Изкуството на сънуването

3. ВТОРАТА ВРАТА НА СЪНУВАНЕТО

Благодарение на упражненията си аз установих, че един учител по сънуване трябва да си служи с обобщения в напътствията си, за да наблегне по-добре на някои неща. Когато ми постави първата задача, дон Хуан всъщност искаше да развивам сънното си внимание, като го съсредоточавам върху елементите на сънищата си. Основният му мотив в дадения случай беше идеята за осъзнаване на заспиването. Неговата уловка беше да ми каже, че единственият начин човек да осъзнае заспиването е да изследва съдържанието на сънищата си.

Още в самото начало на практическите занимания разбрах, че най-важно е упражняването на сънното внимание. За разума на обикновения човек е просто недопустимо, че някой може да се обучи да действа съзнателно в такава област, каквато са сънищата. Дон Хуан обаче твърдеше, че за ефикасността на това обучение е нужно постоянство, а то е нещо, с което разумът и всичките му „отбранителни съоръжения“ не могат да се справят. Рано или късно рационалните бариери падат под натиска на постоянството и сънното внимание е в пълната си сила.

Докато се упражнявах да го съсредоточавам и задържам върху елементите на сънищата си, започнах да изпитвам една особена самоувереност, която така ме изуми, че реших да споделя това с дон Хуан.

— Навлизането ти във второто внимание е онова, което поражда чувството на увереност — рече той. — Сега е нужно да проявиш още по-голяма трезвост, отколкото преди. Напредвай бавно, но без да спираш и най-вече не говори за всичко това. Просто го прави!

Казах му, че съм проверил на практика истинността на твърдението му, че ако човек хвърля бегли погледи на нещата, които участват в съня, образите не се разсейват. После прокоментирах, че най-трудното в цялата работа е да се разруши първоначалната бариера, която ни пречи да разглеждаме сънищата като поле за съзнателна дейност. Поисках мнението на дон Хуан по въпроса, защото твърдото ми убеждение беше, че тази бариера е психологическа и е възникнала в резултат на насадените ни от обществото представи, които поощряват пренебрежителното ни отношение към сънищата.

— Тази бариера е нещо повече от насадена представа — отвърна той. — Тя е първата врата на сънуването. Сега, когато вече си я преодолял, направо ти се струва нелепо, че хората не могат да се спират по своя воля и да разглеждат елементите на сънищата си. Но тази увереност е погрешна. Първата врата е свързана с потока на енергия във вселената. Тя е едно природно препятствие.

Тогава дон Хуан ме накара да се съглася, че ще разговаряме за сънуването само във второто внимание и когато той намери за уместно. Насърчи ме да се упражнявам междувременно и обеща да не ми се меси.

Когато понатрупах опит в „нагласяването“ на сънищата, започнах често да получавам усещания, които ми се виждаха изключително съществени, като например чувството, че, заспивайки, се търкулвам в някакъв ров. Дон Хуан никога не ми каза, че това са незначителни неща, а ме остави да ги описвам в бележките си. Сега осъзнавам колко ли смешен съм му изглеждал. Ако трябва аз днес да обучавам някого в сънуване, категорично бих се противопоставил на подобно поведение. Той обаче просто ми се присмиваше, като ме наричаше прикрит егоцентрик, който уж се бори с чувството за собствена значимост, а в същото време си води най-подробен, свръхличен дневник „Моите сънища“.

При всеки удобен случай дон Хуан изтъкваше, че енергията, необходима за освобождаване на сънното ни внимание от затвора на насадените ни от обществото представи, се добива при преразпределяне на вече съществуващата ни енергия. Това е съвършено вярно. Изплуването на нашето сънно внимание е пряка последица от преустройството на живота ни. Понеже, както казваше дон Хуан, няма как да почерпим допълнителна енергия от някой външен източник, трябва да преразпределим онази, с която разполагаме, с помощта на всички достъпни за нас средства.

Той упорито твърдеше, че магьосническият начин на живот е най-доброто средство, с което, образно казано, можем „да смажем колелата“ на това преразпределяне, а от всички характерни особености на този начин на живот най-ефикасна е „загубата на чувството за собствена значимост“. Дон Хуан бе напълно убеден, че магьосниците се нуждаят от тази особеност във всичко, което правят, затова полагаше огромни усилия да подтикне учениците си към осъществяване на това изискване. Според него чувството, че сме значими, винаги е било не само най-големия враг на магьосниците, но и проклятието на човешкия род.

Доводът на дон Хуан беше, че ние изразходваме повечето от енергията, за да поддържаме своята значимост. Този факт се проявява най-очебийно в безкрайните ни тревоги за начина, по който се представяме пред света, за това дали другите ни се възхищават, харесват или приемат. Ето защо, както ми бе обяснено, ако ни се удаде да загубим част от значимостта си, две необикновени неща ще се случат с нас. Първо, ще освободим енергията си от усилията да поддържа илюзията за нашето величие; и, второ, ще се сдобием с достатъчно енергия, за да влезем във второто внимание и да зърнем действителното величие на вселената.

