Каубои и извънземни

7

Долархайд се осмели да пристъпи към Джейк. Посочи оръжието на китката му. След това кимна към звяра.

— Ти го застреля… с това желязо. Откъде го имаш? Стреляше същите мълнии като онези отгоре.

Док Соренсън отърва Джейк от необходимостта да отговоря. Той се приближи до него с препъване и изцъклени очи. От изражението му Джейк разбра, че съдържателят на бара също не разбира какво се е случило. Спомни си как демоните уловиха съпругата му.

— Какво, по дяволите… беше…? — опита се да попита Док. Гласът му трепереше. — Хванаха Мария… жена ми…

Емет се появи до Док, със зачервени очи и лице, по което се стичаха сълзи.

— Хванаха дядо…

Падналият от небето демон внезапно изсъска мощно и всички млъкнаха изведнъж. Джейк се обърна към нещото. Очите на звяра бяха угаснали — изглеждаше още по-мъртъв отпреди. Но все пак беше демон…

Оръжието на китката му започна да се променя. Пред очите на Джейк и Долархайд, то се заприбира част по част. Джейк инстинктивно изпъна пръсти, когато металната ивица, обхващаща дланта му, изчезна.

Пръстенът от тесни тръбички, от които се изстреля мълнията, се прибра в обсипаната със странни шарки гривна. След няколко секунди оръжието отново приличаше на най-странната окова в света.

Джейк бавно вдигна глава и погледът му срещна очите на Долархайд. Видя, че каквото и да изпитваше той — омраза, шок, страхопочитание — в очите му се четеше и здравословна доза страх от Джейк. Джейк вдигна брадичка, но погледът му остана студен като лед.

Но в очите на Долархайд имаше и нещо друго — уважение и признание за смелостта на Джейк да се изправи срещу демона. А под всичко това си личеше мрачната убеденост, че независимо дали оръжието принадлежи на Джейк, или Джейк на оръжието, той иска и двамата на своя страна…

Долархайд погледна първо към демона, после към Джейк. Още държеше пистолета си в ръка. Джейк кимна и извади собственото си оръжие. Бавно и предпазливо двамата тръгнаха към нещото.

Джейк несъзнателно отбелязваше как се движи мъжът до него. Удроу Долархайд беше много повече от злобно копеле с твърде много злато.

Долархайд не беше страхливец и вървеше като човек, прекарал живота си с оръжие в ръка — всякакви оръжия — и убивал всякакви хора. Сигурно беше също толкова опасен, колкото лицето на Джейк се бе сторило на самия Долархайд и на шерифа. Но Джейк бе убеден, че Долархайд е решил да спазва неизреченото примирие между тях — поне докато двамата имаха полза един от друг. А когато настъпи моментът, в който вече не са си нужни, Джейк щеше да е далеч от лапите на Удроу Долархайд…

Доближиха демона, чийто нос бе заровен в земята, а около него се бяха струпали камъни и пръст. Дори отблизо не приличаше на нито едно създание, което Джейк бе виждал, с изключение може би на някое насекомо — тяло на стършел, криле на водно конче… Долархайд отново погледна към оръжието на китката на Джейк — той самият стори същото. Не се променяше. Оставаше си окова. А и демонът определено изглеждаше мъртъв — всъщност главата му висеше почти откъсната. Странните му вътрешности лъщяха на премигващата светлина на огньовете.

Не че имаше какво да се види — нищо, което един човек би разбрал. Нямаше кръв, нищо разкъсано… никакви човешки тела. Просто дупка. Оръжието на китката на Джейк не се промени, сякаш нямаше какво да убива.

— Има ли някого там? — подвикна Док. Тълпата покрай него мълчеше. — Же… жена ми там ли е?

Нито един от двамата не отговори — още се взираха в корубата на чудовището, омагьосани от гледката… Приличаше на обвивката на цикада или на захвърлена какавида.

