Край развалините на Вавилон

16. Радостно завръщане

Когато стигнахме долу при бивака, бинбашията доложи, че определените удари са раздадени. Докладът не беше необходим, защото един кратък поглед вече ни бе казал, че това е станало. Сега труповете на единайсетимата персийци бяха извадени от засипания канал и докарани тук. На дневна светлина техният вид бе кажи-речи по-ужасен отколкото долу в тъмния канал. По строгото, неподвижно лице на пашата бе изписано непоколебимо решение. Той пристъпи към Сефира и го попита още веднъж:

— Ти ли нападна Карван-и-Пишкхидмет Баши?

— Не! — изсъска онзи като разярен хищник.

— Добре! Понеже не искаш да признаеш, ще бъдеш обесен още днес!

— Аз съм персиец! Не забравяй това!

— Ти си убиец, следователно ще бъдеш обесен! След това отправи същия въпрос към гхазаите. Те не бяха омекнали от ударите и отрекоха.

— Тогава и вие ще бъдете обесени! — отреди той. — Ще свикам за вас махкеми.

— Дори не смей! — отвърна старият бабаит. — Ние сме свободни бедуини и трябва да бъдем третирани според нашите закони!

— За мен е удобно. Ще стане така, както искате! Какво гласи вашият закон за убийството?

— Кръв за кръв, живот за живот. Но ние не сме убийци!

— Какви сте, знам съвсем точно, независимо дали признавате, или не! Кръв за кръв! Значи ще бъдете разстреляни, не обесени!

— Ние се изсмиваме над това. Бой се от отмъщението на нашето племе!

— От негодяи никога не се боя. А щом искате да се смеете, скоро ще имате тази възможност! Не, скоро е твърде късно! Бинбаши, има ли мубаллир[302] сред хората ти?

— Да.

— Тогава работата може да стане бързо и не е необходимо тепърва да пращам да доведат от града. Нека излезе напред! Давам на тези кръвожадни гхазаиски кучета, макар да не го заслужават, четвърт час да се подготвят за смъртта. Сега нека се хилят или се молят, имат свободен избор!

След тези думи лицето му прие по-приветлив израз. Махна ми да тръгна с него, отиде при лежащите настрани контрабандисти и им заговори полугласно:

— Вие имате тежки провинения и всъщност би трябвало за дълго да ви тикна в кауша, но поне не сте убийци и направихте открито признание. Ето защо ще се отнеса меко с вас и ще ви съобщя следното. Срещу контрабандата трябва да се действа така, както е заповядал падишахът. За тая цел се изисква всеки гюмрюкчю[303] да познава мурафетите на контрабандистите така из основи като вас. Затова имам намерение да опростя наказанието на всеки и да го направя гюмрюкчю, ако споделите с мен всичко, което знаете. Но ви обръщам внимание, че наказанието ще се съживи веднага и в удвоен размер за всеки, който бъде спипан вече като служител в някое нарушение. Следователно то няма да бъде отменено, а само отложено. На честния ще е все едно опростено, но нечестният ще го изтърпи двукратно. Който е съгласен, да каже «да»!

Прозвуча радостно «Да» и с такава едногласност, каквато рядко съм чувал. Пашата ме улови за ръката и попита:

— Досмешава ли ви, че наказвам контрабандистите по този начин?

— Не. Убеден съм, че постъпвате разумно, макар и против предписанията на закона.

— Това е достатъчно. На моята съвест няма да й е трудно да се помири със закона. А и вие сам казахте, че тук не сме в Стамбул. Друга област, други хора, други обноски! Затова гхазаите ще бъдат разстреляни след посочения срок без предварителна съдебна процедура. Ще искате ли да станете свидетел на екзекуцията?

— Ще помоля да ме освободите. Ние дойдохме насам, за да посетим няколко места, които познаваме от по-рано, а досега все нямахме време. Довечера бихме желали да сме отново в Хиле, така че е време да предприемем тази езда.