Бяха ми нужни повече от две години, за да се науча да съсредоточавам напълно сънното си внимание върху всичко, което пожелаех. Станах толкова вещ в това, че се чувствах така, сякаш съм го правил цял живот. Най-странното беше, че изобщо не можех да си представя как по-рано ми е липсвала тази способност. И Все пак си спомнях колко ми беше трудно отначало дори да мисля, че е възможно да постигна това. Веднъж ми хрумна, че умението да изследваме съдържанието на сънищата ни сигурно се дължи на някаква естествена даденост на нашето същество, навярно нещо подобно на способността да ходим. Ние сме физически устроени така, че да вървим само по един начин — на два крака, и въпреки това трябва да положим огромни усилия, за да се научим да ходим.

Новото умение да хвърлям погледи на елементите на сънищата си бе съчетано с едно упорито вътрешно натякване да не забравям да го прилагам. Знаех си, че характерът ми се отличава с известна упоритост, но в сънищата тази черта започна да добива изключителни размери. Тя стана толкова явна, че не само изпитвах истинско негодувание, докато слушах как сам си натяквам, но и започнах да се питам дали това се дължи действително на присъщата ми упоритост, или на нещо друго. Даже ми мина през ума, че може би полудявам.

— Непрекъснато си говоря насън, като си напомням да гледам разни неща — споделих аз с дон Хуан.

Дотогава бях спазвал споразумението ни да разговаряме за сънуването само когато той подхване темата. Този път обаче реших, че въпросът не търпи отлагане.

— А нямаш ли чувството, че сякаш не си ти, а е някой друг?

— Като се замисля, наистина е така. В такива моменти все едно, че не съм аз самият.

— Значи действително не си ти. Сега не е време да ти обяснявам това. Но мога да ти кажа, че не сме сами на този свят. И че има и други светове, достъпни за сънуваните — цялостни светове. Понякога ни навестяват енергийни същества, идващи оттам. Следващия път, когато чуеш, че си натякваш насън, ядосай се истински и извикай една заповед. Трябва да изкрещиш: „Престани!“

Така се сблъсках с друго предизвикателство: да се сетя да извикам тази заповед насън. Но когато се чух отново, навряно главно поради силното си раздразнение от натрапчивия глас, наистина си спомних, че трябва да се провикна: „Престани!“ Натякването моментално спря и никога вече не се повтори.

— Всеки сънувач ли преживява подобно нещо? — попитах аз дон Хуан, щом пак се видях с него.

— При някои се случва — отвърна той без особен интерес. Започнах бурно да описвам колко странно е било тава за мен. Той обаче ме пресече с думите:

— Сега вече си готов да пристъпиш към втората врата на сънуването.

Възползвах се от случая, за да получа отговор на някои въпроси, които по-рано не бях успял да му задам. Онова, което бях преживял първия път, когато той ме накара да сънувам, продължаваше да заема най-важно място в съзнанието ми. Казах на дон Хуан, че съм наблюдавал елементите на собствените си сънища до насита, но никога не съм имал сън, който поне смътно да наподобява онзи по отношение на яснотата и подробностите.

— Колкото повече мисля за това, толкова повече се озадачавам — казах аз. — Докато гледах хората в онзи сън, изпитах страх и отвращение, които ми е невъзможно да забравя. Каква означаваха тези чувства, дон Хуан?

— Според мен, енергийното ти тяло се прикачи към чуждата енергия на онова място и направо се развихри. При тава положение ти, съвсем естествено, се почувства уплашен и отвратен: та нали тогава изследваше чужда енергия за пръв път в живота си.

— Имаш склонност обаче да се държиш като магьосниците в миналото. Щом ти се удаде възможност, веднага позволяваш на събирателната си точка да тръгне нанякъде. В онзи случай тя се премести на значително разстояние. И резултатът беше, че ти, също като древните магьосници, отиде отвъд света, който познаваме. Съвършено реално, но опасно пътешествие.

Пренебрегнах значението на думите му в полза на собственото си любопитство и попитах:

— Дали онзи град не беше на някоя друга планета, а?

— Не можеш да обясняваш сънуването чрез неща, които знаеш или мислиш, че знаеш — отвърна той. — Мога само да ти кажа, че градът, който посети тогава, не се намираше на този свят.

— А къде се е намирал в такъв случай?

— Извън него, разбира се. Не си чак толкова глупав. Забеляза го още в първия миг. Объркването ти се дължи на факта, че не си в състояние да си представиш, че дадено нещо може да е извън този свят.

— Но къде все пак се намира онова, което е извън него?

— Повярвай ми, тук става дума за най-удивителната черта на магьосничеството. Онзи път ти, например, предположи, че и аз съм видял същите неща като теб. Доказателството за това е, че изобщо не ме попита какво съм видял. Но всъщност ти и само ти видя град с хора в него. При мен нямаше нищо подобно. Аз видях енергия. Така че онова, което е извън този свят. В дадения случай и единствено за теб представляваше град.

— Но ако е така, дон Хуан, значи градът не е бил реален. Той е съществувал само в моето съзнание.

— Съвсем не. Сега вече се опитваш да сведеш нещо отвъдно до положението на нещо земно. Не можеш да постъпваш така. Твоето пътуване беше реално. Ти видя онова място като град. Аз пък го видях като енергия. Никой от двама ни не е прав, но и никой не греши.

— Страшно се обърквам, когато ми говориш за реалност. Казваш, че мястото, където попаднахме, действително съществува. Но в такъв случай как е възможно да го видим в два различни варианта?

— Много просто. Вариантите са два, защото тогава ние с теб имахме различни степени на еднородност и компактност. Вече съм ти обяснил, че ключът към възприятието са именно тези два свойства.

