Изповедникът

8. Лаго ди Гарда, Италия

Рано следобед Габриел стигна до северния край на Лаго ди Гарда. Докато се придвижваше на юг покрай брега, климатът и растителността постепенно се промениха от алпийски в средиземноморски. Спусна стъклото и хладният въздух обля лицето му. Сивкаво-зеленикавите листа на маслиновите дръвчета проблясваха на чезнещата слънчева светлина. Долу водната повърхност бе неподвижна и гладка като плоча от полиран гранит.

Градчето Бренцоне тъкмо се пробуждаше от следобедната дрямка, сенниците пред крайбрежните барове и кафенета се изпъваха, продавачите подреждаха стоката си по тесните павирани улички на стръмното възвишение Монте Балдо. Габриел продължи, докато в покрайнините намери грандхотела — вила с цвят на шафран.

Щом влезе през портала, към него забърза пиколо, въодушевено като затворник, благодарен за малко компания. Фоайето бе като от минали времена. Габриел не би се изненадал да види Кафка, седнал на ръба на прашно кресло, да редактира поредния си ръкопис в дълбоките сенки. В съседната трапезария двама отегчени сервитьори лениво приготвяха десетина маси за вечеря. Ако съдеше по мудното им темпо, тази вечер повечето маси нямаше да бъдат заети.

Щом го видя да се приближава, служителят на рецепцията зае сериозна поза. Габриел погледна сиво-черната табелка с името му, закачена на лявата предница на сакото: Джакомо. Рус и синеок, широкоплещест като пруски офицер, той любопитно го изгледа иззад плота.

С престорено силен акцент Габриел се представи като Ехуд Ландау от Тел Авив. Администраторът изглеждаше видимо доволен. Когато го попита за мъж, посетил хотела преди два месеца — професор Бенджамин Щерн, който е забравил очилата си, служителят бавно поклати глава. Петдесетте евро, които Габриел пъхна в ръката му, сякаш раздвижиха паметта му.

— А, да, хер Щерн! — Сините очи затанцуваха. — Писателят от Мюнхен. Добре си го спомням. Остана за три нощувки.

— Професор Щерн беше мой брат.

— Беше?

— Бе убит в Мюнхен преди десет дни.

— Моите съболезнования, синьор Ландау, но май е редно да говоря за професор Щерн с полицията, а не с брат му.

Когато Габриел каза, че провежда свое разследване, служителят замислено смръщи вежди.

— За съжаление не мога да ви кажа нищо ценно, освен да ви уверя, че смъртта на професор Щерн няма нищо общо с престоя му в Бренцоне. Впрочем брат ви прекара по-голямата част от времето в манастира.

— Манастир?

Администраторът заобиколи плота.

— Последвайте ме.

Той поведе Габриел през фоайето и през двойна остъклена врата. Прекосиха тераса с изглед към езерото и се спряха до парапета. Недалеч, стърчаща отвъд езерото върху скала, се издигаше крепост с високи назъбени стени.

— Манастирът „Светото сърце“. През деветнадесети век е бил санаториум. Монахините заели имота преди Първата световна война и оттогава е тяхно владение.

— Знаете ли какво е правил брат ми там?

— За жалост — не. Но попитайте майка Винченца. Тя е абатисата31. Чудесна жена. Сигурен съм, че с радост ще ви помогне.

— Бихте ли ми дали телефонния й номер?

Хотелиерът поклати глава.

— Там няма никакви телефони. Сестрите много държат на уединението си.

Два високи кипариса стояха като часовои от двете страни на железния портал. Когато Габриел натисна звънеца, от езерото се надигна студен вятър и вихрушката, която премина през двора, раздвижи клоните на маслините. След миг се появи старец, облечен с изцапани работни дрехи. Щом Габриел каза, че иска да проведе кратък разговор с майка Винченца, той кимна и изчезна в манастира. Малко по-късно развърза веригата на портала и му даде знак да го последва.

Монахинята чакаше в преддверието. Сиво-бяла забрадка обграждаше овалното й лице. Дебелите стъкла на очилата правеха съсредоточените й очи огромни. Когато Габриел спомена името на Бенджамин, на лицето й засия широка искрена усмивка.

— Да, разбира се, че го помня — каза тя и хвана ръката му. — Чудесен човек. Толкова интелигентен. Беше ми приятно да разговарям с него.

Габриел й съобщи новината. Майка Винченца се прекръсти и преплете пръсти под брадичката си. Големите й очи се насълзиха.

Въпреки обета за бедност, сестрите от Бренцоне обитаваха един от най-добре поддържаните църковни имоти в Италия. Общата стая, в която Габриел бе въведен, представляваше просторна правоъгълна галерия с мебели, подредени в три отделни ъгъла за сядане. През огромните прозорци той видя тераса и ярката луна, сияеща над езерото.

Седнаха върху две избелели кресла до прозореца. Майка Винченца позвъни с малко звънче и когато се появи млада монахиня, помоли за кафе. Монахинята се оттегли така плавно и безшумно, че Габриел се запита дали няма колела под дългата си униформа.

Той разказа на абатисата за убийството на Бенджамин. Тактично премълча някои подробности, за да спести шока на набожната жена срещу него. Въпреки това, след всеки нов факт тя въздъхваше тежко и бавно се прекръстваше. Когато Габриел свърши, изглеждаше напълно съкрушена. Малката чашка подсладено еспресо, донесена от мълчаливата млада монахиня, сякаш поуспокои нервите й.

— Знаехте ли, че Бенджамин е писател?

— Разбира се. Затова беше в Бренцоне.

— Във връзка с писането на книга?

— Точно така.

Майка Винченца замълча, когато влезе градинарят със сноп маслинови съчки в ръце.

— Благодаря, Личо — каза тя.

Старецът остави съчките в коша до огнището и отново излезе.

Абатисата продължи:

— Щом сте негов брат, защо не знаете каква е била темата на книгата му?

— Поради някаква причина Бенджамин пазеше в тайна този проект дори от приятелите и близките си. — Габриел си спомни разговора с професор Бергер в Мюнхен. — Дори деканът на факултета в университета „Лудвиг-Максимилиан“ не е знаел върху какво работи.

Майка Винченца, изглежда, прие това обяснение, защото след минута внимателно обмисляне каза:

— Брат ви пишеше книга за евреите, намерили убежище в Църквата по време на Втората световна война.

За миг Габриел се замисли върху новината. Книга за евреи, които са се крили в манастири? Струваше му се правдоподобно, но не звучеше като тема, която Бенджамин би прегърнал. Нито пък обясняваше необичайната му потайност. Реши да продължи играта.

— Какво го е довело тук?

Майка Винченца го изгледа изпитателно над ръба на чашата си.

— Допийте кафето си — каза тя. — После ще ви покажа защо брат ви дойде в Бренцоне.

Слязоха по стръмното каменно стълбище, светейки си с фенерче. Топлата ръка на монахинята леко докосваше лакътя на Габриел. На най-долното стъпало ги лъхна мирис на влага и той видя как дъхът му се издига като пара. Пред тях имаше тесен коридор с множество сводове от двете страни. Нещо тук напомняше за катакомбите. Изведнъж пред очите му се явиха видения на изтерзани души, шепнещи и бродещи с факли.

Майка Винченца го поведе по коридора, спирайки се до всеки свод, и освети тясно помещение. Каменните зидове блестяха от влага, а мирисът от езерото се усещаше натрапчиво. Габриел имаше чувството, че чува плясък на вода над главите им.

— Единственото място, където според сестрите бежанците щели да се намират в безопасност — каза монахинята най-сетне, нарушавайки тишината. — Както навярно усещате, през зимата е било непоносимо студено. Всички са страдали, особено децата.

— Колко са били?

— Около десетина. Може би и повече. След време останали по-малко.

— Защо?

— Някои се прехвърлили в други манастири. Едно семейство се опитало да стигне до Швейцария. Швейцарски граничен патрул ги хванал и ги предал на германците. Чух, че умрели в Аушвиц. По време на войната бях малко момиче, разбира се. Семейството ми живееше в Торино.

— Сигурно е било доста опасно за жените, които са живеели тук.

— Да, много. В онези дни из страната обикаляли фашистки отряди, търсещи евреи. Давали се подкупи. Евреи били предавани за пари. Всеки, който укривал евреи, бил застрашен от ужасни последици. Сестрите ги приели с голям риск за самите себе си.

— Защо са го направили?

Абатисата топло се усмихна и притисна ръката му.

— Църквата има вековни традиции, синьор Ландау. Свещениците и монахините приемат за свой дълг да помагат на бежанци. Да спасяват незаслужено преследваните. Сестрите от Бренцоне укривали евреи от християнско милосърдие. А и защото така им било наредено от Светия отец.

— Папа Пий е наредил манастирите да приемат евреи?

Монахинята широко отвори очи.

— Точно така. Манастири, училища, болници. Всички църковни институции и имоти са получили нареждане от Светия отец да отворят вратите си за евреите.

Лъчът на фенерчето се спря на голям плъх със светещи жълти очи, който бързо побягна, драскайки с нокти по камъните.

— Благодаря ви, майко Винченца — каза Габриел. — Мисля, че видях достатъчно.

— Както желаете. — Монахинята стоеше неподвижно, с вперен в него поглед. — Това място не бива да ви натъжава, синьор Ландау. Благодарение на сестрите от Бренцоне укрилите се тук хора са оцелели. Не е място за сълзи, а за радост. За надежда.

Габриел не каза нищо в отговор и майка Винченца го поведе обратно нагоре по стълбите. Докато вървеше по чакълената настилка в двора, вечерният вятър повдигна полите на униформата й.

— След малко започва вечерята ни. Каня ви да я споделите с нас, ако желаете.

— Много сте любезна, но не искам да ви смущавам. Освен това вече ви отнех достатъчно време.

— Нищо подобно.

Щом стигнаха до портала, Габриел се спря и се обърна с лице към нея.

— Знаете ли имената на хората, намерили убежище тук? — изведнъж попита той.

Монахинята сякаш се изненада от въпроса му. Остана загледана в него, но решително поклати глава.

— За съжаление имената са се загубили през годините.

— Жалко.

— Да — бавно кимна тя.

— Мога ли да ви задам още един въпрос, майко Винченца?

— Разбира се.

— Получихте ли разрешение от Ватикана да разговаряте с Бенджамин?

Абатисата предизвикателно вдигна глава.

— Няма нужда някой бюрократ от Курията да ми казва кога да говоря и кога да мълча. Само моят Бог може да ми нареди това, а Бог поиска да разкажа на брат ви за евреите, намерили убежище в Бренцоне.

Майка Винченца имаше малък кабинет на втория етаж на манастира — приятна стая с изглед към езерото. Заключи вратата, след което седна на скромното си бюро и отвори горното чекмедже. Там, скрит зад малка картонена кутия с химикалки и кламери, бе лъскавият й мобилен телефон. Притежаването на подобна вещ противоречеше на строгите правила в манастира, но човекът от Ватикана я бе уверил, че при тези обстоятелства това не би представлявало нарушение — морално или каквото и да е друго.

Включи телефона, както я бе инструктирал, и внимателно въведе номера. След няколко секунди чу сигнал „свободно“. После прозвуча мъжки глас.

— Обажда се майка Винченца.

— Зная кой се обажда — прекъсна я мъжът със строг делови тон. Едва сега тя си спомни за предупреждението му никога да не споменава имена по телефона. Почувства се като глупачка.

— Казахте ми да ви позвъня, ако някой дойде в манастира да пита за професора. — Поколеба се, очаквайки той да заговори, но не последва реплика. — Днес следобед дойде един човек.

— С какво име се представи?

— Ландау — отвърна тя. — Ехуд Ландау от Тел Авив. Каза, че е негов брат.

— Къде е сега?

— Не зная. Вероятно е отседнал в стария хотел.

— Можете ли да разберете?

— Да, предполагам.

— Проверете… и ми позвънете отново.

Връзката прекъсна.

Майка Винченца сложи телефона обратно в скривалището му и тихо затвори чекмеджето.

Габриел реши да прекара нощта в Бренцоне и да се върне във Венеция рано сутринта. Вървя пеш от манастира до хотела и резервира стая. Перспективата да вечеря в мрачната трапезария бе потискаща и той реши да се поразходи до крайбрежието в хладната мартенска вечер и да хапне риба в уютен ресторант, пълен с жители на градчето. Бялото вино бе местно и много студено.

Докато се хранеше, запечатаните в съзнанието му образи проблеснаха. Руната и Трираменната свастика, нарисувани върху стената в апартамента на Бенджамин, кръвта по пода, където е лежало тялото; детектив Вайс, преследвал го по улиците на Мюнхен; майка Винченца и слизането по стълбите до влажното манастирско подземие.

Беше убеден, че някой е убил Бенджамин, за да го накара да замълчи. Само това можеше да обясни защо компютърът му е изчезнал и защо в апартамента му няма никакви доказателства, че е работел върху книга за евреи, намерили убежище в католически имоти по време на войната. Най-общо казано, това не беше тема, заради която някой да намери смъртта си.

Плати сметката и тръгна към хотела. Не бързаше, шляеше се по тихите улички на стария град, почти не обръщайки внимание накъде върви и свивайки по тесни случайни преки. Мисълта му напредваше заедно с разходката му през Бренцоне. Инстинктивно подходи към проблема като към реставрация, сякаш книгата на Бенджамин беше картина, толкова сериозно пострадала от времето, че е останало почти голо платно с няколко цветни петна и фрагменти от контури. Ако Бенджамин бе стар майстор, Габриел щеше да изучи всички негови подобни творби, да анализира техниката му и влиянията през периода, когато е нарисувана картината. Казано накратко, щеше да погълне всички подробности за художника, колкото и незначителни да изглеждат, преди да застане пред платното и да се залови за работа.

Засега имаше оскъдна основа, върху която да изгради реставрацията си, но докато скиташе по уличките, осъзна още една съществена подробност.

За втори път от два дни насам усети, че го следят.

Сви зад първия ъгъл и мина покрай редица магазини със спуснати капаци. Когато погледна назад през рамо, видя мъж, който сви след него. Направи същата маневра и още веднъж забеляза преследвача — просто сянка на тъмната уличка, слаб, леко приведен силует, пъргав като улична котка.

Габриел се промъкна в сумрачното стълбище на малка жилищна сграда и се заслуша, докато стъпките постепенно заглъхнаха. Щом престана да ги чува, отново излезе на улицата и се отправи към хотела. Сянката му бе изчезнала.

Когато влезе в хотела, администраторът Джакомо все още стоеше на рецепцията. Плъзна ключовете по плота, сякаш представляваха безценна реликва, и го попита за вечерята.

— Беше чудесна, благодаря.

— Може би утре ще опитате от нашата кухня.

— Може би — уклончиво повтори Габриел и прибра ключа в джоба си. — Бих искал да видя сметката на Бенджамин за престоя му тук, особено за телефонните разговори. Може да ми е от полза.

— Да, зная какво имате предвид, синьор Ландау, но се опасявам, че ще е нарушение на строгата политика за неприкосновеност на гостите ни. Сигурен съм, че човек като вас разбира това.

Габриел изтъкна, че щом Бенджамин вече не е между живите, грижата за неприкосновеността му е неуместна.

— Съжалявам, но правилата се отнасят и за покойниците — каза администраторът. — Само ако полицията поиска подобна информация, сме длъжни да я предоставим.

— Важна е за мен — настоя Габриел. — Готов съм да платя необходимата такса за услугата.

— Такса? Разбирам. — Замислено се почеса по брадичката. — Мисля, че ще възлезе на петстотин евро. — Направи пауза, докато Габриел прецени сумата. — За обработване на информацията. В аванс естествено.

— Да, разбира се.

Габриел отброи банкнотите и ги сложи на плота. Ръката на администратора се плъзна по повърхността и парите изчезнаха.

— Приберете се в стаята си, синьор Ландау. Ще ви донеса разпечатката.

Качи се по стълбите до стаята си. Затвори вратата и закачи веригата, а после застана до прозореца, загледан навън. Езерото проблясваше на лунната светлина. Нямаше никого — или поне не се виждаше. Габриел седна на леглото и започна да се съблича.

Под вратата се появи плик, който се плъзна по теракотата на пода. Взе го и извади съдържанието. Прегледа разпечатката на светлината на нощната лампа. По време на двудневния си престой в хотела Бенджамин бе позвънил само три пъти: два — в апартамента си в Мюнхен — навярно за да провери съобщенията на телефонния си секретар, а третия — на номер в Лондон.

Габриел вдигна слушалката и го набра.

Включи се телефонен секретар.

— Свързахте се с офиса на Питър Малоун. Съжалявам, но в момента не мога да се обадя. Ако желаете, оставете…

Той затвори.

