Интриги

ПЕТНАДЕСЕТА ГЛАВА

— Огън! — Първият залп отекна оглушително и Пиърс проследи светкавицата на оръдието, гюллето, което описа висока дъга и падна във водата близо до „Лейди Мей“. Надигна се фонтан от сребърни пръски. Целта не беше улучена — точно според плана.

— Подай ми далекогледа! — извика той на Шон, грабна го от ръцете му и огледа английския кораб, който танцуваше върху разлюляното море. Дъхът му спря. Жена му стоеше до кормилото, редом с капитан Нименс.

Роуз… същата като преди година. Красива и горда както винаги. Кестенявочервената коса блестеше на слънцето. На всичкото отгоре се караше с Нименс — значи и темпераментът й беше останал същият. Вероятно беше решила сама да води битката срещу пиратите.

Типично за Роуз. Винаги готова за бой. Може би изпитваше страх, но не го показваше. Вместо това спореше ожесточено с капитана и със сигурност настояваше да остане на палубата.

— Не й позволявай, капитане! — промърмори полугласно Пиърс.

След малко се усмихна доволно, защото Нименс изпълни желанието му. Жестовете му бяха красноречиви. Умен мъж, каза си Пиърс. Роуз нямаше да изпълни категоричната му заповед, но горещата молба щеше да трогне сърцето й.

Едно от неприятелските гюллета падна само на няколко метра от пиратския кораб и Пиърс бе опръскан от бяла пяна.

— Отговорете на огъня! Дайте още един предупредителен изстрел!

Много добре! Нименс разреши проблема по свой начин и хвана Роуз за ръката. Зелената й пола се развя след нея, когато капитанът я поведе към каютите. Пиърс се засмя тържествуващо. Сега жена му щеше да стои и да чака развоя на събитията в капитанската каюта — точно там, където я искаше той. Оставаше му само да вземе „Лейди Мей“ на абордаж, без да я повреди много.

Англичаните стреляха с всичките си оръдия. Гюллетата им падаха в опасна близост до пиратския кораб и го люлееха застрашително. Пиърс едва успяваше да пази равновесие.

— Два залпа! — извика той, обърнат към Шон. — От двете страни! А после им дайте знак, че ще превземем кораба с пристъп. — Моряците изпълниха светкавично заповедта и Пиърс умело насочи кораба си право към „Лейди Мей“. В първия момент всички повярваха, че фигурата на галеона ще разсече на две английската палуба, но гъвкавият пиратски кораб мина буквално на сантиметри от носа на англичаните и застана отстрани. — Абордажните куки! — заповяда Пиърс и бързо сложи, на окото си черната превръзка. Никой не биваше да го познае, преди той сам да е решил да се открие.

Пиратският капитан извади меча си и се хвърли към носа. Няколко английски моряци се бяха покатерили по релинга и се биеха ожесточено с пиратите.

Пиърс парира сръчно силния саблен удар и изби оръжието на противника си. Мъжът се отдръпна назад и в очите му блесна смъртен страх. Убиецът на дракони дори не го погледна. Скочи на неприятелската палуба и гръмогласният му вик заглуши шума от битката:

— Слушайте, добри хора, не желая да проливам кръвта ви! Спрете боя! Вече доказахте, че сте смели мъже. Ако продължавате да се съпротивлявате, хората ми ще ви насекат на парченца. Не сме дошли да убиваме или да крадем товарите ви. Ще вземем само онова, което ни принадлежи по право. Чуйте ме добре! Искам да говоря с капитан Нименс. След това ще разберете какво искам от вас и съм сигурен, че ще се разделим в мир.

На палубата се възцари дълбоко мълчание. След малко един от англичаните изкрещя гневно:

— Това е само един проклет от Бога пират, глупаци такива! Не бива да го пускаме при капитан Нименс!

— Няма да сторя зло на капитана ви. Кълна се в честта си! — извика в отговор Пиърс.

Моряците го гледаха недоверчиво и той не можеше да им се сърди. Видът му беше на истински пират: обица със златен череп на лявото ухо, черна превръзка на окото, широка бяла риза и тесни кожени панталони. Пиърс свали широкополата си шапка и се поклони дълбоко.

— Джентълмени! Убиецът на дракони държи на думата си!

Един от матросите понечи да заговори, но Нименс го избута и излезе напред.

— Аз съм капитанът. Вярвам ви, тъй като никога досега не сте нападали английски кораб. Последвайте ме в кабината ми.

— Тя е заета. Заповядайте в моята.

— Няма да му позволим! — намеси се сърдито един от моряците и Шон го заплаши с меча си.

— По-спокойно, хора! — проговори предупредително Пиърс. — Не искам никой да забравя, че англичаните са наши приятели.

— Тук никой не ти е приятел, капитане, никой освен хората, които плават на кораба ти.

— Нименс ще се помири с мен, ще видите — отговори тихо Пиърс.

Мъжът, който беше предизвикал Шон, отстъпи назад и Нименс се прехвърли сръчно през релинга на пиратския кораб. Изправи се пред Пиърс и изведнъж пое шумно въздух.

— Капитане! — извика предупредително един от хората му.

— Всичко е наред, момчета — отговори Нименс, който беше успял да се овладее, удари Пиърс по рамото и тръгна бързо към капитанската каюта. — Велики Боже, неведоми са твоите пътища! — зашепна възбудено той. — Ваша светлост! Значи вие сте Убиецът на дракони? Сигурно Негово величество знае кой сте, след като не направи нито един сериозен опит да ви спре. О, небеса! Всички ви мислят за мъртъв…

— Слава Богу, жив съм, капитане. Мога ли да разчитам на вас?

— Аз съм ваш до гроб, милорд — отговори с достойнство старият капитан.

— Аз не съм убиец, Нименс. Кълна се във всичко свято. Невинен съм.

— Нито за миг не съм се съмнявал в това, сър.

Пиърс хвърли бързо поглед към „Лейди Мей“.

— А екипажът ви? Някои от мъжете ще ме познаят, други обаче са отскоро при вас. Мога ли да разчитам на лоялността им?

— Те са добри момчета и ми вярват, Ваша светлост. Разбира се, трябва първо да узная какви са плановете ви.

— Ще им кажете, че поемам командата на „Лейди Мей“, но само за няколко часа. След това ще ги освободя и ще поговоря лично с тях. Първо обаче искам да се видя с жена си, Гилърд. Дойдох само заради нея. Ще отида да я видя за малко, след това ще изляза на палубата и ще обясня на хората ви какво възнамерявам да направя. Надявам се, че ще ме подкрепят.

Нименс кимна с готовност. Той познаваше екипажа си и не можеше да си представи, че някой от моряците би предал херцога на Уъртингшиър на властите. Особено след като разберяха, че именно той е Убиецът на дракони, известният пират, създал толкова тревоги на испанците.

— Ще отида да уведомя лейди Роуз…

— Не, благодаря — прекъсна го с усмивка Пиърс. — Предпочитам да я изненадам. Съберете хората на палубата и ме чакайте. Шон и Джей ще ви придружат, за да прикриват гърба ми. Все още не съм сигурен, че хората ви ще запазят мира.

Нименс кимна покорно и последва господаря си на палубата. Изправи се на релинга и уведоми екипажа си, че Убиецът на дракони смята да говори с тях и да им съобщи намеренията си. Все пак те не бяха испанци.

Пиърс прескочи с лекота релинга и забърза към кабината на Нименс. Най-после мигът на сладкото отмъщение беше дошъл. Всъщност той не искаше нищо друго, освен да прегърне любимата си жена, да усети отново мекото, топло тяло… Той се прокле на ум за слабостта си и изрита ядно вратата на капитанската каюта.

Влезе вътре и спря като закован на прага. Жена му беше станала още по-красива. Зелената рокля подчертаваше смарагдовия блясък на очите й. Бузите от слонова кост бяха леко заруменели, косата беше разпусната по раменете след силното люлеене по вълните. Нищо не беше нарушило класическата красота на лицето й, а талията й беше стройна, както и преди една година. Само гърдите бяха малко по-големи.

В погледа й се примесваха страх и гняв. Все още не го беше познала. Пленница на копринените си фусти, тя лежеше на леглото и се опитваше да се изправи. Изведнъж Пиърс забеляза, че погледът й се отмести към писалището на капитана и сребърното ножче за писма. В следващия момент Роуз скочи, грабна ножчето и го размаха над главата си, готова да прониже натрапника.

Ножче за писма срещу острата му сабя? О, Роуз, усмихна се развеселено Пиърс. Тази малка вещица беше непоправима.

Той влезе в кабината, без да обръща внимание на люлеенето на кораба. Беше свикнал с него през дългите месеци на пиратския живот. Ала Роуз се олюля, а вратата се затръшна зад гърба му.

Най-после бяха сами. Макар че леглото беше в другия край на кабината, той усещаше примамливия аромат на рози.

— Ще ви убия! — изкрещя изведнъж тя. О, сладката, сладката Роуз… — Не ме докосвайте! Ще получите голям откуп, ако…

Това беше достатъчно. Той се изсмя дрезгаво, пристъпи към нея и тя замлъкна като опарена. Очите й бяха втренчени в лъскавото острие.

Най-после щеше да си отмъсти! Зелената рокля, украсена с бели и черни дантели, беше истинско произведение на изкуството. Пиърс мушна острието в корсета и разсече копринените шнурове. Гърдите й изскочиха навън и той ги загледа като омагьосан. По дяволите, някога не бяха толкова пищни. В слабините му нахлу горещо желание и той си пожела да беше истински жесток и безогледен пират. Как му се искаше да разкъса дрехите й, да я изправи гола пред себе си…

Роуз се отдръпна уплашено и притисна ръка до гърдите си. С другата продължаваше да стиска ножчето за писма.

— Ще ви убия! — повтори гневно тя. — Не ме ли чухте? Баща ми ще ви плати цяло състояние, ако ме върнете жива и здрава. Знаете ли коя съм аз? Глух ли сте? Не разбирате ли английски?

Дали знаеше коя е тя? О, да, разбира се! Роуз, безстрашна и упорита както винаги, дръзка и решителна… Тя се хвърли към него и острието на ножчето се насочи право към сърцето му.

В следващия момент от гърлото й се изтръгна тих вик. Пиърс сграбчи китката й, изви я без усилие и оръжието се изплъзна от вкочанените й пръсти. Силен ритник го изпрати в другия край на кабината.

Роуз нямаше намерение да се предаде. Побесняла от гняв, тя се откъсна от него, отскочи назад и преди Пиърс да е успял да я последва, започна да хвърля по него всичко, което попадаше пред очите й — корабния дневник, бутилки, измъкна дори едно чекмедже, за да го строши в главата му. Пиърс успя да избегне устремното нападение и направи няколко крачки към нея, докато острието на сабята му опря в гърлото й. Никога нямаше да забрави тези блестящи зелени очи! В кабината цареше полумрак и тя все още не го беше познала.

— Хайде, убийте ме, жалки негоднико! — изкрещя задавено тя.

Най-после пиратът прекъсна мълчанието си.

— Повярвайте, мадам, аз зная коя сте. Значи искате да се откупите с парите на Дефорт? Няма да ви позволя. — Той я побутна към леглото и тя отстъпи уплашено.

След като беше чула гласа му, тя трябваше да се досети кой стои пред нея. Изпитателният му поглед обхождаше лицето й, но не намираше признаци, че го е познала. Какво имаше в замайващите зелени очи? Страх? Или дива решителност, противна на всеки разум? Той откъсна превръзката от окото си и я хвърли на леглото. После се поклони с подигравателна учтивост и свали широкополата кавалерска шапка. В сърцето му имаше само горещ копнеж да я докосне, да впие устни в нежната шия… По дяволите? Дали и той и беше липсвал, както тя на него? Поне малко през тъмните самотни нощи…

— Изглеждаш, като че ли си видяла призрак, Роуз.

— Да, призрак от дълбините на ада! — Очевидно не беше усещала липсата му.

— Точно така. Ей сега ще разбереш, че пред теб стои демон.

Роуз не можеше да повярва на очите си.

— Мислех, че си мъртъв.

— Съжалявам, че трябва да те разочаровам.

— Но как така? Убиецът на дракони…

— Всички повярваха, че смъртта ме е отнесла в ада, но късметът се оказа на моя страна. Един испанец, който имаше сметки за уреждане с англичаните, ме намери в една рибарска лодка и ме взе на борда на кораба си. Ден и нощ ме мъчеха и биеха, за да ми внушат вечна благодарност за спасението. Щом успях да се отърва от капитана и да си възвърна свободата, станах пират, за да грабя испанците.

— Това е английски кораб — възрази разгорещено тя.

— О, да, знам. — Как смееше да се държи така? Това беше негов кораб, не неин! Той се приведе, опря се на резбованата рамка на леглото и посегна да помилва шията й, да вкуси устните й. — Узнах, че си на борда и пожелах да те видя. Освен това корабът е мой.

— Какво искаш? — изсъска ядно тя.

Нищо друго ли нямаше да му каже, след като беше видяла, че мъжът й е жив и здрав? Наистина ли беше участвала в заговора, целящ да го убие? Или беше невинна? Защо не го уверяваше в невинността си? Как му се искаше да я раздруса и да я принуди да му признае истината!

Ала Нименс и моряците чакаха и той трябваше да отложи за малко разговора с жена си.

Видя треперенето й и почти повярва, че очите й се бяха напълнили със сълзи.

— Какво искам ли? — повтори тихо той. Острието на сабята разряза и последните остатъци от корсажа на зелената рокля. — Каквото иска всеки пират. Богата плячка. Кораби с товарите им и заложници. Искам и отмъщение.

Толкова му се искаше да погали меките бузи, да докосне изкусителните голи гърди… Видя тъмночервените зърна и те също му се сториха по-големи отпреди. Сърцето му биеше като лудо, слабините му горяха.

Роуз бутна сабята настрана и застана решително пред него.

— Ти си невероятен глупак, Пиърс Дефорт! Хората, които те предадоха, си живеят спокойно в Англия. Ако беше малко по-умен, щеше веднага да разбереш, че съм невинна!

— Веднъж вече повярвах в невинността ти и заплатих скъпо за глупостта си. — По дяволите, мигът на отмъщението беше настъпил, а той изпитваше само дълбока болка.

Скоро след сватбата той беше стигнал до убеждението, че жена му не е участвала в отвличането на Ан и свързаните с него събития. После обаче намери двата трупа, а при завръщането си в гостилницата беше нападнат от кралските войници. Един от тях беше споменал, че жена му е изпратила съобщение на констейбъла. Как би могъл да повярва отново в невинността й?

— Ти просто не искаш да видиш истината — продължи обвинително тя. — Въпреки това ти обещавам да запазя тайната ти. Няма да кажа на никого кой си в действителност.

— Много си великодушна! — Нима жена му мислеше, че той ще вдигне платна и ще продължи да се наслаждава на пиратския живот! Нима не беше разбрала, че е дошъл да й поиска сметка, а после да се разправи с Джером и всички други виновници?

— Пусни ме да се върна при баща ми и…

— Ти да не си полудяла?

— Той ще ти плати добре. Нали току-що каза, че държиш много на богатата плячка?

— Също толкова държа и на отмъщението си. Ти си станала още по-сладка.

Роуз скочи от леглото и затропа с краче.

— Веднага ме пусни! Нямаш право…

— Разбира се, че имам право! — Той си беше обещал да не я докосна, но изкушението беше твърде голямо. Близостта на голите й гърди, разрешената копринена коса, която милваше ръцете му…

Надвит от страстта, той я привлече към себе си въпреки ожесточената й съпротива.

— Винаги си била своенравна и дръзка, скъпа моя, но този път силата на волята няма да ти помогне. Може би някой ден ще ти върна свободата — когато се уморя да си отмъщавам. И в никакъв случай за да спечеля големия откуп.

— Копеле!

— Точно така, Роуз. И това копеле ще се отнася с теб, както заслужаваш. Освен това смятам да се върна в Англия и да си разчистя сметките с всички останали предатели. И ще го сторя, обещавам ти.

— Ти си луд! Не можеш да се върнеш в Англия. Ще те обесят!

— Каква разлика има дали ще ме обесят за убийство, което не съм извършил, или ще ме застрелят като човек извън закона? Повярвай ми, отмъщението е сладко и си струва всеки риск. Имаше време, когато само мисълта за отмъщение ме запази жив. Засега обаче ще почака. Имам и друга работа. Не се страхувай, Роуз, ще се върна. — Той я пусна и се обърна слепешком към вратата.

— Жалък негодник! — изсъска вбесено тя. — Нямаш право да ме държиш в плен!

Нямаше право ли? Този път Пиърс не можа да се удържи. Върна се при нея, сграбчи я грубо и я хвърли на леглото. Най-после усети тялото й под своето. Изпита дива омраза, примесена с още по-силно желание. Господи, той продължаваше да я обича! Роуз се бореше с всички сили, риташе, удряше го, избягваше устните му. Железните му ръце я притиснаха безмилостно към леглото.

— Не прекалявай, Роуз! Не дразни лъва!

— По дяволите, ти нямаш право…

— Мамиш се, скъпа. Познавам правата си. — Той помилва бузата й и изведнъж се дръпна като опарен. — Защо забравяш, че още си моя жена?

— Как бих могла да го забравя?

— Само до преди час беше уверена, че си най-богатата вдовица в Англия. Съжалявам, скъпа, но съм още жив.

— Глупак! — прошепна задавено тя. — Негодник!

— И все още твой съпруг. — Той усети треперенето й. Страхуваше ли се от него или трепереше от гняв? А може би имаше и нещо друго. Погледна я и бързо скочи от леглото. Излезе от каютата с дълги крачки и затръшна вратата. Спусна резето и зачака. Роуз непременно щеше да предприеме опит за бягство. В следващия миг юмруците й затропаха по дървото.

— Мразя те, мразя те! — извика през сълзи тя.

По гърба му пробягаха студени тръпки. Сега вече щеше да й плати за предателството. Внезапно отмъщението загуби сладостта си. Отчаяното хълцане на Роуз прониза сърцето му.

