Кулата върху разлома

11. Изгубена памет

Дълго лежа, безсилна да се тревожи. Пълната апатия й внушаваше, че е в безопасност. Плътно я обгръщаше непривична, но приятна топлина. Унасяше се, сънуваше, отърсила се от всички страхове заедно с паметта. Нищо не бе останало, освен призрачни сенки от далечно минало. Вървеше в снега под пълната, кървава луна и гледаше звездите, които мудно пълзяха по небето. Ахна развълнувано, когато се стрелна искрата на метеор. Вятърът донесе ръмженето на планински рис. Тя стисна по-здраво огромната ръка и въпреки опасността пак повярва, че с тази закрила нищо не я заплашва.

По-късно се мярнаха позната стара стая, пукотът на дърва в камината, прегърналата я яка ръка. Вятърът хленчеше навън, напираше през комина и размяташе пламъците. Тя се гушеше в баща си със затворени очи, понесена от боботещия му глас, и преживяваше древните сказания толкова живо, сякаш картините се сменяха от вътрешната страна на клепачите й.

По снега крачеше червенокосо момиче. Самата тя ли беше, или поредният му разказ в зимна вечер? Въздъхва безмълвно и тогава се върна болката в главата. Ужасна, разкъсваща болка, пронизваща със стоманени шипове челото й. Отглас на предишна болка. А после — забрава.

Накрая слабо поскърцване проникна през замайването. Тя не помръдна, нямаше воля да поиска това. Тишината я върна в безвремието и тя засънува отново.

Пак това скрибуцане! Дърво се отъркваше в дърво. Изненада се, че от видения премина към мисли, отново в съзнание. Тънката нишка на любопитството сякаш я подръпна и тя се събуди. Отвори очи полека, за да не се издаде, макар да не знаеше защо го прави.

Стаята беше тясна и тъмна. Гладките камъни в зида до нея лъщяха от влага. Погледът й се плъзна по стената. В тази част от стаята нямаше друг човек. В малко огнище срещу леглото й горяха дърва. На лавицата отгоре бе сложена дебела къса свещ, чието пламъче местеше сенки из стаята. До свещта имаше голяма съдина, зелена и гледжосана. От другата страна на огнището седеше някакъв старец. Подпираше крака на стената и се люлееше, а столът скърцаше. Той носеше тъмни протъркани дрехи и кафяви ботуши. Късата му брада сивееше, побелялата му коса бе оредяла.

Старецът се размърда. Май се взираше в карта, начертана на хартия от дървесна кора. Тя затвори очи и се отпусна. Столът изчегърта по пода. Старецът изсумтя, после забълбука течност. Той доизля остатъка от съдината в паница, върна се на стола и отпи.

Клепачите й пак се отпуснаха. Върна си мъничко късче от спомените — важна среща! А на глезените й имаше окови. Плъзна пета по другия си глезен и трепна. Още я болеше от ожулването. „Каран! — изскочи в ума й. — Това съм аз!“ И потокът нахлу — вестоносец влиза тичешком с вик, че Игър е пред портите, а армиите на Туркад са разгромени. После Тенсор — отчаян, обезумял, покрусен — протяга напред свития си юмрук. След това… нищо.

Как е попаднала в тази мухлясала занемарена стаичка? Кой е онзи старец? Главата й натежа. Огледалото го нямаше! Отнесоха го надалеч. И нейните мъки, и смъртта на толкова хора бяха напразни.

Не, това вече не я засягаше. „Мога да се върна у дома“ — рече си Каран с нова въздишка. И се появи споменът за овехтелия Готрайм със стените от розов гранит под следобедното слънце. Най-сетне ще си бъде вкъщи! Съзнанието й се замъгляваше, образът изчезна и тя охотно се отпусна в мрака.

За пръв път преживяваше такава болка в нацепените късчета будуване. Страдания като след злоупотреба с дарбата, но далеч, далеч по-страшни. А между пристъпите я изтезаваха кошмари, по-истински от живота, по-необуздани и по-мъчителни. Предпочиташе болката пред тях. Викаше, пищеше, обливаше се в пот, изгаряше я треска, после отново потъваше в безмерната болка.

Усещаше само дъх на нажежено желязо. Червенина под клепачите. Заслепяваща. Имаше крясъци и грохот. Пръстите й се потопиха в лепкава гъстота като каймака на сварено мляко. Доближи ги до носа си. Кръв! Лежеше в съсирена локва. Кожата по тила й настръхна, като че някой се взираше отгоре в нея. Ледени пръсти докоснаха гърлото й. Каран събра жалките остатъци от сила и изля във вой ужаса и терзанията си.

Много по-късно отново изплува на повърхността и долови движение в стаята. Нещо припламна в мрака. Хлад по челото й, който се плъзгаше по бузите, по шията, по гърба. И пак тъма.

Писъци, пот, треска. Изгарящи устни, парещо гърло. Давеше се, задъхваше се. И тънеше в мрак, по-черен от всяка нощ.

След незнайно колко време Каран се събуди от нечие присъствие. Лежеше, без да шавне, опитваше се да го прогони с мисъл… и старецът се върна на скърцащия стол до огнището. Отвори очи. Отново огризка от свещ пращеше на лавицата. Завъртя глава само с леко неприятно усещане и огледа другата половина от стаята. Някога по стената бе имало грапава мазилка, но от нея не бе останало много. Вратата от дебели дъски бе залостена със здраво резе.

— Каран, вчера си помислих, че ще те изтърва.

Гласът му я сепна. Възрастният мъж опря с тропот ботушите си на пода и стана. Тя притисна глава във възглавницата. Той наистина беше стар, но не и съсухрен, доста нисък, обаче с огромен гръден кош и широки рамене. По-отблизо й се стори смътно познат. Изглеждаше най-обикновен човек, а и впечатлението се засилваше от бавния му селски говор и грубоватата загоряла кожа на лицето. Преди не би забелязала такъв човек, но сега беше толкова изцедена, толкова лишена от увереност и самочувствие, че го виждаше като грамадно препятствие… и заплаха. Не знаеше какво да стори.

— Кой си ти?

Сричките издраскаха гърлото й като торбичка с пясък.

— Твоят лечител. И пазител… за известно време.

— Искаш да кажеш надзирател!

Старецът сви рамене.

— Наричай ме както ти харесва. Но без мен щеше да си мъртва. Не съм приятел на Игър. Вървя по свой път. Името им е Шанд.

„И как аз се озовах на твоя път, Шанд?“ Май не чуваше името му за пръв път. Не го ли споменаваше Лиан? Лиан! Мигом обръч стегна гърдите й, задъха се. Какво го е сполетяло? Подскочи в леглото и сякаш назъбено острие се заби в слепоочието й. Образът на Шанд се избистри съвсем бавно пред очите й.

— Къде е Лиан? Да не е… Той нали не е…

Нямаше сили да произнесе думата.

Шанд се наведе да я чува по-добре.

— Лиан ли?

Гласът му прозвуча странно остър.

А колко ярки бяха зелените му очи, колко пронизващ погледът им… Вече не го смяташе за нищожно човече. Внезапно я обхвана страх от този непознат.

— Дойдох с него в Туркад — обясни тя. — Пътувахме заедно повече от месец. Той ми спаси живота. Трябва да зная къде е Лиан. Моля те!

Успя да напипа ръката му. Шанд като че се подразни.

— В Туркад цари хаос. Безполезно е да търся, защото не мога да го намеря.

Тя си отдръпна ръката. И в нейните зелени очи животът се завръщаше, пребледнелите й бузи почервеняха. Шанд се взря отблизо в нея и нещо в погледа й го разколеба.

— Почти е невъзможно — каза той по-добродушно. — Имаше големи кръвопролития и разрушения. Игър превзе по-голямата част от града. Половината жители на Туркад избягаха. Все пак ще се опитам.

Внимателно, но непреклонно я побутна да легне.

— Сега отдихът ти е по-необходим от всичко останало. Стой си в леглото.

— Все някой ще знае къде е Лиан. — Очите й плувнаха в сълзи и нямаше сили да ги избърше. — Но не казвай на онзи за мен.

— На кого?

„На Мендарк!“ — възкликна тя мислено и пак се изправи. Ненадейно си спомни името и то пробуди паниката.

— На Мендарк! Не му казвай нищо за мен, дори да те попита. Мендарк е мой враг.

Шанд въздъхна.

— Няма защо да се притесняваш от Мендарк. Под обсада е в Стария град.

— Моля те… — прошепна тя.

— Ще поразпитам.

Болката в слепоочията стана непоносима. Ръцете й се разтрепериха и тя се свлече на възглавницата. Едва сега осъзнаваше колко е изнемощяла.

— Къде… — С мъка успяваше да шепне. — Къде съм? Какво се случи? — Стаята се завъртя пред очите й. — Какво ще правиш с мен?

— Не знам какво ти се е случило — отвърна Шанд с кроткия си глас, който звучеше твърде жизнено за набръчканото му лице. — Когато те намерих, бе изпаднала в голяма беда. Бълнуваше и доближаваше прага на смъртта. Пренесох те тук, на сигурно място. Ще има време и за въпроси, и за отговори. — Той хвана отпуснатата й китка с едната си ръка, с другата закри очите й. — Спи!

Топлината и мракът бяха толкова приятни, че страховете й се разсеяха. С кротка въздишка Каран се унесе и дори не сънуваше.

Шанд постоя, колкото да се увери, че е заспала, безшумно отвори вратата, заключи я отвън и излезе на улицата.

Събуди се сутринта — бледа, сивкава светлина се процеждаше в стаята през процепите под и над вратата. Старецът бе излязъл. В огнището имаше само пепел и стаята се вледеняваше. Каран бавно се подпря да седне. Всичко се завъртя. Щом замайването отмина, тя полека спусна краката си от леглото и се изправи, хваната за рамката. Полазиха я тръпки, щом стъпи на студения каменен под. Единствената дреха на гърба й беше дълга захабена риза. Каран беше закръглена, но сега се потресе от тялото си — изглеждаше толкова мършаво, сякаш принадлежеше на друга жена. Костите на хълбоците й стърчаха, краката й бяха изтънели, ребрата се брояха. Откога ли лежеше в несвяст тук?

От паметта й се бяха заличили последните седмици от пътуването към Туркад. Изобщо не помнеше, че още в Сит престана да й се яде и тъпчеше в устата си храна, колкото да не грохне.

Не виждаше никъде дрехите си, затова се уви с одеяло. Стъпка по стъпка се доближи до огнището. Там се свлече на стола трепереща и се загледа в пепелта. След малко откри, че я измъчва зверски глад, и от самото усещане й прилоша. Не намери нищо за ядене, но на сандък до вратата поне имаше кана, пълна до половината с вода.

Счупи с пръст ледената коричка и изгълта всичко. От студената течност зъбите я заболяха, а щом водата нахлу в стомаха й, Каран се преви и тупна до огнището. Спазмите отслабнаха, но не можеше да шавне.

Ключалката щракна. Побелялата глава на Шанд се подаде първа. Влезе превит под тежестта на голям наръч дърва — нацепени дъски от вратата на параден вход, овъглени от едната страна. Останка от нечий дом. Завладя я копнежът по Готрайм.

Гледаше го вяло. По косата й бе полепнала пепел, на едната й буза чернееха сажди. Шанд пипна едната й ръка. Ледена.

— Ти защо не си в леглото, малка въглищарке?

— Нямах сили да се довлека. Прегладняла съм! Откога ме държиш затворена тук?

— Не те държа затворена, както благоволи да се изразиш — с лека досада възрази старецът. — Намерих те преди три дни в Голямата зала.

— В Голямата зала ли? Не разбирам…

Шанд вдигна капака на сандъка и порови вътре. Каквито и спомени да си бе възвърнала предишния ден, сега не ги откриваше.

— Не… Ами да, Нелиса! Тя беше арбитър, нали така? И Огледалото… И вестоносецът…

Гласът й заглъхна объркано. Все едно някой бе нарязал и разбъркал паметта й като късчета хартия. Не намираше връзка между парчетата.

Капакът се затвори шумно. Шанд бе извадил половин самун корав и зърнест хляб, наглед замесен от брашно, събрано по пода на мелницата. Виждаха се прекалено много люспи и власинки, песъчинки, а и миши барабонки. Имаше и малко изсъхнало сирене със следа от мухъл в цепнатините, две глави лук, а в очукана кафява паница — остатъци от туршия, омекнала и безцветна. Старецът наряза храната в метална чиния и я сложи в ръцете на Каран, после зави краката й с одеялото. Днес не изглеждаше опасен, а само угрижен.

— Съжалявам — промълви той. — Да го е гнус човек да си сложи това в устата, но друго не успях да намеря. Лошо време избрах да дойда в Туркад. Хапвай по малко, че ще ти призлее. Стомахът ти е отвикнал от храна.

— Стомахът ми е отвикнал дори от вода — горестно промърмори Каран и откъсна залък от тъмния хляб. Огледа го, изчопли най-подозрителните парченца и заръфа останалото. — Как съм се подредила така?

Шанд сподели с нея малкото, което бе научил за края на Големия събор. Каран напрягаше паметта си, но нямаше нищо, освен броени имена, същински островчета в безкрая на незнайното.

Старецът подреди съчки в огнището, след няма и минута огънят пламна, насищайки въздуха с мириса на горяща смола.

— Как попаднах тук?

— Отидох в Голямата зала… де да знам какво ме подтикна… и те намерих на косъм от края. Пренесох те тук.

Каран се загледа в чинията и избра някакво мариновано коренче.

— А другите, които бяха на Събора?

— Нито знам, нито има как да науча. Игър скоро ще покори Туркад. Мендарк още брани цитаделата, но и тя ще бъде превзета.

И тези имена не означаваха нищо за нея, пак ги бе забравила.

— Ама… Мейгрейт?

— Не съм я срещал никога. Може да е била сред мъртвите, които не са разпознали.

Каран поклати глава и пак усети слаба болка.

— Щях да науча, ако е умряла.

Съжали на мига, че се издаде. Шанд би могъл да се досети, че тя притежава дарбата на усета, и да я продаде на онзи, който би платил най-много за способностите й — такава участ често сполетяваше хора като нея, особено по време на война.

— Може да е избягала, за да се спаси от клането — предположи старецът.

— Може би… — Тя се запъна. — Чу ли нещо за Лиан?

— Говорих с един, който е помагал в изнасянето на труповете. Лиан не е сред изгорените мъртъвци.

Шанд разрови огъня с пръчка, разхвърча се облаче искри.

— Ти защо си губиш времето с мен? Питам те, а не отговаряш. Къде си ме довел?

— Сега сме в стар квартал. Толкова западнал и беден, че тук не идва никой освен онези, които нямат друг подслон. Дори войниците на Игър странят от тези места, но ще дойдат, щом превземат цитаделата. Не си в безопасност тук — нали му открадна Огледалото!

— Колко време имам?

— Няма начин да позная. Може би броени часове.

Тя отпусна натежалата си глава върху скръстените ръце. Шанд говореше нещо, но Каран не различи нито дума. Затвори очи. Старецът без никакво усилие я пренесе на леглото, както си беше увита в одеялото. И тя заспа.

Шанд остави картата настрана и по навик посегна към виното. Спря се, но само след минута отпиваше от шишето. Питието му носеше утеха, но не стигаше да му даде каквото той искаше — забравата на размътения ум, временно опрощение на греховете му.

„Ама че си глупак… Да си беше седял в Тулин, където никому с нищо не вредеше.“

Някога се бе наредил сред великите в света, равен по могъщество и находчивост на водачи, покорили цели народи. Сполетя го обаче лична злочестина, заради която заряза всичко. Много отдавна се приюти в планинското село Тулин, колкото се може по-далеч от средищата на властта. Година след година цепеше дърва и прислужваше в странноприемницата. Но един ден светът го връхлетя отново и в Тулин.

И ето го сега — навличаше си сам беди, а беше безпомощен и уплашен. Внушаваше си, че стряскащата мощ, с която миналата есен отпъди уелмите, нападнали Лиан, беше само показност като на гущер, разперил гребена си, за да уплаши противника. Ако неговите неприятели успееха да прозрат хитрините му, щеше да е безсилен пред тях като болната Каран. Пак се пресегна за картата. Открай време му бяха увлечение, през свободното си време ги изучаваше и чертаеше. Не успя да се съсредоточи и предпочете виното.

Отпиваше и зяпаше разсеяно в пламъците. Познаваше добре Галиад, бащата на Каран. „Наглеждай детето, ако нещо ме сполети“ — помоли го Галиад преди толкова години.

Тогава Шанд се засмя — та нали приятелят му беше способен и прозорлив мъж.

„Че какво би могло да те сполети?“

„Врагове имам, но приятелите ми са малко. Това не ме гнети заради самия мен. Живях дълго. Но като Каран няма друга.“

И двамата се усмихнаха, а Галиад добави:

„Вярно, това може да се каже за всяко дете, но наистина няма друга като нея. Знам какво си мислиш, но не е просто защото тя има дарбата на усета или защото е мелез между хора и аакими. Някой път ще ти разкажа всичко. Ако нещо ме сполети, наглеждай Каран. Само за това те моля.“

Не след дълго убиха Галиад в планината, а Шанд тъй и не научи още какво искаше да му каже неговият приятел за дъщеря си. После майка й посегна на живота си и детето бе приютено от нейния род. След време Каран изчезна, Шанд дълго разпитва, докато получи неохотния отговор, че е отишла в Шазмак. Той реши с облекчение, че това вече не го засяга.

А преди два месеца порасналата и превърнала се в самостоятелна жена Каран се появи недалеч от Тулин, преследвана от уелми. Шанд не стори всичко, което му повеляваше дългът, за да й помогне. Затова се срамуваше и смяташе, че той също е виновен за последвалите злощастия. Трябваше да поправи стореното, каквото и да му струва.

Все пак сегашната Каран не се различаваше чак толкова от детето, което бе виждал преди години. По външност изобщо не напомняше за своя едър, тъмнокос, мургав баща, нито пък за русокосата си майка, дребничка и крехка като птичка. Е, да, Каран също беше хубава, и то поразително — наследство от един немногоброен род сред аакимите. Нисичка, с бледа кожа, зелени очи с оттенъка на малахит, високи скули и изящно очертано лице.

Сгрян от огъня и бутилката, Шанд си припомняше какво видя в Голямата зала. Последствията от извършеното там злодеяние го стъписаха, колкото и да бе обръгнал в младостта си на ужасите на войната. Обиколи лежащите в несвяст хора и намери неколцина, които можеше да пробуди с докосване и глътка от манерката си. Помогна им да се махнат оттам, макар че се препъваха с размътени глави под дъжда. Канеше се да ги последва, защото наоколо се разгаряха схватки и се боеше да не го сварят войници вътре. И тогава зърна от нещо като захвърлен вързоп да стърчи толкова познатата му коса.

Каран! Защо и тя беше тук? Сблъска се с болезнения спомен за плодовете от нехайството си в Тулин — не само Каран, но и целият свят щеше да опита горчилката им. Още беше жива, но докога ли щеше да издържи? Какво да прави? Отдавна не бе идвал в Туркад. Повечето му стари познати вече бяха в гроба. А как да издири живите в тази бъркотия?

Метна Каран на рамо и се измъкна в дъждовните струи. Часове наред обикаляше уличките и търсеше скривалище. Навсякъде беше заключено, не искаха да го подслонят, колкото и щедра отплата да предлагаше. Накрая победи страхът, че Каран ще умре. Разби с тоягата си вратата на западнала къща, намери свободна стая, плати на втрещената хазяйка за една седмица предварително и се зае със задачата да опази живота на Каран.

Наблизо се затръшна врата и шумът го върна в настоящето. Навън бушуваше смъртоносна война. Твърде дълго се бе спотайвал. Вече беше стар и нямаше с какво да се опълчи на врага освен със заспалия си от бездействие ум. Докато носеше Каран из града, се убеди окончателно, че силите го напускат.

Шанд пак посегна към шишето.

Каран се събуди насила, сякаш изплуваше нагоре в езеро от кал. След миг разбра, че не се тресе цялата стая, а само нейното рамо.

— Ставай! Търсят те. Трябва да тръгваме веднага!

Тя се вторачи в Шанд, който вършеше нещо в отсрещния ъгъл. Какво ли искаше от нея? Неприятният опит й подсказваше, че почти всички искат нещо. Да не са обявили награда за нея или той иска да се възползва от дарбата й?

Шанд вдигна глава.

— Хайде де! — подкани я грубо. — Няма време да витаеш в облаците.

— Къде са ми дрехите? — сопна се и тя. — Не мога да изляза увита в одеяло.

Той се наведе, бръкна под леглото и измъкна вързопче.

— Само това имаше. Побързай!

Докато Каран опипваше възела с омекналите си пръсти, вратата щракна. Шанд изчезна. Изведнъж тя се уплаши.

Чу викове в края на коридора, заблъскаха с юмрук по някаква врата. Косата й настръхна. За нейна изненада възелът се развърза, не бе усетила, че пръстите й още се занимават с него. От вързопа изпадна познатият й торбест зелен панталон. Тя отметна одеялото, смъкна презглава мръсната риза и обу панталона. Движенията я изтощиха.

В коридора продължаваха крясъците и шумотевицата. Тя слушаше с безволно отворена уста как разбиват врата с брадва. Бяха дошли войници да претърсят къщата. Острието се заби с трясък трети, после четвърти път и тогава закънтя толкова пронизителен писък, че я заболяха ушите. Каран се зарови под одеялото, но нищо не можеше да заглуши звука.

12. Градът на плъховете

Къщата отново притихна. Каран сведе поглед към парцала в ръцете си — нейната захабена маслинено-зелена риза. Нямаше ботуши, бельо, шапка, куртка. Личеше колко припряно е смъкната ризата от тялото й — отпред просто беше разпрана. Как да се покаже навън с тази дрипа? Освен това беше изпрана много нехайно, защото миришеше на мухъл, а отстрани имаше голямо петно от кръв.

Облече ризата, колкото и да й беше неприятно. Зад вратата пак отекнаха писъци. Шанд нахълта.

— Къде са ми другите дрехи? — попита тя заядливо.

— Не знам… и не задавай глупави въпроси!

Той се мяташе насам-натам, вземаше разни вещи и пак ги захвърляше.

— Нямам ботуши — промърмори Каран и чак сега си спомни, че я отведоха на Големия събор боса и с вериги на краката.

Старецът избълва проклятие.

— Ще минеш някак и без тях!

Издърпа я в коридора. Тя се почувства уязвена от гнева и студенината му. Навън тутакси загуби усещането за топлина, което бе запазила от постелята. На ъгъла той надникна предпазливо и веднага се отдръпна.

— Има патрул!

Повлече я толкова стремително, че й се замая главата.

— Къде… отиваме? — успя да изломоти тя.

Шанд я помъкна по тясно стълбище.

— В мазето.

Навлязоха в мрак. Старецът запали една от късите си свещи и на светлината й се провряха през мръсни вехтории във влажно подземие, където имаше само наредени бъчви.

— Тук навсякъде имат тайни изходи — подхвърли Шанд и тръгна покрай стената. — Търси люк на тунел, през който се излиза в задната уличка.

Недалеч от тях пак започна врява. Той изруга. Ръката му трепереше и по носа му полепваха горещи пръски от свещта.

— Подпри вратата с гръб, по-бързо!

Каран се подчини и заопипва за резе или ключалка. Нямаше. Тя се прегърби до вратата и се загледа в Шанд, който щъкаше из мазето. Знаеше, че хванат ли ги тук, ще бъде още по-зле, отколкото ако бяха останали в стаята. Щом бягаха, сами признаваха вината си.

— Ето го — промълви Шанд и вдигна свещта към стената.

Скоро се простиха с надеждата — някой бутна вратата. Тя се помъчи да я задържи, но краката й се хлъзгаха по мокрия под. А Шанд още се бореше с ръждясалите резета на капака.

— Вратата запъва — чу ясно глас зад дъските. — Тук май не идвал човек от много време.

— Искаш ли да обясниш това на уелмите? — скастри го друг. — Отвори я!

Каран се уплаши. Идеше й да се свие на пода и да излее в писъци ужаса си.

— Подпирай! — изсъска й Шанд.

Нещо изтрещя страшно до ухото й. От вратата се подаваше острието на брадва. Три пръста встрани и щеше да й разцепи главата.

Тя изохка, опулена в брадвата. Шанд угаси свещта. Измъкнаха острието и ритнаха вратата толкова силно, че Каран отхвърча. Стори й се, че в главата й избухнаха фойерверки. Някой влезе тичешком, последва го още един.

— Тук има някой! — извика първият. — Дай насам фенера!

Светлината я заслепи. От удара в пода не можеше да мръдне.

— Не ми прилича на никоя от списъка — промърмори първият, — но най-добре да я тикнем в килиите. Ти иди са провериш зад бъчвите.

Той се наведе към Каран и я хвана за косата, но при бъчвите се сборичкаха. Фенерът угасна. Войникът пусна Каран и се хвърли натам. Чу се глух удар. Тя си знаеше, че са убили Шанд. До нея спря сянка.

— Ставай — заповяда старецът.

Накрая я вдигна, пренесе я до стената, напипа капака и непохватно го отвори с една ръка. С другата я бутна нагоре.

— Хвани се! Погледни пази ли някой наблизо. Хайде де!

Каран подаде глава в дъжда.

— Не виждам…

Старецът така я изтласка, че тя се преметна в калта. Той излезе след нея.

— Фраснах ги по главите с обръч от бъчва. По-добре съм, както излиза. Да вървим, че скоро ще ни подгонят, а и вече видяха лицето ти.

Излязоха на улицата при безлично здание от сив камък. Черните облаци се канеха да ги обсипят с още лапавица. Вятърът блъскаше Каран в гърба, проникваше през ризата й, сякаш беше от паяжина. Кашата по калдъръма замръзваше. Тя се тътреше, придържаше отпред разпраната си дреха и хлипаше от студ и болка. Малкото хора, осмелили се да излязат, бързаха нанякъде с наведени глави.

Каран си удари палеца на крака в напукан камък, подхлъзна се и падна по лице в заледяващата се мръсна каша. Да си лежи там, не беше чак толкова мъчително като ходенето. Шанд я изправи насила. Тя се олюля и видя, че от палеца й капе кръв по калния сняг. Старикът пак бе закрачил напред и тя се заклатушка подире му. Никога не се бе чувствала толкова безсилна.

— Шанд! — искаше да му извика, но само изцвърча немощно.

Той дотича при нея.

— Не мога повече… — изскимтя Каран.

Старецът я прихвана с ръка през кръста, на всяка крачка почти я вдигаше над земята. Свърнаха зад ъгъла и се озоваха пред четирима войници, които разпитваха някакъв мъж. Шанд се подвоуми, но един войник им махна да дойдат при него.

— Дръж се нормално — промърмори й старецът. — Те са обикновени войници. Нищо не казвай. Преструвай се на слабоумна.

„Няма да ми е трудно…“ — рече си тя. Само че се бяха натъкнали на опитни ветерани. Не можеха да ги заблудят. Щом застанаха пред тях, Шанд я пусна да стъпи в една локва и Каран се разтресе като в пристъп на тежка болест.

Сред войниците имаше небръснат великан с превързано рамо. Той изви ръката на мъжа зад гърба му и го принуди да коленичи в кишата. За миг Каран се вцепени — стори й се, че ще убият човека на място. Пленникът явно си помисли същото, защото вдигна свободната си ръка над главата в жалък опит да се предпази. Задърдори нещо, друг войник се разсмя и го отведе, побутвайки го с върха на копието си. Великанът ги подкани с жест да доближат.

Шанд заговори угоднически, ту подръпваше брадата си, ту сочеше назад. Войниците погледнаха натам, после се вторачиха в Каран. Тя не се съмняваше, че двамата от мазето ще дотичат всеки миг. Знаеше си и че ще й прилошее, ако постои тук още малко. Но нямаше значение дали ще я разпитват, защото всичко пак бе изветряло от главата й.

Старецът каза нещо на войниците и те прихнаха. Каран се наведе да опипа натъртения си пръст. Един от мъжете пристига напред и я изправи, като че искаше да запамети по-добре външността й. Тя усети, че скъсаната й риза се е разгърдила. Загърна се припряно с парчетата, някой се подсмихна, стомахът й се присви и тя повърна в кишата пред краката си. Войникът отскочи и им махна с погнуса да продължат по пътя си. Шанд пак я прегърна през кръста и я повлече нататък.

— Едва ни се размина — промълви той с чудата бодрост. — Явно те търсят. Разбира се, издирват жена с червена коса.

Каран се опули насреща му, хвана един кичур и го изви пред очите си. Имаше цвета на сажди. Хубавите й червени къдрици — единственото, с което си позволяваше да угажда на суетата си, сега провисваха черни. Сълзи опариха очите й.

Още няколко пъти ги спираха за разпит, но старецът успяваше да се измъкне с красноречие. Често спираха да си починат, докато не попаднаха в толкова долен квартал, че вонята не се издържаше дори за минута. Шанд я измъкна оттам по дълга тясна улица, завършваща със стръмни стъпала. В подножието им се виждаше вода. Без да продума, старецът тръгна надолу. Ако не беше той, Каран отдавна щеше да се е проснала в мръсотията без никакво намерение да стане. Палецът й нито кървеше, нито болеше — стъпалата й премръзнаха.

— Къде отиваме? — попита тя задъхана на горното стъпало.

— Идвай! После ще приказваме.

Зад тях отекна вик. Каран се озърна — в края на улицата се показаха войници.

— Спрете!

Войниците се втурнаха към тях.

Вдясно от Каран имаше плътна стена, вляво — проход между занемарени складове. Тя се застави да направи няколко крачки натам, разколеба се и побягна обратно с плач. Преди вярното решение щеше да я осени на мига, но сега не намираше нищо в главата си.

— Не може оттам! — кресна й Шанд. — Слизай по стълбата!

Тя замръзна на място уплашено. Старецът я метна на рамо и буквално препусна по стъпалата. Долу залитна и я изтърва във водата. Каран се вцепени от студ, но подаде ръка и Шанд я подпря на каменния парапет. Гърдите му свиреха.

Сега бяха сред огромните гниещи подпори на пристанищния град, прострял се на всички страни. Стъпалата продължаваха дори под водата. Само на десет разтега се намираше отчасти потопената долна площадка на кея, но точно пред тях тя бе потънала или пропаднала. Шанд ровичкаше в тъмната вода с пръчка.

— Ела! — подвикна й той. — Можем да минем оттук.

Пристъпяше полека и напипваше пътя с пръчката като слепец. Водата стигаше до бедрата му. Някой кресна зад тях и Каран се сепна. Горе стоеше войник и ги сочеше. Старецът стисна китката й и я издърпа да се скрие, а в гредите се забиха стрели.

— Къде ме водиш? — вяло попита Каран, когато седнаха да съберат сили на паднало парче дърво.

