Даниъл СилваИзповедникът

На реставратора Дейвид Бул и както винаги, на съпругата ми — Джейми, и децата ми — Лили и Николас.

Благослови ме, Отче,

защото съгреших…

Roma locuta est; causa finita est.

Рим каза думата си; случаят е приключен.

Св. Августин1

Първа частАпартамент в Мюнхен

1. Мюнхен

Жилищната кооперация на Адалбертщрасе 68 бе една от малкото в обновеното предградие Швабинг, все още непревзети от шумния и разрастващ се професионален елит на Мюнхен. Сгушена между две сгради от червени тухли, които излъчваха предвоенен чар, тя изглеждаше като грозновата заварена сестра. Фасадата й бе с напукана мазилка, а силуетът — схлупен и невзрачен. Затова обитателите й бяха разнородна общност от студенти, художници, анархисти и неукротими пънкари, надзиравани от властна домоуправителка на име фрау Ратцингер, която според слуховете бе живяла в първата кооперация, построена тук и разрушена от бомба на Съюзниците. Сградата дразнеше кварталните активисти като трън в окото, който трябва да се извади. Защитниците на архитектурното наследство твърдяха, че въплъщава бохемската арогантност, която някога е превръщала Швабинг в Монмартър на Германия — квартала на Хесе, Ман и Ленин. „И на Адолф Хитлер“, би се изкушил да добави професорът, който работеше до прозореца на втория етаж, но малцина в старото предградие искаха да им се напомня, че младият австрийски изгнаник също е черпил вдъхновение от тези тихи сенчести улички.

За студентите и колегите си той бе хер доктор професор Щерн, за приятелите и съседите — просто Бенджамин, а за редките посетители от родината си — Бенямин. В безименен офис комплекс от стъкло и бетон в Тел Авив, където все още се пазеше досието за младежките му подвизи, въпреки молбите му да го унищожат, винаги щяха да го наричат Бени, най-малкия от непокорните синове на Ари Шамрон. Официално Бенджамин Щерн все още се водеше член на Историческия факултет на Еврейския университет в Йерусалим, въпреки че през последните четири години работеше като гостуващ преподавател по европейска история в престижния мюнхенски университет „Лудвиг-Максимилиан“. Това се бе превърнало в нещо като постоянен трансфер, но професор Щерн нямаше нищо против. По странно стечение на историческите обстоятелства, в днешно време животът на един евреин бе по-приятен в Германия, отколкото в Йерусалим или Тел Авив.

Фактът, че майка му е преживяла ужасите в гетото на Рига, правеше положението на професора сред другите обитатели на №68 малко особено. Събуждаше любопитството им. Той беше тяхната съвест. Подхвърляха реплики за палестинския терор и тактично задаваха въпроси, които не смееха да отправят към родителите или бабите и дядовците си. Приемаха го като свой наставник и мъдър съветник, на когото имат доверие. Обръщаха се към него за помощ в учението си. Изливаха душите си, когато приятелките им ги изоставяха. Опустошаваха хладилника му, когато бяха гладни, или тършуваха в портфейла му, когато оставаха без пукната пара. И най-важното — бе приел ролята на говорител от името на наемателите при всички спорове с омразната фрау Ратцингер. Единствено професор Щерн не се боеше от нея. Сякаш помежду им съществуваше специална връзка. Чувство за близост.

— Това е стокхолмски синдром — твърдеше Алекс от последния етаж. — Привързаност между затворник и надзирател, между господар и слуга.

Но имаше и нещо повече. Професорът и старицата сякаш говореха на един и същ език.

Година по-рано, когато книгата му за конференцията от Ванзее2 стана световен бестселър, професор Щерн бе започнал да обмисля идеята да се премести в по-луксозна сграда, например с подобаваща охрана и изглед към Английските градини. Някъде, където останалите наематели няма да гледат на апартамента му като на свой. Това вся паника сред другите обитатели. Една вечер вкупом пристигнаха при него с гореща молба да остане. Обещаха да не крадат от храната му и да не искат заеми, които няма надежда да върнат. Щели да се съобразяват с нуждата му от тишина и да го молят за съвет само когато е абсолютно необходимо. Професорът отстъпи, но след месец апартаментът му отново се превърна в общото помещение на Адалбертщрасе 68. Тайно се радваше, че идват. Сега буйните младежи от №68 бяха единственото семейство на Бенджамин Щерн.

Тракането на преминаващ трамвай прекъсна размишленията му. Вдигна глава миг преди возилото да се скрие зад короната на един кестен и погледна часовника си. Единадесет и тридесет. Работеше без почивка от пет сутринта. Свали очилата си и дълго разтърква очите си. Какво бе казал Оруел за писането на книги? „Ужасна, изтощителна работа, като безконечен пристъп на мъчителна болест“. Понякога Бенджамин Щерн имаше чувството, че тази книга ще се окаже фатална.

Червената лампичка на телефонния му секретар примигваше. Имаше навик да изключва звука, за да избегне нежелани прекъсвания. Колебливо, като специалист по обезвреждане на бомби, изправен пред дилемата коя жичка да среже, той протегна ръка и натисна бутона. В малката тонколона зазвуча оглушителна хевиметъл музика, последвана от боен вик:

Имам добри новини, хер доктор професор. Преди края на този ден на планетата вече ще има един мръсен евреин по-малко! Wiedersehen3, хер доктор професор.

Щрак.

Професор Щерн изтри съобщението. Вече бе свикнал с подобни заплахи. Напоследък получаваше по две на седмица; а ако се е появявал по телевизията или е участвал в обществени дебати — и повече. Познаваше гласовете и мислено ги наричаше с шеговити имена, за да намали въздействието им върху нервите си. Този чешит се обаждаше най-малко по два пъти всеки месец. Професор Щерн го бе кръстил Улфи. Понякога съобщаваше на полицията, но по-често не си правеше труда. Така или иначе, нищо не можеха да сторят.

Заключи ръкописа и бележките си в сейфа, скрит в пода под бюрото му. Обу се, облече вълнен балтон и взе торбата си за смет от кухнята. Старата сграда нямаше асансьор, което означаваше, че трябва да измине два реда стълби, за да стигне до партера. Щом стъпи във фоайето, го лъхна миризма на химикали. Сградата приютяваше малък, но процъфтяващ салон за красота. Професорът го ненавиждаше. Когато имаше много клиентки, острият мирис на лакочистител се издигаше през вентилационната система и изпълваше апартамента му. Освен това козметичният салон правеше сигурността на сградата по-слаба, отколкото му се искаше. Нямаше отделен вход откъм улицата и фоайето постоянно бе пълно с красиви жителки на Швабинг, дошли за педикюр, процедури на лицето или коламаска.

Сви вдясно, към коридор, който водеше до малкия вътрешен двор, поколеба се на прага и погледна дали котките са там. Бяха го събудили в полунощ, сборичквайки се за нещо, намерено в кофата за смет. Тази сутрин нямаше котки, само две отегчени козметички с бели туники пушеха цигари до оградата. Затътри крака по потъмнелите плочки и хвърли торбата си в контейнера.

Когато се върна във фоайето, завари фрау Ратцингер настървено да налага балатума с проскубана сламена метла.

— Добро утро, хер доктор професор — процеди старицата през зъби и укорително добави: — Навън ли ще пиете сутрешното си кафе?

Професор Щерн кимна и промърмори:

Ja, ja, фрау Ратцингер.

Тя погледна навъсено към две небрежно струпани купчини листовки, едните — рекламиращи безплатен концерт в парка, а другите — клиника за холистичен масаж на Шелингщрасе.

— Колкото и пъти да им казвам да не оставят такива неща тук, не престават. Виновна е онази студентка по актьорско майсторство от 4Б. Пуска кого ли не в сградата.

Професорът сви рамене, сякаш учуден от безотговорното поведение на младите, и приветливо й се усмихна. Фрау Ратцингер грабна листовките и замарширува с тях към вътрешния двор. Миг по-късно я чу да хока козметичките за хвърлените на земята фасове.

Излезе на улицата и се спря да прецени времето. Не беше твърде студено за началото на март. Слънцето надничаше през тънък воал от облаци. Пъхна ръце в джобовете на палтото си и тръгна. Щом навлезе в Английските градини, пое по сенчеста алея покрай препълнения от дъждовете канал. Обичаше този парк. Тук умът му си почиваше след сутрешните усилия пред компютъра. И по-важното — тук имаше възможност да провери дали го следят. Спря се и артистично потупа по джоба си, преструвайки се, че е забравил нещо. После закрачи в обратната посока, вглеждайки се във всички лица, за да се увери, че никое от тях не съвпада с образ, запечатан в базата данни на забележителната му памет. Постоя на малкия извит мост, сякаш само да посъзерцава движението на водата. Пласьор на дрога с татуирани паяци по лицето му предложи хероин. Професорът промърмори нещо несвързано и бързо се отдалечи. Две минути по-късно влезе в телефонна кабина и си даде вид, че набира номер, докато внимателно оглеждаше обстановката. Остави слушалката.

Wiedersehen, хер доктор професор.

Сви по Лудвигщрасе и забърза през университетския комплекс с наведена глава, надявайки се да не го забележи някой студент или колега. Тази седмица беше получил доста неучтиво писмо от доктор Хелмут Бергер, надменния декан, който питаше кога най-сетне ще завърши книгата и ще започне отново да изпълнява задълженията си на преподавател. Професор Щерн не харесваше Хелмут Бергер — всеизвестната им вражда бе и лична, и професионална — и не бе намерил време да отговори.

Суматохата на пазара „Виктуалиенмаркт“ измести мислите за работата му на заден план. Мина покрай купчините примамливи плодове и зеленчуци, сергиите с цветя и месарниците на открито. Избра продукти за вечерята си, пресече улицата и влезе в отсрещното кафене „Едушо“ за кафе и черен хляб. Четиридесет и пет минути по-късно се отправи към Швабинг, чувствайки се ободрен, с отпочинал ум, готов за нова схватка с книгата си. Или със своята „болест“, както би я нарекъл Оруел.

Щом влезе в кооперацията, заедно с него във фоайето нахлу силен вятър, който разпиля нова купчина розови листовки. Професорът наклони глава, за да прочете една от тях. Зад ъгъла бяха открили заведение, предлагащо ястия с къри за вкъщи. Обичаше хубавото къри. Вдигна една листовка и я пъхна в джоба на палтото си.

Вятърът бе отнесъл няколко от хартийките във вътрешния двор. Фрау Ратцингер щеше да побеснее. Докато професорът тихо се изкачваше по стъпалата, тя подаде глава от бърлогата си и ги забеляза. Предсказуемо възмутена, втренчи убийствен поглед в него. Той пъхна ключа в ключалката си и чу старицата да ругае зад гърба му в поредния си гневен изблик.

Професорът прибра покупките в кухнята и си свари чай. После тръгна по коридора към кабинета си. До бюрото му стоеше висок мъж с атлетично телосложение, който нехайно прелистваше записките от проучванията му. Бе облечен с бяла туника, като онези на козметичките от салона за красота. Имаше руси, леко прошарени коси. Щом го чу да влиза, неканеният гост вдигна поглед. Очите му бяха сиви, леденостудени.

— Отворете сейфа, хер доктор професор — каза той със спокоен, почти закачлив глас.

Говореше немски с особен акцент. Не беше Улфи, професорът бе сигурен в това, имаше усет за езици и местни наречия. Мъжът с туниката бе швейцарец и говорът му — швейцарски немски, звучеше напевно, като този на хората от планинските долини.

— За кого се мислиш, по дяволите?

— Отворете сейфа — повтори непознатият и отново прикова поглед в записките на бюрото.

— В сейфа няма нищо ценно. Ако търсиш пари…

Професор Щерн не успя да довърши изречението. С ловко движение неканеният гост пъхна ръка под туниката и извади пистолет със заглушител. Ученият разбираше от оръжия толкова, колкото и от езици. Пистолетът бе „Стечкин“, произведен в Русия. Куршумът прониза капачката на дясното му коляно. Падна на пода, притискайки раната с ръка. Между пръстите му на тласъци бликаше кръв.

— Мисля, че сега ще те принудя да ми дадеш комбинацията — спокойно каза швейцарецът.

Болката не можеше да се сравни с нищо, което Бенджамин Щерн бе преживял досега. Бореше се за глътка въздух, а в съзнанието му цареше пълен безпорядък. Комбинацията? Господи, та той едва помнеше името си.

— Чакам, хер доктор професор.

Положи усилие да вдиша и издиша няколко пъти. Това осигури на мозъка му достатъчно кислород, за да си спомни комбинацията за сейфа. Докато рецитираше цифрите, брадичката му трепереше от шока. Непознатият коленичи на пода и уверено завъртя ръчката. След малко вратата се отвори.

Натрапникът надникна вътре, а после погледна професора.

— Имаш копия на дисковете. Къде ги държиш?

— Не зная за какво говориш.

— Ако нещата останат така, ще можеш да ходиш с бастун. — Повдигна пистолета. — А ако прострелям и другото ти коляно, до края на живота си ще се влачиш с патерици.

Професорът губеше съзнание. Брадичката му трепереше. Стегни се, по дяволите! Не му доставяй удоволствието да види, че се страхуваш!

— В хладилника.

— В хладилника?

— В случай… — потръпна от болка той — на пожар.

Непознатият повдигна вежди. Умно момче. Бе донесъл със себе си чанта и черен найлонов чувал с дължина около метър. Посегна вътре и извади цилиндричен предмет — спрей с боя. Отстрани капачката и с нетрепваща ръка започна да рисува символи по стената на кабинета. Символи на насилие. Символи на омраза. Професорът глуповато се запита какво ли ще каже фрау Ратцингер, когато види това. Навярно в полусъзнание бе изрекъл нещо на глас, защото швейцарецът го изгледа озадачено.

Щом свърши с графитите, натрапникът върна спрея в чувала и застана пред професора. Заради болката в изпотрошените кости Бенджамин Щерн гореше от треска. Причерняваше му и му се струваше, че непознатият стои в края на тунел. Професорът потърси в сивите очи признаци на лудост, но долови само хладна разсъдливост. Този човек не бе фанатизиран расист, а професионалист.

Неканеният гост се надвеси над него.

— Искате ли да направите последна изповед, професор Щерн?

— За какво… — Направи гримаса от болка. — … говориш?

— Много просто. Искаш ли да изповядаш греховете си?

Ти си убиецът — промълви Бенджамин Щерн, сякаш бълнуваше.

Мъчителят му се усмихна. Отново вдигна пистолета и изстреля два куршума в гърдите на учения. Бенджамин Щерн усети как тялото му потръпна конвулсивно, но престана да чувства болка. Остана в съзнание за няколко секунди, достатъчно дълго, за да види как убиецът коленичи до него и спокойно допря палец до влажното му чело. Шепнеше нещо. На латински? Да, професорът бе сигурен.

Ego te absolvo a peccatis tuis, in nomine Patris et Filii et Spiritus Sancti. Amen4.

Професорът погледна убиеца си в очите.

— Но аз съм евреин — каза той.

— Няма значение — отвърна убиецът. Допря пистолета до слепоочието му и изстреля още един, последен куршум.

