Ивен, Рицаря с лъва

Артур тъй властвал над Бретан18,

че станал крал велик, призван

за храброст пример да ни дава

и всеки да му подражава. [4]

Та този доблестен, смел крал

на Петдесетница19 събрал

отново двора си в Уелс

във своя замък Кардуел. [8]

Следобед20 дамите събрали

бароните в просторни зали

и разговори с тях повели

я за оспорвани дуели, [12]

я за несгоди в любовта —

как скръб у нас поражда тя

и безпокойства, и тревоги,

щом нейните закони строги [16]

не съблюдаваш, но честити

тя прави хората, които

повелите й изпълняват.

Уви, те все по-малко стават, [20]

в предишни времена обаче,

човекът, който я е тачил,

бил хвален и обграждан с чест.

Но любовта изчезва днес: [24]

мнозина, без да чувстват нещо,

твърдят, че обич най-гореща

изпитват, ала на лъжата

най-често къси са краката21. [28]

Тук пиша за човек, готов

да брани своята любов.

Да, мъртъв рицар, знам все пак,

е по-добре от жив селяк22. [32]

Във своето повествование

насочвам вашето внимание

към онзи крал, прочул се вред

със добродетели безчет. [36]

Като бретонците, аз смятам

че вечно тачен на земята

ще е Артур. През онзи ден

във разговора оживен [40]

се включил всеки рицар в двора,

но кралят, чувствайки умора,

когато свършили обяда,

придворните си изненадал [44]

и за да си даде покой,

до Гениевра легнал той

в отделна стая и заспал23.

Осъдили добрия крал [48]

бароните, че не приляга

в такъв ден той от тях да бяга.

Говорели за любовта

отвън до тежката врата, [52]

на уморения сеньор

сир Додинел, сир Сагремор24,

Ке — сенешалът25, сир Говен,

до тях и рицарят Ивен. [56]

Във този миг Калогренан26

разказвал им с нескриван свян

за случка, при която сам

изпитал бил нечуван срам27. [60]

Щом чула младата кралица

какво разказва този рицар,

дощяло й се да узнае

и тя развръзката каква е, [64]

от своя мъж се отделила

и между тях се настанила.

Със почитание голямо

прав станал разказвачът само. [68]

Но сенешалът Ке тогава

от яд и злоба вдигнал врява:

„Калогренан, ах, мили Боже,

въобразихте си, че може [72]

чрез тоз жест да ни засрамите,

а вие да се проявите

като галантен и учтив.

Показвайки се угодлив, [76]

целите нашата кралица

да сметне вас за предан рицар,

а нас — за нагли горделивци

и за разхайтени ленивци. [80]

Но не от мързел си седяхме,

а просто ние не видяхме,

заслушани във този час,

че Гениевра е сред нас [84]

и вие скочихте прав вече!“

„Ке, май отидохте далече —

кралицата го укорила. —

Какво ли ви е озлобило, [88]

че тъй сте избухлив по нрав,

та се изкарвате все прав,

а пък околните корите?“

„Гнева ми, моля да простите, [92]

ала не се месете тук.

Щом сбра ни вашият съпруг,

аз смятам, че сме равни всички.

Не съм с изискани привички, [96]

но според мен е очевидно,

че нищо, в случая, обидно

не казах. Нека прекратим

с вас спора глупав, незначим, [100]

преди да стигнем до кавга.

Кажете, по-добре, сега

на рицаря да продължава

историята да разправя.“ [104]

С тон снизходителен, сдържан

намесил се Калогренан:

„Не съм засегнат аз, сеньор,

от този безпредметен спор, [108]

не съм изобщо уязвен.

И други, по-добри от мен,

по-умни, че и дваж по-смели,

един ли път, Ке, сте посмели [112]

да клеветите най-безчестно.

От памтивека е известно,

че торът е смрадлив, мухата

ни дразни, жили ни осата. [116]

Не се засягам лесно аз

от злобни хора като вас

и не изпитвам оскърбление.

Кралице, моля разрешение [120]

аз разказа да прекратя

и тъй срама да си спестя.

За мен той днес не е забава.“

„О, не! — извикал Ке тогава. — [124]

Кажете му да продължи,

защото не на мен дължи

това той, а на всички тук,

дори на вашия съпруг! [128]

Кралице, няма да ви моля,

но наложете свойта воля.“

Кралицата не се сдържала:

„От дързостта на сенешала [132]

не страдайте, Калогренан.

Аз знам, че Ке е грубиян.

Той няма да се промени

и все ще сипе ругатни. [136]

Калогренан, не се сърдете,

историята разкажете,

от все сърце и аз желая

на разказа да чуя края. [140]

Нали не ще ми възразите?“

„Кралице моя, щом държите

ще почна, но това давление

ще ме подложи на мъчение. [144]

По̀ предпочитам, ваша чест,

око да ми извадят днес,

отколкото да продължавам.

Но, ако ще се подчинявам, [148]

знам, че е най-добре словата

да стигнат първо до сърцата,

а след това и до душите.

В противен случай те прелитат [152]

покрай мнозина, за които

посланието им е скрито,

а думите са само шум,

подминат ли сърце и ум. [156]

Че всяка дума до ушите

подобно вятър лек долита,

ала веднага отпътува,

преставайки да съществува, [160]

ако сърцето не желае

да я поспре и опознае,

че само то е в състояние

да чуе нейното послание. [164]

За думите единствен път

до нас остава си слухът:

той ги приема, след което

умът ги праща към сърцето28. [168]

И който иска най-добре

словата ми да разбере,

той да ми повери тогава

сърце и слух. Аз обещавам [172]

пред всички вас във тях да няма

нито лъжа, нито измама.

Съвсем сам, като прост селяк29,

преди пет-шест30 години пак [176]

аз търсех нови приключения

на кон, с добро въоръжение,

без страх от никаква опасност.

Наслуки тръгнах в път надясно [180]

и тъй попаднах в лес дълбок.

Край пътя храсти — шипки, глог —

като бодлив гъст плет растяха

и с шиповете ме бодяха, [184]

когато аз през тях минавах.

Цял ден през гъстата дъбрава

със мъка си проправях път,

без храстите й да ме спрат. [188]

Броселиандската31 гора

пресякох. В края й щом спрях,

видях аз от една могила

на половин уелска миля, [192]

че скромен замък се издига.

Поех към земната му дига,

зад нея зърнах ров и мост,

а там, като че чака гост, [196]

сам собственикът му стоеше.

В ръката си сокол държеше32.

Когато поздравих вежливо,

той взе юздите услужливо, [200]

та аз от коня си да сляза,

и точно седем пъти каза,

че пътят е благословен,

защото е извел там мен. [204]

Щом скочих аз от своя кон,

той ми направи лек поклон,

предложи ми да му гостувам

и в замъка му да нощувам. [208]

Васалът с благите си нрави

голяма радост ми достави —

да му даде Бог светли дни

за сторените добрини. [212]

По моста тръгнах след сеньора

и през вратата влезнах в двора.

Метална плоча там висеше

(от чиста мед33 изглежда беше) [216]

и с чук любезният васал

удари звънкия метал

три пъти. Топлият му звън

отекна над стените вън [220]

и, щом го чуха, много хора

се втурнаха към нас на двора

с желание да ми помагат.

Прислужник коня ми веднага [224]

отведе. И едва тогава

видях към мен да приближава

една девойка приветлива,

висока, стройна и красива. [228]

Тя много сръчно и с умение

сне моето въоръжение

и ми облече къс халат

от тъмносин мек вълнен плат, [232]

обшит отвътре с хермелин.

Слугите бързо, до един,

излязоха от двора всички

и ни оставиха самички, [236]

за моя истинска отрада.

Тя ме отведе на ливада,

обрасла със трева зелена,

отвред със здрав зид оградена34. [240]

Девойката бе деликатна

и с маниери тъй приятни,

че аз останах възхитен

от хубостта й в онзи ден [244]

и се усетих как копнея

да бъда цял живот все с нея.

Аз бях честит, ала, уви,

васалът пак се появи [248]

и на вечеря ме покани.

Пред благодушния стопанин

въздъхнах, но не възразих.

На масата се настаних [252]

и щом таз дева ненагледна

на стола срещу мен приседна,

отново тръпка в мен премина.

Подир вечеря домакинът, [256]

баща на тази хубавица,

ми каза, че отдавна рицар,

поел да търси приключения

не бил във тяхното имение [260]

като желан гост пребивавал.

И ме покани той тогава

когато мога, аз отново

да се завърна. «Честно слово! [264]

Така доволен съм от вас,

че пак ще дойда!» — казах аз.

Спах превъзходно през нощта,

а моят кон на сутринта [268]

отвънка оседлан бе вече,

тъй както миналата вечер

изрично аз бях пожелал.

Простих се с милия васал, [272]

с прислугата и с дъщеря му

и с нетърпение голямо

на път поех. Зад мен далече

бе замъкът останал вече, [276]

когато на една поляна,

съвсем дълбоко разорана,

аз диви бикове видях

да водят бой. Изпитах страх [280]

пред битката им упорита.

Те бясно риеха с копита,

бодяха се с рога, ревяха.

За мен най-страшната заплаха [284]

от всеки див звяр е бикът.

Пастирът в онзи странен кът

бе като мавър — с грозота,

каквато трудно на света [288]

ще срещнеш. С ръст на великан,

в ръката с тежък боздуган,

на нисък пън бе той приседнал.

Щом приближих и го огледах, [292]

видях, че е с глава голяма,

каквато даже конят няма.

Косата му бе разпиляна,

челото — цели два емпана35, [296]

ушите — с четина покрити:

като на слон, а пък очите —

като на кукумявка злобни,

с нос котешки, зъби подобни [300]

на тези на глиган; устата —

като на вълк, а рамената —

провиснали. Бе чернобрад,

със гърбица и късоврат, [304]

и с плоско, сбръчкано лице.

Опрян на пъна, с две ръце

държеше здраво боздугана.

Одеждата на великана [308]

бе странна — той си беше сложил

одрани прясно бичи кожи

и с тях добре се бе загърнал36.

Когато уродът ме зърна, [312]

че идвам, бързо се изправи.

Не знаейки какво ще прави

и как ще ме посрещне той,

макар да бях готов за бой, [316]

признавам, че изпитах страх.

След миг аз вече го видях

как пъргаво, с един отскок

се метна той на ствол висок [320]

петнайсет стъпки. Той мълчеше

и на див звяр подобен беше.

Реших, че този мъж голям

или е луд, или е ням37, [324]

но все пак рекох да опитам:

«Какво си ти?» — го аз попитах,

а той отвърна с гръмък глас:

«Човек като човек съм аз.» [328]

«Какъв човек?» — «Какъвто сам

ме виждаш.» — «Бих желал да знам

защо си тук?» — Той най-подир

отвърна ми: «Аз съм пастир [332]

на биковете във гората.»

«Кълна се в девата пресвята,

че нивга сам човек не може

с тях да се справи. Мили Боже, [336]

или въже, или ограда

са нужни за такова стадо.»

«Без никой да ми е помагал

ги гледам. Бик не е избягал [340]

от тук.» «И как се справяш сам?»

«От мен изпитват страх голям

и щом се приближа до тях,

се вцепеняват те от страх, [344]

защото силен съм в ръката

и щом бик сграбча за рогата,

останалите със мучене

събират се около мене, [348]

като че молят за пощада.

Не смеят те да ме нападат,

но приближи ли някой друг,

смъртта си ще намери тук. [352]

Така чрез страх и сила гледам

спокойно дивите говеда38.

Сега на свой ред ми кажи

ти кой си, но не ме лъжи!» [356]

«Аз рицар съм. Все безуспешно

се мъча да намеря нещо,

но все се скитам бадева.»

«Какво ли ще да е това?» [360]

«Ред приключения, в които

аз смелостта си да изпитам.

Кажи ми, моля ти се, честно

дали на теб ти е известно [364]

тук чудо някакво да има?»

С увереност непоклатима

той рече: Нищичко не знам39,

но пък съвет днес ще ти дам. [368]

Наблизо извор се намира,

ей там, в гората той извира,

ала внимавай с него ти,

че може да те сполети [372]

зло, щом не му се издължиш.

По този път ще продължиш,

по друг недей се отклонява.

Щом стигнеш извора, тогава [376]

ще видиш — уж кипи водата,

а хладна е като скалата.

Над извора е извисено

едно дърво вечнозелено. [380]

Природата го е създала

тъй прелестно и му е дала

корона приказна, която

разстила сянка над водата. [384]

На клон, над извора наднесен,

стакан с верижка е провесен

и чак до извора той стига.

Скала край него се издига, [388]

тъй възхитителна, тъй чудна,

че бих ти го описал трудно.

Параклис малък, но красив

ще видиш в горския масив. [392]

Стакан вода върху скалата

ако излееш, във гората

ще почне ураган веднага

и всичко живо ще избяга [396]

от този лес — сърни, глигани,

а птиците, от страх смълчани,

ще отлетят. Безброй дървета

за миг ще станат на парчета [400]

от силния и бурен вятър,

дъждът ще потопи земята

и върху всички живи твари

небето с гръм ще се стовари. [404]

Измъкнеш ли се невредим,

се смятай за непобедим40!“

Сбогувах се и тръгнах аз

по пътя в утринния час. [408]

Препусках и по обед вече

съзрях дървото отдалече.

Възправи се пред моя взор

огромен и прекрасен бор. [412]

Бе с толкоз гъсти клони той,

че даже да вали порой,

човек под него сух остава.

До бора стигнах и тогава [416]

видях на клон да се поклаща

стаканът златен — фин, изящен:

такъв на никой панаир

не ще намериш. Най-подир [420]

видях как в извора водата

кипи. До него бе скалата —

огромен изумруд, пробит

(той като бъчва бе на вид), [424]

връз четири рубина сложен.

Отблясъкът им лесно може

да затъмни дори зората.

Представям ви сега нещата, [428]

каквито аз сам ги открих41.

До извора се приближих,

защото исках най-накрая

да видя как ще лумне тая [432]

ужасна буря — ураганът.

Аз безразсъдно взех стакана,

вода загребах и без страх

върху скалата я излях. [436]

Май плиснах повече, защото

чер облак в миг покри дървото,

вихрушка се изви и ето —

светкавица раздра небето [440]

и заслепен, почувствах как

валят и дъжд, и град, и сняг.

Дървета рухваха във мрака

и аз реших, че смърт ме чака [444]

сред гръмотевици, които

край мен трещяха страховито.

Но Господ-Бог е милостив

и в бурята останах жив. [448]

По волята му в онзи кът

небето светна, спря дъждът,

утихна вятърът и аз

щастлив бях в този тежък час, [452]

че пак настана ясен ден.

Когато бях от Бог спасен,

разбрах, че злото се забравя,

щом радост ти се предоставя. [456]

Когато секна онзи дъжд,

видях на бора изведнъж

да кацат птици песнопойни

по клоните му многобройни: [460]

те толкоз гъсто го покриха,

че под перата си го скриха

и той изглеждаше чудесно.

Навред звучаха нежни песни [464]

от птиците по този бор,

но всяка в този смесен хор

си чуруликаше в свой лад,

ала в оркестъра пернат [468]

различните омайни трели

в съзвучие се бяха слели.

Когато чух как пеят всички

накацали по бора птички, [472]

изпитах радостно вълнение

от чудното им изпълнение42.

Изпаднах в истински захлас,

ала внезапно зърнах аз, [476]

към мен да язди конник с грохот,

като че десет души в поход

коне пришпорват подир враг,

за да се впуснат в буен бяг. [480]

Веднага скочих на седлото,

обзет от силен страх, защото

като орел, жадуващ кръв,

като свиреп, раздразнен лъв43, [484]

се устреми към мене той,

готов да води тежък бой.

В държанието му опасност

видях. Той викна гръмогласно [488]

когато наближи: „Васал,

не помня повод да съм дал,

да ме нападате с измама.

Защо със подлост тъй голяма [492]

зло сторихте на непознат?

Помнете, че на този свят,

щом някой върши злодеяние,

го чака грозно наказание. [496]

От страшната ви буря днес

опустошен бе моят лес.

За срамното ви престъпление

ви чакат мъст и унижение! [500]

За тази непростима грешка

присъдата ви ще е тежка.

Понесох днес безброй беди

и крепостта ми се срути [504]

от силния проливен дъжд.

Престъпник сте и нагъл мъж

и аз ще ви накажа, щом

безчинствахте над моя дом, [508]

и никой с нищо във гората

не ме избави от бедата.

В леса и замъка ми, Боже,

днес всеки бе на риск изложен! [512]

Затуй до сетния си час,

навред ще ви преследвам аз!“

„Той, стиснал копието здраво,

пришпори коня и стремглаво [516]

пое към мен, прикрит зад щита.

Аз моя също за защита

повдигнах и видях тогава,

че той по ръст ме надвишава [520]

с една глава. Изпитах страх,

защото хем по-нисък бях,

хем моят кон бе дваж по-дребен

от неговия. Но обсебен [524]

от чувството за чест, решен

да не остана унизен,

нападнах с копието свое.

Уви, не бях му равностоен — [528]

ударих щита му в средата,

на копието ми в тревата

се пръсна на безброй парчета.

Видях, с душа от страх обзета, [532]

че неговото здраво беше

и явно много то тежеше.

Чрез него с удар страховит

разтресе силно моя щит — [536]

а щом той удара повтори,

от стремената ме събори

и на земята повален

се проснах. Мина той край мен, [540]

като не ме погледна даже.

Подир това врагът ми снажен

взе коня ми и си отиде.

След моя неуспех, обиден, [544]

край извора приседнах аз

и в тъжния за мене час

зачудих се какво да правя.

Бе лудост да вървя направо [548]

след него и обзет от страх

на място закован стоях.

След размисъл и колебание

си спомних свойто обещание, [552]

което вечерта бях дал

на добродушния васал:

да ида пак. Не бе далеко,

но за да ми е в пътя леко, [556]

аз, без доспехите, натам

запътих се, потънал в срам.

Нощта бе паднала, когато

пристигнах в замъка обратно [560]

и най-сърдечно в тъмнината

от дъщерята и бащата

приет бях. Те щастливи бяха

подслон под скромната си стряха [564]

да ми дадат. След таз покана

аз с удоволствие останах

да спя във тяхното имение.

Слугите им със уважение [568]

като скъп гост ме поздравиха

защото, както ми разкриха

те, всеки воин до този ден

убит бил или падал в плен [572]

край извора в леса. Аз само

от туй премеждие голямо

да се завърна жив успях.

Аз май на тръгване луд бях [576]

луд44 съм и днес, щом ви разкрих

как от позора се спасих.“

„Сир — казал му сеньор Ивен, —

вие сте луд и според мен; [580]

и затова не виждам аз,

щом братовчеди сме със вас,

защо мълчали сте до днес

за случката си в онзи лес. [584]

На упрека не се сърдете,

но мой висш дълг е, разберете

да отмъстя за вас, щом мога.“

Ке викнал: „Всякаква тревога [588]

изчезва, ако се напиеш.

От мене запомнете вие,

че виното език развързва

и пийналият все прибързва [592]

да се изкара за герои,

да казва, че ще влезе в бой

без страх със Саладин45 дори

и сам ще го опозори! [596]

Ивен, ще сложите ли броня,

ще оседлаете ли коня

и, със развят в ръката флаг,

ще тръгнете ли — днес по мрак [600]

или пък утре — да мъстите?

Държим да ни уведомите,

за да сте ни за пример вие

как трябва рицар да се бие. [604]

Вас, рицарю непобедим,

с възторг навред ще придружим.

Но ако, драги мой, сън лош

сънувате през тази нощ, [608]

тук по-добре си останете!“

„По дяволите, Ке, млъкнете —

кралицата му възразила! —

Хем кряскате със всичка сила, [612]

хем вашият език хаплив

от бучиниш е по-горчив!

Езикът ви май ви е враг,

щом със обиди, пак и пак, [616]

залива всички ни навред!

Да бъде трижди той проклет,

щом сипе злоба и отрова.

Злословите пред нас отново [620]

и вместо да ви е приятел,

езикът ви е ваш предател.

Ако аз бях с език подобен

от срам, като предател злобен, [624]

с вериги бих го приковала

в решетките на катедрала

и тъй да бъде заклеймен!“

„Кралице — казал й Ивен, — [628]

да се отвръща на насмешка,

изречена от Ке, е грешка.

Със знание и със умение

Ке би бил като украшение [632]

за всеки двор, защото може

достойно, щом му се наложи,

на глупост да даде отпор.

Не се боя да влизам в спор, [636]

кралице, с Ке, но честно смятам,

че по-голяма е вината

на този, който не успява

да се сдържи и се надява [640]

чрез спор да търси отмъщение;

той губи чест и уважение.

А който свой другар напада

със всеки би започнал свада. [644]

Но аз не съм пес, не желая

да лая, щом друг пес ме лае!“

След тези думи на Ивен

Артур излязъл. Освежен [648]

от своя сън той вече бил

и рицарите приближил.

Щом зърнали, че идва пак,

те всички скочили на крак, [652]

но той веднага им предложил

да седнат и се разположил

до Гениевра. С увлечение

тя трогващото приключение [656]

на рицаря Калогренан

разказала му. Той, смълчан,

я слушал. В пълния салон

в чест на баща си Пендрагон, [660]

на майка си и своя син46,

заклел се този властелин,

че скоро извора ще види

и затова в леса ще иде [664]

след две недели. Ще нощува,

а сутринта ще отпразнува

в онази мъничка обител

деня в чест на Йоан Кръстител47. [668]

Предложил да го придружат

които искат в този път.

Щом замисъла му узнали,

барони, рицари, васали [672]

поискали с възторг в душата

да тръгнат с него към гората.

Но сред веселие и смях,

не виждал никой, че сред тях [676]

стои объркан, натъжен

и мрачен рицарят Ивен,

защото имал намерение

там сам да търси отмъщение. [680]

А според рицарските нрави

Ке можел пръв да се изправи

срещу противник на двубой.

Но ако се откажел той, [684]

редът бил на Говен тогава.

И всеки се съобразявал

с това. Ивен уверен бил,

че със молби би ги склонил [688]

да му отстъпят тази чест.

Но той държал сам в онзи лес

да търси смърт или прослава.

Броселиандската дъбрава [692]

от замъка била далече,

но той решил, че ще е вече

след три дни там, ако веднага

за път започне да се стяга48. [696]

Разчитал бързо да открие

пътечката къде се вие

сред храстите, подир което

той ще поеме през полето [700]

към крепостта — там дъщерята

(красива, умна) и бащата

дано да го приемат също

с гостоприемството, присъщо [704]

на род с безкрайна доброта.

Ще види после сред степта

стадата с бикове, пастира —

тъй грозен, че дъхът ти спира [708]

пред уродливия му вид

на колос, груб и страховит

досущ като ковач възчерен.

След великана ще намери [712]

стакана, извора, скалата

и бора чуден със ятата,

където го очакват хали…

Ивен не смятал да се хвали [716]

пред никой, че не знаел там

дали ще си докара срам

или прослава на герой,

ако се стигне до двубой. [720]

Ивен излезнал сам на двора,

намерил верните си хора

и наредил, без да се маят,

жребеца да му оседлаят. [724]

Към предан паж той след това

отправил следните слова:

„Вземи доспехите ми, меча,

че заминавам надалече. [728]

Ще мина през онази порта,

която води вън от форта,

С умерен ход ще ми върви

жребецът. Ти не се бави, [732]

докарай бойния ми кон

там, дето почва малък склон,

а после ще се прибереш

с жребеца. Да не издадеш [736]

на никого, че в този час

на път далечен тръгвам аз.

Доверие ти имам, знаеш,

ала жестоко ще се каеш, [740]

ако на някой нещо кажеш49!“

„Сир, моля ви се — рекъл пажът, —

ще бъда гроб! Сега към склона

вървете, аз ще дойда с коня.“ [744]

Ивен след миг поел напред,

готов за своя братовчед

мъст да постигне на дуел.

Оръжието пажът взел, [748]

прегледал конските подкови,

и убеден, че са готови

за път до сетния пирон,

той яхнал бойния му кон [752]

и се насочил към Ивен.

А той край път обезлюден

очаквал пажа с нетърпение.

Щом тежкото въоръжение — [756]

шлем, щит, меч, копие и броня —

му сложил пажът, яхнал коня

Ивен и бързо го пришпорил.

Той денонощно, без умора, [760]

в галоп стотици левги минал,

през планини, реки, долини,

опасности преодолявал,

ала безстрашно продължавал [764]

да търси онзи лес дълбок

с пътечката, обрасла с глог

и най-накрая я открил.

Тогава се успокоил, [768]

че пътят му от тук нататък

до извора ще бъде кратък,

че ще открие във гората

стакана, бора и скалата [772]

и че с водата, дето блика,

сам бурята ще предизвика.

По късна доба бил приет

подобно своя братовчед, [776]

от щедрия добър васал.

Когато щерка му видял,

Ивен разбрал, че по света

по ум, по чар, по красота [780]

и благородни маниери,

не може друга да се мери

със нея. И баща й също

блестял със качества, присъщи [784]

на род прославен и велик.

Уви, човешкият език

достойнствата им да опише

не може — те се дават свише. [788]

В чудесна стая настанен,

починал си добре Ивен.

На сутринта потеглил рано,

намерил бичата поляна, [792]

разпитал след това пастира,

но гледайки го, не разбирал

защо и как е сътворила

Природата това плашило [796]

с подобна мутра уродлива.

До извора, без да почива,

той стигнал, гребнал от водата

и със замах върху скалата [800]

излял я бързо с всичка сила.

В миг бурята се разразила,

задухал вятър изведнъж

и завалял проливен дъжд. [804]

Щом Бог изчистил пак небето,

дошло и ятото, което

на бора кацнало. Запели

орляците, но не успели [808]

те да довършат свойта песен.

Ивен видял как конник бесен

лети към страшния бунар,

със рев, като разгонен звяр, [812]

и щом пристигнал, без да чака,

се хвърлил в яростна атака.

Без страх пресрещнал го Ивен

и почнал бой ожесточен: [816]

те удряли се с всички сили

и щитовете си разбили,

а копията им калени

не издържали и, строшени, [820]

се разлетели на парчета.

Усещал всеки, че обзет е

от бяс, извадил своя меч

и впускайки се в люта сеч, [824]

нанасял удар страховит,

разсичал ремък, чупел щит,

а щом като разбит бил, щитът

не служел вече за защита. [828]

В завързалия се двубой

хвърчали вред искри безброй,

и всеки удрял своя враг

по рамо, по глава, по крак. [832]

Не мислел никой за отбрана

и като две скали вкопани,

без да отстъпват, всеки бърже

врага си искал да довърши [836]

чрез ударите си жестоки.

Не удрял никой на посоки,

а точно в другия се целел.

Като разсекли с удар челен [840]

те ризниците си, видели,

че целите са в кръв, че щели

дори със расо на кюре

да се предпазят по-добре, [844]

а не с тез ризници раздрани.

Макар покрити с тежки рани

при тази битка страховита

те продължили да връхлитат [848]

без капка страх един към друг,

разбрали, че пред всеки тук

стои въпросът само как

да просне мъртъв своя враг, [852]

лишен от копие и броня.