Тя трепереше неудържимо. Стъпалата й кървяха от острите ръбове на мидите, залепнали по всяка повърхност, до която стигаше вода по време на прилива. В сумрака лицето й зеленееше призрачно.

— В пристанищния град има места, където дори хората на Игър не биха посмяли да ни търсят. Обитателите на кейовете — хлуните, ще ни изтърпят за малко, ако ги помоля.

— Дано — уморено отрони тя, — защото и крачка повече не мога да направя, ако ще животът ми да зависи от това.

— Само че се налага. Все още сме във външния край, където се свират най-пропадналите — тук водата е вмирисана от отпадъците на Туркад. Остани тук. Ще ти намеря скривалище, докато аз се пазаря с хлуните. Няма да се бавя.

Шанд смъкна раницата от гърба си и се отдалечи. Наистина се върна след малко.

— Има място за тебе наблизо, колкото да прекараш нощта.

Каран куцаше след него и оставяше кървави следи по гредите. След минута стигнаха до малък празен склад с дъсчени стени. До него се редяха подобни помещения. В пристанищния град се намираха половината складове на Туркад, но тези отдавна бяха хлътнали под линията на прилива и вече не се използваха.

Влязоха и Каран се отпусна на мокрия дъсчен под. Тук беше тъмно и виждаше стареца само като шареща насам-натам сянка. Задрямваше, но той хвана рамото й и я разтърси.

— Още не бива да спиш, а и в никакъв случай на пода — приливът ще го покрие след няколко часа. Трябва да се пазиш от водата заради туркадските мръсотии.

Шанд опипа стените. Имаше широки рафтове от неодялано дърво с някакви кафяви израстъци по тях, които обаче се разпаднаха на прах под пръстите му. Разстла одеяла на един по-висок, вдигна Каран и я сложи да легне. Тя се загърна с одеялата, изпаднала в пълна безчувственост, с празен стомах, с премръзнали стъпала. Прилошаваше й от глад. Старецът пак сложа на гърба си раницата и пристъпи към вратата.

— Шанд! — изписука тя в паника. — Не си отивай!

Той не дръпна ръката си от вратата.

— Трябва да изляза. Няма да се бавя.

— Моля те, струва ми се, че умирам. Толкова ми е студено…

Зъбите й тракаха. Тя се смъкна от рафта, опря крака в пода и се сви на топка.

Той притича, уверен, че пак я надмогва безумието. Ръката й беше ледена, премръзналото й тяло се гърчеше.

— Ама че съм глупак — укори се старецът. — Гледай какво й сторих…

Смъкна подгизналите дрехи от нея и се зае да разтрива ръцете и краката й, накрая я уви във всички одеяла. Каран въздъхна и отвори очи.

С дълъг нож в ръка Шанд кълцаше трески от греда в едно котле. После надроби храна в по-малко котле, сипа вода и го закрепи над по-голямото.

— Още… — помоли с шепот Каран. Както беше увита в одеялата, се виждаха само очите й. — Умирам от глад.

Той наряза още една глава лук, изрони още един комат хляб, ловко изчатка искри с огнивото и само след минута от голямото котле се източиха пламъчета.

— А сега да видим какво става с краката ти. — Шанд почисти раната на палеца, намаза го с мехлем и го превърза. — Как можах да забравя, че нямаш ботуши? — сгълча се, взрян в подутите й стъпала. — Накарах те да газиш боса в снега. Колко ми е отслабнал умът!…

Постара се да не пренебрегне и най-дребната драскотина. Каран си мълчеше — беше благодарна за грижите, но почти не усещаше докосванията му.

Шанд напълни още два пъти голямото котле с трески, но не успя да кипне водата. Все пак яденето се сгря достатъчно. Старецът й помогна да седне и сложи в ръцете й малкото котле и лъжица.

— Изяж всичко, ако можеш.

Изхвърли жаравата във водата, изми голямото котле и го прибра.

Гозбата беше редичка и не особено вкусна, но тя не се мръщеше. Преглъщаше, докато коремът й се изду и чак я заболя. По тялото й плъзна великолепна топлина. Шанд се вглеждаше в нея. Увери се, че може да я остави сама.

— Сега трябва да отида при хлуните, иначе ще загазим. Вмъквахме се на чужда територия, Каран, а господарите й ревниво я бранят от натрапници. Дано не се забавя до утре, но за всеки случай ти оставям цялата храна. Войниците засега няма да се престрашат да тършуват тук. Не мърдай никъде! Поспи.

Той излезе и затвори вратата.

Скоро котлето, побрало достатъчно супа за двама гладници, се опразни, а на Каран й се ядеше още. Но от топлата храна дори стъпалата й вече се сгряваха. Легна на хълбок и се помъчи да заспи. Твърде много неща й пречеха. Боеше се от странния безжалостен народ, обитаващ пристанищния град. Грапавините по дървото се впиваха в кожата й, под която сякаш не бе останала плът. Тук беше сумрачно, само няколко зеленикави лъча проникваха през цепнатините. Накрая и те избледняха. Шумовете обаче не секваха.

Лежеше със затворени очи и се опитваше да ги разпознае. Под нея неспирно плискаха вълнички, кеят скрибуцаше с десетина различни звуци — от ниски, едва доловими за ухото вибрации до по-слаби трептения и подрусване. Час по час водата се надигаше с прилива и накрая покри дъските на пода в стаичката.

Няколко пъти тежко натоварени каруци минаваха с трополене по горните площадки високо над нея. А плъховете — неизменната напаст на Туркад — щъкаха по дървенията с цвърчене и драскане на нокти. Налагаше се постоянно да отпъжда нахалните гадинки от торбата с храната, затова накрая я прибра под одеялата.

Заспа неусетно и рано сутринта я събуди гръмотевична буря, разразила се над града. Чернилката на нощта се прорязваше от бяло-сини проблясъци във всяка пролука и цепнатина. От тътена на гръмотевиците целият кей потрепваше и дебелите клинове от яко дърво, които го крепяха, приплъзваха и скърцаха. После се стовари пороят с грохот като прибой на скалист бряг. Водата потече по огромните подпори и греди, плъзна по всички етажи, прокапа между дъските на тавана.

Не можеше да се излежава под тези струйки. Сега не се чувстваше сънлива и ставането не я изтощи както предишния ден. Подутият палец на крака й смъдеше, останалите драскотини заздравяваха. А тя отново прегладняваше. Хапва малко хляб и глава лук.

Калните й дрехи, които Шанд просна да съхнат вечерта, още си бяха влажни. Под мишниците я сърбеше от засъхналата сол. Наблизо дъждовната вода се стичаше шумно от края на дебела греда. Каран застана под струята, макар че дъхът й спря от студа, изтърка се с ризата, докато кожата й порозовя. Изми си и косата, докогато успя да издържи. Част от боята се разтвори, но естественият цвят не се възстанови.

После седна на дъските и си изпра дрехите. Кървавото петно на ризата й не се набиваше на очи чак толкова. Пак ги простря, макар да не се надяваше, че изобщо ще изсъхнат в студа и влагата.

Водата се надигаше, стигаше й до глезените. Избра си рафт, оставащ сух при прилив, качи се на него и се покри с одеялата. Предъвкваше последния къшей хляб. Грубата въ̀лна дразнеше прежулената й кожа, но сега й беше по-добре от който и да е ден, след като се добра до Сит и научи, че няма на кого да предаде Огледалото.

Огледалото ли! За нея то беше далечно минало. Засягаше друга Каран. Какво я бе накарало да го носи къде ли не толкова упорито и дълго? Не проумяваше.

Седеше си, стопляше се по малко, дори задряма. Когато се събуди, ко̀сите слънчеви лъчи й подсказаха, че е средата на предобеда. Шанд го нямаше от около денонощие, забави се повече, отколкото обеща. Сигурно му се бе случило нещо лошо.

Каран слезе безшумно от рафта и обиколи покрай стените, надничаше през всяка дупка, докъдето погледът й стигаше… тоест не много надалеч. Нямаше нищо за гледане. Напълни малкото котле с вода под капещата греда и я изпи на един дъх.

Ами ако той изобщо не се върне? Тя нямаше пари, нито дрехи и обувки. Игър бе завладял града. Не знаеше нищо за обитателите на кейовете, само се страхуваше от тях. Какво ще й сторят, когато я намерят?

Изпитваше смътно безпокойство, слабичък повей за дебнеща опасност. Никога не би му обърнала внимание, но сега се зачуди може ли да разчита на дарбата си. След страхотиите, които я сполетяха по пътя от Шазмак към Нарн, тя потисна и способностите си, и спомените. И оттогава нямаше достъп до тях.

Още докато умуваше, пред нея се появи висока, слабовата фигура, покрита с дълго наметало от кафеникав плат, омотан около кръста и вързано на рамото. И на главата си имаше смачкано зебло, спускащо се до раменете. От сянката стърчеше само краят на тънък нос. Съществото протегна дълга костелива ръка, сграбчи одеялото и го дръпна. Каран не пускаше, защото отдолу беше гола.

Нахалникът издаде гърлен звук и пак се пресегна, но този път хвана ръката й. Коравите му пръсти бяха изненадващо топли. Издърпа Каран от рафта без никакво усилие. Нямаше смисъл да му се съпротивлява.

13. Казан с медузи

Каран нямаше представа накъде я водят, но сигурно наближаваха края на кея, защото вълните се разбиваха в подпорите с по-силен шум. Накрая я вкараха в просторна стая, широка поне десет разтега и широка шест. Примижа в първия миг от светлината, макар и да не беше чак толкова ярка.

В помещението мъждукаха безброй мънички лампи, вонеше на прегоряло рибено масло. Вътре се тълпяха хора като онзи, който я доведе — високи, с дълги крайници, с огромни плоски стъпала и длани. Кожата им беше грапава, зърнеста като пясък. Всички дърдореха трескаво за войната и поражението на Мендарк. Каран предположи, че това са хлуните, с които Шанд отиде да се срещне. Бяха се скупчили на голяма площадка от твърда дървесина, заемаща четвърт от площта на стаята и издигната над равнището на прилива.

В безформените си прости дрехи мъжете и жените трудно се различаваха. Все пак мъжете се разпознаваха по по-широките рамене, а и по дългите бакенбарди, сплетени на тънка опашка под брадичките. Дължината им като че беше белег за положението, което мъжът заемаше. Жените пък носеха дългите си коси на една плитка зад гърба с различен брой малки плитчици в края.

Насред площадката на еднакви столове, издялани от червен кедър, седяха старейшините — мъж и жена, и двамата голи до кръста. Наглед бяха по-охранени от останалите, но не и дебели.

Човекът, заловил Каран, я отведе пред стъпалата и там спря, без да пуска ръката й. Чакането я съсипваше от тревоги, а стърченето права я изтощаваше. Пулсиращата болка в главата й се засили почти както при първото събуждане.

По едно време нахълта вестоносец с развята от тичането роба и скочи направо на площадката. Залитна на мокрите дъски, закрепи се на крака и избълва слят поток от думи, в който Каран няколко пъти чу името на Мендарк.

Старейшините се изправиха навъсено. Другите се събраха около тях и Каран вече нищо не разбираше в гълчавата. Накрая изпратиха вестоносеца с нови нареждания, старейшините си заеха местата, мъжът кимна на жената и тя протегна ръка към Каран.

Избутаха я да застане пред столовете, но ги прекъсна втори вестоносец. Хлуните май говореха на общия за Мелдорин език, но твърде бързо и със странно произношение. Цъкаха, мляскаха, щракаха с пръсти и се пляскаха по коленете. Тя успяваше да долови само по някоя позната дума във всяко изречение. Схвана обаче, че Туркад е превзет, а хлуните се ужасяват от опасността Игър да опожари пристанищния им град, за да хване своите врагове, които те са приютили.

За тях нямаше нищо по-страшно на света. От незапомнени времена живееха по многоетажните кейове и крепяха някак взаимно изгодните, но нелеки отношения с древния Туркад. Но градът за пръв път ставаше плячка на нашественик и те не знаеха какво да очакват.

Каран чак сега забеляза, че наоколо има и по-дребни хора, на ръст горе-долу колкото нея. Имаха по-бледа кожа и по-приятни за окото черти от хлуните, тесни рамене и заоблени стегнати задници. Изглеждаше, че са черноработници и прислуга — през цялото време носеха храна и напитки, предаваха заповеди, местеха мебелите или просто чистеха. Всички носеха само парче обикновен плат, покриващо от кръста до коленете.

Каран дочу думите „червена коса“ и разбра, че е дошъл нейният ред. Разгоря се дълъг спор дали и тя не е от хората, които Игър издирва. Старейшините я огледаха придирчиво, особено черната коса. Разтъркаха с пръсти няколко кичура и изсумтяха, щом видяха черните петна по пръстите си. Пак се разбъбриха, накрая жената махна с ръка и дръпна одеялото. Каран остана гола пред очите им и изгаряше от срам. Явно накрая стигнаха до някакво съгласие коя е. Посочиха й да се отдръпне, а старейшините се заеха да обсъдят нещо.

— Какво стана с Шанд? — опита се да ги прекъсне тя.

Не я погледнаха, но стоящата до нея старица с множество краища на плитки закима оживено.

— Ъхъ, Шанд!

— Къде е Шанд? — пак попита Каран. — Какво му се е случило?

— Ъхъ, Шанд! — повтори старицата.

Спорът не секваше. Вече не я интересуваше, студът я изпълваше с безразличие. Одеялото й изчезна някъде. Приклекна, за да прикрие поне малко голотата си. Не че някой й обръщаше внимание. Каран почувства как у нея отново избликва лудостта, която винаги витаеше наблизо през последните седмици. Останеше ли тук по-дълго, щеше да я удави, да отмие пак всички спомени и да я остави беззащитна.

Тъкмо се накани да легне на пода, и старейшините стигнаха до решение. Изкрякаха нарежданията си и мъжът, който я доведе тук, пак стисна здраво ръката й. Заведе я в малка стая недалеч при група от по-дребния народ.

— Оставаш тук — заповяда той. — Работи усърдно и телтите ще те хранят. Няма работа — няма храна!

Идеше й да се облее в сълзи, толкова унизена и пренебрегвана се почувства. Работниците се събраха около нея да я разгледат в мъждивата светлина. И те не знаеха какво да мислят. Външността й не беше много различна, имаше и черна коса като тях. Но зелените очи, по-тесният нос, по-дребните и тънки китки и ходила…

— Къде е Шанд? — прошепна Каран с отпаднал глас.

— Чард! — възкликна младеж с въгленочерни вежди. — Няма чард! Работи!

— Не чард — поправи го тя. — Шанд!

Но името като че не означаваше нищо за тях.

Някой я докосва и ахна:

— Студена!

Ами да, тя замръзваше. Пак се разтресе. Подхвърлиха й оръфано парче плат. Каран го уви около кръста си и с това въпросът коя е тя изглежда изчезна от главите на телтите. На нея обаче не й стана много по-топло, а и платът миришеше на мухъл. Младият мъж с черните вежди я заведе в ъгъла и с много жестове й обясни какво трябва да върши. Явно предполагаха, че новодошлата не разбира езика им.

Пред нея имаше голямо буре, пълно догоре с подобия на медузи, но по-дребни и жилави от всеки друг вид, който тя познаваше. Имаха съвсем бледосин цвят, къси пипалца, по които се редяха мънички пурпурни петна.

Каран вадеше медузите от бурето, отрязваше пипалата и ги отделяше настрана, изгребваше излишното от тялото и пълнеше кухината със смес от ароматни подправки. След това нареждаше медузите на пластове в по-малко буре и ги наръсваше със сол и друга миризлива билка с дебели листа. Накрая доливаше в тези бурета чиста морска вода и набиваше плътно капака. Само че това беше по-лесната половина от работата.

После се заемаше с пипалата. Остъргваше с тъпия ръб на нож виолетовите парещи жлези, разрязваше пипалото по дължина и го сплескваше с усърдни удари, защото плътта беше още по-жилава, отколкото изглеждаше. Натрупаше ли купчинка, слагаше ги в преса едно върху друго и накрая натискаше с цялата си тежест лоста. Отдолу изтичаше гъсто желе и пълнеше големи овални мехове. Другите ги запечатваха и отнасяха някъде. Оставаха плътни гъвкави блокчета, които тя оглаждаше с ножа и подреждаше в края на работната маса.

Щом се зае с пипалата, веднага проумя защо това е занимание за най-презрените и безправните. Трудно й беше да ги мачка, а и нямаше как да избегне опарването от жлезите. Накрая едва стискаше дръжката на ножа с подутите си зачервени пръсти.

Минаха няколко часа, другите изведнъж спряха работа, качиха се на доста прогнила площадка над водата и седнаха да си изядат вечерята. Каран отиде плахо при тях — не знаеше дали й се полага храна. Една жена, по-висока от останалите, й посочи да се връща при буретата.

— Не се трудиш усърдно! — развика се и я отпрати с толкова сърдит жест, че тежките й гърди се разклатиха. Коремът й се издуваше от напреднала бременност.

Каран заджапа унило към своя ъгъл. Купчината пипала, които тепърва трябваше да прехвърли, й се стори огромна. Заради прилива стоеше до колене в студената вода. Стъпи на скамейката, наведе се и взе поредното пипало. За малко да й призлее, но се наплиска с вода.

Отново се побъркваше от глад и жажда. Дори кафеникавите пресовани блокчета започваха да й изглеждат примамливи. Къде ли беше Шанд?

Все едно. Дори да не се върне, тя не биваше да остава тук — чужда на всички, значи по-долу от всички. Щеше да изтърпи, колкото се налага, и нито миг повече.

Минаха още часове, докато се справи. Приливът стигна най-високата си точка, тя потопи крака във водата и ги изми. Гърбът й се схвана от навеждането, кожата й смъдеше от отровите на медузите. Но изобщо не беше толкова зле, колкото в блатата на Орист с техните пиявици. Можеше да понесе и това, щом наоколо няма врагове. Тези хора не искаха от нея нищо друго, освен неуморен труд. А още в Готрайм Каран бе свикнала да не си дава почивка.

Видя, че другите пак се събират на площадката. Малка печка подгряваше обемист съд. Отново се размириса на недоизгоряло масло, но преди водата да кипне, някой посочи колко малко гориво е останало и угасиха печката. Бременната жена пусна в съда сушени билки — същите едри листа, които слагаха в буретата — и ги разбърка внимателно. Водата придоби цвета на изсъхнала трева. Сипваха чая в дървени чаши. Пак ги доближи нерешително и след кратко колебание дадоха чаша и на нея. Тя преливаше от благодарност.

Пое чашата с изтръпналите си пръсти и я поднесе към устните си, изпаренията лъхнаха стиснатите й клепачи. Отварата миришеше на застояло. Отпи колкото се може по-малко. Усещането за гореща течност по езика й беше неописуемо прекрасно — единствената топлина за целия ден. Вкусът беше като на мокро сено, но Каран изпи всичко, за да се сгрее.

Другите се хранеха с тънки резени от пресованите пипала на медузи. От представата как дъвче тази гадост сурова на Каран й се догади, но трябваше да се засити с нещо. И тя се пресегна да си вземе от този пан, както го наричаха телтите. Но мъжът с ножа й посочи малката купчинка, която тя бе натрупала.

Каран се върна в своя ъгъл, отряза си парче от едно блокче и го задъвка. Беше лигаво, меко като разкашкано сирене, смесено с ивици каучук. Никакъв вкус. Преглътна и отхапа второ парче. За миг ослепя от болка в езика. Веднага изплю хапката и зърна в нея виолетовата жлеза, която бе пропуснала при чистенето. Вдигна резена към светлината и забеляза още мънички точици в него. Всички се озърнаха към нея за малко, после телтите продължиха вечерята си.

Отряза парче от другия край, огледа го внимателно и захапа. Вкусът беше толкова отвратителен, че тя тутакси повърна.

Млада жена с лъскава коса, явно скоро намазана с масло, взе остатъка от резена. Говореше бързо, но Каран различи само думата „гнусно“ и се вторачи в нея с недоумение. Жената отскочи до другия край на стаята и се върна с медуза, извадена от бурето и захвърлена на пода. За разлика от останалите не беше бледосиня, а сивееше. Тикна я под носа на Каран — вонеше не на гнилоч, а на нещо още по-противно.

— Гнусно — повтори жената и пак захвърли отпадъка.

Каран пусна нарязаното блокче във водата. Жената огледа друго, помириса го и й го даде. Каран й благодари с поглед, но бе загубила апетит.

— Аз съм Каран — представи се на жената. — Как ти е името?

— Каран! — повтори жената със звънлив смях. — Аз съм Клуфер.

Тя потърка носа си в носа на Каран, взе чашата от отеклата й ръка и я напълни повторно. Каран се свря в ъгълчето си, попиваше топлината на течността и се наслаждаваше на почивката и спокойствието, макар и временни.

Не усети кога привършиха работата за деня. Сигурно отдавна мина полунощ.

— Ела! — покани я един младеж. — Време е за сън.

Десетината телти излязоха заедно и Каран отиде с тях в спалното им помещение наблизо — още по-бедняшка стаичка, просто кутия от дъски с широка обща площадка за лягане. Имаше само няколко парчета дърво за сядане и лавица с резбовани фигурки от твърда дървесина.

Всички се измиха с морска вода, окачиха набедрените си препаски да съхнат и налягаха един до друг. За одеяла им служеха широки завивки, изплетени от намаслени водорасли. Показаха на Каран недвусмислено, че не е приета в общността и няма да се топли с останалите. Клуфер взе одеяло за нея и го сложи в самия край на площадката.

Каран се уви колкото можа и легна на коравите дъски, но не спря да трепери цяла нощ, една от най-нерадостните в живота й. Ако имаше къде да отиде, би избягала, но в сегашното си състояние нямаше да оцелее и пет минути по улиците на Туркад. Какво падение след непоколебимата увереност и чувство за независимост само преди няколко месеца… Нямаше какво да стори освен да търпи тук с надеждата, че пак ще се срещнат с Шанд.

В ранното утро от другия край на площадката се чу приглушен кикот. Водораслите зашумоляха, размърдаха се тела. Някой се засмя и в унинието си Каран реши, че се присмиват на нея. Тя изпъшка. Кискането секна изведнъж, тъмната стая притихна.

До тези мигове в съзнанието й имаше място единствено за самата нея. Но както си лежеше на влажното дърво, свита под мазната завивка, закопня за Лиан. Рядко се бе сещала за него през последните дни освен в разговорите със стареца. Наистина ли е тръгнал с Тенсор? Доброволно или по принуда? И за какво му е на Тенсор да вземе със себе си Лиан? Къде ли го е отвел?

Спомни си многото нощи в планините по пътя към Шазмак и бягството след това. Тогава им беше много по-студено, а веднъж едва не ги погуби бялата смърт, въпреки дебелите дрехи и споделената топлина.

„Ти ме поквари, Лиан, направя ме слаба. Започнах да разчитам, че винаги ще си наблизо. И сега ми е мъчно за тебе. Ако бях предишната, щях да си лежа тук и да се подигравам на студа. Как искам да чуя отново прекрасния ти глас, най-хубавото в тебе. Каква глупачка съм, щом хлътнах по глупак като тебе…

Но ти ми показа що е вярност. Накрая никой освен теб не беше на моя страна. Видях как понечи да ме браниш. Ама че гледка — ти с меч в ръка! И да беше хванал някоя от тези медузи, все тая.“

Каран прихна от собствената си кисела шега.

„Е, където и да си, ще те намеря, ще те измъкна от поредната беда, в която си затънал, и ще те отведа в Готрайм. Там ще си допишеш сказанието. Това ще е единствената ми цел и стремеж и нищо няма да ме отклони по пътя.“

И Каран започна да се опомня. Дори тази безкрайна нощ отмина, непрогледният мрак се смени с бледозеленикавия здрач на деня. Тя се събуди в недоумение — къде ли беше, защо ли лежеше гола под това жалко покривало от водорасли? Чак когато телтите се раздвижиха призори, спомените й се върнаха. Вече се питаше дали пак не я обзема безумието.

Закуската се състоеше от неизменните пресовани пипала и няколко вида варени водорасли. Каран очакваше веднага да я пратят при буретата с медузи. Телтите обаче пиха още билков чай, някои излязоха, други се излежаваха на площадката и зяпаха в тавана или във водата. Един-двама посвириха на малки дървени дудуци. Често долавяше погледи, обърнати към нея. Тя трепереше, измъчена от глада и от спазмите в стомаха, от болки в главата и възпалените пръсти. Така пребледня, че изглеждаше прозрачна. Клуфер седна до нея и я прегърна. Отново се изненада колко студена е кожата й и донесе чаша чай. Каран й беше признателна и за топлината, и за сърдечността.

През тези часове за отдих неколцина телти взеха от лавицата недовършени дървени фигурки и се заеха да ги дялкат усърдно. Повечето изобразяваха дребни морски животинки като рибките, които почистваха от налепи подпорите на кейовете. Имаше и статуетки на телти във всякаква възраст — от бебета до старци. Но нито един образ на хлун.

Изнизаха се още няколко неразличими дни. Настъпи хид и също отмина — нито по-добър, нито по-лош от останалите. Понякога Каран правеше усилия да пробуди дарбата си. Преди усещаше опасността по инстинкт и се свързваше с чуждо съзнание при почти всеки опит, но вече не откриваше нищо. На способностите й поначало не биваше да се разчита винаги, пък и си плащаше с ужасна слабост след употребата им, още по-зле обаче се чувстваше без тях.

В следобеда на деня след хид тя работеше безмълвно при буретата и й прималяваше. Усети се, че не чува неспирното бърборене на телтите. Озърна се — неколцина хлуни бяха влезли и се взираха в нея. Повикаха младежа с черните сключени вежди и му говориха дълго и разпалено. Гласовете звучаха все по-ядно, телтът също се разкрещя, върна се сърдито при сънародниците си и изстреля толкова припряно някакви въпроси, че Каран нищо не разбра.

— Не! — отсече Клуфер.

Младежът се извърна към хлуните и разпери ръце. Каран гледаше изумена как другите сториха същото и със стена от тела попречиха на хлуните да стигнат до нея. Спорът се ожесточи, накрая старшият сред хлуните тропна по пода с голямото си плоско ходило.

— Утре! — заяви той заплашително.

Излезе и отведе групата си.

Телтите се спогледаха, озърнаха се и към Каран. Не подновиха отново работата си, а запалиха печката под съда и се разположиха за неочаквана почивка с чай. Щом отварата кипна, повикаха и Каран, макар че имаше да върши още много.

— Какво стана? — обърна се тя към мъжа, до когото седна.

— Правото на госта! — изрече той и не пожела да обясни повече.

Каран също мълчеше, докато пиеше чай. Твърде тревожна промяна. До края на деня и през цялата нощ очакваше да нахълтат цели орди хлуни, за да я изхвърлят на туркадските улици или да я предадат на Игър.

14. Наградата на един фанатик

На шестдесет левги от Туркад имаше сборище в Шазмак, величествения аакимски град, превзет от доскорошните уелми. Отново бяха гашади, служили в древността на Рулке, преди Съветът да го затвори в Нощната пустош.

Те се щураха като задвижвани от пружини овце из огромната зала. Тежките железни врати от двете страни бяха затворени. На подиума в ниския край на залата бяха наредени в полукръг столове от ковано желязо с високи облегалки. На повечето се бяха настанили гашади. Малко встрани стърчеше каменен пиедестал с обвиващи го в спирала двадесет метални стъпала. Площадката горе бе заобиколена с парапет от червен мрамор на жилки. Каран бе стояла там преди броени месеци.

Джарк-ун — нисък набит мъж, заговори на останалите гашади.

— Тасел донесе новини от войната в Туркад. Тревожни новини.

Тасел изглеждаше мършав дори сред тези костеливи създания.

— Туркад би трябвало вече да е завзет — започна със стържещия си глас.

— Случило се е преди три дни — обади се старица на име Куисан. — Вчера долетя скийт със съобщение. Само това научихме и с нетърпение очакваме твоите вести.

— Нашият враг Тенсор побягна на север преди девет дни. У него е Огледалото на Аакан. Той използва страховито заклинание и уби мнозина.

— Това пробужда нерадостен спомен — обади се Джарк-ун. — Има опасност за нашия господар.

— Така е — потвърди Тасел.

Изслушаха смълчани разказа му до края.

— Е, свършихме чудесна работа — подхвана отново Джарк-ун, — като покорихме Шазмак за нашия господар. Но какво да правим сега?

— И аз съм объркан — призна друг.

— Необходими сме на нашия господар — изрече дребничък млад гашад — албинос с розови очи. — Долавям затрудненията му.

— Но, Ребан, ние не можем да го достигнем със съзнанията си! — възкликна старицата. Тя стисна юмруци и се удари в гърдите. — Какво иска той от нас?

— Не знам — промърмори Джарк-ун. — Просто не знам.

— Не знаем дори дали вярното решението бе да дойдем тук — намеси се по-млада жена с късо остригана коса и свиреп поглед. — Правилно ли беше да отхвърлим Игър? Може би е трябвало да служим на истинския си господар, като изпълняваме заповедите на Игър.

Тези спорове се разгаряха почти всеки ден, откакто завладяха Шазмак, но не водеха до нищо.

Прозвуча и гласът на висок мъж с белези по лицето.

— Бих искал отново да чуя за пробуждането. Колко жалко, че не съм бил там.

Джарк-ун въздъхна.

— Идлис, понякога се питам дали изобщо ти е било отредено да дойдеш с нас. Ребан, разкажи му отново.

— Бяхме усърдни през онази нощ недалеч от град Нарн — започна Ребан. — Каран толкова се уплаши, че започна да излъчва страховете си, без дори да се усети. Но когато се свърза с Мейгрейт… Каква сила вложи в досега на съзнанията, щом отгласът стигна и до нашия господар в Нощната пустош!… Величави мигове! И всички извикахме в един глас:

„О, съвършени господарю! Най-после! Най-после!“

Ребан прояви дарба на истински разказвач, възпроизвеждаше съвършено точно думите и гласовете.

— И тогава той ни призова. Господарят ни говореше за пръв път от хилядолетия.

„О, верни служители — избоботи гласът му могъщо и мрачно. — Наближава решителният миг, а предстои толкова работа. Слушайте и се подчинявайте. Връзката вече отслабва. Помните ли кои сте?“

„Сега помним. Ние сме гашадите, господарю.“

„Гашади, имам враг!“

„Сега знаем и врага ти.“

„Измъчвайте го. Дразнете го. Тласкайте го към безумие. Но не му посягайте. Свикайте гашадите и щом намерите сгоден случай, възползвайте се!“

— Това беше — задъха се Ребан и падна изтощен от напрежението.

По цялата му кожа избиха червени петна.

А очите на Идлис бяха овлажнели, грубата му коса стърчеше.

— Просълзявам се от словата на нашия господар, макар че ги чух многократно. — Той склони глава. — О, съвършени господарю!