— Хей! — извика отново Док.

— Не, няма я! — раздразнен отвърна Долархайд. Нито пък синът ми. Той погледна Джейк и попита: — Мъртво ли е?

Джейк го ритна с ботуша си, не много силно. Издрънча на кухо.

— Метално е — промълви той изненадан. Летяща машина? Адска машина за убиване… Той прибра револвера в кобура си. Обърна гръб на машината и тръгна към останалите. Долархайд го последва с мрачно и умислено лице.

Щом приближиха групичката от граждани и работници от ранчото на Долархайд, Емет попита:

— Демони ли са? — сякаш бе прочел мислите на Джейк.

Само че момчето питаше проповедника Мийчъм, не Джейк.

Проповедникът явно не бе свикнал да обяснява посещения на създания от бездната. Опита се да каже нещо, но спря… след известно време отрони:

— Не знам какво е… но добре пасва на описанието.

Думите му бяха последвани от дълго мълчание.

Накрая Док се обърна бесен към Мийчъм.

— Е, какво по дяволите значи всичко това? Исусе Христе, пасторе, какво по дяволите значи това? Демони, библейски похищения, Светата книга, адски пламъци? — гласът му ставаше все по-настоятелен, гневен и пълен със скръб и яд.

— Успокой се, Док… — рече Мийчъм, като внимаваше собственият му глас да звучи спокойно. — Плашиш момчето.

— Да се успокоя? — почти извика Док. — Казваш ми, че шайка демони са дошли и са отвлекли жена ми и още кой знае колко хора, и искаш да се успокоя?

Джейк рязко вдигна глава, когато видя иззад рамото на Док някакво мълниеносно движение на един от покривите. Оръжието на китката му светна и всички приковаха ужасени погледи към него. Джейк вдигна ръка, но оръжието не се промени, макар Джейк да чуваше тежкото движение на създанието, което скачаше от покрив на покрив. Създанието изчезна преди Джейк да успее да го проследи с поглед.

— Какво е това? Къде отиде? Ей там! Не, там!

Тълпата отново изпадна в паника. Хората наизвадиха оръжия и започнаха да стрелят по всяко място, където си мислеха, че виждат създанието.

Един прозорец се счупи и се разлетяха парчета дърво, когато демонът премина през стената на някаква сграда. След малко се чу писък на жена, а след това два изстрела от пушка. Последва ги крясък на мъж, все едно нещо бе отскубнало оръжието му и, заедно с него, ръката. Следващите звуци бяха твърде ужасяващи, за да са човешки — можеха да са само звуци от демон. Нечии вътрешности пръснаха по стъклото на един прозорец в близката сграда. Някой в тълпата извика, а други извърнаха лица.

Невижданото нещо мина през още една стена в далечния край на сградата и тежко се приземи на уличката от другата страна. Джейк току успяваше да зърне силует зад оградата, но мракът и тълпата му пречеха да различи подробности. Беше сигурен само, че е огромно и не прилича на човек…

Огромната разкривена форма на демона изчезна съвсем от очите им, когато чудовището реши да напусне града. Всики се обърнаха, за да видят накъде е тръгнал и заобсъждаха със страх в гласовете дали ще се върне. Оръжието на Джейк отново угасна. Това беше истински демон, нещо, което излезе от летящото чудовище, уби двама души и се измъкна, а оръжието дори не му позволи да стреля. Защо? Ръцете на Джейк се свиха в юмруци.

Когато всички отново се умълчаха, Джейк разбра, че бездействието на оръжието му ги е успокоило, че най-сетне са в безопасност. Надяваше се демоничното оръжие да не греши.

Заместник-шериф Лайл тръсна глава, все едно се събуди, и се приближи до Емет.

— Хайде — тихо му рече той, — да те върнем у дома.

Той отведе Емет без да погледне Джейк.

— Как направи това? — отново го заразпитва Долархайд и посочи оръжието на Джейк.