Не наранявал никой коня

на другия — в това личало

великодушното начало [856]

на рицарския строг закон,

че по-красиво е на кон,

с противника да се сражаваш.

Но вражеския шлем тогава [860]

Ивен разбил и в онзи час

едва не паднал във несвяст

врагът, защото острието

пробило шлема над лицето [864]

и му разцепило главата.

Врагът от болка непозната

примрял, а кръв като фонтан

след удара необуздан [868]

обляла рицаря ранен.

Макар че бил зашеметен,

разбрал той, че след таз атака

смърт неминуема го чака, [872]

и затова решил да бяга.

Обърнал коня и веднага

към крепостта се устремил.

Над рова мостът спуснат бил, [876]

отворена била вратата.

Ивен със ярост във душата,

в галоп след рицаря поел,

подгонил го като орел, [880]

преследващ чапла в небосклона.

Безспирно той пришпорвал коня

и му се струвало, че вече

противникът не е далече [884]

и лесно ще го залови;

уж го настигал, но уви,

врагът усилвал своя бяг

и, стенейки, избягвал пак. [888]

Той искал да го усмърти

или ранен да го плени,

защото ако не успеел

на своя враг да надделее, [892]

Ке щял да му се подиграва

и никой нямало тогава

да го спаси от този срам.

Очаквал го позор голям, [896]

ако обета си не спазел.

Ивен подир врага си влязъл

във крепостта. Не срещнал хора

по улиците и по двора. [900]

Препускайки с последни сили

един след друг, те приближили

най-неусетно до вратата,

която водела в палата. [904]

Тя уж на вид била голяма,

ала се виждало, че няма

как през отвора й да минат

един до друг дори двамина. [908]

Вратата хем била възтясна,

хем се оказала опасна,

защото с механизъм сложен

капан ужасен бил заложен. [912]

Над прага й, като махало,

прикрито острие висяло.

Смъртта била ужасно близка,

когато някой без, да иска, [916]

докоснел спусъка му скрит.

Тогава с грохот страховит

се спускало то в миг от свода.

А два капана, скрити в пода, [920]

когато някой ги допирал,

врата, по-остра от секира,

задействали тъй, че да пада

като посичаща преграда. [924]

Ако човек не бил разсечен,

на вечен плен той бил обречен,

но който минел по средата

единствен влизал през вратата. [928]

По този безопасен път

промъкнал се напред врагът,

защото знаел го добре.

Ивен не можел да се спре [932]

и се протегнал над седлото,

препускайки напред, защото

той се надявал, че така

ще хване рицаря с ръка. [936]

Но както следвал своя враг

докоснал дървения праг

и сякаш дяволът запратил

към нашия герой вратата. [940]

Тя паднала със страшна сила

и коня му разполовила,

ала надвесен бил Ивен

напред и бил така спасен [944]

той, слава Богу, от смъртта50.

Но падналата в миг врата

успяла входа да затвори,

а рицарските здрави шпори [948]

отсякла точно до петите

и страх голям Ивен изпитал

от коня щом се строполил.

Врагът в туй време се спасил, [952]

като през втора порта минал

(изглежда само домакинът

я знаел). В каменния зид

тя като първата на вид [956]

била и щом той влезнал там,

затръшнала се с шум голям.

Изпитал силен страх Ивен,

като разбрал, че е пленен [960]

и е затворен в тази зала,

която цялата искряла.

С прекрасни цветове покрити

били таванът и стените, [964]

но как да им се възхищава,

щом нямал никаква представа

къде е другият избягал.

Ивен, макар че бил смелчага, [968]

се притеснил, но в тишината

една вратичка във стената

отворила се и девица —

изящна, мила хубавица — [972]

излезнала през таз врата.

Когато го видяла, тя

му казала с изплашен глас:

„Сеньор, страхувам се, че вас [976]

ужасна смърт ви чака тук,

ако ви види някой друг.

Днес смъртоносно бе ранен

от някой моят суверен. [980]

А този някой, знам, сте вие.

От скръб да се самоубие

желае неговата дама.

Придворните, при тази драма, [984]

крещят от болка и тъга.

Те знаят, че сте тук сега.

Щом кажат верните васали

каква съдба са ви избрали [988]

(плен доживотен или смърт),

ще дойдат да ви отмъстят.“

„Да пази Бог! Макар и сам,

в плен няма аз да им се дам [992]

и с тях геройски ще се бия!“

„Не, аз ще ви спася от тия

придворни — казала му тя. —

Приветствам ви за храбростта, [996]

че тя достойнство ви придава

и истински ме възхищава.

Но аз дължа на вас отплата,

сеньор, заради добротата, [1000]

която вие проявихте

към мен и ме от срам спасихте.

Избрана бях преди година

от мойта дама да замина [1004]

във двора на Артур с послание.

За мен това бе изпитание,

защото аз по маниери,

уви, не можех да се меря [1008]

с присъстващите там девици.

Не ме погледна никой рицар,

ни някой нещо ме попита,

защото бях свенлива, свита. [1012]

Пред мен единствен вие спряхте

и воля и кураж ми вляхте.

Познах ви, вие сте Ивен,

а пък баща ви Уриен [1016]

е крал известен и достоен.

Сир, можете да сте спокоен,

аз всичко нужно ще направя

от плен и смърт да ви избавя. [1020]

Сега ви този пръстен давам;

когато ви спася, тогава

аз пак от вас ще си го взема.“

И без да губи никак време, [1024]

го дала, като обяснила,

че крие той вълшебна сила,

както се крие под кората

дървото. Щом човек в ръката [1028]

държи го, той невидим става

и се от всяко зло спасява51.

Тогава просто няма как

да го открие никой враг. [1032]

Ивен от нейните слова

зарадвал се, а след това

тя му отправила покана

да седне на легло, застлано [1036]

с покривка пухена, с каквато

не са застилали леглата

и на австрийските херцози.

Решила после да предложи [1040]

на рицаря да се нахрани

със вкусни ястия, подбрани

като за много близки хора.

Излезнала и много скоро [1044]

завърнала се там отново

със ястия съвсем готови:

петле, опечено на шиш,

една тепсия със сладкиш [1048]

и кана с превъзходно вино,

покрита с бяло сукно фино.

След тежкия напрегнат ден,

приел поканата Ивен [1052]

и вкусно ял той до насита.

Та как за по-добро да пита!

Току-що той се бил нахранил

и чул, васали със закани [1056]

да го издирват из палата,

та за сеньора си в отплата

жестоко да му отмъстят.

Като ги чула как крещят, [1060]

му рекла девата с тих глас:

„Сеньор, те явно търсят вас

и вдигат безподобна врява.

Но и покрай вас да минават, [1064]

не ще ви никой тук открие.

На мястото си стойте вие,

дори на крачка от леглото

не се отделяйте, защото [1068]

ви пази то. А тази свита

към залата ни ще налита,

уверена, че в някой кът

сте скрит. Когато погребат [1072]

трупа, мнозина от тълпата

под пейките и под леглата

ще ви издирват. Това явно

ще ви се стори и забавно, [1076]

как те напразно в заслепление

ви търсят тук за отмъщение

и ще настане бъркотия,

но няма как да ви открият. [1080]

Не мога друго да добавя,

пък и не бива да се бавя

тук повече. Хвала на Бога,

че нещо хубаво ще мога [1084]

да сторя днес заради вас.

Отдавна чаках този час.“

От замъка едва успяла

да хукне вън и се събрала [1088]

тълпа пред портите веднага —

кой бил въоръжен с тояга,

кой с меч челичен — разгневени,

да търсят мъст били решени. [1092]

Но пред вратите в тоз момент

те част от кон разполовен

видели и си рекли: „Явно

е вътре. Трябва незабавно [1096]

да разберем къде той скрит е.“

Те бързо вдигнали вратите,

които не една глава

били отсекли. След това [1100]

навътре влезли и тозчас

на коня другата му част

видели. Мигом с настървение

се втурнали в туй помещение, [1104]

убиеца за да открият

и на часа да го убият.

Но всуе! Кой ли би открил

Ивен? Та той невидим бил. [1108]

И само гледал как бесният

и как от гняв не се владеят,

и викат: „Тука няма нито

прозорец, ни врата, които [1112]

да може някой да отвори,

за да се озове на двора.

Навънка могат само птици

или среднощни улулици, [1116]

или гризачи да излязат.

Със здрави пречки от желязо

прозорците са обковани.

Нали, щом нашият стопанин [1120]

излезе сутринта, слугите

залостиха добре вратите.

Убиецът е тук, защото

се вижда част и от седлото [1124]

и от разсечените шпори.

Жив или мъртъв е затворен

той в залата. Но за беда

нито престъпник, ни следа [1128]

от него не открихме вече.

От дяволи ли е отвлечен?“

Ядосани, с юмруци свити,

заудряли те по стените, [1132]

по пейките и по креслата,

по мебелите и леглата.

За щастие едно легло

недосегаемо било — [1136]

на него рицарят седял

и затова той оцелял.

Царяла страшна дандания,

но ни за миг не спрели тия [1140]

безумци с яките си сопи

като слепци навред да тропат

в издирване на ценна вещ.

Сред този яростен бумтеж [1144]

пристигнала прекрасна дама —

от хубостта й по-голяма

земята не била видяла.

По своя мъж тя тъй скърбяла, [1148]

че в своето обезверение

в смъртта си виждала спасение.

Изпаднала в плен на скръбта,

крещяла като луда тя, [1152]

от жал си скубела косата

и в миг се свлякла на земята

в несвяст. Когато се свестила,

неистово, със всичка сила [1156]

тя, в свойта болка без утеха,

раздрала скъпата си дреха.

Обхваната от отчаяние,

тя често губела съзнание, [1160]

защото господарят мил

в ковчег положен вече бил,

към гроба да го отнесат.

Калугерки във онзи кът [1164]

дошли с вода светена. Свещи

държали, а сълзи горещи

замрежвали от скръб очите.

След тях с кадилници отците [1168]

пристигнали, глави навели,

те според обичая щели

да отредят богослужение

за божието опрощение [1172]

на греховете. Чул Ивен

сред ропот необикновен,

че плач и вопли се надигат,

каквито никой автор в книга [1176]

не е успешно пресъздал.

Покрай ковчега се събрал

народ тъгуващ. Кръв червена

внезапно от плътта ранена [1180]

пред погледите им потекла.

Опечалените си рекли,

че който го е умъртвил,

във залата се е укрил52. [1184]

Тълпата в каменната зала

затърсила го побесняла,

надничали и под леглата,

дордето пот върху челата [1188]

на всички взела да избива

и целите да ги облива.

Според поверието, щом

кръв бликне, значи в тоя дом [1192]

убиецът все още скрит е.

Заудряли те по плещите

Ивен, но без да подозират,

че на леглото се намира. [1196]

А той да мръдне не посмял.

От яд народът побеснял,

че не открива в тази зала

убиеца. Кръвта шуртяла [1200]

и насъбралите се хора

не спирали да си говорят:

„Убиецът и в този час

със сигурност е между нас, [1204]

но се укрива тук с магия,

със чародейство, с дяволия,

а нас ни вижда и ни чува.“

От мъка взела да бълнува [1208]

сред тях отчаяната дама

и да крещи: „Дали пък няма

да се намери, Боже мой,

престъпникът, защото той [1212]

уби тоз, който бе за мен

най-милият и най-почтен!

Аз зная, че Ти само можеш

да го откриеш, мили Боже. [1216]

Ако избяга той, ще смятам,

че само в Тебе е вината.

Освен Теб, никой досега

подобни болка и тъга [1220]

на мен не ми е причинявал.

Ти си виновен, че остава

убиецът скрит в този дом.

От демон или от фантом [1224]

сме омагьосани така,

че той е на една ръка,

а никой не го забелязва.

Като страхливец се показва, [1228]

щом се укрива. Подла твар,

уж смело с моя господар

се би, а скрит сега стоиш

и от гнева ми се боиш? [1232]

Да можеше във тоз момент

ти да се появиш пред мен!

Ти само с подлост и измама

убил си го. Друг начин няма, [1236]

за да успееш. Нивга той

не би загинал в честен бой.

Друг мъж, тъй храбър, в този свят

до днес поне не е познат. [1240]

Как, щом си смъртен, ще успееш

непобедим да надделееш?“

Останала почти без сила

горката дама продължила [1244]

да плаче в пълно отчаяние.

Обхванати от състрадание,

придворните й там не спрели

да търсят, но като видели, [1248]

че само сили ще хабят,

заели се да погребат

убития сеньор, когото

почитали. Щом опелото [1252]

приключило по правилата,

към гроба тръгнала тълпата,

потънала в печал голяма.

В тълпата не тъжала само [1256]

познатата девойка мила,

Ивен която бе спасила

и безучастна на скръбта

при него върнала се тя [1260]

и рекла: „Сир, обезумяла

тълпа тук беше се събрала —

подобно глутница те бяха,

навсякъде носа си вряха, [1264]

тъй както търси ловен пес

следи от дивеч в сенчест лес.

Уплашихте ли се от тях?“

„Наистина изпитах страх — [1268]

отвърнал той. — Но искам много

през процепче поне да мога

да видя антуража злобен

с ковчега как върви към гроба.“ [1272]

Но не това била целта му:

на свитата желаел само

едно — да изгорят на клада:

и марки той би дал — хиляда, [1276]

че и три хиляди дори,

та огън да ги изгори.

Той имал друга цел в главата:

да види дамата, която [1280]

сред всички крачела унила.

Девойката го настанила

така, че през прозорче той

да наблюдава в двора кой [1284]

минава, и Ивен можал

да види със каква печал

убития оплаква тя

с лице, сломено от скръбта: [1288]

„Ти, Който си на небесата,

мой Господи, спаси душата

на този рицар! Господарю,

как смъртоносно ви удари [1292]

човек по-слаб, по-недостоен

от вас? Не виждам равностоен

по възпитание и чест

на вас. Приятели до днес, [1296]

сеньор, ви бяха щедростта,

куражът, героичността.

Дано светците да склонят

душата ви да приютят!“ [1300]

А после, стенейки с глух глас,

отново паднала в несвяст.

Ивен, обзет от състрадание,

изпитал искрено желание [1304]

пред нея мигом да застане

и за ръцете да я хване.

„На риск е този жест обречен! —

му рекла с глас чистосърдечен [1308]

девойката. — На туй легло

си стойте. Лудост би било

да мръднете от този кът,

дорде не се успокоят [1312]

изнервените, гневни хора.

Те ще се разотидат скоро.

Сир, ако се съобразите

със мене, няма да сгрешите. [1316]

Тук стойте и си починете

и през прозореца следете

отвън как хората вървят

наред-назад по своя път. [1320]

Тук никой не ви забелязва,

това най-много ви предпазва.

Недейте произнася думи

прибързани и неразумни, [1324]

че който се увлича лесно

по авантюри неуместни,

рисковани и безразсъдни,

той неминуемо ще бъде [1328]

обречен на провал. Мислете

за себе си и се пазете.

Със този мой съвет към вас,

доброто ви желая аз. [1332]

Разумният честта си брани

и на мечти неоправдани

той никога не се поддава,

а всичко трезво преценява. [1336]

Тук останете, сир! Не бива

да мръдвате. А аз отивам

вън, да се включа във тълпата,

че ако види госпожата, [1340]

че край ковчега мен ме няма,

ще се изложа на голяма

опасност и обиди груби.“

И тя излязла, без да губи [1344]

минутка даже, а Ивен

стоял потиснат, угнетен:

не знаел той какво да стори,

дордето гледал тези хора, [1348]

които трябвало след малко

трупа да спуснат в гроба. Жалко,

че от врага си не успял

да вземе нищо!… Как ли щял [1352]

във двора да докаже той,

че е спечелил този бой?

„Как бих си защитил честта —

се питал той — пред наглостта [1356]

на Ке? Той вечно ми намира

недъзи, слабости… и мира

аз нивга нямам, все успява

за нещо да ме подиграва.“ [1360]

А гаврите на Ке гнетели

Ивен и толкоз му тежели,

че чувствал болка във сърцето.

Но всъщност то било отнето [1364]

с един замах от Любовта.

Насладата, която тя

току-що му била дарила,

би безвъзвратно заличила [1368]

най-тягостното оскърбление.

Онази дама отмъщение

преследвала… С такава сила

едва ли би му отмъстила, [1372]

без Любовта фатален удар

да нанесе. И не е чудо,

че този удар през очите

се стрелнал право към гърдите53. [1376]

Когато си от меч ранен,

ти, за да бъдеш изцерен

със билки, трябва помощта

на доктор. Ако Любовта [1380]

засегне те, такава рана

нанася ти, че тя ще стане

по-непосилна и жестока,

ако до теб е твоят доктор54. [1384]

С подобна рана във душата,

Ивен усещал, че съдбата

пак болка му е отредила,

щом Любовта се е вселила [1388]

във него. Ако тя попадне

на лошо място, ден до пладне

там не стои, а отминава,

за да не се опозорява. [1392]

Но затова пък предпочита

добри сърца — да е честита,

да тържествува и сияе.

В такова точно място тя е [1396]

попаднала и е приета

със чест и с радост непревзета.

Всесилна Любовта остава,

но често тъй се получава, [1400]

че тя се чувства неудобно,

щом е на място долнопробно.

Тогава тя наподобява

на някой, който разпилява [1404]

по пепелище чист балсам

и не печели чест, а срам:

към саждите той мед прибавя,

а захарта със жлъч подправя. [1408]

За щастие тя този път

била попаднала във кът,

какъвто най й подобава

и укор тя не заслужава. [1412]

След траурния ритуал

в дома си всеки се прибрал,

освен онази дама, дето

с жестока болка на сърцето [1416]

не спирала да кърши пръсти

и най-набожно да се кръсти,

като четяла многократно

един псалтир със букви златни. [1420]

Пак до прозорчето стоял

Ивен и в нея поглед спрял.

С влечение все по-голямо

към страдащата млада дама [1424]

се молел тя да спре да плаче,

да вдигне своите клепачи,

на погледа му да отвърне,

внимание да му обърне. [1428]

Ала на Любовта зовът

вселявал в неговата гръд

обезверение и смут.

„Дали не съм напълно луд55, [1432]

щом ме обзема туй желание?

Та аз убих без колебание

със меч съпруга й любим.

Как можем да се помирим? [1436]

Нали за нея в този час

най-мразеният мъж съм аз?

Да, «в този час» — аз неслучайно

го казах, тъй като е знайно, [1440]

че помислите си жената

променя често и когато

с едно желание е днес,

със друго ще е тя нощес [1444]

навярно. Без «навярно»! Зная,

че няма смисъл да гадая,

а трябва все да се надявам

и да не се обезсърчавам. [1448]

Дай, Боже, все под нейна власт

навеки да остана аз!

Щом Любовта ти не приемаш,

грях на душата си поемаш, [1452]

предателство извършваш, гадост,

и на сполука и на радост

не бива да се уповаваш.

Не, аз не ще я изоставя, [1456]

не ще я гледам със ненавист,

макар че случаят ни прави

противници. За мен е близка,

щом Любовта така го иска. [1460]

А «мили» ще ли ме нарича?

Разбира се, щом я обичам.

Макар че има основание

тя да таи негодувание [1464]

към мен, защото победих

съпруга й и го убих.

Щом за вдовицата копнея.

как да изпитвам гняв към нея? [1468]

Ах, колко страдам аз, когато

коси, по-лъскави от злато,

тя скубе! Но дали сълзите

ще спрат да капят от очите, [1472]

които са все тъй красиви,

макар че със сълзи горчиви

са пълни? Колко ги желая!

Но аз най-много се терзая, [1476]

когато вглеждам се в лицето

на хубавицата, което

макар раздрано, е чаровно.

А пък какво е то виновно? [1480]

Такива прелестни черти

не съм сънувал аз дори.

В сърцето си усещам болка

когато аз я виждам с колко [1484]

тъга за гърлото се стиска.

Не би могла тя, и да иска,

подобен порив да надвие.

Едва ли има друга шия [1488]

по-гладка и от огледало,

и от най-фините кристали?

Защо така се изтезава,

защо жестоко продължава [1492]

ръцете си да кърши тя

и да се удря по гръдта?

Така тя по-добре разкрива

доколко е била щастлива, [1496]

щом е прекрасна в своя яд.

Кълна се, че на този свят

не ще се нивга удаде

Природата да създаде [1500]

жена със красота такава.

Тя всички други надминава

със свойта хубост съвършена.

За мен сега е несъмнено, [1504]

че само Бог щом пожелае

с подобна хубост да ни смае,

тогаз Природата успява

неща красиви да създава56. [1508]

Но трудно Бог би сътворил

пак образ тъй красив и мил.“

Така Ивен я наблюдавал,

додето с болка размишлявал [1512]

как тя утеха не намира

и от безсилие примира.

Какво ли би могъл да стори?

Нали там сам се бил затворил, [1516]

от своята любов пленен,

но и от вярата лишен

че някога с успех ще може

копнежа си да й изложи [1520]

или друг да помоли даже

за чувствата му да й каже.

Но докато тъй разсъждавал,

видял как тя си заминава, [1524]

и бързо спуснали вратата.

Друг би поискал свободата

пред продължителен престой

като в затвор. Но не и той! [1528]

Дори пазач да му отвори

вратата, да му проговори

красавицата, за да каже

че е свободен и че даже [1532]

прощава му, че е убил

в двубоя рицаря й мил,

не би си тръгнал той оттам,

защото и Любов, и Срам [1536]

задържали го в тоз затвор.

Ако си тръгнел, на позор

би се изложил — с какво той

ще потвърди, че е герой. [1540]

Освен туй, влюбеният мъж

държал поне още веднъж

да види своята изгора

с риск даже да умре в затвора. [1544]

Обаче милата девица

при изоставения рицар

се върнала със намерение

да му достави утешение [1548]

и му дари, каквото искал.

Но виждайки, че е потиснат,

тя казала: „Сеньор Ивен,

как мина днешният ви ден?“ — [1552]

„Добре“ — отвърнал той. — „Така ли?

Тук хора бяха се събрали

да ви убият, а твърдите,

че сте добре… Нима целите [1556]

да срещнете смъртта?“ — „Не, драга! —

й отговорил той веднага. —

Макар че тук в опасност бях,

щастливо чувство изживях. [1560]

Уверен съм, кълна се в Бога,

че няма никога да мога

да го забравя.“ — „Хайде, спрете! —

му рекла тя. — Не си мислете, [1564]

че толкова съм оглупяла,

та скритата ви мисъл цяла

не виждам! Вашето спасение,

сеньор, е мое задължение [1568]

и затова не се бавете,

а бързо подир мен тръгнете!“

Ивен отвърнал й с твърд глас:

„Ни днес, ни утре няма аз, [1572]

като престъпник, крадешката,

да си замина. Щом тълпата

отвънка събере се пак,

тогава ще си тръгна чак [1576]

с достойнство и посред бял ден,

без да се чувствам притеснен“.

Приемайки решимостта

на рицаря, веднага тя [1580]

във стаичка го настанила.

А след като Ивен снабдила

със дрехи и с храна подбрана,

като бретонка-хитрушана [1584]

говорила си с него много.

Щом мръкнало, си взела сбогом,

но сетила се изведнъж,

че преди малко този мъж [1588]

признал, че радост непозната

изпитал бил той днес в душата.

Била девицата почтена

довереница приближена [1592]

на дамата и би могла

чрез думи или чрез дела

спокойно да я утеши

и чрез съвет да й внуши [1596]

как да надмогне горестта.

При първата им среща тя

й рекла: „Страдате, госпожо,

но всички знаем, че не може [1600]

непрежалимия съпруг

да върнете със сълзи тук.“

„Ако зависеше от мен,

щях да съм с него в гроб студен“ — [1604]

отсякла дамата нещастна.

„В обезверение опасно

изпадате, госпожо мила.

Дано даде ви Бог закрила, [1608]

и Той отново ви дари

с добър съпруг — или дори

и с по-добър!“ — „Я стига с тия

лъжи и с тази залисия! [1612]

От моя по-добър мъж няма“ —

отвърнала горката дама.

„Не, има, ще ви го докажа.“

„Махни се! Прекаляваш даже!“ [1616]

„Така е, моля, сподавете

възбудата си и кажете

кой би ви защитил земите,

когато на Артур войските [1620]

след пет-шест дена тук пристигнат

и стан край извора ви вдигнат.

Това го знаете, защото

и Горската мома57 в писмото [1624]

до вас ви е предупредила

и плана му ви е разкрила!

Сега остава да решите

как извора ще защитите. [1628]

Недейте плака безутешно,

защото трябва мерки спешно

да вземете, че шепа хора

тук имате. Какво ще сторят [1632]

те срещу рицарите смели,

със крал Артур насам поели?

Колцина рицари, васали

са тук? Госпожо, те едва ли [1636]

ще ви осигурят защита

със копието и със щита.

Уж дръзки са, но кой от тях

жребец възседнал би без страх, [1640]

за да размаха остър меч

срещу Артур в жестока сеч?“

Макар че тази дама клета

не се съмнявала в съвета [1644]

на девата, недоверчива

притворна, че и докачлива

показала се тя (каквито

са повечето от жените) [1648]

и рекла: „Моя скъп съпруг

обиждаш, махай се оттук!“

Девойката навън поела,

но рекла: „Да съм ви подвела [1652]

до днес? Добър съвет ви давам,

нима зъл упрек заслужавам?“

Едва тогава госпожата

си дала сметка, че вината [1656]

е в нея и се примирила

със мисълта, че би открила

друг рицар, който превишава

мъжа й по кураж и слава, [1660]

ала не искала от друг

да чуе за такъв съпруг.

Повярвала, че той все пак

ще дойде… Но кога и как? [1664]

Девойката й нарушила

забраната и се решила

отново да я увещава:

„Нелепо е на чак такава [1668]

безсмислена тъга, госпожо,

да се поддавате. Дай Боже

да спрете вече да скърбите

и своя чар да възродите. [1672]

С ранг благороден сте и с чест,

и никак не подхожда днес

високото ви положение

на траурно усамотение. [1676]

Да, неизбежна е смъртта,

но храбростта и доблестта

все още живи са, ей Богу!

А рицари достойни много [1680]

сега се срещат по земята.“

„Дано ти изгори душата

в катран, ако ме подведеш!

Ще можеш ли да назовеш [1684]

един мъж само, който има

достойнства рицарски, сравними

със тези на мъжа ми?“ — „Ах,

да, мога аз, но ме е страх, [1688]

че ярост пак ще ви обхване

и че ще чуя пак закани.“

„Не, няма!“ — „Е, тогава нека

щастлива бъдете навеки [1692]

и Господ-Бог да ви помага!

Безсмислено е да отлагам

да ви го кажа — тук сме двете

сами. Ала не ме корете, [1696]

че ще говоря най-открито!

От двама рицари, които

кръстосат мечове за бой,

кой е наистина герой — [1700]

сразеният ли или тоя,

който е победил в двубоя?“

„Май в клопка искаш да се хлъзна?“

„Не, просто аз се чувствам длъжна [1704]

на истината да заложа.