На Халеф много му се искаше да присъства на наказанието на убийците, но все пак ми се подчини. Яздихме до шосето от Кербела и продължихме бавно по него, за да потънем в спомена от онзи съдбоносен ден. При мястото, където навремето бяхме сменили посоката, поехме по същия път като тогава — аз с чумата в тялото. Така стигнахме до мястото, където бяхме намерили труповете на скъпите приятели, и спряхме за по-дълго.

След това отново взехме направление към кулата, но не непосредствено към нея, а заобиколихме южната й страна и стигнахме точно в най-голямата дневна горещина до малката рекичка, чийто бряг за дълго време бе станал наше «болнично легло», когато чумата пипна след мен също и Халеф. Понеже тук поне имаше малко зеленина, слязохме, за да пуснем конете да попасат, и се заприказвахме за трагичните дни, които бяхме преживели тук. После яздихме до мястото на руините, където бяхме приготвили за мъртвите последното земно, вечно жилище.[304]

Тук се задържахме известно време. Че моят дребен, подвижен хаджи по време на тази езда и на тези свързани със спомени места изрисува с колоритни краски и неочаквани словосъчетания нашите чувства и се впусна в най-дръзки надежди относно новото си пътешествие, едва ли е необходимо специално да подчертавам.

Когато се върнахме при днешното бивачно място, узнахме, че пашата се намирал с офицерите във вътрешността на Бирс, за да се заеме с изготвянето на опис на отделните предмети от плячката, които щяха да бъдат отнесени. Беше изпратил човек до града за товарни камили и също за войници за смяна на Амуд Махули и неговата команда. Те трябваше да донесат и всичко необходимо за погребението на персийците и техните убийци, които бяха застреляни по време на нашето отсъствие. Сефира лежеше замрял и свит на своето място. Не ме беше грижа за него. Пишкхидмет баши ме попита как стоят нещата с неговото имущество, което си искаше обратно. Упътих го към генерала. Контрабандистите бяха освободени от въжетата и работеха усърдно по изнасяне стоките от подземния склад.

Бинбашията ме извести, че смяната скоро щяла да пристигне и после той ще се върне в Хиле. Аз обещах да се присъединя към него и след това да му бъда гост до сутринта. Бяхме оставили пакета с петте хиляди тумана горе в помещение номер три, защото там беше на сигурно място, и сега се качихме да го вземем. Там беше много оживено. Когато пашата научи, че възнамерявам скоро да тръгна за града, ме покани да отседна при него в «областния палат», но аз отказах, тъй като вече бях дал дума на бинбашията. За да разсее опасенията ми, тоя заяви, че това не го оскърбява. При неговата претрупаност с работа така и нямало да може да ни се посвети вечерта. Сега наваксах онова, което до момента все забравях. Признах му, че за да изостря бдителността на войниците и за да не ни се изплъзне никой, съм обещал на всеки по сто, а на подофицерите по двеста пиастри. Осман похвали инициативата и веднага ми наброи сумата от плячкосаните сребърни пари. Одързостен от тази готовност, аз го осведомих колко дълго клетият бинбаши не е получавал заплата. Той ми отговори с шеговито звучащата, но все пак сериозно изречена забележка:

— Вие май искате да излеете благословията на Вавилонската кула над целия свят. Спрете, защото изворът, който отворихте тук, може да пресъхне! Дайте му това тук като признание, не като неизплатени заплати. За тяхното изплащане ще се погрижа утре.

Той ми подаде пълна шепа жълтици от раклата. Благодарих му сърдечно и се сбогувах за днес. Халеф понесе с голяма гордост тежкия пакет с парите на нашия стар багдадски приятел по надолнището на Бирс Нимруд. как се зарадва Амуд Махули на златните тумани, които му занесох! А когато после започнах раздаването на обещаните награди, настъпи голямо ликуване и сред неговите хора. Малко по-късно пристигна смяната, а след това напуснахме с нашата конница «стария Бабел», който и този път се бе отнесъл толкова зле с нас. Камерхерът остана още тук, за да предяви искането си към пашата.

