Кардашев на лов

XXXIV. Долу

Разискванията обаче следваха по економическия въпрос.

Кардашев, като се запозна с публиката, даде внимание на депутатите долу.

С удоволствие се забелязваше разликата на това Народно събрание от народните събрания през миналия режим. Тогава личности незначителни, неизвестни, нищожни — някои с тъмни слави; личности със стадни инстинкти — изскокнали из полицейската урна, оръдия неми на една воля, мъртво градиво на една само партия, зафащаха повечето банки, дето сега стоеше цветът на страната, добрите сили и добрите репутации на България, представена във всичките си класи, политически лагери, ламтения, въжделения и съвести.

Десетина благодушни и кротки мюсюлмани, със своите червени фесове, чалми и сини джубета, допълняха живописната страна на това и в други отношения вече пъстро събрание.

Но тия елементи, пратени тука от волята и доверието на отдъхналата страна, носеха със себе си и тъмните й петна, и недостатките й, и пороците й — наследия от прежния й исторически живот; носеха страстите й, апетитите на честолюбците й, жаждите или пошлостта на водачите й — бивши и бъдащи…

С една реч, България целокупна стоеше на тия банки!

Кардашев слушà ораторите, които всички обладаваха забележителна леснина, самоувереност и боравене със словото — не с красноречието. На тия нови хора липсваше секретът на единственото, достъпно тем красноречие: краткостта. Многоглаголивостта, майка на повторението и на прегвачването, вредеше им.

Ораторският им запас, тъй богат с препинателни знакове, беше оскъден обаче с един: точката.

Точката, навреме гудена, на място сложена.

Сума дребни чъртици от ораторски приеми и парламентарни нрави — нелишени от своеобразност. Сценки при разискванията от прелестна наивност или от суровщина на първобитни характери — често от особен комизъм.

Говорè един оратор, с буйна коса, и с буйно слово, и с буйни ръкомахания — блукс от буйност — по един твърде мирен въпрос, дето цифрите оставяха малко място за възклицателни знакове и патос.

Друг оратор, който подгряваше красноречието си пак с ръкомахания — не толкоз чести, но по-широки — той имаше дълги ръце — пъстреше го твърде много по привичка с думата „народът“ и поглеждаше галерията тогава. Вероятно, отпреде му стояха римски патрици или мандарини.

Говори един друг оратор, но твърде дълго, твърде дълго, безцветно, неубедително, уморително, с много цветя от „тъй като“, и с често обръщане към народните представители с думите: „господа съдии!“

Един оратор с приятен, звънлив глас, един от ония щастливи гласове, на които и най-слабата нота се улавя от слуха — такъв един глас е вече половина красноречие, — държа дълга реч, с постоянно лека афектирана усмивка на лицето. Изкусен в подбора на думите си, самоуверен, самодоволен и слаб в историята, защото накърни ефекта, като каза, че Людвик четиринайсети бил заклан от гилотината, вместо Людвик шестнайсети, както уверяват някои истории.

Дебел един господин не рискува нито да сбърка историята, нито да умори слушателите си, защото беше извънредно къс. На даването му думата от председателя, той събра словото си в две думи:

— Отказвам се!

Може да бъде уверен, че никой не му гони мъст за това.

Стана един депутат с дързък поглед, с висок и креслив глас — винаги качен на октава — и надарен с много остър слух. Защото той, говорейки, улавяше най-тихите шепоти от неодобрение наоколо си и прекъсваше нишката на речта си, за да възразява на разни банки. По тоя начин той се обръщаше постоянно наляво и надясно, увлечен в наддумвания, докато председателят го смъмра със звънеца си.

Един нервен депутат, инак духовит, не вземал думата, ставаше и пресичаше говорящия чрез избърборването на няколко думи, които никой не чуваше, и сядаше, прекъснат от председателския звънец. Понеже често повтаряше тия говорения по контрабанда, председателят му прати един як квестор да седне зад него, за да го удържи за рамото.

Силните оратори на събранието не взеха думата по този въпрос или бяха говорили по-рано.