Кулата върху разлома

1. Бездомното дете

Голямата зала тъмнееше. Заревото на опожарения град не проникваше през плюшените завеси. Виковете, писъците, звънтенето на оръжия нагоре по склона… бяха само далечна гълчава. Никой в залата не бе в съзнание. Вятърът блъскаше разбитата врата, пантите скрибуцаха, сякаш зовяха мъртвите да се надигнат. Но повалените участници в Големия събор оставаха безмълвни.

Часовете се изнизваха. В мрака едни мъж бродеше из виденията си. Сънуваше, че му е отнето величието и лежи безчувствен, докато армията на неговия смъртен враг нахлува през портите на Туркад. „Стани! — виеше насън. — Само ти можеш да спасиш града.“ Но все не се събуждаше.

Тропотът на маршируващи отряди отекваше във виденията му — те го издирваха! От гърлото му се изтръгна разтърсващ стон, който разпали мъглата в съзнанието му. Мъжът се опомни и мигом се подпря да седне в тъмата. Сърцето му са разтуптя. Къде ли беше? Едва си припомняше името си, изпитваше единствено нарастващ ужас, докато ръцете му шареха наоколо. Докосваше неща, които не успяваше да назове. Не намираше думата и за най-нищожната дреболия.

Недалеч се разнесе тръбен зов на рог. Мъжът са поддаде на паниката, впи нокти в пода и се подпря на длани и колене. Затътри се из залата като рак с омекнали крайници, препъваше се в тела и накрая блъсна главата си в крака на маса. Нещо се пропука под тежестта му, назъбени краища се забиха в кожата на дланта. Вдигна пред очите си извити стъклени парчета и усети струйката кръв, плъзнала към лакътя му. Надуши миризмата на разлято по пода масло, протегна ръка слепешком и напипа лампата. Изтръпналите му пръсти щракнаха огнивото поне десетина пъти, преди да се запали фитилът. Мъжът се олюляваше насам-натам между наредените скамейки и накрая се свлече до висока жена, просната на пода като съборена статуя. Жълтата светлина озари дълги ръце и крака, тъмна коса, гладка и мургава като шоколад кожа. Очите й бяха отворени, устните — влажни, но жената не издаде нито звук, не показа с нищо, че го е видяла.

С треперещи ръце той поднесе лампата към очите й. Никаква реакция. Сега пламъкът осветяваше добре и него — слабоват, не особено висок мъж с трудна за определяне възраст, сини очи и оредяваща рошава коса. Дълбоки бръчки прорязваха бледата му кожа, рехавата брадица провисваше.

Имаше лице на съкрушен човек.

— Талия! — подвикна той измъчено. — Смили се над мен, събуди се!

Поклащаше се на пети, смазан от безмерната беда. Потрепери и пак се наведе над жената. Обви с окървавените си ръце главата й и се опита да възстанови насила прекъснатите връзки в мозъка й. Така изчерпваше остатъците от силата си и дишането му звучеше като болезнено пъшкане.

В собствената му глава тропотът загърмя и прогони всякакви мисли. Затвори очи, обаче видението изпъкна още по-ярко — воини напираха редица след редица. А умът на онзи, който имаше власт над тях, умът на неговия враг беше студен и непреклонен като машина.

— Талия! — кресна мъжът. — Помогни ми! Игър идва да се разправи с мен.

Зениците й, свили се до черни точици, се разшириха внезапно и тя осъзна кой е пред нея.

— Мендарк… — прошепна жената.

Той я прегърна, по ресниците му натежаха сълзи. Двамата се изправиха тромаво, люшнаха се заедно. Талия за миг подбели очи, залата около нея се кривна мудно. Мендарк я подхвана и я задържа да не падне.

— Какво стана? — попита тя. — Нищичко не помня.

Той вдигна лампата по-високо. В залата цареше хаос: прекатурени маси и скамейки, счупени лампи, книжа и хора, разпилени като сламки.

— Тенсор оскверни Събора — мрачно процеди Мендарк.

— Събора ли?

Талия упорито търкаше челото си, все едно се надяваше така да опресни паметта си.

— Поисках свикването на Голям събор — обясни й той, — за да отнемем Огледалото от узурпатора Тилан и да върнем свободата на Каран.

— Не помня — завъртя глава тя.

— Игър е някъде наблизо. Долавям омразата му.

Талия не се усъмни. Мендарк притежаваше усета. Щом казваше, значи знаеше. Тя приклекна и се подпря неуверено на пода.

— Тенсор насочи срещу Съвета поразяваща съзнанието мощ — продължи Мендарк. — Заклинанието беше страшно.

— Предал ли ни е? — прошепна Талия.

— Да. Взе Огледалото и избяга. Но за какво ли му е то? Много съм уплашен, Талия.

— Пак ми е зле! — Жената се строполи на близкия стол. — Ох, главата ми ще се пръсне!

— И моята, но трябва да се махнем оттук.

Мендарк й подаде кана от тъмносин порцелан с дълго тясно гърло. Талия пи настървено, водата плискаше по шията и ризата й. Изтри лицето си с опакото на дланта, кимна, трепна и попита:

— Сега какво ще правим?

— Не мога да мисля. Съветът е разнебитен.

Съветът беше съюз на магьосници и учени, а Мендарк го оглавяваше, преди наскоро властта да му бъде отнета. Зае се да изброява членовете му на пръсти.

— Тенсор се покри някъде, Нелиса е мъртва. Старият Надирил си е в Зайл, далеч оттук. Години наред изобщо не идва на сбирките. И Уистан не ни върши работа, защото си седи в Чантед. Така оставаме само аз, зейнката Хения и Орстанд, за да спрем разгрома. Но къде е Орстанд?

Талия се заозърта.

— Не я виждам.

— Намери нея и Хения. Опази ги на всяка цена! Трябва да се добера до цитаделата. Ако Игър узнае, че те лежат тук безпомощни… А-а! — изграчи той. — Нямаме време!

Мендарк наистина се чувстваше толкова зле, колкото изглеждаше. И двамата страдаха от последиците, които връхлетяваха всеки, послужил си с магия или озовал се твърде близо до друг, решил да използва Тайното изкуство.

Навън всичко се бе смълчало, но внезапно пак се разнесоха крясъци и писъци. Мендарк закуцука към вратата. Фенерите по улицата още светеха. Калдъръмът лъщеше, макар че дъждът бе спрял. Поток от хора се мъкнеше нанякъде с жалките си богатства в ръце.

— Какви са новините? — подвикна им, но никой не го и погледна. Той вдигна копие, захвърлено на улицата, и се изпречи пред бегълците. — Аз съм Мендарк! — затътна неговият глас и почти изцеди силите му. — Какви са новините?

— Врагът нахлу през северната порта — отвърна брадат мъж с прилепнала към темето прошарена коса. В сгъвката на лакътя си придържаше врещящо бебе. От подгизналото одеялце се подаваха посинели пръстчета. — Говори се, че Тилан е мъртъв. Кой е водачът ни сега?

— Аз съм водачът! — изрева Мендарк. — И отново съм Магистър! Върви да кажеш на всички, че истинският Магистър отново е на поста си. Ще браним стените на Стария град и ще нанасяме удари иззад тях, докато не освободим цял Туркад.

Тълпата, която набъбваше с всяка минута, го зяпаше безмълвно. Той вдигна копието над главата си и се провикна:

— Вървете, глупаци! Аз съм единственият ви шанс.

Хората се пръснаха, само тук-там се чуха възгласи:

— Мендарк! Мендарк се завърна!

Не личеше дали страхът от него, или ликуването, че е жив, надделява.

— Горките глупаци — промърмори под нос. — Какъв ли шанс може да има Туркад сега? — Сетне се затътри нагоре по стъпалата и кресна: — Талия!

Тя пристъпи сковано, сякаш коленете й се бяха вкаменили.

— Там има… — започна.

— Не ни стига времето! — сопна й се Мендарк. — Помъчи се да направиш каквото можеш. Аз ще събера войските ни, поне каквото е останало от тях. Отведи хората от Съвета в цитаделата, също и всеки, който може да ни е от полза. Ще се опитам да изпратя някого на помощ, но гледай да се справиш сама, не разчитай на подкрепата.

— Мендарк…

— Каквито и да са трудностите, трябва да успееш.

Постоя още миг унило, после изтича навън. Несигурните му стъпки затихнаха по калдъръма.

— Но повечето от тях дори нямат сили да ходят — тихо промълви Талия. — Важни хора, как ще се защитим без тях? Как да се справя с това сама?

Туркад беше най-древният, най-големият град в Мелдорин. Щом падна толкова лесно, къде да намерят убежище?

Тя надникна през вратата — навън отново беше безлюдно. Ръмеше ситен като мъгла дъждец. Какво да стори? Талия се двоумеше на прага, когато внезапно долови движение в края на тясната пресечка отсреща. Нечия глава се бе подала за малко. Дребничкото изпито личице й се стори странно познато.

Ами да, уличното хлапе, което бе завело Лиан до вилата на Мендарк преди няколко седмици. Младежът така очарова момичето, че то отказа да вземе от него сребърния тар — същинско съкровище за едно безпризорно дете. Но как й беше името?

— Лилис! — повика я с дрезгав шепот Талия. — Лилис, покажи се.

Главата пак се подаде. Личеше, че момичето е прегладняло. Наглед беше на десетина години. Улично дете с продълговато лице и платинено-руса коса. Оръфаните й дрехи бяха опръскани с кал чак до кръста.

— Ела тук, Лилис. Имам нужда от тебе.

Хлапето излезе на улицата, огледа се в двете посоки и се промъкна при Талия. На светло имаше още по-опърпан вид.

— Какво искаш? — изписука с треперлив гласец.

— Влез.

— В Голямата зала ли? — От ужас гласът на момичето стихна до шепот. — За това може да ме набият с камшик.

— Глупости. Предишният Магистър пак е тук, а аз съм старшата му помощничка. — Талия хвана тъничката китка на Лилис и издърпа момичето вътре. — Погледни — махна с ръка. Мнозина от най-богатите и могъщи хора в Туркад бяха натъркаляни по пода като говеда в кланица. — Трябва да ги преместим в цитаделата.

Недалеч от тях един висок мъж се размърда, цялото му тяло се разтресе. Лицето му бе зло, с крив нос. На едната му буза кървеше рана. Очите му, толкова бледи, че сякаш нямаха цвят, гледаха изцъклено напред. Това беше Тилан, който малко преди Големия събор измести Мендарк от поста му.

Лилис се ококори.

— Магистърът!

— Узурпаторът. Вече няма власт. Мендарк е истинският Магистър. Помогни ми.

Талия обикаляше припряно залата и търсеше признаци на живот. Стражите се бяха опомнили и избягали освен един, проснат в локва кръв. Изглеждаше, че при падането сам се е нанизал на меча си.

Лилис видя изпод диплите на наметалото му да стърчи малко босо краче. Отмести плата и зърна дребничка жена с бледо лице сред безпорядък от огненочервени къдрици.

— Тази е Каран — обясни Талия. — Приятелката на Лиан.

По личицето на Лилис се мярнаха сенки и на тревога, и на завист.

— Мъртва ли е?

Талия се наведе припряно.

— Не, но ако не й помогнем, нищо чудно да умре.

„Ех, да й бях помогнала тогава, всичко това можеше и да не се случи…“

Тя внимателно обърна тялото на Каран. Цялата й риза беше в кръв. Талия веднага я разгърди в очакване да види смъртоносна рана, но Каран не бе пострадала. Кръвта беше от стража.

Тя се озърна и сви вежди.

— Ама че странно…

— Кое?

На събора присъстваха мнозина, обаче тук липсваха някои от тях, особено онези, които търсеше: Фейеламор, Мейгрейт, Лиан.

— Къде ли се е дянал Лиан? Той не би зарязал така Каран.

— Отиде си — осведоми я момичето. — Онзи грамаден мъж го отведе.

— Грамаден мъж ли? — промърмори Талия, докато проверяваше състоянието на Каран.

Пулсът беше неравномерен, кожата — студена и влажна. Повдигна единия клепач. Зеницата на наситено-зеленото око не се сви от светлината. Все пак състоянието на младата жена едва ли би се влошило, ако е на сухо и топло място. Талия рязко дръпна наметалото от трупа, уви с него Каран и я пренесе до стената. Засега друго не можеше да стори. Потърси следващата жертва.

Под един прозорец имаше купчина намачкани завеси. Отдолу откриха пихтиестото тяло на жена, облечена в алено-червена съдийска тога. На кръглото като пълна луна лице очичките изглеждаха твърде малки.

— Тази пък коя е? — изписука Лилис.

— Старшата правница Орстанд — отдъхна си Талия.

Щом Орстанд беше на тяхна страна, нямаше защо да губят надежда. От всички в Съвета тя притежаваше най-острия ум, а и беше приятелка на Мендарк, на която той разчиташе.

— Донеси вода, по-бързо!

Лилис се втурна и се върна със синя кана, която изля върху лицето на правницата. Орстанд потръпна, понечи да стане, но краката не я удържаха. Талия незабавно й поднесе стол.

Орстанд се огледа.

— А Нелиса?…

— Мъртва е — отсече Талия и обясни в какво положение са изпаднали.

— Тъй ли… — продума накрая правницата. — Мендарк е прав, Старият град е единственото ни убежище.

Всеизвестно беше колко високи и яки са стените му, а цитаделата вътре беше още по-непристъпна. Но дали щеше да възпре Игър?

— Ще можеш ли да вървиш? — попита Талия.

Правницата отвърна с подобие на усмивка:

— Мила моя, погрижи се за другите. Когато те са готови да тръгваме, ще мога да вървя.

Талия я прегърна за миг и продължи да търси. По-старите хора с крехко здраве не бяха оцелели в това премеждие. Други обаче вече се надигаха благодарение на неуморната Лилис, която обикаляше с кана и влажен парцал в ръце.

Чак сега Талия си спомни чутото от нея.

— Ти какво каза за Лиан?

Преди момичето да отговори, недалеч от залата екнаха шумовете и крясъците на ожесточена схватка. Уплахата плъзна като студена струя по гърба на Талия. Ами ако ги заварят тук?

— Лилис! — И очите на уличното дете издаваха същия страх — Иди да погледнеш какво става. Виж колко близо са враговете.

Хлапето се блещеше нерешително. На Талия й се стори, че Лилис очаква заплащане, и напипа кесията на колана си. Момичето отблъсна ръката с монетата, но мигом осъзна, че е ударила старшата помощничка на Магистъра, за което заслужаваше да бъде посечена на място. Отскочи пъргаво встрани и изврещя:

— Отивам, отивам!

Талия я спря.

— Пази се.

Наведе се и прегърна мърлявото улично дете. Лилис се сащиса, но не можа да сдържи плахата си усмивка.

— Ще се върнеш ли? — попита я Талия.

Обикновено нищо не смущаваше увереността й, този път обаче беше твърде объркана.

— Ей сега се връщам — обеща момичето с блеснали очи и се измъкна чевръсто.

Талия отиде при Орстанд, която вече се опитваше да помогне някому, макар че наглед можеше да се свлече всеки миг. Въздухът с хъхрене излизаше от гърдите й.

— Не знам кого да вземем и кого да оставим — двоумеше са на глас Талия. — Правникът по-важен ли е от лечителя? Богатият търговец по-ценен ли е от млада жена?

— Така не се избира — вдигна глава Орстанд. Плътта й провисваше като твърде влажно тесто. — Общността е по-важна от отделния човек. Ако краката не удържат някого, ако падне и не се надигне повече, ще го изоставим. Това се отнася и за мен.

— Тебе няма да зарежа — заяви Талия.

Правницата се засмя хрипкаво.

— Ще ми се да видя как ще ме носиш на гръб!

Талия също се засмя. Скоро седмина бяха горе-долу готови за тръгване. Сред тях бяха Тилан с щръкнала на всички страни коса и великата Хения, която също участваше в Съвета. Старата жена си бе прехапала зле езика, очите й гледаха с празен поглед. Имаше и двама членове на Събранието — подставените управници на Туркад, които открай време бяха марионетки в ръцете на Губернатора и Магистъра. Талия не ги познаваше, но май и те бяха видни особи.

Още неколцина бяха далеч по-зле, отпуснати в кресла и по скамейки като пълнени с трева чучела. Ако ги накараше някак да се опомнят, би могла да отведе на безопасно място поне някои от тях. Ами онези като Каран, които още бяха между живота и смъртта и трябваше да бъдат носени?

А седмината, с изключение на Орстанд, като че биха поразени от слабоумие. Тилан се мотаеше безцелно из залата, повечето от оцелелите зяпаха в стените и мънкаха. Хения повтаряше упорито:

— Никъде не искам да ходя! С Мендарк е свършено.

Талия беше на косъм от отчаянието, когато дотича Лилис.

— Идват войници! Да се махаме!

Хвана ръката й и понечи да я дръпне към вратата. Талия се запъна.

— Трябва да отведем и тези хора. Помогни ми.

Заедно с Орстанд наредиха способните да ходят в клатушкаща се редица пред вратата, но Лилис трудно ги задържаше да не се разпръснат, докато Талия се мъчеше да събуди останалите. Навън врявата от битката се засилваше.

— Трябва да тръгнем веднага! — изпищя момичето.

Талия погледна през рамо към Каран, не знаеше задълженията си ли да предпочете, или симпатията. А имаше и още нещо — Каран притежаваше дарбата на усета, безценна по време на война. Всички изоставени в залата вероятно щяха да умрат. Тя изтича при дребосъчката и хвана ръката й. Не знаеше какво да прави.

— Вие вървете, Лилис! Ще ви настигна.

Каран изстена, главата й се замята наляво-надясно. Талия се отърси от колебанията и се наведе да я вдигне от пода. В този миг едно от безчувствените тела се надигна. Беше ниският здравеняк Пратит, един от най-заможните търговци и член на Събранието. С грижливо поддържаната си дълга брада той се опитваше да отвлича вниманието от все по-плешивото чело. Сега се олюляваше към изхода, размахваше ръце и плещеше безсмислици.

Талия го догони на прага и затисна с длан устати му, за да спре воплите. Нататък по улицата някой изсвири с рог. Отвърна му друг иззад сградата. Талия се озърна притеснена — Лилис водеше групичката към неугледна пресечка. Най-отзад Орстанд се мъкнеше с несигурните крачки на току-що проходило бебе.

— Побързай де! — кресна й момичето.

Талия още се двоумеше на прага. Изоставяше десетина души, които познаваше добре. Вероятно ги чакаше смърт, когато ги намерят враговете. Пратит пак се заизвива в ръцете й. Върнеше ли се да отнесе Каран, този досадник щеше да издаде всички. След миг някой заблъска тежко по задната врата на залата. Нямаше време! Тя повлече Пратит по улицата.

Дъждът се усили. В уличката цареше почти непрогледна тъмнина, хлъзгаха се на всяка крачка. По главната улица претича поредната малка, обезумяла тълпа. Зад гърба си Талия чуваше отмерения тропот на настъпващи войници. Тя продължи напред. Вонеше на гнило зеле и на разлагащи се боклуци.

— Лилис… — прошепна дрезгаво.

Не чу отговор. Пристъпи и попадна под силната струя на водосточна тръба от някой покрив, избърса очите си с длан и пак се взря в мрака. Изходът от пресечката беше недалеч, мъждиво осветен, наполовина скрит в мъгла правоъгълник.

Раздразнен от изсипалата се върху него вода, Пратит изръмжа някакво сквернословие и се разкърши. Единият му юмрук я цапардоса болезнено по бузата. Талия се боричкаше с него, вдигаха прекалено много шум. Търговецът беше необичайно силен, а когато пак му запуши устата, успя да я ухапе до кръв. Талия също изруга, заби юмрук в слепоочието му и го повали.

Някой се провикна зад нея. По главната улица тичаха войници на Игър. Единият доближи края на пресечката със запален факел в ръка. Пратит се размърда на земята. Талия стъпи на гърба му и го навря в калта. Факелът се скри, но светлината от уличните лампи бе достатъчна да различава войниците. Обхвана я униние, че се е провалила. Представяше си как войниците тършуват из Голямата зала. А къде ли са Лилис и поверените й окаяници? Сигурно хлапето ги е зарязало, щом е зърнало войниците. Кой би могъл да я вини? Нямаше на кого да разчита, освен на себе си.

Талия изправи насила Пратит и го забута с гърба напред към изхода от пресечката, но той ненадейно опря калните си длани в лицето й и я тласна яростно. Тя загуби равновесие, залитна заднешком към бъчва с дъждовна вода и си удари главата в ръба. За миг-два й се стори, че е попаднала във вихрушка, сякаш я обземаше предишното вцепенение. После умът й се избистри и тя седна, като се помъчи да махне полепналата по очите й мръсотия. По уличката се отдалечаваха несигурни стъпки.

При главната улица пак се очерта силуетът на войник с факел. Талия се сгуши в сенките и се помоли той да не тръгне към нея. Светлината избледня. Тя се промъкна по-близо и видя цял взвод, строен на калдъръма. Вече беше невъзможно да се върне за Каран. Нямаше какво друго да стори, освен да търси зашеметените си повереници.

Два часа по-късно в проливния дъжд Талия се добра до портите на Стария град след безпомощно лутане из лабиринт от криви улички. Не намери Пратит, нито се натъкна на Лилис и седмината с нея. Казваше си, че няма по-голяма глупачка от нея на този свят, и се изкушаваше отново да се прокрадне към Голямата зала, но стражниците на пост й предадоха заповедта на Мендарк да отиде в приемната.

Голямото помещение беше претъпкано с пъстро облечени офицери и адютанти, покрай едната стена седяха двайсетина чиновници и настървено драскаха заповеди, за да ги предадат на вестоносци, които хукваха да ги разнесат. Мендарк стоеше пред голяма платнена карта на града и спореше с офицер във великолепната алено-синя униформа на войските на Магистъра. Като го видя, Талия се вкисна още повече.

Беше фукльото Беренет, другият старши помощник на Мендарк. Не бе пропуснал да вчеше и да засуче пищните си мустаци. Дрехите му бяха от коприна и кадифе. Пурпурното дантелено жабо умело скриваше хлътналите гърди. Талия се зачуди какви ли ги е вършил напоследък. Заради пътуванията си двамата се разминаваха от половин година. Кимна му навъсено. Беренет се ухили и подчертано я изгледа от главата до петите.

Мендарк имаше изтощен вид, но беше намерил време да се изкъпе и преоблече.

— Какво те е сполетяло? — попита я по-грубо от обичайното. — Недей да ръсиш цялата тази кал на килима. Уф, все едно има значение… — добави той, щом тя се отдръпна към стената.

— Изгубих ги — промълви Талия като ученичка, уличена в небрежност.

Беренет се подсмихна.

— За какво говориш?

Веждите на Мендарк се сключиха. Личеше, че е вбесен.

— За оцелелите от Големия събор. Изведох някои от тях, но ги изгубих по улиците.

— Та те са тук повече от час! — сопна се Мендарк. — Някакво скитниче доведе седмина пред портата, вързани един за друг като керван камили.

— Лилис ги е довела?! — смая се Талия. — Как е Орстанд?

— Не особено добре — махна той с ръка.

Талия забеляза едрата жена, прегърбена до една маса в отсрещния край на залата.

— А Хения?

Мендарк заговори по-тихо.

— Май волята й се е прекършила. След тези злощастия може би ще се наложи да я заменим с друг в Съвета. Какво друго имаш да ми казваш?

— Бях принудена да зарежа останалите… Аз самата имах голям късмет, че се изплъзнах. Не успях да доведа Пратит. Блъсна ме и хукна нанякъде в тъмното.

— Този ден не ти е от най-успешните — кисело подхвърли той. — Слава на небесата, че имам и Беренет. Върна се с извънредно важни сведения за Игър. — Един адютант го дръпна за ръкава. — Почакай малко де! — изфуча Мендарк.

— Оставих там и Каран — добави Талия. — Войниците дойдоха преди да я измъкна…

Мендарк изпсува.

— Човек с нейния усет щеше да ми свърши работа.

Тя прие думите му като укор. Хората с такава дарба бяха безценни — надушваха опасност и долавяха намеренията на врага. Някои дори успяваха да предават съобщения чрез пряка връзка на умовете. Каран също имаше тези способности. Само че й беше почти невъзможно да ги овладее и те често я гнетяха.

— Предполагам, че до сутринта ще е мъртва — горестно смънка Талия.

Целият ден беше един нескончаем провал за нея.

— Може всички да сме мъртви до сутринта! Защо ти хрумна да прибереш и Тилан, а?

Ето какво го тормозело…

— Но как бих могла да го изоставя? Той е член на Съвета.

— А как можа да изпуснеш шанса да ме отървеш от този враг? — кипна Мендарк. — Никой нямаше да те обвини. Но вече се разчу, че е тук, и не бих посмял да му сторя нищичко.

— Нима законите не важат и за нас?

— В този случай не мислиш ясно. Беренет нямаше да се помайва на твое място.

— Убедена съм! — ехидно отвърна Талия.

— А-а, стига… Вземи да хапнеш нещо, после върви да огледаш как вървят нещата по северната стена.

Адютантът отново дръпна ръкава на Мендарк, който се обърна към него. Талия обаче не помръдна.

— Искам да взема един взвод и да се върна в Голямата зала, за да прибера хората.

— Не може! — скастри я Мендарк през рамо. — Нужна си ми тук. Бездруго Игър превзе онзи квартал. Забрави ги!

Талия знаеше, че е прав, но не й олекваше. Понечи да тръгне, ала пак спря.

— А какво стана с Лилис? Дори не й платих.

— Хлапето ли? Стражниците й дали два-три грайнта, преди да я изпъдят. И престани да ме занимаваш с глупости!

По устните на съперника й Беренет повторно плъзна тънка усмивчица. Талия изскърца със зъби и се зарече да не му обръща внимание, макар че се наложи да впрегне цялата си воля, за да го постигне. Спря се за малко при Орстанд, за да я попита как се чувства.

— Едва ли съм била по-зле досега — увери я правницата. Не пропусна да попита поименно за участта на всекиго и се огорчи, че са се отнесли толкова бездушно с Лилис.

Талия си взе храна и питие от близкия поднос. Следващите часове отминаха в изслушване на неспирния поток от донесения, обиколки по крепостните стени и заповеди за отчаяните защитници на Стария град.

В ранното утро на този най-тягостен за Туркад ден — за пръв път от над хиляда години врагове нахлуваха през портите му — Талия науча, че Първа армия на Игър е била отблъсната от квартала около Голямата зала. Няколко незначителни победи поддържаха надеждата за предстоящата решителна битка. Вместо да открадне няколко часа за сън тя поведе малък отряд, за да търси Каран и другите пострадали и да ги спаси.

Трудно намираше къде да стъпи по улиците, осеяни със захвърлени ценности, които все още не бяха станали плячка на мародерите. Червен вързоп с разпилени наоколо сребърни ножове и вилици. Издялкано от дърво магаренце с отчупено ухо. Куртка, богато извезана с коприна и дребни скъпоценни камъни. Увит на руло гоблен, по всяка вероятност смъкнат от стената на дом за плътски удоволствия. По-нататък вече се виждаха трупове и белези от сражения — засъхнали локви кръв и строшени оръжия. Мъже, жени, добичета и дори деца се въргаляха мъртви със страшни рани или пък наглед недокоснати. И навсякъде димяха изтърбушени от пожари стени. Около Голямата зала обаче нямаше следи от схватки.

Утрото преваляше, когато стигна там. Талия горчиво се кореше за глупостите, които извърши предишната вечер, и най-вече за изоставянето на Каран. Чувстваше, че я е предала. И в този квартал тегнеше миризмата на дим и тлеещо дърво. А по-наблизо усети вонята на горяща плът. Черни пушеци се издигаха мудно към небето. Тя се втурна към кладата.

— Нямаше какво друго да сторим, почитаема — увери я висок кльощав мъж с нелепо щръкнало шкембенце. Носеше кожена престилка на касапин, изцапана с кръв. — Не ги ли изгорим, ще плъзнат зарази.

Много трупове бяха струпани сред пламъците. Двама мъже довлякоха поредния и го метнаха в кладата, сякаш товареха чували с въглища в каруца. Горещината не й позволяваше да пристъпи напред, за да огледа лицата, а и смрадта я отблъскваше. Затова предпочете да влезе в залата. Още не бе разграбена, завари същата бъркотия, която помнеше от снощи. Само липсваха труповете и умиращите.

На стената, където бе подпряла Каран, личеше петънце съсирена кръв. В дъното още се виждаха двете парчета от счупения бастун на Нелиса. Талия се втурна навън тичешком и подвикна на касапина с побелялата къса коса:

— Ами мъртъвците от залата? Изгорихте ли ги?

Мъжът поумува, докато се чешеше с нокът по носа. На Талия й беше неприятно да го гледа.

— Изнесохме оттам петима, може и да са били шестима — смръщи се касапинът. — Не помня, толкова трупове имаше наоколо! Разчистихме вътре преди доста часове. Ама помня онази дъртофелница — познахме я и без официалните одежди. Вкиснатата Нелиса. Питам се ще жали ли някой и за нея?

— Намерихте ли млада червенокоса жена?

— Не помня, почитаема. Вярно, имаше няколко мъртви жени, едната си беше хубавица, ама кой се заглежда в трупове? Свърши ли животът, отива си хубостта, край и на мечтите. Няма защо човек да се захласва. — Явно имаше нужда да изприказва каквото му се е насъбрало. — Чудно нещо е скокът от живота към смъртта. Отначало почти не си личи, но като мине малко време…

Талия не се интересуваше от увлечението му по философията.

— Сигурен ли си, че не сте я изгорили? Тя беше дребничка, с рижа коса, бяла кожа, цялата й риза беше подгизнала от кръв, но не беше ранена. Непременно щеше да запомниш косата, такъв огнен цвят имаше. А снощи беше жива.

— Ами да бяхте я прибрали снощи — натякна касапинът и пак се почеса по носа. — Тежко е човек да умира сам-самин. Жените, дето ги изгорихме, не бяха окървавени, пък и мъжете, ако не се лъжа. Имаше една висока и мургава като вас. Жив никого не сме хвърляли в огъня, не се съмнявайте. Сутринта заварихме само двамина, дето още дишаха. Мъже бяха и ги отнесохме да се погрижат за тях. Това знам.

„Другите са се съвзели или са били пленени — рече си Талия. — Ех, ако я бях отнесла. Твърде късно…“

2. Търбухът на Туркад

За да избегне опасностите, Талия се върна по заобиколни пътища в цитаделата и се убеди, че защитата вече се пропуква. Силите на Игър бяха приклещили бранителите на града отвсякъде освен от изток и ги изтласкваха назад към последната им твърдина — стените на Стария град, който не заемаше дори една десета от площта на Туркад. Тя се втурна устремно в приемната зала, но не завари Мендарк там. Търси го дълго из крепостта, защото дори офицерите май не знаеха къде е, и го откри на една от крепостните кули да ръководи защитата на южната стена.

— Безсмислено е — промълви уморено той.

Целият в сажди, опръскан с кръв и кал, той й се стори останал без сили като нея. До него Беренет беше безупречно пременен както винаги. Просълзеният Мендарк посочи с широк замах на ръката си задимения хоризонт.

— Виж каква разруха. Цялата Галерия е в пламъци. Старото укрепление вече е пепелище. Четири хилядолетия са заличени! Упорстваме ли в съпротивата, все повече хора ще загиват, а поражението е неизбежно. Но как да му предам Туркад? Обичам града с цялата си душа.

— Къде е Губернаторката?

Дотича вестоносец с последните донесения. Мендарк счупи печата и се зачете.

— Дебелата крава се оказа и изменничка! — процеди Беренет вместо него. — Избягала е, а корабите й били така натоварени с благинки, че едва не потънали.

— Вместо Събрание имаме лудница — добави Мендарк. — Не ги бива да управляват и сбирщина от дечица. Останах само аз…

Той отново склони глава към книжата.

— Тогава си длъжен да браниш Туркад и да спасиш хората, докато имаме някакъв шанс — твърдо нарече Талия.

— Точно това правя, но друг, по-висш дълг става все по-неотложен — да осъществя замислите на Съвета. По-лошо от сега не може и да бъда — пощурелият Тенсор отнесе нанякъде Огледалото.

Зарея поглед към града, където флагът на Игър — черна наковалня в син кръг — се вееше над поне стотина големи сгради. Повече приличаше на изправен юмрук, затова и жителите на града наричаха войниците на Игър „черните юмруци“.

— Имам план, който може би ще привлече вниманието ти — вметна Беренет, докато старателно излъскваше с ръкав сребърните си копчета.

— Дано да е разумен — изсумтя Мендарк, без да го поглежда.

— Виж — самодоволно го подкани Беренет и разстла върху каменните плочи карта на града. Нокът с маникюр се плъзна по неравната линия на стените. — Според последните ни сведения Игър е завзел пет от осемте хълма на Туркад — всичко на запад и на юг и почти всичко на север. Сега настъпва на изток. — Беренет посочи Стария град и източните хълмове, където войниците на Мендарк още се съпротивяваха. — Той обаче е уязвим.

Беренет се зае да разполага по картата златни монети — показност, която малко ядоса Талия.