Джейк само го изгледа. Не беше в състояние да каже дори това колко много не знае.

— Нямам представа — накрая рече той.

— Направи го пак — в гласа на Долархайд имаше заповед, а не молба.

Джейк не помръдна, впил поглед в Долархайд и ядосан, че старецът не може да разбере, че самият той не разбира нищо.

— Не мога.

— Откъде, по дяволите, си го взел? — Сякаш умът на Долархайд не можеше да смели думите на Джейк… или по-скоро смяташе, че се опитва да го излъже.

Джейк пое дълбоко въздух.

— За последен път ти казвам, не помня.

— Как така не помниш? — Ако можеше да го одере с поглед, Долархайд щеше да го направи.

Джейк тъкмо мислеше да го удари, но в този момент някъде отдалеч се дочу гласът на Нат Колорадо:

— Намерих следи!

Нат беше там, където Джейк за последно зърна демона. Долархайд си приготви пушката.

Нат Колорадо беше коленичил пред дълбок отпечатък от нещо голямо, тежко и с нокти като на хищна птица на нечовешкото си стъпало.

Хората на Долархайд и жителите на града, които все още ги следваха, се събраха около отпечатъка и зашушукаха. Отпечатъкът върна страха им.

— Какво по дяволите е това? — попита Док.

— Не прилича на нищо, което съм виждал — промърмори Нат.

Джейк реши, че това е доста сдържано изказване. Спомни си последните звуци от къщата и как вътрешностите плиснаха по прозореца…

— Каквото и да са, тръгнали са на запад, заедно с нашите близки — рече Долархайд.

Обърна се към шепата си хора и извика:

— Намерете конете! Тръгваме след него преди да сме изгубили следата.

Мъжете зад него си размениха несигурни погледи.

— Казах, мърдайте! — изръмжа Полковника и те го сториха. Само Нат остана до него, както бе стоял неотлъчно до сина му.

— Чакайте малко — възрази Док. — Как така след тях? А след това какво ще правиш, друже?

Мъжът има право, помисли Джейк. Сега, когато има време да помисли, не му се нрави идеята да се изправи срещу цял кошер демони, дори с това нещо на ръката. Току-що оцеля след нападение от ада… и не загуби никого. Вместо това отново е свободен.

Абсолюшън е просто едно място и той стори каквото можа за хората тук — всичко, което искаше, и вероятно повече отколкото заслужаваха да получат. Джейк се обърна безмълвно и се упъти към главната улица.

— Хей! — извика след него Долархайд.

Джейк спря. Долархайд се опитваше да го настигне.

— Не чу ли какво казах? — попита Долархайд, все едно Джейк бе също толкова дебелоглав, колкото и Полковника.

— Чух — Джейк срещна погледа на Долархайд с безизразно лице. — Не работя за теб.

— А не чу ли какво попитах аз? — повтори Док, защото както обикновено никой не го слушаше. — Какъв е планът?!

Долархайд все така не му отговаряше, съсредоточен изцяло върху разговора си с Джейк. Полковника посочи металната гривна.

— Това нещо ми трябва. Само то върши някаква работа, а и си ми длъжник.

За нещо, което не помня да съм правил. Джейк беше непреклонен.

— Аз не виждам нещата по този начин.

Долархайд замахна. Джейк едва успя да се отмести малко, за да намали силата на удара. Въпреки това юмрукът на Полковника почти отнесе челюстта му. Джейк се олюля и направи една-две несигурни крачки назад. Щом възстанови равновесието си, той се изуми от бързината, с която беше действал Долархайд — този удар би счупил челюстта на всеки друг.

Мръсно копеле… Джейк се хвърли към Долархайд и го удари с всичка сила. Полковника се олюля, но остана на крака. Нат тръгна към тях с ръка на револвера, но Долархайд го спря с рязък жест.

