Изтръгнати от корен

Глава 9

На излизане през стената почти се наложи Змеят да ме подкрепя, докато ме изведе в преддверието на гробницата. Щом преминахме, аз се свлякох на земята до малката си купчинка пепел от борови иглички и се вгледах в нея с празен поглед. Едва ли не ги мразех, задето ми откраднаха лъжата. Не можех дори да заплача; това беше по-лошо, отколкото ако Каша бе мъртва. Той стоеше надвесен над мен.

— Има начин — вдигнах очи към него. — Има начин да измъкнем това нещо от нея.

Беше детски вик, молба. Той не каза нищо.

— Онова заклинание, което използвахте върху мен…

— Не. Не и за това. Пречистващото заклинание се справи трудно даже и с теб. Предупредих те. То опита ли се да те убеди да се нараниш?

Аз потреперих от ужас, спомнила си пепелявия вкус на кошмарната мисъл, която се бе промъкнала в главата ми: „Пелин и плодове от тис, бърза отрова“.

— Вас.

Той кимна.

— Много би му харесало: да те убеди да ме убиеш, а после да намери начин да те примами в Леса.

— Какво е то? Какво е това… нещо в нея? Казваме „Леса“, но тези дървета… — Неочаквано изпитах категорична увереност в това. — Тези дървета също са заразени, като Каша. То не е това, то живее там.

— Не знаем. Било е тук преди нас. Може би дори преди тях — добави той, като посочи стените със странните, чужди надписи. — Те са събудили Леса или са го създали, после са се борили с него известно време, но той ги е унищожил. Останала е само тази гробница. Тук е имало и по-стара кула, от която до идването на Полния в долината и бунта на Леса не се е запазило нищо, освен разпилени тухли.

Той замълча. Аз останах свита на колене на пода. Не можех да спра да треперя. Накрая той тежко попита:

— Готова ли си да ми позволиш да приключа с това? Най-вероятно от нея не е останало нищо за спасяване.

Искаше ми се да кажа „да“. Исках това нещо да се махне, да бъде унищожено — това нещо, което носеше лицето на Каша, което използваше не само ръцете й, но всичко в сърцето и ума й, за да погубва хората, които тя обичаше. Почти не ме интересуваше дали Каша е там. А ако беше там, не можех да си представя нищо по-ужасно — да бъде пленница в собственото си тяло и това нещо да го управлява като чудовищен кукловод. И не можех повече да убеждавам себе си да се съмнявам в Змея, когато казва, че нея я няма, че е извън обсега на всяка магия, която му е известна.

От друга страна, аз го бях спасила, когато той самият мислеше, че не може да бъде спасен. Но все още знаех толкова малко; само се препъвах от едно невъзможно нещо към друго. Представих си агонията, ако след месец или година в някоя книга открия заклинание, което би могло да помогне.

— Още не — прошепнах, — още не.

Ако преди бях безразлична ученичка, сега бях кошмарна по съвсем друг начин. Препусках напред по книгите и взимах нови от лавиците, които той не ми разрешаваше, стига да не ме хванеше. Четях всичко, което намерех. Изпробвах заклинанията до средата, зарязвах ги и продължавах нататък; хвърлях се в различни магии, без да съм сигурна, че имам сила за тях. Тичах като обезумяла из гората на магията, провирах се между трънаците, без да обръщам внимание на драскотините и калта, не гледах къде отивам.

Поне веднъж на няколко дни откривах по нещо, което изглеждаше достатъчно обещаващо, за да реша, че си струва да го опитам. Змеят ме водеше при Каша винаги, когато поисках, което беше далеч по-често от случаите, в които наистина си заслужаваше да пробвам. Оставяше ме да вилнея в библиотеката и не казваше нищо, когато разливах масла и прахчета по масата му. Не ме притискаше да се откажа от Каша. Мразех свирепо и него, и мълчанието му: знаех, че ме оставя сама да се убедя, че нищо не може да се направи.

Тя — онова нещо в нея — вече не се стараеше да се преструва. Гледаше ме с лъскави като на птица очи, а понякога, когато магиите ми не се получаваха, се усмихваше със смразяваща усмивка: „Нешке, Агнешке“, пееше тихо тя и се случваше да объркам заклинанието, заслушана в гласа й. Излизах оттам като пребита и болна до мозъка на костите си и бавно се качвах нагоре по стълбите с обляно в сълзи лице.