По дяволите, та той изобщо не искаше да си отмъсти! Искаше само жена си, бурята на горещата любов. И ощастливяващия мир.

ШЕСТНАДЕСЕТА ГЛАВА

Роуз лежеше по гръб и дишаше дълбоко, за да успокои лудото биене на сърцето си. Той беше жив! Щастието да го види отново прогони гнева й. Искаше да му отговори с хладна ненавист, защото той продължаваше да не й вярва — макар че тя никога не го беше предавала и беше на негова страна. И какво възнамеряваше сега? Тя не можеше да стане отново негова жена, преди да е успяла да го убеди в невинността си.

Но той беше жив! А тя копнееше с цялото си сърце за силните му обятия. Изведнъж вратата се отвори и тя седна в леглото. Пиърс влезе в капитанската каюта и грижливо затвори вратата.

Без превръзката на окото и широкополата шапка той изглеждаше почти като мъжа, с когото беше живяла в замъка Дефорт, с изключение на обруленото от морския вятър лице. А блясъкът на сребърните очи беше станал още по-ярък. Нищо чудно. Беше преживял много битки, различни от онези в защита на крал Чарлз, беше станал жертва на коварна измама и беше живял дълго като затворник на един кръвожаден испанец.

Пиърс седна зад писалището и вдигна обутите си в ботуши крака на гладкия плот. Изгледа пренебрежително жена си и се усмихна толкова студено, че тя усети ледени тръпки.

— Най-после се събрахме отново, Роуз. И този път никой няма да нахлуе в кабината, за да ме арестува.

Опитвайки се да овладее гнева си и с цялото достойнство, което позволяваше разкъсаната й рокля, тя приседна на ръба на леглото.

— Какво направи с капитан Нименс? — И нейният глас беше леден.

Пиърс свали краката си от масата. Отиде при нея и тя побърза да се отдръпне в другия край на леглото. Мъжът се приведе към нея и опря ръцете си от двете й страни на дюшека. Колко близо беше лицето му… Тя усети топлия му дъх, почувства вътрешното му напрежение.

— Наистина ли се тревожиш за добрия капитан, скъпа?

— Какво ще стане с него?

Пиърс се изправи рязко и отиде отново зад писалището. Приличаше й на тигър в клетка. Най-после се настани отново в капитанския стол и скри ръцете си зад гърба.

— Ти забравяш, че този кораб е мой. Преди да… изчезна, Нименс беше мой капитан. Познавам го от години. Може да ти се струва странно, но той се зарадва да ме види жив и здрав.

Тя не се съмняваше. Но как беше реагирал екипажът? Нали беше чула гърма на оръдията, скърцането на абордажните куки, звъна на сабите.

— Какво казаха моряците? Имаше битка…

— Разбира се, аз не им разкрих истинското си лице, преди да поговоря с Нименс. За щастие успях да обясня, че се налага да преговарям с капитана. След като поговорих с моряците, те се подчиниха доброволно и не дадохме нито един мъртъв.

— А сега?

— Заминаваме за Англия.

— Какво? — Роуз скочи, забравила разкъсаната си рокля. Тя не можеше да се върне в Англия, не можеше да остави Уди. — Не, невъзможно!

— Ти май забравяш в какво положение си, скъпа. Ти не вземаш решенията. Този кораб е мой и ще отплава в посоката, която аз определя.

— Ти не разбираш! — извика отчаяно тя и застана пред писалището. — Баща ми…

— Да, да, знам — прекъсна я подигравателно той. — Известният търговец Ашкрофт Удбайн те е изпратил на Бермудските острови, за да хванеш в мрежата си друг нищо неподозиращ кандидат. Сър Уесли се казваше, нали? Наистина, Роуз, баща ти започва да става безсрамен. Нима може да иска от една херцогиня да се омъжи за някакъв си прост „сър“?

Без да мисли, тя го удари през лицето и за миг се наслади на задоволството, което изпита от шума на плесницата, от паренето по кожата си и от червените отпечатъци по бузата му. В следващия миг изпита панически страх. Очите му потъмняха от гняв. Той я грабна и я вдигна високо във въздуха. Тя се отбраняваше отчаяно, но напразно, докато той я носеше неумолимо към леглото.

— Пусни ме, пират такъв! Веднага!

Пиърс наистина я пусна, но тя се приземи в скута му с лицето надолу. Той я намести на коленете си, вдигна копринените й поли и я плесна доста силно по дупето.

— Още при първата ни среща се убедих, че заслужаваш един добър пердах. Само да мога да намеря пътя през тези дяволски фусти…

— Престани! — Тя се изви като змия и захапа бедрото му.

Пиърс изруга ядосано, обърна я към себе си и роклята й се разкъса докрай. Побеснял от гняв, той задърпа корсета й. Грубите му ръце я уплашиха и дързостта й изчезна.

— Пиърс, моля те…

Мъжът я пусна веднага.

— По дяволите, Роуз, престани да ме влудяваш!

Забравила гнева си, тя стана от скута му и се отдръпна в другия край на леглото. Сви се на кълбо и зачака. След малко чу тихия му глас:

— Дълго време бяхме разделени.

— Много дълго.

— Дай ми ръката си.

— Не!

— Ела при мен, Роуз. Ти си все още моя жена.

— Да, но през последните месеци бях твоя вдовица. И след цялото това време ти не намери нищо по-добро, освен да ме обвиняваш, да ми се подиграваш, да злоупотребиш с мен и да обиждаш баща ми. Ако си мислиш, че ще играя по свирката ти, знай, че се лъжеш. Няма да ти позволя да ме докоснеш, кълна се!

— Ти си моя жена — повтори с подрезгавял глас Пиърс.

— Тогава би трябвало да се извиниш и ако го направиш както трябва, може би ще ти простя.

— Ти — да ми простиш? — извика изумено той. — О, Роуз! — добави по-тихо той и се усмихва, но всъщност оголи зъбите си като див звяр. — Мога само да се надявам, че ще ме обезщетиш за всичко, което ми стори — поне отчасти!

— Аз не съм ти сторила нищо! Няма ли най-после да го проумееш? Ако ме докоснеш само с един пръст, ще се разкрещя така, че дори пиратската ти банда ще се втурне да ме освободи от теб.

— Съмнявам се — отговори ухилено Пиърс. — Моите пирати са верни на капитана си и дори ако реша да те удуша и да те хвърля на акулите, никой няма да се намеси.

— А капитан Нименс и екипажът му?

— Всички отвън знаят, че си ми жена.

— Нима можеш да желаеш жена, която те мрази?

Пиърс се приведе към нея и помилва нежно бузата й.

— Наистина ли ме мразиш?

— Какво друго ми остава, след като непрекъснато ме обвиняваш в най-страшни неща?

— Докажи ми, че греша.

— А ти докажи вината ми!

— Върни се при мен, Пиърс! — цитира я той и тя си припомни случилото се през онази ужасна нощ. — Думите ти се запечатаха в паметта ми. Помня какво намерих в Хънтингтън Манър, помня и какво се случи след връщането ми в гостилницата, където беше отседнала…

— Нямах представа, че Ан е мъртва — прекъсна го озлобено тя. — Иначе никога не бих те изпратила там. Откъде можех да зная, че войниците ще те нападнат?

— Да, откъде? Знаеше го, защото си била в съюз с Джером. Нали ми каза, че си се срещнала с него?

— О, колко си подъл! — Сълзите я задавиха. — Как можеш да говориш така и в същото време да очакваш, че ще падна с плач в обятията ти? Никога няма да го направя, никога! Няма да замина с теб за Англия. Този път няма да се поддам на чара ти.

— Нима няма да се вслушаш в гласа на собствената си страст?

Този нежен въпрос я разтърси по-силно от унищожителните обвинения, които беше чула преди малко. Тя беше прекарала твърде много безсънни нощи със спомените и копнежа за нежностите му. И сега го погледна като замаяна, изумена от упойващото въздействие на дълбокия му глас, на пронизващия поглед. Все едно дали изискваше, или я ласкаеше, в крайна сметка той щеше да получи онова, което желаеше.

Той не дочака да му подаде ръката си, а просто я дръпна към себе си и преди да разбере какво става с нея. Роуз лежеше в обятията му. Пожарът в сребърните очи разпали кръвта й. Макар че разумът й се съпротивляваше, страстта му събуди чувствеността й.

Не, тя нямаше да се предаде без борба. Изгледа го унищожително и пое дълбоко въздух, за да изпищи — твърде късно. Трескава, гореща, настойчива целувка затвори устата й. Тя се опита да отблъсне езика му, който нахлу без бавене в устата й и заигра с нейния — толкова омайващ и възпламеняващ, че прогони и последните остатъци от разума.

Роуз затвори очи и се наслади на горещината, която се преливаше от неговото тяло в нейното. Тя беше повярвала, че съпругът й е мъртъв и заедно с него беше умряла и част от нея. Но той беше жив и магията се събуди за нов живот. Макар че нямаше опит в плътската любов, тя знаеше, че нито един мъж не е в състояние да събуди в тялото й толкова силно, непреодолимо желание.

Ала когато той вдигна глава, тя отвори очи и се опита да оспори всичко, което изпитваше.

— Не, Пиърс…

Устните му се спуснаха по шията й, намериха лудо биещия пулс, после езикът му закръжи около зърното на гърдата й. Не, о не! Тя стисна здраво зъби и се опита да се пребори с огъня, който пламтеше в утробата й и който мъжът й неумолимо подклаждаше с нежностите си.

Толкова отдавна не го беше усещала близо до себе си и не беше чувала омагьосващия му шепот до гърдите си:

— Мила моя, ти си се променила. — Ако не го спреше, щеше да бъде загубена. — Колко е сладка кожата ти! — Езикът му описваше пламтящи кръгове около наедрялото зърно. — Бях забравил вкуса ти… — Той пое жадно зърното в устата си и го засмука. — О, Боже! — Изведнъж в очите му засвяткаха ледени искри. — Ти миришеш на мляко! — извика невярващо той.

Роуз се изчерви цялата и се опита да се освободи от ръцете му, но той зарови пръсти в косата й и я натисна на леглото.

— Да! — изкрещя сърдито тя. — Разбира се, че мириша на мляко. Така е, когато жената има бебе.

Пиърс я изгледа с присвити очи.

— И от кого е детето?

— О, как смееш! — изфуча разярено тя. — Вече няма да търпя обидите ти. Можеш да ме набиеш, да ме изнасилиш, да ме изхвърлиш през борда! Но те уверявам, че никога вече няма да търпя издевателствата ти!

Пиърс се надигна и разтърси глава.

— Мое дете? — прошепна изумено той.

— На кого другиго би могло да бъде?

— Заклеваш ли се?

Побесняла от гняв, тя се опита да се изтръгне от ръцете му, но не успя.

— Ти не вярваш в нито една моя дума! Пусни ме веднага! По-скоро ще скоча в морето, при акулите, но няма да понасям надменността ти!

— Момче ли е или момиче?

— Това не те засяга.

— Момче ли е или момиче? — изгърмя той.

— Имам син.

— Син? — Пиърс беше толкова смаян, че пусна жена си.

Тя скочи на крака и се скри зад писалището.

— Имам син… — Гласът му беше само дрезгав шепот. — И той е жив и здрав?

Сърцето й се стопли, но тя побърза да прогони неканените чувства. Нямаше да му прости, докато не я помолеше за извинение.

Пиърс отново разтърси глава, сякаш не можеше да разбере какво го е сполетяло.

— На колко години е?

— На девет месеца и няколко дни — отговори неохотно тя.

Пиърс стана от леглото и тя се отдръпна нервно към стената, но той сякаш не я забелязваше. Вместо да отиде при нея, отвори едно чекмедже и намери онова, което търсеше. Бутилка с ром. Отпи голяма глътка и промълви като замаян:

— Имам син…

Сигурно беше пресметнал и най-после беше приел, че детето е негово.

— Затова не мога да дойда с теб в Англия. — Роуз реши да се възползва от благоприятния момент. Може би след тази вест Пиърс щеше да бъде готов на компромиси. — Трябва да се върна в къщи. Той е още малък и не мога да го оставя сам.

— Все пак си го оставила, за да посетиш Бермудските острови — напомни й с остър глас той.

— Смятах да свърша работата си колкото се може по-бързо и да се върна.

— А сър Уесли, грандиозният кандидат за женитба?

— Той не ме интересува. Вече имах съпруг и той ми е напълно достатъчен. За цял живот.

— Така значи?

— Във всеки случай трябва да се върна в къщи, при Уди!

— При кого? — процеди през зъби той.

— При Уди. Така се казва бебето ми.

— Ти си нарекла моя син, бъдещия херцог Уъртингшиър, Уди? — промълви невярващо той.

Роуз въздъхна театрално и извъртя очи.

— Цялото му име е Пиърс Удбайн Дефорт, но в къщи го наричаме Уди.

— Уди… — повтори бавно и с очевидно отвращение той.

— Сега разбираш ли защо не мога да отида в Англия?

— Домът му е в замъка Дефорт.

— Още от самото начало смятах да го заведа в Англия. Но той е само на девет месеца. Дългото пътуване по море може да се отрази зле на здравето му. Затова реших да изчакам, докато навърши една година. Ако не ми вярваш, попитай Нименс. Вече го провъзгласих за свой капитан, когато потегля за Англия. Повярвай ми най-после…

— За това ще поговорим по-късно — прекъсна я рязко той.

— Пиърс, моля те…

Без да й обръща внимание, той излезе от кабината с големи крачки и затръшна вратата зад гърба си.

Щом се изкачи на палубата, спря и се загледа към морето. Все още не можеше да повярва в чутото. През дългите дни на пленничеството и пиратския живот не беше помислял дори за миг, че е станал баща. По вените му се разля странна, тръпнеща топлина. Той имаше син! Уди. Какво идиотско име за английски аристократ. След минута на лицето му изгря усмивка. Бъдещият херцог беше само на девет месеца. Може би името беше подходящо за едно бебе.

Шон се втурна забързано към него.

— Какво има, капитане? Поемаме ли към Англия?

— Какво? — Пиърс го погледна, без да разбира.

— Потегляме ли към Англия?

— Не. Аз имам син.

— Какво? — Шон беше напълно объркан.

Пиърс избухна в луд смях и го потупа по рамото.

— Имам син! Трябва да отида да го взема. Ще ида да кажа на Роуз… Не! Шон, слез в капитанската каюта и… — Той млъкна и на лицето му се изписа уплаха. Роуз беше полугола. Никой мъж освен съпругът й нямаше право да я вижда в това състояние. — Попитай Нименс къде е багажът на милейди и ми донеси един от сандъците. Побързай, моля те! Трябва да поговоря пак с нея, а след това ще свикаме екипажа. Хайде, какво чакаш!

— Добре, добре. Искам да ви обърна внимание, че на хоризонта се показаха платна, флагът още не се вижда добре, но би трябвало да се махнем оттук колкото се може по-бързо.

— Разбира се — кимна с отсъстващ вид Пиърс.

След малко Шон се върна, превит под тежестта на един сандък, и Пиърс побърза да го отнесе в капитанската кабина. Когато влезе, видя Роуз с чаша уиски в ръка. Очевидно беше решила да успокои малко бурята в душата си. Когато го видя, тя се усмихна виновно и побърза да остави чашата на писалището.

— Ти да не си започнала да си попийваш тайно? — подразни я той.

— С човек като теб сигурно ще стана истинска пияница!

— Е, тогава си пийни още малко, защото още не си преживяла най-лошото. — Той остави сандъка на пода. — Но първо облечи нещо по-прилично.

Роуз приседна на ръба на леглото и отпи глътка уиски.

— Наистина ли искаш да се покажа на палубата?

Пиърс застана пред нея и скръсти ръце на гърдите си.

— Ако желаеш, ще сваля от гърба ти и другите дрехи. Би трябвало да знаеш, че пиратите разбират от тези неща.

— Чувала съм. Мисля, че през последните месеци си изучил из основи това изкуство.

— След като научих за бебето, смятах да почакам, за да мога да те съблека бавно и с удоволствие. Но ако не си в състояние да се справиш сама, ще пожертвам малко време и ще…

— Много ти благодаря. Мога и сама да се преоблека.

— Тогава го направи. Бързо!

— Първо трябва да ми кажеш дали ще се върнем във Вирджиния.

Пиърс вдигна вежди.

— Мила моя, ти продължаваш да се правиш, че не разбираш. Аз съм този, който поставя изискванията. Облечи се бързо! — Той й обърна гръб и излезе от каютата.

— Върви по дяволите! — изсъска тя. Кога най-после щеше да узнае дали се връщаха в Джеймстаун?

Тя се разрови в сандъка си и облече скромна рокля от сив памук с тесни черни ширити. Докато сваляше фустите, в главата й започна да се оформя чудесен план. Този път мъжът й не беше спуснал резето отвън. Тя щеше да излезе тайно на палубата и да се скрие в някоя от лодките. И къде щеше да избяга? Безумно дръзко начинание, но не неосъществимо.

Тя се облече и изскочи от кабината. Смая се, когато забеляза, че никой не й обръщаше внимание. Очевидно всички мъже на борда бяха загубили ума си. Те тичаха един през друг, развиваха въжетата, спускаха и вдигаха платната. Мъжът й стоеше на кормилото и крещеше някакви заповеди. Какво ставаше, за Бога?

Сега не биваше да губи време. Тя изтича към кърмата и огледа внимателно въжето, за които бяха вързани лодките. Дали щеше да се справи? Да, можеше да скочи, а после внимателно да спусне въжетата. Това щеше да й струва доста време, но екипажът беше зает и никой нямаше да я види.

Решена на всичко, тя събра полите си и скочи в малката лодка. В същия момент отекна оглушителен гръм и корабът се залюля. Лодката се наклони застрашително.

— Испанецът ни обстрелва, капитане! — извика един от матросите.

Господи, не! Беше се появил трети кораб, точно тук, в необятното море… Проклет испанец! И веднага беше започнал да стреля.

— Огън! — изрева Пиърс.