— И как тъй? — промърмори Мендарк.

— Неговата Първа армия, командвана от най-способния му пълководец Дросим, е тук, в центъра. Четвърта се е разгърнала на юг и държи западните и южните порти. Нейният боен дух не е чак толкова висок. Игър се надцени и другите три армии с мъка налагат властта му над земите, които завзе досега. Няма как да му се притекат на помощ.

— Хъм… — равнодушно отрони Мендарк.

— На открито е блестящ военачалник, не оспорвам това, но досега не е водил сражения в толкова голям град. Ето! — разпали се Беренет и премести монетите. — Четвърта армия разположена навсякъде из тези места. — Сочеше няколко гъсто населени квартала с хаос от криволичещи улички. — И войските на Първа армия са в този лабиринт.

— Карай по-накратко! — тросна му се Мендарк, който пишеше нещо.

— Виж каква теснотия е тук, тук и тук. Ако се случи някакво произшествие през нощта и улиците загъмжат от хора, Игър изобщо не би могъл да изведе войниците си.

Мендарк най-сетне се обърна към него.

— Слушам те.

— В онези бордеи живеят половин милион души. Още петдесетина хиляди са в градчето на кейовете. Да речем, че подпалим лабиринта тук, тук и тук. — Показалецът му очерта линия от северните порти към кейовете. — Всички ще се паникьосат и ще задръстят улицата. Там къщите са само дървени. Войските му няма да се измъкнат навреме.

— Това значи да опожарим града чак до западната стена, колкото ще да вали — обади се Талия.

— Чак дотам! — ликуващо потвърди Беренет. — Нищо няма да спре пламъците! А с толкова народ по улиците войниците му ще бъдат приклещени. Единственият им изход ще бъде западната порта, но ако пратим там батальон стрелци през нощта, а ти придвижиш силите си тук, тук и тук… — още злато се плъзна по картата — …ще ги довършим с един удар. Така численото им превъзходство ще се превърне в слабост.

— Но би могъл да отстъпи към пристанищното градче — напомни Мендарк, който вече крачеше напред-назад покрай зъберите.

— Нашият батальон ще го възпре, ако успее да се добере дотам — успокои го Беренет. — Пък и хлуните от кейовете се сражават свирепо, когато някой влезе насила във владенията им.

— Такъв замисъл може и да успее — призна Мендарк и чукна с молив по картата. — Но не ми допада кой знае колко.

— Ход на отчаянието! — намеси се възбудено Талия. — Ако вятърът се обърне, ще изгорим ние, а не те.

— Няма да е по-зле от това, пред което сме изправени сега — натърти Беренет. — Окончателен разгром!

Тя не вярваше на ушите си.

— Опожариш ли лабиринта, ще загинат хиляди. Не, десетки хиляди!

— Жертвата си струва — заяви Беренет. — Ако бъдем победени, което е почти несъмнено в сегашното ни положение, мнозина от тях бездруго ще загинат.

— Мендарк, изумена съм, че си склонен да обмислиш сериозно тази щуротия! — изфуча Талия. — Това е потресаващо предателство към жителите на града.

— Права е — промълви Мендарк.

— Как да служа на глупец, която няма желание за победа?! — възкликна Беренет.

Мендарк вирна глава.

— Ако службата при мен ти тежи, знаеш при кого можеш да отидеш.

Офицерът стисна юмруци с такава сила, че ръцете му затрепериха.

— Проклет да си! Осмеляваш се да се усъмниш във верността ми?!

— Не във верността, а в здравия ти разум.

— Предлагам ти шанс за победа, а ти избираш сигурното поражение.

— Достатъчно! — настръхна и Мендарк. — Не мога да причиня това на своя град.

Беренет събра монетите си, сгъна картата и се отдалечи безмълвно.

— Ти направи единствения верен избор — обади се Талия.

Моливът изпращя в пръстите на Мендарк. Той вдигна глава към нея и присвитите му очи й заприличаха на прозорчета към килия за изтезания.

— Тъй ли? Току-що оставих на произвола на съдбата своя град и своя народ. Може би повече хора ще пострадат, отколкото ако бях прогонил Игър с пожар. И за какво е всичко това?…

Той закрачи покрай зъберите пред погледа на вражеските войници, дори не трепна, когато стрела прониза наметалото му. Талия хукна след него и го дръпна навътре.

Щом се прикриха в близката ниша на стената, тя заговори за друго.

— Може и да си прав, че Огледалото е по-важно от участта на Туркад. Само че то поначало принадлежеше на Тенсор.

Мендарк разтърка лицето си с длани.

— Вярно, но как ще си послужи Тенсор с него? Когато още бяхме приятели и имахме общи цели, се случи веднъж-дваж да си поговорим за стремежите му. Погромът в Шазмак го тласна към отчаянието. Има ли какво да губи? В собствените си очи той е обезчестен.

— Значи е още по-опасен — вметна Талия.

— Накъде ли би са отправил? — промърмори Мендарк след кратко мълчание. — Съгледвачите ми не узнаха нищо. Как да го издирим в тази бъркотия? Само аз стоя на пътя му към окончателното опустошение.

Талия докосна рамото му.

— Щом ти единствен можеш да осъществиш целите на Съвета, а с Туркад е свършено, най-добре е да тръгнем подире му.

— Да, длъжни сме. Но той беше мой приятел от незапомнени времена. Старите връзки се късат трудно.

Изведнъж тя си спомни нещо.

— И Лиан е изчезнал.

— Какво? — Мендарк се отърси от тежкото умуване. — Какво?!

— Когато се опомнихме снощи, Лиан вече не беше в залата.

— Никаква следа ли не откри от него?

— Никаква.

— Той не би зарязал Каран… — Мендарк внезапно се притесни. — Брей, че лошо! Тенсор ли го е отвел? Непременно трябва да знам!

— За какво му е на Тенсор някакъв си летописец?

— И представа нямам.

— Помниш ли вечерта, когато се появи Лиан? Доведе го Лилис, уличното хлапе, което сте изпъдили толкова нехайно.

— В Туркад има хиляди като нея. Е, и?

— Лиан предложи цял сребърен тар, за да се отплати за услугите й, но тя не взе монетата. Каза, че й е платил колкото трябва. Кое улично хлапе би се отказало от сребърна монета?

— Да, той умее да омайва — неохотно призна Мендарк, но личеше, че любопитството му се е пробудило.

— Снощи тя се навърташе около Голямата зала, след като ти излезе. И спомена, че един „грамаден мъж“ отвел Лиан.

— Грамаден мъж, а? Тенсор, нали? Дали ги е проследила? Слушай, най-добре е да я намериш. Орстанд познава едва ли не всекиго в града. Ще ти посочи някой вещ в живота по улиците. Скъпата ни Орстанд! Лишим ли се от нея, от Съвета ще остане само куха черупка.

— Ами зейнката Хения? — предпазливо напомни Талия.

— Зейните отмерват предаността си пестеливо, както лихвар отброява монетите — изръмжа Мендарк. — Та като споменахме за пари, отбий се в хазната… диреното може да струва и цяла кесия злато. — Сети се за още нещо. — А… Талия…

Тя спря насред крачка.

— Какво има? — попита разсеяно, увлечена от новата си задача.

— Тази сутрин намерих разни вещи на Каран сред боклуците, с които Тилан е затрупал кабинета ми. Дневник, нож, още няколко дреболии.

Жената пристъпи към него, едната й вежда се изви. Нима Мендарк беше способен да изпитва угризения?

— Е, искаш ли ги? — сопна се той.

— Ще имам предостатъчно неща за носене. Пък и Каран я няма. Кому са нужни? — Изведнъж я бодна подозрение. — Защо ми ги пробутваш?

— Ами Лиан може да ги поиска…

— О, тоест в замяна да свърши някоя работа за тебе? Ти никога нищо ли не вършиш безкористно? Както и да е… Къде са тези вещи?

Мендарк обясни и Талия си напомни да ги вземе, но сега важното беше да открие Лилис. Подсказаха й да отиде при стар войник на име Блустард, отрепка и пияница. Живеел в една от схлупените къщурки, осеяли като циреи западния край на Стария град. Накрая тя успя да го намери на стената, защото в тези тежки времена дори от такива като него изискваха да изпълняват дълга си. Талия поговори с командира му и го отведе.

И Блустард беше от хората, които познават всички. Нямаше нужда да му казва коя е. Лъхаше на алкохол, но за него това си беше обичайното състояние. Талия реши да изтръгне всичко, което старецът може би знаеше за Лилис.

Само че Блустард се боеше от нея, а не беше достатъчно пиян. Така нямаше да й каже нищо.

— Я ела с мен — рече накрая Талия. — Тук не е място за раздумка. Хайде да слезем в „Бъчвата“.

Блустард с удоволствие я последва към войнишката кръчма, което завариха почти опустяла. Само неколцина старци пийваха в един ъгъл. Кръчмарката тъкмо плакнеше халбите в кофа с вода. Изправи се, когато чу звънчето на вратата, и зърна Блустард.

— Разкарай се оттук, пиянде бъзливо, и си върви на поста! — кресна тя сърдито.

Той се закова на място и се наложи Талия да ги избута, за да влезе. Прошепна няколко думи на вбесената жена, която тутакси тръшна на тезгяха голяма черна кана и две халби. После им обърна гръб с възмутено тресяща се тройна брадичка. Блустард грабна съдовете, преди Талия да е извадила монета от кесията си. Тя се обърна навреме, за да го види как се спъва в протрития килим. Войникът се стовари на пода толкова тромаво, че и прозорците издрънчаха. Надигна се бавно. Едната халба се беше нащърбила, но не бе допуснал и капка да се излее от каната.

— Нищичко не похабих! Видяхте ли! — Усмивката му разкри почернели корени в устата. — Още може да се разчита на дъртия Блъси!

Талия се сащиса. Този нещастник искрено се гордееше със себе си!

— Браво на тебе — промълви намусено. — Не там, а на ей онази маса — посочи най-тъмното кътче.

Той се тръшна на стола, напълни халбите до ръба и с шумна наздравица вдигна своята. Талия се чукна с него колкото можа по-учтиво и отпи внимателно. Бирата се оказа силна, но кисела. Май не бяха измили добре бъчвата. Блустард изсмука халбата на един дъх, оригна се и пак си сипа. От противно подпухналия му зачервен нос още капеше кръв. Талия предпочете да се вторачи в очите му.

— Приказвахме си за онова бездомно момиче — Лилис — напомни тя. — Познаваш ли я?

Пияницата смънка нещо, от което се разбра само:

— Не мога да си спомня…

Не отделяше поглед от масата. Явно смяташе да протака, за да изкрънка по-дълга черпня.

Отново надигна халбата към устата си, но ръката на Талия се стрелна и стисна китката му. Откри, че колкото и да е пропаднал, не е загубил напълно някогашната си сила. Талия обаче беше майсторка и в Тайното изкуство, и в ръкопашния бой. Малцина в Туркад можеха да устоят на волята или ловкостта й. На би позволила на един кръчмарски побойник да й се налага. Знаеше що за твар има насреща си — негодникът тормозеше бедните и слабите, но срещнеше ли отпор, у него изплуваше страхът.

В първите мигове Блустард оказа съпротива, но щом Талия си представи малката Лилис в лапите му, нямаше нужда да търси още сили у себе си. Изви рязко китката му, халбата падна и заля с бира скута му. Тя натисна още по-жестоко.

— Не си играй с мен, ще ти счупя ръката. Къде е Лилис?

Подгизналият панталон явно не притесняваше Блустард, изглежда бе свикнал това да го сполетява по една или друга причина. Но похабената бира го опечаляваше. Талия извиваше ръката му неумолимо, костиците на китката му изпукаха и той се предаде.

— Добре де, познавам я.

— Къде живее?

— Ха, „къде живее“! Тия дребосъци нямат дом. Веднъж преспиват в празна бъчва, после в някоя канавка… — Той се озърна към каната. — Трябва да си наквася устата.

— Аз плащам тази бира — заяви сурово Талия и усука ръката му още малко. Вече се питаше ще бъде ли принудена наистина да я счупи. — Нито капка повече, докато не чуя каквото искам.

— Да нямаше война, лесно щях да я намеря. Ама сега всички са се изпокрили.

— Сигурно знаеш кого да попиташ.

— Всеки ден по някое от тях изчезва. Хващат ги… Продават ги.

Блустард се изплю презрително на пода.

„Продават ги, значи. А аз си въобразявах, че съм опознала Туркад.“

— Ще научиш какво й се е случило — заповяда тя начумерено.

— Почнеш ли да разпитваш, те се шмугват в някоя дупка.

Звучеше правдоподобно. Талия обаче знаеше, че той може да открие Лилис. Макар че беше жалък пияница, думата му се чуваше из бордеите. Как да го застави? Не би ли нарушил всяко свое обещание, щом се скрие от погледа й?

Пръстите й стиснаха китката му още по-силно, тя се взря непреклонно в кръвясалите му очи.

— Обясни ми подробно точно какво да сторя, за да я открия. С кого и как да говоря. После ще те тикна в тъмницата и ще пиеш само вода, докато се върна. Ако и аз изчезна или се прибера без момичето, Мендарк просто ще забрави къде си затворен. Знаеш, че е много отмъстителен.

Блустард я зяпна, разбра колко сериозно говори и пак се вторачи в каната.

— След като ми кажеш — каза кратко Талия.

Той още се колебаеше, колкото и да копнееше за бира. Погледът му се луташе ту към болящата китка, ту встрани. Избърса си носа свободната ръка и размаза кръв по бузата си. Накрая не издържа и захленчи:

— Не мога да я намеря! С тая война само един човек може… Скаурси!

Талия потръпна неволно. Скаурси беше като уродлив паяк насред мрежата от порочност и поквара, оплела подземния свят на Туркад. Никой никога не го виждаше, затова пък всички знаеха, че го има. Тя не очакваше да се стигне чак дотам. Но в служба на Мендарк от нея се искаше да минава през всяко препятствие. Той просто не приемаше оправдания, а и на Талия не би й хрумнало да се отклони от дълга си.

— Кажи ми как да си уредя среща със Скаурси. А също и как да се измъкна невредима, иначе ще умреш от черна трезвеническа скръб в най-дълбоката тъмница на Мендарк.

Блустард беше готов на всичко, за да не изпълни тя заплахата си. Талия го слушаше, запомняше, задаваше уточняващи въпроси, а когато остана доволна, пусна ръката му и напълни неговата халба. Той я излочи жадно, после Талия се изправи, повторно го улови за китката и го поведе към вратата. Още на прага тя изсвири толкова пронизително, че Блустард си запуши ушите. Стоящите наблизо двама мъже от личната стража на Мендарк се озърнаха. Познаваше единия — почтен и верен до смърт.

— Торгстед!

Той беше нисичък и къдрокос, с ослепителна усмивка и толкова красноречив, че можеше да заплени и най-отегчената прислужница в кръчма. И в този момент упражняваше дарбата си пред момиче, по-високо с цяла глава от него, но тутакси дотича и отдаде чест.

— Отведи този човек най-долу в тъмниците и заповядай да го пазят зорко. Да не пие нищо освен вода, докато не се върна. И гледай да не ти се изплъзне по пътя.

Торгстед пак отдаде чест, после двамата стражници сграбчиха здраво Блустард и го повлякоха мрънкащ и подсмърчащ към цитаделата.

Талия искаше да се измъкне тихомълком от Стария град по тъмно, затова се зае с другите си задължения през следобеда, успя и да подремне, смени по-изисканите си дрехи с вехтории, подходящи за бедняшките улички, и се загърна с наметало от промазан плат. За да не издаде неволно някой от тайните тунели, предпочете да се спусне по въже в мрака. Бе запомнила пътя и се провря в плетеницата от западнали криволици и проходи, високи гниещи къщи и миниатюрни пазарни площадчета, където живуркаха половината обитатели на Туркад. Само извънредно могъща армия би могла да покори тази клоака, затова войниците на Игър благоразумно си стояха по главните улици, осветени с фенери. От тях зависеше кой да влиза и да излиза от кварталите, но не се намесваха в ставащото вътре. Засега.

Талия последва указанията на Блустард за мястото и човека, както и за точните думи, които да му каже. Не забрави и подкупа — сребърен тар. Мъжът я поведе по уличките. Талия даде на жената, при която я заведе, още един тар. Онази я позяпа с оцъклените си очи, кимна, стрелна с поглед мъжа и тръгна пред нея из лабиринта. Талия предположи, че мъжът е отишъл право при Скаурси да го предупреди.

Наложи се да изтърпи същото още няколко пъти. Накрая влезе в каменна постройка, качи се до шестия етаж, мина по коридор и попадна в просторна стая без никаква украса, но разделена с паравани. По стените бяха избили влажни петна. Нямаше прозорци, въздухът беше задимен. Пуснаха я зад поредния параван в по-широк кът с килими на пода. По средата се мъдреше голямо легло с копринен балдахин на позлатени колони. И по разпраната тук-там коприна имаше петна. На леглото се изтягаше човекът, с когото дойде да говори.

Той беше тлъст и блед, с учудващо хилави ръце и крака. Присвиваше тънките си устни. „Ако имаше още четири крайника, наистина щеше да е истински паяк“ — каза си Талия. Всъщност не беше дебел, а подпухнал от някаква болест. Лъскавите му очички я наблюдаваха втренчено.

— Талия бел Сун! Дясната ръка на Мендарк. Добре дошла. Ела по-напред да те огледам. Аз съм Скаурси.

Говореше тихо и със съскане, но личеше колко лесно гласът му ще натежи от отрова, ако някой го засегне. Помръдна тънката си като пръчка ръка и един слуга дойде да вземе наметалото й. Тя отметна назад буйната си черна коса, пристъпи към него и му подаде ръка. Скаурси се нацупи и тя спря навреме.

— Не пипам никого. О, ти дори си по-прекрасна, отколкото те описват. И се биеш много умело без оръжия, както чувам. Моля те да не се обиждаш, но не ме доближавай. — Гласът му предрезгавя и той се задави в пристъп на кашлица, която не спря дълго. Накрая изграчи: — Това е краят на Магистрите в Туркад, не мислиш ли? Всички трябва да се приспособяваме към новите времена.

— Положението е тежко — кимна Талия.

— Но ти не си дошла да обсъждаме войната. С какво бих могъл да услужа на Магистъра? Правилно ли съм разбрал, че издирваш някого?

— Едно бездомно момиче. Името й е Лилис. Упътва из града пристигащите на източните кейове.

Скаурси махна с ръка на чакащ заповеди помощник.

— Научи какво става с това дете.

Помощникът се поклони и излезе на бегом.

— А за какво ти е тя?

— Снощи е видяла нещо.

— Видяла е нещо…

За миг клепачите му се спуснаха, той се взря в ръцете си.

Талия се досещаше за какво мисли. Може би и Игър ще е готов да плати за това „нещо“. И то повече от Мендарк. Дали в такива времена не е по-изгодно да направи услуга на завоевателя? За Мендарк май нямаше никаква надежда. Но пък той беше Магистър от незапомнени времена и трудно някой би се мерил по лукавство с него. А за Игър всички говореха, че налагал законност, че държал на почтеността. Току-виж, се окаже неизгоден клиент.

Помощникът се върна, поклони се и зачака. Скаурси го погледна.

— Хлапето, което излезе от цитаделата вчера преди зазоряване — избълва мъжът.

— Аха! Онази, която отведе Съвета на безопасно място след Големия събор. Цената току-що се вдигна.

— Къде е тя? И каква е цената?

— Цената… За това ще се пазарим. Ах! — примлясна той и пак се вторачи в нея с блеснали очи.

„Опитва се да определи в каква нужда сме изпаднали. Знае, че ни остава малко време. Цената ще бъде нечувана.“

— Моята цена е сто златни тела.

Още по-стъписващо, отколкото допускаше. Огромно богатство. Тя обаче не позволи и мускул по лицето й да трепне.

— Сто! С толкова пари мога да плащам на стотина доносници цяла година. Не само нейните очи са били отворени снощи.

— Да, истината казваш. Но и сто доносници няма да ти кажат онова, което искаш да научиш днес.

— Десет тела — решително изрече Талия — и я искам веднага. Къде е тя?

— Не е далеч. Втълпявахме й какви задължения има. Може би ще стигнем до компромис. Петдесет тела.

Талия присви очи. От думите му в стомаха й натежа студена буца.

— Двадесет тела, стига да е невредима. Иначе нямам полза от нея.

— Ще почакаме малко. Седни на онзи стол. Да ти предложа нещо за хапване и пийване?

Повика с жест един прислужник, но Талия поклати глава.

— Ще постоя, благодаря.

Леко се премести, за да не я издебне някой в гръб. Двама телохранители се облягаха уж отпуснато до вратата, но не я изпускаха от поглед.

— Както желаеш.

Влизаха и излизаха помощници, Скаурси се занимаваше със сметките си, начесто прекъсван от кашлицата, от която пребледняваше и гласът му се губеше. Накрая се върна онзи, който го осведоми за момичето, и прошепна нещо на подпухналия паяк.

— Водят я — съобщи Скаурси. — Тя е… малко повредена. Може би е разумно да съм отстъпчив. Двадесет и пет тела. — Опъна устни в пародия на усмивка. — Е, ще се споразумеем ли?

— Първо да я видя — неприветливо отвърна Талия.

Питаше се какъв ли избор има и ще се измъкне ли жива оттук.

Поредният влязъл носеше вързоп окървавени парцали, от които провисваха безжизнено тънки ръце и крака. Захвърли товара си в краката на Талия. Тя коленичи и махна косата от мършавото лице, без да забравя за телохранителите зад гърба си. Наистина беше Лилис, зверски пребита, и то наскоро. По цялото й тяло имаше лилави отоци, а новите подутини още не бяха потъмнели. Имаше и синина около едното око. Беше в безсъзнание.

Талия се изправи с вкаменено лице.

— Значи й втълпявахте какви задължения има?

— Всичко припечелено на улицата се събира тук — поясни Скаурси с гнусна усмивка. — А за подвизите си тя несъмнено е била възнаградена богато, но не пожела да даде нищо. Затова й напомнихме как подобава да се държи. Така бихме постъпили с всеки непокорен.

— Нищо не са й платили, само стражите й подхвърлили няколко медни монети, а после я изгонили. Тя още е дете.

— Нищо ли? Така ли се държи Съветът, от който очакваме закрила? Дори ние на улицата се отплащаме честно. Но какво значение има едно момиче, този град гъмжи от хиляди като нея. Животът й не струва повече от половин тар.

Талия изгаряше от желание да го размаже по стената и сигурно би успяла въпреки намесата на телохранителите. Но какво ли щеше да спечели от това?

— Точно толкова би трябвало да ти дам за нея — озъби се на Скаурси. — Но и аз се отплащам честно. Тя наистина е повредена, били сте я и след като дойдох тук. Затова ще ти платя колкото предложих в началото.

Извади шепа монети от джоба си, отброи десет тела и ги хвърли на леглото. Изтръгна наметалото си от ръцете на чакащия прислужник, уви Лилис и я метна на рамо. Пак срещна погледа на Скаурси.

— Едно предупреждение от мен. Мендарк е в беда, но още има власт и не забравя кой му е пречил. Постарай се ние двете да се приберем в цитаделата, иначе някой ден най-ненадейно ще изгорите в този змиярник, ще остане само пепел.

Врътна се на пети и излезе напето. Мендарк дори не знаеше точно къде е отишла. Слизаше по стълбите и очакваше нож в гърба или камък, запратен от горните етажи. Но преди да излезе, един от помощниците вече вървеше до нея, за да я изведе от квартала. Хората от улиците бяха практични във всичко. Скаурси получи десет златни тела за нищо, за какво му е ненужна вражда? А той наистина беше твърде уязвим.

Чак когато стигна до странична порта и каза паролата на стражниците, Талия се успокои. Открехнаха портата, осветиха лицето й и тя уморено се вмъкна в цитаделата.

Скоро намери Мендарк в приемната зала, затънал в работа. Не се долавяше предишното униние, изглежда Игър бе понесъл загуби. Това обясняваше и защо самата Талия се върна безпрепятствено.

— Пребили са я — изръмжа тя яростно, щом Мендарк се загледа недоумяващо в товара й, — защото не им дала наградата за спасяването на Съвета. — Той се извърна. — Ще я занеса в стаята си. Ще я разпитваш по-късно, стига да оцелее.

По пътя си Талия изблъскваше встрани срещнатите хора. Повика лечителка.

Заедно с нея срязаха изпокъсаните дрехи на Лилис, измиха кльощавото й тяло и косата, почистиха и превързаха раните. Откриха, че лявото рамо е изкълчено, а няколко ребра са спукани. Лечителката Бася, може би най-сбръчканата старица в целия свят, още беше сръчна и умела. Скоро се погрижи за всички болежки на момичето. Накрая облякоха Лилис в нощница и я завиха добре в леглото на Талия. Дишаше учестено, кожата й беше прекалено хладна.

— Бася, тя ще оживее ли? — попита Талия, натъжена заради бездомното хлапе.

Лечителката, отказала се от спокойствието на старините, за да помага във войната, я утеши:

— О, ще се оправи, стига да издържи тази нощ. Ако беше по-силна, раните скоро щяха да заздравеят, но тя е с крехко здраве — чуй само как свирят гърдите й. Това му е лошото на живота по улиците. Имам обаче билки, които ще й помогнат. Защо си толкова разтревожена за нея?

— Но тя е дете! — възкликна Талия, която не разбра въпроса.

— Виждам. Съчувствам й както на всички болни. Но ти си една от властниците, имаш по-големи грижи. Защо се притесняваш тъкмо за това момиче?

— Може би искам да изкупя бездействието си в миналото — смънка Талия. — Иди да вземеш билките, аз ще я наглеждам.

Примъкна стол и седна до леглото. Умората я притискаше. Измина час. Те хвана ръката на момичето, опипа ходилата й. Толкова студени… Набързо смъкна дрехите си и се пъхна в леглото. Обви Лилис с ръце, обгърна я с топлината на тялото си. И на Талия й олекна мъничко, накрая заспа дълбоко, както не се бе случвало от цяла седмица.

Бася ги навести пак в ранното утро. Лилис спеше спокойно в прегръдката на Талия. Лечителката ги погледа засмяна, после докосна рамото на жената, която се събуди мигновено.

— Вече е сутрин — каза й лечителката. — А детето е по-добре.

Талия се измъкна светкавично от постелята, изтича да се наплиска с вода в съседната стая и се облече припряно. Седна до леглото да обуе ботушите и от скърцането на стола Лилис отвори очи. Най-прекрасната усмивка, която Талия бе виждала, огря изпитото лице.

— Сънувах те — сподели момичето дрезгаво. — Бях в ръцете ти и престана да ме боли. Толкова ми беше топло и хубаво, че се уплаших да не се събудя. Къде съм?

— В цитаделата, детето ми — намеси се старицата. — Талия се промъкна в бордеите, взе те от онзи гаден паяк и те донесе тук. Дължиш й живота си.

— Вярно, направих го — промълви Талия, — но и ти ми помогна, Лилис, а после те пребиха заради това.

Лилис се зазяпа в нея.

— Талия… Откъде си?

— Защо питаш? — засмя се жената.

— Ами не приличаш на тукашните хора и говориш различно от тях. Пък и си по-добра.

Усмихнатата Талия я целуна по носа.

— Родена съм в Крандор, той е от другата страна на света. Когато бях на твоите години, старият Мендарк откри, че мога да… правя разни неща. Изпрати ме в едно особено училище, след това ме доведе в Туркад да отработя дълга си.

— Имаш ли си майка и баща?

— Имам. Те са в Крандор, затова не ги виждам много често. — Лилис въздъхна и се облегна на възглавницата. — Сега искам да събираш сили — добави Талия, — защото самият Магистър ще ти зададе няколко въпроса.

Талия се отби в кабинета на Мендарк и взе малкия вързоп с вещите на Каран. Къс нож с обикновена каменна дръжка, но острието беше от здрава тъмна стомана с гравирани по нея шарки. Една от „дреболиите“, както ги бе нарекъл Мендарк, се оказа кълбо колкото много едра слива, изработено от полиран сивкав минерал. От едната страна го обгръщаха сребърни листа. Странно украшение, прекалено голямо и тежко, за да бъде носено на верижка.

Талия се взря по-внимателно и забеляза истинската чудатост на кълбото — в сумрачната стая пръстите й оставяха по него бледи светещи петънца, които бързо гаснеха. Та това беше светлик! Знаеше, че съществуват, но само като древни изделия, отдавна загубили свойствата си. И Мендарк притежаваше такава вещ, макар и съвсем не като тази — от пет столетия не бе излъчвала светлина. Ама че работа… Как не е разпознал предмета? И откъде Каран се е сдобила със светлик?

Имаше и грижливо увита книжка с много листове. Красиво скъпо томче, изписано със ситен почерк. Първата дата беше отпреди шест години. Дневник, макар и с големи пролуки във времето.

Талия нямаше никакво желание да наднича в мислите на Каран. От вътрешната страна на корицата имаше някакво посвещение на непознат за нея език. Разчете само подписа — „Раел“. Значи е скъпоценен подарък. Близките на Каран сигурно щяха да си го поискат. Талия си спомни, че Каран е от Готрайм, бедна област в планинския Банадор. Лиан може би също ще държи на този дневник, ако някога се завърне. Тя отново уви всичко във вързопа и слезе долу да осъществи следващото си намерение.

Намери всекиго от седмината, които Лилис бе спасила, и уговори с тях (в един случай — след заплахи) подходяща награда за момичето. Прибра златните монети, за да ги даде по-късно на Лилис. Хлапето щеше да си помогне много с тези пари… ако всички те оцелееха, което обаче изглеждаше все по-малко вероятно.

3. Съсипия

Фейеламор се помъчи да седне, но не можа. В ръцете й имаше сила колкото и в една връв. Мощното заклинание на Тенсор я бе разнебитило безпощадно. Но въпреки всичко беше длъжна да намери Мейгрейт. Фейеламор поначало не беше яка, а сега дори напъните да се изкачи нагоре по стъпалата я изцедиха докрай. Просна се на пода за още час, докато успее да вдигне глава. Тъкмо тогава светна фенер и се разнесоха гласове.

Мейгрейт не бе шавнала. Едната й ръка висеше, преметната през парапета, пръстите й стискаха очилата. Фейеламор издърпа ръката, за да не я види и запомни някой. Но в бъркотията и суетенето, а и заради врявата отвън, никой не обърна внимание. Някой заудря по задната врата, после настана тишина.

Долу още припламваше фитилът на фенер. Тя пропълзя обратно и установи, че мнозина са живи, но никой не помръдна от докосването й. Каква умора… Полежа малко и напрегна волята си, за да не заспи. В трепкащата светлина забеляза нещо омотано до стената. Каран, увита в наметало. Очите й се въртяха под стиснатите клепачи. Наскоро Фейеламор бе разкрила тайна, която и самата Каран не знаеше: тя беше мелез от три различни човешки раси. Трикръвна. Такива същества се срещаха невероятно рядко, а и повечето полудяваха, но не беше изключено да притежават изумителни дарби. Какво ли се криеше в Каран? В тази гибелно опасна, коварна твар! Фейеламор протегна ръка към гърлото й, но не събра сили да стисне.

Изведнъж Каран изстена — смразяващ, протяжен вопъл на ужас, прекъснат от треперливо вдишване. Въртеше глава наляво-надясно. Косъмчетата по тила на Фейеламор настръхнаха. Неволно отстъпи, обзета от такъв омаломощаващ страх, че не намери у себе си смелост да приближи отново до младата жена. Струваше й се, че в тялото й не са останали никакви кости. „Ах, ще умра тук, а с мен и всички надежди на фейлемите“ — мярна се отчаяна мисъл в ума й.

Възбраната прикова нейната група на този свят, но за разлика от аакими и карони те не успяха да се приспособят и да намерят нов смисъл на живота си тук. Всяка друга планета освен любимата им Талалейм не беше за тях нищо, освен плоска сянка. Смятаха се за най-великата и благородната от четирите човешки раси и не се задоволяваха с никой друг свят извън Талалейм.

Разбитата врата на главния вход се отвори със скърцане. Офицер и двама войници от армиите на Игър надникнаха предпазливо. Фейеламор опита да се забули в скриваща илюзия, но откри, че духовната й мощ я е напуснала. Лежеше на пода като труп в морга. Войниците стискаха дръжките на мечовете си, докато офицерът оглеждаше залата. Той си записа нещо.

— Тук няма опасност — изрече с твърд акцент. — Но нещо не е наред. Ще се върнем, когато прочистим квартала.

Излязоха, навън някой извика и всичко стихна.

„Нуждая се от помощ!“ Фейеламор пропълзя на мокрите стъпала пред вратата. Никой не се мяркаше наоколо. Въздухът беше задимен, над покривите се мяркаха високи пламъци. Скоро затропаха крака, появиха се двама мъже — единият висок и затлъстял, другият късокрак и с гръден кош като бъчва.

— Помощ! — подвикна им тя, просната безсилно под дъжда.

Те дори не забавиха крачка.

— Помогни си сама! — озъби й се дебеланкото.

Другият не я и погледна.

Фейеламор понечи да ги препъне с мисловно усилие, но нищо не се случи.

