Изгубени в космоса

Седма глава

Роботът нахлу в командния мостик на „Юпитер“ и спря. Централната процесорна единица на кораба включи осветлението и му представи схема на всички детайли от бордовото оборудване, които сензорите му регистрираха. Тромавата машина се запъти към редицата криокамери, надигна металните си крайници и от оксиженните й нокти просветна лъчиста енергия.

Главният компютър, контролиращ всяка стъпка на робота, знаеше всичко за човешките същества, приспани в състояние на анабиоза „… тези странни компютри, изградени на органична основа; толкова крехки системи, толкова лесно уязвими.“ Знаеше как да ги поддържа, как да ги поправи… как да ги унищожи. Самите хора го бяха програмирали и той си знаеше задължението: „Криосистеми — унищожи.“

Роботът изхвърли енергиен залп, който се блъсна в командната конзола на криосистемата. Алармите закънтяха и херметичните вани започнаха да излизат и да се снишават към пода. Електрически заряд заискри около спящите тела.

Роботът продължи напред към навигационния отсек. Спря се с лице срещу навигационната холограма в центъра на мостика и огледа съсредоточено загадъчната красота на изображението. Въздухът бе пронизан от мълниите, свистящи между пръстите му, после започна да се акумулира нов енергиен заряд. Сега роботът беше разбрал по-добре функцията и предназначението на тези системи. Беше разбрал какво трябва да направи, за да изпълни докрай задачата си:

— Операционни системи — унищожи.

Контролният център на Мисията грейна като огромен навигационен екран. Разбудените посред нощ изтощени техници започнаха да включват компютрите под тревожния звън на алармените системи.

Ной закрачи през помещението. Видът му, както обикновено, символизираше самия хаос като изключим изражението, изписано на лицето му. Закова се на място, втренчен в призрачната бедствена картина, разкриваща му се по екраните, светващи един след друг.

„Какво, по дяволите…, помисли си той. Какво, по дяволите…“

— Край на мисията. Събудете ги веднага!

Хората му се заловиха да изпълнят командата още преди да завърши. Ани вдигна поглед от своята конзола. Лицето й беше вледенено.

— Никаква реакция, сър — докладва тя.

Смит се добра до мостика. Главата му кървеше след удара на робота. Добра се тъкмо когато бездушната машина изстреля енергиен залп към навигационния пулт. Той изкрещя, когато пиедесталът се взриви и звездната карта — холограма угасна в празното пространство. Включиха се още алармени системи и всичко около него заехтя в бедствена какофония. Навигационните системи на кораба вече бяха излезли от строя, превръщайки го в неуправляема лодка, понесена от мощното привличане на слънчевата гравитация…

Роботът продължи напред към командния център.

Смит се затътри към криованите и видя как пламъците и пушека ги погълнаха.

— Събудете се, дяволите да ви вземат! — пръстите му трескаво зашариха по конзолата. Не беше сигурен дали говори на Робинсънови или на рухналата апаратура. — Сам не мога да спра тази адска измишльотина!

Очите му се спряха на една защитена редица от клавиши, надписът над която гласеше: СПЕШНО ДЕЗАКТИВИРАНЕ. Удари ги с юмрук. Вдигна очи и видя, че силуетите вътре в колебливо снишаващите се пашкули просветнаха… с изключение на един.

В периферията на зрението му, между подобните на кука пръсти на робота отново просветна мълния.

— Командни системи, унищожи.

Роботът вдигна ръцете си и се прицели.

Запищяха нови алармени сигнали и криованите започнаха да се отварят. Роботът се завъртя върху веригите си.

— Семейство Робинсън, унищожи.

Смит залегна сред разнасящия се пушек, напиращ към него и намери някаква дупка, в която да се свре.

Джон Робинсън се съвзе внезапно. Събуди се с ужас, изхвърлен презглава от сънищата сред дълбините на нищото с помощта на ревящите алармени устройства, пушека и експлозиите. Зашеметен, той излезе от криованата и се спря, зяпнал в лицето на голия хаос, предизвикан от пощурелия обслужващ робот.

