграждаше челото й, а лицето й, вече повехнало, с леки бръчки, беше необикновено чисто в своята старческа бледност. В тая чистота и яснота на това лице, със същите леко изпъкнали скули и същото благородно очертание на брадичката, личаха следи от някогашната му хубост. Делчев я гледаше с видима радост и когато му подаде тя ръката си, той я взе с двете си ръце. Той търсеше да й каже хубави думи, да я зарадва, да й покаже и своята радост.

— Добре сте дошли, господин Делчев — прозвуча гласът на старата жена, все същият глас на Ния Глаушева, но още по-омекнал и по-топъл.

— Благодаря ви, майко, че ме прибрахте във вашия дом — каза Делчев и не изпущаше от ръцете си ръката на старата жена. После той пусна ръката й, широка усмивка озари мургавото му лице: — Току-що приказвахме с дедо Глаушев за вас; аз очаквах да видя некоя плачлива бабичка.

— Ами и аз си поплаквам често, господин Делчев. Лека сянка мина по лицето на Делчев и се събра в очите му. Той каза:

— Отдавна вече не съм виждал аз своята стара майка…

Старата жена протегна ръка и погали тъмния кичур над челото му, очите й се напълниха със сълзи. Лазар Глаушев зад тях тихо изхлипа.

— Господ да те пази, синко… — продума Ния Глаушева. И продължи: — Ами да бехме слезли долу да вечеряме. Може и наш Борис да си дойде дотогава. Пък и нема да го чакаме толкова късно. Но той като че ли иде веке…

По дървената стълба вън се чуха бързи стъпки — някой вземаше стъпалата по две, по три наеднаж. Вратата широко се отвори. Влезе Борис Глаушев. Той беше задъхан, руменина се бе дигнала по бледите му едва загорели бузи. Сините му очи, два дълбоки извора, обливаха със светлина Делчева — лицето му, цялата му фигура. Още в първия миг той искаше да се хвърли към апостола, да го прегърне, да го стисне на гърдите си и колкото по-дълго го гледаше, толкова по-силно ставаше желанието му да го стисне в прегръдките си, но в същото време друго едно чувство — чувство на страх или на преголяма почит, го спираше там, до вратата, и само от очите му бликаше радостна светлина, озаряваше цялото му лице. Делчев се загледа в него само за миг, после засия радост и в неговия поглед, блеснаха и зъбите му под тъмните, леко извити нагоре мустаки, потрепна едва-едва гушката му, като да се готвеше той да избухне в радостен смях, подаде ръка, широко разтворена, а другата си ръка сложи върху рамото на младия момък:

— Борис, нали?

Борис Глаушев мълчаливо кимна. Делчев продължи:

— Аз вече те познавам. Говориха ми за тебе другари… ето и татко ти, но и сам виждам…

Борис веднага отговори и може би прекъсна Делчева:

— Същото е и с мене… За пръв път ви виждам, но вие сте същият. Както си мислех. Това се случва редко с човека.

Делчев се обърна към Ния Глаушева с престорено сериозно лице:

— Виждате ли го, майко, стария мъдрец: за човека разсъждава. А мустаките му — пух още, не се и вижДат под носа.

— Той все така — усмихна се едва-едва Ния Глаушева. — Като старец. Пък нема и двайсет години. Слабушко.

Гоце отново обгърна с поглед младия момък. Имаше в него и нещо, което не се виждаше отеднаж, но личеше в чистото му лице, в усмивката му, в погледа му, дори в движенията на бледите му ръце, в цялата му външност. Забеляза го и Делчев, макар че и той не би знаял! как да го нарече — дали доброта или чистота, ведрина, душевна сила. И той продума замислен:

— Милостивият…

— Чухте ли вече за моя прекор?

Апостолът кимна и рече:

— Забелязал съм, че когато нашите хора нарекат некого с некакво име, редко сбъркват. Като че ли капак слагат на гърнето. Така ли е, дедо Глаушев?

— Така е, да. Но нашите люде… повеке за присмех измислят имена.

Делчев пак погледна младия момък.

— Не. Тук нема присмех.

Ния Глаушева го гледаше със спокойната си усмивка, но се виждаше как чакаше, как се вслушваше във всяка негова дума за сина й.

— Майчице — побърза да прекъсне тоя разговор Борис Глаушев, — нема ли да вечеряме? Аз позакъснех тая вечер, а след вечеря ще ни дойдат гости.

— Сичко е готово, чедо. Хайде, повелете долу. Слязоха всички долу и тримата мъже влязоха в една от стаите. Сложена беше там маса с домашна покривка с бледи шарки на широки черти. Четири вилици блестяха на четирите страни на масата и по една кърпа стоеше там със същите шарки. Делчев отново каза:

— Аз не съм много гладен. Но ще хапна неколко залъка, пък и да поседя малко с вас на трапезата.

— Не ви се случва често тъй, нали… по домашному? — рече Борис и не сваляше очи от него.

Седнаха и тримата на масата. Влезе откъм готварницата Ния Глаушева с четири пията в широк поднос. Тя сложи първото пиято пред госта. После отиде и донесе пълна кана и четири чаши. Старият Глаушев каза:

— Тиквешко е виното ни.

— Ще изпием по една чаша — отвърна Гоце. — За обичая. Но аз не го обичам много. Не го понася стомахът ми.

Седна и Ния Глаушева. Домакинът се прекръсти:

— Повелете.

Гостите започнаха да идват, по един, по двама, преди още Глаушевци да привършат с вечерята. Борис ставаше да ги посреща и ги отпращаше горе, а те, виждаше се, не идваха за пръв път в тоя дом.

Събраха се горе, в същата стая със закритите прозорци, петнайсет души — всички членове на преспанския революционен комитет и някои от най-преданите люде на Организацията в града. Когато влезе апостолът в стаята, следван от двамата Глаушеви, станаха всички сбрани тук да го посрещнат. Настана голяма тишина, та се чу как остро изскърца случайно побутнат стол. Всички гледаха Гоце с притаен дъх, любопитни, нетърпеливи. Преди да влезе в града, той бе престоял два дни в едно близко село и вече се бе срещал с неколцина от тия люде. Стаята беше пълна с тютюнев пушък — мнозина тук държаха запалени цигари. Като се спираше за малко ту при един, ту при друг, Делчев влезе сред тях, подадоха му стол и той седна. При такава среща той винаги чувствуваше в сърцето си някакво смущение, но с нищо не го издаваше, само по лицето му се появяваше едвам доловима бледност за някое време. Гоце веднага подхващаше разговор, който бързо довеждаше до целта на срещата. И тук людете бяха едва ли не същите, както при всички подобни срещи из разните македонски градове, където бе ходил: учители, занаятчии, двама-трима търговци, един свещеник; и повечето бяха млади, но имаше и по-стари.

Като тласна разговора в нужната посока, Делчев остави да се изказват тукашните люде и те бързо се увлякоха в своите местни болки и грижи, а и те бяха същите, както и по другите места из Македония: липса на средства, липса на оръжие, понякога разногласия между отделни лица и групи, макар всяка от тия общи болки да носеше и по някакъв по-особен, местен белег.

— Преспа е голем и богат наш град — каза Делчев — и аз не очаквах, че и вие ще се оплачете от такава липса на пари, на оръжие.

Скочи пак учителят Никола Нешев, който сега беше секретар на околийския комитет и вече бе говорил няколко пъти. Той беше самотен ерген, сух и бледен, с тясно лице, с гъсти тъмни вежди и провиснати татарски мустаки над въздебели устни. Започваше все тъй, с тих, малко напевен глас, с видимо желание да говори спокойно, ала в същото време цял трепереше от възбудени нерви и след първите десетина думи гласът му се извишаваше и изтъняваше до скъсване. Така започна и сега:

— Да не ви е чудно, господин Делчев, че тук, в град: Преспа, немаме пари, немаме оръжие. Преспанци — тук вече гласът му отскочи високо нагоре, — преспанци, господин Делчев, са безподобни скъперници. Само да видите как се хранят, как се обличат, а мнозина от тех са богати и доста богати. Не си плащат вноските, не си плащат налозите. Отлагат. Молят се. Готови са да се обесят за един грош. Не дават пари, не си купуват и пушки. Ето, всички тук са преспанци. Да кажат честно: не е ли така? А градът, градът требва да помогне и на селата.

Той седна бързо, като да подкоси някой нозете му, и обърса с длан челото си. Чу се предупредителна кашлица. Точно срещу Делчев седеше с феса си на глава Илия Роглев и тъкмо той сега даваше знак с кашлицата си, че иска да говори. И започна:

— Прав е господин Нешев: ние, преспанци, стискаме здраво кесията, но, даскале — обърна се той неочаквано към Никола Нешев, — не от сребролюбие, както казваш ти. Преди близо година, господин Делчев, тука, в Преспа, имаше един касиер на комитета, да не му споменавам името, сички го знаят. Задигна той триста лири народни пари, а може да беха и повеке, сметка отдавна не беше дал, и избега в Солун, а оттам дявол го знай накъде отиде. Ето затова преспанци не дават сега пари, не за друго. Боят се, това е. Ама той, господин Нешев, като не е преспанец, не обича преспанци. Дойде тук за учител преди три или четири години и всека година се заканва, че ще напусне Преспа, и, току виж, пак останал, пак се условил и за другата година. Хехехе…

Чу се тих смях и другаде из стаята.

Изправи се насреща, близу до вратата, Любен Расков, цял пламнал от смущение, та извъртя глава, не се решаваше да погледне събраните в стаята. Той беше млад мъж, с тъмни къдрави коси и много смело подстригани мустаки, та се очертаваха ясно устните му, твърди и алени. Върнал се бе преди години от София, намери между обущарските калфи неколцина, по-работливи, по-отворени люде и заедно отвориха обущарски дюкян. Те работеха добре, водеха тефтер и всеки месец деляха дружески печалбите си. И така потръгна всичко в общата работилница, че се изредиха всички калфи от еснафа да търсят работа и те там.

— Е — дигаше рамена Любен Расков, — тук нема работа за всички. Но слушайте, момчета: организирайте се! И поискайте от майсторите си да ви плащат по-добре.

Работилницата се отваряше сутрин в определен час и се затваряше пак в определено време: в нея се работеше осем часа. През есента и зимата срещу големите празници това време не стигаше. И сами другарите на Расков отвориха дума:

— Не може така, Любене. Не успеваме. Нека сега да работим повеке, а летно време, като тръгнат людете боси, и ние ще си поспиваме повеке.

Тогава започнаха да водят тефтер и за работните часове. Те правеха обуща по някакъв нов, софийски калъп и младите люде в техния дюкян се трупаха; викаха Любен Расков и по къщите, да взема мярка за обуща на млади невести и моми. Против тая млада обущарска дружина ръмжаха всички майстори обущари, но имаше хляб и за тях: всички преспанци, които не можеха да се откажат от старите калеври и йемении, от обущата с ластици, пак при тях се обуваха.

— Само да не ни буни Расков калфите, дявол да го вземе! — викаха обущарите. — Цуцулист е той, безбожник!

Любен Расков не стъпваше в църква и ядеше блажно през всяко време на годината. Той четеше книжки и вестници нощно време и в говора си извърташе на книжовен език. Тия вестници и книжки Расков получаВаШе от София — пращаха му ги оттам работници като Него и скришом му ги донасяха в Преспа някои по-смели пътници. Той ги четеше жадно, четеше ги и ги тълкуваше и на другарите си в работилницата, когато бяха по-свободни, а викаха те често и други люде, повече от по-младите, да слушат и те какво четеше и говореше Расков за един нов живот, за партията на Димитър Благоев в България, за всички социалисти по света. Четеше Расков, говореше, а думите му падаха право в сърцето на людете около него. Той говореше за всички бедни като тях, говореше още за тяхната правда, за тяхната сила и те се споглеждаха със светнали очи — чувствуваха се по-силни тъй, събрани заедно, виждаха по-ясно потъпканата сиромашка правда. Една дружина от седем-осем човека, повечето калфи из чаршията, все се събираха около Расков, слушаха захласнати какво им четеше и говореше той, а започнаха и сами да четат книжките му, да говорят и те за това, което бяха прочели, разбрали и премислили. Работилницата на Любен Расков и на другарите му беше първото огнище на социализма в Преспа и ден след ден все по-нашироко се чувствуваше топлината и светлината му. Бедните в града — а колцина ли бяха по-богатите? — се вслушваха все повече в смелите думи на тия нови люде около Любен Расков.

Като се изправи сега младият обущар, Делчев забеляза много смелост по лицето му, макар обущарят да гледаше встрани от смущение. Най-сетне Расков се обърна право към него и започна:

— Аз съм от един месец в комитета. Младите ме искат повече, но старите никак не ме искат. Говори се из града, че съм влязъл в комитета, понеже всички учители си правят обуща в нашата работилница. Аз казах: ако е само за това, веднага ще се откажа. Борис Глаушев ме убеди, че не е за това. Сега и които не искат да ме слушат, ще требва да чуят и моето мнение, И аз отговарям пред народа.

— Ти се за народа… — подхвърли му Илия Роглев.

— Да, за народа — не го и погледна Расков и продължи: — Това никой от нас да не забравя: за народа! А сега ще кажа аз какво мисля. Е добре, пари са нужни, а пари немаме. Народът ни е беден, затова немаме и ние пари в касата. А богатите пък, колкото са, те пък не дават пари. Ако е въпрос, кой е скъперник, кои стиска кесията си да не му я вземе некои, това са богатите в Преспа. Не бедните. Кесията на бедните е празна. Пари требва да се търсят от по-богатите и ако не дават, да се намери начин да им се вземат за общото благо, за нуждите на народното дело. Това е.

Той седна и пак изви глава някъде встрани. Роглев разкърши сърдито рамена и се заозърта с големите си очи да търси съчувствие:

— Нему се богатите му са трън в очите! Любен Расков скочи отново:

— Аз имам един братовчед, изкарва по три-четири гроша на ден, а има четири дребни деца. Слушайте сега: преди една седмица идва в къщи и ми шепне: „Ето половин лира от мене, дай я в народната каса.“ Направи си ти сметка сега, Илия Роглев, колко требва да дадеш, щом тоя сиромах дава половин лира. А влиза и в градската чета. Такива мъже правят народното дело. А ти, Роглев, кажи нещо за твоите върховисти.

Той пак седна, а Роглев промърмори нещо под носа си, не посмя да дигне глас. Обади се от мястото си и свещеникът с примирителен тон и с видимо желание да изпълни и той своята длъжност:

— Ние, братя, сме един народ и не бива да се делим на бедни и богати в народното ни дело. Враговете ни ще се радват и ще ни държат во вечно подчинение. Силни и победоносни ще бъдем, като сме в братска дружба…

Всички изслушаха мълчаливо късото слово на отеца. Които станаха да говорят след това или се обаждаха от местата си, повтаряха все същото, което вече се каза и спомена, но всеки го повтори по свой начин и със свои думи. Да бяха тук сами тия люде, би избухнала може би безкрайна разпра, както и при други техни общи срещи. Но сега те бяха по-въздържани. А Гоце Делчев не чу нищо ново и тук, в Преспа, както и по всички други многобройни села и градове, в които бе ходил по един път, по два пъти и по много пъти, по цяла Македония и по Одринско. Той слушаше мълчаливо някое време, но нямаше какво да слуша повече и навлезе бързо в общия разговор. Всички замълчаха един след друг и се ослушаха в неговия глас, а някои и се поразместиХа за да бъдат по-близу до него. Започна той, като подхвърли тук и там по някоя шега, и сетне отеднаж каза:

— Ние ще извоюваме свободата си само ако сме достойни за нея.

Той продължи да говори и разясни тия свои думи! Посочи примера с бедния Расков братовчед, който жертвувал залъка на децата си и своя живот за народната свобода. „Той не е вече роб — каза Делчев, — той е човек със свободен дух. Не е достоен за свобода, който не е готов да се жертвува за нея.“

После апостолът рече:

— В нашата борба ние требва да разчитаме за всичко на себе си, на своите собствени сили.

И разясни, че който оре сам нивата си, ще я най-добре разоре и сам ще прибере плода й. Апостолът продължи:

— Но не сме ли ние прекалено самонадеяни, като разчитаме толкова на своите сили? Не сме ли прекалено самонадеяни. Турция е голема държава, цела империя! но тя е прогнила държава, нема ред и закон в нея, многобройните народи, които я населяват, се надигат един след друг срещу насилията и грабежите на паши и бейове. Даже и сам турският народ страда и тегли от всекакви свои големци и грабители, та и той ще се дигне срещу тех. Ние можем да разчитаме на съчувствието помощта и на всички други народи по света, които също страдат и също се борят за свобода и правда. А каква помощ можем да очакваме от християнските държави около нас? Не можем да очакваме от тех никаква помощ и подкрепа. Не мислят за доброто на Македония князете и кралете около нас, техните генерали и министри, а се дебнат помежду си и острят зъби за плячка Те мечтаят за велика България, за велика Сърбия, за велика Гърция и попоглеждат лакомо към Македония! всеки гледа да надхитри другия, всеки се готви да заграби по-голем дел от нашата земя. Но какво ще правим ние сами срещу тех, как ще се спасим от техната алчност? Като разчитаме най-напред на своите собствени сили, за да не вкараме вълци в своята кошара; ние разчитаме също и на братската помощ на другите народи. Утрешният свет ще бъде свет на свободните народи, а между тех ще бъде и нашият народ, свободен и той като тех.

Когато говореше по-нататък, Делчев слагаше смело пръст върху всички отворени рани:

— Македония има вече своя собствена съдба.

И разясни:

— Македония има свои интереси и своя политика, тя принадлежи на всички македонци; който копнее, който работи да я присъедини към България или към Гърция, той може да се мисли за добър българин или добър грък, но не е добър македонец. Такъв българин или грък поддържа и вечния раздор между балканските народи, които требва да живеят в братска дружба, за да бъдат по-щастливи. Македония принадлежи на всички македонци, без разлика на религии, нации и езици, в утрешна свободна Македония и чрез нея ще се сдружат всички балкански народи. Бедният македонски народ Не се бори, за да смени едни господари с други, едни изедници с други, а се бори за свободата на Македония, за своя народна република.

Делчев се бе изправил над главите на всички събрани тук и те виждаха с очите си апостола, за когото само бяха чували. За пръв път идваше той по тия места. Те го слушаха със замрели сърца и не се насищаха да го гледат. Сега той нямаше крила на рамената си, както се говореше в легендите за него, нито беше исполин със свръхчовешка сила, но неговият поглед, гласът му, всяко негово слово проникваше до сърцата им, просветяваше умовете им; в светлината на неговия поглед, във всяка негова дума те виждаха истината за своята поробена земя, която те всички обичаха, но не умееха да обичат. Сърцата им туптяха свободно и в тия незабравими за тях мигове той им даваше да вкусят от сладостите на свободата, за която бленуваха и в името на която трябваше да се жертвуват. Ето Гоце Делчев, ето народния апостол — те няма да забравят вече никога озареното му лице, така близко и свое, очите му, пълни с обич и гняв, и мъдрост, тоя кичур коси на влажното му чело, дори и тоя тих шум, който се чуваше, когато вдишваше той жадно въздух с доста широките си ноздри.

Делчев седна и извади от джеба на шаячното си палто шарена селска кърпа да обърше потта от челото си. В стаята беше все още тихо. Някои бяха навели глави, като че ли да запазят в себе си звука на неговия глас, а други не можеха да откъснат очи от него и се чудеха на селската му кърпа. А с нея и със своето грубо облекло апостолът им ставаше по-близък, свой, като истината, която звучеше във всяко негово слово. Ето Гоце!

Като слушаха апостола, пред очите на тия люде се разтваряше широк простор и те виждаха не само своята Преспа, а виждаха цяла Македония, целия свят — не бяха те сами в своята мъка, не бяха сами в своята борба. Неясна, но голяма радост се вливаше в сърцата им, нова, голяма сила. Народите по света, всички народи, дори и турците — и нали виждаха те всеки ден; как живееха в Преспа бедните турци, и те във всекидневна неволя? Сърцата туптяха по-свободно — освободени от ненужна, сляпа омраза, преливащи от една нова, здрава сила.

Пръв след апостола заговори Йоан Сърчарот — сегашният председател на преспанския комитет. Той заговори тихо, загледан пред себе си, унесен в мислите си:

— Право е… Имам аз и турци добри приятели, идват в дюкяна ми. Добри, честни люде, знам ги аз. Сиромаси, борят се за залъка си. Не мислят зло никому, а лошите между нихните са лоши и за них…

Стана учителят Наум Катранов и мнозина го погледнаха изненадани — знаеха го мълчалив, тих чове: а тъкмо той ставаше да говори и очите му светеха широко отворени.

— Дойде за нас, братя, ново, чудно време. Не ще приспиш ти вече нашия народ, не ще го потиснеш, събуди се той от вековен сън. Намери си той пътя. При нас идва народът, пита, разпитва за народното дело, в четите влиза, пушки търси да купува. Не влиза вече в хюкюмата да се моли за милост и защита, не ходи да се съди при каймаками и кадии, за него сега всичко е комитетът, народният комитет. Надолу, хе там — по южните наши околии, и патриаршеските села влизат в Организацията, идват да помагат и мнозина от власите тук, при нас и по други места, сдружават се всички. Господин Делчев — обърна се той към апостола, но млъкна за миг в голямото си смущение и после отеднаж каза: — Прави са твоите думи и спасителни за целия народ.

Катранов седна пак на мястото си, но личеше колко развълнуван беше сега тоя смирен, сдържан човек. През останалата част на нощта бяха разрешени просто и ясно най-заплетените въпроси около местната революционна организация, за които тия люде бяха губили много време. Чудеха се на успеха си и се радваха. Тогава Делчев каза:

— Ето и у вас е същото, както по всички наши градове: малко са грижите ви за селата във вашата околия. А там е нашият народ, по селата. Срещайте се със селяни, отивайте по селата. Не пропущайте случай да им кажете две думи и когато влезат в дюкяна ви. Поучавайте ги, напътвайте ги братски, помагайте им да се изтръгват от ноктите на чифликчиите, на лихварите, на всекакви други изедници, помагайте им да се въоръжават.