Когато оръдията на „Лейди Мей“ дадоха залп, лодката се залюля още по-силно. Роуз изхвърча навън и падна във водата. Ударът беше толкова силен, сякаш се беше стоварила върху каменна стена. Тя усети как пропадна в леденостуден мрак. Дробовете й горяха. Зарита отчаяно с крака, за да се издигне над водата. Искаше да види светлина. По дяволите, къде беше светлината?

Застанал на мостика, Пиърс следеше внимателно маневрите на противника. В началото екипажът му беше видял само флага на Убиеца на дракони, не и английския кораб, който се намираше зад него. Щом го откриха, испанците започнаха да стрелят.

Бихме могли да ги заловим без усилия, каза си мрачно той. Не, сега не беше време за морски битки. Той трябваше да отиде във Вирджиния, да види сина си, да го отведе в Англия.

— Дайте залп и от двата кораба! — изрева той. След минута оръдията изгърмяха и испанският кораб се разтърси из основи.

Точно тогава прозвуча страхлив вик:

— Човек зад борда! Човек зад борда! Господи, капитане, жена зад борда! Лейди Дефорт!

Роуз! Каква лудост беше извършила пак? Дали беше избягала от кабината и сега се опитваше да се отдалечи от кораба? Насред Атлантика! Студен страх го стисна за гърлото.

— Продължавай огъня! — обърна се той към Шон.

Неговата смела Роуз… Нима щеше да я загуби, след като едва я бе намерил отново и бе узнал, че има син? Пиърс се затича покрай релинга, видя водовъртежа, който се беше образувал след падането й, и скочи след нея.

Ледените вълни го приеха в прегръдката си, солената вода опари очите му. Той се огледа търсещо на всички страни, гмурна се дълбоко и остана под водата колкото можеше по-дълго. Издигна се на повърхността, за да поеме въздух, и я видя съвсем близо. Жена му плуваше равномерно и очевидно се опитваше да се отдалечи от кораба.

— Роуз! — изкрещя задавено той.

Тя се обърна и смарагдовозелените очи бяха бурни като развълнуваното море. Изведнъж едно неприятелско гюлле се заби във водата точно между двамата, надигна се огромен фонтан и Пиърс загуби жена си от поглед.

— Роуз! — извика отчаяно той и заплува колкото можеше по-бързо към мястото, където я беше видял за последен път. Стигна до нея в мига, когато лицето й се скри под водата. Потопи се дълбоко и успя да увие ръка около кръста й. Измъкна я на повърхността и вдигна лицето й над водата. Тя се закашля и опита да си поеме дъх.

— Дръж се здраво! — изпъшка той.

Скоро от кораба спуснаха лодка и Шон загреба с всички сили. Той изтегли първо Роуз, после протегна ръка на капитана си. Пиърс се прехвърли през ръба на лодката и коленичи пред жена си.

— Роуз! Роуз! — Той я прегърна и тя се отпусна на гърдите му със затворени очи. Вече не се давеше, дишането й беше почти нормално. Пиърс повтаряше като замаян името й, разтриваше ръцете й, потупваше я по бузите. След известно време очите й се отвориха.

— Велики Боже! — прошепна с болка той. — Какво ти стана? Наистина ли рискува живота си само за да избягаш от мен?

— Не…

— За малко да успееш!

— Не! Скочих в лодката и всичко щеше да бъде наред, ако се беше задоволил само с един плячкосан кораб за този ден.

— Говориш глупости! Аз не съм нападнал проклетия испанец. Той откри огън веднага щом ме видя.

— Пада ти се! Защо продължаваш да си играеш на пират?

— Ако не се беше опитала да избягаш…

— Нямаше да го направя, ако ми беше обещал да ме отведеш във Вирджиния, при моето бебе.

Шон се покашля предупредително.

— Може би ще отложите този спор за по-късно, Дефорт. В момента имаме други проблеми.

Това беше вярно. Английският кораб беше застанал отстрана на „Лейди Мей“ и екипажът отвеждаше заложниците на борда.

— Погрижи се за милейди, Шон! — заповяда Пиърс. — Велики Боже! Нямам нито превръзка на окото, нито шапка, нищо!

— Голият пират — промърмори Роуз.

Пиърс я погледна унищожително, после се хвана за едно въже, което висеше наблизо, и се изтегли на релинга. Един от моряците го чакаше със сабята и шапката, Мануел му подаде превръзката. Пиърс беше мокър до кости, но трябваше да носи всички атрибути на Убиеца на дракони.

Гордо изправен, той излезе пред заложниците, десетина испански дами и господа на път към Картахена, както обясни капитанът, възрастен мъж с къдрави сиви мустаци.

— Защо ни нападнахте? — попита ледено Пиърс.

— Реших, че ще имам предимство, ако открия огъня.

Пиърс смяташе да държи поредната си реч и да освободи заложниците, но чу зад гърба си тихо повикване:

— Убиецо на дракони!

Роуз стоеше точно зад него. Мократа рокля беше залепнала за тялото й и очертаваше изкусителните му форми.

— Милейди! — процеди през здраво стиснатите си зъби той. — Бъди така любезна и ми разреши да решавам тези дела сам.

— Моля те! — прошепна с мъка тя. — Моля те, освободи тези хора!

Какво си мислеше тя? Нима наистина го смяташе за убиец на невинни хора? Сигурно беше повярвала на слуховете, които хората му нарочно бяха пуснали из пристанищните кръчми. По дяволите, трябваше веднага да сложи край на този фарс. В момента се интересуваше единствено от жена си и сина си. Той се засмя, вдигна сабята си и се поклони със съвършена учтивост.

— Както желаеш, любов моя. — После се обърна към моряците: — Върнете гостите на кораба им.

Старият капитан знаеше английски език. В погледа му блесна безкрайно учудване. Той погледна изпитателно Пиърс, после се отпусна на едно коляно и целуна ръката на Роуз.

— Да ви закрилят Бог и Светата дева, милейди…

— Добре, добре — прекъсна го нетърпеливо Пиърс. — Изчезвайте оттук, преди да съм размислил!

Испанците побързаха да се върнат на кораба си.

— Благодаря ти — прошепна едва чуто Роуз.

— Наистина ли изпитваш благодарност?

Тя кимна безмълвно.

— А достатъчна ли е тя, за да останеш на борда на проклетия пиратски кораб?

Роуз се усмихна и отговори:

— Ти ми спаси живота. Всъщност, за всичко е виновно онова проклето гюлле. Обикновено плувам отлично…

— По-добре ли, отколкото яздиш?

— Знаеш ли, Пиърс… — Тя сведе глава. — Аз бях виновна за сблъсъка с коня ти тогава. Колко време мина от първата ни среща, нали? Виновна, защото не бях достатъчно внимателна, но не съм направила нищо друго. Нямам нищо общо с отвличането на Ан. Кълна се в живота на сина си, че когато те изпратих в Хънтингтън Манър, сърцето ми се разкъсваше между страха и ревността. Не исках да те загубя. Исках само да предотвратя смъртта на Ан. Джером измами всички ни — теб, мен, дори Джеймисън. Съжалявам дълбоко за всичко, което се случи.

Сърцето му се блъскаше болезнено в гърлото, ръцете му бяха стиснати в юмруци. Толкова дълго беше живял с горчивия гняв в гърдите си. А сега гневът изчезна, сякаш никога не беше съществувал. Роуз не изчака отговора му. Макар че беше мокра до кости, тя се обърна с достойнство и закрачи бавно към капитанската кабина. Пиърс се обърна към Шон, който мълчаливо чакаше заповедите му.

— Вдигаме платна към Вирджиния, приятелю — усмихна се капитанът и забърза след жена си.

Намери я пред писалището, трепереща от студ. Грабна едно одеяло от леглото и наметна раменете й.

— Трябва бързо да се преоблечеш! А после помисли каква история ще разкажеш на баща си.

— Връщаме ли се във Вирджиния? — попита глухо тя.

— Къде другаде бихме могли да отидем, Роуз? — въздъхна уморено той.

— Нямам намерение да лъжа баща си.

— Опитай се да разбереш. Не искам да си имам ядове с него.

— Да, разбрах. И какво бих могла да му разкажа?

— Че в открито море си срещнала един от корабите на Дефорт и си узнала за известни проблеми в замъка на херцога. Капитанът ти е казал, че трябва веднага да заминеш за Англия, за да подпишеш документи, които ще осигурят наследството на сина ти. Затова си се върнала в Джеймстаун да вземеш бебето. Ще му кажеш още, че ще останеш само една нощ в дома му, а на следващата сутрин ще отплаваш през Атлантика с капитан Нименс. Ще ни трябват запаси за дългото пътуване, но се надявам, че баща ти ще те снабди с всичко необходимо.

Мина известно време, преди Роуз да отговори.

— Не може ли просто да му кажа истината?

— Не! — отговори бързо Пиърс. — Не мога да му имам доверие.

— Ако те залови, ще те сметне за Убиеца на дракони и ще те обеси!

— Тогава можеш да очакваш най-лошото, ангеле мой. Докато бях пират, спечелих много приятели и ако ми се случи нещо…

— Какво ще стане тогава?

— Наистина ли искаш да знаеш? — попита с усмивка той.

— Добре, ще се опитам да го предотвратя. Никой няма да узнае кой си в действителност.

Пиърс гледаше втренчено красивото й лице и изведнъж разбра, че повече не може да крие чувствата си.

— Знаеше ли, че съм се влюбил в теб?

Роуз го погледна изумено. Той я обичаше? Защо тогава не й вярваше? Дали най-сетне беше успяла да смекчи сърцето му с признанието си?

— Аз те обичам отдавна — прошепна тя и се опита да се пребори с хълцането, което се надигна в гърлото й. — Когато ми съобщиха, че си мъртъв, щях да полудея. — Сълзите потекоха по бузите й, макар че тя се опитваше да ги спре. — Как можа да повярваш, че съм извършила всички онези ужасни неща и съм се съюзила с Джером и Джеймисън? Трябва да ме молиш за извинение, длъжен си ми…

— О, Роуз! — Той я грабна в обятията си и потърси устните й.

Топлина и любов, нарастваща страст, горещо желание… Роуз отговори с любов на целувката му и си пожела този миг да не свършва никога. После поиска още и още…

— Милорд! — Някой затропа нетърпеливо по вратата. — Милорд! Наближаваме пристанището!

Пиърс се откъсна насила от прегръдката на жена си.

— По-късно ще имаме повече време — обеща дрезгаво той и излезе от каютата.

Роуз побърза да смени мократа си рокля и зачака връщането му с лудо биещо сърце. Той се появи едва когато корабът беше влязъл в пристанището.

— Трябва да бъдем много предпазливи, Роуз.

— Още не си ме помолил за извинение.

— Престани да ми създаваш проблеми! — изфуча ядно той. — Ще се разделим само за една нощ. После ще имаме достатъчно време един за друг.

Той я хвана за ръка и я изведе от каютата. Капитан Нименс я чакаше с грейнало от радост лице.

— Това е истинско чудо, нали, милейди?

— Наистина е чудо — потвърди едва чуто тя.

— Капитане, сега съм само един прост матрос на вашия кораб — обясни с усмивка Пиърс. — Ще отведете ли жена ми при баща й?

— С най-голямо удоволствие! — Нименс се поклони дълбоко, подаде ръка на Роуз и двамата излязоха на палубата, следвани от Пиърс.

На кея чакаше Ашкрофт Удбайн. Очевидно някой го беше информирал за връщането на „Лейди Мей“. На челото му се бяха изписали дълбоки бръчки. Като го видя, Роуз се откъсна от Нименс и се спусна по стълбичката. Знаеше, че мъжът й я наблюдава, и се усмихваше със злобно задоволство. Нека и той се поизмъчи малко, докато разбере какво е разказала на баща си. Макар да беше прещастлива от възкръсването му, Роуз не можеше да му прости, че я бе посрещнал с обвинения. Тя щеше да прекара още една самотна нощ в дома на баща си, а той щеше да се напие с приятелите си в някой кръчма и вероятно да потърси други удоволствия. Трябваше да попречи на забавлението му.

Баща й я посрещна с облекчена усмивка и веднага я засипа с въпроси.

— Какво стана, детето ми? Добре ли си? Как са момчетата от екипажа? Откакто съобщиха за пристигането на кораба, не мога да си намеря място от тревога. Представях си най-ужасните неща. Нищо ти няма, нали?

— Добре съм, татко. По пътя срещнахме един от корабите на Дефорт, чийто капитан носеше известие за мен. Трябва да се върна веднага в Англия, за да се погрижа за наследството на Уди, иначе може да загубим всичко. За съжаление не мога да отделя време за сделките на Бермудските острови.

Ашкрофт Удбайн поклати глава.

— Това не е важно, стига само да си добре… Наистина ли трябва да заминеш за Англия? Тази идея не ми се нрави особено. — Погледът му обхождаше моряците, които слизаха на сушата. — Кой е онзи едър момък!

Роуз се обърна бързо и видя Пиърс, застанал до стълбичката, да разговаря с младия моряк, който се наричаше Шон. Изведнъж я осени чудесна идея. Въпросът на баща й й подсказа как трябва да постъпи.

— За кого говориш? — попита тя достатъчно високо, за да я чуе и Пиърс. — Онзи с трескавите очи? О, това е само един беден затворник, когото ни продадоха. Доколкото разбрах, трябва да служи седем години на капитан Нименс, така ще може да избегне Нюгейт.

— Престъпник! — извика смаяно Ашкрофт.

Роуз кимна пренебрежително.

— Момчето не е сторило нищо лошо, татко. Откраднало е малко хляб, за да се нахрани. Тъй като капитан Нименс се грижи добре за екипажа си, няма защо да се опасява, че пак ще започне да краде.

Баща й беше състрадателен човек, колкото и да се опитваше да го скрие, и сега поклати мрачно глава.

— Седем години принудителен труд! Само защото е откраднал парче хляб, за да утоли глада си!

— Не го съжалявай, татко. Не е много приятен характер…

— Как се казва?

— Форд, Питър Форд — отговори бързо Роуз. — Мисля, че е най-добре да го отведем в къщи. Там ще може да свърши някоя работа. — Тя понижи глас. — И няма да бъде в тежест на Нименс. Капитанът беше принуден да обиколи всички кръчми, защото го беше страх, че Питър Форд отново ще се напие до безсъзнание.

— Нима ще отплуваш към Англия с такъв човек на борда? Сигурна ли си, че е безобиден? — попита загрижено Ашкрофт.

Как мога да съм сигурна, усмихна се вътрешно Роуз.

— О, не се безпокой, татко. Той не е зъл. Капитанът го харесва и се опитва да го направи почтен човек. Сигурна съм, че Питър Форд ще се поправи и ще стане отличен моряк.

— Е, добре, мила, тогава ще помогнем на Нименс да спи спокойно. — Той се обърна към Пиърс: — Хей, млади момко! Ела тук да те видя! Изнеси багажа на дъщеря ми и го подреди в каретата, която чака в уличката. Аз ще съобщя на капитан Нименс, че тази вечер ще останеш в къщата ми и ще си спечелиш хляба с честен труд. Не се бой, няма да те оставя да умреш от глад. Може да получиш дори някоя златна монета. Ще си я запазиш за времето, когато си възвърнеш свободата. Най-добре е да отида веднага при Нименс и да…

— Не, татко, аз ще свърша тази работа — прекъсна го развеселено Роуз. Тя погледна Пиърс, който безмълвно мъкнеше тежките сандъци с вещите й, и се втурна към Нименс, който стоеше до Шон. О, как щеше да се наслади на тази нощ! Усмихна се сияещо на двамата мъже и обясни: — Капитане, трябваше да измисля набързо прикритие за съпруга си, защото татко се заинтересува от него. Обясних му, че новият моряк е затворник, който е откраднал хляб и сега трябва да работи седем години. Татко реши да се възползва от услугите му и го покани да дойде у нас.

— Не бива така, милейди… — започна укорително Нименс.

— Нали трябваше да измисля нещо! — защити се невинно тя. — О, татко ме чака! Не се бойте, утре ще тръгнем навреме!

Тя последва Пиърс, който се беше превил под тежестта на втория сандък. Ашкрофт я чакаше при каретата и тя пошепна с медено гласче в ухото на мъжа си:

— Сигурно ти е трудно да играеш ролята на слуга, скъпи? Много съжалявам, но не успях да го предотвратя! Какво можех да кажа на баща си? Нали ми заповяда да скрия кой си в действителност.

Сребърните очи святкаха гневно.

— За мен е детска игра да пренеса проклетите ти сандъци.

— Може би, но у дома те чака още много работа.

— Каквото и да измислиш, аз ще ти го върна стократно, да си знаеш.

Ашкрофт се обърна и извика загрижено:

— Роуз, къде си?

— Тук съм, татко, идвам! — Тя се приведе към Пиърс и попита предизвикателно: — Заплаха ли е това или обещание?

— Приеми го, както искаш. Във всеки случай скоро няма да те заплашвам, а ще приведа в изпълнение обещанието си.

— Съгласна съм. Но тази нощ господарката съм аз! — Тя избухна в ликуващ смях и забърза към баща си.

СЕДЕМНАДЕСЕТА ГЛАВА

Когато каретата спря пред къщата, Роуз беше в отлично настроение. Какво приятно разнообразие. Пиърс щеше да бъде неин покорен слуга, макар и само за една нощ. Тя можеше да прави с него всичко, което й хрумнеше, защото в дома на баща й ръцете му бяха вързани. Предстоеше й дълга нощ. Най-после щеше да се почувства като господарка и да си разчисти сметките с наглия си съпруг.

Още щом пристигнаха, тя му заповяда да отиде в обора и да почисти боксовете. Разбира се, не се унижи да му предава заповедите си лично, а ги изпрати по главния коняр. След като свърши тази работа, Пиърс трябваше да излъска сбруите и да ги намаже с мазнина. Ашкрофт искаше да го подслони в една от таванските стаички, но Роуз се възпротиви и му заяви, че сламата в плевнята е достатъчна, за което главният коняр получи съответните заповеди.