2. Ватикан

Седемстотин километра пб на юг, на хълма в сърцето на Рим, един старец бродеше в хладните сенки на усамотена градина, облечен в расо и наметало с цвят на слонова кост. На седемдесет и две години, вече не се придвижваше с някогашната пъргавина, но всяка сутрин идваше тук и почти час се разхождаше по алеите, над които се носеше ухание на борова смола. Някой от предшествениците му бе направил градината недостъпна за външни лица, за да може да се моли необезпокоявано. Мъжът с бялото расо обичаше да вижда хора, истински хора, а не само раболепните кардинали от Римската курия5, които идваха всеки ден, за да целунат пръстена с Рибаря6. На няколко крачки зад него винаги крачеше гвардеец, швейцарец, по-скоро за компания, отколкото за охрана. Той обичаше да се спира, за да побъбри с градинарите на Ватикана. Бе любознателен по природа и смяташе, че има солидни познания по ботаника. Понякога вземаше градинарски ножици и помагаше при подрязването на розите. Веднъж швейцарският му телохранител го завари на колене в градината. Предположил най-лошото, веднага повика линейка и се втурна към него, но откри, че главата на Римокатолическата църква просто е решил да отскубне няколко плевела.

Най-приближените на Светия отец ясно усещаха, че нещо го терзае. До голяма степен беше загубил чувството си за хумор и естествената си непринуденост, която приличаше на свеж полъх след тягостните последни дни на Поляка. Сестра Тереза, монахинята от Венеция, ръководеща папското домакинство, бе забелязала очевидната му липса на апетит. Дори бишкотите, които му сервираше със следобедното кафе, напоследък оставаха непокътнати. Влизайки в папския кабинет на третия етаж на Апостолическия дворец, често го намираше по очи на пода, дълбоко вглъбен в молитва, със стиснати клепачи, сякаш изпаднал в кома. Карл Брюнер, шефът на швейцарската охрана, неведнъж го виждаше до стените на Ватикана, загледан отвъд Тибър, потънал в размисъл. Брюнер бе охранявал Поляка дълги години и бе видял как му се отразява папството.

— Това е неизбежно — успокояваше той сестра Тереза. — Непосилното бреме на отговорността пада върху плещите на всеки папа и кара дори най-смирените понякога да изпускат нервите си. Сигурен съм, че Бог ще му даде сили да го понесе и скоро отново ще стане предишният Пиетро.

Но сестра Тереза не беше толкова убедена. Тя бе сред малцината във Ватикана, които знаеха с каква неохота Пиетро Лукези бе поел длъжността. Когато пристигна в Рим за погребението на Йоан Павел II и конклава7 за избор на негов наследник, дребничкият, добродушен архиепископ на Венеция не бе смятан от никого за papabile — човек, притежаващ необходимите качества да стане папа. Самият той не даваше и най-малък признак, че проявява интерес. Петнадесетте години работа за Римската курия оставаха най-нерадостните в кариерата му и той нямаше желание да се връща в това пълно с враждебност и злоба село край Тибър дори като негов кмет. Възнамеряваше да даде вота си за архиепископа на Буенос Айрес, с когото се бе сприятелил при една обиколка из Латинска Америка, и без много шум да се завърне във Венеция.

Но вътре в конклава нещата не се развиха според очакванията. Както бяха правили предшествениците им безброй пъти през вековете, Лукези и равните му по сан — общо сто и тридесет, влязоха в Сикстинската капела в тържествена процесия, пеейки латинския химн Veni Creator Spiritus8. Събраха се под „Страшния съд“ на Микеланджело с изображенията на изтерзани души, издигащи се към небето, за да срещнат Божия гняв, и се помолиха Светият Дух да направлява ръката им. След това всеки кардинал на свой ред застана пред останалите — с ръка върху четирите Евангелия, и положи клетва да пази пълно мълчание. Щом ритуалът бе изпълнен, ръководещият папските литургични церемонии нареди: Extra omnes — „Всички вън“ — и започна същинската част на конклава.

Поляка не бе оставил всичко единствено в ръцете на Светия Дух. Бе напълнил Съвета на кардиналите с консервативни като самия него хардлайнери, твърдо решени да запазят църковната дисциплина и надмощието на Рим над всички останали. Техният кандидат бе италианец, съвършено въплъщение на Римската курия — държавният секретар кардинал Марко Бриндизи.

Умерените имаха други идеи. Настояваха за наистина духовно чист папа. Искаха на престола на свети Петър да седи благочестив човек с дълбока вяра, готов да споделя властта си с епископите и да ограничи влиянието на Курията; човек, способен да преодолее географските и религиозните граници, за да лекува онези кътчета на света, които бяха разкъсвани от войни и бедност. Приемлив за тях беше единствено папа, който не е от Европа. Вярваха, че е дошло времето за папа от Третия свят.

Първите бюлетини разкриха, че конклавът е безнадеждно раздвоен, и скоро двете фракции започнаха да търсят изход от задънената улица. При последното гласуване за деня изплува трето име: Пиетро Лукези, архиепископът на Венеция, получил пет гласа. Когато чу името си, прочетено пет пъти в свещената зала на Сикстинската капела, той видимо пребледня. Миг по-късно бюлетините горяха в пещта с черен дим9 и няколко кардинали видяха Лукези да се моли.

Вечерта Пиетро Лукези учтиво отхвърли покана за вечеря с група кардинали и се оттегли сам в стаята си в резиденцията „Санта Марта“, за да медитира и да се моли. Знаеше как действат конклавите и му бе ясно накъде вървят нещата. Както Христос в Гетсиманската градина, отправи отчаяна молитва към Бога да снеме бремето от плещите му и да избере някой друг.

Но на следващата сутрин подкрепата за Лукези нарасна и стабилно тръгна към мнозинството от две трети, необходимо за избирането на папа. При последното гласуване предобед не му достигнаха едва десет гласа. Твърде напрегнат, за да се храни, отново се помоли в стаята си и се върна в Сикстинската капела за вота. Знаеше, че след него вече ще бъде папа. Мълчаливо гледаше как всеки кардинал пристъпва към златното ковчеже, служещо за изборна урна, пуска сгънатата на четири бюлетина и изрича тържествената клетва: „Призовавам своя бог Христос за свидетел и съдник, че давам гласа си за този, когото смятам за най-достоен“.

Преброиха бюлетините многократно, преди да обявят резултата. За Лукези имаше сто и петнайсет гласа. Камерлингът10 се приближи и му зададе въпроса, на който бе отговарял всеки новоизбран папа от две хилядолетия насам:

Приемаш ли каноничния си избор за върховен понтифекс11?

След продължително мълчание, което предизвика напрежение в капелата, Пиетро Лукези отвърна:

Плещите ми не са достатъчно широки, за да понесат бремето, което стоварвате върху тях, но с помощта на Христос, нашия Спасител, ще опитам. Accepto12.

С какво име желаеш да бъдеш наричан?

Павел Седми — отговори Лукези.

Кардиналите запристъпваха в колона, за да прегърнат новия папа и да го уверят в послушанието и лоялността си. После Лукези бе съпроводен до червената стая, известна като camera lacrimatoria — стая на плача, за няколко минути уединение, преди папските шивачи, братя Гамарели, да го облекат в бели одежди. Избра най-малкото от трите предварително ушити раса, но дори в него изглеждаше като малко момче, облякло ризата на баща си. Когато застана на разкошния балкон на „Свети Петър“, за да поздрави Рим и света, главата му едва се подаваше над парапета. Един от швейцарските гвардейци донесе столче, върху което да стъпи, и от смаяната тълпа на площада се надигна глъчка. Коментатор на Италианската телевизия задъхано кръсти новия папа Пиетро Невъзможния. Кардинал Марко Бриндизи, който стоеше начело на консервативното крило, тайно го нарече „първия случаен папа в историята“.

Ватиканистите заявиха, че посланието на разединения конклав е ясно. Пиетро Лукези бе компромисна фигура. От него се очакваше да се проявява като компетентен глава на Римокатолическата църква, но не и да предприема значими дела. Битката за сърцето и душата на Църквата — твърдяха те — хитро е отложена за друг път.

Но католиците реакционери, свещеници и лица извън Църквата, не приеха избора на Лукези така благосклонно. За хиляди от тях новият папа беше скучен и неприятно напомняше за недодялания венецианец Ронкали, предизвикал доктринална криза на Втория ватикански събор. Часове след разпускането на конклава уебсайтовете и чатовете на хардлайнерите се пълнеха с ужасяващи предупреждения и предсказания какво ще последва. Проповедите и публичните изявления на Лукези бяха преглеждани дума по дума за отклонения от каноните. Реакционерите не останаха доволни от това, което откриха. Стигнаха до заключението, че Лукези е опасен и трябва да бъде държан изкъсо. Зорко наблюдаван. Кардиналите от Курията трябваше да се погрижат Пиетро Лукези да остане безличен папа, който просто изпълнява задълженията си.

Но Лукези смяташе, че Църквата е изправена пред твърде много проблеми, за да пропилее папството си, макар и да го беше приел с неохота. Църквата, която бе наследил от Поляка, се намираше в криза. В Западна Европа, центъра на католицизма, положението бе станало плачевно и наскоро синодът на епископите бе заявил, че европейците живеят, сякаш Бог не съществува. Кръщаваха се все по-малко бебета; все по-малко двойки сключваха църковен брак; ръкополаганията бяха толкова редки, че скоро почти половината енории щяха да останат без постоянен свещеник. Трябваше само Лукези да се огледа около себе си, за да види проблемите, с които се сблъсква Църквата. Седемдесет процента от два и половината милиона католици, живеещи в Рим, одобряваха развода, контрола на раждаемостта и секса преди брака, а всичко това беше официално забранено от Църквата. По-малко от десет процента ходеха редовно на литургия. Във Франция, така наречената Първородна дъщеря на Църквата, статистиката бе още по-ужасна. В Северна Америка повечето католици дори не прочитаха брошурите със седмичните му проповеди, преди да ги изхвърлят, а само една трета присъстваха на литургия. Седемдесет процента от католиците живееха в Третия свят и много от тях рядко виждаха свещеник. Само в Бразилия всяка година по шестстотин хиляди души се отказваха от католицизма и ставаха протестанти евангелисти.

Лукези искаше да спре изтичането на кръв, преди да е твърде късно. Копнееше да направи любимата си Църква по-близка до живота на последователите й, да превърне миряните в католици не само на книга. Но имаше и нещо друго, което го измъчваше — един-единствен въпрос непрестанно се въртеше в съзнанието му след избирането му за папа. Защо Светият Дух бе посочил именно него за водач на Църквата? Каква специална дарба, каква искрица познание притежаваше той, която го правеше най-подходящ за папа в този исторически момент? Лукези мислеше, че знае отговора, и беше дал ход на опасен замисъл, който щеше да разтърси Римокатолическата църква из основи. Ако стратегията му се окажеше сполучлива, щеше да предизвика революция в Църквата. Ако се провалеше, това можеше да доведе до краха й.

* * *

Слънцето изплува иззад пласта облаци и полъхът на хладния мартенски вятър разлюля боровете в градината. Папата придърпа наметалото плътно около врата си. Мина покрай Етиопския колеж и сви по тясна пътека, която го отведе до сивата стена в югозападния край на Ватикана. Спря се в подножието на кулата на Радио Ватикан и се изкачи по каменните стъпала до терасата.

Пред него се простираше Рим, който се пробуждаше от ярката слънчева светлина. Погледът му се зарея над Тибър и се спря върху синагогата, издигаща се на отсрещния бряг, в сърцето на старото гето. През 1555 г. папа Павел IV, името на когото носеше сега Лукези, бе задължил евреите в Рим да се заселят там и да носят жълта звезда, за да се отличават от християните. Намерението на онези, чиято бе идеята за издигането на синагога, бе да я построят достатъчно висока, за да се вижда от Ватикана. Посланието звучеше пределно ясно. Ние също сме тук. Всъщност сме били тук дълго преди вас. На Пиетро Лукези синагогата напомняше за нещо друго. За непростими деяния в миналото. За срамна тайна. Сякаш му говореше, шепнейки в ухото му. Не му даваше покой.

Папата чу стъпки по пътеката през градината, отчетливи и ритмични като удари на опитен дърводелец по гвоздеи. Обърна се и видя мъж, който идваше към него. Висок и строен, с черни коси и черен свещенически костюм. Отец Луиджи Донати, личният секретар на папата. Донати стоеше неотлъчно до Лукези от двадесет години. Във Венеция го бяха наричали Дожа13 заради готовността му безмилостно да упражнява власт и ако се наложи, да сграбчи някого за гърлото в името на целите и нуждите на господаря си. Бе станал известен с това прозвище и във Ватикана. Той нямаше нищо против. Следваше принципите на италианския философ Макиавели, който учеше, че за владетеля е по-добре околните да се страхуват от него, отколкото да го обичат. Според Донати всеки папа се нуждаеше от един кучи син, коравосърдечен тип в черно, който да властва над Курията с камшик и жезъл и да налага волята си. Тази роля той изпълняваше със зле прикрито задоволство.

Докато Донати вървеше, по суровия израз на лицето му папата позна, че носи лоши вести. Отново се загледа отвъд реката и зачака. Малко по-късно усети окуражаващото му присъствие до себе си. Както обикновено, Дожа не губи време за любезности и празни приказки. Наведе се към ухото на папата и го осведоми, че рано тази сутрин професор Бенджамин Щерн е бил намерен убит в апартамента си в Мюнхен. Папата затвори очи, наведе глава, опирайки брадичка на гърдите си, и здраво стисна ръката на отец Донати.

— Как? — попита той. — Как са го убили?

Когато отец Донати му каза, папата се олюля и се подпря с ръка на стената за опора.

— Всемогъщи Боже, който си на небето, моля те, дай ни опрощение за всичко, което сме сторили.

Погледна доверения си секретар в очите — спокойни, интелигентни и решителни. Това вдъхна кураж на папата да продължи:

— Боя се, че ужасно подценихме враговете си, Луиджи. По-могъщи са, отколкото предполагахме, и покварата им няма граници. Не ще се спрат пред нищо, за да запазят мръсните си тайни.

— Така е, Свети отче — мрачно потвърди Донати. — Всъщност навярно действат с мисълта, че могат да убият дори папата.

Да убият папата? Трудно бе за Пиетро Лукези да повярва в това, но знаеше, че верният му секретар няма склонност да преувеличава. Църквата беше проядена от рак. По време на папството на Поляка бе допуснато ракът да се разпространи. Вече имаше метастази и бе застрашен животът на целия организъм, в който живееше. Трябваше да го отстранят. За да се спаси пациентът, бяха необходими шокови мерки.

Папата отмести поглед от Донати към синагогата, която се извисяваше над речния бряг.

— За жалост няма кой да се заеме с това дело, освен мен.

Отец Донати докосна ръката му и я притисна.

— Само вие можете да съчините думите, Свети отче. Оставете всичко друго в моите ръце.

После се обърна и се отдалечи, оставяйки папата сам. Той се заслуша в стъпките на суровия си довереник в черно, които отекнаха по пътеката към двореца: чат-чат-чат… За Пиетро Лукези те звучаха като забиване на гвоздеи в ковчег.

3. Венеция

Нощните дъждове бяха наводнили площад „Сан Дзакария“ Реставраторът стоеше на стъпалата пред църквата, безпомощен като корабокрушенец. В средата на площада от мъглата изникна възрастен свещеник, който повдигна краищата на скромното си черно расо и показа чифт гумени ботуши до коленете.

— Тази сутрин тук е като Галилейско море, Марио — каза той и извади от джоба си тежка връзка ключове. — Жалко, че Бог не ни е дарил със способността да ходим по водата. Тогава зимите във Венеция щяха да са далеч по-поносими.