И после се изхвърли от кабината си и се завъртя, отблъсквайки ръката на робота встрани от криогенната редица, така, както го изкомандваха инстинктите му за оцеляване, преминали през военната подготовка от годините на младостта му.

— Морийн… — изрева той, тласнат от друг, не по-слаб инстинкт. — Децата!

Морийн зяпна в продължение на един сърдечен пулс, след което същият този безотказен инстинкт я накара да се раздвижи. Извлече Пени и Уил от кабините им и ги придърпа зад една от работните станции за прикритие тъкмо преди поредният залп на робота да изпепели мястото, където току-що стояха.

Джон издърпа пистолет от скобите на стената.

— Освободи предпазител — изпъшка той и залитна назад.

— Гласов отпечатък разпознат — отвърна оръжието. Джон стреля. Лазерът перна главата на робота и я завъртя върху шарнира й.

Роботът се стабилизира и извърна лицето си към него. Никакъв ефект.

Джон се хвърли зад един от командните блокове, а от насочените нокти на машината излетя нова мълния. Режещият изстрел отнесе блока пред него и го отхвърли в стената, а оръжието излетя от ръката му.

— Татко! — извика Уил, който с болка наблюдаваше сцената, сгушен зад майка си. Само да можеше да се спре робота с лазер… „Но с огън не можеш да се пребориш с огъня. Огънят можеш да го надвиеш с вода.“ Уил плесна с длан бутона за повикване на асансьора на стената до него. Когато асансьорът започна да се спуска, той се измъкна от ръката на майка си и се втурна към него.

— Уил, стой! — Морийн се спусна към него, но той се отскубна от нея като подгонен заек. От другата страна на помещението роботът се извърна и го проследи с вдигнатите си метални ръце-оръжия.

Дон Уест се хвърли на гърба на машината тъкмо когато тя стреля. Изпепеляващият залп се отклони, Уил се плъзна по пода и нахълта в асансьора. Уест се хвана здраво за бронята на робота, мъчейки се да измъкне захранващия блок от гърба му.

Роботът пусна електрически импулс по металната си черупка и Уест отхвърча назад. Тресна се в пода като парцалена кукла и криокостюмът му засвятка като бенгалски огън, когато собствената му електрическа верига пламна и започна да се топи.

Плоският череп на робота се завъртя около оста си. Огненочервеното око на сензорния му мерник се съсредоточи в последното петно, където сензорите му подсказваха, че все още се крият хора. Длъгнестото му, насекомоподобно туловище се затъркаля по ходовите гъсеници през пушещите руини. Между свитите му нокти просветнаха издайнически мълнии.

Морийн извърна гръб към чудовището, прикривайки тялото на дъщеря си със своето собствено.

— Извърни поглед, миличка — прошепна й тя.

Затвори очи, тялото й се беше парализирало от очакване, от очакване смъртоносният лъч да я порази, очакване…

Нищо не се случи. Все още нищо не се случваше.

Цяла вечност сякаш, толкова удари на сърцето, и тя извърна сгърченото си лице…

Роботът стърчеше на място, обездвижен. Ръцете му се бяха отпуснали безопасно. Пред очите й индикаторите му примигнаха от активен режим в режим на готовност.

А после Уил излезе от издигащата се асансьорна платформа със саморъчно сглобения си хакерски компютърен пакет — същият този уред, за който тя нееднократно се беше заричала, че никога повече няма да му позволи да го види — и триумфално го вдигна в ръката си.

— Робот! — изкомандва той. — Върни се в служебния док и се изключи.

— Команда приета — отвърна роботът.

Под смаяния и невярващ поглед на Морийн, роботът послушно се затъркаля през пушека, към асансьора. Съпругът й и Дон се размърдаха и се надигнаха, за да видят какво става.

Уил й се ухили и в очите на момчето проблесна нещо, което можеше означава „Е, казвах ли ти, мамо…“ Нотка на истеричен смях се изплъзна от устата й; тя отново се изсмя, този път не толкова боязливо, погледна го и очите й грейнаха от гордост и обич. „Какъвто бащата, такъв и синът…“

— Щом семейството не иска да дойде на научния панаир — каза Уил, оглеждайки се доволен из помещението, — донеси научния панаир при семейството.