След тежката работа един млад и здрав мъж като „Питър Форд“ със сигурност щеше да огладнее здравата. В малкото царство на Ашкрофт Удбайн всички ядяха до насита, защото господарят беше щедър, а готвачката на име Люси си разбираше от занаята. Тя беше много мила с бедните и потиснатите и щом чу, че Питър е затворник, осъден на принудителен труд, и то само защото е откраднал малко хляб, обеща да му даде най-доброто, което предлагаше кухнята й.

Роуз се ядоса на усърдието й и реши, че му е измислила твърде симпатично прикритие. Трябваше да го представи за крадец на коне. За съжаление вече беше късно да променя историята му. Решена да се наслади на тържеството си, тя се промъкна покрай беседката, която беше в близост до кухнята, и надникна през един прозорец. Пиърс тъкмо беше донесъл вода за Люси и тя му говореше оживено:

— Тази вечер ще ни трябва повече вода, млади момко, защото Нейна светлост херцогинята се върна неочаквано и със сигурност ще иска да се окъпе. Слугите в къщата ще се погрижат за всичко. Моля ви само да внесете големите ведра. Не мога да разбера защо ви карат да работите, след като слънцето отдавна е залязло!

— Не е чак толкова лошо — отговори Пиърс и остави тежките ведра в ъгъла. — Обичам да работя.

— Иначе господарят и дъщеря му са много добри — въздъхна дебелата готвачка и наду розовите си бузи. Очевидно беше харесала новодошлия и се радваше на силното му тяло. Бялата риза беше отворена до гърдите и разкриваше къдравите черни косъмчета, които го правеха още по-мъжествен. Тъй като беше съвсем различен от слугите и ратаите, с които Люси общуваше, тя се радваше, че може да прекара повечко време с него. — Не се плашете, млади човече. Свършете всичко, което са ви възложили, а аз ще ви нагостя с чудесни свински котлети и моя специален зеленчук.

Пиърс свали шапка, благодари й учтиво и се засмя с осъзнатия си чар. Роуз прехапа устни и реши да му развали радостта от свинските котлети.

Тя го изчака да излезе и отиде в кухнята. В чинията, оставена до печката, бяха натрупани кокали и хрущяли. Вероятно Люси ги беше оставила, за да свари супа. Роуз намери и таблата, която някоя от прислужничките щеше да отнесе в обора, където работеше Пиърс, и побърза да размени чиниите. Люси се върна скоро и господарката се хвърли на шията й.

— О, Люси, толкова много ще ми липсваш! — извика тя и я завъртя в кръг, за да не види момичето, което тъкмо отнасяше таблата. — В Англия не е лошо, но никой не може да готви като теб.

Люси се засмя доволно и отговори на прегръдката й. Роуз се сбогува сърдечно с нея и я остави сама. Мина доста време, преди готвачката да открие свинските котлети, оставени до печката. Тя се намръщи недоволно и се приготви да се скара на прислужничката, която беше разменила чиниите.

Когато беше сигурна, че Пиърс се е справил с възложените му задачи, Роуз отиде при главния коняр.

— Слушай, Рандолф, някои от конете имат спешна нужда от почистване. Най-добре е да накараш младия затворник да свърши веднага тази работа.

— О, милейди, вие го затрупахте със задачи!

— Надявам се, че умее да се оправя с конете. Най-добре да започне с Блейз. — Този кон беше висок метър и шестдесет висок и упорит като магаре.

Застанала на сигурно разстояние, Роуз проследи как изведоха Блейз от бокса и поръчаха на „затворника“ да го почисти. За да не избухне в луд смях, тя притисна ръка до устата си. Жребецът танцуваше неспокойно и често вдигаше предните си крака във въздуха. Пиърс го ругаеше ядно, но успя да го укроти. Въпреки това почистването на Блейз и особено на краката му бяха мъчение, което нямаше да бъде забравено скоро. След като Пиърс почисти още две кобили и три товарни коня, Роуз мина покрай него, без да го удостои с поглед и разгледа боксовете, следвана от Рандолф.

— Да, първите пет са много добре почистени, но се боя, че Блейз трябва да бъде изчеткан още веднъж. Краката му не ми изглеждат много чисти.

— Вече е късно, милейди. Блейз може спокойно да почака до утре.

— Не, в никакъв случай — отговори със сладка усмивка тя. Този път остана наблизо, докато Блейз беше изведен отново от бокса и Пиърс, който тъкмо почистваше другия край на обора, беше повикан да повтори четкането. Роуз спря пред него и се наслади на гневното му лице.

— Налага се да повторите операцията, Питър. Баща ми е горещ привърженик на чистотата, а вие бяхте доста небрежен с този ценен жребец.

Пиърс потръпна като от удар, после обаче се поклони дълбоко и посегна към четката. Погледна бързо след отдалечаващия се коняр и изфуча разярено:

— Крайно време е да сложиш край на тази игра, херцогиньо!

Тя го погледна съчувствено и отговори съвсем тихо:

— Очевидно си забравил най-важното, скъпи. Днес аз съм тази, която поставя изискванията.

Очите му се присвиха заплашително.

— Само тази нощ!

Май беше отишла твърде далеч. Може би, но просто не можеше другояче. Тя се обърна и повика главния коняр.

— Питър е чудесен работник и е много бърз, Рандолф. Щом свърши с Блейз, може да се нахрани, а после ще прекопае градината зад обора.

— Тази вечер ли, милейди?

Тя го погледна невинно.

— Разбира се, че тази вечер! Поръчала съм на градинаря да засади специални цветя и се надявам да израснат, докато ме няма.

— Но бедният човечец ще трябва да работи цяла нощ, милейди!

— Вероятно си прав — съгласи се с въздишка тя. — Ела с мен, искам да ти покажа къде да направи лехите.

Когато се върнаха, жребецът беше почистен идеално и главният коняр изпрати „Питър“ да вечеря.

За да увенчае триумфа си, Роуз застана до вратата на обора и чу потракването на капака, с който беше покрита таблата. Много добре — сега мъжът й щеше да се навечеря със сочни „свински котлети“. Рандолф отиде при нея и тя му благодари за подкрепата. После забърза към къщи.

Пиърс се беше настанил на една грубо скована пейка и я проследи с мрачен поглед. После посвети вниманието си на костите и хрущялите.

— Скоро ще дойде и твоят ред, любов моя, обещавам ти — изръмжа той. Е, може би трябваше да й признае правото на това сладко отмъщение, нали беше само за една нощ. Той беше твърдо убеден в предателството й и не помисляше, че Джером, онзи всеизвестен подлец, беше способен на всичко и сигурно сам беше изпратил вестта на констейбъла — може би от името на Роуз.

Нито за миг не беше помислил, че жена му го обича искрено, че е лоялна към него и се е опитвала да го предпази. Мили Боже, дай ни още един шанс, помоли се безмълвно той.

След малко погледна към къщата, където живееше синът му. И тя искаше от него да търпи цяла нощ? Знаеше, че е безумие, но трябваше да види своя син и наследник.

Роуз отдавна не се наслаждаваше на отмъщението си така, както й се искаше. Дори щастието, че отново може да държи Уди в прегръдката си, не можеше да прогони грижите й. Боеше се, че Мери Кейт може да излезе от къщата, да познае херцога и да се разбъбри.

Ако баща й узнаеше, можеше да отведе Пиърс пред съда, макар че тя се беше постарала да го увери в невинността му. Не, тя щеше да успее да го предотврати. Лошото беше, ако се намесеха и други хора. Бе проумяла, че не може да се доверява на всеки, но едва след като животът й даде няколко болезнени урока.

И не на последно място й тежеше предстоящата раздяла с баща й. Англия беше толкова далече…

Докато Пиърс се трудеше на полето, тя седеше при баща си и се опитваше да води разговор.

— Мисля, че беше твърде взискателна към бедния затворник, дъще — укори я меко Ашкрофт. — Няма ли все пак да го подслониш в таванската стаичка? Момъкът заслужава по-добро легло. Утре тръгвате на дълъг път и трябва да се наспи хубаво.

Роуз махна пренебрежително с ръка.

— Не се грижи за него, татко. Главният коняр му намери място за спане в плевнята. Сигурно вече е свършил работата си и спи дълбоко. — Тя се поколеба и прибави съвсем тихо: — Знаеш ли, иска ми се да се поразходя към реката.

Роуз не знаеше кога ще се върне отново в родината си. Искаше й се да види за последен път пълната луна, която се отразяваше във водата, да усети по бузите си свежия нощен вятър. Някога беше заявила на мъжа си, че това е най-красивото място на земята. Може би трябваше да го вземе със себе си.

Беше очаквала, че баща й ще се възпротиви на тази нощна разходка, но той отговори просто:

— Добре, мила. — Той остана на мястото си, докато стъпките й заглъхнаха. После скочи и се запъти с бързи крачки към обора.

Пиърс беше прекопал лехите край обора и сега седеше на края му и оглеждаше околността. На устните му играеше усмивка. Жена му беше невероятна. Как й хрумна да го представи за затворник! Умът и беше наистина забележителен. Смешното беше, че историята й беше твърде близо до истината.

Пиърс погледна с копнеж към къщата и обходи с изпитателен поглед многобройните прозорци. Преди малко Роуз мина пред един от тях с бебе на ръце. Неговият син…

Изведнъж Пиърс чу шум зад гърба си и се обърна стреснато, вдигнал лопатата, за да се защити. Ашкрофт Удбайн, големият плантатор и търговец, не се уплаши от реакцията му. На лицето му не трепна нито едно мускулче, защото беше уверен, че младият мъж няма да го нападне.

Пиърс пусна лопатата и го измери с бдителен поглед.

— Питър, ами! — промълви като на себе си Ашкрофт.

— Какво има, сър?

— Питър, глупости!

— Сър, аз…

— Затворниците изглеждат съвсем различно, приятелю. Познавам доста хора, които са лежали в затвора, и мога да ви уверя, че нямат и частица от вашата самоувереност.

— Сър, аз бях…

— Стига, млади момко! Причината не е в поведението или начина на изразяване, а в походката, в стойката. Един поглед ми беше достатъчен, за да разбера кой сте. Благородният произход е написан на лицето ви. Очевидно сте прекарали тежки времена, но както по всичко личи, сте съумели да вземете съдбата си в свои ръце. Вие не сте Питър, а Пиърс. — Той помълча малко и попита замислено: — Да приема ли, че си изчакал „Лейди Мей“ в открито море и си я взел под своя власт?

— Точно така беше — потвърди тихо Пиърс.

— Значи ти си скандално известният Убиец на дракони?

— Никога не съм убивал пленниците си. Трябваше да пусна някои ужасяващи слухове, за да не си създавам допълнителни проблеми. Пиратът трябва да бъде достоверен, нали знаете.

Ашкрофт Удбайн се ухили с разбиране.

— Убиецът на дракони! Как не се сетих по-рано? Като узнах какво се е случило, повярвах във вината ти и не се срамувам да го призная. Сигурно и повечето англичани са мислели като мен. Но Роуз непрекъснато ме уверяваше, че не си убиец. Беше убедена в това, защото те познава.

Пиърс сведе глава и изпита срам. Значи тя го беше защитавала, а той беше полудял да си отмъсти.

— Радвам се, че й вярвате.

— Винаги съм имал доверие в преценката на дъщеря си.

Аз също трябваше да й повярвам, каза си засрамено Пиърс.

— Значи няма да ме предадете, Ашкрофт?

— Да предам собствения си зет? Разбира се, че не! Само че не мога да разбера защо трябва веднага да заминете за Англия. Остани малко тук! Един ден тази империя ще принадлежи на Роуз — и на теб.

— Много съм ти благодарен, но това все пак е английска колония. Ако някой от хората, загрижени за политическата си кариера, се сблъска случайно с мен, сигурно ще се изкуши да метне примката на главата ми. Не, аз трябва да се върна в къщи и да докажа невинността си.

Ашкрофт помълча малко, после кимна замислено.

— Разбирам те.

— И няма да ни спрете?

— Не. В началото исках да те направя свой зет заради благородническата титла, славата ти на добър боец и верен привърженик на краля. Сега се радвам, че направих този избор, защото виждам, че си истински мъж. Няма да ви спра, макар че ще полудея от тревога. Внимавай много за моята Роуз, Пиърс.

— Разбира се. Благодаря ви.

Ашкрофт погледна сърдито към обора.

— Защо трябваше да работиш като роб през целия ден? Дъщеря ми ти е сърдита, нали?

Пиърс въздъхна и вдигна рамене.

— Жени… Понякога им е приятно да покажат силата си.

Ашкрофт избухна в смях.

— Сигурно още не си видял детето си?

Пиърс поклати глава, обзет от странна болка.

— Прекрасно момче — отбеляза гордо дядото. — Прилича и на двама ви. Красив като ангел и игрив като дяволче. — Той се ухили и прибави: — Добре, че не присъстваше на раждането. Роуз ругаеше като стар моряк, наричаше ни с невероятни имена и ако беше до нея, сигурно щеше да чуеш страшни неща.

— Вероятно. — Пиърс погледна към къщата с болезнен копнеж.

— Третият прозорец на първия етаж. — Ашкрофт се покашля многозначително. — Под балкона има решетка за рози. Най-добре ще бъде да не ме споменаваш… Във всеки случай намирам, че Роуз се е забавлявала достатъчно. Боксовете в обора са безупречно чисти. Освен това имам чувството, че ще се покатериш в стаята на жена си и без моята благословия.

— Ще си призная, че наистина мислих по този въпрос, Ашкрофт — отговори през смях Пиърс.

— Тогава ти желая лека нощ. — Тъстът му подаде ръка. — За мен беше истинска радост да говоря с теб, Пиърс. Ще се видим утре.

— Надявам се. — Пиърс отговори на здравото ръкостискане. — И аз се радвам, че най-после се запознахме.

Удбайн взе лопатата, а Пиърс се затича към решетката за рози, по която можеше да се покатери на балкона. Трябваше да види жена си и детето си.

Когато Роуз се качи в стаята си, бебето вече спеше в люлката. Стаята му беше до спалнята й, а от другата й страна живееха ирландската бавачка Джени и вярната Мери Кейт. Те се грижеха непрестанно за малкия и облекчаваха живота на младата майка.

Роуз беше решила да вземе и двете в Англия. На борда на кораба вече нямаше да има значение, че Мери Кейт щеше да познае съпруга й. След като напуснеха Джеймстаун, вече никой нямаше да може да се обърне към властите, за да го издаде.

Роуз се приведе усмихнато над люлката и целуна бебето по челцето. После влезе в спалнята си. Мери Кейт беше приготвила ваната, над огъня висяха две ведра с вода. Зарадвана, Роуз изля едното ведро във ваната, съблече се, като разхвърля дрехите си по цялата стая, и влезе във водата.

Изведнъж усети, че някои я наблюдава. Обърна се и когато откри Пиърс, едва не изпищя. Часове наред го беше карала да работи като прост ратай. Вярваше, че се е изтощил и отдавна спи в сеното. Вместо това той се беше изтегнал на леглото й, полуприкрит от завесите, и оглеждаше безсрамно голото й тяло.

— Какво правиш тук? — изсъска гневно тя.

Пиърс стана, отиде при нея и коленичи до ваната.

— Нали ти ме повика.

— Не и в стаята си!

— Да, но аз вече изпълних всички очарователни поръчения, които ми постави.

Роуз сведе глава и се почувства ужасно неловко.

— Трябваше да измисля достоверна история за пред татко.

— Да, разбира се — отзова се подигравателно Пиърс.

— Не можеш да останеш тук.

Пръстите му се потопиха във водата.

— А аз си помислих, че мога да ти бъда полезен.

— С какво?

Той отиде до камината и откачи второто ведро.

— Може би водата ти е изстинала.

Роуз прибра коленете си, за да не се опари, и промълви едва чуто:

— Благодаря.

— А гърбът ти…

— Какво?

— Бих могъл да ти изтрия гърба.

— Моля те, не е нужно…

Пиърс коленичи зад нея, взе сапуна и гъбата от водата и вдигна дългата й коса. Ръцете му се плъзнаха бавно и изкусително по голия й гръб и Роуз се разтрепери. Откога не беше изпитвала тези чувства… Чувствеността й се будеше за нов живот.

— Мисля, че за тази вечер си свършил достатъчно работа — прошепна безсилно тя.

— О, аз едва сега започвам.

— Иди да си легнеш…

— Точно това ще направя.

— О, Пиърс, защо дойде тук?

Ръката, който миеше гърба й, спря за миг.

— Трябваше да видя сина си.

— А как влезе?

Този въпрос не получи отговор.

— Ти какво си мислеше? Че ще играя твоята игра, без да мога да видя детето си?

— Утре сутринта щеше да се запознаеш с него.

— Твърде дълго съм чакал, Роуз. Тази вечер загубих търпение.

— Ами ако те намерят тук? Много е опасно. — Тя се обърна към него и се изненада от безгрижната му усмивка.

— Не се боя от опасностите. Какви прекрасни медноцветни къдрици има нашият Уди! И типичните очи на Дефортовци.

— Видял си очите му? Значи си го събудил? — Тя поклати глава и го изгледа сърдито. — Крайно време е да се махнеш оттук! Постъпил си много лекомислено, като си влязъл.

— Стига толкова! — прекъсна я сърдито той. — Всеки мъж, който узнае, че е станал баща, ще поиска да види детето си. Ако не проумяваш това, значи не си на себе си. Ти си могла да преброиш пръстчетата на ръцете и краката му още когато се е родил. За съжаление тогава аз бях някъде в морето. Трябваше да дойда тази нощ, разбери!

— Ти… ти си го прегърнал? — заекна изумено тя.

— Разбира се.

Каква дързост! Значи Пиърс беше събудил бебето, а после отново го беше сложил в люлката му!

— А той… заплака ли?

Пиърс вдигна рамене.

— Трябва да призная, че в началото не беше особено зарадван да ме види. Все пак лицето ми му е чуждо. Камериерката ти го успокои без усилия, после ме помоли да седна до огъня и да го люлея в ръцете си, докато заспи отново.