В долината вече настъпваше пролет. Ако погледнех през прозореца — което сега правех много рядко — виждах Спиндъл, бушуваща в бяло от стопения лед, и ивицата трева, която се разширяваше откъм низините и гонеше снега нагоре по планината. Дъждовете скриваха долината като сребърна завеса. Вътре в кулата аз чернеех като пресъхнала земя. Бях прегледала книгата на Яга страница по страница и малкото други томове, които подхождаха на моята лутаща се магия, и всичко останало, което Змеят ми бе предложил. Имаше заклинания за изцеление, за пречистване, за обновление и живот. Бях изпробвала всичко, което изглеждаше поне малко обнадеждаващо.

Преди началото на сеитбата в долината организираха Пролетния фестивал, а празничният огън в Олшанка — висок куп сухи дърва — беше толкова голям, че го виждах с просто око от кулата. Бях сама в библиотеката, когато дочух тихи нотки на музика, довети от вятъра, и погледнах навън. Сякаш цялата долина се бе разбудила за живот: свежи стръкове никнеха по полята, горите се покриваха в светло и мъгливо зелено край всяко селце. А далече долу, в подножието на студените каменни стълбища, стоеше Каша в своята гробница. Обърнах се, скръстих ръце върху масата, отпуснах глава върху тях и заплаках.

Когато отново вдигнах глава, зачервена и мокра от сълзи, той беше там: седеше до мен и гледаше през прозореца с безизразно лице. Ръцете му лежаха в скута с преплетени пръсти, като че ли трудно се бе сдържал да не ме докосне. Беше оставил кърпичка на масата пред мен. Взех я, за да избърша лицето си и да издухам носа си.

— Веднъж опитах — каза той неочаквано. — Като бях млад. Живеех в столицата. Имаше една жена… — Устните му леко се изкривиха, като че ли се надсмиваше над самия себе си. — Най-голямата красавица в кралския двор, естествено. Предполагам, че тъй като вече от четирийсет години е в гроба, няма да навредя на никого, ако споделя името й: графиня Людмила.

Едва не зяпнах от изумление. Не бях сигурна кое ме обърква повече. Той беше Змеят: винаги е бил в кулата и винаги ще бъде там; нещо вечно и неизменно, като планините на запад. Мисълта, че някога е живял другаде, че е бил млад, ми се струваше съвършено невъзможно; но още по-трудно ми бе да приема, че е обичал жена, която е мъртва от четирийсет години. Отдавна бях свикнала с лицето му, но ето че сега отново го гледах слисано. Бръчиците в ъгълчетата на очите и устата си бяха там, ако се взреш внимателно, но само те издаваха възрастта му. Във всичко останало изглеждаше като младеж: с все така острите черти на профила си, с тъмната си коса без сребристи нишки, с бледите си, гладки, незагрубели бузи, с дългите си, изящни ръце. Опитах се да си го представя като млад придворен магьосник: почти го видях в тази роля с изискани дрехи, тичащ след някаква прекрасна придворна дама, но въображението ми се препъна. Той принадлежеше на книгите и ретортите, на библиотеката и лабораторията.

— Тя… зарази ли се? — попитах безпомощно аз.

— О, не. Не тя. Съпругът й.

Змеят замълча и аз се зачудих дали изобщо ще каже още нещо. Никога не бе говорил за себе си, нито бе споменавал нещо за двореца, освен с пренебрежение. След миг обаче продължи, а аз запленено го слушах.

— Графът замина през планинския проход за Росия да води преговори. Върна се с неприемливи условия и следа от поквара. Людмила имаше врачка у дома си — някогашната й бавачка, която бе достатъчно мъдра да я предупреди. Двете го заключиха в избата, залостиха вратата, посипаха сол и казаха на всички, че е болен.

Никой в столицата не помисли лошо за красивата млада жена, която се държеше скандално, докато съпругът й боледуваше далеч от погледите, най-малко аз самият, когато ме превърна в обект на преследването си. Бях още млад и достатъчно глупав, за да си повярвам и да сметна, че магията ми предизвиква повече възхищение, отколкото тревога, а тя — достатъчно умна и решителна, за да се възползва от суетата ми. Едва след като ме оплете в мрежата си, ме помоли да го спася.

— Тя познаваше особено добре човешката природа — добави той сухо. — Каза ми, че не може да го изостави в такова състояние. Твърдеше, че е готова да се откаже от мястото си в двореца, от титлата и репутацията си, но докато той е заразен, честта изисква да остане прикована за него; но ако го спася, би била свободна да избяга с мен. Изкуши егоизма и гордостта ми едновременно. Уверявам те, че докато давах обещание да спася съпруга на любовницата си, се чувствах като благороден герой. Тогава тя ме заведе да го видя.