— Мислиш ли, че бих могъл да се върна в същия град отново?

— Тук ме хващаш натясно. Не зная. Или навярно зная, но не мога да ти обясня. Или пък мога, но не искам. Ще трябва да почакаш и сам да разбереш кое от всичко това е вярно.

Дон Хуан не пожела да говори повече за това.

— А сега да се заемем с нашата работа — каза той. — Човек достига втората врата на сънуването тогава, когато се събуди от един сън в друг. Може да имаш толкова сънища, колкото искаш, или си способен да имаш, но трябва да упражняваш съответен контрол и да не се събуждаш в света, който познаваме.

Тези думи ме хвърлиха в истинска паника.

— Да не искаш да кажеш, че не бива никога вече да се събуждам тук, в този свят? — попитах аз.

— Не, нямах това предвид. Но след като сам се сещаш за подобна възможност, налага се да те предупредя, че тя наистина съществува. Така постъпвали древните магьосници — никога не се събуждали в познатия ни свят. Някои магьосници от моята приемствена линия също са го правели. Това е напълно изпълнимо, но лично аз не го препоръчвам. От теб искам да се събуждаш по най-естествен начим, щом приключиш поредното упражнение по сънуване, но докато трае то, трябва да сънуваш, че се събуждаш в друг сън.

Улових се да задавам същия въпрос, който му бях задал още първия път, когато ми разказа за настройването на сънуването:

— Възможно ли е да се постигне това?

Дон Хуан очевидно усети моята разсеяност и усмихнато повтори отговора, който ми беше дал тогава:

— Разбира се, че е възможно. Този вид контрол не е по-различен от контрола, упражняван от нас над която и да е ситуация в ежедневието.

Бързо преодолях смущението си и се приготвих да го питам за други неща, но той ме изпревари и се зае да ми обяснява някои присъщи на втората врата особености — обяснение, което ме смути още повече.

— Има един проблем, свързан с тази врата — каза дон Хуан. — Той може да се окаже повече или по-малко сериозен, в зависимост от характера на човека. Ако по принцип сме склонни да се вкопчваме до самозабрава в разни неща или ситуации, то на този етап направо ни чака удар под пояса.

— В какъв смисъл, дон Хуан?

— Разсъди малко. Ти вече си имал необикновеното удоволствие да изследваш съдържанието на собствените си сънища. А сега си представи как преминаваш от един сън в друг, като наблюдаваш всичко, като изучаваш всяка подробност. Не е трудно да се досетиш, че човек може да затъне смъртоносно в това занимание. Особено ако е склонен да се самозабравя.

— А тялото или мозъкът няма ли да го възпрат по естествен начин?

— Да, но ако става дума за естествено, тоест нормално състояние, в каквото си, когато спиш. Само че това не е нормално състояние. Това е „сънуване“. С преминаването на първата врата сънувачът вече е постигнал енергийното cui тяло. Така че това, което действително минава през втората врата, скачайки от сън в сън, е именно енергийното тяло.!

— И какъв е крайният извод, дон Хуан?

— Изводът е, че щом преминеш през втората врата, трябва да възнамериш още по-голям и по-трезв контрол над сънното си внимание — единственият предпазен клапан на сънувачите.

— За какъв клапан говориш?

— Ти и сам ще откриеш, че истинската цел на сънуването е усъвършенстването на енергийното тяло. Едно съвършено енергийно тяло, наред с някои други неща, разбира се, владее сънното внимание до такава степен, че може да го възпира винаги, когато е необходимо. Това е предпазният клапан, с който сънувачите разполагат. Колкото и да са склонни да тънат в самозабрава, в определен момент сънното им внимание ги принуждава да изплуват от това състояние.

Трябваше да започна пак от самото начало, само дето задачата ми беше различна. Този път преследваната цел изглеждаше още по-неуловима, а трудностите около нея — по-големи. Най-напред, съвсем като при първата задача, не можех да измисля какво точно да предприема. Имах мрачното подозрение, че дотогавашната ми практика няма да ми помогне осбено в дадения случай. След безброй неуспехи се отказах от опитите си и реших просто да продължа упражненията, свързани с фиксирането на сънното внимание върху елементите на сънищата ми. Фактът, че приемах своите недостатъци, се оказа сякаш стимулиращ, защото станах още по-опитен в задържането на гледката на отделните елементи.

Така измина цяла година без никаква промяна. Ала един ден нещо стана. Докато гледах насън един прозорец, мъчейки се да разбера дали бих могъл да зърна част от пейзажа навън, някаква вихрена сила, която почувствах като бучене в ушите си, ме издърпа от стаята през прозореца. Непосредствено преди това дръпване сънното ми внимание бе привлечено от странно съоръжение, което се намираше навън, на известно разстояние от мен. Заприлича ми на трактор. В следващия миг вече стоях до него и го разглеждах.

Напълно съзнавах, че сънувам. Озърнах се наоколо, като се опитвах да открия от кой прозорец съм гледал преди малко. Пейзажът напомняше за провинциална ферма. Не се виждаха никакви постройки. Канех се да поумувам над този факт. Цялото ми внимание обаче бе завладяно от множеството селскостопански машини, които се търкаляха навсякъде край мен, като че ли бяха захвърлени. Разгледах какви ли не косачки, трактори, жътварски машини, брани, вършачки. Бяха толкова много, че чак забравих първоначалния си сън. Тогава ми се прииска да се ориентирам по самата гледка. В далечината имаше нещо, което приличаше на рекламно табло с няколко телефонни стълба около него.

