Канада Бил

3. Подпалвач

Отново разказвачът направи пауза, отпи от чашата си, която междувременно пак беше напълнена, огледа слушателите си един подир друг, кимна с глава и продължи:

— Знаете ли, джентълмени, какво означава за прерийния ловец бързият, добър и издръжлив кон? Лишете въздухоплавателя от неговия балон, а моряка от неговия кораб и двамата престават да бъдат това, което са. Също така и прерийният ловец е немислим без коня си. А каква огромна разлика има между различните кораби и различните коне! Pshaw, няма да ви държа реч, но щом ви кажа, че дълги години наред съм имал един от най-добрите коне на широките прерии между крачолите на кожените си панталони, можете да си представите какво имам предвид. Грижил съм се за него като за самия себе си, дори и по-добре. Един другиму сме спасявали живота си не веднъж и не два пъти и когато той най-накрая падна под куршума на един негодник, аз го погребах, като поставих при него и скалпа на убиеца му, какъвто е обичаят при уестманите.

И от кого съм го получил, ще попитате вие? От кого другиго, освен от Черната пантера при Смоки Хил! Намираше се между другите коне, които пленихме, на гърба му имаше кожа от черна пантера, а в гривата му бяха вплетени орлови пера, явно доказателство, че животното е било собственост на някой вожд. Възседнах го и забелязах, че имаше най-добрата индианска дресировка, която бях срещал дотогава. Ето защо не ми се разделяше вече с него и го взех със себе си. И той показа такива качества, че цял свят започна да ми завижда за «Ероу» [6], както кръстих жребеца си.

Ходих в Тексас, няколко години скитах из Ню Мексико, Колорадо и Небраска, стигнах дори до Дакота, за да се посчепкам със сиусите, от които дори и най-хитрият трапер има какво да научи.

Там се срещнах с неколцина ловци недалече край Блек Хилс и от тях чух много радостна новина. Една вечер се бяхме разположили около огъня и печахме сочно парче месо от бизонско филе, разговаряхме за туй-онуй и един от мъжете каза:

— Знаете ли онова плато, което от Янктън на Мисури се простира отдясно на реката право на север, а после се спуска стръмно към земите край Хъдзъновия залив? Наричат го Coteau du Missouri [7].

— Как да не знаем «хълмовете»? Вярно е, никой не рискува с особена охота да се изкачва из тъмните и стръмни пропасти и клисури, където е царството на червенокожи, мечки и рисове и където няма никакъв друг дивеч за лов освен някой нещастен скунк [8] или някоя дива котка, от която нямаш никаква полза.

— И въпреки това бях горе и открих нещо, което нямаше и през ум да ми мине да търся там, а именно едно от най-хубавите поселища, каквито може да има в Съединените щати.

— Как? Там горе? На това плато?

— Да, там горе. Как се е появило, не ме засяга, но останах в него три дни и намерих такова гостоприемство, каквото рядко се среща. Грижиха се за мене, като че ли бях самият президент.

— Та как се казваше този гостоприемен човек?

— Гай Уилмърс. Името е странно, нали? Но самият човек е красив мулат, красив като картина. А жена му, която той наричаше Бети, е родена отвъд океана, в Германия. Нейният баща, някой си мастър Хамър, живял долу в Арканзас и много патил. Бандити убили дъщеря му и…

Аз скочих.

— Гай Уилмърс?… Мулат?… Фред Хамър — нали Фред е било името на този човек?

— Да, Фред Хамър, имаше висока широкоплещеста фигура и снежнобяла коса и брада. Но какво ви е? Да не би да познавате тези хора?

— Дали ги познавам ли? По-добре, отколкото всички тук, взети заедно! С Фред Хамър бяхме съседи, а Мери, по-голямата му дъщеря, беше моя годеница. Отвлякоха я бандити, а докато преследвахме бандата, тя беше убита заедно с моя баща от Канада Бил.

— Вярно е, вярно е! Тогава вие сте Тим Съмърланд, за когото Уилмърс ми е разказвал толкова хубави неща!

— Да, аз съм! След онези събития скитах из прериите, а когато се върнах, заварих на това място непознати хора.