Змеят отново замълча. Седях, притаила дъх като мишка под дърво на бухал, и чаках да продължи. Погледът му се обърна, безрадостен, навътре и усетих познато чувство: спомних си смразяващия смях на Йежи от леглото, свирепата светлина в очите на Каша долу и разбрах, че същото изражение е изписано и на моето лице.

— Половин година се опитвах — каза той накрая. — Вече бях провъзгласен за най-могъщия магьосник на Полния и бях убеден, че за мен няма нищо невъзможно. Прерових кралската библиотека и Университета, приготвих един куп цярове. — Той махна към масата и затворената книга на Яга. — Тогава си купих това, измежду други, недотам мъдри експерименти. Нищо не се получи.

Устата му отново се изкриви.

— После дойдох тук. — Той описа кръг с пръст. — По онова време тук имаше друга вещица, която пазеше Леса — Враната. Мислех, че тя ще ми даде съвет. Беше започнала да остарява и повечето магьосници в кралския двор старателно я отбягваха; никой не искаше да бъде изпратен за неин заместник, когато най-после умре. Аз не се страхувах от подобен развой на събитията: бях твърде силен, за да ме отпратят от двореца.

— Но… — започнах аз и прехапах устни. Той за пръв път ме погледна, вдигнал саркастично едната си вежда. — Но все пак накрая са ви изпратили? — попитах несигурно.

— Не. Сам избрах да остана тук. По онова време кралят не беше особено въодушевен от решението ми: предпочиташе да ме държи под око; наследниците му също неведнъж са ме притискали да се върна. Но… тя ме убеди. — Той отново отмести поглед към прозореца и долината към Леса. — Чувала ли си за Поросна?

Звучеше ми смътно познато.

— Пекарката в Дверник — казах аз. — Баба й била от Поросна. Правеше едни кифлички…

— Да, да — прекъсна ме нетърпеливо той. — А имаш ли представа къде е?

Аз се зачудих безпомощно; едва го знаех по име.

— Някъде в Жълтите блата? — предположих.

— Не. Беше на осем версти от Заточек.

Заточек беше на по-малко от три версти от голата ивица земя, обграждаща Леса. Това бе най-крайното село в долината, последният бастион преди Леса — така беше, откакто се помнех.

— Лесът… го е превзел? — прошепнах аз.

— Да. — Змеят се надигна и отиде да вземе голямата счетоводна книга, в която го бях видяла да пише онази сутрин, когато Венса дойде да ни съобщи, че Каша е отвлечена; сложи го на масата и го отвори.

Всяка от страниците беше разделена с прави линии на редове и колони, старателно попълнени като счетоводна книга, само дето на всеки ред се четеше название на село, имена на хора и числа: толкова заразени, толкова отвлечени, толкова излекувани, толкова убити. Страниците бяха гъсто изписани. Посегнах и запрелиствах страниците назад; пергаментът не бе пожълтял, мастилото още бе тъмно — усещаше се слаба магия за съхранение. Назад годините ставаха по-тънки, а числата — по-малки. Напоследък инцидентите бяха хем зачестили, хем нараснали по мащаб.

— Погълна Поросна в нощта, в която умря Враната — каза Змеят. Прелисти множество страници до място, на което бе писал друг, с не такъв грижлив почерк: всеки случай беше описан като история, с по-едри букви и малко по-несигурни линии.

Днес конник от Поросна: там има треска със седем болни. Не спираше никъде. Той също се разболяваше. Настойка от орлови нокти облекчи температурата, а Седмото заклинание на Агата ефективно пречисти корените на болестта му. Седем сребърника за шафрана, погълнат със заклинанието, петнайсет за орловите нокти.

Това беше последното нещо, написано с този почерк.

— Бях на път към двореца — продължи разказа си Змеят. — Враната ми беше съобщила, че Лесът се разраства, и ме беше помолила да остана. Аз възмутено отказах; смятах, че е под моето достойнство. Тя каза, че няма какво да се направи за двореца, но аз самонадеяно възразих, че ще намеря начин. Че каквото и да е направила магията на Леса, аз мога да го разваля. Мислех си, че е слаба, стара глупачка; че Лесът настъпва заради нейната слабост.

