Глава осма

Старият магьосник не желаеше да си вземе мускалчето и накрая Конан го пъхна в торбичката, закачена на колана му. После той и Малак замъкнаха труповете настрана. Акиро мърмореше неясно нещо за гърба си и за старите си кости, макар че под слоевете тлъстина имаше яки мускули. Бомба̀та отново отказа да остави Джина или да дойде достатъчно близко, за да не види тя какво пренасят големия кимериец и неговия дребен приятел към далечния край на хълма.

Акиро беше казал, че има нужда от храна, преди да слуша, и сега настояваше за това. Зайците, убити тази сутрин от магьосника — с обикновена прашка и камък, не с магия — бяха набучени на кол и изпечени, а от колибата беше донесена половин кошница с дребни коринтийски портокали. Накрая, когато бяха оглозгани и последните кокали, а обелките от портокалите хвърлени в огъня и осветиха със златна светлина малката колиба, Бомба̀та извади от торбата си един брус и се зае да остри извитата си индийска сабя. Малак започна да подхвърля като жонгльор три портокала, за да развлече Джина, макар че при всяко второ подхвърляне изпускаше по един.

— Това е част от номера — каза нисичкият крадец, докато вдигаше за четвърти път портокала от земята. — Дори най-трудната.

Акиро докосна ръката на Конан и посочи с глава към тъмнината. Двамата мъже се отдалечиха от огъня; изглежда, никой от другите не забеляза това.

Когато отидоха достатъчно далеч, за да не достигат гласовете им до колибата, Акиро каза:

— Сега ми кажи как ще бъде съживена Валерия.

Конан гледаше съсредоточено закръгления магьосник, макар че не можеше да съзре лицето му, а виждаше само сенки от лунната светлина. Магьосниците вършеха нещата по свой собствен начин и поради свои собствени подбуди, дори и най-благородните от тях. Не че мнозина можеха да бъдат наречени благородни. Самият Акиро, с когото бе пътувал по-рано, представляваше за него голяма загадка. Но в такъв случай имаше ли някой от тази категория хора, на когото би могъл да има пълно доверие?

— Тарамис — започна Конан, — принцесата, обеща да ми върне Валерия. Не като сянка, нито като съживен труп, а жива, такава, каквато беше някога.

Магьосникът мълча известно време, подръпвайки дългите си мустаци.

— Не очаквам днес да има на света някой с такава магическа сила — каза той накрая. — Още по-малко пък принцесата от заморанския дворец.

— Мислиш ли, че ме лъже? — попита Конан с въздишка, но Акиро поклати глава.

— Може би не. Писано е, че Малтанеус от Офир е правил това преди хиляда години и може би Ахмад Ал-Рашид, преди две хиляди. Може би е настъпило времето светът отново да види такива чудеса.

— В такъв случай ти вярваш, че Тарамис може да направи обещаното чудо?

— Разбира се — продължи Акиро замислено — Малтанеус е бил най-големият магьосник на бялата магия след разкъсването на Кръга от пътеката на дясната ръка, в дните преди Ахерон и Ахмад Ал-Рашид, за който се говори, че е бил трижди благословен от самия Митра.

— Ти извърташ — изръмжа Конан. — Не можеш ли да кажеш нещо и после говориш само за него?

— Мога да кажа, че такова нещо е правено в миналото. Мога да кажа, че Тарамис може би е способна да го стори. — Той замълча, а Конан си помисли, че рунтавите му сиви вежди се свъсиха. — Но защо тя ще го прави за теб?

С възможно най-малко думи кимериецът му разказа за експедицията, в която той изпълняваше ролята на придружител на Джина, за търсенето на ключа и съкровището и за малкото време, което оставаше.

— Стигиец — промърмори Акиро, когато той свърши. — Казано е, че няма човек без искрица добро в него, но никога не съм виждал стигиец, на когото мога да разчитам достатъчно дълго, за да му се доверя два пъти.

