Крюгер Бей

Първа глава Един милионер

Преди да продължа да разказвам нашите по-нататъшни приключения, трябва да се върна на някои по-предишни събития. Това беше доста преди описаните вече преживелици. Тогава току-що се бях върнал от едно пътуване до Южна Америка. След благополучно преминалото презокеанско плаване параходът ми спря в Бремерхафен и аз отседнах в много известния «Льорс хотел».

Докато обядвахме срещу мен седеше някакъв млад господин може би на двайсет и пет, двайсет и шест години, който не вземаше никакво участие в общия разговор, но затова пък както изглеждаше бе посветил цялото си внимание на мен. Той непрекъснато ми отправяше изпитателни погледи, но като че все още не можеше да реши дали ме познава или не. Имах чувството, че вече някъде съм го виждал, но това сигурно е било съвсем бегло, понеже в мен не бе останал никакъв по-ясен спомен. Най-сетне, след като сервираха десерта, погледът му се разведри. Личеше си, че вече беше подредил нещата в паметта си и се беше сетил нещо за мен. Но с това вниманието, което ми отделяше, никак не намаля. Погледът му пак не се откъсваше от мен и внимателно следеше всяко мое движение.

Щом се нахраних аз се уединих на малка масичка до един прозорец, за да изпия там кафето си. Младият човек започна да се разхожда нагоре-надолу из ресторанта. Личеше си, че много му се иска да ме заговори, но все още умуваше как да подхване разговора. Най-после с решително движение той се обърна към мен, приближи се и като направи не толкова сръчен, колкото добронамерен поклон, ми каза:

— Извинете, господине! Не сме ли се виждали вече с вас?

— Възможно е — отговорих аз и се изправих, за да отвърна на поклона му. — Може би си спомняте по-добре от мен мястото, където е станало това.

— Беше отвъд океана в Съединените щати. Струва ми се, че се срещнахме нейде по пътя от Хамилтън за Белмонт в Невада. Познавате ли тези градове?

— Разбира се. И кога е било това?

— Преди около четири години. Ние бяхме цяла група златотърсачи и бягахме от една орда навахи. На всичко отгоре така се бяхме заблудили, че изобщо не можехме вече да се ориентираме в планините и много вероятно щяхме да загинем, ако за наше щастие не бяхме срещнали Винету.

— А-а, Винету!

— Значи познавате този прочут вожд на апачите?

— Малко.

— Само малко ли? Ако Вие сте онзи господин, за когото ви мисля, сигурно го познавате много по-добре от «малко». Тогава той беше тръгнал на път за Моно Лейк, където искаше да се срещне с най-добрия си приятел и ни разреши да го придружаваме, понеже вече бяхме решили да се отправим за Калифорния като се прехвърлим през Сиера Невада. Добрахме се до езерото без премеждия и там се натъкнахме на други бели, към които се присъединихме. През последния ден, преди да продължим ездата си, пристигна и приятелят на Винету. Двамата се канеха да се качат високо в планините, за да ловуват там и преди още да настъпи утрото на следващия ден те ни напуснаха. Ето защо Вие останахте край нашия лагерен огън само няколко кратки часа и не сте запомнили добре лицето ми.

— Аз ли? — попитах го, преструвайки се на учуден.

— Ами да, Вие! Или не сте приятелят на Винету? Вярно, че на времето носехте съвсем други дрехи. По тази причина не успях тъй бързо да си спомня кой сте и къде съм ви виждал преди.

— Ами как се казва човекът, за когото ме мислите?

— Олд Шетърхенд. Ако съм се заблудил, Ви моля да ми простите безпокойството!

— Не ме безпокоите. Напротив. Ще си позволя въпроса дали след обяд пиете кафе?

— Тъкмо се канех да си поръчам чаша кафе.

— Тогава Ви моля да го изпиете при мен! Моля, седнете! Той се отзова на поканата ми, а после каза:

— Значи все пак сте Олд Шетърхенд?

— Аз съм, но моля Ви не викайте толкова силно! На тук присъстващите сигурно ще е съвсем безразлично кой съм и как се наричам отвъд океана в американския Запад.

— Радостта ми е причината така да се развикам. Но лесно можете да си представите, че съм във възторг да срещна тук един толкова…

— Тихо! — прекъснах го аз. — Тук в морето на цивилизацията съм само една капка, която просто се губи. Ето, прочетете истинското ми име!

Разменихме визитните си картички. На неговата пишеше: Конрад Вернер.

Докато четях името му той ме наблюдаваше така, като че очакваше то да ми е известно и да покажа известна изненада. Но понеже подобно нещо не се случи, той попита:

— Не сте ли чували някога името ми?

— Вероятно съм го чувал доста често, защото в Германия Вернеровците хич не са малко.

— Искам да кажа отвъд океана.

— Хмм! Не си спомням, но допускам, че на времето съм го чул от устата Ви.

— Друго имах предвид. Сега името Конрад Вернер се споменава твърде често в Америка. Бъдете тъй добър да си спомните за Ойл Суомп [1].

— Ойл Суомп? Хмм! Наистина имам чувството, като че ли съм чувал вече това име във връзка с някакви по-особени обстоятелства. Някакво селище ли е или блато?

— Беше блато, но сега е много известно селище. Малко съм учуден, че не Ви е познато.

— Откога хората говорят за него?

— Почти две години.

— Точно толкова време прекарах в Южна Америка и то в такива райони, където госпожа Мълва пристига с голямо закъснение, така че не ме мислете за някой истински тунгузец или калмик!

— О, не! Още повече се радвам на възможността сега да Ви кажа, че онзи безпомощен на времето човек стана крал на петрола.

— Крал на петрола? Тогава от все сърце ви пожелавам щастие!

— Благодаря Ви! Докато бяхме заедно с Вас и Винету, наистина и през ум не ми минаваше, че ме очаква такова щастие. Всъщност дължа голяма благодарност на апача, понеже той ни придума да тръгнем за Калифорния. И неговия добър съвет ме направи милионер.

— Ако наистина сте такъв, тогава Ви моля да не се сърдите, че е станало така.

— Не, не! — засмя се той. — Ако знаехте кой и какъв съм бил по-рано, сигурно щяхте да разберете колко излишна е молбата Ви.

— Е, че какво толкова сте били преди?

— Бях негодник! Родил съм се в сиропиталище и бях тръгнал по такъв път, който неминуемо щеше да ме отведе в затвора!

— Какво говорите! Щом е така, Вие сигурно сте скъсали веднъж завинаги с тези спомени и ще е по-добре да не приказвате за това.

— И през ум не би ми минало да споделям тези неща с някой друг човек, но понеже сте Олд Шетърхенд, ми се иска пред Вас да разкрия сърцето си. Може би Ви е познат онзи край, откъдето произхождам.

Той спомена едно малко градче в Ерцгебирге.

— Много добре го знам — кимнах аз. — Няколко пъти съм бил там.

— В такъв случай сигурно знаете и плачевните условия на живот, които царят или царяха там. Представете си едно съвсем обедняло население и един дом на социални грижи с къде-къде още по-бедни обитатели! Те бяха предоставени най-вече сами на себе си и на онова, което изпросваха от околните села. По няколко сурови картофа, няколко филии сух хляб, парченце кораво сирене — това беше всичко, което донасяха вкъщи от просията си. От събраните неща умните си приготвяха някакво ядене, но за съжаление майка ми не беше доста умна.

— Майка Ви ли? И тя ли живееше в приюта за бедни?

— Да. Нали ви казах, че там съм роден. Още когато съм бил само на няколко седмици, тя е започнала да ме разнася из околните села. По-късно ме мъкнеше до себе си. Така е събуждала състраданието на хората. И аз като нея бях облечен в парцали, а тя направо ме възпита в просия. Когато влизахме в някоя къща или пък срещахме някого на улицата тя особено държеше да хленча така, сякаш умирах от глад или от студ. За да изпълнявам успешно ролята си не беше нужно да се преструвам кой знае колко много, защото и без друго тя се грижеше да изпитвам непрекъснато глад. Майка ми почти не ядеше, а на мен ми даваше толкова, колкото да не умра от глад. Продаваше почти всичко каквото получаваше от състрадателните хора. Все се намираха и такива люде, които даваха по няколко пфенинга за изпросения от нас хляб и с получените пари тя си купуваше ракия, която беше за нея над всичко, дори и над собственото й дете.

— Какъв ужасен живот! Мисля, че е по-добре да говорим за нещо друго. Нали?

— Не! Ако ви разказвам подобни неща за майка си, аз го правя само за да направя по-ясна разликата между предишния си начин на живот и сегашния. Майка ми минаваше за неспасяемо загубен човек и ме влачеше по своя път, който непрекъснато я водеше все по-надолу, докато най-сетне общината ме принуди да постъпя на работа като чирак при един обущар. Всъщност човекът беше само обикновен кърпач на обувки, понеже никой по-голям майстор не пожела да ме вземе при себе си. Даваше ми да ям малко, но затова пък за по-добро храносмилане често ми нашарваше гърба с обущарския ремък. Лесно можете да си представите, че това никак не ми харесваше. Няколко пъти бягах от дома му, скитах се просейки наоколо, но винаги ме хващаха и ме връщаха обратно. Тъй изминаха две години. Нищо не научих и ставах все по-безполезен. Една хубава коледна вечер моят майстор взе да раздава подаръци на семейството си. Той си беше бедняк и не можеше да даде кой знае какво, но все пак всяко от децата получи по някаква дреболия. Най-малкото от всички получих аз, а именно — нищо! Когато изразих недоволството си, най-сетне и аз получих подарък — удари с ремъка. Обущарят така ме би, както никога дотогава и накрая бях принуден с разкървавен гръб да се кача на студения таван, където спях върху няколко шепи слама, която бе така изпомачкана и разпиляна, че лежах кажи-речи на голия под

— А сега сте Крал на петрола! Каква разлика!

— Огромна! Но докато се стигне дотук, изминаха дълги години на лишения и страдания! Докато треперех от студ горе на тавана реших отново да избягам, но този път толкова далеч, че изобщо да не могат да ме открият. Незабелязано се промъкнах надолу, излязох от къщата, заобиколих града и после започнах да газя дълбокия сняг в ужасната снежна виелица право към целта, която си бях поставил.

— И каква беше тази цел?

— Естествено Америка!

— Цяло безумие!

— Да, безумно беше, но какво ли разбирах тогава? Вярвах, че за да стигна до Америка, трябва само да тръгна и да вървя, да вървя. Бях чувал, че там човек можел да забогатее, а аз исках да стана много богат. Имах намерение после да се върна и да засрамя майстора. Знаех, че той умееше само да кърпи стари обувки и си бях наумил да си поръчам при него да ми направи чифт съвсем нови ботуши, с които той нямаше да се справи. И това щеше да бъде отмъщението ми. Бях решил да хвърля в лицето му както парите, тъй и нескопосаните ботуши и гордо да се върна в Америка.

— Е, ами това можете да го направите и сега!

— Да, ще си отмъстя, ала по друг начин. Ако този клетник е все още жив, ще му помогна да си стъпи на краката. За всеки удар, получен от него, ще му дам по един талер.

— Това ми харесва и много ми се иска човекът да е все още жив. Вашата история започва да ме увлича, макар че отначало ми се стори отблъскваща.

— Поне началото на продължението едва ли ще ви прозвучи кой знае колко по-привлекателно. Старо ленено яке, ленени панталони, една още по-стара шапка, чифт дървени обувки, ето това бе облеклото ми, в което просейки, се добрах близо до Магдебург.

— Мили Боже! Та нали е било кажи-речи невъзможно по този дълъг път полицията да не ви спипа поне веднъж!

— О, постъпвах хитро. Надушех ли опасност, аз се скривах и предпочитах да гладувам.

— Попадахте ли винаги на хора, които да ви дадат нещичко за ядене?

— Да. Отбивах се все в най-бедняшките къщурки. Често за мен се грижеха чираците на различни занаятчии, които макар да ми се присмиваха, не ме издаваха, напътстваха ме с добри съвети и ми даваха по някое парче хляб. Но в крайна сметка не бях повече в състояние да издържам на този скитнически живот. От ден на ден ставах все по-зле, докато най-сетне, след като отминах Магдебург просто паднах на пътя и останах там да лежа. От глад и изтощение не можех да вървя и пропълзях в една снежна преспа, за да умра там. Веднага заспах. Когато се събудих дочух под мен как тежки колела скрибуцаха в снега. Над мен съзрях чергило на каруца, а аз лежах върху дебел пласт мека топла слама, завит в два конски чула. След известно време едно пълно зачервено от студа лице надникна отпред под чергилото и като видя, че съм отворил очи, попита:

— Жив ли си, момче? Откъде идваш?

— От Саксония.

— Къде искаш да отидеш?

— В Америка.

— Хмм! Ами какво мислят родителите ти по този въпрос?

— Нямам вече родители. Изобщо нямам никой, който да го е еня за мен.

— Какъв си всъщност?

— Обущарски чирак.

— Как ти е името?

— Конрад.

— Добре! Сега запомни какво ще ти кажа! Ей там до теб виси кошница с хляб и сирене. Можеш да ядеш колкото си искаш. После се зарови по-надълбоко в сламата и не излизай навън докато дойда да те взема!