Щом съсредоточих вниманието си върху това табло, мигновено се озовах до него. Стоманената му конструкция ме стресна. Тя излъчваше заплаха. На таблото имаше снимка на някаква сграда. Прочетох текста към нея: беше реклама на мотел. Изпитах странна увереност, че се намирам в щата Орегон или в северната част на щата Каролина.

Огледах се за други характерни черти на околността. Видях планини на голямо разстояние от мен, както и някакви заоблени зелени хълмове, които бяха по-наблизо. Те бяха обрасли с, както ми се стори, калифорнийски дъбове. Исках да бъда придърпан от зелените хълмове, но всъщност ме притеглиха далечните планински вериги. Бях убеден, че това е Сиера Невада.

Цялата ми енергия на сънуване ме напусна в тези планини. Но преди да стане това, аз бях придърпван от всеки възможен елемент. Сънят ми вече не беше сън. Като се вземат предвид възприятията, които получавах, действително се намирах в Сиера Невада, носейки се стремглаво към какви ли не дефилета, скали, пещери и дървета. Преминавах от стръмни склонове към планински върхове, докато силите ми съвсем се изчерпаха и вече не бях в състояние да съсредоточа сънното си внимание върху каквото и да било. Почувствах, че губя контрол. Накрая пейзажьт изчезна и настъпи мрак.

— Достигнал си втората врата на сънуването — рече дон Хуан, когато му разказах този сън. — Следващото, което трябва да направиш, е да преминеш през нея. Това е нещо много сериозно; изисква голяма дисциплина.

Не бях напълно сигурен, че съм изпълнил поставената ми задача, защото в действителност не се бях събудил в друг сън. Попитах дон Хуан каква е причината за това несъответствие.

— Грешката беше моя — отвърна той. — Казах ти, че човек трябва да се събуди от един сън в друг, но в същност имах предвид — да смени няколко сънища, ясно и системно, както ти си направил. При първата врата загуби много време, като само търсеше ръцете си. Този път си пристъпил направо към разрешаване на въпроса, без да се мъчиш да изпълняваш даденото поръчение — да се събудиш в друг сън.

Дон Хуан каза, че има два начина да се премине през втората врата на сънуването. Първият е да се събудиш в друг сън, тоест да сънуваш, че сънуваш, а след това да сънуваш, че се събуждаш. Вторият вариант е да използваш елементите на даден сън, така че от тях да се породи друг, точно като в моя случай.

Дон Хуан ме остави да се упражнявам без никаква намеса от негова страна, както бе постъпвал през цялото време. Аз успях да изпробвам и двете възможности, които ми беше описал. Или сънувах първо, че сънувам, а после — че се събуждам, илц пък се стрелках от един съвсем достъпен за сънното ми внимание елемент към някой друг, по-отдалечен. Понякога навлизах в лека разновидност на втория случай: взирах се в някой елемент от даден сън, като задържах погледа си дотогава, докато елементът не променяше формата си, и променяйки се, той ме издърпваше, с вихрушка и бучене, в следващия сън. Никога не успявах обаче да реша предварително към кой от тези три начина ще се придържам. Заниманията ми винаги завършваха с изчерпването на сънното ми внимание, след което в крайна сметка се събуждах или изпадах в непрогледния мрак на дълбокия сън.

По време на практиката ми всичко вървеше гладко. Безпокояха ме само едно странно енергийно вмешателство и някакви пристъпи на страх и притеснение, които бях започнал да изпитвам все по-често. Опитвах се да не им обръщам внимание, като си казвах, че вероятно са свързани с ужасните ми хранителни навици или с факта, че по онова време дон Хуан ми даваше в изобилие психотропни растения — нещо, което представляваше част от обучението ми. Пристъпите обаче станаха толкова явни, че се наложи да се обърна към дон Хуан за съвет.

— Сега вече си навлязъл в най-опасната област на магьосническото знание — започна той. — Тя е абсолютен ужас, истински кошмар. Бих могъл да се пошегувам с теб и да кажа, че не съм ти споменавал за тези неща от уважение към твоята скъпоценна рационалност, но не мога да постъпя така. Всеки магьосник трябва да се сблъска с това. Боя се, че тъкмо тук човек най-лесно може да изгуби самообладание.

Дон Хуан напълно сериозно ми обясни, че животът и съзнанието, бидейки единствено въпрос на енергия, са свойствени не само на биологичните организми. Той каза, че магьосниците са видели два вида съзнателни същества на земята — органични и неорганични, — а при сравнението помежду им са установили, че и едните, и другите представляват сияйни образувания, пронизани във всички възможни посоки от безброй енергийни нишки на вселената. Двата вида се различават по-между си по своята форма и степен на яркост. Неорганичните същества са продълговати, подобни на свещи, но матови, а органичните са заоблени и много по-ярки. Другата достойна за внимание разлика, която магьосниците, според дон Хуан, са видели, се изразява в това, че животът и съзнанието при органичните същества са краткотрайни, защото те са устроени така, че да бързат, а животът на неорганичните същества е несравнимо по-продължителен и съзнанието им — несравнимо по-спокойно и дълбоко.