— Фред Хамър продал земите си изгодно и по-късно отворил магазин в Сейнт Луис. Гай Уилмърс пътувал по негови сделки и така веднъж се намерил на платото, където се установил да живее. Постепенно роднините му го последвали. Към тях се присъединили и техни приятели и така възникнало поселището. Трябва да ги посетите, мастър Съмърланд, сигурно ще ви се зарадват страшно много, уверявам ви!

— Zounds, да ме опекат на шиш като това парче бизонско филе, ако още утре рано сутринта не тръгна на път! Блек Хилс ми омръзнаха и ми се иска да се изкача малко при индианците, рисовете и мечките.

— Но преди това трябва да ни разкажете историята на онези бандити. Казват, че Канада Бил се появил скоро в Де Мойн и спечелил дванадесет хиляди долара на «Three cards monte» [9]. Тази игра е направо ужасна и ми се струва, че е много по-опасна от обикновената monte [10], която се играе в Мексико и някои други места.

— Тази игра ми е струвала много повече от цяла планина сребърни долари. А каква беше онази история, е, добре, ще я чуете!

Разказах им какво бях преживял, след което се завихме в одеялата си, поставихме първите постове и затворихме очи. Но не можах да намеря спокойствие. В главата ми кръжаха образите на Фред Хамър, Бети и Гай Уилмърс; старите спомени се бяха възкресили наново и когато най-сетне успях за малко да задремя, сънувах далечния Арканзас, двете малки ферми, сънувах майка си, баща си и Мери, която се появи пред мене в цялата си красота и доброта, както я помнех оттогава. И Канада Бил не липсваше, опитваше се да ме удуши и когато ме сграбчи, аз се събудих.

— Тим Съмърланд, последният пост е твой. Време е, както ми се струва!

Старият трапер ме беше хванал за ръката. Но, казвам ви, какво ли не бих дал, ако можеше човекът пред мен да е наистина Уилям Джоунс!

Нарочно бях пожелал да стоя последен на пост, за да мога рано сутринта да бъда готов да тръгна веднага на път. Когато времето ми изтече и събудих хората, разпитах трапера за пътя, по който трябваше да тръгна.

— Ще яздиш все направо на изток в посока на Мисури и там, където Грийн Форк се влива в нея, ще я прехвърлиш и ще тръгнеш по десния й бряг нагоре срещу течението. Платото преминава във високи предпланини, които изглеждат като великански амвони и могат лесно да се преброят, и граничат с долината на реката. Ще започнеш да се изкачваш между четвъртия и петия «амвон» и за два дена ще пресечеш простиращата се на север девствена гора, по-нататък следва широка прерия, покрита с бизонова трева, по която ще продължиш в същата посока, това ще трае може би четири дни, накрая ще стигнеш до малка рекичка, на чийто бряг живее Уилмърс.

— Какви индианци обитават местността?

— Сиуси, най-много са от племето оглала. Най-войнственото, което познавам. Но те достигат до там само по време на пролетно-есенното преселение на бизоните. Сега е средата на лятото и може би не те застрашава опасност от тяхна страна. Сигурно са се оттеглили между Плейт Ривър и Ниобрара.

— Благодаря и ако някога се срещнем пак, ще ви разкажа нещо за това посещение.

— Добре! Поздрави онези добри хорица, на които пожелавам щастие от цялото си сърце!

Сбогувах се с групата трапери, метнах се на Ероу и тръгнах на изток. Човекът ме беше упътил правилно. При Грийн Форк преплувах Мисури и забелязах отделните високи планински масиви, между които дълбоко изсечени каменисти клисури извеждаха нагоре. След като оставих четвъртия великан зад гърба си, завих надясно. Клисурата беше така осеяна с паднали скални късове, дребни камъни и полуизгнили повалени дървета, оплетени от какви ли не виещи се растения, че напредвах страшно трудно с коня си и трябва да благодаря на добрия си томахок, с който се наложи да си проправям пътя, та в крайна сметка можах да достигна високо разположената равнина.

Намерих се сред прекрасна девствена гора, в която нямаше и следа от ниска растителност, така че можех бързо да се придвижвам. С моя славен Ероу прекосих гората за по-малко от три дни, но преди да навляза в прерията, спрях, за да се запася с месо. Нямах представа дали в саваната щях да намеря някакъв дивеч.