— Край на шоуто — измърмори Пени, показала се иззад гърба на майка им. Но въпреки нежеланието й, усмивка на искрено възхищение се изписа по ъгълчетата на устните й.

— Но къде е Джуди…? — сепна се изведнъж Морийн.

Тя бързо закрачи през миазмата от пушек и святкащи електрически вериги към криогенния отсек.

Джон се пресегна и подаде ръка на Дон Уест, който се мъчеше да се изправи на крака.

— За следващия пикник никакви роботи — изломоти Уест с удебелен език и разтърси зашеметената си глава. Изправи се и кимна на Джон за помощта, след което, кашляйки, се запъти към пилотския отсек.

Целият мостик се беше превърнал в сцена от дантевия „Ад“: навсякъде се виждаше пушек, пламъци и сгърчени руини. Навигационната холограма се беше стопила във въздуха, пиедесталът под нея — унищожен.

„Боже Господи…“ Очите на Джон се преместиха към визьорната стена, заслонена от енергийните щитове. Той се отпусна в креслото до най-близката от все още функциониращите конзоли и се залови за работа.

Пени бързо седна до него зад друга не излязла от строя конзола и започна да се мъчи да активира противопожарните системи. На дисплеите й проблесна надписът ПРОТИВОПОЖАРНИ СИСТЕМИ, след което екранът й изведнъж помръкна. Цялата конзола замря, сред дъжд от електрически искри. Ръцете на Пени се свиха в юмруци и тя се дръпна от клавиатурата.

— Искам да се прибера вкъщи… — Гласът на момичето прозвуча полу на шега, полу на рев. Разтри ожулените си ръце и отново се върна на работа.

— Липсват данни за курса — извика Джон към Уест. — Системата навсякъде дава на късо. — Той натисна един от бутоните на облегалката на креслото си. Креслото се издигна нагоре, отнасяйки го към изходния панел на тавана на помещението. Отвори го и мина през него, за да оправи електрозахранването отвътре.

Долу Пени бе успяла да стабилизира противопожарните системи. Пожарогасителите из помещението се задействаха и започнаха да бълват облаци химическа пяна.

— Не мога да отворя енергийните щитове — докладва Дон. — Ще се опитам дистанционно.

И той закрачи през помещението сред облаците задушлив дим. Когато мина покрай работната станция на Уил, чу някакъв стон. Сниши се сред стелещия се пушек, зарови с ръце по пода, напипа нещо, което му приличаше на човешко тяло, и го издърпа нагоре.

— Смит? — извика той невярващо. — Какво, по дяволите…

Смит се задърпа и извика:

— Махни се! Остави ме на мира…

Дон се предпази от хаотичните му удари, задържайки другия мъж изправен, докато умът на Смит не се избистри.

— Майор Уест — изпъшка облекчено Смит, след като най-после го разпозна. — Слава Богу, че сте вие! Аз… Аз извършвах последни проверки… някой ме блъсна отзад.

Той вдигна ръка към главата си и потръпна. Дон забеляза петното изсъхнала кръв на лицето му.

А после изненадата и загрижеността му изведнъж секнаха. Майорът се протегна и сграбчи вдигнатата ръка на Смит.

Върху ръката му се беше жигосал съвършеният отпечатък на препрограмиращ модул… но не такъв, какъвто той използваше.

— Технология на Бунта — промълви дрезгаво Дон. — По дяволите, ти си шпионин! — Още преди думите да изпълзят на върха на езика му, пълният им смисъл го порази. — Значи ти си направил всичко това…

Той блъсна Смит в стената с всичка сила, а после го повлече към външния люк. Удари с юмрук бутона за достъп и вътрешната врата на люка се отвори.

— Спри — изпъшка Смит ужасен. — Какво правиш?

— Изхвърлям боклука — Дон го дръпна назад, мъчейки се да набута яростно съпротивляващото се тяло през прага на люка.