— Той трябва да е могъщ магьосник — каза Конан. — Несъмнено прекалено силен за теб.

Акиро тихо се изсмя.

— Не прави такива опити с мен, младо. Много съм стар, за да бъда хванат така лесно. Аз трябва да се справя с тези проклети магьосници.

— Не бих казал, че твоята компания е ненавременна, Акиро.

— Много са ми годините за езда навътре в планините, кимериецо. Ела, хайде да се върнем при огъня. Нощите тук са студени, а при огъня е топло. — Като потриваше ръце, сивокосият магьосник се насочи към огъня, без да чака Конан.

— Най-после Бомба̀та ще замълчи — промърмори Конан.

— Той се страхуваше, че Малак или ти ще попречите на някоя част от предсказанието на Скилос.

Акиро замръзна на мястото си с крак, вдигнат във въздуха. Той бавно се обърна към едрия младеж.

— Скилос?

— Да, скрижалите на Скилос. В тях е казано какво ще намерим след това дирене и какво трябва да се направи, за да завърши всичко с успех. Така поне твърди Тарамис. Ти знаеш ли нещо за този Скилос?

— Магьосник, умрял преди много столетия — отговори разсеяно Акиро. — Написал много томове с магьоснически знания. Сега тези писания се срещат толкова рядко, колкото и девиците в Шадизар. — Той изопна глава напред, гледайки съсредоточено през тъмнината към Конан. — Нима Тарамис ги притежава? Скрижалите на Скилос?

— Тя цитира текстове от тях така уверено, сякаш ги притежава. Сигурно ги притежава. Къде отиваме?

Акиро изчезна към колибата си с бързина, която опровергаваше неговите оплаквания за старческа немощ.

— Ти каза, че времето, с което разполагаме, е малко — подхвърли той през рамо. — Значи трябва да потеглим за планината преди да се зазори, а аз имам нужда от сън.

Усмихвайки се, Конан тръгна подир него. „Най-добрата примка — помисли той — е тази, която неволно си поставил“.

Когато кимериецът отиде при огъня, Джина седеше и гледаше замечтано пламъците. Бомба̀та, все още зает с точенето на сабята, хвърли раздразнен поглед към Малак, който спеше край огъня, завит с одеяло и от отворената му уста излизаха такива мощни хъркания, сякаш раздираше корабно платно. Не само воинът с белязаното лице се дразнеше от натрапчивия звук. От колибата се чу гневно мърморене, от което се разбраха само думите: — „… нужен ми е сън“, „… старите ми кости“ и „… като вол с подут корем“.

Изведнъж на вратата на колибата се показа намръщеното лице на Акиро с очи, вперени в Малак, и тръпнещи устни. Хърканията на Малак престанаха, сякаш беше умрял. Стъписан, дребният човек се изправи и го погледна страхливо. Акиро вече не се виждаше. Колебливо, с ръка поставена на гърлото, Малак отново се изтегна. Той бързо заспа и започна да диша дълбоко, но звукът от дишането му сега беше толкова тих, че почти не се чуваше от пращенето на огъня. Малко по-късно от колибата започна да се чува друго също толкова юнашко хъркане.

Джина се засмя.

— И той ли ще дойде с нас?

— Да. — Конан беше седнал с кръстосани крака до нея. — Утре, преди да съмне, тръгваме.

— Този път в посока, която аз ще определя?

— Да, в посока, която ти ще определиш.

Той усети погледа й върху себе си; той го накара да се чувства непривично смутен. Конан имаше голям опит с жените. Той можеше да се справи с нахалните сервитьорки и младите съпруги на възрастни търговци, с безсрамни любовници и дъщери на благородници с похотливи очи. Тази девойка беше не само девица. Акиро я беше нарекъл „непорочна“ и Конан мислеше, че думата й приляга. И все пак имаше нещо, което съответстваше на това определение.

— Помниш ли — каза Конан, — когато Бомба̀та и аз едва не се сбихме — ти стана друга, макар и само за секунди. Гласът ти беше също като на Тарамис.