— Възползвахме се от шанса, но постъпихме ли правилно? — попита пак Куисан, подразнена от фанатичния му плам.

— Не ми се вярва — отвърна остриганата жена. — Каква полза има нашият господар от Шазмак? Това е скривалище, а не твърдина, от която да нанася удари по враговете си. Твърде отдалечено при това. Господарят няма да се спре тук подобно на страхливите аакими.

— Предстоят ни няколко неща — каза друг. — Първо да си послужим с ясновидство, за да открием накъде и с каква цел се е отправил Тенсор. Може и да не успеем, но не бива да са отказваме, защото това заклинание навреди жестоко на нашия господар в древността. Длъжни сме да открием защита срещу него.

— Да, това е една от задачите ни — съгласи се Джарк-ун. — Нека съберем кръга и да се заемем с гадаенето незабавно, макар да се боя, че разстоянието ще е непреодолимо препятствие за нас.

— Има още нещо — обади се Идлис.

Обикновено не го изслушваха, защото Идлис беше най-незначителният сред тях и знаеха, че е прекалено ревностен. Но щом се провалиха в усилията си да открият Тенсор, както и очакваха, Джарк-ун реши да му обърне внимание.

— Каква е твоята идея?

— Мисля си за онази жена — Каран от Банадор, която ми бе възложено да заловя преди време. Известна ли е участта й?

— Нищо не съм чул — поклати глава Тасел.

— Тя е мелез между коренната раса и аакимите — напомни Идлис. — Така наложихме властта си над нея преди. Има дарбата на усета, затова я проследихме чрез сънищата й. И може да се свързва — така ни откри и нашият съвършен господар. Длъжни сме да я намерим отново, да й наложим волята си и да се свържем насила чрез нея с господаря. Няма друг начин да научим какво иска той от нас.

Залата притихна, после всички изреваха дрезгаво като ято гарвани и вдигнаха Идлис на подиума.

— Ето как най-маловажния сред нас стана най-велик! — провикна се Джарк-ун. — Ще издирим Каран и ще я принудим. Идлис ще ни отведе при нея.

Въодушевените гашади пак събраха своя гадателски кръг.

15. Безпътица

Щом се раздели с Каран, Шанд веднага тръгна да търси хлуните, с които се бе сприятелил отдавна. Колкото и да успокояваше младата жена, измъчваха го съмнения — боеше се, че след толкова години може би никой сред тях не го помни. Отведоха го в голямото помещение и застана пред двамата старейшини. Той се постара да произнесе правилно имената им, всяка грешка щеше да бъде приета като оскърбление. Мъжът беше Чрейф и трябваше почти да изкашля звуците. Жената пък беше Изаут — на отделни срички с кратка пауза, а и носово изкрякване на втората.

Старейшината с дългите сплетени бакенбарди се надигна от кедровия си стол.

— Шанд!

Протегна му ръка, жената обаче само кимна, без да помръдне. Това го разтревожи.

— Чрейф, съжалявам, че влязох без покана във вашия град — започна неуверено Шанд и малко прекали с изкашлянето на името. — Войната ме принуди да дойда тук.

— Войната! — троснато повтори хлунът и се върна на стола си. — Всичко вече е друго. Как да ти помогнем?

— Ако предложите на моя приятелка убежище за ден-два, ще бъде голямо облекчение за мен.

Без да се впуска в излишни подробности, старецът обясни в какво положение е изпаднала Каран.

— В тежко време искаш такава услуга — хладно подхвърли Изаут.

— Не бих го сторил, но нямам друг изход.

— Освен това — натъртено добави Чрейф — ти ни помогна преди време, а ние не забравяме приятелите си. Твоята спътница може да намери безопасност тук за четири дни, но не повече.

— Къде е тя? — попита Изаут. — Войната ни навлече големи неприятности.

Шанд им обясни.

— Ще я наглеждаме — обеща Чрейф.

Щом се отърва от тази грижа, Шанд дори не отиде да провери как е настанена Каран. Тя трябваше да си възвърне самостоятелността, и то колкото се може по-скоро. Старецът побърза да се върне в Туркад, за да търси път за бягство от града.

Изобщо нямаше да е лесно. Всеки ден виждаше как стражниците отвеждат хора. Игър налагаше строгото си господство над Туркад. За онова, което преди войната струваше шепа сребърни тарове, сега се плащаше в златни тели — двайсетократно надути цени, а и не винаги беше осъществимо. Шанд разполагаше със злато, но не и в неограничени количества. Целта му бе да възстанови старите си връзки.

Обикаляше по улиците дни наред, на всяко кръстовище го спираха за разпит „черните юмруци“ на Игър, а той полека изпадаше в отчаяние. Накрая времето, отпуснато на Каран, почти привърши. Примири се с неуспеха си и тръгна обратно към кейовете. Не искаше да злоупотребява с приятелството на хлуните.

Оказа се, че е много трудно да се промъкне. Навсякъде бдяха войници на Игър, с непреклонни, сурови лица. Имаше и други начини, разбира се. Поогледа се и накрая успя да мине по отточен канал, но се озова на половин левга от мястото, където остави Каран.

Пълзя в смрадната теснотия половин час и установи, че на изхода пазят не по-малко бдителни хлуни. Щом се изсули от канала, техните копия опряха в гърдите му. Гледаха го враждебно.

— Името ми е Шанд — представи се той. — Имам разрешение от Чрейф.

От вълнение обърка произношението. Старшият пазач се озъби, но протегна ръка.

— Да видя!

— Не е на хартия. Уговорката е устна.

— Край на уговорките! — отсече хлунът и го побутна с копието.

Шанд усети, че острият като игла връх ей сега ще пробие куртката му.

— Но защо не попитате…

— Махай се! — прекъсна го старшият.

И другите зад него ръмжаха заплашително. Шанд реши, че са прекалено наежени, за да си насилва късмета. Пропълзя нагоре по канала и някъде по средата седна в мрака, за да поумува какво може да се е объркало. Защо държанието им се промени внезапно? И още по-важното — всичко ли е наред с Каран?

Опита повторно другаде, но там го посрещнаха още по-невъздържано и му оставаше само да се върне. Днес беше хид — средзимният ден, ветровит и с лапавица, черен, та няма накъде повече. Шанд се запъти към последното място, което бе набелязал в мисления си списък. Чувстваше се стар, потиснат и безполезен. Вървеше към кръчма в приземие, където се разпореждаше пълна жена на име Юлис, но и преди двайсетина години тя не беше в първа младост.

Огледа зорко уличката и потропа с условния сигнал. Нищо. Скоро обаче усети, че го наблюдават през шпионка. След малко изскърцаха резета и някакво хлапе го вкара в гостна с кръгла маса и покривка на синьо-бели карета. Шанд се отпусна на предложения му стол и зачака.

Минута по-късно една жена подаде глава, огледа го и изчезна. Накрая влезе тлъста белокоса старица, която се задъхваше на всяка крачка. Тя го позна веднага.

— Шанд! — грейна насреща му и протегна ръце.

Той потъна в прегръдката й като юмрук на хлебар в топка тесто.

— Сядай, сядай — побутна го дебеланата към стола, измъкна чевръсто големи чаши от шкафа, бръкна отзад и извади шише от твърде познат за Шанд вид.

— Последното! — похвали се Юлис и счупи восъка на тапата. — Най-чудесната ракия от гелони, която си правил. Пазих това шише пет години с надеждата да се веснеш най-после. Дано не си идвал в Туркад, без да наминеш при мен!

— Ще ти изпратя цял сандък, когато се прибера в Тулин — обеща Шанд. — Истината е, че не съм идвал в града от много години. Остарях.

— Не ти личи — поклати глава Юлис. — Давай да си пийнем сега, че следващия път няма да ме завариш. Това е дъщеря ми Азрейл. Помниш ли я?

В паметта му имаше смътен образ на шумно момиченце с рани на коленете и без предни зъби. Тази невъзмутима пищна красавица с кестенява коса по-скоро му напомняше нейната майка преди тридесет години. Точно това им каза.

Юлис се засмя.

— Късметлии сме, че тя те позна, когато провери кой е пред вратата. От години не използваме тайния сигнал, с който почука. Чуй сега новия. — Шанд повтори сигнала, тропайки по масата, за да го запомни, а тя продължи: — Хубава като Азрейл никога не съм била, пък и тя се оправя по-добре с клиентите. Чакат ни обаче тежки времена. Тоя Игър държи на морала, ще ни съсипе. А войната… същински ужас!

Шанд отпи от ракията и се съгласи, че войната е голяма страхотия.

— Стари друже, ти обаче не си дошъл чак дотук само за да пийнеш с мен. Какво да направя за тебе? Искай всичко, което ми е по силите.

Шанд знаеше, че Юлис е искрена, а много неща й бяха по силите. Можеше да уреди какво ли не… на определена цена.

— Имам нужда от лодка и изключителен моряк за ден-два. Възможно ли е?

— Разбира се, макар че избра най-лошите дни за това. Конфискуваха едва ли не всяка дъска в града, за да попречат на Магистъра да избяга, но Мендарк е прекалено лукав. Никога няма да го спипат! Колко можеш да почакаш?

— Само няколко дни.

Юлис се намръщи.

— Щом е тъй, ела пак утре. Не обещавам, но може и да намеря нещо като за тебе.

На Шанд му олекна неимоверно. Юлис бездруго никога нищо не обещаваше.

— Каква ще е цената?

— Няколко тела, струва ми се, но на тебе може да се вярва и ако не ти стигнат парите.

— Няколко тела няма да ми дойдат нагорно… — каза и замълча насред дума.

— Какво има? Изплюй камъчето, приятелю.

— Не едно, а няколко главоболия си имам! Оставих… мой човек под грижите на хлуните, но сега не мога да се върна в пристанищния град.

— Твой човек ли? — повтори натъртено Юлис. — Да не е Мендарк?

— Не е! — засмя се Шанд. — О, значи там се крие?

— За това няма да приказвам дори с тебе. Не е редно.

— Все ми е тая. Трябва обаче да са върна на кейовете, за да говоря със старейшините. По-добре ще е, ако успея да се срещна и с Мендарк.

— Ще измисля как да стане. Това ли е всичко?

— Остана още нещо, но то е строго поверително.

Старицата си замълча. За нея всички сделки с клиенти бяха строго поверителни.

— След Големия събор е изчезнала жена на име Каран Фърн — продължи Шанд и се подвоуми. Но как да му помогне Юлис, ако не й се довери? — Тя има дарбата на усета и е твърде особена. — Той описа Каран. — Жизнено важно е да знам кой я издирва.

— Веднага я отведи надалеч! Игър вече прибра мнозина с тази дарба в града и съсипа мозъците на половината.

— Може би и други я търсят.

Очите на старицата като че проникваха във всичките му тайни.

— Ще поразпитам — рече му Юлис — Е, ако привършихме с работата…

— Привършихме — потвърди Шанд. — Ах, колко е приятно пак да срещна приятел. През последната седмица се отчаях, но ти ми връщаш надеждата.

— Радвам се, Шанд, защото ти ми беше първият клиент. Забеляза ме, когото никой не ме и поглеждаше. Това не се забравя!

Очите й овлажняха.

— Какви времена бяха… — промълви и той.

— Примъкни се до огнището и си вземи чашата. Да се сбогуваме, приятелю, защото сърцето ми се похабява и е време друга да поеме делата ми. Нека довършим бутилката и да счупим чашите в огъня.

Посред нощ един от хлуните избута Осейон от вратата и раздруса Мендарк, за да го събуди.

— Ела. Дойде някой да говори с тебе.

— Кой е пък този? — сприхаво попита Мендарк.

Часове наред тънеше в отчаяние и тъкмо се бе унесъл. Хлунът не отговори, но не престана да го дърпа за ръкава — вбесяващ навик, който Мендарк трябваше да изтърпи.

— Добре де, нека влезе — промърмори той.

Хлунът обаче не пускаше ръкава му. Накрая Мендарк стана и излезе с него в тъмнината, обгърнала кея. Разминаха се с още неколцина хлуни, които изгледаха Мендарк навъсено. Вървяха десетина минути по главната пътека, където можеха да минават и моряци от корабите, и неочаквано стигнаха до открито пространство при външния край. Имаше фенер, но не много близо, и не се виждаше добре. Тук вятърът духаше безпрепятствено и носеше дъждовни капки. На скамейката пред тях седеше потънал в сенките силует, скрит под шапка и наметало.

Непознатият се изправи и свали шапката. Въпреки ниския си ръст беше як и набит, със сивкава коса и брада. Мендарк не успя да сдържи изненадата си.

— Шанд! Положението сигурно е далеч по-лошо, отколкото си представях, щом войната е стигнала и до селото, където ти потърси покой. Какво ти подсказа за дълга, който бе загърбил? Нима ти липсва нещо?

Шанд пренебрегна злобната подигравка.

— Нищо чудно, че се сгромолясваш два пъти само за няколко седмици, щом се държиш така със съюзниците си. Между другото, казах на Талия преди два месеца, когато поиска помощта ми в Тулин, че ще дойда в Туркад. Ето ме.

— Ако си дошъл да ми досаждаш със съвети, не ме интересува. Много си закъснял.

— Нямам такова желание. Дойдох само да поговорим, да ти кажа каквото знам и да чуя каквото искаш да споделиш.

Хлунът пак ги доближи с малък месингов чайник и маслена лампа. Носеше и чаши. Остави всичко до Шанд и потъна в тъмата. Старецът намокри фитила със спирт и щракна огнивото. Синьото пламъче скоро пожълтя и по стената заиграха сенки. Шанд отново се настани на скамейката.

— Как научи, че съм тук? — попита Мендарк.

Озърташе се плашливо, сякаш цял свят бе узнал тайната му. Събеседникът му се подсмихваше.

— Няма да издам хората, които споделят с мен. Нима би могъл да се завреш другаде, щом нямаш кораб?

Шанд с нищо не напомняше за уплашения старец отпреди няколко дни. Отново се владееше.

— Така да бъде — промърмори Мендарк. — Ще си наложа смирение. Имам нужда от съветите и помощта ти, ако наистина ми ги предлагаш. Чуй накратко какво е положението според мен — разгром във всеки смисъл на думата.

Той разказа за печалния завършек на Големия събор, за поражението във войната и собствените си несгоди. Шанд го изслуша мълчаливо.

Пламъчето трепкаше, но въпреки ветреца миризмата на горящо рибено масло се сгъстяваше. Мендарк приклекна на дъските, хвърли нервно погледи към морето и чакаше водата да кипне. Пусна в чайника прекалено голяма стиска от билката. Разбърка с чашата си, после сипа чай на Шанд и на себе си.

— Не знам какво да правя! — възкликна внезапно. — Не мога да си намеря кораб, а утре хлуните ще ни изхвърлят на улицата. Шанд, не знам от кого да поискам подкрепа!

Шанд отпи — чаят беше твърде силен и горещ. Остави внимателно чашата на дъските. Мълча дълго. Пак си мислеше, че цялата тази неразбория нямаше да се случи, ако бе помогнал на Лиан още в Тулин. Лесно се досещаше защо мнозина ламтят за Огледалото на Аакан. Тогава го възпряха не равнодушието или досадата от световните дела. Не искаше да буди тежките си прастари спомени.

— Питам се дали Тенсор не е тръгнал на север — подхвърли той.

— На север ли? — изръмжа Мендарк. — Другите им градове са на изток.

— А дали аакимите в тях ще посрещнат с отворени обятия оногова, който им донесе само беди и опасност от пълно унищожение? Не. Тенсор е изгнаник без чест и чувство за дълг. Разкажи ми още нещо за Лиан.

— Това пък какво общо има с моите затруднения? — сопна се Мендарк и сви юмруци.

— Изпълни молбата ми, ще стигнем и до тебе след малко.

— Ами… За един ден Лиан съсипа всичко добро, което бе направил през последните месеци.

Мендарк описа набързо злополучното проникване на младежа в подземията на цитаделата малко преди Големия събор, безплодното търсене на документи, които да изяснят събитията в самото начало на Възбраната, и неуспешния му опит да освободи Каран.

— За жалост изгубих дирите на Каран след Събора — каза накрая. — Бих имал полза от нея.

Шанд добре разбираше опасенията на Каран и нищо не спомена за нея.

— Защо на Лиан му е хрумнало да тръгне с Тенсор? — сподели недоумението си.

— Да тръгне ли?! Лиан се плашеше до полуда от Тенсор, а и имаше защо.

Мендарк обясни как покровителстваният от него летописец подложил Тенсор на непоносимо унижение в Шазмак по време на процеса срещу Каран.

Шанд слушаше слисан.

— В това момче се криело повече, отколкото предполагах.

— Да, по-глупав е, отколкото изглежда! Както и да е… да помислим за важните неща. Ако Тенсор се е отправил на север, каква е причината? И накъде е тръгнал?

— Мястото няма значение, ако е намислил да ровичка в Нощната пустош — тя е достъпна отвсякъде.

— Но аз не мога да претърся половината свят.

— Тогава иди в Зайл и говори с мъдреца Надирил в Голямата библиотека.

— Прав си. И аз се питах… Това, което ми е нужно, може да се намери само там. И кой друг ще знае по-добре от Надирил? Непременно ще отида в Зайл… ако изобщо се махна оттук.

Чаят в чашата на Мендарк бе изстинал, той го лисна на дъските и пак си наля. Отварата вече червенееше и беше необичайно силна. Отпи, намръщи се, но глътна още малко.

— Разкажи ми и за Фейеламор — настоя Шанд. — Нейното завръщане много ме тревожи.

— Казаното от нея на Големия събор звучеше правдиво…

Мендарк се загледа в чашата си, докато повтаряше думите й за превземането на Шазмак и твърдението й, че в Огледалото няма скрита сила, а само съхранени тайни.

— Повярвах й напълно — призна той и се взря в Шанд, който се почесваше разсеяно по темето. — Тя обаче е майсторка на всевъзможни илюзии. А историята й за погрома в Шазмак си беше отявлена лъжа. Тъкмо тя е издала тайния вход, а не Каран. Проверих подробностите, доколкото можах.

— Това Огледало ме притеснява! — изсумтя Шанд. — Когато се изгуби, надянах се никога да не бъде намерено.

— Какво ти е известно за него? — наостри слух Мендарк.

— Какво ли не… Но няма да обсъждам това с тебе, не ме разпитвай.

— Друго не съм и очаквал — заяде се Мендарк, но някак омърлушено. Имаше си по-неотложни грижи. — Колко потискащо е, Шанд, да падна дотам, че да търся убежище на тези смрадливи кейове.

Имаше измъчен вид. Шанд се вторачи в него. „Сега знаеш как твоите поданици трябваше да се мъчат през цялото време. А ти разполагаш с богатство, за да си купиш спасението. Но по-добре ти, отколкото другите… и ще ти помогна, ако ми е по силите.“

— Как допусна да загазиш? Винаги си запазвал открехната някоя резервна вратичка.

— Каквото и да си мислиш за мен, аз познавам проклетията си, но обичам Туркад. Не исках да изоставям града си, докато имаше някакъв шанс да го избавя. Но проточих борбата с един ден повече и ми отнеха кораба. Талия и Беренет се излагат на огромни опасности, докато търсят друг съд и моряк, на който да се доверим. Всеки път ги пращам със страх, че няма да се върнат. В безизходица съм!

— Нищо чудно да е така. Може би има какво да сторя за тебе. Но сега трябва да тръгвам.

Шанд изля утайката в морето, остави чашата до чайника и се отдалечи. Небето тъкмо започна да избледнява на изток.

Мендарк му подвикна смутено и притича подире му.

— Трябва да разполагам с кораб! Можеш ли да направиш нещо?

Старецът спря, мрачно развеселен. Ама че обрат — великият Магистър да припка подир слуга, цепещ дърва в селска странноприемница.

— Ще се опитам.

— Къде да те намеря?

— Аз ще те намеря, ако е необходимо — подхвърли Шанд през рамо и си тръгна.

Зад него Мендарк бавно се върна към вътрешността на пристанищния град.

Шанд обаче не беше настроен чак толкова безгрижно. Денонощие и половина след първата си среща с Юлис още нямаше представа какво е положението на Каран. Три пъти изпрати съобщение до старейшините, но те не отговаряха, а може би не ги и получаваха. Хлуните го допускаха само до общодостъпните преходи на кейовете, не и във вътрешността. Никой от пазачите не желаеше да го изслуша. А новината, че Игър се е заел да излови всички хора с дарбата на усета, не му даваше мира.

Талия и Лилис се върнаха малко след зазоряване. Отново не успяха да напуснат пристанищния град. Момичето залиташе от умора и не поиска да яде, само се изми старателно и пропълзя в хамака си. Покри се до ушите с одеялата, усмихна се сънено на приятелката си и заспа на мига.

Талия угаси маслената лампа и я остави да си почине. И нейната глава се мътеше от недоспиване, искаше да поприказва с някого, за да си прочисти ума. Вечно жизнерадостният Осейон бдеше пред тяхната стая. Попита го къде е Мендарк.

— Извикаха го да се види с някакъв посетител. Отиде към югозападния край преди два часа. Провървя ли ти с кораба?

— Не! Ще отида да ги потърся. — Тя се изпречи пред първата срещната от хлуните. — Заведете ме при Мендарк, моля ви.

Жената настръхна от ярост и изсъска:

— Връщай се вътре!

Раненият крак измъчваше Талия непоносимо и не беше в настроение да я командват.

— Заведи ме при Мендарк! — изръмжа с все сила и размаха юмрук пред лицето на жената.

Тяхната пазачка махна на друг хлун да дойде и двамата си шепнаха. После жената дръпна Талия за ръкава и я поведе из лабиринта на кейовете. Накрая излязоха на брулена от вятъра площадка. Талия неочаквано зърна позната фигура да се скрива зад ъгъл. В слабата светлина долови само типичната стойка и походка.

— Шанд?! — извика и се втурна с куцане след него.

Мъжът се обърна. Наистина беше старият Шанд — засмя се и протегна двете си ръце към нея.

— Каква радост е за мен да те видя отново — промълви Талия. — Помислих си, че си предпочел изобщо да не припарваш в града.

— Още малко и точно така щях да постъпя въпреки обещанието. Но ето че дойдох. И каква разруха заварих!

— Да, на Мендарк малко му остава да загуби разсъдък. Кога може да си поговорим?

— Още сега, ако искаш. Закуси ли?

Тя не бе хапвала отдавна и примираше от глад.

— По-нагоре в града има едно местенце, където още предлагат вкусни гозби, стига да не си против напускането на кейовете.

Талия се смути.

— Наблюдават всеки изход.

— Знам скрита пътека. Кораб ли търсиш?

— И още как!

— Е, сигурно ще измисля как да ти помогна. Покрай тази война мнозина ще забогатеят, ако им стигне дързост. И аз търся лодка или кораб напоследък. Намерих нещо. Сега отивам да се срещна с човека. Ела с мен.

— Как се промъкна тук?

— Имам познати в града.

Тръгнаха заедно.

— Може ли един личен въпрос? — промълви Талия.

— Разбира се, но не знам дали ще ти отговоря.

— Когато се видяхме в Тулин и те попитах защо не си помогнал на Каран, ти се оправда със старостта си. А сега се изтърсваш тук насред войната.

Шанд крачеше равномерно до нея.

— Аз съм глупак! — отсече след толкова дълго мълчание, че тя бе изгубила надежда да чуе отговор. — Можех да предотвратя всичко това, но се боях да не събудя миналото за нов живот. Харесвам си всекидневието в Тулин — цепя дърва, прислужвам в странноприемницата, а когато си свърша работата, сядам на припек с чаша вино в ръка. Стар съм, да, прекалено стар.

Близо до края на кея свърнаха от общата пътека, слязоха по стъпала, спускащи се право във водата, промушиха се през умело замаскирана вратичка и след дълго ходене под земята излязоха в глуха уличка насред Туркад. Скоро Шанд спря пред друга врата в каменна стена. Никой не се мяркаше наоколо. Тропна три пъти поред, изчака и удари още четири пъти по дъските. Вратата се открехна със скърцане. Съсухрен старец огледа придирчиво и двамата, особено Талия, но накрая ги пусна да влязат. Преведе ги по няколко стълби, по коридор в мазе, през още две врати и накрая стигнаха до широко помещение с нисък таван и огнище в единия ъгъл. Тук беше задимено, сумрачно и топло. Въпреки многото масички в залата седяха само няколко души. Шанд отиде при съдържателя, чието аленеещо лице издаваше слабост към пиенето. Онзи завъртя глава.

— Още не е дошъл — обясни Шанд на Талия и попита съдържателя: — Какво има за ядене днес?

— Хорлаш! — озъби се червендалестият. — Хорлаш и днес, и утре, и до края на света, като гледам.

В традиционното червеникаво и подлютено ястие слагаха какъвто улов имаше от морето и зеленчуци, който бяха най-евтини този ден.

— Щом е тъй, донеси ни две порции с хляб и греяно вино — поръча старецът, застана пред огнището и протегна ръце да се стопли.

Талия се настани на масичката наблизо. Съдържателят им донесе гозбата в големи паници. Ухаеше чудесно, но Талия изгълта всичко, без да усети вкуса, улисана в грижите си.

— Войната преобърна всичко в Туркад с главата надолу, но тук-там почват да се опомнят — каза Шанд с пълна уста. — Всичко може са се уреди, ако платиш колкото ти поискат.

— Какво е това свърталище?

— „Безименното“.

— Моля?!

— Така го наричат — „Безименното“. Открай време. Съществува от пет-шест поколения.

— Ама че връзки си завъдил! — възхити му се Талия. — Десет години съм в Туркад, а дори не съм чувала за такава кръчма.

— Имах връзки. Повечето ми познати са покойници. Твърде дълго стоях настрана.

Талия си избърса челото, свали куртката и я метна върху облегалката на стола. Пред тях се появиха и две издялани от камък чаши с вино, над което се вдигаше пара: тъмночервено, сладко и ароматно, подправено с карамфил.

— Една чаша да си излеете в корема и ще ви сгрява цяла седмица — увери ги съдържателят, зяпнал похотливо гърдите й.

Тя му отвърна със студен поглед и той почервеня още повече, изтри небрежно масата с парцал и се сви зад тезгяха.

И чашата на Шанд още беше наполовина пълна, когато влезе някакъв дебелак, поръча си питие и дойде при тях, щом съдържателят му ги посочи. Взря се в тях предпазливо, преди да седне.

— Пендер ми е името. — Пак се вторачи в Талия и сви вежди. — Познато лице…

Тя не продумаше, Шанд също се занимаваше с чашата си.

— Трябва да са минали две години оттогава, нали така! Дойдохте в Сит с Магистъра. Аз тъкмо свалях пътници на кея и ми заповядаха да се пръждосвам. Носехте дрехи в алено и черно. Помислих ви за негова долича… държанка де.

— Тя е Талия бел Сун, родом от Крандор, а сега старша помощница на Мендарк — строго го прекъсна Шанд.

Трудно беше човек да смути Пендер.

— Крандор, значи. Ех, че страна! А за да отидете там сега, са нужни кофи със злато, нали така!

Той потърка щръкналите си вежди и се усмихна с мечтателна алчност.

— Казвам се Шанд — представи се старецът. — Първо да уговорим моята работа! Ще отнеме два дни, ако започнем тази нощ, стига да се справиш.

— Ще се справя — обеща дебелакът.

— А веднага след това Талия ще ти възложи задача, от която ще забогатееш.

Пендер буквално грейна.

— Къде ще искаш да те отведа?

— Аз… — Шанд стисна устни. — Не, първо се разберете с Талия, тя трябва да се връща.

Талия изобщо не бързаше, но явно Шанд държеше само лодкарят да научи какво се иска от него.

— Е, къде да ви откарам? — обърна се Пендер към нея.

— В Зайл, а може би и по-далеч.

Той изсумтя и присви очи.

— Само вас ли?

— Има и други.

— Да не би и Магистърът да е сред тях?

Въпреки поражението си Мендарк бе носил титлата толкова поколения наред, че хората трудно свикваха да назовават с нея другиго.

— Не се знае — измъкна се тя.

Лодкарят пресмяташе наум.

— Месец натам и месец обратно. Няма съмнение, че ще има и доста размотаване, когато нищо не може да се припечели. Припаси за… за колко души?

— Петима-шестима да речем.

— Нека са шестима, също за мен и екипажа. А се налага да плащам десеторно повече от преди. Само припасите ще струват десет тела.

— Ясно е, че повечето неща ще купиш далеч от Туркад, където цената няма да е много над обичайната.

— Може би, но кой ще познае докъде ще стигне войната след месец, нали така? Също резервни платна, въжета, дъски и греди…

— Всичко това го разбирам — троснато рече Талия, която вече потропваше нервно по масата. — Кажи цената!

— Двеста до Зайл — изстреля думите Пендер, сякаш в бързина наглостта му нямаше да пролича толкова. — Двеста тела де. — Ободри се, щом тя не реагира. — И още толкова, ако дойде Магистъра. За ваша сметка ще са и всички щети, такси, мита, подкупи и други разходи. Стигнем ли до Зайл, ще се пазарим наново.

— С тези пари можем да купим собствен кораб — увери го Талия.

Исканията му надхвърлиха и най-черните й опасения.

— Може би… преди войната, ако е стар и се разпада на парчета — изсили се Пендер, — но сега и моята лодчица струва толкова. И какви моряци щяхте да наемете? А аз ви предлагам най-добрите. Отгоре на всичко хванат ли ни, ще си загубя главата, пък за мен си е ценна, нали така!

— Изключително при това! — иронично го поощри Шанд.

Пендер го изгледа сърдито.

— Впрочем трябва да потърся по-голяма лодка. Моята е твърде крехка за бурите в този залив. Както излиза, ще похарча всичко, получено от вас, а и своите спестявания до последния грайнт.

— Дай ми време да помисля — помоли Талия. — Пет минути.

Пендер си взе чашата и отиде пред тезгяха.

— Може ли да се разчита на него? — попита тя.

— Нямаме друг! — напомни Шанд. — Но чух, че е по-надежден от повечето, а като моряк малцина са му равни.

— И аз съм чувала същото. Ами цената?

— Възмутителна е, но нямаш избор. Днес лодките са рядкост като магарешките яйца. Пък и ако ще да ти поиска хиляда тела, Мендарк муха го ухапала, като знам какви съкровища си е скривал навсякъде из Мелдорин точно за такива трудни времена. Игър ще завари хазната остъргана до дъното.

— Знам. Самата аз скрих много пари през последните години.

— Не много, а нищожна част. Той се запасява от цял век.

— Виж ти… — искрено се изненада Талия. — Още нещо да те питам. Хлуните едва ни търпят. Сигурно не би се съгласил да се измъкнем първи от града?

— Не бих се съгласил. И моята работа не търпи отлагане. Осмелявам се да предположа, че хлуните ще омекнат, щом научат за скорошното ви отпътуване.