Сама разбирате, госпожо,

че този, който е надвил

мъжа ви, се е проявил [1708]

като по-смел и силен, щом

успял е в неговия дом

да го прогони зле ранен.“

„Не, тези глупости на мен, [1712]

нахалнице, недей ги дрънка!

Безсрамнице, излизай вънка

и тука да не се вестяваш!“

„Аз не очаквах чак такава [1716]

неблагодарност. Вие бяхте

спокойна уж и обещахте,

че няма да се разгневите,

а ето, че не си държите [1720]

на думата. Защо ли аз

така се доверих на вас?“

Тя пак отишла при Ивен,

а той стоял обезверен [1724]

и питал се какво да стори

та с дамата да поговори.

Пък и не знаел засега,

че бил причина за кавга [1728]

жестока между госпожата

и между девата сърцата.

А дамата, изнемощяла,

изобщо през нощта не спала [1732]

и продължила да се пита

на извора каква защита

могла би да подсигури.

Упреквала се тя дори, [1736]

че е постъпила ужасно

с девойката, а всъщност ясно

съзнавала, че не награда

очаквала е тази млада [1740]

и предана до гроб девица.

Не от любов към онзи рицар

тя всеотдайно бе решила,

че господарката си мила [1744]

ще утеши, за да надвие

скръбта си, и да й разкрие,

че случай хубав се задава,

че тя напълно заслужава [1748]

да е и в бъдеще щастлива.

Ако не бе така грижлива

към нея, щеше ли тогава

девойката да настоява [1752]

да следва нейния съвет.

Решила тя, че занапред

към девата добра е редно

по-благосклонно да погледне, [1756]

а и към рицаря, когото

бе обвинявала за злото,

което я е сполетяло.

Най-сетне сметка тя си дала, [1760]

че спрямо нея, като дама,

фактически вина той няма.

А грешката си щом отчела,

тя мислен разговор58 повела [1764]

със рицаря: „Ти може би

не ще признаеш, че уби

мъжа ми…“ — „Истина е, аз

сразих го с меч.“ — „Кажи тогаз [1768]

защо? Нима заради мен

от теб той беше победен?

Изпитваш ли към мен ненавист?“

„Госпожо, как бих го направил [1772]

заради вас? Бог ме убил,

ако с такава цел съм бил!

Как аз бих сторил зло на дама?“

„Разбирам чак сега, че нямаш [1776]

вина и честно си се бил.

И той теб също би убил,

ако е можел да го стори.

Кой дръзнал би да го оспори?“ [1780]

Така най-сетне госпожата

разбрала как стоят нещата

и чувствала, че запламтяла

душата й, но не разбрала [1784]

кой въглените съживява.

Приискало й се тогава

да дойде девата… А тя

дошла при нея сутринта [1788]

и с убедителни слова

се защитавала… Глава

навела дамата от срам,

но чувствала, че силен плам [1792]

й се разгаря пак в душата.

Покайвайки се за вината,

тя, след като се извинила

на девата си, се решила [1796]

да я попита: „Драга моя,

кажете пак, отде е тоя

смел рицар, как се казва той?

И ако е от знатен сой [1800]

и не възникне пречка друга,

аз бих му станала съпруга —

имение ще има в дар

и ще му бъде господар. [1804]

Най-важно е да се покаже

такъв, че никой да не каже:

«Онази ли? Тук всеки знае

коя е и каква жена е: [1808]

омъжи се за онзи, дето

мъжа й бе пробол в сърцето.»

«Кълна ви се, госпожо, в Бога,

че този рицар ще е много [1812]

добър съпруг, красив и мил —

не се е друг такъв родил

на този свят до днешен ден.»

«А как се казва той? — „Ивен.“ [1816]

„Та той е от произход знатен,

изискан, храбър, деликатен…

Не е ли син на Уриен59?“

„Да, той му е баща рожден.“ [1820]

„Кога ще дойде?“ — След пет дена.»

«Тъй късно ли? А пък на мене

се иска той до утре вечер

да е пристигнал тука вече.» [1824]

— И птица да бе, няма как

за ден да долети тук чак.

Но аз ще пратя ей сега

да го издирва мой слуга. [1828]

Ако той язди без умора

ще бъде на Артур във двора

до утре вечерта.“ — „Не зная

как толкоз дни аз ще изтрая [1832]

сама в очакване тревожно.

Нима не е все пак възможно

по-бързо той да го направи?

Понеже месецът изгрява [1836]

отрано, нека и нощта

превърне в ден, та сутринта

да бъде вече тук при нас.

Повярвайте ми, че тогаз [1840]

каквото иска, ще му дам.“

„Не се страхувайте. Аз знам

какво да сторя. След три дни

той ще се присъедини [1844]

към двора ви. А в това време

ще трябва спешно да се вземе

решение каква защита

срещу враждуващата свита [1848]

ще може да осигурите,

та извора си да спасите.

От хората ви няма кой

срещу врага да води бой [1852]

и затова ги съберете

и във очите им кажете,

че рицар с храброст непозната

учтиво иска ви ръката, [1856]

но че ще вземете решение

единствено след одобрение

от тях. И аз ви уверявам,

че рицарите ви тогава [1860]

женитбата ще одобрят,

защото ще предпочетат

с отбраната, с туй страшно бреме,

не те, а друг да се наеме. [1864]

Те са страхливи и коварни,

и толкоз ще са благодарни,

че със загриженост злорадна

пред вас на колена ще паднат. [1868]

Как този, който се страхува

от сянката си, ще воюва,

как той със копие и меч

врага ще срещне в люта сеч?“ [1872]

След тези думи госпожата

отвърнала: „И аз самата

бях със такова намерение.

Изобщо нямам възражение. [1876]

Но моля ви, не се бавете

тук повече и направете

така, че рицарят (дай, Боже!)

да дойде колкото се може [1880]

по-бързо. Аз сега ще чакам

при свитата, броейки всяка

минута. Хайде, хайде, драга!“

А пък девойката веднага [1884]

си дала вид пред госпожата,

че пращала на път слугата,

но скришом при Ивен се скрила

и своя план му съобщила. [1888]

Докато чакал, всеки ден

се къпел в банята Ивен,

тя решела го и му дала

червена мантия, изцяло [1892]

във бисери и във позлата,

с тока изящна на яката,

с кесия и с красив колан

от фин брокат златотъкан. [1896]

И след като го пременила,

на дамата си съобщила,

че в замъка от път далечен

слугата се е върнал вече. [1900]

„А бъдещият ми съпруг

кога ще дойде?“ — „Той е тук.“

„Как, значи е дошъл? Тогава

да идва! Ала да внимава [1904]

тук никой да не го съзре!

И вие гледайте добре

днес да не влиза друг при мен.“

Повела девата Ивен [1908]

към стаята, но си прикрила,

доволството и споделила

със рицаря, че госпожата

май им усетила лъжата. [1912]

„Сеньор Ивен, — му рекла тя —

напразна бе ни хитростта,

защото дамата, за жалост,

кроежите ни е разбрала. [1916]

Жестоко тя ме наруга

и настоя още сега

при нея да ви заведа.

Аз сигурна съм, че беда, [1920]

сеньор, не ви очаква там,

но пък от нея лично знам,

че във затвор60 ще ви държат,

тъй че да й принадлежат [1924]

и тялото ви и сърцето.“

„Не се боя от туй, което

тя иска — казал й Ивен. —

Затворът ще е рай за мен.“ [1928]

„Тогава дайте си ръката

и да вървим при госпожата.

Но ще ви дам един съвет:

ще се държите занапред [1932]

към нея искрено и честно,

за да понасяте по-лесно

затворническите несгоди.

Щом този мой съвет ви води, [1936]

дори в затвор не би могло,

сеньор, да ви се случи зло.

Да си приятел, означава

да си затворник. С пълно право [1940]

твърди се, че ако обичаш,

ти сам се на затвор обричаш.“

Говорейки му все така,

тя водела го за ръка, [1944]

додето те се озовали

при дамата. Ивен едва ли

спокоен можел да остане.

Защо тук всъщност е поканен? [1948]

Те с влизането си видели,

че върху алена постеля

седяла дамата. Ивен

застинал в ужас, вцепенен, [1952]

защото дамата стояла

безмълвна като онемяла.

Той си помислил, че навярно

тя нещо долно и коварно [1956]

крои му. Ала в тоз момент

чул как с глас доста притеснен

девойката му рекла: „Ах,

проклета сто пъти да бях [1960]

от Бога, вместо този рицар

при тази тъжна хубавица

да бях довела! Аз не знам

защо мълчи той като ням, [1964]

защо стои като вдървен!“

Тя после дръпнала Ивен

встрани и заявила: „Няма

да ви ухапе тази дама! [1968]

Сеньор, наместо да мълчите,

опитайте да се сдобрите,

да прояви тя добра воля.

На свой ред аз ще я помоля [1972]

за прошка, че й причинихте

дълбока скръб, като убихте

мъжа й — Ескладос Льо Ру61.“

На колене, обзет от смут, [1976]

Ивен към дамата тогава

обърнал се: „Не се надявам,

госпожо, днес на снизхождение

и ще приема със смирение [1980]

каквото сте решила с мен

да сторите от този ден

насетне.“ — „Ако ви убия?“

„Кълна се, че за мен самия [1984]

това ще е най-висша чест.“

„Не съм се срещала до днес

с такъв човек. Под моя власт

поставяте се сам, без аз, [1988]

сеньор, да съм ви задължила62.“

„Госпожо, извънмерна сила

така ме кара да говоря

и всичко съм готов да сторя, [1992]

за да постигна изкупление

за тази смърт. Но провинение

аз всъщност нямам, разберете!“

„Нима? Тогава ми кажете [1996]

да знам как станаха нещата,

щом не била у вас вината,

макар че вие моя мил

съпруг в двубоя сте убил.“ [2000]

Той казал: „Нямах избор друг

в двубоя с вашия съпруг!

Нима убийство е, когато

нападнат си и с меч в ръката [2004]

от смърт и плен се отбраняваш

и тъй живота си спасяваш?“

„Напълно прав сте, затова

не взех аз вашата глава. [2008]

Но как аз бих си обяснила

отде се взе онази сила,

накарала ви да склоните

безмълвно да се подчините, [2012]

сеньор, на моите желания.

Ще ви простя без колебание,

но първо искам да науча

защо така със вас се случи.“ [2016]

„Уви, сърцето ми, госпожо,

това покорство ми наложи,

и нему подчиних се аз.“

„Кой има над сърцето власт?“ [2020]

„Очите.“ „Тях кой подчини?“

„Тях хубостта ви ги плени.“

„Каква вина пък има тя?“

„Тя в мен разпали любовта.“ [2024]

„Любов? Към кой?“ „Към вас!“ „Към мен?

Защо?“ — „Защото съм пленен

от обич: тя в кръвта ми бие.

За мен най-скъпото сте вие, [2028]

от мислите за вас сърцето

ще бъде цял живот обзето.

От себе си по-силно вас

обичам и под ваша власт [2032]

съм днес — или ме пощадете,

или главата ми вземете!“

„Ще пазите ли с меч в ръката,

сир, онзи извор във гората63?“ [2036]

„От всеки бих го защитавал!“

„Добре, да сключим мир тогава!“

Така те бързо се разбрали.

Вдовицата била събрала [2040]

васалите си на съвет,

затуй му рекла: „Най-напред

ще срещнете в онази стая

бароните ми. Те желаят [2044]

да си намеря нов съпруг —

та той да властва вече тук

и защитава всички нас.

Приемам брак да сключа с вас, [2048]

защото син сте на крал славен

и рицар, който няма равен64.“

Така придворната й мила

мечтата му осъществила. [2052]

Но най-доволен бил Ивен

от станалото в онзи ден

и към тържествената зала

за среща с пажове, с васали [2056]

отправили се след това.

Щом влезнал с вдигната глава,

Ивен ги впечатлил така,

че всеки скочил на крака [2060]

и сред почтителни поклони

чул как събраните барони

шептели: „По-достоен няма

за мъж на скъпата ни дама, [2064]

днес само най-отявлен враг

би бил против подобен брак.

И римската императрица

за мъж би взела този рицар65. [2068]

Дано до ден-два бъдат тук

като съпруга и съпруг.“

Щом вътре влязла госпожата

на малка пейка до стената [2072]

приседнала пред своя двор

и всеки вперил в нея взор.

Ивен подире й вървял,

в нозете й да седне щял, [2076]

но тя го вдигнала веднага,

а после, както се полага,

поискала от сенешала

пред умълчалата се зала [2080]

за ставащото да говори.

Той почнал с ясен глас: „Сеньори,

съседен крал реши война

да води с нашата страна. [2084]

Той иска да ни разгроми,

да вземе нашите земи.

Преди петнайсет дни да минат,

ще бъде всичко тук в руини. [2088]

От гибел, за да се спасим,

защитник е необходим.

Преди пет-шест години66 тук

владетелката ни съпруг [2092]

по ваш съвет избра, но той

загина в смъртоносен бой.

Днес никой не ни защитава,

а на жена не подобава [2096]

да се сражава с меч в ръката.

Тя, за доброто на страната,

мъж трябва пак да си намери

смел, с благородни маниери. [2100]

В момента спешно се налага

по ваш съвет съпруг веднага

да вземе, за да защитим

честта си и да съхраним [2104]

зачитания в този край

шейсетгодишен обичай67.“

Придворните се приближили

до дамата — те одобрили [2108]

предложената им идея

и коленичейки пред нея,

те дали й да разбере,

че тъй ще бъде най-добре. [2112]

След куп молби и увещания,

уж против своето желание,

тя рекла им: „Добре, приемам

заради вас за мъж да взема [2116]

до мен приседналия рицар.

Той с мен, най-клетата вдовица,

поиска брак да сключи днес,

да брани мен и мойта чест. [2120]

Той благодарност заслужава.

Аз досега не го познавах,

ала за него всички казват,

че храброст в битките показва, [2124]

че е прославен суверен

и син на краля Уриен.

Днес този мъж от знатен род

с най-благороден произход [2128]

поиска да е мой съпруг.

За рицаря, приседнал тук,

сте чували да се говори.

Ивен е той! Реших, сеньори, [2132]

за свой съпруг да го приема.“

„Госпожо, да не губим време —

й рекли те. — Не се бавете

и още днес се оженете. [2136]

Ще бъде грях дори и час

да губим! Вслушайте се в нас!“

Без съпротива, тя зачела

молбите им, като приела [2140]

да стане всъщност туй, което

допадало й на сърцето68.

Нали най-верните й хора

я молели така да стори. [2144]

Та как не би се съгласила

и как ли би се усъмнила

тя в техния добър съвет?

Дори жребец, летящ напред, [2148]

пришпориш ли го, по-бърз става!

И пред бароните тогава

те сключили тоз брак желан.

След благослов на капелан [2152]

Ивен и госпожа Ландюк

били съпруга и съпруг.

А пък херцог дьо Ландюдет,

известен с подвизи безчет, [2156]

й бил баща. След туй в палата

се разгоряла веселбата.

На сватбата дошли прелати —

архиепископи, абати, [2160]

особи знатни и васали

на празника им се събрали.

Аз пищността на тържеството

не ще описвам тук, защото [2164]

би ми отнело много време.

Чрез този брак успял да вземе

Ивен на рицаря местото

и в замъка, но и в леглото. [2168]

Покойният владетел славен

почти веднага бил забравен,

а новият бил оттогава

триж по-ценен и уважаван. [2172]

И продължила веселбата

все тъй, чак до деня, когато

достигнала в палата вест,

че до вълшебния им лес [2176]

със извора се бил добрал

Артур, прославеният крал,

със многобройната си свита.

Пред свитата реч ядовита [2180]

Ке почнал нагъл, озлобен:

„Къде е храбрият Ивен?

Защо не е тук в този час?

Уж се закле пред всички нас, [2184]

че всячески ще отмъсти

за братовчед си. Смел си ти,

щом си пиян, а пък не смееш

да кажеш гък, щом изтрезнееш. [2188]

За празните слова едва ли

Ивен днес някой ще похвали!

Със храброст славел се голяма,

а доказателства май няма. [2192]

Не само че не е храбрец,

а е най-обигран лъжец.

Защо ще ми се хвали той,

че е смелчага и герой [2196]

и ще ме взема за глупак?

Храбрец е който знае как

хвалбите тъй да отминава,

че вечно скромен да остава. [2200]

Е, и лъжеца аз разбирам:

понеже все не се намира

кой да го хвали, действа сам

без от лъжи да го е срам. [2204]

Пък и защо да го не прави?

Той спомен няма да остави

с измислени завоевания

ни в песни, нито във предания.“ [2208]

Ала Говен се възмутил

и липсващия защитил:

„Ке, стига вече, престанете,

отсъстващия не хулете, [2212]

защото може в този ден

в нещастие да е Ивен

и затова да не е с нас!

Той винаги е бил към вас [2216]

коректен.“ „Явно ви досаждам,

затуй ще спра да се обаждам.“

Дордето спорили така

Артур стакана взел в ръка, [2220]

напълнил го и го изплискал

на камъка, защото искал

да види ще вали ли дъжд.

Пороят рукнал изведнъж [2224]

и скоро след това в гората

със копие и меч в ръката,

пришпорил боен кон, решен

да води бой, дошъл Ивен, [2228]

земите си да защитава.

Напред излязъл Ке тогава,

защото все желаел той

пръв да се включи във двубой, [2232]

а после друг да продължава

с противника да се сражава.

Ке на каприза си държал

и пръв пред краля настоял [2236]

да му окаже тази чест.

„Добре, Ке, пръв от всички днес

поискахте това. Разбирам,

че нямам право да ви спирам!“ [2240]

И Ке, добре въоръжен,

пришпорил коня. За Ивен

дошъл моментът, в който можел

съперника си да изложи — [2244]

той лесно бил Ке разпознал.

И както всеки щит държал

в ръката си, те полетели

напред и копията свели, [2248]

с длан, скрита в мека ръкохватка.

При разразилата се схватка,

с необуздана стръв подета,

те копията на парчета [2252]

строшили с удари жестоки.

Парчетата в безброй посоки

летели. Скрит зад своя щит,

Ивен със удар страховит [2256]

Ке проснал ничком на земята,

така че шлемът от главата

на сенешала отхвърчал.

Ивен на него поглед спрял, [2260]

пожалил го, юздите взел

на коня му и го отвел

със себе си като трофей.

Тълпата викнала: „Ехей — [2264]

към Ке! — В прахта лежите,

вий май забравихте шегите

и упреците озлобени.

Но, хайде, днес ви е простено, [2268]

нали ви е за първи път!“

Ивен (тъй, както го дългът

изисквал) с коня се завтекъл

при крал Артур и гордо рекъл: [2272]

„Кралю велик, благоволете

жребеца да си приберете,

защото аз не чувствам нужда

да притежавам нещо чуждо.“ [2276]

„Но кой сте вие? — казал кралят

Не мога да ви разпозная.

Я тежкия си шлем свалете

и името си назовете.“ [2280]

„Кралю, Ивен стои пред вас.“

И всички радост в този час

почувствали. Ке само там

обхванат бил от гняв и срам. [2284]

На неговото унижение

за общо удовлетворение

сам кралят от сърце се смял.

Говен от радост засиял, [2288]

защото като брат рожден

обичал и ценял Ивен

и в кралартуровата свита

пред всички него предпочитал. [2292]

Артур поискал да узнае

от рицаря Ивен каква е

причината, зарад която,

след като много бил препатил [2296]

и куп злини преодолял,

при него се е озовал.

Подробно доблестният рицар

разказал как една девица [2300]

спасила го след тежък бой,

от нея как получил той

и пръстен със вълшебен камък,

как после с вражеския замък [2304]

се е сдобил чрез брак щастлив.

Ивен поканил с тон вежлив

Артур да му окаже чест

да му гостува с двора днес. [2308]

Приел с възторг добрият крал

и даже лично пожелал

със свитата си осем дни

в двореца да се настани. [2312]

Благодарил Ивен и ето,

веднага всички на конете

към замъка се устремили,

препускайки със всички сили. [2316]

Понеже водел хора знатни,

той пажа-соколар изпратил

напред, да съобщи в палата

да се подготви госпожата, [2320]

че идва с гости най-отбрани.

Щом чула кой е той поканил,

съпругата била щастлива,

че крал Артур при тях отива. [2324]

Разпоредила се веднага

да срещнат както се полага

такъв гост — важен и прославен.

Побързал всеки да направи [2328]

каквото доблестната дама

му рекла, за да се отсрамят

пред краля. Нейните васали

коне испански оседлали [2332]

и се понесли с тях напред

Артур, по дворцов етикет,

да срещнат, правейки шпалир.

Щом го видели, рекли: „Сир, [2336]

добре дошъл сред нас бъдете

и в замъка се настанете

със достолепната ви свита!“

Щом влезли, с радост и възхита [2340]

ги поздравили всички хора,

а вътре улиците, дворът

с килими вред били застлани

във чест на гостите избрани. [2344]

И заради горещината

над всички сгради край палата

били раздиплили коприна —

на сянка гостите да минат. [2348]

Щом вътре групата въвели

от гръм по-силно заехтели

тръби, рогове, барабани,

цимбали, флейти и тимпани. [2352]

Девици в хор запели песни,

а с изпълнения чудесни

се проявили куп жонгльори.

Слуги, придворни и сеньори [2356]

посрещнали с възторг голям

Артур и свитата му там.

И дамата се появила

в наметка с хермелин и свила, [2360]

достойна за императрица.

Блестяла в нейните къдрици

и диадема със рубини.

Чертите й прекрасни, фини [2364]

излъчвали такава радост,

че тя била във свойта младост

и от богиня по-красива.

Подире й тълпа щастлива [2368]

Артур приветствала в захлас:

„Щастливи сме, че е сред нас

крал, като който няма втори!“

Не смогвал той да отговори [2372]

на всички, но видял тогава,

че дамата се приближава,

с ръка към стремето посяга…

Артур от коня си веднага [2376]

чевръсто скочил на земята

и чул гласа на госпожата:

„Благословен да е тоз ден,

защото вие и Говен [2380]

приехте да ни посетите!“

„Госпожо — рекъл той с възхита, —

все тъй пленителна бъдете

и радостен живот водете!“ [2384]

Галантно, според етикета,

прегърнал я, а тя обзета

от радост също го прегърнала

и тъй при свитата се върнали. [2388]

Не съм чул нийде някой друг

с гостоприемство като тук

да е посрещан по света.

Не ще описвам щедростта, [2392]

ни грижите им изобилни,

че думите ми са безсилни.

Ще ви разкажа аз все пак

за нещо любопитно: как [2396]

с добрата воля на съдбата

съюз на слънцето с луната

настъпил. За кого говоря?

За онзи рицар, който в двора [2400]

блестял със храброст, с ум и чест,

каквито никой рицар днес

във кралството не притежава.

И както слънцето огрява [2404]

с лъчите всички, тъй и той,

с прославата си на герои —

над всички рицари блестял

и служел им за идеал. [2408]

Сега ще разберете вие,

че зад луната пък се крие

девица мила и почтена,

с неземна хубост надарена [2412]

и със коса като смола.

На всички в замъка била

известна с името Люнет69.

Със добродетели безчет [2416]

блестяла и сеньор Говен

от хубостта й бил пленен70.

„Приятелко — й казвал — мила“,

от смърт защото е спасила [2420]

Ивен. На смелата девица

обрекъл се тоз храбър рицар

и обещал да й помага.

Разказала му тя веднага [2424]

как първо в каменната зала

Ивен от смърт е отървала,

и как тя след известно време,

след увещания големи, [2428]

склонила госпожа Ландюк

Ивен да вземе за съпруг.

При чутото се просълзил

от смях Говен и заявил: [2432]

„Дарете ме със тази чест

да бъда рицар ваш от днес,

в добро и зло, във всеки час

ще бъда винаги до вас. [2436]

Дано един ден не решите

с друг рицар да ме замените.

Бъдете вечно моя дама!“

Тя със признателност голяма [2440]

отвърнала му и обет

си дали те, че занапред

във дружба дните им ще минат.

А в тоз момент над шейсетина [2444]

красавици от знатен род

с най-благороден произход,

развличали се в кръшен смях.

А и мъжете редом с тях [2448]

се веселели: със милувки,

с прегръдки нежни и с целувки

забавно празникът минавал.

Но най доволен бил тогава [2452]

Ивен, защото бил успял

с достоен прием своя крал

да срещне. А жена му мила

такива грижи проявила, [2456]

че някой би ги взел за зов

към авантюри и любов.

Уви, вред шества глупостта —

не е любов учтивостта! [2460]

Ако на някого се струва

любезността любов, рискува

да бъде обявен за смешен

заради извода си грешен [2464]

и тъй отблъсква добротата.

А седмицата във палата

преминала в игри, веселие

и възхитително безделие — [2468]

в горите ходили на лов,

в потоците на риболов

или на излет по земите

и замъците, придобити [2472]

чрез брака на Ивен наскоро.

Развличали се всички хора

с най-ведри чувства във душата.

Настъпил край за тържествата [2476]

и крал Артур решил тогава

на дълъг път да се отправи.

Ала преди да си заминат,

придворните му домакина [2480]

обсипали с молби безброй

да тръгне с тях на път и той.

Заубеждавал го Говен:

„Нима, приятелю Ивен, [2484]

от тези сте, които бракът

заставя да избягват всяко

предизвикателство? За срам

е който се отказва сам [2488]

от съществуване достойно,

за да живее по-спокойно.

Когато доблестният рицар

си има дама хубавица, [2492]

туй повече го задължава

да търси почести и слава.

Загубва нейната любов

мъжът, ако не е готов [2496]

заради нея да се бори

и подвизи безчет да стори.

Строшете брачните окови,

ще идем на турнири нови [2500]

с триумф там да се отличите,

а не ревнив тук да стоите.

Елате! Рицарят воюва

дори главата да му струва71. [2504]

В двубои смело се впуснете

и нова слава спечелете.

Не чакайте. С мечтите само

не се постига чест голяма72. [2508]

Държането ви ме тревожи,

а мъжката ни дружба може

и да пострада, но не смятам,

че точно в мен ще е вината! [2512]

Когато дълго продължава,

насладата ни отегчава

и често много ни дотяга.

Ала когато се налага [2516]

да я постигнем търпеливо,

това ни прави по-щастливи.

Да чакаш радост в любовта,

туй означава във жарта [2520]

дърво зелено да се хвърли.

Изпърво то ще се опърли,

а след това ще запламти.

Когато с нещо свикнеш ти, [2524]

е трудно да се разделиш

със него, даже да държиш

да стане. Ще ви кажа честно —

и аз не бих напуснал лесно [2528]

жена тъй хубава. За Бога,

бих се побъркал от тревога

от болка и от притеснение

да взема трудното решение! [2532]

Човек съвети бързо дава,

но с тях не се съобразява,

когато лично го засягат.

Съветниците най дотягат, [2536]

когато проповеди казват,

а те самите не ги спазват73.“

Така Говен през онзи ден

съветвал рицаря Ивен. [2540]

Той доводите не оспорил,

но искал първо да говори

с жена си — щом не възразява,

за зло или добро, тогава [2544]

и той в Бретан би се завърнал.