Масивната дървена врата се отвори с протяжно проскърцване. Църквата все още тънеше в мрак. Свещеникът включи осветлението и отново се отправи към наводнения площад, след като се спря за кратко да потопи ръцете си в светената вода и да се прекръсти.

Скелето бе скрито зад завеса. Реставраторът се качи на платформата си и включи луминесцентната лампа. Образът на Девата примамливо засия срещу него. През голяма част от тази зима се бе посветил изцяло на задачата да възстанови лицето й. Понякога тя му се явяваше насън, промъкваше се в стаята му с изранени бузи и го молеше да я изцели.

Включи портативната електрическа печка, за да отвърне въздуха, и си наля чаша кафе от термоса — достатъчно силно, за да го ободри, но не и ръката му да затрепери. После подготви палитрата си, смесвайки сух пигмент с разредител в малко легенче. Когато най-сетне свърши, придърпа големите лупи и започна работа.

Близо час църквата бе изцяло на негово разположение. После бавно, един по един, се занизаха останалите от екипа. Скрит зад завесата си, реставраторът позна всеки от тях по звука. Тежките стъпки на Франческо Тиеполо, ръководителя на проекта „Сан Дзакария“, отчетливото чат-чат-чат на Адриана Дзинети, известна специалистка по почистване на олтари и съблазнителка на мъже; тромавата походка на вечно слухтящия Антонио Полита, разпространител на злонамерени лъжи и клюки.

Реставраторът оставаше загадка за другите. Държеше работната му платформа и картината на олтара винаги да бъдат скрити зад завеса. Франческо го бе помолил да я свали, за да могат туристите и пословично критичната висша прослойка венецианци да наблюдават работата му.

Венеция иска да вижда какво правиш с Белини * Марио. Венеция не обича изненади.

Реставраторът с неохота отстъпи и два дни през януари работи пред погледите на туристите и останалите от екипа. Краткият експеримент бе прекратен, когато монсеньор Морети, енорийският свещеник на „Сан Дзакария“, намина на изненадваща инспекция. Щом вдигна поглед и съзря лицето на Девата, наполовина заличено, падна на колене в истерична молитва. Върнаха завесата и Франческо не посмя отново да настоява за свалянето й.

Другите от екипа виждаха в нея дълбок метафоричен смисъл. Защо прибягваше до такива мерки да се крие? Защо Марио странеше от тях? Защо отклоняваше многобройните им покани за обяд, вечеря и съботните запои в бар „Харис“? Бе отказал да присъства дори на коктейл, организиран от „Приятели на «Сан Дзакария»“. Творбата на Белини беше една от най-значимите картини в цяла Венеция и отказът му да прекара няколко минути с дебелите американски дарители, направили проекта възможен, се прие като скандална постъпка.

Дори Адриана Дзинети не можеше да проникне отвъд завесата. Това породи нескрити подозрения, че реставраторът е хомосексуалист, което свободомислещият екип не смяташе за престъпление, и слабата му популярност сред някои от момчетата временно нарасна. Версията отпадна една вечер, когато в църквата го посети поразително привлекателна жена. Имаше широки скули, бледа кожа, зелени като на котка очи и изваяна брадичка. Единствено Адриана Дзинети забеляза големия белег на лявата й ръка.

— Тя е другият му реставраторски проект — мрачно заключи Адриана, когато двойката изчезна във венецианската нощ. — Очевидно предпочита жени с малки несъвършенства.

Представяше се с името Марио Делвекио, но италианският му, въпреки че бе отличен, издаваше лек, ала доловим акцент. Обясняваше го с това, че е отраснал в чужбина и е живял в Италия само за кратки периоди. Някой бе дочул, че е стажувал при легендарния Умберто Конти, друг — че Конти е обявил ръцете му за най-талантливите, които е виждал.

Завистливият Полита бе пуснал следващата поредица слухове сред екипа. Антонио се вбесяваше от спокойното темпо, с което работеше колегата му. За по-малко време, отколкото бе нужно на великия Марио Делвекио да възстанови лицето на Девата, той бе почистил и реставрирал шест картини. Фактът, че те почти нямаха стойност, само засилваше гнева му.

— Самият маестро я е нарисувал за един следобед — мърмореше Антонио пред Тиеполо. — А този приятел работи цяла зима. Все тича до Академията да зяпа картините на Белини. Кажете му да побърза, иначе ще се мотаем тук десет години!

Именно Антонио бе изровил доста странна история за Виена, която бе споделил с колегите си по време на приятелско събиране в една снежна вечер през февруари — по съвпадение, в гостилница „Ала Мадона“14. Около десет години по-рано, при цялостното почистване и възстановяване на катедралата „Свети Стефан“ във Виена, един от реставраторите в екипа бил италианец на име Марио.

— Нашият Марио? — попита Адриана над чаша червено вино.

— Разбира се, че е бил нашият Марио. Същият особняк. Същото темпо на охлюв.

Според източника на Антонио, въпросният реставратор изчезнал безследно една нощ — същата нощ, когато в стария еврейски квартал избухнала бомба.

— За какво намекваш, Антонио? — полюбопитства Адриана, като настойчиво се взираше в него през рубинената течност.

Антонио направи дълга драматична пауза, загреба хапка гъста полента и повдигна вилицата си като скиптър.

— Не е ли очевидно? Явно този човек е терорист. Предполагам, че е от „Червените бригади“.

— Или може би самият Осама бен Ладен!

Всички от екипа избухнаха в такъв смях, че едва не ги изгониха от заведението. Вече никой не спомена думите на Антонио Полити, но самият той не престана да вярва в истинността им. Тайно се надяваше мълчаливият му колега зад завесата да повтори представлението си от Виена и да изчезне без следа. Тогава Антонио щеше да заеме мястото му, да довърши проекта и името му да се прочуе.

Работата на реставратора спореше и времето отлиташе неусетно. Когато погледна часовника си, се изненада, че вече е единайсет и трийсет. Седна на ръба на платформата, наля си още кафе и погледна картината. Нарисувана от Белини в разцвета на силите му, тя бе смятана от много историци за първата велика творба, предназначена за олтар, от шестнадесети век. Реставраторът никога не се уморяваше да я съзерцава. Възхищаваше се на майсторството, с което Белини бе използвал светлината и пространството, на силата, която привличаше погледа му навътре и нагоре, на съвършените благородни черти на Мадоната, младенеца и светците около тях. Беше картина на абсолютна тишина. Дори след дълга и напрегната работа цяла сутрин тя го обгръщаше с усещане за спокойствие.

Отмести завесата. Слънцето се бе показало и главният кораб на църквата бе изпълнен със светлина, която нахлуваше през витражите на прозорците. Тъкмо допи кафето си и движение на входа привлече вниманието му. Посетителят бе около десетгодишно момче с дълги къдрави коси. Обувките му бяха подгизнали от водата на площада. Реставраторът се загледа в него. Дори след десет години не можеше да погледне дете, без да си спомни за сина си.

Момчето отиде първо при Антонио, който му махна с ръка да се разкара, без да прекъсва работата си. После тръгна по пътеката между скамейките към високия олтар, където по-благосклонно го прие Адриана. Усмихна му се, докосна бузата му и посочи към скелето на реставратора. Детето се спря до платформата и безмълвно му подаде листче хартия. Той го разгъна и откри няколко думи, написани като последна молба на отчаян влюбен. Нямаше подпис, но почеркът бе издайнически като мазките от четката на Белини.

Гето Нуово. Шест часът.

Реставраторът смачка бележката и я пъхна в джоба си. Когато отново погледна надолу, момчето си бе отишло.

* * *

В пет и трийсет следобед Франческо Тиеполо влезе в църквата и бавно закрачи към олтара. С гъстата си брада, дълга бяла риза и копринен шал, вързан плътно около врата, едрият италианец изглеждаше като току-що излязъл от ренесансова работилница. Това бе съзнателно изграден имидж.

— Браво на всички — напевно каза той и гласът му отекна в абсидите и колоните. — Достатъчно за днес. Съберете нещата си. Вратите се затварят след пет минути. — Стовари мечешката си лапа върху платформата на реставратора, енергично я побутна веднъж и разклати лампите и четките му. — Ти също, Марио. Целуни дамата за лека нощ. Ще издържи няколко часа без теб. Чакала те е петстотин години.

Реставраторът старателно почисти четките и палитрата си и прибра пигментите и разтворителите си в правоъгълна кутия от лакирано дърво. После угаси лампата и скочи от скелето. Както винаги, излезе от църквата, без да каже нито дума на колегите си.

С кутията под мишница, тръгна по площад „Сан Дзакария“. Имаше пъргава походка и можеше да прекоси площада с лекота. Със средния си ръст и слабо тяло, лесно щеше да остане незабелязан. Черните му коси бяха прошарени и късо подстригани. Ъгловатото лице с дълбока трапчинка на брадичката създаваше илюзията, че е изсечено от дърво. Най-дълготрайно впечатление оставяха очите с форма на бадем и поразително ярък изумруденозелен цвят. Въпреки усилията, които изискваше работата му, и факта, че наскоро бе отпразнувал петдесет и първия си рожден ден, все още имаше отлично зрение.

Премина под един свод и стигна до Рива дела Скавони, широкия кей край Канале ди Сан Марко. Въпреки хладното мартенско време, наоколо имаше доста туристи. Реставраторът различи най-малко шест езика, повечето от които владееше. До ушите му достигна фраза на иврит. Бързо заглъхна — като музика, заглушена от вятъра, но остави у него отчаян копнеж да чуе истинското си име.

Корабче №82 чакаше на спирката. Той се качи и застана до парапета, откъдето можеше да види лицето на всеки пътник, който се качва или слиза. Извади бележката от джоба си, прочете я за последен път, а после я хвърли отвъд борда и я проследи с поглед, докато копринените води на лагуната я отнесоха.

* * *

През петнадесети век мочурлив участък от сушата на квартал Канареджо15 бил ограден за строеж на нова ковачница, наричана на венециански диалект geto. Ковачницата никога не била построена, а век по-късно, когато управниците на Венеция потърсили подходящо място, където да настанят разрастващото се еврейско население, решили, че това отдалечено кътче, известно като Гето Нуово, е идеалното. Площадът бил голям и нямало енорийска църква. Околните канали образували естествен обръч, отделящ острова от съседните, и можело единственият мост да се охранява от християни. През 1516 г. изселили християните от Гето Нуово и принудили евреите на Венеция да заемат мястото им. Позволявали им да напускат гетото след изгрев-слънце, когато камбаната започне да бие, и то само ако носят жълта туника и шапка. Трябвало да се приберат на острова преди залез-слънце и портите се залоствали. Само еврейските декари имали право да го напускат нощем. Населението му достигнало над пет хиляди души. А сега тук живееха едва двадесетина евреи.

Реставраторът мина по малък железен мост. Пред него се издигаха няколко жилищни сгради, необичайно високи за Венеция. Продължи през аркада, която минаваше под сградите, и след миг се озова на площада. Ресторант, предлагащ кашер16, еврейска фурна, книжарница, музей. Имаше и две стари синагоги, напълно незабележими, освен за опитното око. Само петте прозореца на горния етаж на всяка от тях — символ на петте книги от Тората — издаваха местоположението им.

Няколко момчета играеха футбол между дългите сенки и локвите. Топката им полетя към реставратора. Той ловко я ритна и я върна. Едно от тях я пое с гърди — същото, което бе дошло сутринта в „Сан Дзакария“.

Детето кимна към кладенеца в средата на площада. Реставраторът се обърна и видя позната фигура, облегната на него, пушейки цигара. Сив кашмирен шлифер, сив шал, плътно увит около врата, издължено лице. Кожата на мъжа бе матова, набраздена и белезникава като скала в пустинята, закалявана милион години от слънцето и вятъра. Носеше малки кръгли очила, непреднамерено модерни. Изражението му издаваше нервност.

Когато реставраторът се приближи, старецът вдигна глава и устните му се изкривиха в нещо средно между усмивка и гримаса. Сграбчи ръката му и я разтърси така силно, че щеше да строши костите. После ласкаво го целуна по бузата.

— Тук си заради Бенджамин, нали?

Старецът притвори сбръчканите си клепачи и кимна. Плъзна два възлести пръста в свивката на лакътя му.

— Повърви с мен.

За миг реставраторът изпита желание да се освободи, но знаеше, че няма път за бягство. Бяха убили човек от семейството, а Ари Шамрон не беше от хората, които смирено спазват шивах17.

Преди година Габриел се бе видял с него за последен път. Шамрон бе остарял видимо от онзи ден. Когато закрачиха по площада в спускащия се здрач, Габриел едва сдържа желанието си да го хване под ръка. Бузите му бяха хлътнали, а стоманеносините му очи — очи, които някога вдъхваха страх както у враговете, така и у съюзниците му — бяха премрежени и влажни. Когато повдигна турската цигара към устните си, дясната му ръка затрепери.

Тези ръце бяха превърнали Ари Шамрон в легенда. Скоро след постъпването му в Службата през 1950-а, началниците му бяха забелязали, че притежава необикновено здрава хватка за мъж с толкова скромна физика. Обучиха го за уличен бой и безшумни убийства и го изпратиха на бойното поле. Предпочитаното му оръжие бе гарота18 и той я използваше смъртоносно от павираните улици на Европа до неугледните затънтени кътчета на Кайро и Дамаск. Убиваше арабски шпиони и генерали. Убиваше нацистки учени, които помагаха на Насър да строи ракети. А в една топла вечер през април 1960-а, в градче на север от Буенос Айрес, Ари Шамрон бе скочил от задната седалка на кола и бе сграбчил Адолф Айхман19 за гърлото, който чакал автобус, за да се прибере у дома.

Единствено Габриел знаеше неприятна подробност за онази нощ в Аржентина: Адолф Айхман едва не се бе измъкнал, защото Шамрон се бе препънал в развързаната връзка на обувката си. Същото ходене по ръба бележеше всеки етап от изкачването му по множеството ръководни стъпала на булевард „Цар Саул“. Премиерите никога не знаеха какво да очакват, когато Шамрон се появи на прага им — новина за пореден грандиозен успех или тайно признание за нов унизителен провал. Склонността му да поема рискове беше много ценно качество и същевременно голяма политическа слабост. Габриел вече не броеше колко пъти старецът е бил отстраняван, а после повикван обратно с гръмки фанфари.

Шамрон окончателно се бе простил с висшата ръководна длъжност, но никога нямаше да го отстранят напълно. Имаше двойствен статут на специален административен съветник, който му даваше достатъчен достъп, за да напомня често за себе си, и от вилата си, подобна на крепост, с изглед към Галилейско море, все още упражняваше значителна власт, макар и в сянка. Шпионите и генералите редовно го посещаваха, за да му целуват ръка, и никое важно решение, свързано с държавната сигурност, не се вземаше, без първо да се допитат до него.

Здравословното му състояние се пазеше в дълбока тайна. Габриел бе дочул слухове за рак на простатата, лек сърдечен удар или хронични проблеми с бъбреците. Очевидно не му оставаше много живот. Шамрон не се боеше от смъртта — само от това, че отсъствието му ще причини хаос. Сега, докато бавно се разхождаха из старото гето, смъртта бе техен спътник. Смъртта на Бенджамин. И на Шамрон. Близостта й бе направила Шамрон неспокоен. Изглеждаше като човек, който бърза да уреди сметките си. Стар воин, нетърпелив да влезе в една последна, отчаяна битка.