Докато той говореше, аз седях, прегърнала тялото си с ръце, загледана в безупречно водената счетоводна книга и празната страница под последното вписване. Вече ми се искаше да спре да говори, не желаех да слушам повече. Той се опитваше да бъде добър, да разкрие собствения си провал, но единственото, което чувах, бе викът „Каша, Каша“ вътре в мен.

— Доколкото успях да науча след това — един обезумял конник ме настигна по пътя — тя тръгнала към Поросна, заедно с всичките си запаси, и се заловила с всички сили да лекува болните. Разбира се, точно тогава ударил Лесът. Тя успяла да изпрати няколко деца в съседното село — подозирам, че сред тях е била и бабата на вашата пекарка. Те разказваха за седем лесници, които носели фиданка на дърво-сърце.

— Когато пристигнах, половин ден по-късно, все още можех да си проправя път между дърветата. Бяха засадили дървото-сърце в нейното тяло. Тя беше още жива, ако може да се каже така. Успях да й дам чиста смърт, но след това трябваше да избягам. Селото беше изчезнало, а Лесът бе разширил границите си.

— Това беше последното голямо нашествие — добави той. — Спрях напредването му, като заех нейното място, и оттогава непрестанното правя, в една или друга степен. Но той не спира опитите си.

— А ако не бяхте дошли?

— Аз съм единственият магьосник в Полния, който е достатъчно силен да го задържи — отвърна Змеят, без да звучи арогантно: просто това бяха фактите. — На всеки няколко години той изпитва силата ми, а веднъж на около десет прави сериозен опит, като най-новото нападение над твоето село. Дверник е само едно село извън границите на Леса. Ако беше успял да ме убие или да зарази селото и да засади ново дърво-сърце, до идването на следващия магьосник вече щеше да е погълнал и твоето село, и Заточек, и щеше да е стигнал до прага на източния проход към Жълтите блата. Ако не бъдеше спрян, можеше да продължи и нататък. А ако бях допуснал да изпратят по-слаб магьосник на мястото на Враната, цялата долина щеше да бъде превзета.

Точно това се случва от страната на Росия. През последните десет години изгубиха четири села, преди това — две. Лесът ще стигне до южния проход към провинция Киева, а после… — Той сви рамене. — Вероятно ще разберем дали може да се прехвърля и през планинските проходи.

Седяхме в мълчание. В думите му виждах образа на Леса, който бавно, но неумолимо прегазваше дома ми, долината, целия свят. Представях си как гледам от прозорците на обсадената кула към безкрайните тъмни дървета; омразен шепнещ океан във всички посоки, който се полюлява на вятъра, без нито едно живо същество наоколо. Лесът е задушил всички и ги е завлякъл под корените си. Също както бе сторил с Поросна. И с Каша.

По лицето ми бавно се стичаха сълзи, но дори не плачех — бях твърде отчаяна, за да плача. Светлината навън помръкваше, магичните фенери още не бяха запалени. Лицето му беше разсеяно, невиждащо, а в сумрака не можех да разчета погледа му.

— Какво стана с тях? — попитах аз, за да запълня кънтящата тишина. — Какво стана с нея?

— С кого? — попита той, като изплува от унеса. — А, с Людмила? — За миг замълча. — Когато се върнах за последен път в двореца, й казах, че нищо не може да се направи за мъжа й. Доведох още двама придворни магьосници да свидетелстват, че покварата е нелечима — те бяха крайно възмутени, че изобщо съм го оставил да живее толкова дълго — и оставих единия да го убие. — Змеят сви рамене. — Опитаха се да извлекат полза от случая — сред маговете се шири немалко завист. Предложиха на краля да ме изпрати тук за наказание, задето съм прикрил покварата. Предполагам, разчитали са, че кралят ще откаже това наказание, но все пак ще ме плесне през ръцете. Увесиха носове, когато обявих, че идвам тук, независимо кой какво мисли.

— А Людмила… повече не я видях. Опита се да избоде очите ми, когато й казах, че трябва да го убием, и думите й бързо разсеяха илюзията за действителните й чувства към мен — добави той сухо.

Но тя наследи имението и няколко години по-късно се омъжи за по-нисш херцог, роди му трима сина и дъщеря и доживя до седемдесет и шест години като главна придворна дама. Вярвам, че придворните бардове са обявили мен за злодея в тази история, а нея — за благородната, вярна съпруга, която се е опитала да спаси съпруга си на всяка цена. И може би дори не лъжат.