Ивен веднага се обърнал

към своята съпруга млада

със страх, че ще я изненада, [2548]

и рекъл: „Драга ми съпруго,

кълна се, че освен вас друга

за мен по-скъпа в тоз свят няма.

Отправям ви молба голяма [2552]

да сторите това, което, което

желае с трепет днес сърцето

Жена му, отзивчива, мила,

на своя мъж не възразила, [2556]

но пожелала да узнае

все пак молбата му каква е,

а след това да обещава.

Ивен признал, че се надява [2560]

в турнири нови да се бие

и с почести да се покрие,

та за страхлив74 да го не смятат.

«Вървете — рекла госпожата, — [2564]

но се върнете след година.

Свети Йоан като отмине,

ви давам осем дни и нощи.

Ако след този срок все още [2568]

ви няма, любовта ми, скъпи,

на злоба място ще отстъпи.

Да, любовта ни е залог

за продължителния срок. [2572]

Аз дадената дума спазвам

и никога не я погазвам.

Ако в уречения ден

не сте си в замъка до мен, [2576]

кълна се, ще ме хване яд

и ще ви чакат шах и мат75.»

Щом чул това, се просълзил

Ивен и тихо промълвил: [2580]

«Голям е този срок, госпожо!

Заклевам се, че ако можех

да се превърна в гълъб, аз

летял бих всеки ден до вас. [2584]

Надявам се, че Господ-Бог

ще ни отсъди по-къс срок.

Уви, човекът предполага,

но само Господ разполага [2588]

и никой никога не знае

какво съдбата му вещае.

Но ако бъда аз пленен

или от болест повален, [2592]

нали над мен ще се смилите

и срока ще ми продължите?»

«Ако тъй стане (не дай, Боже!),

естествено, че ще отложа [2596]

аз уговорения срок,

и злото, рекъл ли е Бог,

ще ви отмине, щом съм аз

в мечтите ви. За добър час [2600]

тоз пръстен, мили, си сложете

и тайната му запомнете:

във камъка се крие тя.

Ако сте верен в любовта, [2604]

той по-добре и от стомана

ще пази вас от всяка рана

и непрекъснато ще бди

да не ви сполетят беди. [2608]

Додето любовта е жива,

от злото той ще ви прикрива76.

Единствено на вас до днес

оказвала съм тази чест [2612]

като залог за любовта ми.»

След думите добри и прями

през сълзи те си взели сбогом.

Артур решил, че чакал много [2616]

и че е вече крайно време

на път далечен да поемат.

Разпоредил веднага кралят

конете да се оседлаят. [2620]

След малко рицарите смели

на път отново пак поели.

Как да опиша в онзи ден

потеглянето на Ивен? [2624]

С прегръдки, сълзи и милувки

и с парещи от страст целувки

той със жена си се простил

и тръгнал тъжен и унил. [2628]

Край дамата се насъбрали

в кортеж девици и васали

със крал Артур да се сбогуват,

преди оттам да отпътува. [2632]

Но нямам време да опиша

аз този миг така възвишен.

Артур видял скръбта голяма

на ронещата сълзи дама [2636]

и с добротата си присъща

той я помолил да се връща

и, нажалена и унила,

с мъжа си тя се разделила. [2640]

Ивен със горестно лице

оставил своето сърце,

душата си неутешима,

при своята жена любима. [2644]

И само неговото тяло

след крал Артур едва вървяло.

Но тяло без сърце, уви,

нима могло би да върви? [2648]

Кой виждал е такова чудо?

Но ето че, макар и трудно,

напред Ивеновото тяло

и без сърце все пак вървяло — [2652]

да си остане то решило

и с тялото не продължило.

Добре живеело сърцето,

а тялото било обзето [2656]

от вездесъщата Надежда,

че ще се съберат. Изглежда,

че то в Надеждата все пак,

незнайно ни кога, ни как [2660]

като сърце се е вселило77.

Но тя, уви, не се свенила

на клетвите да не държи.

Сърцето с подлост и лъжи [2664]

подвела срока да не може

да спази и да го изложи.

Оставил си Ивен жената

в дома и със Говен страната [2668]

кръстосвали на длъж и шир

и нийде нямало турнир,

във който да не се представил

и с храброст да не се прославил, [2672]

защото винаги в двубой

излизал победител той

за радост на Говен. В безчет

турнири победил навред [2676]

Ивен и срокът бързо минал.

Че почва втората година

Ивен така и не разбрал.

През август крал Артур събрал [2680]

в град Честър78 своя двор… Но ден

преди това в турнир Ивен

се бил — там слава на герой,

според мита79, спечелил той. [2684]

С Говен в нощта, щом паднал мрак,

те си устроили бивак

извън града, че не желали

да бъдат в свитата на крал и [2688]

потърсили усамотение.

Но да изкаже поздравления

за подвизите многобройни,

със група от най-славни воини, [2692]

сам крал Артур дошъл при тях80.

Сред приказки, шеги и смях

Ивен внезапно пребледнял,

досещайки се, че бил дал [2696]

на своята жена обет.

От угризения обзет,

че е излъгал свойта дама

изпаднал той в тъга голяма, [2700]

не се сдържал и от очите

от срам потекли му сълзите.

Тогава страдащият рицар

видял, че някаква девица [2704]

лети към шумния им стан,

възседнала един кон вран.

Пред тях се спряла и веднага,

без някой друг да й помага, [2708]

тя скочила от стремената.

Щом разпознала сред тълпата

Артур, наметката свалила,

почтително се поклонила [2712]

и в шатрата пред него спряла.

За миг не се поколебала

и казала, че има чест

от господарката си днес [2716]

да поздрави Артур, Говен

и всички други без Ивен,

защото бил голям хитрец,

лъжец, мошеник и подлец [2720]

защото, паднал под властта

неудържима на страстта,

обета си е той забравил

и дамата е изоставил. [2724]

«Той чувствата на мойта дама

погази с подлост и измама.

За него всичко бе игра,

с жена си той се подигра, [2728]

като с грабителски ръце

открадна нейното сърце,

хитрувайки, че от любов

да стори всичко е готов. [2732]

Но истинският влюбен знае,

че взетото сърце мечтае

със другото да се сберат

и заедно да затуптят. [2736]

Крадците само се преструват,

че силни чувства ги вълнуват

и лъжат другите, додето

отнемат им със взлом сърцето. [2740]

Ивен жена си оскърби

и нейното сърце разби,

защото в срок не се завърна

и клетото сърце не върна, [2744]

напук на рицарските нрави.

Ивен, ти лесно май забрави,

че срокът бе една година.

Свети Йоан отдавна мина. [2748]

Тоз празник бе определен

за краен срок — на този ден

да си пак в своя дом, нали!

Ивен, ти всичко провали [2752]

и от това най-много страда

сега съпругата ти млада.

На срока дните в свойта стая

тя отбелязваше — да знае [2756]

до края колко й остават.

Щом някой влюбен е, тогава

за другия все мисли той

и няма ден и нощ покой. [2760]

Животът става немислим

далече от човек любим.

Но ти със своите игри

предаде всички ни, дори [2764]

довереницата — онази,

която те от смърт опази.

Ти дамата ни оскверни

и на обета измени. [2768]

След сторените й обиди

тя не желае да те види,

а пръстена й — ценна вещ,

държи чрез мен да й дадеш [2772]

обратно!» Гневната девица

ругала смаяния рицар,

а после от Ивен насила

тя бързо пръстена свалила. [2776]

Със всичките си взела сбогом,

но без Ивен, защото много

го мразела и тя самата

за подлостта към госпожата. [2780]

Объркан, страдащ, унизен,

отчаян и обезверен,

обхванат от небивал срам,

той искал да остане сам, [2784]

във вдън земята да се скрие,

та никой да не го открие,

направо да потъне в ада

и там в безмълвие да страда. [2788]

Ивен жестоко се винил,

че на жена си причинил

злини, че щастието вече

сам той прогонил е далече. [2792]

След тежката самоприсъда

за сир Ивен животът бъден

бил от смъртта дори по-страшен.

Съвсем покрусен и уплашен, [2796]

че вече трудно се владее

и има риск да полудее,

излязъл. Кой да предположи

какво душата му тревожи, [2800]

че да го спре? Ивен навън

в нощта като в кошмарен сън

поел — със болка във душата

и със световъртеж в главата, [2804]

като същински луд. И ето,

че той, вървейки през полето

и не намирайки утеха,

разкъсал новата си дреха [2808]

и хукнал гол. След час, след два ли

смутени рицари, васали

потърсили го по мерите,

в градините и из горите, [2812]

но никъде не го открили.

Той, както тичал с всички сили,

не щеш ли, срещнал сред нивята

младеж с лък и стрели в ръката. [2816]

И всичките му пет стрели

по-остри от бръснач били.

Ивен за миг се посъвзел,

оръжието му отнел [2820]

насила, въпреки че бил

отпаднал духом и унил

и че напълно бил забравил

какъв е и какво е правил. [2824]

Така, с лъка и със стрелите,

той се преселил във горите,

като дивак живял от лов

и дивеча ядял суров81. [2828]

Един ден, както гол вървял,

край горска къща той съзрял

отшелник, който разоравал

тревясала земя корава. [2832]

Отшелникът го забелязал,

че приближава, и си казал,

че голият най-вероятно

е луд, и се прибрал обратно [2836]

в колибата си. Но той бил

тъй милосърден, че решил

на своето прозорче тясно

да сложи малко хляб и прясна [2840]

вода. Едва ги той оставил,

и скитникът, без да се бави,

веднага в хляба зъби впил.

Коматът твърд и черен бил [2844]

и никога до този ден

подобен не бил ял Ивен:

бил целият покрит със плесен

и несъмнено бил замесен [2848]

от много евтино брашно,

примесено със плява. Но

пристигналият в своя глад

комата кисел, сух, баят [2852]

с наслада почнал да преглъща.

И хлябът черен се превръща

в най-вкусно нещо, щом си гладен.

Ала дошлият бил и жаден, [2856]

изпил веднага той водата

и пак потънал във гората,

за прежния живот суров

на изпитания и лов. [2860]

Отшелникът във страх дълбок

горещо молил Господ-Бог

безумецът да се не връща

пред неговата скромна къща. [2864]

Но който своята прехрана

открива нейде, без покана,

обича да се връща пак.

Отшелникът пред своя праг [2868]

откривал всеки божи ден

оставен дивеч от Ивен

от благодарност за храната,

която често пред вратата [2872]

на къщата му той намирал.

Инокът дивеча одирал,

а след това печел месото.

Веднъж готово печивото, [2876]

макар без сол и без подправки,

било най-вкусната гощавка

със ечемичен хляб с вода

за нашия герой в беда. [2880]

Инокът кожите продавал

и с хляб за двама се снабдявал —

ту чер и клисав, ту пък — бял82.

Животът им така вървял, [2884]

ала един ден две девици

видели страдащия рицар

да спи гол във гората гъста.

И господарката им също [2888]

със тях била. Щом го съзряла,

една от двете дотърчала

до него, за да види кой

потърсил е в леса покой. [2892]

И щяла лесно да познае

по облеклото кой това е,

защото преди доста често

се случвало тя да го среща. [2896]

Но той гол на земята спял

и трудно някой би разбрал

кой е горкият бедстващ мъж.

Тя взряла се и изведнъж [2900]

върху лицето му видяла

стар белег и го разпознала.

След като бил в двубой ранен,

със този белег бил Ивен [2904]

останал… Нямала съмнение

девойката, че туй Ивен е.

Обхваната от смут безкраен,

почудила се тя каква е [2908]

на този знатен мъж вината,

за да лежи гол сред гората,

какво ли с него се е случило,

защо така се получило. [2912]

И без съня му да смущава,

се върнала, за да разправи

на другите как е видяла

Ивен и как го е познала. [2916]

Аз трудно бих описал днес

със колко болка в онзи лес

през сълзи и в печал голяма

тя казала на свойта дама: [2920]

«Госпожо, спящият там мъж

Ивен е — рицарят могъщ,

незнаещ слабост или страх.

За Бога, но какъв ли грях [2924]

изплаща този благородник,

та гол и бос е като бродник?

От теглила и от печал

изглежда като полудял. [2928]

Той е в такова положение,

с тъй жалък вид, че според мене

в живота си е нещо сбъркал

и затова се е побъркал, [2932]

та гол и бос в гората спи.

Но ако Бог го подкрепи

и своя ум възвърне той,

Ивен, великият герой, [2936]

ще ви помогне във войната

срещу граф Алие, която

започна графът вероломно.

С Ивен надмощие огромно [2940]

ще имате при битки тежки.

Ако за сторените грешки

чрез мъките си е платил,

тогава Бог би се смилил [2944]

и разума му би възвърнал.»

А господарката отвърнала:

«Ако след своя сън дълбок

не хукне, с помощта на Бог [2948]

ще търсим средства да помогнем

той лудостта си да надмогне.

Аз знам най-сигурно лечение,

за да получи облекчение. [2952]

Балсам получих от Моргана83,

а той лекува всяка рана

и всяко тежко състояние,

дори и умствено страдание. [2956]

Тоз цяр стократно е изпитан.»

До своя замък после трите

отишли — бил на миля само

(обаче двойно по-голяма [2960]

е тяхната по дължина

от тази в нашата страна).

Щом влезли вътре, госпожата

с грижовността си всепризната [2964]

до неголям сандък се спряла

балсама взела и го дала

на девата, но със заръка

със част от него да натърка [2968]

на рицаря Ивен челото

и слепите очи, защото

мехлемът явно бил вълшебен,

с неоспорим ефект целебен [2972]

и щял ума му да възвърне

(а пък остатъка да върне).

За рицаря, в леса лежащ,

тя дала и прекрасен плащ, [2976]

и дреха от червена свила,

а след това й наредила

със два жребеца бързешката

да се отправи към гората. [2980]

Но девата и друго взела:

наметка, риза със дантела,

обуща с бляскави обкови

и гащи и калцуни нови. [2984]

Ивен все още спял, когато

с конете влязла тя в гората.

А после смелата девица

над болния и страдащ рицар [2988]

съвсем спокойно се навела

и се с лечение заела.

Намазала мъжа изцяло —

глава, лице, ръце и тяло, [2992]

защото искала веднага

да почне то да му помага,

макар че на добрата дама

тя трябвало част от балсама [2996]

да върне в малката кутия.

В грижовната си залисия

до край използвала го тя,

за да прогони лудостта. [3000]

В леса под слънцето горещо

размазвала балсама вещо

додето свършил без остатък.

С две думи, за да бъда кратък, [3004]

тя с мазането прекалила.

Дори да бе употребила

и стотна част, но за главата,

пак би бил хубав резултатът. [3008]

Тя празната кутия бързо

прибрала, до конете вързани

отишла и зад тях се скрила.

Ала одеждите решила [3012]

да му остави, за да може,

щом се събуди, да ги сложи,

ако разсъдъка му Бог

възвърне след съня дълбок. [3016]

Изчакала край дъб голям

мъжът да се събуди сам.

Ивен с ума си се събудил,

ала видът му го учудил [3020]

и го обхванал срам, защото

гол спал дълбоко под дървото.

И по-добре, че не научил

какво преди му се е случило. [3024]

Той дрехите със изненада

съгледал на тревата млада.

Не знаел кой там ги е сложил,

но стреснат, да не се изложи, [3028]

ако гол в горската дъбрава

познат го срещне, той тогава

дори миг повече не чакал

и бързо дрехите облякъл. [3032]

Огледал се след туй да види

дали случайно някой иде

да върши нещо из гората.

Изправил се, ала краката [3036]

отказвали да го държат

и имал нужда, за пръв път,

от помощ. Той след болестта

все още чувствал тежестта [3040]

на преживените несгоди

и трудно можел сам да ходи.

Привидно девата нехайно

повела коня, уж случайно [3044]

минавала в гората там.

Придвижвайки се мъчно сам,

Ивен изпитвал притеснение,

че има нужда от лечение, [3048]

а няма кой да му помага,

затуй отправил зов веднага

към тази дева ведролика.

Тя, уж не виждайки кой вика, [3052]

край него заобиколила.

Ивен, уплашен, с всичка сила

отново викнал притеснен:

«Девойко, хей, към мен, към мен!» [3056]

Девицата едва тогава

започнала да приближава

към него — с тази хитрина

целяла умната жена [3060]

да го подлъже, че не знае

отде е, кой е и каква е

била съдбата му до днес,

та е заспал гол в този лес. [3064]

Пред него рекла: «Сир, кажете,

защо тъй силно ме зовете?»

«Девойко, пожела съдбата

да се събудя сред гората, [3068]

но как попаднах тук, не знам.

За Бога, всичко ще ви дам

ако жребец ми подарите

и от бедата ме спасите!» [3072]

«Добре, сир, аз разбрах веднага,

че трябва да ви се помага,

та затова след мен вървете.»

«Къде?» «След крайните дървета, [3076]

полето дето се простира

там замъкът ни се намира.»

«Дали ще мога нещо аз

да сторя някой ден за вас84?» [3080]

«Да, може, но при положение,

че след двуседмично лечение

напълно се възстановите.

Вземете, сир, сега юздите [3084]

на коня и елате с мен.»

На коня се качил Ивен

и двамата на път поели.

Но ето, че за малко спрели [3088]

на мост хем дълъг, хем широк

над вир разпенен и дълбок.

И там, във водната стихия

момата празната кутия [3092]

захвърлила със всичка сила,

защото тя била решила

на дамата да обясни

как от шумящите вълни [3096]

жребецът трепнал, как самата

тя се спасила от водата,

но, искайки да се предпази

от разярените талази, [3100]

кутията си изтървала.

С такава хитрина избрала

да обясни на свойта дама

защо се връща без балсама. [3104]

Отишли в замъка и там

стопанката с възторг голям

Ивен посрещнала, а после,

оставяйки за малко госта, [3108]

попитала момата где е

сега балсамът чудодеен.

Тя истината ловко скрила

и липсата му обяснила [3112]

със злополуката в реката.

Ядосала се госпожата

и рекла: «Загуба голяма

е туй за мен, защото няма [3116]

кутията да видим вече.

Отнесена е надалече

и по-добре да я прежалим.

Щом вършиш добрина, едва ли [3120]

е нужно да очакваш ти

с добро да ти се заплати85.

На този мъж добро желаех,

но своя ценен цяр накрая [3124]

загубих безвъзвратно аз.

Все пак, щом той е тук у нас,

към него дръжте се грижливо.»

«Словата ви са справедливи — [3128]

пред две злини е по-добре

една човек да избере.»

За загубата вече спрели

да мислят те и се заели [3132]

да го лекуват ден след ден.

Изкъпали с вода Ивен,

понамалили му косата

и му обръснали брадата. [3136]

Така, подстриган и измит,

той пак добил човешки вид86

и всяко негово желание

те изпълнявали с внимание: [3140]

и кон му дали, и доспехи,

оръжие и нови дрехи.

Един ден, май че вторник бил,

граф Алие се появил [3144]

и почнал да опустошава

навред. От замъка тогава

мъжете — някой със тояга,

друг с меч — излезли и веднага [3148]

срещу врага се устремили.

Вразите им се укрепили

в засада покрай тесен път,

та там отпор да им дадат. [3152]

Ала Ивен напред излязъл,

и вече оздравял, се врязал

сред мародерите без страх.

Ударил първия от тях [3156]

с такава сила, че боецът

в прахта се строполил с жребеца

с пречупени гръбнак, ръце

и с пръснато от страх сърце. [3160]

След този удар страховит

Ивен, прикрит зад своя щит,

пришпорил коня си чевръст

и всички той околовръст [3164]

разгонил бързо. И преди

човек да преброи до три,

той четири войника вражи

успял със коня си да смаже. [3168]

Така те заплатили бързо

за безразсъдната си дързост.

Той тъй мъжествено се бил,

че с подвига си възхитил [3172]

останалите. Всеки воин

с кураж нечуван влизал в бой,

от този рицар вдъхновен.

Дори човек обезверен [3176]

надмогва боязливостта

и се изправя пред смъртта,

щом рицар смел го вдъхновява

за нови подвизи и слава. [3180]

Така те, придобили сили,

противниците си сразили

и завладели теснината.

Високо горе над стената [3184]

от кула дамата следила

как нейната войска се била.

След тази битка страховита

околността била покрита [3188]

със мъртви и ранени воини.

Но вражите по-многобройни

били: във този бой ужасен

Ивен, всесилен и безстрашен, [3192]

връхлитал върху враговете,

от паника и страх обзети,

като орел на гургулици.

И всички, гледайки тоз рицар [3196]

как води със врага сражение,

си шепнели със възхищение:

«Ах, колко смел войник е той!

Ах, колко храбро влиза в бой! [3200]

И враговете с колко стръв

напада — сякаш гладен лъв87

елени и сърни връхлита.

Чрез него нашата защита [3204]

е придобила нова сила.

Той е за всички нас закрила

и всеки с копие и меч

се впуска храбро в люта сеч, [3208]

от подвига му вдъхновен.

От всички ни благословен

да бъде и вовек почитан!

Я вижте как громи вразите! [3212]

Я вижте как върви напред

и с меча си сече наред!

При всеки удар бликва кръв!

При всеки щурм той все е пръв, [3216]

не мисли да се защитава,

а удари да им раздава.

Той от смъртта не се страхува,

вразите смело атакува [3220]

и със жребеца си ги гази,

без от врага си да се пази,

защото неговият щит

на сто парчета е разбит! [3224]

Към никой враг той милост няма,

а с ярост двойно по-голяма,

със сила двойно по-могъща

на всеки удар той отвръща. [3228]

И целият Аргонски лес

на копия да беше днес

направен, нашият герой

би строшил всички в този бой. [3232]

Дори Роланд със Дюрандал

не се е бил за своя крал

със тъй голямо мъжество

в Испания и в Ронсево88, [3236]

ни с турците89 се е сражавал.

Дори да имаше в състава

на графа рицари по-смели,

калени в битки и дуели, [3240]

и те във днешното сражение

понесли биха поражение!»

Със право някои твърдели,

че таз, която ще спечели [3244]

и ще опази любовта му,

ще е щастливка най-голяма,

че с качествата си безброй

сред хората изпъквал той [3248]

като луната сред звездите.

Тъй очаровани били те,

че всеки в замъка се питал

не може ли той повелител [3252]

на областта им да остане

и мъж на дамата да стане.

Сърцата им през онзи ден

спечелил с храброст сир Ивен, [3256]

а разнебитеният враг

спасение потърсил с бяг.

Ивен след него без умора

се втурнал с верните си хора, [3260]

които в тежката война

до него, като зад стена

от камък, чувствали защита.

Над враговете си връхлитали, [3264]

додето те се изтощили,

коне и хора повалили

и ги насекли на парчета.

Сред падналите по полето [3268]

част от останалите живи

търчели и крещели диво

и гинели в жестока сеч.

Щом графът хукнал надалеч [3272]

да бяга, рицарят ни смел

в галоп след Алие поел.

В последното му укрепление

в едно гористо възвишение [3276]

уплашен, стреснат, уморен,

бил графът от Ивен пленен,

без някой да го защитава.

С тон повелителен тогава [3280]

Ивен на графа заявил,

че вече го е победил.

Щом няма накъде да бяга,

той длъжен е обет веднага [3284]

да му даде (надлежна мярка

пред доблестната господарка),

че в замъка Нороазон90

той, според воинския закон, [3288]

покорно ще остане в плен.

Той дал обет, след туй Ивен

му казал бронята пробита,

и счупения шлем, и щита [3292]

и меча да си предаде.

Ивен щял да го заведе

сам в замъка, защото той,

го е пленил след страшен бой [3296]

и е спечелил тази чест.

Но преди тях добрата вест

разчула се и всички жители

да ги посрещнат се затичали, [3300]

предвождани от свойта дама.

Ивен с тържественост голяма

пленения граф им предал.

Покорно графът обещал [3304]

пред победилата го свита,

че ще възстанови щетите

от набезите си в страната.

Обет той дал на госпожата, [3308]

че лично ще я възмезди

за всички сторени беди,

че къщите опожарени

ще бъдат пак възстановени [3312]

и вече ще живеят в мир.

Щом графът свършил най-подир

и пактът бил узаконен,

помолил дамата Ивен [3316]

да разреши да си отива.

Тя щяла да е най-щастлива,

ако склони той да й стане

съпруг и в замъка остане, [3320]

ала Ивен не дал и дума

за брак такъв да се издума

и на мига на път поел91.

Понеже воинът не приел [3324]

молбите й, добрата дама

потънала във скръб голяма.

Та той от гнет я бил спасил,

граф Алие като разбил, [3328]

и на мечти се тя отдала

по него. Той избрал раздяла,

а дамата, като отплата,

била готова със палата, [3332]

с владенията си, с пари

за подвига да го дари,

ако останел той при нея.

Ала за нейно съжаление [3336]

той недвусмислено решил

по пътя си да продължи

и за да не се бави много,

веднага с всички взел си сбогом. [3340]

Ивен поел напред умислен

и както яздел си залисан,

навлязъл в лес, където той

дочул ужасен рев и вой. [3344]

Ивен, без никак да се бави,

във таз посока се отправил

и странна гледка там видял:

лъв, който ужасен ревял [3348]

безспир, с опашка във устата

на люспеста змия, която

по него бълвала жив огън92.

Това озадачило много [3352]

Ивен, но той за кратко време

решил какво да предприеме —

кому да се даде подкрепа.

Той сметнал, че ще е нелепо [3356]

на твар жестока да се дава

подкрепа, а нали такава

била змията — хем със стръв

тя хапела горкия лъв, [3360]

хем лапите му изгорила.

Ивен така тя отвратила,

че той решил да я убие.

Повдигнал щита да се скрие [3364]

от огнедишащата паст

на този звяр, изпаднал в бяс

и бълващ пламъци и дим,

а после с жест неумолим [3368]

извадил меча. Щом змията

убиел, би приел борбата

и със лъва, ако и той

нападнел нашия герой. [3372]

И щом като Ивен решил,

че по-необходим би бил

на страдащия горски цар,

със меча люспестата твар [3376]

започнал ядно да сече.

Така парче подир парче

противното отровно тяло

наоколо се разхвърчало. [3380]

Ивен, при тази сеч юнашка,

и част от лъвската опашка

отсякъл, тъй като змията

така си стискала устата, [3384]

че в кръвожадната й паст

останала известна част

и от опашката: туй зло

предотвратимо не било93. [3388]

Ивен след удара си точен

очаквал, че лъвът ще скочи

веднага, за да го напада.

Но за голяма изненада [3392]

лъвът със свойто поведение

разкрил, че има намерение

безстрашния освободител

за господар и повелител [3396]

дорде е жив, да припознава.

На задните крака тогава

изправил се и в сълзи цял

към него предните прострял, [3400]

за да покаже с този жест,

че е за него висша чест

да смята храбрия Ивен

за свой всевластен суверен. [3404]

Ивен след схватката сурова

избърсал змийската отрова

от меча, после го поставил

в канията и се отправил, [3408]

на кон по дългия си път.