* * *

— Отиде ли на погребението?

Шамрон поклати глава.

— Бенджамин се страхуваше, че академичните му постижения ще бъдат опетнени, ако се разчуе, че е работил за нас. Присъствието ми на погребението би породило неудобни въпроси във и извън Израел, така че останах настрана. Трябва да призная, че не изгарях от желание да присъствам. Трудно е да погребеш дете.

— Отишъл ли е някой? Той нямаше други роднини в Израел.

— Казаха ми, че присъствали няколко стари приятели без връзка с тайните служби и колеги от факултета в Еврейския университет.

— Кой те изпрати тук? — попита Габриел.

— Какво значение има?

— За мен има значение. Кой те изпрати?

— Аз съм нещо като пуснат под гаранция — отегчено каза Шамрон. — Не мога да направя нито крачка без одобрението на върховния трибунал.

— И кои са хората в този трибунал?

— Единият е Лев. Разбира се, ако зависеше от него, щяха да ме заключат в килия с желязна кушетка, на хляб и вода. Но за мой късмет, другият член на трибунала е министър-председателят.

— Твоят стар боен другар.

— Да кажем, че просто споделяме едно и също мнение за конфликта и истинските намерения на враговете ни. Говорим на един и същ език и си прекарваме приятно заедно. Държи ме в играта, въпреки огромните усилия на Лев да ме обвие в мъртвешки саван.

— Това не е игра, Ари. Никога не е било.

— Не е нужно да ми го напомняш, Габриел. Ти прекарваш времето си тук, докато шахидите20 се самовзривяват и стават на парчета на улица „Бен Йехуда“ и улица „Яфа“.

— Работя тук.

— Извинявай, Габриел. Не исках да прозвучи толкова сурово. Впрочем върху какво работиш?

— Наистина ли те интересува?

— Разбира се. Иначе нямаше да попитам.

— Картината на Белини на олтара на църквата „Сан Дзакария“. Една от най-важните във Венеция.

На лицето на Шамрон се появи искрена усмивка.

— Ще се радвам да видя физиономията на архиепископа, ако някога узнае, че безценната му картина е била реставрирана от добро еврейско момче от долината на Израил.

Внезапно се спря и неудържимо закашля, с кърпичка на устата. Когато няколко пъти вдиша дълбоко и издиша, за да се успокои, Габриел долови хриповете в гърдите му. Старецът трябваше да влезе на топло, но бе твърде упорит, за да признае физическата си слабост. Реши да го направи вместо него.

— Имаш ли нещо против да седнем някъде? Стоях прав на скелето от осем сутринта.

Шамрон леко се усмихна. Знаеше, че Габриел го заблуждава. Поведе го към една сладкарница в края на площада. Нямаше други хора, освен високото момиче зад бара. Сервира им, без да попита какво ще поръчат, чаши еспресо, малки бутилки минерална вода и чинийка сладкиш с канела и ядки. Когато се наведе над масата, буйните й тъмни коси се спуснаха пред едното й рамо. Загърна се със златистожълт шал и излезе, оставяйки ги сами в заведението.

— Слушам те — каза Габриел.

— Има напредък. Обикновено веднага започваш да ми крещиш, че съм съсипал живота ти.

— Сигурен съм, че ще стигнем и до това в един момент.

— Сякаш двамата с дъщеря ми сте се наговорили.

— Има нещо вярно. Как е тя?

— Все още живее в Нова Зеландия, в птицеферма, колкото и да не ти се вярва, и все още отказва да отговаря на обажданията ми. — Направи дълга пауза, докато запалваше поредната си цигара. — Ужасно ми е сърдита. Казва, че никога не съм бил до нея. Не разбира, че бях зает. Трябваше да се грижа за сигурността на цял народ.

— Няма да се сърди вечно.

— Ако не си забелязал, и аз няма да живея вечно. — Шамрон набоде хапка и бавно задъвка. — Как е Анна?

— Предполагам, че е добре. Не съм се чувал с нея от близо два месеца.

Шамрон се наведе напред и укорително го изгледа над очилата си.

— Моля те, кажи ми, че не си разбил сърцето на горката жена.

Габриел разбърка захарта в кафето си и избегна настойчивия му поглед. Анна Ролф… Световноизвестна концертираща цигуларка и дъщеря на богатия швейцарски банкер Август Ролф. Година по-рано Габриел й беше помогнал да открие убийците на баща си. Невъзможно бе да й спести неприятните обстоятелства около сделките на баща й по време на войната и източника на забележителната му колекция от картини на импресионисти и модернисти. Неусетно се влюби в темпераментната виртуозна музикантка. След операцията живя с нея шест месеца в уединената й вила на Португалското крайбрежие. Връзката им започна да се срива, когато Габриел й призна, че всеки път, когато се разхождат по улиците на селото, вижда сянката на съпругата си Леа… и дори в някои нощи, когато се любят, Леа сякаш присъства като мълчалива свидетелка на страстните им изживявания. Когато Франческо Тиеполо му предложи да участва в проекта „Сан Дзакария“, Габриел прие без колебание. Анна Ролф не се опита да го спре.

— Много съм привързан към нея, но не би се получило.

— Прекара ли поне известно време с теб във Венеция?

— Участва в благотворителен концерт в църквата „Фрари“. Остана при мен два дни. Но това само влоши нещата.

Шамрон бавно угаси цигарата си.

— Мисля, че отчасти аз съм виновен. Тласнах те към тази връзка, преди да си готов.

Както винаги при подобни случаи, Шамрон го попита дали наскоро е посещавал Леа. Габриел му разказа как, преди да дойде във Венеция, е отишъл в отдалечената психиатрична клиника в Южна Англия, как се поразходил с нея из градините и дори си направили пикник под оголените клони на един клен. Но докато говореше, умът му се намираше другаде: на малката уличка във Виена, недалеч от Юденплац; мястото, където бомба бе убила сина му; в ада, увредил тялото на Леа и отнел паметта й.

— Минаха дванайсет години, а тя все още не ме познава. Честно казано, понякога и аз не мога да я позная. — Габриел замълча за миг, после продължи: — Но не си дошъл тук, за да обсъждаме личния ми живот.

— Така е — въздъхна Шамрон. — Но личният ти живот е от значение. Ако все още бе сериозно обвързан с Анна Ролф, не бих поискал отново да работиш за мен… съвестта не би ми позволила.

— Нима някога съвестта ти се е намесвала, когато си искал да направиш нещо?

— Ето това е старият Габриел, когото познавам и обичам. — Шамрон хладно се усмихна. — Какво знаеш за убийството на Бенджамин?

— Само това, което прочетох в „Хералд Трибюн“. Според мюнхенската полиция е убит от неонацисти.

Шамрон изсумтя. Очевидно не бе съгласен с изводите на мюнхенската полиция, макар и неокончателни.

— Възможно е. Книгите на Бенджамин за холокоста го направиха крайно непопулярен сред много прослойки на германското общество, а и фактът, че е израелец, би могъл да го превърне в мишена. Но не съм убеден, че някакъв скинар е успял да го очисти. Нали разбираш, винаги, когато някой евреин е убит на територията на Германия, ставам неспокоен. Искам да узная повече от това, което мюнхенската полиция казва в официалните си изявления.

— Защо не изпратиш някой катса21 в Мюнхен да проведе разследване?

— Защото ще е подозрително, ако наш агент започне да задава въпроси. Освен това знаеш, че винаги предпочитам да действам скришом, отколкото явно.

— Какво си намислил?

— В близките два дни детективът, поел случая в Мюнхен, ще се срещне с полубрата на Бенджамин, Ехуд Ландау. След като осведоми Ландау за хода на разследването до момента, ще му позволи да огледа вещите на Бенджамин и да уреди изпращането им обратно в Израел.

— Ако не ме лъже паметта, Бенджамин няма полубрат.

— Вече има.

Шамрон сложи на масата израелски паспорт и го плъзна към Габриел с дланта си. Габриел повдигна корицата и видя собственото му лице да се взира в него от снимката. Погледна името: Ехуд Ландау.

— Ти си човекът с най-набитото око, когото познавам. Огледай апартамента. Виж дали има нещо, което не се връзва с обстановката. Ако можеш, отстрани всичко, заради което биха го свързали със Службата.

Габриел затвори паспорта, но не го взе от масата.

— В момента съм по средата на трудна реставрация. Не мога изведнъж да хукна за Мюнхен.

— Ще ти отнеме два дни… най-много три.

— Така каза и миналия път.

Избухливият темперамент на Шамрон, който винаги тлееше под повърхността, сега изригна. Той удари с юмрук по масата и изкрещя на Габриел на иврит:

— На кое държиш повече — да довършиш глупавата си картина или да ми помогнеш да открия кой уби приятеля ти?

— За теб винаги всичко е толкова просто, нали?

— О, де да беше така! Ще ми помогнеш ли, или ще ме принудиш да поверя тази деликатна мисия на някого от новаците на Лев?

Габриел не скри негодуванието си, но вече бе взел решение. С ловко движение грабна паспорта и го пъхна в джоба на палтото си. Имаше ръце на илюзионист и умееше да създава заблуда за окото. В един миг паспортът бе там, а в следващия бе изчезнал. Тогава Шамрон извади средно голям кафяв плик. Вътре Габриел намери самолетен билет и скъп портфейл от черна кожа, швейцарско производство. Отвори портфейла: израелска шофьорска книжка, кредитни карти, членска карта от скъп фитнес клуб в Тел Авив, талон за местна видеотека и значителни суми в евро и шекели.

— С какво изкарвам прехраната си?

— Собственик си на художествена галерия. Визитките ти са в преградата с ципа.

Габриел ги намери и извади една.

ГАЛЕРИЯ „ЛАНДАУ“,

УЛИЦА „ШЕНКИН“, ТЕЛ АВИВ

— Съществували?

— Вече да.

Последният предмет в плика бе златен часовник с черна кожена каишка. Габриел го обърна и прочете гравираното посвещение на гърба: На Ехуд от Хана с любов.

— Трогателна подробност — каза той.

— Винаги съм смятал, че дребните неща са важни.

Часовникът и самолетният билет бързо се озоваха до паспорта в джоба на Габриел. Двамата мъже станаха. Когато излязоха, момичето с дългите коси и златистия шал бързо застана до Шамрон. Габриел се досети, че е телохранител на стареца.

— Къде ще отидеш сега?

— Връщам се у дома — отвърна Шамрон. — Ако попаднеш на нещо интересно, изпрати го на булевард „Цар Саул“ по обичайния канал.

— До кого да го адресирам?

— До мен, но това не означава, че Лев няма да надникне, така че спазвай подобаваща дискретност. — В далечината прозвуча камбанен звън. Шамрон се спря в средата на площада, до кладенеца, и за последен път се огледа наоколо. — Първото ни гето. Господи, колко мразя това място!

— Жалко, че не си живял във Венеция през шестнадесети век — каза Габриел. — Съветът на Десетте22 не би се осмелил да заключи евреите.

Бях тук — уверено заяви Шамрон. — Винаги съм бил тук. И помня всичко.

4. Мюнхен

Два дни по-късно детектив Аксел Вайс от мюнхенската криминална полиция стоеше пред входа на Адалбертщрасе 68, облечен с цивилен костюм и бежов шлифер. Беше висок, с тясно мургаво лице, дълъг нос и късо подстригани черни коси и приличаше на доберман. Предпазливо стисна ръката на Габриел, сякаш за да прецени твърдостта й. После братски го потупа по рамото.

— Приятно ми е, хер Ландау, макар и да съжалявам, че се запознаваме при тези обстоятелства. Нека отидем някъде, където е удобно да поговорим, преди да ви заведа в апартамента.

Тръгнаха по мокрия от дъжда паваж. Скоро щеше да се здрачи и светлините на Швабинг една по една засилваха. Габриел никога не бе харесвал германските градове вечер. Детективът спря пред едно кафене и надникна през запотеното стъкло. Паркет на пода, кръгли маси, студенти и интелектуалци, приведени над книги.

— Тук става — каза той. Отвори вратата и поведе Габриел към тиха маса в дъното. — Вашите хора от консулството ми казаха, че сте собственик на художествена галерия.

— Да, така е.

— В Тел Авив?

— Познавате ли Тел Авив?

Детективът поклати глава.

— Сигурно от известно време насам ви е доста трудно… заради войната и прочее.

— Справяме се. Винаги сме се справяли.

Появи се сервитьорка. Детектив Вайс поръча две кафета.

— Нещо за ядене, хер Ландау?

Габриел поклати глава. Когато сервитьорката се оттегли, Вайс попита:

— Имате ли визитка?

Той зададе въпроса привидно нехайно, но Габриел знаеше, че е подложен на проверка. Работата го бе научила да свикне да не приема нещата такива, каквито изглеждат на пръв поглед. Когато разглеждаше картини, виждаше не само повърхността им, а и скиците и пластовете грунд отдолу. По същия начин подхождаше към хората, с които се срещаше, когато работеше за Шамрон, и към ситуациите, в които попадаше. Имаше ясното впечатление, че Аксел Вайс не е просто детектив от мюнхенската криминална полиция. Усети как очите на Вайс се втренчиха в него, когато посегна към портфейла си и извади една от визитните картички, които Шамрон му бе дал във Венеция. Детективът я задържа срещу светлината, сякаш търсеше признаци, че е фалшификат.

— Мога ли да я взема?

— Разбира се. — Габриел отвори портфейла си. — Искате ли друго доказателство за самоличността ми?

Мъжът срещу него, изглежда, сметна въпроса за обиден и направи широк жест на нехайство.

— О, не! Не, разбира се. Просто се интересувам от изкуство, това е.

Габриел устоя на изкушението да се увери колко малко знае немският полицай за изкуството.

— Говорихте ли със сънародниците си?

Габриел мрачно кимна. В ранния следобед бе посетил израелското консулство за дълъг официален разговор. Консулът му бе дал папка с копия от полицейски доклади и изрезки от мюнхенската преса. Сега папката се намираше в скъпото кожено куфарче на Ехуд Ландау.

— Консулът беше много отзивчив — отвърна Габриел. — Но ако нямате нищо против, детектив Вайс, бих искал да чуя за смъртта на Бенджамин и от вас.

— Разбира се — кимна събеседникът му.

През следващите двайсет минути той подробно описа на Габриел обстоятелствата около убийството. Часът на смъртта, калибъра на оръжието, старателно документираните заплахи за живота на Бенджамин, графитите по стените на апартамента му. Говореше спокойно, но прямо, както навярно всички полицаи по света са обучени да разговарят с близките на жертвите. Държанието на Габриел копираше неговото. Не се престори нито че скърби, нито че ужасяващите подробности около смъртта на неговия полубрат са му причинили болка. Той бе израелец. Виждаше смърт около себе си почти всеки ден. Времето за траур беше отминало. Сега бе време за търсене на отговори и трезво мислене.

— Защо е бил прострелян в коляното, детектив Вайс?

Вайс присви устни и наведе издължената си глава:

— Не сме сигурни. Може да е оказал съпротива. Или са искали да го измъчват.

— Но ми казахте, че никой от другите наематели не е чул нито звук. Ако е бил измъчван, виковете му със сигурност щяха да се чуват из сградата.

— Както казах, хер Ландау, не сме сигурни.

Посоката на разговора очевидно не се хареса на Вайс, но господин Ландау, търговец на произведения на изкуството от Тел Авив, все още не бе свършил.