Питър Малоун? Британският разследващ журналист? Защо Бенджамин се е свързал с човек като него? Габриел сгъна разпечатката и я пъхна обратно в плика. Тъкмо се канеше да го прибере в куфарчето на Ехуд Ландау, когато телефонът звънна.

Протегна ръка, но се поколеба. Никой не знаеше, че е тук, само администраторът и мъжът, който го бе проследил от ресторанта. Може би Малоун бе запаметил номера и бе решил да отговори на обаждането му. По-добре беше да провери, отколкото да тъне в невежество. Грабна слушалката и я задържа до ухото си, без да проговори.

Най-сетне каза:

— Да?

— Майка Винченца ви лъже, както излъга и приятеля ви. Намерете сестра Реджина и Мартин Лутер. Тогава ще узнаете истината за това, което се е случило в манастира.

— Кой се обажда?

— Не се връщайте тук. Не сте в безопасност.

Щрак.

9. Гринделвалд, Швейцария

Мъжът, който обитаваше голямата уединена вила в сянката на Айгер, беше самотник, макар и да живееше в съответствие с високия стандарт на планините в Централна Швейцария. Постави си за цел да узнае какво се говори за него и разбра, че в баровете и кафенетата на Гринделвалд непрекъснато се носят слухове за заниманията му. Някои го смятаха за преуспял частен банкер от Цюрих, други вярваха, че е собственик на голям химически концерн с главен офис в Цуг. Според друга версия бе наследник на богато семейство и не бе имал никаква кариера. Разпространяваха се и безпочвени клюки, че търгува с оръжие или пере пари. Момичето, което почистваше вилата му, разказваше, че кухнята му е пълна със скъпи медни съдове и всякакви съвременни уреди. Затова някои предполагаха, че е готвач или ресторантьор. Последното му допадна най-много. С удоволствие би изкарвал прехраната си с готвене, ако не се бе заловил със сегашната си професия.

Малкото писма, които пристигаха във вилата му, бяха адресирани до Ерик Ланге. Говореше немски с цюрихски акцент, но с напевната интонация на коренните жители на долините от централната част на Швейцария. Пазаруваше в супермаркета „Мигрос“ в града и винаги плащаше в брой. Никой не го посещаваше и въпреки привлекателната му външност, никога не бе забелязван в компанията на жена. Често отсъстваше за дълги периоди. Когато го питаха за причината, измърморваше нещо за бизнес пътуване. При настояване за подробности сивите му очи изведнъж добиваха смразяващ израз и малцина се осмеляваха да продължат да любопитстват.

Създаваше впечатлението, че е човек с твърде много свободно време. От декември до март, когато имаше дебел сняг, прекарваше повечето дни по пистите. Бе умел скиор, бърз, но никога безразсъден, с телосложението и силата на спускач и бързината и пъргавината на слаломист. Обличаше се в скъпи, но семпли екипи, внимателно подбрани, за да не привличат вниманието. На седалковите лифтове бе пословично мълчалив. През лятото, когато всичко — освен постоянните ледници — се разтапяше, излизаше от вилата си всяка сутрин и се изкачваше по стръмния склон. Тялото му изглеждаше създадено за това: високо и силно, с тесен ханш, широки рамене, мускулести бедра и мощни прасци. Придвижваше се бързо по каменистите пътеки, пъргав като котка, и сякаш никога не се уморяваше.

Обикновено се спираше в подножието на Айгер да пийне нещо сгряващо и да погледа с присвити очи брулената от вятъра отвесна стена. Никога не се катереше, дори смяташе алпинистите, които се втурваха да атакуват планината, за най-големите глупци на света. Някои следобеди от терасата на вилата си чуваше бръмченето на спасителни хеликоптери и понякога виждаше през телескопа си „Цайс“ мъртви катерачи, увиснали на въжетата си, да се люлеят от фьона — характерния вятър на Айгер. Той изпитваше страхопочитание пред планината. Айгер, както и мъжът, който се представяше с името Ерик Ланге, бе хладнокръвен убиец.

Малко преди обяда Ланге скочи от седалковия лифт за последното си спускане за деня. В началото на пистата изчезна сред борова гора и се плъзна през сенките до задната врата на вилата си. Свали ските и ръкавиците и натисна няколко бутона с цифри на малкото табло до вратата. Влезе, съблече екипа си и закачи ските на специалната решетка. Горе взе душ и се преоблече за път — кадифен панталон, тъмносив кашмирен пуловер и велурени спортни обувки. Багажът му бе събран в сак.

Спря се пред огледалото в банята, за да реши как ще изглежда. Имаше руси коси с изсветлели от слънцето кичури и леко прошарени. Естественият цвят на очите му бе светъл. Периодично променяше чертите на лицето си с пластични операции в дискретна клиника в покрайнините на Женева. Сложи очила с рогови рамки, втри в косите си гел и ги приглади назад. Промяната във външността беше забележителна.

Влезе в спалнята. Зад големия гардероб имаше скрит сейф с шифър. Завъртя ръчката на тежката врата. Вътре се намираха професионалните му принадлежности: фалшив паспорт, голяма сума пари в различни валути, колекция от пистолети. Напълни портфейла си с швейцарски франкове и избра деветмилиметровия „Стечкин“, любимото си оръжие. Пъхна го в сака си и затвори вратата на сейфа. Пет минути по-късно потегли със своето ауди седан към Цюрих.

В пълната с насилие история на европейския политически екстремизъм никой терорист не е бил заподозрян в проливане на повече кръв от мъжа с прозвището Леопарда. Наемен убиец на свободна практика, той практикуваше занаята си из целия континент и беше оставил след себе си пътека, осеяна с трупове и разрушения от взривове, от Атина до Лондон и от Мадрид до Стокхолм. Бе работил за подразделението на фракцията „Червена армия“ в Западна Германия, за „Червените бригади“ в Италия и за „Пряко действие“ във Франция. Бе убил британски офицер за Ирландската републиканска армия и испански министър за баската сепаратистка групировка ЕТА. Имаше дълги и плодотворни връзки с палестинските терористи. Бе извършил поредица отвличания и убийства за Абу Джихад, заместник-командира на ООП32, и бе убивал за фанатизирания палестински дисидент Абу Нидал. Всъщност доста хора смятаха, че Леопарда е гениалният ум, криещ се зад едновременните атаки на летищата в Рим и Виена през декември 1985-а, когато загинаха деветнайсет души, а 120 бяха ранени. Бяха изминали девет години от последното нападение, в което бе заподозрян — убийството на френски индустриалец в Париж. Някои хора от европейските служби за сигурност и разузнаване го мислеха за мъртъв — убит при спречкване с един от работодателите си. Други се съмняваха, че изобщо някога е съществувал.

Нощта вече се бе спуснала, когато Ерик Ланге пристигна в Цюрих. Паркира колата си на една доста неприятна улица на север от железопътната гара и продължи пеш към хотел „Сен Готар“, точно до лекото възвишение на Банхофщрасе. Имаше резервирана за него стая. Липсата на багаж не изненада администратора. Заради местонахождението и дискретността си хотелът често се използваше за бизнес срещи, твърде поверителни, за да се състоят дори в офиса на частна банка. Говореше се, че самият Хитлер отсядал тук, когато идвал в Цюрих за среща с швейцарски банкери.

Ланге се качи с асансьора до стаята си. Спусна пердетата и прекара няколко минути в разместване на мебелите. Избута един фотьойл до средата на стаята, с лице към вратата, а пред него ниска масичка, върху която сложи две неща: малко, но мощно фенерче и пистолета. После седна и угаси лампите. Настъпи пълен мрак. Разочарова се от вкуса на виното от минибара, от което отпиваше, докато чакаше да пристигне клиентът. Винаги поставяше условието да преговаря лично, а не чрез посредници или куриери. Щом някой искаше услугите му, трябваше да прояви смелостта да се срещне с него и да покаже лицето си. Ланге държеше на това не от себелюбие, а заради собствената си безопасност. Услугите му бяха толкова скъпи, че само много заможни хора можеха да си ги позволят. Хора, вещи в изкуството на предателството. Хора, които знаеха как да поставят капани на другите и да ги принуждават да плащат за греховете си.

В 20:15, точния час, който бе определил, Ланге чу почукване на вратата. Взе „Стечкин“-а в едната ръка, а в другата — фенерчето, и позволи на посетителя да влезе в тъмната като гробница стая. Когато вратата отново се затвори, включи фенерчето. Лъчът освети дребничък, добре облечен мъж около седемдесетте, с оловносиви коси и равно подрязан бретон. Ланге го познаваше — генерал Карло Казагранде, бивш шеф на отдела за контратероризъм на карабинерите, а сега пазител на всички тайни на Ватикана. Колко ли стари врагове на генерала биха искали да са на мястото му сега, със зареден пистолет, насочен срещу великия Казагранде, палача на „Червените бригади“, спасителя на Италия. Бригадите се бяха опитали да го убият, но тогава Казагранде бе живял под земята, прехвърляйки се от бункер в бункер, от казарма в казарма. Вместо него бяха заклали съпругата му и дъщеря му. Оттогава старият генерал се промени, което може би обясняваше това, че сега се намираше тук, в тъмна хотелска стая в Цюрих, за да наеме професионален убиец.

— Тук е като в изповедалня — отбеляза Казагранде на италиански.

— Именно — отвърна Ланге на същия език. — Можете да коленичите, ако така ще се чувствате по-удобно.

— Предпочитам да остана прав.

— Носите ли досието?

Казагранде повдигна дипломатическото си куфарче. Ланге придвижи пистолета до лъча на фенерчето, така че мъжът от Ватикана да го вижда. Движенията на Казагранде бяха бавни, сякаш боравеше с опасни експлозиви. Отвори куфарчето, извади голям кафяв плик и го сложи на масичката. Ланге го взе с ръката, в която държеше пистолета, разклати го и изсипа съдържанието в скута си. След миг вдигна поглед.

— Разочарован съм. Надявах се, че задачата ми ще е да убия папата.

— Бихте го направили, нали? Бихте убили своя папа.

— Не е мой папа, но отговорът на въпроса ви е: „Да, бих го убил“. Ако бяха наели мен вместо онзи смахнат турчин, Поляка щеше да умре още в онзи следобед на площад „Свети Петър“.

— Тогава предполагам, че трябва да съм благодарен на КГБ, че не са наели вас. Бог знае, че сте вършили доста мръсна работа за тях.

— КГБ? Не вярвам, генерал Казагранде, както навярно и вие. Поляка не беше любимец на КГБ, но и те не бяха толкова глупави, че да посегнат на живота му. Доколкото съм чувал, смятате, че заговорът за убийство на папата се е състоял по-близо до дома, в самата Църква. Затова разкритията, до които стигнахте при проучването си, бяха строго пазени в тайна. Перспективата истинската самоличност на заговорниците да излезе наяве изглеждаше твърде смущаваща за всички засегнати. Освен това беше удобно да поддържате недоказаната хипотеза за вината, сочеща към изток, към Москва, към истинските врагове на Ватикана.

— Дните, в които решавахме проблемите си с убийства на папи, свършиха със Средновековието.

— Моля ви, генерале, подобни твърдения не правят чест на човек с вашия интелект и опит. — Ланге стовари досието на масичката. — Връзките между този мъж и израелския професор са твърде силни. Не се наемам. Намерете някой друг.

— Няма друг като вас. А и нямам време да издиря друг надежден кандидат.

— Тогава ще ви струва скъпо.

— Колко?

След пауза Ланге каза:

— Петстотин хиляди, платени в аванс.

— Това е малко прекалено, не смятате ли?

— Не, не смятам.

Казагранде си даде вид, че обмисля условието. Най-сетне кимна.

— След като го убиете, искам да претърсите кабинета му и да донесете всички материали, които го свързват с професора и книгата. Освен това искам да получа компютъра му. Донесете нещата в Цюрих и ги оставете в същия банков сейф, в който оставихте материалите от Мюнхен.

— Пренасянето на компютъра на човек, когото току-що е очистил, не е най-разумният ход на един наемен убиец.

Казагранде вдигна очи към тавана.

— Колко?

— Още сто хиляди.

— Дадено.

— Когато видя, че парите са внесени по сметката ми, ще пристъпя към действие. Има ли краен срок?

— Вчера.

— Тогава трябваше да дойдете при мен преди два дни.

Генералът се обърна и излезе. Ерик Ланге угаси фенерчето и допи виното си на тъмно.

Казагранде тръгна по Банхофщрасе във вихрушката, която се надигаше откъм езерото. Изпита страхотно желание да падне на колене и да изповяда греховете си пред свещеник. Не можеше. Според правилата на Институцията трябваше да се изповядва само пред свещеник, който е член на братството. Поради деликатното естество на работата му единственият му изповедник бе кардинал Марко Бриндизи.

Стигна до Талщрасе — тиха улица между сиви каменни сгради и модерни офиси. След няколко крачки спря пред скромна врата. На стената до нея имаше метална табела: Бекер и Пул, частни банкери, Талщрасе 26

Натисна с палец бутона до табелата. Погледна в обектива на устройството за ирисова идентификация и се отдръпна. След миг резето щракна и той влезе в малко преддверие.

Хер Бекер го очакваше. Безупречно облечен, придирчив и напълно плешив, той бе известен с изключителната си дискретност дори в потайния свят на Банхофщрасе. Обменът на информация, който последва, бе кратък и почти излишен. Казагранде и Бекер се познаваха добре и бяха имали доста съвместен бизнес през годините, въпреки че банкерът нямаше представа кой е той и откъде идват парите му. Както обикновено, Казагранде трябваше да напряга слуха си, за да чува гласа му, малко по-силен от шепот дори при нормален разговор. Докато двамата вървяха по коридора към банковия трезор, мокасините на Бекер не издаваха нито звук при допир с мраморния под.

Влязоха в помещение без прозорци и почти без мебели, освен висока маса. Хер Бекер остави клиента си сам и миг по-късно се върна с метален сейф.

— Оставете го на масата, когато свършите. Ако искате още нещо, ще чакам до вратата — каза банкерът и излезе.

Казагранде разкопча палтото си и отвори ципа на двойния хастар. Вътре имаше скрити няколко пачки банкноти, предоставени от Роберто Пучи. Една по една италианецът ги пъхна в сейфа.

Когато свърши, повика хер Бекер. Дребничкият швейцарски банкер го изпрати до изхода и му пожела приятна вечер. Вървейки обратно по Банхофщрасе, Казагранде неволно започна да си повтаря успокояващ откъс от „Покаянието“.

10. Венеция

Габриел се върна във Венеция рано следващата сутрин. Остави опела на паркинга до железопътната гара и се придвижи с водно такси до църквата „Сан Дзакария“. Влезе, без да поздрави останалите от екипа, качи се на скелето си и се скри зад завесата. След тридневното му отсъствие с неговата Дева сякаш не се познаваха, но докато часовете бавно отминаваха, отново свикнаха с присъствието си. Както винаги, тя го обгърна със спокойствие и съсредоточеността, която изискваше работата му, изтласка разследването за смъртта на Бенджамин в дълбините на съзнанието му.

Прекъсна, за да сложи нови бои в палитрата си. За миг мислите му оставиха Белини на заден план и се върнаха към Бренцоне. След закуска в хотела Габриел бе отишъл до манастира и бе потърсил майка Винченца. Когато тя се появи, попита дали може да разговаря със сестра Реджина. Лицето на монахинята видимо поруменя, докато обясняваше, че в манастира не живее жена с това име. При въпроса му дали някога е живяла, майка Винченца поклати глава и помоли синьор Ландау да уважи правото на уединение на обитателките на манастира и никога повече да не идва. После веднага прекоси двора и изчезна вътре. Тогава той видя градинаря Личо, който подрязваше лозите, виещи се около една решетка. Повика го, но старецът вдигна поглед нагоре и забърза през сенчестата градина. В този миг Габриел прозря, че Личо е човекът, следил го по улиците на Бренцоне, както и анонимният глас, който му се бе обадил в хотела. Старецът изглеждаше изплашен. Габриел реши поне за момента да не прави нищо, с което да влоши положението му. Вместо това се съсредоточи върху самия манастир. Ако майка Винченца казваше истината, че по време на войната в него са се укривали евреи, тогава някъде трябваше да се пазят сведения за това.

По обратния път към Венеция бе имал натрапчивото подозрение, че го следят със сива ланча. Във Верона се отклони от магистралата и влезе в стария градски център, където направи няколко заучени маневри за заблуда на преследвача. В Падуа ги повтори. Час по-късно, профучавайки по моста към Венеция, бе напълно уверен, че е сам.

Работи върху картината на олтара цял следобед и продължи вечерта. В седем часа излезе от църквата и отиде до офиса на Франческо Тиеполо на площад „Сан Марко“. Седнал зад широката дъбова маса, която използваше за бюро, той прелистваше куп книжа. Тиеполо бе доста талантлив реставратор, но отдавна бе изоставил четките и боите, за да ръководи преуспяващата си реставраторска фирма. Когато Габриел влезе в стаята, той му се усмихна през заплетената си черна брада. По улиците на Венеция туристите често го вземаха за Лучано Павароти.