Но в този миг със скок лъвът

до коня му се появил

и в пътя му го придружил: [3412]

за цял живот останал той

до него като часовой,

за да му служи за защита,

когато някой се опита [3416]

с Ивен да се разправя94. Пръв

се движел доблестният лъв,

та по долитащия вятър

и по следите по земята [3420]

да търси дивеч за храна,

било елен, било сърна.

За хищническата порода

гладът и дивата природа [3424]

съдба такава са избрали.

Лъвът все тъй отпред вървял и

внезапно мирис доловил

на дивеч. Мигом се извил [3428]

той към Ивен да разбере

как ще е редно най-добре

във този случай да постъпи,

та волята да не престъпи [3432]

на смелия си господар95.

Ивен поопознал тоз звяр

и виждал, че щом ход забавел,

и звярът като него правел. [3436]

Обаче щом лъвът усетел,

че също и Ивен обзет е

от мисли за успешен лов,

на всичко вече бил готов. [3440]

Ивен като на куче бързо

подвикнал. Въздуха усърдно

лъвът задушил и сърна

открил в съседна долина. [3444]

Той на мига я уловил

и с ловък скок я повалил,

а после опитният лъв

изпил горещата й кръв. [3448]

Накрая звярът острозъб

преметнал тялото на гръб

и го отнесъл при Ивен,

а той останал възхитен [3452]

от тази лъвска доброта.

Но вече падала нощта

и си устроили бивак.

А за вечеря, няма как, [3456]

и огън трябва да се пали.

Сърната първо той одрал и

със кремък произвел искри,

та огън да се разгори [3460]

с дърва, събрани във дерето.

Къс пресен взел той от филето

и сложел сочното парче

на шиш, за да го опече. [3464]

Опекъл го той уж изкусно,

ала не му било то вкусно,

защото трябвало да мине

без хляб, без сол, без нож, без вино96. [3468]

Додето той вечерял в мрака

лъвът лежал и кротко чакал

Ивен да се нахрани пръв.

Щом свършил, царственият лъв [3472]

получил също своя дял

и до насита се наял

той със месото на сърната.

Подир вечерята богата [3476]

Ивен главата си подпрял

на своя щит и сладко спал.

Лъвът, опрян на паднал пън,

бдял над спокойния му сън97, [3480]

додето конят, свел глава,

пасял оскъдната трева.

На сутринта те пак поели

на път и цели две недели [3484]

кръстосвали надлъж и шир

леса, додето най-подир

те, по прищявка на съдбата,

открили извора в гората. [3488]

Ивен, като разбрал къде е,

без малко щял да полудее,

щом зърнал камъка голям,

параклиса и бора там. [3492]

От скръб и болка той тозчас

под бора паднал във несвяст,

а острият му меч излязъл

от ножницата и прорязал [3496]

стоманените брънки здрави

на ризницата и направил

на шията дълбока рана.

Веднага тя била обляна [3500]

от бликналата буйна кръв.

Изплашен, преданият лъв

помислил, че е спрял да диша.

Не бих могъл да ви опиша [3504]

скръбта, с която този звяр

оплаквал своя господар —

животното от жал ревяло,

деряло с нокти свойто тяло [3508]

и вместо раните да ближе,

със меча му да се прониже

решило. Мигом острието

във процеп между две дървета [3512]

лъвът приклещил да не мърда

и полетял с решимост твърда

с гърди срещу върха студен.

Обаче в този миг Ивен [3516]

свестил се и лъва видял.

Макар че звярът полетял

напред като свиреп глиган,

пред меча спрял като вкопан [3520]

и се разминал със смъртта98.

Щом си възвърнал паметта,

Ивен започнал с думи тежки

да се кори за свойте грешки, [3524]

че за пропуснатия срок

получил е жесток урок

от своята жена: «Ах, Боже,

нещастникът едничък може [3528]

такава глупост да направи

напук на рицарските нрави.

Защо ли още да живея?

Тук споменът горчив за нея [3532]

напомня — в извора, в гората.

Защо ли, Госоподи, душата

във тялото ми обитава?

Да бе си тръгнала, тогава [3536]

тя нямаше така да страда.

За греховете ми се пада

до смърт да се презирам сам,

а за изпитания срам [3540]

май само гробът е спасение.

Защо да търся избавление

за непростимия си грях?

Нали с очите си видях, [3544]

че бе готов лъвът в сърцето

да се прониже с острието

от скръб по своя господар?

За всичко щом смъртта е цяр, [3548]

защо от нея се страхувам?

Със щастието се сбогувах.

Какво бе то? Като глупак

нелеп въпрос задавам пак! [3552]

Очаквах бъдеще прекрасно,

но с поведение ужасно

от него бързо се лиших.

А щом аз сам се провалих [3556]

съдбата няма тук вина

за моята злочестина.»

Додето страдал този рицар

в параклиса една девица, [3560]

затворена от дълго време,

го чула как от свойто бреме

се жалва, затова горката

през тесен процеп на стената99 [3564]

извикала: «Кой плаче там,

раздиран от тъга и срам?»

Отвърнал той: «А кой ме пита?»

Възкликнала тя жаловито: [3568]

«Затворничка, в килия тясна,

от всички хора най-нещастна!»

«Измамнице, знам, нийде няма

от мойта болка по-голяма, [3572]

а твоите проблеми малки

пред мойта скръб са дребни, жалки.

Щом някой в радост е живял

и я погуби сам, печал [3576]

и срам живота му изпълват.

А който в слабост се огъва,

ще носи бремето, което

на силния човек сърцето [3580]

не би търпяло нито ден.»

Тя рекла му: «И според мен

така било е и ще бъде,

сеньор, но аз по всичко съдя, [3584]

че по-нещастна съм от вас.

Затворничка съм тука аз,

а вие, даже да скърбите,

където щете, там вървите. [3588]

Над мен сега тежи присъда

и утре свършено ще бъде

със мене: ще ме изведат

и жива ще ме изгорят!» [3592]

«Какво е твойто престъпление?»

«Да не получа опрощение

от Бог, ако ви заблуждавам.

Невинна съм, не заслужавам [3596]

такава участ. Без измама

ще ви разкажа свойта драма —

в предателство съм обвинена

и утре ще съм изгорена, [3600]

ако честта ми рицар смел

не защити в суров дуел.»

«Не сте по-страдаща от мен!

В това съм твърдо убеден, [3604]

защото утре всеки може

защитата си да предложи,

и край на вашите беди,

щом като ви освободи.» [3608]

«Така е, сир, но разберете,

че само двама са мъжете,

които биха се решили

в бой с трима да премерят сили.» [3612]

«Как? С трима сам да се сражава?»

«Да, трима мен ме обвиняват

в предателство най-гнусно, сир.»

«Кажете, все пак, най-подир [3616]

кои са двамата, които

обичат ви съвсем открито

и искрено, и кой от тях

би водил с трима бой без страх?» [3620]

«Единият е сир Говен,

а другият е сир Ивен —

заради него всъщност днес

очаквам своя край злочест.» [3624]

«Кой, кой?» — извикал той с тревога.

«За помощ моля се на Бога,

зарад сина на Уриен.»

«Разбрах ви и съм убеден, [3628]

че утре той ще е до вас,

защото този син съм аз

и аз ви причиних страдание.

Със изключително старание [3632]

спасихте ме от гибел вие.

Мен щяха там да ме убият

без вас, но вие се явихте

и находчиво ме укрихте. [3636]

И както бях аз притеснен,

бих бил попаднал лесно в плен

или убит от враговете.

Приятелко, сега кажете [3640]

кои ви всъщност обвиняват,

кои ви мъки причиняват

и тук затворена държат?»

«Сир, задължава ме дългът [3644]

да ви разкажа всичко честно.

На всички в двора е известно,

че след като ви бях спасила,

на господарката си мила [3648]

аз препоръчах да приеме

за свой съпруг вас да ви вземе.

Тя съгласи се с мен тогава

(за Бога, мислех, че съм права, [3652]

това го вярвам и до днес).

За дамата ми беше чест

да сте й мъж, а и на вас

стремежите изпълних аз. [3656]

Но тъй като не се явихте

навреме, злоупотребихте

на мойта дама с любовта.

В яда си срещу мене тя [3660]

реши, че с този свой съвет

съм й донесла срам и гнет

и с нея съм се подиграла.

Щом този слух до сенешала [3664]

достигна, старият подлец,

небивалият върл лъжец,

от завист, че със госпожата

бях много близка, във палата [3668]

събра васалите от двора

и обяви пред всички хора,

че господарката ни мила

заради вас съм унижила, [3672]

че съм предателка безчестна100.

На мене само бе известно,

че съм невинна, но пред тях

отрекох всякакъв свой грях [3676]

и като довод, че съм права

предложих да ме защитава

един смел рицар срещу трима.

И сенешалът с обяснима [3680]

омраза и със озлобление

прие това ми предложение.

За думите ми той се хвана

и оттогава ад настана [3684]

за мене. Този мъж жесток

четиридесетдневен срок

ми даде, за да кажа кой

за мен би встъпил с трима в бой. [3688]

Дворове много посетих,

но ни вас, ни Говен открих.

И в двора на Артур бях даже,

но никой не можа да каже [3692]

къде, сеньор, да ви открия.»

«А благородният, добрият

Говен тогаз къде е бил?

С готовност той би ви спасил. [3696]

За не една девойка той

е влизал във неравен бой.»

«Да, той, ако го бях открила,

би ми осигурил закрила, [3700]

в невинността ми убеден.

Но аз узнах, че сир Говен

потеглил да преследва рицар,

отвлякъл вашата кралица, [3704]

която кралят поверил

на Ке и тъй подведен бил.

И сир Говен приел веднага

на Гениевра да помага. [3708]

Той с трудностите ще се справи,

и всичко нужно ще направи,

за да я върне пак при краля101.

Това е, сир. Каквото зная, [3712]

разказах ви го най-правдиво.

Уви, щом като съмне, жива

ще бъда изгорена аз,

заради злобата към вас!» [3716]

«По милост Божа утре вече

теглата ви ще са далече

и няма подир този ден

да страдате заради мен. [3720]

С риск за живота си ще бъда

до вас — от страшната присъда

да ви спася. Ще е добре

обаче да не разбере [3724]

тук никой кой съм. Ще ви моля —

убит или спечелил боя —

за името ми да мълчите102!»

«Излишно е да се боите! [3728]

Дори да ме измъчват, няма

да кажа кой сте — ще съм няма,

щом туй е вашето желание.

Ала ми дайте обещание [3732]

тук да не идвате отново

и изпитание сурово

заради мен да си спестите.

Знам, искате да ме спасите, [3736]

благодаря, но не желая

тук и за вас да бъде краят,

защото, чуйте ме добре,

по-хубаво е да умре, [3740]

сеньор, единият от нас

и нека туй да бъда аз.

Нали ако не победите

и мен от смърт не ще спасите? [3744]

Защо да мрем тогава двама?»

«Тревогата ви е голяма —

отвърнал той, — но разберете,

напразни са ви страховете. [3748]

Нали не търсите смъртта,

отказвайки ми помощта,

която ви предлагам честно.

Днес спорът ни е неуместен! [3752]

Загазихте заради мен

и затова съм задължен

да ви помогна както мога!

Спестете своята тревога, — [3756]

ако е рекъл Бог, аз знам

как трима да надвия сам.

Сега потеглям, че подслон

за мен и бойния ми кон [3760]

в леса да търся се налага.»

«Дано и Господ ви помага,

та замък с каменни стени

през тази нощ ви подслони [3764]

в спокоен и уютен кът.»

Ивен потеглил, а лъвът

го следвал по петите пак,

додето в падащия мрак [3768]

открили в края на гората,

сред местност злачна и богата

величествен и хубав замък.

Стените му били от камък [3772]

и лесно можел да се брани

от катапулти и тарани,

без вътре някой да пострада.

Не зърнали ни дом, ни сграда [3776]

отвън, че около стената

била оголена земята.

Защо? Друг път ще ви разкажа.

Иззад стените седем пажа [3780]

щом зърнали, че приближава

Ивен, се втурнали тогава

пред замъка да спуснат моста

и с почести да срещнат госта. [3784]

Ала от страх те бързо спрели,

щом до Ивен лъва видели.

Помолили го да остави

лъва отвън — да не направи [3788]

беля и някой да убие.

«Не бойте се от него вие!

Или ще спим един до друг,

или и аз не влизам тук. [3792]

Лъвът от брат ми е по-мил,

щом с мене се е подслонил,

то никой нищо не рискува.

Или с лъва ще ви гостувам, [3796]

или оставам вън и аз!»

«Е, хайде, влизайте тогаз!»

Те влезли в замъка, където

със почести били приети [3800]

от група рицари достойни,

от дами и девици стройни.

Помогнали му те от коня

да слезе, тежката му броня [3804]

съвсем внимателно свалили,

с «добре дошъл» го поздравили

и рекли: «Сир, за нас е чест,

че в замъка ни гост сте днес. [3808]

Като в свой дом се настанете,

доволен и честит бъдете!»

Той с радост бил приет в палата

от всеки негов обитател. [3812]

В покоите му го отвели,

но както весело вървели

придворни, дами и васали,

внезапно викове надали [3816]

и всеки почнал без утеха

през плач да къса свойта дреха.

Така ту в плен на радостта

били те, ту в плен на скръбта. [3820]

Те с радост срещнали Ивен,

ала на следващия ден

очаквали, за съжаление,

по обед страшно приключение [3824]

и затова ту плач, ту смях

избухвал често между тях.

Объркан, рицарят тогава

решил да види какво става [3828]

и с притеснение попитал

владетеля на таз обител:

«Любезни сир, защо за Бога

приет съм с радост, но тревога [3832]

изпитват верните ви хора?

Какво се случва всъщност в двора?»

«Сеньор, не питайте сега.

Не искам болка и тъга [3836]

да чувствате и вие с нас.

По своя воля нивга аз

не бих ви казал туй, което

ни причинява жал в сърцето. [3840]

Защо и вас да мъчим също?»

«На рицар, сир, не е присъщо

да види страдащ и веднага

да не се спусне да помага103. [3844]

Така че искам да узная

защо ви е обзела тая

тревога». «Трябва тежка дан

да плащам: нагъл великан [3848]

поиска утре по туй време

насила щерка ми да вземе,

а тя е с чудна красота,

каквато няма по света. [3852]

Тоз мъж, Планинеца Арпен104

(от Бог да бъде поразен!)

заграбва и опустошава

това, което притежавам. [3856]

И друга тежка мъка имам —

шест сина с хубост несравнима

отгледах — рицари прекрасни.

Но този великан ужасен [3860]

взе и шестимата във плен.

Двамина той уби пред мен

и се закани с думи груби

останалите да погуби, [3864]

ако не се намери кой

да извоюва чрез двубой

на синовете свободата.

В противен случай дъщерята [3868]

той иска утре да му дам.

Не да се забавлява сам

със нея, а да я остави

на своите слуги злонрави — [3872]

да гледал как я обругават.

На Господ само се надявам

за помощ в утрешния ден.

Дори да е от скръб сломен, [3876]

добрият и вежлив стопанин

с усмивка скъп гост ще покани,

а вие сте такъв за нас.

Сир, обясних ви всичко аз [3880]

и лесно ще се убедите

какви огромни са щетите,

нанесени от великана.

Постройка здрава не остана, [3884]

ни даже камък върху камък,

отвън около моя замък.

Ограби всичко и дори

земите ми опожари, [3888]

а пък градът извън стената

направо срина със земята.

Разбирате добре сега

защо е моята тъга. [3892]

От наглостта на великана

разруха гибелна настана.»

Ивен изслушал домакина

как своята съдба проклина [3896]

и му отвърнал съпричастно:

«Това е страшно и ужасно!

Сеньор, дълбоко съжалявам,

че ориста ви е такава, [3900]

но нещо ме учуди много.

Защо, обзети от тревога,

че помощ е необходима,

не бяхте при Артур? Там има [3904]

редица рицари достойни,

които в остри схватки бойни

ще проявят чутовни сили.»

Владетелят се съгласил и [3908]

признал, че много е разчитал

да му осигури защита

Говен, ала не го открил.

«Той мигом би се съгласил [3912]

(та аз съм женен за сестра му105),

ала в преследване голямо

се впуснал — своята кралица,

отвлечена от странстващ рицар, [3916]

Говен е тръгнал да спасява.

Зад недостойната проява

пак сянката на Ке прозира —

той на Артур бил гарантирал, [3920]

че над кралицата ще бди,

но го подвел и навредил

на доверчивия владетел106.

Днес страдам, Бог ми е свидетел, [3924]

защото, сир, съм убеден,

че ако своя дълг Говен

не бе поел да изпълнява,

аз сигурен съм, че тогава [3928]

той би дошъл тук да помага

на моите деца веднага.

Но трябва младата кралица

да отърве от злия рицар [3932]

(дано Бог го накаже строго).

А аз, сред болка и тревога,

в смъртта ще търся упование.»

Ивен, обзет от състрадание, [3936]

изслушал страдащия мъж,

въздъхнал тежко неведнъж

и промълвил: «Сир, и на вас

подкрепа ще окажа аз, [3940]

та от смъртта да отървем

прекрасните ви синове.

Но се надявам великанът

да дойде сутринта по-рано, [3944]

защото утре по обяд

далеч от вашия палат

ми се налага да замина.»

Отвърнал тихо домакинът: [3948]

«Благодаря ви, сир, спасение

ни носи вашето решение.»

И всички други с думи мили

сърдечно му благодарили. [3952]

От стая в замъка девица —

изящна, нежна хубавица —

излязла и при тях дошла.

Тя в скръб потънала била [3956]

и мълком свеждала очи,

тъгата й да не личи.

Но заедно със дъщерята

дошла и майка й. Бащата [3960]

ги бил повикал, че желаел

със госта да ги запознае.

Лицата им били покрити

с воал, да не личат сълзите, [3964]

ала сеньорът настоял

да махнат тежкия воал:

«Воалите пред нас свалете

и Господу благодарете, [3968]

че в замъка ни е довел

тоз рицар доблестен и смел!

Той тук до утре ще остане,

за да се бие с великана — [3972]

затуй в краката му паднете!»

«За Бога, моля ви, станете!

Не искам — възразил Ивен —

роднините на сир Говен [3976]

да падат в моите крака.

Не ще ви позволя така

да се държите, дами, с мен.

Бог да не дава някой ден [3980]

на суета да се поддам.

За мен би бил нечуван срам

и непростително падение.

Изисква се от вас търпение [3984]

и упование във Бога,

та с помощта му аз да мога

да ви спася от великана.

Дано той дойде утре рано, [3988]

защото към обяд далече

оттук аз трябва да съм вече

и няма как да закъснявам.

Обетите си изпълнявам, [3992]

а този в утрешния ден

е първостепенен за мен!»

Тактично обяснил им той,

че само рано на двубой [3996]

склонил би, за да има време

на път отново да поеме,

защото в гъстата дъбрава

Люнет зла участ застрашава. [4000]

Подкрепа щом им обещал,

в душите им надежда влял,

а те пък му благодарили

със вярата, че има сили [4004]

с чутовна храброст пак да блесне,

щом има за другар чудесен

един лъв, който страх внушавал,

обаче като агне ставал, [4008]

когато редом бил с Ивен.

С такава вяра окрилен,

по-сигурен се чувствал всеки

и мъката била по-лека. [4012]

Но ето, че настанал час

за лягане. Ивен тогаз

отвели в стаята, в която

девойката и госпожата [4016]

с усърдие легло веднага

приготвили му, да си ляга.

Да бяха знаели, че той

е славен и велик герой, [4020]

те щели със любов стократна

да сторят тъй, че най-приятно

той да се чувства между тях.

Лъвът и Ивен до сутринта [4024]

спокойно и дълбоко спали:

прислугата се постарала

да им затвори тъй вратата,

че никой, докато зората [4028]

не се покаже, да не може

до отреденото им ложе

случайно да се приближи,

покоя да им наруши. [4032]

На сутринта, след като бил

на меса, рицарят решил

надлежно сбогом да си вземе

с владетеля гостоприемен [4036]

на замъка, защото щял

да тръгва рано. Той държал

на даденото обещание

и рекъл на всеослушание: [4040]

«След малко тръгвам, разберете,

налага се, не ме корете.

Към сир Говен аз почит храня

и с радост още бих останал, [4044]

при племенниците му, с вас,

но дълг зове ме в този час.»

С тъга дълбока във душа,

владетелят и госпожата [4048]

и дъщеричката им мила

почувствали, че губят сила.

Без малко щели да се проснат

с молби в краката му, но просто [4052]

си дали сметка, че едва ли

Ивен тъй биха задържали.

Владетелят решил с пари

и със земи да го дари, [4056]

за да остане още с тях.

«Бих сторил и пред Бога грях,

ако приема!» — му отвърнал

Ивен. С вид изтерзан, посърнал, [4060]

девойката, от скръб примряла,

разплакала се, но не спряла

да моли, с поглед в небесата,

Христос и майката му свята, [4064]

те ангелите да склонят

младежа да разубедят.

Заради вуйчо си отново

с изпълнено със болка слово [4068]

примолила се на Ивен.

Тогава заради Говен

той бил обзет от съжаление

към нея, но със притеснение [4072]

въздъхнал, като си представил,

че на палача би оставил

придворната, ако не тръгне

навреме, за да я изтръгне [4076]

от злото. И да му дадат

цял Тарс107 дори, той никой път

не би се съгласил, защото

туй би било край на живота [4080]

за него. В същия момент,

като се сетил за Говен,

решил все пак да поостане.

Ала не щеш ли великанът [4084]

с онези четирима сина

дошъл тогава. Исполинът

държал в ръката си тояга

и често с нея ги налагал [4088]

безжалостно и безогледно.

Облечени били те бедно

във ризи мръсни и смрадливи

и яздели коне дръгливи, [4092]

а пък краката и ръцете

им вързани били с въжета.

Джудже дебело редом с тях

кон яхало и със замах [4096]

така ги удряло с камшика,

че кръв започнала да блика

от техните тела108. Та ето

как великанът и джуджето [4100]

със рицарите се държели

като злодеи подивели.

Пред замъка като застанал,

извикал силно великанът [4104]

на домакина благороден

вратата бързо да отвори

и щерка си да не забравя

да изведе, та за забава [4108]

на своите слуги въшливи,

безнравствени и похотливи

да я даде, защото тя,

макар и с рядка красота, [4112]

не му харесвала изобщо.

Нима били потребни още

злини, за да сломят бащата?

Ако спести на дъщерята [4116]

такъв позор, туй означава,

че синовете си предава

на явна смърт: ще ги убият

пред погледа му. Как горкият, [4120]

такова зло би изтърпял?

Би предпочел да е умрял.

Въздишал с болка на сърцето,

и с тежки сълзи по лицето… [4124]

Ивен, обзет от състрадание,

му рекъл: «Тежко изпитание,

сеньор, гигантът ви налага.

Аз моля Бог да ви помага [4128]

и пази вашето момиче

от великана демоничен.

Той се държи надменно, гнусно

и аз не мога да допусна [4132]

девойка с качества безспорни

да стане жертва на позорни

прищевки на слуги разгулни,

безнравствени и богохулни109. [4136]

Доспехите ми донесете

и моя кон тук доведете,

спуснете моста, за да мога

да мина, пък ще моля Бога [4140]

след схватката ни да отсъди

кой от нас двамата да бъде

опозорен. Ако успея

да победя сега злодея, [4144]

тогава, сигурен бъдете,

че ще ви върне синовете

и ще ви иска извинение

за гнусното си поведение [4148]

към вас, към тях и дъщеря ви.»

Един слуга, без да се бави,

при него коня му довел,

а друг доспехите му взел [4152]

и майсторски му ги надянал.

Щом той готов за боя станал,

веднага мостът бил свален.

В галоп го прекосил Ивен [4156]

с лъва си верен (както може

тук всеки сам да предположи).

От страх треперещ, всеки жител,

застанал горе на стените, [4160]

ги гледал и във изнемога

с молитви призовавал Бога

Ивен от този враг брутален

да пази, че до край фатален [4164]

мнозина е довел до днес,

и Бог да му помогне с чест

той да излезе от двубоя,

като прониже с меча тоя [4168]

злодей, за кръв освирепял.

Последният, като видял,

че е готов Ивен за бой,

се приближил и рекъл: «Кой, [4172]

нещастнико, теб тук изпрати?

Заради него ти ще патиш.

Изглежда да си отмъсти

е искал. Май навярно ти [4176]

злина голяма си му сторил,

и затова е отговорил

на теб с каквото заслужаваш.»

«С дърдоренето прекаляваш, [4180]

езикът ти е непочтен —

без страх отвърнал му Ивен. —

На мен не ми минават тия

и предпочитам да се бия!» [4184]

Ивен пръв с копието сварил

противника си да удари.

Гигантът мислел си, че може

гърдите си със меча кожа110 [4188]

да защити… Но с удар втори

Ивен тъй кожата разпорил,

че кръв от раната избила.

Врагът ударил с всичка сила [4192]

Ивен с тоягата чепата

и го съборил на земята.

Но рицарят, готов за сеч,

изтеглил бързо своя меч [4196]

и смело почнал да напада

противника си изненадан.

Гигантът явно в този ден

бил в силата си убеден [4200]

и нито с подобаващ щит,

нито с доспехи бил прикрит.

Ивен пак ловко изпреварил

противника и го ударил [4204]

на меча си със острието

с такава сила през лицето,

че част от бузата отрязал.

Ала врагът му се оказал [4208]

все още издръжлив и як

и му отвърнал с удар пак.

Ивен напразно се опитал

да го избегне и политнал, [4212]

като едва се задържал

на своя кон. Лъвът видял,

че рицарят е във опасност,

настръхнал, изръмжал ужасно, [4216]

със ярост скочил и забил

със настървение зъби

в таз меча кожа, със която

гигантът пазел се, когато [4220]

се биел с някого. Лъвът

от кръста му кървяща плът

отхапал и отворил рана.

От болка ревнал великанът [4224]

като див бик, но не сполучил

с тоягата си да улучи

лъва и да го нарани.

Попаднал ударът встрани [4228]

и от лъва, и от Ивен.

Щом великанът бил ранен,

Ивен ръката му отсякъл

със меч в десницата си яка, [4232]

а после с един удар само

до дръжка го забил в гръдта му.

Кръв бликнала като фонтан

и мъртъв злият великан [4236]

до рицаря се сгромолясал111.

Той паднал с ужасяващ трясък,

като че рухнал дъб вековен.

Щом чули тътена гръмовен, [4240]

към укрепената стена

в миг всички с чудна бързина

се втурнали, като копой

към плячка, за да видят кой [4244]

такъв небивал шум издава.

Те забелязали тогава

гиганта на земята проснат

в гърдите с рана смъртоносна. [4248]

От замъка и домакинът

излязъл с вярната дружина,

а майката и дъщерята

последвали го до стената, [4252]

на място да се уверят

как предизвикан бил шумът.

И тримата били щастливи,

че братята се връщат живи, [4256]

след ужасите страховити

и теглилата, на които

гигантът зъл ги бил подложил.