„Аз предвождам фейлемите! — внушаваше си тя. — Имам волята!“

Не след дълго зърна друг мъж, който куцаше зле.

— Помощ? — отново извика Фейеламор.

— За нищо не ме бива — отвърна той мрачно.

— Но ще ми помогнеш — изхърка тя опитвайки се да почерпи мощ от пустотата в себе си.

Мъжът спря. Беше млад, нисичък и строен. Около дясното му ходило бе увит окървавен парцал. Липсваше половината от едното му ухо, а по разкъсаната му куртка личаха кървави петна.

— Имам злато — прошепна тя.

Да падне дотам, че да се моли на един гах, както фейлемите наричаха презрително хората от коренната раса…

— Злато ли! — възмути са той. — Мога ли да го ям? Ще ми върне ли бащата? Ще има ли полза майка ми от него?

— Но ти си жив! — натърти Фейеламор. — Със злато ще излекуваш раните си, ще си купиш храна, ще платиш за подслон.

— Имам си всичко това — отрони той бездушно.

Тя реши да опита другояче.

— Аз съм по-стара и от майка ти.

Както се бе долепила до калдъръма с протегната към него ръка, наистина се чувстваше прастара.

Празният му до този миг поглед се оживи.

— Да, вярно е — промълви почтително и думите му я жегнаха още по-силно. — Ще ви отнеса в дома на майка ми.

Наведе се и й помогна да седне.

— Моята приятелка е по-зле от мен. — Фейеламор се подпря с ръце. — Тя е вътре, в галерията, до която се стига по стълбата.

— И тя ли е по-стара от майка ми?

— Да, макар да не й личи. Вземи и очилата й. Моля те, побързай.

Той се заклатушка по стъпалата, на всяка крачка оставяше кървави следи, които дъждът отмиваше.

— Тази ли е вашата приятелка?

Юношата се измъкна тежко през вратата, метнал Мейгрейт на рамо. Подхлъзна се и тупна на камъните. Главата на Мейгрейт се отметна назад, клепачите й трепнаха, но тя не се събуди.

— Тя е.

Фейеламор се бе ободрила малко, но пък започна да мръзне.

— Не ми се вярва да е по-стара от майка ми — горестно смънка той.

— О, стара е и още как, момко. А сега чуй какво искам от тебе. Отнеси я в дома на твоята майка и се върни за мен.

Говореше му като на дете.

— Добре де! — промърмори той също с тона на капризно хлапе.

Вдигна Мейгрейт, намести я по-удобно в ръцете си и закуцука. Фейеламор го изпроводи с поглед.

— Какви ги върша? — попита се гласно. — Момчето си е изгубило ума, а и аз не съм по-добре.

Дъждът се засили. По улицата отекна тропотът на маршируващ отряд. Още войници! Тя събра смелост да стане, но краката не я държаха. Пльосна по корем в залата и пропълзя зад вратата. Там остана да лежи замаяна, без да брои отлитащите мигове. Сепна се от жален глас навън.

— Стара майко? Къде отиде, стара майко?

— Тук съм! — обади се задъхана.

Младежът я вдигна с лекота и я изнесе под проливния дъжд. Домът му не беше близо, а и се тътреше все по-бавно. Фейеламор отново загуби представа за времето. Младокът се подхлъзна за кой ли път и тя се изтърси болезнено, но и това не пропъди налягащото я безразличие.

— Съжалявам, стара майко. Много съжалявам.

Не помнеше нищо след тези негови думи.

Очите на Мейгрейт се отвориха полека. Почувства се отпаднала и замаяна, сякаш бе проспала цяла седмица. Едната буза я смъдеше. Напипа голям оток, но не помнеше как се е ударила. Вторачи се в пъстро оцветените гипсови декорации по тавана, тук-там откроени с позлата. Видя, че е сложена на огромно легло с рамка от кедрово дърво и застлано с кремави ленени чаршафи, но и те бяха мокри като дрехите й. Прозорците на дългата стая бяха закрити със завеси от син плюш, в камината отсреща пламтяха цепеници. До леглото имаше масичка с наредени хляб, плодове и гарафа с жълто вино.

Мейгрейт се опомняше бавно, озадачаваха я пролуките в паметта. Съдбата май бе подхванала жестока игра с нея, мяташе я от един ужас в друг, отнемаше й току-що намерени приятели, все не й позволяваше да проумее какво се случва, не допускаше тя сама да избира посоката на живота си. Щом Мейгрейт дръзнеше да си въобрази, че донякъде разбира света, той тутакси се преобръщаше с главата надолу.

Посегна да вземе къшей хляб. В главата й затуптя болка и тя изохка. Не усещаше протегнатата ръка като част от тялото си. От кресло до камината сякаш в отговор долетя пъшкане.

— Фейеламор! — смънка Мейгрейт. — Ти ли ме пренеса тук?

— В известен смисъл. — Гласът беше още по-вял от нейния. — Как си?

Мейгрейт се надигна.

— Всичко ме боли, а главата ми все едно е пълна с памук. Ако е прилошаване след магия, по-гадно нещо не съм преживявала досега. Дори не помня…

— Значи сме еднакво закъсали.

Мейгрейт се взря в господарката си. Фейлемите обикновено маскираха с козметика или илюзия своя облик, различен от външността на коренната раса. Но сега се виждаше как кръвта тече във вените под полупрозрачната кожа на Фейеламор. Дори Мейгрейт не я бе зървала с толкова неприкрита външност. Господарката й беше най-великата майсторка на илюзиите в цял Сантенар, гласът й можеше да прозвучи всякак според нейните желания. Сега от него бе останал само немощен задавен шепот.

Както неведнъж до този ден, Мейгрейт се замисли и за своята външност, отличаваща я от фейлемите. Наглед принадлежеше към коренната раса, но я отличаваха очите, които смущаващо меняха цвета си от алено до индиговосиньо според светлината. Все още не знаеше нищо за произхода си и това беше най-тежкото мъчение за нея. Фейеламор отказваше да говори за родителите й, сякаш пазеше стъписваща и позорна тайна.

Господарката й промълви:

— Тенсор взе Огледалото. Помниш ли това?

— Помня как назова името ми пред Събора. Приближих се до парапета на галерията и от този миг насетне в паметта ми няма нищо.

— Туркад е превзет! — избълва Фейеламор. — Войските на Игър са навсякъде. Изложени сме на голяма опасност. Особено аз, каквато съм сега.

— А каква е участта на Каран?

Мейгрейт не забравяше, че единствена Каран бе опитала да се сприятели с нея. Защо не й отвърна със същото… Тъкмо Мейгрейт я забърка в тази ужасна история и не можеше да се отърве от угризенията.

— Вече би трябвало да е мъртва — студено отвърна Фейеламор.

Мейгрейт дори не изхлипа, само се вторачи безцелно в тавана. Сълзите преляха и очертаха мокри пътечки по бузите й. Не искаше господарката й да вижда тази печал. Зарови лице във възглавницата и се зави презглава.

По някое време стомахът я присви и я застави да хапне малко хляб, натопен във вино. Фейеламор още не бе помръднала от креслото.

— Къде сме? — попита Мейгрейт.

— Един младеж ни приюти в дома си, но е особняк.

— А той къде е?

— Не знам. Вчера се събудих в съседната стая. Камината беше запалена, имаше оставена храна. Чувах го да ходи из къщата, но не можех да се изправя. След този Събор силица не ми остана. Спах цял ден и цяла нощ.

— Сега какво ще правиш?

— Не мога и да мисля. В клопка сме. Силите ми ги няма.

Фейлемите не одобряваха машините, а не биха и помислили да си послужат с магия. Развиваха и усъвършенстваха психическите си сили, превръщаха в истинско изкуство илюзиите, заблудите и прикриването. Загубеха ли тези сили, бяха по-окаяни и от слепци.

— Нищо ли не си способна да сториш?

— Нищо. Аз пропилях надеждите на своя народ. Искам да умра.

Това беше ново преживяване за Мейгрейт — откакто се помнеше, Фейеламор се държеше властно и старателно обмисляше всяка своя постъпка. Сега усети как старата обвързаност се разкъсва. Пред нея се откриваха интересни възможности и най-привлекателна сред тях беше Игър. Макар че миналата есен беше негова пленница във Физ Горго, между тях се породи особено приятелство, защото всеки от двамата съзираше болката на другия. А после уелмите, страшните пазители на Игър, подложиха Мейгрейт на изтезания. Игър ли им заповяда, или те се престрашиха да престъпят волята му? Нямаше ден, през който да не си задава мъчителния въпрос. Не й се вярваше, но той толкова неистово искаше да си върне Огледалото…

В деня преди Големия събор тя се промъкна в полевия лагер на Игър, за да се срещне с него и поне да науча истината. Не го завари там. А сега само споменаването на името му стигна, за да пробуди неутолим копнеж у нея. Боеше се от Игър… и се стремеше към него. Естествено, нямаше никакво намерение да се издава пред Фейеламор.

Младежът влезе с неравни крачки. Нямаше ги разкъсаните и изцапани дрипи от предишния ден. Носеше изискани дрехи в тъмнокафяво. Бе почистил и превързал окървавения остатък от отрязаното си ухо. Намазаната с помада черна коса прилепваше към главата според модата в Туркад. Високите до коленете ботуши лъщяха като огледало. Въпреки трескавия блясък в очите си той заговори учтиво на двете жени:

— Добро утро, стара майко. Добро утро, по-млада майко. Добре ли спахте? Когато желаете, слезте в банята, загрях вода да се изкъпете. Приготвих ви и закуска. Обикновено каним почетните гости на нефритената тераса, но днес там е студено и влажно. В стария салон обаче ще ви бъде уютно.

Мейгрейт и Фейеламор се спогледаха. Той на подбив ли ги вземаше? Младежът като че ли се притесни.

— Надявам се, че сте доволни. Майка ми… Гостоприемството беше свещен дълг за нея. Щеше да се огорчи, ако не положа достатъчно грижи за вас.

— Благодаря — отвърнаха жените в един глас.

— Ей сега ще дойдем — добави Фейеламор. — Бяхме много уморени.

— Мога да ви пренеса на ръце до банята…

— Не е нужно — увери го Мейгрейт.

Той им се поклони още веднъж и излезе.

— Нещо ме смущава у това момче — призна Фейеламор, — но не се кани да ни стори зло.

— Тогава да му угодим и после да си вървим. Гореща вода… не смеех и да си мечтая за това.

А самата баня, след уморителното тътрене по дълъг коридор, надмина мечтите й: огромно помещение, чиито под и стени бяха облицовани с плочки от черен калцит, квадратна вана колкото волска каруца и вода, бълваща гъста пара.

— Да, богаташи са — установи Мейгрейт сред сапунената пяна с аромат на рози. — Сигурно се е трудил цяла сутрин, за да ни направи тази добрина.

Скоро седяха чисти и освежени в стария салон и засищаха глада си с великолепна закуска. Мейгрейт рядко обръщаше внимание каква е храната пред нея, но имаше слабост към горещия шоколад, а сега можеше да се наслади на огромна чаша с тази напитка.

Щом се нахраниха, младежът се върна.

— Доволни ли сте?

В гласа му се долавяше напрежение.

— Благодаря ти. Твоето гостоприемство е над всяка похвала.

— Тогава ви моля да дойдете с мен.

Тръгнаха мълчаливо подире му по друг коридор и влязоха в стая като онази, в която бе настанена Мейгрейт, но с още по-голямо легло. В камината до вратата тлееше жарава, а пред нея бе оставено буре.

— Влезте — покани ги домакинът с пресекващ глас. — Моля ви да изкажете почитанията си на моята майка.

Мейгрейт пристъпи вътре и едва не се свлече от потрес. Дори Фейеламор усети пронизваща болка в гърдите.

Върху постелята бе положена дребничка и крехка жена на средна възраст, пременена в рокля от розова коприна. На малките й ходила имаше везани чехли, а лъскавата й черна коса бе вчесана и сплетена. Под коприната се издуваше огромна превръзка, закрила рана на хълбока. От двете й страни бяха сложени нейните синове, близнаци на около девет години. И те бяха облечени пищно, а раните им — превързани. Очите на тримата мъртъвци бяха затворени.

— Елате, стара майко, по-млада майко, поздравете я. Благодарете й за подслона и гостоприемството.

Мейгрейт онемя за миг. Отиде до жената, докосна ръката й и поднесе благодарностите си. Фейеламор също се развълнува, колкото и загрубяла да беше душата й. Не изпитваше състрадание към никого, освен сънародниците си, но изрази своята признателност пред мъртвата и за миг положи длани на челото й.

— Тя щеше да се гордее — промълви младежът. — Колко прекрасна беше…

— Как загинаха?

— Баща ми отиде да се сражава преди седмица. Обещах му, че ще закрилям майка и братята си. Той беше смел мъж. Убили го още в първия час на битката.

Двете жени се взираха в тленните останки на леглото.

— Обещах му… А вижте как спазих обещанието си! — изплака той. — Обични ми татко, аз са опозорих. Войниците нахълтаха и съсякоха моите братя и майка. Съжалявам, татко. Съжалявам, мамо. Толкова съжалявам, Тейзи и Бен…

Обърна се към Мейгрейт и Фейеламор. Сага се владееше напълно. Нямаше сълзи в очите му. Мейгрейт за пръв път съзираше такова достойнство у един младеж.

— Вървете — отрони тихо.

Излязоха озадачени. Помислиха, че иска да го оставят насаме със скръбта му, но още не бяха стигнали до стаята на Мейгрейт и чуха вой, който отекна из цялата къща. После рев и пукот на пламъци прогониха тишината.

Мейгрейт затича тромаво натам, но беше невъзможно да влезе. Прекатуреното буре бе разляло масло по пода, до него димеше запален факел. Жълти пламъци бързо поглъщаха леглото и подскачаха чак до тавана. Техният домакин се бе проснал безжизнено върху труповете на близките си.

Мейгрейт се извърна. Фейеламор понечи да влезе, но нетърпимата горещина я тласна обратно. Тя поклати глава.

— Тъй и не научих името му…

Подслониха се в овехтяла барака сред храстите до оградата. Пожарът не остави от голямата къща нищо, освен опушени каменни стени. Никой не дойде да провери какво става, освен двама войници, които скоро се отдалечиха. За жените беше непоносимо да останат тук, но нямаше къде да отидат. Фейеламор не би могла да се защити и от най-хилавия злосторник на улицата. Не смееха да потърсят по-подходящо убежище.

Цял ден се гушеха при паяците, за да се опазят от дъжда и вятъра. Стените на бараката не бяха нищо повече от забучени в земята дебели дъски с пролуки между тях, керемидите на покрива гниеха разкривени. Пръстеният под се бе превърнал в кална локва.

На другия ден излязоха от двора. Крепяха се взаимно като бабички. Както вече мъртвият младеж бе подхвърлил, златото не ставаше за ядене. Мейгрейт успя да обгърне себе си и Фейеламор с някакво подобие на илюзия, но и чирак в магиите би прозрял през нея тутакси.

Не стигнаха далеч. В тази част от града бе имало сражения дни наред, но вече я владееше Игър. Негови войници пазеха на всяко кръстовище.

— Име? — спря ги дългунест страж само на две пресечки от изгорялата къща.

Неговите сини като сапфири очи сълзяха постоянно от вятъра.

— Телюлиолелилаламамамор — промърмори навъсено Фейеламор.

И такива имена се чуваха в онези земи на Сантенар, където се заселиха в прастари времена фейлемите. Наложи се да му го напише.

— Откъде сте? — продължи разпита войникът и махна от бузите си заледените капки.

— От Мириладел.

Поне това беше вярно. Нейните сънародници обитаваха тази обширна област на езера и блата южно от Големите планини. От Туркад дотам имаше много месеци път.

Стражът трепереше и тропаше с крака в напразен опит да се сгрее.

— Къде ти е пропускът?

— Нямах нужда от пропуск, когато пристигнах преди няколко седмици.

— Къде живееш сега?

Тя му назова някаква улица и къща.

— По каква работа си тръгнала днес?

— Да си намеря храна — сопна се Фейеламор.

Дългунестият провери имената в дълъг списък, огледа я придирчиво и си записа още нещо. Фейеламор изчака премаляла и угнетена той да разпита и Мейгрейт.

След още две пресечки ги спряха отново. Това се повтори и потрети. Но с пари не можаха да си осигурят друг подслон или храна. Нямаше никой зад сергиите, кепенците на всички магазини бяха спуснати. Не им отваряха, колкото и упорито да тропаха по вратите. А войниците не разрешаваха да напуснат квартала.

— Не издържам — задъхваше се Фейеламор. — Още по-слаба съм. Трябва да се върнем там.

Чак късно следобед се добраха до бараката. Фейеламор се олюляваше и Мейгрейт я водеше под ръка. Шляпаха през локвите покрай овъглените руини.

— Виж — посочи Мейгрейт.

В обрулената от зимата зеленчукова градина от пръстта стърчаха няколко репи.

— Гади ми се от репи — изсумтя Фейеламор.

Мейгрейт отиде да ги събере. Фейеламор приседна на парче дърво в бараката и заплака. Струваше й се, че всичките й цели са недостижими, силите й — загубени безвъзвратно. Непременно щяха да ги намерят и заловят. През целия си неимоверно дълъг живот тя беше водачка и сегашната й неспособност да направлява съдбата си я съсипваше.

Притъмня. От небето се сипеше порой. Мейгрейт изми репите под струите от покрива. Отдавна бяха омекнали и набръчкани, пък и проядени от червеи. Предложи най-голямата на господарката си.

Репите бяха жилави и доста лютиви. Мейгрейт дъвчеше доста упорито. Усещаше, че малко по малко се възстановява. Почти винаги се бе чувствата безпомощна както Фейеламор сега. Но в тези мигове не я завладяваше отчаяние, макар и да не преливаше от щастие.

Господарката й пиеше само вода и видимо линееше. Мейгрейт изтърпя бараката още един ден, хрупаше репи и малко корени, намерени из градината. Знаеше, че Игър неуморно затяга контрола над града. Нямаше начин да избягат. А недояждането отнемаше и от нейната жизненост. Скоро нищо не би могла да направи за себе си.

Сутринта намери Фейеламор да лежи свита на кълбо под наметалото си в единствения сух ъгъл. Нямаше сили да се надигне.

Мейгрейт се престраши. Оставаше една-единствена надежда. Дори да загубеше, по-лошо нямаше да стане.

— Така не може — заяви тя. — Излизам. Ти ще дойдеш ли?

Фейеламор я отпрати с вяло движение на прозирната си ръка.

— Прави каквото искаш. Все едно е.

4. Помирение?

Мейгрейт остави каквато храна бе останала и малко вода до ръката на Фейеламор и я зави с разръфано парче килим. Сложи си очилата, зад които очите й изглеждаха бледосини, и излезе. Достатъчно беше да стигне до най-близкия пост на улицата.

— Аз съм Мейгрейт — каза направо на войника. — Ще намериш името ми в списъка. Трябва да бъда отведена при самия Игър.

Колкото и добре да бе обучен, мъжът се стъписа от думите й. Огледа я от горе до долу, наистина провери в списъка и незабавно изпрати вестоноска — ниска плашлива жена на име Долода. Мейгрейт я помнеше от пленничеството си във Физ Горго. След броени минути Долода се върна с офицер, двама стражници и един уелм, когото Мейгрейт също познаваше. Тъкмо Джафит бе поразила с магия при първия разпит миналата есен. Той беше твърде кльощав дори за уелм, с дълга сивееща коса и ъгловато лице.

Тези същества се чувстваха безполезни и малоценни, ако не се закълнат на господар. Откакто служеха на Игър, бяха готови на всичко, за да осъществят целите му. Но наскоро мнозина от тях се отрекоха от клетвата си, върнаха си прастарото име — гашади, и нахлуха в Шазмак. Те отново се подчиняваха на Рулке, един от предводителите на кароните.

Офицерът също надникна в списъка, изгледа преценяващо Мейгрейт и дръпна Джафит встрани.

— Да, тя е — потвърди уелмът.

Стражниците пристъпиха към Мейгрейт, но тя вдигна ръка да го възпре.

— Приберете оковите. Идвам по своя воля. А този уелм вече опита жилото ми веднъж.

Поколебаха се и офицерът пак се озърна към Джафит.

— Не я докосвайте — изчегърта гласът му.

Не можа да сдържи тръпката на уплаха.

На Мейгрейт й олекна мъничко. Не разкриха лъжата. Дори в цветущо здраве тя рядко прибягваше до способностите си, защото Фейеламор неуморно й набиваше в главата правилото „Тайното изкуство е като острие — от честа употреба затъпява“. Мейгрейт всеки път се притесняваше да използва магия, а и никога не налучкваше подходящия момент и сила.

Минаха няколко часа във въпроси и отговори при все по-укрепени постове и още размени на съобщения, преди тя да се озове пред щаба на Игър в стара, мрачна твърдина от сив камък. Оттук се откриваше изглед към Стария град и цитаделата на Магистъра. Вече притъмняваше. Въведоха я през портата. Друг уелм допусна грешката да я сграбчи за ръката, но Джафит го отпъди с нетърпелив жест.

И ето че застанаха пред висока двукрила врата. Кожата й настръхна, сърцето й биеше толкова тежко, че според Мейгрейт и той можеше да долови ударите му. Чу се и нареждането да влезе. Вкараха я в дълга стая и тя доближи маса върху нисък подиум, отрупана с книжа, карти и схеми. Игър седеше до масата.

Изправи се — още по-висок, отколкото го помнеше — и заобиколи масата, накуцвайки. Гарвановочерната му коса беше по-дълга. Кожата около скрежносивите му очи тъмнееше като от удари. Игър имаше суров и властен вид, приличаше на машина, която не познава умора и жал. Мейгрейт се уплаши. Хиляди загинаха по време на настъплението му през Ягадор, други хиляди намериха смъртта си при атаката срещу Туркад. Тя сама се натика в ръцете му и не можеше да чака снизхождение, както и всеки друг пленник.

Какво търсеше тук изобщо? Как можа да си изгради цяла кула от фантазии, само защото понякога той проявяваше благост към пленницата си във Физ Горго? Тогава и двамата сякаш намираха у другия нещо, което укрепваше осакатените им души. Игър тънеше в страх от Рулке, който го бе тласнал към лудост, преди да бъде прогонен в Нощната пустош. А Мейгрейт беше изцяло сътворена от волята на Фейеламор и уловена в капана на отчаяното си желание да научи своя произход. Сега втълпяваше, че добротата му е била само уловка. А и с какво би го привлякла невзрачна твар като нея?

— Защо дойде? — попита Игър.

Личеше колко внимава гласът му да звучи сдържано.

— Защото поисках.

— Но защо чак сега, само часове преди да те заловят и доведат насила?

Тя копнееше да узнае какво чувства към нея. Но да изтръгне подобни думи от себе си беше все едно да се засили за скок над пропаст. Задържа се на ръба и думите останаха неизречени.

— Мен ли? — подхвърли с добре изиграно презрение. — Не ми се вярва! Опитах да се срещна с тебе още преди началото на тази война. Влязох в твоя лагер, предрешена като… жена за забавления.

Мейгрейт беше срамежлива — така я възпита държащата на приличието Фейеламор. Дори заобиколният израз я смути.

— Не ми беше лесно — продължи тя. — Лагерът се пазеше зорко и от стража, и от заклинания. Стигнах обаче до твоята палатка, но не те заварих вътре. Уелмите взеха да се заглеждат с подозрение в мен и аз се махнах.

Млъкна, защото си спомни какво сполетя други хора заради нейната приумица. Каран я бе умолявала да вземе Огледалото и да я освободи от този товар, но Мейгрейт не се престраши да го носи, докато е в лагера на Игър. Погази дадената дума и не беше при Каран, когато онзи порочен безумец Емант я нападнал. „А още колко беди последваха…“

— Това беше отдавна — напомни Игър.

— След Големия събор не исках да се опълчвам срещу Фейеламор.

— А сега?

— Тя тъне в униние.

Долода влезе тичешком и зашепна на ухото на Игър. Той вдигна глава и се вторачи в очите на Мейгрейт.

— Скоро ще научим дали е така — рече хладно. — Внесете я!

Мейгрейт не можа да прикрие смайването си.

— Как я намерихте?

— Скъпа моя — усмихна се той със стиснати устни, — аз се крепя на сведения.

Носачите влязоха след малко. Фейеламор едва надигна глава от носилката, стрелна с поглед Игър и се взря в Мейгрейт.

— Ти ме предаде — отрони враждебно. — Никога няма за ти простя!

Мейгрейт очакваше тези думи и все пак се почувства уязвена.

— Още си жива. Повече от това нямаше как да направя за тебе.

— Игър и аз сме съперници за Огледалото — тихо изрече Фейеламор с гибелна заплаха. — И винаги ще бъдем. А ти му даде пълна власт над мен. Кога смяташ да се пъхнеш и в леглото му?

— Не съм сторила нищо повече от неизбежното — сковано отвърна Мейгрейт.

От унижение не смееше да погледне Игър.

Фейеламор отпусна глава и двама уелми я изнесоха. Мейгрейт понечи да тръгне с тях, но Игър изръмжа:

— Остани! Не си довършихме разговора. Ще се погрижат за господарката ти, няма да й се случи нищо лошо, докато задоволяваш любопитството ми.

Какво ли искаше от нея? Дори не й се мислеше за това. Мечтите й изглеждаха нелепи.

— Фейеламор твърди, че Каран е мъртва — промълви тя в трескавото си желание да отклони разговора в друга посока. — Но аз не искам да повярвам. Ти знаеш ли нещо?

— И аз издирвам Каран — увери я Игър със зловеща усмивчица. — Чейки!

Чейки беше слабоват неспокоен мъж. Щом Игър насочи вниманието си към него, той замига нервно и веждите му заподскачаха.

— Какво знаеш за Каран Фърн? — заповеднически попита Игър.

Чейки продължи да мига.

— За онази с усета ти говоря! — изрева пълководецът. — Къде ти е умът, човече?

— Говорих с п-п-пленниците — заекна Чейки, — останали живи след Големия събор. — Веждите му заиграха още по-тревожно. — Разпитах и мъжете, които са изгорили мъртъвците. Още някой е задавал въпроси за съдбата й същата сутрин. Онези не са хвърляли такъв труп в кладата.

— Кой е задавал въпроси?

— Т-т-талия бел Сун.

— Мендарк ще се радва да докопа Каран — натърти Игър и отпрати Чейки. — Аз също. Помня я добре — забележително находчива млада жена. Дори моите уелми не успяха да я хванат — добави възхитен. — Ще имам полза от нея. Жалко, хората с усет не издържат дълго! Изгорих мозъците на петима или шестима тази седмица. Но може и да е умряла, а нейните приятели да са я погребали.

Мейгрейт сведе поглед, смразена от думите му. „Каран имаше само един приятел в Туркад, а той изчезна. Този път няма да се откажа толкова лесно…“

— Ако беше мъртва, щях да разбера — реши да сподели. — Преди време възникна връзка между съзнанията ни. Длъжна съм да науча какво й се е случило. А ако някой изобщо може да я намери, този човек си ти. Какво знаеш за нейния приятел Лиан от Чантед?

— Пленница си, а задаваш въпроси… — промърмори Игър. — Разказвачът ли? Ако се вярва на слуховете, аакимите го отвели насила. В момента ги търсим. Щом ги заловим, ще заповядам да ми го доведат. А Каран… — Той се замисли. — Да, ако е възможно да изясним нейната участ, аз ще се сдобия с тези сведения. На кого ли да възложа задачата?

— Не на уелмите!

— Права си, но само защото се провалиха първия път. Нужен ми е човек с особени качества. Ситала? Не, тя пък потегли към Банадор. На Пран му забиха стрела в окото. Дори да оживее, ще си остане едноок. Аха! Онзи хлун Зарет… На него може да се разчита, много е упорит. Щом превземем цитаделата, ще му дам неограничени пълномощия.

Мейгрейт направи всичко възможно да протака. Какво ли предстоеше сега? Вдигна глава и срещна погледа му. Очите му приличаха на студени късчета ахат. Немислимо беше да му зададе най-важния за нея въпрос. Игър въздъхна хрипливо и кратко, като че беше потиснат. Може и да не беше чак толкова суров, колкото искаше да покаже. Може би и тя го смущаваше, както той нея. „Хайде, изплюй камъчето. Иначе ще съжаляваш до край на дните си.“

— Игър…

В същия миг нахълтаха двама вестоносци, без да почукат на вратата. Лицата им бяха грейнали.

— Бъди така добра да се преместиш там — посочи й Игър маса и стол в дъното на стаята.

Мейгрейт се подчини. Чудеше се какво става, защото до ушите й стигаха само неясни звуци. Вестоносците възбудено бълваха потоци от думи, накрая Игър се провикна победоносно и плесна с юмрук по отворената си длан. Мейгрейт предположи, че новините от войната са добри.

Тримата още дълго обсъждаха нещо, ухилени до уши. Вестоносците се тупаха по раменете, поклониха се ниско и излязоха тичешком. „Да, хората му наистина го обичат. Не е толкова черен, колкото го описват. Може и да не съм объркала…“

Игър не я повика, затова тя остана до масата. Наблюдаваше го как си върши работата — приемаше донесения на разузнавачи, съгледвачи и командири, викаше съветници и даваше заповеди една след друга.

Мейгрейт огладня, а и ожадня. Никой не й предложи нищо. Сред толкова вълнения Игър май я забрави. Часове по-късно той вдигна глава и рязко й махна да отиде при него. Тя го доближи бавно, без да забрави, че е пленница.

— Оставете ни сами — нареди той на стражниците, уелмите, писарите и вестоносците.

Те се изнизаха безмълвно и затвориха вратата.

— Е, как да постъпя с тебе? — започна тихо Игър. На едната му буза подскачаше мускулче. — Кажи ми истината — защо дойде?

— Ти се отнесе добре с мен във Физ Горго. Долавях, че… все пак не съм ти безразлична.

— Да, тогава!

„Защо не ми помогнеш? — измъчено си мислеше Мейгрейт. — Трябва ли докрай да се подложа на това унижение?“

— И ти ми беше скъп… тогава. Но първо трябва да знам… — Тя се поколеба. — Защо изпрати уелмите да ме изтезават през последната ми нощ във Физ Горго? Не очаквах това от Игър, какъвто го бях опознала.

— Предупредих те — непременно ще си върна Огледалото! — Той я изгледа от горе на долу. — И нищо не се е променило до днес!

— На вярвах, че ще ми причиниш това.

Игър са наведе да я погледне в очите.

— И не съм го правил. Ако е нужно, мога да бъда и безмилостен, но не към тебе — кротко наблегна на последната дума.

Очите му проследиха очертанията на устните, брадичката, гърдите и бедрата й, а безмерният страх ускоряваше пулса му. Жена… Толкова загадъчна, че нищо чудно да е от друга раса. Как би могла да го съкруши, ако си науми…

— В онази нощ се наложи да изляза от крепостта — продължи Игър. — Уелмите са нарушили заповедите ми, докато ме е нямало. Подложили са те на жестоки мъчения!

— Да, сториха ми зло — сдържано потвърди Мейгрейт.

— Когато се върнах, вече те нямаше. — Той закрачи из стаята, накуцваше силно. — Фейеламор те е отмъкнала. Опитвах са да те забравя, но всяка нощ и всяка сутрин ти все беше в мислите ми.

— И с мен беше така — призна Мейгрейт, — но нищо не можех да направя. А сега веригите на дълга, които ме обвързваха, се счупиха. Залутах се между единия свят и другия.

— А-а, с тези приказки доникъде няма да стигнем! — възкликна Игър.

Отдръпна се от нея неуверено, дори страхливо. Половината от лицето му са скова, речта му се накъса както при първата им среща. Обикаляше неспирно стаята и крачките му бяха все по-неравни. До масата се обърна внезапно, залитна и се подпря. Лицето му се разкриви, той се опита да пристъпи, но кракът му се бе вцепенил като греда.

— Не… издържам — изфъфли Игър.

Мейгрейт усещаше болката му по-остро и от своята. Съжали го. Тръгна към него, забола поглед в пода, неспособна да понесе пронизващите му очи. Спря на две крачки от него.

— Мейгрейт… — дрезгаво прозвуча гласът му. — Погледни ме… — Тя вдигна очи. — Ти…

Сърцето й се свиваше от тревога. Какво ли искаше от нея? Не можеше да познае. Чувствата на другите си оставаха затворена книга за нея.

— Ще остана, ако такова е желанието ти.

Протегна ръка и той я хвана нерешително.

5. Превземането на Туркад

Мендарк се бе вслушал в съвета на Талия и успя да вдъхне воля за борба у оцелелите войници на града. Дори онези, които се бяха опълчили срещу него преди Големия събор, сега се радваха, че той е начело. През нощта постигнаха още незначителни победи, върнаха си няколко квартала и някои вече говореха как щели да изтласкат армиите на Игър от Туркад. Мендарк обаче съзнаваше, че само временно облекчиха положението си. Може би врагът се опитваше да ги залъже, че са в безопасност. Не сподели подозренията си с никого, освен с Талия.

— Няма ли надежда, Мендарк?