— Господин Гоце — обади се пак Йоан Сърчар, — в дюкяна си аз имам работа и со селяни. Нашите полски села са повекето чифлигарски. Земята е на аги и бейове, селяните я работят на изполица, но агата им дава колкото намери за добре. Малцина от них имат своя земица. Много са бедни и планинските ни села. Бедни са горките сички и много са прости, уплашени…

— Да — отвърна веднага Делчев, — бедни са и прости. Бедни са, а земята е техна. Те, селяните, са истинските стопани на земята и в утрешна свободна Македония тя ще им бъде върната, за да се трудят над нея като свободни хора. Бедни са те сега и прости, но ето какви са още вашите селяни, а такива са и всички наши селяни: обиколих неколко от селата във вашата околия и от всички тия села ми се предадоха пари за пушки — по две, по три, по пет пушки за всеко село. Аз ще им изпратя, ако мога, и повече. Те са села от по двайсетина или триесет къщи. Хранят се не с хлеб, а с черна кал. Прости са и бедни нашите селяни, но и те могат да ни поучат. Имате ли вие тук, в Преспа, по две или три пушки на всеки двайсет или триесет къщи? Немате. Поучете се от простите селяни…

Ето на какви прости и ясни, но големи, важни истини учеше тия люде апостолът и трябваше да дойде той да отвори очите им, за да ги видят. И в това те чувствуваха силата на неговото слово — разкриваше той пРед тях един нов свят, широк и светъл, разрушаваше прегради, разпръсваше тъмнини и заблуди. И вдъхваше вяра и сила в сърцата — от своята вяра и от своята голяма сила.

Малко преди да се раздени, гостите в дома на Лазар Глаушев, пак по един или двама, си разотидоха. Сега беше най-сгодно време за такива нощни гости — щом наближаваше да се раздени, девриетата се прибираха в казармата. Прибра се в стаята си долу и Лазар Глаушев.

Делчев и Борис Глаушев останаха сами.

— Сега — каза Делчев — и мене ще ме заведеш в друга некоя къща. Преди да се раздени. В некоя по-затулена къща.

— Защо? — попита Борис учуден. Лицето на Делчев беше много бледо, посърнало и младият човек добави: — Не сте спали цела нощ. Тук ще можете да си починете спокойно.

Делчев се усмихна, но само с устните си, а лицето му остана все тъй бледо.

— Нали съм комита — каза той. — Избегвам да нощувам два пъти на едно и също место. Особено по градовете и след такива многолюдни събрания.

— Татко ще съжалява — промълви младият човек и не сваляше очи от лицето на апостола. После добави: — Вие не ми казвате всичко. Нещо ви мъчи. Боите ли се от нещо в нашата къща?

Сега Делчев наистина се засмя:

— Искам да бъда майстор в работата си. Това е. Нема ли да се намери друга некоя къща за мене в Преспа? Дали ме мъчи нещо, казваш? Стомахът пак ме гризе. Но това е стара история — махна с ръка апостолът.

Тъмно беше още, когато Делчев и Борис Глаушев прескочиха ниската ограда и влязоха в двора на Крайчеви. Борис реши да прескочат оградата, за да не чукат по портата им по това време. В дъното на двора се виждаше ниска къща и два от прозорците й светеха.

— Моят тетин е шивач — прошепна Борис. — Вече е станал да работи.

Те влязоха в трема пред къщата и Борис тихо почука на един от осветените прозорци. Излезе да отвори Дона Крайчева, около седемнаисетгодишно момиче, най-голямото дете на шивача. Тя отвори уста от изненада, като видя двамата ранни гости.

— Ха, Доне — зарадва се Борис Глаушев и тихо продължи:

— Ето, Доне, господинът е мой приятел, ще може ли да прекара един или два дни у вас? Но да не го безпокоят децата и никой да не го безпокои… ти кажи само на тетка Неда, друг никой да не знае.

Дали се досещаше девойката какъв беше тоя приятел на Борис Глаушев? Тя отговори:

— Разбирам, бате Борисе. Може, може. В моята стая никой нема да го безпокои, аз отдавна съм станала и помагам на татко. Ето и мама…

Излезе и Неда Крайчева, братовчедката на Лазар Глаушев.

— Що има, Борисе? — попита тя уплашена, но бързо добави: — Ами влезте де…

Влязоха и четиримата през едно тясно ходниче в малката стаичка на момичето.

— Ти разбиращ, тетко Недо — започна Борис и препоръча по същия начин Делчев и на своята тетка.

— Разбирам, Борисе, разбирам — поклати тя глава усърдно. — Ти бъди спокоен.

В това време момичето раздига своето легло и донесе други покривки и завивки — най-новите в тоя беден дом, които се пазеха само за гости.

— Но ти, Доне, още ли си в Преспа? — попита Борис. — Не си ли заминала за Битоля?

— Аз вече свърших в Битоля четвърти клас. Повече там нема за момичета.

— И сега? Какво мислиш да правиш?

— Искам да стана учителка. Некъде по селата, то се знае.

— Вие сте храбро момиче — каза Делчев. — Къде искате да станете учителка? В кое село?

— Не знам. Където и да е най-сетне.

— Аз ще се опитам да ви помогна.

— Е, хайде, господине, и ти, Борисе, помогнете — завайка се Неда Крайчева. — Исках да дойда при баща ти, Борисе, да го помоля… Нели пуста сиромашия…

— Хайде, мамо, да излезем ние — подръпна я леко Дона.

Двамата мъже останаха сами.

— Тук ще ви е най-добре — каза Борис. — Бедни люде, тихи. Бащата като че ли не знае и да говори, по цел ден шие. Не исках да чукаме по други порти по това време. Но да вървя и аз, докато е още тъмно…

Щом остана сам, Делчев побърза да си легне. Той мушна под възглавницата двата си револвера и се сви в леглото с колена чак до брадата, за да поуспокои болките в стомаха си, но и сънят бързо го надви.

В малката къща на шивача беше тихо.

— Знайш ли? — изшушка в ухото на щерка си Неда Крайчева. — Това е некой от ония… комитите.

— Щом го доведе бате Борис, който и да е…

— Ето, ще те условят за учителка. Дона мълчаливо подигна рамена.

Раздени се и по-малките деца на шивача наскачаха от общото си легло. Дона и тетка Неда ги усмиряваха, да не дигат врява. Но техният необикновен гост спеше дълбоко — не бе спал цели две нощи. За него знаеха само те, майката и дъщерята. Спирко Крайчев, шивачът, нищо не попита.

Доста късно следващата нощ в малката къща на шивача Крайчев влязоха трима мъже. Те бяха Борис Глаушев, Никола Нешев и Йоан Сърчарот — двамата секретари и председателят на местния комитет. Въведе ги през тясното ходниче пак Дона Крайчева. Апостолът ги посрещна бодър — беше си починал добре, болките му бяха минали. Седнаха и четиримата, а в малката стаичка като че ли нямаше вече място за други люде. Окачена беше и тук черга на прозореца, за да не прониква вън светлината на ламбата. Йоан Сърчарот извади голяма мукавена табакера да си свие цигара и Нешев го побутна с коляно:

— Много често… Нали пуши вън. Ще се задушим тук — огЛеда той стаичката.

Делчев посегна към табакерата:

— Дай, бай Йоане, да си свием и ние по една, та да ни е по-леко.

Сви си цигара най-сетне и Нешев.

Тая среща беше уговорена още предната вечер.

— Казвайте сега — подкани Делчев. Йоан Сърчарот погледна Нешева, който дигна ръка да обърше очите си — от пушъка на цигарата си или от смущение пред апостола. Сърчарот тихо рече:

— Само не викай, моля ти се. Оттатък има други люде, а и улицата е близу. Прощавай, даскале, но…

Нешев го прекъсна със сърдит поглед. И започна:

— Снощи не беше удобно… бехме много хора… и такава е работата… — Той се изкашля, но се виждаше как задържаше гласа си: — В нашия град, господин Делчев, имаме едно големо зло, един много опасен човек. Кътърката му казват. Панту Кътърката. Бил е неколко години в Сърбия и се върна посърбен. Не работи нищо, но се вижда, че има пари. Опасен е и с парите си, не ги жали, и е много смел. Проповедва, че ние сме сърби, ходи между хората, има и роднини, успел е да привлече неколцина и се готви да отваря сръбско училище в Преспа. Това не е най-страшното, нема да отиде далече. Но той е и много опасен шпионин. Турците го пазят, а той прониква навсекъде и донася в хюкюмата каквото научи за Организацията или за отделни нейни хора. Не му липсва смелост, а има и свои хора, подкупва ги, некои от тех знаем, а други може и да не знаем. Опасен човек, много опасен!

— Всичко това е доказано, разбира се — каза Делчев.

— О — махна с ръка Сърчарот. — Доказано е.

— Без никакво съмнение, целият град знае — намръщи чело Нешев. — Ние направихме пълно разследване. Но има и нещо друго: говори се из града, че той, още преди да замине за Сърбия, извършил големо предателство. Говори сег че той предал Райко Кутрев, който..

— Знам за Кутрев — кимна живо Делчев.

— Да — продължи Нешев. — Убиха го турците. Говори се, че Кътърката го предал. Той предал и други две наши момчета. Едното умряло в затвора от изтезания. Говори се също, че Кътърката убил един тукашен тежък чорбаджия. По това време изчезнал от града, забегнал в Сърбия.

Настана късо мълчание. Делчев погледна Нешева, сетне Сърчарот и рече:

— Изглежда, много грехове тежат на душата на тоя човек. Ще го убиете.

Едва сега погледна той Бориса. Лицето на младия човек побледня още повече, колкото и да беше бледо. Той гледаше апостола втренчено и не беше уплашен или изненадан, но чакаше, търсеше с погледа си някакъв отговор. Делчев продължи:

— Човешкият живот е най-големо благо, но още по-големо благо, неоценимо благо е свободата на един народ. Ето, ценностите все пак требва да се степенуват.

— Да — кимна едва-едва Борис. — Жестока логика. А не може човек да не я приеме. Да: за свободата. Само за нея, за нищо друго.

Апостолът се обърна пак към другите двама мъже:

— Но когато човек дига секира, за да удари, ударът му требва да бъде точен и правилен. Ударът със секира е опасен и следата му остава неизлечима. Искам да кажа, че когато се отнема животът на един човек, то требва да бъде заслужено и оправдано.

Йоан Сърчарот продума колебливо:

— Това ще е първото убийство в Преспа… първото на тукашен човек, извършено от нас…

— И дано бъде последно — рече Гоце. — Това е наказанието за един доказан, непоправим шпионин и враг на народното дело: смърт. Но вие проучете добре за тоя човек. И дали не сте се опитали да го вразумите некак?

— Това казвам и аз — обади се веднага Сърчарот. — Да опитаме, да се срещне некой с него, да му се поговори. Поне да се махне от Преспа, да си иде пак в Сърбия или където ще.

— Ние го предупреждаваме неколко пъти — подигна бързо рамена Нешев, — а той ни псува, а и се заканва. И за Кутрев ето…

Борис Глаушев гледаше пред себе си умислен, с посърнало лице. И каза:

— За Кутрев само се говори. Това не е достатъчно. Аз искам да отида при него… при Кътърката.

— Ха! — тръсна глава Нешев. — За да научи мерзавецът, че и ти си в комитета… И каква полза, че ще отидеш? Да се подиграва с тебе.

Борис отвърна:

— Аз нема да дам съгласието си за убийството му, докато не отида да поговоря с него. Да чуя от него…

— Ти… — наежи се цял Нешев, но Делчев го прекъсна:

— Добре, Глаушев. Иди при тоя човек. Кажи, че са те изпратили некакви хора, заповедали са ти да отидеш при него. Но не забравяй: македонският народ заслужава по-голема милост, отколкото един предател. — После той попита: — Вие сами ли ги решавате тия неща?

Никола Нешев се изчерви — той често се изчервяваше, отде се намираше толкова кръв в него? — и все избягваше погледа на апостола.

— Сега… докато още не сме решили окончателно…знаем само ние и още единдвама от комитета.

Делчев рязко дигна ръка.

— Требва да знае целият комитет, да решава целият комитет и да носи отговорност, щом един път хората му са избрани. Нешев, своеволията са опасни, даже и когато изглеждат полезни.

Борис го гледаше с любопитство, погледна го и Йоан Сърчарот: апостолът бе познал — Нешев беше винаги склонен към своеволия. Сега Нешев се изчерви още повече и побърза да насочи разговора в друга посока. Той каза:

— Имаме ние в Преспа и друг един пакостник. Борис го погледна учуден, а Сърчарот намръщи вежди.

— Кой е той… какъв е? — попита Делчев.

— Милан Трайков. Директор е на тукашните училища — отговори Нешев и като че ли все беше готов да се скара с някого.

— Какво прави той? — попита Делчев.

— Той е върховист. Делчев каза:

— Ако той работи срещу Вътрешната организация, ако предателствува, ще обезвредите и него. Яне Сандански води сражения с върховистките чети по Пирина.

— Не, не, господин Делчев — поклати глава Йоан Сърчарот. — Той, директорът, не е толкова опасен. В Преспа върховизмът не вирей, имаме го само колкото за чешит. Те с Илия Роглев си гукат понекога за Фердинанда, но Илия си е повеке наш човек.

Нешев пак се сопна:

— Директорът е и училищен инспектор, ходи по селата и говори на селяните за България.

— Върховистите — каза Делчев — са послушници и слуги на българския княз и българските генерали, които искат да правят велика България. Върховистите са опасни за нашето народно дело наравно с всички други негови врагове. Те се опитват да разрушат народната ни организация, привличат над Македония съперниците си от другите балкански държави и подготвят зла участ за нашия народ. Ние се борим срещу тех с всички сили. Наистина, има и честни хора, заблудени хора между тех, а те пък страдат от повишена националистическа температура. Такъв е, изглежда, и вашият директор. На вашия директор ще требва да му се разхлади малко главата. И ако не поумнее… Инспектор ли е казахте?

— Да. Възложено му е от Екзархията да инспектира училищата по селата.

Гоце се замисли. После се обърна към Борис Глаушев:

— С него пък, Борисе, аз ще се позанимая.

На другия ден, малко преди обед, в двора на шивача Крайчев влезе един млад момък с късичка кожена престилка — изглежда, беше калфа в някой обущарски дюкян. На ръката си бе преметнал един тъмен мъжки костюм — носеше го за някаква поправка при шивача. Малко по-късно той излезе от ниската къща на Крайчев с празни ръце и се запъти към чаршията. А скоро след пладне в двора на тетка си Неда влезе Борис Глаушев. Посрещна го пак Дона. Той мина през тясното ходниче и в стаичката го посрещна сам Делчев, но сега апостолът беше облечен в доста приличен тъмен костюм, с чупната яка и широка връзка, с тесни, доста късички панталони, според тогавашната мода. Гоце стоеше срещу младия момък и присмехулна усмивка играеше на издутите му устни.

— Бива ли ме?

— Много добре. Да, един обикновен даскал…

— Чакай, ти още не си видел всичко. — Гоце сложи на главата си един по-приличен фес, посегна в ъгъла и взе оттам един голям чадър с крива дървена ръчка. Подпря се на него, позасука мустак. — Ето. Един скромен даскал, но който уважава себе си…

Борис се смееше от сърце.

— Чудесно!

— Тръгваме ли?

— Да. Всичко е готово.

— Заповедай тогава…

Борис Глаушев излезе, а Делчев се обърна, бръкна в джеба на жилетката си, извади оттам една лира, сложи я на една малка ниска масичка до стената. В малкото ходниче той се сбогува с тетка Неда и Дона, влезе в стаята, дето работеше шивачът, подаде му ръка; там бяха и две от по-малките деца на тетка Неда, погали ги по бледичките бузки.

Всички наизлязоха да го изпратят, дори и шивачът, който не се решаваше лесно да стане от мястото си край ниската шивашка маса.

Вече на улицата, като почукваше с грамадния си чадър по неравния калдъръм, Делчев каза на своя млад другар:

— Сиромашията ги е смазала… Беден народ сме ние. — И апостолът добави със сподавена въздишка: — Борисе, в свободна Македония не бива да има сиромашия.

Те вървяха по крайни, затулени улички и излязоха на края на града, тъкмо на пътя за селата по Железник. Тук имаше хан с механа и двамата даскали влязоха вътре. Механата беше празна. Показа се от една странична врата ханджията.

— Готово ли е кончето, стрико Петре? — попита Глаушев.

— Готово е, Глаушевче. — И ханджията се обърна към Делчев: — Ти ли ще пътуваш, ваша милост?

— Аз, стрико Петре — отговори Делчев. — Да беше ни дал по едно винце, а?

Не след дълго по улицата откъм града се зададе на ниско червеникаво конче с голям корем директорът Милан Трайков. Върху самара на коня бе преметнато пъстро веленце63, сложена бе също възглавничка и директорът седеше на коня си доста сигурно. Той беше дребен човек с големи, рошави, вече прошарени мустаки, лицето му беше навъсено под ниско нахлупен ален фес. Зад него на самара бяха преметнати кожени дисаги и беше вързана там горна дреха. На десетина стъпки след него яздеше също на кон едно заптие с пушка.

Директорът спря коня си точно пред хана; спря коня си и заптието зад него. Излязоха вън Делчев, с чадъра си, и Глаушев. Директорът втренчи поглед някак стреснат в Делчева, после се раздвижи, понечи да слезе от коня. Делчев бързо се приближи, подаде му ръка.

— Но защо слизате, господин Трайков? Добър ден! Веднага тръгваме… Ето и моят кон е готов.

Директорът пое ръката му, промърмори нещо смутен. Делчев дочу дори името си, но Трайков бързо се съвзе и влезе в ролята си.

— Да, господин Георгиев, тръгваме, време е, далеко е Дебрище. — Ето — извърна се той към заптието. — Меемед ага ще ни пази…

Делчев кимна към турчина и махна с ръка към феса си за поздрав:

— Добър път, Меемед ага… Тръгваме, а?

— Евалла, даскал… Тръгваме.

Ханджията бе извел коня на Делчев, също с веленце и възглавничка, с дисаги на самара. Делчев сложи нога на стремето и възседна пъргаво коня, сложи чадъра на колената си. После протегна ръка на Бориса и каза високо:

— Благодаря за гостоприемството, господин Глаушев! Ще ви чакам да ми дойдете на гости некога в моето село.

Какъв чуден човек беше апостолът! Борис Глаушев го гледаше с жадни, широко разтворени очи, да запомни завинаги неговия образ. Делчев го побутна с коляно: съвземи се! И викна на ханджията, подръпвайки юздата на коня си:

— Седи си со здраве, стрико Петре!… Хайде, конче, дий…

Тримата пътници се отправиха към Железник.

Тая сутрин младият учител Борис Глаушев бе влязъл много рано в учителската стая на училището. И все пак директорът Трайков беше вече там, на масата си. Глаушев започна направо, пък и нямаше време за губене — всеки миг можеше да влезе и друг някой от учителите:

— Господин Трайков, възложено ми е да ви съобщя, че Вътрешната революционна организация иска от вас еДНа услуга и разчита на вашия патриотизъм. — Директорът бавно се изправи с писалка в ръка. Глаушев продължи: — Един важен човек на Организацията днес требва да замине за Железник и вие требва да го улесните. Ще заминете по инспекторска обиколка и ще ви придружава новоназначеният учител Георгиев от Тетово. Ще уговорим, разбира се, всичко, което е нужно, до най-малката подробност, за да не се предизвика никакво подозрение.

Сега директорът кресна сърдито, но със сподавен глас:

— Кой е тоя Георгиев от Тетово?

— Гоце Делчев.

Още същата сутрин директорът Трайков влезе при каймакамина в конака. Посрещна го турският големец любезно — директорът се ползуваше с уважението му, Трайков направи дълбоко темане:

— Заповядано ми е, каймакам ефенди, да обиколя училищата в няколко села по Железник. Моля да ми разрешите това пътуване Нема да се бавя повече от два или три дни.

— Добре, Трайко ефенди. Вървете по работата си. Аз имам емниет64 във вас. Кога ще тръгнете?

— Днес. Веднага следобед, ако позволите.

— Ще ви дам и сега едно заптие, Трайко ефенди, Да ви придружава. По-добре е за вас. Всякакви хора има по пътищата.

— О, елбете, каймакам ефенди! — не знаеше как да благодари за добрината на каймакамина директорът. — То се знае, че ще ми бъде много по-добре, като има такъв, царски човек с мене.

Той не можеше да избегне нежеланата компания на заптието. Каймакаминът при всяко негово пътуване из околията изпращаше по едно заптие — да го пази от лоши люде и да го следи.

Тримата конници бяха навлезли вече далеко в по-лето. Планините на Железник се изправяха все по-високо пред тях и разкриваха своите долища и стръмнини.

Октомврийското слънце беше все още доста високо на югозапад. Тихи, слънчеви бяха тия последни може би дни на сиромашкото лято.

Трайков и Делчев яздеха един до друг. Меемед аг бе изостанал далечко и се клатушкаше отегчен върху твърдото седло на своята кранта. Той дочуваше едва едва, гласовете на двамата гяури и се мръщеше презрително, цъкаше с език: как не им омръзва да приказват!

— … Да работиш за присъединяването на Македония към княжество България — говореше апостолът, — това значи да си враг и на България, и на Македония. Против такова присъединяване ще се дигнат всички други балкански държави. Ами Австро-Унгария, която ламти за Солун, ами… Но не е само това. Никой от нас да не забравя, че Македония принадлежи на всички македонци.

— Но аз съм българин, господин Делчев! И вие също.