След като свърших тази работа, отправих се бодро на север. Първият и вторият ден преминаха без особени приключения. На третото утро, малко след като се бях отвил от одеялото и се канех да оседлая Ероу, забелязах в далечината един ездач, който се движеше по следите ми.

Кой ли можеше да е този човек, който имаше причини да прекосява тази толкова отдалечена савана? Повече от стар навик, отколкото от необходима предпазливост, разхлабих ножа и револвера си и го зачаках на седлото. Бях готов на всичко.

Колкото повече се приближаваше, толкова по-добре можех да различа подробностите във високата му фигура. Той яздеше някакъв много дългокрак кон с изключително голяма глава, но затова пък опашката му беше толкова по-оскъдна — по нея се мъдреха само няколко косъма. Обаче това животно имаше такава крачка, която предизвикваше уважение. Главата на човека беше покрита с филцова шапка с необикновено широка периферия. Тялото му бе облечено в кожен елек, чиято обикновена кройка не затрудняваше движенията му, а на краката си носеше големи ботуши с обърнати кончови, които сега бяха изтеглени догоре. През рамото му висеше двуцевна карабина, а на пояса му се виждаха торбички за барут, куршуми, както и револвер и закривен ловджийски нож. Освен това имаше закрепени и два странни предмета, които по-късно се оказаха белезници.

Не можех да разгледам лицето му поради голямата периферия на шапката. Оставих го да се приближи на по-малко от изстрел и вдигнах карабината си.

— Стоп, мастър! Какво търсите в тази местност?

Той спря коня си и се засмя.

— Heigh-day [11], това е хубав номер! Тим Съмърланд, миеща мечко, да не би да искаш да ме застреляш?

— Дявол да го вземе, този глас ми е познат — отвърнах аз, като свалих карабината си, — но тази проклета шапка ми пречи. Ейбрахам Линкълн, наистина ли си ти, яхнал такъв козел рано сутринта?

— Аз съм, разбира се, ако нямаш нищо против. Мога ли да се приближа?

— Ела и ми кажи какво правиш тук!

— Първо трябва да знам какво те е довело с коня ти в този красив край!

— Търся един мой познат.

— Познат ли? Кой е той?

— Отгатни!

— А-а, може би Гай Уилмърс, който живее ей там пред нас, недалеч от тук, на брега на реката?

— Ха, ти познаваш ли го?

— Лично не го познавам, но ти ми спомена в Смоки Хил името на зетя на Фред Хамър.

— Значи си знаел, че Фред Хамър се е преселил в Coteau du Missouri?

— Не. Знам, че тук живее някой си Фред Хамър. Но започнах да подозирам, че това е нашият Фред Хамър, едва когато спомена за твоя познат — понеже тогава се сетих и за името Гай Уилмърс.

— Well, при тях отивам. А ти?

— И аз.

— Какво?… И ти ли? Какво ще търсиш там?

— Това е тайна, но на тебе мога да я разкрия. Взимай юздите и да вървим напред! Я ме погледни. За какъв ме мислиш?

— Хмм, за най-свестния човек между Нова Шотландия [12] и Калифорния.

— Това е един доста излишен отговор. Имам предвид професията.

— Задавай тези гатанки на когото щеш, само не на мене!

— А не виждаш ли нещо по мене, което не е обичайно за облеклото и снаряжението на траперите?

— Да, белезниците. Струва ми се, че си станал полицай!

— Не точно това. Но ако нямаш нищо против, можеш да ме смяташ за лойър [13], чието име не е вече неизвестно. Ти ме срещна в стария Канзъс с кодекса в ръка, когато държах реч; това беше моят университет и ето, виж, не съм го посещавал напразно! Още през 1836 година се установих в Спрингфийлд като адвокат.

— Значи адвокат! Знаех си, че ще се изкачиш по хубав път и ми се струва, че няма да останеш дълго в това положение. Но какво общо има адвокатът с твоето пътуване?

