Корабът с булките

ДВАДЕСЕТ И ПЪРВА ГЛАВА

Огнярят пожарникар се появи от черния пушек с несигурната походка на слепец, стиснал с една ръка носа си, докато другата бе протегнал напред в търсене на нещо, което ще го изведе в безопасност. Шлемът му бе почернял и ръцете, които се протегнаха да го свалят от главата му, усетиха по изгорените си пръсти точно колко е горещ.

Грийн се изкашля, избърса саждите от очите си, после се изправи и се обърна към капитана.

- Принудени сме да отстъпим, сър. Затворихме всички люкове, които успяхме, но пожарът е стигнал до машинното отделение в дясната страна. Противопожарната система не се е задействала. - Изкашля чернилка на пода, после отново вдигна опушеното си лице, на което се белееха неестествено единствено очите. - Не мисля, че е достигнал до главния резервоар, защото тогава щеше да е взривил контролната зала на машините.

- Пожарогасителна пяна? - предложи капитанът.

- Прекалено късно е за това, сър. Вече не става дума само за запалено гориво.

Около него екипът от пехотинци, огняри и флотски пожарникари стояха в готовност, стиснали маркучи и пожарогасители, в очакване на заповедите, които щяха да ги пратят в битка.

На „Несломим“ често казваха за Хайфийлд, че познавал отлично разположението на всяка стая, всяко отделение и всеки трюм в плаващия град, без дори да се налага да погледне в картата. Сега той мислено проследи всеки възможен маршрут на огъня на кораба близнак.

- Знаем ли къде се е насочил?

- Само можем да се надяваме да продължи към дясната страна. Така може и да загубим десния двигател, сър, но след това ще стигне до свободно въздушно пространство. Над него са резервоарът за смазочно масло и турбогенераторът.

- Значи най-лошото, което ни очаква, е да останем неподвижни. Около него сирената продължаваше да вие пронизително в претъпкания коридор. В далечината се чуваше как събират жените на едно място.

- Сър.

- Но?

- Но не мога да гарантирам, че се движи в тази посока, сър.

Ако бъде хванат навреме един пожар в машинното отделение може да бъде угасен с пожарогасители или в най-лошия случай с маркуч. Дори и ако е хванат по-късно, обикновено може да бъде ограничен с поливане на периферията с вода - пръскане на външните стени, за да се намали температурата в стаята. Но този пожар - само Господ знаеше как - вече бе стигнал твърде далеч. „Къде са били мъжете?“, искаше му се да извика. „Къде са били пожарогасителите? Проклетите пръскачки?“ Но вече бе прекалено късно за каквото и да било.

- Мислиш ли, че може да тръгне към контролната зала на машините?

Мъжът кимна.

- Ако унищожи машинния контрол, ще стигне до торпедата и бомбите.

- Сър.

Онзи самолет. Онова лице. Хайфийлд с мъка прогони образа от съзнанието си.

- Свалете жените от кораба.

- Какво?

- Спуснете спасителните лодки.

Добсън хвърли поглед от мостика към бурните води.

- Сър, аз...

- Няма да поема този риск. Спуснете спасителните лодки. Това е заповед, човече. Грийн, вземи твоите хора с екипировка и инструменти. Добсън, трябват ми поне десет човека. Ще изпразним бомбените складове, доколкото е възможно, после ще наводним всички отделения. Тенант, искам ти и още двама мъже да слезете до коридора под помпеното отделение под главната мачта. Отворете люковете на склада за машинно масло и го наводнете. Наводнете колкото може повече помещения около двете машинни отделения.

- Но те са над нивото на водата, сър.

- Погледни вълните, човече. По дяволите, ще накараме проклетата буря да работи за нас за разнообразие.

На палубата с лодките Никол се опитваше да убеди една разплакана жена, стиснала здраво спасителната си жилетка, че трябва да се качи в лодката.

- Не мога - пищеше тя, сочейки към бурните вълни в черното море долу. - Погледни ги! Само погледни!

Около тях пехотинците се мъчеха да поддържат реда, въпреки сирените и съобщенията по уредбата, които идваха от другите части на кораба. От време на време някоя жена се провикваше, че вижда или надушва пушек, и тогава страхът разтърсваше цялото множество. Въпреки това, плачещата жена пред него не бе единствената, която не искаше да се качи в лодките, които, след стабилността на „Виктория“, им приличаха на коркови тапи, подмятани от разпенените вълни долу.

- Трябва да влезете в лодката - викна той, с доста по-строг глас.

- Ами всичките ми вещи! Какво ще стане с тях?

- Няма страшно. Огънят ще бъде угасен много скоро и ще можете отново да се качите на борда. Хайде сега. Зад вас има цяла опашка.