Мълвата за нашата нощна езда, за нейната цел и също за успеха й беше вече обходила града. При пристигането ни бяхме посрещнати от многолюдна тълпа с удивени погледи, но не с ура. Че един проклет християнин, който съвсем наскоро бе обвинен пред махкеми и избягал, беше извоювал такъв успех, не можеше да предизвика адмирацията на тези шиити, толкова повече че навярно мнозина от тях се числяха към тайните съюзници на контрабандистите.

Бинбашията обитаваше една стара къщичка, в чийто двор настанихме конете. «Стаята за гости», която можеше да ни предложи, беше само един ъгъл и все пак ние се чувствахме много добре при него, защото живеехме не в този ъгъл, а в неговото сърце. Заради враждебното население той прояви предпазливостта да сложи пост за вечерта и цялата нощ и ние имахме щастието да се запознаем не само с неговия дом, но и с неговия «харем», деца и внуци — простички, но добри хорица, на чието подобрение на положението се радвах от сърце.

Прекарахме заедно една вечер, която с пълно право бих могъл да нарека библейска вечер, и съм убеден, че пръснатите върху гостоприемната и плодородна почва семена, са дали кълн. Когато на заранта се надигнахме от сиромашката постеля, домакинът беше вече ходил при пашата и научил, че ще трябва да язди до Багдад, за да предаде на тамошния паша един писмен доклад за вчерашните събития и към него да добави и друг устен. Във връзка с това генералът навярно бе целял и една приятелска изненада за мен, защото аз много се зарадвах, че ще имам бинбашията за придружител.

Преди заминаването отидох до «областния палат» да се сбогувам с пашата и да му изкажа благодарността си. Той се надяваше при обратния път от Персия да може да ме поздрави у дома си в Стамбул и ме осведоми за всичко, което беше узнал вчера от помилваните контрабандисти. За него това беше много, но за мен нищо, което да ме осведоми или да ми влезе някак си в работата по отношение на силлан.

Ездата ни до Багдад мога да прескоча — не донесе нищо забележително. Но когато се разделихме с Амуд Махули, който трябваше да отиде най-напред при пашата, и спряхме после пред нашата гостоприемна портичка, за да доловим след известно време шума от чехлите на стария Дозорца, Халеф каза:

— Сега ще се разразят изненадите! Остави ме аз да говоря, сихди! Сърдечно те моля!

Острият нос и старото, сбръчкано, но мило лице се появиха.

— Ние сме, ние! — оповести хаджията.

Някакъв неразбираем за мен полски израз на радост излезе от тънките, безкръвни устни, после портата се отвори. Халеф незабавно подкара коня до къщната врата, слезе, отвърза пакета с парите от седлото и извика:

— Елате в стаята! Преди туй дума няма да изрека!

Тръгна към всекидневната на бинбашията. Този го последва, без нещо да каже. Едва бяхме влезли, и зад нас се изпухтя като от дробовете на човек, търчал два часа в галоп. Пухтенето беше лесно обяснимо — пристигаше дебелият кепек. Тогава Халеф попита бинбашията:

— Спомняш ли си всичко, което обсъждахме?

— Да — увери старият.

— Аз ти казах, че никога не бих влязъл в Бирс Нимруд без камшик. Казах ти също, че ми се ще да бъдехме запрени от Сефира в Бирс. Тогава щеше да видиш как на бърза ръка щяхме да се освободим и в замяна ние да заловим разбойниците. Сещаш ли се?

— Да.

— Какъв размер имаше сумата, която Сефира ти е изнудил навремето?

— Точно два пъти по сто хиляди пиастри — обясни полякът, който все още не можеше да се ориентира в сияещото от радост лице на хаджията.

— Това са пет хиляди персийски тумана?

— Да, вероятно!

— Е, тогава чуй, ние бяхме пленници на Сефира…! Аз бях взел камшика си в кулата…! Ние се освободихме…! Сефира беше пленен от нас, вързан и бит…! А тук са твоите два пъти по сто хиляди пиастри…! Сефира беше принуден да ги върне и ще бъде обесен…! Тъй, ей това е, което исках първо да ти кажа. Ние сме отново тук и ти връщаме клетвата за мълчание и ненапускане на Багдад. Тя вече не важи, защото шайката е разтурена и повече не може да ти навреди!