Роуз стисна зъби, за да не изкрещи. Този ужасен мъж се справяше с всяка ситуация.

— Значи Мери Кейт те е заварила в детската стая? — По дяволите! Тя беше забравила, че камериерката беше луда по херцог Дефорт още от самото начало.

— Няма за какво да се тревожиш. Тя знае колко е важно да опазя тайната си. Държа се много мило. И, за разлика от теб, разбра веднага, че имам нужда да видя жена си и сина си. — Той се усмихна като хлапак, после скочи на крака, вдигна Роуз от водата и притисна мокрото й тяло до своето. — Толкова ми липсваше, любов моя! — прошепна дрезгаво той и я понесе към леглото. Положи я върху копринената завивка и побърза да свали ризата си, която миришеше на обор.

Намеренията му бяха недвусмислени и Роуз пое дълбоко дъх, за да протестира, но не можа да произнесе нито дума. Сърцето й биеше като безумно.

Той легна до нея и тя потъна в силната му прегръдка.

— Ще се отбраняваш ли?

— Да — излъга тя.

— Даже ако смирено те помоля за извинение?

Роуз се потопи дълбоко в сребърните му очи.

— Ти и смирен? Дали ще съм жива да преживея подобно нещо?

— Тогава се опитай да си го представиш — предложи ухилено той. — Толкова дълго чаках, че вече не издържам. — Гореща целувка затвори устата й и копнежът се превърна в страстно желание.

ОСЕМНАДЕСЕТА ГЛАВА

Щеше да бъде различно, ако не беше живяла толкова дълго с мечти и спомени. Колко живи, омайващи сънища — целувките на Пиърс, еротичните ласки на езика му, който се плъзгаше възбуждащо по шията й… Тялото му, което се движеше в настойчив ритъм над нейното, ръцете, които милваха гърдите й, пръстите му между бедрата й…

Днешното не беше сън и действителността надмина всичко, което се беше случвало в сънищата й. Опитен в любовното изкуство, Пиърс намери веднага чувствителната точка между бедрата й и я раздразни първо с ръце, а после и с езика си.

Роуз се опита да протестира, но напразно. Той и без това не обръщаше внимание на възраженията й.

Пиърс беше прав, толкова отдавна не се бяха любили. Отново я обзе познатата магия, възвиси се към небесата и замая главата й с ухание на жасмин. Тя помилва с треперещи ръце силните му рамене, зарови пръсти в косата му и отново повярва, че тялото й се е превърнало в сребърен звезден дъжд. Много скоро щеше да стигне до рая, до сладкия екстаз…

Пиърс нямаше намерение да свърши толкова бързо. Той проникна нетърпеливо в нея и изведнъж спря уплашено, когато тя изписка тихо и притисна лице до гърдите му. Разкаян, мъжът се прокле вътрешно. Трябваше да се сети, че това й е за първи път след раждането.

— Спокойно, мила, спокойно. Няма да ти причиня болка — никога! — зашепна дрезгаво той. Прегърна я нежно и продължи да напредва съвсем бавно. Устата му милваше лицето й. — Ако знаеш как ми липсваше! Нито мъченията, нито тежкият труд — нищо не беше по-страшно от раздялата с теб!

Изпълнена със страст, тя обгърна с две ръце раменете му, вдигна хълбоците си, за да се нагоди към движенията му. Желанието го надви, макар че все още се опитваше да забави експлозията — от страх, че Роуз няма да го придружи по пътя към прекрасния връх. Оказа се, че тревогата му е била напразна. И нейното желание търсеше бързо разтоварване като неговото. Той усети силните тръпки, които разтърсиха тялото й, и въздъхна блажено.

След като всичко свърши, двамата лежаха дълго един до друг, без да говорят. Накрая Пиърс прегърна нежно жена си и положи главата й на рамото си, без да обръща внимание на съпротивата й.

— О, Роуз, отново бях в рая! Толкова дълго трябваше да чакам. — Тя не отговори и той започна да милва красивото тяло, което го правеше най-щастливия мъж на земята. Раждането не я беше променило, само гърдите й бяха станали по-големи, а хълбоците малко по-широки, но все така съвършени. Взрян в корема й, Пиърс откри мънички бели линии, които се спускаха от пъпа към тъмночервения венерин хълм, и ги докосна предпазливо. Роуз задържа ръката му.

— Какво ти е? Може би не бях достатъчно внимателен… — Той се опря на лакът и се вгледа изпитателно в очите й.

— Не разбираш ли? — Ръцете й милваха раменете и гърба му, опипваха белезите, оставени от кожения испански камшик. Гласът й трепереше. — Смятаха те за мъртъв, а ти си бил жив, в испански плен…

— Това е вярно — прекъсна я нетърпеливо той, стана от леглото и отиде до огъня. Червеникавата светлина на огъня танцуваше по голото му тяло. — Какво по-точно искаш да ми кажеш?

— Ти си успял да си извоюваш свободата и си станал пиратски капитан — Убиецът на дракони. Това е било преди много време. Съмнявам се, че наистина си ме чакал.

Пиърс се обърна към нея и се ухили като хлапак след успешна лудория. Как й се искаше да изтрие усмивката от лицето му с една хубава плесница!

— Невероятно! Ти ревнуваш!

— Не искам да бъда една от многото — отговори хладно тя.

— Ако наистина ревнуваш… — Пиърс пристъпи към прозореца и опря ръце на хълбоците си. — Знай, че нямаш основания за подозрителност. Никакви. Като пиратски капитан съм имал много възможности да се забавлявам, а някои от заложничките ми бяха дори разочаровани, че не се проявих като насилник.

— Нахалник!

— Несправедлива си. Някои от дамите бяха почти старици и бяха готови да се хвърлят на врата на първия срещнат мъж.

— Наистина ли не си докосвал нито една жена през цялото това време? — попита недоверчиво тя.

Пиърс я погледна изпитателно и реши да бъде честен докрай.

— Веднъж го направих. Бях побеснял от гняв, възмущавах се от така нареченото ти предателство и потърсих забрава, за да не полудея. Тя беше млада и красива. Намерих я на улицата. — Той въздъхна и седна на рамката на прозореца, загледан към брега на реката.

— Значи… само веднъж?

— Да.

— Защо?

— Нали ти казах. Бях ожесточен…

— Исках да знам защо си ми изневерил само веднъж!

Да, защо? Този въпрос също заслужаваше искрен отговор.

— Защото не намерих забрава при другата жена. Не бях дори задоволен физически. След това се почувствах празен, ограбен.

— Как да ти повярвам? Ти обичаше Ан и въпреки това спеше с мен.

Пиърс вдигна рамене.

— След като съм започнал с признанията, по-добре е да довърша. Да, вярвах, че обичам Ан, но… — Той помълча малко и продължи колебливо: — Пожелах те още в първия миг, когато те видях. Макар че ме хвърли от седлото.

— А ти едва не ме удави!

— Още тогава попаднах под властта ти. Никога не съм познавал жена, която да ме е омагьосала така…

Той се обърна към жена си и тя сведе бързо глава, за да скрие пламналото си лице.

— Все пак! Ти вярваше, че обичаш Ан, и въпреки това спеше с мен. — В гласа й имаше горчиво обвинение.

Пиърс простена театрално и поклати глава.

— Всеки мъж би спал с теб дори ако наистина е влюбен в друга жена! Вярно е, че ние с Ан си подхождахме добре. Тя беше независима, умна, зряла и опитна. Никога не съм оспорвал, че означаваше много за мен. Мисля обаче, че преди да те срещна, не съм знаел какво е любов. Щом се научих да те обичам, остана само ти. — Той посочи вратата на детската стая. — Това е истината, кълна се в живота на сина ни. Достатъчно ли е?

Роуз прехапа долната си устна и издърпа завивката върху треперещото си тяло. Все още не смееше да повярва в чудото на тази нощ.

— Значи… ти ме обичаш?

— С цялото си сърце.

— И наистина си ми изневерил само веднъж?

— Нали ти казах!

— Добре, тогава ще се наложи и аз да ти отговоря със същата монета, защото досега ти бях непоколебимо вярна. — Тя обърна глава, за да скрие усмивката си. Изневярата на Пиърс я засегна, но не чак толкова. Може би именно срещата с проститутката му беше помогнала да осъзнае, че я обича истински.

Тя се обърна отново към него и изведнъж се стресна до смърт. Той се хвърли като тигър към леглото, стисна я в прегръдките си и зашепна дрезгаво в ухото й:

— Не смей дори да мислиш за това!

— За кое?

— За изневяра — все едно под каква форма.

— И защо не?

— Защото ще те насиня от бой и ще ти откъсна космите на косата един по един! — заплаши той. — А любовникът ти ще падне с пронизано гърло.

— Ти и без това си имаш достатъчно проблеми с двойното убийство…

— Значи още един убит няма да има особено значение.

— Престани да говориш глупости!

Думите й го накараха да се осъзнае. Той стана, върна се до прозореца и отново се вгледа в мрака. Велики Боже, той продължаваше да бъде човек извън закона, далече от родината си, обвинен в убийство. Трябваше тепърва да докаже вината на Джером и собствената си невинност. Толкова много беше изстрадал. Трябваше да се радва, че имаше Роуз и че тя го обичаше въпреки всичко. А той едва не я загуби, вманиачен в омразата и ожесточението си. Слава Богу, че все още имаше жена си и прекрасното им дете!

Той се върна при леглото, улови ръката на Роуз и целуна връхчетата на пръстите й.

— Прости ми, любов моя. Моля те още веднъж, с цялото си смирение.

— Господи, какво чувам? Наистина ли говори великият херцог Дефорт?

— О, да, аз съм, добре ме чуваш. — Той се пъхна под завивката и я прегърна. Тя се сгуши в силните му обятия и се почувства спокойна и защитена. — Знаеш ли, Роуз, безброй пъти съм преживявал случилото се в съзнанието си. Трябваше да ти имам доверие. За съжаление доказателствата бяха срещу теб.

— Знам, Пиърс, знам. Джером беше обмислил плана си много внимателно.

— В началото вероятно е бил в съюз с Джеймисън. Сигурно им е помагал и трети човек. Ще мине време, докато открием цялата истина. И тогава ще си отмъстя.

Леденият глас накара сърцето й да забие по-силно.

— Не бива така, Пиърс! — Тя го погледна заклинателно. — Разбирам гнева и омразата ти. Когато погребваха Ан, бях готова да убия Джером, да пронижа черното му сърце пред всички опечалени. За щастие Джефри успя да ме удържи, иначе щях да свърша на ешафода. Не искам да се връщаш в Англия с мисълта за убийство!

Пиърс се взираше мрачно в светлия таван.

— Той трябва да умре.

— Да, но със законни средства — възрази твърдо тя и притисна ръката му към бузата си. — Джером ни примами в капан с непочтени средства и мисля, че е най-добре, ако и ние му поставим капан. Гневът и ожесточението няма да помогнат. — Тя целуна мазолестата му длан. — Трябва да измислим нещо!

Пиърс въздъхна дълбоко, после се опря на лакът и я погледна в очите.

— Няма да говорим повече за това. Пътуването през Атлантика е дълго и ще имаме достатъчно време да обсъждаме плановете ти.

Устните му се приближиха до нейните, но тя извърна глава.

— Исках да те попитам за другата жена… — От устата му се изтръгна ядно проклятие и тя продължи величествено: — Херцогините не прощават лесно, би трябвало да го знаеш. Само като си помисля какво изтърпях заради теб…

— Ти пак ли искаш да ме видиш на колене?

— Да, мисля, че гледката ще ми хареса.

— Е, добре. — Той се надигна и се намести светкавично между коленете й. — Прости ми! — прошепна смирено той, но в гласа му бълбукаше смях.

Устните и ръцете му се заеха да изследват чувствителните места на тялото й, първо гърдите, после корема, вътрешната страна на бедрата. Роуз се опита да му обясни, че това не е истинско извинение, но забрави какво искаше да каже. Защото той я обичаше и никога нямаше да обича друга. И защото сладкото мъчение беше непоносимо. Тя целуваше раменете му, отговаряше с усмивка на погледа му, а когато двамата се сляха, той повтори тихо и настойчиво в ухото й:

— Прости ми!

Това беше достатъчно. Тя му прости с цялото си сърце и не го премълча.

По-късно двамата се отпуснаха един до друг, прегърнаха се нежно и зачакаха дишането им да се успокои.

— Трябва да спим, любов моя — проговори задъхано той. — Утре ще станем рано. Всъщност, новият ден вече настъпва. — Бузата й се притискаше в гърдите му, копринената й коса гъделичкаше брадичката му и той я приглади назад. — О, Роуз, колко те обичам…

Отговор не последва. Пиърс вдигна глава и погледна лицето й. Жена му спеше дълбоко, с нежна усмивка на устните си.

Никога не я беше виждал толкова красива, толкова спокойна. Не бе чула думите му, но той не я събуди. Роуз имаше нужда от почивка, за да събере сили. Предстоеше им дълго пътуване. Пътуване към истината.

ДЕВЕТНАДЕСЕТА ГЛАВА

Роуз никога не беше помисляла, че един ден ще се чувства толкова щастлива и доволна. Тя се наслаждаваше на пътуването по море, на мекото време. Често седеше с часове на палубата, грееше се на топлото слънце и оставяше вятъра да милва нежните й бузи.

Може би небето и морето и друг път са били толкова кобалтовосини, може би слънцето и преди беше разпространявало този ослепителен блясък. Сега обаче всичко й се струваше различно, защото най-после беше отново със съпруга си и се наслаждаваше на любовта му.

Всяка сутрин Пиърс и капитан Нименс заставаха зад кормилото, за да определят посоката на вятъра и морските течения. Двамата се разбираха отлично и това й харесваше. Много по-дълбока беше радостта й, когато наблюдаваше Пиърс и Уди. Никога не си беше представяла, че силният, властен и понякога твърде нетърпелив херцог може да бъде толкова добър баща. Често го намираше в капитанската каюта с бебето на ръце, което не се уморяваше да изследва тялото и лицето му. Обичаше да го подхвърля високо във въздуха и тогава малкият хълцаше от удоволствие. Непрекъснато му дялаше дървени играчки и не се ядосваше ни най-малко, когато момченцето му ги хвърляше в лицето. Ако не го обичаше с цялото си сърце, Роуз непременно щеше да се влюби в него, докато го наблюдаваше как играе със синчето си. А усмивката, с която даряваше малкия си син, беше най-прекрасното нещо на света.

Двамата прекарваха много време насаме, седяха един до друг на слънце, докато Мери Кейт и Джени играеха с бебето. А прекрасните нощи, когато морето блещукаше като черно кадифе и кабината беше осветена само от една свещ, бяха несравними… Обикновено Роуз вече беше в леглото, когато Пиърс се прибираше. Той се събличаше бързо и тя следеше движенията му без стеснение, възхищаваше се на съвършената му фигура. Той лягаше при нея, вземаше я в прегръдките си, притискаше я към разгорещеното си, възбудено тяло и двамата се отдаваха без задръжки на любовната игра.

Нощите им помагаха да се опознаят по-добре. Пиърс разказваше за страшните дни на пленничеството, Роуз описваше отчаянието, което я бе завладяло след вестта за смъртта му. Разказа му как е умолявала краля да очисти името Дефорт от позорното петно и как накрая е решила да се върне в родината си и да събере сили, за да отиде после в Англия и да докаже невинността му.

— Баща ми се държа много добре — въздъхна едно нощ тя, сгушена на гърдите му. — Той е изключителен човек, Пиърс. Впрочем, имам изненада за теб. — Тя се надигна на лакът и потърси очите му. — Представи си, той знаеше кой си! Каза ми го на сбогуване, когато ме целуна. Намигна ми и ме помоли да се грижа добре за мъжа си.

Пиърс се ухили с разбиране и скръсти ръце над главата си.

— И аз имам изненада за теб. Баща ти знаеше отдавна. Онази нощ именно той ме изпрати при теб.

— О, не!

— Да, да!

— Господи! И ти ме накара да повярвам… Ей сега ще ти оскубя косата косъм по косъм, а после ще те насека на парченца!

Пиърс избухна в смях и я грабна в прегръдката си.

— Хайде, направи го! — Дълбокият чувствен глас изпрати сладостни тръпки към утробата й. — Чакам те… — Роуз впи устни в неговите и забрави баща си. До следващото утро.

Много скоро откриха, че един кораб ги следва отдалече. Оказа се, че това беше пиратският кораб на Пиърс с целия екипаж. Най-интересното обаче беше, че на борда му се намираше Ашкрофт Удбайн.

Пиърс не се престори, че не познава тъста си, само проследи със строго лице как Ашкрофт замаха с ръка и помоли да бъде допуснат на борда на „Лейди Мей“.

— Какво си намислил, Ашкрофт?

— Аз съм баща и реших да придружа дъщеря си в Англия. Не забравяй, че си мъртъв! Аз ще пазя Роуз по-добре от теб. Освен това искам да те предупредя, че не можеш да слезеш на сушата току-така.

— Разбира се, че не мога.

— И какво ще сториш? — попита загрижено Роуз.

Пиърс потърка брадичката си.

— Ще се преоблека като монах.

— Страхотно! — извика Ашкрофт Удбайн и избухна в луд смях. Пиърс го изгледа неодобрително.

— Ще се присъединя към свитата на Роуз като брат от манастира Левелин, който се завръща от пътуване в колониите и ще прекара известно време в дома на Дефорт. Монасите от този орден носят широки раса с качулки. Пак ще си оставя брада и никой няма да ме познае.

— Ами ако те погледне в очите? — усъмни се Ашкрофт.

— Не можеш да се преструваш на монах — присъедини се към съмненията му Роуз.

— Мога, разбира се. Ще стоя винаги на заден план.

Въпреки това Роуз умираше от страх. Ашкрофт се премести на „Лейди Мей“, а пиратският кораб се върна във Вирджиния, за да чака следващите заповеди.

Скоро се разбра, че Удбайн е подкупил екипажа на зет си, като е обещал на моряците парчета земя. Той беше видимо горд с постижението си, когато им разказа, че всички пирати са станали колонисти.