С нещастно хлипане момичето се остави да бъде прехвърлено в лодката и опашката помръдна е няколко сантиметра. Зад него няколкостотин жени чакаха, насочвани от хангарите към спасителните лодки, повечето още във вечерите си рокли. Вятърът свистеше по палубата и ръцете им настръхваха; те се сгушваха една в друга и трепереха. Някои хлипаха, други се усмихваха смело и леко нервно, сякаш се опитваха да убедят сами себе си, че всичко е само едно дръзко приключение. Една от три директно отказваше да се качи и трябваше да й бъде наредено или дори насила да бъде избутана в лодката. Не ги винеше и на него не му се качваше в лодка.

Под светлината на прожекторите можеше да види онези, които си спомняха „Несломим“; те се споглеждаха, като много се стараеха да не показват емоциите си и съсредоточаваха вниманието си върху задачата да прехвърлят жените в относителната безопасност на лодките долу.

Следващата женска ръка беше в неговата. Маргарет с кръглото като луна лице.

- Не мога да оставя Моди - каза тя.

Трябваха му няколко секунди, преди да разбере какво му казва.

- Франсис е долу - каза той. - Тя ще я доведе. Хайде, не може да чакаш тук.

- Но откъде знаеш?

- Маргарет, трябва да се качиш на лодката. - Вече виждаше тревожните и нетърпеливи лица на онези, които се полюшваха в готовата за спускане лодка. - Хайде. Не бива да караш всички да те чакат.

Ръката й го стискаше с изненадваща сила.

- Трябва да й кажеш да вземе Моди.

Никол се взря през рамо в пушека и хаоса под мостика. Собствените му страхове не бяха за кучето.

- Ти се качвай в тази, Никол. Капитанът на пехотинците се появи зад него и посочи лодката, която тъкмо спускаха. - Гледай всички да имат спасителни жилетки.

- Сър, предпочитам да изчакам на палубата, ако това...

- Искам те в онази лодка.

- Сър, ако е възможно, бих искал...

- Никол, в лодката! Това е заповед. Капитанът на пехотинците кимна към малката лодка тъкмо когато лодката на Маргарет изчезна през борда, а после рязко погледна отново към Никол. Какво, по дяволите, се е случило с лицето ти?

Няколко минути по-късно и лодката на Никол се спусна във водата с глух и влажен сблъсък, който накара няколко жени да запищят. Докато се суетеше с ремъците и се мъчеше да закрепи спасителната жилетка върху една особено истерична жена, Никол оглеждаше лодките, които вече бяха във водата, докато не забеляза Емет. Младият пехотинец му посочи единственото си гребло.

- Няма никакви въжета, по дяволите - викаше той, - а половината гребла липсват. Проклетият кораб е като плаваща развалина.

- Тъкмо бяха почнали да заменят екипировката. Денъм даде заповед след последната учебна тревога викна друг глас.

Никол потърси и намери своите гребла - имаше късмет. Бяха в безопасност. Можеха да плават и цяла нощ, ако се наложеше. Около тях вълните се плискаха и надигаха - тъмносиви, не толкова големи, за да предизвикат истински страх, но достатъчно, че да накарат жените да стискат здраво дръжките по страните на малките лодки. Отгоре, въпреки пищенето в ушите му, чуваше все по-тревожните инструкции по уредбата и сирената, която вече виеше непрестанно. Загледа се в скърцащия кораб; в бледото, но ясно различимо димно облаче, което се бе появило изпод спалните помещения на жените.

„Излез“, мълчаливо я повика той. „Иди някъде, където мога да те видя.“

- Не мога да се задържа близо до теб - викна Емет. -Как ще задържим лодките една до друга?

- Излез. Излез веднага - изрече той на глас.

- Ето - обади се една жена зад него, - знам какво ще направим. Хайде, момичета...

- Никъде няма да ходя.

Франсис вече бе сграбчила Ейвис, без да я е грижа какво ще си помисли момичето и без да се интересува как ще приеме то физическия контакт с нея. Тя чуваше шума от плясването на лодките долу във водата и виковете на онези, които напускаха кораба, и бе изпълнена от сляп ужас, че няма да успеят да излязат.

Не се опита да обясни нищо от това на Ейвис, защото подозираше, че тя вече не може да разсъждава разумно. Мразеше тази глупачка, която бе твърде повърхностна даже за да проумее заплахата за живота им.

- Знам, че е трудно, но трябва да вървим. През изминалите десетина минути се стараеше да говори спокойно и с напевен тон. Мило, утешително, без емоции, както го правеше преди с най-тежко ранените мъже.

- За мен няма вече нищо - каза Ейвис с грапав като шкурка глас. - Чуваш ли ме? Всичко е свършено. С мен е свършено.