Едва тогава си дадох сметка, че всъщност знам тази история. Бях я чувала като песен. За Людмила и Магьосника, за смелата графиня, преоблечена като стара селянка, която готвела и чистела на магьосника, откраднал сърцето на съпруга й, докато един ден не го намерила в дома му, заключено в кутия, взела го и спасила мъжа си. Очите ми залютяха от парещи сълзи. В песните никой не биваше омагьосан неспасяемо. Нямаше грозни картини, в които графинята плаче и ридае в тъмния ъгъл на избата, докато трима магьосници убиват съпруга й, а после извличат полза за себе си в дворцовата политика.

— Готова ли си да я пуснеш да си отиде? — попита Змеят.

Не бях, но бях. Бях твърде уморена. Нямах сили да продължавам да слизам по тези стълби към нещото, което носеше лицето на Каша. Аз изобщо не я бях спасила. Тя още беше в Леса, още беше погълната. Но фулмия продължаваше да трепти дълбоко в корема ми и да чака, и ако сега кажех „да“, ако останех тук, заровила лице в шепите си, докато той се върне, за да ми каже, че всичко е свършило, ми се струваше, че заклинанието може да изскочи с рев от мен и да събори кулата върху нас.

Огледах отчаяно лавиците открай докрай: безброй книги с гърбове и корици като крепостни стени. Ами ако някоя от тях пазеше тайната — фокуса, който можеше да я освободи? Изправих се, приближих се до тях и сложих ръце върху златните букви, които губеха смисъла си по слепите ми пръсти. „Призоваването на Луте“ отново привлече вниманието ми — онзи красив, кожен том, който някога бях взела и с това бях предизвикала яростта на Змея, преди още да знам каквото и да било за магията; преди да имам каквато и да било представа на колко много или малко съм способна. Сложих ръце върху книгата и рязко попитах:

— Какво призовава? Демон?

— Не, не говори глупости — отвърна нетърпеливо Змеят. — Призоваването на духове е шарлатанство. Много лесно е да твърдиш, че си призовала нещо невидимо и безтелесно. Това не е толкова тривиално. Призовава се. — Той замълча и с учудване забелязах, че се мъчи да намери правилните думи. — Истината — каза накрая и сви рамене, сякаш изразът е неточен и погрешен, но по-добър не знае. Не разбирах как можеш да призовеш истината, освен ако нямаше предвид да прозреш някаква лъжа.

— Но защо тогава се ядосахте толкова, когато започнах да я чета? — настоях аз.

Той ме изгледа свирепо.

— Това нещо тривиално ли ти се струва? Мислех, че те е пратил друг магьосник от двореца — дал ти е невъзможна задача, така че покривът на кулата да падне, когато силите ти свършат и магията се обърне срещу нас, за да изглеждам некадърен глупак, на когото не бива да се поверяват чираци.

— Но това би ме убило! Мислите ли, че някой в двореца…?

— …би пожертвал живота на една селянка с капка магия, за да отбележи победа над мен, а може би дори да издейства да заповядат да се върна обратно в двореца? Разбира се. Повечето придворни поставят селяните на едно стъпало над кравите, но под любимите си коне. С радост биха пожертвали хиляди като теб в схватка с Росия заради някакво дребно преимущество на границата и няма да им мигне окото. — Той махна с ръка, сякаш да прогони злото. — Във всеки случай не очаквах да успееш.

Гледах книгата под ръцете си. Спомних си чувството на несъмнено удовлетворение, с което я четях, и рязко я издърпах от лавицата. Притиснах я до себе си и се обърнах към Змея:

— Може ли да помогне на Каша?

Той отвори уста да отрече — пролича му, но после се поколеба. Погледна книгата намръщено и мълчаливо.

— Съмнявам се — каза накрая. — Но Призоваването е… странно нещо.

— Не може да навреди — казах аз, но само си спечелих гневен поглед.

— Може, и още как. Не чу ли какво ти казах току-що? Цялата книга трябва да бъде призована от един път, за да се осъществи заклинанието, но ако нямаш силата за това, щом се изтощиш, цялата постройка на магията ще рухне. Виждал съм да го правят само веднъж — три вещици заедно, всяка от които беше обучила по-младата, и си предаваха книгата една на друга. Без малко да загинат, а те в никой случай не бяха слаби.

Погледнах към тежката, златна книга в ръцете си. Не се съмнявах в думите му. Помнех колко ми бе харесал вкусът й в устата ми, усещането за привличане. Поех си дълбоко въздух и го попитах:

— Ще го направите ли с мен?