Изведнъж сякаш всичко и всички затаиха дъх. Джейк заотстъпва бавно назад с извадено оръжие и без да сваля очи от Долархайд.

Най-сетне Полковника рече:

— Пуснете го.

Отново съм безполезен. Краткото им примирие свърши. Джейк продължи да отстъпва към сенките. Стигна до един ъгъл и свърна зад него. Долархайд и оцелелите граждани на Абсолюшън изчезнаха от погледа му.

Сред тълпата, незабелязана от никого, Ела наблюдаваше как Джейк си тръгва. Тя се втренчи в мястото, където го видя за последно. Лицето й бе обгърнато от някакъв си неин собствен мрак. Тя погледна Удроу Долархайд и очите й се изпълниха с объркване и гняв. Той е виновен, че загуби отново този, от когото се нуждаеше много повече от всички тях.

Долархайд се върна при хората си, а в очите му още гореше омраза. Потърси Нат. Видя апача да го чака в края на тълпата.

— Приготви конете! Тръгваме призори!

Нат кимна и тръгна към улицата, за да предаде нарежданията на Долархайд.

Когато Нат стигна до главната улица, Джейк не се виждаше никъде. Странникът се бе метнал на първия кон, който успя да открие и напусна града. Яздеше на изток, към изгрева. Беше един свободен човек.

А може би беше беглец, криещ се от демони… или издирван престъпник, тръгнал право към тях. Котънуд Гроув беше на изток от Абсолюшън… Котънуд Гроув, там където според шерифа Джейк Лонерган бе убил жена на име Алис Уилс.

— Спомнете си четвърта книга Мойсеева „Числа“: „И рече Господ на Мойсея, думайки: прати от себе си люде да разгледат Ханаанската земя, която Аз давам на синовете Израилеви.“

Новият ден заизпълва улиците на Абсолюшън със светлина, прогони мрака и поразбуди духовете на уплашените му, уморени и съсипани от скръб жители. На кръстопътя в центъра на града се бе събрала тълпа около проповедник Мийчъм, който беше облякъл официалното си неделно палто и шапка. Той изнасяше импровизирана проповед на онези, които искаха да го чуят — хора, които бяха дошли, специално за това, доведени от нуждата за упование, или пък такива, които търсеха наоколо още оцелели или загубените си в суматохата вещи. Познатият глас на Мийчъм ги успокояваше и им връщаше вярата.

Проповедникът говореше искрено и развълнувано и обхождаше с поглед остатъците от паството си. Собственият му дух укрепваше, докато гледаше как хората си помагат в разчистването на отломките от домове и магазини и в търсенето на загубени неща…

Загубени, но не завинаги, молеше се наум той.

Подобно на Джейк Лонерган, който миналата нощ спаси града от демони с това неземно оръжие на китката си, а след това избяга като подгонен от дявола, след като си размени тежки думи и удари с Полковника…

Джейк Лонерган: търсен жив или мъртъв, с памет или без, но все прокълнат. Бог да му е на помощ, искрено му пожела Мийчъм.

Проповедникът видя как Емет, въпреки загубата на дядо си, единствения му жив роднина, помага на едно момиченце да издърпа полуизгорялата си кукла от развалините на собствения й дом.

Мийчъм се усмихна. Емет се опитваше да се справи със загубата си по най-добрия начин — като помага на другите да се справят със своята.

— … И Мойсей изпрати своите съгледвачи, за да проучат тези земи и те се завърнаха със страх в сърцата… защото там видели гиганти, проклети създания, по-могъщи отколкото можели да си представят. „Няма да оцелеем срещу тях“, рекли те…

Емет се залута из улицата, стори му се, че развалините наоколо са собствения му живот… Загуби дядо си, баба Хуанита също… а той продължаваше все още да е тук. Собственото му тяло му се струваше нещо лъжовно. Все едно се гледаше в огледалото и не виждаше нищо в него. Тези мисли минаваха през ума му сигурно за стотен път. Но колкото и да си го повтаряше, още не можеше да усети случилото се. Умът и тялото му бяха безчувствени, както когато майка му умря. Знаеше колко много ще боли, когато безчувствеността отмине… Какво ще правя сега? Какво…

Момчето изведнъж спря, като зърна на улицата Библията на проповедник Мийчъм. Беше прашна и леко обгоряла, но без никакви сериозни поражения. Емет я вдигна и я изтупа от праха, след това тръгна към Мийчъм, който продължаваше да говори.