— Е, благодаря ти за помощта. — Тя повика с жест Пендер и си допи чашата. — Договорихме се. Ще те чакаме при североизточния ъгъл на кея след три дни, един час преди зазоряване. Тогава получаваш половината пари, другата половина — в Зайл.

— Четвърт сега, четвърт тогава и останалото в Зайл — възрази лодкарят. — Предстоят ми големи разходи.

— Както искаш.

Протегна й ръка да скрепят сделката и тя я стисна безмилостно. Пендер трепна. Талия отброи в скута си телите, равни на една четвърт от цената, и му ги даде. Шанд се изправи, тя го прегърна.

— Дано се видим пак. Още веднъж ти благодаря.

— Ще се видим. Върни се оттам, където минахме.

Щом Талия излезе, двамата седнаха до масичката. Съдържателят отново им напълни чашите.

— Можеш да й вярваш — успокои го старецът.

— А на Мендарк?

— Погрижи се интересите ви винаги да съвпадат.

Пендер изсумтя и попита:

— А какво да направя за тебе?

— Искам да потегля на север още тази вечер, щом се стъмни.

Шанд извади от джоба си сгъната карта. Приведоха се над нея, обсъдиха ветрове, течения и приливи, къде човек може да се запаси в тези смутни времена и още какво ли не. Когато опразниха чашите, Шанд кимна.

— Колко искаш?

— Два тела — разсеяно отвърна Пендар и си стиснаха ръцете.

Старецът веднага му даде златните монети, които за него си бяха цяло състояние. Очакваше да се прости с повече пари. Сега оставаше да се вмъкне в пристанищния град и да намери Каран. Но самоувереността му се бе възвърнала. Знаеше, че отново има силите да се справи. Само че първо трябваше да се отбие при Юлис.

16. Бедата не идва сама

Беренет топна в масло точилото и пак го плъзна по острието на меча си. Чакането изопваше нервите им докрай, хлуните се държаха толкова враждебно, че Мендарк очакваше да ги предадат всеки миг. Вече няколко дни домакините не разрешаваха на никого от бегълците да напуска задушната стаичка. Мендарк се стряскаше от всяко скрибуцане на кея, от всяка стъпка пред вратата.

— Ами ако Пендер не дойде? — промърмори той, подръпвайки кичур от косата си. — Ами ако е клопка?

— Тогава ще отнесем със себе си в отвъдното мнозина от тях — отвърна Беренет.

Наперен както винаги, той като че понасяше невъзмутимо окаяните условия, само неспирно остреше меча си.

— Няма ли най-сетне да прибереш проклетото желязо в ножницата! — не издържа Талия.

Беренет я изгледа косо изпод черните си вежди и застърга с камъка по другата страна на острието.

В ранното утро на третия ден след срещата на Талия с Пендар вратата се отвори със замах и шестима намусени хлуни им заповядаха да излязат. Тръгнаха по лабиринта от проходи на кея.

— Къде ни водят? — прошепна Лилис.

— Към лодката, надявам се — успокоя я Талия, макар да подозираше, че вървят към смъртта си.

Най-после стигнаха до края на кея откъм морето, където вятърът брулеше с вой лицата им. Небето тъкмо избледняваше.

— Слизайте! — заповяда един от хлуните.

Далеч под тях вълните блъскаха с грохот подпорите.

Лилис надникна над ръба. Стълба, която не вдъхваше доверие, се спускаше отвесно няколко етажа до миниатюрен пристан.

— Размърдайте се! Лодката ви идва!

Мендарк се огледа, но никъде не зърна лодка между разпенените гребени на вълните. А в сумрака наоколо се събра цяла тълпа хлуни и копията в ръцете им приличаха на гора. Той се поклони на старшия и протегна ръка, но онзи го отблъсна. Изражението му беше по-мрачно и от бурното море.

В този момент иззад далечния край на кея се показа галера. Всички се притаиха в сенките, докато бойният кораб отмине. „Предали са ни“ — мярна се в ума на Талия и тя се взря в Мендарк, който обаче явно бе претръпнал.

— Тази стълбичка ми се вижда съмнителна — подхвърли Талия. — Аз ще я пробвам.

Спусна се предпазливо, наметалото й плющеше на вятъра и се усукваше. Момичето веднага тръгна надолу след нея. Щом стъпиха на дъските, огромна вълна се разби в пристана и бутна Лилис към ръба. Талия се пресегна и я сграбчи, задържа се, като обви с крак последното стъпало. Двете хванаха стълбата, за да я крепят, докато слязат останалите.

А лодка нямаше. Талия беше убедена, че Пендер е взел парите и е хукнал да ги издаде.

Зад тях подпорите се редяха като колони на храм. Откъм морето дори най-долният етаж беше високо над водата. Смразяващ южен вятър носеше суграшица и скимтеше между дебелите дървени стълбове, лепеше по тях зърнеста ледена покривка. Духаше непрестанно от няколко дни и вдигаше вълни, стигащи до мачтите на по-малките съдове.

Втора галера се мярна смътно и пак се скри в мъглата.

— Преметнал ни е — заяви Беренет и изтри водните капки от лицето си.

Мустаците му провисваха, от тях се стичаха струйки.

За разлика от другите Лилис не се поддаде на тревогата. Имаше си нови ботуши и топли дрехи, беше сита — а това бе много повече, отколкото дори мечтаеше да има през последните седем години. Утрешният ден беше далеч, за какво да се безпокои?

От мътилката се показа овехтяла лодка с малко нелеп вид.

— Това ли е? — изуми се Мендарк.

Тази дървена черупка не впечатляваше с размери, мачтата й беше съвсем къса. Пендер стърчеше прав на кърмата и крещеше към пристана, но вятърът отнасяше думите му.

— В това ли ще плаваме до Зайл? — повтори втрещеният Мендарк.

Вдигна глава, но хлуните бяха насочили копията си към тях. Махна с ръка и останалите пристъпиха към края на пристана.

Лилис бездруго се страхуваше от лодки, а сега се уплаши безмерно. Вехторията доближи. Двамата гребци едва прибраха навреме веслата, преди единият й борд да се блъсне в пристана. В светлината на фенера момичето различи името, изписано на носа — „Танцуващата гъска“. Грубо издяланата фигура с оранжева човка над буквите вероятно изобразяваше тази птица.

Стоящият на носа хвърли въже, Осейон го хвана и го прокара зад подпора. Опъна въжето, полюшвайки се напред-назад, за да изравнява напрежението при движенията на лодката. Хвърлиха друго въже от кърмата. Беренет го омота около друга опора и стегна възел. Мендарк, Талия и Лилис слязоха в лодката. Беренет също скочи и нещо изхрущя в нахвърлените на дъното торби. Последен се прехвърли Осейон, моряците хванаха веслата и отблъснаха лодката.

Единият задърпа въжето, вързано от Беренет — помисли, че само се е закачило някъде, — но то не поддаваше. Изведнъж положението стана твърде опасно. Зададе се огромна вълна, водната повърхност пред нея хлътна надолу, въжето издърпа кърмата нагоре а носът увисна. Дори Лилис се досети, че вълната ще ги погълне или ще я сплеска в пристана.

Пендер замахна с нож, но грамадата наистина ги запрати в малкия пристан. Някой писна. В скрибуцането и пращенето на дървения изглеждаше, че потъването е неминуемо. Макар и залята, лодката се завъртя и отскочи към по-спокойната вода под кея. Мачтата чегърташе по гредите на долната площадка.

Моряците прибраха веслата и избутаха пострадалия съд още по-навътре, отблъсквайки се от подпорите. Изгребаха водата, а Пендер спокойно запали фенер, пристъпи към средата и сграбчи Беренет за ревера на куртката.

— Некадърен глупако! — извика в лицето му и го разтърси. — За малко да погубиш всички ни.

Беренет се опита да го отблъсне и хубавата дреха се разпори.

— Проклет да си, ще си платиш за това!

— Не, ти ще си платиш! Виж какво направи на новата ми лодка!

— Ха, това било лодка! — изсмя се Беренет. — С нея не можеш да прекосиш и вана.

Пендер бе свикнал да слуша обиди, но много се гордееше с придобивката си.

— Ами да, баластът й тежи! — изрева той и ловко събори Беренет зад борда.

— Какви ги вършиш, по дяволите?! — кресна Мендарк.

Беренет изчезна в мазната наглед вода, после изскочи с псувни и пръхтене.

— Що за смотаняк — изфуча Пендер. — Няма да го взема. Плувай към стълбата! — извика той на жертвата си.

Беренет се изтласка във водата към най-близката подпора.

Мендарк се изпречи пред лодкаря. На челото му кървеше дълга дълбока драскотина.

— Ще плавате ли до Зайл, или ще ходите? — смразяващо го попита Пендер.

— Ще съжаляваш за това! — изграчи Беренет, пропълзял по гнила дъсчена стълба.

— Прибери го в лодката! — кипна Мендарк.

— По-скоро ще пукна! — сопна се лодкарят, без да извърне поглед.

— Или всички тръгваме, или никой — заяви Мендарк, но гласът му трепна.

— Щом така предпочитате… Ще ви върна остатъка от аванса, то се знае. Черт, дай ми заключеното ковчеже.

— Все пак — заговори по-тихо Мендарк — не може ли да се споразумеем?

— Аз решавам кой да пътува в моята лодка. Няма да го взема.

Мендарк изтри кръвта от очите си. Лодкарят се инатеше, но той не беше готов да настоява, особено заради човек, когото подозираше в предателство.

— Доближи стълбата — помоли Мендарк.

Хвана се за кея и още повече снижи глас. След малко Беренет го блъсна и се развика:

— Хения те предаде, глупако! Няма да ти простя това оскърбление.

Мендарк се вцепени.

— Хения?! А защо ми казваш чак сега?

— Не бях сигурен, докато тя не се отдели от нас, а после беше все едно. За разлика от някои аз не обвинявам без доказателства!

Мендарк се озърна свирепо към Талия, но тя лежеше по гръб и от носа й шуртеше кръв. Пак понечи да се качи по стъпалата и да подхване увещанията си. Беренет го бутна надолу с ботуш.

— Твърде късно е, Мендарк! Служих ти вярно, а ти съдеше за мен по клюки, и то от нейната уста! — Той плю към Талия. — Ще сторя всичко по силите си, за да те смачкам веднъж завинаги.

Издърпа се нагоре по стълбата толкова озверял, че изражението му можеше да вкисне мляко.

Мендарк скочи унило в лодката. С размазаната по бузата кръв приличаше на някой дивак, приготвил се за война.

— Дано си струваш парите — рече неприязнено на Пендер.

— Струвам си — отсече лодкарят не по-приветливо. — Я сядай! Ей Черт, подредете багажа.

По-ниският от двамата моряци — късокрак мъж с изпъкващи под елека мускули, даде някакви знаци с пръсти на другия. Наместиха както трябва сандъците и раниците. Пътниците се събраха под навеса при носа. Три пръста на Осейон бяха порязани и смазани между греда на пристана и борда на лодката. Талия явно беше зашеметена, до слепоочието й се издуваше цицина и цялото й лице беше окървавено. Лилис само си бе натъртила брадичката при падането.

Мендарк непохватно повдигна Талия, главата й се отметна назад и гърлото й заклокочи. Лилис се въртеше безпомощно около тях и лееше сълзи — помисли, че приятелката й умира.

— Задавила се е, глупако!

Пендер безцеремонно избута Мендарк и дръпна Талия към себе си. Тялото й се опря на колене, а лодкарят бръкна в устата й да издърпа езика напред. Тя се разкашля и изхрачи кръв на дъното.

— Вода! — извика Пендер.

Осейон му подаде пълен черпак. Лодкарят грижливо обърна главата й настрана и полека изми лицето й с дебелите си пръсти. Сложи я да седне и доближи фенера към нея.

Щом се махна кървавата маска, не личеше да е пострадала чак толкова. Носът й беше подут, костта — може би спукана, отокът отляво на главата й беше доста голям. Талия отвори очи и Лилис си отдъхна шумно.

— Уф… — изгъгна жената. — Какво стана?

— Почини си — настоя Пендер.

Мендарк й помогна да се премести на носа върху сгънато платно. Лодкарят се обърна към Осейон, който търпеливо седеше встрани и разглеждаше ранените си пръсти.

— Ей, как ти е името? — попита лодкарят момичето.

— Лилис.

— Слушай, Лилис, напълни черпака с вода от онази бъчва… Канелката е ей там… А така. Измий му ръцете и махни мръсотията от раните. Можеш ли?

Момичето се боеше от Осейон, толкова едър и привидно свиреп, пък и голите му ръце бяха покрити чак до раменете с татуирани племенни знаци.

— Да — изписука с тих гласец и се зае да му помогне, но все поглеждаше през рамо към Талия.

Пръстите бяха нарязани до костта от мидите по пристана, но не и счупени. Скоро ги намаза с мехлем и ги превърза. Погрижи се и за срязаното чело на Мендарк.

— Да видим сега колко е повредена нашата „Гъска“ — промърмори Пендер. — Ей! — кресна на екипажа. — Изтеглете я до онази подпора за да огледам отдолу.

Вързаха се с въже за дървената колона и го опънаха така, че разкривените дъски на лодката да останат над водата. Пендер се съблече по мърляво бельо и се гмурна. Разгледа старателно следите от удара. Лилис надничаше през борда и се чудеше на огромния му белезникав търбух и дебелите бутове.

Малко под планшира лодката беше нацепена, под ватерлинията корпусът оставаше непокътнат, но имаше изметнати дъски и дори в спокойната вода под кея вътре се процеждаха струйки. Пендер се намръщи.

— Черт! Дай ми парче платно, ей толкова голямо — показа му с ръце.

Докато морякът изреже парчето, лодкарят се зае да намести дъските с чук и длето. Мендарк ту ставаше, ту пак сядаше, взираше се във всички посоки и се гризеше отвътре за загубеното време. Накрая намазаха платното с катран и го заковаха отвън, запълниха с катран процепите и отвътре. Развиделяваше се въпреки мъглата.

— Ще издържи до някое време — прецени Пендер и се почеса по наболата брада. — Но ще е доста рисковано в открито море при тези вълни…

— Да тръгваме! — настоя Мендарк уплашено. — С всяка минута опасността нараства.

— Тогава да не се бавим повече. Вие там, на носа! — подвикна лодкарят. — Изгребвайте водата с това.

Хвърли им дървена кофа.

Но тъкмо се приготвиха да потеглят, и над стълбата, по която се качи Беренет, застана висок силует.

— Не мърдайте оттам! — заповяда Тилан със странно приглушен глас.

Мендарк се надигна. Бившите му войници сега стояха зад Тилан, въоръжени с копия. Още някой, може би Беренет, се спотайваше в сенките.

— Ей, ти, дебелако! — извика Тилан. — Докарай лодката при стълбата.

Пендер се вторачи в него, но не изпълни нареждането. Стражниците се приготвиха да хвърлят копията.

— Не се намесвай — предупреди Мендарк, — иначе ще превърна мозъка ти в същото желе, каквото беше след заклинанието на Тенсор.

Тилан разпери ръце.

— Хайде да се държим разумно. Искам само лодката и златото. Ти си скрил предостатъчно пари на други места.

Мендарк потърси с поглед помощ от Талия, но тя беше толкова замаяна, че трудно проумяваше какво става.

— Искаш да видиш и мен мъртъв — допълни Мендарк.

Пендер стоеше точно зад него и прошепна нещо в ухото му. Мендарк трепна.

— По-бързо! — подкани ги Тилан. — Или ще пронижа с копне това хлапе.

— Не ми е никаква! — троснато отвърна Мендарк.

Лилис се смръзна.

— Мини зад мен — каза й Осейон и момичето охотно са скри, надничайки между ръката и тялото му.

— Гребете натам — нареди Пендер на моряците.

— Не пипайте веслата… — възрази Мендарк, но лодката вече доближаваше стълбата.

Щом докосна пристана, Черт са хвана за дъските, а Тилан се спусна колебливо по проядената стълба.

— Черт, вържи въже за стълбата — тихо поръча Пендер. — А ти, мъжаго, хващай веслата и се приготви да гребеш като побеснял.

Осейон седна на дъската и стисна дръжките на веслата с превързаните си пръсти.

— Оставете сандъците — заповяда Тилан и неспокойно погледна към горния край на стълбата.

— Какво има? — заяде се Мендарк. — Изсули се дотук без разрешение от хлуните ли? По-скоро ще хвърля златото в морето, отколкото да ти го дам доброволно.

Тилан повика стражниците. Те се наредиха по стълбата, а шестият стъпи в лодката.

— Стига сте се помайвали!

Стражът си опита силите с първия сандък, но откри колко е тежък. Все пак го повдигна до коленете си, но тогава Черт, който още се държеше за пристана, разклати лодката безмилостно. Стражът залитна и изтърва сандъка върху крака си. Изрева от болка.

— Напънете ги тия весла! — изръмжа Пендер.

Лодката отскочи назад, въжето се изопна и откърти долната половина на стълбата от кея. Тилан и стражниците се вкопчиха отчаяно в кея.

— По-силно! — кресна Пендер.

Прогнилото дърво се прекърши при краката на Тилан. Стражниците цопнаха във водата и, влачени от лодката, се замятаха безпомощно под тежестта на кожените си доспехи.

Черт запрати и пострадалия страж при тях, клъцна въжето и лодката се отдалечи бързо. Докато Тилан се покатери и грабне копие, вече се бяха скрили зад гъсто наредените подпори на кея.

„Танцуващата гъска“ тъкмо се подаваше изпод скриващия я кей и от носа отекна вик:

— Черните юмруци!

Стрела от арбалет се заби в подпората до главата на Пендер.

През дъждовната пелена към тях се носеше ниска черна галера, задвижвана от усилията на мнозина гребци. Пендер не се подвоуми.

— Назад!

Лодката се завъртя върху гребена на вълна и се стрелна обратно в спокойствието и сумрака под кея.

— Ами сега? — изпъшка Мендарк.

— Няма как, ще се опитаме да ги изпреварим — отсече лодкарят.

— Да изпреварим галерата?!

— С този вятър шансът не е малък. А и по-добър нямаме. Не се ли измъкнем до десетина минути, няма да им избягаме. Готови ли сте?

Мендарк кимна — знаеше, че не могат да умуват повече. Пендер насочваше лодката на зиг-заг под пристанищния град. Стигнаха до края му на друго място. Денят бе настъпил. Патрулиращият кораб не се виждаше никъде. Двамата мълчаливи моряци закрепиха горната половина на мачтата. Пендер бавно пусна лодката напред, още малко…

— Сега!

Моряците загребаха усърдно. Лодката се движеше мудно сред високите вълни. Платното се вдигаше на тласъци. И тогава галерата се показа бързо зад ъгъла на кея, килната леко към единия борд. Носът й разхвърляше пяна. Морякът в наблюдателницата посочи и корабът зави към тях.

Мендарк ахна, Лилис пропълзя под дългата ръка на Талия. Пендер най-сетне опъна платното. То се изду от бурния вятър и разклати опасно лодката. Моряците прибраха веслата, рулят се завъртя. Понесоха се все по-устремно право към галерата, която се плъзгаше недалеч от ръба на кея.

— Наведете се! — извика Пендер.

— Няма да стане — възрази Мендарк, предвидил ответния ход на враговете. — Щом пресечем пред тях, ще се завъртят и ще ни изтърбушат.

Пендер отклони лодката още малко от кея и галерата също промени курса.

— Няма да успеем! — вайкаше се Мендарк.

За всички беше очевидно, но Пендер упорстваше.

— Наведете се! — ревна им повторно.

В последната възможна частица от секундата рязко завъртя руля, лодката прелетя в тясната пролука между по-големия съд и края на кея и натроши незнайно колко весла по този борд. За миг-два не се виждаше нищо освен парчетии и подхвърлени над скамейките гребци, после лодката се плъзна с трясък по корпуса близо до кърмата, отърка отсрещния си планшир в една подпора сред болезнен дъжд от откъртени миди… и изведнъж бяха на открито. Отдалечаваха се на изток по залива по-бързо, отколкото малката лодка бе плавала досега.

Зад тях галерата се наклони силно, цяла гора от ръце се протегна към кея и от изместването на тежестта фалшбордът са скри под водата. Галерата се преобърна и изчезна под висока вълна.

„Благодаря ти, Шанд! — мислено възкликна Талия, извила глава да се вгледа в техния дебел капитан. — Може да се разчита на тебе, че ще намериш най-добрия.“

— Причакваха ви — поклати глава Пендер. — Ако знаех, и за двойно повече пари нямаше да се съглася.

— Е, сега трябва да спазиш уговорката — напомни Мендарк. — Но аз те разбирам напълно. Откарай ни в Зайл и ще ти платя двойно. — Явно бе оценил на какъв моряк са попаднали. Въздъхна с рядко за нето съчувствие: — Горкият Беренет… Лошо се обърнаха нещата за него.

Лилис седна и изтръска мидите от себе си. И Талия се размърда върху сгънатото платно.

— Къде е Беренет?

— Пендер го хвърли зад борда — безстрастно й обясни Осейон.

— Значи се отървахме — носово отбеляза жената. — Мога да се закълна, че късно снощи го видях да си шушне с един от хората на Тилан.

— Защото аз го пратих! — Мендарк насила овладя гнева си. — По едно време си мислех дори, че може да ме наследи като Магистър. Имаше такива заложби…

— Как ли не ги забелязах… — смънка Талия.

— Я млъкни! Той ми каза, че Хения ни е предала. Вярвам му. Заради тебе превърнах приятел във враг.

— Той се криеше горе над стълбата — вметна Лилис.

— Значи си е намерил подходяща компания — подхвана Талия. — И отгоре на всичко, Мендарк, той знае къде са зарити някои от съкровищата ти.

— Стига! — нададе вопъл Мендарк. Извади малко настъргана върбова кора от торбата си с лекове и я сипа в шепата на Талия. — Сдъвчи това, може пък да ти мине и свадливостта.

Тя прие безмълвно лекарството. Носът й се бе подул така, че не можеше да диша през него. Затвори очи и се опита да поспи в клатушкащата се лодка, но бе невъзможно. Нямаше как да не се замисли над думите на Мендарк. Нима все пак се оказваше, че Хения ги е предала? Отново прехвърли в ума си каквото знаеше. Да, изглеждаше по-вероятно да е Хения, отколкото Беренет. Толкова ли я вбесяваше държанието и външността му, че отсъди несправедливо за него? И какви ли щяха да са последствията?

Лилис се промъкна по-напред, а Пендер заговори:

— Не сме се отървали. С този вятър могат да ни догонят още преди Двата носа. Дръпни се оттам! — сгълча той момичето, което се бе излегнало на носа до дървената фигура.

— „Тан-цу-ва-ща-та гъс-ка“ — прочете Лилис сричка по сричка и се усмихна доволно.

Пропадаха и се люшкаха между стръмни грозни вълни — на изток, на юг и пак на изток, устремени към Двата носа и съмнителната безопасност на Туркадско море. Накрая се насочиха право на изток, лодката подскачаше по водните гребени. Под сивкавото небе вятърът беснееше. Понякога вълните заплашваха да се стоварят отстрани и да ги потопят. Но Пендер някак предусещаше момента и преминаваха, макар че пръските мокреха лицата им. Вятърът им свиреше във въжетата. По всяка повърхност започна да лепне суграшица, заледяваше полека коси и бради.

— Влиза вода! — провикна се Черт и започна да изгребва чевръсто с кофа.

— Колко зле сме? — попита гръмко Пендер.

— Де да знам, и от вълните се пълни.

— Тогава гледай и ми кажи.

За минута-две ги заслепи виелица, после отмина. Наоколо като че притъмняваше. Изведнъж някъде отпред замига светлина, разположена нависоко.

— Това пък какво е?! — възкликна Мендарк.

— Фарът на Северния нос — кресна Пендер, за да надвика бурята. Пращат съобщение!

— И какво е то?

— Не мога да го разчета. Колкото знаеш ти, толкова и аз.

— Досещам се… — навъсено промърмори Мендарк.

— Ако сме късметлии, корабите на Игър не са излезнали в залива при такова време. Ей, ти! — обърна се на висок глас Пендер към Осейон.

— Казвам се Осейон. Какво да направя?

— Осейон, значи… Гледай назад.

Високият чернокож мъж се изправи, хвана се за въже със здравата ръка и се взря в тъмното море.

— Засега няма нищо.

— А бе, с тия гадини… Ти внимавай.

Минутите отминаваха. С навлизането в залива посоката на вълните се променяше, плаваха точно срещу тях.

— Ето ги и Двата носа — посочи Мендарк, щом се издигнаха на поредния гребен.

Вълните се носеха от изток и макар да бяха по-високи, се разреждаха и в пролуките между тях водата беше почти спокойна.

— Зад нас мига светлина — оповести с вик Осейон, когато замряха за малко върху огромна вълна. — Угасна.

— Вижда ли се вече кораб?

— Не.

— Е, значи и те не ни виждат, надявам се. — Пендер вдигна глава към мержелеещото се платно, прецени цвета на водата. — Но няма още дълго да е тъй.

Фарът пак примигваше, може би повтаряше съобщението. Всички в лодката гледаха със свити сърца как облаците се разкъсват и през мъглата мъждивото слънце осветява Двата носа — северния и южния, побелелия остър връх на Рунтавия камък, бушуващото море и сивата кула на фара.

— Сега вече ще ни видят! — натърти Пендер.

И щом стигнаха до гребена на следващата вълна, Осейон се провикна:

— Виждам ги! Един… два… три.

Огледаха се накъдето им сочеше. Черна галера досущ като онази, която ги нападна, а по-назад още две. Едва ли повече от една морска миля ги делеше от лодката.

— Три! — тежко отрони Пендер. — И ни връхлитат като буря.

Лодката пропадна в браздата между вълните, дъските стенеха.

Талия чувстваше главата си ката презряла тиква. Стана, но се олюля.

— По-кротко! — скастри я Мендарк.

Тя седна и се хвана за главата.

— Боли ли те? — попита Лилис и опря студената си ръка в челото й.

— Много — призна Талия и изтри две-три сълзи от бузата си. — Но след малко ще се оправя.

Пак се заизкачваха по вълна. Горе вятърът ги блъсна с такава сила, че раниците изпопадаха на дъното в плискащата се вода.

— Влиза повече! — кресна Черт, докато преподреждаха багажа. — Почти не смогвам.

— Талия, отивай при него и изгребвай! Осейон, изливай и ти колкото можеш с това. — Пендер му подхвърли черпака. — Лилис, под скамейката има гърне. Мендарк, ти какво умееш? Някаква гъста мъглица ще ни дойде много добре сега, нали така!

— В такъв вятър никой не може да го направи — възрази Мендарк унило. — Колко ни остава до морето?

— Горе-долу цяла левга. Далечно е, нали така! Е, не можеш ли да ги пръснеш на парчета с пламъци от пръстите си или да извадиш някое чудовище от дълбините, за да ги потроши с опашката си? Все някоя от клюките за тебе трябва да е вярна!

— За да извадя чудовище, трябва да има някое наблизо. Как да го направя от рибка?

Пендер не се отказваше лесно.

— Слушал съм легенди за великите магьосници, които разпердушинвали кораби с един удар.

— Ами да, легенди — подчерта Мендарк. — Удар, но с какво? И Тайното изкуство се подчинява на законите, управляващи материята и енергията. Корабът е изработен хитроумно да устоява на жестоки бури, да плава по моретата. Как съзнанието да призове още по-могъщи стихии, как да ги оформи и насочи? За това имам нужда от глава колкото твоето морско чудовище. Изобщо не разбираш за какво говориш.

— А на какво си способен?

— Говоря ти за пределите на силите си — никой от нас няма такова могъщество, както човек не е способен да надбяга кон. Ако оня кораб имаше опасна слабост, да речем клин, който при разхлабване ще разпилее парчетата му… И ако аз знаех за клина, може би щях да го изтръгна, за да потопя кораба, колкото и страдания да ми струва това после. Нищо повече не мога да сторя. Иначе ние — майсторите на Тайното изкуство, отдавна да бяхме поробили всяко друго същество на Сантенар. Пък и за ума е много по-лесно да измисли гибелни оръжия, а за ръцете — да ги създават…

Лодката за миг се откъсна от водната повърхност и се стовари в браздата между вълните. Мендарк се просна на дъното, върна се на скамейката и си избърса лицето.

— Добре де, ами бълването на огън? Сигурно дори ти умееш да мяташ огън, хайде — изгори ги!

Мендарк отвърна присмехулно:

— Повечето чудеса на магията, за които си слушал с увиснало чене и опразнена от пиенето глава, са илюзия, привидност. Не са истински. А за да накараш истински неща да се движат, да се променят или да се чупят, е необходим истински труд, и то неимоверен. Да, мога да извлека огън изпод ноктите си, но няма да подпали мокро дърво. Ех, да носеха буре с мазут на борда… щеше да видиш такова зарево, че да освети цял Туркад.

Мендарк се загледа печално към преследвачите.

— Шарлатанин и мошеник! — изсумтя под носа си Пендер. — Открай време си знаех.

— Имам нужда от нещо, с което да работя — омърлуши се Мендарк. — Пък и корабите са на твърде голямо разстояние от нас. Трябва да ги виждам, да ги познавам, преди да направя каквото и да било. Талия може би ще успее да ги обърка, тя е по-умела в илюзиите.

— Тогава се омитай на носа и изгребвай! — ревна му Пендер и щом Мендарк се заклатушка напред, добави: — Сипаничаво копеле на муле и пръч, безполезен си като оня Лиан от Чантед! Талия, при мен!

Осейон изливаше яростно вода през борда с черпака си, но белите му зъби лъснаха на тъмното лице, когато Талия го подмина лазешком. И тя беше слисана, че на лодкаря му се размина въпреки почти безнадеждното им положение. Лилис впи в него огнен поглед, вбесена от обидата към приятеля й Лиан, Пендер обаче и не подозираше колко е съгрешил в нейните очи.

— Какво да сторя? — попита Талия, вкопчила се несигурно в планшира.

Главата й пак кървеше. Лилис престана да изгребва, за да изтрие кръвта с ръка.

— Всяко нещо, което ще ни скрие или ще ги заблуди, ако ще и за две-три минути — обясни Пендер. — Твърде бързо ни доближават. Очаквах вълните тук да ги забавят повече.

— Лилис! Ела тук и ме задържай права.

Талия се изопна и се помъчи да направи нещо с пръсти. Кръстосана вълна завъртя лодката по спирала и двете рухнаха на дъното.

— Няма ли да успееш, ако седиш? — почуди се лодкарят.

— Задължително е да са ми пред очите.

— Щом е тъй, недей. Не искам да паднеш във водата.

Напредваха мъчително по още по-високи, но поне по-редки вълни към Двата носа.

— Ама какво е това?! — писна Лилис, която изгребваше, обърната на юг. — Пендер, още кораби! Още два!

— Фарш! — изруга той — Фарш, фарш, фарш!

— Те се по-наблизо — добави момичето.