— На магьосниците никак не им е трудно да общуват с тях — продължи дон Хуан. — Неорганичните същества притежават най-необходимия за общуване елемент — съзнанието.

— Но те наистина ли съществуват? Също като мен и теб? — попитах аз.

— Разбира се — отвърна той. — Повярвай ми, магьосниците са много интелигентни създания; те за нищо на света не биха си играли с някакви илюзии, които отгоре на всичко да вземат за действителност.

— А защо казваш, че тези същества са живи?

— Според магьосниците, да си жив означава да притежаваш съзнание. Това означава да имаш събирателна точка със сферично сияние около нея — обстоятелство, което показва, че дадено същество, било то органично или неорганично, е напълно способно да получава възприятия. Магьосниците смятат, че възприемателната способност означава наличие на живот.

— В такъв случай неорганичните същества трябва и да умират. Така ли е, дон Хуан?

— Естествено. Те се разделят със съзнанието също както и ние, само че продължителността на живота им е направо изумителна.

— А показват ли се на магьосниците?

— Много е трудно да се определи как именно стоят нещата при тях. Може да се каже, че тези същества биват примамени, или още по-точно, принудени да контактуват с нас.

Дон Хуан ме погледна втренчено.

— Ти изобщо не схващаш нищо от това, което ти говоря — заяви той с такъв тон, сякаш правеше някакво заключение.

— Почти ми е невъзможно да се отнасям рационално към тези неща — казах аз.

— Предупредих те, че тази тема ще подложи разума ти на изпитание. При това положение най-уместно ще бъде да не съдиш прибързано и да оставиш нещата да се развиват сами, което ще рече да оставиш неорганичните същества да дойдат при теб.

— Сериозно ли говориш, дон Хуан?

— Абсолютно сериозно. Единственият проблем е, че тяхното съзнание е много бавно в сравнение с нашето. На един магьосник са му нужни години, докато бъде забелязан от тях. Ето защо, за препоръчване е да се въоръжиш с търпение и да чакаш. Неорганичните същества рано или късно се появяват. Но не така, както ти или аз бихме се появили. Те издават присъствието си по много особен начин.

— А какво правят магьосниците, за да ги примамят? Служат ли си с някакъв ритуал за целта?

— Е, определено нямат обичай да застават насред пътя и да ги призовават с треперещи гласове тъкмо в полунощ, ако това имаш предвид.

— Как постъпват тогава?

— Примамват ги по време на сънуването. Вече ти казах, че става дума за нещо повече от примамване; чрез сънуването магьосниците направо принуждават тези същества да контактуват с тях.

— Как точно става това?

— Да сънуваш означава да задържаш позицията, която събирателната точка е заела в сънищата. Това действие създава характерен енергиен заряд, който привлича вниманието на неорганичните същества. За тях той е същото, каквото е стръвта за рибата: няма начин да не се спуснат към него. Когато магьосниците достигнат и преминават през първите две врати на сънуването, те поставят стръв за тези същества и така ги принуждават да се появят. Ти също вече си ги поканил, благодарение на факта, че си минал и през двете врати. Сега трябва само да чакаш да ти дадат знак.

— В какво ще се изрази този знак, дон Хуан?

— Вероятно в появата на някое от тях, макар че за такова нещо май е още твърде рано. Според мен, знакът ще бъде просто някаква намеса в сънуването ти. Мисля, че пристъпите на страх, които имаш напоследък, не се дължат на лошо храносмилане, а са енергийни атаки от страна на неорганичните същества.

— А какво да правя аз от своя страна?

— Трябва да съобразяваш очакванията си.

Не разбрах какво искаше да ми каже с това, ето защо той се зае да ми обясни, че когато общуваме със себеподобните си или с други органични същества, ние нормално очакваме да получим непосредствен отговор или реакция на обръщението си към тях. В случая с неорганичните същества обаче, тъй като ни дели една действително огромна бариера — енергия, която се движи със скорост, различна от нашата — магьосниците трябва да съобразяват своите очаквания с тях и да отправят обръщението си дотогава, докато бъде прието.

— Да не искаш да кажеш, дон Хуан, че това обръщение и упражненията по сънуване са едно и също нещо?

— Да. Но за да постигнеш пълен резултат, трябва да прибавиш към упражненията си и стремежа да достигнеш тези същества. Изпращай към тях чувство на сила и увереност, на могъщество и безгрижие. В никакъв случай не изпращай уплаха или мрачни чувства. Съществата са доста мрачни сами по себе си. Да прибавяш и ти такива чувства към техните е най-малкото ненужно.

— Не ми е ясно, дон Хуан, как се явяват те на магьосниците. Какъв е онзи особен начин, по който издават присъствието си?

— Понякога се материализират в нашия свят направо пред очите ни. Най-често обаче невидимото им присъствие се усеща като физическо разтърсване, като някаква тръпка, която те пронизва до мозъка на костите.

— А как се показват в сънуването?

— Там се получава точно обратното. Понякога се явяват по начина, по който ти ги чувстваш — като пристъп на страх. Но в повечето случаи се материализират пред нас. Тъй като в началния етап на сънуването нямаме никакъв опит с тях, не е изключено да ни изплашат неимоверно. Това би ни подложило на истинска опасност. По канала на страха те могат да ни последват в нашия свят, в ежедневието ни, с пагубни последствия за нас.