Проповедникът изненадано спря насред изречението и погледна надолу, когато Емет му подаде Библията. Мийчъм се усмихна истински за пръв път от вчера насам — което изглеждаше като преди сто години — и осъзна, че Бог е чул молитвите му. Усмивката му към Емет бе онази, за която само преди малко беше готов да се закълне, че няма да докосне устните му до деня на страшния съд.

В отговор Емет също се усмихна, макар миг по-рано също да бе сигурен, че това никога повече няма да му се случи. С ръка на рамото на момчето, Мийчъм промълви:

— Благословено да си, дете! — Смелостта отново се върна в сърцето му. Бог не го е изоставил, нито пък тези хора.

— И заради вярата си — продължи с нови сили проповедникът — съгледвачите били пуснати в Обетованата земя, където се възправили срещу гигантите и били спасени!

Мийчъм говореше, а очите му се плъзнаха по „Златния лист“, където Док се бе отдал на лечителското си призвание. Цялата нощ с помощта на доброволци, той помагаше на по-сериозно ранените, но все още живи жители на Абсолюшън. Барът бе превърнат в лазарет, а Док се съсредоточи върху мисълта за другите и замалко успя да се отдели от скръбта си за Мария.

Док вдигна глава, когато думите на Мийчъм стигнаха до ушите му, и погледна през прозореца. Очите му срещнаха погледа на Мийчъм, а след това се плъзнаха над рамото на проповедника и се заковаха в червения изгрев. Внезапно лицето на Док се промени. Стана решително и целенасочено. Мийчъм не помнеше някога съдържателят да е изглеждал така. Мария я нямаше, но със или без помощта на Бог, Док смяташе да си я върне.

Мийчъм му кимна леко и се огледа. От едната му страна още се виждаше дяволският механизъм от снощи, а от другата слънцето се вдигаше.

Внезапно вдъхновен, той се обърна към събралите се около него хора.

— Ако тези създания са доказателство за съществуването на Ада — рече той и посочи мъртвата машина, — то те са доказателство и за съществуването на Рая! Бог изпитва вярата ни, затова отиваме да дирим близките си. Нека е волята ти, Боже! Амин!

С усмивка на уста, той се обърна и тръгна към църквата, за да се приготви за пътуването.

Джейк успя да мине доста път, преди да се развидели. Вече можеше да изостави главния път и да тръгне през пустошта, където имаше по-малка вероятност да срещне някой, който го познава. Но когато стигна върха на поредния хребет, някакво необяснимо усещане пропълзя по гърба му и изправи косъмчетата на врата му — същото усещане, което почувства вчера в бара, точно преди шерифът и хората му да влязат…

Джейк спря коня и погледна през рамо. Следят ме. Ръката му по навик легна на пистолета. Наблюдаваше пътя и чакаше. Долархайд ли е?

Устните му се свиха, когато видя ездача, който го следваше. Беше жена… Ела. Позна я по роклята. Носеше мъжка шапка, която скриваше лицето й и я пазеше от безмилостното слънце на пустинята. Тази е луда! Дали е взела поне манерка с вода.

Джейк си помисли, че може би тя наистина иска наградата за главата му. Хиляда долара са в състояние да подлудят много хора… от алчност. Джейк не мръдна от мястото си, докато не се увери, че и Ела го е видяла. После слезе от коня.