— Твърде много! Все още в адвоката се крие уестманът със своя силно развит нюх. Няколко пъти ми се удаде да прекратя безчинствата на някои най-изпечени престъпници, за която работа се показаха недорасли и най-опитните полицаи. И ето на, сега там долу в Илинойс и Айова някакъв изпечен бандит си е направил удоволствието да води за носа различни величия от финансовите и административните среди и тъй като досега никой детектив не е успял да го залови, натовариха ме с хубавата задача да го потърся и да го предам на правосъдието по възможност жив. Това «по възможност» ми дава всъщност разрешението да употребявам оръжие по моя преценка.

— Как се казва този негодник?

— Има десетки имена и никой не знае кое от тях е истинското. Последният му гениален номер бил подправянето на значителни полици в Де Мойн. Оттам следите му водят по всяка вероятност към Мисурийските хълмове и аз предполагам, че се е отправил към Гай Уилмърс.

— Heigh-ho [14], това няма да му се отрази добре! Надявам се, че ако го заварим там, ще мога да му кажа няколко думи. Но това не ще да е Канада Бил, а?

— Не е. Защо питаш?

— Защото напоследък са го видели в Де Мойн, където бил спечелил дванадесет хиляди долара.

— Знам. След това изчезнал безследно и както винаги, ще се появи на някое друго място, където най-малко го очакват. Той е много опасен човек, и то най-вече защото не могат да му забранят да играе хазарт и защото провежда другите си удари по такъв начин, че не остава нищо, по което може да бъде уличен. Ще се учудя, ако не го срещнем, понеже винаги, когато сме заедно, ни се е налагало да имаме работа с него.

Продължихме да яздим един до друг. Пренощувахме само още веднъж и вече бяхме близо до реката.

Пред нас не се виждаше нищо друго освен откритата прерия, но след известно време забелязахме ивица от водни изпарения, която се простираше над саваната от изток на запад; бързо се приближавахме към нея и когато я достигнахме, се озовахме на брега на реката, по който се простираше дълга редица постройки. В горната част, на няколко конски дължини от водата, се издигаше необикновено красива жилищна сграда, а около нея се виждаха просторни хамбари, по-надолу и по-близо до водата съзрях няколко малки къщички, които очевидно бяха жилищата на работниците. Докъдето ми стигаха очите, можех да забележа чистота и признаци на благосъстояние.

— Good luck [15], тук е! — каза Линкълн; той откачи белезниците от пояса си и продължи:

— Ще ги скрия под одеялото. Не е необходимо да издадат веднага защо идвам.

Като стигнахме до къщата, от вратата й излезе един работник.

— Гуд дей, човече! Тук ли живее някой си мастър Уилмърс? — попита Линкълн.

— Йес, мастър. Влезте! Господата и дамите ядат тъкмо сега.

Завързахме конете си и влязохме вътре. В столовата седяха Фред Хамър, Гай Уилмърс и Бети. Веднага ги познах. Двете млади жени, които седяха при тях, трябва да бяха дъщерите, а между тях имаше някакъв джентълмен, който ми беше непознат. Уилмърс стана.

— Приближете се, мешърс! Какво ни носите? — попита той.

— Цял товар поздрави от някой си Тим Съмърланд, ако този човек все пак ви е познат — отговорих аз.

— Поздрави от нашия Тим? Това е… heigh-day, та това си самият ти, стара мечко! За малко нямаше да те позная. Прерията ти е пуснала такава брада, че само върхът на носа ти се вижда. Welcome, хиляди пъти! Подай ръката си и на другите!

Е, това беше такъв прием, от който можех да бъда предоволен. Бях почти смачкан в прегръдките им и едва намерих време да помисля за моя спътник:

— А тук съм ви довел един човек, когото трябва също да познавате. Или сте забравили Ейбрахам Линкълн, който ни водеше по-рано по дирите на бандитите?

— Ейбрахам Линкълн! Наистина, той е! Добре дошъл, сър, и не ни се сърдете, че не ви обърнахме веднага внимание! Поизменили сте се откакто не сме се виждали.

Трябваше да седнем на масата при другите ей така, както си бяхме, и едва тогава стана дума за непознатия.