На чаша вино Габриел му съобщи новината, че отново трябва да замине за няколко дни, за да уреди личен въпрос. Тиеполо закри лицето си с длани и избълва поредица италиански ругатни, след което отчаяно вдигна поглед.

— Марио, отварянето на достолепната църква „Сан Дзакария“ за посетители трябва да стане след шест седмици. Ако не отвори врати, възстановена в цялото си великолепие, спонсорите ще ме завлекат в подземията на Двореца на дожите за ритуално изкормване. Ясно ли се изразявам, Марио? Ако не довършиш този Белини, ще съсипеш репутацията ми.

— Напредвам, Франческо. Просто трябва да разреша личен проблем.

— Какъв?

— Свързан със смърт на близък.

— Така ли?

— Не задавай повече въпроси, Франческо.

— Прави каквото трябва, Марио. Но ще ти кажа едно. Ако реша, че има опасност картината на Белини да не бъде завършена преди крайния срок, няма да ми остане друг избор, освен да те отстраня от проекта и да я поверя на Антонио.

— Антонио не е достатъчно квалифициран, за да я възстанови, и ти го знаеш.

— Какво друго мога да направя? Да я довърша сам? Не ми оставяш избор.

Гневът на Тиеполо бързо се изпари, както обикновено, и той наля още вино в празната си чаша. Габриел погледна към стената зад бюрото му. Сред снимките на църкви, реставрирани от неговата фирма, имаше една много любопитна: Тиеполо се разхождаше из градините на Ватикана с не кого да е, а със самия папа Павел VII.

— Имал си лична аудиенция при папата?

— Не точно аудиенция. Не беше толкова официално.

— Би ли обяснил, ако обичаш?

Тиеполо сведе поглед към купчината книжа. Нямаше нужда човек да е опитен в провеждането на разпити, за да направи извода, че не гори от желание да отговори на въпроса на Габриел. Най-сетне каза:

— Не е нещо, което обсъждам често, но със Светия отец сме много добри приятели.

— Наистина ли?

— Работехме рамо до рамо тук, във Венеция, докато беше архиепископ. Всъщност той е нещо като експерт по история на изкуството. О, водехме разгорещени спорове. Сега се разбираме чудесно. Пътувам до Рим, за да вечеряме заедно, поне веднъж в месеца. Настоява да готви сам. Специалитетът му е спагети с риба тон, но слага толкова много лют пипер, че прекарваме останалата част от вечерта плувнали в пот. Този човек е роден за воин! Кулинарен садист.

Габриел се усмихна и стана. Тиеполо каза:

— Нали няма да ме разочароваш, Марио?

— Да разочаровам приятел на папата? Не, разбира се. Чао, Франческо. Ще се видим след няколко дни.

Старото гето изглеждаше опустяло. На площада не играеха деца, в кафенето нямаше възрастни клиенти, а от високите жилищни сгради не се долавяха признаци на живот. Някои от прозорците светеха и за момент до него достигна мирис на месо и лук, запържени в зехтин, но през повечето време се чувстваше като човек, завърнал се у дома в град на призраци, място, където къщите и магазините стоят, но обитателите отдавна са изчезнали.

Сладкарницата, в която бяха разговаряли с Шамрон, бе затворена. Измина няколко крачки до №2899. На малка табела на вратата се четеше надпис: Comunita ebraica di Venezia33. Габриел позвъни и след миг от невидим домофон прозвуча женски глас.

— Казвам се Марио Делвекио. Имам уговорена среща с равина.

— Само момент, ако обичате.

Габриел застана с гръб към вратата и огледа площада. Моментът доста се проточи. Борбата за територия бе направила всички твърде страхливи. Мерките за сигурност в еврейските квартали из цяла Европа бяха затегнати. Досега Венеция бе пощадена, но в Рим, в цяла Франция и Австрия имаше осквернени синагоги и гробища и посегателства срещу евреи на улицата. Вестниците наричаха това „най-опасната вълна на антисемитизъм, заляла континента след Втората световна война“. В моменти като този Габриел мразеше факта, че се налага да прикрива еврейската си самоличност.

Най-сетне прозвуча сигнал и автоматичната ключалка щракна. Той бутна вратата и се озова в тъмен коридор. В далечния му край имаше друга врата. Когато наближи, и тя се отключи пред него.

Влезе в малък претъпкан кабинет. Заради атмосферата на запуснатост в гетото очакваше да види италианска версия на фрау Ратцингер — навъсена старица с черна вдовишка рокля. Вместо това, за негова голяма изненада, го посрещна висока, поразително красива жена на около тридесет години. Имаше тъмни и къдрави коси с кестеняви оттенъци. Леко прихванати с шнола над тила й, те се спускаха на талази върху атлетичните й рамене. Очите й бяха с цвят на карамел, изпъстрени със златисти точици. Устните й изглеждаха, сякаш се опитва да сдържи усмивка. Явно напълно осъзнаваше въздействието на външността си върху него.

— Равинът е в синагогата за вечерна молитва. Помоли ме да ви правя компания, докато се върне. Аз съм Киара. Току-що сварих кафе. Искате ли?

— Благодаря.

Тя наля чаша еспресо от кафеварката, добави захар, без да го попита дали желае, и му я подаде. Когато Габриел взе чашата, жената забеляза петната от боя по ръцете му. Беше дошъл в гетото веднага след разговора си с Тиеполо и не бе имал време да измие ръцете си добре.

— Художник ли сте?

— Реставратор.

— Колко интересно. Върху какво работите?

— Проекта „Сан Дзакария“.

Тя се усмихна.

— Една от любимите ми църкви. Коя картина? Да не е онази на Белини?

Габриел кимна.

— Сигурно сте много добър.

— Може да се каже, че с Белини сме стари приятели — скромно отвърна той. — Колко хора посещават вечерната служба?

— Обикновено неколцина възрастни. Понякога повече, понякога по-малко. В някои вечери равинът остава сам в синагогата. Смята, че в деня, в който престане да произнася вечерни молитви, тази еврейска общност ще изчезне.

В този миг равинът влезе в стаята. Габриел отново се изненада от младоликата му външност. Беше само с няколко години по-възрастен от него, строен и жизнен, с буйни посребрели коси под черната шапчица и старателно оформена брада. Стисна ръката на Габриел и го изгледа изпитателно през очилата с метални рамки.

— Аз съм равин Дзоли. Надявам се, че дъщеря ми се е държала като гостоприемна домакиня в мое отсъствие. Прекара доста време в Израел през последните няколко години и се опасявам, че е забравила добрите маниери.

— Държа се много любезно, но не спомена, че е ваша дъщеря.

— Виждате ли? Винаги е била непослушна. — Равинът се обърна към момичето: — Върви си у дома, Киара. Поседи при майка си. Няма да се забавим много. Елате с мен, синьор Делвекио. Предполагам, че в моя кабинет ще ви бъде по-удобно.

Жената облече палтото си и погледна Габриел.

— Много се интересувам от реставриране на картини. Ще се радвам да видя вашия Белини. Имате ли нещо против да намина и да погледам как работите?

— Непоправима е — каза равинът. — Толкова самонадеяна и пряма. Никакви маниери.

— С удоволствие ще ви покажа картината на олтара. Ще се обадя, когато е удобно.

— Можете да ме намерите тук по всяко време. Чао.

Равин Дзоли покани Габриел в кабинет с натежали от книги етажерки. Имаше забележителна колекция от религиозна литература, а разнообразието от езици говореше, че е полиглот като Габриел. Седнаха на две различни кресла и равинът продължи оттам, докъдето бяха стигнали:

— В съобщението си казвате, че искате да обсъдим въпроса за евреите, които са намерили убежище в манастира „Светото сърце“ в Бренцоне.

— Да, точно така.

— Струва ми се интересно, че сте формулирали въпроса си по този начин.

— Защо?

— Защото съм посветил живота си на изучаване и съхраняване на историята на евреите от тази част на Италия, а никога не съм виждал сведения за хора, приютени тъкмо в този манастир. Всъщност има доказателства, че се е случило точно обратното: евреи са помолили за убежище, но са ги отпратили.

— Напълно сигурен ли сте?

— Доколкото е възможно човек да е сигурен в подобна ситуация.

— Монахиня от манастира ми каза, че десетина евреи са се укривали там по време на войната. Дори ми показа стаите в подземието, където са живели.

— Как се казва тази добра жена?

— Майка Винченца.

— Боя се, че майка Винченца сериозно греши. Или по-лошо, съзнателно се опитва да ви подведе, въпреки че бих се въздържал да хвърля подобно обвинение срещу свята жена.

Габриел се сети за късното телефонно обаждане в хотелската му стая в Бренцоне: Майка Винченца ви лъже, както излъга и приятеля ви.

Равинът се наведе напред и сложи ръка върху неговата.

— Кажете ми, синьор Делвекио, от какво е породен интересът ви към този въпрос? Научен ли е?

— Не, личен.

— Тогава имате ли нещо против да ви задам един личен въпрос? Евреин ли сте?

Габриел се поколеба, но отговори честно.

— Какво знаете за нещата, които са се случвали тук по време на войната? — попита равинът.

— Срамувам се да призная, но познанията ми не са задоволителни, рави.

— Повярвайте ми, свикнал съм с това. — Той топло се усмихна. — Елате с мен. Има нещо, което трябва да видите.

Прекосиха тъмния площад и застанаха пред сграда, която изглеждаше като обикновена жилищна кооперация. През прозорец с отворени капаци Габриел видя жена, която приготвяше вечеря в малка обща кухня. В съседната стая три възрастни жени седяха сгушени срещу примигващ телевизор. Едва сега забеляза надписа над вратата: Casa israelitica di riposo. Беше еврейски приют за възрастни хора.

— Прочетете какво пише на тази плоча — каза равинът и запали кибритена клечка. Тя представляваше мемориал на венецианските евреи, арестувани от германците и депортирани по време на войната. Равинът размаха ръка, угаси клечката и надникна през прозореца в стаята с трите възрастни еврейки. — През септември 1943-а, скоро след рухването на режима на Мусолини, немската армия окупирала цяла Италия, с изключение южния връх на Апенинския полуостров. Няколко дни по-късно президентът на еврейската общност тук, във Венеция, получил заповед от СС: „Предайте списък на всички евреи, които все още живеят във Венеция, или ще има неприятни последици за вас“.

— И какво направил той?

— Предпочел да се самоубие, отколкото да се подчини. С постъпката си предупредил общността, че времето им изтича. Стотици избягали от града. Мнозина се укрили в манастири на север или в домовете на обикновени италианци. Няколко се опитали да преминат границата с Швейцария, но били заловени.

— Но никой от Бренцоне?

— Нямам сведения евреи от Венеция или от другаде да са приютени в обителта „Светото сърце“. Архивите ни съдържат писмени показания за семейство от тази общност, което помолило за подслон в Бренцоне и било отпратено.

— Кои са останали във Венеция?

— Старците. Болните. Бедните, които нямали средства да пътуват или да дават подкупи. В нощта на пети декември италианската полиция и фашистки отряди нахлули в гетото по нареждане на германците. Сто шестдесет и трима евреи били арестувани. Тук, в приюта, измъкнали възрастните хора от леглата им и ги натоварили в камиони. Първо ги интернирали в лагер във Фосоли. По-късно, през февруари, ги прехвърлили в Аушвиц. Няма оцелели.

Равинът хвана Габриел под ръка и заедно закрачиха бавно по площада.

— Евреите от Рим били откарани два месеца по-рано. В пет и половина сутринта на шестнадесети октомври повече от триста германци навлезли в гетото по време на бушуваща буря. Патрули на СС и един от Отрядите на смъртта на СС. Обикаляли от къща на къща, изтръгвали евреи от леглата им и ги натоварвали във военни камиони. Държали ги временно в казармите на Военния колеж, на около километър от Ватикана. Въпреки ужасяващото естество на работата си, някои от СС поискали да видят кубето на великолепната базилика и конвоят променил маршрута си, за да изпълни желанието им. Докато минавали покрай площад „Свети Петър“, ужасените евреи в каросериите на камионите умолявали папата да ги спаси. Всички сведения сочат, че той отлично е знаел какво става в гетото. В края на краищата е било буквално под прозорците му. Не помръднал дори пръста си да се намеси.

— Колко са били?

— Повече от хиляда в онази нощ. Два дни след акцията римските евреи били натоварени във вагони на гара Тибуртина. Пет дни по-късно хиляда и шестдесет души свършили в газовите камери на Аушвиц-Биркенау.

— Но мнозина са оцелели, нали?

— Забележително е, че четири пети от италианските евреи са останали живи след войната. Веднага щом германците окупирали Италия, хиляди от тях незабавно потърсили и намерили убежище в манастири, както и в католически болници и училища. Други хиляди били приютени от обикновени италианци. По време на процеса срещу него Адолф Айхман твърдял, че всеки оцелял италиански евреин дължи живота си на някой италианец.

— Заради наредба от Ватикана ли са го правели? Истина ли е това, което ми каза майка Винченца, че имало папска директива?

— Църквата иска да вярва, че е било така, но за съжаление няма доказателства, че от Ватикана са спуснали указания за предлагане на подслон и убежище на евреи бежанци. Дори съществуват сведения за обратното — че Ватиканът не е издавал подобна наредба.

— Какви сведения?

— Безброй разкази на евреи, които са помолили да ги приютят в имоти на Църквата и са получили отказ. Други били принуждавани да приемат католицизма, за да останат. Ако папата бе издал директива за отваряне на вратите за евреите, никоя обикновена монахиня или монах нямаше да се осмелят да проявят неподчинение. Италианските католици са ги приемали от доброта и състрадание, а не по нареждане на върховния понтифекс. Ако бяха чакали папска директива, за да знаят как да постъпят, много повече евреи биха умрели в Аушвиц-Биркенау. Не е имало такава наредба. Въпреки многобройните молби на Съюзниците и еврейските лидери по света, дълбоко в сърцето си папа Пий не е смятал, че е редно да се обяви против масовите убийства на евреи в цяла Европа.

— Защо? Защо е мълчал?

Равинът тръсна ръце в жест на безпомощност.

— Твърдял, че щом Църквата е универсална, той не може да взема нечия страна, дори срещу зла сила като нацистка Германия. Казвал, че ако заклейми зверствата на Хитлер, ще трябва да заклейми и действията на Съюзниците. Заявил, че ако говори открито, само ще направи положението на евреите още по-тежко, въпреки че е трудно човек да си представи нещо по-тежко от смъртта на шест милиона души. Освен това се смятал за държавник и дипломат, важен играч на европейската политическа сцена. Искал да изиграе роля за подписването на споразумение, което би запазило силна антикомунистическа Германия в сърцето на Европа. Имам и свои теории по въпроса.

— Какви са те?

— Въпреки публичните си изявления за обич към евреите, мисля, че негово Светейшество не е изпитвал особени симпатии към нас. Не забравяйте, че той е изградил кариерата си в Католическата църква, която винаги е проповядвала антисемитизма като доктрина. Отъждествявал евреите с болшевизма и сляпо вярвал в старите митове, че те се интересуват единствено от материалното. През трийсетте години на двадесети век, докато заемал длъжността държавен секретар, официалните вестници на Ватикана били пълни със същата антисемитска помия, която човек можел да прочете в „Дер Щюрмер“. Дори една статия в ежедневника „Ла Чивилта Католика“ обсъждала възможността евреите да бъдат елиминирани чрез изтребване. Според мен папата е смятал, че евреите получават точно каквото заслужават. Защо да рискува собственото си положение и влиянието на своята Църква заради хора, които приема като виновници за най-тежкото престъпление в историята — убийството на самия Бог?

— Тогава защо толкова много евреи са били благодарни на папата след войната?

— Евреите, останали в Италия, са имали интерес да се стремят към мир с християните, а не да задават неудобни въпроси за миналото. През 1945-а е било по-важно да се предотврати нов холокост, отколкото истината да излезе наяве. За разпръснатите останки от общността е било просто въпрос на оцеляване.

Габриел и равин Дзоли се върнаха там, откъдето бяха тръгнали, и отново застанаха един до друг, загледани през прозорците във възрастните еврейки пред телевизора.

— Какво е казал Христос? „Какво си сторил с най-малките ми братя“? Погледни ни сега: най-старата съхранена еврейска общност в Европа, превърната в това — няколко семейства, няколко болни старци — с единия крак в гроба, които не виждат смисъл да напуснат града. Повечето дни казвам вечерната молитва сам. Единствено шепа хора си правят труда да дойдат на шабат. Повечето са на гости във Венеция.