— Раната на коляното позната ли ви е от разследвания на други убийства, извършени от десни екстремисти?

— Не бих казал.

— Имате ли заподозрени?

— Разпитваме много хора от различни среди във връзка с убийството. За съжаление това е единственото, което мога да ви кажа в момента.

— Нали не изключвате вероятността мотивът да е свързан с работата му като преподавател в университета? Например разочарован студент?

Детективът се усмихна, но явно търпението му бе подложено на изпитание.

— Брат ви е бил много уважаван. Студентите са го боготворели. Освен това през този семестър е взел отпуск. — Детективът замълча и за миг прикова изпитателен поглед в Габриел. — Знаехте това, нали, хер Ландау?

Габриел реши, че е най-добре да не лъже.

— Не, страхувам се, че не. Не бях разговарял с него от доста време. Защо е взел отпуск?

— Деканът ни каза, че е работел върху нова книга. — Детективът изпи последната глътка от кафето си. — Сега ли искате да огледаме апартамента?

— Имам само още един въпрос.

— Какво искате да узнаете, хер Ландау?

— Как убиецът е проникнал в сградата?

— На този мога да отговоря — отвърна Вайс. — Въпреки факта, че често е получавал смъртни заплахи, брат ви е живеел в много несигурна сграда. Наемателите са много небрежни по отношение на това кого пускат вътре. Ако някой натисне бутона на домофона и каже: „Реклами“, често е влизал без проблем. Студентката от апартамента над професор Щерн е почти сигурна, че тя е допуснала убиеца в кооперацията. Все още е много разстроена. Явно е била привързана към него.

* * *

Върнаха се обратно до жилищната сграда в проливния дъжд. Детективът натисна бутон на домофона. Габриел видя името на табелката — Лилиан Ратцингер, домоуправителка. Малко по-късно иззад вратата надникна дребничка жена с навъсено лице и подозрителни кафяви очи. Когато позна Вайс, отвори.

— Добър ден, фрау Ратцингер — поздрави я детективът. — Това е братът на Бенджамин, Ехуд Ландау. Дошъл е, за да уреди делата на професора.

Старицата погледна Габриел и кимна. После се обърна, сякаш изпитала неудобство при вида му.

Остър мирис лъхна Габриел във фоайето. Напомни му за разтворителите, които използваше, за да отстранява замърсено лаково покритие на картини. Хвърли поглед зад един ъгъл и видя козметичен салон. Възпълна жена, на която правеха педикюр, го погледна над лъскаво немско модно списание. Габриел извърна глава. „Бенджамин, вечният студент — помисли си. — Само той би се чувствал уютно на подобно място“.

На най-близката стена имаше ред метални пощенски кутии. Една все още носеше името на Бенджамин. През малкото прозорче Габриел видя, че е празна.

Възрастната жена ги поведе по слабо осветеното стълбище, с връзка дрънчащи в ръката й ключове. Спря пред апартамента на Бенджамин. От касата на вратата висяха смачкани остатъци от полицейска лента, а на пода лежаха купчина увехнали рози. На стената имаше залепена бележка, надраскана от отчаяна ръка: Liebe ist starker als Hass — „Любовта е по-силна от омразата“. Нещо в идеалистичната наивност на този лозунг подразни Габриел. Тогава си спомни, че Леа му бе казала същите думи малко преди той да замине за Европа, за да убива палестинци за Шамрон.

Любовта е по-силна от омразата, Габриел, Каквото и да правиш, не изпитвай омраза към тях. Ако ги намразиш, ще станеш също като Шамрон.

Старицата отключи вратата и се оттегли, без да го погледне. Габриел се запита каква е причината за безпокойството й. Може би възрастта й. Може би бе от поколението германци, които все още се чувстват неловко в присъствието на евреи.

Вайс го заведе в предната стая с изглед към Адалбертщрасе и включи лампата на бюрото. Габриел погледна надолу и бързо се отдръпна крачка назад. Подът бе покрит със засъхналата кръв на Бенджамин. Вдигна очи към стената и едва сега видя графитите. Детективът посочи към първия символ — ромб върху обърнато V.

— Това е руна — каза Вайс. — Древен нормандски символ, който изразява принадлежност към езическата религия одинизъм.

— А вторият? — попита Габриел, макар вече да знаеше отговора.

Вайс се загледа в символа, преди да отговори. Три седмици, свързани в основата, в бял кръг на червен фон.

— Нарича се Трите седмици или Трираменна свастика — обясни германецът. — Символизира превъзходство над дявола, чието число е 666.

Габриел пристъпи напред и наклони глава настрана, сякаш оглеждаше платно, което се нуждае от реставриране. Опитното му око забеляза, че художникът е по-скоро имитатор, отколкото фанатик. Нещо друго привлече вниманието му. Навярно символите на омраза бяха нарисувани мигове след убийството на Бенджамин, а линиите изглеждаха гладки и съвършено очертани, без никакъв признак на напрежение или тревога. „Човек, свикнал да убива — помисли си той. — Човек, който остава невъзмутим близо до мъртвец“.

Върна се до бюрото.

— Компютърът му взет ли е като веществено доказателство?

Вайс поклати глава.

— Откраднат е.

Габриел погледна към сейфа, който бе отворен и празен.

— И те са откраднати — каза детективът, предвидил следващия въпрос.

Габриел извади малък бележник и химикалка от джоба на якето си. Полицаят тежко се отпусна на дивана, сякаш цял ден бе ходил пеш.

— Трябва да остана с вас в апартамента, докато правите оглед на вещите. Съжалявам, но такива са правилата. — Той разхлаби вратовръзката си. — Разполагате с толкова време, колкото ви е нужно, хер Ландау. Каквото и да правите, не се опитвайте да вземете нищо оттук. Това също е правило.

* * *

Габриел направи всичко, което бе възможно в присъствието на полицая. Започна от спалнята. Леглото стоеше неоправено, а върху едно от издрасканите кожени кресла имаше струпани прани дрехи, все още прихванати с амбалажна хартия и канап. На масата се виждаха черна маска за очи и чифт тапи за уши от шуплеста гума. Спомни си, че Бенджамин бе имал пословично лек сън. Пердетата бяха плътни и тъмни, каквито би сложил човек, който работи нощем и спи през деня. Когато ги отмести, въздухът изведнъж се изпълни с прах.

През следващите тридесет минути внимателно прегледа съдържанието на гардероба, тоалетката и нощното шкафче. Нахвърля подробни записки в бележника с кожена подвързия, в случай че детектив Вайс поиска да погледне описа му. Впрочем не забеляза нищо необичайно.

Влезе във втората спалня. Покрай стените имаше лавици с книги и шкафове за папки. Очевидно Бенджамин я бе превърнал в хранилище. По пода бяха разпилени книги, а чекмеджетата зееха отворени. Габриел се запита чие дело е това — на мюнхенската полиция или на убиеца.

Претърсва близо час. Прелисти всяка папка, страниците на всяка книга. Вайс застана на прага само веднъж, за да види дали напредва, и с прозявка се оттегли обратно във всекидневната. Габриел отново нахвърля множество бележки за пред детектива, но не намери нищо, което да свързва Бенджамин със Службата, и нищо, което да обясни причината за убийството му.

Върна се във всекидневната. Вайс гледаше вечерните новини по телевизора. Изключи го, когато Габриел влезе.

— Свършихте ли?

— Имал ли е Бенджамин избено помещение в сградата?

Детективът кимна.

— Немските закони изискват хазяите да осигуряват изба за всеки наемател.

Габриел протегна ръка.

— Бихте ли ми дали ключа?

* * *

Фрау Ратцингер заведе Габриел в сутерена и тръгна пред него по коридор с тесни врати. Спря пред онази, на която пишеше номер 2Б. Отвори я със сумтене и дръпна шнура с ключа за електрическата крушка. Прелетял молец докосна бузата на Габриел. Жената кимна и безмълвно се отдалечи.

Габриел надникна в мазето. Бе малко по-голямо от килер, широко около метър и двайсет и дълго метър и осемдесет, изпълнено с мирис на ленено масло и влага. Ръждясала рамка за велосипед с едно колело, чифт стари ски, кашони без етикети, натрупани до тавана, който бе на петна от течове.

Отмести счупения велосипед и ските и започна да тършува из кашоните с вещите на Бенджамин. В няколко от тях намери овързани купчини пожълтели книжа и стари тетрадки — останки от един живот, прекаран в университетски аудитории и академични библиотеки. В други имаше прашни стари книги — Габриел предположи, че според собственика те са били без стойност и е нямало смисъл да заемат място по лавиците в апартамента му. Откри и опаковани копия от „Заговорът от Ванзее: Преоценка“ — последната книга на Бенджамин.

Съдържанието на последния кашон бе чисто лично и Габриел се почувства като крадец, нахълтал в чужд дом. Запита се какво ли щеше да е, ако ролите бяха разменени, ако Шамрон бе изпратил някого от Службата да тършува из неговите вещи. Какво би намерил? Само това, което Габриел иска да бъде намерено. Разтворители и пигменти, четките и палитрата му, чудесната му колекция от монографии. „Берета“23 до леглото му.

Дълбоко си пое дъх и продължи. В кутия от пури откри потъмнели медали и избелели ленти, които му напомниха за забележителните постижения на Бенджамин като бегач в ученическите му години. В един плик имаше семейни снимки. Също като Габриел, Бенджамин бе единствено дете. Родителите му бяха оцелели след ужасите в Рига, но бяха загинали при автомобилна катастрофа по пътя към Хайфа. После откри куп писма. Листовете със златист цвят все още ухаеха на люляк. Габриел прочете няколко реда и бързо ги остави. Вера… единствената му любов. Не помнеше колко нощи бе лежал буден в мизерни тайни квартири, слушайки мърморенето на Бенджамин как безсърдечната Вера го е направила неспособен да обича която и да е друга жена. Габриел бе почти сигурен, че я е намразил повече, отколкото самият Бенджамин.

Последният пакет съдържаше кафява картонена папка. Повдигна корицата и видя вътре куп изрезки от вестници. Бегло прегледа заглавията. Единадесет израелски лекоатлети и треньори задържани като заложници в олимпийското село… Терористите настояват за освобождаването на палестински и немски затворници… „Черният септември“…

Габриел затвори папката.

От нея изпадна черно-бяла снимка. Вдигна я от пода. Две момчета с дънки и раници. Двама млади германци, решили да прекарат лятото в пътуване из Европа — или поне така изглеждаше. Бе направена в Антверпен, близо до реката. Отляво бе Бенджамин, с гъст чуплив перчем, спуснат пред очите му, дяволита усмивка и ръка, нехайно обвита около раменете на другото момче.

Приятелят му изглеждаше сериозен и мрачен, сякаш нещо толкова банално като една снимка не го интересуваше. Беше със слънчеви очила и късо подстриган и макар и да нямаше повече от двайсет години, над слепоочията му се забелязваха бели косми.

Характерен белег за момче, твърде рано започнало да върши мъжка работа — бе казал Шамрон. — Сива пепел по косите на принца на огъня.

* * *

Вестникарските статии за клането в Мюнхен никак не се харесаха на Габриел, но не можеше да измъкне обемистата папка незабелязано от детектив Вайс. Снимката бе нещо друго. Пъхна я в скъпия портфейл на хер Ландау и го прибра в джоба си. После си проправи път до вратата на мазето и я затвори.

Фрау Ратцингер го чакаше в коридора. Габриел се запита колко дълго е стояла там, но не се осмели да й зададе въпроса. В ръката й имаше малък пакет с нещо, увито в дунапрен. Видя, че е адресиран до Бенджамин и вече е отворен.

Старицата му го подаде.

— Хрумна ми, че може би ще поискате да вземете това — каза тя на немски.

— Какво е?

— Очилата на Бенджамин. Забравил ги в някакъв хотел в Италия. Портиерът бил така добър да му ги изпрати. Пристигнаха след смъртта му.

Габриел взе пакета от нея, повдигна капака и извади очилата. Бяха типични за професор — с пластмасови рамки, очукани и издраскани. Отново надникна в плика и извади оттам пощенска картичка. Представляваше снимка на хотел в цвят охра край сапфиреносиньо езеро в Северна Италия. Габриел прочете посвещението на гърба:

Успех с книгата ви, професор Щерн.

Джакомо

* * *

Детектив Вайс настоя да откара Габриел до хотела му. Тъй като хер Ландау бе в Мюнхен за първи път, трябваше да изрази възхищение от неокласическата красота на ярко осветения център. Забеляза, че Вайс хитро удължи пътуването с пет минути, като пропусна няколко очевидни преки.

Най-сетне стигнаха до малката павирана уличка „Аннащрасе“ в квартала Лехел. Вайс спря пред хотел „Опера“, подаде визитка на Габриел и още веднъж изрази съболезнования за загубата на хер Ландау.

— Ако има нещо друго, което мога да направя за вас, не се колебайте да ми се обадите.

— Има едно нещо — каза Габриел. — Бих искал да се срещна с декана на факултета на Бенджамин в университета. Имате ли телефонните му номера?

— А, доктор Бергер. Разбира се.

Полицаят извади от джоба си електронен органайзер, намери номерата и ги продиктува. Габриел си направи труда да ги запише на гърба на визитката на Вайс, въпреки че веднъж чути, вече бяха запечатани в паметта му.

Благодари и се качи в стаята си. Поръча от румсървис омлет и зеленчукова супа за лека вечеря. После взе душ и се настани в леглото с папката, която бе получил следобед от консула. Внимателно прочете всичко, затвори я и се загледа в тавана, слушайки барабаненето на дъждовните капки по прозореца. „Кой те уби, Бени? Неонацист?“ Не, Габриел се съмняваше в това. Подозираше, че руната и Трите седмици, нарисувани на стената, са заблуда за поемане на отговорност. Но защо бе убит? Габриел имаше работна теория. Бенджамин бе прекъснал работата си в университета, за да пише нова книга, а в апартамента му нямаше нищо, което да издава, че е работел върху нов проект. Никакви записки. Никакви файлове. Никакъв ръкопис. Само една кратка бележка, написана на гърба на пощенска картичка: Успех с книгата ви, професор Щерн. Джакомо

Отвори портфейла и извади снимката, взета от мазето. Най-голямото проклятие за Габриел бе паметта му, която запечатваше всичко. Сякаш видя как Бенджамин подава фотоапарата си на привлекателна млада белгийка и почувства как приятелят му го задърпа към парапета над реката. Дори си спомни последните думи, които Бенджамин каза, преди да обгърне раменете му.

Усмихни се, идиот такъв.

Не е смешно, Бени.

Представяш ли си физиономията на стария, ако ни види да позираме за снимка?

Жив ще те одере.

Не се безпокой. Ще я изгоря.

Пет минути по-късно Габриел направи точно това в мивката в банята.

* * *

Детектив Аксел Вайс живееше в Богенхозен, жилищен квартал в Мюнхен на другия бряг на река Изар. Не отиде там. След като остави израелеца, паркира в сенките на една съседна улица, откъдето можеше да наблюдава входа на хотела. Тридесет минути по-късно набра от мобилния си телефон номер в Рим.

— Говори шефът.

Думите бяха изречени на английски със силен италиански акцент. Винаги беше така.

— Мисля, че май имаме проблем.

— Разкажи ми всичко.

Детективът подробно докладва за събитията този следобед и вечерта. Имаше опит в общуването по отворена телефонна система и внимаваше да не споменава нищо конкретно. Освен това фактите бяха добре известни на човека от другата страна на линията.