— Между нас е и сър Дейвид Холмън, който ни оказва честта да бъде наш гост от една седмица — представи ни го Уилмърс. — После ще мога да ви представя и мастър Белфорт, който слезе в долината, за да наблюдава прибирането на реколтата. Той е изискан джентълмен, казвам ви, не съм виждал толкова опитен и сръчен човек. А с картите умее направо като с магическа пръчка да прави каквото си ще.

Завърза се много оживен разговор и аз се учудих, че Линкълн почти не взимаше участие в него. Защо хвърляше от време на време към мастър Холмън такива остри и проницателни погледи, когато той не можеше да ги забележи? Нима той беше човекът, когото Ейбрахам търсеше?

В този момент вратата се отвори и просто не можах да се сдържа, скочих на крака и втренчих опулените си очи във влезлия. Гъстата черна брада и тъмната коса ме пообъркаха, а може би и облеклото, което беше като на някой заможен джентълмен, ала бих могъл да се закълна, че… но по-нататък не можах да продължа мислите си — Гай Уилмърс стана:

— Ето, мастър Белфорт идва. Да ви го представя, джентълмени! Той е…

— Мастър Белфорт? — каза Линкълн. — Струва ми се, че този човек спокойно може да се казва и Фред Флетър или Уилям Джоунс, ако само признае, че е самият Канада Бил!

— Канада Бил ли? — попита Фред Хамър, като грабна първия нож, който видя, и се надигна.

— Дръжте си езика, сър! — каза Джоунс, защото това наистина беше той и сега го познах по гласа. — Не може безнаказано да се обижда един джентълмен.

— Това е така — отвърна Линкълн, — но сигурен съм, че не съм обидил джентълмен. Колко корени от репей и адски камък си изразходвал, за да си боядисаш косата черна? Ще ти дам един добър съвет: когато решиш друг път да си боядисваш косата, използвай оловен гребен, тогава тя потъмнява до самите корени, а сега там е останала съвършено светла. Мастър Уилмърс, казахте, че той правел с картите направо магии. Не ви ли показа малко как се играе «Three cards monte»?

— Да, и при това спечели хубави пари — отвърна Фред Хамър. — Остарял съм и очите ми са отслабнали, иначе трябваше веднага да го позная. Но сега няма вече съмнение, че пред мене стои убиецът на Мери by god [16], ще си получи заслуженото веднага!

— Да не би да искате да заколите собствения си гост, Фред Хамър? — попита Канада Бил. — Можете ли да докажете, че аз съм застрелял дъщеря ви?

— Застреля и баща ми! — намесих се аз. — Не, не можем да го докажем, но можем да се закълнем, че е истина. А също така, че насъска индианците срещу форта.

В този момент Линкълн се приближи до него.

— Човече, ще ти кажа, че бихме могли бързо да свършим с тебе. Сигурно знаеш, че мастър Линч [17] е строг съдия, ала ти си гост в тази къща, а ние като свободни граждани на Съединените щати съдим някого само при пълни доказателства! Сигурно е, че тези джентълмени няма да си искат парите, които си им отнел: те стоят много по-високо от Канада Бил и няма да се унижават. Затова ще ти кажа моето решение: ще напуснеш веднага поселището, и то в срок от десет минути. В единадесетата минута започва да говори карабината ми, можеш да не се съмняваш в това!

— Да не би да сте собственик или господар на тази къща? — попита сега Дейвид Холмън. — Не можете да докажете нищо от това, в което обвинявате мастър Джоунс, а на карти играхме честно.

— Вярно е, че не съм господар тук, драги, но все пак имам нещо, което обикновено хората уважават. И ако казвам на този човек решението си, знам съвсем точно какво правя.

— Я ни покажете това «нещо», сър!

— Ето го!

Той извади някаква хартия от джоба си, подаде му я и ми направи знак, който разбрах веднага. Излязох навън и измъкнах белезниците изпод одеялото. Когато се върнах в стаята, видях, че Холмън беше пребледнял и втренчено гледаше хартията.