След тези думи лицето изчезна. Не чаках повторна покана. В кошницата имаше половин хляб и цяла буца сирене. Изядох всичко. После се зарових дълбоко в сламата, покрих се с чуловете и пак заспах. Когато ме събудиха се бе вече свечерило. Човекът, с когото бях разговарял беше при мен в каруцата, а тя беше спряла насред пътя току пред някакво село.

— Момче, ама колко си бил гладен! — каза ми той. — И как спа! Не усети ли, че няколко пъти спирахме?

— Не!

— Значи си тръгнал за Америка! Тук ти се предлага най-добрата възможност, защото самият аз отивам отвъд океана. Искаш ли да дойдеш с мен?

— Да.

— Но вероятно нямаш паспорт, нали?

— Нямам нищо друго освен дрехите на гърба си.

— Слушай, туй хич не е много! Но ми е жал за теб. Изрових те от снега и съм готов да се грижа за теб, ако ми обещаеш две неща. Първо трябва да ме слушаш и второ никому не бива да казваш кой си, откъде идваш и накъде си тръгнал.

— На драго сърце.

— Добре! Тогава оставаш при мен докато стигнем в Америка. Ще ме наричаш братовчед. Твоят дядо е бил брат на моя баща и си от Халберщат. Взел съм те с мен, защото всичките ти роднини са измрели и живееш при мен вече от три месеца. Ще казваш ли винаги това и нищо друго?

— Да — заявих аз в безизходното си положение.

— Тогава ще си живееш добре при мен. Значи се споразумяхме! Докато ти спеше, минахме през един град. От един вехтошар ти купих ботуши и дрехи. Ето, облечи тези неща!

Той отметна малко чергилото, за да мога да виждам и да сменя моите парцали и дървените обувки с донесените от него дрехи и ботуши. После ме накара да седна на капрата на каруцата при него и поехме към селото, където спряхме пред страноприемницата, за да пренощуваме.

— Навярно онзи човеколюбив ваш спасител е бил някой колар, който с коларския занаят си е изкарвал хляба, а? — прекъснах аз разказа му.

— Да. Беше един от така наречените селски колари от Харц.

— А-а, знам ги. С тежките си товарни коли те са кръстосвали по-рано надлъж и нашир от една страна в друга като навсякъде са приемали каквито товари им предложи случаят и често са се завръщали по родните си места едва след години. Издокарвали са конете си с особен вид хамути и кожи от язовец. Били са честни хора, на които спокойно е можело да повериш цяло състояние. Изглежда във вашия случай човекът не е бил особено почтен или поне с вас не е бил такъв, защото е казал, че иска да замине за Америка, което в никакъв случай не е възможно да е било истина. Най-вероятно е искал да ви използва.

— Вярно е. Отначало му имах пълно доверие. Аз хранех и чистех конете, спях при тях в обора и според силите си поемах неговата работа. В замяна получавах храна и от време на време по някоя стара износена дреха. След като минаха няколко месеца, без да тръгнем за Америка лека-полека започнах да разбирам, че ме е излъгал. Ала волният живот ми харесваше и затова останах при него докато веднъж натовари стока, която трябваше да превози до Отерндорф. Това селище е разположено близо до морето. Внезапно в мен отново се събуди желанието да тръгна за Америка и резултатът беше, че избягах като поех към Бремерхафен.

— Без пари?

— Той си мислеше, че нямам пари и това беше приспало бдителността му. Но в продължение на година и половина, времето което прекарах при него, бях товарил и разтоварвал какво ли не и понякога бях получавал бакшиш. Тези малки суми бях запазвал в тайна и ги бях пестил. Ето как бях събрал достатъчно, за да стигна от Отерндорф до Бремерхафен, без да ми се налага да прося. Разбира се за по-продължителен престой там парите нямаше да ми стигнат. Затова веднага попитах къде да намеря някоя моряшка кръчма. С течение на времето бях поумнял и неведнъж бях чувал, че в подобни кръчми било възможно да ти се предложи случай да пътуваш до Америка безплатно. В кръчмата, която ми посочиха, седяха много моряци. Един от тях се лепна за мен и взе да ме разпитва. Казах му толкова, колкото сметнах за необходимо и той ми заяви, че щял да ми помогне. Поръча ми ядене. Пихме ракия, коняк и пунш докато изгубих разсъдък. Когато дойдох на себе си видях, че лежа в някаква тясна дупка, която едва ли беше по-голяма от кучешка колибка. Около мен беше тъмно. Над главата ми се чуваше скърцане, а под мен шумеше вода. От време на време долавях заповеднически глас. Пипнешком потърсих някакъв изход, но не намерих и бях принуден да лежа и да чакам. Чувствах се ужасно зле. В главата ми сякаш някой тъпан биеше, а крайниците ми бяха като смазани. След доста време долових стъпки. Някакво резе бе изтикано, после зърнах пред себе си човек в моряшка униформа, който държеше в ръката си фенер. Беше онзи мъж, с когото предишния ден бях седял в кръчмата. Той ми се изхили дрезгаво и подвикна:

— Излизай сухоземен плъх такъв! Капитанът иска да те види! Но разговаряй с него учтиво и не му противоречи! Той не е някой добряк.

С мъка изпълзях от дупката. Както по-късно научих това бил затворът за вироглави моряци. Последвах моя «добър приятел», изкачвайки се по две тесни стръмни стълби, и после се озовах на горната палуба на някакъв кораб, който плаваше опънал всичките си платна. Наоколо бе само безбрежното море. Отведоха ме при кърмата, където ме чакаше капитанът. Той носеше много широки панталони, а на главата си имаше кепе със златни нашивки. Брадата му беше страшно голяма. Той ме хвана за ръцете, завъртя ме няколко пъти насам-натам, заопипва мускулите и костите ми, ухили ми се така, сякаш бях мишка, а той котка и ме попита:

— Откъде си?

Казах му истината. При тази физиономия дето я беше направил, не посмях да изрека нито една лъжлива дума.

— Изглеждаш ми голям тарикат. Имам намерение да те взема като юнга. Ей там е боцманът, на когото трябва да се подчиняваш. При всеки опит за непокорство ще ядеш бой. Марш оттук!

Боцманът, към когото ме насочи, изглеждаше още по-зъл тип и от капитана. Той ме сграбчи за ръката, задърпа ме към предната част на кораба, тикна ми в ръката съд с катран и ми посочи едно дебело въже, което трябваше да бъде спуснато от външната страна на кораба. Макар никога да не бях виждал море от мен се искаше да увисна на въпросното въже и да мажа отвън стената на кораба с катран. Отказах, вързаха ме върху една дъска и ме биха докато прегракнах и не можех повече да викам. Изобщо бях изпаднал в толкова плачевно положение, както никога дотогава през живота си. Плавахме към Западна Индия.

Товарът ни бе свален на брега за кратко време. Забраниха ми да слизам на сушата, както ми забраниха и да разговарям с хората, които се качваха на борда. Оттам се отправихме към Бостън, после към Марсилия. Оттам пък първо отново опънахме платна към Саутхемптън, след което пак се насочихме към Америка, но този път спряхме в пристанището на Ню Йорк. Там най-сетне си върнах свободата. Капитанът си беше спечелил омразата на двама моряци. През нощта те тайно офейкаха с колата, вземайки ме със себе си. Бягството ни бе успешно и аз стъпих на американския бряг като свободен човек. Най-напред се постарах да се отдалеча възможно повече, за да не може капитанът или някой от неговите копои да ме открие. Това стана един петък, когато не се работеше. Намерих някаква нова недовършена постройка и се промъкнах в нея, за да се наспя добре без някой да ме обезпокои. Нуждаех се от продължителен сън повече отколкото от ядене или пиене. Когато се събудих отново се беше свечерило. Бях гладен, но въпреки това останах да лежа на мястото си, понеже през ума ми мина мисълта, че може би бих могъл на този строеж да си намеря работа. И така изчаках до следващото утро. Тогава надойдоха зидарите и дърводелците. Заговорих неколцина от тях, ала те не разбираха немски. Най-сетне попаднах на човек, който се оказа прусак от околностите на Кьонигсберг. На него също му се бяха присънвали златни планини в Америка, а ето че беше попаднал сред носачите на тухли и керемиди. Благодарение на неговото застъпничество получих работа. Никак не беше лесно, но все пак се справях. Живеех пестеливо и до настъпването на зимата скътах над сто долара, с които заминах за Филаделфия, за да се захвана с първоначалния си занаят.

— Но нали ми казахте, че не сте научили нищо![2]

— Това е така според нашите представи. Но междувременно бях разбрал какво означава разделение на труда. Във Филаделфия постъпих в една фабрика, където всеки работник трябваше да изпълнява все една и съща операция. За тази цел не е необходимо да се изучи майстор-обущар. Една цяла година пришивах само бомбета на обувки. Накрая имах вече триста долара, с които се преместих в Чикаго, за да продължа да работя в подобна фабрика. Но там не се задържах дълго. Искаше ми се да изуча нещо, а това бе невъзможно при споменатото разделение на труда. Запознах се с един ирландец, който също бе спестил малка сумичка. Той познаваше страната по-добре от мен и ми предложи да тръгна да пътувам с него като педлар из Запада[3].

С такава търговия можело да се печелят куп пари. Прехвърлихме се отвъд Мисисипи, събрахме парите си, закупихме стоки и поехме нагоре по Мисури. След два месеца разпродадохме всичко и удвоихме нашите пари. Още четири пъти предприехме подобно пътуване, а после през един хубав ден моят съдружник изчезна и с неговите, и с моите пари. Веднага се захванах с първата предложила ми се работа. Трудих се усърдно, но вече не успях да спестя по-значителна сума. От отчаяние се присъединих към златотърсачите.

— И не намерихте нищо, нали?

— Така е. Гонени от глад, ние се скитахме из планините. Между нас нямаше нито един уестман и затова я карахме много зле. Накрая ни нападнаха и навахите. Успяхме да им се изплъзнем, но сигурно пак щяха да ни догонят и избият, ако не бяхме срещнали Винету, който ни заведе здрави и читави до Моно Лейк, където се видяхме и с вас.

— Ако тогава ми бяхте разказали преживелиците си така подробно както сега, сигурно щях да Ви дам някой добър съвет или да Ви помогна на дело.

— Така било писано. Непрекъснато преследващите ме нещастия ме бяха направили свит и стеснителен. Че как можех да досаждам с историята си на един Олд Шетърхенд? Но тази стеснителност изигра добра роля, защото си остава много въпросителни дали вашият съвет щеше да ме направи милионер.

— Споделям мнението ви. Но по-нататък! Какво направихте в Калифорния?

— Занаятът ми не ме беше довел доникъде, а пък търговията — още по-малко. Реших да опитам със земеделие. Станах ратай в една естансия. Собственикът й ме хареса. Работата ми доставяше удоволствие и скоро надницата ми беше увеличена.

Веднъж дяволът ме подлъга да играя на хазарт. Рискувах припечеленото за половин година и спечелих, ала бях достатъчно разумен веднага да престана да играя. За две години спестих петстотин долара. По това време моят господар ме изпрати да отида в Чикаго, за да накупя някои неща. Взех и моите пари, за да ги вложа там на сигурно място. Тогава се запознах с един янки, който ми предложи да ми продаде един парцел по горното течение на реката Федър. Закле ми се с хиляди клетви, че това била най-прекрасната земя в цяла Калифорния. Ето че тогава ме обзе лека грандомания. В онзи момент бях ратай, а така можех сам да стана собственик. Приятелите на въпросния янки взеха да ме увещават и най-сетне купих земята.

— Колко платихте?

— Четиристотин долара на ръка.

— А онзи янки истинският собственик ли беше или правата му можеха да бъдат оспорени от някой друг? Често се вършат такива измами при подобни покупко-продажби. Знам, че са продавани и изобщо несъществуващи парцели.

— Моят случай не беше такъв. Преди да сключим договора за покупко-продажбата аз проверих какво е положението при съответните власти. Земята наистина съществуваше и беше собственост на моя янки, който можеше да я продава.

— Но защо е искал да се отърве от нея? Щом я е хвалил толкова много, би трябвало да я запази за себе си.

— Имаше си причина. Той обичаше авантюристичния начин на живот и не можеше да издържа дълго време на едно и също място.

— Хмм! И все пак навярно в цялата работа е имало нещо гнило.

— Ами да. Едва бяхме сключили сделката и току-що бяха наброени парите, когато и той, и неговите приятели започнаха да ми се подиграват. Най-откровено ми казаха, че съм купил съвсем безполезно блато.

— Аха, значи вече стигнахме до вашето Ойл Суомп.