Обърна се и подозрително се вгледа в лицето на Габриел, сякаш търсеше издайнически белези от детство, прекарано в кибуците в долината на Израил.

— Защо се интересувате от тези неща, синьор Делвекио? Преди да отговорите на въпроса, моля ви, имайте предвид, че разговаряте с равин.

— Съжалявам, но това спада към категорията на неудобните въпроси, които е по-добре да не бъдат задавани.

— Боях се, че ще го кажете. Само помнете едно. Паметта в тази част на Италия е дълга, а в момента положението не е никак леко. Войната, атентаторите камикадзета… Не е разумно да отваряте стари рани точно сега. Действайте внимателно, приятелю. Заради нас.

11. Рим

„Л’О Вив“ бе едно от малкото места в Рим, където Карло Казагранде се чувстваше спокоен без телохранител. Заведението се намираше на тясната уличка „Виа Монтероне“, близо до Пантеона, и входът му бе осветен само от два съскащи газени фенера. При влизането най-напред се виждаше голяма статуя на Дева Мария. Една жена го поздрави топло по име и взе палтото и шапката му. Имаше кожа с цвят на кафе и бе облечена с ярка носия от родината си, Кот д’Ивоар. Както всички от персонала на ресторанта, принадлежеше към „Мисионерки на непорочното зачатие“ — група жени, свързани с Ордена на кармелитките. Повечето произхождаха от Азия или Африка.

— Гостът ви пристигна, синьор Казагранде. — Тя говореше италиански със силен акцент, но свободно. — След мен, ако обичате.

Съдейки по скромния вход, човек очакваше да попадне в тъмно и тясно помещение с няколко маси, но влизаше в голям, просторен салон със свежи бели стени и висок таван с открити греди. Както обикновено, всяко място беше заето, но за разлика от другите ресторанти в Рим, клиентелата бе мъжка и почти изключително от Ватикана. Казагранде забеляза поне четирима кардинали. Много от другите духовници изглеждаха като обикновени свещеници, но опитното му око съзря златните верижки — отличителен знак на епископи, и лилавите ивици, характерни за монсеньори. Никой обикновен свещеник не можеше да си позволи да се храни тук, освен ако не получаваше финансова подкрепа от заможни роднини. Дори скромната ватиканска заплата на Казагранде би се стопила след една вечеря тук. Но тази вечер той имаше делова среща и сметката щеше да я поеме щедрият счетоводител по разходите.

Буквално всички разговори замряха, когато Казагранде тръгна към обичайната си маса в ъгъла. По една проста причина. Част от работата му бе да налага строгия ватикански закон за мълчание. Въпреки дискретността си, ресторантът се славеше като мястото, от което тръгват всички клюки за Курията. Неведнъж хитри журналисти бяха влизали облечени в расо и бяха резервирали маси, за да се опитат да докопат някоя пикантна хапка от скандалите във Ватикана.

Акиле Бартолети стана, когато Казагранде се приближи. Беше с двадесет години по-млад от него, в разцвета на личните и професионалните си сили. Костюмът му бе семпъл и безупречно изгладен, лицето — мургаво и младежко, а ръкостискането — енергично и уверено. Сред гъстите му коси имаше достатъчно посивели кичури, за да изглежда сериозен, но не и твърде стар. Тънките устни и редицата малки неравни зъби загатваха за жестока жилка и Казагранде знаеше, че това не е далеч от истината. Всъщност шефът на Службата за сигурност на Ватикана знаеше почти всичко за Акиле Бартолети. Този човек посвещаваше всеки свой ход на напредъка в кариерата си. Държеше езика си зад зъбите, избягваше разногласия, приписваше си заслуги за успеха на други хора и се разграничаваше от провалите им. Ако бе свещеник от Курията, а не полицай от тайните служби, навярно вече щеше да е папа. Благодарение на щедрата подкрепа на Карло Казагранде, сега Акиле Бартолети заемаше длъжността директор на Италианската служба за разузнаване и военна сигурност.

Когато Казагранде седна, разговорите по масите наоколо предпазливо продължиха.

— Вдъхвате доста страхопочитание, генерале.

— Бог знае за какво са говорили, преди да вляза. Но бъди сигурен, че вече няма да се водят толкова вълнуващи разговори.

— Тази вечер тук има твърде много червено.

— Точно тези ми създават най-много грижи. Кардиналите от Курията, прекарващи дните си в обкръжението на раболепни свещеници, които казват само: „Да, Ваше Превъзходителство. Разбира се, Ваше Превъзходителство. Както кажете, Ваше Превъзходителство“.

— Превъзходно, Ваше Превъзходителство! — изчурулика Бартолети.

Той си бе позволил да поръча бутилка вино. Наля чаша на Казагранде. Храната тук беше френска, както и вината. Бартолети бе избрал чудесно „Медок“.

— Въобразявам ли си, генерале, или туземците изглеждат по-неспокойни от обикновено?

Казагранде си помисли: Нима е толкова очевидно? Достатъчно очевидно, че външен човек като Бартолети да долови невидимите електрически искри, прехвърчащи във въздуха? Реши, че всеки опит да отклони въпроса ще е прозрачна измама и следователно нарушение на неписаните правила в отношенията им.

— Причината е несигурността на момента, в който започна новото папство — отвърна той с тон на безпристрастен съдия. — Всички целунаха пръстена на папата и му се поклониха. По традиция той обеща да продължи мисията на предшественика си, но спомените за Поляка избледняват много бързо. Лукези изцяло е променил обстановката в апартамента на третия етаж. „Туземците“, както ги наричаш, се питат какво ще последва.

— А какво следва?

— Светият отец не ми се доверява относно плановете си за Църквата, Акиле.

— Да, но имате надеждни източници.

— Ето какво мога да ти кажа: той страни от бюрократите на Курията и се е обградил със свои доверени хора от Венеция. Кардиналите ги наричат Съветът на десетте. Носят се слухове.

— Какви?

— Че се кани да ограничи посмъртното влияние на Поляка. Очакват се драстични промени в Държавния секретариат и Събора за съхранение на доктрината… и това е само началото.

Възнамерява и да даде достъп до най-мрачните тайни в архивите на Ватикана, мислено добави Казагранде, но не го сподели с Акиле Бартолети.

Директорът на италианската служба за сигурност се наведе напред, нетърпелив да узнае още.

— Нали няма да промени възгледите на Църквата по основните въпроси — като контрола на раждаемостта, безбрачието, жените свещеници?

Казагранде мрачно поклати глава.

— Не би се осмелил. Ще стигне до големи противоречия с Курията, ще възнегодуват срещу него и дните му на папския престол ще бъдат преброени. Адекватност е думата, която се споменава най-често в Апостолическия дворец. Светият отец иска Църквата да има адекватно присъствие в живота на един милиард католици по света, много от които нямат достатъчно храна всеки ден. Тази дума винаги е била чужда на старата гвардия. Звучи им еретично и ги кара да се чувстват неспокойни. Старите искат покорство. Ако Светият отец се увлече прекалено много, някой ще плати скъпо за това.

— Говорим за вълка, а той в кошарата.

В ресторанта отново настъпи тишина. Този път виновникът не беше генералът. Когато вдигна поглед, той забеляза кардинал Бриндизи да върви към едно от сепаретата в дъното. Бледосините му очи едва доловимо отвръщаха на плахите поздрави на редовите членове на Курията, но Казагранде знаеше, че безпогрешната памет на кардинала е регистрирала присъствието на всекиго.

Казагранде и Бартолети не губиха време да поръчват. Бартолети прегледа менюто надве-натри, като доклад от агент, на когото има пълно доверие. Събеседникът му избра първото ястие с интересно име, което привлече погледа му. През следващите два часа, докато поглъщаха огромни порции храна и обилни количества вино, обмениха новини, слухове и клюки. Това бе ежемесечен ритуал, един от най-ценните дивиденти от преместването на генерала във Ватикана преди двадесет години. След разгрома на „Червените бригади“ заемаше толкова високо положение в Рим, че думата му звучеше като закон божи за италианското правителство. Казагранде трябва да получи всичко, което поиска. Органите на държавната сигурност на Италия сега буквално бяха оръжия на Ватикана и Акиле Бартолети представляваше един от най-важните му проекти. Пикантните подробности за ватиканските интриги, които му подхвърляше, приличаха на късове самородно злато. Често ги използваше, за да впечатлява по-висшестоящите, както и личните аудиенции при папата и билетите за първия ред на среднощната коледна литургия в „Свети Петър“.

Но Казагранде предлагаше нещо повече от църковни клюки. Ватиканът притежаваше една от най-големите и най-ефективните разузнавателни служби в света. Генералът често улавяше неща, убягнали на Бартолети и неговата служба. Например именно той бе узнал, че тунизийска терористична мрежа във Флоренция планира нападения на американски туристи по време на великденските празници. Предаде информацията на протежето си и той издаде съответните разпоредби за сериозни мерки за сигурност. Всички американци се отърваха без драскотина, а Бартолети си спечели влиятелни приятели в ЦРУ и дори в Белия дом.

Накрая, на чаша кафе, Казагранде повдигна въпроса, който го вълнуваше най-много — за израелеца на име Ехуд Ландау, пристигнал в Мюнхен, представяйки се за брат на Бенджамин Щерн; израелеца, който бе посетил манастира „Светото сърце“ в Бренцоне и се бе изплъзнал от преследвачите си с такава лекота, сякаш е изтупал няколко трохи от бялата покривка на масата в ресторанта.

— Имам сериозен проблем, Акиле, и се нуждая от помощта ти.

Бартолети долови мрачния му тон и остави чашата си върху чинийката. Без закрилата и подкрепата на генерала все още щеше да заема среден ръководен пост, вместо да е директор на италианските разузнавателни служби. Положението му не позволяваше да откаже на молба от Казагранде, независимо от обстоятелствата. Все пак Казагранде подходи тактично и с уважение. Най-малко искаше да накара влиятелното си протеже да се чувства неловко с груб намек за взаимоотношенията им.

— Знаете, че можете да разчитате на моята подкрепа и лоялност, генерале — каза Бартолети. — Ако вие или Ватиканът имате проблеми, готов съм да сторя всичко по силите си, за да помогна.

Казагранде посегна към предния джоб на сакото си и извади снимка, която сложи на масата и обърна така, че събеседникът му да я разгледа добре. Бартолети взе снимката и я доближи до пламъка на свещта, за да я види по-ясно.

— Кой е този?

— Не сме сигурни. Няколко пъти се е представял с името Ехуд Ландау.

— Ехуд? Израелецът?

Генералът кимна.

— Какъв е проблемът? — попита Бартолети, без да откъсне поглед от снимката.

— Подозираме, че възнамерява да убие папата.

Бартолети рязко вдигна очи.

— Атентатор?

Казагранде бавно кимна.

— Неведнъж сме го виждали в „Свети Петър“ по време на общата аудиенция в сряда. Държи се странно. Присъствал е и при други появи на папата в Италия и в чужбина. Предполагаме, че миналия месец е отишъл на папска литургия на открито в Мадрид с намерението да убие Светия отец.

Събеседникът му задържа снимката с два пръста и я обърна към генерала.

— Откъде се сдобихте с това?

Казагранде обясни, че един от хората му забелязал атентатора в базиликата преди седмица и го снимал, когато излязъл на площада. Разбира се, лъжеше. Снимката бе направил Аксел Вайс в Мюнхен, но нямаше нужда Акиле Бартолети да знае.

— През последните седмици получихме няколко заплашителни писма… и предполагаме, че са написани от този човек. Опасяваме се, че представлява сериозна заплаха за живота на Светия отец. Естествено искаме да го открием, преди да има възможност да изпълни заканите си.

— Ще организирам специален отряд утре рано сутринта.

— Тихо, Акиле. Последното, което иска папата, е всеобщ страх от атентат още в началото на папството му.

— Бъдете сигурен, че издирването на този човек ще се проведе така безшумно, сякаш самият вие го ръководите.

Казагранде кимна, приемайки комплимента на младото си протеже. С почти незабележимо махване с ръка поиска сметката. След малко управителката, която го бе посрещнала на входа в началото на вечерта, застана в средата на ресторанта с микрофон в ръка и свеждайки глава, произнесе кратка молитва. Сервитьорките се събраха около статуята на Дева Мария и с ръце пред гърдите запяха „Пресвета Богородице“. Скоро всички клиенти се присъединиха. Дори Бартолети, коравото ченге от тайните служби, пееше.

Когато химнът свърши, кардиналите и епископите продължиха разговорите си, зачервени от вълнение и от доброто вино. Щом донесоха сметката им, Казагранде я грабна, преди гостът му да успее да я погледне. Бартолети плахо възрази:

— Ако не ме лъже паметта, този месец е мой ред, генерале.

— Може би, Акиле, но разговорът ни тази вечер се оказа доста ползотворен. Всичко е за сметка на Светия отец.

— Предайте му специалните ми благодарности. — Бартолети повдигна снимката на атентатора. — Бъдете сигурен, че ако този човек се доближи на сто километра от него, ще го арестувам.

Казагранде прикова тъжен поглед в госта си.

— Всъщност, Акиле, предпочитам да не го арестувате.

Бартолети замислено смръщи вежди.

— Не разбирам. Какво искате от мен?

Генералът се наведе над масата, с лице близо до пламъка на свещта.

— За всички е по-добре просто да изчезне.

Директорът на италианското разузнаване пъхна снимката в джоба си.

12. Виена

Организацията с неясното наименование „Разследвания и справки за събития по време на войната“ имаше строга охрана още преди началото на битките за територия. Офисите й се намираха в бивша жилищна кооперация в стария еврейски квартал на Виена, на добре укрепената врата не се виждаха никакви надписи, а стъклата на прозорците с изглед към запуснатия вътрешен двор бяха блиндирани. Изпълнителният директор Ели Лавон не страдаше от параноя, а просто бе благоразумен. През годините бе помогнал за издирването на шестима бивши надзиратели в концлагери и един висш нацистки офицер, който живееше спокойно в Аржентина. За усилията си бе възнаграден с непрестанен поток от заплахи за смърт.

Че е евреин, бе излишно да се споменава. Че е родом от Израел, можеше да се предположи по фамилното му име. Че за кратко е работил за израелските служби за разузнаване, не знаеше никой във Виена, а само шепа хора в Тел Авив, повечето от които отдавна пенсионери. При операцията „Божи гняв“ Лавон бе айн, преследвач. Бе следил членове на „Черният септември“, бе изучавал навиците им и бе измислял начини за убийството им.

При нормални обстоятелства не допускаха никого зад вратите на „Разследвания и справки за събития по време на войната“ без дългосрочна уговорка и щателно проучване на биографията. За Габриел прескочиха всички формалности и млада жена го покани в кабинета на Лавон.

Стаята имаше класически виенски пропорции и интериор: висок таван, лакиран паркет, етажерки, които се огъваха под тежестта на безброй томове и папки. Лавон стоеше на колене на пода, приведен над редица пожълтели документи. Археолог по образование, той дълги години бе правил разкопки на Западния бряг, преди изцяло да се посвети на сегашното си поприще. В момента се взираше в смачкан лист хартия със същото любопитство, което изпитваше и когато разглеждаше фрагменти от керамични съдове на пет хилядолетия.

Щом Габриел влезе в стаята, Лавон вдигна поглед и го поздрави със закачлива усмивка. Не полагаше никакви грижи за външността си и както винаги, приличаше на човек, облякъл първото, което му е било подръка, когато е изпълзял от леглото: сив кадифен панталон и кафяв пуловер с V-образно деколте, изтъркан на лактите. Сивите му коси изглеждаха така разрошени, все едно преди малко е фучал с бясна скорост в открит автомобил. Но той нямаше кола и почти никога не бързаше. Въпреки съображенията си за сигурност, бе скромен пътник във виенските трамваи. Не се страхуваше да ползва обществен транспорт. Както хората, които преследваше, Лавон владееше изкуството да се движи незабелязан по улиците.

— Нека позная. — Той хвърли цигарата си в чашка за кафе и с мъка се изправи, сякаш страдаше от хронични болки. — Шамрон те е натоварил със задачата да разследваш убийството на Бени. Щом си тук, значи си намерил нещо интересно.

— Нещо подобно.

— Седни — каза Лавон. — Разкажи ми всичко.

Изтегнат на мекото зелено канапе, с крака на страничната облегалка, Габриел го запозна с всички подробности от разследването си, като започна с посещението си в Мюнхен и завърши със срещата си с равин Дзоли в гетото на Венеция. Лавон крачеше напред-назад из стаята и оставяше след себе си струйка цигарен дим като парен локомотив. Отначало ходеше бавно, но слушайки разказа на Габриел, ускори крачките си. Накрая се спря и поклати глава.

— Боже мой, свършил си доста работа.

— Какво означава всичко това, Ели?

