Космически хищници

Петнадесета глава

Икстл чакаше. Като в калейдоскоп се появяваха и разбиваха спомени за всичко, което някога бе знаел или обмислял. В съзнанието му изплува родната планета, унищожена много отдавна. Картината предизвика прилив на гордост и растящо презрение към тези двуноги същества, които си въобразяваха, че могат да го заловят.

Той си спомняше времето, когато неговата раса можеше да придвижва цели слънчеви системи в космическото пространство. Това бе преди самите те да се откажат от междузвездните пътешествия с кораби като този тук и да се отдадат на безметежно съществуване, изцяло посветено на екстаза на творчеството.

Наблюдаваше как клетката се насочва безпогрешно към него. Тя премина през отвора на защитния екран, който се затвори веднага след нея. Операцията бе изпълнена толкова бързо, че дори и да бе искал, Икстл не можеше да се възползва от отвора, за да проникне на кораба. Металната конструкция се придвижи бавно към него. Двамата, които се занимаваха с нея, бяха предпазливи и нащрек. Единият от тях държеше някакво оръжие, за което Икстл предположи, че изстрелва атомни заряди. Почувства известно уважение, но в същото време осъзна и ограниченията на подобно оръжие. Те можеха да го използват срещу него само в открития космос, но не в затвореното пространство на кораба.

Това само затвърди решението му: да се качи на борда на кораба, да проникне вътре!

Точно тогава зеещата паст на клетката го погълна и вратата се затвори зад него. Икстл сграбчи най-близкия прът. Остана така вцепенен. Спасен беше. Ликуваше с цялото си тяло. В настъпилия хаос потоци от свободни електрони се откъснаха от него и бясно затърсиха единство с други атомни системи. Той бе спасен след квадрилиони години на отчаяние. Спасен, в тяло от истинска материя. Нищо друго нямаше значение. Контролът над енергийния източник на тази клетка го избавяше от досегашната му неспособност да насочва движенията си. Повече нямаше да бъде люшкан и от най-слабите притегления и отблъсквания на далечни галактики. Оттук насетне можеше да иде, където пожелае. И всичко това бе постигнал с помощта само на една клетка.

Затворът му се придвижи към повърхността на кораба. Защитният екран се разтвори и ги пропусна, после отново спусна непробиваемата си завеса. Погледнати отблизо, хората изглеждаха крехки. Това, че се нуждаеха от космически костюми, доказваше неспособността им да се адаптират към коренно различна от тяхната собствена среда; с други думи, физически те бяха на по-ниско еволюционно стъпало. Същевременно щеше да бъде неразумно да подценява научните им постижения. Те притежаваха изобретателни умове, способни да създават и управляват могъщи машини. И сега бяха изкарали част от тези машини очевидно с намерението да го изследват. Но това щеше да разкрие целта му, да оголи съкровените неща, скрити в гърдите му, и някои от жизненоважните му органи. Не можеше да допусне това.

Икстл забеляза, че някои от съществата носеха по две оръжия. Те се намираха в кобури, окачени на ръкавите на космическите костюми. Единият тип беше атомно оръжие, а другият имаше искряща, прозрачна дръжка. Той го разгледа и реши, че това е вибрационен пистолет. Хората, стоящи върху клетката, бяха въоръжени именно с него.

Веднага щом тя се озова в импровизираната лаборатория, една камера бе насочена към отвора между два от прътите на решетката. За Икстл това послужи като сигнал. Той отскочи с лекота към тавана. Зрението му се усили и стана чувствително за най-ниските честоти. Миг по-късно почувства енергийния източник на вибратора като ярка точка, намираща се в неговия обсег.

Една ръка с осем подобни на жици пръсти се стрелна с невиждана бързина, премина през метала и хвана оръжието на един от неговите пазачи.

Икстл не се опита да трансформира атомната му структура, както бе направил с ръката си. Важно бе никой да не разбере какво е станало. Положи усилие да запази равновесие в неудобната си поза, после насочи оръжието към камерата и към групата хора зад нея. Натисна спусъка.

С невероятна бързина Икстл се освободи от вибрационното оръжие, дръпна ръката си и отново се приземи на пода. Вече не се безпокоеше. Енергията бе проникнала отвъд камерата и засегна повечето от апаратите в набързо съоръжената лаборатория. Чувствителният филм щеше да бъде неизползваем; измервателните уреди — пренастроени; броячите — проверени; всичко трябваше да бъде отново изпитано. И най-доброто бе, че това щеше да изглежда като злополука.

Гросвенър чу ругатни в скафандъра си и с облекчение разбра, че и останалите са почувствали парещите вибрации, отчасти проникнали през бронята. Бавно зрението му се нормализира. Малко по-късно видя дъговидната метална плоскост, на която стоеше; отвъд нея се простираше бездънната космическа бездна. Забеляза и металната клетка, неясно петно сред сенките.

— Съжалявам, шефе — обади се виновно единият от мъжете върху клетката. — Сигурно вибраторът е паднал от кобура ми и се е задействал.