Разбирали те, че не може [4260]

да бъде задържан Ивен

и час дори, не само ден,

но го помолили все пак

да прецени кога и как [4264]

при тях ще може да се върне,

след като своя дълг изпълни.

Той не посмял да обещае,

защото казал, че не знае [4268]

дали съдбата в този случай

ще му помогне да сполучи,

ала предупредил сеньора

да залови със свойте хора [4272]

джуджето още този ден,

да идат после при Говен112

и му разкажат точно как

Ивен сразил е своя враг, [4276]

и добрина им е направил.

«Не можем никога забрави

какво направихте за нас —

отвърнали те с дружен глас. — [4280]

И на Говен ще съобщим

за станалото, но държим,

сеньор, да му доложим кой

е бил безстрашният герой, [4284]

спасил ни днес от теглилата.»

Ивен отвърнал им: «Когато

се срещнете с Говен, кажете,

че Рицаря с лъва113 привети [4288]

изпраща му. Той ме познава,

макар да няма днес представа

къде съм, нито с кой съм аз.

За нищо друго няма вас [4292]

да моля. Закъснявам вече,

а ме очаква път далечен.

Преди дванайсет да удари,

там трябва да съм, да предваря [4296]

да не последва страшна драма.

Така че тръгвам, време няма.»

И тъкмо щял на път Ивен

да тръгне, ала в тоз момент [4300]

бащата, в знак на уважение,

помолил го за разрешение

на път със него да заминат

и четиримата му сина: [4304]

те щели вярно да му служат.

Ала Ивен не чувствал нужда

друг някой да го придружава

и казал, че ще продължава [4308]

сам към планинския превал,

сбогувал се и полетял

на коня си като стрела.

Позната вече му била [4312]

околността и можел леко

да иде много надалеко.

Той още бил на път, когато

при кладата посред гората [4316]

девойката били извели

завързана и я държели

пред хората по риза само.

Във престъпление голямо [4320]

несправедливо обвинена

била девойката почтена.

А даже и в ума си тя

такива укорни неща [4324]

не би допуснала. Ивен

пристигнал там и възмутен

видял пред лумналата клада

невинната девойка млада; [4328]

с жестока болка във сърцето

той вдигнал поглед към небето:

на Бога само се надявал

и на лъва си. И тогава [4332]

той пред тълпата коня спрял

и с всичка сила изкрещял:

«Мерзавци безподобни, спрете!

Девойката освободете! [4336]

Невинна е! Проклет да бъда,

ако жестоката присъда

да я изпълните ви дам.»

Сред насъбралите се там [4340]

затърсил тази, по която

тъй силно страдал, и когато

открил я, поглед впил в лицето,

което виждал със сърцето [4344]

той всеки ден и час, дори

отвъд поля, отвъд гори

да се намирал. Стреснат бил,

но чувствата си укротил, [4348]

тъй както конят при езда

се обуздава със юзда.

Със радост в нея пак се взрял,

но да въздъхне не посмял [4352]

от страх до го не разпознаят.

Докато слушал как ридаят

жените, чувствал остра болка.

«Ах, Боже мой, защо ли толкоз [4356]

нещастни нас сега оставяш?

Защо в неволя ни забравяш? —

си казвали те. — Най-добрата

девойка между нас, която [4360]

до този ден за всички в двора

бе най-надеждната опора,

ще бъде тук сега отнета.

А нейните добри съвети [4364]

и господарката ценеше.

Заради тях тя щедра беше

и дрехи от най-ценни кожи

ни даваше. А кой друг, Боже, [4368]

днес със загриженост би казал:

„Госпожо, туй манто и тази

наметка скъпа подарете

на тази дама и бъдете [4372]

уверена, че точно тя

нуждае се от тях сега“.

Друг никой няма да ни каже

такива топли думи, даже [4376]

за нас не ще се вече сещат,

че рядко на света се срещат

великодушни хора тук.

Та кой е замилял за друг? [4380]

Известно е, че всеки днес

си гледа своя интерес.»

От жалбите им бил Ивен

покрусен, но след миг, смутен [4384]

на колене Люнет съгледал

по риза само — скръбна, бледа —

как моли Бог за опрощение,

за милост и за снизхождение. [4388]

Ивен до нея приближил

повдигнал я и промълвил:

«Кажете ми, девойко драга,

кой на теглото ви подлага [4392]

и в грехове ви обвинява?

Ако не спре, то аз тогава

ще водя срещу него бой.»

А тя, не виждайки, че той [4396]

е впил със обич в нея взор,

му отговорила: «Сеньор,

хулителите ми злосторни

са тук и щяха много скоро [4400]

да ме изпепелят. Добре, че

дойдохте, за да се попречи

на подлото им намерение

и с Божие благоволение [4404]

да отстраните таз злина.

Аз нямам никаква вина.»

При тези думи сенешалът

и братята му възроптали: [4408]

«Ти все с лъжи ни заблуждаваш

и фактите преиначаваш,

безнравственице. Луд би бил

тоз, който би се доверил [4412]

на думите ти. А пък тоя

клет рицар как ще влезе в боя

срещу нас тримата. Я нека

върви по своята пътека [4416]

обратно, при това веднага,

че тук на риск се той излага.»

От думите им възмутен,

отвърнал с рязък тон Ивен: [4420]

«Да бяга, който се уплаши!

А аз съм тук със тези ваши

три меча да кръстосам меч!

Не съм пристигнал отдалеч, [4424]

за да побягна в страх от вас.

С позор ще се покрия аз,

ако пред вашите закани

отстъпя. Няма как да стане! [4428]

Охулвате несправедливо

девойката благочестива.

Тя се закле, че ни с дела,

нито със думи би могла [4432]

достойната си господарка

да заблуди. И аз й вярвам.

Без капка страх ви заявявам,

че смело ще я защитавам. [4436]

Дано и Бог е с мен, защото

той пази хората от злото,

а с Правдата неоспорима

съдружници са неделими [4440]

и затова сега разчитам

от тях на помощ и защита.»

Тук сенешалът отговорил,

че срещу него той би сторил [4444]

и невъзможното със цел

да го срази, щом на дуел

излязат, стига този звяр,

сновящ край своя господар, [4448]

да не му скочи на главата.

Ивен отвърнал: «Аз в борбата

решил съм да участвам сам,

ала не мога да ти дам [4452]

гаранции, че няма пръв

на теб да скочи моят лъв.

Тогаз на мен не се надявай

и сам със него се оправяй!» [4456]

«Ако не се съобразиш

и този лъв не отстраниш —

отвърнал другият — тогава

тозчас оттук си заминавай. [4460]

На всички хора е известно,

че тази дева най-нечестно

и лицемерно, и обидно

се е държала, и е видно, [4464]

че тя на кладата пламтяща

греха си трябва да изплаща.»

Ивен отвърнал: «Боже, няма

да позволя подобна драма! [4468]

Бял ден до сетния си час,

да нямам, ако тук от вас

аз клетницата не избавя!»

От своя лъв Ивен тогава [4472]

поискал да стои далече.

Друг изход не оставал вече

пред враговете му освен

да почнат бой ожесточен. [4476]

Изнервените трима братя

нахвърлили се слепешката

срещу Ивен, обаче той

не бързал да се впусне в бой, [4480]

изчакал ги да налетят

и копията да строшат

в щит, който вдигнал за отбрана,

та той самият да остане [4484]

със копие напълно здраво,

и лесно с тях да се разправи.

От мястото, където бил,

той малко се отдалечил [4488]

и тичешката връхлетял

на стреснатия сенешал,

ударил го така в главата,

че неподвижен на земята [4492]

се строполил той в безсъзнание,

и във това му състояние

напълно бил обезвреден.

А братята му към Ивен [4496]

се втурнали, ала той с град

от силни удари назад

отблъснал ги. Но сенешалът

съвзел се в миг и като хала [4500]

Ивен ударил по главата

и го съборил на земята,

но бронята му го спасила.

А всички дами, дъх стаили, [4504]

двубоя гледали с тревога,

отправяйки молби към Бога

да подкрепи добрия рицар

и благонравната девица [4508]

от тези братя да избави.

Лъвът и той не се забавил —

след удара не се сдържал,

и върху злия сенешал [4512]

нахвърлил се и го ударил

така, че другият не сварил

да се предпази, и халките

на ризницата му пробита [4516]

се разпилели като слама.

Веднага за едното рамо

лъвът, съвсем освирепял,

тъй го захапал, че хрущял [4520]

откъснал, после на земята

го проснал, счупил му ребрата

и зейнала дълбока рана

през ризницата му раздрана. [4524]

Във локва кръв се затъркалял

издъхващ в болки сенешалът,

но не престанала борбата,

защото двамата му братя [4528]

държали да си отмъстят.

Към тях се устремил лъвът,

макар че мъчел се Ивен

да го държи отдалечен. [4532]

Лъвът обаче виждал ясно,

че става още по-опасно

и господарят му не само

не ще отхвърли помощта му, [4536]

но ще му бъде благодарен.

И той се втурнал да удари

в гръб братята, но те отбили

атаката и го ранили. [4540]

А щом Ивен видял, че кръв

тече по неговия лъв,

от чувството за мъст обзет,

веднага полетял напред [4544]

към двамата и ги ударил

така че в плен те се предали.

Макар че тежко бил ранен

лъвът, тъй както и Ивен [4548]

и раните им ги боляли,

отпор задружно все пак дали

на тримата жестоки братя,

чрез бой да върнат свободата [4552]

на тази дева благонравна.

А господарката отдавна

била яда си потушила

и всичко й била простила. [4556]

Лъвът и рицарят били

покрити с рани, но могли,

макар и със жестоки болки,

пред всички да покажат колко [4560]

държат на справедливостта.

А в името на честността,

били вразите победени

и по закон изпепелени [4564]

на тази клада, на която

те смятали насред гората

девойката да изгорят.

Отдавна хората твърдят, [4568]

че всеки, който гроб копае,

ще падне в него той накрая.

Люнет държала се най-мило,

откакто се била сдобрила [4572]

със господарката си. Двете

били от щастие обзети,

каквото на земята няма.

И тя, и доблестната дама [4576]

безкрай признателни били

на рицаря Ивен: нали

те в него виждали спасение.

Макар че дамата в течение [4580]

на чувствата му не била,

му казала, че би могла,

ако лъвът и той останат,

да стори тъй, че свойте рани [4584]

те бързо там да излекуват.

«Уви, за друго аз жадувам,

не ще остана нито ден —

с твърд глас отвърнал й Ивен, — [4588]

додето скъпата ми дама

омраза трайна и голяма

към мен таи.» «Ах — рекла тя, —

къде е отзивчивостта [4592]

на тази дама, че към вас

ненавист храни в този час?

Нима млад рицар, уважаван,

подобна участ заслужава? [4596]

Ако е мила и учтива,

тя своята врата не бива

пред вас, сеньор, да я затваря.»

«Госпожо, няма да стоваря [4600]

вината само върху нея.

Причината, за да живея

в тъга, на никой свой познат

не ще аз кажа.» — «В този свят [4604]

друг знае ли я?» — Да, госпожо.“

„Аз името ви, ако може,

желая да науча много.

преди с вас да си вземем сбогом!“ [4608]

„Безкрайно съм ви задължен

и с вас ще бъда откровен:

когато някой споменава

за Рицаря с лъва, тогава [4612]

отнася се това за мен.“

„Защо, сеньор до този ден

не съм го чула, нито тук

за вас е слушал някой друг?“ [4616]

„Щом малко хора ме познават,

туй значи, че не заслужавам

особено да ме ценят.“

А дамата за втори път [4620]

му рекла: „Пак ще ви предложа

да поостанете.“ — „Госпожо,

додето няма опрощение,

за стореното прегрешение, [4624]

престой не ми се тук полага?“

„Тогава тръгвайте веднага!

Желая ви на добър час

и нека Господ да е с вас!“ [4628]

„Дай, Боже!“ — тихо промълвил

Ивен, а после процедил:

„Владеете госпожо мила,

един ключ с чудодейна сила, [4632]

та щастието ми е днес

заключено, а аз — злочест?“

Ивен, от тежка скръб обзет,

бил съпроводен от Люнет [4636]

и пътьом я помолил той

на никой да не казва кой

от злото ги е отървал.

Признал си и че би желал [4640]

тя нивга да не го забрави

и ако случай се представи,

да сподели със госпожата

какво му тегне на душата. [4644]

Тя обещала, че ще вложи

от себе си каквото може

за рицаря. Той с поглед мил

стократно й благодарил, [4648]

а след това поел на път

угрижен: та нали лъвът

ранен бил в боя смъртоносен

и трябвало да бъде носен. [4652]

Носилка му стъкмил от щита,

със папрат тя била покрита,

за да е мека, и го сложил

като във най-удобно ложе. [4656]

Пренасяйки го, той вървял

напред и най-накрая спрял

пред замък, здраво укрепен

и със заключен вход. Ивен [4660]

извикал, ала не повторил,

защото портиер отворил

вратата и поел юздите.

„Дано, сир, да благоволите [4664]

да влезете! Днес тук бъдете

на нашия добър владетел

гост най-почитан и най-драг!“

„Гостоприемния ви праг [4668]

с голяма радост ще прекрача,

добросърдечността ви тача,

а пък и трябва ми подслон“ —

Ивен отвърнал и на кон [4672]

след портиера влязъл в двора,

а там видял, че много хора

да го посрещнат са се сбрали.

След поздрав те му разседлали [4676]

жребеца, после го завели,

в обор, а след това поели

носилката с лъва ранен,

помогнали и на Ивен [4680]

оръжието си да снеме.

А домакинът в това време

научил вече новината

и заедно със госпожата [4684]

и с цялото семейство госта

посрещнал. С тях били и доста

роднини. След това Ивен

бил в тиха стая настанен, [4688]

а редом с него и лъвът

подслон намерил в този кът.

Две много мили и умели

девойки мигом се заели [4692]

да бъдат бързо изцерени

на място двамата ранени

и ги лекували така,

че твърде скоро на крака [4696]

ги вдигнали и надалече

те можели да тръгнат вече114.

От Черни трън през тези дни

се чули лоши новини: [4700]

там местния владетел в кратка,

но тежка и фатална схватка

наскоро влязъл със Смъртта,

и в нея победила тя. [4704]

Две дъщери сеньорът имал:

голямата непримиримо

(без малката да пощади)

желаела да наследи [4708]

сама имота на бащата,

без да отстъпи на сестрата

полагащия й се дял.

Яд разбираем завладял [4712]

по-малката: тя заявила,

че много твърдо е решила

към крал Артур да се обърне

за помощ, за да й се върне [4716]

това, което се полага

по право115. Другата веднага

помислила си, че не бива

сестра й първа да отива [4720]

на среща с крал Артур. Тя взела

каквото трябва и поела

на път на крал Артур към двора,

та там да разрешава спора. [4724]

Пристигнала тя и с Говен

бил нейният въпрос решен:

той искал тя да обещае,

че друг това не ще узнае; [4728]

в противен случай не би взел

оръжие, та на дуел

честта й с меч да защитава.

Без много бавене, тогава [4732]

и малката сестра дошла:

с палто облечена била —

възкъсо, с кожа на яката

и с хермелинова подплата. [4736]

Изтичал вече трети ден,

откакто от ужасен плен

кралицата била спасена.

Мелеаган бил суверенът, [4740]

пленил я с много други хора,

но всички вкупом от затвора

излезли. Заради измяна

единствен Ланселот останал [4744]

заключен във висока кула116.

Тогава точно се разчуло,

че Рицарят с лъва се бил

с гиганта зъл и го убил, [4748]

че пращал поздрав на Говен

по сродниците в този ден.

А племенницата му драга

дошла при вуйчо си веднага, [4752]

за да разкаже точно как

убит бил подлият им враг

и да напомни, че доброто

е сторено от мъж, когото [4756]

Говен отлично бил познавал,

че доблестната му проява

в знак на приятелство била.

По-малката сестра могла [4760]

да чуе разказа. За жалост

тя много се безпокояла

и я обзело отчаяние,

след като никакво внимание [4764]

на нея никой не обърнал,

а даже и Говен отвърнал:

„Разбирам вашата тревога

но да ви защитя не мога, [4768]

защото дадох обещание

за друго важно начинание.“

Отишла при Артур тогаз

и казала: „Дойдох при вас, [4772]

кралю, очаквайки подкрепа,

но с безразличие нелепо

ми отговориха мнозина.

Ала не искам да замина [4776]

оттук, без с вас да се сбогувам.

Аз за богатство не жадувам,

но на сестра ми да е ясно,

че аз самата съм съгласна [4780]

с добро да й даря каквото

тя ще. Но силом — не! Защото

аз на защита се надявам

от вас, кралю.“ Артур тогава [4784]

отвърнал й: „Добри слова

от вас чух аз и затова

ще препоръчам на сестра ви

дължимото да ви остави“. [4788]

Ала голямата сестра,

уверена във храбростта

на рицаря, навред прославен,

на този, който нямал равен, [4792]

му рекла: „Бог да ме убие,

ако безсилие надвие

в мен волята и аз ливади,

гори и замъци, и сгради [4796]

склоня за нея да оставя.

Държа, кралю, аз да добавя,

че ако някой рицар смел

заради нея на дуел [4800]

реши на храбър да се прави,

веднага тук да се представи!“

„Госпожо, много сте жестока!

Четиридесет дни117 е срокът, [4804]

приет от нас, за да открие

кой мъж приема да се бие,

за да й защити честта.“

„Така да бъде — рекла тя. — [4808]

когато краля уважаваш,

законите му изпълняваш.

Ще чакам, щом друг избор няма,

ако отсрочка тъй голяма [4812]

склони сестра ми да приеме.“

Не искайки да губи време,

по-малката на път поела,

ала пред краля се заклела, [4816]

че всичко нужно тя ще стори,

та Рицаря с лъва по-скоро

да срещне, че нали той само

помагал щом в беда голяма, [4820]

попадне някоя жена.

Сестрата не една страна

пресякла, ала не узнала

къде е и се разболяла [4824]

от мъка, че не ще успее,

уви, да разбере къде е

прославеният храбър рицар.

Обезверената девица [4828]

веднъж у близки хора спряла,

ала на всички се видяла

така унила, че накрая

те настояли да узнаят [4832]

причината. Тя споделила

с една девойка много мила

какво я хвърля в отчаяние.

И другата, без колебание, [4836]

предложила й да остане

у тях и вече да престане

да страда, а да си почине,

като се врекла да замине [4840]

да търси рицаря. Тъй двете

се уговорили и ето,

девойката добра и смела

на дълъг път сама поела. [4844]

Пътувала цял ден, додето

се свечерило. Гръм в небето

отекнал страшно изведнъж

и завалял пороен дъжд. [4848]

С душа, от силен страх обзета,

между високите дървета

по лош път движела се тя

на кон, затъващ във калта. [4852]

Тъй тъмна тази нощ била,

че даже коня не могла

да вижда. В пълна изнемога

тя на светците и на Бога [4856]

се молела така да сторят,

че да намери много скоро

подслон, за да се приюти.

Но чула в миг, че рог кънти, [4860]

надеждата се възродила

у нея, тя се устремила

натам, отдето бил екът,

открила и павиран път, [4864]

по него скоро с ход чевръст

достигнала до дървен кръст,

след кръста малко повървяла

и мост пред себе си видяла, [4868]

зад него бойниците тесни

във белите стени отвесни

на кръговиден малък замък.

Огледала се дали няма [4872]

да види онзи, който с рог

издал бил този звук висок

и тъй случайно я спасил.

А зоркият й взор открил [4876]

страж, скрит да дебне в крепостта,

но щом се появила тя,

взел ключ, вратата да отвори,

излязъл и я заговорил: [4880]

„Която и да сте, елате,

добре дошла сте във палата,

девойко, че за мен е чест

подслон да ви предложа днес.“ [4884]

„От друго нужда нямам аз“ —

отвърнала му тя. Тогаз

в дома си настанил я той

като желан гост. Там покой [4888]

открила, след като цял ден

тя яздила кон изтощен

през лес съвсем обезлюдял,

в проливен дъжд и гъста кал. [4892]

Добрият домакин поканил

девойката да се нахрани

и й поставил след това

въпрос да разбере каква [4896]

причина кара я да скита

съвсем самичка из горите.

„Преди при вас да се отбия,

препусках цял ден, да открия [4900]

един млад рицар — храбър мъж,

с когото още ни веднъж

не съм се срещала, но знам,

че той обикновено сам [4904]

по пътища опасни ходи

и лъв за придружител води.

Дочух, че който го намери,

на него винаги доверие [4908]

при нужда би могъл да има“

„С подкрепа трудно оценима

помогна и на мен самия.

Бог прати го като месия, [4912]

когато бях най-притеснен.

От Бог да е благословен

тоз път, по който бе поел

и който беше го довел [4916]

в дома ми, та пред моя праг

уби най-страшния ми враг.

Щом съмне, бихте го видяла

отвън гигантското му тяло [4920]

лежи за страх на враговете.“

„Сеньор, за Бога, разкажете

с подробности какво се случи.

Аз много искам да науча [4924]

в каква посока този смел

и силен рицар е поел.“

„Кълна се в Бога, че не знам,

но ще ви заведа до там, [4928]

отдето щеше да поеме

на път.“ — „Дано Бог отведе ме

при него: аз ще съм безмерно

щастлива, ако го намеря.“ [4932]

Те още дълго вечерта

говорили… На сутринта

завел я рано домакинът

там, откъдето бил заминал [4936]

добрият рицар: в таз посока

бил борът, който нависоко

над извора се извисявал.

Поела девата направо, [4940]

до замъка чак се добрала,

а щом и хора там видяла,

за рицаря с лъва тозчас

попитала. „Та той пред нас — [4944]

отвърнали й те — уби

три рицаря и може би

все още те лежат ей там.“

„Но аз бих искала да знам [4948]

как него мога да открия.“

„Не знаем нищо друго ние…

Но тази, заради която

той тук се би така сърцато, [4952]

отиде да се моли Богу

в онази църква. Твърде много

се застоя, откакто влезе,

и явно скоро ще излезе. [4956]

Попитайте я накъде

е тръгнал; тя ще ви даде

желания от вас съвет.“

И точно в този миг Люнет [4960]

от църквата излязла. „Ето,

че идва, с нея говорете.“

Девойката се приближила

и най-учтиво поздравила [4964]

Люнет, а после й задала

въпроса си. Люнет разбрала

защо девойката дошла е

и рекла да й оседлаят [4968]

жребеца. „Драга, аз държа

веднага да ви придружа

до там, където с него аз,

уви, се разделих.“ Завчас [4972]

жребеца оседлан довели

и двете на коне поели.

Дордето яздели, Люнет

разказала й ред по ред [4976]

съдбата си: как я винили

в предателство и как решили

палачите и то без съд

на клада да я изгорят, [4980]

как в най-опасния момент

пристигнал рицарят-левент.

Така говорейки си, двете

пристигнали там точно, дето [4984]

Люнет била се разделила

със рицаря. Тя се простила

с девойката и ред съвети

й дала: „Все напред вървете [4988]

и ще пристигнете, дай Боже,

до мястото, където може

най-точно да се разбере

къде е. Спомням си добре, [4992]

че тук със него взех си сбогом,

а раните му толкоз много

боляха го, че час по-скоро

бе нужно да открие хора, [4996]

които да го изцерят.

Вървете все по този път —

дано днес имате късмет!“

Забързала назад Люнет, [5000]

че дамата да не се мръщи,

ако я няма дълго вкъщи.

Девойката сама вървяла

и в края на деня се спряла [5004]

пред дом, където бил Ивен

с надлежни грижи изцерен.

На входа, пред врата голяма,

слуги, и рицари, и дами [5008]

стояли; господарят също

излязъл бил пред свойта къща.

Тя поздравила най-учтиво

и ги попитала вежливо [5012]

дали е бил по тез места

един млад мъж, когото тя

издирва. „Но кажете кой

тук търсите.“ — „Аз чух, че той [5016]

навсякъде се движи с лъв.“

Стопанинът отвърнал пръв:

„Дойдохте късно. Колко жалко!

Та той замина преди малко. [5020]

Вървете бързо по следите

на коня му, ако държите

да го настигнете.“ — „Не знам

в коя посока…“ — „Все натам, [5024]

безспир по този път вървете!

И поздрав му от нас носете!“

Но думите им не могла

да чуе тя. Като стрела [5028]

на коня бързо полетяла

по път ту хубав, ту разкалян118.

Денят отминал неусетно,

но Рицаря с лъва най-сетне [5032]

видяла. „Боже, аз открих —

прошепнала си тя с глас тих, —

когото търсех. Но каква ли

е ползата ми? Той едва ли [5036]

ще дойде с мен. И може би

напразно толкоз път аз бих.“

в пот плувнали и тя, и конят,

но приближила се до оня, [5040]

когото гонела, и мило,

задъхвайки се, поздравила.

„Девойко, Бог да ви помага! —

отвърнал рицарят веднага. — [5044]

И да ви пази Той от злото!“

„И вас, сеньор, и вас, защото

във вас надежда имам само.“

И с вяра в отзивчивостта му [5048]

тя продължила: „Дълго аз

ви търсех, вярвах, че на вас

единствен да разчитам мога.

И ето, че днес, слава Богу, [5052]

да ви открия тук успях.

Безкрайно изтощена бях

от лошия и дълъг път

и все пак стигнах в този кът. [5056]

Но от умората голяма

сега в мен даже спомен няма.

Забравих тежкото страдание,

след като моето желание [5060]

осъществи се най-накрая.

Но не за себе си желая

подкрепата и помощта ви.

Сеньор, дългът ми ме застави [5064]

сама по вашите следи

на кон да тръгна заради

една девойка с ранг висок,

която никакъв порок, [5068]

повярвайте, не притежава

и всички други надминава

по чест. И би било нелепо,

ако на вашата подкрепа [5072]

не ще успее да разчита.

Тогава с право ще се пита

дали надеждата голяма

във вас не е самоизмама [5076]

и ще се чувства уязвена.

Тя от наследство е лишена

от своята сестра лукава

и с ваша помощ се надява [5080]

въпросът й да се реши.

Горката, днес тя се теши

с туй, че с намеса справедлива

ще я направите щастлива [5084]

и името ви нова слава

би си спечелило тогава.

Тя бе поела да ви търси,

но тежка треска я разтърси, [5088]

уви, и още на легло е.

Кажете ми дали сте склонен

на помощ да се притечете?“

„Кой рицар, скръствайки ръцете, [5092]

би чакал почести и слава?

За мен май друго не остава

освен да ви последвам, драга.