Вечерта, когато се прибраха в кабината си, Роуз попита страхливо:

— Защо си решил да се преоблечеш като монах? Мисля, че ще изглеждаш по-добре като слуга. Така ще мога непрекъснато да те пращам да чистиш обора и конете, а и няма да рискуваш да те видят.

— Ще бъда предпазлив — обеща той и я целуна. — Мисля, че е много по-добре да дойда с теб в двора, за да видя със собствените си очи какво е станало по време на отсъствието ми. Повярвай, така няма да ме разпознаят.

Този разговор не можа да прогони тревогата й.

Хубавите дни в открито море наближаваха своя край. Скоро видяха английския бряг. Влязоха в Темза и пристигнаха в Лондон.

Роуз въздъхна облекчено, когато потеглиха първо към замъка Дефорт. Стигнаха в замъка под защитата на нощта. Гарт, Джефри и останалите слуги поздравиха смаяно възкръсналия си господар.

— Не се страхувайте, приятели, аз съм — увери ги с усмивка той.

Мършавият стар Гарт и грамадният, силен като бик Джефри го прегърнаха, сияещи от щастие. Искрената им радост стопли сърцето на Роуз.

Ашкрофт се почувства веднага като у дома си и си избра най-хубавата стая, подходяща за дядото на бъдещия херцог. Макар че му беше много приятно да гостува в стария, величествен замък, той се тревожеше за сигурността на дъщеря си. Тя знаеше това и му беше дълбоко благодарна.

Когато трябваше да се реши къде ще живее Уди, между Гарт и Мери Кейт се разгоря оживен спор.

— Аз се грижа за малкия лорд от самото му раждане — заяви надменно Мери Кейт. — Затова ще спи при мен.

— Във вашите езически колонии можете да си живеете, както искате, добра жено. Но в Англия малкият Уди е лорд Дефорт и има своя собствена стая. Това е било така от много поколения насам и няма да се промени заради вашите капризи.

— Бебето няма дори година! До стаята на господарите има чудесна детска стая.

— Нима искате малкият да смущава почивката на Негова светлост? — извика възмутено Гарт.

Роуз реши да сложи край на караницата.

— Мисля, че засега Уди ще бъде най-добре настанен в детската стая до нашата спалня, Гарт. Само за няколко месеца, разбрахме ли се? Така Мери Кейт и Джени ще могат да го наглеждат нощем и Негово лордство няма да се буди.

Пиърс обичаше да става нощем, когато малкият плачеше, и да го успокоява, но тя предпочете да не казва това на стария слуга. Гарт се намръщи, но се предаде без възражения. Когато Пиърс се прибра в спалнята, тя му разказа случилото се.

Той се засмя и я увери, че е постъпила по най-добрия начин, като е загладила спора, без да нарани твърде дълбоко чувствата на Гарт. После я погледна сериозно и започна да разказва:

— През последната година Джером е водил твърде бурен живот. Вече е проиграл почти половината от наследството на Ан, макар че то съвсем не беше незначително. При всеки удобен случай хленчи, че сестра му е била убита. И обяснява на всеки, който прояви готовност да го изслуша, какъв отвратителен убиец съм.

Роуз се разтрепери от страх. Толкова й се искаше да се качат на кораба и да потеглят обратно към Вирджиния. Тук, в Англия, крехкото й щастие заплашваше да се разруши твърде бързо.

Все пак тя съзнаваше, че Пиърс трябва да възстанови доброто си име въпреки всички опасности, които го заплашваха. Искаше й се да забрави миналото, но не можеше. Беше готова да стори всичко, което беше по силите й, за да му помогне.

— Какво ще правим сега?

— Ще чакаме.

— Докога?

— Докато кралят те повика в двора. Сигурно ще повика и Джером. Онзи негодник ще приеме поканата, защото вече никой не се съмнява в смъртта ми. Освен това той е уверен, че никой не е в състояние да докаже вината му. Сигурно ще се зарадва да те види отново и ще ти обясни как умело е успял да те заблуди и да те изправи срещу мен.

— Но как ще докажем, че е убиец?

— Още не знам, но ще намеря начин да го изоблича.

— Какво ще правим дотогава?

Той помилва косата й.

— Ще се обичаме.

Роуз се отзова с готовност на желанието му.

Само след седмица Роуз беше поканена да се яви в двора. Чарлз II искаше да види кръщелника си, малкия Дефорт, който беше кръстен в колониите в присъствието на негов представител. Роуз потегли към Лондон, придружена от баща си, Мери Кейт, Гарт и новия си ментор, отец Питър от манастира Левелин.

Пиърс изглеждаше като истински монах, това трябваше да му се признае. Качулката на широката кафява наметка падаше ниско над лицето му, а под нея носеше расо с висока яка. Дълга брада скриваше бузите, брадичката и горната устна. Само очите можеха да го издадат, но те бяха постоянно засенчени от качулката.

Въпреки това Роуз не смееше да диша, докато вървеше, по дългите коридори към кралските покои, следвана от свитата си. Чарлз не беше сам. Кралицата, брат му Джеймс; съпругата на Джеймс, Ан и баща й, Едуард Хайд, бяха насядали около голямата маса.

Кралят стана, за да поздрави Роуз. Целуна я по двете бузи по френски обичай и я огледа обстойно.

— Лейди Дефорт! Радваме се да ви посрещнем с добре дошла, както и да видим бебето. Нали, скъпа? — обърна се той към жена си. Кралицата застана с усмивка до него и хвърли изпълнен с копнеж поглед към наследника на Дефорт.

— Много сладко дете! Толкова е хубаво, че имате син!

— Благодаря на Бога — отговори съвсем тихо Роуз.

След като се възхити на кръщелника си, кралят подаде ръка на баща й.

— О, сър Ашкрофт Удбайн! Чудесно е, че най-после решихте да ни посетите.

Роуз никога не беше виждала баща си смутен и едва не се разсмя. Лицето му пламтеше, устните му се движеха, без да издадат нито звук. Чарлз се усмихна любезно и погледна към монаха в кафяво расо. Веждите му се повдигнаха въпросително.

— Ваше величество, това е брат Питър от манастира в Левелин — обясни Роуз, надявайки се кралят да не забележи треперенето на гласа й. — Беше гост на баща ми във Вирджиния и попита дали може да ни придружи до Лондон. Доведох го със себе си, защото е много начетен и обича да ми разказва за световната история.

— Аха — промърмори след кратка пауза Чарлз.

Брат Питър се поклони дълбоко.

— Ваше величество…

— Хм… Добре дошъл в двора ми, брат Питър.

Най-после страшният миг отмина. Чарлз настани Роуз в покоите на Пиърс, свитата й получи стаи другаде. Мери Кейт, която носеше Уди, Гарт и монахът се оттеглиха, докато Роуз и баща й останаха още малко при кралското семейство.

Най-после Ашкрофт си възвърна дар слово. Разказа на краля колко красива и благоустроена е Вирджиния и го възхити с описанията си. Роуз му беше благодарна, защото не й се налагаше да участва в разговора.

Тя въздъхна облекчено, когато можаха да се оттеглят. Върна се в покоите на Пиърс и дълго седя пред камината. Най-после реши да си легне. Вероятно беше задрямала, защото когато се събуди, вече не беше сама. Пиърс стоеше пред леглото й, съвсем гол, и бронзовото му тяло блестеше на светлината на огъня.

— В манастира ли те научиха да се вмъкваш незабелязан в стаите на другите хора? — попита строго тя.

— За съжаление монашеският живот не ми понася — отговори с усмивка той.

— Ами ако те намерят тук?

— Никой няма да ме потърси.

— Ти си монах, не забравяй!

— Само през деня. Не и нощем.

Тя отговори на усмивката му. Той беше твърдо решен да остане при нея и всъщност тя нямаше нищо против.

По-късно, когато огънят угасна, тя заспа спокойно в обятията му.

На сутринта беше изчезнал и тя не го видя цялата сутрин. Беше толкова разтревожена, че я заболя глава. Кралят играеше тенис и целият двор го гледаше. Изведнъж Роуз откри Джером. Облечен с най-модни дрехи, копринен панталон до коленете и дълго палто, подплатено с кожи и кадифе. Токите на обувките му бяха украсени с бисери. Когато бледосините му очи срещнаха погледа на Роуз, на лицето му се появи усмивка. Той продължи да я наблюдава, без да обръща внимание на партията тенис между краля и Йоркския херцог.

Преди да изчезне в навалицата, Джером се поклони подигравателно пред Роуз.

Вечерята щеше да се състои в голямата зала. Мери Кейт помагаше на господарката си да се облече. Роуз беше по-нервна от всякога. Цял ден не беше виждала Пиърс.

Тъкмо бяха свършили, когато на вратата застана Гарт и тя попита страхливо:

— Видяхте ли го някъде?

Мъжът поклати глава.

— Тази сутрин го зърнах да говори с едно момиче от кухнята, после излезе. Оттогава не съм го срещал. Не се бойте, той знае какво прави.

— Ако го познаят, ще го хвърлят в затвора! — извика възбудено Роуз.

Мери Кейт и Гарт я погледнаха укорително и вдигнаха ръце към устните си. Роуз пое дълбоко дъх и кимна.

— Добре, добре. Моля ви, Гарт, ако го намерите, елате веднага при мен!

— Разбира се, милейди.

След като камериерката вдигна косата й, Роуз стана и се запъти към вратата. В същия момент Уди се разхленчи и тя се обърна да види какво му е.

— Ако позволявате, милейди… — Гарт се втурна към съседната стая, за да вземе бебето от леглото.

— Вървете, вървете! — Мери Кейт буквално избута господарката си в коридора и се върна при Гарт. — Май вече знаете как да укротявате малките бебета, стари глупчо! — продължи с почти нежен тон тя.

Роуз, която беше спряла на прага, едва не се разсмя с глас. Гарт и Мери Кейт? Май между двамата имаше нещо. Тя забърза към залата, внушавайки се, че трябва да изглежда напълно нормално въпреки тревогата си за Пиърс. Пред залата чакаше баща й и Роуз си припомни първата си вечеря в това огромно помещение. Тогава не я допуснаха да седне на голямата маса, където вечеряха аристократите. Сега беше една от тях. При това отдавна знаеше, че щастието на човека не зависи от общественото му положение. То беше скрито в сърцето…

— Лейди Роуз! — Един млад мъж, който й се стори познат, улови ръката й. Тя го погледна втренчено, опитвайки се да се спомни името му. — Толкова се радвам, че сте отново при нас!

Младежът беше едър, с кестенява коса, която падаше по раменете му на гъсти къдрици.

— След вечерята ще има танци. Надявам се да бъдете така любезна и да ми обещаете първия танц.

— О, аз… — заекна смутено тя и прокара език по пресъхналите си устни.

Баща й побърза да се притече на помощ.

— Лорд Уерби! Каква приятна изненада! Аз съм Ашкрофт Удбайн. За съжаление дъщеря ми е още в траур и не бива да танцува. При други обстоятелства сигурно щеше да изпълни желанието ви с удоволствие.

Младият мъж се поклони учтиво, очевидно приел обяснението на Удбайн.

— Милейди… — Той целуна ръка на Роуз и се оттегли.

— Браво, татко! — изкиска се тихо Роуз. — Къде си се научил да се изразяваш така изискано?

— Позорно е, че станах богат търговец — отговори самодоволно той. — Трябваше да отида в театъра.

Двамата седнаха на трапезата и започнаха да се хранят мълчаливо. Изведнъж хапката заседна в гърлото на Роуз. Пиърс беше влязъл в залата, придружен от друг монах, и вървеше към масата в дъното, далече от любопитните погледи на аристократите. Той се настани удобно и завърза оживен разговор с един млад свещеник. Роуз го гледаше с яд. Тя беше полудяла от тревога, а той се забавляваше!

След вечерята тя се извини на баща си, потърси младия лорд Уерби и му се усмихна изкусително.

— Мисля, че ако ви отделя един танц, това няма да е в противоречие с правилата на приличието, милорд.

Очите на мъжа засияха. Музикантите засвириха тържествено, той сложи ръката на Роуз върху своята и я поведе към центъра на залата. През цялото време, докато танцуваха, тя флиртуваше с него, макар и съвсем дискретно.

При следващия танц бе поканена от краля и нямаше как да му откаже. Той я попита още веднъж как е прекарала месеците във Вирджиния, поздрави я за хубавото бебе, а после очите му станаха сериозни.

— Вече бяхте в покоите ми, милейди, а още не сте ми поискали да очистя от позора името на мъжа ви.

— Затова пък сега ви моля да го сторите, Ваше величество.

— Джером е тук. Играта може да започне.

— Нямам представа какво искате да кажете, Ваше величество.

— Разбира се, че имате — отговори тихо той и изкриви лице в усмивка. — И не танцувайте повече с младия лорд Уерби, мила, защото брат Питър ще смъкне расото от гърба си и ще го удуши. А сега ви моля да ме извините… — Той се поклони и я остави сама.

Роуз го проследи объркано. Кралят знаеше. Или поне се догаждаше. Но щеше да запази тайната.

Тя остави кралското празненство и се прибра в стаята си. Съблече се, приготви се за спане и отиде да види как е синът й. Поговори малко с камериерката си, твърде нервна, за да може да заспи.

В полунощ Мери Кейт се оттегли в стаичката си. Роуз седна в леглото си и зачака. Малко преди един часа Пиърс се промъкна безшумно в стаята й и тя скочи. Той изтича при нея и я грабна в обятията си.

— Е, как ти хареса лорд Уерби, скъпа?

— Къде беше цял ден? — попита обвинително тя.

— Защо ме забрави толкова бързо? Май ще трябва да опресня спомените ти. — Гореща целувка затвори устата й и разпали добре познатия огън във вените й.

Тя се притисна до него и му обеща, че никога няма да го забрави.

— Няма ли да ми кажеш къде беше през цялото време?

Пиърс лежеше по гръб и се взираше замислено в тавана.

— Бях в гората, при една стара вещица.

— Какво? — извика смаяно тя.

— Тихо! — изсъска предупредително той и я притегли към себе си. — Накарах една кухненска прислужница да проговори и тя ми разказа за любовницата на Джеймисън, едно хубаво, добре закръглено селско момиче на име Бет. След смъртта му малката била напълно отчаяна и твърдяла, че господарят й бил убит от съучастника си.

— Джером?

— Точно така. Прислужницата не знаеше къде мога да намеря Бет, но си припомни, че тя обичала да ходи при една вещица, и ми описа как да стигна до нея. Отидох при така наречената магьосница и разговарях дълго с нея, докато ми призна, че дала на Бет особено питие, което отнема разума и замъглява сетивата.

— Това е опиатът, който беше даден на всички ни — на теб, на мен и на Ан!

— Права си — кимна Пиърс. В погледа му имаше горчивина. — Те са ни упоили.

— Няма ли да отидем при краля?

— Не. Засега мога само да докажа, че сме били под влиянието на наркотик. Трябва да изчакаме. Старата вещица ще съобщи на Бет, че лейди Дефорт я търси и е готова да плати щедро за интересни сведения. Слушай ме внимателно! Когато се срещнеш с Бет, аз ще бъда наблизо. Щом научиш нещо важно, ще дойдеш веднага при мен. Обещаваш ли ми?

— Разбира се — съгласи се с готовност тя.

— И внимавай! — продължи предупредително той. — Не искам да ти се случи нещо лошо.

— А аз не искам да те видя на бесилката — прошепна с болка тя.

Пиърс целуна нежните й устни.

— Няма да ме хванат, не се бой.

— Кога ще дойде Бет?

— Нямам представа. Трябва да имаме търпение.

Вестта пристигна по-бързо, отколкото предполагаха. На сутринта Гарт донесе на господарката си закуската, придружена от писмо.

— Какво е това? — попита недоверчиво тя.

— Едно младо момиче, което не познавам, ме заговори в коридора, милейди. Каза, че писмото е от една приятелка и е много важно.

Роуз отвори незапечатания плик с треперещи пръсти. Хартията беше от ниско качество.

Роуз погледна уплашено стария слуга.

— Трябва да намерим Пиърс и да му кажем за срещата.

Гарт кимна и бързо излезе от стаята. Роуз остана сама. Можеше само да чака.

Тя ходеше неспокойно но коридорите, разговаряше е други жени, накрая слезе към реката, където щеше да се състои състезание с гребни лодки. Постара се да си избере отбор и да вика за него, да играе ролята на млада вдовица, която постепенно се примирява със съдбата си. Сред зрителите беше и баща й. Тя понечи да му разкаже за писмото, но премълча.

Времето минаваше твърде бавно. Обзета от лошо предчувствие, Роуз повика Мери Кейт в стаята си.

— Ще вземеш Уди, ще повикаш Гарт и баща ми и ще се върнеш в замъка Дефорт.

— Няма да ви оставя сама! — възпротиви се енергично камериерката.

— Не знам защо, но ме е страх за сина ми — призна тихо Роуз.

— Тук сме толкова близо до краля! — опита се да я успокои Мери Кейт.

— Не помниш ли, че те отвлякоха буквално пред очите на краля? — укори я меко Роуз.

Мери Кейт замълча потиснато. След малко въздъхна и кимна с глава.

— Е, добре, милейди, но съм сигурна, че Негова светлост няма да одобри постъпката ви.

— В момента Негова светлост не е в състояние да критикува решенията ми.

Баща й оказа много по-енергична съпротива от Мери Кейт и отказа да се раздели с нея, докато тя му заяви, че внукът му се нуждае от закрила, а и Пиърс ще бъде винаги близо до нея.

Гарт също повдигна възражения.

— Негова светлост не е тук! Кой ще се грижи за вас? Търсих го навсякъде, но не го намерих.

— Аз ще се заема с това, Гарт. Сигурна съм, че ще го открия скоро. Моля ви, трябва веднага да отведете сина ми на сигурно място!

След като всички заминаха, Роуз забърза към стаята си, за да си вземе наметка. Тъкмо когато влезе в коридора, видя тъмна фигура, която излезе от стаята й. Смаяна, тя се притисна до стената. Пиърс… Не, това не беше той! Сърцето й биеше като лудо.