— Е, мастър Холмън или Райър, или Панкрофт, или Енгстън, харесва ли ви този декрет? — попита Линкълн. — В Айова и Илинойс, и особено в Де Мойн очакват с голямо нетърпение човека, който носи тези хубави имена. Наистина е жалко, че ти липсва малкият пръст на лявата ръка. Неговото отсъствие те издаде. Ще отърва моя приятел Уилмърс от двама гости, чието място не е в такава почтена къща!

— Стоп, сър, още не се е стигнало дотам! — извика Холмън.

Той хвърли изпитателен поглед към вратата и прозореца.

— Мисля, че се е стигнало. А ако не ти се вярва, погледни тези скъпоценни украшения, които сега ще ти сложа!

Той взе белезниците от ръцете ми, а аз извадих револвера си. Холмън също бръкна в джоба си.

— Махни си ръката или ще стрелям! — заплаших го аз.

— Видя ли, че се е стигнало дотам? — изсмя се Линкълн. — Протегни си спокойно ръцете, защото ти повтарям: прочете пълномощията, които ми дават свобода да правя с тебе каквото пожелая. Ще броя до три. Ако дотогава белезниците не са на ръцете ти, ще опиташ куршума ни. Тим, стреляй при три!

— Едно… две!

Холмън разбра, че нямаше шега. Подаде ръцете си и се остави да бъде окован. След това Линкълн се обърна към Уилям Джоунс.

— Пет минути изтекоха. Остават ти още пет. Не се шегувам. Изчезвай!

Фред Хамър все още държеше ножа си в ръка. Той сложи заплашително ръката си на рамото на Джоунс и каза:

— Напред, човече! Ще се погрижа нищо да не попречи на тръгването ти.

Избута го навън през вратата и след няколко секунди видяхме как Канада Бил се отдалечи на коня си.

— Нямате ли някое здраво помещение — обърна се Линкълн към Уилмърс, — където бихме могли да затворим добрия мистър Холмън?

— Имам много добро и сигурно място. Елате!

Тримата излязоха, а аз имах нелеката задача да обясня на Бети и на двете малки госпожици събитията, които се разиграха толкова неочаквано пред тях. След като се събрахме всички отново, Хамър и Уилмърс започнаха да благодарят надълго и нашироко на Линкълн, който се мъчеше, доколкото това беше по силите му, да съкрати тези благодарствени излияния. Той се канеше още на следващото утро да си тръгне обратно, но се натъкна на всеобща съпротива. Уилмърс му каза:

— Предстои ви трудно и опасно пътуване с вашия арестант през Мисурийското плато надолу към Айова. Ако почакате няколко дни, оттук ще тръгнат три лодки надолу по реката, след което ще продължат и по Мисури, а вие ще можете да отпътувате удобно в тях. Ще стигнете бързо до Янктън и Дакота, след което ще ви остане само неголямото разстояние до Де Мойн. Значи оставате тук. Вашият пленник е на сигурно място.

Линкълн разбра, че това предложение е изгодно за него, и отстъпи.

Настана вечер. Бяхме отвързали конете си и ги оставихме да пасат свободно. Не биваше да ги вкарваме в конюшнята, защото бяха свикнали на свобода и само щяха да се изпоритат с другите коне в тясното помещение. Жените и мъжете останаха да бъбрят във всекидневната с изключение на мене. Аз тръгнах надолу покрай реката, защото исках да нагледам конете. Беше толкова тъмно, че едва можех да различавам водната повърхност от бреговете. Бях се загледал замислено в течащата вода, когато по повърхността й се плъзна лъч светлина. Светлината блещукаше през пролуките на повредената дъсчена стена на един от хамбарите, пълен със сено и пшеница. Изведнъж дочух стъпки. Край мен пробяга някаква фигура и след нея още една. Тъмнината ми попречи да ги огледам добре, но ми се стори, че бяха Джоунс и Холмън.

Двете фигури изчезнаха в тъмнината, преди да успея да ги последвам. Върнах се колкото можех по-бързо обратно, влязох във всекидневната и попитах Линкълн:

— Ейбрахам, Холмън затворен ли е все още?

— Защо? Преди половин час бях при него.

— Струва ми се, че го видях заедно с Джоунс навън. Бързо, да видим дали е още тук!

Изтичахме навън. Железните резета на здравата врата, зад която беше затворен пленникът, бяха в изправност и затворени. Дръпнахме ги. Холмън липсваше.