— Какви например, дон Хуан?

— Страхът може да се настани в живота ни и тогава ще ни се наложи да действаме по най-невероятни начини, за да се справим с него. Неорганичните същества могат да се окажат същинска напаст. Те са в състояние да ни докарат до лудост от уплаха.

— А какво всъщност правят магьосниците с тези същества?

— Общуват с тях. Превръщат ги в съюзници. Сблшкават се, завързват необикновени приятелства. За мен това са мащабни начинания, в които възприятието играе най-важна роля. Ние сме социални същества. Неизбежно е да търсим компанията на съзнателни създания. Тайната при неорганичните същества е да не се страхуваш от тях. Наложително е това да се спазва още от самото начало. Стремежът, който човек изпраща към тях, трябва да е изпълнен със сила и безгрижие. В този стремеж трябва да е закодирано посланието: „Аз не се страхуват от теб. Ела при мен. Ако дойдеш, ще си добре дошъл. Ако не искаш да дойдеш, ще ми липсваш.“ Подобно послание така ще ги заинтригува, че непременно ще пристигнат.

— А за какво въобще съм им притрябвал аз на тях, или пък те — на мен, дявол да го вземе?

— Сънувачите, независимо дали им харесва или не, гледат да се сближат с други същества в сънуването си. Това може да те шокира, но сънувачите машинално търсят групи от създания, в този случай — звена от неорганични същества. Те са просто ненаситни в търсенето си.

— Това ми изглежда много странно, дон Хуан. Защо е нужно да го правят?

— Неорганичните същества са нещо ново за нас. А за тях е нещо ново, когато някой от нашия вид прекоси границите на царството им. Трябва да запомниш отсега нататък, че неорганичните същества с изключителното си съзнание оказват огромно влияние над сънувачите и могат с лекота да ги пренасят в неописуеми светове. Древните магьосници са ги използвали и названието „съюзници“ е измислено именно от тях. Техните съюзници са ги научили как да придвижват събирателната си точка извън очертанията на сияйното яйце, навътре в отвъдчовешката вселена. Така че, когато пренасят някой магьосник, те всъщност го пренасят в светове, надхвърлящи човешкия енергиен обхват.

При тези думи ме заглождиха странни опасения, които дон Хуан бързо отгатна.

— Ти си оставаш религиозен човек докрай. — Той се разсмя. — Сега навярно ти се струва, че самият дявол те гони по петите. Мисли за сънуването по друг начин — като за способност да възприемеш много повече неща, отколкото смятаме, че е възможно.

След тази среща, докато бях в будно състояние, се тревожех, че наистина може да съществуват съзнателни неорганични същества. Когато сънувах обаче, тези безпокойства не ми влияеха кой знае колко. Пристъпите на физическо усещане за страх продължаваха, но след тях винаги се възцаряваше едно особено спокойствие — спокойствие, което ме изпълваше изцяло и аз започвах да се държа така, сякаш не се боях от нищо.

По онова време всеки нов етап в сънуването ми настъпваше внезапно, без предупреждение. Появата на неорганични същества в сънищата ми също не направи изключение. Това се случи, докато сънувах един цирк от моето детство. Обстановката наоколо беше като в някакъв град в планините на Аризона. Загледах се в хората край мен с постоянната си смътна надежда да видя отново онези хора, които бях видял още при първото ми влизане във второто внимание с помощта на дон Хуан.

Докато ги гледах, стомахът ми се сви от силен нервен пристъп; почувствах го почти като юмручен удар. Това ме разсея и хората, циркът и планинският град в Аризона изчезнаха от погледа ми. На тяхно място се появиха две странни фигури. Те бяха тънки, на ширина около трийсет сантиметра, но затова пък дължината им навярно достигаше два метра. Издигаха се над мен като два огромни дъждовни червея.

Знаех, че това е сън, но си давах сметка, че в този момент виждам. Дон Хуан ми беше говорил за виждането, докато се намирах на нормалното си ниво на съзнание, а също и във второто внимание. И макар че дотогава не бях съумял да го преживея лично, мислех, че съм разбрал идеята за директното възприемане на енергията. В този сън, докато гледах двете странни привидения, осъзнах, че виждам енергийната същност на нещо наистина невероятно.

Стоях напълно спокойно, изобщо не помръдвах. Бях впечатлен най-вече от факта, че образите не се разсеяха, нито пък преминаха в нещо друго. Това бяха компактни същества, чиято подобна на свещ форма си оставаше непроменена. Някаква част от тях караше някаква част от мен да задържи тази гледка. Знаех, че е така, защото нещо ми подсказваше, че ако аз не помръдвам, те също няма да се раздвижат.

Всичко свърши изведнъж в мига, в който се събудих уплашен. Веднага ме изпълниха какви ли не опасения. Обзе ме дълбока угнетеност. Това не беше психическо безпокойство, а по-скоро физическо терзание, някаква тъга, лишена от видима причина.

Оттогава двете странни фигури започнаха да се явяват при всяко мое сънуване. Постепенно стана така, като че ли аз сънувах единствено, за да се срещна с тях. Те никога не правеха опити да се приближат или да общуват с мен по какъвто и да е начин. Просто стояха неподвижно пред мен, докато траеше сънят. А аз от своя страна не само не се постарах да променя сънищата си, но даже забравих първоначалната цел на упражненията си.