— За секунди аз бях Тарамис. — Очите й се разшириха и тя се засмя. — О, не е вярно. Просто не исках да се биете, затова си дадох вид, че аз съм леля, а вие сте двама мои прислужници, които се карат.

— Аз не съм прислужник — каза остро Конан.

Джина изглеждаше изненадана.

— Защо се обиждаш? Ти служиш на леля ми и на мен. Бомба̀та не се обижда от това, че е прислужник на леля ми.

Съскането на камъка о стоманата спря, но двамата край огъня не забелязаха.

— Той нека прегъва коляно, ако иска — каза Конан. — Аз предлагам сабята и умението си за един ден, или за десет, но не съм прислужник на никой мъж, жена, или бог.

— Въпреки това — отговори тя, — радвам се, че ме придружаваш. Не си спомням някога да съм разменила повече от две думи с някой друг освен с леля ми, или с Бомба̀та, или с някоя от прислужничките, които ме обличат. Ти си различен и интересен. Тук всичко е различно и интересно. Небето и звездите, и това голямо открито пространство.

Конан гледаше големите й кафяви очи и се чувстваше стотици години по-стар от нея. „Най-прекрасната девойка, която някога съм виждал — помисли той — толкова искрена и непорочна, неразбираща чувствата, които може да предизвика в един мъж“.

— Това е опасна земя — промърмори Конан, — а планините са още по-страшни, дори и без стигийските магьосници. Това място не е за теб.

— То е моята съдба — каза тя простичко, а той се намръщи.

— Защо? Защото е написано в скрижалите на Скилос?

— Защото съм белязана по рождение. Виж.

Пред слисаните му очи Джина дръпна надолу деколтето на роклята си и вдигна рамене, докато гърдите й с атлазена кожа се оголиха почти до зърната. Сладки могилки, създадени да почиват в мъжки ръце. Кимериецът помисли, че се задушава.

— Виждаш ли? — каза Джина. — Тук. Този белег пося от рождение и в него е посочена моята съдба. Тя е описана в скрижалите, боговете са избрали мен.

Там, във вдлъбнатинката между гърдите й, той видя белега. Една червена осемлъча звезда, не по-голяма от нокътя на мъжки палец и така красиво оформена, сякаш изрисувана от художник.

Неочаквано извитата индийска сабя изсвистя и блесна в светлината на огъня пред тях.

— Да не си посмял да я докоснеш, крадецо — изръмжа Бомба̀та. — Никога!

Конан отвори уста, за да му отговори както подобава и тогава разбра, че наистина беше протегнал ръка към момичето. Блестящото острие висеше пред края на пръстите му, сякаш той се канеше да погали извитата индийска сабя. Разгневен на себе си, кимериецът се изправи, отвръщайки на свирепия поглед на Бомба̀та.

Джина местеше очи от единия мъж към другия, а на лицето й се появи странно изражение, сякаш в главата й бяха нахлули нови и смущаващи мисли.

— Стана късно — каза грубо Конан. — Най-добре всички да си лягаме, защото утре трябва да тръгваме рано.

Бомба̀та протегна свободната си ръка и помогна на Джина да стане, все още държейки острието пред нея, сякаш то беше щит. Конан не сваляше поглед от очите на воина с белязаното лице, докато той се оттегляше гърбом, водейки Джина. Момичето погледна смутено кимерийския младеж, но позволи да бъде увита в одеяла, без да продума. Както предишната нощ, Бомба̀та седна пред нея на пост.

Ругаейки под нос Конан, се уви в одеялата си. „Това беше глупост — каза си той. — На света имаше достатъчно жени, за да позволи да бъде очарован от едно момиче, което дори не разбираше какво върши. Тя беше дете, въпреки възрастта си“. Той заспа и сънува пищното тяло на Тарамис и наситената с любов нощ, която двамата бяха прекарали. Но въпреки това в тези сънища той често поглеждаше и виждаше, че държи в ръцете си не Тарамис, а Джина. Сънят не му донесе нужната отмора.