— Да, българи сме, но днес в София ще ви кажат, при много случаи, и то уж разпалени националисти и от управниците: ние не можем да жертвуваме интересите на княжество България заради Македония. Има, значи, отделни интереси, интересите, значи, не са вече общи.

Трайков изеднаж нервно кимна с глава наназад, види се, във връзка с друга някаква мисъл в техния разговор:

— А тоя след нас, с него какво ще правите? Апостолът отговори:

— Ние призоваваме на борба за свободата на Македония всички македонци, каквито и да са те по вера и народност. Ако един ден аз дигна оръжие срещу тоя Меемед ага, то ще бъде, защото е турско заптие, а не защото е турчин…

Делчев разхлаждаше горещата глава на един върховист. И когато след два дни директорът Милан Трайков се върна в Преспа, той каза на Борис Глаушев:

— В сърцето ми влезе той… Делчев. И умът ми се проясни.

В Железник Гоце Делчев се присъедини към четата на Марко Чендов и с нея обиколи много от железнишките села. От Преспа и Железник той замина за Битоля, където престоя двадесет дни в непрестанна работа с ръководителите на Втория революционен окръг. Тук Делчев се срещаше с толкова много люде от целия окръг, че дори и полицията забеляза необикновеното оживение сред съмнителните граждани на големия град, но не можа да попадне на никакви дири. Всеки от народните работници искаше да види апостола и срещите ставаха по къщите на верни люде, по стаите на българските училища, в двора на църквата „Света Богородица“, та дори и по улиците уж на минаване и разминаване. През тия дни в Битоля апостолът се преобрази много пъти — като гражданин и селянин едва ли не от всички съсловия и категории. Постоянен, непроменен оставаше Гоце само в своята неуморимост — сред толкова люде, в непрекъснати денонощни срещи и разговори: да разяснява, да убеждава, да въодушевява, да насърчава или възпира, и винаги бодър, самият той въодушевен, кротък или гневен, или готов да се пошегува, да се посмее от сърце…

Беше петък — молитвен ден на мюсюлманите. На тоя ден те се трупат по джамиите и мислите им са обърнати към аллаха и неговия пророк. Доста рано преди обед по широката улица край Драгоар се показаха двама добре облечени мъже, на вид тежки търговци. Те пристъпваха бавно край високия зидан бряг на реката и разговаряха дълбокомислено по важни търговски работи. Единият от тях — тънък и висок, с дребно лице и не много голям, но закривен нос като клюн, заваляше говора си по влашки; той беше влах и познат битолски търговец. Другият беше по-нисък, широк и във всичко беше по-бавен, по-тежък, дори и с доста закръглената си гушка. На няколко стъпки след тях вървеше млад калфа с кошница в ръка. Те тримата минаха край пашовите конаци и се отправиха накъм градския затвор.

Още отдалеко се виждаше през високата желязна Решетка, че затворниците бяха вече пуснати за всекидневната разходка по двора на стария мрачен затвор.

Двамата търговци се спряха до обтегнатото въже, на три-четири аршина от решетката; зад тях се спря и калфата, сложи тежката кошница на земята. По дължината на въжето бяха се струпали и други люде — мъже, жени, деца, и разговаряха със затворници, които стояха зад решетката насреща, подаваха лица, ръце между дебелите железни прътове. Чуваха се тихи разговори, час по час някой ще повиши глас, ще се чуе и плач, пък и смях; иззад решетката долиташе насам глуха врява — дворът на затвора беше пълен с други затворници, които ходеха нагоре-надолу. По празното място между въжето и решетката се движеха двама заптии с пушки и един чаушин, който припкаше пъргаво ту към затворниците отвъд решетката, ту към гостите им, предаваше ту на едните, ту на другите вързопи, съдове, торби, кошници и непрекъснато мърмореше нещо, предупреждаваше, дори се караше и в същото време ловко прибираше бакшиши — пари, разни неща за ядене и други някакви вещи. Щом съгледа двамата търговци до въжето, чаушът се приближи, огледа ги с бърз поглед:

— Кого търсите, чорбаджилар?

Влахът посегна към кошницата, която носеше калфата, извади оттам един пакет и го подаде на чаушина.

— Това за тебе, чауш — каза той тихо на турски и отново посегна към кошницата, подаде и нея: — А това на Даме ефенди, даскала… Дошъл е тук чорбаджията, негов роднина, да го види за малко…

— Да, чауш… — обади се и другият търговец и мушна в ръката на турчина две бели меджидии.

Промърмори нещо чаушът, но се разбърза още повече и скоро между прътовете на решетката се показа бледото лице на Даме Груев. Още по-бледо изглеждаше това лице поради тъмните, доста дълги коси над високо гладко чело и дългата едва раздвоена брада. Очите на Груев сияеха отдалеко, радостна усмивка потрепна по устните му, изпод гъстите мустаки. Зад Груева се мярнаха и други двама затворници и току се чу оттам несдържано подвикване на изненада, пък и на уплаха. Видя се отдалеко как премина сянка по лицето на Груев, той се извърна и даде на единия от затворниците кошницата, която бе му подал чаушинът, чу се и звънкият му глас:

— Върви, Тодоре, занеси това в кауша… Меко сърце имаш ти, нетърпеливо.

Груев отново се обърна към гостите си, улови се с две ръце за прътовете на решетката и тия две ръце бяха също бледи, като лицето му. Влахът и калфата веднага се отстраниха, смесиха се с другите посетители на затворниците, отдалечил се бе и чаушинът. Роднината на Груев стоеше сам до въжето срещу него. Те двамата се гледаха мълчаливо един дълъг миг, после Груев промълви едва чуто:

— Гоце… братко…

А големите кафяви очи на Гоце Делчев се напълниха със сълзи.

Това продължи само още един миг. Те и двамата бързо надвиха вълнението си от тая среща през затворническата решетка и започнаха дълъг разговор. Говориха по работа със строги лица, говориха и с погледи, с движения на ръцете и с всякакви знаци — да не се изпусне напразно ни една минута от това скъпо време. Когато се приближаваше чаушинът или друг от заптиите или някой от посетителите надаваше ухо — те обръщаха разговора си за най-невинни неща, за които могат да си говорят двама роднини, а после пак започваха за комитети, за чети, за оръжие, и за мъчителната разпра с върховистите, за мъки и радости в народната работа…

Една неделя по-късно Гоце Делчев устрои и втора среща с най-първия си другар, който бе хвърлен в затвора преди повече от година. Втория път Делчев се яви пред затворническата решетка преоблечен като беден селски даскал.

От Битоля Гоце Делчев премина в Леринско, придружен от своя четник Иван. Тук го посрещна с четата си някогашният подофицер Георги Иванов, а сега лерински войвода с ново име Марко. Те обикалят заедно леринския район и после се отправят към Костурско.

На границата на Костурско към тях се присъединяват с четите на Васил Чекаларов, Пандо Кляшев, Лазар поп Трайков, Лазар Москов, Кузо Стефов… Апостолът е също във войводско облекло — бял фес с черен, завит наоколо шал, сива шаячна куртка, сиви шаячни панталони, опнати до колената орехови навуща добре стегнати, подковани опинци, облечена само в левия ръкав тъмносива гуна, полунаметната и с увиснала пола, с кама, револвер и патронташ на кръста, с метната зад рамо манлихера. Той стои, докато дружината му се построи в дълга походна колона. Тъмна нощ е, към изток светлее отблясък на закъснялата месечина която наближава да изгрее иззад планинските върхове Тихо се предава от човек на човек, далеко назад:

— Готово… — После по-наблизу: — Готово… — И още по-наблизу: — Готово!

Делчев махва с дясната си ръка и тръгва пръв. На един разтег след него пристъпя Марко Лерински.

VI

Близу два месеца след нападението върху господаря на Сърпец преспанският каймакамин получи от битолския валия следното поверително писмо: „…И тъй, явно е, че във вашата околия е излязла нова разбойническа чета. Видял я с очите си нашият почтен мюсюлманин Рашид бей от град Битоля, който е ранен с куршум в рамото от същата чета близу до неговото село Сърпец в околията на град Преспа. Вие трябваше да знаете за нея, преди аз да ви съобщя. Досега разбойниците върлуваха повече из балкана, но сега са тръгнали вече и по полето и дръзко нападат мирните наши люде по пътищата. Това не може да се търпи и ви заповядвам да вземете всички необходими мерки за унищожението на въпросната разбойническа чета и на всякакви подобни чети, които се движат из вашата околия. Изпращам ви в помощ жандармерийския юзбаши Юмер Али ефенди, който е опитен човек в подобни работи. Писано е писмо на миралая65 на преспанския гарнизон да остави на ваше разположение колкото е нужно аскер, а при нужда свикайте и башибозука. Ако ви е нужна и друга помощ, съобщете във вилаетското управление, за да се направи необходимото… За всичко ще държа вас отговорен…“

От близу една година Преспа имаше нов каймакамин. Той бе дочул преди това още за появилата се комитска чета в полския район на неговата околия; из полските села имаше много турци — собствениците на чИфлиците и разните техни кехаи и поляци, които бяха подушили четата. Веднага узна той и за нараняването на кехаята в Койнево. Но се спотайваше новият преспански каймакамин, за да не си разваля рахатлъка и още повече от страх да не го обвинят за безредието в околията му. Той ненавиждаше всяко усилие и всичко, което можеше да наруши блажения покой на душата му, постигнат чрез едно фаталистично примирение и безразличие и към добрите, и към лошите страни на живота. Той изпитваше сякаш болка, когато искаха нещо от него, да направи нещо, и първият му отговор биваше винаги отрицателен.

— Е-ее… остави сега! — набръчкваше той цялото си лице от досада. — После ще видим… утре…

Запазил бе той още жив усет и вкус само към тлъстото овнешко месо, към реването с мляко и към рушвета. Сутрин той се въвираше най-напред в готварницата и даваше подробни упътвания на готвачката си — една стара преспанка, дори посягаше да й помага от нетърпение, едвам задържайки с шумно съскане бликналата в устата му слюнка. Рушвет той вземаше не само от презрените гяури, но и от някои османлии, като си затваряше очите пред техните золуми над раята. Пращаше да повикат провинилия се ага и свиваше лице страдалчески:

— Е-ее… какво да ти правя сега? Ти пак си набил вчера на пазара двама гяури. Е-ее… аман! Сега трябва да те затворя.

Агата слагаше на миндера пред каймакамина две лири:

— Ето джезата66, каймакам ефенди, и те моля да не ме правиш за резил, да ме затваряш заради двама гяури.

Каймакаминът посрещаше в кабинета си, седнал на широкия миндер по стар турски обичай. Имаше в кабинета му и маса със зелено сукно, няколко стола, но те бяха бутнати в един ъгъл като непотребни вещи. ГЯУрски хитрини и потреби бяха масата и столовете, а какво удобство е човек да се разположи на един мек широк миндер!

Той се уплаши от строгото писмо на валията:

— Е-ее… аман! Иди да гониш сега комитите…

Но посрещна с несвойствено за него оживение изпратения му жандармерийски юзбашия, дори накара да преместят масата и столовете в средата на кабинета. Мнозина от младите офицери бяха придобили скверни гяурски вкусове, а каймакаминът искаше да се хареса на юзбашията. Той беше сигурен, че юзбашията е шпионин на валията, и, от друга страна, вече кроеше как да остави върху него цялата работа около преследването на комитите. Но и юзбашията Юмер Али ефенди сам поиска да вземе всичко в ръцете си. За да запази авторитета си, каймакаминът му каза:

— Валията ми пише да ти дам изин67 да вършиш каквото е нужно, за да сандардисаме комитите в моята околия. Аз ти давам изин, но без мое съгласие и одобрение нищо няма да вършиш.

— Елбете, каймакам ефенди — отговори съвсем убедително юзбашията.

С това Юмер Али ефенди отдаде нужната чест и почит към първия представител на падишаха в Преспа и като виждаше какъв бездеен човек е каймакаминът, почувствува се с развързани ръце. Доволни бяха и двамата. Юзбашията беше млад човек, свършил бе полицейско-жандармерийска школа в Цариград, от няколко години учеше усърдно френски език и мечтаеше да стане прочут валия, но в една Турция, която да бъде уредена по европейски образец. Той не знаеше точно какъв е тоя образец, но винаги се бе удивявал в Цариград на живота на тамошните чужденци, особено на чуждите консули, които дори и сам султанът посрещал в сараите си на нозе. Юзбашията пушеше папироси, подстригваше мустаките си, бръснеше се всеки ден и се пудреше по примера на французкия консул в Цариград, когото бе виждал много пъти по улиците на Пера. Имаше турци, които мразеха Европа, както те я виждаха, и се бояха от нея поради ролята, която бе играла тя, или отделни европейски държави, в новата история на Турция; имаше турци, начело със султан Абдул Хамид, които ловко използуваха съперничеството между европейските държави, и то в домогванията им спрямо Турция, но те бяха малцина; имаше турци, които се възхищаваха от една въображаема Европа — малцина от тях бяха виждали и познаваха истинската, — които смятаха Европа за въплъщение на мощ, богатство и хитрост. Между такива турци бе попаднал в Цариград и Юмер Али. Но всички турци бяха от управляващата и от заможната класа, те заничаха накъм Европа, но и не поглеждаха своя народ, който тънеше в сиромашия и невежество, отравян от религиозен фанатизъм. Малко бяха турците, които познаваха напредничава и борческа Европа, които познаваха културата й, чиито умове бяха озарени от чистия блясък на напредничавите идеи.

Юзбашията Юмер Али ефенди смяташе хитростта за най-ценно качество на човешкия ум, което довежда човека и до богатство, и до големство, и до всички блага. Още първия ден след пристигането си в Преспа той се представи на миралая на местния гарнизон и му се препоръча като пълномощник на валията. Миралаят също бе получил писмо от валията за помощта, която трябваше да оказва при преследването на комитите, и обеща да съдействува при нужда с целия преспански гарнизон. Юмер Али ефенди ставаше все по-смел, той се чувствуваше вече наистина за особен пратеник и пълномощник на битолския валия. Следван от началника на местната жандармерия, който беше също юзбашия, но се уплаши от битолския пратеник, Юмер Али прегледа помещенията на жандармите и накара да се варосат, прегледа и конюшните на конните жандарми и накара да се изхвърли натрупаният там тор. Влезе да прегледа той и затвора — стара, ниска сграда с дебели каменни стени, пропити с влага. По всички градски учреждения започна да се шушука, че е дошъл в Преспа важен големец, и заптиетата не смееха вече да излизат в двора и да се пощят на слънце, както правеха винаги преди пристигането на Юмер Али ефенди. Те варосаха набързо помещенията си, изкараха от конюшните и няколко коли тор.

Сега юзбаши Юмер Али ефенди пристъпи към своята истинска задача. В стаята, която бе определена за него в конака на каймакамина, той повика прекия шеф на местната полиция — башполиц Етхем ефенди, преДишния чгуш Етхем. Юзбашията го помоли да седне, почерпи го с папироса. Башполиц Етхем ефенди беше около четиридесет и пет годишен, едър мъж, с необикновено изпъкнало широко чело, с дебели тъмни вежди и дълбоко под тях бяха скрити малките му очички, които изглеждаха съвсем черни, а мустаките му, буйни и рошави, покриваха цялата му уста. Какъвто беше едър, овехтялата му униформа беше тясна за него и той ходеше винаги с разкопчана яка, а ръкавите под мишките му бяха винаги разпрани; смешно малка за него изглеждаше и сабята му в лъскава, но доста очукана тенекиена ножница, а изпод късата му куртка стърчеше цевта на огромен револвер. Той повъртя от скромност и предпазливост пред юзбашията папиросата между дебелите си пръсти и най-сетне я запали. Етхем ефенди не беше глупав човек, дори беше хитър, но плах и смяташе за свое най-голямо нещастие това, че бе останал почти неук. Той често казваше и пред двете си жени, и пред приятелите си в кафенето:

— Знам аз кое какво е. Ама ха де! Да бях учил аз! китаб68, и каймакамин можех да стана.

Най-вече го бе наплашила сиромашията. Той бе ходил от град на град петнайсет години като заптие и чаушин и едва от няколко години, след убийството на Райко Кутрев, бе назначен за башполиц в Преспа. Заплатата си получаваше с по два, три и повече месеци закъснение, имаше две жени и девет деца, а по-яллиите69 рушвети прибираше каймакаминът. Етхем ефенди притискаше селяните, но те бяха дребна риба; ще му донесат кокошка или масло, или няколко яйца — въшките у тях са повече от парите. От сиромашия той живееше в постоянен страх — боеше се от големците, от агите и чорбаджиите, да не загуби благоволението им, боеше се да не загуби службата си, боеше се да не до-кундиса някого и да загуби някой бакшиш, боеше се дори и от селяните — мръсна нищо и никаква рая, да не би да се научат да носят кокошките и маслото си на каймакамина. Той срещна един ден Лазар Глаушев в чаршията и направо му каза с изтънял глас:

— Чорбаджи, знам те, харен човек си… Дай ми две бели меджидии, че от две надели ям само сурови пиперки, червата ми позеленяха.

Колко ли имаше и Лазар Глаушев, но му даде две бели меджидии, а в малките скрити очички на турчина светнаха сълзи — в къщи го чакаха девет гладни деца.

Сега Етхем ефенди седеше нащрек срещу битолския юзбашия; малките му очички се скриха още по-дълбоко, но оттам, от дупките си, следяха зорко всяко движение на юзбашията.

— Отдавна ли сте на служба тук, Етхем ефенди? — попита юзбашията.

— Ами… доста отдавна — отговори предпазливо башполицът, но веднага пак се опита да върне приказката си: — Санким…

— Познавате всички преспанци, нали… Искам да кажа тия, гяурите.

— Познавам ги, ефенди. И османлиите, и гяурите.

— Етхем ефенди — ьзпочна като че ли едва сега да пита Юмер Али, — кои от гяурите в тоя град правят комитаджилък, ровят против дьовлета ни?

— Аха! — сопна се башполицът, но гледаше спокойно как гори папиросата в ръката му; той потърси подходящ отговор, премисли го два пъти и каза: — Даскалите, юзбаши ефенди.

— Даскалите… За даскалите и аз знам. Всички ли даскали?

— Кажи-речи, всички. Санким…

— Не, не. Ти ми кажи точно кои. По име. Ето аз ще запиша.

Етхем ефенди трябваше да пази преди всичко службата си, хляба си, а юзбашията беше изпратен направо от валията. Внимание, Етхем! Той няма да жали гяурите повече от себе си, но пак няма да каже всичко на юзбашията. Етхем може случайно да забрави нещо, а юзбашията беше ябанджия човек — откъде ще знае какво му е казал и какво е премълчал. Понякога Етхем имаше по-голям хаир от гяурите, отколкото от падишаха, който забравяше да му даде платата.

— Юзбаши ефенди — понапери се башполицът, — аз служа честно и вярно на нашия милостив баща султана…

— Елбете, Етхем ефенди — учуди се Юмер Али на излишните му думи. — Лаф да не става.

— Пишете, юзбаши ефенди.

Башполицът продиктува едно след друго осемнайсет имена — имената на шестима учители, двама свещеници, двама търговци и осем души занаятчии. Сетне той духна важно и шумно въздух през провисналите си мустаки и рече: — Това са башкомитите в Преспа.

Той премълча много други имена — та кой ли гяур не е комита? Но тия осемнайсет имена не можеше да премълчи.

— Какво вършат тия люде — попита юзбашията, — какво знаеш за тях?

— Знам ги аз… аа, знам ги! Всички ходят облечени във френски дрехи. Ходят нагоре-надолу, срещат се, събират се, приказват, четат газети.

— Това ли е всичко?

— Ами… това. То се вижда, юзбаши ефенди. От моето око няма да избегне. И разни селяни все около тях се навъртат.

Юмер Али се замисли. Башполицът беше по своему прав. Той не можеше да знае какво вършат комитите в Преспа, щом не са направени никакви разкрития. Но можеше тъй, с носа си да подуши човек и което не може да види с очите си. Нему впрочем му беше нужно само да подхване нишката. Той каза:

— Веднага ще арестуваме тия осемнайсет души.

— Добре, юзбаши ефенди. Добре, но…

— Какво има?

— За тия в чаршията — лесно; от дюкян на дюкян, един по един. И за поповете лесно. С даскалите ще бъде по-трудно.

— Ще се съпротивяват ли?

— С тях всичко е възможно, юзбаши ефенди. Юмер Али запали папироса и стана. Той дълго се разхожда из стаята, а башполицът чакаше търпеливо и разглеждаше ръцете си. По едно време се замисли и Етхем ефенди, унесе се и по лицето му се появи нещо като усмивка; щом приберат тия осемнайсет души в хапуса, ще излезе той в чаршията и ще каже тук и там, дето трябва, кои имена е премълчал… Ще има бакшиш. Стигат му на юзбашията тия осемнайсет души. Е, ще видим и той какво ще направи…

— Най-напред даскалите — рече отеднаж юзбашията и Етхем ефенди трепна от гласа му. — Аз ще ти кажа как. Ще ги уловим всички наеднаж. А другите ще ги съберем в чаршията. Докато се усетят — всички вътре.

— Кога ще заповядате?… — изправи се с целия си ръст башполицът.

— Утре. Ще ти пратя навреме хабер, Етхем ефенди.