Когато най-сетне разказах на дон Хуан за това, вече бяха изминали цели месеци, през които бях наблюдавал само двете фигури.

— Заседнал си на опасен кръстопът — каза той. — Не е правилно да прогонваш тези същества, но не бива и да допускаш да си стоят така. Засега присъствието им е пречка за твоето сънуване.

— Какво мога да направя, дон Хуан?

— Излез им насреща още сега, в ежедневния свят, и им кажи да дойдат при теб по-късно, когато ще си добил повече сила за сънуването.

— Как да им изляза насреща?

— Това не е много просто, но все пак е изпълнимо. Необходим е само известен кураж, какъвто ти, разбира се, имаш.

Докато смогна да кажа, че нямам никакъв кураж, дон Хуан вече ме беше повел към възвишенията. По онова време той живееше в северната част на Мексико и бе създал у мен впечатлението, че е самотен магьосник, забравен от всички старец, който се намира изцяло извън общото русло на живота. Бях се убедил, обаче, че е изключително интелигентен. Главно поради това бях склонен да приемам и онези черти у него, които отчасти смятах за чиста ексцентричност.

Лукавството, което магьосниците са развили през вековете, беше отличителна черта на дон Хуан. Той първо проверяваше дали съм разбрал всичко, което бих могъл, докато бях на нормалното си ниво на съзнание, а след това ме вкарваше във второто внимание, където разбирах или, най-малкото, слушах запалено всичко, на което ме учеше. По този начин той ме разделяше на две. Като се намирах на нормално ниво на съзнание, не проумявах защо или как съм толкова склонен да се отнасям сериозно към неговите чудатости. Когато бях във второто внимание обаче, тези неща ми изглеждаха съвсем смислени.

Дон Хуан твърдеше, че второто внимание е достъпно за всички ни, ала ние го отхвърляме, повече или по-малко настойчиво, като своеволно и прибързано се придържаме към нашата рационалност. Той смяташе, че бариерите, които преграждат пътя към това състояние, се събарят именно от сънуването.

В деня, когато ме поведе към възвишенията на Сонорската пустиня, за да се срещна с неорганичните същества, аз се намирах на нормалното си ниво на съзнание. Въпреки това разбирах, че ми предстои да извърша нещо наистина невероятно.

В пустинята беше преваляло. Червеникавата почва бе още влажна и полепваше по гумените ми подметки. Трябваше да стъпвам на камъни, за да остъргвам тежките буци пръст от обувките си. Вървяхме на изток, като се изкачвахме към възвишенията. Когато стигнахме до една тясна долчинка между два хълма, дон Хуан спря.

— Това място е направо идеално за призоваване на твоите приятели — каза той.

— Защо ги наричаш мои приятели?

— Те сами са те избрали. Когато направят нещо такова, то е признание, че искат да се сближат. Споменавал съм ти, че магьосниците завързват приятелство с тях. Изглежда, че u при теб ще стане така. Даже няма да е нужно да проявяваш настойчивост.

— В какво се изразява подобно приятелство, дон Хуан?

— Във взаимен обмен на енергия. Неорганичните същества предоставят висшето си съзнание, а магьосниците — своето повишено съзнание и висша енергия. Положителният резултат от това е равностойна размяна, а отрицателният — зависимостта, в която изпадат и двете страни. Древните магьосници обичали съюзниците си. Всъщност обичали ги повече и от себеподобните си. Според мен такава привързаност е страшно опасна.

— Какво ще ме посъветваш да направя сега, дон Хуан?

— Призови ги. Прецени ги хубаво и сам реши как да постъпиш.

— По какъв начин да ги призова?

— Представи си ги така, както си ги видял насън. Те са наситили сънищата ти с присъствието си, защото искат да оставят у теб траен спомен за формата си. Сега е моментът да използваш този спомен.

Дон Хуан енергично ми нареди да затворя очи и да не ги отварям. После ме заведе до някакви камъни и ме накара да седна върху тях. Почувствах твърдостта и хладината им. Камъните бяха полегати и аз с мъка пазех равновесие.

— Стой тук и си представяй съществата, докато образът им не изникне пред теб точно такъв, какъвто е в сънищата ти — каза дон Хуан на ухото ми. — Трябва да ми съобщиш, когато се очертаят ясно.

Изграждането на пълна мисловна картина на техните фигури — такава, каквато виждах в сънищата си — ми отне съвсем малко време и усилие. Изобщо не бях изненадан, че съм успял да го постигна. Това, което ме шокира, беше фактът, че въпреки отчаяните ми опити да известя дон Хуан, че съм извикал представата в съзнанието си, не ми се удаваше нито да изрека някакви думи, нито пък да отворя очи. Със сигурност обаче бях буден. Чувах всичко наоколо.

Чух дон Хуан да ми казва: „Сега вече можеш да отвориш очи.“ Отворих ги без никакво затруднение. Седях с кръстосани крака върху някакви камъни, но не върху онези, които бях почувствал под себе си, когато той ме бе накарал да седна. Дон Хуан беше зад мен, откъм дясната ми страна. Опитах се да се извъртя, за да съм с лице към него, но той обърна главата ми така, че да гледам право напред. И в този момент видях тъкмо пред себе си две тъмни фигури, подобни на тънки дървесни стволове.