— Да се върнем на телефонното обаждане в хотела в Бренцоне. Според теб кой е бил?

— Ако трябва да гадая, първо бих посочил градинаря на манастира, старец на име Личо. Влезе в стаята, докато разговарях със сестра Винченца, и мисля, че ме проследи, когато си тръгнах.

— Струва ми се странно да ти остави анонимно съобщение, вместо да поговори с теб.

— Навярно се е страхувал.

— Логично обяснение. — Лавон пъхна ръце в джобовете си и се загледа във високия таван. — Сигурен ли си за името, което ти е казал? Сигурен ли си, че е Мартин Лутер?

— Напълно. „Намерете сестра Реджина и Мартин Лутер. Тогава ще узнаете истината за това, което се е случило в манастира“.

Лавон несъзнателно започна да приглажда стърчащите си коси — негов навик, когато размишляваше.

— Хрумват ми две възможности. Предполагам, че можем да изключим версията за немския монах, който в далечното минало изправил Римокатолическата църква на нокти. Тогава остава само една. Връщам се след малко.

Влезе в съседната стая. През следващите няколко минути Габриел се заслуша в познатия шум, докато старият му приятел ровеше из папки и чекмеджета и ругаеше на няколко езика. Най-сетне се върна с голяма папка-хармоника, прихваната с тежка метална скоба. Стовари я върху ниската масичка пред Габриел и я обърна към него, за да прочете етикета:

Мартин Лутер: Министерство на външните работи на Германия, 1938–1943.

После отвори папката, извади снимка и му я показа.

— Другата възможност е този Мартин Лутер. Като момче напуснал гимназията и работил като хамалин. Станал член на Нацистката партия през двайсетте. Случайно се запознал със съпругата на Йоахим фон Рибентроп, докато пренасял мебели за вилата й в Берлин. Сближил се първо с нея, а после и със съпруга й. Когато Рибентроп станал министър на външните работи през 1938-а, Лутер бил назначен в министерството.

Габриел взе снимката и я разгледа. В него се взираше мъж с лице на гризач и очила с голям диоптър, които увеличаваха влажни очи. Върна я на Лавон.

— Лутер бързо се изкачил в йерархията на Външното министерство главно благодарение на робската си преданост към Рибентроп. През 1940-а вече бил началник на Abteilung Deutschland — отдел „Германия“. Носел отговорност за всички дейности на министерството, свързани с афери на Нацистката партия. Част от отдела „Германия“ на Лутер била службата за евреите, Д-3.

— Значи твърдиш, че Мартин Лутер е бил шеф по еврейските въпроси във Външното министерство на Германия.

— Именно — потвърди Лавон. — Компенсирал липсата на образование и интелект с безскрупулност и амбициозност. Интересувал се само от едно: разширяване на личната си власт. Щом му станало ясно, че изтребването на евреите е главен приоритет на режима, направил всичко възможно министерството да не стои настрана. За награда бил поканен на най-срамния обяд в историята. — Лавон замълча и прелисти съдържанието на папката. Бързо откри това, което търсеше, извади го с енергичен жест и го сложи на масичката пред Габриел. — Това е протоколът от конференцията от Ванзее, подготвен и оформен от организатора й, самия Адолф Айхман. Имало е само трийсет копия. Всичките са унищожени, освен едно, копие номер шестнадесет. Открито е след войната, при подготовката за Нюрнбергския процес, и се съхранява в архивите на немското външно министерство в Бон. Това, разбира се, е ксерокопие. — Лавон взе документа. — Срещата се състояла във вила край Ванзее в Берлин на 20 януари 1942 г. Продължила деветдесет минути. Участниците били петнайсет. Айхман влязъл в ролята на домакин и се погрижил гостите му да бъдат добре нахранени. Церемониалмайстор бил шефът на полицията Райнхард Хайдрих. Въпреки популярните митове, конференцията от Ванзее не е мястото, на което се е пръкнала идеята за „окончателно решение на проблема“. Хитлер и Химлер вече са били убедени, че евреите в Европа трябва да се избият. Конференцията от Ванзее е представлявала по-скоро бюрократична среща за планиране и обсъждане как различните структури на Нацистката партия и немското правителство да работят заедно, за да улеснят холокоста.

Лавон подаде документа на Габриел.

— Ето списъка на участниците. Виждаш ли познати имена?

Габриел плъзна поглед по листа.

Габриел погледна Лавон.

— Лутер е бил там?

— Да, наистина. И е получил това, което най-много е искал. Хайдрих е разпоредил Външното министерство да играе ключова роля при депортирането на евреи от страните съюзнички на нацистка Германия и от немски сателити като Хърватия и Словакия.

— Мислех, че с депортирането са се занимавали СС.

— Дай ми малко време да ти обясня. — Лавон се наведе над масичката и сложи ръце на плота, сякаш бе карта на Европа. — Повечето жертви на холокоста са били от Полша, прибалтийските държави и Западна Русия — места, окупирани и пряко контролирани от нацистите. Прибирали са евреи и са ги убивали на воля, без никаква намеса от страна на други правителства, защото не е имало такива.

Лавон замълча и плъзна ръка по въображаемата карта на юг, а другата — на запад.

— Но Хайдрих и Айхман не са се задоволили да изтребват евреи само от територии под пряката власт на Германия. Искали са всеки евреин в Европа, общо единадесет милиона. — Потупа с десния си показалец по масата. — Евреите на Балканите — потупа с левия — и в Западна Европа. На повечето места е трябвало да преговарят с местните правителства, за да могат да измъкнат евреите за депортиране и избиване. Отделът на Лутер във Външно министерство е носел отговорност за това. Неговата работа е била да преговаря на ниво министерство-министерство, за да урежда безпроблемното депортиране, придържайки се към всички подробности от дипломатическия етикет. Бил е дяволски добър.

— Не оспорвам твърденията ти и нека предположим, че Личо е имал предвид този Мартин Лутер. Но какво е правил той в манастир в Северна Италия?

Лавон сви хилавите си рамене.

— Струва ми се, че старецът се е опитал да ти подскаже за нещо, случило се в манастира по време на войната. Нещо, което майка Винченца се опитва да потули. Нещо, което Бени е разкрил.

— Нещо, заради което са го убили?

Ели отново сви рамене.

— Може би.

— Кой ще посегне на нечий живот заради една книга?

Лавон се поколеба, поразмишлява, докато прибираше протокола обратно в папката, и когато вдигна поглед към Габриел, присви очи и дълбоко си пое дъх.

— Айхман и Лутер били особено притеснени заради едно-единствено правителство. По време на войната то е поддържало дипломатически отношения и със Съюзниците, и с нацистка Германия. Имало е представители във всички страни, от които са депортирани евреи. Тези представители можели да затруднят задачата им, ако поискали да се намесят със сила. По очевидни причини Айхман и Лутер знаели, че е изключително важно това правителство да не се противопостави. Хитлер го смятал за толкова ключово, че изпратил втория по ранг във Външно министерство — барон Ернст фон Вайцекер, като свой посланик. Досещаш ли се за кое правителство говоря, Габриел?

Габриел присви очи.

— Ватикан?

— Именно.

— Тогава кои са клоуните, които ме преследват?

— Много добър въпрос.

Габриел се приближи до бюрото, вдигна телефонната слушалка и набра номер. Нямаше защо Лавон да го пита на кого се обажда. Решителното му изражение и треперещите от напрежение ръце го издадоха. Човек, преследван от непознат враг, се нуждаеше от приятел, който умее да води борба с нечисти средства.

Мъжът на стъпалата пред прочутата виенска концертна зала излъчваше характерен хладен австрийски чар и виенска изтънченост. Ако някой го заговореше, би отвърнал на съвършено правилен немски, с леко провлачения говор на младеж с добро потекло, прекарал много приятни часове, вкусвайки от бохемските наслади на Виена. Нито бе австриец, нито бе отраснал във Виена. Казваше се Ефраим бен Авраам и бе прекарал детството си в прашно селище в пустошта на Негев — място, доста отдалечено от света, в който живееше сега.

Нехайно погледна часовника си, а после огледа целия Бетховен Плац. Чувстваше се като на тръни повече от обикновено. Имаше проста задача: да посрещне един агент и да го съпроводи благополучно до комуникационния център на посолството. Но човекът, когото трябваше да придружи, не беше обикновен агент. Началникът на виенския щаб ясно му бе обяснил какъв е залогът:

— Ако се издъниш, Ари Шамрон ще те намери и ще те удуши с някоя от патентованите си хватки. Не е от най-разбраните шефове.

Бен Авраам пъхна американска цигара между устните си и я запали. В този миг, през танцуващия синкав пламък на запалката си, видя легендарния агент да изплува от мрака. Хвърли цигарата върху мокрия паваж и я стъпка с върха на обувката си, без да изпуска от поглед човека, който направи две пълни обиколки на площада. След него не вървеше никой, освен дребничък невзрачен мъж с разрошени коси й измачкано палто. Още една легенда: Ели Лавон, който владееше изкуството на преследването до съвършенство. Бен Авраам го бе виждал веднъж, когато Лавон гостуваше като лектор на семинар по тактики за отбрана при улично нападение. Бе задържал обучаващите се до сутринта, за да им разказва за мрачните дни на операцията срещу „Черният септември“.

Бен Авраам загледа с възхищение как двамата се придвижваха сред вечерната тълпа като опитни синхронни плувци. Стратегията им беше по учебник, но я прилагаха с увереност и прецизност — резултат от честа съвместна работа при ситуации, в които една погрешна стъпка можеше да им коства живота.

Най-сетне младият офицер тръгна надолу по стъпалата към целта си.

— Хер Мюлер — извика той. Мъжът вдигна глава. — Радвам се да ви видя.

Лавон изчезна, сякаш се скри зад сценична завеса. Бен Авраам хвана мъжа до себе си за лакътя и го повлече по притъмнелите алеи на парка. Десет минути се движиха в кръг, озъртайки се за преследвачи. Агентът се оказа по-нисък, отколкото той бе очаквал, слаб и изпит като колоездач. Трудно можеше да повярва, че този човек е същият, ликвидирал половината от „Черният септември“, че той е влязъл във вила в Тунис и е застрелял Абу Джихад, заместник-лидера на ООП, пред очите на съпругата и децата му.

Легендарният мъж не казваше нищо. Сякаш се ослушваше за враговете си. Стъпките му по настилката на алеите бяха съвсем безшумни. Бен Авраам се качи зад волана и двайсет минути криволичи из центъра. Началник-щабът имаше право — наистина не бе от приказливите. Всъщност единствената реплика на агента досега бе учтивата молба да угаси цигарата си. Немският му звучеше рязко и отчетливо като на берлинчанин.

Доволен, че никой не ги следи, Бен Авраам сви в тясната уличка „Антон Франкгасе“ в североизточната част на Виена. Сградата на №20 бе мишена на многобройни терористични атаки през годините и сега бе солидно укрепена. Освен това австрийските тайни служби я държаха под наблюдение. Когато колата влезе в подземния паркинг, агентът залегна под таблото. За миг главата му се докосна до крака на Бен Авраам. Скалпът му гореше като на човек, който се гърчи в смъртоносна треска.

Добре охраняваният комуникационен център представляваше звукоизолирана стъклена кабина две нива под земята. Трябваха няколко минути, докато операторът в Тел Авив прехвърли обаждането към домашния телефон на Шамрон. Заради промяната в честотите, целяща избягване на подслушване, гласът му звучеше като от дъното на стоманен цилиндър. Освен това Габриел чуваше шуртенето на вода в мивка и тракането на прибори по порцелан. Почти си представи как Геула, изстрадалата съпруга на Шамрон, мие съдове в кухнята. Разказа му същото, както по-рано на Лавон. Когато свърши, Шамрон го попита какво възнамерява да прави по-нататък.

— Мисля да отида в Лондон и да попитам Питър Малоун защо Бени му се е обадил от хотел в Бренцоне.

— Малоун? Защо си въобразяваш, че ще проговори? Малоун е в бизнеса заради личен интерес. Ако наистина е надушил нещо, ще го пази в тайна по-упорито дори от горкия Бени.

— Ще се опитам да намеря деликатен подход към него.

— А ако не пожелае да сподели разкритията си с теб?

— Тогава ще пробвам с не толкова деликатен подход.

— Нямам му доверие.

— Той е единствената ми нишка в момента.

Шамрон тежко въздъхна. Въпреки разстоянието и променливата честота, Габриел долови силните хрипове в гърдите му.

— Искам срещата да протече както трябва — каза Шамрон. — Повече никакво лутане слепешком и без подкрепление. Ще го поставим под наблюдение — преди и след посещението ти. Иначе можеш да измиеш ръцете си от тази работа, да се върнеш във Венеция и да довършиш своя Белини.

— Щом настояваш.

— Не е в стила ми да давам полезни предложения. Ще се свържа с щаба в Лондон още тази вечер и ще изпратя човек при него. Дръж ме в течение.

Габриел затвори телефона и излезе в коридора. Ефраим бен Авраам го чакаше.

— Сега накъде? — попита той.

Габриел погледна часовника си.

— Откарай ме на летището.

13. Лондон

На втория си ден в Лондон Габриел посети антикварна книжарница на Чаринг Крос Роуд по здрач и си купи един-единствен том. Пъхна го под мишница и тръгна към метростанцията на Лестър Скуеър. На входа свали износеното си пепелявосиво яке и го хвърли в кошче за смет. Купи си билет от автомат, слезе с дългия ескалатор до перона на линия „Север“ и изтърпя неизбежното десетминутно закъснение. Използва времето, за да прелисти книгата. Щом намери търсения пасаж, го огради с червено мастило и препъна страницата, за да я отбележи.

Влакът най-сетне пристигна с грохот. Габриел се провря през тълпата в претъпкания вагон и обви ръка около метален стълб. Отиваше към Слоун Скуеър, закъдето трябваше да направи смяна на крайбрежния булевард. Докато пътуваше, сведе поглед към полуизтъркания надпис със златисти букви на корицата на книгата: „Измамниците“ от Питър Малоун.

Малоун… едно от най-презираните имена в Лондон. Изобличител на лични и професионални прегрешения, разрушител на съдби и кариери. Като разследващ репортер на „Сънди Таймс“, той имаше дълъг и разнообразен списък от жертви: двама министри от кабинета, заместник-шеф на MI535, поредица корумпирани бизнесмени и дори главният редактор на конкурентен вестник. През последното десетилетие бе публикувал и серия сензационни биографии и политически разкрития. „Измамниците“ бе посветена на подвизите на Службата. Бе предизвикала малка огнена буря в Тел Авив — главно заради поразителната си достоверност. Съдържаше дори разкритието, че Ари Шамрон е привлякъл за свой шпионин човек от висшите редици на MI636. Последвалата криза по-късно бе наречена от Шамрон „най-лошата в отношенията между британци и евреи след атентата в хотел «Цар Давид»“.

Десет минути по-късно Габриел вървеше в спускащия се мрак по улиците на Челси, с книгата на Малоун под мишница. Прекоси Кадогън Скуеър и се спря пред красива бяла къща от времето на крал Джордж. Прозорците на втория етаж светеха. Изкачи стъпалата до входната врата, остави книгата на плетената сламена изтривалка, после се обърна и бързо се отдалечи.

В другия край на площада беше паркиран сив рекламен микробус на американска фирма. Когато Габриел почука на затъмненото задно стъкло, вратата веднага се отвори и разкри пълния мрак вътре, нарушаван само от лекия металически блясък на табло с уреди. Пред устройствата седеше хилаво момче с типично еврейски черти на име Мордекай. Подаде костеливата си ръка и му помогна да се качи. Щом затвори вратата, Габриел коленичи до него. По пода се въргаляха мазни опаковки от сандвичи и празни стиропорени чашки. Мордекай бе прекарал по-голямата част от последните трийсет и шест часа в микробуса.

— Колко души има в къщата? — попита Габриел.

Момчето протегна ръка и завъртя един ключ. В тонколоните зазвуча тихият глас на Питър Малоун, който разговаряше с помощничките си.

— Трима — отвърна Мордекай. — Малоун и две момичета.

Габриел набра номера на Малоун. Телефонният звън отекна като противопожарна аларма в тонколоните на микробуса. Подслушвачът протегна ръка и намали силата на звука. След третото позвъняване журналистът вдигна и каза името си с леко шотландско натъртване.

Габриел заговори на английски, без да се старае да прикрива израелския си акцент.

— Преди малко оставих екземпляр от последната ви книга пред вратата ви. Предлагам да му хвърлите един поглед. Ще ви се обадя отново точно след пет минути.