В този миг зад мен се зачу звук от пльосването на голяма пихтиеста маса. Обърнах се и видях дебелия слуга да лежи на пода, махайки ръце и крака като някоя обърната костенурка. Беше се изтърсил от радостна уплаха. Изправих го, при което трябваше да вложа всичките си сили. Едва беше застанал на крака, той се залюля пихтиевидно към Халеф, изтръгна пакета от ръката му и без да му каже, се заклати с най-голяма бързина към вратата. Тлъстият шмекер искаше преди всичко да отнесе на сигурност nervus rerum[305], на което никой не му и попречи. Неговият господар стоеше пред нас като стълбовидна статуя. Гледаше ни с широко отворени очи.

— Вие… вие значи сте били в… в…? — промълви най-после, без да довърши изречението.

— Да — потвърдих аз с желание. — Всичко е така, както каза Халеф. Ти си имаш отново парите, а Сефира е обезвреден завинаги.

Тогава той се свлече на колене и започна да се моли високо и пламенно. После се изправи и попита… не, поиска да попита, но не стигна дотам, защото вратата се отвори, Кепек подаде глава и доложи:

— Парите бяха много. Аз добре ги скрих.

— Къде? — попита господарят му.

— В кухнята. Мушнах ги там под бахара[306], където никой мошеник няма да ги търси и намери. Дай ми петдесет пиастъра, ефенди!

— Петдесет пиастъра! Каква сума! Няма я днес! За какво са ти?

— Трябва да ида да взема кафе и много други неща.

— Аллах, Аллах! Вече отново! Та нали едва вчера купи! Тръгна подир пладне и си дойде едвам вечерта, когато се беше стъмнило!

— О, ефенди, о, бинбаши, пак ли искаш да ме засегнеш с необосновани упреци? Има ли в града макар един-единствен сайис[307], който да търчи толкоз бързо, както аз обикновено се разсипвам от тичане? Така си губя силата, краката ми треперят от вътрешното вълнение, изтощеното сърце изявява копнеж за някоя седалка на възстановяването и отмората.

— И на бъбренето, което е най-главното!

— Не опечалявай отново това морно сърце. Аз си седя мълчаливо в кафенето, както покойникът лежи в гроба. Вчера напазарих за теб и мен. Знаеш, че за нас е достатъчно простото качество. Но когато човек има у дома си скъпи гости, тогава и покупките стават по-скъпи. Поне в тяхно присъствие не е нужно да ти го обяснявам. Ние ще отпразнуваме тяхното щастливо завръщане и затова трябва да изхарча петдесет пиастъра, по-малко не.

— Но аз днес ги нямам!

— О, нещастие на моя живот, о, изобилие на моите кахъри! Какво ще каже кахведжията[308], ако ида с празни ръце при него! С честта ми е свършено, а доверието на ближните — изгубено!

— Защо?

— Защото му дължа двайсет пиастъра, които заех от него. Необходими ми бяха за едно ново гърне, за чиято покупка моите средства не достигаха.

— Нима едно глинено гърне струва двайсет пиастъра?

— Не. Аз дадох за него петдесет пари, но то ми се строши по път. Трябваше да купя второ, което едно ситнещо магаре ми събори от ръката и разби. Купих трето и отидох в кафенето да се разтуша. При сядането умерих гърнето, а при тежестта на моето тяло съзнаваш, че то стана на чирепи. Това беше изключително болезнено за мен, така че временно трябваше да остана седнал, за да размисля усърдно върху безогледните отломъци на това нещастно гърне. Тогава моят приятел кахведжията ми стори услугата самият да тръгне и купи четвърто гърне. То беше по-голямо и струваше седемдесет пари. Всичките приятели и познати се смилиха над моето нещастие и ми направиха благодетелното предложение да изпият по едно кафе и една лимонада за здравината на четвъртото гърне, на което аз благодарствено се съгласих. От едно кафе и една лимонада при голямото и искрено съчувствие на тези хора станаха по няколко и ето как ти като умен мъж ще приемеш, че се разбира от само себе си, че задлъжнях на кахведжията двайсет пиастъра, които в най-скоро време трябва да му дам, ако не искам моята и твоята чест да пострада за вечни времена.