Какво щастие, че беше изпратила Уди обратно в замъка Дефорт. Решена да се бори със страха си, тя проследи непознатия, който зави бързо в друг коридор и изчезна зад ъгъла. Роуз се затича след него, но той сякаш беше потънал вдън земя. Удари часовникът в голямата зала. Беше три без четвърт и тя трябваше да отиде веднага в розовата градина.

Посрещна я красива жена с пълна гръд. Изглеждаше като селянка, с корави черти, но в очите й имаше дълбока тъга, която Роуз познаваше от собствен опит.

— Бет? — попита тихо тя.

Жената се огледа предпазливо и кимна.

— Аз съм Роуз Дефорт…

— Да, да, милейди, познавам ви. Нали аз ви направих херцогиня. — В погледа й имаше предизвикателство. — През онази нощ аз ви съблякох и ви пъхнах в леглото му. Само затова днес имате право да се наричате херцогиня. Ако обаче поискате да разкажете това на властите, аз ще отрека всичко, кълна ви се! Искам само да ми бъдете благодарна…

— Не съм дошла тук да обсъждаме тези неща — прекъсна я Роуз. — Какво знаете за двойното убийство?

В отсрещния край на градината прозвуча висок смях и Бет потрепери от уплаха.

— Вашият мъж не е убил Ан и Джеймисън. Разбрах го веднага. Онова копеле Джером измисли целия заговор. Отдавна беше хвърлил око на парите на сестра си. Затова я омъжи за Джеймисън. Съжалявам, но не мога да го изоблича в убийство. Обаче съм готова да вляза в Нюгейт, ако и той дойде с мен!

Това момиче е било влюбено в Джеймисън, каза си съчувствено Роуз. Бет също искаше да си отмъсти.

— Как бихме могли да намерим доказателства срещу Джером?

Бет се поколеба за миг.

— Едно момиче от Хънтингтън Манър е станало неволен свидетел на убийството. Толкова се уплашило, че не посмяло да отиде при констейбъла. Обаче разказало на другите слуги какво е видяло и чуло в деня на убийството.

— Велики Боже! — пошепна изумено Роуз. — Дали е готова да се закълне пред съда?

— Само ако е под защитата на влиятелна личност като вас, милейди.

— Да, разбира се — обеща бързо тя и видя как лицето на Бет побеля като платно. Усети, че някой стои зад нея, и се обърна светкавично. Видът на Джером отне дъха й.

— Е, Бет, ти май си решила да споделиш малките ни тайни? — попита той и се хвърли като тигър към бедното момиче. Роуз не видя ножа в ръката му, но веднага забеляза кръвта, която потече по овехтялата памучна рокля на момичето.

Тя отвори уста, но викът спря в гърлото й. Джером се обърна към нея и окървавеният нож се опря в гърлото й.

— Първоначално бях решил да отвлека сина ви, за да си осигуря мълчанието ви, милейди. За съжаление хубавото ви момченце е изчезнало. Сега ще се наложи да ви взема със себе си.

— Пиърс е жив! — извика задъхано тя. — И ще ви поиска сметка за всичките ви злодеяния.

Воднистите сини очи се присвиха.

— Не ви вярвам.

— Казвам ви истината… — Тя спря насред думата, защото от другия край на градината се чуха възбудени гласове.

— Той я уби! — изкрещя някой. — Видях го със собствените си очи! Джером Шърни!

Лицето на мъжа побледня от уплаха, но той се овладя бързо и улови ръката на Роуз.

— Да вървим!

— Не! Няма да тръгна с вас дори ако заплашите да ме убиете тук и сега!

— Както желаете, милейди. — За нейна изненада той прибра ножа в джоба си и тя отвори уста, за да извика. В следващия момент ръцете му се увиха около шията й и я натиснаха с всичка сила. Роуз се отбраняваше отчаяно, дърпаше напразно силните му пръсти. След малко загуби съзнание и се отпусна безсилно в ръцете му. Джером я метна на рамото си и побърза да се отдалечи от местопрестъплението, преди да са дошли свидетелите.

Пиърс беше получил сведения за прислужницата от друг източник, по-точно от едно младо момиче, което работеше в кралския двор.

Като монах той влизаше и излизаше от кухнята по всяко време на деня, без да привлича вниманието. Обясняваше на слугите, че има могъщи приятели, които се опитват да открият истината за убийството на Джеймисън и Ан. След дълго колебание момичето реши да му се довери. Изпрати го при слугинята от Хънтингтън Манър, която сега работеше в една лондонска пекарна — колкото се може по-далече от аристокрацията. Пиърс успя да спечели доверието на младата жена, защото носеше расо и беше препоръчан от приятелката й. Той се измъчваше от чувство за вина, че се е явил при нея преоблечен, но нямаше друг изход. Обеща й значителна сума и личната защита на краля, ако научи всичко, което го интересуваше.

— Трябва да се явите пред съда. Можете да дишате спокойно само ако Джером е мъртъв.

— Майчице! — прошепна уплашено момичето и се разтрепери. — Онази нощ щях да ида при Дефорт, но той загина.

Пиърс реши, че е дошъл моментът да каже истината.

— Аз съм Дефорт. Моля ви, не ме издавайте. Кълна се, че ще ви закрилям. Разкажете ми всичко, което се случи през онази нощ!

Момичето започна отначало и му разказа за решението на Ан да бъде добра съпруга на Джеймисън. Разказа също, че господарят й бил силно влюбен в жена си и бил готов на всичко заради нея, макар че иначе бил със зъл и жесток характер. Описа му как лейди Ан паднала по стълбата и се пребила.

— Тя просто полетя по стълбата, разбирате ли! А после се появи другият и прониза приятеля си в гръб, без дори да мигне. Такава страхотия… Толкова се уплаших, че хукнах да бягам. А когато узнах за идването на констейбъла, вече беше много късно.

Пиърс кимна и я посъветва да остане в пекарната. Обясни й, че смята веднага да говори с краля.

Когато пристигна в двора, там цареше голямо вълнение. Бившата любовница на Джеймисън, Бет, беше намерена мъртва в розовата градина. Пиърс потърси Роуз в стаята й, но напразно. Дори бебето не беше там. Обзет от паника, той се втурна към обора и срещна там Джефри, който го беше последвал в Лондон.

— Ваша светлост! Търсихме ви навсякъде! Гарт имаше важна новина за вас. Вашата лейди отиде да говори с жената, която беше убита, и оттогава никой не я е виждал. Джером също е изчезнал.

— За Бога, той е отвлякъл Роуз! Къде ли я е отвел? — Пиърс трепереше от страх. Джером нямаше какво да губи, защото убийството на Бет беше извършено пред свидетели. Сигурно беше усетил, че капанът всеки миг ще щракне, и беше прибягнал до тази отчаяна мярка, за да спечели време. Какво щеше да предприеме сега? Накъде щеше да се обърне? Може би смяташе да избяга през Ламанша?

Да, това имаше смисъл. Джером трябваше да напусне Англия. Имаше роднини в Нормандия и можеше да се скрие при тях.

Защо, защо беше взел Роуз със себе си? Може би искаше да я използва като щит срещу нападателите си?

Пиърс не посмя да доведе докрай тази мисъл, защото щеше да полудее.

— Бързо доведи конете! — обърна се той към Джефри. — Първо ще минем през замъка, за да се уверя, че Уди е добре и го пазят. А после…

— Къде ще ги търсим? — попита мрачно Джефри.

— Отиваме в Дувър. Джером ще се опита да се прехвърли във Франция. Трябва да го настигнем, преди да се е качил на някой кораб. Това е единствената ми надежда.

Двамата възседнаха жребците си и полетяха като вихър към замъка Дефорт. Намериха двора пълен с коне и хора. Пиърс скочи от седлото и се втурна към замъка. Никой не спря тъмната фигура в монашеско расо.

ДВАДЕСЕТА ГЛАВА

Щом влезе в залата, той спря като закован на мястото си. Кралят стоеше пред камината и люлееше люлката, в която спеше Уди. Без да вдига глава, Чарлз отбеляза:

— Имате прекрасен син, Пиърс. Само аз не мога да създам наследник.

Пиърс се покашля многозначително.

— Ами, Ваше величество, вие имате достатъчно… — Той се поколеба, защото трябваше да намери дума, която звучеше по-прилично от „копелета“, и след малко продължи: — Вие имате много деца. Сигурно скоро ще имате и наследник на короната.

— Вече съм женен достатъчно дълго, за да знам, че кралицата няма да ме дари със син. Но тя е добра жена и не искам да я обвинявам.

Пиърс се опитваше да успокои нервното си треперене. Не биваше да губи време тук, трябваше веднага да тръгне да преследва Роуз и Джером. Най-после разбра защо дворът гъмжеше от коне и хора. Чарлз беше довел свитата си и можеше всеки момент да го арестува.

Пиърс прекоси залата с големи крачки и коленичи пред своя владетел.

— Кълна се във всичко свято, Чарлз, аз съм невинен! Сигурно съм извършил много грехове през живота си, но не съм убиец! Джером е избягал с Роуз и вие трябва да ми позволите да го преследвам!

— Изправете се, приятелю, и не молете! — отговори спокойно кралят. — Това не ви подхожда, а и само губите скъпоценно време. Тръгвайте след него, веднага! Аз ще ви дам хората си…

— Не, моля ви! — прекъсна го разгорещено Пиърс. — Той не бива да забележи, че е преследван. Ще взема само Джефри. Не мога да предвидя как ще реагира Джером, когато се види притиснат до стената.

— Разбрах — отговори кратко Чарлз и тайно реши да изпрати най-добрите си хора по петите му.

Пиърс скочи на крака и лицето му светна от радост.

— Минах оттук само за да се уверя, че синът ми е добре…

— Той е мой кръщелник — засмя се Чарлз — и обещавам да го пазя грижливо. Дядо му също е тук и е готов да стори всичко за него. Ако някой се опита да стори зло на бебето по време на отсъствието ви, ще съжалява горчиво за лекомислието си. Аз също смятам да остана наблизо.

Пиърс се усмихна благодарно и забърза към вратата, но кралят го спря.

— Вече не е нужно да се криете под монашеското расо. Джером уби бедното момиче пред дузина свидетели и показа истинското си лице. Вероятно ще се наложи да застанете пред съда, но само за да освободите името си и от последното петънце.

— Всичко това няма да има значение, ако не се върна с жена си, Ваше величество — отговори тихо Пиърс.

— Тогава побързайте! — извика настойчиво кралят.

Пиърс кимна и излезе на двора. Отиде бързо при Джефри, който чакаше с двата коня на изхода, и се метна на седлото. Двамата препуснаха право на юг.

Дали Джером имаше голяма преднина? Какво беше замислил? Дали смяташе да държи Роуз в плен, докато стигне до Ламанша, или беше решил да я отведе във Франция? А може би щеше да я отстрани от пътя си, щом изпълнеше целта си, както беше постъпил с толкова хора преди нея? По челото на Пиърс блестяха капчици пот. Той препускаше, без да щади коня си. Джефри не изоставаше. И двамата знаеха, че негодникът не бива да им се изплъзне. Джером трябваше да получи заслуженото наказание.

Двамата пристигнаха в Дувър, минаха в галоп покрай замъка и продължиха към пристанището. Джефри събра сведения и каза на господаря си, че от сутринта не е отплавал нито един кораб. На разсъмване, със започването на отлива, трябвало да заминат два кораба, „Блу Хоук“ и френският „Бонжур“.

Пасажерите вече започнали да се качват на борда.

— Струва ми се по-вероятно Джером да избере чуждия кораб — промърмори замислено Пиърс. — Нали англичаните го гонят…

— Ще почакаме ли? — попита Джефри.

Пиърс поклати решително глава.

— Не мога да чакам. Само Бог знае какво ще направи с Роуз, след като именно тя смъкна маската на почтеността от лицето му. Трябва да ги потърсим.

Двамата обиколиха уличките на пристанищния град, надникнаха във всяка кръчма и във всеки хан, който се изпречваше на пътя им, раздадоха куп пари, за да получат така желаните сведения. Времето минаваше бързо, а то беше техен враг. Досега не бяха научили нищо.

Отчаян, Пиърс водеше коня си през черната, безлунна нощ. Тъмни облаци се кълбяха над града, надигаше се буря. Може би тя щеше да забави отплаването на корабите. Така щяха да спечелят ценно време.

Но какво щеше да стане през това време с Роуз? Пиърс трепереше от страх. Коравата буца в гърлото му пречеше да диша.

— Трябва да ги намерим, Джефри! — прошепна с пресекващ глас той. — Още не сме обиколили всички кръчми и ханове.

Роуз дойде бавно на себе си и отначало забеляза само някои незначителни подробности. Ръцете й докоснаха груб вълнен плат, във въздуха се носеше гадна миризма. Стените бяха напукани. Тя изохка и се опита да си спомни. Гърлото я болеше, не можеше да преглъща.

Но беше жива. Джером не я беше удушил. Вместо това я бе довел в тази мизерна стая, на леглото с груба завивка. Къде ли се намираха?

А Пиърс… Какво ли щеше да си помисли? Жена му беше изчезнала. Сигурно щеше да полудее от тревога, както и добрият й баща. А Уди? О, Господи, какво ли беше станало с детето?

Тя примигна и се опита да се ориентира в полумрака. По небето се стрелкаха светкавици, в далечината отекваха гръмотевици. Роуз поиска да извика, но усети, че в гърлото й е втъкнат парцал. Ръцете й бяха вързани на гърба и тя лежеше на една страна.

Изведнъж очите й се проясниха и тя се взря в мършавото лице на Джером. Мъжът се хилеше подигравателно, воднистите сини очи святкаха злобно. Мазната руса коса беше залепнала за челото му.

— О, милейди, май най-после си възвърнахте съзнанието! Много се радвам. Вече си мислех, че съм ви убил, а аз не исках това. Още не. Сега ще ви отведа във Франция, лейди Роуз. Там имам добри приятели и роднини и смятам да се наслаждавам на живота — заедно с вас.

Думите напираха в устата й, но парцалът й попречи да му отговори, както заслужаваше.

— Сигурно горите от очакване, нали, милейди? — продължи безмилостно Джером. — Аз също нямам търпение да ви…

Гърлени звуци проникнаха през парцала и мъчителят на Роуз се сети да го махне. Очевидно му беше интересно как ще реагира жертвата.

— Какво благоволихте да кажете, милейди?

— Отвратително, глупаво копеле! — изсъска ядно тя. — Наистина ли си въобразяваш, че ще се измъкнеш жив? Никога! Пиърс е жив и ще те…

— Вече съобщих на краля, че бившият му приятел е възкръснал от мъртвите. Дефорт няма да ни последва, защото ще бъде арестуван.

— Изпратили сте вест на Чарлз? — извика невярващо тя. — Както онази нощ, когато уведомихте констейбъла от мое име, че Пиърс ще се върне в гостилницата! Помните ли нощта, когато пронизахте в гръб най-добрия си приятел?

— Помня, разбира се. Много е просто да изпратиш такова послание — отговори небрежно Джером. — Жалко, че мъжът ви не е умрял! Иначе щяхте да се омъжите повторно в колониите и да си останете там.

Роуз поклати решително глава.

— Дори да бях вдовица, щях да ви преследвам до последния си дъх.

— По-кротко, красавице! Иначе скоро може да удари последният ви час.

Роуз стисна здраво зъби и се опита да удържи напиращите сълзи. Тя го заплашваше е отмъщение — и в същото време беше с вързани ръце, в негова власт. Въпреки това реши да не отстъпва.

— Не знаете ли, че ви видяха, когато убихте бедната Бет?

— Да, какъв лош късмет…

— Никога вече няма да можете да се върнете в Англия!

— Нямам и намерение, скъпа моя Роуз. Нали ви казах, заминаваме за Франция. Корабът скоро ще вдигне котва.

Роуз потъна в мрачно мълчание. Пиърс, кралят и хората на констейбъла нямаше да я намерят никога, ако Джером успееше да я отведе в чуждата страна. Трябваше да направи нещо, за да го спре.

Джером докосна бузата й и тя потрепери от отвращение. По-добре да я бяха полазили гъсеници!

— Всъщност, аз не исках да бъда лош, Роуз. Не съм убил Ан. Тя се подхлъзнала и паднала по стълбата. За съжаление Джеймисън Брайънт беше голям глупак. Щеше да предаде и себе си, и мен. Ако не беше толкова тъп, Ан щеше да бъде още жива.

— Сигурно смъртта й ви е натъжила дълбоко! — промърмори подигравателно тя.

Джером вдигна рамене.

— В никакъв случай! Все пак имуществото й мина в мои ръце. В момента имам десетина наемници, най-добрите, които можах да купя с парите на сестра си. Те ще ни пазят, докато се качим на борда на „Бонжур“, скъпа. Този хубав френски кораб ще ни отведе в Нормандия.

— Няма да се измъкнете толкова лесно. Пиърс ще ви преследва.

— И как ще ме намери? — Пръстите на Джером се заровиха в косата й.

Времето напредваше. Трябваше да го накара да свали въжетата от ръцете й. Тя се престори, че не е чула въпроса му, и изохка задавено.

— Става ми лошо… — пошепна тя.

— Какво има?

— Аз… не мога да дишам. Моля ви, позволете ми да стана, само за малко. Трябва ми чист въздух.

След кратко колебание Джером освободи китките й от въжетата и тя седна в леглото. Той се ухили и заговори предупредително:

— Долу в кръчмата седят добре платените ми охранители, Роуз. Ако посмеете да извикате, ще ви убия, без да ми мигне окото. А ако избягате, трябва само да дам заповед на хората си. Те ще ви хванат и навярно ще ви прережат гърлото. Разбрахте ли ме?

Роуз не отговори, само стана бързо от леглото и отиде към тесния прозорец в стил Тюдор с тънка дървена решетка. Пое дълбоко въздух и огледа предпазливо улицата.

— Защо искате да ме отведете във Франция?

— Защото сте красива жена, милейди. Сигурно и сама го съзнавате.