Разчу се из Преспа още на времето за раняването на кехаята в Койнево. Чу се и за несполучливия опит на Стефо Церски да залови Рашид бея. Околийският революционен комитет, или Началството, както го наричаха в Преспа, изпрати с нарочен куриер строго писмо до войводата на полската чета — мъмреше го за неуспеха му и го обвиняваше в своеволие. После пристигна в Преспа юзбаши Юмер Али. Понесе се из града мълва, че е важен човек и че е изпратен с особена задача. Очакваше се властта да предприеме нещо, но по селата, дето бяха станали тия произшествия. Околийският комитет изпрати втори куриер до Стефо Церски с нареждане да се изтегли временно с четата си към Железник. Нареди се и на по-дейните люде на народната организация в града да бъдат по-предпазливи. И тъкмо когато никой не го очакваше, в града влезе нощем, преоблечен като селянин, войводата Стефо Церски. Той се настани у свои роднини, в една малка къщурка на края на града. Още рано на другата сутрин той изпрати домакинята — своя братовчедка, — да занесе на учителя Никола Нешев следната бележка: „Не приемам да ми се сърдите, като не съм толкова виновен. Искам да се разберем. Чакам тука да дойде некой от вас, Който ви донесе това писмо, ще ви каже къде съм.“

Никола Нешев веднага съобщи на другарите си от комитета за неочакваното пристигане на войводата и за сърдитата бележка. Сега людете от ръководството на революционното дело в околията изпаднаха в тревога. Щом се стъмни, трима от тях — Никола Нешев, Наум Катранов и Борис Глаушев — влязоха предпазливо в квартирата на нечакания и опасен гост. Войводата ги чакаше нетърпелив и гневен, Той се нахвърли веднага върху тях, още от вратата:

— Да бех успел да спипам Рашид бея, вие първи щехте да ме хвалите, да ме дигнете до небесата. Сега, разбира се, като не сполучих… Какъв съм аз — да не съм ви измекярин! Лошо ли съм мислил? Да бех спипал бея, до пет хиляди лири можехме да вземем за него.

Той и сега имаше мъжествен изглед, макар в проста селска руба, с големите си тъмни очи със сключени черни вежди, с доста покарала черна брада. Гласът му кънтеше под ниския таван на малката стая и вероятно се чуваше далеко наоколо. Срещу него се изправи зачервен Никола Нешев и цял трепереше от нервите си. Дръпна сърдито феса от главата си и го захвърли на едно миндерче в ъгъла, извъртя назад дългите си ръце, като да се готвеше за борба. Челото му лъщеше от бледата светлина на газената ламба в стаята, той гледаше упорито войводата и от очите му, също тъмни, дори черни, изскачаха сякаш искри. Стиснал презрително въздебелите си устни, той мълча някое време и сетне започна, както винаги, изтихо, с явно желание да бъде благоразумен, колкото войводата беше нетърпелив и непредпазлив:

— Ние не сме дошли да ни се караш, Стефо Церски… Не знам кой кому требва да се кара. Къде ти е четата, войводо? Мислиш ли какво правиш? — И отеднаж повиши глас: — Сега ти ще мълчиш и ще слушаш.

Хвърли се между тях Борис Глаушев. Тънък и рус, той беше съвсем различен от тях двамата и като че ли изеднаж ги раздалечи един от друг. Погледна със светлия си поглед единия, после другия и попита със скръбно недоумение:

— Какво правите вие? Ами ще ви чуят чак от улицата! Седнете. Да седнем всички.

Седнаха и четиримата, а войводата и Нешев пак един срещу друг, задъхани и не щат да се погледнат. Борис продължи:

— Разкажи, Церски, да видиме как е станала тая работа с бея. Да чуем от тебе най-добре.

— Аз сбърках — отвърна бързо войводата, — сбърках, че оставих оня, Щърка, да посрещне колата на бея на мостчето. Прост човек, наплашен…

Той млъкна изеднаж, а Глаушев сложи ръка на коляното Му. — Радвам се, че започваш с грешките си. Сега ще се разберем по-добре.

Церски го погледна някак поучуден, блясъкът в очите му поомекна, но като погледна след това Нешева и видя намръщеното му лице, стиснатите презрително устни, той пак се наежи и размаха ръка:

— Но аз всичко друго харно бех премислил! Проучих всичко за бея и застанах да го причакам на най-сгодно место. Немаше да гръмне ни пушка. Щех да ги задържа двамата с пазача му в дола там до вечерта и после — хайде към Железник. Щех навреме да ви съобщя и вие после да наредите работата. До пет хиляди можеха да се вземат.

— Какво си мислил ти — изви глас Нешев, — какво си кроил, не е важно сега. Бея не можа да заловиш, а откри четата без нужда. И сега си я оставил сама некъде и си дошъл да ни съдиш. Как смееш ти всичко това без съгласието, без одобрението на комитета?

— За четата аз отговарям…

— Излизаш в града в най-лошо време — продължи Нешев. — Турците са се размърдали и готвят нещо, от Битоля е дошъл важен човек. Пак поради твоите глупости е тая работа.

— Глупости, а! — викна Церски. — Защо глупости бре! Това е само… аз случайно изтървах…

Войводата млъкна, но вече не погледна Нешева; ослушваше се в свои някакви скрити мисли. Даскалите умеят да говорят, но правото беше на негова страна — така си мислеше Церски. Нека си говорят те — той няма да спори повече с тях. Но ако му попадне още еднаж Рашид бей — вече няма да го изпусне. Нека му трият сол на главата сега даскалите, прост човек е той, Стефо, няма да ги наддума. Борис Глаушев виждаше огорчението по лицето му и се опитваше да надникне в скритите му мисли. Войводата не биваше да се връща при другарите си в четата огорчен и със скрити мисли.

— Ти може би си дошъл и по друга работа, войводо? — попита Борис.

— Не — отговори късо Церски. Но после, като че ли нарочно да подчертае своето покорство, той каза: — Убиецът на кехаята от Койнево е с мене. Той е оня същият, който изпусна бея — посмути се пак войводата и попита бързо: — Какво да правя с него? Не можем да го изоставим. Да го задържим ли в четата, или да го изпратим по канала в България…

— Защо ти е в четата такъв глупак? — изръмжа Нешев. — Твоята чета, из полето, требва да бъде малка.

— Ти знаеш по-добре, войводо — намеси се бързо Борис. — Ти знаеш по-добре, щом се касае до четата ти.

Церски го погледна и каза:

— Нема пушка. Дадохме му само един револвер.

— Немаме ние пушки — тръсна глава Никола Нешев.

— Аз ще му намеря пушка — тръсна на свой ред Г глава войводата. — Тука, в града, ще му намеря. И да знайте: това момче ще стане добър четник.

Обади се с тихия си глас Наум Катранов:

— Ами ти, Стефо, кога мислиш да се върнеш в четата… Влезъл си как да е, но…

— Утре съм тука. Заради пушката. А може и в други ден да остана. Без пушка нема да се върна.

Никола Нешев стана, взе феса си, тупна го нервно един-два пъти с ръка и го сложи на главата си. Виждаше се — ще претърпи той, за да не почне разпрата с войводата наново. И все пак не се сдържа.

— Ами къде ти е четата… — попита той с леден глас.

— Наблизу. В Криводол.

— Хе! Добре, че не си я довел и нея в града — стисна зъби Нешев и се отправи бързо към вратата.

Тримата учители напуснаха пак заедно къщурката и като избягваха да се срещат с нощните девриета, прибраха се по домовете си.

На другата сутрин в учителската стая на местното мъжко училище влезе, без да почука и само като се изкашля многозначително пред вратата, башполицът Етхем ефенди. Милан Трайков, директорът на училището, беше сам в стаята. Той погледна смаян госта иззад мъничките си очила, които бяха паднали на самия връх на носа му, после пристъпи към вратата и изрече с подчертана, но сдържана тържественост: ……

— Буюрунуз70 башполиц ефенди!

Те седнаха и двамата край писалищната маса на директора и запушиха цигари. Трайков току дигаше на челото и сваляше на носа очилата си с позлатени някога рамки, а сега на няколко места лепени с потъмнял калай. Той беше видимо разтревожен, но се мъчеше да се владее. Ами ако са узнали турците за пътуването му с Делчев по Железник! Турчинът пак се изкашля.

— Баш даскал ефенди — започна той и продължи на завален местен говор, като си служеше и с турски думи, дето не му стигаха преспанските: — Дошъл е в нашата касаба един млад юзбашия, ама и каймакаминът му прави икрам71. Окумуш72 човек е юзбашията, голем мектеб73 учил в Стамбул. Много иска той да прави конушмак74 с даскалите. Сам е тука, съклет го хваща, демек75, хайде, казва, да ме заведеш при даскалите. Харно, рекох, ще те заведа, ти ще се разбереш с них, но чакай първо аз да отида. Затова съм дошъл, баш даскал ефенди.

Директорът не можа да задържи една облекчителна въздишка, но отвърна предпазливо:

— Но, Етхем ефенди, рано е още. Учителите още не са дошли.

— Ами ще дойдат, ще дойдат, баш даскал ефенди. И юзбашията ще дойде след един саат. Да го почакат даскалите. И слушай, баш даскал ефенди: мене, да речеш, ни ми требват. Хич не ми требват. Но да не кършат хатъра на юзбашията. Да го почакат. Да не го разлютим. Нему и каймакаминът икрам му прави, и миралаят. Ами! Такъв човек е юзбашията. Аз ето заради него съм дошъл. И ще си отида. Немам работа аз тука.

Етхем ефенди направи темане и си отиде.

Наближаваше време за работа и учителите скоро се събраха в широката учителска стая. Трайков им съобщи за ранното посещение на башполица.

— Не можех да му откажа, господа — повтаряше час по час той и местеше очилата си. Сетне като че ли се опитваше и себе си да успокои: — Нема нищо. Един каприз на тоя важен юзбашия. Моля ви, господа, бъдете учтиви към него.

Ще го видим що за птица е. Малко след това вратата широко се отвори, чак до стената, и в стаята влязоха юзбашията Юмер Али ефенди и след него башполицът, направиха мълчаливо учтиви теманета. Директорът го погледна учуден, че бяха дошли двамата, но башполицът каза:

— Срамежлив човек е Юмер Али ефенди. Аз му казвам, че немам работа с даскалите, а той: заведи ме при них, заведи ме…

Юмер Али ефенди не изглеждаше много срамежлив. Той изгледа всички в стаята и спря погледа си върху башполица, който леко му кимна, повече с очите си. Както бе уговорено между тях двамата, това значеше: всички са тук. Тогава юзбашията започна важно да криви устни и говореше на „цариградски“ турски език:

— Вярвам, че всички разбирате турски, ефендилер. Или може би френски? — додаде изеднаж той, но не дочака отговор и продължи: — Аз съм ябанджия тук и за мене ще бъде приятна вашата компания, ако нямате нищо против.

Директорът започна да се покланя, да шири ръце в изблик на най-гостоприемни чувства, помоли гостите да заповядат да седнат и сам сложи на почетно място сред стаята два от новите виенски столове. Юзбашията пак направи учтиво темане и седна. Башполицът застана почтително край него. Тогава Юмер Али ефенди на свой ред започна да кани и директора, и учителите:

— Моля, ефендилер, заповядайте, седнете… Насядаха всички, седна и Етхем ефенди най-сетне.

Един от учителите се приведе към ухото на Глаушев и тихо му пошушна:

— Що за комедия…

— Ами ще видим — отвърна тихо Глаушев. — всички я играем с нужното усърдие. — И както беше седнал в най-отдалечения край на стаята, той каза на френски, отправил към юзбашията хитро засмени очи: — За голямо съжаление, аз не говоря добре турски, но ще бъде истинско удоволствие за мене да поприказвам с вас, мосьо юзбаши, на френски.

Юзбашията втренчи в него поглед, по бузите му се появи червенина.

— Вуй, вуй, мосьо… — заекна той и продължи на турски: — Аз уча сега френски и… и още не мога да говоря добре.

Съседът на Бориса пак се приведе към ухото му: — Не предизвиквай върху себе си гнева на Зевса. Пред вратата отвън се чуха тежки стъпки, някой силно се изкашля. Седналият наблизу учител понечи да стане, но башполицът го спря с едно движение на ръката и самият той се отправи към вратата. Тихо беше в широката стая и очите на всички бяха насочени към вратата. Етхем ефенди я отвори. Всички видяха там един от конашките чауши и струпани зад него цяло едно отделение аскери с голи ножове на пушките си. Юзбашията стана и лицето му отеднаж придоби друг израз — маската на изтънчена учтивост изчезна и се показа там надменната физиономия на заповедник. Чу се тропот на столове, стана и директорът. Юзбашията извади от вътрешния джеб на куртката си лист хартия, бавно я разгъна и каза:

— Които чуят имената си, ще останат тук, а другите веднага да напуснат стаята. — И той прочете с турски акцент следните имена: — Никола Нешев, Тодор Миров, Наум Катранов, Тодор Перев, Христо Георгиев, Стоян Самарджиев.

В стаята никой не се помръдна; сега за всички беше ясно какво бе наумил юзбашията. Той повтори с твърд, отсечен глас:

— Всички други веднага да напуснат стаята. Директорът намести очилата си и пристъпи с бледо лице:

— Юзбаши ефенди, аз не разбирам какво искате от тия люде. Макар неволно, аз ви съдействувах и се чувствувам…

— Казах другите да излязат, директор ефенди — прекъсна го юзбашията. — Кажете им и вие; някои, изглежда, не разбират турски.

По лицето на директора се виждаше голямото му възмущение, но той мълчаливо се отправи към вратата. Последваха го сред тиха врява и останалите десетина Учители, които не си бяха чули имената. Докато те излизаха, Етхем ефенди, башполицът, не можа да устои, наДут от националистическа гордост, и изломоти на своя завален преспански говор:

— Е, даскали, даскали… Хитро турчин, а? С кола зайци лови!

Гласът му заклокочи в глух, гърлен смях. Борис Глаушев се поспря и понечи да му отговори нещо, но башполицът го побутна, изблъска го навън с доброжелателска грубост:

— Хайде и ти, хайде и ти… Излизай…

Предния ден, когато съставяха списъка с юзбашията, Етхем ефенди бе премълчал и неговото име; спомнил си бе той за двете бели меджидии, които бе му дал преди известно време Лазар Глаушев.

От шестимата задържани в стаята учители само четирима бяха наистина замесени в революционното дело: Нешев, Тодор Миров, Стоян Самарджиев и Катранов. Другите двама бяха смирени люде, но бяха повече уплашени, та Юмер Али ефенди реши, че това са най-опасните комити, които бе успял да залови. И той продължи играта си.

— Ефендилер — обърна се към задържаните отново с престорена любезност, — с вас искам да се запозная по-отблизу. Ще бъдете така добри да ме посетите в хюкюмата.

Той се отправи тържествуващ към вратата. Последва го и Етхем ефенди. В същия миг Нешев, скрит зад гърба на Стоян Самарджиев, драсна кибрит да запали цигара и в ръката му пламна един лист хартия, който бързо се превърна в пепел. В стаята бе влязъл чаушинът и неколцина от аскера. Чаушинът претърси задържаните и ги изведе вън. Войниците веднага ги обградиха от всички страни и ги подкараха. Училищният двор беше пълен с ученици, пред училището бе се насъбрал доста народ и повечето бяха жени.

— Какво ви правят учителите бре, турци… — викна една от тях и после всички започнаха да викат: — Да не са обрали некого! Кой ще ни учи децата бре! Пусти да останете, нема ли да ви се свърши силата ви!

Чаушинът отвори път с приклада на пушката си.

— Дръпнете се от пътя ми, че ей сега ще кажа на аскера да ви надупчи с касатурите! Назад! Вие срещу царския аскер ли бре!

На път към хюкюмата невеселото шествие трябваше да мине през чаршията. Наизлязоха люде от дюкяните и мълчаливо наблюдаваха задържаните и аскера с дълги лъскави ножове на пушките. Тичаха насам люде и от съседните улици. Насъбра се много народ, но тихо беше навред и се чуваха само стъпките на арестуваните и войниците, подрънкването на оръжието.

Чаушинът отведе шестимата учители направо в затвора. Скоро след това из чаршията се разшетаха няколко двойки заптиета и подкараха към затвора още дванайсетмина граждани. Всички от списъка, който бяха съставили юзбашията и башполицът, бяха задържани. Не закъсня да се покаже в чаршията и Етхем ефенди. Той влезе най-напред в новия дюкян на Лазар Глаушев. Посрещна го Глаушев, покани го да седне, но го остави той да говори. И Етхем ефенди започна отдалеко:

— Човек не знай, чорбаджи, какво може да му се случи. Аха… Дошъл един юзбашия от Битоля… папапа! Ще хвана всички комити в Преспа, казва. Кажи ги, башполиц, ти ги знайш. Аз ги знам, чорбаджи, мене Панту Кътърка сичко ми казва, а и сам виждам. Хвани ги ти, юзбаши ефенди. Но като каже юзбашията за некой харен човек — аз веднага: сакън, юзбаши ефенди! Той не е душманин на дьовлета. — Етхем ефенди се огледа и се приведе към стария човек. — И за твоя син каза юзбашията, чорбаджи. Ама аз: сакън! Послуша ме юзбашията. За твой хатър го запазих, чорбаджи. Харен човек си, инсафлия76 си, джомер77…

Лазар Глаушев намери сгода да му пусне в шепата две лири. Етхем ефенди влезе и в други дюкяни — навсякъде, където мислеше, че има застрашени или уплашени люде. И събираше бакшиша си.

Веднага щом напусна училището, Борис Глаушев се запъти към края на града. Той ходеше с ведро лице по тесните улички на града, макар сърцето му да тежеше от тревога. Той отвръщаше със светлата си усмивка на поздравите на минувачите — поздравяваха го всички, мъже, жени, деца, и не само защото бе син на един преспански първенец и беше такъв хубав, приветлив, но много повече, защото беше учител и народен човек, като баща си.

Той влезе пак у роднините си Крайчеви. Не беше весело в тая къща. Народили се бяха много деца на Крайчеви, а занаятът на Спирко Крайчев пропадаше, откакто започнаха да излизат готови европейски дрехи и моди. Той беше плах, затворен човек и не се опита да се понаучи да шие новите моди, а остави дюкяна в чаршията и се прибра да шие в къщи по някоя нова дреха, пак по стария начин, или да преправи, да поизкърпи някоя вече износена. Още повече се затвори той в себе си. Година след година, клюмна в непрекъонен труд с игла в ръка за залъка на пълна къща с дребни деца. Не беше весело в тоя дом, но Борис Глаушев идваше понякога у Крайчеви и тъкмо защото тия му роднини бяха най-бедни.

Изтича да го посрещне още в двора пак Дона, каквато си беше дребничка, тъничка и беше облечена в доста износена форма на битолската девическа гимназия Борис и каза:

— Ще те моля, Доне, да ми направиш още една ус луга. Тук, по-нагоре от вас, живеят Секуловци. Познаваш ли ги?

— Да, познавам ги. Нели сме в една махала…

— Можеш ли да отидеш у тех по една работа?

— Да, мога, защо не.

— Там, у тех, има един гост. Селянин. Ще кажеш; на Секулица, че искаш да го видиш и че аз те пращам. Кажи на тоя човек веднага да напусне града, щом се стъмни. Некой от Секуловците да го изведе. Само това ще му кажеш. И никому нито дума, Доне.

— Да, бате Борисе.

— Не бързай. Аз ще влеза у вас и ти тогава ще отидеш. Че може да ни наблюдава некой. Така ще го направиш, като че ли те наблюдава некой.

Той влезе в къщата на шивача, а девойката остана; някъде из двора. Върна се тя след доста време и Глаушев стана да си върви. Излезе да го изпрати пак тя, Дона.

— Казах му, бате Борисе.

— Добре, Доне. Ами ти чакаш ли да те назначат за учителка?

— Чакам.

— Готви се, Доне. Човекът, който обеща да ти помогне, нема да те излъже никога.

Дошъл бе един тревожен ден за Преспа. Раздвижиха се по тесните улички на чаршията смутени люде — или уплашени, или гневни — всеки според нрава си, влизаха в дюкяните, питаха, разпитваха, махаха ръце. Задържани бяха в затвора осемнадесет души и все познати люде, а някои предвиждаха и други да бъдат задържани. Но и в страха, и в гнева на преспанци имаше и друго едно чувство, общо може би за всички — силно и дълбоко, макар и неясно, караше сърцата да туптят по-бързо, беше като опиянение, та людете ставаха бъбриви, лекомислени, махаха ръце и не ги сдържаше на едно място. Единият съсед ще влезе в дюкяна на другия, после пък тоя, последният, ще побърза да му върне посещението и да повтори това, което вече са говорили.

— Затова дошъл тоя големец от Битоля. Сички евалла му правят — и каймакаминът, и миралаят, а башполицът като хрът кливка подир него. Бесилки ще дигат. И нашите, тукашните агалари, са се наежили.

— Ще дигат бесилки… Народът сега не е прост. Аз се чудя защо се дадоха така лесно нашите люде, даскалите, и… ето Нешев, какъв сербез човек е и лют.

— Какво искаш ти? Оружие да изтегли? Нешев знай по-добре какво да прави. Не му е дошло времето.

— То е дошло, ами… Не ще да трай народът повеке. Такива разговори се водеха из чаршията. Възбудата сред мъжете преливаше и по махалите — събираха се и жените там на купчини по портите и кръстопътищата Да разправят какво са видели и чули, да кълнат турската управия.

По едно време по улиците се зададоха близки на задържаните, по двама, по трима — бащи, братя, роднини, надигали постилки и завивки, сахани, пията, тенджерки, котлета с ядене, и всички бързат към затвора. Навред, където минаваха, надигаше се викот, разтичваха се жените и всяка ще изнесе хляб или плодове, или кравайчета, или друго нещо за ядене, каквото се е намерило в къщи, или ще изнесе поне китка цветя. И ще извика Развълнувана, с писклив глас ще заплаче:

— Ето, много здраве на Георгия! Чума да изтреби Душманите! За утре ще му източа баница, да дойдете Да я вземете.

Една женичка току се досети:

— Ами Нешев мори, сестри! Нели не е тукашен нели е самичък! Кой ще му занесе завивки, ядене…

Ала преди нея още бяха се сетили за Нешев хазаите му. Зададоха се и те, баща и син, с цял денк постилка и завивки, със сахани и котлета и от всичко повече, от колкото ако бяха го правили за свой човек.