Двамата се качваха по стълбата към нейната стая, за да си поприказват с Лилис.

— Никаква! Игър просто изчаква, докато подготви всичко. Не иска да губи напразно добри войници, да прахосва живота им. Остават ни броени дни. За щастие, вече изпратих на сигурно място онези тайни на Съвета, които имахме неблагоразумието да запишем на хартия, както и оскъдните си пари за черни дни.

Талия знаеше добре, че той увърта лицемерно. Дълго преди да бъде свален от поста си, Мендарк започна да прехвърля другаде тайните архиви и богатствата на Съвета, като първо се погрижи за личната си хазна. Възлагаше задачата на помощници, на които имаше непоклатимо доверие. Понякога и лично се заемаше с това. Нима бе забравил, че и тя бе пътувала няколко пъти с подобни поръчения? С колкото и пари да разполагаше в града за войната, това беше нищожна частица от съкровищата в неговите ръце.

Лилис седеше в леглото на Талия и бърбореше неспирно с Бася, но млъкна в мига, когато Мендарк влезе. Не й се вярваше, че Магистърът дори ще благоволи да забележи някакво си улично хлапе.

Той обаче умееше да се нагажда, да изглажда смирен и дребен, за да не плаши хората. Настани се на стола, отстъпен му от лечителката, прегърби се и подпря брадичка на събраните си длани с вид на благ старец. Лилис се успокои.

— Радвам се, че си по-добре — подхвана Мендарк с глас на най-добродушния дядо. — За жалост, и аз съм виновен отчасти, че те пребиха. Трябваше веднага да те прибера в цитаделата. Но с тази война… Сама разбираш, че имам твърде много грижи и не успявам да мисля за всичко.

Докосна бузата й под синината около окото и тя трепна.

— Не е чак толкова страшно — отвърна момичето. — Пък и беше вчера. На улиците е важно само какво става днес.

— Тъкмо това е мъчното в работата на Магистъра — сподели Мендарк. — Трябва да мисля за всяко „вчера“, „днес“ и най-вече „утре“. Ето защо се нуждая и от твоята помощ.

— Моята ли?!

— Трябва да знам какво си видяла пред Голямата зала, преди Талия да те повика вътре.

— Ами през целия ден гледах много хора да влизат и да излизат. Все важни хора: съветници, съдии, богаташи.

— Не, питам те за времето малко преди да видиш Талия.

— Нищо не видях. Тъкмо се бях върнала пред вратата.

— Лилис, а какво се случи, преди да се отдалечиш за малко оттам?

— Излезе някакъв грамаден мъж с черна брада. Имаше кръв по лицето. Водеше и моя приятел Лиан… другия ми приятел де. — Лилис стрелна с поглед Талия. — Дърпаше го за ръката и аз много се уплаших.

— Аха… Точно каквото очаквах да чуя. А после? Ти проследи ли ги?

— Опитах се. Като слязоха по стъпалата, Лиан падна, но онзи, брадатия, го награби и го отведе. Тръгнаха по Улицата на камбаните — първо на север, после на запад. Ама по пътя грамадният мъжага ме видя. Така се разбърза, че изостанах.

— Къде ги изгуби от поглед? На коя улица?

Лилис му обясни на кое кръстовище е била.

— Даа… — проточи Мендарк. — Преди време Тенсор си купи къща наблизо. Наистина ми помогна. Много. — Той стисна ръката на момичето. — Умно дете си. — Надигна се от стола и подкани с жест Талия да се дръпнат при вратата. — Само дето нямаме полза. Те отдавна са заминали, а тази малката сега ще ти се увеси на врата.

— Понякога се срамувам заради тебе! — сопна се Талия. Мендарк изсумтя, а тя заговори за друго: — Какво искаш от мен?

— Погрижи се за бягството ни. Постарай се всичко да е готово до сутринта.

— Вече е уредено.

— А корабът?

Тя знаеше, че това го безпокои най-много.

— Готов е. Ами Събранието?

Мендарк се изхрачи през прозореца.

— Тази жалка пасмина! Май сме принудени и на тях да дадем шанс за измъкване. Поне хората ще знаят, че съм си изпълнил задълженията за разлика от онази мижитурка Губернаторката.

— А Тилан? — попита Талия предпазливо.

— Не ми напомняй каква глупост си направила! — Мендарк въздъхна тежко. — Дори него трябва да вземем, колкото и да не ми се иска. Дръж го под око. Той ще ми навлече най-големи главоболия.

Почти незабавно претърпяха поредица от зашеметяващи несполуки. Талия беше в щаба при Мендарк, когато дотича вестоноска — мъничка женица с черна туника и нелепо огромни ботуши, които едва не се изхлузваха на всяка крачка.

Тя прекоси на зиг-заг залата, опита се да вдигне ръка за поздрав, но не успя.

— Аз съм Дабис. Загубихме кварталите при Източните хълмове!

С тези думи тупна по лице. Талия се хвърли към нея. Под мишницата на Дабис имаше огромна рана, превързана нескопосано. Талия повика милосърдна сестра.

— Как се случи?

— Знаеха плановете ни — процеди Дабис през стиснати зъби. — Не може да е било иначе, защото ни причакваха, бяха готови за всеки наш ход.

Мендарк изглеждаше разколебан.

— Очаквах да загубим източните квартали, но не толкова скоро… — Той се наведе към лицето на Дабис. — Много тежко ли е поражението?

— Всички загинаха. Само аз се измъкнах…

Тя се отпусна в несвяст.

На чакаха дълго следващия удар. Пред вратата се довлякоха десетина изтощени и облети в кръв войници. Това бяха оцелелите от войските, които удържаха югоизточните квартали. И те разказаха за неочакван разгром — врагът като че бил научил всяка подробност в плана им за битката.

В ума на Талия зашава твърде неприятно подозрение. Колко души в цитаделата знаеха за тези планове? Само шепата хора от Съвета — Мендарк, Орстанд и Хения. И още двама — тя и Беренет. Никой командир из града нямаше как да научи заповедите, получени от останалите.

Талия открай време се бе настроила зле към Беренет заради самохвалството, просташкото перчене с богатство и наглостта. До днес обаче не бе имала поводи да се усъмни в предаността му. Но кой друг би могъл?… Орстанд? Хения? Струваше й се нелепо.

Помнеше ясно изражението на Беренет, когато Мендарк отхвърли замисъла му за опожаряване на града. Какъв бяс бушуваше в очите му! Затаи догадките си, защото нямаше доказателства, но трябваше да е по-бдителна отвсякога.

До края на деня загубиха всички позиции около Стария град. Поне него отбраняваха успешно през нощта — стените му бяха яки. Талия предположи, че Игър ги разиграва, опитва здравината на отбраната и тяхната решителност. Изпращаше щурмоваците си ту от една страна, ту от друга и макар че лесно ги отблъскваха, нямаха отдих.

На следващата вечер Талия си легна с надеждата да поспи няколко часа. В нощта избухна сияние като синкаво-бяло слънце. Тя хукна обратно към стените, откъдето се чуваше звънтенето на мечове. Още се качваше на бегом по стръмните стъпала, когато втора искра литна нагоре, после и трета. Всяка се взривяваше и падаше полека.

Горе завари битка при ъгловата наблюдателница — четирима от бранителите на крепостта срещу двама нашественици, но нейните съратници се огъваха. Навсякъде по стената войниците от Туркад зяпаха втрещено осветителните ракети. Талия надникна през зъберите. Десетки подвижни стълби се опираха с тракане в стената, вражески бойци пълзяха по тях нагоре. В подножието се тълпяха хиляди от враговете, а щяха да им се изпречат жалки стотина защитници на града. Превъзходството на нападащата войска беше отчайващо. Къде ли беше Мендарк? Впрочем къде беше Беренет? По-рано той ръководеше отбраната на тази част от стената, сега никакъв го нямаше.

Цял рояк стрели изсвистя над едното й рамо. Тя се приведе, грабна заоблен камък от приготвената купчина и го запрати надолу към сенките, пъплещи по най-близката стълба. Не изчака да види какво е постигнала, а се втурна край зъберите с меч в ръка, окуражаваше войниците с гръмки викове. Виждаше обаче поражението в изцъклените им погледи, в безнадеждната им съпротива и примирението с гибелта.

Талия крещеше заповеди, разпредели над всяка стълба групичка, която да мята камъни, и натискът малко отслабна. Двамата войници на Игър при наблюдателницата бяха съсекли трима защитници. „Това е отредено за всички ни. След пет минути ще сме мъртви. И какво ще стане тогава с Лилис?“

Тя се засили, скочи и стовари цялата си тежест върху гърба на единия враг. Главата му се заби с пукот в стената и той не помръдна повече. В същия миг оцелелият страж разпори с меча си бедрото на втория, който се свлече.

— Къде е Мендарк? — изрева с все сила Талия, за да надвика трясъка на избухващи ракети, дрънченето на метал и писъците на ранените.

Стражът посочи с окървавения си меч. Поемаше си дъх с мъка, изопнатите му устни оголваха зъбите.

— Кулата! — изгъгна той.

Талия се качи в наблюдателницата, опитваше се да проумее какви са шансовете им в бъркотията на сражението. Съвсем близо до източната стена стърчеше древна наблюдателна кула, потъмняла от времето и градските пушеци. Извисяваше се и над най-високия купол на цитаделата, даваше изглед към почти цял Туркад. Мендарк обичаше да се усамотява там за размисъл или просто в търсене на спокойствие. Въздушно мостче свързваше кулата със стената на Стария град. А точно в този момент неколцина вражески войници се покатериха на стената и затичаха към мостчето.

Все повече ракети избухваха над крепостта. Една обаче падна като мъждукаща искра и отскочи от парапета. Талия с ужас зърна белеещото лице на Мендарк при входа на кулата. Ръцете му мърдаха в опит да изплетат предпазно заклинание, но нападателите като че бяха защитени от такива магии. Той пак се шмугна вътре.

— Мендарк, слезе в двора! — кресна Талия, но не й се вярваше да я е чул.

Тогава забеляза, че нашествениците са проникнали в крепостта. Трупаха се около кулата, готови да отблъснат контраатака, други разбиваха вратата. Елитни бойци на Игър, които се биеха с неутолима свирепост. „Знаят, че той е вътре! — проумя Талия. — Предадени сме! А Беренет не е на поста си…“

Тя се спусна от наблюдателницата и се облегна за миг със затворени очи. Опитваше се да измисли нещо. По-нататък войници от града бранеха яростно подходите към мостчето, но един по един падаха под напора на нападателите. Над Мендарк надвисваше страшна опасност. А не само над него. Той знаеше тайни на Съвета, с които Игър би умножил недопустимо могъществото си.

— Какво ви е? — разтърси я някой за ръката.

Пред нея стоеше къдравият Торгстед.

— Приклещиха Мендарк в кулата! — дрезгаво обясни тя.

— Тогава направете някой от номерата си, почитаема, иначе с всички ни е свършено.

— Имам нужда от помощ!

— Преди малко и Осейон беше ей там, до наблюдателницата.

Олекна й за миг. Осейон беше капитанът на личната стража на Мендарк, огромен тъмнокож мъж с неизчерпаема сила и вярност.

— Доведи го, стига да е жив!

Торгстед изтича натам. Талия се чудеше какво да прави. Владееше из основи Тайното изкуство, но не можеше да поразява хората с мълния от върховете на пръстите си или да извлича духове от нищото. Трескавият й поглед накрая се съсредоточи върху въздушното мостче. Там още нямаше никой. Тя се напрегна да съгради илюзия как мостчето се откъсва и се стоварва в подножието.

С това щеше да се справи. Имаше голям опит. Но трудното беше да внуши илюзията на всички сражаващи се наоколо. Не успееше ли да убеди дори един-единствен от тях, илюзията щеше да се разсее в миг.

Нисичкият Торгстед се върна на бегом. Зад него трополеше Осейон, едното му рамо бе в превръзка на червени петна.

— Осейон, отърви ни от тези подвижни стълби! — отсечено заповяда Талия.

Сетне се помъчи да натрапи илюзията. Не постигна нищо, в съзнанието й образът на мостчето се разтегна като гумен, разкъса се и изчезна. Разбира се. Игър също помагаше на войниците си с Тайното изкуство.

— Не мога… — задъха се тя, вкопчена в стената.

Торгстед се появи сред тъмната пушилка наоколо. Носеше неизбухналата ракета — издут цилиндър, дълъг колкото ръката му до лакътя. В края стърчеше огризката на угасналия фитил. Войникът в движение добави парче връв към него. Талия го гледаше учудена.

Той си довърши работата и каза рязко:

— Запалете го!

Вдигна ракетата над главата си и обърна задния край към нея.

— Ще ти откъсне ръцете… — подвоуми се Талия.

Осейон бе надъхал стражниците, мятащи камъни, и спря за малко потока от врагове към зъберите, но и последният защитник на мостчето бе повален. Вражеските войници се втурнаха напред.

— Сега! — настоя Торгстед.

Талия грабна фенер, вдигна стъклото и поднесе пламъчето към фитила, който се запали. Торгстед светкавично запрати ракетата към настъпващите.

— Не гледайте натам! — извика той и се просна по корем.

Ракетата отскочи от бойниците и се хлъзна по камъните към края на мостчето. Талия надникна между пръстите си. Фитилът догоря и последва толкова ярък взрив, че превърна враговете в черни клечести фигурки, разхвърчали се на всички страни. От трясъка ушите й звъннаха.

— Хайде!

Торгстед вече я дърпаше за ръката. В главата й още цареше хаос и тя се зарадва, че има кой да й казва какво да прави.

Всички войници на Игър пред мостчето бяха натръшкани, макар че неколцина пълзяха заслепени. А Мендарк се облягаше отпуснато в рамката на вратата и не правеше нищо. Какво му ставаше?

Като приближи, забеляза дългия разрез от слепоочието до брадичката му. По косата и шията му лъщеше кръв. Талия издърпа наметалото на паднал войник, покри раменете си и докопа още едно. Макар че беше опърлено от взрива, цветовете на Игър още личаха. Неколцина от враговете вече са опомняха и се изправяха, за да нападнат.

— Задръжте ги! — извика тя и пробяга по мостчето.

Мендарк дори не я позна, когато впи пръсти в ръката му. И единият крачол на панталона му беше подгизнал от кръв.

Над зъберите по стената се прехвърляха още вражески бойци. Никаква надежда.

Талия уви Мендарк с наметалото. Той замаяно опипваше плата. Тя се напъна да го метне на рамо и в главата й, която бездруго се цепеше от болка, сякаш отекна вой. Заклатушка се по мостчето, като се оглеждаше за път към спасението. Погледна надолу. Сражението още не беше свършило. Дворът гъмжеше от войници на Игър, въвлечени в десетки схватки.

— Идвайте! — кресна Талия на Торгстед и Осейон.

Гласът й закънтя в кратък миг на затишие. Не бе забравила да вземе още две наметала. Съратниците й се предрешиха, Осейон пое Мендарк от ръцете й и се устреми към стъпалата надолу. За Талия беше непоносима мисълта, че толкова хора ще загинат тук напразно.

— Ще дам сигнал да се предадат — извика тя и изтръгна тръбата от ръката на мъртъв страж.

Изсвири тройния сигнал, обозначаващ онова, което доскоро изглеждаше невероятно, после се спусна вихрено в двора. Пред кея беше портата на цитаделата.

Наметалата заблудиха враговете наоколо достатъчно дълго, за да се добере групичката до портата на няколко крачки пред преследвачите си. Торгстед незнайно как намери у себе си още сили, изпречи се и мечът му зафуча във въздуха. Другите нахълтаха през портата, той се шмугна след тях, портата се затръшна и огромните резета я залостиха с грохот. Избавление… до следващата атака на Игър. Поражението беше неминуемо. След двайсетина минути касапница Старият град падна.

А Талия не можеше да се отърве от подозрението, че са били предадени. Врагът знаеше къде да намери Мендарк. Тя пък знаеше върху кого да стовари вината за измяната.

6. Предателство

— Мендарк, изслушай ме най-сетне! — извика му Талия. — Сред нас има предател.

Той още не се опомняше от сътресението, а около него в цитаделата кипеше паника. Обсадните машини на Игър постепенно превръщаха стените в купчини чакъл.

Извъртя се и Талия го разтърси.

— Помисли! Игър е разполагал с бойните планове и на двете ни армии. Известно му беше и че си сам в кулата. Не ми разправяй, че е съвпадение. Само петима знаеха всичко това — ти, аз, Орстанд, Хения и Беренет.

— Не! Не може да е Беренет.

— Не си затваряй очите за фактите.

— Не е той!

— А кой? Аз ли?! Или Орстанд…

Поредният страховит тътен разтресе стените на цитаделата. Нямаше да издържат и един ден.

Беренет влезе. Леко провлачваше единия си крак, дрехите му бяха разкъсани и тук-там напръскани с кръв, но не личеше да е ранен.

— Къде се дяна, по дяволите? — бясно се извърна Талия към него. Не се и съмняваше, че той разиграва представление. — За малко не плениха Мендарк. Ти трябваше да ръководиш отбраната на южната стена.

Той се престори, че не я чува.

— Мендарк, бях на източната стена. Наложи се да поема командването, всичките ти офицери загинаха.

— Казвай какво става де! — възкликни Магистърът.

— Сражавахме се упорито, но всичко беше непразно. Никой друг не се измъкна. Съжалявам…

— Колко удобно… — изръмжа Талия през зъби.

— Тогава върви да се приготвиш — уморено го отпрати Мендарк. — Тръгваме най-много след час.

Беренет кимна отсечено, пооправи останките от дрехите си и бързо излезе. Магистърът изпъшка, съсипан от премеждието и принудата да признае какво означаваше то.

— Толкова ми е мъчно да изоставям града си… Изобщо не можеш да си представиш.

Тя обаче го разбираше донякъде. Мендарк беше Магистър тук от цяло хилядолетие. Остави го за малко да се съвземе и пак му заговори.

— Трябва да избягаме, за да продължим борбата за града.

— Дай ми още мъничко време. Имам работа преди тръгване.

— Каква работа?

— Каквато се пада на Магистъра! — троснато отвърна той. — Погрижи се Орстанд и Хения да са готови… Съветът трябва да се спаси на всяка цена. Хайде, размърдай се!

Талия се зае с припряната подготовка. Мендарк няколко пъти се мярна пред погледа й — подпираше се на жезъла си и сякаш ей сега щеше да се килне. Преди полунощ пак са срещнаха в библиотеката.

— Време е за тръгване! — настоя тя. — Стражниците вече се заслушват в лъжите на Тилан, че ти си виновен за падането на Туркад. Най-добре е да му запушиш устата.

— Да, най-добре — сърдито промърмори Мендарк, — но не бива аз да съм виновен за това. Ще отведа него и останалите до кея. Оттам да се оправят както могат. Корабът готов ли е?

— Чака ни. Но… — Талия стисна юмруци и се поколеба. — Не знам как да постъпя с Лилис.

— Каква Лилис?

— Уличното хлапе. Нима вече я забрави?

Мендарк опипа превръзката на главата си. По бинта зад ухото му избиваше кръв.

— Така ме боли главата!… Та какво казваш? А, онази Лилис… Зарежи я, няма да пострада.

— Лилис идва с мен.

Мендарк примижа мъчително.

— Ти побърка ли се?

Мургавото лице на Талия потъмня още повече.

— Не мога да я оставя тук. Ти ме научи какво е да си верен някому.

— Аз пък се чудя как да опазя град с един милион жители. Като гледам, тук ще е на по-сигурно място, отколкото ако избяга с нас.

— Дори да си прав, все ми е едно.

— Добре де, вземи си дребосъчката, но не искам да ми се мотае в краката — сприхаво отсече Мендарк. — Да вървим, докато още имаме шанс.

Талия си позволи да повярва, че той не е чак толкова коравосърдечен. Поне се надяваше…

— Ще заповядам да се предадат на зазоряване — реши Мендарк. — Така ще имаме няколко часа. Ще се срещнем при изхода.

Талия изтича навън и скоро се върна с Тилан. Белязаното му лице беше изопнато от гняв, вече нямаше и следа от временната безпомощност. Китките и глезените му бяха оковани. Мендарк даде знак да свалят железата от краката му. Около Тилан стояха шестима стражници от цитаделата. След тях се дотътриха другите бегълци — търговци, правници, законодатели, — потънали в покруса от загубата на всичко, което притежаваха.

Зейнката Хения както винаги странеше от тълпата. Тази месеста жена на преклонна възраст бе изпълнена с неприязън към света, а в момента особено омразен й беше Мендарк. Смяташе, че заради него е изпаднала в това положение. Беренет, отново пищно пременен, вървеше подире й и подражаваше на нейната ситнеща походка. Мендарк го изгледа изпод вежди, но си замълча.

— Ти идваш ли или не? — подвикна на Хения, която приклекна над раницата си, понечи да извади разни неща, но пак ги прибра.

— В какво ни забърка… — кисело промърмори тя.

— С малко подкрепа сигурно щях да се справя по-добре.

— Подкрепих те колкото и всички останали.

— Знам — с мразовит глас заяви той.

Хения все извърташе думите в своя изгода.

Тук беше и черният като въглен Осейон, едър като старо дърво. Една от многото зараснали рани по лицето му повдигаше ъгълчето на устните и там се показваха големи бели зъби. Страшният грозен Осейон… мил като котенце.

Лилис не се отделяше от Талия — мършава, чистичка, ококорена и безмълвна сянка. Възстанови се бързо, макар че изкълчената й ръка висеше на превръзка през шията. Носеше нов панталон от здрав вълнен плат, възширочка куртка и първия чифт ботуши в живота си, съдейки по скованите й крачки. Тя често свеждаше поглед към ботушите, все едно не й се вярваше, че е възможно такова чудо. Платиненорусата й коса искреше в светлината на фенерите. А малката платнена торба на гърба й побираше други немислими съкровища — още два ката дрехи, бельо, чорапи, сапун, четка за коса и дори нож.

Хения свърна зад ъгъла и в сумрака налетя върху момичето.

— Гледай къде стъпваш, малко нищожество! — изсъска тя и замахна.

Лилис избягна удара с привична ловкост и пак се долепи до Талия.

Още един запратен огромен камък раздруса стените. Стъкълцата на полилея задрънчаха. Дотича Торгстед, хлъзгайки се по плочките на пода.

— Нахлуха вътре!

Мендарк се олюля и изтърва раницата си. Лицето му доби цвета на тесто.

— Не може да бъде! Орстанд, има ли начин да са преодолели защитите ни, без да се усетим?

Орстанд подуши въздуха като хрътка.

— Сигурно е възможно, щом вече са вътре, но не мога да си представя как са успели. Торгстед, къде са в момента?

— Щурмовата група проби през подземията. Явно са изкопали тунел.

— Аха, вече ги долавям — промълви тя. — Мендарк, добре ли си? — Тя го прихвана да не падне и полека го сложи на пода. — Осейон, погрижи се за всички коридори и стълби към тази част от цитаделата. Защитавайте горната площадка на тази стълба. Талия, дай вода.

Талия избърса челото на Мендарк с мокра кърпа и скоро той се съвзе.

— Може би тайният ни изход е разкрит — допусна тя.

— Невъзможно! — отсече Магистърът. — Само Съветът знае за него.

— И никой друг ли?

— И Беренет — добави неохотно. — Орстанд, ти оглавяваш групата — реши той, без да съзнава, че старшата правница вече го е сторила. — Талия, ти ела с мен.

Той повлече крака в обратната посока.

— Ако са дълбали тунел — обади се Талия, — техните гадатели може да са намерили и нашите проходи.

— Само не и този! Скрихме го със защитни заклинания! Никой гадател в Ягадор няма да го забележи!

— И цитаделата е под защита, но те проникнаха тук.

Той се вторачи в нея. От челото му капеше пот.

— Да, най-добре е да проверим. — Натисна издатина на стената до една лавица. — Задръж така!

Талия опря пръст на същото място, а Мендарк се провря зад съседните рафтове. Чу ноктите му да драскат по дърво, после й се стори, че железни топчета се отъркват едно в друго. Дървената облицовка на стените се размести, отзад имаше залостена метална врата. Мендарк я отвори и се промъкна в тъмен коридор.

— Затвори вратата. Не бива да прониква никаква светлина!

Той опря ухо в следващата врата, напълно еднаква с първата. Талия се подчини и се озова в непрогледен мрак.

— Нищичко не чувам — прошепна Мендарк. — Извади ножа си и бъди готова да запалиш фенера.

Ключалката щракна, втората врата се открехна. Талия усети, че Мендарк пристъпя полека напред. Пръстите му напипаха китката й, устните му доближиха ухото й.

— Внимавай, пред нас има стръмна стълба.

Той се взираше изпитателно в тъмата долу.

— Всичко е наред. Не долавям опасност. Да отиваме при другите.

Талия понечи да се върне назад, но далеч долу нещо изтрака като камъче, съборено от стъпало. Мендарк изскърца със зъби и болезнено я побутна с жезъла си. Старателно затвориха и залостиха двете метални врати. В библиотеката Магистърът избълва поток от ругатни.

— Как Игър е научил за този изход? — Заби юмрук в стената. — Как?!

„Измяна…“ — рече си Талия.

— Не можем ли да се справим с тях?

— Игър ме познава твърде добре. Враговете сигурно са стотици. Пак сме в капан.

Талия трудно овладяваше собствената си уплаха.

— Няма ли друг изход?

— Не и оттук. Намира се чак в отсрещния край на цитаделата, в горния край на източната стълба. Не ми побира умът как ще си пробием път дотам.

Игър тъкмо хвана ръката й и отвън затропаха настойчиво по вратата.

— Извинявай — ядосано промърмори той. — Наближава решителният момент във войната.

— Нима Мендарк все още има шанс да победи?

Игър се ухили презрително.

— Да победи ли?! Сврял се е в цитаделата с двеста-триста войници. Щом получа известие от копачите на тунела, ще нахлуем.

Сетне отвори вратата. Отпред чакаха цяла тълпа вестоносци. Изслуша всекиго и изрече рязко заповедите си. Мейгрейт остана безмълвна, гледаше и слушаше, припомняше си колко умел военачалник е той.

Чуха важната новина малко преди полунощ.

— Всичко е готово — увери вестоносецът.

Игър се засмя със стиснати зъби.

— Да вървим, Мейгрейт. Искам и ти да видиш това.

— Къде отиваме?

— Да хванем моя враг.

Мейгрейт стоеше зад предната линия и заедно с Игър чакаше последния щурм на крепостните стени. Прималяваше й от глад — бе яла само няколко репи през последните дни. Плетената ризница тежеше непоносимо на раменете й. Искаше да си легне. Имаше предостатъчно време да умува над грешките и глупостите, които направи.

Ако бе вложила повече ум в задачата да открадне Огледалото, то щеше да е в ръцете на Фейеламор преди много месеци и нямаше да последват толкова злощастия. Тя обаче си позволи да се взре в Огледалото, което я заплени, сякаш й отваряше врата към съвсем нов живот. И тогава Игър я залови.

Пред тях шумът се засили. Атаката започваше.

— Откога чакам този ден! — изръмжа Игър.

Скоро дотича висок тъмнокос мъж с бакенбарди на плитчици.

— Зарет се явява на доклад, господарю! — изрече наперено и отдаде чест с четирипръстата си ръка.

Игър само въпросително изви вежди.

— Готови сме — заяви Зарет. — Пробихме стените на цитаделата на три места.

— Завардихте ли всички възможни изходи?

— Всички, които успяхме да открием. Над всеки бдят двама майстори по разпръскване на илюзии, а гадателите продължават да търсят тайни проходи. Накъдето и да тръгне той, ще го намерим.

— Надявам се — мрачно процеди Игър. — Да тръгваме — изрече високо и охраната му се люшна напред като стена. — Това не е град, а лабиринт на плъхове — промърмори той, извил глава към Мейгрейт. — Под Стария град има хиляди тунели и леговища. От четири дни губя повече време да ги търся, отколкото да нападам. И въпреки това враговете ми се изплъзват. Но този няма да избяга!

Нахълтаха през централната порта в двора, претъпкан с войници.

— Къде е той, Зарет? — попита Игър в движение.

— Почти най-горе в югозападния ъгъл, доколкото го долавят гадателите. Те не могат… да познаят по-точно.

— Знам! — озъби се Игър.

Спря насред двора да се посъветва с офицерите си.

От цитаделата изскочи същата млада жена, която беше при войника, когато Мейгрейт се предаде.

— Какво ще ни кажеш, Долода? — провикна се Игър. — Заловиха ли Мендарк?

Тя се закова на място и за малко не се оплете в дългата си черна роба. Поклони се и заобиколи предводителката на уелмите Вартила, застанала вдясно от Игър. Мейгрейт също се боеше от нея след пленничеството си във Физ Горго.

— Разбихме вратата на кабинета му, но го нямаше вътре. Все пак е излязъл скоро оттам.

Вартила изръмжа заплашително и Долода отскочи.

— Не вярвам, че е успял да избяга — заяви Игър. — Иди да видиш какво става при всеки отряд и се върни да ми съобщиш.

Долода изглеждаше притеснена, но се върна припряно в цитаделата. Скоро Игър и Мейгрейт я последваха. Други вестоносци дотичваха с тропот по централния коридор. Подминаха двама уелми, които налагаха пленени войници с чепатите си тояги.

— Стига! — кросна им Игър.

Цялата група са изкачи вихрено по широката стълба. Мейгрейт се кривеше от болка в хълбока.

— Не мога повече… — изхриптя, но Игър не я слушаше.

— В библиотеката! — съобщи поредният вестоносец. — Оттук!

На площадката горе свърнаха вдясно, стигнаха до края на друг коридор и нахлуха в просторно помещение с облицовка от рядка дървесина, запълнено с високи библиотечни шкафове. В средата на залата, която приличаше на кръст с къси рамене, имаше дълга гола маса. Миризма на дърво и книги насищаше въздуха.

Войници щъкаха насам-натам и оставяха следи от кал и кръв по прекрасния копринен килим. Трима майстори на илюзиите, облечени в черни или бели роби, се бяха свлекли в ъгъла от прекомерното напрежение. До тях хлипаше красиво момиче на петнайсетина години с огромни виолетови очи. То пък имаше дарбата на усета.

— Искам да си ходя у дома. — Бяха я отвлекли от семейството й преди броени дни и още не можеше да се освести. — Моля ви, пуснете ме!

— Къде е той? — бясно изрева Игър.

Никой не продума. Не знаеха. Мейгрейт съжали момичето. Не всичко беше безупречно в империята на Игър. Месеци наред работеше като умело сглобен часовник, а сега той не проумяваше какво се е объркало.

Дотича Зарет с развяващи се около лицето плитчици.

— Бил е в тази зала. Не може да е далеч.

— Я доведи тук старшия ми гадател! — кресна Игър.

Зарет подаде глава в коридора и се провикна гръмогласно. В библиотеката влезе с пъхтене човечец, подобен на топка лой. Носеше зелена кожена торба.

— Проклет да си! — затътна Игър насреща му. — Намери го или с тебе е свършено!

Изстърга стомана — един уелм измъкна кривия си нож от канията. Мейгрейт потрепери.

Гадателят взе кръгло стъкло от торбата и едва не го изтърва от страх. Отгоре беше вдлъбнато като лещата на телескоп. Нагласи го на масата върху бронзова поставка, загря някакъв съд над запалена свещ, извади тапата и сипа малко живак във вдлъбнатината. От друг съд капна малко спирт и живака и го запали. Бледосиньото пламъче подскачаше около минута, сетне угасна. Гадателят мигновено метна на главата си широко парче плат. Клатушкаше се и мънкаше.

Огледа се озадачен.

— Странно… Хем е тук, хем не е тук. Аурата му е съвсем слаба.

— Разбира се, че е слаба! — скастри го Игър. — Използва маскиращо заклинание, но не е достатъчно могъщ, за да се скрие от мен. По-бързо, човече, иначе те чака тяхната участ!

Дебелакът са озърна към ъгъла и пак са приведе над стъклото. Мълча дълго.

— Да, наблизо е, ей там. На десетина крачки от нас!

— Най-после! — възликува Игър. — Разбийте всичко!

— Нямаше ли скрита стълба към горния етаж? — сети се Талия.

— Има — потвърди Мендарк, — но гадателите ще ме надушат! Игър ще ни чака.

— Хрумна ми нещо — обади се Орстанд. — Защо не създадем твой двойник, за да го оставим тук? Така ще ги объркаме. Няма да знаят точно къде си.

— Игър ще влезе в цитаделата след няколко минути. И тутакси ще заповяда да пробият стената.

— Но ако ни провърви, след няколко минути ние ще сме стигнали до другия таен проход.

— Как ще го направиш?

— Чрез подобие — обясни Орстанд. — Къде е онзи твой портрет, който беше окачен в библиотеката?

— Сега е в склада до клозета, за да не го гледам — троснато отвърна Мендарк.

Талия хукна да донесе портрета — миниатюра в мътни кафяви оттенъци, на която Мендарк имаше мазно-хитрия вид на плъх. Според ъгъла, под който падаше светлината, образът гледаше ту на едната страна, ту на другата.

— Ясно ми е за какво говориш… — засмя се Талия. — Двуличие.