Да тръгваме и то веднага! [5096]

Щом се нуждае тя от мен,

то аз на всичко съм решен

заради нея. За едно

се моля само: Бог дано [5100]

помогне ми да оправдая

със чест надеждата на тая,

която е в беда!“ И ето,

че тръгнали за там, където [5104]

била девойката. Вървели

те дълго време и видели

край пътя крепост чудновата:

пред Замъка на патилата [5108]

оказали се. А денят

превалял, притъмнял лесът

и вместо нощем да пътуват,

решили там да пренощуват. [5112]

Но група хора се завтекли

към рицаря и в хор му рекли:

„Очаква ви голям позор,

ако във замъка, сеньор, [5116]

останете.“ А той отвърнал:

„Луд само би се тъй обърнал

към мен. Защо по тъмна доба

вещаете ми зла прокоба [5120]

с такава злъч? Защо? Кажете!“

„Защо ли? Сам ще разберете,

щом в дързостта си се решите

на крепостта да се качите.“ [5124]

Ивен натам поел завчас,

ала тълпата с пълен глас

развикала се: „Хей, нещастник,

тук те очаква край ужасен. [5128]

Щом влезеш вътре, ще се видиш

обсипан с хули и обиди,

каквито още досега

не си чул.“ — „Но защо така [5132]

говорите ми, дръзки хора?

Какво нередно съм ви сторил?

В какво пред вас съм провинен,

та тъй ръмжите срещу мен?“ — [5136]

учудено попитал той.

„Не се ядосвай, драги мой! —

обадила се с тон учтив

и с вид приветлив, отзивчив [5140]

една достопочтена дама. —

Против теб никой нищо няма,

те просто те предупреждават,

че ако дързост проявяваш, [5144]

те чака неизбежно зло.

А какво точно би могло

да бъде то — не ще ти кажат.

Те резки са и груби даже, [5148]

защото искат да те сплашат.

Това е обичайно наше

държание към всеки, който

случайно в този замък дойде. [5152]

То е със цел да го възпрем

да влезе. Затова не щем

да пускаме дори във двора

достойни и почтени хора. [5156]

В последна сметка ти решаваш,

качи се, ако настояваш,

но ако с този мой съвет

съобразиш се, ти напред [5160]

и крачка няма да направиш.“

„Прекрасно виждам, че ми даваш

добър съвет. Не ще сгреша,

госпожо, ако аз реша [5164]

да го последвам. Но в нощта

тук друг подслон в околността

не виждам.“ — „Аз, уви, не мога

във случая да ти помогна. [5168]

Прави, сеньор, каквото щеш.

Но, ако ти предпочетеш

да се оттеглиш доброволно,

знай, че и аз ще съм доволна, [5172]

че от позор си се спасил.“

Той от сърце благодарил:

„За добрината ти Бог здраве

навеки нека да ти дава! [5176]

Но ако там се крие чудо,

сърцето ми е толкоз лудо,

че ме подтиква все нататък.“

Отишъл после към вратата [5180]

и от лъва си придружен

и от девойката… Ивен

чул, че пазачът се обръща

към него: „Никой не се връща [5184]

оттук обратно невредим.

И вас добре ще подредим,

така че бързо се качете,

позор за да си навлечете!“ [5188]

Да, много плашеща била

поканата, но не могла

обратно рицаря да върне.

Не пожелал той да обърне [5192]

внимание на портиера,

подминал го и се намерил

в просторна зала осветена,

в съседство с място, оградено [5196]

с колове остри и дебели.

Видял той вътре, че седели

към триста тъжни, изморени

девойки, в работа вглъбени: [5200]

с копринени и златни нишки

тъчели те платна най-пищни.

Във свойта нищета горките,

били без кърпи на главите; [5204]

през дрехите им излинели

се виждали изнемощели

гърди и рамене. Ивен

бил при вида им възмутен, [5208]

а щом нещастните девици

съзрели влизащия рицар,

те толкова се притеснили,

че в своя срам се просълзили. [5212]

Ивен, обзет от гняв и яд,

към портата поел назад,

ала вратарят се изпречил

и казал: „Накъде, човече? [5216]

Веднъж щом в този замък влезеш,

не можеш вече да излезеш.

Ще понесеш такъв срам тук,

какъвто още никой друг [5220]

не е познал. Ти безразсъден

показа се и си осъден

на безподобно унижение.“

„Не съм с такова намерение, [5224]

мой братко, но държа да знам

отде са тези деви там.

Със свойте неуморни пръсти

от тези нишки те чевръсто [5228]

прекрасни платове тъкат.

Ала унил им е видът.

Изглеждат гладни и страхливи,

но биха били по-красиви, [5232]

ако се бяха пременили

с одежди от брокат и свила.

Кой отреди им тази орис?“

„Друг потърси да отговори [5236]

на този твой въпрос!“ — „Тогава

сам ще опитам да се справя.“

Ивен отишъл там, където

тъчели тези деви клети. [5240]

Представил им се най-учтиво,

а после поздравил вежливо,

но забелязал как се стичат

сълзи безспирно от очите [5244]

на клетничките и им рекъл:

„Кой на тегло ви е обрекъл?

Дано сам Бог ви отърве

от ядове и страхове [5248]

и с радост да ги замени!“

Една от младите жени

му отговорила: „Дай, Боже,

каквото казахте, да може [5252]

да стане! Щом сте тук при нас,

навярно важно е за вас

кои сме, сир, да разберете.“

„От де сте вие? Я кажете [5256]

кой тука ви държи пленени?“

„В Девичи остров119 сме родени,

където младият ни крал

в безгрижие сред лукс живял. [5260]

Ала преди години кралят —

от двор в двор взел да обикаля

със намерение превзето

да търси чудеса. И ето — [5264]

влетял тук в клопка свръхопасна.

А мястото си е ужасно,

че властват тук с нечиста сила

два яростни сатанаила. [5268]

Те ни обричат на страдание

и вас ви чака поругание,

сеньор, в туй сигурен бъдете,

ако им откуп не дадете. [5272]

Щом кралят влязъл в този замък,

очаквали го тези двама

гиганти зли и озверени,

от дявол и жена родени120. [5276]

Как силата им би прекършил

млад крал, все още ненавършил

и осемнадесет години.

Той лесно можел да загине, [5280]

разсечен със един замах

от който и да е от тях.

Страх младия ни крал обзел

и затова той се заклел, [5284]

че ще им праща ежегодно

по трийсет деви благородни,

додето двамата са живи.

Поискал кралят предвидливо [5288]

помилвани да бъдем ние,

ако тях някой в бой убие —

така да не търпим лишения

без грехове и прегрешения… [5292]

Но туй са блянове измамни —

от тези демони коварни

едва ли ще се отървем.

Тъй цял живот ще си тъчем121 [5296]

и като просяци последни

ще ходим голи, боси, бедни,

все тъй корав хляб ще ядем

от глад съвсем да не умрем. [5300]

От този труд до изнемога

злодеите печелят много

и всяка носи им пари —

над двайсет су на ден дори. [5304]

А ние сме без пукнат грош,

макар над стана ден и нощ

да си избождаме очите.

Труда ни никой не зачита [5308]

и ако спрем да си починем,

а в този час край нас премине

гигант, заплашва ни, че може

със сопата да ни наложи, [5312]

дори да ни осакати122.

Не знам как би помислил ти

за миг почивка… Но защо ли

ви казвам нашите неволи? [5316]

Обиди, болки върху нас

се трупат толкова, че аз

и една пета част едва ли

предала бих. Най-много жалим, [5320]

когато рицари почтени,

в юначни битки закалени,

пред погледа ни жертва стават

след унизителна разправа, [5324]

за нас когато се застъпят.

Горките рицари! Те скъпо

заплащат, че във този кът

дошли са да се приютят. [5328]

И сам ще видите, сеньор,

че ви очаква тук позор,

защото те тъй ще направят,

че с подлости ще ви заставят [5332]

бой срещу тях да поведете.“

„Девойко, — рекъл той — бъдете

спокойна! Бог да ми помага,

щом с демоните се налага [5336]

да вляза в бой. Сега желая

да разбера аз най-накрая

от хората във този кът

дали подслон ще ни дадат.“ [5340]

„Сеньор, аз също ще се моля

да бъде Божията воля —

да не познаете провала.“

В просторната и нова зала [5344]

Ивен със своите се върнал,

но никого той там не зърнал.

През къщата тогава минал

и стигнал до една градина. [5348]

Един слуга, без да отлага,

в яхър конете им веднага

отвел: били те подслонени,

нахранени и напоени; [5352]

в овес и слама до корема

били… Май някой щял да вземе

единия, ала изглежда,

че пъклената му надежда [5356]

била напразна… Та Ивен

бил здрав и жив, а не ранен.

Със свойте спътници той влязъл

в градината и забелязал [5360]

стар знатен мъж, облакътен

върху постилка от сатен;

държейки книга, там седяла

и някакъв роман четяла123 [5364]

девойка с рядка красота

(а той бил нейният баща).

До тях и майката била

приседнала, тъй че могла [5368]

да слуша с радост как чете

единственото им дете.

На седемнадесет години

била, ала с чар ненадминат [5372]

се отличавала: щял даже

и бог Амур да се окаже

пленен от нея, пък и тя

би споделила любовта [5376]

със него: той би се превърнал

от бог в човек и би обърнал

сам срещу себе си стрелата,

неизлечимо във душата [5380]

със своя лък би се ранил…

Щом някой се е изцерил,

той истински не е обичал.

За тази рана непривична [5384]

аз мога дълго да говоря.

Ако на някои се стори,

че дрънкам врели-некипели,

то е защото те са спрели [5388]

да любят — даже им додява

щом често им се споменава,

че някой искрено обичал

и от любов се е обричал [5392]

на вечни чувства със обет124.

Та ето как е бил приет

Ивен в овощната градина:

щом го съгледали, мнозина [5396]

да го посрещнат се завтекли

и най-приветливо му рекли:

„Оттук, оттук благоволете

да минете, сеньор. Бъдете [5400]

благословен от Бог и нека

да ви помага той навеки —

на вас и всички ваши близки.“

Не знам дали е всеки искал [5404]

привидно да му угоди,

а всъщност да го заблуди,

но те се постарали доста

добре да се почувства гостът. [5408]

На господаря дъщерята

оказала му чест, каквато

човек най-близък заслужава.

И както много настоявал [5412]

взискателният й баща,

помогнала на госта тя

оръжието си да снеме,

излязла после, за да вземе [5416]

и гащи бели, и ръкави

и риза… След това със здрави

конци ръкавите зашила

и хубаво го натъкмила. [5420]

Дали за тези дрехи няма

наскоро той цена голяма

да заплати? Не дай си, Боже!

Тя му подала да си сложи [5424]

и горна дреха и манто

(от скъпа кожа било то).

От туй внимание Ивен

се чувствал доста притеснен. [5428]

Ала девойката грижлива

била прилежна и учтива

и сръчно, с опитни ръце,

желаела от все сърце [5432]

услугите да му направи.

Усещала, че той се нрави

на майка й, и със внимание

и с изключително старание [5436]

била към гостенина мила.

Тя толкоз гозби наредила

да сложат, че дори слугата

едва донесъл там храната. [5440]

Той цяла нощ край госта шетал.

А помещението, дето

ги настанили да преспят,

било тъй тихо, че шумът [5444]

изобщо в него не се чувал.

Там също и лъвът нощувал —

присвит на рицаря в краката.

Но щом запалил Бог зората [5448]

и възвестил нов светъл ден,

ведно с девойката Ивен

за утринната литургия

отправил се: и към светия [5452]

Дух там те двамата редели

молитви и тропари пели.

След тази меса, от която

царял мир на Ивен в душата, [5456]

той заявил на домакина:

„След малко трябва да замина.

Сеньор, настъпи вече време,

преди път сбогом да си взема.“ [5460]

„Не, драги, туй е немислимо! —

отвърнал другият. — Тук има

отдавнашен строг обичай…

За жалост до фатален край [5464]

е водел винаги до днес.

Почакайте тук, ваша чест,

защото ще извикам аз,

за да премерят сили с вас [5468]

два великана — хем високи,

хем много силни и жестоки.

Ще им излезете насреща

и ако в битката зловеща [5472]

сразите ги, за дъщеря ми

ще се ожените… Измами

не са възможни. Тя дори

с имение ще ви дари.“ [5476]

Ивен отвърнал: „Не желая

подобно нещо. А пък тая

девойка умна, нежна, мила

един ден би ощастливила [5480]

дори германския владетел.“

„Сеньор, я по-добре млъкнете!

Излишно е да се стремите

тъй лесно да се отклоните [5484]

от обичая125. Изход няма.

Припомням ви, че този замък

и щерка ми и туй имение

(гори, поля) ще са владение — [5488]

и то за цял живот — на тоя,

който гигантите в двубоя

убие… А борба ще има —

тя просто е неотменима. [5492]

Причината, зарад която

отказвате за дъщерята

да се ожените, е явно

страхът. И смятате безславно [5496]

от боя да се отървете.

Но няма как, сеньор. Бъдете

напълно сигурен, че щом

преспал е някой в моя дом, [5500]

поне до днеска здрав и читав

не си е тръгвал. Аз разчитам

на помощ от юначен рицар

със обиграна в бой десница, [5504]

че ако тези великани

получат смъртоносни рани

от него в битка величава,

то щерка ми едва тогава [5508]

би се омъжила.“ — „Туй значи,

че аз не мога по друг начин

да действам тук. Бих предпочел

да не излизам на дуел, [5512]

но обичаят щом налага,

ще вляза в бой и то веднага.“

Дошли онези двама братя,

по-черни и от сатаната. [5516]

Ненавистните великани

държали сопи обковани,

били със ризници покрити,

ала оставили открити [5520]

лицата както и краката.

А всеки имал във ръката

лек щит и здраво го държал.

Лъвът страхотно изръмжал, [5524]

щом ги видял и се досетил,

че великаните проклети

със тежкото си снаряжение

със господаря му сражение [5528]

ще поведат. Разтърсил грива,

настръхвайки от ярост дива,

забил с опашка по земята,

разтворил свойта паст зъбата [5532]

с готовност да се включи в боя,

за да спаси от гибел своя

любим стопанин. Щом видели

лъва, злодеите се спрели [5536]

и рекли: „Я отдалечете

лъва, васале! Останете

сам срещу нас — не бива той

страна да взема в този бой: [5540]

щом стане нужда, той веднага

би скочил, за да ви помага.“

„Защо сами не отстраните

лъва, щом толкоз си боите? — [5544]

попитал двамата Ивен. —

Аз бих се радвал той на мен

на помощ да се притече.“

„Предупреждаваме ви, че [5548]

сте задължен срещу нас сам

да се сражавате. Ей там

ще трябва да стои лъвът —

така изисква го редът. [5552]

Във никой случай ние няма,

васале, двама срещу двама

да водим бой126. И да не щете,

ще трябва да го отведете.“ [5556]

„Щом трябва… Но къде не зная?“

„Ей там, в онази малка стая.“

„Добре, тогава. Тъй ще сторя

и в стаята ще го затворя.“ [5560]

Щом бил лъвът отдалечен,

донесли бързо на Ивен

доспехите и му ги дали,

а после коня оседлали [5564]

и тутакси го яхнал той,

готов със тях да почне бой.

От нетърпение горели

двамината — те озверели [5568]

в стремежа си да го покрият

с позор или да го убият.

И всеки почнал да налага

Ивен със своята тояга, [5572]

а той, уви, едва успявал

все някак да се отбранява

от ударите им със щита

и с шлема. Битка страховита [5576]

се разразила. Те успели

превес да вземат. Полетели

безброй парчета (и големи

и малки) на Ивен от шлема. [5580]

Но той все още имал сили

(те даже се увеличили

трикратно), щом като видял,

че тежък бой му предстоял. [5584]

Принуден бил да се обръща

към двамата и да отвръща

на всеки техен удар с два.

А в стаята лъвът едва [5588]

се сдържал… Вътре бил принуден

той да стои, а боя труден

сам господарят му любим

да води. Най-необходим [5592]

лъвът се чувствал в тоз момент

и щял веднага на Ивен

дължимото да отдаде,

ако откриел откъде [5596]

да се измъкне. Пак се взирал,

но изход нийде не намирал.

От боя страшен шум се вдигал,

така че до лъва достигал [5600]

ек, който все по-силен ставал.

От него той се притеснявал

и му било пределно ясно,

че в положение опасно [5604]

стопанинът му се намира.

Лъвът от ярост нямал мира

и блъснал разярен с краката

с отскок той прага на вратата, [5608]

а този праг гнил се оказал.

Лъвът веднага забелязал

това и с лапи взел да рие;

така успял да си разкрие [5612]

отвор, през който си проврял

главата и изтръпнал цял,

като видял във пот Ивен,

почти напълно изтощен [5616]

от битката със двата звяра.

Как сам-самичък той би сварил

на ударите да отвръща

на тези демони могъщи? [5620]

Какво ли можел да направи

той срещу щитовете здрави

на двамата, които вече

въртели много сръчно меча [5624]

със вяра, че са несломими.

Ивен изпитвал обяснима

боязън от смъртта, но той

в неравния жесток двубой [5628]

не бил все още победен.

Макар и трудно, в тоз момент

лъвът успял да се измъкне

напук на замисъла пъклен [5632]

на злонамерените братя

и също включил се в борбата.

Със лапата си той ударил

единия и го стоварил [5636]

за миг като сърна сразен.

Мнозина с поглед възхитен

се радвали на таз промяна.

А другият, от страх обхванат, [5640]

беснеел — чудел се дали

сразения да подкрепи

или за своето спасение

да мисли. Нямало съмнение, [5644]

че щом лъвът е повалил

другаря му, той не би бил

във никой случай пощаден

и гръб обърнал на Ивен, [5648]

защото го обзел страхът,

че ще го порази лъвът.

А пък Ивен това и чакал

и с меч главата му отсякъл, [5652]

без демонът да подозре,

че толкоз бързо ще умре.

След туй Ивен от коня скочил

и към лъва си се насочил, [5656]

защото искал да избави

тоз, който в лапите си здрави

лъвът със ярост тъй държал,

че другият без малко щял [5660]

да е напълно умъртвен.

С достойнство рицарско Ивен

лъва полека отстранил

и неочаквано открил, [5664]

че рамото на великана

изтръгнато е и от рана

дълбока тъмна кръв тече.

Ивен прекрасно виждал, че [5668]

противникът му няма как

зло да му стори. И все пак

раненият със сетни сили

мълвял: „Да бяхте отстранили [5672]

лъва си, рицарю почтен,

защото явно е решен

с един замах да ме убие.

Загубих днес, така че вие [5676]

правете с мен каквото щете!

И все пак, друже мой, бъдете

добър и ако някой страда

и се обърне за пощада [5680]

към вас, сеньор, не го мъчете,

а рицарски се отнесете

към него. С тази тежка рана

как срещу вас аз ще застана. [5684]

За мен друг избор не остава

сега, освен да се надявам

на снизхождение от вас.“

Ивен отвърнал му: „Тогаз [5688]

признай си, че си победен

и че не ще се биеш с мен!“

„Загубих този бой, сеньор,

че победен съм няма спор. [5692]

Днес състрадателен бъдете

и от лъва си ме спасете!“

„Добре! Нали си в плен, човече,

от нас не се страхувай вече!“ [5696]

Щом хората това видели,

при рицаря дошли и взели

да го приветстват пред палата.

А домакинът с госпожата [5700]

му рекли, видимо щастливи:

„Сеньор, тоз подвиг утвърди ви

за господар на всички нас.

Освен това от този час [5704]

ще сте на щерка ни съпруг.“

„Тя нека си остане тук

при вас, но вие не мислете,

че мразя я, а си спомнете [5708]

обета да освободите,

сеньор, девойките, които

сте задържали в този замък.“

„Добре, аз в никой случай няма [5712]

да се отметна, щом решите

за щерка ми да се сгодите.

Тя е тъй умна и красива,

възпитана и отзивчива. [5716]

Не чакайте брак по-щастлив.“

Ивен отвърнал с тон учтив:

„Как с нея да се съберем?

Не ме познавате добре — [5720]

обвързаностите си аз

не бих разкрил сега пред вас,

ни другите си цели днес.

Знам, всеки друг с такава чест [5724]

би се гордял, но аз не мога.

Повярвайте, кълна се в Бога,

че ако можех, бих го сторил.

Но за това да не говорим, [5728]

че път ме чака по-нататък

с онази дева, със която

дойдох. Тя спътница ми беше

и тъй добре се с мен държеше, [5732]

че аз, каквото и да става,

дължа й преданост такава

и тръгвам с нея.“ „Ала как

ще минете през моя праг? [5736]

Щом аз не разреша вратите

да ви отворят, ще стоите

в дома ми като във затвор.

Обида е и е позор [5740]

за нас, че толкоз дързък бяхте

и мойта дъщеря презряхте.“

„Презрял съм я? Сеньор, не бива

да ми приписвате такива [5744]

неща!… Със никоя жена

не ще се свържа и вина

за туй аз нямам, разберете.

Най-сетне сигурен бъдете, [5748]

че щом възможност се представи,

ще дойда и със дъщеря ви

във замъка ще вдигнем сватба.“

„Кого ли може да зарадва [5752]

това уклончиво твърдение?

Ако изпитвате влечение

към нея, вие вероятно

ще се завърнете обратно, [5756]

а не затуй, че обещание

поехте. Никакво внимание

аз в случая не му отдавам.

Но все пак ви освобождавам [5760]

от обещания, поети

по принуждение. Вървете,

където щете. Дали вятър,

дали студ или знойно лято [5764]

ще ви попречат някой ден

да дойдете — това за мен

е все едно. Сеньор, насила

на никой щерката си мила [5768]

аз няма никога да дам.“

и ето, че Ивен оттам

си тръгнал. С него път поели

и пленничките: те вървели [5772]

в редица две по две, с изпити

лица, но радостни, честити.

И на Създателя едва ли

те биха от сърце отдали [5776]

такава почит, със каквато

те гледали Ивен, когато

извеждал ги от онзи замък.

Подире му тълпа голяма [5780]

вървяла в знак на уважение.

Ивен с известно притеснение

мълвял си: „Никак не разбирам

какво те точно в мен намират, [5784]

за да ме хвалят толкоз много.“

А после рекъл им: „За Бога,

млъкнете, хора изтощени,

не сте ми с нищо задължени. [5788]

Аз ни едно обидно слово

от вас не чух.“ Но те отново

обсипали го със похвали

и му добър път пожелали. [5792]

Девойките със думи мили

сърдечно му благодарили

за добрините, а накрая

държали да му пожелаят [5796]

със божията благодат

да бъде цял живот богат,

където и да е. Ивен

им казал удовлетворен: [5800]

„Вървете! Нека Бог ви води

и да не срещате несгоди,

по своя път, а само радост.“

С неописуема отрада [5804]

девойките си сбогом взели

с Ивен и своя път поели.

А той с девицата, която

го водела, по път обратен [5808]

ведно с лъва шест-седем дни

през планини и равнини

пътували и най-накрая

се появили при оная [5812]

сестра, отчаяна, сломена,

че от наследство е лишена.

Щом отзивчивата девица

с прославения храбър рицар [5816]

и неговия лъв видяла,

сестрата мигом засияла

от радост, вярвайки, че вече

не ще да е съвсем далече [5820]

така очакваното време,

когато свойта част ще вземе

от бащиното си имение.

Презрителното поведение [5824]

на нейната сестра, за жалост,

задълго я било държало

в леглото болна и унила

и се била възстановила [5828]

току-що. Щом като разбрала,

че идват, просто полетяла

спасителите си да срещне

със благодарност най-гореща. [5832]

Тъй се вълнувала, че даже

тя не могла да си изкаже

доволството и свойта радост.

От страх, че може до досада [5836]

едно излишество словесно

да доведе, ще е уместно

да ви спестя как в този дом

се веселили всички. Щом [5840]

зорите утринни изгрели,

те на конете си поели

към замъка, където бил

Артур свой стан установил [5844]

от две недели. В този замък

била онази по-голяма

сестра, която все ламтяла

да присвои и двата дяла. [5848]

Тя не могла да предположи,

че някога сестра й може

да дойде с някой рицар смел

и зарад нея на дуел [5852]

той да се бие със Говен.

А пък един-единствен ден

от срока още й оставал:

а после никой нямал право [5856]

част от наследството да вземе,

каквото и да предприеме.

Но как да си представи тя,

че непредвидени неща [5860]

очаквали я? В къща ниска,

намираща се доста близко

до замъка, преспал Ивен,

от свойте близки придружен. [5864]

Щом съмнало, след крепък сън,

излезли всички те навън

и след това отишли тайно

до замъка. А там незнайно [5868]

от колко време от Говен

вест нямало до този ден.

Голямата сестра обаче

узнала овреме това, че [5872]

той се намирал в таен кът

на около три левги път

от замъка. Оттам Говен

се върнал много променен, [5876]

а пък освен това се бил

с такова облекло снабдил,

че никой не го разпознал.

Тогава при самия крал [5880]

голямата сестра решила

да иде и му заявила:

„Как бързо времето минава,

кралю, и пладне отминава. [5884]

Уреченият срок изтече.

И вие виждате добре, че

за правото си ще се боря

и всичко нужно аз ще сторя. [5888]

Ако е имала желание

и съответно основание

да го оспорва, сир, пред вас,

сестра ми щеше в този час [5892]

да бъде тука. Слава Богу,

че се забави толкоз много.

Това е според мене знак,

че тя не вижда вече как [5896]

могла би своя интерес

да защити. А аз до днес

готова бях да устоявам

правата си да притежавам [5900]

наследството. Не се наложи

с оръжие край да се сложи

на спора и е вече време

път най-спокойно да поема [5904]

към бащиното си имение,

че то без никакво съмнение

е мое. Вече се разбра,

кралю, че моята сестра, [5908]

каквото и реши да прави,

за да се противопостави

на мен с кавги или с молби,

напразно сили ще хаби.“ [5912]

Артур изслушал със внимание

коварното й излияние

и й отвърнал: „Вижте, драга,

според закона се налага [5916]

въпросът щателно да бъде

от моя трибунал обсъден.

Затуй ще чакате. Сестра ви

могла би тук да се представи [5920]

преди уречения срок.“

Едва изрекъл кралят строг

словата си и в тоз момент

пред него се явил Ивен [5924]

със малката сестра; лъвът

останал бил във онзи кът,

където през нощта преспал.

А щом девойката видял, [5928]

Артур си радостта не скрил,

защото в този спор той бил

на нейната страна. „Седнете

до мен, девойко, и бъдете [5932]

от Господа благословена!“ —

й рекъл кралят. Уязвена

голямата сестра била

от чутото и не могла [5936]

яда си да сдържи, а цяла

като земята почерняла.

Щом малката се приближила

до краля, тя се поклонила [5940]

и рекла: „Бог да пази вас,

и двора ви. Пристигнах аз,

кралю, и вярвам, че държите

на правото и ще решите, [5944]

че този рицар днес ще може

в дуел честта си да заложи,

за да ми защити правата.

Той е със щедрост всепризната [5948]

и с куп неща обременен е,

ала склони заради мене

делата си да изостави

и днес пред вас да се представи. [5952]

Било би по-добре сестра ми

да не цели да ме измами,

а доброта да прояви

и мир да се установи [5956]

между нас двете най-накрая.

Аз нищо нейно не желая.“

„Нали и аз от тебе също

не искам нищо, че ти всъщност [5960]

не притежаваш нищо свое.