— Как ще го забравяме, мори! — викаше старият хазаин на махленките, които се бяха разтичали за Нешева. А те се надпреварваха:

— На и това да му занесете! На и от нас! И много здраве, много здраве на учителя! Нема да го оставиме като той е самичък…

Което започна по махалите, продължи и в чаршията. Тук се даваше тютюн, захар, кафе, бутилки с ром и коняк. И приказките бяха по-други:

— Много здраве! Да не се плашат! Сички сме с них, целият народ!

Турчин не минаваше вече по улиците на чаршията толкова голямо беше раздвижването и възбудата сред раята. По няколкото турски дюкяна към горния край на чаршията бяха останали само чирачетата и неколцина старци, които смучеха дългите си чибуци и гледаха изпод вежди.

Стъмнило се бе вече, по улиците не се мяркаше жива душа, портите бяха здраво заключени и залостени, но по дворищата все още се чуваше людска врява, виждаха се светлини. Замлъкваха гласове и врява само гато се дочуеше пред портата тропотът на подкованите обуща на минаващо там деврие. А тая нощ бяха излезли повече девриета из гяурските махали. Едно или две заптиета или някой онбашия водеше по петима-шестима аскери и така сновяха те с пушки в ръце в тъмнината по пустите улици. По искане на юзбаши Юмер Али миралаят бе изпратил тая нощ цяла рота аскер да ходи из града.

Младият мюлязим78 Шефкет Гьокаслан водеше дванайсет аскери и цялото деврие тая нощ беше под неговата команда. Той беше напет офицер, спретнат и строг в службата си, та аскерите вървяха мълчаливо след него, подредени в две нестройни редици. Мюлязимът вървеше на десетина стъпки пред тях — беше пъргав и силен млад човек. Той обходи всички по-вътрешни улици на града, настигна и посрещна други от девриетата — да бъдат всички под окото му, да не би някои да налягат в някоя градина или по широките кепенци из чаршията. Сетне Шефкет Гьокаслан се отправи към покрайнините на града, следван от аскера си.

Тъкмо наближаваше мюлязимът да свие покрай един ъгъл, когато дочу бързи леки стъпки и сетне уплашен детски глас. Втурна се той изеднаж и излезе на другата улица. Нощта беше безлунна, но ясна, небето светлееше от звезди. Мюлязимът видя наблизу един мъж в селски дрехи — виждаше се бялата му риза в тъмнината, а още по-нататък вече изчезваше силуетът на някакво момче.

— Дур79 — викна мюлязимът с ръка на револвера си и се спусна към селянина, а отдире се чуваха ускорените стъпки на аскера.

Светна се и се чу силен гърмеж. Офицерът неволно примигна с очи, а селянинът вече бягаше нагоре по улицата. Гръмна два пъти с револвера си и Гьокаслан, тичайки подир селянина, който бързо се отдалечаваше.

— Бързо след мене! — викаше Шефкет Гьокаслан на войниците си. — Хванете улиците, хванете улиците!

И отново гръмна. Чуха се няколко изстрели и от съседните улици — обаждаше се друго деврие наблизу. Мюлязимът тичаше бързо с пъргавите си нозе и селянинът все още се мяркаше пред очите му, край някой ъгъл, по дължината на някоя улица. Тичаха след тях и войниците, но бързо изоставаха с тежките си обуща, сега те бяха станали до двайсетина души, към групата на мюлязима бяха се присъединили още две девриета. Той гръмна още еднаж, за да ги насочва по следите си Бялата риза на селянина се мярна към изхода на еДна улица, а оттам започваше полето.

Сега се виждаше по-ясно как бяга подгоненият селянин из откритото поле. Виждаха го и войниците, изсипали се от крайната улица. Шефкет Гьокаслан ги пръсна във верига и гонитбата продължи.

— Ние трябва да го заловим, жив трябва да го заловим! — викаше той. — Комита е, не виждате ли… С оръжие е… стреля…

Той пак изпревари аскера далеко напред и не изпущаше от очи селянина. Те тичаха дълго на еднакво разстояние, виждаше турчинът как селянинът прескачаше трапища и долчинки, понякога му се струваше за миг, че той изчезва, боеше се да не би да хване по някой по-дълъг дол и да се скрие. Изеднаж турчинът забеляза, че беглецът видимо изоставаше. Той дори се спря зад един нисък бряг, светна се там и се чу изстрел. Спрял се бе той, изглежда, за да си поеме дъх, искаше да спре и преследвача си. Ала турчинът не се спря и съкрати разстоянието, което ги разделяше, с още няколко стъпки. Той извика на турски:

— Стой бре! Няма да избягаш!

Уморили се бяха вече и двамата и неусетно забавяха стъпките си, та мюлязимът дочу как неколцина от аскера го настигаха. Тъкмо в това време селянинът отеднаж изчезна. Мюлязимът се втурна с последни сили. И малко остана да полети от един почти отвесен бряг. Спря се, струпаха се там и неколцина войници, тичаха далеко зад тях и други войници. Напразно се озърташе в тъмнината Шефкет Гьокаслан — селянинът бе изчезнал без следа. Довтасаха и другите войници. В тишината се чуваше само бързо хрипливо дишане. Някой от аскера тихо продума:

— Това таме, трябва да е село, а?

Нещо се чернееше нататък в тъмнината като гъста сянка, легнала сред полето. Шефкет Гьокаслан знаеше, че нататък има някакво гяурско село, и премисляше: беглецът там ще се скрие; няма да тича все из полето и докога ще тича, ще капне от умора; най-сигурно е за него в селото и там ще побърза да се скрие, ще изчезне като игла в купа сено. Мюлязимът въздъхна разочарован — изплъзна му се гяуринът комита. Войниците зад него помръдваха нетърпеливо, шушнеха нещо помежду си — искат да се връщат калпазаните. А мюлязимът не можеше да откъсне очи от селото. Сърцето му туптеше все още бързо, ноздрите му потрепваха от ловджийска страст. Селото не беше далеко, а не бяха се отдалечили и от града. Внезапно нататък се показа някаква светлина — светна за минутка прозорец или врата и пак угасна. Тая светлина като че ли дръпна нататък младия офицер: я да видим какво става там! И той гласно рече: — Вървете след мене!

Спусна се по пети по стръмния бряг. Чу се шум от сринала се пръст, от ронещи се камъчета, замириса на прах. Долу се оказа доста широчка пътека и мюлязимът тръгна по нея насърчен, следван от аскера. Пътеката се насочи към селото, но по едно време изчезна или пък турците неусетно се бяха отклонили от нея. Минаха през една поляна, през някакви храсталаци, навлязоха в изорана нива. Войниците се бяха проточили в безредие и някои роптаеха глухо. Къде ги водеше тоя полудял мюлязим!

А селото се оказа по-близу, отколкото изглеждаше в тъмнината. Отеднаж се показаха в здрача ниски къщи, белееше се там, изглежда, селската църква — и тя ниска, притисната към земята, а на отсамния край на селото и доста настрана от селските къщи се издигаше друга една сграда на два ката, с бели стени на горния кат. Не беше и тя голяма сграда, но тъкмо тя привлече вниманието на младия мюлязим и той се насочи нататък. Мина през една порутена ограда, минаха след него и войниците му. Дворът на сградата изглеждаше пуст и оставен; няколко дръвчета се чернееха на единия му край. Но Шефкет Гьокаслан ясно дочу човешки глас навътре в сградата, бърз говор и после всичко утихна. Той се спря, струпаха се зад него и войниците му. Издигаха се насреща голи стени, а на горния кат зееха редица прозорци — черни, празни, без рамки и стъкла. Лек, хладен трепет премина през тялото на младия мюлязим. Какво се криеше зад тия стени? Шефкет Гьокаслан пристъпи нататък и се спря пред вратата на сградата, побутна я; беше здраво затворена, не помръдна. Той се обърна към един от войниците зад него:

— Чукай!

Войникът заблъска с приклада на пушката си. После пак. Глухо кънтяха силните удари; вратата беше От здрави, дебели дъски, но беше тясна и ниска, вградена в дебела каменна стена.

Никой не се обаждаше.

Неочаквано отдире се чу глас и някой попита на тУрски:

— Какво има, кардашлар, какво търсите тук? Приближи се турчин, облечен в дънести бечви и чепкен, с пушка в ръце. Беше селският поляк. Войниците му направиха път и той се изправи срещу мюлязима, прикладът на пушката му тупна на земята.

— Каква е тая къща, кой живее тук? — попита Шефкет Гьокаслан.

— Никой не живее в нея. Пуста е. Това е кула на Расим бей, но той умря отдавна и се затри целият му род. Отдавна никой не е влизал тук; боят се людете да влизат, вампир имало вътре. — Той пристъпи, побутна вратата с ръка и викна учуден: — Я! Ами тя, вратата, стои все отворена. Кой ли я е затворил?

Мюлязимът пак заповяда:

— Чукайте! Чукайте силно!

И пак никой не се обаждаше.

— Трябва да видим какво има вътре — каза Шефкет Гьокаслан. — Я скоро една или две секири!

Полякът отиде някъде и се върна с една секира. Един от войниците предаде пушката на другаря си, плю шумно в дланите си и дигна секирата; всички се поотдръпнаха, а той заби с трясък секирата в дървената врата. Удари още един път и още един път.

Тогава се чу изстрел и мюлязимът падна на земята, без да охне. Веднага се чуха и други два изстрела, паднаха двама от войниците, а другите бързо се разбягаха наоколо. Някой стреляше иззад стените на запустялата кула и продължаваше да стреля. Един онбашия от аскера пръв се окопити и нададе вик:

— Лягай!

Войниците се пръснаха наоколо, налягаха кой де свари на по-скрито място и повечето зад порутената ограда. Оттатък, пред затворената врата на кулата, лежаха трите трупа на убитите турци, чернееше се там захвърлена и секирата. Развика се пак същият онбашия:

— Стреляйте бре! Какво чакате! Комити има вътре…

Започна се сражение. Аскерът обгради кулата от всички страни. Онбашията изпрати един от войниците да съобщи в града. Залегна там, зад един голям камък, и полякът. След първото избухване стрелбата и от двете страни започна да стихва, разреди се, та кучешкият лай, който бе се надигнал из цялото село, сякаш я заглушаваше. Войниците не виждаха врага и стрелЯха напосоки или по прозорците на горния кат, а тия отвътре пестяха, изглежда, всеки куршум.

Скрити зад порутената стена около бейската кула, двама аскери надзъртаха предпазливо оттам, пущаха по един куршум срещу невидимия враг и час по час подхващаха разговор тихо зад стената:

— Виж каква излезе тая работа…

— Като се затича насам мюлязимът… Инат човек.

— Смъртта го теглеше насам. Смъртта си търсеше той.

— Писано му било.

— Мераклия беше в службата.

— Те всички са мераклии за нишани80, за чинове.

В кулата беше цялата чета на Стефо Церски; там беше и Китан Щъркот.

Церски не бе намерил пушка за своя нов четник, но реши веднага да напусне града, както го бе предупредил и Борис Глаушев чрез Дона Крайчева. Той бе дошъл всъщност да се кара с Началството, а и сам виждаше, че ставаше опасно в града за люде като него; очакваха се и други арести, обиски по къщите. Щом се стъмни и улиците затихнаха, той напусна къщата на своите роднини, пак облечен като селянин; водеше го едно от роднинските му деца — дванайсетгодишно момче, което и само изненадано, не можа навреме да го предупреди за деврието. Къщата на роднините му беше на края на града и Церски си мислеше, че лесно ще се измъкне. Забави се той и стреля, за да позадържи деврието една минутка, докато се поотдалечи детето, което го придружаваше.

Той беше силен мъж и бягаше бързо, но не по-малко беше бърз и Шефкет Гьокаслан. Случи се после и Друга несполука с войводата: когато се спусна той от стръмния бряг, навехна си дясната нога и стотина стъпки по-нататък вече едвам се влачеше от силни болки. Той се спотаи в един трап и беше щастие за него, че мюлязимът го загуби от погледа си и турците се бяха спрели на високия бряг. Той не ги виждаше и си помисли, че са се отказали да го преследват.

Едва сега реши да се отправи към кулата — иначе бе намислил да се скрие някъде из полето, за да не заведе турците при четата си в изоставената кула. Влачейки дясната си нога, вече наближаваше кулата, когато видя и той светлинната някъде из селото и се уплаши да не би; тя да привлече отново преследвачите му, както и стана. Току-що успя той да влезе в кулата и Щъркот, който му отвори, веднага залости вратата — турците довтасаха. Двама от четниците, Нов е и Фидан, бяха заспали и когато ги събудиха поради турците, Нове изломоти нещо и тъкмо неговият глас бе дочул мюлязимът. После бе дошъл вън и полякът, започнаха турците да разбиват вратата.

Безшумно в тъмнината войводата подреди людете си: от всички страни на долния кат на кулата имаше тесни бойници и той постави по един човек на всяка страна, а те двамата с Димко застанаха при вратата. Той остави Китана Щърко още преди това горе, на горния кат — да пази Китан с револвера си да не би да се покатери някой ага там или да не би турците да хвърлят огън през изпочупените прозорци. Не можа да се сдържи Китан и прошепна не съвсем предпазливо в ухото на войводата:

— Ами сега аз… без пушка… Церски мълчаливо го блъсна с лакът и Щъркот остана сам горе.

Сражението започна.

Когато се разбягаха турците наоколо след първите изстрели, четниците почти прекъснаха стрелбата си. Тъмно беше вън, рядко ще се размърда иззад скривалището си някой аскерин непредпазливо, виждаше се и как святкат пушките на аскера, но не се виждаше сгоден прицел.

— Ние сме в капан — тихо промърмори Димко. Войводата мълчеше, излишно беше да се говори.

Димко пак се обади:

— Да бехме се опитали некак… да се измъкнем. Докато е тъмно. Малцина са вън мръсните. Ще довтасат и други. Ей го къде е градът.

Нямаше какво да се приказва — същото мислеше и войводата. Но как биха могли да разбият каменната стена на бейската кула? През вратата, толкова тясна, биха излизали по един или двама и точно срещу изстрелите на аскера; ето и сега се забиваха куршуми най-често в нея, пробиваха я, та те двамата трябваше да стоят все настрана. Да наскачат от прозорците ли на горния кат? Още по-лошо. Да имаха няколко бомби…

Войводата каза:

— Тука ще мрем.

Чуха и четиримата му другари. Отеднаж Арсо кумановчето изви откъм своята бойница хубавия си, малко тъжен глас:

Е-еей, Македонийооо!…

Това беше една проточена въздишка — Арсо не беше научил цялата песен и млъкна. Във вътрешността на кулата изтрещяха един след друг пет изстрела, запука по-живо отвън и аскерът.

Четниците изоставиха всяка предпазливост — излишно беше да се спотайват. Те се пазеха само от куршумите, които пробиваха вратата и често рикошираха по стъпалата на тясната каменна стълба за горния кат. Там горе беше Китан Щъркот с безполезния си револвер и следеше как съскаха турските куршуми, които проникваха през прозорците и се забиваха в тавана или пък тупкаха по стените отвън.

Застанал пред бойницата си с пушка, опряна в самия процеп в дебелата каменна стена, Нове плачеше без глас в тъмнината. Той оставяше сълзите да се търкалят по брадясалото му лице и ге падаха по патронташите на гърдите, на пояса или долу в праха, едри, тежки. Разплакало се бе сърцето му и не можеше да се устои на такъв плач, не можеш да го скриеш, да преглътнеш пороя от сълзи, но в същото време и като че ли с друго някое внимание той следеше през тясната бойница няма ли да се мерне вън някой от аскера. Нове имаше четири деца на село и сърцето му плачеше за тях. И най-много за Петко, най-голямото му дете — тъкмо сега на Димитровден ще навърши петнайсет гоДини. И четирите бяха сега пред очите му, но ясно стоеше там Петко с русия си перчем и малкото носле, цяло червено от слънцето и посипано с дребни жълти бенки. Много му беше мило това дете, той и не се питаше защо — родно дете му беше. Откакто се откъсна Нове от дома си, все за него мислеше и винаги, когато му се удадеше случай да се отбие в родното си село, бързаше най-напред да види него — Петко. А Петко все му се смееше насреща с редки големи зъби. Такова беше детето — все ти се смее насреща и все добра дума ще ти каже. Посягаше и към пушката му, въртеше я в ръцете си с мерак — пуста да остане тая пушка! Току до Петко стояха едно до друго останалите му деца и най-малкото там, с разкъсана антерийка, вижда му се голото коремче. Роди се то два месеца преди да забегне Нове, преди близу две години. Пуста да остане тая пушка и това желязо по него, куршум до куршум по тежките колани! Родното му село беше близу — на половин ден път оттук. Ще отлети Нове и за три-четири часа, но няма да мине вече той през тия каменни стени… Преди две години му бяха възложили да пренесе от града четири пушки в четири снопа ръженица — нали бе дал клетва да служи на народното дело. Натовари той магаренцето си със снопите и тръгна. Още в града заптии откриха какво носи в ръженицата, ала Нове успя да избяга. Магаренцето остана в ръцете на заптиите. Освободили са го те от товара и са го пуснали да върви. От малко още бе го отгледал Нове, вървяло то, стигнало до селото и влиза право в двора му. Турците пък — след него. Тогава забягна Нове с четата. Къде другаде ще иде — или в затвора за дълги години, или в България, или в четата. Нове влезе в четата — да бъде по-близу до своите, до децата. А който дигне оръжие, то се знай, може и от оръжие да загине. В седем сражения бе влизал досега той и бе убивал турци. Ето сега дойде и неговият час. Е, нищо, нищо… Жално му беше само за децата, за Петко. Човешкото сърце понякога почва само да плаче. Той дръпна пушката си, назърна през бойницата. Нищо не се виждаше вън — само разрушената ограда в тъмнината и няколко звезди горе. Той провря пушката си през бойницата и гръмна. Да знаят душманите, че е тук, на мястото си стои. Пред бойницата се светна два пъти — отговориха му с два изстрела.

А на съседната бойница, отляво, стоеше с пушката си Фидан. Той беше само на осемнайсет години, тъмен пух бе покарал под носа му и по краищата на брадата му, а тежаха гъсти, възкъдрави тъмни коси до рамената му, разделени на път. Ще разтърси лъскавата си тъмна грива и сам си прави смях:

— Не ми требва мене капела!

Дете. В четата беше отпреди шест месеца. Избяга от кехаите и поляците в родното си село мира му не даваха, хубав беше като момиче. Уби един от тях — най-дръзкия — и забягна в четата.

И сега му беше весело. А и той виждаше, че бе дошло време да мре. Попаднала бе цялата чета в каменен капан. В детинския си гняв, че не можеше да види някого от турците, особено като виждаше как святкаха пушките им при всеки изстрел, той дращеше с нокти влажната каменна стена, идеше му със зъби да загризе студения камък и крещеше с незакрепналия си глас:

— Един да ми се покаже! Пискюла му само да видя! Когато все пак студена тръпка пронизваше младото му весело сърце — нямаше да излязат те живи оттук, — нему като че ли му беше повече жал за войводата, отколкото за себе си. Фидан обичаше войводата и мечтаеше да стане като него храбър и лют. Той си мислеше, войводата не се бои ни от глад, ни от жажда, ни от куршум, ни от турци, ни от смърт. Преди около три месеца войводата закла с щика си двама селяни — турски шпиони. И докато прободе единия, другият плачеше и виеше с грозен глас. Войводата намушка и него. Тогава Фидан цял се бе разтреперал, а войводата спокойно избърса ножа си с хватка сено.

Такъв беше войводата. Учил бе Стефо Церски в Преспа шест години дърводелски занаят. После отвори и свой дюкян и беше добър майстор — търсеха го да прави врати, прозорци, корита, сандъци, но най-изкусно можеше да нашари касела81 за чеиз с кубелия капак и цялата с цветни тенекии и пирончета. Но не можа да потуши той един силен огън в сърцето си — голямата си омраза към турците. Не можеше да гледа спокойно и най-невинния турчин. Някога турци са убили негов чичо, по-малък брат на баща му. Стефо Церски не познаваше Убития си чичо, не бе го виждал, но баща му и целият мУ Род не можеше да прежали убития. Такъв човек бил той-непрежалим и загинал невинно. С майчиното си мляко сякаш бе всмукал в сърцето си Стефо Церски омразата към турците. Докато беше по-малък, ходеше на; към турските махали да дебне там да бие турнетата, но се връщаше и той често с разкървавена глава. Сетне започна да препасва ножове и пищови и ходеше пазарен ден из чаршията да следи дали някой от лошите турци не ограбва или не бие изплашените селяни. За сбивания с турци той бе на два пъти затварян в тъмница. Стефо беше между първите в Преспа, които влязоха в народната организация. После той уби турчина на вратата на дюкяна си и вече нямаше живот за него в Преспа. Забягна и се скри по селата, ходи две години и четник. Като се реши да се събере една малка чета за полските села в преспанската революционна околия, избраха за войвода Церски. Не беше лесно да ходи комита чета из полските села. Голо равно поле, няма сгодни скривалища, ни гори, ни скали и пещери, а нали селата бяха повечето турски чифлици — във всяко село по трима-четирима кехаи, поляци и бейове, все изедници. Но тъкмо затова прие с готовност Церски да стане войвода на полската чета, че из полето върлуваха повече турци, и то най-лоши насилници. Като поведе чета, той стана по-сдържан, не налиташе на всеки срещнат ага, пък и такава заповед бе получил от началството си. Наредено беше да се пазят четите от ненужни откривания и сблъсквания с турци и Стефо Церски пазеше своята малка чета, но така се случваше, че все той ще се открие и сблъска, та беше в постоянни разправии с Началството в града. Такъв опасен беше и районът му, а той самият беше такъв човек — стремеше се да бъде ловък, изкусен войвода, но не можеше да укроти съвсем сърцето си.