Габриел затвори и изтри с ръка част от запотеното стъкло. Входната врата леко се отвори. Малоун подаде глава като костенурка и я раздвижи наляво-надясно, напразно търсейки с поглед човека, който току-що му се бе обадил. Най-сетне се наведе и взе книгата. Габриел погледна Мордекай и се усмихна. Победа. Пет минути по-късно натисна бутона на телефона си за повторно избиране. Този път Малоун вдигна още след първото позвъняване.

— Кой сте вие?

— Видяхте ли пасажа в книгата, който съм оградил?

— За убийството на Абу Джихад? Какво имате предвид?

— Бях там в онази нощ.

— На чия страна?

— На добрите.

— Значи сте палестинец?

— Не, не съм палестинец.

— Тогава кой сте?

— Агентът с кодово име Меча.

— Мили боже! — промълви Малоун. — Къде сте? Какво искате?

— Да разговарям с вас.

— За какво?

— За Бенджамин Щерн.

Дълга пауза.

— Няма какво да ви кажа.

Габриел реши да стане по-настъпателен.

— Намерихме телефонния ви номер сред вещите му. Знаем, че сте му сътрудничили за неговата книга. Предполагаме, че знаете кой го е убил и защо.

Отново настана дълго мълчание, докато Малоун обмисляше следващия си ход. Габриел съзнателно бе заговорил в множествено число и бе постигнал желаното въздействие.

— И ако наистина зная нещо?

— Искам да обменим информация.

— Какво ще получа в замяна? — Отзивчивият репортер Малоун се опитваше да изкопчи нещо от Габриел за услугата.

— Ще ви разкажа всичко за нощта в Тунис — отвърна Габриел и добави: — Както и за няколко други.

— Сериозно ли говорите?

— Бенджамин беше мой приятел. Готов съм почти на всичко, за да открия убийците му.

— Тогава се споразумяхме — припряно заговори Малоун. — Къде искате да се състои срещата ни?

— Има ли персонал в къщата? — попита Габриел, макар да знаеше отговора.

— Две момичета.

— Освободете ги. Оставете вратата отключена. След като ги видя да излизат, ще дойда. Никакви касетофони, никакви камери, никакво хитруване. Разбирате ли ме?

Габриел прекъсна връзката, преди репортерът да успее да отговори, и прибра телефона в джоба си. Десет минути по-късно през входната врата излязоха две млади жени. Щом се отдалечиха, Габриел слезе от микробуса и тръгна през площада към къщата. Вратата се оказа отключена, точно според указанията му. Побутна резето и влезе.

Двамата подозрително се взираха един в друг насред мраморното фоайе — като капитани на противникови отбори преди футболен мач. Сега Габриел разбра защо е трудно да се гледа британска телевизия, без на екрана да се появи лицето на Малоун… и защо е смятан за един от най-желаните ергени в Лондон. Беше елегантен и строен, безупречно облечен с вълнен панталон и виненочервена плетена жилетка. Габриел, с дънки и кожено яке, с лице, скрито зад тъмни очила и бейзболна шапка, изглеждаше като момче от бедняшки квартал. Малоун не му подаде ръка.

— Можете да свалите тази смешна дегизировка. Нямам навик да предавам източниците си.

— Ако не възразявате, предпочитам да остана с нея.

— Както желаете. Кафе? Нещо по-силно?

— Не, благодаря.

— Кабинетът ми се намира на горния етаж. Мисля, че там ще се чувствате удобно.

Бе някогашна гостна стая, продълговата и правоъгълна, с високи до тавана етажерки и персийски килими. В средата имаше две големи старинни маси, една за Малоун и една за помощничките му. Домакинът изключи компютъра, седна на един от столовете с облегалки до газовата печка и покани Габриел да стори същото.

— Трябва да призная, че ми се струва странно да седя в една стая с вас. Слушал съм много за подвизите ви и имам чувството, че вече ви познавам. Вие сте истинска легенда. „Черният септември“, Абу Джихад и безброй други междувременно. Убивали ли сте някого наскоро?

Макар Габриел да не подсили примамката, Малоун продължи:

— Намирам ви за доста интересна личност, но не мога да отрека, че действията ви противоречат на моралните ми принципи. Според мен държава, прибягваща до атентати като политическо средство, не е по-добра от врага, срещу когото се бори. В много отношения дори е по-голямо зло. В моята книга вие сте представен като убиец. Навярно разбирате какво имам предвид.

Габриел се запита дали идването му тук не е грешка. Отдавна се бе убедил, че в спорове като този никой не надделява. Бе водил безброй подобни със самия себе си. Седеше съвсем неподвижно, взираше се в Питър Малоун през тъмните си очила и чакаше той да стигне до съществената част. Малоун кръстоса крака и изтупа прашинка от крачола на панталона си. Този жест издаваше нервност. Габриел изпита задоволство.

— Трябва да уточним подробностите по споразумението си, преди да продължим — настоя журналистът. — Ще ви кажа това, което зная за убийството на Бенджамин Щерн. В замяна вие ще ми дадете интервю. Зная правилата, писал съм за разузнавателните служби и преди. Няма да публикувам нищо, което би издало истинската ви самоличност или би могло да повлияе на настоящите ви операции. Договорихме ли се?

— Да.

За миг Малоун вдигна очи към матовата светлина на невидимите лампи, после отново впери поглед в Габриел.

— Прав сте за Бенджамин. Сътрудничих за книгата му. Партньорството ни трябваше да остане в тайна. Изненадан съм, че ме открихте.

— Защо Бенджамин се е обърнал към вас?

Малоун стана и пристъпи към етажерките с книги.

Свали един том и го подаде на Габриел. „Крукс Вера: КГБ на Католическата църква“.

— Бенджамин бе разкрил нещо голямо… свързано с Ватикана и войната.

Габриел повдигна книгата.

— Нещо за „Крукс Вера“?

Малоун кимна.

— Приятелят ви беше гениален учен, но не разбираше нищо от разследваща журналистика. Помоли ме да работя с него като консултант при проучването на всичко, свързано с „Крукс Вера“. Съгласих се и се споразумяхме за възнаграждението. Трябваше да ми плати половината пари в аванс, а останалите — при завършване и получаване на ръкописа. Излишно е да споменавам, че получих първата част.

— Какво бе разкрил?

— За съжаление не разполагам с тази информация. Приятелят ви действаше много предпазливо. Ако не знаех кой е, щях да го взема за един от вашите.

— Какво искаше от вас?

— Достъп до материалите, които събрах, докато пишех книгата за „Крукс Вера“. Освен това искаше да издиря двама свещеници, работили във Ватикана по време на войната.

— Имената им?

— Монсеньори Чезаре Феличи и Томазо Мандзини.

— Намерихте ли ги?

— Опитах — отвърна Малоун. — Открих, че и двамата са изчезнали и обявени за мъртви. Има нещо още по-интересно. Детективът от римското Главно управление на Държавната полиция, който разследвал случаите, бил отстранен от началниците си и прехвърлен другаде.

— Знаете ли името му?

— Алесио Роси. Но, за бога, не му казвайте, че сте го узнали от мен. Трябва да пазя репутацията си.

— Щом знаете толкова много, защо не сте написали нищо по въпроса?

— Има само поредица убийства и изчезвания. Убеден съм, че са свързани, но все пак не разполагам с нито едно неоспоримо доказателство, което да издава някаква връзка между тях. Ни най-малко не искам без солидни основания да отправя обвинение в убийство срещу Ватикана или лице, близко до Ватикана. Освен това никой порядъчен редактор няма да го приеме.

— Но имате предположения кой може да се крие зад това.

— Не бива да забравяте, че говорим за Ватикана — изтъкна Малоун. — Хора, свързани с тази уважавана институция, са се замесвали в интриги и заговори вече близо две хилядолетия. По-добри играчи са от всеки друг. И в миналото религиозни страсти и битки за доктрината са ги подтиквали да извършват смъртния грях убийство. Църквата е разяждана от тайни общества и клики, които вероятно са замесени в нещо подобно.

— Кой? — повтори Габриел.

Питър Малоун отвърна с усмивка, подобаваща на кинозвезда:

— Според моето скромно мнение държите отговора в ръцете си.

Габриел сведе поглед. „Крукс Вера: КГБ на Католическата църква“.

Журналистът излезе от стаята и след миг се върна с бутилка „Медок“ и две големи кристални чаши. Напълни ги щедро и подаде едната на Габриел.

— Говорите ли латински?

— Всъщност в родината ми говорим друг древен език.

Малоун се усмихна на Габриел над чашата си и продължи:

— „Крукс Вера“ на латински означава „истинският кръст“. Това е и името на свръхтаен орден в рамките на Римокатолическата църква, нещо като църква в църквата. Ако погледнете в „Ануарио Понтифичо“, годишника на Ватикана, няма да откриете да се споменава за „Крукс Вера“. Ако попитате в пресцентъра на Ватикана, ще ви кажат, че това са измислици, непростими клевети, разпространявани от враговете на Църквата с цел дискредитирането й. Но ако питате мен, „Крукс Вера“ наистина съществува, както доказах в тази книга — въпреки твърденията на Ватикана. Вярвам, че пипалата на „Крукс Вера“ са стигнали до най-висшите нива на Ватикана и поддръжниците й заемат постове, от които упражняват власт и влияние в целия свят.

— Какво точно представлява?

— Групировката е основана по време на Испанската гражданска война от свещеник антикомунист на име Хуан Антонио Родригес. Монсеньор Родригес действал много внимателно по отношение на типа хора, приемани за нови членове. Повечето били миряни, много от тях богати или с политическо влияние: банкери, адвокати, индустриалци, министри, шпиони и полицаи от тайните служби. Както се досещате, Родригес никога не се е интересувал от спасяването на души. Според него това трябвало да се остави в ръцете на обикновените енорийски свещеници. Родригес имал една-единствена грижа: опазване на Римокатолическата църква от смъртните й врагове.

— Кои са били те?

— Комунистите — отвърна Малоун и побърза да добави: — И евреите, разбира се. „Крукс Вера“ се разпростряла бързо в Европа през тридесетте. Укрепила влиянието си във Франция, Италия, Германия, на Балканите и в самата Римска курия. По време на войната членове на „Крукс Вера“ работели в папското домакинство и Държавния секретариат. С разрастването на организацията монсеньор Родригес разширил мисията си. Вече не се задоволявал само да защитава Църквата от враговете й. Искал да възвърне позицията й на абсолютна власт, която е заемала през Средновековието. Върховната цел на „Крукс Вера“ и до ден днешен е същата: преосмисляне на загубите от Реформацията и Просвещението и връщане на държавата в подчинение на Църквата. Освен това искат да премахнат така наречените от тях „наследени реформи“ на Втория ватикански събор: „Ватикана 2“

— Как възнамеряват да постигнат целите си?

— Колкото и да презира КГБ, в много отношения „Крукс Вера“ е негово точно копие; затова съм озаглавил книгата си така. Води тайна война срещу онези, които нарича свои врагове, и действа като тайна полиция в самата Църква, налагайки строго придържане към доктрината и потушавайки всяко негодувание. О, от време на време позволяват на реформаторите да излеят гнева си, но ако представляват сериозна заплаха, „Крукс Вера“ се намесва и им помага да получат просветление.

— А ако не се примирят?

— Нека просто да кажем, че неколцината, дръзнали да се опълчат срещу Църквата, са загинали при неясни обстоятелства. Висши духовници, осмелили се да се противопоставят на „Крукс Вера“, са ставали жертви на внезапен сърдечен удар. Журналисти, предприели разследване за ордена, са изчезвали или са се самоубивали. Както и членове на „Крукс Вера“, пожелали да напуснат.

— Как един религиозен орден оправдава употребата на насилие?

— Свещениците в „Крукс Вера“ не са единствените, които прибягват до насилие. Те дават разпореждания, но тези, които действително вършат мръсната работа, са миряни. В ордена са познати под името воини на Христа. Подтиквани са да кроят мръсни номера, за да налагат волята на ордена. Всичко — от изнудване до убийство. А след като деянието е извършено, свещениците гарантират опрощение и запазване тайната на изповедта. Впрочем на Христовите воини им е забранено да се изповядват пред други свещеници, освен пред тези от „Крукс Вера“. Така неприятните тайни не излизат извън семейството.

— Какво е отношението им към сегашния папа?

— Доколкото съм чувал, меко казано, неособено топло. Папа Павел VII говори за възраждане и обновяване. За „Крукс Вера“ тези думи означават реформи и либерализация и са повод за безпокойство.

— Какво ви кара да мислите, че „Крукс Вера“ е замесен в убийството на Бенджамин?

— Възможно е да са имали мотив. Ако има нещо, което „Крукс Вера“ ненавижда най-много, то е изваждане на кирливите ризи на Ватикана на показ. Орденът гледа на себе си преди всичко като на пазител на Църквата. Ако доказателствата, които е събрал приятелят ви, могат да й навредят, той е попаднал в категорията на враговете. И „Крукс Вера“ е приел за свой дълг да го накаже сурово за доброто на Църквата, разбира се.

— Малоун допи виното си и си наля още. Чашата на Габриел остана недокосната. — Ако сте разговаряли с хора, задавали сте въпроси и сте пъхали носа си в афери, които не ви засягат, твърде възможно е и вие вече да сте попаднали в обсега на радара им. Ако решат, че представлявате заплаха, без колебание ще ви убият.

— Благодаря ви за откровеността.

— Сключихме сделка. — Малоун извади бележник и химикалка и изведнъж ролите се размениха. — Сега е мой ред да задавам въпроси.

— Само не забравяйте правилата. Ако ме предадете…

— Не се безпокойте; отлично зная, че „Крукс Вера“ не е единствената тайна организация, способна на мръсни номера. — Малоун наплюнчи показалеца си и отвори бележника на нова страница. — Господи, имам толкова много въпроси, че не знам откъде да започна.

През следващите два часа Габриел с неохота изпълни своята част от сделката. Най-сетне излезе от къщата на журналиста и прекоси Кадогън Скуеър под проливния дъжд. На Слоун Стрийт извади мобилния телефон от джоба си и набра номера на Мордекай в оборудвания микробус.

— Продължавай да го наблюдаваш — каза Габриел. — Ако тръгне нанякъде, проследи го.

Питър Малоун седеше пред компютъра в кабинета си на горния етаж и трескаво набираше записките си. Не можеше да повярва на късмета си. Отдавна знаеше, че успехът е резултат от неуловимо съчетание на упорита работа и чист късмет. Понякога добрият материал просто падаше в скута му. Разликата между посредствения и великия журналист бе по какъв начин ще го използва.

След час трескава работа ръкописните му бележки бяха подредени в два файла. Първият съдържаше разказ за подвизите на агента с кодово име Меча, а вторият — най-същественото от разговора им за Бенджамин Щерн. Съзнателно или не, израелецът току-що му бе дал нишката, от която се нуждаеше за статията си. Израелското разузнаване разследваше убийството на изтъкнатия историк Бенджамин Щерн. Сутринта щеше да се обади в Тел Авив, за да си осигури спокойствие, докато работи, без заплахи и мърморене от щаба, а после щеше да добави останалите мистериозни подробности, на които се бе натъкнал във връзка със случая. Не беше казал на израелеца всичко, което знаеше за убийството на Щерн, и беше сигурен, че събеседникът му също премълча част от информацията. Такива бяха правилата на играта. Необходим бе журналистически опит, за да се долови границата между истина и дезинформация, да се отсеят златните късчета от пясъка. С малко късмет, щеше да завърши статията до уикенда.

Няколко минути преглежда цитатите. Реши да се обади на Том Грейвс, редактора си в „Сънди Таймс“, за да му запази място на първа страница. Посегна към телефона, но преди да вдигне слушалката, внезапен удар в гърдите го тласна назад. Погледна надолу и забеляза малко, бързо нарастващо петно кръв на ризата си. Вдигна глава и видя непознат мъж, застанал на пет крачки от бюрото му, с пепеляворуси коси и почти безцветни очи. Погълнат от работата си, Малоун не го бе чул да влиза в къщата.

— Защо? — промълви журналистът, докато устата му се пълнеше с кръв.

Убиецът наклони глава, сякаш бе озадачен, и заобиколи бюрото.

— Ego te absolvo a peccatis tuis — каза той, докосвайки с пръсти челото на жертвата си. — In nomine Patris et Filii et Spiritus Sancti. Amen.

После насочи пистолета със заглушител към главата на Малоун за последен изстрел.

На жаргона на Службата устройството, което Мордекай, специалистът по наблюдение и подслушване, бе сложил в кабинета на Малоун, се наричаше „стъкло“. Скрито сред електрониката на телефона, то осигуряваше проследяване на всички разговори на Малоун, както и на всичко, което ставаше в стаята. Мордекай бе чул целия разговор на Габриел с журналиста. Беше продължил да слуша и как Малоун работи на компютъра си след тръгването на Габриел.