Напуши ме смях от тази чудесна гърнена история, но потиснах веселостта си, като видях тъжната физиономия, с която бинбашията въздъхна:

— Двайсет пиастъра за три счупени и едно цяло гърне! А и каква ли полза от едно гърне, за чиято нечупливост хората се наливат за моя сметка с кафе и лимонада! Онбаши, аз вече никак не съм доволен от теб! И сега трябва да ти дам двайсет пиастъра, каквито въобще не притежавам! Какво да правя?

— Ти ги имаш!

— Къде са?

— В кухнята, под подправките! Там сега лежат повече, много повече. Там сега са скътани пълни двеста хиляди пиастъра! Надявам се, че не си забравил!

— На тези пари няма да посягаме!

— Тогава ми окажи добротата да потърсиш дали някъде не си турил няколко пиастъра, които са се оттеглили от компанията на твоите спомени.

Важната и достойна сериозност, с която бе обсъждана тази работа, те караше да се пукнеш от смях. Халеф също всячески се стараеше да не се разхили. Той ми смигна въпросително и когато поклатих по ориенталски усърдно глава, каза на бинбашията:

— Аз целия ден съм седял на седлото и за мен ще е истинска благодат да извървя известно разстояние. Ако позволиш, веднага ще отскоча до града да накупя необходимото на онбашията.

Тогава дебелият се намеси, без да дочака какво ще каже господарят му, бързо и усърдно:

— Да, да, разрешаваме ти с най-голямо удоволствие! Ти ще вървиш и плащаш, пък аз ще те придружавам!

— Не, ти ще останеш — каза хаджията. — Взема ли те с мен, сигурно ще се върнем чак заранта. Аз ще съм вързан за теб като някоя малка бързокрила птица за някой огромен бавен охлюв.

— Но на моя кахведжи трябва да се плати, а ти не го познаваш и не знаеш къде живее!

— Той може да почака! — отреди Дозорца. — Не двайсетте пиастъра, които му дължиш, те тласкат към него.

— Какво иначе, ефенди? — попита Дебелият с невинна физиономия.

— Искаше да разкажеш за двестата хиляди пиастъра и се каниш дори, за да докажеш големината на своята разумност, да кажеш къде ги криеш. Познавам те.

— Какво страшно обвинение! Ако желаеш, ще кажа по-малко, много по-малко. Съгласен ли си да говоря само за сто и петдесет хиляди или едва за сто хиляди? На драго сърце ще проявя тая скромност.

— Изобщо няма да говориш за тези пари! Хаджи Халеф Омар ще отиде сам!

— Това заповед ли е, на която съм длъжен да се подчиня?

— Да.

Тогава онбашията се заклатушка към стената, облегна длани, плъзна се мъчително по вече описания начин и въздъхна:

— В такъв случай сядам и повече няма да стана. Щом шейхът ще ходи за продуктите, без да ме вземе, нека също без мен си ги пече и вари. Трябва да се подчиня, защото съм принуден. Ето, сядам! Ама сега съм много любопитен да науча какво сте преживели по време на вашето отсъствие и те моля, Кара Бен Немзи ефенди, да ни разкажеш!

Тук Халеф вметна чевръсто:

— Не, не! Сихди, обещай да мълчиш и дума да не обелваш, докато се върна! Знаеш, че само аз притежавам дарбата на словото и призванието за пленяващ разказ. Ти ще ме лишиш от една от най-прекрасните земни наслади, ако ми отнемеш правото първи да разправя събитията при Бирс Нимруд. Та те моля настоятелно да изчакаш, додето се върна!

— Добре — отвърнах, — но ако сега ще обикаляш града, а после се наложи дълго да се занимаваш в кухнята, ще поставиш на голямо изпитание търпението на бинбашията.