— Разполагаш ли с ресурси да проследиш обекта?

— Да, но щом е професионалист…

— Действай! — гневно каза мъжът от Рим. — И направи снимка.

След миг връзката прекъсна.

5. Ватикан

— Кардинал Бриндизи, толкова се радвам да ви видя.

— Свети отче.

Държавният секретар кардинал Марко. Бриндизи се наведе над пръстена с Рибаря. Не задържа устните си дълго. Изправи се и погледна папата в очите с увереност, граничеща с арогантност. Слаб, с изпито лице и кожа, подобна на пергамент, Бриндизи стърчеше като закачалка насред папския апартамент. Расото му бе ръчно ушито в същото ателие близо до Пиаца дела Минерва, в което се шиеха одеждите за всички папи. Големият кръст от масивно злато на гърдите му говореше за богатството и влиянието му. Отражението на бялата светлина в стъклата на малките му кръгли очила скриваше студените бледосини очи.

Като държавен секретар, Бриндизи контролираше вътрешните дела на града държава Ватикан, както и междуправителствените отношения с останалия свят. Фактически бе министър-председател на Ватикана и вторият по влияние човек в Римокатолическата църква. Въпреки незадоволителното си представяне на конклава, консервативният кардинал поддържаше внимателно създадено лоби в рамките на Курията, което му осигуряваше власт, съперничеща си дори с тази на папата. Папата не беше напълно сигурен кой би надделял при спор — той или мълчаливият кардинал.

Двамата обядваха заедно всеки петък. Тази част от седмицата бе най-неприятна за папата. Някои от предшествениците му бяха обожавали обсъждането на ежедневни църковни въпроси и бяха прекарвали часове наред в ровене в планини от документация. По времето на Пий XII и Павел VI светлините на папския кабинет бяха горели дълго след полунощ. Лукези вярваше, че прекарва времето си по-пълноценно, като се посвещава на духовни начинания, и ненавиждаше задълбочаването в злободневните проблеми на Курията. За съжаление все още нямаше държавен секретар, на когото да има доверие, и затова никога не пропускаше обедите с кардинал Бриндизи.

Седнаха един срещу друг в скромната трапезария на папския апартамент, папата, облечен с бяло расо и шапчица, а кардиналът — с черно расо, ален пояс и шапчица. Както винаги, Бриндизи изглеждаше недоволен от храната. Това накара Светия отец да изпита задоволство. Папата знаеше, че Бриндизи е чревоугодник, който обича да прекарва вечерите си, вкусвайки от гастрономическите наслади на „Л’О Вив“. Затова винаги молеше монахините да приготвят нещо, дразнещо небцето. Днес менюто се състоеше от месен бульон с неясен произход, препечено телешко и варени картофи. Бриндизи се престара в превъзнасянето на вкусния обяд.

За четиридесет и пет минути му съобщи за множество дребни проблеми, един от друг по-досадни. Криза в състава на Събора за възхвала на Бога и даване на Свето причастие. Негодувание в Папския съвет за милосърдие към мигрантите и изселниците. Доклад за месечното събрание на ватиканските банкери. Твърдения, че някой си монсеньор от Събора на духовенството злоупотребил с привилегиите си при залагания на автомобилни състезания. Всеки път, когато Бриндизи спреше, за да си поеме дъх, папата промърморваше:

— Колко интересно, Ваше Високопреосвещенство.

През цялото време той не престана да се пита какво го засягат някакви залагания на автомобилни състезания.

— Боя се, че трябва да обсъдя с вас един… — Превзетият кардинал прочисти гърлото си и изтри устата си със салфетка. — … да кажем, неприятен въпрос, Свети отче. Едва ли ще има по-подходящ момент от този.

— Говорете, Ваше Високопреосвещенство — бързо го подкани папата, нетърпелив да чуе нещо различно от досадното изброяване на баналните проблеми на Курията. — На всяка цена.

Бриндизи остави вилицата си като човек, който се предава след продължително оказван натиск, и сплете пръсти под брадичката си.

— Изглежда, старият ни приятел от „Ла Република“ отново е поел по лоша следа. Докато пишел подробен очерк за Ваше Светейшество за великденското издание на вестника, попаднал на… — Пауза, няколко мига размисъл и поглед към небето за вдъхновение. — … неясноти, свързани с детството ви.

— Какви неясноти?

— За датата на смъртта на майка ви. На колко години сте останали сирак. Къде сте живели. Кой ви е отгледал. Той е амбициозен репортер, който не престава да досажда на секретариата. Разкрил е неща, които направихме всичко възможно да погребем. Наредих на персонала си никой да не разговаря с него без одобрението на пресцентъра, но някой…

— Някой се е разприказвал.

— Така изглежда, Свети отче.

Папата побутна празната си чиния и тежко въздъхна. Беше възнамерявал да разкаже всички подробности от детството си още в дните след конклава, но хора от администрацията и пресцентъра бяха решили, че светът не е готов да приеме папа, който е бил бездомно хлапе, борило се с хитрост и юмруци за оцеляването си на улицата, преди да попадне в лоното на Църквата. Това бе пример за атмосферата на лицемерие и измама, която Лукези толкова ненавиждаше във Ватикана, но в първите дни от папството си бе предпочел да не губи ценен политически капитал и с неохота се бе съгласил някои срамни подробности за далечното му минало да бъдат потулени.

— Направихме грешка да кажем на света, че съм отраснал в Падуа, в дом, изпълнен с обич и почитане на Христос и Дева Мария, преди да постъпя в семинарията на петнайсет години. Вашият приятел от „Ла Република“ ще открие истината.

— Оставете на мен да се справя с „Ла Република“. Имаме начини да вкарваме твърде дръзките журналисти в правия път.

— Например?

— Да не им позволяваме да ви придружават при официални посещения в чужбина. Да не ги допускаме на брифинги. Да отнемаме привилегиите им в пресцентъра.

— Струва ми се твърде сурово.

— Едва ли ще се стигне до това. Сигурен съм, че ще успеем да го убедим в истината.

— Която е?…

— … Че сте отгледан в Падуа от любящи родители, изпълнени с вяра в Христос и Дева Мария. — Бриндизи се усмихна и изтупа невидими трохи от расото си. — Но когато се сблъскаме с нещо подобно, ще е от полза да имаме цялостна представа, за да знаем срещу какво сме изправени.

— Какво предлагате?

— Кратък меморандум. Няма да го види никой в Курията, освен мен и ще го използвам единствено аз при подготовката на защита… в случай че се окаже необходима.

— Докато изучаваше църковно право ли усвои тази тактика, Марко?

— Някои неща са универсални, Свети отче.

— Скоро ще получиш меморандума.

Папата и кардиналът прекъснаха разговора си, докато две монахини разчистиха масата и сервираха еспресо. Папата бавно разбърка захарта в чашата си и най-сетне вдигна поглед към Бриндизи.

— И аз искам да обсъдим нещо. Свързано е с въпрос, по който разговаряхме преди няколко месеца… инициативата ми да продължим процеса за преодоляване на пропастта между християни и евреи.

— Колко интересно, Свети отче.

Като човек, градил кариера, изкачвайки се по бюрократичната стълбица на Курията, Бриндизи умееше да се изразява уклончиво.

— Като част от тази инициатива възнамерявам да лансирам проучване за отговорността на Църквата за холокоста. Всички документи от тайните архиви на Ватикана ще бъдат разсекретени и този път няма да връзваме ръцете на историците и експертите, които изберем за проекта.

По и бездруго бледото лице на Бриндизи не остана и следа от руменина. Допря показалци като колибка и ги притисна към устните си, опитвайки се да възвърне самообладанието си, преди да отговори на предизвикателството.

— Както добре си спомняте, Свети отче, вашият предшественик лансира такова проучване и го предостави на света през 1998-а. Не виждам необходимост да повтаряме делото на Поляка, когато Църквата се сблъсква с толкова много други и — бих се осмелил да кажа, по-важни проблеми.

Ние помним? Би трябвало да носи заглавие Ние се извиняваме или Ние молим за прошка. Не стигна достатъчно далеч нито в търсенето на подкрепа, нито в разкриването на истината. Бе поредната обида за самия народ, чиито рани искахме да излекуваме. Какво казахме? Че Църквата не е сторила нищо нередно. Опитали сме се да помогнем. Някои от нас са помогнали повече, отколкото други. Германците носят пряката отговорност за убийствата, не ние, но все пак съжаляваме. Това е срамен документ.

— Някои биха сметнали за срамни вашите думи за работата на ваш предшественик.

— Нямам намерение да омаловажавам усилията на Поляка. Сърцето му го е насочило в правилната посока, но подозирам, че не е имал пълната подкрепа на Курията. — „На хора като теб“, помисли си папата. — Затова документът казва толкова малко, всъщност почти нищо. От уважение към предшественика си ще представя новото проучване като продължение на неговото добро дело.

— Ново проучване би се приело като завоалирана критика, както и да се опитвате да го представите.

— Участвал си в комисията, съставила черновата на Ние помним, нали?

— Да, Свети отче.

— Десет години, за да се напишат четиринайсет страници.

— Обмислянето и точността изискват време.

— Както и замазването.

— Възразявам по повод…

Папата го прекъсна:

— Защо си против преразглеждането на въпроса? Защото ще донесе срам на Църквата или защото мислиш, че ще намали шансовете ти да заемеш мястото ми, когато си отида от този свят?

Бриндизи отпусна ръце и вдигна поглед към тавана за миг, сякаш се готвеше да чете от Евангелието.

— Против преразглеждането съм, защото няма да постигнем нищо, а само ще дадем ново оръжие на хората, които искат да ни унищожат.

— Ако продължим със заблудите и избягването на истината, рискът е по-голям. Ако не говорим решително и откровено, със собствените си ръце ще помогнем на враговете ни да постигнат целите си. Ще се самоунищожим.

— Ако мога да говоря решително и откровено, Свети отче, вашата наивност по въпроса ме шокира. Нищо, което каже Църквата, не ще задоволи онези, които ни очернят. Всъщност само ще налее масло в огъня. Не мога да позволя да потъпквате репутацията на предишни папи и на Църквата с това безсмислено начинание. Папа Пий Дванадесети заслужава канонизиране, а не ново разпятие.

Пиетро Лукези все още не се бе поддал на изкушенията на папската власт, но откровеното неподчинение в репликата на Бриндизи разпали гнева му. Трябваше да положи усилие, за да говори спокойно. Все пак в гласа му прозвуча негодувание и пренебрежение, което не убягна на мъжа срещу него:

— Уверявам те, Марко, че онези, които искат папа Пий Дванадесети да бъде канонизиран, ще трябва да заложат надеждите си на резултата от следващия конклав.

Кардиналът прокара дълъг костелив пръст по ръба на чашата си, събирайки смелост за поредната атака. Най-сетне прочисти гърлото си и каза:

— При много случаи Поляка се е извинявал за греховете на някои от синовете и дъщерите на Църквата. Извинявали са се и други свещеници. Някои, като братята ни във Франция, стигнаха по-далеч, отколкото ми се искаше. Но евреите и техните приятели в медиите няма да останат доволни, докато не признаем, че сме извършили грях, че негово Светейшество папа Пий Дванадесети, велик и благочестив човек, е съгрешил. Не разбират, а и вие, изглежда, забравяте, Свети отче, че Църквата е въплъщение на истината. Ако признаем, че Църквата или един папа е извършил грях… — Остави изречението недовършено и добави: — Ще бъде грешка да осъществите тази ваша инициатива, Свети отче. Непоправима грешка.

— Зад тези стени, Марко, думата грешка означава много. Едва ли би отправил подобно обвинение към мен.

— Не бих взел думите си обратно, Свети отче.

— А ако документите, които се съдържат в тайните архиви, разкрият нещо друго?

— Никога няма да бъде даден достъп до тях.

— Аз съм единственият, който има властта да даде достъп до тайните архиви, и съм решил, че ще го сторя.

Кардиналът докосна златния си кръст.

— Кога възнамерявате да обявите тази… инициатива?

— Следващата седмица.

— Къде?

— Отвъд реката — каза папата. — В Голямата синагога.

— Изключено! Курията не е имала време за обсъждане на въпроса и подобаваща подготовка.

— На седемдесет и две години съм. Нямам време да чакам бюрократите от Курията да обмислят и се подготвят. Боя се, че така нещата остават погребани и забравени. Вече разговарях с равина. Следващата седмица ще посетя гетото, със или без одобрението на Курията… впрочем и на държавния секретар. Истината, Ваше Високопреосвещенство, ще ни направи свободни.

— А вие, папата, отраснал по улиците във Венето24, твърдите, че знаете истината.

— Само Бог знае истината, Марко, но Тома Аквински е писал за култивираното невежество — ignorantia affectata. Съзнателен отказ от познание с цел защита на някого от опасност. Време е да разпръснем нашата ignorantia affectata. Спасителят е казал, че Той е светлината на света, а тук, във Ватикана, живеем в мрак. Възнамерявам да хвърля светлина.

— Изглежда, паметта ми изневерява, Свети отче, но доколкото си спомням, по време на конклава избрахме за папа католик.

— Да, Ваше Високопреосвещенство, но избрахте и човек.

— Ако зависеше от мен, все още щяхте да носите червени одежди.

— Светият Дух решава кой да стане папа. Ние само пускаме бюлетините.

— Ето още един пример за шокиращата ви наивност.

— Ще бъдете ли до мен идната седмица в Трастевере25?

— Мисля, че ще се разболея от грип. — Кардиналът рязко стана. — Благодаря, Ваше Светейшество. За приятния обяд.

— До следващия петък?

— Все още не се знае.

Папата му подаде ръка. Кардинал Бриндизи погледна пръстена, който блестеше на светлината от лампата, но се обърна и излезе, без да го целуне.

* * *

Отец Донати чу спора между Светия отец и кардинала от съседния килер. Когато Бриндизи си тръгна, той влезе в трапезарията и видя папата уморен и угрижен, със затворени очи, притиснал нос между палеца и показалеца си. Седна на стола на кардинала и побутна чашата с недопито еспресо.

— Знам, че беше неприятно за вас, Свети отче, но беше неизбежно.

Папата най-сетне вдигна поглед.

— Току-що раздразнихме спяща кобра, Луиджи.

— Да, Свети отче. — Донати се наведе напред и сниши глас: — Сега трябва да се молим тази кобра да допусне грешка в гнева си и сама да се ухапе.

6. Мюнхен

Габриел прекара по-голямата част от следващата сутрин в опити да открие доктор Хелмут Бергер, декана на факултета по съвременна история на университета „Лудвиг-Максимилиан“. Остави две съобщения на домашния телефонен секретар на професора, още едно на мобилния му телефон и друго при надменната му секретарка във факултета. Докато обядваше в сенчестия вътрешен двор на хотела, му хрумна да причака професора пред кабинета му. Но пристигна портиерът с бележка в ръка. Професорът любезно се бе съгласил да се срещне с хер Ландау в осемнайсет и трийсет в ресторант „Гастщете Атцингер“ на Амалиенщрасе.

Имаше пет часа време за убиване. Следобедът бе ясен и свеж и Габриел реши да се поразходи. Излезе от хотела и тръгна по тясна павирана уличка, която водеше до южния край на Английските градини. Бавно закрачи по алеите, покрай сенчестите потоци, през широките слънчеви морави. В далечината на фона на кристалночистото синьо небе блестеше тристаметровата кула „Олимпия“. Габриел продължи с наведена глава.