Гросвенър побърза да каже:

— Господин Мортън, това изглежда малко вероятно, като се има предвид отсъствието на гравитация.

— Имате право, Гросвенър — отвърна Мортън. — Някой друг да е забелязал нещо особено?

Откъм Смит дойде неясно пелтечене. Биологът си мърмореше нещо, което звучеше горе-долу така: „Еризипелатичния, страбизмичен, стетопигеен…“ Гросвенър не чу останалото, но предположи, че това са някакви тайни ругатни на жаргона на биологията. Смит бавно се изправи.

— Дайте ми само минутка — смотолеви той, — за да си спомня какво видях. Бях точно тук на огневата линия… а, ето, тялото ми спря да трепери. Мога да се закълна, че миг преди да усетя вибрацията, съществото помръдна. Стори ми се, че то подскочи към тавана. Признавам, че беше твърде тъмно, за да съм сигурен, но…

Мортън нареди:

— Крейн, включи осветлението на клетката и да видим какво става вътре.

Ярката светлина разкри Икстл, свит на дъното на клетката. Гросвенър потръпна от ужас при вида на чудовището. Тялото му беше цилиндрично с метална лъскавина, очите представляваха горящи въглени, ръцете и пръстите му бяха като жици. Всичко това би било гротескно, ако не плашеше.

Чу се задъхания глас на Сидъл:

— За себе си сигурно е много красив… пред огледалото.

Макар и вял, опитът му за шега изтръгна хората от вцепенението на ужаса. Някой каза сковано:

— Ако целият живот е еволюция и нищо не се развива без някаква цел, защо това същество, обитаващо космоса, има толкова развити крака и ръце? Интересно ще е да надникнем вътре в него. Но засега… камерата е вън от строя. Вибрациите навярно са повредили лещите на обективите и филмът е унищожен. Да се погрижа ли да изпратят друга?

— Не — отвърна Мортън несигурно, но после заговори решително. — Изгубихме много време. Освен това можем да възпроизведем условията на космически вакуум в лабораториите на кораба и да пътуваме в същото време с максимално ускорение.

— Да разбирам ли, че пренебрегвате моето предложение? — Това бе Ван Гросен, физикът. — Сигурно си спомняте, че препоръчах съществото да бъде изследвано най-малко в продължение на седмица, преди да решим дали да го вземем на борда.

Мортън се поколеба и попита загрижено:

— Някакви други възражения?

— Не мисля, че трябва да отиваме от едната крайност към другата — отбеляза Гросвенър.

— Някой друг? — след като не последва отговор Мортън добави: — Смит?

— Рано или късно — поде биологът — ще го вземем на борда. Не бива да забравяме, че това същество, което живее в открития космос, е най-необикновеното нещо, с което сме се сблъскали досега. Дори котето, което се чувстваше еднакво добре в среда на кислород и хлор, се нуждаеше от някаква топлина и не би оцеляло при космически студ и вакуум. Ако космосът не е естествената среда на това същество, тогава трябва да разберем защо го открихме именно там.

Мортън гледаше намръщено.

— Виждам, че ще се наложи да гласуваме. Бихме могли да покрием клетката с метална обвивка, която да абсорбира енергия от защитния екран. Това задоволява ли ви, Ван Гросен?

— Ето, сега вече говорим разумно — отвърна физикът. — Но ще трябва да обсъдим още някои неща, преди да вдигнем енергийната завеса.

Мортън се засмя.

— Щом потеглим отново, ще можем да дискутираме всичките за и против чак до края на пътуването. — Той направи пауза. — Някакви други възражения? Гросвенър?

Гросвенър поклати глава.

— Вариантът със защитния екран звучи добре, сър.

Директорът се обърна към хората върху клетката:

— Докарайте я тук, за да започнем енергийната й обработка.

Икстл почувства леко трептене, когато двигателите на клетката заработиха. Сетне усети по цялото си тяло приятно гъделичкане. Нещо ставаше в него и забавяше мисловните му процеси. Когато възвърна способността си да мисли, клетката се издигаше над него, а самият той лежеше върху твърдата външна обвивка на кораба.

Икстл скочи на крака, по бе късно. Тялото му, което не бе възвърнало предишната си структура, след като стреля с вибратора, бе преминало безпрепятствено през металния под на клетката.

— Боже мой! — викът на Мортън почти оглуши Гросвенър.

Хората видяха как нещо, наподобяващо издължена алена ивица се спусна към въздушния шлюз и потъна в ослепителните дълбини на „Спейс Бийгъл“. Този път Икстл приспособи тялото си към атомната структура на двете вътрешни врати и се просмука през тях. Озова се в края на дълъг, ярко осветен коридор.

Едно нещо беше сигурно: в предстоящата битка за контрол над кораба той щеше да има допълнително преимущество освен индивидуалното си превъзходство. Неговите противници все още не знаеха колко смъртоносни са плановете му.