— Така е. Когато след завръщането си уведомих моя господар за сделката, той се ядоса. Никак не му се искаше да ме загуби и ме посъветва да зарежа блатото и да остана при него като прежаля онези четиристотин долара. Каза ми, че така съм щял да си спестя поне последните стотина долара, които иначе щях да похарча за пътуването дотам, а изгубените пари съм щял скоро пак да спечеля при него. Но не се оставих да ме задържи. Щом бях купил земя, исках поне да я видя, ако ще би и последните ми пари да се свършеха. И така, отправих се към моя имот и скоро се сдобих със спътници. Един немец на име Акерман бе закупил гори за сеч недалеч от моята блатиста собственост и беше отишъл вече там, за да строи дъскорезница. Всъщност скромното й начало бе вече поставено, а по-късно предприятието щеше да се разрасне и работата в него да придобие далеч по-голям размах. По делови съображения отначало неговият син беше останал в Сан Франсиско, а след уреждането на Търговските си сделки, бе решил да отиде при баща си. Срещнах се с него, защото пътят ни беше един и същ. Той беше ходил вече веднъж горе и ме накара да му покажа моята карта. След като й хвърли един поглед поклати глава и каза:

— Виждам, че сте най-близкият ни съсед, но не мога да подхранвам надеждите ви. Наистина сте купили едно блато. Вярно, че е огромен по размерите си парцел, ала за нищо не става.

Тези думи не бяха никак утешителни. А когато пристигнахме при баща му и той чу за моята сделка, изказа същото мнение:

— Вие притежавате огромна котловина, която представлява блато, обградено наоколо от голи склонове. Ще видите тук-там само някой самотен храст. Какво ли можете да правите? Хвърлили сте си парите на вятъра.

— Е, тогава ми се иска поне да разгледам блатото — казах аз съкрушено. — Това ще ми е единствената полза.

— Наистина единствената! Днес си починете! А утре яхнете коня си и ние също ще дойдем с вас.

На следващото утро тръгнахме на път. Акерман и неговият син ме придружаваха. Минахме през висока иглолистна гора, която беше тяхна собственост и обещаваше неизчерпаеми запаси от дървен материал за дъскорезницата им. После продължихме между голи чукари, обграждащи обширна печално изглеждаща низина. Пред нас се ширна огромно блато. По бреговете му се виждаха самотни храсти. Подир тях следваше тръстика, а отвъд нея започваше зелено-кафеникав блатен мъх, сред който се мяркаха мътни локви вода. Липсваше всякакъв друг растителен свят, а животните явно се бяха оттеглили от тази тъжна безутешна низина.

— Ето ви го, на! — каза старият Акерман. — Тази долина е толкова печална, че винаги щом стигна дотук, веднага се връщам.

— Значи никога не сте ходили по-нататък, така ли?

— Не.

— Но на мен много ми се ще да стигна до отсрещната страна, за да видя дали там гледката е същата.

— Разбира се, че е същата. Личи си още от пръв поглед.

— Възможно е! Но ми се иска веднъж да обиколя имота си. Огледам ли го от всички страни, това ще е удоволствие, заплатено с онези четиристотин долара, а след това кракът ми никога повече няма да стъпи тук.

— Както желаете! Но трябва много да внимавате. Тук земята е коварна и човек никога не знае докъде ще потъне.

Предпазливо продължихме да яздим един подир друг нататък. Вятърът подухваше срещу нас и носеше някаква особена миризма. Старият, който беше начело, също я усети. Той спря коня си, пое дълбоко въздух през носа и рече:

— Що за отвратителна воня? Мирише на ковчег!

— На трупове! — потвърди синът му.

— На терпентин! — добавих аз.

После пак продължихме. Миризмата се усилваше. Стигнахме до едно място на намиращото се вдясно от нас блато, където покрилият го мъх се отдръпваше доста навътре, а видът му беше твърде особен, изглеждаше така, сякаш беше отровен. Водата ми се виждаше мазна. Повърхността й бе покрита с някакъв синкаво-жълт блестящ слой. Изведнъж старият Акерман нададе силен вик, скочи от коня и се втурна към водата.

— За Бога, тате, опасно е, къде тръгна? — извика синът му обзет от страх. — Стой тук, стой тук!

— Трябва да проверя, трябва да проверя! — отвърна старият необяснимо възбудено и припряно.

— Но земята поддава под краката ти!

— Нека поддава!

Ето че той стигна до водата. Вече газеше до колене в блатото и краката му продължаваха да потъват все по-надълбоко. Видяхме го как гребна вода с две шепи, огледа я и я помириса. Скоро стоеше вече до половината си бедра в тинята. Едва тогава с големи усилия успя да се измъкне и да се върне при нас. Видимо възбуден той се приближи до мен и попита:

— Не споменахте ли, че са Ви останали само стотина долара?

— Да?

— Тогава ще откупя вашето блато. Колко искате за него?

— Странен въпрос! Ще ми дадете ли четиристотинте долара, които платих?

— Не, ще ви дам много повече. Да речем сто хиляди или половин милион долара!

От смайване седях на седлото си като онемял, защото това не можеше да е шега. А Акерман изобщо не беше някой шегаджия, а и изразът на лицето му съвсем ясно показваше, че и в този случай не си правеше майтап.

— Млади човече, Вие сте страхотен късметлия! Това е вода, върху която плава петрол. Тук нефтът извира от земята, където сигурно се намира в големи количества. Та Вие сте милионер!

— Ми-лио-нер! — повторих аз заеквайки. — Заблуждавате се, сигурно се заблуждавате!

— Дълги години съм живял отвъд новите щати в петролните райони и много добре съм запознат с тези неща. Затова знам какво е петрол. Повярвайте ми!

— Пет-рол! Ми-лио-нер! — все още не можех да се отърся от смайването си.

— Да. Вие сте онова, което тук наричат Крал на петрола. Тоест, ще станете такъв. Не е достатъчно само да притежаваш земята, където се крие нефтът. Човек трябва и да съумее да го извади от недрата й, за да го превърне в пари.

— Да го извади ли?

— Да, с машини. А те са скъпи.

— Значи няма да стана милионер. Че откъде ще взема пари за машините?

— Драги ми съседе, не бъдете толкова късоглед, де! Не е необходимо да имате нито един цент. Обявете само основаването на вашето предприятие и веднага ще се намерят стотина финансови магнати, които ще предоставят паричните си средства на ваше разположение.

— Наистина е така.

— Но тези хора ще искат да извлекат полза и за себе си. Ще трябва да им отстъпите голяма част от печалбата. Но все пак познавам един човек, който няма да Ви измами като тях.

— Кой е той?

— Това съм аз, старият Акерман. Ще постъпвам само приятелски към Вас. Искате ли да опитате да работите заедно с мен?

— Защо не? Но разполагате ли с необходимите пари?

— Все ще съумея да ги събера. И ако моите не стигат, ще си помогнем с някой нисколихвен заем. Премислете моето предложение. А сега нека продължим, за да обиколим цялото блато!

Онова, което видяхме, го удовлетвори до такава степен, че веднага ми направи куп най-изгодни предложения, които аз без колебание приех. Няма да разказвам с подробности как се разви нашето делово сътрудничество. Ще спомена съвсем накратко, че Акерман се прояви като почтен човек и не ме измами нито веднъж. Скоро вестта за нашето Ойл Суомп се разнесе из целите Съединени щати, че и далеч извън границите им. Могъщата сила на парите ни бе предоставена на разположение. Предприятието ни се разрастна неимоверно много и сега, след като изминаха почти две години, ме наричат Крал на петрола, причисляват ме към милионерите и дойдох в Европа, за да взема майка си.

— Още ли е жива?

— Надявам се и тази надежда беше причината, която ме накара да се върна в Германия.

— А имате ли и втора причина? — попитах го аз, понеже той не продължи, а с погледа си като че искаше да ме подкани да му задам този въпрос.

— Да. Ще я споделя с Вас, защото познавате Америка и няма да ми се присмеете. Искам да си потърся нещо в Германия, нещо…

— По-смело, драги приятелю! Няма защо да се срамувате. Искате да си потърсите жена, понеже американките не ви харесват, нали?

— Така е! Какво ще правя с една жена, която има малки крака и нежни ръце, но затова пък толкова по-големи претенции? Вярно, аз съм в състояние лесно да задоволя тези претенции, но бих искал да си позволя няколко такива и на мен самия, а точно това никоя американка не търпи. Никога не съм узнал що значи семейно щастие и според възгледите ми, които почиват може би само на предразсъдъци, истинското щастие човек може да изпита само с някоя немкиня.

— Споделям вашите «предразсъдъци». Кога смятате да пътувате?

— Утре.

— Аз също, и то през Лайпциг. И Вие сте в тази посока. Искате ли да тръгнете с мен?

— Ако ми разрешите, с най-голямо удоволствие.

— Дадено! Ще пътуваме заедно!

До Лайпциг двамата си правехме компания. Но там се разделихме. Аз поех към Дрезден, а неговият път минаваше през Цвикау, за да го отведе в планините. Но преди да се разделим той ми обеща в най-скоро време да ме посети в Дрезден, за да ми донесе вести за майка си.

И действително само след три дни той дойде при мен и от него научих, че пътуването до родното му място е било напразно. Не заварил майка си жива. Била умряла преди доста време. Разказа ми всичко това с толкова равнодушен тон, сякаш ставаше дума за някой съвсем чужд човек. Без съмнение той никога така и не бе разбрал що значи истинска майчина любов, но пък поне от благоприличие щеше да е по-добре да беше проявил някакви чувства. Завърналият се в родината си някогашен чирак изобщо не беше попитал за своя майстор-обущар, а си беше тръгнал, без да каже комуто и да било кой е и защо е дошъл. Всичко това в никакъв случай не даваше повод да се заключи, че този човек имаше кой знае каква душевност и по-дълбоки чувства, а на мен нямаше как да не ми направи впечатление и фактът, че той изобщо не знаеше дали ще завари майка си жива или — не. Значи този тъй бързо забогатял човек нито й беше писал някога, нито й беше изпращал някаква издръжка. Цялата история никак не ми харесваше, макар да съществуваха и някои обстоятелства, които донякъде го извиняваха.

Той живееше в най-хубавия хотел на саксонската столица и често ме посещаваше, но аз нямах време да общувам с него по начин, който милионерът навярно желаеше. От учтивост не отказвах да приема посещенията му, обаче не чувствах никаква вътрешна необходимост да отвръщам на тях. Ала било ми писано скоро пак да си имам работа с него.

По време на излет в Ерцгебирге в едно малко селце се запознах със семейство Фогел, което се занимаваше с плетене на чорапи. Тези хорица живееха много мизерно. Синът им Франц бе на около петнайсет години и музикално беше извънредно надарен. Каквото му изсвирех, той веднага го повтаряше на цигулката си. Реших да се заема с него и при първия удобен случай се застъпих за момчето пред един мой близък музикален директор, той прие с въодушевление предложението ми. Взехме този начинаещ млад човек на изкуството при нас в Дрезден и музикалният директор сам се нагърби с неговото образование.

Родителите на Франц Фогел дадоха съгласието си за преселването на сина си в саксонската столица само при условието, че ще бъде придружен от сестра си Марта. Ние, капелмайсторът и аз, не успяхме веднага да намерим някаква работа за момичето. Тогава без предварително да се посъветва с нас Марта постъпи като работничка в печатницата на издателството, чиито редактор бях по онова време.

Скоро след това напуснах тази служба, за да тръгна да пътувам. Сега, след завръщането си от Южна Америка разбрах, че Марта все още работеше на предишното място, но преживях голяма изненада — капелмайсторът беше открил, че момичето има много хубав глас и беше започнал да й дава уроци по пеене.

Още в първите дни бях поканен от моя приятел на концерта на «една унгарска певица». Тя беше Марта Фогел, която за пръв път излезе пред публиката, и то с голям успех.

Конрад Вернер, «Кралят на петрола», който дойде с нас, беше толкова силно завладян от нейното изпълнение, а изглежда още повече и от нейната външност, че единственото му желание бе да се ожени за нея. Успя да се запознае с нея, тя напусна работа и скоро двамата се венчаха. Вярно, и аз присъствах на сватбеното тържество, но то премина твърде неприятно, защото Вернер се напи, започна да прави сцени на глупава ревност и стана агресивен. Тогава набързо напуснах празненството. На следващия ден, придружаван от младата си жена и нейните роднини, той отпътува обратно за Америка.

В Германия остана само Франц Фогел, за да изпълни задълженията си към капелмайстора, на когото дължеше настоящата си кариера. Но въпреки милионите от петрола, неговият зет не му помагаше достатъчно. Понякога момчето ми носеше поздрави от семейството отвъд океана. От думите му разбрах, че сестра му не се чувства щастлива. Както узнах едва по-късно Вернер не беше човек с характер, а по-скоро мерзавец и младата му жена само страдаше от неговите мерзавщини.

Измина доста време и аз отново се озовах в Съединените щати. От Фриско ме изпратиха като кореспондент в Мексико и след като преживях там описаните вече приключения, се добрах най-сетне жив и здрав до Тексас, където с отнетите от негодниците пари закупих земя за немските преселници, както и за Комарджията. Останах по-дълго при тях, а после с Винету яхнахме конете и прекосихме Ляно естакадо, отправяйки се към Ню Мексико и Аризона, за да посетим различни индиански племена. След това продължихме през Невада за Калифорния и Сан Франсиско, където Винету искаше да обърне в пари златния прах и нъгитсите, които беше взел по време на продължителната ни езда от своята скрита «спестовна касичка».

Не смятахме да се бавим там повече от няколко дни. Вече често бяхме посещавали Фриско и си казвахме, че можем да прекарваме времето си далеч по-добре, отколкото да се скитаме из един познат ни град. Канехме се да поемем нагоре из Сиера към Невада, Юта и Колорадо и там да се разделим, защото от последния споменат щат имах намерение през Канзас и Мисури да се отправя към Изтока, за да се върна у дома с някой параход.