— Идеално подхожда за нашата цел — съгласи се Орстанд.

Тримата обединиха силите си, за да належат върху портрета слабичка имитация на аурата, която имаше истинският Мендарк. Пъхнаха картината между две заключени врати и побързаха да стигнат до тайната стълба — отвесно разположени метални стъпала до върха на цитаделата. От изкачването косите на мнозина бегълци настръхнаха.

Талия злорадстваше, като ги гледаше. Отпуснатият Малкин, когото избраха начело на Събранието след бягството на Губернаторката, се нуждаеше от подбутване на всяко стъпало. Хения беше по-скоро ядосана, а не уплашена. Лицето на Тилан се кривеше гневно, но той беше най-пъргав от всички въпреки оковите на ръцете си. Стигна до последния етаж и се разкрещя на останалите на побързат, сякаш той командваше тук… или очакваше това да се случи скоро.

Беренет се държеше наперено както винаги, за да впечатли околните. Мендарк го поглеждаше изпитателно и внимаваше да не застава с гръб към него. Стражниците от цитаделата може и да бяха разколебани, но подбрани бойци като тях не допускаха лицата им да издадат нищо. Осейон се катереше с необичайна ловкост, Лилис пъхтеше подире му, затруднена от превързаната си ръка. Талия беше последна с тежката си раница, носеше и фенер.

Когато всички се отдръпнаха от шахтата, Мендарк натисна лост, завъртяха се скърцащи противотежести и дебел капак запуши отвора.

Трябваше да стигнат до отсрещния край на цитаделата — разстояние колкото цял градски квартал.

— Талия, виж откъде е най-добре да минем.

Тя притича след минута.

— По коридора от южната страна!

В шахтата отекна грохот — разбиваха с чукове тайната врата долу. Всички хукнаха по избрания от Талия коридор. Знаеха, че са на косъм от залавянето. При първото разклонение ги пресрещнаха двама войници на Игър. В светкавичната схватка мечът на Беренет съсече и двамата. Групата продължи с все сила нататък.

Някъде по средата Хения залитна.

— Стига ми толкова! — изохка тя и се строполи на пода.

— Трябва да намериш сили! — викна й Мендарк и я задърпа. — Съветът…

Тя се отскубна.

— Край на Съвета — пророни вяло, — и то заради тебе, Мендарк.

Изправи се и затътри крака обратно по коридора.

— Каква полза от зейни!… — изфуча той и побягна.

След малко догони Орстанд. Тя се клатушкаше, цялото й тяло се тресеше. Лицето й вече поаленяваше, всяка следваща крачка беше по-мудна.

— Хайде, стара приятелко — сърдечно подкани Мендарк и я хвана под ръка. — Хения ни заряза. Закъде сме без тебе?

— Няма да те подведа — усмихна се тя нещастно. — Но това грохнало старо тяло може и да не ме послуша. Усещам парене в гърдите.

Осейон долетя да я подкрепи. Той и Мендарк помъкнаха Орстанд напред, добраха се до дъното на коридора. Далеч зад тях закънтя рев. Огнено кълбо изпращя над главите им и се пръсна на разноцветни искри в стената.

— Игър… — изграчи Мендарк.

Хвърлиха се през въртяща се врата и смазаха неволно един страж. Най-сетне зърнаха стълбата в отсрещния край на цитаделата. Бегълците се скупчиха, а Мендарк се зае да опипва скрити бутони по огромна каменна колона, спускаща се през всичките девет етажа. Още огнени кълба се пръснаха в стената, накрая подпалиха скъпоценен гоблен. Настигаше ги шумът от напиращите преследвачи, чуваше се как трополяха по стълбата. Лилис изписка.

Талия се озърташе неспокойно. Стражниците заеха позиции, но нямаше надежда да удържат срещу толкова противници.

— Къде е Хения? — извика тя.

— Предаде се! — изплю думите Беренет.

— Налучках! — кресна Мендарк и дръпна яростно вратата в уж плътния камък.

Зад нея имаше сгъваща се решетка от ковано желязо. Той тласна и нея встрани и се видя тъмна метална кабина с голямо колело на задната стена.

— Всички вътре! — застърга гласът му и щом видя двоуменето им, добави: — Или стойте тук!

Натъпкаха се в кабината, тя се раздруса страховито.

— Хайде бе! — провикна се Мендарк и към бойците си.

Успяха да се напъхат. Огромният Осейон разклати още по-силно кабината и някак си проби път към колелото.

От стълбището изскочиха десетина войници. Двойно повече дотичаха по коридора, водени от Игър. Мендарк затръшна решетката.

— Осейон, завърти колелото… — гласът му се задави от страх.

Колелото заскрибуца. Кабината не помръдна. Мендарк срещна погледа на отдавнашния си враг. Игър се усмихна и бавно вдигна ръка.

— Излизайте или ще ви опека живи.

Мендарк прошепна без да се обърне:

— На другата страна, глупако. Избий спирачката.

Колелото затрака, но не се спуснаха. Игър ги изгледа сурово.

— Мендарк, до тебе има ли някой, на когото държиш? Може би детето или вярната ти Талия? Да си послужа ли с тях, за да ти дам незабравим урок?

Талия избута Лилис зад гърба си и Орстанд прегърна момичето.

— Все едно е, Талия — увери я Игър. — Оттук лесно ще изгоря всички ви. Излезте!

Никой не се подчини. Той пак вдигна ръка. Мендарк въздъхна и посегна към решетката.

— Добре де…

В същия миг нещо изпращя зад тях и кабината пропадна толкова внезапно, че Талия усети вкуся на недосмляната си вечеря. Носеха се все по-бързо надолу в тъмната шахта.

— Не толкова бързо! — възкликна Мендарк.

— Ама спирачката се счупи! — отвърна с вик Осейон и натисна с ботуша си колелото.

Подметката задимя и падането леко се забави. Въжетата скърцаха, кабината се люшкаше. През пролуките в железата виждаха огнено кълбо високо горе.

— Ако изгори въжетата, крак — промърмори Мендарк.

— Още колко има? — попита Осейон.

— Няколко етажа. Опитай се да забавиш.

Подметката вече гореше. Скоростта намаля, после отгоре се посипаха горящи топки. Кабината се откъсна, блъсна се в камъка, изтръгна дъжд от искри и отскочи в отсрещната стена. Лилис изскимтя и Талия я притисна до себе си.

— Забави! — изпищя Мендарк.

— Не мога. Въжето се скъса.

Забиха се с такава сила, че всички изпопадаха. С оглушителен плисък тежки вълни заляха шахтата, издигнаха се нависоко и се стовариха обратно върху кабината. Ботушът на Осейон угасна, водата покри всички вътре.

— Светлина! — извиха Талия и се напрегна да стане.

Така водата й стигаше до гърдите. Тя порови в сплетените тела.

— Лилис, къде си? Проклятие, трябва ми светлина!

Върхът на жезъла в ръката на Мендарк замъждука. Талия бъркаше във водата и вдигаше когото напипа за косата, ризата или дори носа.

— Лилис!

Шарещите й пръсти стигнаха до крехка ръка. Измъкна момичето изпод нечие тяло и се вкопчи в нея, сякаш й беше родна дъщеря.

— Мендарк! — прокънтя гласът й. Той се бе облегнал изнемощяло на решетката. — Не знам накъде да тръгна. — Зашлеви го безмилостно. — Казвай по-бързо! Накъде?

Мендарк се изправи и дръпна решетката.

— Има врата в шахтата. Тук някъде… Орстанд, а ти къде си?

Талия отново опипа около себе си. Старата дебела Орстанд лежеше с лице във водата. Мъртва.

— Мендарк… — започна Талия, но огнените кълба отново засъскаха наблизо.

Някой нададе вой, всички напираха да изскочат от кабината и в мрака тя не успяваше да различи Магистъра. Високо горе се мяркаха силуети на войници, които се спускаха по въжета. Талия и Осейон извлякоха навън последните измокрени и зашеметени бегълци, когато първите нападатели стъпиха върху кабината. Трупът на Орстанд остана вътре заедно с тялото на адвокат, чието име Талия бе забравила. Осейон затръшна вратата и Мендарк дръпна лост, който спусна тежка каменна плоча пред нея. Той огледа групичката си, преброи наум и се намръщи.

— Къде е Орстанд?

— Мъртва е — тихо отговори Талия. — Сърцето й не издържа. Съжалявам.

Мендарк скри лице в дланите си и заплака. Другите стояха смутени наоколо.

— Трябва да вървим — напомни Талия по някое време.

— Знам, знам. Но защо точно нея изгубихме? Как ще се справим без Орстанд? Тя беше най-умната от всички в Съвета. И най-старата ми приятелка.

Никой не му отговори. Стигнаха до открита шахта, в която през две стъпки се спускаха бронзови скоби. Светлината на фенера не огряваше дъното. Мендарк се спусна пръв много предпазливо заради товара и болежките си. Щом стъпи на пода двайсетина обхвата по-надолу, остави фенера настрана и се дръпна веднага, като че се боеше някой да не се изтърси на главата му.

— Ами златото? — сети се Талия.

— Скрито е по-нататък. Предчувствах, че накрая ще избягаме неподготвени. Но дотам има още ходене.

Пътят им криволичеше из лабиринт от тунели. Все са бояха, че някъде ще ги причакат войници на Игър. Размина им се и накрая намериха прибраното от Мендарк злато. Стражниците вдигнаха сандъчетата. Със застинало лице Магистърът поведе групата нататък.

— Доколкото знам, този тунел свършва в клоаката. Никой май не е минавал оттук, откакто аз съм на власт — подхвърли той през рамо. — Не знам докъде стига приливът. Ако водата се е надигнала, може би ще се наложи да чакаме. Да се надяваме, че ще мине време, докато Игър разбие преградата и ни подгони.

— Сега е отлив — успокои го Талия. — Ще се махнем, преди Игър да дойде тук.

Още около час се провираха през завиващи и кръстосващи се тунели, преди Мендарк да нагази в дълбока смрадлива вода.

— Като гледам, близо сме до брега.

Тръгнаха покрай водоема и скоро са озоваха при изход — кръгъл люк с дебел железен капак. Двоен обръч от нитове стягаше рамката, но самият люк беше прояден от ръжда. Осейон го доразтроши и всички се провряха през дупката.

Следващият тунел, в който попаднаха, беше огромен. Канализацията на Туркад. Отливът бе отдръпнал водата, само бърз широк поток се стичаше по средата. Тръгнаха предпазливо покрай него, защото наклонът беше хлъзгав.

Добраха се и до поредните скоби, водещи към кръгъл изход горе. Бездруго не можеха да продължат по тунела — спускаше се стръмно надолу и беше наводнен. Един страж се покатери, дръпна добре смазания лост и капакът увисна.

— Още малко и сме спасени! — възкликна Мендарк. — Ех, Орстанд, и ти да беше с нас…

Талия изпита неописуемо облекчение. Пет дни живя в кошмари наяве как ще я пленят и подложат на изтезания. Не забравяше и за съдбата на Лилис. Като единствено дете в семейството си Талия трудно проумяваше чувствата си към безпризорното хлапе. Знаеше, че досега не е изпитвала подобна обич към никого, и си повтаряше, че това е опасно.

Излязоха на каменен пристан в заливче между два от великанските надстроени кейове на пристанищния град — четири платформи от насмолени греди се крепяха една над друга върху пилони, широки половин обхват, целите обрасли с миди. Нито един кораб не можеше да разтовари стоката си, без да мине тя през пристанищния град, който съжителстваше в раздори и неразбирателство с Туркад. Хлуните — обитателите на кейовете, бранеха ревниво извоюваните права.

Нито до пристана, нито в заливчето се виждаше кораб.

— Къде е? — съкрушен измънка Мендарк.

Зад гърба му Тилан се превиваше от смях.

7. Тържеството на глупостта

— Каран!… — стенеше Лиан, извил глава назад, докато Тенсор го влачеше към вратата.

Тя приличаше на захвърлено вързопче между свлеклите се стражници, червената й коса се бе разпиляла по белия мрамор. По плочите около нея се разливаше кръв.

— Никъде няма да ходя — мърмореше си Лиан. — Никъде! — кресна в лицето на аакима, но все едно говореше на скала.

Пръстите, стегнали се около ръката му, наистина бяха като от камък, лицето на Тенсор също тъмнееше подобно на маска от обсидиан.

Лиан запъна пети, присви се и когато Тенсор го дръпна за ръката, подскочи нагоре като освободена пружина. Заби глава в брадичката на аакима толкова силно, че зъбите му изтракаха. Тенсор залитна назад, а Лиан се втурна през телата и скамейките. Тупна на колене до Каран. Ръката й беше леденостудена, но очите й се въртяха под клепачите. Беше жива! Прегърна я.

Тенсор го сграбчи за яката, разтърси го и го завъртя с лице към себе си. Употребеното заклинание бе разтресло здравата и самия ааким. Цялото му тяло трепереше неудържимо, от устата се процеждаше кръв и капеше по брадата. Но пръстите му отново се вкопчиха в китката на Лиан, а погледът му проникна в главата на младежа и превърна мислите му в месиво.

Вратата на Голямата зала се захлопна с грохот. Тенсор огледа улицата — никой не се мяркаше наоколо. Лиан отново му беше покорен, неспособен за друго, освен за подчинение. Не можеше да се възпротиви на волята, с която аакимът го смачка. Слязоха по стъпалата под проливния дъжд в сумрака. Малцина претичваха по улиците, сгушили глави в раменете си и твърде затънали в собствените си несгоди, за да погледнат към двамата. Тенсор и Лиан бързаха по мокрия калдъръм и никой не им се изпречи, защото от лицето на аакима лъхаше гибелна обреченост.

Нощ на грозна жестокост, една от най-тежките в живота на Лиан. За пръв път осъзна толкова ясно насилието и ужаса на войната. Романтичният дух на Преданията се разсея като дим в душата му.

Само няколко пресечки от Голямата зала бе имало битка, трупове се въргаляха накъдето и да погледнеш. А недалеч един едър млад мъж пълзеше със стонове в канавката. Нещо се влачеше след него и се закачаше в ръбовете на камъните — отсечен крак, задържал се в крачола. Кръвта му шуртеше към мътната вода в канавката.

— Помощ… — изохка той жално, красивото му лице бе разкривено от болка.

Лиан спря, макар че не знаеше какво да стори. Просто не би могъл да загърби такава трагедия. Тенсор не се трогна.

— Летописецо, след пет минути той ще е труп. Същото чака и нас, ако Игър ни докопа.

Преди да довърши изречението, раненият пльосна по лице в мръсотията и струята кръв секна. Тенсор рязко повлече Лиан, но след десетина крачки сам рухна на колене с вопъл: „Шазмак! Шазмак!“

Лиан стоеше до него, безсилен да се отскубне. Величавият, прекрасният Шазмак лежеше в развалини, обитателите му бяха изклани. Каква загуба…

— Каран! — изтръгна се от него.

Тенсор се овладя и двамата продължиха напред припряно.

— Забрави я, летописецо — отсече похитителят. — Тя няма да оживее.

Скоро минаха покрай редица от високи къщи с тераси, всички подпалени. Лиан видя потресен как някой скочи от прозорец на последния етаж и след него се проточиха пламъци като шлейфа на принцеса младоженка. От удара в земята писъците секнаха, но не и пламъците. Тенсор го теглеше неумолимо. Лиан стисна клепачи, но продължи да вижда горящите розови храсти в спретнатите градини.

— Някой ни следи — изръмжа аакимът.

Лиан мълчеше безучастно. Тенсор го натика зад близкия ъгъл и го долепи до стената. Подмина ги мършава фигурка, която взе да се озърта. Тенсор вдигна юмрук и Лиан се отърси от вцепенението. Познаваше това хлапе.

Детето спря и се прокрадна внимателно към уличката. Лиан почувства упорит натиск в главата си — аакимът подмамваше момичето да доближи. Чак сега се сети кое е момичето. Още няколко крачки и Тенсор щеше да я размаже в калта.

— Лилис! — изрева Лиан. — Махни се! Назад!

Нахвърли се срещу аакима с такъв бяс, че тилът му се блъсна с пукот в каменната стена. Тенсор се сгърчи в ситни тръпки, хлъзна се надолу и Лилис побягна. Докато аакимът се опомни, тя се бе скрила от погледите им. Лиан също хукна. Не измина обаче и десетина крачки и се просна на мокрия калдъръм от тежък удар по главата.

— Каква чест… — изсмя се той, застанал на длани и колене. — Да издебнеш едно дете.

Изплю се върху ботуша на Тенсор.

Аакимът го вдигна с лекота и в миг му наложи непререкаемата си власт.

— Да вървим.

В западната част на града спряха пред уединена вила встрани от улицата. Около двора имаше желязна ограда и трънлив жив плет. Тенсор бутна с длан, ключалката изщрака два пъти и високата порта се отвори. Той потропа веднъж на вратата и му отвори жена, висока колкото Лиан, с яркочервена коса. Зад нея се тълпяха още аакими. Лиан се свлече прегърбен на верандата, твърде стъписан и изтощен, за да мисли свързано. Унищожителния край на Големия събор бе запечатан завинаги в паметта му. Щом затвореше очи, тя все му поднасяше последната сцена — устата на Каран зейнала от ужас, рижата й коса щръкнала като облак, докато Тенсор стовари своето заклинание и уби на място Нелиса.

— Малиен… — гласът на Тенсор пресекна и за пръв път той даде воля на покрусата си. — Не съм си и помислял, че ще те видя тук.

Протегна ръце към жената.

— Дойдох на запад да се видя със сина си. — Тя се отдръпна. — Но днес научих, че съм закъсняла.

— Закъсняла… — глухо повтори Тенсор. — Синът ми, моят син! Ах, Малиен, не съм носил толкова страшни вести след падането на Тар Гаарн.

Олюля се пред вратата и сълзите по ресниците му отразиха светлината.

Малиен, зряла жена със сурова красота, отметна глава назад, да се взре в очите му. Не само по цвета на косата си напомняше за Раел, удавил се в реката при бягството на Каран и Лиан от Шазмак. Всъщност приличаше и на Каран. Лиан си спомняше, че е чувал името й. Да, имаше сходни черти с Каран — бялата кожа, доста закръгленото лице, сиво-зелените очи. Но беше много по-възрастна. Пак си спомни за Каран, просната безжизнена между стражите, на които минути по-рано бе заповядано да я екзекутират. Лиан се задави.

Малиен го изгледа. Лицето й застина, напълно лишено от изражение. Тя протегна ръка с изящно удължени пръсти и дръпна Тенсор навътре.

— Влез — промълви. — Трябва да разменим страшни новини, макар да си мисля, че нашите не могат да се мерят с твоите. — Тя отново се вторачи в Лиан. — Но какво е това?

Лиан трепна, макар че вече познаваше склонността на аакимите да се отнасят към хората от другите раси като към вещи, ако са им безразлични.

— Това ли? Един вероломен зейн — натърти Тенсор. — Но може и да ми послужи за нещо, ако всичко потръгне в определена посока. Не очаквам да ми създава главоболия.

Някой отведе Лиан в малка стая и затвори вратата. Не се държа грубо с него. Нямаше светилник. Лиан се излегна на пода с мокрите си дрехи. Скоро му стана неприятно, защото в къщата беше студено. Опита да отвори вратата и се оказа, че не е заключена. Запристъпва безшумно по коридора. В дълга стая с висок таван подгизналият Тенсор стоеше на скъп вълнен килим и разказваше за Големия събор.

— …и Фейеламор каза, че Шазмак е превзет и съсипан, а всички наши сънародници са мъртви.

Аакимите бяха вцепенени като късове мрамор, поразени от скръбта. Лиан имаше време да ги разгледа. Хора от тази раса, надарена със смайващо дълъг живот, останали на Сантенар след Възбраната, защото не можели да се завърнат на Аакан. Мнозина бяха извънредно високи и все пак видът им заблуждаваше, че принадлежат като него към коренната раса, защото дрехите и косите им скриваха очевидните разлики — малките кръгли уши, костния гребен по темето, закърнялата опашка. При необходимост криеха зад очила и своите жълти или зелени очи с овални зеници. Само прекалено дългите им пръсти оставаха на показ.

Лиан вече познаваше повечето от тези аакими след гостуването си в Шазмак. Блейз беше висок мъж с тъмносива коса на къдрици, падаща по раменете му, и голям гърбав нос. До него бяха високата Йенис с късо остригана коса и златна халка в ухото си и вещата в механиката Тел, набита и яка. Лиан за пръв път виждаше не чак толкова високия строен младеж с щръкнала черна коса. Зениците на блестящите му жълти очи бяха още по-издължени от обичайното за ааким.

В групата бяха близначките Зара и Шала, доста дребнички — едната с бледо луничаво лице и жълтеникава коса, а сестра й бе по-мургава. Тук като че нямаше по-млади от тях. Встрани стоеше крехкият наглед Трул с тънки като на дете ръце и крака. Лицето му се бе изопнало от мъка.

Малиен прекъсна мълчанието.

— Тенсор, как е могло да се случи? Как е бил превзет Шазмак?

— Нападнали са ги гашади!

Дори сдържаната Малиен извика неволно от уплаха.

— Гашади… — повтори отпаднало и седна. — Откъде са се взели след цяло хилядолетие?

— Не се знае — промърмори Тенсор. — И аз научих за тях едва тази вечер. Игър ги намерил и превърнал в свои слуги — уелмите. Но сега са се разбунтували или са си върнали предишната същност.

— Кой им е издал пътя към града? — звънна като метал гласът на Малиен.

— Дълго е за разказване. Каран дойде в Шазмак преди два месеца, доведе и ей този летописец, който ни подслушва. — Тенсор посочи Лиан без да се обръща. — А след това избягаха с помощта на Раел.

Щом чу името на Каран, от очите му потекоха сълзи. Неудържимо копнееше да хукне обратно към нея, дори направи крачка към вратата, но Тенсор не отслабваше влиянието си над него.

— И аз чух тази история — изрече Малиен, която с големи усилия сдържаше гнева си. — Докато сте ги преследвали, пленили сте Фейеламор и сте я изпратили в Шазмак. Най-могъщата жена в Сантенар, имаща подкрепата на всички фейлеми! Как си могъл да постъпиш толкова необмислено?

— Натъкнахме се на нея, докато гледаше бездейно как уелмите убиват наши сънародници. Тогава бях убеден, че се е съюзила с тях.

— Трудно ми е да си представя по-невероятен съюз! — изплющя ледената ярост на Малиен. — Всичко ми е ясно — Фейеламор е изгризала Шазмак отвътре като някой термит.

— Тя твърди, че Каран ни е предала.

— На това няма да повярвам — отсече младежът с щръкналата коса.

— Нито пък аз, Аспър — съгласи се Малиен. — Тенсор… Къде е Каран сега?

— Тя загина по време на Големия събор — навъсен отвърна Тенсор.

— Ти я изостави! — изкрещя Лиан. — Още дишаше!

Лицето на Малиен беше измъчено, но гласът й смразяваше.

— Вярно ли е?

— Да — потвърди Тенсор, — но нямаше шанс да оцелее.

Малиен се удари с юмрук в гърдите, другите аакими се скупчиха в скръбен кръг около нея, без да я докосват. Тенсор стоеше с изопнати по бедрата ръце. След малко кръгът се разпръсна.

— И как отговори Каран на лъжите на Фейеламор? — изсъска Малиен.

— Тя заяви, че Фейеламор е покварила докрай Емант и когато тръгнал от Шазмак, показал на гашадите как да проникнат вътре. Но Фейеламор каза, че…

— Фейеламор казала… — Гласът на Малиен се извиси от бяс. — Предпочел си да вярваш на нея, а не на Каран? Не може да бъде…

— Каран скри Огледалото от нас, измами дори Синдиците.

— Пфу! — изсумтя тя. — Фейеламор пък е най-невероятната лъжкиня. Според фейлемите истината е най-рехавата илюзия на света.

Лиан се улиса във всичко ново, което научаваше за аакимите и за Фейеламор. Всичко щеше да бъде разказано в неговото „Предание за Огледалото“. Надяваше се някой ден да наредят творението му сред Великите предания.

— Имаше и истина в думите й — възрази Тенсор и изтръгна Лиан от мечтите му. — Но дали цялата истина, сигурно и Синдиците не биха разгадали. Сега разбирам, че Фейеламор е противничка, с която не ми е по силите да се меря.

Гласът на Малиен шибаше като камшик.

— Твоето безразсъдство те подтикна да не прозреш онова, което вижда всеки ааким. А нашето безразсъдство ни кара да си мълчим, докато вършиш, каквото си поискаш. Защо си я изпратил в града противно на повелите на разума? Ти унищожи нашия свят и провали живота ни, заради тебе сме изгнаници. Редно е да си набереш ново име. Наречи се Тил-Питлис — по-пропаднал дори от Питлис, който е прокълнат завинаги в паметта ни.

— Обзет съм от смъртен страх… — промълви Тенсор. — Вижте това!

Извади от джоба си цилиндрична метална кутия и измъкна отвътре нещо, което веднага се разгъна в тънка плоскост. Аакимите жадно пристъпиха да разгледат тази скъпоценност. Огледалото на Аакан. Не го бяха съзирали, откакто Ялкара им го открадна при разгрома на Тар Гаарн.

Представляваше цял блестящ лист от черен метал. От едната страна удебелените ръбове оформяха рамка, крепяща гъвкав слой с прозрачността на стъкло. Под него лъщеше течен метал като желиран живак. На светло по него играеха хиляди вълнички и въртопчета. По края на рамката бяха изписани тънички сребърни знаци — дори опитният в писмената Лиан не можеше да ги разчете. А в горния десен ъгъл имаше някакъв символ — три препокриващи се златни мехурчета, обкръжени от докосващи се алени сърпове, обрамчени с кръг и запълнени с преплитащи се сребърни линии.

Тенсор завъртя Огледалото така, че фенерите да го огряват. На Лиан му се причу, че слабоватия Трул ахна. Аакимите се вторачиха в древната вещ. Алените сърпове сякаш събраха светлината и за миг припламнаха. Повърхността на Огледалото трепкаше като пред избухване. Лиан усети странно боцкане по кожата на главата си.

Тенсор докосна с пръст символа.

— Огледалото е преобразено… и това е дело на Ялкара.

— Не ми харесва видът на този знак — призна си шепнешком Аспър. — Какъв ли смисъл е вложен в него?

— Не знам. А преди да сте ме попитали, ще ви отговоря и че не знам как Ялкара е променила Огледалото.

— Тогава се чудя защо ли прахоса толкова време и усилия да го вземеш — ехидно подхвърли Малиен.

— Това ли е краят? — обади се от сенките най-високият мъж, когото Лиан бе срещал. Имаше грубо очертано лице и коса на ситни къдрици. — Дори Големият събор ли нямаше отговори за въпросите ти?

Тенсор мълча дълго.

— То вече е нечисто, Хинтис — каза той потиснато. — А Фейеламор имаше за мен още една стъписваща изненада. Убеден съм, че я бе подготвила старателно.

— Тя си е лукава твар — кимна Хинтис.

— Изведнъж до парапета на галерията застана нейната помощничка Мейгрейт — продължа Тенсор сковано през изопнатите си устни. — С каква надменност сведе поглед към мен… — Чувствах, че се присмива на терзанията ми. А очите й бяха на карон. Надявах се никога повече да не видя такива очи. Не можех да го понеса. Целият свят се бе обърнал срещу мен.

— И ти си я поразил! — възкликна Малиен и най-сетне го погледна със сияещи очи.

— А-а… Ех, де да можех. — Всички мълчаха. Лиан се примъкна по-близо, никой не му обръщаше внимание. — Не ми остана и капчица смелост. Използвах хакаша ка наджиска срещу Нелиса. Тя е мъртва, пострадаха и всички в залата. — Огромните ръце на Тенсор увиснаха безсилно. — Беше страшно. Още усещам кънтящите отгласи в главата си.

— Ти си осквернил Големия събор?! — изкрещя Малиен и този път се разтресе от ярост — Стоварил си върху беззащитните ни съюзници забранено заклинание?! То е погубило повече аакими, отколкото наши врагове. Сътворено е с една-единствена цел, но дори за нея е негодно.

Отначало на Лиан му се стои, че тя ще замахне към Тенсор, но Малиен се врътна на пети и избяга от стаята. Един по един останалите я последваха с наведени глави, накрая на килима остана само Тенсор, от чиито дрехи още се стичаше вода.

Лиан се долепи до стената. Чуваше как другите аакими спорят за нещо, но не различаваше думите. Накрая се върнаха, Малиен дойде последна. Тя застана пред Тенсор.

— Чувствата ми към теб са заличени! — започна враждебно. — Все едно никога не сме се срещали. Прощавах ти глупост след глупост, но не мога да търпя това… падение! Ти оскверни всичко, което имахме или сътворихме заедно. Отхвърлям те завинаги.

Тя впи пръсти в блузата си и я разкъса, оголвайки гърдите си, после захвърли парчетата коприна на пода. Завъртя глава, косата й покри лицето, обърна се и излезе бавно.

Тенсор нададе пронизителен вой. Фенерите по стените се пръснаха и обсипаха пода със стъкълца. Падна по корем, ръцете и краката му се сгърчиха. Стискаше в юмрук копринен парцал. Другите аакими се присъединиха към Малиен с унилата походка на хора, тръгнали за погребението на дете.

Натискът на волята, с която Тенсор лишаваше Лиан от избор след погрома над Големия събор, изчезна внезапно. Сега беше свободен, ако можеше да намери смелост у себе си. Никой не се мяркаше наблизо, нищо не му пречеше да са измъкне. Коридорът отпред беше сумрачен. Вратата се отвори безшумно. Лиан се изсули на верандата. Огледа се за пътеката към портата. Чудеше се как да намери пътя до Голямата зала в тази мъглива тъма през непознат град, сполетян от война. Загуби твърде много време в двоумене.

Някакво щракане стигна до ушите му въпреки плющенето на дъжда и свистенето на вятъра. Косъмчетата по тила му настръхнаха. Дали аакимите са оставили някого да пази при портата? Не му се вярваше. Напред или назад? Мярналата се сянка отново потъна в мрака. Лиан се успокояваше, че никой не може да го види. Заотстъпва към вратата.

Нещо се заби в рамката. Той понечи да се шмугне вътре, но приклещеният ръкав му попречи. Задърпа се, без да съзнава, че копието е минало през куртката му.

Изтръгна се, като разкъса ръкава, но преди да помръдне, страхотен удар вледени от болка ребрата му и го прикова към вратата.

Светлините във вилата угаснаха. Лиан изохка, но топла длан запуши устата му.

— Млъкни! — шепнешком заповяда Малиен.

Тя издърпа копието без никакво усилие и той запищя. Малиен го запрати в коридора и тръшна вратата. Още едно копие се заби с глух тътен.

От вика му аакимите като че се пробудиха. Скочиха към вратите и прозорците с такава пъргавина, че не успя да проследи движенията им. Спускаха с трясък метални капаци и ги залостиха. Малиен наместваше резетата, когато нещо връхлетя вратата със сила, която разтресе стените на цялата къща. Малиен прихвана Лиан под мишницата и го поведе в голямата стая.

Той се клатушкаше, хем му беше горещо, хем трепереше от студ. Някой го закрепи прав, докато Малиен разпаряше ризата му. Изведнъж краката му се подгънаха и го сложиха да легне на пода.

— В безопасност ли сме? — подвикна тя през рамо.

— Засега.

Тенсор дотича при тях. Копието се бе врязало дълбоко между седмото и осмото ребро отдясно, излизайки през мускулите ни гърба. Течеше много кръв.

— Лоша рана, но са засегнати само мускули и кожа — установи Тенсор. — Направете му стегната превръзка и го доведете.

Сетне хукна нанякъде. Лиан затвори очи и се унесе. Нещо го опари, очите му зейнаха — Малиен почистваше раната с горещ парцал. От топлината му олекна. Клепачите му се спуснаха отново, почти не усещаше как тя намаза раната с мехлем и я превърза. Вече не можеше да вдишва дълбоко. Вдигнаха го и му облякоха нова раза, мека като коприна. Може би някоя от блузите на Малиен.

— Кои са онези навън? — изпъшка Лиан.

— На копието имаше уелмски знак — процеди Малиен.

Нападателите блъскаха по вратата с брадви. Най-високият ааким понесе Лиан по дълги стълби.

— Палете! — разнесе се викът на Тенсор.

Лиан примижа за малко. Видя как метнаха запален факел в струпана купчина дървени отломки и намаслени парцали. Тутакси подскочиха жълти пламъци.

Продължиха надолу по стъпалата и се спуснаха през люк в подземие. Капакът се затвори шумно. Тук беше пълно с бъчви и кръгли пити сирене колкото колела на каруца. Навлязоха във влажен тунел. Всички носеха на гърбовете си огромни раници. Тенсор пропусна край себе си останалите, дръпна лост, ключовите камъни в зидарията се разхлабиха и таванът рухна в участък, дълъг три-четири обхвата. Отгоре се срути пръст. След няколко минути излязоха през затулена врата в друго подземие и скоро се озоваха в уличка, неразличима сред хилядите подобни в Туркад. От небето се сипеше порой.