Вторачих се в тях, зяпнал от изумление; сега не бяха толкова високи, колкото в сънищата ми. Бяха се смалили наполовина. Вместо да изглеждат като силуети, изградени от матово сияние, сега те напомняха два плътни, тъмни, почти черни, заплашителни пръта.

— Стани и сграбчи едното от тях — нареди ми дон Хуан, — и не го пускай, колкото и да те раздрусва.

Аз определено не исках да правя нищо подобно, но някаква неизвестна сила ме накара да се изправя против волята си. В този миг ми беше съвършено ясно, че в края на краищата ще изпълня нареждането, макар че нямах съзнателно намерение да постъпя така.

Машинално пристъпих към двете фигури, а сърцето ми биеше до пръсване. Сграбчих съществото, което беше отдясно. Тогава усетих как ме удари ток, от силата на който едва не изпуснах тъмната фигура.

Гласът на дон Хуан долетя до мен така, сякаш крещеше от голямо разстояние. „Изпуснеш ли го, свършено е с теб“, викаше той.

Вкопчих се здраво в съществото, което се избиваше и тресеше. Движенията му не бяха като на едро животно, а като на нещо съвсем леко и пухкаво, макар и силно наелектризирано. Ние се търкаляхме по пясъка на долчинката доста дълго време. Получавах удар след удар от някакъв противен ток. Намирах го за противен, защото ми се струваше по-различен от енергията, с която се бях сблъсквал в ежедневния свят. Това електричество ме гъделичкаше и ме караше да рева и ръмжа като животно — не от болка, а от някаква странна ярост. Накрая съществото застина под мен, като някакво почти плътно образувание. Лежеше неподвижно. Попитах дон Хуан дали не е умряло, но не можах да чуя собствения си глас.

— Нищо подобно — отвърна със смях някой, който не беше дон Хуан. — Ти просто си изчерпил енергийния му заряд. Но недей да ставаш веднага. Полежи още мъничко.

Погледнах въпросително дон Хуан. Той ме наблюдаваше с голямо любопитство. Помогна ми да се изправя. Тъмната фигура остана на земята. Исках да попитам дон Хуан дали със съществото всичко е наред. Отново не можах да произнеса гласно въпроса си. И тогава направих нещо необичайно. Взех всичко това за действителност. До този момент някаква част от съзнанието ми запазваше присъщата ми рационалност, отнасяйки се към станалото като към сън, породен от внушения на дон Хуан.

Отидох до лежащата фигура и се опитах да я привдигна. Не можех да я обгърна с ръце, защото тя всъщност нямаше конкретен обем. Чувствах се объркан. Същият глас, който не принадлежеше на дон Хуан, ми каза да легна върху неорганичното същество. Изпълних това и тогава и двамата се изправихме с едно движение, сякаш съществото беше някаква залепена за мен тъмна сянка. То се отдели плавно и изчезна, като остави у мен едно извънредно приятно чувство за пълнота.

Трябваше да минат повече от двайсет и четири часа, докато се съвзема изцяло. Спях през по-голямата част от денонощието. Дон Хуан проверяваше състоянието ми от време на време, като ми задаваше все един и същ въпрос: „Енергията на неорганичното същество като огън ли беше или като вода?“

Гърлото ми сякаш беше обгорено. Не бях в състояние да отговоря, че енергийните удари, които бях почувствал, напомняха струи наелектризирана вода. Никога в живота си не съм имал допир с наелектризирана вода. Даже не съм сигурен дали е възможно да се създават такива струи или пък да се усещат по някакъв начин, но точно тази представа изникваше в съзнанието ми при всяко запитване на дон Хуан.

Той беше заспал, когато най-сетне разбрах, че съм се възстановил напълно. Понеже знаех, че въпросът му е изключително важен, събудих дон Хуан и му разказах какво съм усетил.

— Ти няма да имаш услужливи приятели сред неорганичните същества, а ще завържеш с тях връзки, които носят неприятна зависимост — заяви той. — Бъди извънредно внимателен. Водните неорганични същества по-често изпадат в крайности. Древните магьосници вярвали, че те са по-нежни, че имат по-голяма способност за подражание или че даже притежават чувства. По това се различават от огнените, които били смятани за по-сериозни, по-сдържани, но и по-високомерни.

— Какво значение има всичко това за мен, дон Хуан?

— Значението е твърде голямо, за да го обсъждаме сега. Моят съвет е да превъзмогнеш страха в сънищата и в живота си, за да запазиш цялостта си. Неорганичното същество, което ти изчерпи, а после зареди отново с твоята енергия, направо запращя от нея. То ще се върне при теб за още.

— Защо не ми попречи да постъпя така, дон Хуан?

— Ти ме изпревари. Освен това изобщо не ме чу, когато ти виках да го оставиш да лежи на земята.

— Трябваше да ме осведомиш предварително, както винаги си правил, за всички съществуващи възможности.

— Но аз не бях запознат с всичките възможности. По отношение на неорганичните същества съм почти начинаещ. Отхвърлих тази част от магьосническото знание, защото е прекалено обременителна и непредвидима. Не искам да съм оставен на произвола на което и да е създание, било то органично или не.

Така завърши нашият разговор. Трябваше да съм разтревожен от подчертано отрицателната реакция на дон Хуан, но не бях. Изпитвах някаква увереност, че каквото и да съм извършил, е било правилно.

Продължих упражненията си по сънуване без никаква намеса от страна на неорганичните същества.