Успяхме бързо да уредим работите си във Фриско, а после започнахме бавно да се разхождаме из града. Аз все още носех мексиканското си облекло, а Винету своите индиански дрехи. Но това не привлече погледа на нито един човек върху нас, понеже хора с външен вид като нашия бяха там нещо най-обикновено.

Следобед посетихме прочутите Удуърдс гардънс, които можеха да бъдат сравнени с нашите ботанически и зоологически градини. Тъкмо се канехме да влезем в аквариума, когато срещу нас се зададоха трима души, които се спряха веднага щом ни зърнаха. Навярно бяха чужденци, чието внимание бе силно привлечено от характерната биеща на очи външност на Винету. Ала след като ги отминахме, долових следните думи на родния си език:

— Мътните го взели! Туй не е ли гусин Май, дето отведе моите деца в Дрезден?

Естествено веднага се обърнах. Зад нас стояха две жени и един мъж. Едната от жените носеше воал. Не можех да различа чертите на лицето й. Другата беше облякла много изискана рокля, която обаче не й стоеше никак добре. Имаше такъв вид, сякаш се чувстваше съвсем неудобно в нея. Лицето й ми се стори познато, ала както роклята, тъй и чуждата обстановка ми попречиха веднага да си спомня коя е тя. Мъжът се беше издокарал като истински янки, но изглеждаше толкова смешно, че когато се взрях по-добре в лицето му, аз се подсмихнах и възкликнах:

— Дявол го взел! Наистина ли сте Вие? Та Вие сте станал същински американец!

Да, човекът беше плетачът на чорапи Фогел, бащата на Франц и Марта от Ерцгебирге. След моите думи той изпъна снага, изпъчи се и отвърна:

— Не сал американец ами, сме станали и милионери. Представете си, истински милионери! Ами що не питате за мойта жена и мойта дъщеря? Ей ги тук! Че не ги ли познавате вече? [4]

Значи възрастната жена с невъзможната рокля беше госпожа Фогел, а младата — Марта, сестрата на моето протеже. Тя вдигна воала си и ми подаде ръка.

— Да, туй е мойта дъщеря, госпожа петролената принцеса! — кимна с важен вид баща й. — Знайте ли, отвъд океана в Ерцгебирге си живеят и други хора, от които също може да излезе нещо порядъчно! Ама човек трябва да има акъл за таквиз неща, акъл да има!

— Татко! — умолително каза дъщерята. — Знаеш много добре, че всичко дължим само на този господин!

— Е, зависи отде ще погледнеш нещата! Той сал ни навря носа по следата, а че ний после не я изпуснахме, е, туй беше последица от нашата вродена хитрост и находчивост. Но затуй няма да вземем да се караме, я! А Вий кво се скитате из Америка?

— По стар навик. Нали знаете, че обичам често да пътувам.

— Да. И добре правите, щото който предприема големи пътешествия, той се връща у дома си кат’ учен човек. Разбрах го от собствен опит. Тук станах съвсем друг. Знайте ли, чувстваме се вече тъй, сякаш сме от съвсем големите хора. Започваш сам себе си страшно да уважаваш. Тук сичко е по-убаво, по-изискано и по-скъпо. Ама още не сте ни видели уредбата у дома. Веднага трябва да дойдете с нас! Живеем си кат царе. Елате! Ще се качите в нашия екипаж.

— Съжалявам. Сега си имам друга работа. А и не съм сам. Ето го моят приятел Винету, за когото Вие, госпожо Вернер, сигурно сте чела.

До този момент тя не беше откъсвала очи от мен и не беше обърнала внимание на апача. Ето че сега се извърна към Винету, подаде му и на него ръка, а после ме попита:

— Значи нямате време, така ли? Докога ще останете тук?

— Вероятно още утре ще отпътуваме от Сан Франсиско.

— И не искате да дойдете у нас? Знаете ли, че това е жестоко?

— Ами вашият съпруг…?

— Сигурно ще се зарадва на посещението Ви. Но вероятно не е у дома.

— Добре, идвам с вас. Позволете ми само набързо да се сбогувам с моя приятел.

— Не, в никакъв случай! Толкова много съм чела за прославения вожд на апачите, че безкрайно го уважавам. Помолете го да дойде с нас!

— Да — кимна бащата, — индианецът също трябва да ни посети! Няма що да се страхува от нас. Ний сме хора, дето няма да сторят никакво зло на един туземец. Ама петима души няма да се поберат в нашия екипаж. Затуй аз и жена ми ще вземем един файтон. Хайде, Хане, тръгвай с мен!

Той я задърпа за ръката подир себе си. От нашия разговор, проведен на немски, Винету бе разбрал съвсем малко. Въпреки това не беше необходимо да му казвам каквото и да било, нито да му давам някакъв знак. Когато предложих ръката си на Марта, той веднага застана от дясната й страна и закрачи до нея толкова самоуверено и с такова достойнство, че тя нямаше защо да се срамува от него.

На площада, където стояха колите ни очакваше каретата на Краля на петрола. Наистина такава кола и такива коне можеше да си позволи само един милионер. Качихме се и се настанихме срещу дамата. След това се понесохме като вихрушка.

Срещата ни с моите познати тук във Фриско беше просто една случайност, която не можеше да ме учуди. Ала те имаха тук къща или дори цял дворец и именно това ми се стори чудно. Защо Вернер не живееше горе в планините при своето петролно предприятие? Естествено не изрекох този въпрос. Съвсем скоро и без друго щях да получа отговор от него.

Ето че каретата спря пред една сграда, която с пълно право заслужаваше името дворец. Колко ли е струвала само великолепната мраморна порта? Над нея бяха поставени големи позлатени букви. Не ми остана време да ги прочета, понеже трябваше да слезем от каретата, при което ни помагаха двама негри. После те закрачиха пред нас по вътрешното стълбище към един разкошен вестибюл и отвориха врата, водеща към малка стая, която бе обзаведена кажи-речи като уютна всекидневна. Едва-що домакинята бе седнала на дивана, когато стаята започна да се движи нагоре. Тя се оказа просто един асансьор, движен с пара. Някой друг син на прериите на мястото на Винету би възкликнал от удивление, но апачът стоеше с такова безразлично изражение, сякаш този начин за избягване на досадните стълби бе за него нещо съвсем обикновено.

Влязохме в приемната, която се намираше на втория етаж. Беше обзаведена извънредно пищно. Личеше си, че собственикът й е имал намерение да блесне с разкошната й подредба, но различните дреболии в интериора доказваха, че жена му бе положила усилия да смекчи това впечатление.

Изглежда едва след като излязохме от асансьора Марта дойде на себе си. Тя подаде и двете си ръце както на мен, тъй и на Винету и най-сърдечно ни каза:

— Ето ни вече у дома. Не бива да си тръгвате толкова бързо. Трябва да останете няколко седмици. Обещайте ми!

Невъзможно беше да изпълним подобно желание и то особено заради мъжа й, с когото никак не ми се щеше да пребивавам по-продължително под един и същ покрив. Затова й отказах:

— С удоволствие, ако ни беше възможно, госпожо Вернер, но наистина още утре трябва да тръгнем на път.

— О, имате време! Ако бяхте нейде из дивата пустош, където може би ви се налага да преследвате някой човек, там разбира се всяка минута ви е скъпоценна, но аз съм чела достатъчно много за вас, за да знам, че когато се намирате в град като Сан Франсиско, нямате никаква работа.

— Действително се лъжете. Имаме наложителни причини, които…

— Моля Ви не го увъртайте! — прекъсна ме тя. — Нека разговаряме съвсем откровено. Причината, поради която не искате да останете, се крие в моя съпруг, нали? Но аз ще ви докажа, че и за него сте добре дошъл. Веднага ще изпратя да го повикат от работния му кабинет. Позволете ми да ви оставя за няколко мига!

Тя се отдалечи. Винету и този път не разбра за какво разговаряхме, но въпреки това каза:

— Тази скуоу е толкова красива, че май не съм виждал друга като нея. Нека моят брат ми каже дали тя има мъж!

— Има.

— Що за човек е той?

— Беше клет бедняк от моята родина, който забогатя тук след като откри петролен кладенец.

— Къде се е запознал със своята скуоу?

— Отвъд океана, където е роден. Тя го последва в Америка още преди двайсет луни.

Апачът размисли няколко кратки мига, а после продължи:

— Било е по времето, когато и Олд Шетърхенд се е намирал в своето отечество. Навярно моят брат я е познавал вече там, а?

— Да.

— Тогава този човек я е взел за жена с твоя помощ. Хау! Когато Винету изречеше думата «хау» това означаваше, че нищо повече не беше в състояние да го накара да промени мнението си.

Ето че Марта се върна. С видимо разочарование тя ни съобщи:

— За съжаление мъжът ми не е тук и не можем да очакваме скоро да се върне. Предприятието поглъща цялото му време.

Въздишката, която се откъсна от гърдите й, изглежда се отнасяше повече до самата нея, отколкото до прекалено голямата заетост на мъжа й.

— Предприятието? Та нали несъмнено си има чиновници, на които може да се осланя?

— Да, но често нещата са много сложни и объркани. Неговият съдружник не се занимава достатъчно с деловите въпроси, така че по-голямата тежест от работата пада върху плещите на моя мъж.

— Сложни и объркани ли казахте? Не мога да си го представя. А и според онова, което съм чувал за Акерман, той е тъкмо напротив, много енергичен и предприемчив човек.

— Акерман ли? Че те изобщо не са съдружници. Сегашният му търговски партньор се казва Потър. Той не е немец, а янки.

— Защо е прекъснал връзките си с онзи заслужаващ доверие немец и се…

— Защо ли? — прекъсна ме тя. — А-а, едва сега се сещам, че Вие все още изобщо не знаете какво се случи. Докато слизахте от каретата не прочетохте ли какво пише над входната ни врата?

— Не.

— Значи не знаете, че сега мъжът ми е съсобственик на една земеделска и търговска банка?

— И представа си нямаме! Но все още притежава и Ойл Суомп, нали?

— Не. Скара се с Акерман и скъса с неговото дружество.

— Но защо?

— Господин Май, защо питате толкова разтревожено? Не му харесваше повече горе край блатото, а и аз, и родителите ми предпочетохме да живеем тук в града. Запознахме се с Потър, който е добър търговец, макар че много от задълженията си стоварва върху плещите на моя мъж. Последвахме съвета му. Мъжът ми продаде правата си над Ойл Суомп за три милиона долара. Преселихме се в града и с тези пари основахме нашата земеделска и търговска банка.

— И каква сума внесе Потър?

— Никаква. От моя мъж са парите, а от Потър — неговите способности. Нали знаете, че Вернер няма познания и умения за търговия и сделки.

— Защо тогава се е отказал от сигурното и го е заменил за несигурното?

— Нима смятате сегашното ни положение за несигурно?

— Не съм в състояние да съдя за настоящата ви делова дейност, защото не я познавам. Знам само, че бих се доверил на предишния ви съсед Акерман.

— Потър също заслужава доверието ни. Но чувам, че идват родителите ми. Нека в присъствието им да не разговаряме на тази тема. Не ми се иска да им създавам тревоги, които вероятно са безпочвени.

Асансьорът изкачи двамата стари хора.

— Ей ни и нас! — извика някогашния плетач на чорапи, приближавайки се заедно с жена си. — Все още не мога да се оправям с английския и тъй кат има много малко файтонджии, дето да разбират немски, ний се мотахме безкрай из града докат най-сетне онзи тип ни стовари пред нашта врата. Ама сега няма да си тръгнем веднага, я!

— Въпреки това ще можете съвсем кратко да се порадвате на нашия скъп съотечественик — обади се Марта. — Той се кани много скоро да ни напусне.

— Я да не ни излиза с тез номера! Щом веднъж съм хванал някой за пешовете на дрехата му, не го пускам тъй бързо.

— Пак ще си поговорим по този въпрос. Нека преди всичко помолим господата да останат при нас поне за обяд. Тогава Вернер ще се върне и ще ви придума да бъдете наши гости за по-дълго. Заедно с майка ми ще се погрижим за яденето. Тате, заведи господата в пушалнята, за да ги поразвлечеш през това кратко време.

Не ни остана нищо друго освен да го последваме. Пушалнята бе подредена също тъй разкошно, както и другите помещения. Старият Фогел не се чувстваше никак добре сред всичките тези мебели, картини и аплици. Не знаеше какво да прави с ръцете и краката си и най-сетне седна в един люлеещ се стол, който беше най-нисък и най-удобен. В родната си къщичка в Германия той бе седял само на малки столчета без облегалки.

Взех си пура без някой да ме подкани и Винету последва примера ми. За съжаление той не можеше да вземе участие в разговора ни.

— Ей ни най-сетне сами — поде стария — и значи можем да си приказваме най-откровено. Кво ще кажете всъщност за моя зет, милионера?

— Не го познавам.

— Струва ми се, че Вий сте се запознали с него още в Германия, а?

— Но то беше съвсем набързо. Оттогава нито съм го виждал, нито съм го чувал.

— Хмм, да. Можел е поне да Ви пише. Ама той май хич не Ви обича. Щом някой път мойта дъщеря Ви спомене, тогаз той сякаш пощръклява.