Едно е истина и то е,

че ти, каквото да се случи,

от мене дял не ще получиш.“ [5964]

Със доста сдържан тон, вежливо,

сестра й рекла предвидливо:

„Наистина ще съжалявам,

че зарад нас ще се сражават [5968]

двамина рицари достойни.

Този наш спор е непристоен,

но аз си искам дял, защото

той ми е нужен за живота, [5972]

и благодарна ще ви бъда,

ако с добро и без присъда

отстъпите ми туй, което

е мое.“ — „Сигурна бъдете, [5976]

че само някой полудял

част някаква на вас би дал.

Дори да знам, че адски огън

ще ме изпепели, не мога [5980]

да си представя как от мен

дял бихте взела някой ден.

Дори да бъде с нощ сменена

зората и обратно Сена [5984]

да потече, с бой само може

тоз спор да се реши.“ — „Дай, Боже,

възкликнала сестра й — тоя

мой рицар да спечели боя! [5988]

Ах, аз току-що казах «мой»,

а пък не зная кой е той.

А и той мене не познава.“

Тъй секнал спорът. И тогава [5992]

сестрите за ръка завели

сред двора рицарите смели.

Веднага стекла се тълпата

да гледа битката, с която [5996]

тоз спор да се реши. Но тук

съперниците един друг

не се познали. А нали

отдавна близки те били? [6000]

Защото монсеньор Говен

обичал като брат Ивен,

а и той с обич му отвръщал.

За двамата било присъщо [6004]

в залог на дружбата им свята

да си заложат и главата,

но да се пазят един друг.

Тъй биха сторили и тук, [6008]

ако се бяха разпознали!

Така е в дружбата! Едва ли

в света по-силно чувство има.

Ала със сила несломима [6012]

се проявява и враждата.

Затуй в гърдите, по главата

нанасяли си те безброй

жестоки удари. Та кой [6016]

приел би вместо слава срам?

Вражда и Дружба — аз не знам

как място в един дом намират

и как под покрив общ се сбират [6020]

две чувства толкова различни?

Туй според мен е нелогично.

Там явно ще им бъде тясно.

В съжителството им ужасно [6024]

те трудно биха се разбрали

и в разправии и скандали

живели биха двете, щом

се срещнат във един общ дом. [6028]

Щом всяко тяло притежава

различни крайници — тогава

в закътана далечна стая

отива Дружбата накрая, [6032]

а пък Враждата — на съседен

етаж: към улица да гледа,

че според нейните привички,

тя иска да я виждат всички. [6036]

Враждата вихрено в атака

се устремява, без да чака,

и Дружбата чрез изненада

тя почва подло да напада. [6040]

Къде си, Дружбо? Вън излез!

Не се крий, за да видиш днес

как, съюзени, враговете

към теб вървят от бяс обзети. [6044]

А тях ги свързва дружба свята,

(защото щом не се отмятат

приятелите, тя тогава

вовек безценна си остава). [6048]

Но Дружбата не се усеща,

че със Враждата ще се среща,

защото тя със ум и сила

навреме би предотвратила [6052]

приятели да се сражават

и яростно да се раняват.

Враждата се държи злонравно,

а Дружбата е сляпа явно, [6056]

щом тя изобщо не съзира,

че пред очите й не спира

двубоят кървав. Без причина

Враждата карала двамина [6060]

другари верни да се бият

безсмислено, без лошотия.

От древни времена се знае,

че щом смъртта на друг желаеш, [6064]

туй означава, че го мразиш.

Нима Ивен желаел в тази

борба смъртта на сир Говен?

Да! И Говен ли в онзи ден [6068]

държал на онзи свят да прати

най-предания си приятел

със собствената си ръка?

Нещата не стоят така. [6072]

Не искал ни един от тях

да стори този скверен грях,

дори ако след дълъг бой

престола в Рим получи той. [6076]

Дали не ви подвеждам аз?

Безспорно е, че в онзи час

и двамата били решили

безмилостно, със всички сили [6080]

до край да водят битка жежка,

да си нанасят рани тежки,

додето някой не спечели

победа пълна във дуела. [6084]

Кой от двамината обаче

би се решил да се оплаче

от загубата? С явна злоба

противника да вкара в гроба [6088]

би влязъл всеки в бой последен

в очакване на край победен.

И ако бъдел победен,

как би си позволил Ивен [6092]

да се оплаче, че в борбата

получил рани от ръката

на своя най-добър приятел,

а не от враг или предател? [6096]

А и Говен на свой ред как

би се ожалил, че не враг,

а скъп другар го е сразил,

ако Ивен е победил? [6100]

Така е, щом не се познали,

не можел никой да се жали.

С такава ярост почнал боят,

че всеки копието свое [6104]

строшил на хиляди парчета.

Мълчали те, от гняв обзети,

но ако дума даже бяха

си казали, веднага щяха [6108]

да разберат кой е отсреща

и друга би била таз среща.

Би хвърлил всеки своя меч

и би се втурнал отдалеч [6112]

приятеля си да прегръща.

Не биха потрошили също

те своето въоръжение

при яростното стълкновение [6116]

и всеки своя меч и щит

би пазил здрав, а не разбит

от ударите с всички сили.

Но те тъй яростно се били, [6120]

че всеки гледал с острието

на меча да рани в лицето

противника, а с ръкохватката

целял със точен удар в схватката [6124]

да смаже нос, уста, забрало.

Кръвта като река течала,

а изпод броните разпрани

се виждали дълбоки рани. [6128]

В стремежа си да вземат връх,

останали дори без дъх.

Не мислил никой да се пази

и изумруди и елмази [6132]

от шлемовете им челични

летели на страни различни.

От ударите страховити

при сблъсъка жесток главите [6136]

на двамата мъже кънтели.

Отпаднали те при дуела,

очите им блестели само,

но с настървение голямо, [6140]

със мускули все още здрави,

с пестници силни и корави

размахвал всеки своя меч

във развилнялата се сеч. [6144]

В двубоя лют я шлем, я щит

бил смачкван или бил пробит.

От дългите им остриета

и ризниците на парчета [6148]

били. Тъй яростно се били,

че двамата се изтощили

и преценили, че е време

да спрат и дъх да си поемат. [6152]

След малко тежкото сражение

подели с ново настървение

по-силно отпреди. Тълпата

следяла с интерес борбата [6156]

и възхвалявала бойците:

„Куражът им е за възхита

и ако боят продължава,

те търсят в него не забава, [6160]

а средство да се отличат

и свойта чест да защитят.“

Съперниците проумели,

че хората с това целели [6164]

сестрите да сдобрят. Но всуе,

не щяла каката да чуе

за друго. Малката сестра

показала се по-добра [6168]

и този път: Артур и дворът

да кажели какво да сторят.

Със отвратеност от ината

и от ламтежа на сестрата [6172]

и кралят с младата кралица,

и всеки гражданин и рицар

по-малката сестра решили

да подпомогнат с общи сили. [6176]

Примолили се разни хора

Артур да е арбитър в спора,

та тя да вземе също дял.

Поискали от своя крал [6180]

на рицарите да предложи

да спрат, защото лесно можел

единият от тях убит

да падне в боя страховит. [6184]

Но крал Артур им заявил,

че трудно той би помирил

сестрите, тъй като била

хем алчна първата, хем зла. [6188]

Дочули кралските слова

съперниците, но това

не им попречило отново

да водят схватката сурова, [6192]

без някой някак да успее

над другия да надделее.

И всеки, явно изтерзан,

готов и на най-скъпа дан [6196]

за свойта чест, се чудел кой

се е решил да води бой

със него, кой в това сражение

показва толкова умение [6200]

и във защита, и в атака.

Над двамата се спускал мракът.

След миналия в битка ден

бил всеки много изтощен, [6204]

покритото със рани тяло

неимоверно го боляло,

а ризницата му разбита

била с гореща кръв пропита. [6208]

Те искали да спрат, че вече

Се спускала над двора вечер,

а и че всеки се боял

от другия, защото цял [6212]

ден двамата със равни сили

в жестокия двубой се били.

По тези две съображения

примирие без възражение [6216]

приели те, а пък съдбата

за техния кураж в отплата,

решила да се разпознаят,

преди да е настъпил краят. [6220]

Ивен, мъж с благородни нрави,

поискал пръв да се представи,

ала при тежкия двубой

премного кръв изгубил той, [6224]

затуй не разпознал Говен

гласа му слаб и променен.

„Сир — казал той — припада мрак

и според мене няма как, [6228]

ако престанем да се бием,

да бъдем обвинени ние

в страхливост. Мойто уважение

спечелихте в това сражение [6232]

и даже се боя от вас.

До днес не съм се срещал аз

с друг рицар, който тъй умело

да се сражава. Вие смело [6236]

и във атака и в отбрана

се бихте. Много тежки рани

получих в днешния двубой.

От ударите ви безброй [6240]

изтръпвах, мисля най-подир,

че по-добър от мен сте, сир!“

„За Бога — възразил Говен, —

ако сте вие изтощен, [6244]

то аз, за моя изненада,

дваж повече от вас пострадах;

каквото дадох ви, от вас

със лихви го получих аз. [6248]

Нападах ви, ала в ответ

спечелих удари безчет

и в мен извикахте възхита.

Но позволете да попитам [6252]

за името ви. Аз самият

не смятам своето да крия.

Говен ми казват и съм син

на благороден властелин — [6256]

баща ми Лот е крал велик!“

Ивен надал сподавен вик,

щом чул със кой се е сражавал.

От мъка и от гняв тогава [6260]

веднага хвърлил надалеч

окървавения си меч

и потрошения си щит

и, скачайки от коня, с вид [6264]

объркан казал: „Битка тежка

заради очевидна грешка,

за жалост, водихме днес ние.

Щях да откажа да се бия [6268]

с вас, ако бях ви разпознал.

Повярвайте, че бих признал,

преди да съм се бил със вас,

че победеният съм аз!“ [6272]

„Какво? — извикал сир Говен. —

Но кой сте вие, сир?“ „Ивен!

За мен сте по-скъп и от брат

и вас най-много в този свят [6276]

ценя, защото с помощта ви

постигнах почести и слава.

И аз заслуженото днес

ще ви отдам. За мен е чест [6280]

за победен да се призная!“

„Сир, трогнат съм, но не желая

подобна чест аз на готово —

му възразил Говен отново. — [6284]

На по-достойния се пада

победата като награда,

така че ваша е, за Бога!“

„Не, сир, след боя аз не мога [6288]

да си стоя прав на краката

и много убедено смятам,

че вие днес сте победител!“

„Напразно се безпокоите — [6292]

отвърнал тутакси Говен, —

по-скоро аз съм победен.

Не е ласкателство това

а честни, искрени слова. [6296]

В света не ще се друг намери

с достойнствата ви да се мери!“

Той скочил мигом на земята

и както брат прегръща брата, [6300]

се хвърлили в прегръдка здрава.

Все още всеки настоявал,

че другият е победил.

Но кралят спора прекратил. [6304]

Бароните се приближили,

приятелите обградили,

с надеждата, че ще научат

какво ли всъщност се е случило, [6308]

та тези двама воини тук

се радват тъй един на друг.

Артур запитал ги: „Сеньори,

кажете кой какво ви стори, [6312]

та след като се бихте гневно,

тъй искрено и задушевно

прегърнахте се тук пред нас?“

Говен отвърнал му: „Сир, аз [6316]

разбрах, че тази битка тежка

дължи се на неволна грешка,

и щяхме с моя скъп побратим

за зла беда да си изпатим. [6320]

Сега ще разберете как

един във друг видяхме враг.

Аз, племенникът ви Говен,

уви, не разпознах Ивен, [6324]

додето той не ме попита

след битката ни страховита

с кого чест имал да се бие,

и тъй установихме ние [6328]

кои сме, с помощта на Бога.

Аз бях обхванат от тревога,

че боят дълго продължава,

че силите ми намаляват, [6332]

и бях на прага на смъртта

сразен, кралю, от ловкостта

на този рицар, който смело

се биеше за право дело. [6336]

Добре, че аз отстъпих с чест

пред моя пръв приятел днес

и залудо не бях убит!“

Ивен ядосан и сърдит, [6340]

от думите му предизвикан,

със невъздържан глас извикал:

„Кралю, неправда аз не мога

да понеса пред вас и Бога! [6344]

Победата днес не е моя,

защото аз загубих боя!“

„Не — аз!“ „Не — аз!“ — във надпревара

стремял се всеки да изкара [6348]

сам себе си за победен

и с дух другарски несъмнен

най-предания си приятел

за победител в боя смятал [6352]

и всеки краля убеждавал,

че другият по-заслужавал

да се окичи със победа.

Артур ги слушал и ги гледал [6356]

как те, до крайност изтощени

и със тела окървавени,

не спирали тъй да говорят,

и за да сложи край на спора, [6360]

с категоричен тон им казал:

„Сеньори, всеки ни показа,

че изключително държи

на другия, че му дължи [6364]

признателност за доблестта му.

Със възхищение голямо

изслушах ви… Я прекратете

тоз спор и ми се доверете: [6368]

аз и към двама ви желая

да бъда справедлив до края.“

Те врекли се да изпълняват

каквото той им повелява. [6372]

Извикал кралят към тълпата:

„Наоколо ли е сестрата,

която с вероломни средства

лиши сестра си от наследство, [6376]

подтиквана от алчността?“

„Сеньор, да, тук съм.“ — рекла тя.

„Елате! Знам, че се стремите

сестра си подло да лишите [6380]

от дял, но аз ви заявявам,

че плана ви не одобрявам.

От тоз стремеж се откажете

и й дела възстановете. [6384]

За този план аз знам от вас!“

„Ако съм съгрешила аз

със необмислено признание,

не му обръщайте внимание. [6388]

Ах, Боже мой, не ме мъчете!

Власт имате и наредете

последици да няма тежки.“

„Не бива крал да прави грешки. [6392]

Затуй сега постановявам

и съвестно възстановявам

на вашата сестра имота,

за да сте равни във живота. [6396]

Навярно току-що разбрахте,

че рицарите боя спряха

и искат съдник аз да бъда.

Та ето моята присъда: [6400]

понеже всеки в този ден

твърди, че бил е победен,

реших — или си поделете

имота със сестра си двете, [6404]

или ще обявя накрая,

макар и да не го желая,

че племенникът ми Говен

загуби битката с Ивен [6408]

и вие губите тогава!“

Артур не би го злепоставил,

а искал да постави само

на изпитание голямо [6412]

голямата: да я застави

със доброта, а не със завист

да се държи и да приеме

по-малката свой дял да вземе. [6416]

Артур си знаел отпреди,

че няма да я убеди

със доводи обосновани,

затуй прибягнал до закани. [6420]

Отстъпила тя, след което

му рекла: „С болка на сърцето

приех, защото не желая

със отказ да обидя краля. [6424]

Сестра ми дял ще си получи,

но искам честно да се случи

и затова гарант станете.“

„Съгласен съм. А вие двете [6428]

живейте сговорно в имота.

На вас се пада първенството,

а малката се задължава

все пак да ви се подчинява. [6432]

Но вие също я обичайте

и й правата не отричайте.“

Тъй кралят спора им решил

и двете с дял подсигурил. [6436]

Артур на двамата достойни

приятели и смели воини

предложил да се отморят

и броните си да свалят, [6440]

защото, обяснил им кралят,

когато е настъпил краят

на равностойния двубой,

те имат нужда от покой. [6444]

Едва те броните си снели

и в този миг лъва видели,

че търси своя господар.

Щом го открил, добрият звяр [6448]

зарадвал се на тази среща.

Но зървайки лъва насреща,

разбягали се всички. „Спрете! —

подел Ивен. — Не се плашете! [6452]

Лъвът ми е приятел верен!

Към вас ще е добронамерен:

той мирни хора не напада

и никой няма да пострада. [6456]

Нас ни обвързва дружба здрава

и той навред ме придружава.“

Спокойно всички се събрали

край тях и сир Ивен с похвали [6460]

обсипали мнозина воини

за подвизите му безбройни,

за битката му с великана,

за всяка схватка преживяна. [6464]

Говен му рекъл с тъжен глас:

„С голям позор покрих се аз,

защото, Бог ми е свидетел,

на вас, на своя благодетел, [6468]

платих с неблагодарност черна,

а вие с мъжество безмерно

и племенниците ми мили

от великана сте спасили. [6472]

За вас си мислех всеки ден

защото ние с вас, Ивен,

обичаме се като братя

и нас ни свързва дружба свята. [6476]

Във мислите си се надявах

за ваша доблестна проява

да чуя. В много кралства бях,

но нийде друг воин не видях [6480]

така прославен и обичан

и «Рицаря с лъва» наричан!“

Щом броните свалили вече,

подели разговор сърдечен, [6484]

а пък лъвът се приближил

и до Ивен се настанил,

щастлив, че с тях е най-накрая.

В лечебница в отделна стая [6488]

отишли после те, защото

след устрема и мъжеството,

с които през деня се били

и многократно се ранили, [6492]

те трябвало да се лекуват.

Артур не искал да рискува

със здравето им и веднага

повикал лекар да помага. [6496]

Бил лекарят хирург признат

за най-добрия в този свят,

Той със задачата се справил

и скоро те напълно здрави [6500]

били. Ала Ивен таял

в сърцето болка и печал

по отлетялата любов.

За дамата си бил готов [6504]

на всичко, знаейки добре,

че той без нея ще умре.

Намислил да отиде сам

до извора в леса и там [6508]

да предизвика бързо пак

порои, вихри, град и сняг

и повсеместни разрушения,

дано получел опрощение [6512]

от своята любима дама.

В противен случай с най-голяма

стръв той повторил би отново

туй изпитание сурово. [6516]

Напълно щом се излекувал,

без много дълго да умува,

потайно тръгнал сам Ивен.

По пътя той бил придружен [6520]

от своя лъв — другар по-верен

той трудно можел да намери.

Открили извора. Тогава

Ивен, без миг да се забави, [6524]

облял скалата със стакана,

да предизвика урагана.

И тутакси се разразила

вихрушка със страхотна сила. [6528]

Човек би казал, че пропада

лесът във бездните на ада.

Гранитните стени дебели

на замъка тъй се тресели, [6532]

че колкото и да е смел

човек, той плен би предпочел

при перси или мюсюлмани,

но в замъка да не остане. [6536]

Васали и слуги в палата

крещели в страх пред госпожата:

„Проклети да са прадедите,

избрали тук да са стените [6540]

на замък, който всеки може

да разруши, не дай си Боже,

и без усилие голямо

на пепел и руини само [6544]

той тази крепост да направи!“

„Госпожо, хората са прави —

обадила се и Люнет. —

Нуждаете се от съвет [6548]

как тази стряскаща угроза

вас повече да не тормози.

Май нов защитник отдалече

ще трябва да потърсим вече. [6552]

Такъв сред вашите васали

не виждам аз. На тях едва ли

могъл би някой да разчита

за помощ или за защита. [6556]

С бездействие ще се прославим,

ако нелепо се оставим

на рицар, който се надява

тук свойта власт да упражнява. [6560]

Без пръста си да мръдне даже,

той изведнъж ще се окаже,

на вашите земи владетел.

Тогава, Бог ми е свидетел, [6564]

ще разберете, че съм права.“

„Люнет, кажи какво да правя?

Заклевам се, че занапред

не ще се вслушам в друг съвет.“ [6568]

„Госпожо, в този труден ден

съветник по-добър от мен

ви трябва. Как съвет да дам,

щом изход в случая не знам? [6572]

Не мога аз да ви подвеждам.

Уви, не виждам и надежда

да дойде скоро рицар смел,

на своите плещи поел [6576]

товара да ви защитава.

А всички ние дотогава

ще страдаме. Какво спасение

да чакаме, щом с настървение [6580]

избухне ураган в гората?“

При тези думи госпожата

й рекла: „Моите придворни

са тихи, кротки и покорни [6584]

и аз от тях не виждам кой

би бранил извора в двубой.

Но на ума ви, моя мила,

отдавна съм се доверила [6588]

и туй сега ви задължава —

приятел в нужда се познава,

така че дайте ми съвет!“

„Госпожо — казала Люнет, — [6592]

един-единствен рицар може

защита днес да ни предложи —

тоз, който с трима сам се би

и злия великан уби. [6596]

Но той далече се намира.

От слуховете се разбира,

че преживявал лична драма

от скръб по скъпата си дама [6600]

и че той би се доверил

на който би го уверил,

че ще го събере пак с нея.

За нищо друго не копнеел!“ [6604]

„Да го направя съм готова.

Ще дам и клетва, честно слово,

че без да жаля ум и сила,

ще сторя всичко, свойта мила [6608]

да срещне пак. Сега вървете

и рицаря тук доведете.

Ще спазя свойто обещание.“

„Госпожо, нямам основание [6612]

да се съмнявам, виждам ясно,

че ще се справите прекрасно.

Все пак, преди да тръгна аз,

обет ми дайте, стига вас [6616]

това да ви не притеснява!

Нали и Бог тъй повелява.“

„Готова съм да дам обет!“

Тогава хитрата Люнет [6620]

един безценен реликварий

извадила със мощи стари.

Пред тях набожната жена

застанала на колена. [6624]

Люнет за клетвата пред Бога

подбрала всички думи много

внимателно, та таз идея

изгодна да е и за нея, [6628]

и рекла: „Свойта длан вдигнете

и най-напред се закълнете,

че вие няма никой ден

за нищо да вините мен, [6632]

защото правя всичко аз

единствено заради вас.

Повтаряйте: «Кълна се днес

за Рицаря с лъва злочест [6636]

да сторя всичко туй, което

ще възроди любов в сърцето

на дамата му».“ Госпожата

покорно дигнала ръката [6640]

и тихо казала: „Девице,

кълна се, вдигнала десница,

обета да изпълня точно!

Повтарям тоз обет нарочно [6644]

пред Господа и пред светците,

че ако ми се доверите,

ще сторя нужното, та той

любов, и прошка, и покой [6648]

при дамата си да намери!“

С благоразумни маниери

и добросъвестност Люнет

добила ценния обет. [6652]

Кон оседлан отвън извели

и тя тозчас на път поела

със развълнувано сърце

и със усмихнато лице. [6656]

Навлязла скоро във гората,

край онзи извор до скалата

тя рицар изведнъж видяла

и по лъва Ивен познала. [6660]

Доволна, че не се налага

да търси надалеч, веднага

забила в коня свойте шпори

и се насочила към бора. [6664]

Ивен я зърнал отдалече,

познал я и със жест сърдечен

посрещнал девата вежливо.

Тя рекла: „Колко съм щастлива, [6668]

че много бързо ви намерих.“

А той отвърнал с глас треперещ:

„Какво? Издирвала сте мен?“

„Да, търсех ви, сеньор Ивен [6672]

(от мен днес по-честита няма),

защото скъпата ви дама

пред мен положи клетва свята,

че продължава да ви смята [6676]

за свой съпруг най-мил, най-скъп, и

обета няма да престъпи,

пред страх от клетвопрестъпление.“

Ивен в щастливо изумление [6680]

изпаднал — той на вест такава

изобщо не се бил надявал.

След туй признателният рицар

целунал нежната девица [6684]

и рекъл: „Мила моя, днес

зарадвахте ме с тази вест

и цял живот не ще успея

да ви се отплатя за нея!“ [6688]

„Ще имате, сир, занапред

подобни поводи безчет

куража си да проявите

и други да ощастливите [6692]

с безпримерно добри дела,

каквито аз не бих могла

да сторя. Вие ме спасихте

и името ми защитихте. [6696]

Това е само малка част

от тежкия ми дълг към вас!“

„Не, аз на вас съм задължен

стократно!“ — възразил Ивен. [6700]

„Да тръгваме!“ — „А според вас,

дали се сеща кой съм аз

любимата ми?“ — „Не, не знае,

че Рицарят с лъва това е [6704]

оставилият я съпруг.

Е, стига сме стояли тук!“

Така те в разговор сърдечен

до замъка отишли вече; [6708]

лъвът ги следвал по петите.

Проникнали те зад стените,

потайно двора прекосили

и после бързо се качили [6712]

при дамата. Щом тя разбрала

кой е пристигнал, засияла,

че преданата й девица

довела чакания рицар [6716]

с лъва. В чудесно настроение,

поканила ги с нетърпение

да влязат в залата веднага.

Ивен, едва прекрачил прага, [6720]

с доспехите си както бил,

в краката й се строполил.

Люнет й рекла: „Помогнете

да стане прав и запомнете, [6724]

че с упование голямо

от вас едничка чака само

утеха, прошка, състрадание.“

А дамата без колебание [6728]

го вдигнала и рекла: „Днес

за мен ще е безкрайна чест

да сторя всичко, за което,

копнее му сега сърцето!“ [6732]

Люнет отвърнала: „Това е,

госпожо, и ваш дълг. Аз зная,

че имате подобна власт.

Сега ще ви разкрия аз [6736]

и истината. Няма друг

по-смел от този рицар тук,

готов от вражеска проява,

госпожо, да ви защитава. [6740]

Дано сам Господ ви дари

с любов взаимна. Знам дори,

че той за вашата любов

да стори всичко е готов. [6744]

От своя гняв се отърсете,

сърце за обич отворете,

защото тук пред вас смутен

стои съпругът ви Ивен!“ [6748]

Владетелката изкрещяла:

„Чудесно си ме изиграла!

Защо ме караш ти, момиче,

отново аз да заобичам [6752]

човека, който ме остави

и най-нещастна ме направи?

Не! По-добре да си остана

тук с вихрите на урагана! [6756]

Добре ме подреди, Люнет!

Защо ти дадох аз обет

в безумното си заслепление?

Уви, но в клетвопрестъпление [6760]

не искам да се провиня

и трябва да се подчиня.

Тъй както живата жарава

под топла пепел не изтлява, [6764]

то и в сърцето ми ще тлее

туй чувство, докато живея.“

Ивен съзрял удобен случай

от нея прошка да получи [6768]

и казал: „Съгреших, госпожо,

но с вярата за милост Божа,

от вас днес моля опрощение

за стореното прегрешение. [6772]

Аз за допуснатите грешки

последици понесох тежки,

но ако днес благоволите

за моя грях да ми простите, [6776]

кълна ви се, че аз до гроб

ще съм ви верен като роб

и ще съм ви съпруг достоен!“

Тя казала с тон по-спокоен: [6780]

„Уви, обета си не мога

да наруша. Със вяра в Бога

приемам, че ще трябва аз

сега да сключа мир със вас.“ [6784]

„Владетелко, благодаря ви!

Светият дух така направи,

че след теглата и скръбта,

пак най-щастлив съм на света!“ [6788]

Получил прошката, Ивен

почувствал се честит, блажен

тъй както никой на земята.

Отпуснала му се душата, [6792]

показал се той нежен, мил

и с обич й се отплатил.

Във свойта радост той забравил

страданията и оставил [6796]

душевни мъки, болка, скръб

завинаги зад своя гръб.

Люнет от своите дела

щастлива също тъй била, [6800]

след като тя събрала тук

родените един за друг.

С това приключва и романът

за Рицаря с лъва. Остана [6804]

съвсем накрая Кретиен

да каже, силно убеден,

че ако друг го продължи,

ще го изпълни със лъжи. [6808]