— Аз ще бързам, буквално ще припкам. И през ум не ми минава да пека или готвя, а ще купя само такива храни, които ще можем да консумираме както ги донеса. Значи ще чакаш и мълчиш?

— Половин час, по-дълго не!

— Това е достатъчно, аз ще се върна много по-рано. Остани засега със здраве и си сдържай устата!

С последната дума Халеф беше вече зад вратата, а когато влезе отново, беше изминала едва половината от втория четвърт час. Беше потен, толкова бе бързал.

— Всичко се намира в кухнята — доложи той. — Кое ще е по-напред наред, разказването или яденето?

— Разказването — рече бинбашията.

— Яденето — извика дебелият.

— Или двете едновременно? — попитах аз.

— Не едновременно! — помоли Халеф. — Моята уста не е порта, през която хората могат да влизат и излизат по едно и също време! Докато някоя мръвка странства навътре, не може в същия миг да се появи на устните красивият блясък на моя говор. Моля те да не се съгласяваш пленителната сила на словесния израз да бъде затъмнявана от копнежа на стомаха и работата на зъбите!

— В такъв случай разказвай сега, а ще ядем по-късно. Кепек междувременно навярно няма да умре от глад!

Шишкото отговори с една дълбока, пълна с отказ от земните блага въздишка, при което сложи сключените ръце върху мястото, където под защитния слой тлъстина се провеждаше благородният процес храносмилане. А Халеф се настани удобно и започна сказката си с физиономия, от която можеше да се заключи, че ще имаме възможност да чуем един шедьовър на ориенталско красноречие.

И тази възможност ни бе предоставена… с което всичко е ясно казано. Аз вече често съм описвал неговия начин и маниер на изразяване и мога само да уверя, че напълно постигна възнамерявания ефект. Често скачайки, за да придружи думите си с оживена жестикулация, той буквално запленяваше бинбашията, а самият Кепек дотолкова се вживяваше в нещата, че все повече се свличаше от стената, на която се облягаше, и когато Халеф заключи разказа с един емфатичен скок, главата му лежеше на пода.

— Какво опасно, какво удивително събитие! — извика Дозорца. — Не можехме и понятие да си имаме, че ще преживеете нещо такова!

— Аз съм свършен, аз вече не съм на тоя свят! — изплака дебелият. — Вниманието ме погуби, от прехлас ме болят всички крайници! Помощ! Помощ! Хаджи Халеф, изправи ме!

Халеф всячески се постара да откликне на този зов. Когато най-после вдигна на крака зачервилия се като рак от напрежението слуга, този плесна ръце и призна, въртейки от смайване очи:

— Вие сте истински герои! За вас нищо не е прекалено много и прекалено трудно! Значи тоя ревящ лъв Сефира е наистина пленен?

— Да — заяви Халеф гордо. — Всичко е точно така, както го разказах. Тоя ревящ лъв, както го нарече, сега е един стъпкан червей, който повече нищо не може да ви навреди.

— Може би все пак — отвърна бинбашията. — Той е толкова опасен човек, че само от неговия труп не бих се страхувал. Вие въпреки моето предупреждение сте подхванали борба с него, и това е било дръзко, даже безогледно дръзко от ваша страна. Аз се удивлявам, ефенди, на твоя кураж, на съобразителността и хладнокръвието ти и ще съм ти винаги признателен, че си помислил по този начин за мен. Но въпреки това ще мога да бъда спокоен едва когато знам с пълна сигурност, че Сефира вече не е жив!

Когато поисках да отговоря, отвън прозвуча силно хлопане по портичката.

— Някой идва, о, бинбаши — каза Кепек на господаря си. — Иди да погледнеш! Аз толкова каталясах от слушането, че отново трябва да седна.

Той се смъкна пак по стената, а неговият господар покорно се затътри към вратата. Мина доста време, преди да се върне. Водеше… Амуд Махули, комуто бях описал местонахождението на нашето жилище.