— И по-маневрени с този вятър — отбеляза Пендер, стиснал руля. — Но щом минат между Двата носа, вълните ще ги забавят. А ако не внимават, ще закъсат. Как сме с водата в лодката?

— Пълни се — съобщи Черт. — Усещам как с всяка вълна се отваря и затваря някаква пукнатина.

— Хайде, изгребвайте по-пъргаво! — Пендер изви глава към Талия, която изливаше водата отнесено, сбърчила чело и присвила очи. — Май ни спипаха — подхвърли той едва ли не нехайно. — Ще стигнат преди нас при Двата носа.

— Няма ли да им избягаш като предишния път? — попита Лилис и затвори очи, щом пръски обляха лицето й.

От косата й се стичаше вода.

— Сега са подготвени за нашите хитрини. Ясно е, че искат да хванат Мендарк и Талия живи, но опитаме ли се да минем между тях, ще надупчат останалите със стрели. Прекалено много са, дете.

— Продължавай натам — настоя Талия и изскърца със зъби. — Може и да скалъпя нещо.

Вятърът се обърна от запад, притискаше вълните и помагаше на лодката повече, отколкото на галерите. Само половин морска миля им оставаше до навлизането между Двата носа. Корабите от юг имаха да наваксат малко, мъчеха се с беснеещото море между носовете, но напираха към Рунтавия камък, за да ги пресрещнат. Другите три също скъсяваха разстоянието.

— Оттам не може ли? — извика Талия и посочи тесния проток между Северния нос и Камъка.

— За Процепа ли говориш? Не си го и помисляй в такова време. Оттук ти се вижда широчък, ама има подводни камъни почти навсякъде. Водата е дълбока само в тясна ивица покрай отвесната скала. Ако не насочим лодката безупречно, теченията, вълните и вятърът ще ни изтласкат към Рунтавия камък.

— Лилис, миличка, умееш ли да плуваш? — обърна се Талия към момичето.

— Разбира се. Баща ми ме научи.

— Аз мога да се задържа над водата — изсумтя Осейон, — ако вълните не ме подмятат много.

— Аз пък изобщо не мога да плувам — сащиса ги Пендер. — Затова съм толкова печен моряк, нали така!

Озърна се. Преследващите ги отзад кораби скоро щяха да ги догонят достатъчно за обстрел с арбалети. Пендар се взря в очите на Талия.

— Подводните скали се проточват от Северния нос като двата края на маша и почти опират в Рунтавия камък. Ето ги там! — посочи ги той. — След първата има малко дълбока вода, където приливът понякога образува въртопи, после е втората скала. Протокът се разширява, нали така! Нататък е малка лагуна преди преградните рифове — те са от външната страна на Камъка и продължават към Северния нос. Протокът през тях е по-тесен и от тази лодка, можем да се прехвърлим само върху голяма вълна. Не е невъзможно, но трябва да налучкаме момента, нали така!

— Добре ли познаваш протока?

— Минавал съм през Процепа на бас като млад. Но не при такова вълнение… И не с толкова голяма лодка.

— И защо не се научи да плуваш, щом си израснал в лодки?

— Просто тъй се случи. Все се плашех във водата, когато ме насилваха да се науча. Оцелях обаче при две корабокрушения.

— Можеш ли да преведеш лодката, като гледаш само очертанията на скалите, а не морето?

— Току-виж се справя, ако много ми провърви. Ща успееш ли да промениш морето?

— Не, разбира се! Но за малко ще му придам различен вид, колкото да ги подведа. Само че и Мендарк вече ти каза — за да работя с илюзии, трябва да съм наблизо.

— Водата не се надига — обади са Черт.

Само полет на стрела ги делеше от враговете, но при такова вълнение рискът да ги улучат беше нищожен. Другите два кораба напираха между Двата носа. Развръзката щеше да настъпи след броени минути.

Пендер се взираше с присвити очи на юг.

— Престарават се. Сигурно са обявили голяма награда за тебе — подхвърли на Мендарк.

— Голяма е, да!

— Ще потънат! — промърмори лодкарят.

Почти в същия миг първият кораб се разтресе, във въздуха щръкнаха весла и галерата изведнъж замря. Вторият съд забави ход, заобиколи първия и продължи по-умерено.

— Не, размина им се — установи Пендер. — Дързък капитан, но знае какво прави. Вижте, вече изгребват водата от първата галера. За малко си помислих, че може да се шмугнем оттам, ако остане само един кораб. Пак се насочиха към нас.

— Няма ли шанс да ги подминем и да излезем в открито море?

— Вече няма мърдане. Другите се подредиха да не ни пуснат на северозапад, не че и там имаше надежда за нас. Сега или се предаваме, или се блъскаме в скалите, или си опитваме късмета в Процепа.

— Значи ще е Процепът — тежко изрече Мендарк.

Другите го подкрепиха.

— Лилис — промърмори Талия, — ще успееш ли да преплуваш стотина разтега?

— Лесно. Често плувам в морето.

— Ами рамото ти?

— Не ме боли.

— Добре. Ето ти два тела. Сложи ги в някой джоб и го закопчай. Искам да скочиш във водата и да плуваш към онази равна ивица на брега, после тръгни към…

Момичето избута ръката й встрани.

— Ти не ме изостави. Ще мина с вас през Процепа.

Всички освен Пендер пак се заеха да изгребват водата от лодката, нивото й дори спадна. Корабите отзад ги настигаха. Онези откъм морето преодоляваха бавно огромните вълни и доближаваха южния край на Камъка.

Пендер описваше на Талия околността на Процепа:

— Край Рунтавия камък навсякъде стърчат по-малки скали, а и основата му се разширява под водата навсякъде освен в Процепа. Ето ти ги и подводните камъни откъм Северния нос — виж как се разбиват вълните там. Трябва да се плъзнем покрай отвесната канара.

Талия обаче виждаше само огромни вълни, нахлуващи през теснината, а не самия проток.

— А пък ей там външният риф продължава към сушата на юг. Оттук няма как да зърнем прохода в рифа, вълните са прекалено високи. Лоша работа.

— Но ти ще ни преведеш оттам, нали? — прозвуча тъничкият глас на Лилис.

— Де да знам, дете — мрачно отвърна лодкарят. — След минути може всички да сме мъртви.

В момента подминаваха Процепа, лодката се насочи право към чакащите ги кораби, които им препречваха изхода към открито море. И преследващите ги три галери не бяха далеч.

— Нека си мислят, че ще опитаме същия номер — процеди Пендер през зъби.

Нещо се удари в мачтата и падна на дъното — дълга стрела. Лодката се скри между надигналите се вълни и още няколко стрели профучаха високо над главите им.

— Спрете или ще ви избием! — изкрещя никой отзад.

17. Корабокрушенци

Черпакът издрънча на дъното на лодката.

— Не изгребвайте! — изрева Пендер. — Легнете!

Талия затаи дъх. Подминаха Процепа. Лодкарят бе закъснял.

— А сега — кресна той, — се дръжте здраво!

Моряците се хвърлиха да вършат каквото се искаше от тях. Гикът се завъртя, платното се изду с плющене. Озоваха се по-наблизо до вълните, разбиващи се във вътрешния край на широката скална основа. И още по-близо. Лилис ахна тихичко. Само след секунда щяха да се блъснат. Тогава свирепият вятър ги тласна като с ритник и те се понесоха под прав ъгъл спрямо предишната посока точно към Процепа.

Талия напрегна съзнанието си, за да разпростре илюзията, която бе измислила. Главата й сякаш щеше да се пръсне. Изведнъж целият свят се замъгли, бурното море се размаза пред очите им. Пендер подскочи и се ококори. Пръстите на Талия се впиха като клещи в китката му.

— Всичко е каквото го познаваш — натърти тя до ухото му.

Лодката прелиташе край отвесната канара толкова близо, че краят на гика за малко не стържеше в нея. Беснеещият в Процепа вятър я носеше все по-стремително. Отплеснал се рояк стрели отскочи от камъните високо над главите им. Талия си позволи да погледне през рамо. Галерите вече обръщаха на стотина разтега от тях.

Хлътнаха между вълни при първите подводни скали отдясно, които чернееха като гнили зъби сред скриващата ги пяна. Талия се стъписа, падна и за миг загуби власт над илюзията. Тутакси се видяха хаотично подскачащите вълни около лодката. Мъглата се разстла отново, докато профучаваха през завихрената вода, която ги дърпаше ту насам, ту натам. Стрелнаха се по края на въртопа и той ги метна встрани. Надигнала се вълна ги пренесе покрай следващите подводни скали и се озоваха насред относителното затишие в малката лагуна. Доближаваха бързо невидимата пролука във външния риф и вълните, яростно разбиващи се в него от единия му край до другия.

— Молете се! — възкликна Пендер и завъртя руля, за да отслаби мъничко натиска на вятъра върху платното.

Искаше да нагласи скоростта според ритъма на вълните.

А зад тях галерите навлизаха в протока една след друга. Другите две вече не се виждаха.

— Не вдигайте глави, стрелят! — извика Осейон, който не забравяше да бди.

Всички залегнаха и нов облак стрели изсвири покрай лодката. Една проби платното и цопна във водата пред носа. Първата галера се мъчеше да се промуши там, където те оцеляха, но заради веслата не биваше да доближава отвесната стена. Заби се с пълен ход в забулените от илюзията скали, разхвърчаха се дъски, весла и пищящи моряци, скоро погълнати от необузданото море.

Илюзията се стопи. Втората галера зави, за да избегне участта на първата, но също се блъсна в подводните скали, които откъртиха кила. Наклони се и потъна за секунди. Гребците в третата я завъртяха в последния момент, напънаха да я изтласкат обратно, но вятърът и течението я хвърлиха странично в Процепа. Носът се удари в скалната стена, а кърмата — в подводните камъни. Корабът се разроши на две половини и изчезна под вълните. Виждаха весло, кръжащо във водовъртежа, докато ръбът на канарата не го скри от погледите им.

— Ето я пролуката! — изкрещя Пендер.

Тук бе преминавал с вехтата си лодчица като момче. Вълната ги издигаше все по-нагоре, после се спуснаха. Външният риф сякаш се протягаше от водата към тях. Лодкарят донагласи руля и въжетата, но след миг изръмжа:

— Аа, не!…

Огромна, ревяща и разпенена вълна напираше покрай рифа, щеше да ги поеме и разтроши на трески в камъните. Пендер рязко дръпна въжетата, отне още малко от напора на вятъра и пак помръдна руля. Морето като че ги засмукваше, назъбените скали оставаха назад и от двете им страни, лодката отново се надигна с вълната и преодоля пролуката…

Късметът ги изостави накрая. Килът удари рифа и всички се натръшкаха на дъното. Пронизително заскрибуцаха дъски, лодката се завъртя към разбиващата се вълна. Гейзер от пяна и капки изригна над носа. За миг им се стори, че вълната ще ги смачка и запрати на дъното, после носът отскочи толкова стремително нагоре, че зъбите им изтракаха, а вятърът откъсна и завлече нанякъде платното. Лодката се плъзна по укротената вълна, разклати се и стигна до подветрената страна на Рунтавия камък.

Пендер опъна друго, малко платно и лодката пое на север. Всички яростно изгребваха, за да оцелеят.

— Не сме се избавили — каза им лодкарят, когато водата вътре понамаля и успяха да подредят разпръснатия си багаж. — Като гледам, останахме без парче от кила, макар че в последния миг се вдигнахме и запазихме руля. Черт, дръж руля. Трябва да видя колко е пропукано. Ей ти, ела насам!

Безименният моряк, към когото Пендер се обръщаше само с „Ей, ти!“, се наведе над цепнатината. Той беше необикновено грозен и едноок, а от ухото му откъм празната очна кухина бе останало само парченце. Често се смееше и се виждаха жълтите му зъби колкото нокти. Но не говореше — бяха му отрязали езика.

— Зле са се разместили — прецени Пендер и се изправи. — Насред морето не може да се направи кой знае какво. Но другата дупка ще запуша. Ей, ти, я натисни тук с тоя голям уродлив крак! Вече ще я наричаме „Сакатата гъска“, нали така!

Той се зае да поправя повредата с инструментите и гърнето с катран, след половин час бе позакърпил дупката. Щом се отдалечиха от Рунтавия камък, вече не бяха на завет и вятърът отново ги понесе. Пендер си избърса ръцете и седна на кърмата.

— Няма да я бъде — обяви той. — Трябва да си намерим друга лодка, и то съвсем скоро. За ваша сметка, то се знае.

— Разбира се — потвърди Мендарк, твърде разтреперан, за да спори. — Къде смяташ да търсим?

— Най-лесно ще намерим в Ганпорт, е дотам са четиридесет левги. Може и цял ден да се тътрим, щом „Гъската“ стана толкова тромава, ако ще и вятърът да не стихне. Лошото е, че не ми се вярва лодката да издържи цял ден.

— Но какво се повреди? — попита Лилис.

— Твърде често и твърде силно се блъскахме. А с всяка нова вълна… ей като тая… дъските се разместват още малко. Горката стара „Гъска“ се разпада, моето момиче.

— Значи нищо чудно накрая да се спасяваме с плуване — подхвърли Осейон.

— Но без да загазим като онези зад нас — вметна Талия. — В галерата имаше десетки моряци.

— Всички ли се удавиха? — промълви Лилис.

— Едва ли — подсмихна се Пендер. — Онези, които течението е отнесло в лагуната… поне повечето лесно са се покатерили по скалната основа. А и скоро ще им се притекат на помощ. Я вижте как святка фарът!

— Пращат съобщения на Игър — намеси се Мендарк. — Не сме в безопасност.

— Никак дори — съгласи се лодкарят, — но спечелихме няколко часа.

— Добре, ще ми се да поспя, ако може малко да си починем от изгребването — призна Талия. — Снощи не съм мигнала.

— Стига един да изгребва — съгласи се Пендер. — И предпочитам да сложа засега по-голямо платно. Нека поне онези във фара си мислят, че всичко ни е наред.

Резервното платно беше горе-долу колкото отнесеното от вятъра. Лодката веднага ускори, макар да се кандилкаше тромаво, сякаш нещо я дърпаше назад. Над белите гребени на вълните не се виждаха други кораби. От юг пак повя студ и донесе лапавица. Накрая мигащият фар избледня в дъжда. Пендер отново смени платното.

Пътниците му се свиваха подгизнали и след отминалите вълнения още по-силно усещаха болежките си.

— Съжалявам, че не задържах илюзията по-дълго, но така ме цепеше главата… — обади се Талия.

— Нямаше нужда. Аз дори не се сетих, че веслата ще им попречат през протока. Знам обаче, че ти ни спаси от стрелите. За наше щастие май никой от моряците не си е играл в Процепа като малък.

Лилис се примъкна към приятелката си и се сгуши в нея.

— Знаех си, че ще се измъкнем — смънка тя отмаляла и заспа.

А Талия още в първите минути се убеди, че и този път няма да мигне. Струваше й се, че си е блъскала упорито главата в някой зид, с всяко сътресение на лодката се чувстваше още по-зле. Изтърпя незнайно колко часове, накрая се освободи от прегръдката на Лилис, зави я с платнището и стана. Останалите спяха, дори Мендарк.

— Кажи какво има да се върши — помоли тя Пендер, когото трудно различаваше на кърмата.

— Че какво друго, освен да плаваме и да ядем?

— Тогава хайде да ядем.

Разделиха си хляб, сирене и подправено с люта горчица месо, и пиха леко солена вода от бъчвата. По главите и раменете им се сипеше суграшица.

— Къде сме? — попита тя след малко.

Пендер се озърна към навъсеното небе.

— Май сме изминали около тридесет морски мили, тоест дванайсетина левги. Не е лошо за половин лодка, но има още много.

— Могат ли да ни догонят?

— С бърз кораб — да.

— Можем ли да направим нещо?

— Нищо. Но не ни ли настигнат, преди да притъмнее, ще предположат, че сме далеч напред. Откъде да знаят колко пострадахме.

— Няма да си облекчим положението, ако утре ни причакат някъде по маршрута — промърмори кисело Мендарк изпод платнището.

— Лодката пак се пълни — изсумтя Пендер. — Искам двама да изгребват водата — подвикна той към носа.

Туркадско море беше широко около тридесет левги, а те се движеха на една левга навътре. Пендер обърна към брега, докато вятърът не отслабна, после пак се насочи на север.

— Така по-лесно ще стигнем брега с плуване — сви рамене той, — а и на „Гъската“ засега й е по-леко.

— Я да излея малко вода — промълви Талия.

Имаше нужда да се разсее с нещо. Мъчеше я морска болест. Взе кофа и започна да изгребва водата с равномерни движения. И час по-късно отказа някой да я смени.

Времето минаваше, вятърът стихваше. Пендер се обнадежди достатъчно, за да сложи по-широко платно.

— Колко остава? — попита го Мендарк през нощта.

Сега изгребваха по трима, но всъщност само не позволяваха на водата на дъното да се покачва. През парцаливите облаци за малко надникваше луната.

— Като гледам, има още три левги. И на това не се надявах.

Но малко по-късно лодката се натъкна на нещо, разлюля се, килна се и видимо започна да се пълни с вода.

— Какво става?! — писна стреснато Лилис.

— Дънер — поклати глава Пендер. — Свършено е с „Гъската“. Ще се опитам да я изкарам на скалите.

Завиха към трудно различимия бряг, до който имаше стотина разтега. Скалист рид завършваше със стръмна издатина в морето.

— Не бе, глупаци, изгребвайте до края! — скара се той на пътниците, които награбиха багажа си. — Каква полза от тези боклуци, ако потънете заедно с тях?

Изхвърляха до изнемога водата, Осейон запуши с огромното си ходило най-голямата цепнатина, брегът полека се очертаваше пред очите им, мушнаха се мудно покрай късия нос в улея между два високи камъка и усетиха как килът остърга чакъла на дъното.

— Изнасяйте си нещата, по-скоро! — кресна Пендер, който се мъчеше да задържи лодката с опряно в камъните весло.

Тук беше сравнително закътано, но заради прибоя при скалите морето теглеше силно малкия съд навътре. Черт изскочи, хвана въжето на носа и заби пети в брега. Другите се наредиха върху хлъзгавия чакъл и пренесоха багажа на сушата. Скоро в лодката останаха само двата тежки сандъка.

— Как ще ги носите до Ганпорт? — усъмни се Пендер.

— А как ще се сдобием с лодка, ако не платим за нея цяло състояние? — сопна се Мендарк. — Ще ги вземем.

Някак затътриха и сандъците въпреки острите като бръснач миди по скалите, наместиха ги в подножието на рида. А Пендер грабна брадва и с няколко удара събори мачтата.

— Хайде сега бутнете! — нареди той и всички се напънаха.

Лодката бе заседнала, но следващата вълна я повдигна и бавно я изтегли с отдръпването си. Скоро дървената фигура на носа се скри под водата.

— Толкоз й било писано на „Танцуващата гъска“ — тъжно рече Пендер. — Имах я само три дни.

Пак заваля.

— Да си намерим по-свястно място за нощувка — избоботи Осейон.

Покатериха се по рида и се приютиха на завет в падинка, която не се виждаше от морето. Лилис и Талия събраха дърва за огъня. Нямаха палатка, но Пендер скоро опъна навес от платна и въжета между дърветата. Огънят се разгоря добре и дори Мендарк малко се разведри.

Талия огледа малката си група — Лилис цялата в синини, изкълчената й ръка все още на превръзка, Осейон с просмукани от кръв бинтове на накълцаните пръсти. Мендарк с порязано чело. И по нейното лице отоците потъмняваха, носът я болеше.

— Да си хапнем — предложи Пендер, — че утре може да стане още по-лошо.

18. Кал и кръв

След вечерята Мендарк и Талия се отдалечиха от огъня, за да обсъдят плановете си.

— Ти и Пендер трябва да отидете в Ганпорт. Тръгнете преди зазоряване и не се бавете по пътя. Ще успеете ли да пристигнете в града до вечерта?

— Предполагам. Той каза, че дотам остават три левги.

— Само че по море. По суша ще вървите повече.

— Все пак е възможно, стига да не се е срутил някой мост. Но на Пендер ще му излезе душицата от толкова ходене.

— Ако иска да има нова лодка, ще издържи. Ако пък не иска, все ще намериш някого вместо него в Ганпорт.

— Ще отидем — успокои го Талия. — Значи ти оставаш?

— Да, кракът още ме наболява. Твоят как е?

— Не ми пречи засега, но напоследък не съм вървяла много.

— Дали няма шанс да се върнете тук следващата вечер? — Тя зяпна изумена и Мендарк се поправи: — Или по-късно през нощта?

— Не ми се вярва. Мендарк, не искай невъзможното.

— Добре де, но ние ще бдим и утре вечерта, и всяка следваща нощ. Ето какъв ще е сигналът… — Уговориха всички подробности и Мендарк продължи: — Ако не се върнете и третата нощ, ще знам, че ви е потръгнало зле. Ще скрия сандъците и ще тръгна след вас. Нещо друго? У тебе ли е моят печат?

Талия кимна.

— Не го използвай за щяло и нещяло — предупреди Мендарк. — По-добре изобщо да не се налага. А за лодката… Погрижи се да е здрава и бърза. Той ще се стреми да намери някое старо корито, за вози после с него стоки нагоре и надолу по канала. Но за нас нищо друго няма значение, освен бързината.

— Дори в рибарски град като Ганпорт може би няма чак толкова много лодки за продан.

— Предложиш ли достатъчно пари, ще се намерят. Такова богатство се пада веднъж и живота.

Пак се прояви онази страна от характера му, която не допадаше на Талия, но тя си замълча. Щом се разбра с Пендер за тръгването, сдъвка още върбова кора за главоболието (не й олекна) и всички легнаха да спят.

Талия и Пендер потеглиха още по тъмно. Лилис им помаха на изпроводяк и се върна посърнала при огъня.

— Какво има, хлапе? — попита Мендарк без особен интерес.

Тя вирна глава и изтри сълзите.

— Нищо.

— Много добре. Тогава донеси вода, искам чаша горещ чард.

Мендарк застана до огъня и потри ръце над пламъците. Още духаше студен вятър.

Лилис изсипа утайката и почисти от пепелта големия чайник, сетне застина смутена в края на осветения кръг.

— Сега пък какво те прихвана?

— Не знам къде е водата.

— Ами попитай! Нали Осейон наля отнякъде снощи.

Лилис не бе продумвала скоро на Осейон. Още й се струваше опасен с тези татуировки по лицето и ръцете, но сега повече я плашеше сприхавият Мендарк.

— Побързай де! — подкани я той.

Сутрин беше най-раздразнителен.

Тя безмълвно надникна в играещите под навеса сенки.

— Ъ-ъ…

Осейон не се размърда, когато тръгваха Талия и Пендер, този път обаче се надигна и се почеса по темето. Усмихна й се.

— Трябва да налея вода, но не знам откъде — смънка момичето.

— Ще ти покажа. — Той се пресегна към единия ботуш с бинтованата си ръка. — Ох! — изпъшка и се вторачи в пръстите си.

— Какво ти е? — прошепна Лилис.

— Ама че болка! — Осейон поседя още малко и помоли: — Помогни ми да се обуя.

Момичето се зарадва, че може да направи нещо. Огромните ботуши натежаваха допълнително от влагата. Дълго се бори да ги нахлузи на широките му стъпала. Накрая стегна кончовите и Осейон се изправи. Главата й стигаше малко над кръста му.

— Ще минем оттук. Снощи намерих прясна вода близо до брега.

Небето вече избледняваше, но надолу в падината беше тъмно като в мазе. Намериха вирчето, като едва не цопнаха в него. Пълнеха го стичащите се по скалите дъждовни струи. И над него, и под него имаше още малки вдлъбнатини с вода, повечето хванали ледена кора.

Лилис напълни кофите и чайниците, после си изми ръцете и лицето с ледената вода. Осейон взе кофите и двамата се изкачиха обратно. Щом се добраха до бивака, той седна и непохватно смъкна бинтовете от пръстите си. Бяха подути, а средният имаше лилав оттенък.

Мендарк дойде да погледне.

— Това не е добре. Трябваше да се погрижа за раните ти снощи. Дано не се възпалят повече…

Талия и Пендер изминаха немалко разстояние, макар да вървяха по стръмни и разкаляни пътеки. Лодкарят често мрънкаше за пришките по ходилата си и колко глупаво било човек да тъпче земята, когато може да плава. Тя понасяше с примирено добродушие словоизлиянията му.

По средата на предобеда спряха за малко да си отдъхнат и да пийнат вода. Колкото и да беше студено, Пендер се обливаше в пот.

— Когато се доберем до града, до мен ще върви стройно и жилаво твое подобие — засмя се Талия.

Този ден беше в добро настроение въпреки болките в главата и бедрото.

— Ще си наваксам — промърмори той. — В Ганпорт има къде да преяде човек.

— Познаваш ли града?

Пендер се изсмя рязко.

— Не си ли чувала?

— Какво да съм чувала?

— Някога имах свой малък кораб, превозвах товари по всички брегове на морето. А понякога и надалеч, през безбрежния океан чак до Фаранда, дори до Мъгливото море. Мнозина ме намразиха, повечето бяха от тукашната гилдия и от онази в Туркад. Не искаха други да им отнемат от печалбите, нали така! Имах си всички решителни и документи, но за мен все оставаха товарите, дето никой друг не ги ще — вонящи кожи, веднъж и трупове, отровен живак, сярна киселина… Не забогатях, но поне оцелявах!

Пендер млъкна, докато минат по мост, състоящ се от една-единствена дъска над буен поток. Дъската се огъваше коварно, сякаш се опитваше да ги хвърли във водата.

— Справях се умело, исках по-малко пари, понякога ми се падаха и свестни стоки — вълна или масло. А веднъж превозвах и подправки.

Пак поеха нагоре по стръмнина между проскубани ели. Дебелакът дишаше тежко, едва газеше в калта. Щом излязоха на билото, той се тръшна на един дялан камък и пак се оплака:

— Болят ме краката.

Свали ботушите, за да разтрие ходилата си.

Талия се огледа. Наоколо бяха пръснати още късове обработен камък, зад тях се виждаше паднала колона. Останки от крайпътен храм или заслон, построен във времена на по-голямо благоденствие.

— Омотай си краката с плат, иначе скоро няма да можеш да стъпиш — посъветва го тя. — А и защо да не обядваме по-рано? Ей сега ще извадя храна.

Талия наряза хляб, сложи парчета подлютено месо и сирене, намаза отгоре горчица и му подаде едната филия.

— Същото като вчера…

Пендер погълна всичко на няколко огромни хапки и не му стигна. Талия бутна в ръцете му целия самун.

— Бях в Ганпорт — продължи той — да натоваря бъчви с масло от кораб, дето трябваше да остане в дока за ремонт на руля. И стоката беше за най-добрия ми клиент. Отидох в кръчма вечерта да отпразнувам, ама когато се върнах на кея, пазачите ги нямаше никакви, а корабът ми… целият в пламъци. Изгоря за минути. Знаех си, че ония от гилдията ме прецакаха, но нищичко не можех да направя. А собственикът на товара дойде да ме търси. Плюх си на петите и оттогава не съм се връщал. Накрая се сврях да греба по Гар в оная воняща дупка Нарн. И пак за мен оставаше каквото друг не искаше. Но дотук беше! Всичко ще направя, за да се сдобия с нов кораб. Всичко! — зарече се той с натъпкана уста.

Не разговаряха много по пътя следобед и по здрач стигнаха до брега на по-широка река — това беше Гонел. Намериха лодкар да ги превози. От другата страна пътеката продължаваше по течението. Вървяха още няколко часа до Ганпорт.

Когато се помъкнаха уморени по осветените с фенери улици, Талия умуваше как да постъпи. Мендарк хем я помоли да държи Пендер под око, хем не искаше лодкарят да научи кой е посредникът им в града.

— Защо не отидеш да огледаш на пристанището? — предложи тя накрая. — И аз ще поразпитам тук-там. Хайде да се срещнем по-късно да хапнем. Коя кръчма предпочиташ?

„Четирите риби“, западнало ханче, беше точно срещу тях, а наблизо се виждаше входът на още по-невзрачния „Ганел“.

— Не и в тия — поклати глава Пендер. — Тук се запиват хората от града. Моряк няма да им прекрачи прага. Храната не я бива, пък и късно вечерта изобщо не готвят. Ей там — посочи той — до пристанището. „Летящото бамунди“ беше най-приятното местенце преди време, и то отворено денем и нощем. Ако сме късметлии, ще се видим там след два часа.

Затътри се към брега с тромавата походка на моряк, Талия нахлузи качулката на главата си и тръгна да върши своята работа.

А в бивака следващият ден започна зле. Лилис се събуди от нечие пъшкане и стонове.

— Какво става?! — подскочи тя и се препъна в мрака.

— Ръката ми… — изохка Осейон. — Боли все едно ще се пръсне.

Той се заклатушка към огъня и съдра бинтовете. Средният пръст се бе подул двойно, почернялата кожа лъщеше, изопната като барабан. И примигващият Мендарк излезе на светло, само погледна пръста и натърти:

— Трябва да го отрежем.

— Не! — втрещи се Осейон.

— Стига де! Помня как поведе атаката на крепостната стена, когато превзехме Туркад. След победата те видях със счупена стрела в рамото, която дори не бе усетил, и още толкова рани, че те кърпиха шест часа.

— Ама аз… ох…

— Или пръста сега, или цялата китка след два дни — безжалостно продължи Мендарк. — И без един пръст може, но със саката ръка… — Паузата се проточи зловещо. — Ако си еднорък, каква полза от тебе? Лилис, събуди тези моряци да го държат неподвижен.

Тя изтича до втория заслон.

— Няма ги! — извика от другия край на поляната.

Мендарк се разпсува цветисто.

— Недей така пред детето… — промърмори Осейон, макар да не откъсваше поглед от пръста си.

— Лилис, натисни ръката му върху това — посочи Мендарк с дългия си нож един дънер наблизо, после пъхна острието в жаравата.

Осейон отпусна на дънера своята длан колкото лопата и изопна средния пръст.

Лилис хвана китката му с тънките си ръце и се опря върху нея с цялата си тежест. В светлината от огъня гноясалият пръст приличаше на черна наденица. Мендарк извади ножа, трепна от допира до нагорещената дръжка, огледа острието придирчиво и го върна в огъня. Порови в джоба си за парцал, уви с него дръжката и пак хвана ножа. Острието вече просветваше в оранжево. Нагласи го над пръста и прецени къде трябва да отреже.

— Побързай де! — изхриптя Осейон.

Лилис се пулеше втрещена. Ножът застина за миг, премести се мъничко, докосна поразената плът със струйка дим и тогава Мендарк натисна с все сила.

Осейон изрева и ръката му отскочи толкова неудържимо, че Лилис изхвръкна във въздуха и тупна по задник на един разтег от войника. А Осейон подскачаше в кръг и тръскаше ръката си. Мендарк се отдръпна встрани, отпуснал димящото острие надолу.