Прекоси парка и навлезе в улиците на Швабинг. На Адалбертщрасе видя фрау Ратцингер да мете стъпалата пред №68. Нямаше желание отново да разговаря със старицата, така че сви зад ъгъла и се отправи в обратна посока. От време на време вдигаше поглед и виждаше кулата да се извисява пред него, все по-огромна.

Десет минути по-късно се озова в южните покрайнини на олимпийското село. В много отношения Олимпиапарк бе точно това — село, голяма жилищна зона със собствена гара, собствена поща и дори собствен кмет. Панелните едноетажни къщи и блокове не остаряваха с достойнство. В опит за освежаване много от тях бяха боядисани в преливащи се ярки цветове.

Стигна до Конолищрасе. Всъщност това не бе улица, а пешеходна алея между ред малки триетажни кооперации. Спря се пред №31. На балкона на втория етаж излезе гол до кръста тийнейджър и изтръска покривка за легло. Нещо проблесна в паметта на Габриел и вместо млад германец, си представи палестинец с черна плетена маска. От партерния апартамент излезе жена, която буташе количка и притискаше дете към гърдите си. За миг Габриел зърна Иса, лидера на организацията „Черният септември“, с намазано с вакса лице, да крачи наперено в сафари и с шапка за голф.

Жената го погледна, сякаш бе свикнала непознати да се спират пред дома й с озадачени изражения. Безмълвно каза: Да, това е мястото, където се е случило. Но сега тук е моят дом, така че, ако обичате, вървете си. Изглежда, долови в погледа му нещо друго, което я смути и я накара бързо да сложи детето си в количката, да закопчае каишките и да се отправи към игралната площадка.

Габриел се изкачи по могила, обрасла с трева, и седна на студената земя. Обикновено, когато спомените изплуваха, отчаяно се опитваше да ги потисне, но сега ги остави да се отприщят. Романо… Спрингер… Спит-цер… Славин… лицата на мъртвите проблеснаха в паметта му. Общо единадесет. Двама убити при окупирането. Още девет при проваления немски опит за освобождаване при Фюрстенфелдбрук26. Голда Мейер искаше отмъщение в библейски размери, око за око, и бе наредила на Службата да „изпрати момчетата“, за да издирят членовете на „Черният септември“, организирали атаката. Командването на мисията бе поверено на безскрупулен оперативен офицер на име Ари Шамрон, а едно от момчетата, които той намери, бе обещаващ млад студент в йерусалимската Художествена академия „Бетсал’ел“ на име Габриел Алон.

Незнайно как, Шамрон се бе натъкнал на досието на Габриел от злополучната му задължителна военна служба. Дете на оцелели от Аушвиц, той бе смятан от началниците си за арогантен и себичен младеж, склонен към меланхолия, но същевременно доста интелигентен и способен да поема инициатива, без да чака напътствия от командващите офицери. Освен това владееше езици, което не бе ценно качество за фронтовата линия, но бе точно каквото търсеше Шамрон. Неговата война нямаше да се води в Голан или Синай. Щеше да е тайна война, разиграваща се в сенките на Европа. Габриел се бе опитал да откаже. Шамрон не му беше оставил избор.

В Германия отново умират евреи с вързани на гърба ръце — беше казал Шамрон. — Твоите родители са оцелели, но колко други не са? Техните братя и сестри? Лели и чичовци? Баби и дядовци? Всички са били избити, нали? Нима ще стоиш тук в Тел Авив, с четките и боите си и няма да сториш нищо? Имаш качества. Позволи ми да ги използвам за няколко месеца. После можеш да правиш с живота си каквото поискаш.

Операцията носеше кодовото название „Божи гняв“. На жаргона на екипа Габриел бе алеф, стрелец. Агентите, които издирваха членовете на „Черният септември“ и опознаваха навиците им, бяха наричани айн27. Коф означаваше „свързочник“. Бенджамин Щерн бе хет, логистик. Имаше задължението да осигурява транспорт и подслон, така че никога да не бъде засечена връзка със Службата. Понякога съчетаваше това с шофиране при неотложно бягство. Именно Бенджамин беше седял зад волана на зеления фиат, откарал Габриел от Пиаца Анибалиано в нощта, когато бе убил шефа на „Черният септември“ в Италия. На път за летището помоли Бенджамин да отбие встрани от пътя, защото усещаше гадене. Сякаш все още го чуваше да му крещи бързо да се качи на задната седалка.

Дай ми само минута.

Ще изпуснеш полета си.

Казах — само минута!

Какво ти става? Онова копеле заслужаваше да умре!

Ти не видя лицето му, Бени. Не видя шибаното му лице.

През следващите осемнайсет месеца екипът на Шамрон уби дванадесет членове на „Черният септември“. Габриел застреля шестима. След края на операцията Бенджамин продължи академичната си кариера. Габриел се опита да се върне в „Бетсал’ел“ и да стори същото, но вдъхновението му на художник бе помрачено от призраците на убитите. Остави Леа в Израел и замина да учи реставрация при Умберто Конти във Венеция. В реставрирането на картини намираше успокоение. Конти, който не знаеше нищо за миналото на Габриел, изглежда, разбираше това. Късно вечер го измъкваше от стаята му в стария пансион и го повеждаше по улиците на Венеция, за да разглеждат произведения на изкуството. Една вечер, докато стояха пред великата картина на Тициан от олтара на църквата „Фрари“, бе сграбчил ръката му.

Човек, който е доволен от себе си, може да стане добър, но не и велик реставратор. Само човек, чието собствено платно е увредено, може да бъде истински велик реставратор. За теб работата е като медитация. Ритуал. Един ден ще станеш велик реставратор. Ще ме надминеш. Сигурен съм.

Конти не знаеше, че Шамрон бе казал на Габриел същите думи вечерта преди да го изпрати в Рим, за да убие първия палестинец.

* * *

Точно в осемнайсет и трийсет Габриел стоеше пред „Гастщете Атцингер“. Първото, което видя от професор Хелмут Бергер, бе фарът на велосипеда му, чиято светлина се плъзгаше по Амалиенщрасе. После се появи силуетът му, с ритмично движещи се крака и редки посивели коси, пърхащи като криле над големите му уши. На гръб носеше кафява кожена раница.

Първоначалното впечатление за непринуденост, породено от пристигането на професора, бързо изчезна. Както много немски интелектуалци, Хелмут Бергер имаше държание на отегчен човек, прекарал деня в изнервящо общуване със същества на по-нисше интелектуално ниво. Заяви, че има време само за една малка бира, но покани Габриел да си избере нещо от менюто. Габриел поръча само минерална вода, което германецът явно намери за много скандално.

— Съжалявам за вашия брат. Извинете, за вашия полубрат. Беше незаменим във факултета. Смъртта му шокира всички ни. — Изрече репликата без израз на емоции, сякаш бе съчинена от някой негов студент. — С какво мога да ви помогна, хер Ландау?

— Вярно ли е, че Бенджамин е бил в отпуск по време на убийството?

— Да, точно така. Работеше върху поредната си книга.

— Знаете ли на каква тема щеше да е книгата?

— Всъщност не.

— Нима? — Габриел бе истински изненадан. — Обичайно ли е някой от факултета ви да излезе в отпуск, за да работи върху книга, без да каже за какво ще пише?

— Не, но Бенджамин се държеше много потайно по отношение на този проект от самото начало.

Габриел реши да не го притиска с повече въпроси за това.

— Знаехте ли нещо за заплахите, които е получавал?

— Бяха толкова много, че е трудно да си спомня ясно всичките. Теориите на Бенджамин за колективната вина на Германия по време на войната го направиха, да кажем, неособено популярен в доста среди.

— Струва ми се, че вие не сте споделяли възгледите на Бенджамин.

Професорът сви рамене.

— Преди няколко години написах книга за колективната вина на Германската католическа църква по време на войната. Бенджамин не се съгласи със заключенията ми и неведнъж публично изрази отношението си. Не бяха приятни дни за никого от двама ни. — Професорът погледна часовника си. — Страхувам се, че имам друг ангажимент. Имате ли още въпроси, на които мога да отговоря? Може би нещо по-конкретно?

— Миналия месец Бенджамин е пътувал до Италия. Случайно да знаете с каква цел? Имало ли е някаква връзка с книгата му?

— Нямам представа. Нали разбирате, доктор Щерн нямаше навик да ме предупреждава предварително за пътуванията си. — Професорът допи бирата си и стана. „Колеги, свободни сте“. — Още веднъж моите съболезнования, хер Ландау. Желая ви успех в разследването.

Не се и съмнявам, помисли си Габриел, докато гледаше как професор Бергер се отдалечава с колелото си.

* * *

По обратния път към хотела Габриел се отби в голяма студентска книжарница в южния край на университетския комплекс. Прегледа указателя, после се изкачи по стълбите до раздела за туризъм и потърси картата на Северна Италия.

Разстла я на близката маса, пъхна ръка в джоба си и извади картичката. Хотелът, в който бе отседнал Бенджамин, се намираше в Бренцоне. Съдейки по снимката, градчето беше край брега на някое от езерата в Северна Италия. Започна от запад и бавно плъзна поглед на изток, прочитайки имената на всички селища около големите северни езера — Лаго ди Маджоре, Лаго ди Комо и накрая Лаго ди Гарда. Бренцоне. Ето го най-сетне, на източния бряг на Лаго ди Гарда, почти по средата между заобления южен и заострения като кама северен край.

Габриел сгъна картата и я отнесе на долния етаж до касата. После отново мина през въртящите се врати и излезе на улицата, с картата и пощенската картичка в джоба на якето си. Очите му инстинктивно огледаха паважа, паркираните коли, прозорците на околните сгради.

Зави наляво и тръгна обратно към хотела си, питайки се защо детектив Аксел Вайс седеше в кафенето на отсрещната страна на улицата през цялото време, докато той се намираше в книжарницата… и защо сега вървеше след него през центъра на Мюнхен.

* * *

Габриел бе сигурен, че лесно може да избегне или разобличи немския детектив, но сега не бе моментът да изменя на професионализма си. Аксел Вайс знаеше за него единствено, че се казва Ехуд Ландау и че е брат на зверски убития историк Бенджамин Щерн, нищо повече… което правеше факта, че го следи, още по-любопитен.

Влезе в хотел на Максимилианщрасе, проведе кратък телефонен разговор от апарата във фоайето, после излезе и продължи да върви. Полицаят все още беше там, на петдесетина метра зад него, от другата страна на улицата.

Габриел отиде направо в хотела си. Взе ключа си от служителя на рецепцията и се качи с асансьора до стаята си. Опакова дрехите си в черен кожен сак, отключи сейфа и взе папката, която бе получил от израелското консулство, и плика с очилата на Бенджамин. Прибра ги в куфарчето си и затвори капака. Накрая угаси лампите, отиде до прозореца и отмести пердетата. Съвсем наблизо видя паркирана кола. Над волана светеше запален връх на цигара. Вайс. Отново спусна пердетата, седна на ръба на леглото и зачака телефонът да звънне.

Двайсет минути по-късно:

— Ландау.

— На ъгъла на Зайцщрасе и Унсьолдщрасе, южно от „Принцрегентен“. Знаеш ли къде е?

— Да — отговори Габриел. — Дай ми номера.

Девет цифри. Габриел не губи време да ги записва.

— Ключовете?

— Обичайното място. Задната броня, откъм бордюра.

Габриел затвори, облече якето си и взе багажа си. Във фоайето осведоми нощния администратор, че си тръгва преди края на заявения престой.

— Искате ли такси, хер Ландау?

— Не. Ще ме вземат. Благодаря.

Сметката му се плъзна към него по плота. Плати с една от кредитните карти на Шамрон и излезе. Тръгна бързо наляво, със сака в едната ръка и куфарчето в другата. Двайсет секунди по-късно чу отваряне и затваряне на врата на кола, последвано от стъпки по мокрия паваж на Аннащрасе. Запази уверената си походка, устоявайки на импулса да погледне назад през рамо.

на ъгъла на Зайцщрасе и Унсьолдщрасе

Мина покрай една църква, сви вляво и спря на малкия площад, за да се ориентира. После тръгна надясно по друга тясна уличка към шума от натовареното движение по Принцрегентенщрасе. Вайс все още го следваше като опашка.

Габриел пристъпи покрай редица паркирани коли и прочете регистрационните номера, докато откри този, който му бяха продиктували по телефона. Бе закачен на тъмносив опел „Омега“. Без да спре, леко се наведе и плъзна пръсти под задната броня, където намери ключовете. Издърпа ги с бързо и ловко движение, което Вайс навярно не забеляза.

Натисна бутона на дистанционното управление. Вратите автоматично се отключиха. Бързо стовари чантите на предната седалка. Погледна надясно. Вайс тичаше към него с видима паника.

Габриел се качи, енергично пъхна ключа в стартера и запали. Щом потегли и се отдалечи от бордюра, направи рязък завой надясно и изчезна сред вечерния поток от коли.

* * *

Детектив Аксел Вайс изскочи от колата си толкова бързо, че забрави да вземе мобилния си телефон. Тича по целия път обратно и се спря да си поеме дъх, преди да набере номера. Малко по-късно съобщи на мъжа в Рим новината, че израелецът на име Ландау е изчезнал.

— Как така?

Засрамен, Вайс му разказа.

— Успя ли поне да направиш снимка?

— По-рано днес… в Олимпиапарк.

— Селото? Какво е правил там, по дяволите?

— Зяпаше кооперацията на Конолищрасе 31.

— Това е мястото, където е станал инцидентът, нали?

— Точно така. Не е необичайно евреин да отиде да се поклони там.

— А обичайно ли е да разбере, че е под наблюдение, и да организира съвършено бягство?

— Вземам си бележка.

— Изпрати ми снимката… тази вечер.

След тези думи мъжът в Рим затвори.

7. Близо до Риети, Италия

Има нещо страховито в красотата на Вила Галатина. Някогашно бенедиктинско абатство, тя се издига върху гранитна колона сред възвишенията на областта Лацио и навъсено се взира в селото на дъното на гористата долина. През седемнадесети век абатството е било закупено от влиятелен кардинал и превърнато в разкошна лятна резиденция — място, където негово Високопреосвещенство намирал спасение от жегата в Рим през август. Архитектът му проявил благоразумието да съхрани екстериора и жълтеникавата фасада е запазена до ден днешен, както и островърхите бойни кули. В едно утро в началото на март високо до бруления от вятъра парапет стоеше охранител не с лък на рамо, а с мощен снайпер „Берета“. Сегашният собственик бе човек, който гледа сериозно на сигурността си. Казваше се Роберто Пучи, финансист и индустриалец, чиято власт над съвременна Италия бе сравнима дори с тази на кардинал във времето на Ренесанса.

Пред стоманения портал спря брониран мерцедес седан и двама охранители с бежови костюми веднага го посрещнаха. Мъжът на задната седалка спусна стъклото. Единият от охранителите огледа лицето му и отличителните регистрационни табели на мерцедеса. Ватикански номер. Портите на Роберто Пучи се отвориха и зад тях се разкри асфалтирана алея с кипариси от двете страни. Половин километър по-нагоре по възвишението се намираше самата вила.

Мерцедесът спокойно продължи по алеята и спря на чакълестата площадка в сенките на пинии и евкалипти. Вече имаше дванадесет други коли, заобиколени от малка армия охранители и лични шофьори. Мъжът от задната седалка слезе и тръгна сам, без телохранителя си, през градината към камбанарията на параклиса.