— Има ли си някаква причина?

— Не, никаква. Но той изобщо лесно избухва, започва да смуче още ранни зори и после през целия ден е къркан. — Олеле! Лошо!

— Да, тъй е! Сигур го е наследил от майка си, щото тя е умряла от препиване.

— Какво казва дъщеря Ви за пиянството му?

— Тя изобщо няма думата. Ако иска да го накара да не прави нещо, трябва само да го помоли да го направи.

— Така ли стоят нещата? Но това е тъжно. Един такъв живот…

— Също като кучето и котката! — прекъсна ме той. — Ама знайте ли, ний милионерите, можем да си го позволим Той живее долу, а тя — на горния етаж. През целия ден от сутрин до вечер не разменят и една дума. Най-много да проговарят някои път гато се върне за обед.

— Още от самото начало ли я караха така? — О, не! Горе при Ойл Суомп беше иначе. Там си живяхме тъй, сякаш наистина бяхме сговорно семейство. Ама откак тоз мистър Попър ни стана съдружник, се започна друг по-изискан живот. Знайте ли, тоз Попър ми е доста симпатичен. И той много държи на мойта дъщеря.

— Вашата дъщеря се оплака, че зет Ви имал много работа. Така ли е?

— Глупости! Хич не го вярвайте! Потър се грижи за всичко и тича насам-натам, пише и работи ден и нощ. А Вернер само се разхожда нагоре-надолу. Станал е член на кви ли не клубове и дружества, дето се пие юнашки и се играе хазарт. А и щеше да е цял глупак, ако не го правеше, щото нали си е милионер и може да си го позволи. Нека Потър блъска вместо него!

Старият продължи да си приказва все в този стил. Надрънка какви ли не небивалици, но все се позоваваше на милионите на своя зет и то, без да има и най-малката представа, че ми позволи да надникна, както в деловите отношения на банката така и в частния живот на семейство Фогел, при което ми се изправиха косите. Не ми стана съвсем ясно дали Марта обичаше мъжа си или не. Ако не го обичаше, то поне полагаше усилия да не го показва пред хората. Отначало семейната двойка водила много добър съвместен живот, ала после се появил Потър и се запознал с Вернерови. В мен все повече назряваше подозрението, че този янки беше хвърлил око на състоянието на Вернер. Изглежда банкерът му имаше пълно доверие и лека-полека влизаше в някаква клопка, в която неминуемо го дебнеше финансов банкрут. Но най-вероятно ми се струваше, че заедно със състоянието му Потър имаше голямо желание да се докопа и до неговата красива млада жена.

Какво ли можех да направя? За разобличаването на този човек беше необходимо време, а после навярно щеше вече и да е много късно. Трябваше да се опитам да получа по-ясна картина за извършваните финансови операции, ала сигурно и двамата щяха да се възпротивят да ми дадат сведения. Така твърде лесно можех да направя бедата още по-голяма. Докато старецът продължаваше словоохотливо да разказва, аз размислях и най-сетне стигнах до решението да не се намесвам в техните взаимоотношения.

Скоро се появи госпожа Фогел, за да ни покани на трапезата. Марта не беше изпратила прислужник, защото желаеше да останем само между нас. Менюто беше обикновено. Забелязах, че младата жена отново се чувстваше добре, както някога. След като се нахранихме ни беше позволено да изпушим по една пура, а Марта влезе в съседното помещение, което, както скоро чух, представляваше музикалният салон. Разнесоха се обикновени встъпителни акорди на роял, а после прозвуча прекрасният глас на някогашната певица. Тя изпълни една немска песен.

Седях с гръб към вратата на стаята. Винету се беше настанил срещу мен и слушаше със затаен дъх. Той не разбираше немските думи, но беше възхитен от изпълнението на песента. И ето, че изведнъж изразът на лицето му се промени. Видях, че внимателно се взираше към вратата и направи такова движение, като че се канеше да стане от стола. Бързо се обърнах. Зад мен на прага на отворената врата бяха застанали двама мъже. Както разбрах малко по-късно това бяха Кралят на петрола и Потър. Въпросният янки имаше внушителна външност. В момента по лицето му се беше изписал дебнещ и напрегнат израз. Кръвясалите очи на Вернер се бяха втренчили в мен. Той се олюляваше. Личеше си, че е пиян.

Понеже носех мексиканското си облекло, той ме позна едва когато се обърнах. Веднага щом видя лицето ми, ръцете му се свиха в юмруци и залитайки, се насочи към мен, като се разкрещя:

— Това е онзи мерзавец, който искаше да ми отмъкне жената! И сега е при нея! А тя пее песен! По дяволите! Потър, дръж го! Да го направим на кайма!

Потър не чака да го подканят повторно. Аз скочих на крака. Все още не бяха стигнали до мен, когато се появи Марта. Беше чула гласа на мъжа си и бе прекъснала песента, тя се втурна към нас, застана между мен и двамата и като разпери ръце извика:

— Нито крачка по-нататък! Ти излагаш не само мен, но и себе си!

— Махай се! — сопна й се той. — Трябва да говоря с него. С тебе после ще си поприказваме!

— Съвсем случайно срещнах господина и го поканих. Нима искаш да обидиш нашия гост?

— Гост ли? Гост! — подигравателно се изсмя той. — Потър ми е гост! Само него съм канил. А на този немски драскач ще му дам да се разбере! Хайде, Потър! Ще го бием докато престане да крещи! Изчезвай, жено!

Той я сграбчи за ръката, но веднага пак я пусна, защото до него се изправи Винету. Едно повелително движение с ръката на вожда бе достатъчно, за да накара двамата нападатели да отстъпят няколко крачки назад.

— Кой от вас двамата е собственикът на тази къща? — попита апачът на чист английски.

— Аз — отговори Вернер, полагайки големи усилия да стои на краката си, без да се олюлява.

— Аз съм Винету, вождът на апачите. Чувал ли си за мен?

— По дяволите! … Винету, Винету!

— Значи ме познаваш! Тогава внимателно чуй думите, които ще ти кажа сега! Тук до мен е застанал моят приятел и брат Олд Шетърхенд. Ние срещнахме жена ти. Тя ни покани на гости и ние дойдохме тук, за да те почетем с присъствието си. Първо ядохме, а после тя ни изпя една песен. Нищо друго не се е случило. Ако смяташ да я наказваш само заради това, Винету ще ти отмъсти за нея. Моята власт се простира чак до центъра на този голям град. Ще наредя да те наблюдават. Кажеш ли й само една гневна дума, един от моите апачи ще ти отговори с ножа си! Вече знаеш каква е волята ми!

После той посегна към колана си, извади една монета и като я остави на масата, каза:

— Ето, с това ти плащаме каквото сме изяли в твоя дом. Поразяващата ръка и Винету не искат да получат тук нищо даром, защото са по-богати от теб. Аз казах!

Вернер не посмя да му отговори. Той стоеше пред него като някой наказан ученик. Изглежда тази сцена ядосваше Потър, но същевременно му доставяше и тайно удоволствие. Аз сложих длан върху ръката му и го попитах:

— Мастър, вече чухте името ми и следователно знаете кой съм, нали?

— Да — отвърна той.

— Прозирам намеренията Ви. Бъдете милостив към съдружника си, иначе и аз ще бъда безмилостен към Вас! Ще се върна и ще Ви съдя, но не по разпоредбите и параграфите на вашите юридически книги, а по строгия закон на прерията. Сигурно вашият търговски партньор Ви е разказвал за мен. Само не си въобразявайте, че ме познава добре! Не вярвайте също, че и тук ще постъпвам тъй снизходително както оттатък в старата Германия. А за да разберете, че говоря напълно сериозно, ще ударя печата на Олд Шетърхенд върху мускулите Ви.

Хванах го с дясната си ръка над лакътя и силно го стиснах. Той изрева болезнено. После заедно с Винету се отправих към вратата. Без да кажем нито дума повече и без дори веднъж да се обърнем, ние се озовахме в приемната, а оттам влязохме в асансьора. Натиснахме копчето и се спуснахме долу. След това излязохме от двореца, на който според мен предстоеше участта да се превърне в дом на мизерията и нещастията.

На следващият ден възседнахме конете и напуснахме Сан Франсиско, а три месеца по-късно при Ред Рок Крийк се сбогувахме и се разделихме за трийсет месеца. Поверих моя Хататитла на Винету, а преди да си тръгна най-подробно се уговорихме кога и къде пак да се срещнем.

Няколко месеца си останах у дома. После заминах за Ориента, където прекарах около двайсет месеца. След завръщането си аз се зарових за известно време вкъщи сред моите книги и почти не се появявах между хората. Но веднъж седмично посещавах певческото дружество, чиито почетен член бях. Това ми беше и почивката.

Един съботен ден останахме след репетицията, за да обсъдим някакъв концерт с благотворителна цел. По едно време в стаята, запазена за дружеството ни, влезе съдържателят на гостилницата, в която пеехме и ми съобщи:

— Тук са двама господа, които искат да говорят с Вас.

— Кои са те?

— Не ги познавам. Единият е млад изискан човек, а другият е с някакъв тъмен особен цвят на кожата. Не обелва нито дума, не си сваля шапката и те гледа с такива очи, че тръпки да те побият.

— Шарли! — извика някой откъм вратата, която бе оставена отворена.

Бързо скочих на крака. На входа стоеше Винету! Винету, прочутият вожд на апачите в Дрезден! И как изглеждаше само този величествен войн! Тъмен панталон, жилетка със същия цвят, която бе пристегната с колан и късо сако — ето това беше облеклото му. В ръката си държеше дебел бастун, а на главата си носеше цилиндър, който изобщо не беше свалил. Разказвам този факт съвсем сбито, ала едва ли е нужно да ви уверявам, че изненадата ми да го видя тук бе също тъй голяма, както и радостта ми.

Втурнах се към него. Не по-малко бързо и той се завтече към мен. Поздравихме се най-сърдечно. След като се огледахме по-подробно и двамата избухнахме в смях, нещо, което за пръв път наблюдавах при апача. Фигурата на своя приятел Шетърхенд, която виждаше пред себе си, имаше толкова кротък и безобиден вид, а най-храбрият войн на апачите представляваше такава смешна и забавна гледка, че никой от нас не успя да сдържи внезапно обзелото го весело настроение.

Ето че и младият господин, който го придружаваше, пристъпи към мен и тогава видях, че той беше Франц Фогел, някогашният ученик на моя капелмайстор.

Присъстващите на тази сцена певци познаваха апача от моите книги. Какъв шум се вдигна само, когато чуха името му! Отначало изобщо не пожелаха да ми повярват. Не можеха да си го представят иначе, освен в неговото познато индианско облекло, въоръжен с прославената Сребърна карабина. Впрочем още същата вечер узнах, че той не се е разделил нито с това свое оръжие, нито с томахока си. Те се намираха в багажа му, който бе даден на съхранение. Подозирах защо не беше свалил шапката си. Под нея беше скрил дългата си разкошна коса. Свалих цилиндъра му и тя се разпиля като плащ по гърба му чак до кръста. Сега хората повярваха, че пред тях е застанал апачът. Всички ръце се протегнаха към него и когато един басист въодушевено запя «Да живее, трижди да живее!», всички гръмко подеха песента.

Колко често бях молил Винету някой път да дойде с мен в Германия! И винаги — напразно. Фактът, че сега се беше появил толкова неочаквано, сигурно се дължеше на някоя много важна причина. По израза на лицето ми той разбра, че много ми се искаше да я узная час по-скоро, но след като само поклати глава, каза:

— Нека моят брат спокойно продължи работата си! Вестта, която нося е наистина важна, но понеже и без друго измина повече от седмица откак пристигнахме отвъд океана, един час не е от толкова голямо значение.

— Но как успя да ме намериш тук?

— Та нали Винету не е сам. С мен дойде младият бледолик на име Фогел. Той знаеше къде е жилището ти и ме заведе там. Научихме, че си отишъл на мястото, където се пее. Много ми се прииска и аз да чуя песните. После ще се върнем в дома ти и там ще ти кажа защо прекосихме Голямата вода.

— Добре, дотогава ще имам търпение, а ти ще послушаш сега немски песни.

Когато певците чуха желанието на апача, с радост заявиха, че са готови да го изпълнят. Заедно с Фогел насядахме на една по-отдалечена маса и поръчахме бира, която Винету пиеше с голямо удоволствие макар и много умерено. После започнаха изпълненията. Хората бяха горди, че имаха възможност да пеят пред този човек.

Апачът беше стиснал ръката ми. Бях щастлив, че можех най-сетне да го поздравя в родината си и ми се струва, че в очите на присъстващите представлявахме твърде сантиментална двойка. Никой от онези, които ни бяха срещали в саваната или из планините отвъд океана, нямаше да ни познае сега. Винету ми приличаше на черна пантера в овча кожа, а и аз едва ли съм изглеждал в очите му кой знае колко по-различно.

Може би вече беше полунощ, когато апачът най-сетне заяви, че е слушал достатъчно. Той благодари на певците и ние си тръгнахме. Не каза нито дума за изпълненията им, но понеже познавах своеобразния му нрав, бях убеден, че немските песни му бяха направили дълбоко впечатление.