- Сигурна съм, че може да се уреди...

- Да се уреди? Какво да направя? Да анулирам сватбата ли? Да се върна с гребане обратно в Австралия?

- Ейвис, сега не е моментът. - Вече надушваше дима. Нежните косъмчета по врата й настръхнаха.

- О, как би могла да разбереш изобщо? С твоя морал на улична котка.

- Трябва да излезем.

- Не ме интересува. Животът ми свърши. Най-добре да си остана тук... - Тя замлъкна, когато над главите им нещо се срути с трясък на палубата. Малката стая се разтърси толкова силно, че сякаш извади Ейвис от транса й.

На вратата се появи лицето на някакъв мъж.

- Не бива да оставате тук - викна той. - Оставете си нещата и тръгвайте. Изглежда, се канеше да влезе, но се разсея от вик, дошъл откъм дъното на коридора. - Веднага! - викна той и изчезна.

Франсис се загледа с ужас във вратата, колкото да види черните лапички на кучето да изчезват през нея. За секунда й мина през ума да хукне след него, но само един поглед към обезумялото изражение по лицето на Ейвис и моментално преосмисли приоритетите си.

Нов трясък бе последван от мъжки вик от дъното на палубата с хангарите:

- Затворете люковете! Веднага затворете люковете!

- О, за бога. - Франсис беше силна. Сграбчи здраво роклята на Ейвис и я задърпа навън от каютата, като се радваше, че изобщо може да я отмести. Коридорът беше пълен с пушек. Франсис се опита да се наведе и да мине под него, прикрила с ръка устата и носа си.

- Към оръжейната кула - викна тя, сочейки напред, и двете се запрепъваха на сляпо с изгорени и измъчени дробове към нея.

С усилие успяха да отворят люка и изскочиха навън, задъхани и кашлящи. Франсис отиде до ръба и се наведе, толкова облекчена от по-чистия въздух, че й отне известно време, докато осъзнае гледката долу: множество лодки, разпръснати във водата, свързани помежду си с възлести кафяви ленти. Погледна нагоре към празните стойки на спасителните лодки и видя, че всички те са във водата. Знаеше, че на палубата има още хора - чуваше гласовете им да се носят от вятъра. Но не можеше да измисли как да стигне до тях.

Някой ги забеляза и се развика. Долу размахаха ръце.

- Скачайте! - викаше друг. - Скачайте веднага!

Франсис измери с поглед водата, после и момичето до нея, все още в най-хубавата си рокля. Тя самата беше добър плувец: можеше да се гмурне и да излезе между спасителните лодки. Не дължеше нищо на Ейвис. Съвсем нищо.

- Не можем да се доберем до самолетната палуба. Прекалено много дим има в коридора - каза тя. - Ще се наложи да скочим.

- Не мога - каза Ейвис.

- Не е толкова високо. Виж, аз ще те държа.

- Нс мога да плувам.

Франсис чу изпукването на някаква стена от другата страна на люка, доказателство за огнения ад, с който не искаше да се сблъсква. Сграбчи Ейвис и двете се сборичкаха, докато Франсис отчаяно я теглеше към ръба.

- Пусни ме! - пищеше Ейвис. Не ме докосвай!

Беше подивяла, драскаше и удряше Франсис по ръцете, по раменете. Димът се просмукваше под люка. От някъде далеч долу Франсис чуваше женските гласове, които ги викаха. Подуши нещо парливо и задушливо и сърцето й се сви от страх. Сграбчи здраво копринената рокля на Ейвис и я издърпа до ръба на площадката на оръжейната кула. Кракът й се подхлъзна, гумената й подметка се пързулна по металния йод и тя внезапно си помисли: „Ами ако никой не ме спаси?“. После чу писък и оплетените им тела, размахали диво ръце и крака, пропаднаха в мрака.

Капитанът стискаше гаечния ключ и се мъчеше да откачи бомбата от поставката й на стената.

- Махайте се! - викна той на мъжете, които, по трима в редица, носеха предпоследната бомба от склада. - Грабвайте маркучите! Наводнете отделението! Веднага! - Беше махнал маската от лицето си, за да го чуят по-добре и гласът му бе прегракнал в усилието да говори и диша.

- Капитане! - викна Грийн през маската си. - Трябва да излизате вече.

- Няма да гръмне. Трябва да се подсигурим.

- Не можете да свалите всички бомби, сър. Нямате време. Можем да наводним отсека сега.

След това Грийн си мислеше, че Хайфийлд може и да не го е чул. Не искаше да оставя капитана си там, но знаеше, че има предел, до който човек стига и след който грижата за хората му надделява над останалото.

- Започнете с наводняването - викаше Хайфийлд. Тръгвайте.