— Зара! — обърна се Тенсор към младата жена. — Ти отиваш в тайното ни убежище и чакаш. Ако дойде още някой от нашите…

Той долепи устни до ухото й и Лиан не чу останалото.

Зара се огледа към сестра си, която се вторачи в нея безизразно.

— Не мога да се лиша и от двете — натърти Тенсор.

Зара кимна, прегърна сестра си и с видима неохота се извърна. Шала я изпроводи с поглед и избърса очите си.

Лиан бе отмъкнат от Големия събор ненадейно. Носеше само чантичката на колана си, в която бяха кесията, неговият дневник и бележките за новото му сказание. С тях не се разделяше нито за миг. Тенсор го загърна с наметало и Лиан го придърпа с една ръка. Аспър го донамести и му сложи качулката.

Излязоха в нощната чернилка. Вятърът още мяташе от юг дъждовни капки в лицата им. От същата посока долиташе и шумотевицата на сражение. Излязоха потайно през замаскирана вратичка в крепостните стени далеч от пристанището. Само че някой бе разкрил тайната. Двама все още бяха зад стената, когато нечий глас извика:

— Кой идва?

Тенсор се хвърли напред и повали издебналия ги враг. Излая заповед и аакимите се пръснаха напосоки. Лиан преживя мигове на нетърпимо страдание, докато грабналият го мъж препускаше с огромни крачки в мрака. Зад тях се разкрещяха, стрела изсвири наблизо. Носещият го ааким се подхлъзна в калта, изтърва товара си и го затисна с тяло. Болката избухна и угаси съзнанието на Лиан.

Остатъкът от нощта се разпокъса на частички в паметта му. В кратките мигове на опомняне имаше едно-единствено усещане — огънят в ребрата му. Позна кога настъпи утрото и без да разлепя гурелясалите си клепачи. Туптящата болка не стихваше. По друсането личеше, че аакимът почти подтичва. Мъжът спря и го пусна на студената земя.

Лиан отвори очи. Небето изсветляваше, едва видимо през сплетените клони и залепналите по тях листенца. Явно се бяха отдалечили от Туркад. Край на надеждите да намери Каран. От отчаяние потъна в сън, който не беше по-приятен.

Жаждата го принуди да се размърда. Ръката му напипа сняг и го натика в устата да разкваси пресъхналия език. Опита се да раздвижи и другата си ръка, но го заболя много силно. Всичко отдясно го болеше — и рамото, и мускулите на гърба.

Встрани от него високият ааким стоеше долепен до дърво и се взираше в неутъпканата пътека. Още се задъхваше. Лиан не си спомняше името му.

— Ей… — обеди се немощно.

Мъжът се озърна и пак се вторачи в пътеката.

Лиан се помъчи да седне. Напразно. Търкулна се на здравия си хълбок и успя да застане на колене. По корема му плъзна струя кръв. Застави се да са изправи, залитна към следващото дърво и там тупна на земята.

— Тижина! — скастри го аакимът.

Лиан се чудеше на думата, докато са отлепяше от мократа трева. Дали не е искал да кажа „тишина“? Облегна се между възлестите корени и отпусна брадичка на коляното си. Виеше му се сват. Къде ли беше? Къде ли бяха отишли другите аакими?

На светло се виждаше, че двамата са спрели до стръмна, доста обрасла пътека, но заради гъстите дървета погледът му не стигаше надалеч. Аакимът бдеше неподвижен. Във високите клони шептеше утринен ветрец, пак прехвърчаха снежинки. Накрая високият мъж като че се успокои и вдигна грамадната си раница.

— Же вървиж ли? — обърна се той към Лиан.

Младежът сви вежди и накрая определи по произношението му, че е от земите далеч на изток, вероятно от Стасор — друг град на аакимите.

— Мисля, че ще мога да вървя — престраши се да каже накрая. — Ако не бързаме много…

Аакимът закрачи нагоре по склона и заповяда:

— Идвай тогава.

Лиан се изправи, подпрян на дървото, провери дали чантичката още е на колана му и го последва. Скоро обаче стръмнината изцеди силите му и той седна. Аакимът го метна на едното си широко рамо и продължи.

Замаяната глава на Лиан трудно осъзнаваше мъчителното пътуване, кратките почивки във все по-дълбоките преспи и тежкото дишане на носача. Накрая мъжът спря, облегна се на едно дърво и изчезна нанякъде.

Лиан отново утоли жаждата си със сняг. Заболяха го зъбите и пак си остана жаден. Настани се по-удобно и се настрои да търпи. Нищо друго не можеше да направи. Наоколо се виждаха само сняг и обрулени от вятъра борове, тук-там стърчаха късове блещукащи шисти, обрасли с лишеи.

Не беше толкова студено както в дните преди да се озове в Шазмак, но усещаше стъпалата си като ледени буци. Тялото му не успяваше да се стопли. Снегът се трупаше. Нямаше и най-бегла представа къде е сега. По здрачаване — значи около пет часа следобед по това време на годината — аакимът са върна, разгъна вързоп с някаква черна буца и наряза тънки парчета от нея. Изсипа ги върху пожълтяло листо, което подаде на Лиан.

— Благодаря ти, Хинтис — промърмори младежът.

Името бе изскочило в паметта му, макар и трудно. Каза си, че наистина трябва да е пострадал зле, защото преди да стане летописец се бе научил да запомня безупречно всичко прочетено и чуто. Задъвка едно парче — беше подправено сушено месо. Оказа се твърде жилаво и подлютено. Преди да преглътне, по челото му изби пот. Охлади устата си с поредната шепа сняг. Хапката обаче беше много вкусна. Сдъвка и второ парче.

— Къде са другите? — попита с пълна уста.

— Не знам — отвърна Хинтис и изпревари следващия му въпрос: — Же ни намерят.

Отряза тънко още няколко резена от края на буцата и изяде месото, като го набождаше с върха на ножа си. Двамата хапнаха и малко ронливо сирене. Щом се нахраниха, Хинтис отрони:

— Ти зпи, аз же пазя.

После се отдалечи в здрача.

В този студ беше немислимо да легне. Лиан седна върху купчина съчки, облегна се на дървото и затвори очи. Нищо не нарушаваше нощната тишина. Не му досаждаха и насекоми. Съчките го боцкаха съвсем леко.

Само че парещата болка в ребрата не изчезваше, а и от дрямката през деня не му се спеше. Само веднъж в гората прошумоля нещо. Може би Хинтис или пък някое животинче. Копнееше за Каран, но нямаше да си я върне. Нищо не можа да направи за нея. Нощта се точеше по-тягостно от всяка друга в живота му.

На Игър не му стигаха войници да стегне Туркад в непробиваем обръч. Градът беше прекалено обширен и имаше безброй изходи, особено през скалистите възвишения на север. Но недалеч цяла рота от най-отбрани бойци се бе спотайвала в засада. Чакаха да се върнат уелмите съгледвачи. Някой бе съобщил, че твърде важна плячка се е измъкнала през рехавата мрежа на обсадата.

Накрая при тях дойде Йеча, която бе вървяла подир Лиан от Чантед миналата есен. Тя беше по-привлекателна от другите уелми, с много големи, черни като среднощен мрак очи. Само че възгрубичката й коса висеше на неравни кичури, небрежно подрязани с нож. Йеча доволно поздрави капитана. Той не я заговори пръв — знаеше, че не бива да припира уелмите.

— Там е нашият враг Тенсор — подхвана тя. — Аакимът, който избяга от Голямата зала вчера вечерта. У него е един необичайно ценен предмет — Огледалото на Аакан. Води осем или девет спътника, но не забелязах да са тежко въоръжени. Хванем ли го, ще бъде почти толкова добре, колкото и да спипаме онзи магьосник Мендарк.

Името се изтръгна със съскане от устата й.

— Тогава да обмислим пленяването им. Какво още знаеш за аакимите?

Седнаха по-близо до огъня, обсъждаха тихо и разглеждаха картата. Не след дълго капитанът кимна.

— Уведоми и останалите взводове. Ще се опитаме да ги изтласкаме по тази гребен, защото от другата му страна има стръмно свлачище. Приклещим ли ги там, или ще се бият, или ще се предадат. Ние сме пет пъти повече от тях, а и разполагаме с добри оръжия.

Лиан се събуди от гласове и видя, че са дошли две жени от аакимите: високата Йенис и друга, по-дребна и червенокоса… Сигурно беше Малиен.

Тя се обърна — бе познал. Обясняваше нещо на останалите, сочеше към гората, скоро Хинтис кимна и се запъти натам. Йенис се зае да вади някакви вещи от раницата си. Наближаваше утрото.

Малиен приклекна до Лиан и се взря в него.

— Как си днес? — попита го с усмивка, която му напомни за Каран.

Мъчеше го студът, тялото му бе схванато. Ребрата го боляха. Лиан й се усмихна вяло.

— Зле.

Тя разкопча зелената копринена риза.

— Какво е това? — попита, щом зърна нефритения амулет, който той носеше на шията си.

— Подарък за спомен от майка ми, преди да ме отпратят от дома.

— Да те отпратят ли? — извиха се веждите й. — Толкова грижи ли са имали с теб?

— Напротив. — Лиан успя да се засмее. — Бях от по-схватливите деца и Мендарк научи за мен. Предложи да плаща обучението ми в Школата на преданията. Тогава бях на дванадесет години.

— Джеперанд е много далеч от Чантед… — промърмори тя, пак се отпусна на пети и се загледа намръщено в амулета.

— Твърде далеч! Родителите ми бяха бедни, такъв шанс се пада само веднъж в живота. Заминах за Чантед преди шестнадесет години и оттогава не съм се връщал у дома. Как искам да се прибера…

Малиен не можеше да откъсне поглед от амулета, макар Лиан да знаеше, че е ценен само за него.

— Наложено му е някакво заклинание — промълви тя. — От твоята майка ли?…

— Не! Фейеламор е заложила в него уловка, с която Емант е трябвало да подчини Каран. Вярно, вече е омърсен, но сърце не ми дава да го изхвърля.

— Дай да го видя. Поне ще премахна заклинанието. — Малиен изхлузи верижката над главата му. — А сега да проверим раната ти.

Тя огледа изцапаната превръзка и петната засъхнала кръв по хълбока му. Бинтовете бяха залепнали за раната.

— Тук боли ли? — пипна с пръст на няколко места.

Лиан едва се сдържа да не изпищи. Малиен сви устни и събра съчки за огън. Йенис я предупреди, че е опасно, червенокосата жена обаче врътна глава и зачатка с огнивото си. Първите искри се разгоряха в жълто пламъче, огънят се разпали почи без дим. Малко по-късно от канчето над огъня започна да се вдига пара.

Тя си изми ръцете, намокри превръзката, махна я и почисти раната.

— Имал си късмет — установи Малиен. — Копието само те е срязало покрай ребрата и е пробило малка дупка в гърба. Чиста рана, малко е зачервена, но няма гнилоч.

— Ама боли така, че не се трае — смънка препотения Лиан.

Жената се засмя.

— Естествено, макар че мнозина са търпели и по-тежки мъки, без да се оплакват.

— И аз мога да ти разкажа хиляди истории за герои, които са били прекалено глупави за да изпитат болка — промърмори той.

Повече приличаше на нацупено момче, отколкото на умел разказвач.

Малиен поръси разреза с червеникав прах от малко шишенце, което грижливо запуши. После извади игла и конец.

— Но какво ще правиш с тези неща? — разтревожи се Лиан.

Идеално равните й зъби лъснаха във весела усмивка.

— Ще те зашия, летописецо. А ти ще можеш да напишеш нова история. Наречи я „Хиляда и първият герой или хлапакът, който пищеше“.

— Недей!

— Необходимо е.

Тя застана до огъня и си сгря ръцете. Иглата мина за миг през пламъците. Вдяна конеца, без да гледа.

— Ако предпочиташ… — проточи Малиен — …ще оставя Тенсор да свърши тази работа.

— Не!… Щом трябва, направи го ти.

Налагаше се да се направят много шевове на дългата рана и Лиан страдаше не само от болката или гледката. Почервенелият конец минаваше през плътта му с крайно неприятно стъргане. Едва понасяше усещането. Лека-полека разрезът се затваряше и кожата се събираше в ръбове. Накрая Малиен го превърза наново и му помогна да облече ризата и куртката.

— Май е по-добре да вържа ръката ти за тялото, за да не разкъсаш неволно шевовете…

— Не! — за кой ли път възкликна Лиан, но тя не го послуша.

Тъкмо привършиха с това, и Тенсор и останалите аакими се покатериха тичешком по хълма въпреки тежестта на раниците си.

— Да вървим! — изгърмя гласът му. — Подгониха ни.

Стъпкаха огъня и нахвърлиха сняг отгоре. Тенсор стрелна с поглед Лиан, кимна и всички хукнаха. Тичаха цяла нощ, но не можаха да се отърват от преследвачите, тръгнали подире им с упоритостта на хрътки. Отгоре на всичко Лиан ги бавеше и когато се мъкнеше сам, и когато го носеха. Призори Тенсор даде почивка, за да хапнат набързо.

— Кой ни гони? — попита Хинтис между два залъка.

— Опасявам се, че между тях има и уелми, щом са ни издирили с такава лекота в мрака.

— Уелми или гашади? — озъби се най-високият ааким. — И как е възможно да се възродят след толкова време?

— Всички бихме искали да научим отговора — вметна Малиен.

— Тогава да ги причакаме — изръмжа Хинтис — да изтръгнем истината, тъкмо ще отмъстим и за Шазмак. Все едно имам трън между ребрата, когато бягам от тях!

— О, ще отмъстим за Шазмак — сдържано го увери Тенсор и обгърна с ръка раменете му. — Но първо на господаря, после на слугите. Нима искаш да рискуваме по-важната победа?

— Този твой зейн ни бави непоносимо — направи гримаса Хинтис, — а и долавям у него нещо, с което не мога да се примиря. Какво ще кажеш да му строша главата в онзи камък? А после ще покажем на уелмите колко бързи могат да бъдат краката ни.

Лиан се смръзна, но краят му още не бе настъпил. Тенсор възрази:

— Ще го изтърпиш, Хинтис, защото имам нужда от него. А ти ще издържиш, колкото е необходимо. Такива сме си ние — аакимите.

Храчката на Хинтис за малко не уцели ботуша на Лиан, но високият мъж не продума повече. Втурнаха се по остър скален гребен. Оттук можеха да слязат само с пъплене по стръмнината и щяха да бъдат беззащитни.

— Не ми харесва това — дрезгаво се оплака Малиен, докато се провираха между камънаци и паднали дървета. — Избутват ни в клопка. Накъде вървим?

— Не знам — призна Тенсор. — Не съм идвал по тези места.

— Ако имат достатъчно хора, те могат да пратят отряд в подножието, преди да сме допълзели до върха.

— Няколко взвода отделени пестеливо от нуждите на войната, не могат да ни възпрат — заяви Тенсор, метна изтощения Лиан на рамо и още по-яростно се устреми нагоре.

Скоро стигнаха до връхната точка на хребета — излязоха от гората на каменен купол, нарядко изпъстрен с туфи бодлива трева и осеян с чакъл. Не можеха да се скрият тук, затова профучаха през голото място и спряха като заковани. Гребенът беше разкъсан от пролом, широк стотици обхвати. А под него имаше твърде стръмен сипей чак до смалена от разстоянието буйна река. Наистина попаднаха в капан.

Аакимите се споглеждаха мълчаливо.

— Така ли ще си отидем? — поклати глава Тенсор. — Поне ще отнесем и мнозина от тях със себе си.

— Не съм склонна да се сражавам — възпротиви се Малиен. — Предпочитам да си опитам късмета със свлачището и реката.

От гората се показаха войници. Тенсор пак се загледа надолу.

— Кой е доброволецът да опита пръв? Ами да — ти си, летописецо! Ще се отплатиш за всички неприятности, които ни носиш.

Той сряза сръчно бинтовете, с които ръката на Лиан бе вързана за тялото.

— Какво правиш?!

— Хвърлям те долу. Ако оцелееш, изтичай встрани, иначе сипеят ще те премаже. Готов ли си?

— Не съм! — изквича Лиан, но Тенсор го вдигна и го бутна по склона.

8. Споделени сънища

Лиан се търколи като камък, ожули се в черна скална издатина и се стовари на сипея. Продължи надолу по гръб. Заслепяващата болка му подсказа, че прясно зашитата рана се е отворила, скоро обаче се уплаши толкова, че не усещаше нищо — свлачището се раздвижи. Той издрапа някак да стане, направи крачка и пак се преметна. Подскочи и запълзя на колене, а парчетиите около него стържеха и се местеха.

Изведнъж се понесе надолу с ужасяваща скорост, напълно безпомощен. Озърна се нагоре — целият сипей над него като че бе рукнал в същински порой от камъни. Какво му каза Тенсор? „Изтичай встрани“ или нещо подобно. Поне това можеше да проумее и в момента. Свлачището имаше формата на ветрило. Само да се надигне и да бяга бързо, тогава сигурно би се отдръпнал навреме.

Откри, че е по-лесно да го каже, отколкото да го направи. Щом пренесеше тежестта си, чакълът се измяташе под крака му и го събаряше. Незнайно колко пъти се изправяше и пак се просваше. Веднъж се затъркаля на кълбо, камъчетата го пердашеха по ръцете и лицето. И нито за секунда не забравяше, че горе вече шават и по-едрите отломки, които ще го сплескат на пихтия.

Намери опора, задържа се прав и след миг-два се увери, че е много по-лесно да пази равновесие, ако тича. И той хукна въпреки мъчителния задух, въпреки кръвта, просмукала се и под колана на панталона му. Камък колкото едра ябълка го перна зад коляното, кракът му се подви и го хвърли към ново пързаляне по склона. Лиан се надигна изтощен и видя как право към него подскача мудно огромна скала. Просна се по корем, скалата прелетя отгоре и Лиан побърза да се махне от пътя на следващите. Не помнеше някога да е бягал толкова настървено.

Сипеят вече гърмеше оглушително, приличаше му на див звяр, напиращ да се хвърли на гърба му. Пред Лиан се показа малък зъбер, делящ това свлачище от съседното. Понесе се натам със скок. Падна на раната си, изрева и яростно запълзя към убежището. Сипеят го блъскаше по краката, опитваше се да го завлече. Лиан премина по чакъла, добра се до твърдия камък, хлъзна се от другата му страна и падна с главата надолу в края на второто свлачище. Полежа на опасното място в очакване и то да се срине, успокои се и затътри крака надолу към реката.

А над него и аакимите наскачаха от хребета, забиваха пети в реката от чакъл, втурваха се и надаваха вопли на свирепа радост в борбата с опасността. Наглед се справяха с изящна лекота… освен крехкия Трул. Той се приземи тромаво, глезенът му се изкълчи и Лиан чу пращенето въпреки глухия тътен на каменната река. Тежестта на раницата повлече Трул надолу, той рухна върху сипея и не помръдна. Малиен пробяга по свлачището, последен се устреми Тенсор и ловко изтича чак до подножието. Той спря рязко до Лиан.

— Къде е Трул? — попита останалите.

— Уви, мъртъв е — тихо отвърна Малиен.

Тенсор склони глава. Всички помълчаха. Още един от тях бе срещнал смъртта.

Сипеят забави и се укроти с тракане. От ръба на гребена надничаха глави. Половината чакъл се бе изтърсил в реката и склонът се оголи. За преследвачите беше почти сигурна гибел да скочат, а оцелелите щяха да станат лесни жертви на чакащите долу аакими.

Тенсор тръгна към реката. Не бяха спечелили повече от половин час преднина.

Потерята се състоеше от хитри и твърди като стомана хора и уелми. Не спряха гонитбата цял ден, продължиха и през нощта. Не доближаваха достатъчно за схватка, но и не губеха плячката от поглед. Лиан ги видя в подножието на рид, върху който току-що се бе покатерил. Сега не валеше, само че в снега по склона краката им затъваха до коленете и винаги оставаха следи. Скоро разкъсаната му рана се възпали и в паметта му пак се мяркаха откъслечно друсане и навъсените лица на Малиен и Аспър, които правеха нещо с тялото му.

Късно следобед на другия ден аакимите прекосиха възвишенията и стигнаха до високите дървета на Елудорската гора. Преди да навлязат в гъсталака, зърнаха враговете си още по-наблизо.

— Нима са по-неуморни от нас? — кресна Тенсор и лицето му помръкна. — Напред!

Сменяха се в носенето на Лиан. Тук имаше по-малко сняг, само бе поръсил земята. До свечеряване бялото покривало се смали до отделни петна и изчезна постепенно. И тази нощ не спряха нито за почивка, нито дори за храна. Вървяха срещу течението на ручеи, катереха се по голи скали — правеха всичко по силите си да объркат потерята. Сутринта за ужас на Лиан се прехвърлиха с дълга дебела лоза над дълбока клисура.

— Летописецо, няма от какво да се боиш — кикотеше се Малиен. — За тебе ще е най-лесно.

Тя хвана края на увивното растение и го върза, като не забрави да омотае и китките, и глезените му. Друг ааким го издърпа назад, засили се заедно с него и близо до ръба го тласна мощно в гърба. Лиан описа дъга над пропастта, но за нещастие инерцията не стигна да го пренесе от другата страна.

Хленчеше унизително, а махалото, в което се превърна по неволя, забавяше ход и накрая той увисна над рекичката. Виждаше я като нишка с възелчетата на вировете, обрамчени с камънаци колкото едър кон. Не че пропастта беше бездънна, но височината стигаше да се сплеска на пита, ако падне. Аакимите се смяха до насита, но побързаха да го уловят с ласо и да го издърпат, за да не ги заловят враговете.

— Ах, как ме развесели с това скимтене, летописецо — още се подсмихваше Тенсор, когато го улови и сряза въжетата.

На зазоряване спряха за припряна закуска с настъргано месо, корав хляб и ронливо сирене. Преглътнаха ги със сушени плодове и вода, после продължиха упорито напред.

Привечер дори аакимите грохнаха и не им остана друг избор, освен да отдъхнат. Тенсор прати някои на стража далеч навътре в гората. Смениха първите след няколко часа. Никой не бе чул и видял нищо заплашително, затова накладоха малък огън, колкото да се сгреят и да кипнат вода.

Вървяха още цял ден и цяла нощ. Сутринта си позволиха да повярват, че са се отървали от преследвачите. Спряха до бърза река да заситят, да се изкъпят и да си отспят. Свалиха превръзката на Лиан и той видя, че раната заздравява, макар че плътта около шевовете още червенееше ярко. Вещият в лечителството Аспър отново посипа раната с червения прах, но не я превърза. На Лиан му беше все едно от преумора. Изми си ръцете и ходилата, изгълта малко хляб и чаша горещ чай, после се тръшна на постеля от нарязани клони и заспа.

Но не спеше дълбоко. В сънищата му тегнеха предчувствия, безименен и безформен страх от наближаващи сътресения. За малко се унесе в блаженство без видения, но внезапно са прехвърли в нов кошмар — Раел беше в стаята си в Шазмак и свиреше на някой невидим за Лиан. Гледната точка се измести и той проумя, че Раел свири на Малиен, но всъщност я предупреждава за Тенсор и за самия него. В съня си Лиан щеше да донесе гибел на аакимите. Раел вече беше блед мъртвец под водата, но още свиреше, а с песента от устата му изскачаха зеленикава вода и топчета от водорасли. Видението се стопи, друг незнаен ужас накара Лиан да подскочи ококорен. Страхуваше се да заспи отново.

Неколцина от спътниците му се бяха увила в наметалата си и лежаха неподвижно. Той стана, взе си чаша чай, сгъстил се от дългото къкрене над огъня, и къшей хляб. Тръгна надолу да погледа реката. Провираше се между дърветата, някои паднали с оголени корени, но внезапно дочу два гласа в безмилостна разпра.

— …и никога няма да се съглася! — тросна се Малиен.

— А ти как би постъпила? Не отхвърляй замисъла ми, ако нямаш по-добър.

Нямаше как да сбърка това боботене — говореше Тенсор.

— Предпочитам да се върна в Стасор, откъдето дойдох. Как съжалявам, че изобщо се оставих да ме измъкнеш от родния ми дом.

— Тогава си върви, макар че ще ми липсваш.

— Ха — възкликна тя. — Нашата близост отдавна се вгорчи и аз най-сетне я прекъснах. Навлякох срам на рода си, когато се обвързах с тебе. Не искам и да мисля с какви горещи сълзи би плакала Елиенор, ако е можела да предвиди края на своя род.

— Елиенор щеше да избърше сълзите — с пресекващ глас отвърна Тенсор — и да отвърне на удара, за да опази семейството и народа си.

— Махни се от мен! — извика Малиен. — И повече не ме доближавай!

Тя се обърна и притисна буза до гладък камък. Тенсор се отдалечи.

Лиан постоя още малко в тъмнината, но жената не помръдваше. Той се прокрадна нататък по чакъла и само на няколко крачки от нея едно камъче се завъртя под подметката му. Лиан се стовари на колене и изохка.

— Какво искаш, разказвачо? — промълви Малиен през рамо.

Той не знаеше какво да каже, затова попита:

— Коя е Елиенор?

Тя са обърна и седна.

— Що за въпрос от устата на летописец?

— Дори в собствените ни сказания има големи пролуки. А в Чантед, където учих, няма нищо записано за аакимите през последното хилядолетие.

— Елиенор… — отрони Малиен и зарея поглед, докато си припомняше древните истории. — Тя е живяла и умряла дълго преди прадедите ми да дойдат на вашия свят. От нейния род съм и аз, от него е… беше и Каран.

С тези думи тя сякаш го прободе повторно.

— Каран е мъртва?! Как научи?

— Ами казаното от Тенсор ме накара да си мисля… — Малиен млъкна, щом разгада изражението му. — Я почакай… аз не съм била там за разлика от тебе. Видял си същото като Тенсор. Е, убеди ли се в смъртта на Каран или не?

— Не! Когато я прегърнах, очите й се въртяха под клепачите, но лежеше безчувствена на пода и тялото й беше ледено.

— Такова е въздействието на заклинанието, но повечето хора от вашата раса биха го издържали, ако са здрави. За нас — аакимите, то е по-страшно, отколкото за коренните жители на Сантенар. Това е една от причините над него да е наложена забрана. Каран е само с четвърт аакимска кръв, може да я е засегнало зле или почти никак… не знам. — Малиен най-после се сети за нещо странно. — А ти защо си можел да виждаш? — загрубя гласът й.

— Не знам. Когато Тенсор използва заклинанието, болката беше невероятна. Ослепях, но само за миг-два. Усетих, че в главата ми сякаш се затваря врата, отвори се друга, болката изчезна и отново виждах.

Тя притисна длани към бузите му и задълго се взря в неговите очи. Когато се отдръпна, отново заговори сдържано.

— Не се омърлушвай. Въпреки аакимската кръв на Каран не ми се вярва заклинанието да я е погубило.

За него не беше особена утеха… но по-добре от никаква.

— Защо е под забрана?

— Използвали сме го само два пъти преди тази беда. И всеки път вредата за самите нас е била по-голяма.

— Как се е появило?

— Създали сме го, след като Възбраната ни преградила пътя към нашия свят. Щом сме се уверили, че Аакан е недостъпен, разбунтували сме се срещу поробилите ни карони. В стремежа си да имаме сигурно оръжие срещу тях сме сътворили това опустошаващо ума заклинание.

Още първият опит бил провал. Десетима от нас (казвам „от нас“, летописецо, макар че се е случило две хилядолетия преди раждането ми) причакали Рулке. Той не пожелал да изпълни справедливите ни искания, затова един го поразил със заклинанието, докато другите били готови да сторят същото. Рулке наистина пострадал тежко, но тогава проличало колко сме уязвими самите ние. Заклинанието покосило другите аакими — четирима лежали мъртви на земята, другите били безпомощни. Рулке се опомнил пръв и участта на оцелелите станала жесток урок за непокорните.

Но ние, Лиан, не сме способни да извличаме поуки. Измислили сме по-мощно заклинание, само че Рулке вече знаел как да се защити — същият онзи Дар на Рулке, който получили твоите предтечи сред зейните. Дарът обръщал заклинанието срещу онези, които дръзнели да го употребят. Това се случило по-късно, в началото на Прочистването. Мнозина от нас загинали през онзи ден и заклинанието било забранено. А до ден днешен някои от аакимите не могат да простят на зейните.

Малиен се усмихна, за да му покаже, че тази предубеденост й е чужда.

Вятърът като че донесе слаб отзвук от рог в далечината. Тя подскочи и чевръсто прибра всичките си вещи в кожена торба.

— Елиенор — напомни Лиан.

— Нямаме време за тази история, нито за други.

Малиен стегна вървите.

— Но коя е била тя? Поне това ми кажи.

Той се престраши да вложи малко от силата на своя глас — онази привидно магическа способност на великите разказвачи да въздействат на слушателите си. Малиен не скри колко й е забавен този опит, но му отговори:

— Тя е предупредила за опасността, когато кароните се появили от пустотата между световете и ни отнели планетата. И единствена от своя род оцеляла в клането. Ако сред нас е имало повече като нея, щели сме да прогоним кароните и до ден днешен да бъдем повелители на прекрасния Аакан.

Пак тя нанесла на Рулке смъртоносен удар, от който никой друг не би оцелял. Нито един от останалите аакими не посмял да вдигне оръжие срещу него. Колко сме западнали оттогава!

— Как кароните са покорили Аакан? Защо са попаднали в пустотата и как са се измъкнали оттам? В Преданията нищо не е казано.

— Друг път, летописецо. На всеки от въпросите ти би трябвало да отговарям по цяла нощ.

Лиан се примири въпреки силното си разочарование.

— Защо не си отспиш? — попита го Малиен. — Извървяното дотук е нищо в сравнение с пътя пред нас.

— Сънищата ми бяха прекалено страшни. Боях се да заспя отново.

— Какво сънува?

— Ужаси. Нищо не помня. — Отъслечна картина се мярна в паметта му. — Освен…

— Казвай де.

— Знам само, че и ти беше в съня ми.

Усмивката й угасна тутакси.

— Аз съм била в твой сън?

— Да, ти и Раел.

Малиен се начумери, изгледа го косо със сиво-зелените си очи и закрачи пред него. Двамата млъкнаха. Скоро стигнаха до бивака и намериха там запален огън и горещ чай. Каквото и да бе означавал далечният сигнал, нямаше пряка заплаха.

Лиан прекара следобеда в сън без видения. Вечерта потеглиха и нямаше възможност да досажда на Малиен с въпросите си.

Преследвачите пак ги доближиха, затова групата се кри два дни из горите в северните земи на Ягадор. И тогава им провървя — времето се влоши, вятърът се разбесня и докара проливни дъждове, примесени с лапавица. Това им позволи да се устремят незабелязано на север, без да спират нито денем, нито нощем. Избираха най-непроходимите местности. Газеха до кръста в замръзващи блата, джапаха в плитки потоци, катереха се по каменисти стръмнини, провираха се през обрасли с трънаци гори. Накрая попаднаха сред безлюдните планински склонове, спускащи се към морския бряг.

Добраха се и до запенена беснееща река в дълбока клисура, умалено подобие на Гар при Шазмак. Опасното прехвърляне от другата страна им отне цял ден. По-късно Тенсор се изкачи върху връх, откъдето се откриваше изглед към морето. Далеч долу при устието на реката имаше доста голям град. По̀ на север планината пак се отдалечаваше от брега.

— Тази река сигурно е Ганел — промълви Тенсор, — а градът е Ганпорт. Напредваме добре, но трябва да бъдем още по-бързи.

Мъкнеха се един зад друг по виещата се планинска пътека и последният влачеше широк клон, за да заличава следите в мократа пръст. Колкото по-нагоре отиваха, дъждът се смесваше с ивици гъста мъгла.

На билото престана да вали за малко, но между дърветата небето още сивееше оловно, готово да изсипе нов порой върху тях. Шляпаха в локвите към мочурлива алпийска ливада, където мъхът растеше на огромни възглавници сред отломка гранит, оформени от вятъра и водата в подобия на гъби.

Аспър спря насред крачка. Дори този същински веселяк в групата аакими беше потиснат.

— Взе да ми се струва, че крача на място — промърмори той и изстиска вода от шапката си.

Никой не продума. От две седмици пътуваха и духът им не беше по-ведър от противното време. Дори Тенсор се изтощаваше от влаченето в калта. Лиан се тръшна на купчинка мъх.

— Мен ако питате — обади се Малиен, — най-добре да си починем тук, ако не искаме не само пленникът да издъхне, но и ние да окапем. Невъзможно е да бягаме до безкрай.

Тя махна с ръка към Хинтис.

Той бе по-изтощен от останалите, сякаш необичайният му ръст го лишаваше от издръжливост. Седеше, провесил глава между коленете си, и дишаше на хъхрещи в гърдите му пресекулки. Тенсор като че се ядоса, но Хинтис направо полегна в кишата.

— Гърдите ми горят — изрече дрезгаво.

— Ще спрем тук — реши предводителят.