А сега ето какво се случи! Дошъл бе краят. Затворил се бе още жив в гроба си. Той стоеше на тясната каменна стълба пред бойницата вдясно до самата врата и дебнеше през тесния процеп в стената, а мисълта му — и тя се блъскаше като уловена птица. Стефо Церски дебнеше врага и сам се съдеше. Той доведе другарите си до тоя гроб и ги затвори в него! Четата се бе крила в тая запустяла кула няколко пъти, но защо трябваше да отива той в града? Само за да се кара с Началството! И всичко оттам започна. Още преди три месеца той щеше да погуби четата си заради двама шпиони.

Влезе посред бял ден в такова голямо село, с три турски чифлика в него, с три кули, а кехаите гледат от прозорците. Не можеше той сам да се надвие — колкото мразеше турците, сто пъти повече мразеше шпионите им и най-вече когато са от нашите люде, та отиде и сам закла тия двамата, измъкна ги от къщите им и ги закла пред цялото село. И турците гледаха, а той беше едва с четирима другари. Така човек сам върви към своята гибел. Нека върви сам, където си ще, но когато е войвода, той трябва да знае къде води другарите си. Отиде в града само за една кавга; на връщане взе за куриер едно невръстно дете. И все от тоя трън в нетърпеливото му сърце! После дойде и всичко друго: навехма си нога, довтаса отнякъде и полякът да каже, че вратата на кулата стои винаги отворена… Като направиш една грешка, другите сами ще дойдат. Обмислил ли бе той здраво и нападението срещу Рашид бея? Все тоя трън в сърцето — бодне те и те тласне, а ти, като сляп и безумен…

Стефо Церски не жалеше, че ще умре. Сега друг трън се бе забил в сърцето му, по-остър: той се бе показал като недостоен войвода. Тая мисъл го мъчеше сега и голяма беше мъката му — по-голяма сякаш от страха пред смъртта. Нека поне сега да се покаже… Да се покаже! А нямаше кураж да се обърне към другарите си да каже: — Прощавайте, братя…

Димко стоеше на другата страна на вратата. Той се обърна към войводата и уж искаше тихо да продума, пък гласът му се чу из цялата кула:

— Що се удрема бре, войводо? Спиш ли, а! Кажи Що да правим бре! Тука ли ще чакаме да ни избият?

Войводата не отговори веднага. Сетне каза:

— Нам само едно ни остава, Димко: да избием от них колкото можем повеке, докато се свърши и с нас. Какво друго можем да направим оттука? Се това е дали насреща имаш десет пушки, или сто. Покажеш ли се на вратата тука…

Димко се взираше към него в тъмнината и се чудеше на мекия му глух глас. Уплашен ли беше войводата? Никога не е бивал така кротък.

— Барем да се показва по некой от мръсните, да Дойдат пак да разбиват вратата. Скриха се вдън земя, без работа, ще изпозаспим — мърмореше бързо-бързо Димко и надзърташе през бойницата ту с едното, ту с другото си око.

Безгрижен човек! Нему всичко му е ясно и просто. Беше черен като циганин, целият опърлен като главня, брадата му, черна и твърда, чак до очите. И кожата му беше дори синкава, а устните съвсем модри. Все за това му се смееха всичките, а той се блещи с белите си зъби — пълна уста:

— Сбъркала е некоя от бабите ми с циганин, това е.

И все обичаше да се преправя на циганин, да разсмива другарите си. Когато беше гладен, търсеше по-скоро да се нахрани; когато му се спеше, лягаше къде да е и веднага заспиваше сладко. Лесен беше животът му и прост. Прости и ясни бяха мислите му за всяко нещо. Така стана той и комита — някак съвсем просто. И той беше селски човек, от Серско. Цял живот бе гледал как патят селските люде от зли аги и бейове, от чорбаджии изедници. После дойде чета в тяхното село, за пръв път. Събра се цялото село, там беше и Димко.

— Ами какво гледате, братя селяни — каза войводата. — Докога ще ви ограбват и убиват аги, кехаи и бейове? Немате ли ръце? Дигнете и вие оръжие.

Димко погледна ръцете си. Наистина, защо така? Дойдат зли турци, задигнат каквото искат от селото, пък и убият някого. Селяните в земята да се скрият или плачат и молят за милост. Защо така? Нямат ли те ръце?

Още тогава тръгна Димко с четата. Беше жив, любознателен човек и ходи с мнозина войводи. Ходил бе по Драмско, по Скопско, по Костурско и Воденско, ходил бе по Пирина с Яне. Така дойде той и в Преспанското поле. Не търсеше по-лесното, а по-трудното. И като го присърбеше да смени дружината, той казваше:

— Свет да видя. Нели съм си циганин… — И бързаше да добави: — Ама то насекъде сиромашия и мъка, и неправди по народа.

Не му пречеха много да се мести от чета на чета. Навсякъде беше добър четник, добър другар — весел, разговорлив. И трудно беше да се откаже на такъв човек. Познаваше цяла Македония и много люде от всички краища.

Не се лъжеше и Димко за клопката, в която бе попаднала четата. Но той не можеше да седи и да чака със скръстени ръце. Ето, смъртта беше вече неизбежна — нима ще излезе той да се предаде на турците? — но докато дойде тя, проклетата, да те улови за гушата, все си още жив и пушката е в ръцете ти. После, човек не бива никога да губи дух. Поне така само, колкото да не се срамува от себе си, да не се засрами и пред другарите си, като вземат да му тракат зъбите. То се знай, не е лесно да се изправи насреща ти архангел Михаил. Всеки си мисли, че за него няма да дойде такъв ред. О-хо! Никого няма да отмине, никого… А ние, като сме надигали пушки и с архангела се надпреварваме, души вземаме — не може той и до нас да не спре…

Оттатък, между изпочупените някогашни хамбари, Арсо кумановчето все си пееше. И от време на време като че ли от досада ще пусне по един куршум през бойницата си. Той имаше тих, но хубав глас и пееше от сърце. Като започне някоя тъжна песен, като че ли плаче, а и тия, които го слушат, започват да преглъщат. Пееше и весели песни, но не знаеше нито една песен докрай. Нему повече гласът на песните му харесваше и дето чуе по селата непозната песен, веднага я запомни. Отдалеко още може да се познае какво му е на сърцето — весел ли е, тъжен ли е, или пък за нищо не мисли. Но като иска, с песните си ще промени настроението на цялата чета, на всички, които са около него. Такъв беше гласът му — сила някаква имаше в него. Нямаше и сега за какво да го питат какво му беше на сърцето. Той започна с жални песни, плачливи — не пее, ами въздиша и оплаква. Себе си оплаква, живота си, младостта си, майка си, народа поробен оплаква и черната земя македонска. После бликна друга сила в сърцето му. Започна бойни, юнашки песни:

Ветър ечи, Балкан стене, сам юнак на коня,… с тръба зове своите братя — сички на оръжие!

Дойде време, ставайте, от сън се събуждайте, доста робство и тиранство, сички на оръжие! …

Пее и тупа с нога. Започна и по-често да стреля. А отвън турците чуваха песните му и все повече куршуми тупкаха по стената около неговата бойница. Като започна да пее „Жив е той, жив е…“, започна да бръмчи под носа си и Димко. Те двамата често биваха на един ум.

— Е-ха, момче Арсо! — се провикна по едно време на песните му Димко. — Еднаж човек се ражда, еднаж ще мре!

Престана да плаче и Нове, заслуша се и той; усмихваше се под пухкавите си мустачки и Фидан.

Над главите на войводата и на Димко се чу сподавеният глас на Китан Щърко; той, изглежда, бе легнал по корем на пода и се бе надвесил над откритата стълба.

— Войводо… ела да видиш двама турци — хе така са си легнали, цели се виждат отгоре, ама немам пушка…

— А бре ти, Щърко, жив ли си още? Забравихме те горе, мама му стара — дигна към него лице в тъмнината Димко. — Какво се вижда, казваш?

— Полечка се приближих до един прозорец, понадигнах се… гледам — цели се виждат. Двама един до друг. Ама немам пушка…

— Иди виж — рече тихо войводата, без да се обърне, и додаде: — Умната.

Димко това и чакаше. Той се изкачи горе и скоро след това се чуха два изстрела един след друг — дрезгави и тежки — от дългата му манлихера; само той и войводата имаха манлихери, та се познаваха изстрелите им. Зачестиха отеднаж изстрелите отвън чуваше се как падаше горе мазилка от тавана и от стените. Димко каза нещо горе, но не можеше да се разбере. После, в едно късо затишие, чу се гласът на Щърко:

— Дай бре, моля ти се, един път барем да пукна с пушката…

— Пушка не се дава, момче — отвърна поучително Димко. — Като умра, вземи я, харизвам ти я. И къде ще се показваш сега на прозорците — веднага ще ти скъсат сенката. Лежи тука и си ги отваряй очите…

Чу се тежка въздишка и сетне пак гласът на Димко:

— Страх ли те е, а?

— Е, па, страх ми е… Да имах барем една пушка…

Димко слезе пак на мястото си при вратата. Познаваше се по гласа му, че се бе засмял с всичките си зъби:

— Отдолу не се виждат, зад стената, ама отгоре… Чернеят се в тъмнината като сомове в тиня. Един до друг, само главите и рамената скрити зад стената. Единият, с първия куршум, не мръдна. Другият цял се сви зад стената, скри се, за него не знам: може и да не съм го ударил добре. Нема да отидем сами при свети Петър. Ама тия, турците, по друга пътечка ще хванат, те яри Мохамеда.

Войводата нищо не отговори. След малко Димко изшушука:

— Чуваш ли?

— Чувам — отвърна Церски.

— Какво е това? — И сам си отговори: — Това са коне. Много. Кавалерия препуска. За нас ли?

— Ще видим що е… за кого е…

Над главите им се чу пак задъханият шепот на Щърко:

— Като облак… Аскер на коне. Ей ги сега дотърчаха, но се скриха там, зад къщите… Да имах барем една пушка…

— Защо им е кавалерия? — подигна рамена в тъмнината Димко.

Войводата, изглежда, се бе ослушал навън, залепил око на бойницата си. После каза:

— За да дойдат по-скоро. С коне.

Вън стрелбата се засили, сгъстяваше се от всички страни. Дочуваха се гласове. Стефо бързо притисна приклада на пушката, както беше провряна през бойницата; също и Димко. Изгърмяха и двамата с манлихерите си. Стреляха и другарите им. Вън се мяркаха сенки, прибягваха, залягаха около кулата. Току-що пристигналите аскери бяха оставили конете си негде зад селските къщи и сега тичаха да засилят обсадата. На няколко места около кулата, на откритото, както беше осветено едва-едва от зрака на ведрото звездно небе, тръшнаха се черни сенки — улучени аскери. Миг по-Късно един от тях, пред бойницата на Фидана, се наДигна и започна да пълзи назад — да избяга. Младият четник се прицели със стиснати зъби, гръмна. Раздвижилата се сянка легна пак на земята и вече не мръдна.

Някое време куршумите на турците чукаха по стените на кулата отвън като градушка. Четниците рядко отговаряха. Скоро започна да стихва и стрелбата на турците. Някой от четниците тихо попита, като че ли питаше самия себе си: — Кое ли време сме?… Не се чу и петел да пропей…

Никой не му отговори.

Някой в тъмнината надигна стомна; чу се как се разплиска водата в нея. Тая вечер, щом се стъмни, един верен човек от селото бе им донесъл две стомни с вода и няколко черни селски хляба с паничка извара. Яли бяха комитите сладко и бяха се смели да не би някой Да тикне в носа си изварата в тъмното.

Войводата се обърна сега навътре и попита:

— Има ли още вода?

— Има — отвърна Фидан задъхан; току-що бе пил. — Тая стомна до половината е пълна.

— И тука има… доста — обади се и Арсо. — Искаш ли?

— Не. Но да не останем без вода. И водата требва да се пести.

— Ех, дали ще успейме да я изпием сичката… — промърмори Нове.

Никой не отговори.

Войводата беше жаден не за вода, а за една цигара. Само той беше пушач в четата си — другите бяха селски люде, а малцина селяни пушеха тютюн. Само по-старите с пръстени лулички от време на време. И пушенето беше право сякаш само на агаларите. Не пушеше и Димко, макар да беше от тюгюнджийски край. Стефо Церски бе изтървал табакерата си, когато бе тичал насам тая вечер. И сега стискаше зъби, хапеше устни за една цигара. Навехнатата му нога не го измъчваше толкова — той само избягваше да я движи, но цялата му уста гореше за тютюнев дим. И това трябваше да се изтърпи.

Като се чуха изстрелите при преследването на Стефо Церски, целият град се спотаи. Тая махала беше на височко място, та няколкото изстрела екнаха надалеко. Заглъхна врявата по дворовете, ослушаха се мнозина в тревога, а по някои дворове дори угасиха ламбите и фенерите. Какво ли ставаше? Загива може би някоя християнска душа… Агаларите по турските махали оттатък, които също бяха дочули далечните гърмежи, наостриха уши: какво ли става пак? Не мирува вече раята, разбуни се, навсякъде шетат комити…

Юзбашията Юмер Али ефенди седеше сам в квартирата си, при чашка люта гроздова ракия, пушеше папироса след папироса и обмисляше следващите ходове в играта, която бе започнал, както си мислеше, така щастливо. Башкомитите в Преспа бяха в ръцете му; оставаше още да ги накара да проговорят. Предстоеше му още да се справи и с новата комитска чета в околията. За нея той още нищо не знаеше — освен за нападението й срещу Рашид бея. Задържаните комитаджии ще му кажат и за нея. Ще ги накара той да проговорят, ще ги накара. Юмер Али ефенди посръбваше с наслада от чашката си. Той предвкусваше и своите предстоящи успехи. Мисията му в Преспа се оказваше съдбоносна за неговата кариера като жандармерийски офицер и администратор. Каймакаминът се отнасяше към него с голяма почтителност, слушаше го внимателно и миралаят. Тая вечер миралаят веднага се съгласи да засили деврието из града. Забеляза се някакво раздвижване сред гяурите — толкова по-зле за тях! Нека изплюят отровата си, нека си покажат зъбите. Скоро ще мирясат те. Юмер Али пак сръбна от чашката си. В тоя миг той чу изстрелите откъм горния край на града. Стреля някое от девриетата. Нека — така гяурите ще почувствуват натиска по-добре.

След някое време се чуха из града и други гърмежи, сега далеко някъде из полето, носеха се като че ли из въздуха, тихи, но ясни. Ослуша се пак целият град. Които бяха чули гърмежите, викаха през стени и огради, през прозорчета и вратички съседите си, за да им кажат, и шепнеха в тревога. Какво ли става тая нощ? Дочуха ги някои и от агаларите, поклащаха глава и ръмжаха сърдито. Далечните гърмежи ту затихваха съвсем, ту пак започваха да се чуват, тихи и ясни, както ги донасяше отдалеко ветрецът в тихата нощ. Дочуваше ги и Юмер Али ефенди и неволно напрягаше слух с досада при своето тъй приятно настроение. В това време Шефкет Гьокаслан лежеше вече мъртъв пред затворената врата на изоставената бейска кула.

Мина още доста време, когато Юмер Али чу изненадан, че по една от близките улици препускаше кавалерия. Бързият тропот на конете по калдъръма се чуваше ясно в тихата нощ. Нима миралаят бе пуснал и кавалерийско деврие? Юмер Али помръдна устни присмехулно: поуплашил се е старият миралай… Кавалерията отмина; едва ли имаше повече от две отделения. Неясна тревога пропълзя и в мислите на Юмер Али. Скоро след това той чу, че по същата улица минаваше и пехота — ясно се чуваше глухият тропот на подкованите обуща на аскера, чуваха се подрънквания на оръжие, час по час и сърдити, остри гласове. Нямаше съмнение — по улицата бързо се движеше аскер. Юмер Али захвърли чехлите си и викна по вестовоя. Войникът, види се, бе заспал вън и юзбашията отиде сам да си вземе ботушите. След няколко минути, следван от сънливия си вестовой, той се отправи към казармата край града отвъд турската махала. Миралаят го посрещна хладно и като че ли беше учуден от нощното му посещение. Той каза на юзбашията намръщен:

— Открити са комити. Води се сражение. — И добави с издрезгавял глас: — Убит е най-добрият ми офицер.

— Къде са открити комитите, миралай ефенди?

— Вие нищо ли не знаете? Близу до града. Има там едно малко село.

— Мнозина ли са, миралай ефенди?

— Мнозина били. Така ми донесоха. В някаква кула.

— Може би са същите, които аз търся — не се сдържа и намекна Юмер Али за своята важна мисия.

— Аха… — погледна го миралаят, като че ли за пръв път го виждаше. — Ами вървете да видите дали са те, юзбаши ефенди!

— Ще ида, миралай ефенди — поизпъчи гърди Юмер Али.

Той отиде в конака и завари там бъркотия. Каймакаминът беше у дома си и бе обещал да дойде. В широкото преддверие на конака башполицът Етхем ефенди се караше с началника на стражата. Около тях се бяха струпали пеши и конни заптии и чакаха.

— Не можем да оставим, града без стража! — викаше Етхем ефенди.

— Аз трябва да вървя там с людете си! — надвикваше го началникът на заптиетата. — Това там, с комитите, е моя работа.

Юмер Али сърдито прекъсна разпрата им:

— Защо не ми съобщихте, че са открити комити? — И не дочака отговор: — Едно отделение заптиета ще остане тук. Другите — с мене.

Влязоха в преддверието неколцина цивилни турци — всички въоръжени до зъби; между тях беше и Селим бей. Това бяха водачите на градския башибозук. Най-старият от тях рече, като не знаеше към кого от тия трима началници да се обърне:

— Кардашлар, ние сме готови.

И той кимна с глава по посока на вратата; дочуваше се отвън глуха врява — там чакаха събрани до петдесетина души от башибозука.

— Тръгвайте и вие — отсече Юмер Али и после се обърна към началника на заптиетата: — Да вървим, юзбаши ефенди.

Сега през града мина една проточила се пъстра тълпа от заптиета, които уж се бяха подредили по двама, и цивилни турци, надигали пушки, препасали силяхлъци. Водеха ги двамата юзбашии. Изстрелите откъм полето се чуваха по-ясно и се сипеха все по-гъсто.

Когато Юмер Али и ордата му излязоха от града, гърмежите се чуваха вече съвсем ясно, а по-нататък се откри и самото полесражение. Белееше се не много далеко обсадената кула и на едно доста широко пространство около нея трептяха една през друга едри искри, глухо клокочеха непрестанни пушечни гърмежи. Неколцина от башибозука, наперени бабаити, избързаха напред с тежки стъпки, размахвайки пушките си.

— Яллаа! — викаха те издебело и се спуснаха още по-бързо напред.

Втурна се след тях цялата тълпа на башибозука с излишно въодушевение и от агаларска, бабаитска солидарност. Заптиите останаха по-надире, те не разтуриха разкривените си редици и вървяха неохотно след двамата юзбашии — дотегнало им бе да се разправят с комити и разбунени кяури.

Като наближиха обсадената кула, башибозукът и заптиите бързо и предпазливо се вляха в широкия пояс на обсадата, налягаха, изпокриха се кой където свари — ту зад някой камък, ту в някой трап, разбъркаха се с аскера, който преди това бе обсадил кулата. Един от башибозука, докато тичаше насам-натам и търсеше в тъмнината сгодно място, за да хване пусия срещу комитите, отеднаж като че ли се спъна, залитна напред и се просна цял на съвсем открито място, а пушката му отскочи встрани. Пресрещнал го бе един от комитските куршуми, които час по час прелетяваха с бръмчене над налягалите турци около кулата и предизвикваха тяхната ярост. Началникът на заптиетата залегна заедно с тях, а Юмер Али пребяга по една долчинка и се потули зад най-близката селска къща. Там се бяха скрили и други от офицерите, които бяха довели аскера, а още по-нататък, в една впадина, бяха събрани и конете на кавалеристите и край тях се мяркаха сенките на войниците, които ги пазеха.

Около двеста души аскер, заптиета и башибозук бяха обсадили кулата сега от всички страни, пръснати наоколо, по един, по двама и трима, на цели редици, особено зад порутената стена, която ограждаше двора на изоставената кула. С прииждането на всяка нова вълна турци стрелбата се засилваше и от двете страни, но сетне бързо се разредяваше. При всяко прииждане на турци четниците успяваха да улучат през бойниците си по неколцина от тях или когато някой от турците се надигаше непредпазливо от пусията си; тук-там наоколо лежаха неподвижни тела, неколцина ранени охкаха тихо в един дол, а други се измъкваха накъм града. Времето минаваше бавно. Мнозина от аскера отдавна лежаха върху пушките си, унесени в мислите си, или пък въздишаха и поглеждаха звездите — няма ли да мине най-сетне тая нощ! Или пък тихо, с продължителни паузи разговаряха със съседите си, а на няколко места се дочуваше, между два изстрела, и похъркване. По-усърден в стрелбата беше башибозукът.

Офицерите зад близката къща бяха насядали и наклякали край стената кой където сварил, само бинбашията им седеше встрани на триножно столче; цигарите им непрекъснато святкаха в тъмнината. Те разменяха час по час по няколко думи и чакаха да мине най-сетне тая проклета безсънна нощ. Жандармерийският юзбашия Юмер Али бе посрещнат от колегите си пехотинци и кавалеристи като пребягала коза от чуждо стадо. Но той като че ли не забелязваше пренебрежението им. Едващо дошъл, попита:

— Бинбаши ефенди, какво смятате да предприемете? Бинбашията се извърна към него в тъмнината и рече:

— Нищо.

— Извинете, бинбаши ефенди, аз не случайно… Както знаете, аз съм изпратен от валията тъкмо заради тия комити. Те трябва да бъдат унищожени.

— Трябва — отвърна късо бинбашията.

— Да. Тогава… как мислите?

— Ех, утре ще видим. На светло.

Отговорът бе даден с такъв тон, че Юмер Али загуби охота да пита и разпитва по-нататък.