У дома той се огледа навсякъде много внимателно, опипа всеки предмет като от време на време затваряше очи, за да запомни всичко по-добре. Взех два калюмета от стената, натъпках ги с тютюн и му подадох единия. Фогел получи пура. Когато се настаних на дивана до моя най-верен и най-благороден приятел и запушихме, той поде:

— Идваме заради хубавата бяла скуоу, която посетихме с теб в Сан Франсиско.

— А-а, Марта, сестрата на господин Фогел?

— Да, за съжаление! — отговори цигуларят. — Не можем да ви разкажем нищо радостно. Прекарах четири месеца отвъд океана, но те ми се сториха години, защото не ми донесоха нищо друго освен най-горчиви разочарования. Моят зет фалира.

— Аха! Моето предчувствие! Ами какво стана със съдружника му Потър?

— Естествено и той фалира.

— Не ми се вярва. Той здравата е обрал зет Ви и навярно има хубава сумичка на някое сигурно място. Банкрутът да не би да е последица от измама?

— Не. Никой не е загубил и един цент.

— Никой не е загубил и един цент, а все пак е обявена неплатежоспособност, така ли? Значи огромното му състояние е било пропиляно за толкова кратко време? Как е възможно?

— В резултат на необмислени сделки, в които се е впуснал Потър. Зет ми му беше прехвърлил цялата делова работа.

— Това лесно можеше да се предвиди. Още от самото начало Потър се е сдружил с вашия зет с единствената цел финансово да го разори. Иначе огромното му състояние не би могло да бъде прахосано за толкова кратко време. Потър е създал впечатлението, че уж всичко е изразходвано, но в действителност за себе си е заделил някоя претъпкана кесия. Надявам се, че този човек все още може да бъде заловен и изобличен.

— Не ми се вярва, защото ако беше така, той нямаше да е все още в Сан Франсиско, а отдавна щеше да е изчезнал. Моят зет е докаран до просешка тояга. Малкото, което му остана, той просто сложи в собствения си джоб. С тези пари обикаля от кръчма в кръчма, докато заедно с последния петак окончателно пропие и малкото останал му разум.

— Ами какво прави сега семейството?

— Положението му е лошо. Когато отидох в Америка все още никой нищо не подозираше. Разчитах на Вернер. Мислех си, че с неговата подкрепа бързо ще напредна. Но само след три седмици ни връхлетя банкрутът. Бях дошъл само за да има едно гърло повече за хранене. Родителите, братята и сестрите ми бяха близо до отчаяние. Единствено Марта запази трезвия си разсъдък и започна да търси средства и възможности за спасение. Помагах й. Така стигнахме до идеята да даваме концерти. На първо време за най-необходимото ни стигнаха парите, които тя получи за малкото нейни излишни неща, които продаде. Сетихме се и за Вас. Бяхме Ви вече толкова много задължени. Ако бяхте в Америка, сигурно щяхте да ни помогнете както със съвети, така и с дела. Ала Вие просто не бяхте там. Тогава Бог доведе Винету в нашия дом.

— Какво? Той дойде при вас?

— Да.

— Това е учудващо. След всичко, което преживяхме там, не можеше да се очаква, че някога кракът му пак би прекрачил онзи праг.

— Но това не беше същата къща. Бяхме се пренесли в едно съвсем малко жилище. За наше щастие апачът бе дошъл в Сан Франсиско, беше разпитал за нас и след като узнал новия ни адрес, ни посети, за да ни утеши. Кажи-речи се срамувам да го кажа, ама той ни даде пари. Отначало се поколебахме да ги приемем, но Винету ни увери, че скоро ще сме в състояние да му ги върнем. Спомена и че щял да си поговори с Потър и повече не го изпускаше из очи. Тогава пристигна официално писмо от Ню Орлиънс, че нашият вуйчо е починал.

— А-а, спомням си. Вашата баба ми разказа, че имала син, който заминал за Америка, но оттогава не са получили никаква вест. Тя беше убедена, че е умрял някъде по пътя.

— Така е, само че той не е умрял, а се е проявил като неблагороден човек. Починал е едва наскоро и то като милионер. Поне властите така ме осведомиха.

— Пет пари не давам за такива богатства, нали сам видяхте каква им е стойността, ако попаднат в ръцете на недостойни хора! Но как властите в Ню Орлиънс са узнали адреса ви в Сан Франсиско?

— От старата кореспонденция и от различни бележки на починалия са разбрали откъде е дошъл и са писали до родния му край. А оттам са им съобщили адреса ни.

— Е, ами тогава това означава край на страданията ви. Щом имате доказателства, че сте единствените му наследници, скоро ще получите наследството.

— Не би било никак лошо, само че в цялата работа има една пречка. Може би ние не сме единствените му роднини. Починалият е имал син, който е безследно изчезнал.

— Това е наистина неприятна пречка. Цялата история може страшно много да се проточи.

— Там е работата, я!

— Синът трябва да бъде потърсен чрез вестниците и ще бъде обявен за умрял, ако изобщо не се обади след определен срок от еди колко си години. За съжаление ще ви се наложи да чакате.

— Така е. Освен това един адвокат от Ню Орлиънс се е заел да защитава интересите на безследно изчезналия. Той е негов приятел и твърди, че несъмнено още е жив. Синът на починалия е бил придружаван от един опитен и доверен човек и според адвоката този негов спътник сигурно е щял да съобщи, ако безследно изчезналият действително е загинал. И ето че сега юридическият му съветник е предприел обширни проучвания и издирвания, за които е получил и необходимия срок.

— Всичко това още повече ще проточи нещата. Как се казва вашата майка по баща?

— Моминското й име беше Йегер.

— Значи и старият милионер се е казвал Йегер. Какъв е бил по професия?

— Първоначално е бил обущар. Преселил се е в Америка като калфа, в Ню Йорк успял да отвори собствен магазин, а после продължил все повече да се издига и да забогатява.

— Обущарски калфа? Ню Йорк? Собствен магазин? А-а, хрумна ми нещо!

— Какво? Какво?

— Чакайте малко! Първо трябва да си припомня. — Изправих се и известно време се разхождах нагоре-надолу из стаята. Спомних си за писмото, което бях намерил между вещите на Мелтън. То беше от неговия племенник. Отидох в моята библиотека и го взех от чекмеджето, където го пазех. Отново го прочетох.

Да, всичко бе ясно написано. Дали писмото се отнасяше за този случай, който тъкмо сега обсъждахме? Трябваше да се уверя в това и ето защо продължих да разпитвам:

— Значи Йегер успял да отвори собствен магазин в Ню Йорк. После не е ли станал доставчик на армията?

— Да, станал е.

— И е получавал поръчки не само за обувки, но и за различни други артикули от първа необходимост, нали?

— Да, да! Така е спечелил милионите си. Но откъде го знаете? Какво писмо държите в ръката си?

— Ще Ви обясня после! Кажете ми още дали винаги е носил само немското си име Йегер!

— Не, беше го променил в английското Хънтър.

— Защо не ми го казахте веднага? Защо споменахте само немското име?

— Не мислехме, че е важно.

— Дори е много важно! Знаете ли как се е казвал безследно изчезналият син?

— Смол. Странно име, нали?

— Да, но за вас това е изгодно, защото колкото е по-особено, толкова е по-малка възможността неговият собственик да бъде сбъркан с някой друг човек. Значи Смол Хънтър. Безследно изчезнал. И къде? Естествено в Ориента! Или другаде?

— Да, в Ориента! — Учудено възкликна Фогел. — И това ли знаете, господин Май?

— И това! Драги приятелю, попаднали сте на човека, който Ви трябва.

— Винету вече ми го каза.

— Аха. Той е открил един малък отпечатък от цялата диря, която трябва да проследите, а после е направил всичко възможно, да не може повече да се изгуби от очите ви. Пуснете ли го веднъж по следата, той е неуморим и проявява непостижимо майсторство.

— Значи имате някаква диря от безследно изчезналия, а?

— Да. В официалния документ от властите не пишеше ли къде би могъл да се намира?

— Пишеше! Спомням си. Бяха открили едно писмо до баща му, подадено в Кайро.

— Добре! А от кога е писмото?

— Не се споменаваше.

— Жалко! Непременно трябва да знаем времето, когато Смол Хънтър е бил в Кайро!

— Там е бил отседнал в «Хотел дю Нил», чиято прочута палмова градина най-подробно описва.

— Има ли и нещо друго по-съществено в писмото?

— Но все пак! Сега си спомням. Той моли баща си да му изпрати отговора си до американското консулство.

— Това е много важно! Вече имаме следата. Със сигурност ще намерим търсения човек, само че като труп.

— Значи мислите, че е умрял?

— Да. И въпреки това ще се обади, за да получи наследството.

— Един мъртвец не може да го направи!

— Случва се понякога! Разбира се, само при някои много особени обстоятелства, за които ще научите след като първо разговарям с Винету.

— Правите ме страшно любопитен!

— Няма да Ви измъчвам дълго. Но я ми кажете най-напред следното: не знаете ли дали властите на Ню Орлиънс са се обърнали към консулството в Кайро?

— И властите, и адвокатът, за когото ви споменах преди малко.

— И какъв е отговорът?

— Все още никакъв. Твърде рано е, за да пристигне.

— Сега знам всичко необходимо, за да мога да Ви дам съвета, който очаквате от мен. Нали само заради това дойдохте да ме посетите?

— Да, най-откровено Ви признавам. Моята сестра ни обърна внимание на това, че добре познавате Ориента и…

— И? Продължете де! — подканих го аз. — Ако искате от мен съвети и дела, ще трябва да сте съвсем искрен към мен.

— Вие сам изказахте най-важното — наистина се нуждаем от вашите съвети и дела. Освен че познавате Ориента, сестра ми смята, че сте навярно единствения човек, който е в състояние да открие безследно изчезналия, било то жив или мъртъв.

— Хмм! Много съм благодарен на сестра Ви за доверието й към мен. Значи от мен се иска не само да съветвам, а и да действам. Знаете ли какво означава това?

— Да. Ще Ви струва много време и усилия.

— При определени обстоятелства може да ми струва дори и живота. Откритата от вас следа води към едно невероятно мошеничество, което или вече е извършено, или предстои да се извърши. Изглежда Смол Хънтър извънредно много прилича на своя спътник. Предполагам, че именно тази прилика ще стане или вече е станала причина за убийство.

— За убийство ли?

— Да! Спътникът на Смол Хънтър ще го убие, за да се представи вместо него за Смол и да онаследи стария Хънтър. Той е престъпник, а неговият баща и неговият чичо, до когото е изпратено въпросното писмо, са многократни убийци. Ще ви разкажа всичко най-подробно. Все още, разбира се, не мога със сигурност да говоря за убийство, но доколкото познавам тези хора на тях като нищо ще им хрумне мисълта да извлекат за себе си полза от смъртта на стария Хънтър по този престъпен начин. А сега преди всичко друго да се обърнем към Винету!

Тъй като бяхме разговаряли на немски, апачът не беше разбрал почти нищо, но с голямо внимание беше следил мимиките ни, както и нашите жестикулации. Отначало неговото лице издаваше напрегнато любопитство, но след като извадих писмото, този израз изчезна, отстъпвайки място на безмълвно задоволство. Когато видя, че се каня да се обърна към него, той ме изпревари с думите:

— Моят брат Олд Шетърхенд е разбрал, че предположенията ми се потвърждават. Безследно изчезналият бледолик е тръгнал да пътува заедно с племенника на Мелтън към онези земи, които белите наричат Ориент.

— Винету добре ни е наблюдавал докато разговаряхме. От проницателното му око нищо не може да се скрие.

— Не беше необходима кой знае каква проницателност. На времето Олд Шетърхенд ми показа писмото и ми го прочете. Запомних съдържанието му. После отидох във Фриско и видях красивата млада жена, чийто мъж толкова много ни обиди, че го заплаших с отмъщение, ако по-късно заварям жена му изпаднала в беда. След това узнах за сполетялото я нещастие и я посетих, за да я утеша. Тя ми се довери и ми разказа всичко. Прочете ми и писмото, което бе получила от Ню Орлиънс. В него се споменаваше името Хънтър, както и други неща, които съвпадаха със съдържанието на твоето писмо. Лесно беше да попадна на вярната следа. Можеше да не я забележи само някой сляп и глух човек. Някога тази скуоу те е дарила с доверието си. Само чрез теб ми бе възможно да й помогна. Ето защо трябваше да дойда тук. Взех със себе си този млад човек, защото е запознат с цялата история, а и разбира езика на твоята родина, който не владея. Има ли моят брат вече някакъв готов план?

— Джонатан Мелтън пише, че ще използва приликата си със Смол Хънтър. Какво мисли Винету, как ли ще постъпи той? Дали има намерение да извърши само различни фалшификации и измами?

— Не. Смол Хънтър ще умре, ако не се намеси навреме някой, който да го спаси.

— И аз също съм убеден в това. На негово място ще се появи Джонатан Мелтън и ще получи наследството. Следователно незабавно трябва да тръгне за Кайро някой енергичен и способен човек, който да събере сведения в консулството и после да проследи дирите му.

— Този човек сте Вие! — намеси се Фогел като ме хвана за ръцете.