Лилис пак пристъпи кротко към дънера. И тримата се вторачиха в отрязания пръст. Лесно доловиха вонята на гнилоч. Стори й се, че ей сега ще повърне. Мендарк посегна с ножа и с едно ловко движение запрати парчето плът в огъня, после дълго се вглеждаше в раната — беше се спекла от изгарянето и почти не кървеше.

— Май спасихме ръката — отсъди накрая. — Засега недей да я превързваш. Нямам нищо за облекчаване на болките освен върбова кора, не вярвам да ти помогне много.

— Предпочитам онова бренди, което държиш в сандъка — смънка Осейон, беше пребледнял също като Лилис.

— Ще направя закуска — обади се момичето и започна да шета от другата страна на огъня.

— Другата новина тази сутрин не е по-весела — поклати глава Мендарк, щом сложиха на коленете си металните паници с овесена каша и мед.

Осейон мълчеше. Стискаше непохватно лъжицата с палец и показалец, начесто се заглеждаше в пролуката между пръстите си. Понякога потръпваше, а щом се нахрани, взе чашата с горещ чард и легна под навеса.

Мендарк остана в компанията на Лилис. Взря се в това кльощаво бездомниче със сребриста коса и умни очи. Искаше му се да си поприказва. Тя вдигна глава, срещна погледа му и се извърна. Изобщо нямаше желание да се навърта около него. Мендарк беше всемогъщ, а тя — нищожество.

— Лоша новина — пак подхвана Мендарк и се прокашля. — Какво да правим сега?

Не очакваше отговор, просто се нуждаеше от слушател, за да умува на глас.

Но Лилис изпъна три пръста.

— Първо — крием златото. Второ — местим бивака. Трето — бдим да не се върнат. Четвърто… — изпъна и четвърти пръст, но се поколеба унило. — Може да идат в града и да ни издадат на врага. Може Талия да е попаднала в клопка. Може да дойдат кораби.

Той се изненада от разсъжденията й, макар и да не им помагаха с нищо.

— Каквото и да стане, ние сме само трима, и то безпомощни окаяници.

— Та ти си чародей! — напомни Лилис по-дръзко. Преди месец не би посмяла и да го погледне. — Аз пък мога да водя и да се крия, а… — Запъна се. — Той е грамаден и силен — посочи към навеса. — Не сме безпомощни.

Мендарк се вгледа проницателно в нея.

— Продължавай. Още какво умееш, но не искаш да си признаеш?

— Нищо. — Бяха се опитали да я приобщят към джебчийската сган, но макар и чевръста, Лилис не склони. — Татко ме научи, че е лошо да крадеш.

— Обикновено е така, но не и когато те заплашва гладна смърт. Пък и няма нищо лошо да откраднеш от врага си.

Тя премълча. Нямаше желание да говори с него, боеше се да не я оплете хитро с думите си. Но цял живот бе свикнала да се подчинява, затова зяпаше в краката си и го слушаше. Предпочиташе да слезе до вира между скалите, да се изкъпе и да изпере дрехите, които носеше от няколко дни. И все й се привиждаше черният димящ пръст върху дънера, не можеше да забрави страданието изписано по лицето на Осейон, който се държеше толкова мило с нея…

Усети че е минало немалко време.

— Трябва да се измия.

Мендарк не каза нищо.

Взе си раницата и слезе боса по склона. Когато се върна, Осейон стоеше върху висока издатина и наблюдаваше морето. Двата сандъка бяха отворени, а Мендарк се провираше задъхан между дърветата с тежка кожена торба във всяка ръка. Отиде да му помогне.

— Няма нужда! — озъби се той. — Сам ще се оправя.

Лилис сви рамене. Златото си беше негово. Надникна в сандъците — единият вече бе празен, в другия оставаха три торби на дъното. Просна дрехите си на храст и пак седна до огъня.

Предишната вечер Талия чакаше в „Летящото бамунди“, но Пендер не се вясна. Тя не се обезпокои излишно. Засити се с голяма порция бамунди на скара, подправено със скъп пипер и сок от зелен лимон, изпи половин паница поносимо бяло вино и си отспа. Когато се събуди, не я болеше главата. Долу завари Пендер посърнал и с кръвясали очи от нощта, прекарана из кръчмите. Тъпчеше се изобилно на закуска.

— Говорих с посредника на Мендарк — каза му тя тихо. — Ще ме потърси, ако чуе за някоя лодка. Само че трябва да сме изключително предпазливи. Игър има много шпиони и един от корабите му се е отбил за малко вечерта на онзи ден.

— И аз чух. Но тук не го обичат, пък и си мисля, че нашето злато струва повече от неговите обещания или заплахи. Видях разни дървении, които може би са за продан, макар и прескъпо.

— Колко скъпо?

— За стотици тели!

— Я ми ги опиши.

— Първият е рибарско корабче, големичко, но пък твърде старо. Познавам капитана. Преди месец-два бъчва му смазала крака при товаренето. Вече не му е по силите да плава, а синът и дъщерите му не искат и да чуят за морето. Още преди войната търсел на кого да продаде кораба, обаче е алчен.

— Колко?

— Седемстотин. Прекалява за толкова похабено корито, дори в тези времена.

— А другият?

— Вторият е стар търговски съд като онзи, който имах преди, но е по-солиден. Вярно, бавничък е, затова пък здраво построен. Може да плава навсякъде, дори до Крандор.

Очите на Пендер блеснаха.

— Защо го продават?

— Убили собственика в Туркад, още щом започнала войната. Семейството е принудено да продава.

— Хм… Харесва ти, а?

— Да, но цената е огромна — деветстотин и петдесет.

Талия си потърка брадичката. Ганпорт не беше като Туркад, но Пендер въпреки това се мъчеше да одере кожата на Мендарк.

— Искат много пари, а са бавни. И двата не са каквото ни е нужно. Други няма ли?

— За останалите хич не ми се мисли.

Тя се отказа да го разпитва и прекара деня в странноприемницата, за да не се набива на очи. Излезе навън за малко, но си послужи с дребна илюзия — изглеждаше по-възрастна, ниска и грозновата.

Вечерта при нея дойде посредникът на Мендарк — висок жилав мъж с набола по бузите черна брада и космати ръце. Носеше дълга тъмнокафява роба, стегната на кръста с кожен колан.

— Намерих нещо, което ще ви свърши работа, ако се престрашите. — Говореше съвсем тихо, наведе се над масата и в устата му блесна златен зъб. — Кораб на контрабандисти, майсторски изработен, просторен и бърз. И цената си я бива, съвсем поносима е.

— А какво не е наред тогава?

— Превозвали са с него незаконно разни… масла и билки. Забранени неща. Капитанът и екипажът бяха екзекутирани, собственикът — изгонен от гилдията, а началникът на митницата конфискува кораба. Името на този съд е в черните списъци на пристанищата навсякъде в Мелдорин, че и в по-далечни места. На времето направо са щели да го изгорят.

— Да чудесно ни подхожда.

— Ще си имате неприятности навсякъде. Ще ви бавят, ще увъртат, ще ви разпитват до полуда.

— Само да ни пренесе до Зайл, другото не ме интересува. Кой го продава?

— Началничката на пристанището от името на митницата.

— Значи ще напишат нови документи на кораба, за да си имаме по-малко неприятности. Кога мога да го огледам?

— Сутринта. Иди в канцеларията на пристанището.

Когато Пендер се върна и чу новината, никак не се зарадва.

— „Черният опал“! Всичко знам за него. Недей!

— Не е ли каквото ни трябва?

— Разправят, че е великолепен кораб, но не си струва, защото ще загазим.

— Ще го огледам в седем сутринта.

— Потърси си и капитан, и екипаж — нелюбезно отсече Пендер.

— Просто ела с мен да го видиш.

— И да промениш името, няма да се отървеш от лошата му слава. Във всяко пристанище, където спрете, ще ви тормозят, ще ви претърсват, ще ви бавят, дори може да ви затворят за седмица-две в тъмницата, ей така — да ви покажат колко им е неприятно, че сте на този кораб.

— Значи никъде няма да спираме, а ще плаваме чак до Зайл.

Пендер изви очи към тавана в безмълвно „що за слабоумие“. Колкото и да спориха, той не отстъпи.

— Щом е така, не получаваш остатъка от уговореното — студено напомни Талия и му обърна гръб.

Тази нощ спа зле.

Вятърът още носеше дъжд сутринта, докато тя вървеше към пристанището. „Черният опал“ бе вързан за стар кей зад митницата. Корабът беше боядисан в черно, със сини, червени и златни кантове. Красив съд, дълъг седем-осем разтега. Талия получи разрешение от началничката на пристанището и се качи на борда. Тогава се появи и Пендер, изчервен и задъхан. Талия му махна да дойде при нея.

— Щом бездруго бъхтах пеша чак дотук, защо да не погледна — оправда се той.

Тя реши да не се заяжда. Пендер провери всичко по „Черния опал“ много старателно, макар и с голямо нежелание. Когато пак стъпиха на кея в проливния дъжд, Талия позна по изражението му, че корабът е превъзходен.

Влезе повторно при началничката на пристанището — дребничка мургава жена със стегната на тила коса.

— Цената е шестстотин златни тела — каза тя, отвори някаква счетоводна книга, но я затвори, без да погледне. — Определена е от митницата и нямам пълномощия да се пазаря. Цената е справедлива при тази слава на кораба, иначе щеше да е двойно по-висока. Проявявате ли интерес? Редно е да ви предупредя, че и пратеникът на Игър вече подпитваше за този кораб.

— Само подпитваше ли?

— Може би не му е позволено да харчи толкова много пари. Но след няколко дни… Кой знае.

— Кога можете да съставите документите?

— Следобед ще бъдат готови за подписване и подпечатване.

Талия й благодари и излезе. Пендер седеше намръщен на верандата отпред и зяпаше дъжда.

— Не искаш ли ти да го купиш?

— Не, въпреки че е чудесен кораб. Щеше да струва поне хиляда, само да не носеше това име. Бездруго ще ми бъде трудно да започна всичко отначало, не ми трябва и такова бреме. Впрочем нямам и парите.

— Е, аз ти предлагам отстъпка. Мендарк ще купи кораба, а ти ще си капитан, докато пристигнем в Зайл. Ако дотогава се убедим, че „Черният опал“ носи големи неприятности, ще се отървем от него, ако ще и на загуба… за сметка на Мендарк.

— А моите пари?

— Редно е да вземеш по-малко, щом корабът не е твой. Но ти поработи усърдно за нас, а и вече загуби една лодка. Склонна съм да вземеш всичко, което уговорихме. Е, съгласен ли си?

Той й протегна ръка с видимо облекчение.

— „Черният опал“ обаче ще ни навлече беди.

— Хайде да приключваме. — Влязоха и Талия заяви: — Купувам го.

— Името? — попита жената.

— Аа… Кое име? На кораба ли?

— Чие име да впишем в документите? За себе си ли го купувате или за друг? Ако собственикът ще е друг, задължително е да представите пълномощно. И не забравяйте, че наказанията за лъжесвидетелстване тук са много сурови.

— На мое име — реши Талия. — Аз съм Джалис Безун, доскорошна жителка на Туркад.

— Имате ли документи?

— Да, в странноприемницата.

— Донесете ги за прехвърлянето на кораба.

— Разбира се.

Талия за малко не си глътна езика — предстоеше й да фалшифицира документи.

Плати шестстотин тела. Пендер се озърташе небрежно да провери колко монети остават в голямата кесия. Талия получи великолепно украсена разписка с внушителен печат.

— Тъй… — промълви тя, докато слизаха по стъпалата пред входа. — Замажи онова име. Наречи кораба… да, наречи го „Хлапето“. Да е по-нормално. Купи достатъчно боя да го пребоядисаме целия по пътя. От колко време имаш нужда да набавиш всички припаси?

— За да ни стигнат до Зайл ли?

— Да.

— Ами те са ошушкали всичко: инструменти, въжета, запаси, каквото се сетиш. И виж ги тия платна — протрити до дупка! Значи ще набавям нещата до утре вечер, и то ако имам късмет.

Талия сви устни.

— Толкова дълго ли? Мендарк бездруго се гризе от тревоги. Добре де, утре. Нека сме готови за отплаване, когато притъмнее.

Вървяха обратно към странноприемницата и изведнъж зърнаха позната фигура, която тъкмо завиваше в пресечка. Нямаше как да сбъркат якото ниско тяло и моряшката походка.

— Но това не е ли Черт?

— Фарш! — избълва Пендер и кресна силно: — Ей!

Главата на мъжа пред тях се изви светкавично и той си плю на петите. Когато дотичаха до началото на пресечката, от него нямаше и следа.

— Тази история никак не ми допада! Пендер, що за хора са твойте моряци?

— Работливи, но не по-честни, отколкото им се налага да бъдат. Питаш дали им имам доверие? Как пък не!

— Те сигурно са ни издали на агентите на Игър — изсумтя Талия.

— При толкова злато в онзи бивак? По-скоро събират шайка главорези, за да се качат в някоя лодка и да отидат да го присвоят.

— Мендарк ще се справи с тях — промърмори тя, но не убеди дори себе си. — Най-добре да се върнем там.

— Не бива да се връщаш, преди да подпишете документите. В пристанището ще намериш някой да те откара, но като си представя цената…

— Да, соленичко ще ми излезе. С тебе ще се видим в канцеларията на пристанището за подписването. Утре вечер искам да ни прибереш от онзи бивак, дори да не си купил всичко необходимо.

Талия се прибра в странноприемницата и изпрати съобщение на посредника на Мендарк, но той бе излязъл някъде по работа. Тя излезе отново да си купи мастило, перо и по-качествена хартия. Следващите три часа прекара в усърден труд над фалшивите документи. В тях името й бе Джалис Безун от Ророс в далечния Крандор (нямаше как да избяга от външността и произношението си), през последните пет години търговка на подправки в Туркад с разрешение, подписано от Магистъра. Нанесе релефните печати откъм обратната страна на листовете с тъпия край на игла — убийствено бавно занимание. Разтърка печатите с дъното на бутилка, за да ги замаже правдоподобно, но съзнаваше, че свърши нескопосана работа. Подправи подписа, нанесе датата и добави личния печат на Магистъра върху черен восък. Похаби още цял скъпоценен час да състарява хартията с прах, събран по перваза на прозореца. Накрая сгъна листовете и ги прибра в кесията си заедно с малко карамфил и кора от ароматно орехче.

Документите на кораба още не бяха подготвени и когато най-сетне ги попълниха, подписаха, подпечатаха и регистрираха, вече се здрачаваше. Щеше да стигне твърде късно при лодката, която бе наела.

— Сега да видя вашите документи, моля — протегна ръка началничката на пристанището.

Жената ги прегледа недоверчиво, дори ги вдигна към светлината, за да провери релефния печат. Но след миг-два сбърчи нос и подсмръкна.

— Карамфил… — Плъзна пръст по восъчния печат и добави: — Имате влиятелни приятели.

Нави на руло документите на кораба, пъхна ги в калъф от промазан плат, стегна вървите в края и сериозно връчи всичко на Талия.

— Желая ви сполука.

Талия отиде да си вземе раницата от странноприемницата. Искаше й се да тича, но не биваше да привлича внимание. Появи се на кея по тъмно. Собственикът на лодката разпери ръце с дланите на горе.

— Късно е вече. Плитчините тук са много опасни. Не смея да минавам покрай тях през нощта.

— Сделката се отменя! — избълва тя бясно.

А бандата на Черт може би вече плаваше покрай брега…

Върна се в странноприемницата, но не завари Пендер. Какво да прави? Мендарк в никакъв случай не беше безпомощен, но ако цяла шайка отрепки го нападнеше изневиделица, някой сполучлив удар можеше да му види сметката като на всеки друг. Немислимо беше да се добере до бивака преди утрото, ако ще да ходи неспирно.

Най-сетне влезе и Пендер. Тя му предаде документите на кораба и обясни останалото.

— Е, Черт си е мърляч. Не ми се вярва да е успял да ги подкара натам още днес.

— Но сутринта…

— Ами да почакаме дотогава, нали така! Може пък времето да се обърне и да ги спре. Тук често се случва.

През нощта се разрази буря със свирепи ветрове и проливен дъжд. Талия беше на пристанището още със зората, но там никой не се мяркаше, а морето си бушуваше както преди. Тъкмо понечи да се обърне и с ъгълчето на окото долови предпазливо движение в другия край на кея. Нахлупи качулката и тръгна безгрижно натам. След петдесетина крачки се скри от дъжда до рибарска лодка, изтеглена на сушата за поправка. По остърганата част от корпуса нямаше миди.

А човекът, когото реши да наблюдава, също се свираше между две лодки и се взираше в трета малко по-нататък. Неколцина мъже я подготвяха за отплаване. Пред очите й платното се издигна на тласъци и малкият съд се отдалечи тромаво от пристана.

Лодката пак кривна към брега, плъзна се недалеч от нея. Космат звероподобен мъжага се развика и зашлеви кормчията. Лодката свърна рязко навътре в морето. Талия зърна съвсем ясно Черт, който опъваше някакво въже. След малко шайката се скри в мъглата и дъжда.

Съгледвачът мина покрай Талия, но тя не успя да разгледа лицето му. Проследи го обаче как се качва на един от няколкото кораба под флага на Игър, акостирали в редица. Съвсем скоро жена скочи на кея и се втурна към най-близката странноприемница.

И Талия препусна, в този дъжд нямаше кой да се зазяпва в нея. Когато нахълта в своята странноприемница, раната в бедрото й смъдеше. Никой не знаеше къде е Пендер, затова му остави бележка и, обзета от силен страх, закрачи по калните пътеки към бивака с цялата бързина, на която беше способна.

19. Огън по водата

Мендарк беше уверен, че лодката ще дойде да ги вземе предишната нощ, и като не я дочакаха, започна да се изнервя. А няколко пъти зърнаха навътре в морето кораби на „черните юмруци“.

— Заловили са ги — мърмореше той.

— Дай им още един ден — изсумтя Осейон, необичайно затворен в себе си.

Често вадеше осакатената ръка от джоба си и се вторачваше в празнината на мястото на пръста. След това нещастие като че не разчиташе на силата си.

— Нима властта на Игър се е разпростряла чак дотук толкова скоро? — измъчваше се Мендарк.

— Че каква власт е нужна, за да я халоса някой с торбичка пясък в тъмна уличка? — мрачно напомни Осейон. — Няма смисъл да се заседяваме тук.

Той обаче не помръдна от дънера — огромен, потънал в меланхолия силует, откроен от подскачащите пламъци.

Лилис бе смаяна, че двамата се обезсърчиха толкова скоро. Нейният живот открай време се състоеше от подобни премеждия. Не бе загубила нито империя, нито дори град, затова пък новите й приятели се откъснаха от нея и не се завръщаха.

— Аз ще наблюдавам — каза на мъжете, провесили носове.

Загърна се в пазещото от дъжд наметало, защото ръмеше, взе чаша горещ чард и парче сирене и се спусна по билото към висока скална издатина. Покатери се по острите ръбове и се настани в цепнатина на върха. Оттук виждаше и склона, и подножието, а и почти цялата морска шир.

Седя на камъните няколко часа, заглеждаше се в отраженията, в гънките по водната повърхност, надиплени от вятъра, и корабите в морето. Един я разтревожи, когато доближи, но екипажът само изтегли пълни кошове с раци и прибра улова. После корабчето се отправи на север и се скри от погледа й. Лилис гризкаше по малко от сиренето. Влажното ветровито време не й пречеше с тези здрави дрехи и ботуши. Още не можеше да осъзнае чудото.

Горчивият чард в чашата изстина. И без това не обичаше тази отвара. Изля я и позяпа струята, стекла се по скалата.

Отоците по тялото й от побоя бяха изчезнали, само рамото я наболяваше понякога.

Зад нея слънцето залязваше, скрито наполовина в облаците. Изведнъж застудя. Искаше й се да седне до огъня, обаче реши, че е по-добре да остане на пост още малко. Минаваха още кораби, последните лъчи позлатяваха платната им, но вече притъмняваше.

Под нея се появи неясна фигура.

— Лилис, детенце, къде си?

Осейон държеше нещо.

— Тук — горе!

Той отметна глава стреснат и се усмихна, щом видя светлорусата й коса на фона на камъните.

— Донесох ти да хапнеш, трябва да понапълнееш.

Тя се смъкна при него. Ръката без един пръст стискаше грамаден сандвич — филии колкото ходилата на едрия войник, запържени в мас, а между тях затоплено пушено месо, лук и сирене. Осейон се облегна на издатината. Лилис седна до него, скръстила крака върху наметалото.

— Какви вкиснати старци трябва да търпиш… — подсмихна се той.

Момичето отхапа от сандвича, не знаеше какво да каже.

— Ти какво ще правиш, когато отидем в Зайл? — зачуди се на глас Осейон.

— Де да знам. Ами ти какво ще правиш там?

— Ще се мотая и ще чакам те да се наприказват, а после сигурно ще тръгнем нанякъде, тъй си мисля. Аз съм войник и май за нищо друго не ме бива…

Той млъкна. Откъм Ганпорт се появи лодка, насочила се бавно към брега под тях.

— Какво търсят тук? — прошепна момичето.

— Като гледам, търсят нас. В сумрака тези скали покрай водата си приличат.

— Не може ли да е Талия?

— Не ми се вярва. Старият Пендер щеше тутакси да познае мястото. Или са „черните юмруци“, или онзи негодник Черт. Я изтичай да предупредиш Мендарк.

Тя налапа огромен залък и се изправи със скок.

— Не припирай толкова. Ако налучкат къде сме, поне половин час ще се мъкнат нагоре. Аз няма да ги изпусна от поглед.

Лилис обаче се втурна по пътеката. В бивака Мендарк се занимаваше незнайно защо с единия сандък.

— Идват! — изфъфли момичето с пълна уста.

— Какво?

— Осейон каза, че са врагове.

— Слязоха ли на брега?

— Не, още ни търсят.

Мендарк си довърши работата, отби се под навеса и пак седна при огъня, наглед напълно невъзмутим. Лилис препусна обратно към издатината.

— Какво ти каза? — попита Осейон, взрян в морето.

— Ами нищо, седна да се грее.

— Той знае какво прави, не се притеснявай.

— А, притеснявам се. Къде се дяна лодката?

— Подмина, сега е зад онази скала.

— А… Какво е това?

— Къде?

— Ей там, при далечния нос!

— Зорки очи имаш, момиче. Май някой се промъква подире им. Пендер или още врагове? Доста е малка… Пендер би избрал по-голяма лодка. Още две-три минути и изобщо нямаше да ги забележим. Ти гледай, аз ще ида да поприказвам с нашия стар магьосник.

Лилис се взираше до болка, а вечерният мрак се сгъстяваше. Налапа оставения сандвич и пак го захапа здраво. Месото вътре беше още топло. Ах, в какво удоволствие се превърна храната!… Изяде всичко до трошица. Вече беше тъмно, а Осейон не се върна. Какво ли кроеше Мендарк? Колко жалко, че Талия не беше тук.

Талия тепърва имаше да върви часове наред към бивака. Пътеката беше коварна, тук-там малки свлачища я бяха отнесли или затрупали с мокра пръст и камъни. Нямаше дъска над потока, придошлата рекичка я бе отнесла. Талия се покатери по склона и накрая откри заклещен между двата бряга дънер, обрасъл с мъх. Изкачването, рискованото преминаване и пързалянето надолу по другия бряг и отнеха към два часа. Най-сетне се върна на пътеката. Идеше й да тича лудешки, защото притъмняваше, но не си позволи тази глупост. Продължи с бързи крачки. Чувстваше, че няма никаква власт над събитията.

Измъчи се по последния кален склон и раната отпреди две седмици й вадеше душата. Добра се много по-бавно, отколкото очакваше, джапаше през същински мочурища — в сухите падини от предишния ден се натъкваше на опасни бързеи. И щом стъпи на превала, зърна пламъци далеч долу, до брега. Май гореше лодка. Дано не е Пендер… Нищо не пречеше вече да е доплавал. Вятърът донесе до ушите й викове, после всичко стихна.

Изкуцука по склона, смъкна се в улея, който се спускаше към заливчето, и закрачи тежко нагоре към следващото било. Не й оставаха много сили.

Провираше се опипом през храсталаците между шистените издатини, стърчащи като побити камъни. Крясъците започнаха отново, засилиха се и секнаха.

Най-после се довлече до бивака. Огънят си гореше, навесите бяха непокътнати. Само че не завари никого. Обиколи предпазливо поляната и накрая пристъпи на нея. Не бе останало нищо ценно. Сандъците ги нямаше. Спъна се в дънер, но след миг осъзна, че е труп. Обърна го по гръб — безименния ням моряк.

Имаше нещо захвърлено до огъня… Раницата на Лилис! По земята се въргаляха нейните дрехи, сапунът, гребенът и други вещи. А момичето за нищо на света не би ги зарязало. Талия прибра всичко и нарами раницата до своята. Опитваше се да проумее какво може да се е случило. И още по-настръхнала се прокрадна към водата.

И денят на Пендер бе изпълнен с вбесяващи неприятности. На всяка крачка му губеха времето, не докарваха навреме припасите или носеха съвсем други неща, или пък изобщо не изпълняваха поръчката. Търговците и корабостроителите в Ганпорт бяха нацупени, инатливи грубияни, свикнали да вършат всичко мудно, без да ги пришпорва някакъв си дебел натрапник от Туркад. Неведнъж му го казваха в лицето. И полека се изясняваше, че проблемите му до голяма степен се дължат на „Хлапето“, макар че никой не споменаваше това направо.

Два пъти разяреният Пендер отменяше поръчката и отиваше при друг търговец, само за да се убеди, че е още по-несговорчив. Затова по средата на следобеда разполагаше само с прясната храна, зеленчуците и две бъчви вода. Другите бъчви върна, защото воняха. Не му доставиха сухите трайни продукти, от резервните платна, въжета и рейки нямаше и помен, нито пък от топовете здрав плат и буретата с катран… Би могъл да продължи до полуда този разочароваш списък. Не получи и безбройните инструменти, от които се нуждаеше за поддръжката и ремонта на кораба. Нямаше надежда да се подготви нито този ден, нито следващия.

С подобни затруднения се сблъска и при подбора на моряците, защото в открито море „Хлапето“ трябваше да има екипаж от шестима. Накрая едва събра четирима, сред тях и почтен човек по прякор Ръждивия, с когото бе плавал преди години. Този мъж на четирийсетина лета имаше кожа, опърлена от слънцето до цвета на тухла. Плешивото му теме, също загоряло, бе заобиколено с нелеп венец от къдрава руса коса. Малко фъфлеше с дебелите си бърни и не беше лесно да разбереш какво казва.

Препоръчаха му други двама, за четвъртия не знаеше нищо. Пендер имаше още две имена, само че не можеше да издири хората.

По-късно отскочи до странноприемницата да хапне набързо и намери бележката от Талия. Натъпка остатъка от рибата в устата си, сложи недоядения комат в джоба и затича тромаво към кораба. Ръждивия викаше и ръкомахаше на пристана. Пред него мъж и жена с еднакво провиснали бузи и тлъсти задници стояха до каруца, натоварена със сгънати платна. Едно беше проснато направо на кея.

— Погледнете го тоя боклук! — нададе вопъл плешивият и плю върху платното. — Всички до един сте лъжци, мошеници и обирджии!

Платното беше вехто, силно протрито на места, а и видимо гризано от някакви буболечки.

Жената вдигна ръце помирително.

— Глупакът е сложил старо вместо ново. Ще го върна, но останалите са каквито трябва.

Пендер се покатери на каруцата и разгъна следващото платно. Не беше в по-добро състояние от първото.

— Не стават за нищо. Вземете си ги.

— Цял ден работихме за тебе — оплака се мъжът.

— Не стават, казах! — кресна му Пендер и изрита проснатото платно във водата. — Отменям поръчката!

Махна с ръка на Ръждивия и двамата се качиха на борда.

Вятърът се засилваше през целия ден и началничката на пристанището го посъветва да не рискува, но Пендер заповяда да вдигнат котва и да отплават. Минаването край плитчините беше трудно, но не и опасно с такъв кораб. Още преди да изгрее луната, излязоха в открито море и се насочиха на юг. Вятърът стихна донякъде, но и повеите му, и теченията пречеха. По неволя се движеха на зиг-заг, а това си беше истинско изпитание при недостига на моряци. През първия час изминаха по-малко от една левга.

Все още бяха далеч от целта, когато Ръждивия се провикна:

— Погледнете натам!

Нещо гореше на брега с пламъци, високи колкото дърветата.

— Какво ли ги е сполетяло? — изръмжа Пендер. — Не ми харесва тая работа.

Внимателно огледа местността — да, точно тук трябваше да е бивакът.

Ръждивия сгуши глава между раменете си.

— Не е ли по-добре да се върнем?

Пендер не беше смелчага, но се смяташе за честен човек.

— Обещах на Талия, че ще бъда тук, и няма да се отметна.

Той се справи с неблагоприятните течения и вятъра, подмина носа и бавно насочи кораба обратно към него. Тъкмо го заобикаляше, и луната пак се показа между облаците. До брега още мъждукаше жарава. Никой не подаваше сигнал, а сега и той не смееше да го направи. Какво ли се мътеше тук?

Реши да подмине наблизо, сякаш „Хлапето“ е поредният съд, който няма нищо общо с тази случка.

— Още няма сигнал! — сумтеше Пендер. — Какво става?! Горката малка Лилис…

— Какво ще правиш? — попита Ръждивия.

— Нищо, освен да сме в готовност, но ще чакаме по-навътре. Безсилни сме, ако ни налетят цял отряд въоръжени мъже.

В бивака минутите се точеха напрегнато една след друга. Свряна върху издатината, Лилис се взираше в мрака и вече мръзнеше въпреки новите си дрехи. Чакаше сигнала на Пендер, но нищо не просветваше. Накрая Осейон я смени. Момичето се страхуваше от дебнещи в тъмата врагове и седна до огъня, стиснала скъпоценната си раница.

На жаравата къкреше котле със супа. Тя напълни паницата си и зачака. Звездите са въртяха недоловимо, мъглявината Скорпион блестеше ярко. Празната паница са изплъзна от пръстите й. Лилис сънуваше.

Осейон също се върна при огъня да се стопли.

— Нищо ли?

— Нищо, но не вярвам да е така още дълго.

Мендарк усукваше брадата си.

— Но кой ще дойде пръв?

Осейон си сипа грамадна порция супа и пак отиде да наблюдава.

— Дребосък!

Някой я раздрусваше безпощадно. Лилис примига и отвори очи.

— Време е да се махнем. Ставай!

Преди да шавне, ръцете я изправиха насила.

— Какво…

Искаше пак да си легне, но внезапно си спомни къде е и с кого. Тръгна след Мендарк, скриха се между дърветата, откъдето можеха да огледат цялата поляна. Лилис приклекна до него.