Ела се заизкачва към него. Когато стигна върха, видя коня на Джейк да хрупа излиняла трева, но ездачът му не се виждаше никъде.

Тя претърси с поглед околността, но Джейк го нямаше. Ела се умърлуши. Мескитът, салвията и другите храсталаци превръщаха хребета в почти непроходим лабиринт. На лицето й се изписа отчаяние — блясъкът в очите й угасна. Тя въздъхна, по-скоро проплака от изтощение и обърна коня…

Ръката на Джейк се появи изневиделица, хвана я за колана и я свали от седлото. Ела се строполи по гръб на земята. Той скочи върху нея, прикова ръцете й към сухата трева и я загледа с погледа на ловец, хванал своята жертва. Със свиреп глас рече:

— Ей сега ще си кажеш всичко, или кълна се — ще те убия!

Ела посрещна думите с поглед, твърд като стена, с очи, пълни с омерзение и неприязън. Но след това, нещо се прокрадна зад омразата и сякаш Ела престана да го вижда. Очите й се напълниха със сълзи, които нямаха нищо общо с болката от падането, нито пък със заплахите му.

— Взеха и моите хора — рече тя и гласът й затрепери.

Джейк примигна веднъж, два пъти… Неочакваната й реакция стопи яростта му.

Сякаш за пръв път успя да види ясно лицето й. Пусна я и се изправи. Ела се надигна от сухата трева.

В очите й препускаха спомени, които разкриваха такава бездна, която съществува само у човек, чийто смисъл да живее, е бил отнет.

— Отдавна ги търся — тя успя да овладее гласа си. — Знам, че ти можеш да ми помогнеш да ги намеря.

Странният й поглед отново го впримчи, умолявайки го да признае, че разбира за какво става дума… Джейк имаше чувството, че тя го познава по-добре от самия него.

Вчера в бара Ела го прониза със същите тези очи… и някак прозря, че той не помни дори името си.

Но тя бе видяла и нещо друго… загубена в мрака, изплашена от светлината, тя бе видяла собствената си душа, отразена у едно диво животно.

Раздра го болка като от счупено стъкло в стомаха. Не можеше да отличи собствените си чувства от нейните, не знаеше чии го накараха да изрече. Добре, ще го сторя. Ще сторя всичко. Защото зная…

Не! Той се извърна и избяга от магията на погледа й. Нужна му бе всяка частица от силата на волята му, за да я измъкне от ума си. Джейк стана и издърпа юздите на коня си от шубраците.

Повече от всякога бе убеден, че тя се опитва да го манипулира, че иска оръжието на ръката му и нищо повече… точно като Долархайд.

Не го интересуваше коя е — няма значение как бе сторила това с него… важно бе единствено, че го може.

— Стой далеч от мен! — изрече той с глас като лед и се метна на седлото, без да я погледне.

Ела стана и протегна умолително ръце.

— Мога да ти помогна… — рече тя.

Дори с гръб той усещаше очите й, цялото й тяло — как се опитват да се домогнат до него. Джейк сръчка леко коня си и пое надолу по хълма.

Не се обръщай… никога!

Ела остана сама на върха — по лицето й се четеше усещане за провал. Гледаше как фигурата на Джейк се смалява, докато накрая се превърна в малко петънце на фона на тъжната равнина, изгубен сред скали и пустинни треви. Той не се обърна нито веднъж.

Как можах така да сгреша с него… с всичко? Отчаянието на Ела се удвои. Как живеят сами със себе си тези нещастни хорица? А как живеят едни с други? Защо съм тук?

Накрая, изтощена от неочакваната сила на емоциите си и на неговата реакция на тях, тя се насили да не гледа как нищото се превръща в едно още по-голямо нищо. Какво ми става?

Ела се обърна, взе шапката си, качи се на коня и тръгна обратно към града. Имаше само един избор и той бе в града — не й се нравеше, нито пък хората, с които бе свързан.