Малко след девет часа Мордекай долови тих говор на език, който не разбираше. През следващите пет минути прозвуча отваряне и затваряне на чекмеджета. Предположи, че е Малоун, но когато входната врата се отвори и оттам излезе висок широкоплещест мъж, моментално разбра, че в къщата се е случило нещо ужасно.

Мъжът бързо слезе по стъпалата и тръгна през площада право към микробуса. Мордекай изпадна в паника. Единствените оръжия, с които разполагаше, бяха самонасочващ се микрофон и фотоапарат „Никон“ с далекообхватен обектив. Посегна към апарата. Докато мъжът се приближаваше, спокойно го вдигна към окото си и бързо направи три снимки.

Бе убеден, че последната ясно е запечатала образа.

14. Рим

Освен най-малката държава в света, Ватиканът е и най-оскъдно населената. Повече от четири хиляди души работят там всеки ден, но тези, които наистина живеят зад стените й, са едва четиристотин. Държавният секретар кардинал Марко Бриндизи бе един от тях. Личният му апартамент в Апостолическия дворец се намираше на един етаж разстояние от този на Светия отец. Някои свещеници намираха живота в центъра на властта на Ватикана за живот в позлатена клетка, но кардинал Бриндизи се чувстваше безкрайно доволен. Обитаваше разкошно жилище, пътят му до работа бе съвсем кратък, а персоналът от свещеници и монахини се стараеше да задоволява всяка негова потребност. Имаше само един недостатък: близостта на папския апартамент. В двореца кардиналът не можеше да стори почти нищо, за да избегне любопитните погледи на папските секретари. Сепарето на ресторанта „Л’О Вив“ бе удобно за много лични срещи на кардинала, но други, като уговорената за тази вечер, трябваше да се състоят при по-голяма дискретност.

Мерцедесът седан го чакаше в двора на „Сан Дамазо“, до входа на Апостолическия дворец. За разлика от по-нисшестоящите кардинали, Бриндизи не разчиташе на късмета си, за да ползва най-доброто возило от автомобилния парк на Ватикана. Имаше постоянно зачислен мерцедес седан с шофьор, както и охранител от папската полиция. Качи се на задната седалка и колата потегли. Бавно се придвижи по Виа Белведере, покрай Папската аптека и постройките на швейцарската охрана, преди да премине през портата „Санта Анна“ и да продължи по улиците на Рим.

Отвъд Пиаца дела Чита зави към входа на подземен паркинг. Сградата над него бе жилищна кооперация, собственост на Ватикана, обитавана от много кардинали от Курията. Имаше още няколко като нея, разпръснати из Рим.

Колата спря до сив микробус фиат. Щом Бриндизи слезе, задната врата на микробуса се отвори и през нея излезе мъж с расо, пурпурно наметало и пояс. Но за разлика от държавния секретар, той нямаше право да носи това облекло. Не беше кардинал; всъщност не беше дори обикновен свещеник. Бриндизи не знаеше името му, а само че преди постъпването си в папската полиция известно време е работил като актьор.

Двойникът на Бриндизи излезе от сенките и за миг застана пред него. Както винаги, кардиналът усети хладна тръпка в тила. Сякаш стоеше срещу огледало. Чертите, кръглите очила, златният кръст на гърдите… мъжът дори се беше научил да имитира навика му арогантно да накланя шапката си. На лицето му проблесна шеговита усмивка, точна имитация на тази на Бриндизи, след което каза:

— Добър вечер, Ваше Преосвещенство.

— Добър вечер, Ваше Преосвещенство — повтори кардиналът.

Двойникът рязко кимна, качи се на задната седалка на служебната му кола и потегли. Отец Масконе, личният секретар на Бриндизи, го чакаше в микробуса.

— Побързайте, Ваше Преосвещенство. Не е безопасно да стоите дълго тук.

Той помогна на кардинала да се качи, затвори задната врата и му посочи табуретка с бродирана тапицерия. Микробусът излезе на улицата и потегли през Рим към Тибър.

Свещеникът отвори един сак и извади сив панталон, поло, скъпо светлобежово сако и чифт черни обувки. Кардинал Бриндизи разкопча наметалото си и започна да се съблича. След минута остана само по бельо и ремък с шипове около дясното бедро.

— Може би трябва да свалите ремъка — каза свещеникът. — Възможно е да изпъква под дрехите.

Кардинал Бриндизи поклати глава.

— Желанието ми да сваля одеждите си стига дотук, отец Масконе. Ще остана с него, независимо дали ще личи под… — Направи пауза. — … панталона ми.

— Добре, Ваше Преосвещенство.

С помощта на свещеника кардиналът бързо облече необичайните дрехи. Когато се приготви, свали издайническите си очила и ги смени с чифт леко затъмнени без рамки. Преобразяването бе пълно. Вече не изглеждаше като висшестоящ кардинал, а като заможен римлянин с лоша репутация, може би търсещ развлечения с по-млади жени.

Пет минути по-късно микробусът спря на пустия площад отвъд Тибър. Свещеникът отвори вратата. Държавният секретар кардинал Марко Бриндизи се прекръсти и слезе.

В много отношения Рим е град, в който човек трудно може да остане сам. При нормални обстоятелства Марко Бриндизи не можеше да мине по Виа Венето, без да го разпознаят, дори облечен с черно расо на енорийски свещеник. Но тази вечер незабелязано си проправи път през шумните тълпи и мина покрай препълнените кафенета като обикновен жител на Рим, търсещ добра храна и приятна компания.

Най-славните дни на Виа Венето отдавна бяха отминали. Все още бе чудесен булевард с редици чинари от двете страни, изискани магазини и скъпи ресторанти, но интелектуалците и филмовите звезди търсеха неоткрити наслади на по-екзотични места. Сега тук се тълпяха главно туристи, бизнесмени и привлекателни италиански тийнейджърки, които фучаха наоколо с мото-скутери.

Изкушенията на dolce vita37 по Виа Венето никога не бяха привличали Марко Бриндизи — дори през шестдесетте, когато беше млад католически бюрократ, наскоро пристигнал от родния си град сред хълмовете на Умбрия, а сега му се струваха още по-малко примамливи. Откъслечните разговори на маса, които достигаха до ушите му, му се струваха досадни. Знаеше, че някои кардинали и дори папи са обичали да се разхождат из Рим, предрешени като обикновени хора, за да видят как живеят другите. Бриндизи нямаше подобно желание. С малки изключения, смяташе тези други за лишена от морал недодялана паплач, която би живяла далеч по-добре, ако по-често се вслушваше в поученията на Църквата, отколкото в непрестанните бръщолевения по телевизията.

Привлекателна жена на средна възраст с дълбоко деколте на роклята му хвърли похотлив поглед от масата си в едно кафене. Играейки ролята си, Бриндизи й се усмихна в отговор. Докато вървеше по-нататък, кардиналът мислено помоли Христос за опрощение и притисна ремъка на крака си така, че шиповете да се впият по-дълбоко. Бе слушал изповеди на свещеници, поддали се на изкушенията на плътта. Свещеници, които имаха държанки. Свещеници, извършили непростим грях с други свещеници. Тези изкушения бяха напълно непознати за Бриндизи. От мига, в който бе прекрачил прага на семинарията, сърцето му бе отдадено на Христос и Дева Мария. Гадеше му се от свещеници, неспособни да спазват обетите си. Според него всеки съгрешил трябваше да бъде отстраняван от Църквата. Но бе и прагматик и разбираше, че при подобна политика редиците на духовенството значително щяха да оредеят.

Стигна до кръстовището на Виа Венето и Корсо д’Италия и погледна часовника си. Бе пристигнал точно в уговорения час. Няколко секунди по-късно до бордюра спря кола. Задната врата се отвори и през нея слезе Карло Казагранде.

— Извинете ме, че няма да ви целуна ръка, но при тези обстоятелства ще е неуместно. Времето е доста меко тази вечер. Пеша ли ще отидем до Вила Боргезе?

Генералът поведе кардинала през широкия булевард, излагайки втория по влияние човек в Католическата църква на кръвожадността на римските шофьори. Благополучно преминаха на отсрещната страна и тръгнаха по чакълена алея. В неделя паркът щеше да се напълни с пищящи деца и мъже, слушащи футболни мачове по портативни радиоапарати. Тази вечер се чуваше само шумът от движението по булеварда. Кардиналът вървеше, сякаш все още носеше пурпурните си одежди, с хванати зад гърба ръце и наведена глава — като богат човек, който е изпуснал портмонето си и прави отчаяни опити да го открие. Когато Казагранде му прошепна, че Питър Малоун е мъртъв, Бриндизи тихо отправи кратка молитва, но сдържа импулсивната си реакция да се прекръсти.

— Този ваш убиец е добър професионалист — каза той.

— За съжаление, има дългогодишен опит.

— Разкажете ми за него.

— Част от задълженията ми е да ви предпазвам от подобни неща, Ваше Преосвещенство.

— Настоявам за това не защото изгарям от любопитство, Карло. Единственото, което ме интересува, е дали се действа ефективно за решаване на проблема.

Стигнаха до галерия „Боргезе“. Казагранде седна на мраморна пейка пред музея и даде знак на Бриндизи да стори същото. Кардиналът дълго изтупва праха, преди решително да се настани върху студения камък. През следващите пет минути генералът с неохота изрецитира всичко, което знаеше за стрелеца с прозвището Леопарда, като започна от дългото му и кърваво сътрудничество с крайнолеви и палестински терористични групировки и завърши с превръщането му във високоплатен професионален убиец. Казагранде имаше натрапчивото чувство, че кардиналът изпитва задоволство от косвената си връзка със злото.

— Истинското му име?

— Неизвестно е, Ваше Преосвещенство.

— Националността му?

— Според преобладаващото мнение сред европейските служби за сигурност е швейцарец, но и това е само предположение.

— Познаваш ли този човек лично?

— Бил съм в една стая с него, Ваше Преосвещенство. Водили сме бизнес преговори, но не бих казал, че го познавам. Съмнявам се, че има човек, който да го познава истински.

— Интелигентен ли е?

— Високоинтелигентен.

— Образован?

— Има сведения, че известно време е учил теология в университета във Фрибур, преди да го привлекат левите екстремисти. Освен това е известно, че като младеж е бил послушник в Цюрих.

— Искаш да кажеш, че това чудовище е учило за свещеник? — Кардинал Бриндизи бавно поклати глава. — Едва ли все още се смята за католик.

— Леопарда? Не съм сигурен дали вярва в нещо друго, освен в себе си.

— А сега човек, който някога е убивал за комунистите, работи за Карло Казагранде — героя, помогнал на полския папа да срази Империята на злото.

— Както се казва, в политиката всеки спи с всекиго. — Казагранде стана. — Хайде да вървим.

Поеха по пътека между кедрови дървета. Кардиналът бе с една глава по-висок от началника на Службата за сигурност. Свещеническите одежди правеха външността му по-малко страховита. Облечен както сега, с цивилни дрехи, Марко Бриндизи изглеждаше сурова, зловеща фигура. Човек, който вдъхваше повече страх, отколкото доверие.

Седнаха на пейка с изглед към Пиаца ди Сиена. Казагранде си спомни за съпругата си — как бе седял с нея точно на същото място и бяха гледали конното шествие. Почти усети аромата на ягодите в ръцете й. Анджелина обичаше да хапва ягоди и да пие шампанско през пролетта във Вила Боргезе.

Кардинал Бриндизи го изтръгна от мъчителния спомен с въпрос за човека, познат с името Ехуд Ландау. Началникът на Службата за сигурност на Ватикана му разказа за посещението на Ландау в манастира „Светото сърце“ в Бренцоне.

— Господи! — промърмори кардиналът под нос. — Как се е справила майка Винченца?

— Явно доста добре. Разказала му историята, която съчинихме, за да замаже очите му, и го отпратила. Но на следващата сутрин той отишъл отново и попитал за сестра Реджина.

— Сестра Реджина! Това е истинска катастрофа. Откъде е разбрал?

Казагранде поклати глава. Самият той не преставаше да си задава същия въпрос, откакто майка Винченца му бе позвънила за втори път. Откъде бе разбрал? Апартаментът на Бенджамин Щерн бе щателно претърсен. Всичко, свързано с манастира, бе изнесено и унищожено. Очевидно някакво доказателство бе убягнало от мрежата на Казагранде и бе попаднало в ръцете на противниците му от Израел.

— Къде се намира сега? — попита кардиналът.

— За съжаление нямам представа. Изпратих човек по петите му в Бренцоне, но във Верона му се изплъзнал. Явно е опитен професионалист. Оттогава нямаме вести.

— Как възнамерявате да се справите с него?

Казагранде отмести поглед от старата писта за конни състезания към бледосините очи на кардинала.

— Като държавен секретар трябва да ви уведомя, че Службата за сигурност е идентифицирала човек, за когото предполага, че подготвя атентат срещу Светия отец.

— Ще го имам предвид — каза кардиналът с делови тон. — Какви стъпки сте предприели, за да сме сигурни, че няма шанс да успее?

— Разговарях с Акиле Бартолети и той реагира според очакванията. Сформиран е специален отряд и в момента денонощно издирва атентатора.

— Предполагам, че някой трябва да уведоми и Светия отец за заплахата. Можем да използваме тази информация, за да повлияем на решението му да посети гетото следващата седмица.

— Четете мислите ми — кимна Казагранде. — Изчерпахме ли дневния ред?

— Само още един въпрос. — Кардиналът го осведоми за разследването на репортера от „Ла Република“ за детството на Светия отец. — Уличаване на Ватикана в измама, макар и безобидна, е крайно нежелателно точно в този момент. Погрижи се онзи самонадеян журналист да бъде поставен на място.

— Ще се постарая — увери го Казагранде. — Какво казахте на Светия отец?

— Че е най-добре да подготви кратък меморандум за неприятните подробности от детството си.

— Какво отговори?

— Съгласи се, но не желая да го чакам. Държа да проведеш свое разследване. Важно е да узнаем истината, преди да излезе на страниците на „Ла Република“.

— Веднага ще възложа това на някого.

— Много добре — каза кардиналът. — Е, вече смятам, че дневният ред е изчерпан.

— Един от хората ми ще тръгне след вас. Микробусът ще се появи в подходящия момент и ще ви откара във Ватикана… освен ако не искате отново да минете пеша по Виа Венето. Какво ще кажете да пийнем по чаша „Фраскати“ и да погледаме как тече животът в Рим?

Кардиналът се усмихна в отговор на непримамливото предложение.

— Всъщност, Карло, предпочитам да гледам Рим от прозорците на Апостолическия дворец.

След тези думи се обърна и се отдалечи. Миг по-късно изчезна в мрака.

15. Нормандия, Франция

Рано следващата сутрин Ерик Ланге прекоси Ламанша с ферибота от Нюхейвън до Диеп. Остави наетото пежо на близък обществен паркинг и повървя пеш до кея „Анри IV“ за закуска. В кафене с изглед към пристанището хапна козуначена кифла, изпи чаша кафе с мляко и прочете сутрешните вестници. Нито в тях, нито по радиото се споменаваше за убийството на британския разследващ журналист Питър Малоун. Ланге беше почти сигурен, че тялото все още не е открито. Това щеше да стане около десет часа лондонско време, когато помощничките му пристигнат в къщата. В началото на разследването си полицията щеше да има дълъг списък от заподозрени. През годините Малоун си бе създал много влиятелни врагове. Всеки от тях би се радвал да го види мъртъв.

Ланге си поръча още една кифла и чаша кафе. Не бързаше да продължи пътя си. След цяла нощ шофиране се чувстваше отпаднал и идеята да прекара деня в пътуване до Цюрих никак не му допадаше. Сети се за Катрин, за уединената й вила в края на гъста нормандска гора и насладата, която би могъл да изживее в огромното й старинно легло.

Остави няколко евро на масата и продължи по кея към Поасонри — стария покрит рибен пазар на Диеп. Минаваше от сергия на сергия, внимателно оглеждайки улова и бъбрейки непринудено с прекупвачите на риба на отличен френски. Избра два чудесни калкана и отбрани морски деликатеси. Когато излезе от пазара, тръгна по Гран Рю — главната търговска улица на Диеп. Купи си хляб и няколко вида сирене. Последната му спирка бе магазин за алкохол, откъдето купи шест бутилки вино и калвадос — прочутото ябълково питие, специалитет на Нормандия.

Стовари покупките на задната седалка на пежото и потегли. Шосето се виеше покрай остри скали, издигаше се и се снишаваше покрай брега. В далечината колона от рибарски лодки плаваше към пристанище. Мина през няколко кокетни рибарски градчета и погълна една от франзелите в движение. Когато стигна до Сен Валери ан Ко, колата бе изпълнена с мирис на скариди и миди.