Обърна се и точно тогава чу нещо да пада. Захвърли пожарникарския си шлем към капитана с надеждата, че ще стигне до него, че някак ще успее да го види сред дима. С натежало от предчувствие сърце той излезе и изгони хората си напред.

Франсис се показа на повърхността, отворила широко уста да си поеме въздух, с коса залепнала по лицето й. Чуваше гласове, усещаше как някакви ръце я теглят, опитват се да я извадят от водата, която се бе оказала толкова студена, че дъхът й бе спрял за миг. Отначало морето сякаш не искаше да я пусне: усещаше ледената му хватка през дрехите си. А после се озова просната на пода на малката лодка като риба, изтеглена на сухо, кашляща задавено, докато гласовете се опитваха да я успокоят, а някой побърза да метне одеяло върху раменете й.

„Ейвис“, изрече без глас тя. А после, когато паренето в очите от морската сол понамаля, тя видя как я издърпват като уловена в морето плячка над другия край на лодката, красивата й рокля за конкурса бе омазана цялата в масло, а очите й бяха здраво стиснати, сякаш не искаше да види какво я чака.

Искаше да попита дали тя е добре. Но една ръка я прегърна и стисна здраво. Не я пусна, както очакваше, а продължи да я прегръща и тя усети близостта на коравото му тяло, силата на закрилата му и внезапно остана без думи. „Франсис“, прошепна близо до ухото й с глас, натежал от облекчение.

Капитан Хайфийлд беше положен на самолетната палуба от двамата огняри, които го бяха изнесли там. Мъжете стояха около него, пъхнали ръце в джобовете, някои бършеха пот или сажди от лицата си и плюеха шумно зад гърба си. В далечината под тъмното небе се разнасяха викове, потвърждаващи, че в различни части от кораба огънят е потушен.

„Свърши, капитане“, повтаряха му те. „Всичко е под контрол. Успяхме.“ Говореха почти шепнешком, сякаш не бяха сигурни дали още ги чува. Щеше да има и други разговори по-късно за това колко неразумно е човек с неговото положение и на неговата възраст да се впуска в борбата за овладяване на огъня толкова безразсъдно. Щеше да има забележки под мустак за това как не умее изобщо да делегира отговорност и как друг капитан на негово място би стоял настрани и би гледал в голямата картина. Но мнозина от неговия екипаж щяха да одобрят поведението му. Щяха да си спомнят за Харт, за изгубените приятели и да се питат дали не биха постъпили по същия начин на негово място.

Но това щеше да е след много часове и дни. Засега Хайфийлд просто лежеше там, безразличен към думите и уверенията им. Настана тишина в продължение на една цяла минута, в която мъжете гледаха отпуснатото му тяло, все още с парадна униформа, мокра и омазана от пушека, с поглед, вперен в някаква далечна драма.

Мъжете гледаха капитана, а после тайничко се споглеждаха помежду си. Някой се зачуди дали да не повикат корабния лекар, който в момента организираше групово пеене на жените в спасителните лодки. После Хайфийлд се надигна на лакът, погледна с кръвясали очи наоколо. Изкашля се веднъж, два пъти, изплю чернилка на палубата. Раздвижи болезнено врата си.

- Е, какво чакате? - попита той с дрезгав глас и гневен поглед. - Проверете всяко отделение и каюта, но дяволите. После извадете проклетите жени от проклетите лодки и ги върнете на борда.

Отне им близо два часа да обезопасят кораба. Испанските рибарски корабчета, които минаха малко преди зората оттам, се отбиха да проверят дали някой от чакащите във водата няма нужда от спасяване и след това с години щяха да разправят за лодките, пълни е жени в ярки вечерни рокли, с преплетени ръце и крака, които пееха ирландски песни с прегракнали гласове. Лодките бяха свързани като в някаква гигантска паяжина от изпънати кафяви чорапи, навързани един за друг, изпълняващи ролята на въжета.

Във всяка лодка имаше по двама пехотинци. Водата се плискаше в страните на спасителните лодки, полюшваше захвърлените или разкъсани чорапи, които се носеха като водорасли по повърхността. Жените говореха тихо, пресипнали от облекчение и изтощение, когато се разнесе вестта, че няма да се наложи да останат още дълго в малките лодки. Че и те, и вещите им, са в безопасност.

Той се загледа в нея и сега, когато спящото тяло на Ейвис се бе отпуснало до нейното, тя, все така загърната с одеялото, отвърна на погледа му над скупчените тела на другите жени. Останаха, вперили поглед един в друг, мълчаливи и без да мигат, сякаш очите им бяха свързани с невидима нишка.

Капитанът бе жив. Огънят бе потушен.

Щяха да се качат отново на борда.