— Помощ, бързо! Моля ви… — отчаяният глас на Морийн едва успя да проникне в разярения му мозък.

Той погледна през рамо, все още държейки Смит прикован към стената. Видя Морийн, застанала пред криоконзолата, и едва сега осъзна, че една от камерите за анабиоза не се беше отворила. Криополето й просветваше и помръкваше на пулсове, карайки стомаха му да се обърне. Чия…? „На Джуди.“

— Отварящият механизъм е повреден! — извика Морийн. — Не мога да я измъкна. Тя умира… — погледът й зашари из помещението, търсейки някой, който да разбира от криотехниката.

„Той не я познаваше.“ Тогава кой…? „Само Джуди.“

Смит издърпа ръката си и замахна напред. Дланта му удари Дон под брадичката. Дон се олюля и се понесе към него. Гневът мигновено угаси болката от удара.

— Докоснеш ли ме, момичето загива… — каза Смит с пламнали очи.

Ръката на Дон замръзна само на сантиметри от врата на Смит, когото щеше да скърши като сух клон.

— Лекарят на мисията ви е леко неразположен — промърмори Смит и погледна към криогенния отсек. На Дон му се стори, че долови в гласа му насмешка, сякаш мозъкът на Смит беше на пришълец, обитаващ сгърченото му човешко тяло. — Мога да спася живота й — добави Смит. — Но само ако пощадите моя.

„Психопатично копеле.“ Дон го стисна още по-здраво.

— Не се пазаря с мъртъвци — изсъска му той. Никога в живота си не беше бил толкова прям.

— Убиеш ли ме, ще убиеш и момичето — изпъшка Смит.

— Каква е цената на твоята отмъстителност?… Майоре? — Смит погледна Дон в очите и на устните му се изписа бледа усмивка. — Разбира се, искам думата ти на офицер, че ще ме оставиш жив.

Дон се поколеба, едва сдържайки треперещите си ръце. Но най-после охлаби примката около врата на Смит.

— Помогни й!

Той отстъпи и пусна Смит да мине. Изгледа как докторът прекосява помещението, докато се увери, че Смит тръгва право към криоконзолата.

Конзолата, над която работеше Джон Смит, рязко изграчи, събудила се за живот.

— … е Контролният център на Мисията. Чувате ли ни? „Юпитер Две“, тук е…

Дон вдигна поглед от Смит нагоре към Робинсън.

— Енергийни резерви включени — извика горе от ремонтния люк Робинсън, който все още не беше разбрал какво става долу. — Енергийните щитове… успях!

Дон се извърна с лице към носовата визьорна стена, щитовете пред която започнаха да се разтварят. Болезнената яркост порази очите му. Слънцето, огромно и неотвратимо, изпълваше цялата панорама.

— Ох-ох… — прошепна той, останал без дар слово. На дисплеите се появи лицето на Ной Фриймън.

— Излезли сте от курса! — обяви Ной. — Засичаме ви в гравитационното притегляне на Слънцето.

Очите на Дон се обърнаха към Ной. Той направи гримаса.

— Това значи била голямата кръгла топка…? — „Чувството за съпричастие на тия в Контролния център е просто забележително.“

Долу на Земята Ной погледна на собствените си екрани и видя това, което в момента виждаше и Дон. Устните на Ной се размърдаха на изключен микрофон. Дон разбра, че проклинаше.

— Ной! — изтърси той, докато креслото на Джон се спускаше до него. — Защо, когато нещата вървят добре, никога не си говорим?

— Отброяваме седем минути, преди външният корпус да започне да се топи — обяви Ной с толкова спокоен и делови тон, сякаш не беше получил току-що същия психологически ритник в корема си.

„Колко му е лесно да пази хладнокръвие, по дяволите.“ Дон закопча предпазните колани на креслото си. „Нали е на сто милиона километра оттук.“

Седнал сред руините на мостика, взирайки се в самата паст на слънцето, най-сетне той си даде сметка защо бяха настояли да включат истински пилот в тази мисия…

— Ще се опитам да прескоча до рудниците на Меркурий — обяви майорът и ръцете му трескаво зашариха по компютърната клавиатура.