— Нима сте се влюбили безумно в мен? — попита подигравателно тя.

Джером се изсмя и поклати глава.

— Просто искам да направя мъжа ви нещастен, това е всичко.

— Толкова ли го мразите?

Джером пристъпи към нея и сложи пръст под брадичката й. Тя стисна ръце в юмруци, защото знаеше, че трябва да понесе отвратителната му близост. Той убиваше хората също така хладнокръвно, както мачкаше мухите.

— Половината английска аристокрация го мрази по една или друга причина — обясни небрежно Джером. — Не на последно място и защото завиждат на мястото му при краля.

— Пиърс заема това положение с пълно право. Достатъчно дълго е прекарал редом с Чарлз в изгнаничеството и е водил битки за него.

— Ах, смелият воин! Съвършеният рицар! — изсъска ядно Джером. — Ала когато загуби Ан, нищо не можа да го спаси. Също както и сега, когато ще рухне от смъртта на жена си.

Роуз нямаше да допусне това. Но как би могла да избегне страшната си съдба? Мислите се надпреварваха в главата й. Може би щеше да успее да избяга, преди да се качат на кораба. Тя попипа дървената решетка и отново огледа улицата. Ами ако започнеше да пищи? Крадците и главорезите, които се наливаха в кръчмата, нямаше да й обърнат внимание. Можеше да строши решетката и да се опита да привлече вниманието на хората, които минаваха долу…

Изведнъж се чу конски тропот. Ако започнеше да вика, Джером щеше да я прониже с ножа си. Всъщност, какво значение имаше кога ще я убие? Тя и без това нямаше да издържи дълго отвратителната му близост. Пък и не означаваше нищо за него, освен като оръжие, което искаше да използва срещу Пиърс.

Решението й беше твърдо. Сърцето й биеше като лудо, но тя събра силите си, вдигна ръка и удари тънките дървени пръчки. Стъклата се разхвърчаха на всички страни и тя провря глава през прозореца.

— Помощ! В името на Бога, помогнете ми! Отвлякоха ме! Кралят ме закриля! Помогнете ми!

Джером я сграбчи грубо, дръпна я навътре в стаята, запрати я към леглото в отсрещния ъгъл. Наведе се над нея и лицето му се разкриви от див гняв. В този миг нощта се огласи от мъжки вик и двамата замръзнаха на местата си.

— Роуз! Роуз!

Гласът на Пиърс! Роуз се възползва от смайването на врага си, скочи и се втурна отново към прозореца. Мъжът й препускаше насам на верния си жребец.

— Пиърс! Кръчмата е пълна с въоръжени мъже! Внимавай! Той иска да те убие!

Тя изпищя задавено и замлъкна изведнъж. Джером я стисна за гърлото и спря достъпа на въздух.

— Ей сега ще я удуша, Дефорт, пред очите ти! — изрева разярено той. — Махай се оттук!

Роуз заби лакътя си в брадичката му и пръстите, които се бяха впили в гърлото й, се отпуснаха.

— Повикай кралските хора, Пиърс! Той и без това ще ме убие! Но не го оставяй да избяга! Той трябва да си плати за всичко!

Жилавите пръсти отново обхванаха гърлото й.

— Вече си мъртъв, Джером! — проговори с треперещ глас Пиърс.

Роуз не чуваше нищо. Макар че се отбраняваше яростно срещу смъртоносната хватка, тя беше твърде слаба, за да се справи с Джером, и го знаеше. Освен ако… Престори се на мъртва, спря да диша и се свлече на пода. Джером не се поддаде на уловката й. Пръстите му стискаха безмилостно гърлото й и пред очите й се спусна черна мъгла. След малко убиецът усети, че жертвата му се е предала, и я пусна. Изправи се и се огледа доволно. Докато наемниците му се биеха с херцога, той щеше да избяга. Уверен в себе си, грабна сабята си и излезе от стаята.

Пиърс и Джефри нахлуха в кръчмата, която вече им беше позната от нощта, когато търсеха сведения за Джеймисън и Ан. Сега съпругата му беше пленница в една от стаичките над кръчмата, под властта на Джером. В началото Пиърс видя само неясни фигури, които сякаш плуваха в задименото помещение — келнерки, моряци, пияници, пирати и крадци. След миг погледът му падна върху разбитата дървена стълба, която водеше към втория етаж. Втурна се към първото стъпало, но само след две крачки бе нападнат от двама мъже с извадени саби и кръвожадни очи.

— Махайте се оттук, по дяволите! — изрева вбесено той.

Още с първия удар изби сабята на единия нападател и го свали на земята. Обърна се светкавично и острието на сабята му прониза рамото на втория, който изпищя от болка и се отдръпна настрана.

По стълбите вече слизаха следващите трима мъже. Останалият до вратата Джефри се биеше с едър червенокос тип, докато един по-дребен се опитваше да го издебне в гръб.

— Джефри! — изкрещя предупредително Пиърс и приятелят му се обърна тъкмо навреме, за да забие острието на сабята си в гърдите на чернокосия. В следващия момент оръжието му се стовари с унищожителна сила върху главата на втория противник.

Пиърс престана да обръща внимание на верния си спътник. Трябваше да си пробие път към стаята на жена си срещу един наемник с тъмни къдрици и гъсти мустаци. За да не губи време, той го прати на земята с един добре прицелен удар, хвърли се срещу другите двама и ги метна надолу по стъпалата.

В този миг Джером излезе от стаята и се втурна по дългия коридор, за да се измъкне от задната врата. Между двамата смъртни врагове стоеше само един наемник с извадена сабя. Русо, почти красиво момче, което изглеждаше сериозно уплашено. В сърцето на Пиърс пропълзя съчувствие.

Той изкрещя заплашително и се усмихна облекчено, когато момъкът се сви до стената и го пропусна да мине. Беше дошло времето да си разчисти сметките с Джером. Тъкмо когато беше стигнал до вратата, беглецът усети на раменете си две силни мъжки ръце, които го обърнаха към коридора и го притиснаха до стената.

Без да губи самообладание, Джером отпусна меча си, изгледа врага си със странните си воднистосини очи и дори се усмихна.

— Хайде, убийте ме по-бързо! Трябва да отидете при жена си. Дано я заварите жива…

Пиърс се намръщи заплашително.

— Ако си сторил зло на Роуз, не се надявай на лека смърт. — Като видя тичащия към тях Джефри, той пусна врага си. Вече беше сигурен, че Джером няма да избяга. Обърна се и се втурна като вихър към стаята, от която беше излязъл Джером. Отвори вратата е трясък и видя сгърчената на пода Роуз. Смарагдовозелената рокля беше разпростряна по пода и надиплената копринена пола беше в странно противоречие с бедната, мръсна стаичка. Разпуснатата коса скриваше лицето като огнен водопад.

— Роуз! — изкрещя отчаяно Пиърс и падна на колене. — Господи, не! — Той я грабна в прегръдката си, взря се в пепелявото й лице, докосна нежните бузи, целуна изстиващите устни. А след това откри виолетовите петна по шията й. — Роуз! — В гласа му имаше луд гняв.

Чудно, но жена му чу този глас. Появата на Пиърс я изтръгна от дълбокия мрак, в който беше потънала и който беше път към смъртта. Някой я викаше, искаше да я върне в живота. Тя лежеше на дъното на тъмна, леденостудена пропаст, но някой се мъчеше да й вдъхне отново топлината на живота, прегръщаше я, викаше я да се върне.

Пиърс я вдигна на ръце и я положи внимателно върху леглото. Роуз се размърда, опита се да си поеме дъх, да каже нещо, да отвори очи.

— Роуз! — Той повтори името й, притисна я до гърдите си, целуна челото й, бузите, студените пръсти.

Тя отвори уста и отново се опита да му каже нещо. Трябваше да се съсредоточи, да събере всичките си сили… Само след миг обаче Пиърс я остави на леглото и, проклинайки земята и небето, се втурна да убие Джером.

Той затича устремно по коридора, спусна се по стълбата в кръчмата и веднага видя убиеца. Джефри стоеше зад него и острието на сабята му беше опряно в гърба на престъпника.

Решен да си отмъсти, Пиърс се прехвърли през парапета и скочи точно в средата на кръчмата.

— Ще гориш в ада за вечни времена! — изхърка задавено той и впи горящ от омраза поглед в човека, причинил смъртта на съпругата му. Като видя господаря си в това състояние, Джефри се отдръпна стреснато.

Юмрукът на Пиърс улучи Джером в брадата, той се олюля и се строполи на пода. Окървавените му устни се изкривиха в усмивка.

— Май пристигнахте твърде късно, милорд…

Без да отговори, Пиърс го сграбчи за яката, издърпа го да стане и вдигна сабята си, за да я забие в гърдите му. За първи път щеше да убие невъоръжен човек, но това не го интересуваше. В същия момент чу името си.

— Пиърс!

В първия момент мъжът се вцепени, но после се обърна бързо към стълбата. Заловена здраво за парапета, там стоеше Роуз. Бледа като платно, с големи сериозни очи. Велики Боже, тя беше жива!

— Трябва да го изправиш пред съда на краля, Пиърс — продължи настойчиво тя, макар че гласът отказваше да й се подчинява. Гърлото я болеше непоносимо.

Пиърс не беше пуснал яката на врага си. Беше убил много хора на бойното поле, но никога не беше извършвал убийство. Колкото и да му се искаше да свърши веднъж завинаги с Джером, разбираше, че Роуз е права.

— Умолявам те, Пиърс! — Колко нежно звучеше гласът й… — Джером трябва да застане пред съда. Вече отмъсти за Ан. Тя не би искала да пожертваш безсмъртната си душа. Моля те, Пиърс, предай го на кралските войници! Направи го за себе си, за мен, за Уди!

Тя очевидно не разбираше какво ставаше с него. Той не искаше да вземе живота на Джером, за да отмъсти за смъртта на Ан, а заради страданието, което този негодник беше причинил на нея, на Роуз. Заради детето, което за малко не остана без майка. Беше толкова просто да забие меча си в омразните гърди на врага… Убиецът заслужаваше смърт.

Джером наблюдаваше с присвити очи лицето на гневния отмъстител. Много добре знаеше какво го очаква, ако застане пред съда.

— Защо се колебаете, Дефорт? Убийте ме и да свършваме.

— Пиърс! — изплака отчаяно Роуз, решена да предпази мъжа си от убийството — не заради Джером, а заради сина им и общото бъдеще.

Съвсем бавно пръстите, които стискаха яката на Джером, се разхлабиха и треперещият убиец се свлече на пода. В този миг в кръчмата нахлуха кралските войници и се запътиха с бързи крачки към свитата на пода фигура. Значи са ме последвали в Дувър, каза си Пиърс. Благословен да е Чарлз! После се втурна по стълбата към жена си и протегна ръце, за да я приеме в прегръдките си. Целуна нежно устните й, докосна внимателно тъмните петна по шията й.

— Велики Боже! — Гласът му се пресече.

Тя се засмя и хвана ръцете му.

— Всичко е наред.

Още не — но раните щяха да зараснат, душевните и физическите.

— Да се приберем у дома. — Той я вдигна на ръце и я изнесе навън, в студения нощен въздух. Бурята беше отминала.

— Виждам звездите — прошепна с мъка Роуз.

— Да, небето е отново ясно и красиво.

Някой се покашля зад Пиърс и той се обърна бързо.

— Ще го отведем в Дувърската крепост, милорд — обясни един от войниците.

— Благодаря ви — отговори херцогът, настани Роуз на коня си и седна зад нея. Когато потеглиха обратно, Джефри и няколко кралски войници препуснаха след тях, макар и на почтено разстояние. Очевидно Чарлз беше изпратил ескорт за херцога и херцогинята.

Затова Пиърс не обръщаше внимание на опасностите по нощния път, а беше посветил цялото си внимание на жена си.

— Казвал ли съм ти някога колко много те обичам, Роуз?

— Колко много? Не, май не. — Тя се облегна на гърдите му и помилва бузата му. — Вече сме женени повече от година, дарих те със син, но все още не знам колко е голяма любовта ти.

Пиърс се засмя и я притисна към себе си.

— Обичам те толкова много, че по-скоро бих умрял, отколкото да живея без теб. Обичам те с цялото си сърце, от дъното на душата си.

— А ти, Пиърс, си моят живот.

Той я обърна към себе си и се взря в прекрасните й очи.

— Моята смела Роуз! Тази нощ едва не умря заради мен.

Пръстите й се плъзнаха по шията му и намериха мястото, където учестено биеше пулсът.

— Веднъж те загубих и не можех да позволя това да се случи и втори път. Нямаше да го преживея.

Пиърс спря коня си под едно огромно дърво в края на пътя, за да целуне жена си — бавно и нежно, изпълнен с трудно сдържана страст. Устните й бяха безкрайно сладки. Свитата спря на известно разстояние и Пиърс прошепна съзаклятнически:

— Най-добре е да почакаме, докато стигнем у дома. Искам да кажа… ако си добре.

— Разбира се, че съм добре — и копнея за теб.

— Вече бях повярвал, че никога повече няма да те държа в обятията си.

— Аз съм жива, Пиърс. Ти ме върна към живота. Чух как викаше името ми.

— Отсега нататък ще гледаме само в бъдещето. — Пиърс пришпори коня си и препусна към замъка Дефорт.

Когато най-после слязоха от конете в двора на замъка, вратата се отвори с трясък. Ашкрофт Удбайн изскочи навън с посивяло от умора лице и се втурна към дъщеря си. Роуз се засмя и го прегърна.

— Всичко е наред, татко.

— Милейди! — Мери Кейт излезе да посрещне господарката си, следвана по петите от Гарт. След тях се появиха и всички останали слуги, за да поздравят господарите си с щастливото избавление.

След малко откъм вратата прозвуча подигравателен глас:

— Лорд и лейди Дефорт! Искам да ви кажа, че не ми беше никак трудно да се грижа за кръщелника си. Само че малкият Пиърс реве страховито. Май кралското ми лице не му харесва особено. Освен това ви моля да имате предвид, че съм вашият владетел, а не бавачка!

Роуз и Пиърс се обърнаха към своя крал, размениха си многозначителен поглед и избухнаха в луд смях.

— О, Ваше величество! — извика Роуз, застана пред него и направи реверанс. — Моля за прошка! Вече сме си у дома и няма да ви се наложи да смените пелените на малкия херцог.

— Какво говориш, дъще? — намеси се ужасено Ашкрофт Удбайн, но кралят махна развеселено с ръка и заповяда:

— Бързо вътре, мадам! Синът ви чака! — После протегна ръка на Пиърс. — Скъпи приятелю!

— Джером е затворен в Дувърската крепост — съобщи Пиърс и улови ръката на краля. — Ще остане там, докато го изправят пред съда.

Чарлз кимна и очите му засияха с цялото очарование на рода Стюарт.

— Много се радвам, приятелю. Няма ли да изпием по чаша вино? — Той се обърна към Гарт и го потупа по рамото. — Тази вечер извадете най-доброто, което предлага херцогската изба, добри човече.

Гарт кимна с достойнство и всички влязоха в залата. Преди да затвори вратата, Пиърс се върна в двора, за да потърси Джефри и кралската свита, които бяха останали до вратата. Войниците бяха под началството на сър Невил и сър Пейн, с тях яздеха и лордовете Рийвз и Мобли.

— Заповядайте да пием по чаша вино, приятели!

— Отлично предложение — след тези напрегнати нощни часове! — засмя се доволно Невил. — После обаче ще ни позволите да нощуваме в залата ви, Дефорт.

— От мен да мине. Но само ако ми обещаете, че няма да се качвате на горния етажа — отговори ухилено Пиърс.

Мъжете слязоха от седлата с гръмки смехове и го последваха в залата.

Макар че вече се разсъмваше, празникът беше много весел и виното се лееше без мяра. Празнуваха не само господарите, но и слугите.

Роуз поглеждаше скритом към камериерката си и Гарт. Двамата си шепнеха, докосваха се нежно и очевидно бяха щастливи. Тя се радваше на връзката им. Домакинството имаше нужда от стабилна двойка икономи.

Когато дойде утрото, кралят реши да вземе част от свитата си и да се върне в Лондон. Пиърс стисна благодарно ръката му, а Роуз падна на колене и се опита да я целуне. Галантният Чарлз побърза да я изправи на крака.

— О, не, мадам, по-добре е аз да целуна красивата ви ръчица! — Той се поклони като съвършен джентълмен и излезе от залата. Много от благородниците бяха заспали пред чашите си с вино или на пода. Някои хъркаха шумно, други бяха обгърнали е ръце големите кучета, за да се топлят в козината им.

Мери Кейт и Гарт се качиха на втория етаж, за да видят как е Уди. Роуз потърси баща си и го откри да дреме доволно на стола си начело на масата.

— Да го събудя ли? — прошепна тя.

— В никакъв случай — отговори също така тихо Пиърс, вдигна я на ръце и я понесе към стълбата. — Вече сме у дома и трябва да се опитам да ти докажа любовта си не само с думи.

Тя обви с ръце врата му и въздъхна щастливо.

— Много обичам да те слушам, когато говориш за любов.

Розовите лъчи на изгряващото слънце огряваха пъстрите прозорци на стълбището. Пиърс спря на първата площадка и заяви драматично:

— Обичам те повече от деня, повече от светлината, повече от въздуха, който дишам, повече от живота си.

— А аз те обичам повече от целия свят.

— Повече от земята, небето и морето…

Прекъсна ги дрезгав смях.

— Нали ти казах, дъще! — извика Ашкрофт, който се беше събудил от шума. — Този херцог се оказа чудесна плячка!

Двамата примигнаха смутено, погледнаха надолу и проговориха в един глас:

— Върви да спиш!

Пиърс погледна усмихнато заруменялото лице на жена си.

— Само още няколко стъпала и ще ти покажа колко много те обичам.

— О, горя от нетърпение да го узная! — прошепна нежно тя и помилва непокорните му къдрици.

Той я притисна до гърдите си и я отнесе в спалнята, където изпълни обещанието си с много страст и нежност.