Плътна тъмнина покриваше Шадизар и залите с гоблени в двореца на Тарамис бяха празни, когато тя излезе от спалнята си. Единственият звук идваше от плъзгането на дългата й копринена мантия по покритите с мраморни плочи коридори. Нейните астролози и свещенослужителите на възстановения от нея древен култ идваха често в голямата зала, в която влезе тя, но среднощните посещения, които ставаха все по-чести, Тарамис извършваше сама.

По краищата на залата златни лампи с изящни абажури хвърляха мека светлина, която приличаше на лунната толкова беше бяла. Подът беше от огледално полиран черен мрамор, алабастрови колони с канелюри поддържаха високия, сводест таван, покрит с оникс и осеян със сапфири и брилянти, та да представя нощното небе, такова, каквото е то през една нощ на всеки хиляда години.

В центъра под изкуственото небе имаше кушетка, изрязана от тъмночервен мрамор, полиран с коси от девици, а на нея лежеше нещо, което приличаше на алабастрова статуя на мъж със затворени очи, гол, по-висок от всеки жив човек, по-красив от който и да било смъртен мъж. Само един-единствен недостатък помрачаваше неговото съвършенство. На широкото му чело имаше черна вдлъбнатина около половин пръст — кръг колкото човешка длан. Около фигурата витаеше атмосфера на безкрайно очакване.

Тарамис бавно се приближи до мраморната кушетка и спря пред краката на статуята. Погледът й се плъзна по алабастровото тяло, дишането й се учести. През живота си тя бе имала много мъже. Първия беше избрала много внимателно още шестнайсетгодишна, а след това с още по-голямо внимание беше избирала много други. Тя познаваше мъжете така добре, както добре познаваше стаите в собствения си дворец. Но как ли би се чувствала като любовница на… един бог?

Тарамис свали наметалото от раменете си и коленичи гола в краката на фигурата. В скрижалите на Скилос нямаше нито една дума, която да изисква такова действие от нея, но тя искаше да получи повече от онова, което обещаваха те.

Притискайки лице до студените алабастрови стъпала тя прошепна: „Аз съм твоя, о велики Дагот“.

Обхвана я неудържимо желание да отиде по-далеч откогато и да било преди, и тя обсипа тези крака с целувки. Тарамис бавно се преместваше нагоре по тялото, целувайки всяка част от бледата повърхност с горещите си устни, милвайки я с пищните си заоблени форми, докато накрая започна да се люлее върху голямата каменна статуя, сякаш беше жив мъж. Треперещите й пръсти се протегнаха нагоре, за да помилват нежно лицето.

— Аз съм твоя, о, велики Дагот — прошепна отново тя. — И винаги ще бъда твоя. Когато се събудиш, аз ще ти построя храмове, ще съборя оброчищата на другите богове и бъда повече от твоя жрица. Твоята златна плът ще се слее с моята, ще бъда недостъпна за други мъже, за да бъда само твоя. Ще седна от дясната ти страна и чрез твоята милост ще получа власт над живота и смъртта. Отново ще ти бъдат принасяни жертви и народите отново ще се кланят в нозете ти. Аз давам този обет, о велики Дагот, и го подпечатвам с плътта, и с душата си.

Неочаквано дъхът й секна. Статуята, върху която лежеше, продължаваше да бъде твърда като камък, но сега в нея бе стаена топлината на живота. Не посмявайки да повярва, страхувайки се, че това може би е топлина, родена в собственото й тяло, тя прекара ръце по широките, съвършени рамене чак до гърдите. Всичко беше горещо.

Почти веднага топлината изчезна и последните й съмнения се разсеяха от бързината, с която стана това. Нейният бог й бе дал знак. Жертвата й ще бъде приета. Наградите щяха да принадлежат на нея. Усмихната, тя остави сънят да я обори върху тялото на спящия бог.

Загрузка...