Борис Глаушев се разхождаше в стаята си на горния кат с везаните си чехли по килима, на тъмно. Още като се чу как премина в кариер кавалерията по близката улица и зачестилите изстрели не преставаха, майка му се качи горе и го помоли да угаси ламбата.

Сетне той чу как премина по същата улица и пехотата. А горе, в неговата стая, изстрелите се чуваха ясно. Не можеше да има никакво съмнение: някъде наблизу до града се водеше сражение. Изтича кавалерия, отиде и пехота. Това беше четата на Стефо Церски. Той каза, че я оставил в село Криводол. Тъкмо от тая страна идваха и гърмежите. Дали е напуснал града войводата? Четата му е открита и води сражение. Далечните гърмежи, тихи, но ясни, падаха като възбуждащи удари върху мозъка на Борис Глаушев.

Той си мислеше: в града има много люде, които са се клели в народното дело. Повечето са млади, силни мъже и мнозина от тях имат оръжие. Мнозина от тях сега чуват същите тия изстрели. Там, близу до града, техни другари, също люде на народното дело, водят сражение с врага. Неколцина мъже срещу стотици аскер — какъв тропот се бе дигнал по улицата!

— Ние трябва да им помогнем! — шепнеше Борис Глаушев и се мяташе безспир от ъгъл в ъгъл. — Нема ли да се намерят поне двайсет души в целия град да се притекат на помощ на другарите си? Двайсет души с пушки да се явят в гърба на аскера, да го смутят, да го забъркат и може би четата на Церски ще успее да се изтръгне по някакъв начин, да се отдалечи.

Той всичко премисли, стъпка по стъпка. Облече се, обу се.

Долу, под неговата стая, се дочуваше сподавен говор: старите бяха още будни. Борис слезе на долния кат. Почука на вратата на старите и влезе. Той не ги виждаше в тъмнината, но знаеше общото им легло в ъгъла и как те двамата лежаха там, както винаги отпреди близу четиридесет години.

— Ти ли си, Борко? — попита майка му.

— Да, мамо. — И после той каза; — Аз требва да, излеза.

Той усети как майка му скочи в леглото. И продума задъхана, с разтреперан, пресекнал глас:

— Що говориш, Борко… Как тъй ще излезеш по това време…

Лазар Глаушев мълчеше. После попита с привидно спокойствие, но и неговият глас беше поизтънял:

— Защо искаш да излезеш, синко? Нужно ли е сега?

— Да, татко. Требва да излеза. Вън, близу, некъде, се води сражение.

Лазар го разбра и рече:

— Безполезно е, синко.

Сега гласът му беше още по-напрегнат; старият човек се бореше със себе си.

— Не, татко. Требва. Ще събера неколцина другари. Требва да помогнем.

— Но ти не знайш какво става там. Кои се бият.

— Ние ще проверим, ще научим. Аз знам, че наблизу имаше наша чета.

— Ще се хвърлите в огъня, за да изгорите и вие. Ния Глаушева тихо проплака.

— Мамо, не ме спирай.

Старата жена нищо не каза. Тя чакаше да говори бащата — той ще каже каквото трябва, той ще запази детето им, ще го върне.

— Господ ни е дал разум, сине — започна отново Лазар Глаушев. — Ти помисли: ще излезете вън и ще ви нападнат, ще ви избият. Кому ще помогнете? Вън е аскер — нели чух, като мина, а вие ще излезете неколцина. Иди си горе, в стаята, чедо, и нека бог помага на тия, които са сега в беда. Кой друг може да им помогне?

— Ние можем да им помогнем, пък да сме макар само двайсет души. Като знам това, аз не мога да стоя горе по чехли и да изричам молитви. Ами това е всичко: наши другари може би са в смъртна опасност и ние требва да им се притечем на помощ. — Той пристъпи в тъмнината: — Майко, аз ще се пазя… — И се опита да се пошегува: — Нали знаеш, аз съм хитър.

Двамата стари люде мълчаха. Борис тихо излезе от стаята им. Те се ослушваха: синът им едва чуто отвори портата вън и я затвори след себе си. Ния Глаушева мълчаливо плачеше. След дълго мълчание Лазар Глаушев рече:

— Не можех да го спра.

Като излезе на улицата, Борис Глаушев внимателно се огледа в тъмнината и продължи нагоре, все покрай стените, с тихи стъпки. По близките улици наоколо лаеха кучета проточено и тревожно. Той не чуваше вече далечните гърмежи — може би ги заглушаваше тихият шум на стъпките му, ала като стигна до една напречна уличка, далеко откъм дъното й се дочу глуха врява и тропот на много стъпки; това беше башибозукът и заптиетата, които минаваха тъкмо по това време по главната улица. Борис усети как изстина сърцето му и цял потрепера — той долови отделни турски думи в далечната врява и неволно ускори стъпки. Турци — цяла тълпа. Страшно е да попадне човек в ръцете им… Той нямаше и оръжие.

Младият момък криволичеше бързо от улица в улица, но се спираше тук-там за минутка, да се ослуша, да не би да се натъкне на някое от девриетата или на Друга някаква нежелана среща. Свали феса си — влага хладнееше по челото му. Мина край разкривената ограда на Крайчеви, малкият двор тънееше в мрак и тишина. Нагоре улицата ставаше по-стръмна, той се задъхваше от бързия ход, а като се изкачваше все по-високо, гърмежите се чуваха по-ясно. Сега те се чуваха точно откъм Криводол.

Вратнята у роднините на Стефо Церски беше затворена. Борис погледна през ниската ограда в двора и не се решаваше да прескочи. Ами ако дебне отвътре войводата? Той се наведе и напипа по земята няколко камъчета. Хвърли едно във вратата отсреща. Още едно. Не чака дълго. Вратата тихо се открехна.

— Ела, ела за малко… — прошепна Борис и махна с ръка, по-скоро да го видят, отколкото да го чуят.

Вратата се отвори по-широко. Беше домакинът. Приближи се, но се виждаше, че още не може да познае нощния гост.

— Отиде ли си? — тихо попита Борис.

— Кой… кой да си отиде?… А, ти ли си Глаушев? Влез де — и той посегна да отвори вратнята.

— Не, нема да влизам. Отиде ли си човекът? Кога?

— Излезе с нашето момче. И тука, малко по-наго ре — деврие. Стрелял, а те по него. Не знам дали се отървал. Момчето ми лежи в огън. Ами какво става… Какви са тия гърмежи? Да не е той… Ами това — много нещо.

— Не знам, не знам — отвърна Борис. — Аз само за него… Лека нощ.

Той се върна по същата улица и кривна по друга. Сега всичко му беше ясно: турците са проследили войводата и са открили четата. Това беше и самата истина. Той дълго ходи и на два пъти щастливо избягна срещи с девриета. Спираше се пред портите и вратниците на най-преданите люде на Организацията, прескачаше огради, чукаше по врати и прозорци. Ходи да търси неарестуваните членове на околийския комитет, влезе в дворовете на неколцина от първите помощници на ръководното тяло, потърси най-възторжените, най-изпълнителните люде на народното дело. Чукаше, дето беше нужно, даваше знаци отвън, дето беше възможно, ходи дълго из целия град като бродник. Не тръгна с него нито един от всички тия люде, пред чиито врати се спря, и отговорът на всички беше един и същ:

— Невъзможно. Що говориш ти?

— Безполезно. Само ще се изложим и ние на смъртна опасност.

Само един или двама промърмориха нещо като да бяха съгласни, а някои се опитваха да се оправдават, да успокояват и него, и себе си:

— Нещо не съм добре тая вечер, Глаушев… Пък те, четата де, може и сами да се изплъзнат некак…

А две от вратите, пред които се спря, не се отвориха; преструваха се людете там на дълбоко заспали или дори на умрели.

Борис Глаушев се върна в бащиния си дом малко преди зори.

През тесните бойници и отгоре, през отвора на горния кат на обсадената бейска кула, бавно се процеждаше утринен здрач. Стрелбата отвън престана. Търпеливо чакаха турците да се раздени съвсем. Не стреляха и четниците — не спали цяла нощ в изтощително напрежение и като че ли искаха да използуват настъпилото затишие, за да си отдъхнат. Само Димко пулеше черни очи през бойницата си и дебнеше възбуден — няма ли зората, да разкрие някой недостатъчно предпазлив ага пред дулото на пушката му. Някакъв дрезгав, прехрипнал глас изрече вън неразбрани, отсечени думи и пак всичко утихна. Нигде наоколо не се мяркаше човек, само тук-там помръдваше насам насочена пушка и едва-едва проблясваше дългата й цев в светлеещата дрезгавина; виждаха се неколцина от убитите, легнали сякаш нехайно и предизвикателно; лежаха пред вратата на кулата убитият мюлязим Гьокаслан и убитите с него войници, а малко встрани от тях стоеше все тъй захвърлена секирата. Четниците мълчаха. Отдавна бе престанал с песните си Арсо, отдавна бяха пресъхнали сълзите на Нове. Бледи бяха брадясалите лица пред бойниците, очите искряха с трескав блясък. А вън ставаше светло. Разсейваше се и хладният здрач в затворения от всички страни долен кат на кулата. Виждаха се сега от двете страни разбитите, прогнили и разкъртени хамбари, широките проходи между тях. Фидан се огледа на няколко пъти сякаш учуден — съвсем по-иначе му изглеждаше сега вътрешността на кулата, тия разкъртени хамбари и като че ли едва сега усети влажната остра миризма на плъхове. Прилошаваше му.

Отвън пак се чу прегракналият глас и пак изрече няколко неразбрани думи. Стрелбата пак започна — издалеко, разпокъсано, после се надигна като вихрушка, кулата сякаш цяла се разтърси — куршумите безспир чукаха по стените й, а горе, между отворените прозорци от всички страни, свиреха късо и пронизително, ронеха, събаряха цели късове мазилка. В тоя изеднаж дигнал се вой и трясък четниците не усетиха как падна Арсо, улучен от един куршум в дясното око. Куршумът бе проникнал през бойницата му. Той падна, без да издаде никакъв звук, и пушката му тупна глухо на пръстения прашен под, пък и беше някак закрит зад ъгъла на един от хамбарите. Пръв го видя Фидан. Той отвори уста да извика, но гърлото му бе пресъхнало. Изкашля се сърдито, с всички сили и викна:

— Ама вижте там… Арсо, Арсо паднал!

Гласът му прозвуча глухо, като в някоя воденица с четири камъка, които се въртят шумно и водата бие по тях — такъв беше шумът и трясъкът в кулата под вихрената стрелба отвън. Войводата погледна младия четник с чужд някакъв поглед и като че ли едва сега разбра що викаше той. Погледна бързо през бойницата си и после се спусна, понакуцвайки, по широкия ходник между хамбарите, приведе се за минутка към падналия четник. Арсо беше мъртъв. И Церски веднага се върна на мястото си до вратата. Гръмна два пъти едно след друго. Гърмяха непрекъснато и Димко, и Нове, и Фидан. Турците се бяха раздвижили вън, за да стрелят, или се готвеха за нападение към кулата, ту тук, ту по-нататък се мярваше ръка, рамо, глава и дори някои в по-далечните редици пропълзяваха или прибягваха от една на друга позиция. Тъкмо сред тая засилена стрелба войводата се сети, че едната страна на кулата беше без защита след падането на Арсо. И той викна, дигнал глава нагоре:

— Слизай, Щърко, слизай! Има пушка и за тебе. Младият селянин се втурна отгоре с всичката си сила.

— Полека бре, ще ни сгазиш! — викна му Димко, без да се обръща.

Церски посочи с глава освободената позиция:

— Заставай там. Поотмести Арсо. Добре да се целиш. Можеш ли с пушка? Нели те учи Фидан с пушка…

Щъркот мина бързо зад него и се спря до убития. Издърпа го за нозете край един от хамбарите, грабна пушката му, както бе паднала край стената. Едрите му космати ръце трепереха, той стисна пушката, като да искаше някой да му я отнеме, не можеше да й се нагледа, той я отвори, вътре имаше патрон, погледна отблизу — да види по-добре — и пак я затвори. Погледна през бойницата пред него, после отиде и погледна през другата бойница по-нататък. Чуден му се видя оттук дворът на кулата, порутената ограда и полето нататък, доколкото се виждаше. По кого да стреля? Бяха го учили четниците да борави с пушка, особено Фидан всичко му показваше, но Китан не беше стрелял ни с пушка, ни с револвер. И беше още по-нетърпелив да гръмне сега, и то по живи турци, но де са те! Дори се обърна да погледне убития, негли той да му каже. Тогава видя по него патронташите му, ножа му, цялото му снаряжение. Подпря пушката на стената, погледна я да не би да падне. Свали от убития снаряжението му — обръщаше го ту на една, ту на друга страна, и започна да се препасва, нетърпелив, но и непохватен. После се огледа и пак грабна пушката.

Наведе се към една от бойниците и зяпна, ококорил очи. Точно срещу него двама аскери с пушки в ръка, приведени и проточили вратове, в тоя миг прекрачваха оградата, а и други неколцина се надигаха вече иззад ниската порутена ограда; турците бяха усетили, че отсамната страна на кулата бе останала без защита, и бързаха да прекосят опасното поле пред отсамните бойници. На един разтег до стените вече не беше опасно и можеше да се стреля през самите бойници срещу стрелящите отвътре. Китан Щъркот изви тъничък гласец и изруга грубо, по селски майчичката на дръзките турци. Провря цевта на пушката през бойницата, прицели се, както го бяха учили, и току го блъсна тя като жива в рамото, ушите му писнаха, а самия изстрел той като че ли не чу. Ама това ли било? Няма да го ритне тя, пущината, втори път. И той стисна здраво пушката. Сетне погледна пак през бойницата си и се ухили с цялото си лице: пред самата ограда насреща лежеше неподвижен единият от турците, а другите бяха изчезнали. Случайно той бе улучил още с първия си изстрел. Те така! Сега той знаеше кое как трябва…

Турците бяха съсредоточили огъня по бойниците. При утринната светлина се виждаха отдалеко тесните прорези в каменните стени на кулата и турците се мъчеха да улучат в тях. Четниците усещаха отвътре как се сипеха и чукаха около бойниците им цели рояци куршуми. Те се местеха от една на друга бойница — на всяка страна имаше по няколко, — макар това местене да беше безполезно. Зловещо, страшно беше тъпото почукване по стените отвън, бързо и непрекъснато, стотици куршуми се сплескваха по камъните, гъсто около бойниците, но трябваше да се стои там, срещу тая грозна градушка.

Дрезгавият глас отвън се чуваше все по-често през, стрелбата, дочуваха се и други някакви гласове. Турците проявяваха нетърпение или тия гласове бяха команди на офицерите им, които ги подканяха към посмели действия. И тук или там все по-често се надигаха аскери, готови да се хвърлят напред, но писъкът на комитските куршуми все още ги караше бързо да се скриват зад своите пусии; тук или там, доста често, някои от тия по-смели турци се отпущаха улучени, преди да направят една стъпка напред, и оставаха да лежат там или другарите им ги издърпваха назад. Сега четниците стреляха непрекъснато, цевите на пушките им бързо се нагорещяваха. Все по-често ръката, която машинално посягаше към патронташите за нови патрони, попадаше на празни места по кожените колани и бараше с трескаво бързи пръсти по кръста, по гърдите, докато попадне на останали там патрони. И през тялото на четника минаваше бърз трепет: свършват ли се вече патроните!…

Но всичко се свърши по-бързо, отколкото всеки един от обсадените комити очакваше.

Слънцето се показа на изток и Фидан присви очи от първите му огнени стрели — той пазеше откъм източната страна на кулата. Отдръпна се, свали пушката от рамото си да си поеме дъх издълбоко; при появяването на слънцето, след тая страшна нощ, сякаш обръч стегна гърдите му. Нека стрелят мръсните презглава! Няма да мисли за тях поне една минутка. Младият момък се изви назад да погледне другарите си, доколкото се виждаха иззад хамбарите. Ето Щърко — как се е вдал в стрелбата и цял се е облегнал на пушката си, протегнал врат от широката яка на селската си риза, като да беше готов да подаде и главата си през бойницата. Мераклия човек — нали сега почва! И младият момък едва-едва се усмихна, горд със своята опитност. Там, зад стълбата, бяха войводата и Димко; той вижда циганското лице на Димко. Само той, Димко, не се уморява… Фидан сведе очи към пода. Две малки, тесни слънчеви петна бяха грейнали в праха, около тях трептеше едвам доловимо сияние. Той се помръдна и друго едно, също такова тясно, мъничко слънчево прозорче се отвори в миг на отсрещната стена, в протегналия се слънчев лъч трептяха и блестяха безброй прашинки. Но какво се е зазяпал Фидан, време ли е сега?… И тъкмо се обърна към бойницата и понечи да притисне отново приклада на пушката към рамото си, един куршум го шибна ниско в основата на голата му шия. От гърдите му се изтръгна вик, но се спря в гърлото му, заклокочи. Кръв бликаше обилно от шията му, от устата му, той залитна назад и не изпусна пушката си, сетне падна заедно с нея. До рамото му на пръстения под бързо се образува голяма локва кръв. Усетиха падането му едновременно и войводата, и Димко. Войводата дръпна веднага пушката си от бойницата, обърса с ръкав обилната пот по челото си, по цялото си лице. И тъй през дигнатия си лакът гледаше един миг падналия четник. Димко едва се поизви нататък, сякаш колкото да установи станалото, и отново се приведе над пушката си, съсредоточен в стрелбата си, усърден.

Церски пристъпи към падналия си другар, отпусна се на колена, остави пушката си на пода. Фидан още не беше мъртъв. Войводата провря ръка под главата му, наведе се към него и срещна очите му. Той подигна младата глава и дългите коси, зацапани с кръв, увиснаха до земята. Войводата виждаше ясно лицето на ранения, виждаше как гасне по него светлината на живота; по ръката му под натежалата глава пълзеше гъста, лепкава струя кръв. Очите на ранения бяха втренчени в неговите очи и само в тях още гореше жив сяй. Те го гледаха живи, млади и хубави, жадни, уплашени, Докато плувнаха в сълзи. Той се приведе и притисна нежно към гърдите си тая отпусната глава — та Фидан беше още дете… Когато войводата отново погледна лиЦето му, очите бяха вече угаснали, но все тъй плувнали в сълзи. Той сложи главата му на пода, изправи се. Пушката на младия четник лежеше там, до отпуснатата му ръка. Церски плъзна по нея поглед — сега тя не беше нужна никому. Наведе се бързо, взе своята пушка и се върна при вратата. Димко каза, без да го погледне:

— Готвят се да ни притиснат…

Церски въздъхна мълчаливо, издълбоко и наново провря манлихерата си в бойницата.

Стрелбата отвън клокочеше непрекъснато, засилваше се и се усещаше повече по глухия тропот на куршумите, които се изсипваха върху стените на кулата на гъсти рояци. Четиримата мъже отвътре виждаха през процепите на бойниците как все по-често и от всички страни наоколо се надигаха гърбове, лакти, задници, надничаха глави и те се бавеха за миг или два къде по-скоро да насочат пушките си. Ала техните смъртоносни куршуми, които държаха приковани към земята тия раздвижили се тела, губеха власт над тях. Срещу каменните стени на кулата се надигаше все по-дръзко струпалото се наоколо човешко множество, докато изеднаж, като по даден знак, наскачаха от всички страни по двайсетина или тридесет турци и се втурнаха с диви крясъци към кулата, приведени, с насочени пушки. Веднага скочиха и други след първите, сега като че ли всички се надпреварваха. В нозете им се търкулнаха неколцина от комитите, но вече мнозина се бяха прилепили към стените на кулата, където четнишките куршуми не можеха да стигнат. Един едър турчин от башибозука бе грабнал секирата и я заби във вратата. Димко го уби с един куршум в главата почти от упор през бойницата си. Ала сега турците провираха своите пушки през бойниците и стреляха навътре в кулата. Щъркот бе уловил една турска пушка, но не можеше да я спре да стреля и я изпусна още след първия изстрел. Той, Щъркот, сякаш пръв усети колко опасно беше сега за четниците да стоят на долния кат и пръв се втурна към стълбата. Сетне се чу и гласът на войводата:

— Качвайте се горе… горе!

Щъркот едва ли не прескочи тях двамата с Димко с дългите си нозе и хукна по две стъпала нагоре. Изкачиха се след него и те двамата, зададе се и Нове, Горе, на втория кат, сякаш беше по-тихо, пък и найстина стрелбата вън бе оредяла. Две стаи с широк чардак зееха тук голи и празни, без врати, разкъртенй прозорци, тук-там по очуканите стени, по разкривения прогнил под блестяха някак не на мястото си широки слънчеви петна. Долу се чуваше възбудена врява, някой от турците наново бе взел секирата и блъскаше вратата. Войводата и Димко се спогледаха и Церски мълчаливо посочи в шепата си една пачка патрони — последната; сетне дръпна затвора и сложи пачката в манлихерата си. А Димко каза:

— Имам още два вътре.

И приподигна пушката си. Китан Щъркот стоеше срещу тях и ги гледаше с очи като на бухал, разкрачен, приподигнал ръце, с пушката в едната ръка, а на пояса два патронташа, на гърдите му кръстосани още два и по тях лъщяха доста патрони. Димко показа белите си зъби:

— Виж го Щърко как се е накитил цел с патрони… Може да се бие още два дни с турците.

— Взех ги от Арсо, после и от Фидан. Еднакви са. Защо да ги оставиме…

Войводата го погледна замислен, сетне погледна Димка:

— Що да му правим?

А Димко се обърна направо към младия селянин:

— Хай, да те вземе мътната! Ще дойдеш ли с нас бре?

— Ами с вас, знае се… Нели с вас съм тръгнал… — отвърна Щъркот.

Долу вратата кънтеше и се цепеше; турците сега работеха с две секири. Войводата погледна надолу, през отвора на стълбата:

— Какво стана Нове?!… Я! Ударили го.