По време на престоя си в Съединените щати той беше научил английски достатъчно добре, за да разбира за какво се съвещавахме с Винету. Заради апача той си даде труд да вземе участие в разговора ни също на английски език.

— Тръгнете на път! Побързайте преди да е станало късно!

— Хмм! Мислите ли, че съм седнал тук само за да чакам някакъв повод да захвърля цялата си работа и да отида отвъд Средиземно море, за да се бия с какви ли не престъпници?

— И все пак го направете! Спасите ли Смол Хънтър, той ще ви възнагради богато. Но ако вече е мъртъв и изобличите неговия двойник, ние с радост сме готови да ви отстъпим една част от наследството.

— Уф! — гневно възкликна вождът. — Олд Шетърхенд няма да приеме никакви пари, а и без друго никой не може да заплати подобно проследяване на една невидима диря!

Смекчих думите му с обяснението:

— Успокойте се, тайно в себе си бях вече готов незабавно да тръгна за Кайро, ако тези дни не бях изправен пред различни пречки.

В този момент отново се видя колко остър ум и какво чувство за такт притежава Винету. С едно недвусмислено за мен движение той сложи ръка върху колана си и каза:

— Винету моли Олд Шетърхенд да не се съобразява с никакви пречки. Как се отива до Кайро?

— От тук се взема влак до Бриндизи, а после с кораб се стига до Александрия.

— Колко време се пътува с влак и кога отплава корабът?

— Влакът тръгва най-редовно в определени дни от седмицата. Който пътува оттук утре, ще пристигне в Бриндизи на третия ден, а още на следващото утро може да отплава с парахода.

— Значи потегляме още утре. Хау!

Подозирах нещо подобно. Винету не беше прехвърлил океана само за да ме изпрати да замина за Африка, а той самият да се върне у дома. Въпреки всичко бях изненадан от решителния тон, с който изрече тези думи. Смятах, че съм длъжен да му разясня важността на неговото решение.

— Но Винету ще отиде в една съвсем чужда за него страна.

— Затова пък моят брат я познава толкова по-добре. Нека не се опитва да ме заблуждава! Не си ли ми разказвал десетки пъти какво си видял в онези страни и освен това не си ли ме уверявал, че много ти се иска някой път и аз да ги посетя?

— Да.

— Желанието ти ще се сбъдне сега. И така, не възразявай! Един вожд на апачите в Кайро! Каква мисъл само! Подобно нещо още не се беше случвало! Радвах се много, защото първо, веднъж и аз щях да имам удобен случай да бъда негов учител, второ, имаше голяма вероятност да изпадаме в такива положения, когато мнението на този най-прозорлив човек сред прозорливите щеше да ми бъде от голяма полза, и трето, което бе най-важното, той бе сложил ръка върху колана си. Нямах спестени толкова много пари, колкото бяха необходими за едно толкова далечно и продължително пътуване. Ала неговият многозначителен жест към колана му ми подсказа, че в него се намира достатъчно количество от тъй презрения Мамон.

Голяма беше радостта на Фогел от нашето решение. Изпратихме го в една страноприемница, а апачът остана да спи при мен. Сънят ни не продължи дълго, понеже още в ранни зори трябваше да се качим на влака. Това, разбира се, не беше голяма беда, тъй като нямахме нужда от кой знае какви приготовления. Винаги държах всички необходими неща за пътуване събрани на едно място, готови за незабавно тръгване.

Фогел разполагаше с достатъчно средства, за да се върне в Сан Франсиско. Той се сбогува с нас пред купето ни, а ние му дадохме най-подробни указания как и той, и неговите роднини да се държат в определени случаи.

Голямо удоволствие ми доставяше да гледам какъв интерес предизвикваше навсякъде появяването на апача. Не се притеснявам да кажа, че за беглите и повърхностни погледи той сигурно приличаше на някой скитник, облякъл нови дрехи. Но който обърнеше по-голямо внимание на неговата осанка и поведение, както и на благородните, горди и най-често безизразни черти на светлобакъреното му лице, той нямаше как да не разбере, че пред него не е застанал някой обикновен човек.

Тук не му е мястото да описвам някои по-незначителни преживявания, които имахме по време на нашето пътуване. Ще спомена само, че въпреки обичайната си индианска сдържаност Винету не преставаше да се учудва ту на едно, ту на друго. За него имаше толкова непознати и неочаквани неща! В Александрия той си купи арабско облекло, което му стоеше чудесно, но апачът го намираше за твърде неудобно.

В Кайро отидохме в «Отел дю Нил», където бе живял Смол Хънтър. Научихме, че е отпътувал преди около три месеца. Това съвпадаше със сведенията, получени от американското консулство. Но там узнахме и други неща. Властите от Ню Орлиънс, както и вече споменатият адвокат, наистина поискали сведения. Пристигналите за Смол Хънтър писма трябвало да се изпращат отначало до Александрия, а после до Тунис. Посредникът на Хънтър във втория град бил някакъв еврейски търговец на име Мусах Бабуам.

Тези сведения ни накараха да тръгнем за Тунис и напуснахме Кайро още на следващия ден, защото не биваше да губим никакво време. За наше успокоение ни казаха, че Смол Хънтър бил жив и здрав, а със своя пътник бил в най-добри отношения. Приликата между двамата била направо смайваща, още повече, че те се обличали съвсем еднакво.

Вечерта се поразходихме до «Отел дьо л’Ориент», където бях живял по-рано. Не бях воден от някакво особено намерение. Човек неволно се връща на места, посетени от него преди време. Влязохме в силно осветената градина и седнахме на една свободна маса, за да се освежим с чаша лимонова вода. Не останахме незабелязани, защото Винету нямаше как да не направи впечатление — беше разпуснал косата си, която се бе разпиляла по гърба му.

Много от гостите на хотела се радваха на прохладния вечерен ветрец. На известно разстояние от нас беше седнал някакъв господин в мюсюлманско облекло, който при появяването ни стана от мястото си. Без да откъсва поглед от мен той се приближи. Навярно беше някой човек, който по-рано ме е виждал нейде наоколо. Не му обърнах повече внимание. Тогава той смъкна качулката на светлия си хаик ниско над очи, приближи се още повече до мен, сложи ръка върху рамото ми и на най-хубавия техуа-индиански ме поздрави:

— Озенг-ге та мо, Олд Шетърхенд!

Това означава: «Добър ден, Олд Шетърхенд!» После той сложи длан и върху ръката на апача и повтори поздрава си: «Озенг-ге та мо, Винету!»

Изненадан аз скочих на крака и попитах на същия индиански диалект:

— То-а о се — кой си ти, човече?

Тогава той се засмя и на английски каза:

— Отгатни де, стари убиецо на лъвове! Любопитен съм да видя дали ще ме познаеш по гласа.

— Емъри, Емъри Ботуел! — извиках аз, дръпнах качулката на хаика му назад и го прегърнах. Той също ме притисна до могъщите си гърди и дълбоко развълнуван каза:

— От дълго време копнея да те видя, стари приятелю! Но никъде по моите пътища не те намерих. А ето, че сега в тази благословена градина, ти кажи-речи се спъна в мен. Съдбата тъй е пожелала. Аз също ще изявя едно желание, а то е да не се разделяме веднага. Съгласен ли си?

— С голямо удоволствие, скъпи ми приятелю! Веднага ли ни позна и двамата?

— Теб да, ала вождът ми създаде известни затруднения. Кой ли можеше да предположи, че най-прочутият вожд и войн на апачите ще навлече подобни одежди! Кой би сметнал за възможно да срещне Винету тук в Африка, в далечния Кахира? Толкова съм учуден, че ако нямах изключително добро зрение, изобщо нямаше да го повярвам. Сигурно нещо много важно е накарало вожда да смени Ляно естакадо с Либийската пустиня и Скалистите планини със стария Мокатам.

— Наистина е така. Сядай и всичко ще узнаеш!

Той нареди на келнера да му донесе стола и шербета и се настани при нас.

Кой можеше да си помисли, че ще срещна тъкмо този ден и точно тук моя добър, храбър и направо непобедим другар от прериите и Сахара! Имах всички причини да се радвам на тази неочаквана среща. С удоволствие ще ми повярват особено онези читатели, които познават вече моя разказ «Разбойническия керван». Позволете ми да повторя онова, което казвам там за неговата личност:

Отвъд океана в «Далечния запад» се бях срещнал с един човек, който също като мен, само от любов към приключенията, беше дръзнал съвсем сам да навлезе в «мрачните и кървави поля» на Индианската територия и във всички преживени опасности беше останал мой верен приятел. Сър Емъри Ботуел беше рядко срещан човек — горд, благороден, хладнокръвен, мълчалив, съобразителен, а смелостта му стигаше до дързост; беше силен борец, сръчен фехтовач, безпогрешен стрелец, а ако веднъж сърцето му се бе отворило за приятелски чувства, той беше способен на безусловна жертвоготовност.

Редом с тези многобройни положителни качества добрият сър Емъри си имаше някои дребни чудатости, които веднага го бележеха като англосаксонец и дори бяха в състояние да отблъснат някой непознат човек. Но мен те никак не ме смущаваха, напротив, често ми бяха доставяли тайно съвсем невинно удоволствие. [5]

Да, такъв, точно такъв си беше Емъри Ботуел, който после заедно с мен и шепа мъже унищожи в Сахара цял разбойнически керван.

Фактът, че той, иначе толкова мълчаливият човек, ни поздрави толкова многословно, беше сигурен знак за голямата му радост, която изпитваше при нашата неочаквана среща. Той познаваше Винету също тъй добре, както и мен, понеже по време на пътешествията си из Дивия запад, изпълнени с толкова приключения, макар и в мое отсъствие, се беше виждал неведнъж с най-прославения индиански войн. Несъмнено и апачът се радваше не по-малко от мен на тази изненадваща среща, но не беше в характера му да дава външен израз на подобни чувства.

Емъри винаги можеше да разполага с времето си и бях убеден, че щеше да се присъедини към нас. Ставаше въпрос да се издири безследно изчезнал човек, а може би дори да се разкрие и едно престъпление, а всичко това несъмнено беше добре дошло за неговата жажда за приключения. Тъй като той притежаваше всички качества необходими за решаването на подобна задача, едва ли можех да си намеря по-подходящ спътник. Колкото и старателно да се криеха търсените от нас хора, с най-прочутия следотърсач на Запада, Винету, както и с Емери, кажи-речи също толкова прочутия Пехливан Бей на алжирската пустиня, непременно щяхме да ги открием.

Емъри започна да ни разпитва откъде идваме и накъде сме тръгнали, но като чу от мен думата «Тунис», явно остана радостно изненадан.

— Нима е възможно! — възкликна той. — Искате да отидете в Тунис? Аз също!

— Кога?

— Когато пожелаете.

— Чудесно! Значи ще пътуваме заедно. Какво ще търсиш там?

— Ама че въпрос! Приключения! Ами вие?

— Вероятно и за нас ще се намерят приключения. Исках само да кажа, че сигурно имаш някаква конкретна причина, която те влече към Тунис.

— Вярно е! И причината се казва Смол Хънтър.

— Уф! — възкликна индианецът, който бе толкова изненадан да чуе това име, че противно на волята си бе изтръгнат от обикновено непоклатимото си спокойствие.

— Смол Хънтър ли? — попитах аз. — Възможно ли е? Познаваш ли го?

— Йес. А както изглежда и ти също, а?

— Не, но ще го търся в Тунис.

— На погрешна следа си. Той е в Египет, и то в Александрия.

— Но ние идваме оттам! Де да знаехме! След като разпитахме за него, узнахме, че още преди три месеца бил отпътувал за Тунис.

— Глупости. Все още е тук.

— Но той е дал указания да изпращат цялата му поща в Тунис.

— Няма значение. Въпреки това той все още е тук. Обаче се кани да замине, и то заедно с мен. Чака ме в Александрия.

— Значи и преди това сте били заедно, а?

— Искаш ли да ти разкажа всичко?

— Наистина ще е най-доброто за мен.

— Well! Но разказът ми ще е по-кратък отколкото си мислиш. Срещнах се с него на юг в Негилех, направихме заедно едно пътуване до Нубия, което продължи два месеца. Сега Хънтър трябва да отиде в Тунис и аз тръгвам с него. Ала преди това дойдох в Кайро, за да си напълня пак кесията. Както казах, той ме очаква в Александрия.

— И ти само заради него ли тръгваш за Тунис?

— Не. И без него бях решил да отида там. Заедно с теб опознах алжирската Сахара, а вече поразгледах Египет. Сега ми се иска да видя онова, което се намира между тях — Тунис и Триполитания. [6]

— Тъй, тъй! Хънтър с кого пътува?

— С никого.

— Но нали си има някакъв спътник на име Джонатан Мелтън?

— Не познавам такъв човек. Никога не съм го виждал.

— Хънтър не е ли споменавал за него?

— Нито дума.

— Хмм! Странно! Но все нещичко ти е разказал за своето положение, за своя живот, нали?

— Абсолютно нищо. А на мен и през ум не ми е минавало да го разпитвам.

— Но нали обикновено не се пътува с някой непознат човек!

— Непознат? Pshaw! Хънтър се държеше много прилично. Дълго време е бил в Ориента. Какво искаш повече?