Намериха място за бивак между дърветата, където голяма извита плоча гранит се опираше като шапка на гъба върху три по-малки камъка. Все пак даваше някакъв подслон, макар че пръстта отдолу беше влажна, а вятърът свиреше на воля в жалкото им убежище. Малиен даде на всички, не само на Хинтис, някакви билки, които носеше в раницата си. Намериха и малко по-сухи клони, но въпреки огъня Лиан не се стопли.

Дремеше, увит в наметалото си и в едно одеяло. По някое време се пренесе в Туркад — пълзеше в канавката с отсечен крак и умоляваше за помощ, но никой не се притече.

Събуди се от собственото си мятане по земята. Огънят бе угаснал и аакимите спяха, само часовите будуваха в гората. Нямаше смисъл да си налага сън насила. Кокореше се напълно буден, премръзнал и унил. Обу мокрите ботуши на изтръпналите си крака, гребна с канчето си от горещия ошаф със сини сливи в котлето и се отдалечи към ливадата. Облаците се разредиха, надникна пълната луна — мътно жълта, но тъй и не показа изцяло лика си. Светеше колкото Лиан да вижда къде да мине между камънаците.

Седна на плоска скала, отпиваше от сладкия ошаф и умуваше над окаяния си живот. Загуби Каран, а Тенсор го водеше насила към някакъв мрачен завършек. През бягащите по небето облаци му се мярна мъглявината Скорпион. За пръв път зърна това червенеещо зло знамение в нощта, когато разказа „Предание за Възбраната“ миналото лято. Потръпна, но мъглявината се скри отново.

Някой го сръга в гърба и той отскочи със заседнал в гърлото вик.

— По-кротко, летописецо — сгълча го веселият глас на Малиен. — Враговете ни са далеч оттук.

— Вашите врагове! — сопна се той неприязнено. — А моите са ей тук, около мен. Откъсват ме от всичко, което ми е скъпо, за да ме използват и после да изхвърлят останките.

— Помисли си обаче за възможностите да видиш онова, което никой летописец досега не е съзирал, и да разкажеш каквото никой досега не е изричал.

— Да, хрумна ми и това, преди да проумея, че съм жалък безполезен некадърник и май смъртта е най-добрият изход за мен.

— Пфу! Самосъжалението е най-презряното чувство. Стегни се и направи нещо.

Все едно го шибна с камшик през лицето. У Лиан пламна такава ярост, че сигурно би могъл да изтръгне и вкопан в земята камък. Подбираше думите си така, че да жилят най-силно.

— Е, щом е тъй, значи и аз съм презрян — заговори тихо. — Но не колкото вас — аакимите. Само хленчите и кършите ръце за Шазмак и другите си несполуки. Я се замисли за собствените ви Предания! А не можете без своята надменност, както мухите не могат без бунището. Давате власт в ръцете на глупци и ги следвате сляпо към бездната, защото сте твърде горди, но и твърде страхливи да ги изпъдите и да мислите със собствените си глави. И ето че пак повтаряте все същото. Преди броени дни ти бълваше вопли и проклятия срещу безразсъдството на Тенсор, но пак си се лепнала за него като пиявица за кучи ташак…

Лиан стисна устни, стъписан от просташките си думи.

— Да — потвърди Малиен — имаме два пагубни недостатъка и ти ги назова. Прекалено горделиви сме, но смелостта ни изменя, когато дойде нейният ред. Затова загубихме и Аакан. Затова търпим поражения от непреклонния си враг.

— Е, аз пък няма да се предам. Отново ще превърна сказанията в смисъл на живота си. И нищо няма да ми попречи. Защото нищо друго вече няма значение.

— Летописецо, само не казвай, че нищо няма значение. Твоят народ…

— Оправете собствените си бъркотии и тогава ще слушам поученията ви! За мен е важно само новото сказание.

Той я подмина и се скри в чернилката на нощта. Малиен се загледа неспокойно подире му. Но какво ли би могъл да стори един летописец? Времето й на пост изтече, тя се върна при огъня и одеялата си.

Отново тичаха неспирно ден и половина. Спряха за три-четири часа да поспят и да поспорят накъде да се отправят, но Лиан нямаше сили да ги слуша. Веднага се строполи на земята, уви се в дебелото наметало и заспа на мига.

И пак побягнаха, накрая му се струваше, че никога нищо друго не е вършил, че открай време е усещал само сблъсъка на отеклите си стъпала с твърдата земя и с всяко вдишване гърдите му са клокочели. Заякваше ден подир ден, но нямаше миг, когато да не го притиска умората. Аакимите се настървяваха още повече и май намираха мрачно удоволствие в бягството и страданието.

Когато вятърът се обърна от запад и прочисти небето, отдавна се бяха откъснали от потерята. А може би вече никой не ги преследваше. Във високите гори на планинските подножия успяваха да изминат по дванайсетина левги дневно, а веднъж и цели петнайсет.

Едни ден се разгоря препирня дали пак да се скрият в планината, или да отплават на изток към Лоралин. Тенсор изобщо не се намеси, макар да личеше, че нещо си е наумил. Не стигнаха до никакво решение и просто продължиха по пътя си.

В този поход на север на Лиан не му оставаше време за друго, освен за тичане и сън. Свличаше се на събрани треволяци или клони и се унасяше. От изтощение дори не сънуваше. Само веднъж видението го споходи в нощта преди да стигнат до Сифта — рибарско градче в североизточния край на Мелдорин. Оттук нямаше накъде да поемат освен да продължат през морето.

Пак се бяха спуснали към брега и не намериха по-добър подслон от скалния навес на ниска канара. Вдлъбнатината беше твърде плитка, за да я нарекат пещера. Влажният морски вятър беше неприятен, но не и студен за човек, преживял зимен преход до Шазмак.

Стъкмиха заслон от сухи клони, за да скрият малкия огън. Лиан седеше неподвижно в нишата, докато аакимите готвеха и подреждаха бивака. Малиен огледа раната му за последен път, защото бе заздравяла до груб белег по ребрата.

— Още ли ти пречи? — попита тя, приклекнала пред него.

— Малко, ако се протегна или мръдна рязко, или пък в края на ден след дългото ходене.

— Това ли е всичко? Значи си се възстановил напълно. Същите болежки имам и аз всеки ден заради старите си кости.

— Стари ли?! Аз пък си мислех че вие — аакимите, живеете почти цяла вечност. Знам, че Тенсор наистина е прастар.

— Да, някои от нас живеят много дълго, ако не им попречат болести или злополуки.

— И защо е така? — не сдържа любопитството си Лиан.

— Не знам. Просто сме дълголетници.

— Също като кароните и фейлемите… — отрони той замислено — или майсторите на Тайното изкуство като Мендарк и Игър, които са научили как и ние от коренната раса можем да удължим живота си.

— Вярно. Но в моя род никога не е имало дълголетници и аз вече съм във втората половина от живота си. Честно казано, не ме е грижа.

— Всъщност на колко години си?

Тя впи поглед в очите му и Лиан бе принуден да се извърне засрамен.

— И сред нас, и сред вас такъв въпрос се смята за безочлив. Дори да го задава излишно любознателен летописец.

— Извинявай… — смънка той, още по-смутен от видимото си изчервяване.

— Аз обаче ще ти отговоря, защото може и да настъпи време, когато споменът за аакимите ще остане единствено в сказания като твоето. Вече живях двойно повече, отколкото е присъщо за твоята раса. Ако пожелая и съдбата ми позволи, ще живея още толкова. Стига ми.

— А имаш ли деца?

Малиен се загледа в залязващата луна.

— Само едно досега. Съмнявам се, че ще ми стигне смелост да родя още едно.

— Аз пък си мислех…

Лиан се застави да млъкне.

— Неизчерпаемо ли е твоето любопитство? — засмя се тя — Има много разлики между нас и коренната раса. Плодовитостта е една от тях. Не е постоянна както при вашите жени. През живота си имах три кратки периода на плодовитост — последния преди трийсетина години. Може би ще имам още една-две. Ех, синко!…

— Какво го е сполетяло?

— Би трябвало аз да те питам. Ти си видял как е умрял.

— Раел!

Кожата на тила му се вледени.

— Да, Раел — като ехо отвърна тя.

— Т-той ни помогна да избягаме от Шазмак. — Лиан се насили да не заеква. — Забави се, защото накълца руля на втората лодка, за да не ни подгонят. И когато се опита да скочи в нашата лодка, течението се оказа прекалено силно. Завлече го под водата.

— Той беше умел плувец — промълви Малиен. — Може би така е избягал от непоносимото си раздвоение…

— Спомням си… малко преди бягството. Видя ми се натъжен. Тогава каза: „Уви! Ти намираш утеха в другия си род и в целта, която следваш. За мен връщане назад няма.“ Каран беше толкова близка с него…

— Да, такова приятелство се среща рядко.

— Не съм срещал по-доблестен човек от Раел — искрено й рече Лиан.

— Аах… Не вгорчавай мъката ми. Не мога да говоря за него с теб. Ела.

Тя го поведе по каменистия бряг към водата. Спря на студения вятър почти до линията на прибоя, за да не ги подслуша никой.

— Разкажи ми този твой сън.

— Беше съвсем кратък. Раел е в стаята си в Шазмак. Веднъж ми посвири там. Но в съня ми той свиреше скръбна мелодия за човек, когото не виждах. После долових страшно предупреждение, ти се озова там…

— Моят сън!

Малиен притисна длани към лицето си.

— Твоят ли?

Ръцете й се отпуснаха, лицето й застина. Лиан се досети, че не бива да разпитва. Малиен обаче реши, че му дължи обяснения.

— Тежко ми е да говоря за това с човек, който ни е чужд — прошепна тя. — Споделяме тази тайна само помежду си. — Погледна го с плувнали в сълзи очи. — Понякога аакими, които са били кръвно свързани с умрелия, успяват да достигнат духа му… до време. Но как тъй си го доловил и ти?

— Той вложи лошо предчувствие в песента — смънка Лиан. — А ти се беше вцепенила. Стори ми се, че плачеш. Това е. И двата пъти беше същото.

Малиен затрепери, лицето й се изопна като маска.

— Споделени сънища! Прокоба! Прокоба…

Обърна му гръб и тръгна по брега.

Повече не я видя този ден. Малиен не му проговори цяла седмица, макар на няколко пъти забеляза как тя се взираше в лицето му, сякаш търсеше някакъв знак. Лиан знаеше какво се опитва да различи тя — клеймото от Дара на Рулке. Обзе го смъртен страх и осъзна, че е сгрешил непростимо, когато се поколеба пред вратата на онази вила в Туркад. Какво ли биха сторили аакимите в тези времена на зейн, носещ клеймото?

9. В пристанищния град

Първият ден на ендре — средзимната седмица. Според поверията — прокълнато, любимо на духовете, наситено с прокоби време, когато благоразумните граждани си седят по домовете и се стараят да не решават нищо важно. Само три дни оставаха до тид — средзимния ден, най-отвратителния през годината.

Мендарк и спътниците му се криха в тунела няколко часа, докато Талия разузнаваше — най-сетне един докер от съседен кей й обясни какво са е случило. Корабът им (заедно с всички все още свободни съдове в Туркад) бил конфискуван от войници на Игър през нощта. Закъсняха с цял ден в бягството.

Мендарк гъгнеше от ярост и страх.

— Така ми се пада, щом реших да изпълня дълга си! — давеше се в думите той. — Сега трябва да се моля на хлуните да ни приютят. Какво унижение! Ами ако откажат?

Джапаше из вонящата вода, без да забелязва, после се втурна към Талия, която говореше с Торгстед.

— Талия, трябва да имам кораб тази нощ. — Той снижи глас. — Торгстед, винаги си ми бил верен, но сега искам от тебе нещо, което ще подложи на върховно изпитание твоята преданост. Дръж под око Тилан. Ако се стигне до раздори, готов ли си да тръгнеш с него, за да следиш какво прави? Да се преструваш, че си ме предал? Знам, че искам прекалено много…

— Ще го направя! — рече Торгстед. — Докогато се наложи, ще търпя.

Мендарк стисна ръката му и се обърна към групата си, насядали неудобно по щръкнали от стената камъни.

— Няма какво да протакаме. Да вървим.

Последваха го към вътрешността на огромен кей. Наистина напомняше на градче с размерите си, с къщите на три, четири, тук-там и по пет етажа. Никъде не беше по-тесен от триста стъпки. А целият пристанищен град беше гигантски лабиринт, проснал се на цяла левга по брега на Туркад. Бавно потъваше в тинестото дъно, а отгоре неуморно го надстрояваха.

Наближаваше пладне. Мендарк ги водеше из хаоса от дъсчени стени, с които бяха преградени складове и стаички. Навсякъде капеше вода. Почти незабавно ги пресрещнаха двама дългунести хлуни — облечени в груби туники хора с остри черти и лица с пръстен цвят. Те властваха по кейовете и се разпореждаха с товаренето и разтоварването.

Едната беше жена — познаваше се най-вече по липсата на сплетени бакенбарди. Сграбчи ръката на Мендарк и го спря. Тя явно се чувстваше твърде неудобно, въртеше глава и цъкаше с език. Речта на хлуните беше изпъстрена с тези звуци и затова другите народи трудно я разбираха.

Мендарк се взря в очите й и заговори със звучен глас, различен от присъщото му мърморене.

— Достойни хлуни! В името на отдавнашния ни съюз и общите ни интереси ви умолявам да предоставите убежище на мен и на хората, които ме придружават. Само за един ден.

Жената огледа групата, без цъкането й да секне. Зениците й се разшириха от тревога.

— Убежище — сега? Не, не, не!

Извърна се към мъжа, който нервно потракваше със зъби. Хлунът надникна над рамото на Мендарк.

— Ела бързо! — дръпна той Магистъра и го завлече в празна стая — просто куб от почерняло дърво. — Побързайте всички!

Дъските по стените се докосваха хлабаво, гниещото дърво се ронеше. Приливът мокреше гредите на пода. Дъсченият таван беше намазан с катран, но дъждовната вода се просмукваше.

— Стойте тук! — изсъска им мъжът, когато всички успяха да се съберат вътре. — Не отваряйте вратата!

— Магистре, сложи това на главата си. — Жената му даде качулката си. — Ела с мен.

Лилис надничаше в процепите между дъските. Мендарк се отдалечи забързано с жената, мъжът остана да пази отвън.

— Какво става? — пошушна тя на Талия.

— Загазихме, дете. Игър е завардил града отвсякъде. Няма как да избягаме. А ако ни приютят, на тях също ще им припари под краката.

Лилис притискаше торбата към гърдите си, уплашена някой да не й я вземе.

— И какво ще направят?

— Може да ни откажат. Мендарк обаче го бива да убеждава, а и отдавна си има вземане-даване с хлуните. Ще почакаме.

Накрая върнаха Мендарк при останалите.

— Размина се! Доста се безпокоях, но се съгласиха да ни дадат убежище за един ден. Надявам се да е достатъчно.

Талия си рече, че той прекалява с надеждите, но премълча. Преместиха ги в по-свястно помещение на горен етаж, дори с истински лукс за хлуните — легла, макар и твърде влажни. Придружителите излязоха, а бегълците се скупчиха, за да обсъдят положението си.

— Хлуните ни дават временно убежище, не ни приемат като постоянни изгнаници — започна Мендарк. — Време е да решаваме какво ще правим. Ти как мислиш, Малкин?

Малкин беше гордият предводител на търговците и адвокатите, но след като падна и се изцапа в мръсната вода на канализацията, тънеше в отчаяние. Другите го презираха, обаче също си мълчаха.

Тилан бе в доста по-борбено настроение. Посочи с ръка Мендарк, лицето му аленееше от гняв.

— Колко пъти ви предупреждавах за този човек? Бил е Магистър цяло хилядолетие, а вижте докъде ни докара! Хазната е празна, армиите ни са прегазени, а Туркад е смазан под ботуша на Игър. И Големият събор, най-скъпата традиция на града, бе осквернен от неговия приятел Тенсор.

Талия понечи да прекъсне празнословието. Мендарк впи пръсти в ръката й.

— Остави го да се наприказва.

Тилан продължи с гърмящ глас, по-подходящ за слово пред тълпа, а не пред неколцина окаяни бегълци.

— Чуйте ме! И в разгрома виждам лъч надежда, ако проявим дързостта да не я загърбим. Миналото е мъртво, но аз съзирам път към бъдещето. Съветът пази тайни, които са останали безполезни хиляди години — Забранените опити!

— Съветът се закле никога вече да не си служи с тези сили! — викна стреснатият Мендарк.

— Клетвите на Съвета не ни обвързват. Не може миналото вечно да препъва настоящето, защото кой в способен да предвиди отсега опасностите и потребностите на бъдещето? Длъжни сме да си помогнем с тайните, които Съветът пазеше точно за такова време. Нямаме нищо друго.

Талия шареше с очи, мъчеше се да предугади накъде клонят останалите. Видяното не й харесваше. По същия начин Тилан привлече на своя страна Големият събор, представи Мендарк като стар и себичен слабак. Той беше опасен противник и успееше ли да направи дори стражниците свои привърженици, на Мендарк лошо му се пишеше.

— Старият съвет е разтурен! — отекна гласът на Тилан, юмрукът му са заби в стената. — Нека прогоним и този изменник, за да съставим нов. Необходимо ни е безопасно място, където да натрупаме мощ. Трябва да е наблизо, да е трудно за превземане и лесно за отбрана. Ще отидем в Никеранд на отсрещния бряг.

Търговците се оживиха. Каквито и недостатъци да имаха, не бяха глупаци. Техните интереси съвпадаха с интересите на Тилан, копнежите им — също. Дори Талия са възхити за миг на мъжа, способен да се надигне от постелята, в която го бяха сложили едва ли не слабоумен, и за един-единствен ден, без поддръжници наоколо, под носа на вражеската армия да крои как да завоюва отново своя свят.

— В Никеранд! — натърти Мендарк. — И ти наричаш мен глупак…

Беренет сучеше мустаците си и гледаше Тилан със загадъчна усмивчица.

— Но първо — провикна се узурпаторът — нека захвърлим боклука, който сме помъкнали от миналото — вероломния Мендарк. Занапред ще го знаят като Стария глупак. Е, какво ще кажете?

— Това е против закона — неубедително възрази Мендарк. — Не можете да разпускате Съвета, преди целите му да са осъществени. А тази жалка сбирщина няма право да ти даде дори пълномощията на военачалник. Но пък какво ли означават за тебе чест, древните ни обичаи? Единственият закон, на който ти…

— Законът се провали — прекъсна го Тилан. — Ще черпим сила от собствените си идеали за преобразяване на света и накрая ще изковем законите, които ще ни поведат към хармонията.

— Рискувате главите си, ако го последвате — обърна се Мендарк към групичката. — Властта му ще е като сняг през лятото. Подкрепите ли това безумие, вредите на нашето дело…

— Ето го стария глупак! — присмя му се Тилан. — Същият, който беше Магистър на Туркад цяла епоха… завършила с превземането на града. Онзи, който не направи нищо, не знае нищо и няма какво да предложи освен заблудите на миналото. По-добре да се опитаме и да не успеем, отколкото да умрем с мисълта, че нищо не сме сторили. — Гласът му преливаше от отвращение и дори войниците от личната стража на Мендарк са смутиха. — Отхвърлете го!

Гласуваха. Търговците се присъединиха към Тилан. Талия и Беренет не участваха в това жалко представление, но всички стражници се отказаха от Мендарк освен верния Осейон. И Торгстед подкрепи бунтовниците, макар Талия да са надяваше, че той просто изпълнява заръката на Мендарк. Колкото и незаконно да беше решението им, те разпуснаха предишния Съвет и съставиха нов начело с Тилан.

Мендарк се озърна към малцината си поддръжници, стъписани от внезапния обрат. Проявяваше забележително хладнокръвие.

— Е, нищо повече не можем да кажем. — Той изгледа Тилан. — Възразяваш ли ние да изберем свой път?

— Махайте се, иначе ще почувствате силата на гнева ми! — изфуча узурпаторът.

Мендарк се усмихна и Талия изведнъж проумя, че той е подхванал поредната си интрига. Тя и Беренет вдигнаха единия сандък, Осейон взе втория.

— Оставате ги! — заповяда Тилан. — Стража!…

Мендарк вдигна юмрук. Тилан пребледня, хвана се за главата и загуби дар слово.

— Да беше укрепнал още малко, преди да ми се опълчиш — намръщено промълви Мендарк.

Той излезе, последваха го Беренет, Осейон, Талия и Лилис. Зад тях гласът на Тилан загърмя в ругатни.

— Мина по-добре, отколкото смеех да се надявам — изкикоти се Мендарк, щом затвориха вратата.

— Значи самият ти искаше да се отървеш от тях? — попита Талия.

— Да се грижа за добруването на такава сган, е все едно да нося труп на раменете си — с неописуемо презрение процеди той. — Нека отиват в Никеранд! Имам по-важни грижи.

— Ами Съвета! — не се сдържа тя.

Ведрото му настроение се изпари.

— А какво друго ми оставаше? Никой не може да замени Орстанд. Няма да се справя сам.

— Имаш мен — в гласа на Беренет се прокрадна умолителна нотка. — Можем да съставим нов Съвет.

Талия притихна. Мендарк я опари с поглед и се помъчи да замаже положението.

— Съветът е нещо повече от празни думи. За няколко дни се лишихме от толкова натрупан опит, че няма да възстановим загубата и за пет столетия…

Беренет се обърна към жена от хлуните, която спря пред тях. Тя изслуша мълчаливо обясненията на Мендарк, устните й се кривяха при всяка дума.

— И какво искаш? — попита неприязнено.

— Отново моля да дадете убежище на мен и спътниците ми.

Жената посочи стаята, от която току-що излязоха.

— Това е вашето убежище.

— Невъзможно — поклати глава той. — Те вече са мои врагове.

— Ти ни се примоли да ги приемем. Ще останеш с тях.

— Не мога!

Кафявите й очи сякаш мятаха искри към него. Тя тропна с плоското си стъпало по дъските.

— Връщайте се вътре!

Мендарк не отстъпваше. В полумрака край тях се навъртаха мърляви дечица. Лилис все едно съзираше себе си в тях и побърза да хване Талия за ръката.

— Ще ни изпъдят ли? — прошепна на приятелката си.

— Не знам.

Жената се опитваше да наложи волята си на Мендарк, но той беше непоколебим. Накрая тя свирна с уста и се появя още един хлун. Двамата задърдориха с изобилие от цъкане, мляскане и носово сумтене. Вторият хлун поклати глава, жената дръпна Мендарк за ръкава и го отведе, а другите останаха да чакат.

Мина половин час в тревожна неизвестност, преди жената да се върне сама.

— Идвайте! — изсъска им тя.

Вървяха дълго, ту слизаха, ту се катереха. Умората се натрупваше от тежестта на сандъците и раниците. По новия им подслон пролича, че са още по-нежелани гости — празна стая малко над равнището на прилива, под която водата смърдеше. Мендарк влезе вътре.

— Не са доволни — подхвърли Талия.

— Като Магистър съм имал и спречквания с хлуните — призна той. — Налагало се е и да ги заплашвам. Вече трябва да бъдем особено бдителни. Те се боят до полуда от опасността Игър да подпали кейовете им. Лесно биха се отметнали от уговорката с нас. Тилан пък знае, че без хазна плановете му са празни приказки. Талия, ела с мен.

Тя го последва навън. Застанаха встрани, за да не ги чуват пазещите наблизо хлуни.

— Мендарк, какво ще правиш?

— Не знам — посърна той. — Първо ти си свърши работата — намери начин да се измъкнем. Имаш ли злато?

— Имам малко — отвърна тя. Знаеше, че за наемането на кораб може да им поискат и стотина пъти повече от обичайното, и добави: — Вероятно няма да стигне.

— Поне от липса на злато засега не можем да се оплачем. — Извади кесия изпод наметалото си и я пусна в ръката й. — Вземи кльощавото момиченце и гледай да го зарежеш някъде на улиците.

Талия пусна кесията в джоба си. Тежеше поне колкото половин тухла.

— Щедър си само когато раздаваш златото на Туркад — промърмори тя и се извърна.

Не успя да направи и десетина крачки, когато един от пазачите опря длани в лицето й.

— Къде отиваш?

— В Туркад — учтиво обясни Талия.

— Връщай се!

Хлунът хвана дръжката на ножа си. Тя отстъпи заднешком.

— Чу ли? — обърна се към Мендарк.

— Ще си поприказвам с тях — въздъхна той.

Чак след дълги спорове хлуните се примириха, че единственият начин да се избавят от натрапниците е Талия да намери кораб. Следобедът почти се изниза.

Талия и малката й спътница чакаха до една от основните опори на кея. Не им позволяваха да отидат никъде без придружител, но никой от хлуните не идваше.

— Била ли си тук преди? — попита Талия.

Лилис потрепери.

— Това е забранено място. Веднъж ме пратиха със съобщение, ама хлуните ме спряха пред стъпалата.

— Страхуваш ли се?

— На улиците винаги ни е страх. Но сега съм с тебе и не се боя.

— Е, аз пък се страхувам.

— Ти ли? — В очите на Лилис приятелката й беше самото всемогъщество. — Всички разправят, че умът ти сече като бръснач.

— Брей… И още какво говорят за мен?

— Че си най-пъргавият боец на света. Можеш да пребиеш с голи ръце всеки мъж, дето ти се изпречи с оръжие.

Талия се подхилваше.

— Кръчмарски дрънканици. Мога да победя един-двама, най-много трима, ако имам късмет, ако са непохватни дръвници или са пияни. Съберат ли се повече от трима, ще бъда безпомощна като тебе. — Лилис мълчеше, само стисна още по-силно ръката й. — Предпочитам изобщо да не се бия, когато е възможно. А друго разправят ли?

— Говори се, че си по-веща в магиите и от Магистъра.

Талия се разсмя от душа.

— Хайде на бас, че никой няма да каже това пред Мендарк. Изобщо не е вярно.

— Никакви магии ли не можеш да правиш? — разочарова се момичето.

— Ами, мога, Лилис. Когато стане напечено, току-виж по неволя се убедиш в уменията ми. Ние обаче отбягваме да си служим с Тайното изкуство освен в крайна нужда. И никога не говорим за това.

— Аа… — отрони Лилис.

— Сега трябва да намерим кораб и някой корав моряк.

— Не познавам никакви моряци — промълви момичето и разсеяно плъзна длан по грапавата повърхност на опората. — Гледах да не припарвам до кейовете. Плаша се от моряци. — Тя млъкна и огледа кафявия прах по пръстите си. — Но някои хора ще ти намерят каквото поискаш, стига да имаш пари.

— Имам с какво да им платя, но може ли да се разчита на тях?

Лилис сви рамене.

— Кой знае…

— А ти чувала ли си някога за лодкаря Пендер?

Момичето завъртя глава.

„Ами да, как ли да чуеш за него…“ — помисли си Талия. Пендер бе дошъл от далечния град Нарн. Ако можеше да се вярва на Лиан, беше ненадминат в занаята си. Чужд в Туркад човек, изгнаник също като тях. Точно такъв им беше необходим.

Техният придружител дойде, макар и много наежен.

— Хайде, Лилис — рече Талия, — заведи ме при онези твои хора.

Светлината избледняваше, дъждът не спираше. Двете се криеха в края на пристанищния град до стар каменен кей. Талия носеше сива роба и бе изсветлила с боя лицето и ръцете си. Чакаха да се стъмни. Брегът беше под зорко наблюдение, а името на Талия несъмнено беше в списъците на Игър. Реши да не се забулва, както постъпваха жените от някои народи във Фаранда — те поначало рядко идваха в Туркад, а и така би подканила всеки срещнат войник да огледа лицето, скрито зад воала. Изобщо не помисляше да си послужи с илюзия — могъщ чародей като Игър разполагаше с достатъчно помощници, обучени да долавят подобни хитрини. Все едно да се размотава нощем със запален факел на главата. Разчиташе на мрака в тесните улички, а и на великолепната си водачка. Времето също беше на тяхна страна — студът, дъждът и вятърът щяха да обезсърчат поне малко войниците.

— Страх ме е — повтаряше Лилис. — Виж, ей там също има стражници.

— Да, има — потвърди Талия, която се зарадва, че зрението на детето е още по-остро от нейното. — Значи ще опитаме другаде.

Но всеки изход от пристанищния град се пазеше зорко.

— Игър сигурно подозира, че сме тук — промърмори Талия. — Лилис, няма ли някакви тайни пътеки към града? Ти познаваш улиците доста по-добре от мен.

— Има… Каналите, отточните тръби, старите тунели на контрабандистите…

— Заведи ме до някой, по който се стига високо на хълма, но никой да не знае за него. Може би постовете са по-нарядко далеч от брега.

Малката студена ръка хвана нейната, тръгнаха на зиг-заг, докато сумракът не се сгъсти. Лилис спря при вонящия отвор на отточен канал.

— Ще се катерим дълго. Изходът е зад една кръчма — „Бисерната мида“. Там се събират контрабандисти.

— Чудесно, аз предпочитам задните улички. Не ми се вярва, че патрулите на Игър обикалят и по тях.

— Може и те да се плашат — потръпна Лилис.

В иззидания камък тунела вонеше на всички гниещи отпадъци, каквито се натрупват в град с един милион жители. Лилис бе оставила новите си дрехи и ботуши в стаята на кея и наджапа смело в мръсотията. Талия я следваше предпазливо, за да не се подхлъзне по напуканите камъни, покрити с гъста слуз. Лилис й показа как да се промъкне през ръждясала решетка, без да размества заклещените в нея боклуци, за да не личи, че е минал някой.

Стигнаха без премеждия до задната врата на кръчмата — по улицата вече имаше минувачи и двете не се набиваха на очи. Само че кръчмата изглеждаше запустяла — никакви светлини и звуци, вратата бе залостена. Лилис заобиколи предпазливо да надникне и се върна скоро.

— Някой дебне на улицата отпред. Вратата е закована с дъски, на стената има черни букви, но беше тъмно, не можах да ги прочета.

Явно Игър бе решил или да затвори, или да не изпуска от поглед всички съмнителни свърталища, известни на хората му. Талия обаче мислеше за друго в момента.

— Ти можеш ли да четеш?

— Трудничко — призна си момичето. — Табели и обяви. Случва се и да помогна някому да си напише писмото.

Провираха се по задръстени с отпадъци проходи между сградите недалеч от крайбрежната улица, за да стигнат по заобиколен маршрут до следващара си цел. Рядко имаше по някой запален фенер, обкръжен от мъглив ореол. Хората, които срещаха, изглеждаха прегладнели.

— Това обичайно ли е сред бездомниците? — изви вежди Талия.

— Кое?

— Ами грамотността.

— Не, но някои все пак могат да четат и да пишат. Аз обаче съм най-добрата от всички. Татко имаше книга, четеше ми разкази от нея, показваше ми буквите, сричахме заедно. Сънувам книгата често, както и него.

Момичето подсмръкна в мрака.

— А каква е съдбата на майка ти и баща ти?

— Мама са разболя и умря. Не я помня. После изгубих татко.

В скръбния й глас прозвуча и гузност.

— Как е възможно да изгубиш баща си?!

— Ами дойдохме в Туркад, когато бях на пет години. Разхождахме се да позяпаме корабите. Имах си играчка… дървено мече. Изтървах го във водата и то отплава. Татко скочи да го прибере.

Талия си представи какво е последвало. Ех, че мъка…

— Значи се е удавил пред очите ти!

— Как пък не, плуваше като риба! — изфуча Лилис. — Докопа мечето, всички наоколо само за това приказваха. И тогава ни налетяха някакви мъже. Не знам моряци ли бяха, контрабандисти ли… Удариха го по главата и го отмъкнаха на кораба си, скоро отплаваха. И той не се върна.

— Завлекли са го на кораба насила? Тук, в Туркад? — изуми се Талия. — И никой не си мръдна пръста?

— Шът! — прошепна момичето.

Въртеше глава като животинче, надушило следа. Отнасяше се много сериозно към задълженията си на водачка. Хвърли се към Талия и я избута в плътната сянка.

— Залегни!

Долепиха се до земята. Дълго не се случи нищо, накрая се появяха двама стражници. Крачеха бързо по средата на улицата и непрекъснато се оглеждаха. Малко преди следващата пресечка нещо шляпна влажно върху шлема на единия. Двамата трепнаха, насочиха напред копията, почакаха и изчезнаха а мъглата.

— И те са наплашени като нас — поклати глава Талия.

— Така им се пада!

— Е, никой ли не се опита да помогне на баща ти? — подхвана отново жената.

— Че аз никого не познавах в града. Нямах си нищичко освен дрехите на гърба и мечето. Циврих един ден и една нощ, преспах в бъчва.

— Често ли се случва това?

— Да заробват хората на корабите ли? Е, случва се… Особено ако са добри плувци. Знам, че е умрял, иначе щеше да ме потърси. Седем години откакто го няма. Седем…

Изведнъж Лилис се разхълца, сякаш плачеше за цял безвъзвратно изчезнал свят. Талия я прегърна, притисна я до себе си на мокрите камъни. Скоро момичето успя да си поеме дъх, макар че тялото й се тресеше, и неочаквано скочи.

— Вече съм на дванайсет и половина. Нямам баща. Сама съм. Да вървим, че няма да стигнем скоро до „Ленивият студент“.