Надникна бързо и Димко. На две стъпки пред вратата се бе тръшнал Нове с гръб в първото стъпало на каменната стълба и главата му като че ли бе сложена нарочно върху стъпалото, та се виждаше лицето му восъчножълто, с притворени очи. Димко каза:

— Той пръв ще ги посрещне. — Сетне извика: — Нове… Нове!

Вратата долу трещеше цяла и потрепваше под бързите удари на двете секири. Войводата се загледа пак в Щърко:

— Ние… Чуваш ли… нема да се дадем живи на турците. И сме се клели ние с Димко. Ти какво? Ще им се дадеш ли да те уловят жив?

— Не искам… — ширеше още по-големи уплашени очи Щъркот и после викна, сякаш отеднаж се сети: — Ще се бия!

— Разбиват вратата бре! — викна му по същия начин Димко. — Ние с войводата имаме още по два-три патрона. И после — това е, къде ще мърдаш. Куршумът в устата и хайде. Да би мирно седело… Е, ти ще видиш, пък ако ти хареса, направи го и ти… — Сетне се обърна към войводата: — Остави го. Да прави каквото ще. Или пък агите ще го оправят.

От вратата долу отскочиха трески. Сред шумната врява вън се надигаха тържествуващи викове; повечето от турците, изглежда, се бяха струпали пред вратата и чакаха да нахлуят в кулата. Секирите спряха да блъскат. През една гола цепнатина на вратата се провря гола мургава ръка и търсеше лоста, с който бе подпряна. Димко дигна пушката си и гръмна във вратата. Ръката трепна и бавно се измъкна вън. Надигна се там още по-силен викот. Димко гръмна още веднъж във вратата и пак се надигнаха викове.

— Какво ще чакаме да влезат… — каза той. Обърна се към войводата и протегна ръка:

— Дай… Може да ни изпреварят.

Церски го погледна мълчаливо. Сетне бръкна в пояса си и извади един лебелов револвер. Подаде му го. И се обърна рязко към вратата, насочи бързо пушката си и започна да стреля — пет пъти едно след друго. Глъчката пред вратата вън избухна още по-силна. Чуха се и няколко изстрела. Чу се и същият хриплив, прегракнал глас, който пак викаше нещо на турски.

Войводата пак се обърна. Край стената в отсрещния край на чардака се бе изпружил Димко, дясната му ръка бе паднала на гърдите му, подпряна с лакът на пода, а долу бе се търкулнал револверът. Церски все бързаше, сякаш беше ядосан за нещо: улови манлихерата си откъм цевта и я удари с все сила в рамката на близката врата. Удари я още един път. Прикладът на пушката отскочи, а Церски ядно захвърли на пода останалата й част. После той пристъпи бързо-бързо, взе револвера, както бе паднал на пода до Димко, и като че ли едва сега забеляза Щърко, който се въртеше след него и следеше като омагьосан всяко негово движение, Войводата му посочи револвера в ръката си:

— Ще остане вътре още един патрон. Три беха.

Все тъй, като че ли вършеше някаква много бърза, много важна, но досадна работа, и пак забравил младия селянин, който го гледаше отсреща, той се подпря с гръб на стената и се застреля в сляпото око. Най-наПред падна на пода револверът му, падна и той.

Долната челюст на Китан Щърко тракаше, трепереха силно и двете му бузи. Той се огледа безпомощен, ослуша се: долу турците пак бяха почнали да разбиват вратата, която се цепеше на трески, чуваха се редки гърмежи и все същата шумна страшна врява, отделни гласове. Щъркот се втурна към отвора на стълбата, надвеси се, по вратата светеха вече много цепнатини, а на първото стъпало там се виждаше пожълтялото лице на Нове. Младият селянин отскочи назад, мина в съседната стая и отеднаж забави ход, пристъпи предпазливо, надзърна отдалеко през един от прозорците — долу, в двора на кулата, се бяха струпали турци един до друг, всички зяпнали нататък, чакаха, види се, да се отвори вратата. Щъркот пак отскочи назад — дали не го забеляза някой! Сетне излезе на чардака и бързо пристъпи към един прозорец насреща, прескочи нозете на войводата, приподигна се предпазливо. Отсам, на противоположната страна на вратата, дворът беше празен. Щъркот се приближи още повече към прозореца и пак надзърна — тук дворът на кулата наистина беше празен. Турците се бяха струпали накъм вратата, вече сигурни в победата си. Щъркот стисна по-здраво пушката си, сложи дългата си нога на разкъртения, широко зейнал прозорец. Все още в колебание, той чу как се блъсна Долу вратата в стената и тържествуващите викове на турците, които нахлуваха. В следващия миг Щъркот скочи от прозореца.

Усети как спря дъхът му, усети удар, после с стъмни пред очите му, а струваше му се, че вижда, и кой знае след колко време се видя потънал до над колена във вода и тиня.

Той беше попаднал в един не много дълбок изоставен кладенец. Един малък начупен кръг синьо небе светлееше високо над главата му и се виждаха разкъртеНите камъни по стените нагоре. Щъркот стоя тук, в тиНята, докато светлият небесен кръг горе потъмня и се запалиха там две ярки звездици. Турците не се бяха ц досетили да надникнат в изоставения кладенец в задния двор на бейската кула.

Още през нощта се бяха върнали в града ранени турци и кой знай по какви пътища, като се раздени, вече цяла Преспа знаеше какво ставаше в Криводол. Тая нощ мнозина преспанци не бяха спали от страхове и тревоги, а някои и от едно особено възбуждение, в което имаше и радост, и гордост, и бунтарска дързост. Срещу една малка чета се бяха дигнали стотици турци — аскер, башибозук, та и кавалерия бе отишла, и цяла нощ, до изгрев слънце, битката не престана. Голяма сила бяха показали комитите и мнозина преспанци, не толкова от суета, колкото от патриотично въодушевение, се чувствуваха като участници в техния подвиг. Градът още не знаеше как бе завършило сражението, но стигаха и гърмежите през тая дълга нощ. Още в тъмни зори се замяркаха люде по градините и дворовете, срещаха се през зидове и плетища, провираха се през вратички, шушукаха, разказваха и преразказваха ненаситно, събираха и предаваха вести около сражението, желанията, предположенията в единия двор ставаха истинска случка в съседния.

И докато се виждаше такова оживение по дворовете и градините, улиците бяха тихи, безлюдни, рядко ще премине от една до друга порта някоя забързана жена или ще изтича дете. Като да беше голям някой празник, а беше работен, есенен ден и слънцето вече изгряваше. Време беше вече, а мъжете не бързаха да отворят дюкяните си, надничаха от портите — кои ли ще отидат първи в чаршията, изчакваха, бояха се. Какво ли ще става днес? Но чаршията не можеше да стои днес затворена — това би било същински бунт и явно съгласие с комитите. Започнаха да се отправят към дюкяните си по-смелите, все по-стари люде, препасани с престилки, със запретнати ръкави още от дома, със загрижени лица — за работата си мислеха те и уж за нищо друго. Които, малко преди това, бяха махали ръце възбудено и бяха разказвали за сражението в Криводол едва ли не като очевидци, сега пристъпваха смирено, с наведени очи, тихо дигаха кепенците на дюкяните си и все се маеха вътре, бояха се да ударят с чук, да завържат с трион. Ала чаршията пак се изпълни с всекидневния многоглас шум. Не се чуваха само викове и смях, не се подхвърляха закачки през тясната улица — всеки гледаше да стои в дюкяна и повече отвсякога беше зает с работата си. Редките подранили турци минаваха намръщени — сърдити бяха на всички гяури, двете турски кафенета бяха празни тая сутрин. Преспанци скришом, изпод вежди следяха агаларите — накъде ходят, подаваха глави след тях. Мина и башполицът-, но и той не подигна очи да поздрави някого от познатите си из чаршията.

Пак мина най-напред кавалерията, мина през цялата чаршия, по дългата улица за казармата. Отдалеко се чуваше тропотът на приближаващите се коне и преспанци я следяха повече с уши, отколкото с очи. И всички видяха, че кавалеристите водеха шест коня без ездачи. Не след дълго през чаршията мина и пехотата в не много стройни редици и преспанци пак забелязаха каква умора личеше по лицата на войниците. Веднага след тях тропотеха и седем-осем коли, лежаха в тях войници, а други бяха грижливо покрити, но се показваше по някоя нога, обута в груба войнишка обувка — колите бяха пълни с ранени и убити войници. Не избягна и това от бдителните очи на кяурите. Зададе се и башибозукът. Цяла тълпа турци изпълни улицата, надигали оръжия, водеха ги главатарите им, дигнали глави, разширили лакти, люлееха се бабаитски празните ръкави на чепкените. Виждаха се в първите редици познати агалари и бейове, но влачеха след тях йемении на боси нозе и бедни люде, с кръпки по бечвите й шалварите си; към края на върволицата въртяха очи и неколцина цигани, надигали секири, набучили ножове в оръфаните си пояси. Мълчаливо минаха турците и попоглеждаха надменно, само едно младо турче се наведе с пушката си на рамо, взе камък и го изпрати в един дюкян, види се, поради някаква преДишна вражда. Остро иззвънтя счупено стъкло в настръхналата тишина в чаршията, при толкова люде и Глух тропот на множество стъпки. Башибозукът минаваше през гяурската чаршия като победител, но и след Него тропотеха няколко коли с ранени и убити, Пак със скрити погледи изпроводиха преспанци и тия коли и по своему се чувствуваха също победители.

Юзбашията Юмер Али ефенди мина със заптиетата по друга улица. Той се отби в малката сграда на градската поща и влезе при телеграфиста — младо бледолико ефендие с протъркани лакти и отколешен кир по яката на тясното му сиво сетре. Той седеше неподвижен пред апарата си като пред идол, на главата му стърчеше висок, възморав фес, нахлупен до ушите, с дълъг тежък пискюл. Не се обърна да погледне юзбашията, бледото му възкьосаво лице бе застинало в израз на тържествена унесеност. Юзбашията каза:

— Една важна телеграма до валията.

Едва сега младият телеграфист изви към него кръгли големи очи и отвърна само с устните си — тънки, безкръвни:

— Добре, юзбаши ефенди.

Той размаха, протегна, разкърши ръце и късите ръкави на сетрето му се дръпнаха чак до лактите. Сетне замахна отдалеко и сложи пръст върху чукчето на апарата с голяма съсредоточеност и сякаш спря дъха си в очакване. Предаването на телеграмата стана с, истинска тържественост. Телеграфистът чукаше с изпънат, вдървен гръб, фесът му стърчеше високо, едва едва се поклащаше дългият пискюл. „Рано тая сутрин — гласеше телеграмата — унищожихме в село криводол цялата разбойническа чета след цяла нощ сражение. Още днес ви изпращам подробен доклад, баши Юмер Али.“

Телеграфистът отново изви към юзбашията големите си очи. Юмер Али улови погледа му и мълчаливо кимна със спуснати клепки; да, това съм аз!

Турците оставиха убитите четници в кулата. Взеха само оръжието им и счупената манлихера на Стефо Церски. Неколцина от аскера и башибозука, а също и циганите, се опитаха да съблекат и дрехите им, но бинбашията ги разгони, все пак някой от тях успя да смъкне новите подковани опинци на Арсо.

Едва след като си отидоха турците и се скриха ниския рид накъм града, наизлязоха селяни като изпод земята. Събра се цялото село — мъже, жени, деца. Полякът бе изчезнал някъде — не беше мястото му тук, При комитите, макар те да бяха мъртви. Селяните влизаха в кулата, гледаха убитите четници, тихо бършеха сълзи жените и подсмърчаха.

— Ами да вземем да ги погребем — рече някой.

— Ами да ги погребем — повтори друг. Трети каза предпазливо:

— Да не искат да ги дигнат турците…

Влизаха и излизаха още дълго селяните в кулата, бършеха сълзи мълчаливо жените. И пак рече някой:

— Какво чакаме… Да ги погребем. Най-напред изнесоха мъртвите вън, наредиха ги един до друг край една от стените, под сянка. Жени избърсаха лицата им с груби мокри кърпи, кръстосаха ръцете им на гърдите, запалиха по една тънка свещица над главите им. В това време група млади мъже копаеха широк гроб до олтара на селската църква. Извишила бе там клонки млада топола и до нея копаеха общия гроб. Никой не нареждаше и разпореждаше — къде другаде би било по-сгодно за гроб на такива мъртъвци. Селяните познаваха и войводата, и четиримата му четници, яли бяха хляб заедно, спали бяха под един покрив. Какво имаше да се говори и разговаря за тия петима мъже, които бяха дигнали оръжие и ходеха между народа като негови закрилници и умряха храбро. Селяните не умееха да изказват своята обич и благодарност към тях, своята скръб, но мълчаливата сериозност и съсредоточеност, с която се грижеха сега за тях, за гроба им, беше същата, с която се отнасяха те към работата си, към земята, към хляба, към собствената рожба и към всяко важно нещо, което крепеше и поддържаше техния прост и тежък живот. Никой не беше казал гробът да бъде до олтара на селската църква под младата тополка и да бъде общ, братски гроб за петимата загинали мъже — то се знаеше и се разбираше само по себе.

Сложиха ги един до друг в общия гроб, войводата в средата — най-едър от всички, с най-мъжествени черти на своето бледо лице и сега, в смъртта. От дясната му страна сложиха най-младия му четник — Фидана, да бъде и тук под негова закрила. В селото нямаше свещеник — идваше понякога свещеник от града, но къде биха го намерили сега? Старите селяни се кръстеха мълчаливо, усърдно, за да личи, че влизат в гроба християни. Писнаха с глас и няколко от жените — само за клетник някой без име и без дом не ще заплаче никой над гроба му, а тия петимата мъже бяха свои, родни Като израсна могилата от грудки прясна влажна пръст, сложиха над главите на погребаните там пет бели камъка — по един знак за всекиго от тях. После селяните пак тъй мълчаливо се пръснаха, всеки по работата си. Изникна отнякъде полякът — да дебне, да слухти, да ругае, още по-зъл отпреди. Няма го сега да ходи из полето с манлихера на рамо Стефо Церски…

Цял един дълъг ден прекара Китан Щъркот на дъното на кладенеца, потънал до над колената си в тинята. Час по час той местеше нозе в тинята или ще дигне глава и очи, пълни с мъка, нагоре към малкото късче небе, ще се улови с две ръце за плесенясалите камъни около него да не му тежат поне ръцете за някое време Сети се преди това и подпря пушката си между камъните да не му тежи и да не се зацапа в тинята. Той чакаше да се стъмни най-сетне, за да се покатери горе от камък на камък и да излезе от тая дупка. После накъде? — Накъдето му видят очите. До едно време стигаха до него в кладенеца глухи, далечни гласове, после всичко утихна — дали си бяха отишли турците? Гладен беше той и жаден, дълго търпя и току се наведе в тесния кладенец, гребна с две ръце от мътната воняща вода в нозете му и пи. После пак. Горе, на порутената ограда на кладенеца, внезапно кацна малка птичка и цяла трепти, врътна главичка и надолу към него, трепна с крила и изчезна. Това беше всичко през целия безкраен ден. Най-сетне късчето небе започна да тъмнее, кладенецът се изпълни с черен мрак. Бавно се разгоряха горе и две далечни звезди. Китан все по-често местеше прокисналите си нозе в дълбоката тиня. Мислеше си за пушката. Къде сега без нея? Ще я надене той на шията си и така ще се катери нагоре. И тъкмо когато небето горе потъмня и блестяха само двете звездички, мярнаха се там две сенки — две човешки глави, и глух, сподавен глас изпълни целия кладенец:

— Жив ли си бре?

Китан зяпна с изблещени очи в мрака и не отговори. Чу се друг глас някъде вън от кладенеца и все пак близу:

— Да не е излезъл…

И пак първият глас надолу в кладенеца:

— Тука ли си бре?… Не бой се. Ние сме тукашни люде, свои.

— Тука съм — отвърна Китан с пресекнал глас. Нещо се мярна горе и върху Китан падна дебело, тежко въже.

— Дръж се здраво… Ние ще дърпаме нагоре. Китан най-напред надяна пушката си на врата, сетне нави въжето на голите си ръце. Ай, господи! Кои ли са тия горе? Не ще да са лоши люде. Е, да става каквото ще — няма вече накъде. Въжето започна да се дърпа нагоре с голяма сила. Нозете на Китана тежаха като олово, изтръпнали, прокиснали.

Горе го посрещнаха трима мъже, селяни като него.

— Намъчи се днеска — каза единият от тях. — Хайде. Да не изскочи отнекъде полякът.

— Къде? — попита Щъркот. Сега той едвам се държеше на нозете си.

— Ами… дома — каза единият селянин. — Тук ли искаш да стоиш? Капнал си днеска цел ден. Дай, ако искаш, пушката, тежи ти.

— Не, не — притисна Китан пушката си с две ръце.

Тръгнаха в тъмнината и четиримата, полека — Китан едвам влачеше нозе. Минаха по самия край на селото, после отеднаж свиха в една уличка. Влязоха в широк двор — далеко в дъното му светлееше отворена врата. Лавна куче, но после заскимтя радостно. Откъм Дъното на двора се зачу женски глас:

— Ти ли си, Китане?

Щъркот се учуди, но селянинът до него отговори:

— Аз съм, майко?

— И ти ли си Китан? — попита Щъркот.

— И аз ами — усмихна се в тъмнината селянинът. Едва сега забеляза Щъркот, че другите двама селяни бяха изчезнали някъде. Другият Китан го въведе в къщи, посрещнаха го там две жени, настаниха госта край огнището и по-старата от жените приседна да раздуха огъня. Даде сега Щъркот пушката си на другия Китан и той я подпря в ъгъла. Свали Щъркот и четирите си патронташа, помогнаха му да се изуе, донесоха му топла вода да измие нозете си. По-старата жена, майката на другия Китан, каза:

— Още не е студено, ама без огнец нищо не може… Ти ела, синко, по-близу, да си поизсушиш дрехите.

Седнаха да вечерят и четиримата; на една рогозка край стената насреща спяха три дребни деца, покрити с шарена селска черга. Не можеше да се сдържа Щъркот — виждаха домакините как налиташе на яденето. Като че ли да го насърчи още повече, другият Китан каза:

— Видели те наши люде, като си скочил от прозореца в кладенеца. Чакахме да се стъмни. Как си се сетил, а?

— Не знам — отвърна Щъркот с пълна уста. — Рекох си: бегай! И рипнах. Видех само, че нема турци там. Не знаех, че има кладенец.

— Ами другите? Войводата…

— Войводата се уби сам. И Димко. Другите турците ги избиха.

Постлаха му да легне в ъгъла до пушката. Тук прекара Щъркот и на другия ден и когато се стъмни пак, дойдоха ония двама селяни и му казаха да се готви за път. Щъркот послушно обу засъхналите си опинци. Другият Китан каза:

— Така ни е наредено. Не е много сигурно тука, близу до града сега, след сражението.

Китан Щъркот не попита кой бе наредил да напусне Криводол — не му дойде на ум да попита. Откакто бе тръгнал с комитите, учили го бяха да не пита много и да разпитва. Къде би ходил сам сега, а тия люде се грижеха добре за него. Както преди, докато беше с войводата: навсякъде се намираха люде да ги посрещнат и изпратят, да ги приберат, да ги нахранят.

Заведоха го тая нощ в друго село. Два дни след това други люде го заведоха в трето село Той се чувствуваше във властта на незнайна някаква сила, която пращаше тия люде да се грижат за него, да го хранят, да му дават подслон и да го водят от едно село на друго. Предаван от пункт на пункт по организираните села из полето, Китан Щъркот пътуваше към планините на запад, към Железник.

В своя подробен писмен доклад до валията жандармерийският юзбашия Юмер Али ефенди сочеше като свое дело и своя заслуга унищожаването на четата в Криводол. На края на доклада си той самонадеяно твърдеше, че в ръцете му са най-големите комитаджии в Преспа и че предстои пълно разкриване и унищожаване на комитската организация в тая касаба. Той се готвеше да подложи осемнадесетте затворници на разпит в зимника на помещението, в което спяха заптиите. Нареди Юмер Али да се закове на една греда в зимника здрава желязна халка, провряха там и едно дебело въже. Той намигна хитро на башполица Етхем ефенди: — Който не иска да говори, докато е с главата си нагоре, ще проговори, като увисне с главата надолу. Етхем ефенди стисна устни, поклати голямата си глава: ще разбуни цялата касаба тоя човек и каква файда? През време на часовете за свиждане пред оградата на затвора се трупаха все повече люде и носеха цели товари с най-вкусна храна за осемнадесетте затворници. Не бяха само техни роднини, а идваха всякакви люде от целия град. Етхем ефенди всичко виждаше: с тия осемнадесет души бяха всички гяури, цяла Преспа. Той отиде при каймакамина.

Цял един ден се колеба каймакаминът — боеше се от Юмер Али, но най-сетне се реши да изпрати и той доклад до валията в Битоля. „Сега — пишеше той до своя началник, — когато с унищожаването на разбойниците в село Криводол е даден добър урок на всички душмани на дьовлета, няма никаква файда да се раздухва загасналото огнище. В целия преспански каймакамлък е мирно и тихо, поради което тук става излишен жандармерийският юзбашия Юмер Али ефенди, както бе излишен — бе добавил смело и коварно каймакаминът — и при унищожаването на споменатите разбойници, което бе извършено от аскера и башибозука.“

Каймакаминът не искаше да се говори за неговата околия, че е размирна, валията пък не искаше да се говори, че неговият вилает е размирен. Юмер Али ефенди получи нареждане да освободи затворниците и да се върне незабавно в Битоля. Етхем ефенди му помогна да вземе от всеки задържан по две лири, а той, баш полицът, взе само по една лира. Юмер Али си замина, Каймакаминът също взе по две лири и освободи осемнадесетте затворници.