— Канада Бил се е върнал и го е освободил! — извика Линкълн. — Трябва да…

— Оставете ги, сър! — прекъсна го Уилмърс. — Утре рано сутринта ще открием следите им и ще тръгнем след тях. Няма да ни избягат!

Отново излязохме на открито. Погледите ни бяха приковани от силна светлина. Там, където преди малко бях видял да проблясва светлина, сега към небето се издигаха пламъци. Огънят се разпростираше със зловеща бързина. Между задушаващия дим и червената жарава лумваше тук-там някой подпалил се сноп. Бързо се приближавахме към пожара.

Изведнъж съзрях някаква фигура, която беше стояла там, за да наблюдава огъня, но щом ни забеляза, побягна веднага. Това бягство ми се стори подозрително и аз се затичах след нея. Колкото повече догонвах човека, толкова по-ясно виждах, че нещо му пречеше да тича — ръцете му не се движеха. Удвоих бързината си, настигнах го и разпознах Холмън, чиито ръце бяха още в белезници. Пипнах го, тръшнах го на земята и коленичих върху него. Опитваше да се съпротивлява, но съпротивата му не беше особено голяма, защото белезниците му пречеха. Дръпнах кърпата от врата му и с нея вързах краката му. Той скърцаше със зъби от ярост, а очите му ми хвърляха злобни погледи. Обаче не пророни нито дума.

— Добър вечер, мастър! — казах аз. — Разходката ти не беше много дълга. Ще ми кажеш ли къде се е дянал Уилям Джоунс?

Той не проговори.

— Добре! Ще се опитаме да го намерим и без тебе.

Хванах го за яката и го повлякох към къщата, където веднага го затворихме. След това всички мъже се пръснаха, за да дирят Джоунс. Но всичките ни усилия бяха напразни. Не можахме да го намерим — беше избягал.

Междувременно бяха притичали работниците. Успяха да ограничат огъня и най-сетне той угасна, защото нямаше вече какво да гори. Нанесените щети не бяха кой знае колко големи, поне не бяха такива, каквито се е искало на Джоунс и Холмън.

Когато лодките се канеха да тръгват към Мисури, Линкълн взе със себе си Холмън. Последвалото сбогуване не ми беше много леко, защото бях обикнал Ейбрахам. Но не можех да потегля с него. Фред Хамър и Гай Уилмърс ми казаха, че не можело да си тръгна, а и дамите ме молеха така мило, че не можех да постъпя иначе — трябваше да остана.

По-късно научихме, че Холмън е бил осъден на доживотен затвор. Линкълн обаче не остана само адвокат, а отиде много по-далеч — стана президент на Съединените щати. Никога вече не го видях, но пък в замяна на това слушах много да се говори за него. Всички вие го познавате, познава го и целият свят. Бут го застреля, дано вечно ври в катрана за това, но Линкълн продължава да живее в Щатите, защото това, което направи, бе направено за столетия, а и в тази страна няма да се роди вече човек като Ейбрахам.

А аз? Не ме оставиха на спокойствие, докато не издигнах вигвама си при Уилмърс. Ероу не беше доволен от това, а и мене ме досърбяваха от време на време ръцете страшно много, грабвах томахока и карабината, яхвах мустанга си и отивах из гората или саваната за месец, два, където можех да покажа на бизоните и индианците, че Тим Съмърланд все още няма намерение да размени красивата прерия с Вечните ловни полета. Ловният ми участък беше между Лонг Пийк и Спениш Пийкс и там придобих името, с което ме наричате, мешърс, Колорадеца!

Оттогава не съм срещал повече Канада Бил. Преди известно време дочух, че са го видели по долното течение на Мисисипи, където успял с Three cards monte да спечели хубави пари. От последната ни среща изминаха над тридесет години, но се надявам, че е още жив и че все някога ще ми падне в ръцете. Тогава няма да избяга от куршума ми…

Колорадеца свърши разказа си. Оглеждаше замислено старата си карабина, чийто приклад бе покрит чак до металическата част с многобройни резки, драскотини и други знаци, които оставаха загадъчни за непосветените хора.