„Дванадесет! Струваше ми се по-малка. Е, сега имаш и мен. Ако изобщо е възможно баща ти да бъде намерен, аз ще го намеря.“

— Как се казваше баща ти?

— Джевандер, но аз му виках Джеви. Имаше още едно име, дето не го помня. Името на нашия род.

— А какъв беше?

— Мил и добър. Рядко ми се сърдеше, макар че си бях палавница. Един ден…

— Не, не… Как изглеждаше? Висок или нисък, цвят на косата, такива неща.

Лилис млъкна задълго.

— Косата му беше като моята. И очите ни са еднакви. Помня как ме вдигаше пред огледалото, за да се виждаме един до друг, все разправяше колко си приличаме. Не знам дали беше висок. Тогава бях мъничка и за мен беше грамаден. Но не беше дебел.

Хванаха се за ръце и продължиха нататък безмълвно. Още два пъти се криха от патрули. Талия се чувстваше твърде странно като бегълка в собствения си град. „Ленивият студент“ се оказа двуетажна постройка от сивкав камък. Напуканата табела изобразяваше младо същество от неясен пол с окълцана коса, седнало унило пред дебел том. Още книги бяха струпани на масата, а върху тях се крепеше шише.

Лилис се озърна, но никой не се мяркаше наблизо. Талия потропа кротко на заключената врата и след придирчив оглед ги допуснаха в тъмната, почти безлюдна зала. Двете седнаха до малкото огнище и Талия въздъхна тежко.

— Лилис, гладна ли си?

Момичето поклати глава безнадеждно.

— Нямам пари. В Туркад това означава глад.

— Глупости! Сега работиш за мен, мила ми водачке, а заради рисковете на войната заслужаваш десет пъти повече от обичайното. Поръчай си каквото искаш, защото не се знае кога пак ще хапнем до насита.

Талия умуваше дали да спомене още сега за парите от седмината, които Лилис спаси, но реши да остави тази новина за по-добри времена. Нахраниха се, обаче не научиха нищо обнадеждаващо и пак излязоха на студа.

Щом свърнаха зад ъгъла, светна фенер в къща срещу кръчмата. Вратата долу се отвори и дебнещ мъж се прокрадна след тях като призрак.

Продължиха да обикалят всички свърталища, известни на Лилис, но никой не искаше да им намери кораб. Повечето места бяха заключени и със заковани врати и прозорци или пък направо опожарени. Хората се спотайваха, а може би по улиците бе плъзнала мълвата, че Лилис се е събрала с друга компания и не бива да й се доверяват. Талия са поддаваше на отчаянието. Така нямаше да намерят кораб. Какво ще каже на Мендарк?

Лилис пак започна да са озърта. Ускори крачка, дърпаше Талия за ръката. Жената не забелязваше нищо, обаче се напрегна също като водачката си.

— Това какво беше? — прошепна Лилис.

Пристъпяха в занемарена уличка недалеч от пристанищния град. Момичето наостри слух.

— Аз нищо не чух.

— Има някой зад онзи свод с изкъртените камъни.

Талия стисна дръжката на ножа си.

— Бъди готова да побегнеш. — Лилис мълчеше. — Чуй ме — кажа ли ти, бягай и се скрий.

— Аз съм ти водачка! — остро възрази момичето.

Талия реши да не упорства.

— Така да бъде. Преструвай се, че нищо не виждаш, но внимавай.

След малко Лилис се обади:

— Има някой и зад нас. — Няколко минути по-късно добави: — май се махнаха… де да знам.

— Това може и да е още по-лошо — отвърна Талия и погледна през рамо.

Заради стелещата се мъгла нямаше как да разбере дали някой ги следи. Уличката сякаш продължаваше в безкрая. Тук нямаше фенери, а прозорците бяха със затворени кепенци, през чиито пролуки едва се процеждаше светлина.

Пред тях се мярна сянка, после още една.

— Пак има някой зад нас — прошепна Лилис.

— И отпред има — промърмори Талия. — Нищо чудно да не ги интересуваме, но… Лилис, ако ме хванат, тичай оттук право при Мендарк. На никой друг не му е по силите да ме измъкне.

Момичето не отговори, но за Талия не бе трудно да си представи изражението й. По улиците вече се бяха настроили враждебно към Лилис и попаднеше ли отново там, краят й щеше да настъпи бързо и безмилостно.

Вървяха към края на уличката, откроен от мъждивия фенер на по-широката улица. Там им се изпречиха двама стражници и се вторачиха в тях.

— Скрий се! — тихо заповяда Талия.

Лилис се притаи зад купчинка миризливи боклуци. И Талия се присви в мрака, молеше се стражниците да се махнат, преди да се появя и онзи, който дебнеше отзад.

Патрулът навлезе в уличката. Мъжете разговаряха полугласно и мушкаха в сенките с копията си. Претърсваха упорито, не й оставаше нищо друго, освен да нападне първа. Рискува, защото имаше само двама противници. Изскочи със свиреп вид. Единият мъж тъкмо поглеждаше има ли нещо зад бъчва с дъждовна вода, когато тя се приземи на калдъръма зад него, подложи му крак и с яростен напън го натика с главата надолу в бъчвата.

Грабна падналото копие и се извъртя в мига, когато вторият страж чевръсто се опита да я намушка със своето оръжие. Талия се отдръпна навреме и заби тъпия край на копието в корема му. Мъжът изхърка глухо и се присви… с което я подлъга. Преди тя да се усети, войникът разпори мускулите на бедрото й с върха на копието си. Талия отново замахна и го цапардоса в гърлото. Този път копието се изплъзна от отмалелите му пръсти, той залитна назад. От раната на крака й се стичаше широка струя кръв. Талия се прокле за нехайството. „Ето колко струват хвалбите ми… Мога да си умра тук, както ми шурти кръвта.“ Опита се да затисне раната с длан.

Зад нея първият страж още се мяташе диво. Случайно се отблъсна с крак от стената и бъчвата се катурна. Вторият се опомняше и тършуваше в мрака за копието си. Талия го гледаше безпомощно, после нещо изсвистя, халоса го по слепоочието и той се свлече в несвяст.

Лилис дотича при нея.

— Какво му направи?

— Ами улучих го с тухла. Ти добре ли си?

— Не съм.

Сряза крачола на панталона и притисна сгънато парче плат към раната, а Лилис сграбчи копието, готова да я зашити от стражниците. Онзи в бъчвата обаче беше почти удавен и не ги застрашаваше.

— Хайде да тръгваме — помоли Лилис и предложи рамо на приятелката си. — Някой идва и от другата страна.

Платът върху раната вече подгизваше.

— Трябва да се превържа — изпъшка Талия.

— Няма време! По-бързо, подпирай се на мен.

Момичето й помогна да излязат на улицата, оттам се натикаха в проход между къщи, не по-широк от раменете на Талия. Тя се озърна — мършав плъх бе притичал веднага да ближе кръвта й от калдъръма.

Лилис я мъкнеше упорито, минаха и през втора уличка, тясна като първата, прекосиха двор, прескочиха срутена тухлена ограда и се добраха до обрасъл жив плет, поръсил ги с леденостудени капки.

Главата на Талия се замая.

— Спри! Не мога повече.

— Че аз спрях — сговорчиво откликна Лилис.

Тук нищо не се виждаше. Тя наряза на ивици разпрания крачол и опипом превърза стегнато крака на Талия, която лежеше на мократа пръст и се чудеше как ще се върнат в убежището си. Ендре напълно оправдаваше лошата си слава.

Краткото тътрене до пристанищния град остана в паметта й като една от най-мъчителните нощи, които бе изтърпяла. Клатушкаше се, Лилис я придържаше, но рамото й едва стигаше до кръста на жената. Пропълзяха обратно по тунела и най-сетне, малко преди зазоряване, се довлякоха до кейовете. Пребледнялата Лилис, цялата на червени петна, приличаше на призрак.

Щом навлязоха в пристанищния град, Талия се стовари на дъските. От тъмата изникнаха мълчалива тълпа хлуни. Момичето ловко извади дългия нож на Талия и го размаха към всеки, осмелил се да пристъпи към тях.

— Извикайте Магистъра! — крещеше неспирно и накрая някой отиде да го доведе.

Мендарк огледа раната, после дошлият с него Осейон вдигна Талия на ръце и отнесе до стаичката.

Когато тя се събуди, на крака й имаше шевове и тъкмо я превързваха.

— Къде е Лилис? — прошепна, оглеждайки се сепнато.

— Спи — успокои я Осейон и затегна бинта, докато Мендарк нагласи по-добре тампона върху раната. — Ах, каква храбра и вярна приятелка си имаш. Никой не е успял да припари до тебе.

— Ти обаче се провали! — натърти Мендарк. — И какво ще правим сега? Няма мърдане оттук!

Средзимната седмица се точеше мудно — окаяни дни и отвратително време. Талия лежеше в хамака си и чакаше раната да заздравее достатъчно, за да ходи отново. И Беренет се бе промъкнал в Туркад на следващата нощ, без да постигне нищо. Оттогава никой не можеше да проникне в града — имаше постове и на тайните пътеки. Хлуните се настройваха все по-враждебно. Мендарк очакваше да бъде прогонен всеки момент.

Три дни по-късно Талия стъпи на крака, колкото и да я болеше.

— Няма да се свирам тук и да чакам кога ще ни пленят — сподели тя с Лилис. — Знаеш ли още някакъв път към града?

— Днес е хид, средзимният ден — сгуши глава момичето. — Най-лошият в годината.

Талия не обръщаше внимание на суеверията, но напомнянето обезсърчи и нея.

Лилис сметна, че си струва да опитат през един-два от забравените тунели на контрабандистите. Само си загубиха времето. И на двете места имаше стражници на Игър. А и Талия бързо се увери, че кракът я боли при дълго ходене.

Щом мина полунощ, двете са запътиха обратно, но отдалеч видяха оранжево зарево, скоро чуха и глухия рев на огъня. Талия закуцука натам. Едно дете изтича покрай нея и се изплю в краката й. Старица ги прокле от вратата на бърлогата си и направи знак за пропъждане. За разлика от Талия хлуните се съобразяваха с всевъзможни суеверия… и Игър избра точно този ден за палежа.

Хлуни с насочени копия отведоха жената и момичето до стаичката, на всяка крачка някой плюеше по тях или ги обиждаше. Пред вратата върху куртката на Лилис шляпна медуза, мухлясал плод остави лигава следа в косата на Талия. Вътре не завариха нито Мендарк, нито Беренет. Почистиха се, колкото можаха, и Лилис си легна. Талия се уви в одеяло и седна да чака. По никое време се събуди, раздрусана от Мендарк.

— Малко по-рано имаше пожар — започна той настръхнал.

— Видях го. Големи ли са щетите?

— Доста сериозни… но това беше само предупреждение! Хлуните са пощурели от страх. Игър знае, че сме тук.

Той сучеше рехавата си брадица между пръстите.

— Сигурен ли си?

— Убеден съм! Заплашва да изгори целия пристанищен град, ако не ни предадат.

— Може би блъфира. Как ще познае, че наистина сме тук?

— Игър винаги изпълнява заканите си.

— А какъв е отговорът на хлуните?

— Разбира се, те отричат, че изобщо са ни виждали през живота си. И на свой ред заплашват да отмъстят, като опожарят цял Туркад.

— Биха ли го сторили?

— О, те нямат милост. Но на тяхно място щях първо да обмисля по-лесните решения. Сега съм безполезен за тях, по-добре да ме предадат и да се върнат към привичния си живот. Побързай да намериш някакъв изход оттук, иначе е свършено с нас.

Същата нощ отново я събудиха гласове пред вратата.

Мендарк разговаряше учудващо смирено с някой хлун.

— Моля те… Само още няколко дни.

— Не! — изкряка хлунът като гъсок. — И нашата участ виси на косъм.

— Но — сниши глас Мендарк — ако предложа по-добра отплата за тези неудобства…

Всичко притихна и тя се зачуди къде ли са отишли. После чу приглушен звън на метял и хлунът пак закряка.

— Ще гледам да ги убедя. Искаме да ти помогнем, но не знаем как ще постъпи Игър. Не бива да рискуваме града си дори заради всичкото злато в твоите сандъци.

— Колко?… — Мендарк осъзна, че крещи, и зашепна: — Колко време ни давате?

— Още три дни. Ако дотогава не уредите нещо, нямаме избор — ще ви изхвърлим на улиците.

— Три дни! — омърлушено промълви Мендарк.

Талия полека смъкна ранения си крак от хамака. Болеше непоносимо. Нямаше надежда, но трябваше да опита за последен път.

10. Бойният устав

Долода се върна нагоре по шахтата. Опърпаната й роба се бе просмукала с вода. Игър чакаше на етажа над подземието, където се бе стоварила кабината, и надничаше в мрака.

— Вратата долу е заклещена — промълви треперещата Долода. — Опитват се да я освободят.

— А Мендарк? — попита Игър заплашително.

— Измъкна се! — Вестоноската се поклони толкова ниско, че косата й помете пода. — Има таен проход. Двама са се удавили, другите са избягали.

Игър вдигна юмрук, тя се стрелна встрани, но налетя на Вартила, която я фрасна по ухото с тоягата си.

— Лоши вести! — сопна се предводителката на уелмите.

Мейгрейт очакваше Игър да я скастри, но той замълча. Тогава хвана момичето за рамото, искаше да направи нещо за порязаното ухо. Долода отдръпна глава в очакване на ново наказание.

— Стой мирно! — подвикна й Мейгрейт и тя се смръзна.

Май че главата й бе замътена от удара, но щом погледът й се проясни, вестоноската настоя, че трябва да се върне на поста си.

Игър слезе по шахтата в подземието. Скоро се върна, обзет от ледена ярост.

— Няма ги! — беснееше той. — Прикрит тунел, който не успяхме да намерим. Гадателите ще си платят за това!

— Уверена съм, че са направили всичко по силите си — тихо вметна Мейгрейт.

След като откриха магическото подобие на Мендарк, Игър изпадна в неистов гняв, на какъвто не й се искаше отново да става свидетел.

— Но не достатъчно! — отсече той.

Притесненията й се засилиха с всеки миг. Какво си навлече сама?

— Игър — започна, отново подтичвайки до него, — отнесе се твърде сурово с онази вестоноска. Нима тя…

— Тя знае наизуст бойния устав! — прекъсна я рязко той. — Четат им го всяка седмица. Успееш ли, получаваш награда! Провалиш ли се, получаваш наказание! Каква по-добра справедливост от тази?

— Но в какво се е провалила?

— Донесе лоши вести. Цялата й група ме подведе и всички ще пострадат. Следващия път ще са по-усърдни.

Върнаха се в твърдината чак сутринта. Изтощената Мейгрейт се просна на един диван, Игър крачеше напред-назад. Въпреки усилията си не можа да проследи пътя, по който му се изплъзна Мендарк.

— Къде ли се е потулил? — избълва внезапно. — Възможно ли е вече да е напуснал Туркад?

— Не ми се вярва — отвърна Зарет, зает да приглажда сплетените си бакенбарди. — Макар че… може и да е скрил някъде малък кораб.

— Провери! — избухна Игър. — На свобода ли е? По суша или по море е избягал? Или още е тук, сврян някъде в бордеите… или пък в пристанищния град? Да го изкарам ли оттам, като подпаля кейовете? Е, Зарет, какъв е отговорът ти?

Последните думи Игър произнесе със злобна закачливост, защото и помощникът му беше от народа на хлуните.

— Моят съвет няма да е безпристрастен — невъзмутимо отвърна Зарет. — Но трябва да знаеш, че ние, хлуните, винаги полагаме грижи да се опазим от огъня — най-страшния ни враг. Но в пристанищния град може и да не се справят с пожара, тогава целият Туркад ще бъде изравнен със земята.

— Да, един развилнял се пожар ще го унищожи — призна Игър. — Ще изпратя хора и в пристанищния град, и при онзи изрод Скаурси, за да ласкаят и заплашват. Ще го намерим!

— Фейеламор е болна — спомни си Мейгрейт пренебрегнатия дълг. — Трябва да отида при нея.

— Добре си се сетила. — Игър нареди на двама уелми да я придружат нагоре по стълбите. — Не й позволявай да умре. Мога да почерпя много знания от нея.

Мейгрейт завари господарката си както я остави — изпаднала в абсолютно безразличие. Или спеше, или зяпаше в тавана. Рядко се надигаше от леглото и след броени минути влачене из стаята пак лягаше в него.

Когато се върна в щаба на Игър, той още будуваше като в треска. Не бе мигвал от няколко дни и приличаше на механизъм, погълнат от неукротимото желание да залови Мендарк и да обезопаси града. Тази му обсебеност смущаваше Мейгрейт. Все пак седна до него, докато той изреждаше заповеди как да бъде наложена властта му в града и какви наказания заслужават провалилите се служители.

Чак следобед Игър се взря в нея — прегърбена в креслото, отчаяно жадуваща сън.

— Съжалявам — промълви, без дори да се усмихне. — За мен няма отдих, докато не хвана своя враг. Долода!

Вестоноската, легнала в ъгъла като опърпан вързоп, скочи. Слепоочието й беше подуто, по ухото й имаше засъхнала кръв.

— Отведи Мейгрейт в покоите ми — заповяда Игър. — Приготви й банята, осигури й всичко необходимо.

Долода тръгна пред нея по дълги коридори, стигнаха до голяма врата, където на пост стояха двама уелми. Скоро ваната беше пълна.

— Студена е! — възкликна Мейгрейт, когато топна пръсти във водата.

Изобщо не бе свикнала с разкош, но не очакваше студена вана през зимата.

— Гореща вода ли искате?! — прошепна Долода с такова изумление, че Мейгрейт предпочете да не настоява.

— И така може — отвърна намусено.

Изкъпа се неимоверно бързо. Мръсните й дрехи вече бяха отнесени някъде. Облече халата, който й поднесе момичето. Отиде в просторна, но оскъдно обзаведена стая, където явно се бе настанил Игър. Мейгрейт се стъписа. Както и да потръгнеха отношенията й с него занапред, с това не можеше да се примири.

— Няма да спя тук!

Долода само сви рамене и продължи да оправя леглото. Мейгрейт тръгна към вратата, отвори, но уелмите не й позволиха да излезе.

— Пуснете ме!

Единият завъртя глава.

— Не получих заповед, че можеш да излизаш до сутринта.

— Тогава върви да кажеш да Игър, че няма да спя в тази стая.

— Не изпускам поста си — отвърна той.

Ако имаше сила, би го залепила за стената, за да мине, но последните дни я изцедиха докрай. Върна се отмаляла в банята и седна на ръба на ваната.

— Леглото е готово — доближи я Долода.

— Няма да спя в него — повтори Мейгрейт и стана да огледа другите стаи.

— Но господарят заповяда — уплаши се момичето и опипа ухото си.

Мейгрейт не искаше да й навлече още едно наказание. Смъкна завивките от леглото и за ужас на вестоноската се сви на пода в дневната.

Сутринта се събуди и узна, че напразно се е тревожила. Игър изобщо не се бе отбивал в покоите си. И Долода спеше на пода, но щом я видя да става, втурна се да приготви закуска.

По-късно Мейгрейт отиде при Фейеламор, която беше твърде отпаднала, за да говори. Седя до нея цяла сутрин, угрижена от разклатеното й здраве. Ами ако умре? Каквото и да чувствата към нея, веригите на дълга и подчинението я обвързваха здраво. Трудно би открила нов смисъл в живота си, ако се лиши от господарката си.

Откакто Мендарк избяга, Игър беше толкова зает, че тя съвсем рядко го зърваше. Затворена в твърдината, заобиколена от уелми, Мейгрейт изпадаше в мрачно настроение и се кореше за непоправимата си грешка.

Повечето време прекарваше в щаба на Игър. Наблюдаваше го почти без да разменят дума. Какво ли искаше от нея? Той толкова се увличаше в заниманията си, така се затваряше в себе си, че беше невъзможно да узнае. Всъщност какво очакваше от него самата тя? Да й бъде приятел, любовник? През целия си живот служеше на Фейеламор, която не допускаше Мейгрейт да завързва приятелства. Нямаше представа как да се сближи с него.

— Игър… — започна плахо един следобед.

Той я погледна безизразно. Ръцете му подреждаха донесенията по масата, нямаше търпение да се върне към работата си. Офицерите и прислужниците наоколо я зяпаха изцъклено като насекоми. Вторачи се в хлътналите му очи, с всяка секунда смущението й нарастваше. Той имаше важни дела, а тя беше нежелана натрапница.

— Няма нищо — смънка и се сви на стола си.

Още десетина пъти понечи да го заприказва, но тъй и не се застави да произнесе думите. А щом Игър я погледнеше, от лицето му изчезваше всякакъв израз. Нищичко не й подсказваше какво си мисли и тя не се престрашаваше да продължи от страх, че напълно се е заблудила.

Мейгрейт затъваше в тежки размисли, в душата й тлееше негодувание. Отначало си бе позволила слабичка надежда, но по-късно се лиши напълно от нея. После Игър й я върна с признанието, че не му е безразлична. А последните дни бяха огромно разочарование. Не й каза дори една добра дума… нито пък груба. Все едно не я виждаше. Характерът на Мейгрейт често я възпираше да изрази чувствата си, но понякога те се отприщваха в яростен изблик. Ако това беше приятелството, предпочиташе самотата.

„Няма да му се умилквам като някое паленце! Стига да ми позволи, ще си тръгна още днес, а не ме ли пусне, такава врява ще вдигна, че ще съжалява за деня, в който ме е срещнал.“

— Проклет да си! — кресна му и размаха юмрук към него, когато той се канеше да започне поредното съвещание с военачалниците си. — Какви са плановете ти за мен?

Кръвта нахлу в лицето му, пръстите му забиха перодръжката в хартията на масата. Мигновено изви глава към подчинените си и ревна:

— Всички вън! — Щом стаята се опразни, той продължи кротко: — Бъди така любезна да не говориш за личните си тревоги, когато работя.

— Занапред ще следвам съвета ти — изфуча Мейгрейт. — Отивам си!

— Отиваш ли си? — озадачи се Игър.

— Не говориш с мен. Аз съм като затворничка, на която не казват защо е в килията. По-добре си бях сама.

— Но за какво искаш да говорим?

— За каквото ще да е! — извиси се гласът й до вопъл. — Е, какви са ти плановете за мен?

— Не си позволявам никакви планове за тебе — тихо я увери Игър. — Приятно ми е… да си наблизо. Това е.

— Ами аз? Не съм ти някаква кукла, че да се хиля глупаво, когато ти скимне, и нищо да не правя.

Той се вторачи в нея. Не разбираше.

— Когато дойдох при теб, аз се опълчих срещу Фейеламор и всичко, към което тя се стремеше. Това не е каприз. Имам нужда от нещо повече!

— Мейгрейт… — Игър се вцепени. — Аз… Не мога… — Побърза да се обърне с гръб към нея. Когато пак я погледна, се бе овладял. — Ела с мен.

Поведе я нагоре, излязоха на покрива и застанаха до бойниците на твърдината. Вятърът жилеше лицата им със заледен сняг.

— Не мога… — повтори Игър и се отдръпна от нея. — Може би е по-добре да си идеш. Нямам какво да ти дам. Аз… аз се познавам, Мейгрейт, и това, което научих за себе си, не е много… приятно. И ти вече познаваш живота ми! Всичко е в паметта ми… — промълви той, сякаш вперил поглед в миналото. — Страданието да съм под гнета на Рулке, ужасът, че може да се случи отново. Откакто се изтръгнах от безумието, напред ме тласка жаждата да си отмъстя на онези двамата — Рулке и Мендарк. Наистина съм се превърнал в машина. Кух съм отвътре. Черупка, побрала само омраза и страх.

Тя пристъпи към него. Това признание я трогна по-силно от всичко, което й бе казвал. Хвана ръката му и усети, че тялото му се тресе.

— Не си безчувствен, иначе нямаше да се мъчиш така. Скъп си ми, защото вярвам в това. И в мен има мъка… знаеш каква.

Дланите му обгърнаха тънките й пръсти.

— Мейгрейт, ти си добра с мен. Но не знам дали мога да ти отвърна със същото… вледенил съм се.

— Не се нуждая от много — прошепна тя. — Но понякога копнея за нежност…

— Никой ли не се е отнасял благо с тебе?

— Първата ми учителка, но беше толкова отдавна. Горката Хана, сигурно вече е мъртва. И Каран… толкова искаше да бъде моя приятелка, а аз я отблъснах, злоупотребих безмилостно с нея и я изоставих, когато трябваше да я подкрепя. — Вдигна поглед към тъмния му силует. — Подхождаме си с тебе. И аз съм студена и свенлива. Не понасям хората да надничат в чувствата ми. Но може би…

Вървяха по стената, минаха през празно караулно помещение и продължиха. Изведнъж Игър спря и стисна ръцете й.

— Какво „може би“? Предлагаш ли ми нещо? Говори откровено… не обичам приказки, които доникъде не водят.

— Плаша се от откровеността, за да не сбъркам. Но ще говоря направо. Да, предлагам ти близостта си, стига да я искаш.

— Може би има на какво да се научим един друг…

— Да — прошепна Мейгрейт.

Вятърът ги блъсна и ги прониза. Тя се прислони към едрото му тяло. Някаква сянка на вътрешна борба мина по лицето му.

— Искаш ли?… — тихият му глас се изгуби във вятъра.

Той протегна ръце, но пак ги отпусна покрай хълбоците си.

— Какво? — попита Мейгрейт.

Този път гласът му отекна над бойниците.

— Искаш ли… да ме прегърнеш?

Разговаряха, когато Игър успееше да се откъсне за малко от войната и влудяващите го стремежи. Излизаха на покрива късно през нощта или преди трескавото оживление в твърдината да се е подновило с утрото. Ръцете им се докосваха, понякога се прегръщаха. И толкова. Връзката им отново тъпчеше на място. И всеки път Мейгрейт го подмамваше и подканяше към следващата крачка, защото той май знаеше за човешката близост по-малко и от нея.

Но след два-три дни пак го обзе манията да залови Мендарк. Откакто превзе Туркад, нямаше много поводи за радост — навсякъде из новите му владения се надигаха бунтове, потушаването им изчерпваше и запаси, и подкрепления. Игър не се съмняваше, че Мендарк е в пристанищния град, обаче не искаше сам да си заложи клопка чрез сблъсък с хлуните.

— Съжалявам, Мейгрейт — каза й веднъж. — Откакто дойдох тук… не ми върви. Силите ми не са както преди. Едва си служа с магьосническите похвати… както и ти се убеди при издирването на Мендарк. Би трябвало да ги променя според аурата на това чудато място, но какво да правя после, когато отида другаде?

Изниза се почти цяла седмица, откакто тя дойде при него. Мейгрейт изведнъж прозря, че така доникъде няма да стигнат.

Игър беше прекалено сдържан, наплашен, себично оплетен в терзанията си. Ако тя не измислеше нещо, което да ги тласне отвъд тези застинали отношения, щяха да се отдалечат един от друг неизбежно като падането на листенцата от увехнало цвете. С толкова мъка намери приятел… ако ще и особняк като Игър… и за нея беше немислимо да се върне към предишната самота.

Как й се искаше да потърси съвет от някого, но да се обърне към уелмите беше нелепо, а да подхване подобен разговор с Долода — смехотворно. Сигурно имаше какви ли не начини да прескочат тази бездна в близостта, Мейгрейт обаче се сещаше само за един.

— Няма какво друго да правя — промърмори тя. — Ще го вкарам в леглото си.

Невероятно беше дори да й хрумне — през целия си дълъг живот не бе лягала с мъж. Откровено казано, дори нямаше такова желание. Знаеше за плътската любов каквото бе написано в книгите, тоест нищо полезно за самата нея в момента.

Но и когато намери смелост да помисли за това, не беше лесно да постигне целта си. В изкуството на съблазняването можеше да се мери по невинност с новородено. А и да беше изкушена в тези хитрости, не би изтърпяла унижението да си послужи с тях. Уклончивите намеци отскачаха от ушите му като хартиени стрелички от броня — Игър дори не подозираше за намеренията й.

Принудена да стане по-дръзка, тя започна да му подхвърля по някоя дума за телесното привличане между мъжа и жената. Той продължаваше да отвръща с толкова празен поглед, че Мейгрейт неволно се замисли дали мъжкото у него не е било заличено от безбройните му премеждия.

Средзимната седмица свърши най-после. Настъпи първият ден от талмард — последния и най-студения месец на зимата. Двамата седнаха да вечерят късно и Мейгрейт настоя да има вино на масата Знаеше, че почти няма да вкуси от него след онова злополучно напиване преди месеци, но щедро доливаше в чашата на Игър. Той също не пиеше често или по много, но след като опразни две чаши, Мейгрейт си каза, че или сега ще си опита късмета, или няма да се престраши никога.

Думите пак заседнаха в гърлото й. Надигна се за пореден път да напълни чашата му и събори стола си. Игър закри чашата си с длан.

— Стига ми толкова! — рече й троснато. — Какво искаш от мен?

Както винаги потиснатите й чувства изригнаха буйно.

— Искам тебе! — извика тя и лицето й доби цвета на виното. — Ти не искаш ли да легнеш с мен?

Устата му се отвори от смайване.

— Да легна с теб?…

Стори й се, че ще умре от срам. Нима успя да направи най-противната грешка в живот си? Но да отстъпи, щеше да е несравнимо по-лошо.

— Не можеш ли? — попита го кротко.

Той се смръщи, все едно му трябваше време да проумее въпроса.

— Мъж съм и мога… поне можех на времето. Но това желание не се е пробуждало у мен много отдавна.

— Тъй ли?…

Мейгрейт не разбра какво се опитваше да й каже.

— Нуждаеш ли се от това? — сериозно попита Игър.

— Потребно ми е… — промълви тя. — Мислех си… ако се сближим и така… това е сливане на душите и телата. Ще бъде добре и за двама ни.

Игър поумува.

— Но ние дори не сме се целували.

— Вярно. И това искам.

— Ела тук.

Изведнъж си размениха ролите. Мейгрейт не знаеше нищо и за целувките. Съвсем плахо се отпусна в прегръдката му и откри, че е приятно въпреки тънките му устни и наболата брада. След няколко секунди се пуснаха. Тя докосна устните си и го загледа удивено.

— Ако искаш, качи се горе, ей сега ще дойда и аз — каза й Игър.

Мейгрейт се изкъпа, съблече халата и се пъхна в леглото на Игър. От грубоватите чаршафи голата й кожа сякаш пламтеше. Сама се остави във властта му. Ами сега? Какво ще поиска той от нея? И как ще постъпи, ако не получи каквото очаква?

Игър също излезе от банята. Започна да гаси лампите.

— Остави една да свети, моля те — прошепна тя.

— Щом искаш…

Той не угаси лампата до леглото. Постоя малко с наведена глава, после отметна завивката.

Игър лежа неподвижно толкова дълго, че Мейгрейт се притесни да не е заспал. Но когато накрая го докосна, той се обърна към нея и я прегърна непохватно.

Светлината се отрази тъмно-червена в нейните очи. Неговите пък тъмнееха от потрес и смут. Той я притисна силно към себе си, за да не я гледа в лицето.

Знаеше за произхода й повече от самата нея. Като негова пленница във Физ Горго тя бе лишена от отварата на Фейеламор, с която прикриваше цвета на очите си. И те бавно си възвърнаха променливите оттенъци — ту наситено-червени, ту индигово-сини. Нямаше нужда Игър да тъне в догадки. Единствено кароните или мелезите с много каронска кръв имаха такива очи.

Тогава не се безпокоеше излишно, но сега… Огледалото му бе отнето, гашадите се пробуждаха, завладените от него земи се разбунтуваха. Сега цветът на очите й имаше твърде голямо значение. Взреше ли се в тях, все едно виждаше своя враг, най-великия сред кароните. Помнеше обаче как след победата над Рулке мелезите с каронска кръв бяха изтребени безпощадно. Коя е тази жена?

Тя лежеше в прегръдката му и се чудеше защо е толкова неестествено скован. Доближи устни към ухото му.

— Игър…

Горещият й дъх го възбуди.

Мейгрейт се почувства твърде странно, докато се любеха, защото Игър все я обръщаше с гръб към лампата. Свършиха скоро, без да са особено удовлетворени, а и тя не очакваше кой знае какво. Но тази близост, уютът на прегръдката му беше нещо ново и прекрасно за нея. Тя се отпусна по гръб, усмихна му се сънено и заспа.

Лампата отново осветяваше полузатворените й очи и Игър се сгърчи от ужас. Каронски очи! Идеше му да изскочи от леглото и да тича неспирно чак до своята крепост сред блатата, да забрави завинаги Огледалото, империята си и отдавна замисленото отмъщение. Но не можеше.

Подпря се на лакът и се взря в лицето на Мейгрейт. Тя беше прелестна — нямаше го съкрушеното изражение, което толкова я загрозяваше. Погали дългата й шия, но за миг пак си представи очите й… и настръхна от желанието да впие пръсти, да се освободи от заплахата, въплътена в тази жена. И това не можеше да направи.

Опря глава на възглавницата и изстена. Мейгрейт протегна ръце насън и се притисна в него. Игър не мигна цяла нощ.