— Какво чакаме?

— Шът! Трябва да ги виждам.

— Осейон ще дойде ли при нас?

— Той има друга работа.

Нищо не нарушаваше нощната тишина. Момичето понечи да зададе поредния въпрос, но Мендарк болезнено я сръга с лакът в ребрата. Ама че кокалест беше…

Недалеч от тях излая диво куче, но й се стори, че звуците са някак различни. Луната се издигна над дърветата и освети бивака, навесите, огъня и двата сандъка. Сенките под платнищата приличаха на спящи хора. Раницата на Лилис бе останала до сандъците.

— Раницата ми… — прошепна тя угрижена.

— Млък!

— Но там ми е всичко…

Студени пръсти запушиха устата й и глас, по-свиреп от всеки чут по улиците, изрече в ухото й:

— По дяволите раницата ти, не вдигай шум!

Лилис сподави хлипането си. По склона изтрака бутнат камък. Пак настана тишина. Край поляната се мярна сянка и пак се сля с неподвижната тъма.

Други сенки притичаха през бивака към заслоните. Замахнаха и удариха. Някой вдиша шумно през зъби и още силуети се скупчиха там. Лилис се досети, че спорят какво да сторят, после ги видя да претършуват заслоните, а други двама се опитаха да отворят сандъците. Мендарк промърмори нещо под носа си и също изчезна някъде в мрака. Някой вдигна раницата на Лилис, изтръска я и порови във вещите й, но скоро се отказа.

Двама нападатели се помъчиха да вдигнат сандък, напънаха се и дръжките се строшиха. Пъхнаха нож под капака, за да счупят ключалката, но се прекърши острието. Нищо не постигнаха и с втория сандък. Накрая някой отсече две млади дръвчета, вързаха въжета за тях и вдигнаха сандъците.

Но миг-два по-късно надолу по склона се развикаха и лумна буен огън. Уплашените носачи се сблъскаха, сандъците тупнаха на земята, отекна писък. Появиха се още сенки и започна схватка.

Точно пред Лилис се счепкаха двама. Единият отбиваше с дълга тояга ударите на втория, който го нападаше с нож. На свой ред и той замахна яростно, противникът му се наведе и мушна нагоре. Сигурно улучи ръката на първия, защото онзи изскимтя и пусна тоягата, после побягна право към рехавите храсти, зад които се свиваше Лилис.

Нямаше време да се търкулне встрани. Крак в сандал закачи рамото й и я отхвърли по гръб. Мъжът се спъна, пльосна тежко, но отскочи пъргаво на длани и колене, когато другият с ножа се нахвърли отгоре му. Лилис не смееше да мръдне — лежеше в малко петно сянка, всичко наоколо беше огряно от луната. Голямо ходило се отблъсна от земята до ухото й. Дългото извито острие на ножа блесна и вторият мъж потъна в шубраците. Пращенето на клони продължи нататък.

Изкълченото й доскоро рамо пак пострада.

— Дребосък? — прошепна Мендарк отляво.

— Тук съм — обади се тихичко тя.

— Идвай… тук е по-опасно, отколкото си мислех.

Слязоха безшумно към вирчето между скалите. Няколко пъти се криха в храстите, щом наблизо прошумоляваше нещо. Заобиколиха водата, покатериха се по отсрещните скали и зачакаха.

Оттук Лилис виждаше горящата лодка при късия нос. Тъкмо се загледа и някакъв пламтящ вързоп профуча във въздуха и се стовари в по-малка лодка, спряла по-далеч в заливчето. Някой веднага го изхвърли във водата и пламъците угаснаха.

— Лошо — промърмори Мендарк, но не личеше да е разочарован.

В оцелялата лодка се разкрещяха и от възвишението отговориха. Схватката там продължи още малко и врявата стихна.

Чуха познат гърлен кикот.

— Олекна ми на душата — сподели Осейон, който ги бе намерил в мрака, без да издаде нито звук. — И с четири пръста не съм толкова безполезен. Тази нощ Игър остана с една лодка по-малко.

— Жалко, че не успя с другата — обади се Мендарк.

— Е, да, но онзи, който пазеше, тръгна да ме търси и през това време срязах въжето.

— Хитро — похвали го Лилис. — А сега?

— Ще си траем — скастри я Мендарк, но не особено сърдито.

— Според тебе кой как се справя горе? — не се стърпя Осейон.

— Май бандата на Черт надделя над „черните юмруци“.

Всеки потъна в мислите си, докато луната не очерта отново ярката си пътека по водата. Точно под тях вятърът побутваше лодката край брега. Блъсна се в стърчащ камък, завъртя се бавно и заседна.

Мендарк изтърси ругатня.

— Искаш ли… — промълви Осейон, но се огледа към луната, около която облаците се бяха разнесли.

— Не! Ще те открият и ще се досетят, че сме наблизо.

— Но лодката е точно където трябва да ни чака Пендер.

— Ако изобщо дойде — сопна се Мендарк.

Лилис събра смелост.

— Аз ще пропълзя дотам и ще я избутам. Изобщо няма да ме зърнат. В Туркад можех да…

— Не — възрази Осейон.

Мендарк се вторачи в малкото оживено лице.

— Да, иди!

Осейон изпъшка и се удари със сакатата ръка по коляното.

Всъщност Лилис примираше от страх, докато се прокрадваше в мрака от шубраците към равните скали. Нечий плътен глас се разнесе над водата.

— Ето я! Тичай, докато вълните не са я отнесли.

Лилис се мушна в една вдлъбнатина, плъзна се зад по-високи камъни и притича на зиг-заг до лодката. Боеше се, че е заклещена, но щом тласна, колкото сили имаше, малкият съд помръдна и момичето нагази след него. Скоро водата стигна до гърдите й. Ама че студ! Подхлъзна се към дълбокото и загреба с ръце.

А вятърът все връщаше лодката към брега. Лилис не беше толкова яка, че да я изкара навътре в залива, където да я подхване течението. Тя надникна иззад кърмата. По скалите вървеше висок мъж. Той се спъна и изпсува.

Момичето се отблъсна яростно с крака. Лодката се плъзна напред и пак се върна. Високият също нагази във водата, виждаше се ясно — само три дни бяха минали след пълнолунието.

Той загуби опора, задържа се някак и протегна ръка, но лодката беше далеч от него. Пресегна се още малко. В този миг Лилис напипа с крака подводен камък, тласна диво, лодката се изплъзна от пръстите на мъжа, който цопна с плисък в дълбока яма. Разкрещя се и трескаво размаха ръце. Явно не умееше да плува.

— Помощ! — изрева след секунда.

Лилис се мъчеше, но май нищо не постигаше. Студът се просмука в цялото й тяло, всяко движение беше мудно като насън.

С още малко вопли високият накрая се издърпа върху скалите. Докато някой дотича при него, лодката се бе изместила от извивката на брега, кроткият отлив я подхвана и я задърпа навътре. Вторият обсипа първия с грозни думи, цапардоса го по главата, смъкна припряно дрехите и ботушите си и тромаво заплува към лодката. Поемаше си дъх като риба на сухо. Добра се до целта и се изтегли на кърмата, като проклинаше студа и некадърните си съучастници.

Лилис се потопи във водата, но още стискаше въжето. Колкото и да се мътеше главата й от ужас, знаеше, че оттук няма да се пребори с течението. Зъбите й тракаха.

Лице като муцуна на невестулка надникна над носа, корави пръсти сграбчиха ръката й. Мъжът с лекота я вдигна от водата и я захвърли в лодката.

— Т’ва пък к’во е! — изгъгна гадно. Изхили се и устата му с изгнили зъби зейна като пещера. — Няк’во плъхче на Мендарк. Ей сегичка ще си оправим сметките и с тебе.

На Лилис не й се гледаше жилавото, космато голо тяло, надвесено над нея. Цялата се тресеше. Мъжът намери две весла и загреба към брега, без да спира потока от сквернословия. След малко Лилис помръдна, но мръсно стъпало я настъпи по глезена.

— Лежи си кротко, да не те пребия. Повече няма да ни се пречкаш.

Килът изчегърта по скалистото дъно при носа. Някой хвана въжето. Косматият извлече Лилис от лодката.

— Ама това дете ли е? — възкликна високият, който за малко не се удави.

— Ъхъ, нахално недорасляче. Ще падне голям майтап с нея! — Косматият върза ръцете й и я бутна на грапавия камък. — Да не си шавнала!

Ужасът я вцепени още по-силно от студа. Мендарк и Осейон не знаеха къде е, а и не вярваше Мендарк да го е грижа. Главорезите (знаеше, че не са войници на Игър) можеха да постъпят с нея както им скимне.

— Ама как се оправихме и с ония боклуци, а!

— Тъй, тъй! — потвърди трети мъж, който излезе от шубраците. — Голям вой ще се вдигне в Туркад. Колцина очистихме?

— Трима, а бяха шестима или седмина. Другите още бягат, накъдето им видят очите.

— А ние кого загубихме освен Бан?

— Торкуил и оня, дето изгоря. Пак му забравих името.

— Вече е все тая. Той направо се препече.

— Да, ама Торкуил беше печен мъжага и приятелче.

— Златото е по-добър приятел, а сега дяловете ни са двойно по-големи.

20. Пътят на север

Отминаваше следобедът на деня след разпрата между телтите и хлуните. Каран трудно заспа от тревога, а щом най-сетне задряма, налегнаха я кошмари. Когато се събуди, вече не ги помнеше, но бе настръхнала.

И денят не беше по-приятен. Студът я мъчеше, валеше и сняг. Все докосваше пълни с отрова жлези на медузите и подутите й пръсти пипаха още по-несръчно. Боляха я и стъпалата, изтезаваше я зверски глад — от този пан я присвиваше стомахът, стараеше се да хапва по мъничко и да се залисва с работа.

Цяла група хлуни, покрили главите си с плат, се скупчиха на отвора, заместващ вратата. Изглеждаха ядосани, доколкото лицата им изразяваха нещо, затова пък непреклонни. Каран изправи гръб и стисна ножа. Долови, че този път те ще наложат волята си. Телтите оставиха сечивата и Клуфер се изтъпани отпред. Разгоря се гневен спор. Каран пак не успя да проследи скорострелната размяна на думи, обаче си беше ясно, че тук вече няма убежище за нея. Няколко пъти чу името на Игър и предположи, че ще я предадат на него.

Телтите отново застанаха в редица, за да не стигне никой до Каран, а старшият хлун изрече заповед и в ръцете на съратниците му се появиха къси ножове.

Клуфер се смръзна от уплаха.

— Нарушавате уговорката — промълви тя отчетливо.

— Така ще бъде — потвърди старшият хлун, — ако не ни я дадете.

Клуфер изви глава към другите телти, сякаш очакваше неминуема гибел. Каран тънеше в покруса. Телтите бяха много бедни, но добри към неканената си гостенка. Не можеше да допусне такава саможертва.

— Не! — отсече тя. — Тръгвам с тях.

Клуфер завъртя глава отчаяно.

— Правото на госта! — настоя Каран и вдигна ръце. — Не можете да ме спрете.

По лицето на Клуфер се изписаха и облекчение, и срам. Каран направи две крачки и се загледа в подутите си крака. Какво ли я чакаше? Игър не беше мекушав човек — знаеше, че ще й отмъсти за откраднатото Огледало, а после би се възползвал от дарбата й, докато не я превърне в съсипана, никому ненужна твар. Животът й свършваше.

Очите й шареха в търсене на спасителен изход, но не го намираха. Старшият хлун пристъпи напред и пръстите му стиснаха смазващо лакътя й. Каран се взря в очите му, но откри в тях единствено страха от Игър. Хлуните вече не можеха да си позволят състрадание.

Най-неочаквано чу гласа на Шанд зад вратата. Сърцето й сякаш подскочи. После думите му потънаха в крякащите вопли на хлуните, врявата се засилваше, докато не заприлича на кудкудякане в курник.

Нечий вик надделя над шумотевицата, отекна тежък тътен и настъпи тишина. Каран понечи да се отскубне, но хлунът не я пускаше. От лакътя надолу ръката й бе изтръпнала.

— Шанд! — кресна тя. — Добре ли си?

Навън някой изохка. Тя не се съмняваше, че са убили стареца.

Шанд застана на входа почервенял и задъхан, но невредим. В тоза миг хлунът отскочи встрани и извика нещо на другите отпред. Отговориха му с нов крякащ стон.

Каран се свлече на пода и започна да си разтрива лакътя.

— Отведи я, вървете си! — изкрещя старшият и се отдалечи припряно, повел останалите след себе си.

Телтите се върнаха по местата си, но не подхванаха отново работата. Шанд зърна Каран и усмивката открои бръчките по старческото лице. Щом пристъпи към нея, си придаде сериозен вид, но закъсня. Опасността бе отминала и Каран отприщи гнева си — той я бе изоставил на студа и ужаса. Но най-много я вбесяваше унижението да я види полугола и оплескана с парченца от медузи.

— Каза, че ще се забавиш няколко часа — изсъска му ледено. — Това беше преди пет дни.

Пак пролича колко му е забавно.

— Направих всичко, което можах — благо отвърна старецът. — А хлуните са се държали с тебе достатъчно добре. Дали са ти някаква дреха вместо онези, които са се дянали незнайно къде, и възможност да заслужиш с честен труд прехраната си. Нито са те унижавали, нито са те подлагали на жестокости, а и не са искали от тебе повече, отколкото от всеки друг тук. Скриха те, защото ги помолих, закриляха те от Игър, който е сложил името ти в списъка.

— Ако не бяха телтите, щяха да ме тикнат в ръцете му още вчера! — яростно изфуча тя.

Шанд се помъчи да прикрие смайването си.

— Не подозирах, че е стигнало чак дотам. Все пак не са те предали веднага — не е малка услуга спрямо една непозната, и то неблагодарница, в такива времена. Трябва да ти е ясно, че самият им живот, ако и да е мизерен в твоите очи, е под заплаха. Както и да е, това вече не ни засяга — незабавно се махаме от Туркад.

— Махаме ли се? Как?

Каран не знаеше дали да си отдъхне, или да се плаши. Досега преживелиците й покрай Шанд бяха същинска страхотия. Остави ножа, изми се с морска вода, после се поклони на телтите и им благодари за гостоприемството. Отвърнаха й с усмивки. Клуфер се засмя дружелюбно и я прегърна. След това всички се заеха с работата си, още преди Каран да е излязла със стареца.

— През последната седмица се случи какво ли не — заговори той. — Наистина ти дължа обяснение.

Шанд изобщо не приличаше на опърничавия наплашен старец отпреди броени дни. Какво ли го бе преобразило така?

— Горе-долу по времето, когато те оставих тук, цитаделата бе превзета. И положението ни стана доста опасно, защото и Мендарк реши да се скрие на кейовете. Всичко се преобърна надолу с главата. Отидох да търся лодка и не ме пускаха да се върна. Съжалявам! Но сега изчезване оттук.

— Никъде не мога да отида в този вид.

— Имам за тебе и дрехи — уверя я той бодро, — и ботуши, и всичко останало, което очаквам да ти е нужно.

Скоро доближиха външния край на кея, Шанд извади от изоставено складче претъпкана раница и даде на Каран втората приготвена за нея.

— Вътре ще намериш каквото ти трябва, за да опазваш приличието — подхвърли старецът, — макар че може да не съм угодил на капризите ти. Приготви се веднага — щом притъмнее, ще дойде лодката да ни откара.

Запали свещ и излезе.

Тя се боеше, че и е събрал боклуци, които няма да са й по мярка. Изсипа всичко от раницата. Шанд обаче се бе погрижил добре за нея — нямаше почти нищо пропуснато. Намери няколко широки леки панталона, каквито предпочиташе, и един по-дебел. Имаше топли вълнени чорапи. Извади два чифта по-големички ботуши (още един чифт чорапи на краката оправяше проблема), също ризи от мек плат, дълга куртка и наметало с качулка и вълнена подплата, и толкова меко и гладко бельо, че напомняше коприна. Видя нож, чаша, чиния, паница, сапун (благословен да е старецът!) и още полезни дреболии.

Тя побърза да облече най-топлите дрехи, обу два чифта чорапи и намъкна ботушите. Прекрасно… Окачи противната препаска на един клин в стената, подреди раницата си и излезе. Притъмняваше. От юг напираше силен вятър и вълните се блъскаха в подпорите. Долу чакаше малка тъмна лодка с черно-синьо платно и Шанд вече бе седнал в нея.

Каран се забави до стълбата. Питаше се какво да прави. Нямаше защо да тръгва с Шанд, нали? Вярно, беше болна и изтощена, остана без пукната пара и я издирваха. Но всичко това я бе сполетявало неведнъж. Наложеше ли се, сама щеше да се измъкне. Не й трябваше нищо друго, освен шепа монети.

— Хайде! — подкани я троснато Шанд отдолу. — Не е добре да се помайваме тук.

Заядливият отговор сам изскочи на езика й, но от лодката се разнесе познат глас:

— Идвай бързо! Търсят те навсякъде по брега.

Думите й напомниха за друг ден, в който потегляше с лодка.

— Ти ме докара тук — изсумтя Каран, но пристъпи към стълбата. — И ми каза, че ще намеря безопасност.

— Казах ти, че мястото е добро за криене, нали така! Но всичко се промени. Затова те отвеждам отново на по-добро място.

— Далеч от Туркад ли?

— Много далеч.

Тя се престраши. Предпочиташе неизвестността пред Туркад. Слезе в лодката и скоро се скриха в тъмата.

Лодката напусна незабелязано Порт Кардасон и се отдалечи от Туркад към големите носове, отвъд които щеше да се пъхне в пастта на големите вълни.

Щом излязоха в открито море, Шанд вдигна капачетата на фенера. До руля наистина седеше добре познатият на Каран лодкар, както тя се убеди с радост. Разцелува го по двете пълни бузи с набола четина.

— Пендер, ти си първият приятел, когото виждам от цяла вечност.

Той се посмути, макар усмивката да не слезе от лицето му. Каран се отнасяше мило към него, бе се привързал към нея. Предпочете да не я разпитва, само подхвърли:

— Каква е тая коса, а?

Каран се озъби и посочи с пръст към Шанд.

— Накъде сме се отправили?

— Мога да ви откарам някъде на север, но само докато трае нощта, защото утре трябва да се върна. Имам и друга поръчка. И не ми предлагай пари да остана с вас. Не мога да продължа.

— Нямам пари, дори един грайнт — призна си тя и погледна стареца. — Този път донесе ли нещо за ядене?

— Пендер се погрижи — засмя се Шанд. — На него може да се разчита за намирането на храна.

Измъкна огромна торба изпод скамейката.

— „Ще се заситиш само на трапезата на дебелака“ — почтително напомни Каран поговорката и протегна ръка към торбата. — Пендер, ти имаш друга лодка! — изненада се тя.

Шанд не й позволи да бръкне, а извади две парченца сушени плодове.

— Яж по малко, докато стомахът ти свикне.

— Онази лодка е за реката — обясни Пендер. — А за Туркадско море исках по-голяма и здрава. Ето какво намерих — „Танцуващата гъска“. Щях да взема и моряците си, ако пътуването ви не беше толкова тайно. А за океана ще имам нужда от още по-голям съд. Но първо да се сдобия със златото за кораб, нали така!

— Дано натрупаш парите — пожела му Каран и се вторачи в Шанд с толкова свирепа гримаса, че той се стресна въпреки мъждивата светлина.

Тя изтръгна торбата от ръцете му.

— Не знам какво си ял последната седмица — натърти неприязнено, — но аз се храних с медузи!

— Яла си пиджон! — слисан възкликна Пендер. — Затова си толкова измършавяла…

Каран се тъпка цял час под звездното небе: хляб, сирене, лук, пушено месо, мариновани зеленчуци, сушени плодове и гъби, ядки… каквото се намираше в Туркад. Никога не си бе пълнила корема толкова настървено, дори лодкарят я наблюдаваше стъписан и възхитен. Само едно нещо не докосна — голямата манерка със сладко вино.

— Това още не ми е по силите.

Накрая легна по гръб и затвори очи.

— Пендер, жена ти и децата ти още ли са в Сит? — попита сънено доста по-късно.

Въпросът беше неприятен за него, но той се насили да й отговори.

— Да, получих вест от тях преди два дни. Живи и здрави са, приютил ги е в дома си митничарят Дирхан. Той е стар приятел на жена ми.

Така произнесе думата, че Каран млъкна. Спомни си не особено сърдечните отношения между лодкаря и съпругата му.

Тя се загърна в куртката, опря буза в сгънато парче брезент и въздъхна доволно. Нямаше да си признае, че стомахът й ще се пръсне, а нищо друго не я измъчваше в момента. Заспа сита и сгрята. Не знаеше какво крие бъдещето, дори утрешният ден, но не се страхуваше. Толкова се доверяваше на Пендер, че той би се изумил.

Силният вятър носеше бързо лодката. Продължиха на север-североизток по Туркадско море още осем-девет часа, преди зазоряване подминаха устието на голяма река, където блещукаха светлинните на град. Брегът бе обрасъл с гора. Един час по-късно Пендер зави наляво, заобиколи скална площадка, в която се разбиваха вълните, и навлезе в закътано заливче.

— Бива си те — похвали го Шанд. — Онова устие беше на река Троикс, нали?

— Да. Не очаквах да стигнем чак толкова далеч. Като гледам, изминахме почти двадесет левги. Тук е северната половина на Елудерската гора. Чака ви труден път през следващата седмица. — Подаде им багажа от носа на лодката и пристъпи към платното. — Желая ви сполука.

— Пендер! — извика Каран и той се обърна. — Чувал ли си нещо за Лиан?

Лодкарят изръмжа и плю зад борда. Каран го гледаше тревожно. Накрая той промърмори неохотно:

— Нито думичка. Където и да е отишъл, не се е качил на кораб или лодка.

Махна на Шанд да пусне носа на лодката. Старецът бутна, килът се освободи от чакълестия бряг, Пендер загреба навътре.

— Сполука и на тебе! — извикаха двамата.

Камъчетата хрущяха под подметките на ботушите им. Шанд вдигна нейната раница и я нагласи на гърба й. Стори й се много тежка, макар вътре да бяха само дрехите й и манерката с вода. Чувстваше се бодра и освежена от соления вятър, само дето в краката й не бе останала никаква сила.

— Не знам накъде и защо сме тръгнали, но да вървим — подкани Каран.

— Отиваме на север. — Шанд наместваше торбата с храна в своята раница. — Далеч от войната. Ех, как се радвам, че оставихме Туркад зад гърба си.

— И аз. Изобщо не ми се искаше да отида там.

Очите на Шанд блеснаха за миг, после той тръгна пред нея към гората. Скоро щеше да се зазори и личеше, че денят ще е ясен и ветровит.

— Шанд, какви са телтите? — зададе Каран въпроса, който се въртеше в главата й от няколко дни.

— Историята им е любопитна. Много отдавна обитавали блатата и мочурливите гори край залива, строели си наколни колиби. Но с разрастването на Туркад мочурищата били пресушени, а горите — изсечени. Телтите бавно измирали в мизерия, защото са плах народ и не измислили как да подобрят положението си. А хлуните, търговци по душа, единствени им предложили подслон и прехрана — срещу закрепостяване за цял живот. Но когато всяко дете навърши десет години, има право на избор дали да се обвърже. Малцина от телтите решават да се махнат — нито си намират място другаде, нито им е по нрава да живеят отделно от своите. Никак не се обичат с хлуните, обаче са си взаимно необходими.

Изкачваха се бавно по дълъг рид от тъмни, многослойни скали. С изгрева на слънцето се озоваха върху голо възвишение, откъдето се виждаше брегът надалеч и в двете посоки.

— Да спрем! — изхриптя Каран и се отпусна на колене.

С голямата си раница приличаше на костенурка. Шанд я свали от гърба й.

— Ще си починем тук. Изкатерихме стръмен склон.

— Прекалено стръмен според моите негодни за нищо крака.

Каран си разтриваше прасците.

Скоро се оживи, въртеше глава и се озърташе. Отвъд река Троикс гората продължаваше към Туркад, докъдето стигаше погледът. На север се проточваха неприветливи неравни била, които сякаш изтикваха тясната залесена ивица към Туркадско море, което тук беше най-широко — четиридесет левги. Затова на изток имаше само увенчана с бели гребени вода и няколко островчета по средата. Каран знаеше, че морето продължава стотина левги на северозапад и се слива с океана.

В обратната посока криволичеше над двеста левги и се стесняваше до Земята на Кнулп, където човек можеше да пусне стрела от единия бряг до другия, а течението се разбесняваше така, че на практика проливът беше недостъпен за кораби. Нататък отново се разширяваше във възстуденото, вечно забулено в мътилка Мъгливо море — Карама Малама. Такова беше Туркадско море, отделило остров Мелдорин от огромния континент Лоралин, прострял се на изток.

По водната шир тук-там се мяркаше някое платно, накъдрено облаче дим бележеше градчето при устието. Нямаше други следи от обитатели по тези места.

— И сега какво? — попита Каран.

— Ще закусим, ако ти се яде, после ще вървим, докато не се умориш. Малко по-нагоре трябва да има пътека. Ще тръгнем на север толкова бързо колкото издържиш.

— Дали няма да се натъкнем на патрули?

— Не е изключено да обикалят, макар че областта е рядко населена — малко пастири и по някой ловец. Почвата е твърде бедна за земеделие. По-безопасна местност няма да намерим никъде.

Каран се сети за баща си, когото бяха причакали и убили в планините над Готрайм заради няколко монети, и потрепери. И тогава в съзнанието й се мярна бледа сянка на предишния кошмар — видение как я наблюдават наредени в кръг гашади. Цялото й тяло се разтресе, без сама да знае защо. Напипа ножа си в раницата, опита с пръст острието и окачи ремъка на канията на врата си.

— Значи ще закусим. Коремът ми е хлътнал като стар мях за вино.

Шанд стана да събере съчки за огъня, а тя промълви:

— Ами Лиан? Научи ли нещо за него?

— Носи се слух, че е тръгнал с Тенсор…

— Тръгнал! — възкликна Каран, вбесена от тона му. — Няма да повярвам в това. Може Тенсор да го е принудил, иначе не би тръгнал доброволно… — Тя помълча. — Но за какво му е?

— Мендарк твърди, че Тенсор го е отвел — търпеливо обясни старецът. — Как да знаем дали е тръгнал по своя воля?

— Но преди малко долових съмнение у тебе. Да не подозираш Лиан в нещо?

— Не… Вече не. И все пак… не, глупости.

— Искам да знам, ако нещо те настройва срещу Лиан. Трябва да знам.

— Още в Тулин се опасявах… и ето какво стана наскоро. Но защо си толкова угрижена?

Тя сведе поглед към оплетените си в скута пръсти.

— Дълго пътувахме двамата, преживяхме заедно какво ли не. Сам знаеш. Естествено е, че се опитвам да науча участта му.

Като летописец Лиан се бе захласнал по наново разгърналата се история около Огледалото. Шанд отново пробуди у нея твърде неприятно съмнение — Лиан може и да бе тръгнал охотно с Тенсор, за да не изтърве нишката на сказанието.

— И ти ли го подозираш? — промърмори старецът.

— Не! Лиан е мой приятел.

„Аз съм вярна на приятелите си и няма да дърдоря за техните слабости пред целия свят. И не обичам да споделям тайни. Особено с особняк като тебе, когото не познавам.“

— Той е най-скъпият ми приятел. — Каран изрече думите натъртено, за да е ясно какъв смисъл влага. — Може би и любим. Не е мимолетна прищявка.

21. Чудновата баня

Час по-късно продължиха нагоре по билото, след като се заситиха с горещ чай и овесена каша, стафиди, мед и масло. Каран успя да изяде две пълни паници и коремът й се наду, накрая метна раницата на гръб с голямо нежелание. По тези баири можеше да се влачи само няколко минути, преди да поиска почивка. Щом започнеше да се задъхва, Шанд решаваше да спрат. Минаха два часа, преди изведнъж да излязат на широка пътека. По стъпките в меката пръст личеше, че мнозина минават оттук. Пътеката се спускаше на зиг-заг по склона. Отдъхнаха малко и тръгнаха надолу.

Щам излязоха от гъстата гора, Каран забеляза как вятърът е покрил морето с разпенени вълни. Късчета суграшица жилеха лицата на двамата пътници.

— И по-лошо ще стане — отбеляза Шанд, извил глава по посока на Туркад. — Радвам се, че не сме в морето.

— Дано Пендер се прибере, без да пострада — каза тя.

Следобед старецът пресметна, че са извървели още една левга. Каран залиташе.

— Стига ти за днес. Да си намерим място за нощувка.

Мястото беше каменисто, край пътеката започваше хаос от долчинки. Шанд посочи отвъд билото.

— Не искам да се виждаме от пътеката. Ще имаш ли сили?

Тя се облегна на дърво и разтърка бузите си с измръзнали пръсти. Кимна, от умора не й се говореше. Билото се разделяше и между разклоненията намериха по-плитка падина.

— Виж! — посочи старецът зеленина в подножието на скалата. — Има извор. Ще се настаним зад второто било.

В падината беше кално, затова пък водата в извора се оказа чиста. Напълниха манерките, измиха си ръцете и лицата, преди да продължат. При следващото било намериха равна поляна с жилава трева и остри камъни, а скупчените ниски дървета сякаш ги канеха да се подслонят тук. Каран се строполи на земята и започна да разтрива ходилата си, Шанд побърза да събере дърва за огън.

— Коленете не ме държат права — оправда се тя. — Съжалявам, но трябва да си почина.

— И аз така мисля, иначе утре ще си изцедена. А и толкова време съм прекарал на път, че ми е все едно за един ли се грижа или за двама.

Тя обаче се надигна скоро, събра запас от сухи клони, слезе до извора и донесе още вода. Шанд, който раздухваше праханта под клечките, си мислеше удивен за разликата между нея и Лиан. Дори в най-сговорчивото си настроение младият летописец само гледаше как да кръшне от работата. Какво пък толкова бе намерила Каран в него? Напомни си обаче, че Лиан има и по-привлекателни качества.

Скоро огънят се разгоря, лъхна ги приятна топлинка, и Шанд се зае да опъне палатката.

Каран придърпа два дънера, провери ги внимателно за хапещи и жилещи животинки и седна на единия до огъня. След малко се изправи, заклатушка се към палатката, уви се с одеяло и легна на земята.

— Твърде уморена съм да седя — промърмори, когато старецът я изгледа.

Той само изсумтя, зает с варенето на вечерята. Слънцето залезе. Каран задряма. Накрая водата прекипя с шумно съскане и вдигна облак пепел. Парче дърво изпращя, навсякъде се пръснаха искри и жарава. Каран побърза да ги изтръска от одеялото.

— Защо мирише на изгоряло? — попита тя сприхаво.