— Прощавай, ефенди, че те безпокоя! — поздрави той. — Смятах едва утре да те посетя, но пашата ми повери тези две писма, които трябваше да предам още днес.

Амуд Махули измъкна от джоба две писма и подаде едното на Дозорца, а другото на мен. Адресът до мен гласеше: «Кара Бен Немзи ефенди от Алмания». Нашият домакин беше наречен със своето писмо миралай.

— Това или е някаква грешка, или писмото не е за мен — каза той.

— Не е грешка и писмото е за теб — отвърна Амуд Махули усмихнато. — Аз трябваше да предам един много дълъг, изчерпателен доклад от Осман паша, който сигурно много топло ни е споменал, защото, когато тукашният паша го прочете, стана дваж по-любезен, подаде ми ръка и потвърди повишението ми в чин бинбаши. Той нареди да донесат кафе и лули и аз трябваше да седна при него и да разказвам. После написа тези писма и ме прати насам. Аз прочетох адресите и си позволих да обърна внимание, че е написано миралай вместо бинбаши. Той каза, че Осман паша така бил поискал, утре вечер щял да каже останалото.

Отворихме писмата — съдържаха много учтива покана на акшам таами[309] при пашата за утре, повече нищо, но все пак достатъчно!

— Поканен на акшам таами! При пашата! И този по-висок чин! — извика старият поляк възбудено. — Какво трябва да означава това?

— Че Осман паша е сдържал думата си към мен — отвърнах аз. — Ти си реабилитиран и нещо повече, върти ми се смътната догадка, че утре ще научиш повишението си в чин полковник.

Дозорца изтърва писмото.

— Възможно ли е? Тогава ще ми липсва само екзекуцията на Сефира, за да се върне в това отношение моето спокойствие, моят мир!

— Екзекуцията на Сефира? — попита Амуд Махули. — Та той е мъртъв!

— Мъртъв? — учудих се. — Аз нищо не знам!

Амуд Махули ми отправи много особен, съучастнически поглед и обясни:

— Умря така, както ти му предрече.

— Кога и къде?.

— Кога — още завчера вечерта. Къде — в затвора. Сам се е обесил.

— Сам…?

— Да, сам. Осман паша бил в неговата килия да го разпитва и после пак го заключил. Когато половин час по-късно надзирателят отишъл да му занесе вода, оня бил мъртъв.

— Кога и от кого узна ти това?

— Когато ти заранта още спеше при мен и Осман паша ме повика, за да ми нареди да яздя с вас насам, ми разказа и това.

— Ти защо го премълча пред мен?

— Защото Осман паша взе от мен обещание да ти съобщя за смъртта на Сефира едва тук, в Багдад. Вероятно се досещаш за причината.

Досещах се, разбира се! Осман паша беше казал на Сефира, че ще бъде обесен още същия ден, и думата му се беше изпълнила. За да си изясня «Как?», не беше необходимо тепърва да яздя отново до Хиле и да се осведомявам от строгия съдник. Той и бездруго нямаше да ми каже, а аз можех и сам да си отговоря на въпроса.

Въздействието, което новината за смъртта на Сефира оказа върху Дозорца, беше неимоверно. Той се видя изцяло освободен от страха и грижите си заподскача из стаята като младок. Кепек също даде простор на блаженството си с разни изрази, но не пропусна същевременно да отправи и към Халеф въпроса дали яденето действително вече се намира в кухнята. Това даде повод на господаря на къщата да помисли за своя дълг като домакин. Той помоли хаджията да донесе храната и покани Амуд Махули по време на пребиваването сив Багдад да бъде гост на неговия дом. Място имало достатъчно за всички! «Раншният кол агаси и сегашен бинбаши» прие с удоволствие поканата. Той вероятно тайно в себе си я беше желал, за да може по-дълго да бъде с мен и да прекара още една такава «библейска вечер» както в Хиле.