Километър и половина преди Сен Пиер сви по тесен местен път и подкара по него между ябълкови градини и плантации с лен. В покрайнините на село Валмон се отклони по тясна пътека през букова гора, която свършваше след около километър пред дървена порта. Отвъд портата се издигаше каменна вила, скрита в сенките на високи букове и брястове. Червеният джип на Катрин бе паркиран на чакълената алея. Навярно тя все още спеше. Катрин рядко намираше причина да стане преди дванайсет.

Ланге слезе, отвори портата и влезе с колата в двора. Без да почука, опита да отвори входната врата, но се увери, че е заключена. Имаше две възможности: да удря силно по нея, докато стопанката се събуди, или да сложи забавно начало на гостуването си. Избра втората.

Вилата имаше U-образна форма и бе заобиколена от градина с преплетени храсти. През лятото тук грееше море от ярки цветове, но сега, в последните дни на зимата, имаше само мрачни нюанси на тъмнозелено. Отвъд градината се виждаше далечният край на гората. Клоните на голите дървета стърчаха неподвижни в сутрешната тишина. Вътрешният двор бе покрит с каменни плочи. Ланге запристъпва внимателно — като по минирано поле, стараейки се да не издаде звук, и пробва резетата на всеки от шестте двукрилни френски прозореца. Петият бе отключен. Глупачка, помисли си той. Щеше да й даде урок, който дълго нямаше да забрави.

Влезе, безшумно прекоси полутъмната всекидневна и се качи до спалнята на Катрин. Надникна вътре. На слабата светлина, проникваща между спуснатите пердета, Ланге видя косите й, разпилени по възглавницата, и голите й рамене, които се подаваха над белия пухен юрган. Имаше матовата кожа на южнячка и сините очи и русите коси на нормандско момиче. Червеникавите оттенъци, както и избухливия темперамент, беше наследила от баба си от Бретан.

Ланге спокойно влезе и протегна ръка към мястото под завивката, където навярно бе кракът й. Миг преди да я сграбчи за глезена, Катрин внезапно се изправи, широко отворила очи, с деветмилиметров пистолет „Броунинг“ в ръце, и реагира с два бързи изстрела, както я бе научил. В затворената стая те отекнаха като топовни гърмежи. Ланге залегна на пода. Куршумите изсвистяха над главата му и разбиха огледалото на великолепната й двестагодишна тоалетка.

— Не стреляй, Катрин — каза той, безпомощно заливайки се от смях. — Аз съм.

— Стани! Искам да те виждам!

Ерик бавно се изправи, с протегнати напред ръце. Катрин включи нощната лампа и дълго гледа в него със святкащи очи. После замахна и хвърли пистолета над главата му. Ланге приклекна и оръжието се приземи върху парчетата огледало, без да удари никого.

— Шибано копеле! Имаш късмет, че не пръснах главата ти.

— Нямаше да съм първият.

— Обичах това огледало!

— Беше старо.

— Беше антика, идиот такъв!

— Ще ти купя ново.

— Не искам ново… искам това!

— Е, ще го поправим.

— А как ще обясним дупките от куршуми?

Ланге потърка брадичка и си придаде замислен вид.

— Да, това може да се окаже проблем.

— Разбира се, че е проблем. Копеле! — Катрин придърпа юргана над гърдите си, сякаш едва сега осъзнала голотата си, и гневът й към него започна да отшумява. — Впрочем какво правиш тук?

— Случайно минавах оттук.

Вгледа се в лицето му за момент.

— Отново си убил някого. Познавам по очите ти.

Ланге взе броунинга, спусна предпазителя и остави пистолета в края на леглото.

— Имах работа наблизо — каза той. — Нуждая се от ден-два почивка.

— Защо мислиш, че можеш да наминаваш винаги, когато ти хрумне? Можеше да ме завариш с друг мъж.

— Да, но шансът се оказа на моя страна. А и отлично зная, че с малки изключения, повечето мъже те отегчават до смърт… както в интелектуално отношение, така и в разкошното ти легло. Знам и че никой мъж, дошъл тук, не остава жив задълго. Но реших, че рискът си струва.

Катрин с усилие се опита да сдържи усмивката си.

— И защо да ти позволя да останеш?

— Защото ще ти сготвя нещо.

— Е, в такъв случай трябва да се погрижим да имам апетит. Ела в леглото. Твърде рано е за ставане.

Катрин Бусар навярно можеше да се нарече най-опасната жена във Франция. След като бе завършила литература и философия в Сорбоната, се беше присъединила към лявата екстремистка групировка „Пряко действие“, която имаше неясни политически цели, но последователна тактика. През осемдесетте организацията бе извършила поредица кървави атентати, отвличания и взривявания, оставили печална статистика за жертвите и всели паника сред нацията. Благодарение на обучението, получено от Ерик Ланге, Катрин бе станала един от най-безпогрешните убийци в групировката. Ланге бе работил с нея при две акции: убийството на лице, заемащо ключова длъжност във френското Министерство на отбраната, през 1985-а и на изпълнителен директор на френска автомобилна компания през 1986-а. И двата пъти фаталните изстрели бяха на Катрин Бусар.

Обикновено Ланге работеше сам, но в случая с Катрин бе направил изключение. Тя се проявяваше като опитен съучастник, хладнокръвен, безмилостен при схватка и изключително дисциплиниран. С Ерик имаха една и съща слабост. Стресът по време на акция разпалваше у тях сексуално желание и те взаимно се възползваха от телата си, ненаситни за наслади. Не бяха любовници — и двамата бяха видели твърде много, за да вярват в нещо сантиментално като любовта. По-скоро приличаха на опитни експерти, стремящи се към съвършенство.

Катрин бе дарена с тяло, благодарение на което получаваше; неописуема наслада, където и да се намираше. Както винаги, и сега жадно отвръщаше на докосванията на Ерик. Едва когато се почувства напълно задоволена, започна да разкрива забележителните си способности пред него. Доставяше й удоволствие да го измъчва, умееше да долавя реакциите на тялото му и тъкмо когато бе на път да загуби самообладание, го пускаше, безмилостно оставяйки го да страда. Решил, че повече няма да се примирява с това, той взе нещата в свои ръце, сграбчи я изотзад за ханша и проникна в тялото й. Би предпочел да не се държи като груб завоевател, но Катрин желаеше това. Щом достигна връхната точка, Ланге се претърколи по гръб и изкрещя към тавана като обезумял. Катрин го гледаше през рамо с израз на безкрайно задоволство, защото още веднъж го бе победила.

Когато всичко свърши, отпусна глава на гърдите му и косите й се разпиляха по корема му. Той се загледа през френския прозорец към дърветата в края на гората. Откъм протока се задаваше буря и клоните им се огъваха под напора на вятъра. Заигра с косите й, но тя не помръдна. След като бяха убивали заедно, можеше да се люби с нея без задръжки и непрестанен страх, че неволно ще разкрие нещо за себе си. Не беше влюбен, но изпитваше привързаност. Всъщност Катрин бе единствената жена, на която истински държеше.

— Толкова ми липсва — промълви тя.

— Кое, Катрин?

— Борбата. — Обърна се с лице към него. — Сега седя тук, във Валмон, живея от попечителския фонд на баща си, когото ненавиждам, и чакам да остарея. Не искам да остарявам. Искам да се боря.

— Бяхме наивни деца. Сега сме по-мъдри.

— И ти си готов да убиваш за всекиго, стига да предложи добра цена, разбира се.

Ланге сложи пръст на устните й.

— Аз нямам късмета да се издържам от попечителски фонд, Катрин.

— Затова ли стана професионален убиец?

— Притежавам някои умения… умения, които се търсят на пазара.

— Говориш като истински капиталист.

— Не си ли чула? Капиталистите победиха. Ботушът на печалбата и алчността смаза силите на доброто. Сега можеш да хапваш в „Макдоналдс“ и да ходиш в „Евро Дисни“, когато пожелаеш. Заслужаваш охолния си живот и тази прекрасна вила. Почивай си и се радвай на блаженото съществуване, което ти се полага след достойната загуба.

— Ти си непоправим лицемер — засмя се тя.

— Предпочитам да се смятам за реалист.

— За кого убиваш сега?

За хората, които някога презирахме, мислено отговори Ерик, но каза:

— Знаеш какви са правилата, Катрин. Просто спускаш пердето пред очите си.

Щом Катрин заспа, Ланге се измъкна от леглото, тихо се облече и излезе навън. Извади лаптопа на Малоун от багажника на пежото, пъхна го под палтото си и изтича в дъжда обратно до вилата. Запали огън в камината с ябълкови дърва и се настани на удобния диван във всекидневната. Повдигна капака на лаптопа, включи захранването и изчака да зареди. Според споразумението с Карло Казагранде трябваше да отнесе компютъра и другите неща, взети от кабинета на Малоун, в банков сейф в Цюрих. Докато лаптопът все още се намираше в негови ръце, без угризения можеше да надникне в паметта му.

Отвори директорията за документи и прегледа датировката на най-новите файлове. През последния час от живота си Малоун бе създал два документа, озаглавени „Израелски атентатор“ и „Убийството на Бенджамин Щерн“. Ерик усети изтръпване във върховете на пръстите. Навън бурята отекваше като фучене на влак стрела.

Отвори първия файл. Стана му интересно. Малко преди Ланге да влезе в апартамента му, разследващият журналист бе интервюирал човек, който твърдеше, че е израелски убиец. Прочете документа с известна доза професионално възхищение. Мъжът имаше доста разнообразна и продуктивна кариера: „Черният септември“, двама либийци, иракски ядрен физик, Абу Джихад…

Спря да чете и погледна през френския прозорец към дърветата, разлюлени от бурята. Абу Джихад? Нима наистина убиецът на Абу Джихад бе посетил Малоун в апартамента му малко преди него? Ако бе така, какво бе правил там, за бога? Ланге не беше от хората, които вярват в случайни съвпадения. Подозираше, че ще намери отговора във втория файл. Отвори го и се зачете.

Пет минути по-късно вдигна поглед. Оказа се по-лошо от предположенията му. Израелският агент, който спокойно бе влязъл във вилата на Абу Джихад в Тунис и го бе убил, сега разследваше убийството на професор Бенджамин Щерн. Ерик се запита защо смъртта на учения от еврейски произход представлява интерес за израелското разузнаване. Отговорът му се струваше прост: навярно професорът е бил техен агент.

Обзе го ярост към Карло Казагранде. Ако му бе казал, че Бенджамин Щерн е свързан с израелските разузнавателни служби, Ланге вероятно би отказал поръчката. Израелците го безпокояха. Играеха по правила, различни от тези на западноевропейците и американците. Произлизаха от суров край, а и сянката на холокоста тегнеше над всяко тяхно решение. Подтикваше ги да се отнасят коравосърдечно и безпощадно към враговете си. Веднъж си бе навлякъл гнева им след акция за отвличане и откуп, извършена по поръчка на Абу Джихад. Успя да им се изплъзне, като предприе драконовска мярка: уби всички свои съучастници.

Запита се дали Карло Казагранде знае за израелската връзка… и защо не го бе наел да се справи с израелеца. Може би нямаше представа как да го открие. Благодарение на информацията от компютъра на Питър Малоун, Ланге знаеше как да го намери и нямаше намерение да чака нареждане от генерала, за да действа. Имаше леко предимство, врата, която се бе отворила пред него за кратко, и трябваше да побърза, преди отново да се затвори.

Копира двата файла на диск и ги изтри от компютъра. Катрин, загърната с юргана, влезе в стаята и седна в другия край на дивана. Ланге затвори лаптопа.

— Обеща да ми сготвиш нещо — напомни му тя. — Умирам от глад.

— Трябва да замина за Париж.

— Сега?

Мъжът срещу нея кимна.

— Не може ли да почака до утре?

Ерик поклати отрицателно глава.

— Какво толкова важно има в Париж?

Той погледна навън през прозореца.

— Трябва да намеря един човек.

Рашид Хусейни нямаше вид на професионален терорист. Лицето му бе бузесто, с големи кафяви очи и натежали от умора клепачи. С измачканото си сако от туид и полото под него приличаше на докторант, работещ върху дисертация, която все не успява да завърши. Това не беше далеч от истината. Хусейни живееше във Франция със студентска виза, въпреки че рядко намираше време да посещава лекции в Сорбоната. Преподаваше английски в езиков център в мрачното арабско предградие на Северен Париж и понякога превеждаше или пишеше пламенни коментари за няколко френски леви издания. Ерик Ланге знаеше какъв е истинският източник на приходи за Хусейни. Работеше за организация, подчинена на палестинската власт, за която малцина знаеха. Рашид Хусейни — студент, преводач и журналист — беше началник на Европейския отдел на службата за международно разузнаване на ООП. Ланге бе пристигнал в Париж заради него.

Позвъни на палестинеца в апартамента му на Рю дьо Турнон. Час по-късно се срещнаха в пуста бирария в Люксембургския квартал. Хусейни, легендарният палестински националист от старата школа, пиеше червено вино. Алкохолът развързваше езика му. Изнесе лекция за страданията на палестинския народ. Дума по дума повтаряше онази, която Ланге бе изтърпял в Тунис преди двайсет години, когато двамата с Абу Джихад бяха опитали да го привлекат да работи за палестинската кауза. Страната на маслините, несправедливостта и унижението.

— Евреите са новите нацисти на света — въодушевено заяви Рашид. — На Западния бряг и ивицата Газа действат като Гестапо и СС. А израелският премиер е военен престъпник, който заслужава правосъдието на Нюрнберг.

Ланге слушаше, разбъркваше кафето си с малка сребърна лъжичка и мъдро кимаше в подходящите моменти. Не изпитваше съжаление към Хусейни. Войната го бе отминала. Някога я водеха хора като него — интелектуалци, които четяха Камю на френски и флиртуваха с празноглави германки по плажовете на Сен Тропе. Сега старите бойци затлъстяваха от европейски и американски помощи, докато децата, най-ценното богатство на Палестина, се самовзривяваха по кафенетата и пазарите на Израел.

Най-сетне Хусейни безпомощно тръсна ръце като старец, осъзнал, че става досаден.

— Извинявай, Ерик, винаги се увличам. Зная, че тази вечер не си дошъл да разговаряме за страданията на моя народ. Какво има? Работа ли търсиш?

Ланге се наведе над масата.

— Хрумна ми, че може би ти ще ми помогнеш да открия човека, който уби нашия приятел в Тунис.

Уморените очи на Рашид изведнъж светнаха.

— Абу Джихад? Бях там в онази нощ. Аз бях първият, който влезе в кабинета, след като онова израелско чудовище беше извършило пъкленото си дело. Сякаш все още чувам виковете на жената и децата на Абу Джихад. Ако имах възможност, сам щях да го очистя.

— Какво знаеш за него?

— Истинското му име е Алон, Габриел Алон, но използва десетки други самоличност Реставратор е. Работата му служи като прикритие за убийства в Европа. Един мой стар другар — Тарик ал Хурани, заложи бомба под колата му във Виена преди около дванайсет години и взриви съпругата му и сина му. Момчето загина. Все още не знаем какво е станало с жената. Алон си отмъсти на Тарик преди две години в Манхатън.

— Помня — каза Ланге. — Аферата с Арафат.

Хусейни кимна и попита:

— Знаеш ли къде е?

— Не, но мисля, че знам накъде отива.

— Накъде?

Ланге го осведоми.

— Рим? Рим е голям град, приятелю. Трябва да ми кажеш нещо повече.

— Разследва убийството на свой стар приятел. Ще отиде в Рим, за да намери италиански детектив на име Алесио Роси. Проследи Роси и ще пипнеш израелеца.

Хусейни записа името в малък бележник с кожена подвързия и вдигна поглед.

— Карабинерите? Или Държавната полиция?

— Второто — отвърна Ланге и Рашид си отбеляза с инициали.

Палестинецът отпи глътка вино и дълго се взира в събеседника си, без да проговори. Усещаше се какви въпроси се въртят в съзнанието му. „Как Ерик Ланге е разбрал накъде отива израелецът? И защо желае смъртта му?“ Реши да му даде отговорите, преди да ги е поискал:

— По петите ми е. Въпросът е личен. Искам да го видя мъртъв, както и ти. В това отношение имаме общи интереси. Ако работим заедно, можем да решим проблема по начин, който устройва и двама ни.

На лицето на Хусейни се появи усмивка.

— Винаги си бил хладнокръвен и пресметлив, нали, Ерик? Никога не допускаш емоциите ти да надделеят. С удоволствие ще работя с теб.

— Имаш ли хора в Рим, които могат да организират наблюдение на полицай?

— Мога да следя дори самия папа. Ако израелецът е в Рим, ще го открием. Но нищо повече. Последното, от което се нуждае движението ни в момента, е започване на странична дейност на европейска почва. — Присви очи. — Не забравяй, че се отказахме от тероризма. Освен това европейците са най-добрите ни приятели.

— Просто го намерете — каза Ланге. — Оставете убийството на мен.