— Тогава изглежда аз го познавам по-добре от теб макар никога да не съм го виждал. Търсим го. Трябва да се върне у дома си, за да получи едно огромно наследство. Баща му е починал. В кой хотел ще се срещнеш с него в Александрия?

— В никой. Наел е къща. Ще ходи в Тунис, за да посети един свой приятел на име Калаф бен Урик, който е колагасъ в туниската войска. [7]

— Калаф бен Урик? Странно име! Така не може да се казва нито някой арабин, нито мавър или пък бедуин! Това име ми се струва твърде изкуствено!

— Теб какво те засяга?

— Засяга ме повече отколкото си мислиш. Знаеш ли горе-долу на каква възраст е Калаф бен Урик?

— Той е в зрелите си години. Хънтър случайно го спомена. Каза ми също, че мога да разговарям с този колагасъ на английски език.

— На английски ли? Ха! Как така един туниски капитан ще знае английски?

— Всъщност той е чужденец. Хънтър ми разказа, че капитанът преминал към исляма преди осем години още когато пристигнал в Тунис.

— Откъде е дошъл?

— Не знам. Но тъй като този мастър говори английски, изглежда ми е сънародник.

— Англичанин? По-скоро смятам, че е американец, понеже ще бъде посетен от Хънтър, а нали той е янки.

— Възможно. Дори предпочитам да е така. Иначе страшно ще се ядосвам, ако се окаже, че този някогашен християнин и настоящ мохамеданин е роден в добрата стара Англия. Но защо правиш такава физиономия? Над какво се замисли? Такъв отнесен и все пак пронизващ поглед съм наблюдавал при теб само когато размисляш как да откриеш нечия диря.

— Тъй ли? А може би в момента наистина пак съм попаднал на някаква следа и то на извънредно важна следа. Кажи ми само едно — значи Хънтър не е обелвал нито дума за своето положение, за своя живот. Но някога не е ли споменавал някакъв друг свой познат в Тунис освен онзи колагасъ?

— Да. Писмата му се получават там от някакъв местен търговец. Той е евреин и ако не се лъжа името му беше…

— Мусах Бабуам?

— Да, правилно, тъй се казваше онзи човек! Но как така винаги се осведомяваш за подобни маловажни неща, за които иначе никой човек няма да вземе да разпитва?

— Правя го, защото маловажните неща ме отвеждат до най-важните. Струва ми се, че Хънтър е измамник.

— Измамник? — попита Емъри извънредно много учуден. — Това е… това е… съвсем невъзможно!

— Не само че не е невъзможно, ами е дори твърде вероятно.

До този момент Винету не беше казал нито дума, но тъй като разговаряхме на английски, бе разбрал всичко. Ето че сега той се обади с уверения тон на човек, който е сигурен в себе си:

— Моят брат Олд Шетърхенд е попаднал на вярната следа. Онзи човек в Александрия не е истинският Смол Хънтър.

— Не е ли? — попита Ботуел. — Мислите, че си е присвоил чуждо име?

— Да, така мислим — отговорих аз. — Той се казва Джонатан Мелтън.

— Преди малко ти спомена това име, когато говореше за спътника на Хънтър, нали?

— Да. Всъщност той е спътник на онзи, за когото се представя.

— Това си остава загадка за мен. Обясни ми всичко по-подробно!

По-късно той щеше да чуе цялата история от игла до конец. За момента му разказах само толкова, колкото бе необходимо, за да бъде поне донякъде осведомен. Той ме изслуша с нарастващо внимание, а щом свърших, изказа недоволството си от получените сведения. Искаше да бъда по-изчерпателен и да му опиша всичко от тогавашното ми пътешествие из Мексико чак до днешния ден. Когато изпълних желанието му той дълго стоя безмълвен и дълбоко замислен, гледаше втренчено пред себе си. После очите му заблестяха и той каза:

— Това ще е едно изключително приятно пътуване до Тунис, защото си попаднал на великолепна следа. Действително моят мастър Хънтър не е никой друг освен спътникът на истинския Хънтър, Джонатан Мелтън.

— По какво съдиш?

— И още питаш? Аха, сигурно искаш да провериш моята проницателност!

— А знаеш ли кой е онзи колагасъ, онзи туниски капитан?

— Томас Мелтън, когото преди девет години си гонил от Форт Уинтах до Форт Едуардс. Осем години е прекарал в Тунис. Има една година между неговото изчезване в Щатите и появяването му в Северна Африка. Тя се е оказала достатъчна за него, за да усвои толкова езикови познания, че да може да постъпи в туниската войска. Ти какво мислиш по този въпрос?

— Напълно споделям мнението ти.

— Но защо този Хънтър, когото аз познавам, е поискал писмата му да се изпращат до евреина, а не до колагасъ, с когото са близки?

— Просто, защото не иска да се разбере, че е Мелтън и се представя за Хънтър. Истинският Хънтър не познава онзи колагасъ. Тъй че е наредил пощата му да се праща до един търговец, когото се кани да посети в Тунис. — Но по-нататък! Защо Хънтър е пожелал да живее в отделна къща в Александрия, а не е отседнал в хотел?

— Защото не иска да се показва много, много.

— А защо и след три месеца е все още в Египет, докато тук хората са убедени, че се намира в Тунис?

— Защото се представя за истинския Хънтър, който действително е заминал за Тунис.

— Не е така! Тук в Египет той не се е представял за него, а се е постарал да остане скрит далеч от хорските погледи. Било е голяма непредпазливост от негова страна, че се е запознал с теб, за което сигурно ще се разкайва.

— Но защо е останал тук? Защо е пуснал истинския Хънтър да замине без него за Тунис? Та нали са били спътници?

— Предполагам, че е узнал за смъртта на стария Хънтър и сега е решил да приведе в изпълнение плана, който е скроил още по-рано, а именно, да стане наследник на покойния Хънтър. Той е улеснен и от обстоятелството, че има изключителна прилика с младия Хънтър, а по време на продължителното общуване с него му се е предложила чудесната възможност подробно да се запознае с живота му, с неговите навици и познанства. Допускам, че дори си е направил труда да се научи да подправя почерка му. След вестта за смъртта на стария под някакъв предлог той е изпратил младежа в Тунис при онзи колагасъ, или за да използваме истинското му име — при своя баща Томас Мелтън, където младият Хънтър ще трябва да изчезне. Ето че сега се кани да го последва, за да заеме мястото му, а после да замине за Америка и да прибере наследството. Ето това са мислите ми и не ми се вярва да ме лъжат.

— Моят брат Олд Шетърхенд е прав — подкрепи ме Винету.

Емъри каза:

— Тъй както представяш нещата, не мога да не се съглася с теб. Но нима е възможно да се измислят толкова сатанински планове?

— Не забравяй Хари Мелтън, за когото ти разказах и когото наричам сатана! Нима той не скрои още по-зловещи планове и не ги ли приведе в изпълнение?

— Както вече казах, напълно споделям мнението ти. Ако то излезе вярно, наш дълг е да спасим младия Хънтър стига само да е все още възможно. Но как?

— Като се намесим по-скоро. Не бива да разчитаме на никой друг. Трябва да действаме самите ние.

— Значи тръгваме за Тунис, а?

— Да. Младият Мелтън ще ни падне в ръцете още в Александрия, а и баща му ще спипаме също тъй лесно.

— Но без съдействието на туниските власти не можем да предприемем нищо.

— Те с готовност ще ми направят тази услуга, която поискам от тях.

— А-а — усмихна се той. Да не би да си пил брудершафт с пашата Мохамед ас Садок, владетеля на Тунис?

— Не, но е още по-добре, че познавам неговия Повелител на войските.

— Повелител на войските ли? Що за титла е това?

— Така наричат моя приятел Крюгер Бей, защото той е началник на личната охрана на владетеля.

— Крюгер? Та това е немско име!

— Крюгер е немец по рождение. Той има такова невероятно минало, каквото не би могъл да измисли нито един писател на романи. Вярно, от самия него нищо не може да се узнае за предишния му живот, но мисля, че произхожда от маркграфството Бранденбург и навярно е бил прислужник в пивоварна или нещо подобно. Тръгнал да странства, запилял се към Франция, където го вербували за Чуждестранния легион, после избягал в Алжир, преминал туниската граница и там го заловили и продали като роб. Заради неговата схватливост и сръчност по-късно го взели във войската. Издържал на всичко, издигнал се до лична охрана и най-накрая стигнал до полковник. Пашата Мохамед ас Садок му има пълно доверие.

— Значи е добър войник, така ли?

— Славен войник, верен служител и добър човек. За съжаление е станал мохамеданин! Все още изпитва голяма любов към отечеството си, ала отделните немци не иска и да ги знае. За мен направи изключение и двата пъти, когато бях при него той прояви към мен искрена симпатия. Когато го опознаеш ще започнеш да го уважаваш, а и сигурно ще ти се види много забавен.

— Това пък защо?

— Той има странната привичка да смесва сегашната си религия с предишната, да обърква Библията с Корана, при което сътворява какви ли не смехории. Но най-голямото му постижение е неговият немски. Тъй като ти владееш немски, ще изживееш неповторимо удоволствие от разговорите с него. Получил е съвсем оскъдно образование в училище, а като бранденбургец още от дете не е наясно с дателния и винителния падеж. Във Франция е усвоил малко френски, а лека-полека в Алжир и Тунис се е научил да говори арабски. Но тъй като езиковите му заложби са твърде недостатъчни той непрекъснато смесва трите езика и понеже не е в състояние да схване особено различията им в синтаксиса, постиженията му в тази област са направо невероятни. Арабски слуша и говори ежедневно. Затова е усвоил съответния живописен и цветист начин на изразяване. Немски е говорил само като дете и юноша и то грешно. После изобщо не е имал тази възможност. Ето защо тъкмо с родния си език той е най-зле.

— А този Крюгер Бей или… хмм, как го нарече още?

— Повелителят на войските. Така се нарича самият той. На арабски е Рейс ал джиюш. Когато ни се наложи да се обърнем към властите, аз ще го помоля да ни помогне, дори възнамерявам да го посетя преди това и съм убеден, че ще се зарадва.

— Да не би да искаш веднага да му предадеш мнимия Хънтър?

— Навярно няма да е необходимо.

— А може би този негодник и да е прозрял намеренията ни, ще направи всичко възможно да ни избяга. В такъв случай ще трябва да накараме да го пъхнат в затвора и да го държат там докато заловим и баща му.

— Просто не бива да допускаме да ни прозре.

— От мен той не очаква никакви враждебни действия, но ако случайно отгатне кои сте вие двамата?

— Само някаква невероятна случайност може да му издаде, че сме Винету и Поразяващата ръка!

— Ще трябва да използвате някакви други имена. Най-добре ще е да ги измислим още отсега. Колкото по-скоро свикнем с новите имена, толкова по-сигурни ще сме, че няма неволно да се издадем.

— Прав си. Що се отнася до мен, не ми се иска да се представям за немец, защото младият Мелтън несъмнено знае, че Олд Шетърхенд е немец.

— Да. Имаш ли нещо против да се пишеш за мой сънародник?

— Не.

— Тогава нека бъдеш мой роднина, някой си мистър Джоунс, с когото сме се срещнали тук най-случайно и който си има някаква делова работа в Тунис. Ами Винету? Като какъв ще го представяме?

— Ще трябва да се примири временно да минава за африканец. Ще казваме, че е мохамедански сомалиец на име Бен Асра!

— Хубаво! Въпросително е само дали той ще е съгласен.

Когато апачът чу тези думи, каза:

— Наречете Винету както си искате. Той си остава вождът на апачите.

— Прав си — отвърнах му аз. — И така, пътем ще ти обясня какво представлява един сомалиец и как би трябвало да се държиш като такъв. Ще казваме, че не разбираш арабски, което всъщност отговаря на истината, но от Занзибар си отишъл за няколко години в Индия, където си научил английски. Кога ще отпътуваме?

— Утре рано сутринта — отсече Емъри. — В такъв случай ще пристигнем малко преди времето, когато моят мистър Хънтър очаква някакъв кораб, с който ще отплава за Тунис.

— Какъв е този кораб?

— Френски търговски плавателен съд.

— Значи не е някой пътнически параход, а? Това ме кара да се замисля. Следователно много вероятно е той да е бил уведомен от Тунис за тази възможност за пътуване.

— И аз мисля така. Може би ще успеем да узнаем нещо по този въпрос.

— Но и Винету, и аз ще трябва да се легитимираме пред капитана, ако поискаме той да ни вземе.

— Остави го на мен! По пътя сте си загубили документите и ми се струва, че ще бъде достатъчно, ако му покажа моя паспорт и гарантирам за вас.

— Тогава ще съм любопитен да видя като какъв ще се представи Хънтър. Сигурно истинският притежател на това име е взел със себе си своя паспорт.

— Ще видим. Важното е да не заподозре нищо. Ти си бил в Индия и там си се срещнал с Винету, тоест, с богатия сомалиец Бен Асра. Сега сте тръгнали за Лондон, където той иска да си създаде търговски връзки и за кратко време ще останете в Тунис, където пък ти имаш да уреждаш някаква делова работа. За всичко друго ще трябва да изчакаме.

Виждаше се, че Емъри се вживяваше в нашата задача така, сякаш беше лично негова. Поседяхме още малко заедно. После се разделихме, за да поемем на път на следващото утро.