Простата студена храна беше консумирана с веселие, каквото тези помещения навярно рядко бяха преживявали. Халеф беше в отлично настроение, тъй като ние кротко понасяхме да се сипят върху ни неговите огнени излияния за несравнимите ни геройски дела, а дебелият Кепек, който непрестанно работеше мълчешката със зъби и само с очи и уши следеше помпозната реч и жестовете на хаджията, представляваше не по-малко развлекателен предмет за нашето внимание.

След яденето се занимахме с конете си, на които също бе поднесен един «тържествен и победен пир», както благоволи да се изрази Халеф, а когато се стъмни, се качихме, както в последната вечер преди нашата езда към руините, горе на равния покрив, за да си кажем отново и отново каква разлика съществуваше между тогава и днес.

Аз обърнах внимание, че дължим тези щастливи успехи не на нас самите, а на Провидението и Божията подкрепа, и ето как разговорът стигна до темата, която не само за мен и Халеф, но днес и за двамата офицери бе най-приятна и желана. Седяхме и говорехме при шепота на палмовите ветрила до дълбока нощ, а когато накрая станахме и в най-възвисено настроение си подадохме ръка, полякът задържа здраво моята и каза:

— Ефенди, с всеки миг те обиквам все повече и признавам откровено, че това, което ти тази вечер отново говори, за мен стои по-високо от всички слова и видения на Мохамед. Ти вече ме плени. Аз съм твоя собственост и собственост на Този, който ти повелява така да говориш. Сега ми покажи една следа, само една-едничка следа от моите любими, които изгубих, и аз ще си остана ваша собственост!

— Вече отново поставяш условия? — напомних аз. — Бог не позволява да му отреждат или преговарят и се пазарят с него. Моли се, умолявай го, защото молитвата, както вече казах, е небесната стълба, по която вярата на човека се възкачва, а всевслушващата се любов на Всемогъщия слиза към него!

— Добре, ще се моля! Лека нощ, ефенди!

Поканата при пашата се отнасяше не само за мен, а и за Халеф. Амуд Махули също трябваше да се яви. Когато пристигнахме, видяхме, че се касаеше за тържествен прием, на Който присъстваха висшите военни и цивилни служители на пашата. През първия четвърт час беше много официално. Когато чибуците встъпиха в своите права, стана по-задушевно. Пашата ме подкани да разкажа едно-друго от преживелиците ми с Халеф, на което аз си позволих забележката, че шейх Хаджи Халеф Омар е много по-добър разказвач от мен. Дребосъкът беше запленен и изпълни нечуваната задача да развлича един паша с няколко конски опашки по такъв отличен начин, че домакинът в заключение призна усмихнато, че никога не бил отивал да спи заради един разказ толкова късно като днес.

Той се сбогува с всеки от нас поотделно. На нашия поляк, който се беше явил в старата си униформа с отличителни знаци на бинбаши, каза:

— Аз те известих, че падишахът — Аллах да го благослови и закриля! — те въздига за заслугите ти в чин миралай. Писменото потвърждение ще получиш в близките дни. Благодари не на мен, а на твоя приятел Кара Бен Немзи ефенди, на когото, както изглежда, дори повелителят на правоверните изпълнява всички желания!

При тези думи стисна с весел смях и на мен ръка и ние си тръгнахме, минавайки през шпалир от дълбоко кланящи се служители. След това яздихме бели магарета до къщи.

Една неочаквана последица от произвеждането на поляка бе, че Халеф сега говореше не само за един «раншен кол агаси и сегашен бинбаши», но и вече за «раншен бинбаши и сегашен миралай», и че Кепек се надуваше още повече, отколкото в действителност беше. Да е слуга и довереник на миралай, бе неимоверна гордост за него.

Амуд Махули остана още два дни в Багдад. А като тръгна после за Хиле, имах твърдото убеждение, че Мохамед и Корана вече нямат предишната сила за него. Аз му подарих Новия завет на арабски и той ми се врече, когато не е на служба вечер, да се залавя много сериозно с него и да чете също на домашните си…

Пътешествието из Персия и битките на живот и смърт със Сенките на Ахриман са описани в следващите два тома от поредицата «В царството на Сребърния лъв» и «Вкаменената молитва».