Казваше се Карло Казагранде. За известно време името му бе легенда в Италия, защото той бе генерал Карло Казагранде, шефът на антитерористичния отдел на Италианската жандармерия, който бе разбил комунистическите „Червени бригади“. От съображения за лична сигурност упорито избягваше вниманието на медиите и само няколко души извън римското разузнаване биха разпознали лицето му.

Казагранде вече не работеше за карабинерите. През 1981-а, седмица след покушението срещу папа Йоан Павел II, бе подал оставка и се бе скрил зад стените на Ватикана. Можеше да се каже, че винаги е работил за Светия престол. Бе оглавил Службата за сигурност, заклевайки се, че вече никой папа не ще бъде откаран от площад „Свети Петър“ в линейка, молейки се на Дева Мария за живота си. Той проведе щателно разследване за стрелбата и заговорниците бяха идентифицирани и обезвредени, преди да успеят да организират нов опит за убийство на папата. Разкритията се оказаха толкова разтърсващи, че генералът не ги сподели с никого, освен със самия Свети отец.

Казагранде вече не отговаряше лично за сигурността на папата. През последните три години вършеше друга работа за своята любима Църква. Оставаше свързан със Службата за сигурност на Ватикана, но скромната му роля в някои отдели бе само параван. Всъщност ръководеше подразделение с неясното наименование Специален разузнавателен отдел. Задачата му се пазеше в такава тайна, че само шепа хора от Ватикана знаеха какво е истинското естество на работата му.

Той влезе в параклиса. Хладният въздух, изпълнен с мирис на восък и тамян, погали лицето му. Потопи пръсти в светената вода, прекръсти се и тръгна по централната пътека към олтара. Думата „параклис“ беше твърде скромна за това здание. Всъщност беше голяма църква, по-голяма от енорийските църкви в повечето близки градове.

Казагранде зае мястото си на първата скамейка. Роберто Пучи, облечен в сив костюм и бяла риза с отворена яка, му кимна от другата страна на пътеката. Въпреки седемдесет и петте си години, Пучи все още излъчваше физическа неуязвимост. Косите му бяха бели, а лицето — с груба излъскана кожа. Той хладно прецени новодошлия с черните си очи изпод полуспуснати клепачи. Характерният поглед на Пучи. Когато погледнеше някого така, създаваше впечатлението, че се двоуми дали да го прободе в сърцето, или да пререже гърлото му.

Също като Карло Казагранде, и Роберто Пучи бе uoto di fiducia — доверен човек. Само миряни с изключителни способности, ценени от Ватикана, бяха допускани до най-тайните й владения. Казагранде бе експерт по сигурност и разузнаване. Пучи притежаваше пари и политическа власт. Той представляваше скритата ръка, която дърпаше конците в италианската политика, толкова влиятелен, че не можеше да се сформира правителство без поход до Вила Галатина за неговата благословия. Но малцина от италианската политическа класа знаеха, че Пучи държи в ръцете си и друга римска институция — Ватикана. Властта му над Светия престол произтичаше от тайния контрол върху значителна част от вложенията на Католическата църква в акции и недвижими имоти. Под сигурната ръка на Пучи нетната стойност на авоарите на Ватикана бе нараснала неимоверно. За разлика от предшествениците си, бе извършил този подвиг без дори лек мирис на скандал.

Казагранде хвърли поглед назад. Другите седяха разпръснато по скамейките: италианският министър на външните работи; влиятелен епископ от Събора за съхранение на доктрината; шефът на пресцентъра на Ватикана; уважаван консервативен теолог от Кьолн; инвестиционен банкер от Женева; лидер на крайнодясна партия във Франция; собственик на испански медиен конгломерат; управител на една от най-големите европейски автомобилни компании. Още десетина, почти от същото тесто, все католици догматици, упражняващи огромна политическа и финансова власт, посветили се на възвръщането на позициите на господство, които Църквата бе имала преди опустошителната Реформация. Казагранде се забавляваше да слуша дебати чия е истинската власт в Римокатолическата църква. Дали на Синода на епископите? Или на Съвета на кардиналите? Или на самия Върховен понтифекс? „Не“, помисли си Казагранде. Истинската власт над Римокатолическата църква се намираше тук, в този параклис, върху това възвишение край Риети, в ръцете на това тайно братство.

Към олтара пристъпи духовно лице, кардинал в обикновени одежди на енорийски свещеник. Членовете на братството станаха на крака и литургията започна.

In nomine Patris et Filii et Spiritus Sancti.

Amen.

Кардиналът бързо извърши встъпителните ритуали, ритуала за покаяние, Kyrie28 и Gloria29. Тържествено произнесе литургията Tridentine30, защото една от целите на братството бе да възстанови това, което наричаше „обединяваща сила на латинския език“.

Проповедта бе типична за подобни събирания: призив за борба, предупреждение за непреклонност пред лицето на врага, насърчение за смазване на подривните сили на либерализма и модернизма в обществото и самата Църква. Кардиналът не спомена името на братството. За разлика от близките му родственици Опус Деи, Легиони на Христа и Сдружението на свети Пий X, то не съществуваше официално и името му никога не се изричаше. Помежду си членовете му го назоваваха само Институцията.

Казагранде многократно бе чувал тази проповед и този път си позволи умът му да е другаде. Замисли се за положението в Мюнхен и съобщението, което бе получил от информатора си за израелеца Ландау. Предчувстваше нови неприятности, зловеща заплаха за Църквата и братството. Трябваха му благословията на кардинала и парите на Роберто Пучи, за да се справи с нея.

Hie est enim calix sanguinis mei — изрецитира кардиналът. — „Защото това е чашата с моята кръв, новият и вечният завет, тайнството на вярата, което ще бъде посято за вас и много други за избавление от греховете“.

Казагранде отново насочи вниманието си към свещеника. Пет минути по-късно, когато литургията за причастие завърши, стана и запристъпва в колоната към олтара след Роберто Пучи. Финансистът получи свето причастие, после дойде неговият ред.

Държавният секретар кардинал Марко Бриндизи повдигна нафората, погледна Казагранде в очите и каза на латински:

— Нека тялото на нашия бог Иисус Христос съхрани душата ти за вечен живот.

Карло Казагранде прошепна:

— Амин.

* * *

В параклиса никога не се говореше за бизнес. Деловите разговори се водеха по време на разточителния обяд, сервиран на шведска маса в просторна галерия с гоблени по стените и изглед към терасата. Казагранде беше разсеян и нямаше апетит. По време на дългата си война срещу „Червените бригади“ бе принуден да живее, криейки се в подземни бункери и казарми, в компанията на недодялани военни. Не беше успял да свикне с привилегиите на охолния живот зад стените на Ватикана. Нито пък споделяше ентусиазма на другите гости към гощавката на Роберто Пучи.

Побутна парче пушена сьомга в чинията си, докато кардинал Бриндизи умело ръководеше събранието. Бриндизи бе дългогодишен ватикански бюрократ, но ненавиждаше въртенето в омагьосан кръг и лицемерието, които характеризираха повечето обсъждания в рамките на Курията. Кардиналът бе човек на действието и начинът, по който подхождаше към дневния ред, приличаше на държание на председател на управителен съвет. „Ако не бе станал свещеник — помисли си Казагранде, — щеше да е най-яростният конкурент на Роберто Пучи“.

Мъжете в тази стая смятаха демокрацията за съмнително и неефективно средство за управление и според тях в братството, както и в самата Римокатолическа църква, нямаше място за нея. Бриндизи имаше власт, която щеше да упражнява до смъртта си. На жаргона на Институцията, всеки от мъжете в стаята бе „директор“, който щеше да се завърне у дома и да проведе подобно събрание с подчинените си. По този начин нарежданията на Бриндизи щяха да се разпространят из цялата огромна организация. Нямаше толерантност към творчески идеи и независимо мислене на средното ръководно ниво. Членовете на братството се бяха заклели в пълно подчинение.

Работата на Казагранде никога не се обсъждаше от Директората. Той говореше само на изпълнителна сесия, която в случая представляваше разходка с Бриндизи и Пучи из великолепната стъпаловидна градина на Вила Галатина при едно от прекъсванията за почивка. Бриндизи вървеше в средата с гордо вдигната глава и сплетени на корема пръсти, Казагранде — от лявата му страна, а Пучи — от дясната. Тримата най-влиятелни членове на братството: духовният водач Бриндизи, министърът на финансите Пучи и Казагранде, който отговаряше за сигурността и организацията. Останалите тайно ги наричаха Светата Троица.

Институцията нямаше собствен разузнавателен отдел. Казагранде трябваше да се задоволи с малък контингент ватикански полицаи и швейцарски гвардейци, лоялни към него и братството. Статутът му на легенда в италианската полиция и силите за разузнаване му даваше достъп и до техните ресурси. Освен това бе изградил световна мрежа от информатори и влиятелни лица от службите за сигурност, сред които един главен администратор от американското ФБР, отзивчив при подходящо възнаграждение. Мюнхенският детектив Аксел Вайс бе част от тази мрежа. Както и министърът на вътрешните работи на гъстонаселената с католици Бавария. По предложение на министъра случаят с Щерн бе възложен на Вайс. Той бе изнесъл неудобните материали от апартамента на историка и определяше посоката на разследването. Убийството на Щерн бе приписано на неонацисти, точно както целеше Казагранде. Сега, с появата на израелеца Ландау, той се безпокоеше, че започва да губи контрол над положението в Мюнхен. Изрази опасенията си пред кардинал Бриндизи и Роберто Пучи в градината на Вила Галатина.

— Защо просто не го очистите? — каза Пучи с дрезгавия си глас.

Да, просто го очистете — помисли си Казагранде. — Решението на Пучи за всички проблеми. Генералът бе загубил броя на убийствата, свързани с финансиста от сенчестия бизнес. Подбираше внимателно думите си, защото нямаше желание открито да кръстосва шпаги с него. Веднъж Пучи беше наредил убийството на мъж, който прелъстил дъщеря му, и наемниците му се бяха оказали далеч по-опитни от фанатизираните деца на „Червените бригади“.

— Поехме премерен риск, като ликвидирахме Бенджамин Щерн, но бяхме принудени — заради материалите, до които се бе добрал. — Казагранде говореше с умерен, решителен тон. — Съдейки по действията на Ландау, вече мога категорично да заключа: израелските тайни служби не вярват, че убийството на някогашния им оперативен сътрудник е извършено от неонацистки екстремист.

— Което ни връща към първия ми въпрос — прекъсна го Пучи. — Защо просто не го убиете?

— Не говоря за италианските служби, дон Пучи. Имаме си работа с израелските. Като директор по сигурността, мой дълг е да защитавам Институцията. Според мен ще е голяма грешка да се забъркаме в престрелки с израелските тайни служби. Те имат свои убийци… професионалисти, които са убивали по улиците на Рим и са се измъквали без следа. — Казагранде погледна към Пучи. — Убийци, които могат да проникнат зад стените на това старо абатство, дон Пучи.

Кардинал Бриндизи влезе в ролята на посредник.

— Как предлагаш да процедираме, Карло?

— Внимателно, Ваше Високопреосвещенство. Ако наистина се окаже агент на израелското разузнаване, можем да използваме приятелите си в европейските тайни служби, за да направят живота му доста неприятен. Междувременно трябва да се погрижим да няма какво да намери. — След кратка пауза Казагранде добави: — Остава един неразрешен въпрос. След като прегледах материалите, взети от апартамента на професор Щерн, стигнах до извода, че е имал сътрудник… човек, който и по-рано ни е създавал проблеми.

По лицето на кардинала пробяга гримаса на раздразнение — като вълни, причинени от камъче по съвършено гладка водна повърхност при изгрев, и после лицето му отново прие обичайния си израз.

— А другите аспекти на разследването ти, Карло? Първо, близо ли си до разкриването на самоличността на братята, виновни за достигането на тези документи до професор Щерн?

Казагранде отчаяно поклати глава. Колко ли часа бе прекарал в прелистване на материалите от апартамента в Мюнхен? Тетрадки, компютърни файлове, бележници с адреси… Бе преровил всичко в търсене на лица или група, дала информацията на професора. Досега не бе открил нищо. Щерн добре бе прикрил следите си. Сякаш бе получил документите от призрак.

— За жалост тази част от случая остава загадка, Ваше Високопреосвещенство. Ако този акт на предателство е поръчан от някого във Ватикана, възможно е никога да не узнаем истината. Курията е добра тренировъчна площадка за подобни интриги.

Тази реплика накара Бриндизи леко да се усмихне. Мълчаливо изминаха няколко крачки. Кардиналът бе свел поглед надолу.

— Преди два дни обядвах със Светия отец — най-сетне каза той. — Както подозирахме, негово Светейшество възнамерява да продължи с програмата си за помирение с евреите. Опитах се да го разубедя, но се оказа безполезно. Следващата седмица ще посети Голямата синагога в Рим.

Роберто Пучи плю на земята. Карло Казагранде тежко въздъхна. Не се изненада от новината на кардинала. Имаха свой информатор сред персонала на папата, секретар, който бе член на братството и ги държеше в течение какво става в папския апартамент. От седмици предупреждаваше, че се задава нещо подобно.

— Като папа, той трябва просто да изпълнява задълженията си — сопна се Пучи. — Да знае мястото си.

Казагранде затаи дъх, очаквайки Пучи да предложи любимото си решение на всеки проблем, но дори на него не би му хрумнала подобна мисъл.

— Светият отец няма да се задоволи само да изрази още веднъж съжаление за разногласията ни с евреите в миналото. Възнамерява да отвори тайните архиви.

— Не говори сериозно — каза Казагранде.

— За съжаление не е така. Въпросът е дали, когато ги отвори, историците ще открият нещо.

— Архивите вече са прочистени от всички сведения за срещата в манастира. Що се отнася до свидетелите, проблемът е решен и личните им досиета са унищожени. Светият отец държи да лансира ново проучване, но в архивите няма да се намери компрометираща информация. Освен, разбира се, ако израелецът не успее да възстанови работата на професор Щерн. Ако това стане…

— … Църквата и Институцията ще изпаднат в много тежко положение — довърши кардиналът вместо Казагранде. — За доброто на Църквата и всички, които вярват в нея, тайната за манастира трябва да се запази.

— Да, Ваше Високопреосвещенство.

Роберто Пучи запали цигара.

— Може би нашият приятел от папския апартамент ще убеди Светия отец да не прави тази грешка.

— Вече опитах, дон Пучи. Според нашия човек, папата е твърдо решен да продължи, независимо от съветите на секретарите си и Курията.

— От финансова гледна точка, инициативата на негово Светейшество може да се окаже катастрофална — каза Пучи, сменяйки темата от убийство към пари. — Много хора искат да въртят бизнес с Ватикана заради доброто му име. Ако Светият отец окаля това име в историята…

Бриндизи кимна в знак на съгласие:

— Между нас казано, Светият отец често изразява желание за връщане към дните на бедната църква.

— Ако не внимава — процеди Пучи, — желанието му ще се сбъдне.

Кардинал Бриндизи погледна Казагранде.

— Смяташ ли, че този сътрудник представлява заплаха за нас? — попита кардиналът.

— Да, Ваше Високопреосвещенство.

— Какво искаш от мен, Карло? Освен одобрение, разбира се.

— Само това, Ваше Високопреосвещенство.

— А от дон Пучи?

Казагранде погледна в полупритворените черни очи.

— Имам нужда от пари.

Загрузка...