Шанд протегна ръка и махна тлеещо въгленче от черната й коса.

— Не те е опърлило много.

— Какво значение има, бездруго е съсипана.

Старецът не я остави да се оплаква от косата си.

— Време е за вечеря! — изрече гръмко и потри ръце.

Успя да й отвлече вниманието. Каран си подаде паницата, за да я напълни догоре с гъста ароматна яхния. Не продума, докато не изяде всичко. Успя да преглътне още половин паница.

После стопли вода в най-голямото котле и се захвана да търка косата си, докато не й свършиха силите да вдига ръце. Ядно изля посивялата вода, но кичурите, които придърпа пред очите си, още бяха черни.

— С времето ще се оправи — успокои я Шанд. — Ако питаш мен, не изглежда зле. Пък и нали ще порасне нова?

— Че какво ми пука дали според тебе не е зле? Косата си е моя и сега е гнусна. Тя е най-хубавото нещо в мен, а ти го съсипа — кресна Каран и изрита другото котле.

То се търкулна с дрънчене по склона. Наложи й се да куцука дълго надолу. Когато се довлече обратно, котлето имаше доста окаян вид, а дръжката се бе отчупила. Остави го до огъня и седна тежко на дънера.

— Направих това, за да ти спася живота — напомни старецът.

— Извинявай. Не знам какво ме прихвана. Моля те да не ме мислиш за чак такава неблагодарница.

Поседя, опряла чело в скръстените си ръце, надигна се и затътри крака към палатката.

— Толкова съм уморена…

Спа непробудно цялата нощ.

Шанд остана до късно край огъня, пийваше вино от мяха, който Каран не поиска да докосне, размишляваше и рееше поглед към звездите. Два пъти навлизаше в гората и се ослушваше за необичайни звуци. Колкото и малко хора да се мяркаха в тези земи, той знаеше добре, че самотните пътници винаги могат да си навлекат беда. След полунощ се уви в одеялата и задряма до изгрева.

Сутринта бе сложил овесената каша да се вари, преди Каран да изпълзи от палатката. Привлечена от миризмата на храна, тя се протягаше само по риза и си разтриваше очите. И този ден започваше зле като предишния с мокрите повеи на вятъра. Каран се вторачи замаяно в Шанд, сякаш не знаеше кой е, нито какво тя търси тук.

— Добро утро… — Мъчеше се да си спомня името му. След Големия събор често се събуждаше в това състояние. Дългият сън като че я връщаше в забравата, в която я намери той. — Сви вежди и накрая съзнанието й изкопчи името от паметта. — Добро утро, Шанд!

Слезе до извора да се измие. Остана само десет минути, но май се опомни. Пристъпи към огъня с паница и лъжица в ръце и поздрави весело спътника си. Зяпна котлето, в което беше кашата, и се засмя:

— Къде се е търкаляло? — След миг си спомни. — О, аз го направих… Съжалявам.

— Няма нищо. — Шанд се чудеше дали тя изобщо се възстановява. — Ще го поправя. Как си днес?

— По-добре, макар че имам мускулна треска в краката.

— Ще вървим полека тази сутрин. И аз съжалявам за твоята коса.

Тя тръсна глава и погледна кичурите.

— Може и да си въобразявам, но чернилката избледнява. С какво си я боядисал, да му се не види?

Той се разсмя.

— Боята е от корени на мирта, забърках и други съставки. Но за нищо не ставаше — повече кафява, отколкото черна, пък и червеното личеше. Набързо повторих с мастило за карти. Грозна мацаница, чувствах се голям глупак да върша това, докато ти лежеше почти примряла. Знаех, че няма да се запази дълго. Има и по-добри бои, но трябва да ги вариш. Както и да е, свърши работа. С червена коса нямаше никакви шансове да се измъкнеш от Туркад.

Отначало Каран се чувстваше схваната, но скоро мускулите й се сгряха, прасците обаче не престанаха да я болят през целия ден. Имаше повече сили и поиска почивка чак към средата на утрото. От върха на висока скала се виждаше морската шир. Внезапно Каран подскочи.

— Какво има? — сепна се Шанд.

— Кораб е доближил мястото, където ние слязохме на брега вчера.

— Ами такива закътани заливчета са малко, а времето е лошо.

— Само че на мачтата се вее флагът на Игър — неспокойно промълви тя. — Дали може да ни проследи, макар че избягахме по море?

— Ти знаеш повече за това, както чувам.

— Представа си нямам от гадателството — кисело възрази Каран. — То е част от Тайното изкуство.

— Не виждам как ще научи, че и ние сме дошли тук.

В себе си тя призна правотата му, но все не можеше да се избави от усещането, че някой ги следи. Отново се опитваше да открие с дарбата си Лиан, но получаваше само смътно впечатление за неспирен бяг денем и нощем. През цялото време мислеше за Лиан и това я подтискаше още повече.

Отново спряха преди края на следобеда. Вечерта Каран пак търка косата си упорито със сапун и вода, но не се избави от боята. Не беше преуморена и поседя до огъня, след като притъмня. Шанд долавяше изпитателния й поглед. Накрая Каран попита:

— Защо ми помагаш? Какво искаш от мен?

— Имам си важни причини, но сега не ми се говори за тях. Засега ти стига да знаеш, че Игър се стремеше да те докопа, а аз нямах никакво желание да попаднеш в ръцете му.

И на следващия ден апетитът й беше неукротим. Дояждаше третата паница овесена каша, когато Шанд прихна.

— Ей, по-полека! Ако продължаваш така, ще ни свърши храната преди Ганпорт, а дотогава няма откъде да купим.

— Ей там я има в изобилие — невъзмутимо посочи тя към морето.

Не беше далеч, защото Шанд предпочете една обрасла пътека край брега пред утъпканата в планината. Тази криволичеше по-често, но по нея се вървеше леко.

Духаше вледеняващ вятър, обсипваше ги ту с дъжд, ту с лапавица, но поне ги блъскаше в гърбовете, а не в лицата. По-късно през деня Каран бе седнала на едно хълмче и разтриваше набитите си пети. Неочаквано подвикна на Шанд:

— Онова там не е ли лодката на Пендер?

Не много далеч от брега лодка с малко платно се клатушкаше тежко на север. Старецът напрегна очите си.

— Може би, но ми се вижда доста тромава. Не съм уверен…

— Сигурна съм, че е той. Защо ли пак плава насам?

Шанд предпочиташе да не я посвещава в такива подробности.

— Най-добре да не умуваме какви ги върши Пендер. Напоследък е избрал опасен начин да натрупа пари.

— Знам. Морето е неговият живот и е ненаситен за злато, за да има отново кораб. И защо пък да няма?

— Скоро ще се сдобие с кораб, ако тази война се проточи… и ако главата му остане на раменете. Сега опитният моряк може да поиска каквато цена му хрумне.

Припасите им наистина свършваха по-скоро, отколкото Шанд бе очаквал. Двамата събраха от скалите миди и водорасли и си свариха гъста супа, добавиха малко вино и див чесън, който Каран набра край пътеката. Докато котлето къкреше на огъня, тя отиде да поплува в студената вода. Върна се посиняла и разтреперана.

— Ще се затриеш така — укори я Шанд. — Не виждаш ли, че по възвишенията вали сняг? На бързай с тези щуротии.

— Това може да каже само човек, който никога не е бил безпомощен — неприветливо отвърна тя.

— Едва ли някой по-добре от мен знае какво е да си безпомощен.

Шанд я смая с разпаления си тон, макар че очевидно говореше за миналото. Затова замълча, а той я зави с одеяло и й даде паница супа, после и втора, за да се сгрее. Накрая Каран си позволи да глътне и малко вино.

Нощта беше мразовита, но тя не усети студа в уютната топлина на дрехите и одеялата си. Призори вятърът се укроти, оловносивите облаци останаха в небето заедно със заплахата от дъжд.

Сутрин или вечер Каран се къпеше в морето, всеки път се бореше с вълните по-навътре. Един ден се отдалечи толкова, че Шанд вече не виждаше главата над сивата вода. Изнизаха се десетина минути и той се уплаши, дори умуваше дали да не смъкна дрехите си и я потърси, макар че не знаеше накъде да се отправи, а и не бе добър плувец. После я зърна далеч от предишното място — загребваше преспокойно към брега. Не се изправи чак до плиткото, където водата й беше до глезените.

Шанд я загърна с наметалото си. Тя вдигна поглед към намусеното му лице и каза:

— Обожавам плуването. Морето отмива миналото, обновява ме. А студът не ми пречи.

Силният гърч по тялото й веднага я опроверга, но старецът знаеше кога е благоразумно да не се обажда. Само кимна към огъня.

— Да сваря чай, а?

На деветия ден видяха широката кафеникава река Ганел. Каран почти се бе възстановила. Успяваха да извървят по четири левги въпреки хълмистата местност и кратките светли часове, пък и се налагаше да спират, за да ловят риба и да събират миди. Рядко разменяха по някоя дума, всеки таеше мислите си.

Ганел беше пълноводна от зимните дъждове, нямаше начин да я преплуват, но Шанд знаеше селце по брега, където биха могли да намерят лодкар. Тръгнаха срещу течението и няколко часа по-късно излязоха там, където широката пътека от юг стигаше до селото — струпани бедняшки колиби, където зиме всичко тънеше в кал, а лете в прахоляк. Хапнаха по паница разкашкана юфка.

— Ганел… — промърмори Каран. — Недалеч от Чантед има рекичка… е, по-скоро поток със същото име.

— Същата е и явно я има от дълбока древност, щом си е прорязала русло през планините, за да се влее в морето там, където сега е Ганпорт.

— Щом казваш. Да отидем в града.

— Закъде си се разбързала? Не ти понасят моите гозби, а?

— О, вкусни са, но искам да си купя някои неща.

— Какви?

— Ами… Гребен. Бележник. Просто някои неща — повтори тя с упорит блясък в очите. — Искам и да се изкъпя с гореща вода.

Шанд не беше въодушевен.

— Да знаеш, че Ганпорт не е като Туркад, нито дори като Толрайм. Съмнявам се да продават бележници.

Все пак намери плешив съсухрен старец, който безмълвно ги отведе при малката си лодка, завързана под навес от оплетени клони. Прекосиха реката и Шанд пусна медна монета в дланта му. Лодкарят кимна и без нито дума загреба обратно към другия бряг. Двамата тръгнаха по северния бряг на Ганел край високи дървета и тръстики. Продължиха и след смрачаване по широката пътека. Пред тях вече мъждукаха светлините на доста голям град.

Ганпорт се радваше на благоденствие от риболова и търговията, но пътешествениците завариха улиците почти опустели. Тук-там се мяркаха войници на Игър, никой обаче не ги спря.

— Това пък какво означава? — чудеше се Шанд. — Войната чак дотук ли е стигнала? Не ми приличат на армия, завладяла града. Но нека внимаваме и не се набиваме на очи.

В ясната студена нощ луната още не бе изгряла, под краката им скърцаше скреж. Намериха странноприемница, наречена „Четирите риби“, наглед твърде занемарена. Шанд настоя да влязат тук, за да не привличат внимание.

Съдържателката беше дребна сбръчкана старица с огромен нос, но направо невидима брадичка. Очите й бяха разногледи, тя неспирно въртеше глава на мършавата си шия досущ като гъска, която се озърта за дебнеща лисица.

— Непременно трябва да опитате нашата баня. „Четирите риби“ е прочута с банята си, най-хубавата в Ганпорт — цвърчеше бабичката. — Най-горещата вода, най-прекрасните балсами и аромати. Ще върне цвета на бледите ви бузки… госпожичке, ще омекоти дори вашата загрубяла кожа, господине.

Шанд не пожела да ползва банята, но Каран нямаше търпение да отиде там. Щеше да струва едва ли не колкото нощувката — домакинята надълго и нашироко се жалваше колко поскъпнали дървата за огрев и колко неутолима била алчността на прислугата. Наложи се да почака един час, докато загреят достатъчно вода в грамаден котел.

Банята се оказа малка, продухвана от вятъра пристройка без мазилка по каменния зид. Старицата подгони с метла в ръка двама безделници и те се махнаха вкиснати. Каран забеляза, че тревата е утъпкана на едно място до стената — явно имаше любители да зяпат къпещите се. А така наречената вана бе издълбана в пода дупка, облицована с толкова зле направени плочки, че се ронеха по ръбовете. По-скоро приличаше на кладенец и човек можеше да се измие само прав в нея. Жена в напреднала бременност или дебелак трудно биха се измъкнали. Дървената запушалка на дъното се вадеше с верижка. Каран се вторачи разколебана в дупката — питаше се колко ли е чиста, защото помещението вонеше на мухъл.

— О, много си е чисто, много! — зацвърча съдържателната с енергично кимане.

За доказателство обърса дъното с парцал на дълга дръжка и го тикна под носа на гостенката.

— Ето, нали ви казах!

Самият парцал беше толкова зацапан и протрит, че нищо не би могло да проличи, а и миришеше още по-зле. Каран го отблъсна от лицето си и смънка омърлушено:

— Добре де, донесете водата.

Смая се — бабичката изглеждаше крехка като вейка, а в странноприемницата се размотаваха няколко месести младежи, но съдържателната сама помъкна дървените кофи. Залиташе и разплискваше вода навсякъде и преди да се добере до ваната, кофите бяха наполовина празни. Стовари ги, напъна се да вдигне едната и изля остатъка около ваната. Без да й мигне окото, посегна към втората, но Каран подозираше, че може изобщо да не се изкъпе, и я изпревара.

— Няма нужда. Вие идете да обслужвате клиентите си, аз ще пренеса водата.

Съдържателката се разкряка сприхаво.

— Глупости! В „Четирите риби“ се гордеем, че угаждаме на гостите си.

Взе празните кофи и се затътри към казана.

Каран влезе след нея в друга задимена пристройка която явно служеше и за пералня, намери още две кофи и загреба вода от казана. Двете се разминаваха, но старицата упорито не я поглеждаше. Щом ваната се напълни до половината с вряла вода, сипаха и студена.

— Ами сапунът? — ехидно попита Каран. — Най-прекрасните балсами и аромати? От какво ще порозовее бледата ми кожа?

Бабичката промърмори нещо, излезе със залитане и се върна с тясно шише, което остави с трясък до ваната. Във водата паднаха люспици от плочките.

— Ще си отсипете ей толкова — показа тя дънцето на свитата шепа.

Кимна, неприязнено пожела на Каран да се наслади на банята и се заклатушка през изхода.

Каран седна, смъкна ботушите си, а с двата чорапа запуши най-големите пролуки в стената. Докато се събличаше, още усещаше, че я гледат. Обърна се към ваната, но инстинктът й подсказа да издърпа сламка от метлата. Мушна с нея в трети процеп точно над ваната. Някой писна, тупна на земята, като че бе стъпил на столче, изквича още веднъж и млъкна.

„Дано поне гледката си е струвала“ — рече си Каран и ловко се пъхна във ваната покрай грапавия ръб. Водата беше възхитително гореща. Когато пръстите на краката й опряха дъното, бе се потопила до брадичката.

Шишето съдържаше някаква мазнотия, наглед подобна на машинно масло. Сипа мъничко на дланта си, помириса, сви рамене и втри съмнителната течност в косата си. Не можеше да се разпени заради засъхналата морска сол. Каран потопи главата си, изми я и изсипа върху косата си цялото съдържание на шишето. Пяната започна да пада на парцали и да се надига над ръба с всяко нейно движение. Каран си търкаше косата, докато не задоволи придирчивостта си. Усещаше кожата си прежулена, започна да й се вие свят от жегата.

На излизане видя дълга опашка пред банята за зяпачи и ги подмина с вирнат нос. В кръчмата сподели негодуването си с Шанд, който се разсмя.

— Ами че си недосетлива! И те са чакали да се изкъпят. Нашата домакиня продава една и съща вода по десет пъти.

— Значи платихме толкова пари… да де, ти плати… а тя продава и мръсната вода! Каква ненаситна дърта кранта! Само като си помисля, че и помогнах с носенето на кофите!

— Че защо не? Нали се изкъпа? Тя пък ще спечели тройно повече, а на всеки следващ влязъл в банята ще му излезе по-евтино. Така всички са доволни.

— Гнусотия! — отсече Каран и невъздържано отпи вино от чашата си. — В моя край никой не се къпе във вода, използвана от непознат. Е, аз им погодих страхотен номер — извадих тапата на ваната.

— Стига бе! — опули се Шанд.

— Направих го, да!

— Добре, че платих за стаята, иначе ей сега щяха да ни изритат на улицата.

— Как тъй?

— Съдържателната ще те намрази и в червата. Трябва пак да сгрее вода и няма да забрави, че се е охарчила заради тебе. Хората тук са дори по-злопаметни, отколкото алчни, а тяхната жажда за пари е безмерна. Утре целият град ще клюкарства за тебе — жената, която похабила водата в банята. И отгоре на всичко влязла да се къпе с черна коса, а излязла червенокоса. Хем прахосница, хем съмнителна особа.

— Какво?! — слиса се Каран. — Да не ме будалкаш?

Тръсна глава и погледна няколко кичура на светлината. Боята бездруго се бе отмивала по малко, а сега горещата вода и разяждащият течен сапун бяха премахнали остатъците. Все още го нямаше великолепният оттенък, но косата си беше червена.

— О, Шанд!

Във възторг Каран се пресегна през масата да прегърне стареца и да го целуне по брадясалата буза. Лакътят й бутна каната с червено вино, която се строши на пода и плисна тъмна локва по килима. Гълчавата в кръчмата секна. Всички се вторачиха в Каран.

— Ох…

Тя се сви на стола и лицето й наподоби по цвят почервенелия килим.

— От зле по-зле — грубовато я скастри Шанд. — Не стига, че я уязви, ами и чупиш съдовете, съсипваш килима и пред хорските очи налиташ на мъж, който може да ти бъде дядо.

— Ох — пак отрони Каран и притисна длан към устата си.

— Поне това ще си помисли тукашната сган, която през живота си не е стъпвала на повече от пет левги от Ганпор, затова пък знае добре, че всички южняци, особено рижите, са напълно пропаднали типове. Съветвам те бързичко да измислиш нещо, за да замажеш положението.

Старицата нахлу в кръчмата навъсена, а облегнатите на тезгяха пиячи се надпреварваха кой пръв да й разкаже скандалната случка. После като един извиха глави да впият погледи в Каран. Разговорите отново стихнаха. Идеше й да се свре под килима и да умре.

22. Измислици

— Ох! — потрети Каран. — Не, това е непоносим срам. — Тя се вторачи в Шанд. — Дай ми кесията си.

Старецът я мушна в ръката й под масата, Каран я пъхна в джоба си и стана. Доближи бавно и с достойнство кръчмарката, която заклати свирепо глава насреща й, едното й око кривеше като че гледаше с укор Шанд. Младата жена заговори на ухото на съдържателката, чието изражение се промени. Старицата я дръпна и изведе през близката врата. Минутите се нижеха, Шанд допиваше виното в чашата си. Един от прислужниците събра парчетата и попи локвата на килима със сивкав парцал. Донесоха нова кана вино на масата. Другите в кръчмата си продължиха разговорите.

Старицата се появи, имаше отново кротък вид. Каран я последва, опря ръка на тезгяха и тихо подхвърли нещо на домакинята, след това се върна на масата. Шанд я изгледа въпросително.

— Сложихме край на тази история — обясни тя. — Дреболия. И дори се сприятелихме с нея, дори и да не ти се вярва.

— Щом ти си вярваш, защо пък аз да се съмнявам? — сухо отвържа Шанд. — Само се питам дали разбираш колко силно е това вино. Какво й каза?

— Нали искаше да измисля нещо?

— Е, и? — промърмори той и изля доста вино в гърлото си.

— Ами звучи малко глупаво. Отначало нищо не ми хрумна, а после езикът ми се развърза.

Каран се разсмя. Явно си възвръщаше палавото веселие, с което бе известна преди.

Старецът се намръщи и се облегна на стола с чашата в ръка.

— Я най-добре разкажи и на мен.

— Обясних й за мръсните и пропаднали ханчета в Туркад, където слагат масло в чая и вършат какви ли не неописуеми гнусотии — град, където дори Магистърът се къпе не по-често от веднъж годишно, а една нощувка във великолепна странноприемница като „Четирите риби“, стига да имаше такава, би опразнила кесията и на принц. За мое нещастие и поради злополучията на войната съм успяла да си намеря стаичка единствено в дупка, опозорена с името „Пръдливото магаре“. Наложило ми се е да я деля с мъж и жена — дресьори на кучета, и с техните седемнадесет хрътки. Нито тези хора, нито техните песове, нито пък завивките са доближавали вода още от основаването на Туркад. И въпреки крайната ми предпазливост са ме полазили ужасните кръвосмучещи туркадски буболечки, които пълзят по главата и другаде по тялото, където космите изобилстват. Всяко докосване на безбройните им крачета предизвиква нетърпим сърбеж, всяко впиване на техните груби хоботчета смъди. И нищо не може да отърве човек от тях, освен покриването на всяко косъмче с минерална смола, която докарват чак от Снизорт в далечния мразовит юг. Трябва да остане така поне две седмици, а после може да бъде отмита с гореща вода заедно с вкаменените буболечки, а и повечето коса.

Каран спря да си поеме дъх, а съдържателката потропа по тезгяха с монета.

— Минералната смола не се отмива с гореща вода — поклати глава Шанд, — а с терпентин. Е, историята ти е смешна. Дано й е харесала.

— О, аз добавих много цветисти подробности, сама се изненадах от своята находчивост. Тя дори се усмихна веднъж, след като споменах, че съм похабила течен сапун, който би стигнал за десетина души.

— Шт! Тя май се кани да говори.

— Достойни клиенти — зацвърча старицата, а очите й се местеха от човек на човек, — моята почитаема приятелка — махна с ръка към Каран, — която бяга от ужасите на войната в Туркад, този най-покварен град…

Пиячите зашумяха:

— Тъй, тъй, нечестивци са!

— Пропаднали типове!

— И извратени!

— Направо не е за приказване!

В гълчавата Каран пак зашепна на ухото на Шанд:

— Казах й още, че когато двете седмици отминали, съм имала късмета да намеря „Четирите риби“, тази скъпоценност сред странноприемниците. Измила съм цялата смола, но не съм посмяла да рискувам заразяването на уважаваните й клиенти, ако някоя от проклетите въшки е оцеляла. Затова съм извадила тапата и съм пуснала горещата вода в Ганел да й се радват рибите. Предложих да обезщетя почитаемата съдържателка за загубата, както и за разните повреди, произтекли от моето вълнение и радост, че съм се отървала от всички паразити.

— Хмм… — проточи Шанд, а устните му потрепнаха. — Затова си толкова самодоволна, а? И мислиш, че си се отървала? Но какво ли се кани тя да каже на клиентите?

— Нищо, надявам се — с известно притеснение отвърна Каран, — освен че имат по едно питие за моя сметка.

А старицата си дъднеше:

— …избягала от покварения Туркад с онзи белобрад господин, нейният дядо…

— А бе, дядо! Гаден дърт развратник! — провикна се някой от дъното на залата, недалеч от огнището.

Съдържателката млъкна за миг и тутакси откри кой я е прекъснал. Едното око на досадника беше кръвясало, на челото му се издуваше прясна цицина.

— Блег, негоднико! Малко закъсня да се дръпнеш от дупчицата, а? Момчета, изхвърлете го.

Двама яки младежи награбиха пъпчасалия дребосък, чиито уши напомняха раздърпана зелка, и го запратиха на улицата.

— Щом казва, че я придружава нейният почтен дядо, защо да се съмнявам в думите й? Не ви ли прилича на достойна жена, искрена и скромна? Не е ли като всички нас?

Дебелите лелки и натежалите им съпрузи с отпуснати двойни брадички, с падаща в очите им мърлява коса се вторачиха като един с тъпа враждебност в Каран.

— Тя — мъничък петнист пръст описа странни дъги във въздуха, преди да посочи Каран, сгушила глава в раменете си, — ми каза, че дошла тук, измъчена от блатната треска в Туркад, от която коремът на човек се усуква. Няма да ви погнусявам с описание на тая страшна зараза, но е редно да спомена, че я прихващат само долни хорица. Вижте я колко е болнава и разтреперана, мършава и слаба, с прежълтяло лице, с хлътнали изцъклени очи като на мъртва риба, с мизерна коса, с… — Старицата се запъна, може би изчерпала вдъхновението си или пък забравила следващите думи. — Та значи страдала от тая треска и други напасти — пълзящи, сърбящи и смъдящи, но хайде да не я излагам пред непознати…

Умът й пак се отплесна нанякъде, главата й се заклати, а очите шареха насам-натам самостоятелно. Шанд пръхтеше задавено през пръстите, с които закриваше устата си.

— Та тъй, тя поднася извинения, че от смущение, а не заради виното, в никакъв случай… Но пък вижте как се е зачервила, присъщо си е на пияндетата, знам си аз, щото въртя тая странноприемница шейсетина години… Поднася извинения, че паднала… ама не била пияна, хич даже… върху масите и нарушила приличието. Тя винаги ще си остане моя скъпа дружка и щедро… Да, щедро! Вижте тая монета… моли да се почерпите с нея, докато похарчим тоя жалък тар.

Съдържателната завъртя монетата да отрази светлината от фенерите, подхвърли я на тезгяха и се заслуша придирчиво в звъна й, позяпа я още малко и я захапа. Накрая кимна удовлетворена, пусна сребърния тар в джоба си, прониза с отровен поглед Каран и повтори:

— Докато похарчим тоя жалък тар. Туй нищожно късче сребро.

Пиячите се развикаха нестройно и се струпаха пред тезгяха.

— Мечтаела си е за още един тар — предположи Шанд след дълго мълчание. — Забележителна приятелка си намери.

Каран се бе вцепенила и гледаше в краката си. Старецът не проумя веднага, че тя плаче безмълвно, но накрая сълзите й прокапаха по масата. Каза си, че урокът е заслужен, изобщо не й съчувстваше.

— Може ли да си толкова наивна след толкова години, прекарани в пътешествия? Както и да е, утре си тръгваме и повече няма да стъпим тук. Дребните унижения по пътя са неизбежни.

Шанд млъкна, защото някаква отрепка мина край масата и поднесе чашата си към Каран за наздравица. Имаше уста колкото кофа с три щръкнали зъба. И другаде из кръчмата не по-малко наквасени хора махаха с ръце, хилеха се или вдигаха направо кани в смразяваща преструвка на добродушие.

— И остана ли нещо в кесията за утре, след като вече всеки в северната половина на Мелдорин знае коя си и откъде идваш?

Каран му метна кесията над масата.

— Не е много олекнала — озъби се сприхаво, — а и истинският цвят вече си личеше.

Шанд изсумтя. Поседяха още малко, но селяндурското хилене им идваше в повече, а Каран се вкисваше. Накрая се изсулиха тихомълком към стаята си. Там след дълго чакане им донесоха вечерята — студена, загоряла и безвкусна. Щом се нахраниха, Каран се тръшна в единственото кресло и впери празен поглед в огнището. Шанд разбираше, че е най-добре да я остави на мира, затова безмълвно излезе.

След полунощ го подгони обратно бурен вятър, налетял внезапно от юг. В стаята беше тъмно. Запали свещ с въгленче от огнището. Каран се бе свила на топка в голямото кресло, завита презглава с дебелото наметало.

Поумува дали да я събуди, но си рече, че е настанена достатъчно удобно, затова свали куртката и ботушите си, залости вратата и пропълзя на здравото наглед легло. Спа твърде зле, защото постелята гъмжеше от буболечки почти както в историята на Каран.

Сутринта се изненада, че тя е станала преди него. Вече бе отскочила до кухнята да поръча закуска. Получиха я само след час — поизстинала каша и чай, прекалено сладък дори според Каран. Не обсъждаха случките от предишната вечер, но тя каза заядливо:

— За последен път те оставям да избираш странноприемница. Да вървим!

Шанд предпочете да не напомня, че спътницата му няма никакви пари, а неговите трябва да им стигнат за месеци наред.

— Къде ще ходим? — промърмори, докато се чешеше по нахапаните места.

— Така ти се пада! — сопна му се тя. — Където ще да е, само да не сме тук.

— Добре, но вържи кърпа на главата си. Моля те.

Каран се съгласи, че ще е по-благоразумно. Уви зелена кърпа около главата си и нахлупи отгоре провисналата си шапка. Помотаха се около час из града, още по-неприятен в такова време, минаха по брега и накрая седнаха на пуст ветровит кей да гледат прибоя на вълнолома. Ганпорт беше достатъчно многолюден, за да не се заглежда никой в тях. Шанд стана да се поразтъпче. Каран остана да размишлява, бе стигнала до някаква повратна точка или поне момент, когато се налага да избира посоката в живота си. Накрая старецът се върна, подсвирквайки си фалшиво.

— Какво ще правим сега? — посрещна го с въпрос тя.

Той мълча дълго.

— Надявах се ти да ми подскажеш нещо.

Каран се вторачи недоумяващо в него.

— Знам, че имаш дарбата на усета — поясни Шанд.

— Имах някакви слаби способности — натърти тя — и рядко прибягнах до тях. Но за тебе са безполезни. Лиших се от тази дарба по пътя към Сит или пък предпочетох да я потисна… не помня точно. Знам само, че не ми помогна изобщо, когато се нуждаех най-много от нея — преди Емант да нахълта в стаята ми. Бездруго не са ми останали ясни спомени какво представляваше, но се чувствам ограбена без нея. Само че никога не съм забравяла колко малко може да се разчита на тези способности.

— Бях в Тулин, когато малко преди зимата дойде Лиан — подхвърли старецът, взрян в нея.

Щом Каран чу името, изражението й се смекчи.

— Лиан… — промълви унесено, но забеляза как я гледа Шанд и лицето й отново застина като маска.

— Ти изпрати мислено послание през нощта, след като той пристигна там — продължи старецът. — Дори аз го усетих, а нямам никаква дарба. Дори аз разбрах, че си го насочила към него.

— От къде на къде пък си решил така? Аз изобщо не знаех нищо за Лиан.

— Брей? Сега да не вземеш да разправяш, че никога не си го виждала на празника в Чантед?

Бузите й леко порозовяха.

— Разбира се, че съм го виждала там. Но когато изпратих зов, нямах представа, че е в Тулин. Как да знам? — Изведнъж тя се сепна като подритнато куче. — Аа, ясно ми е какво искаш от мен. Търсил си ме, лекувал си ме само за да открия Тенсор и да докопаш чрез мен Огледалото. Надявах се, че поне ти нямаш намерение да ме използваш.

— Не те използвам — меко възрази Шанд. — Когато те изнесох от залата, изобщо не ми беше известно, че и Тенсор е присъствал на Големия събор. Вече ти обясних — бързах да дойда в Туркад и с никого не говорих по пътя. Много отдавна се отказах от могъществото и се зарекох повече да не се стремя към него. Имах обаче няколко причини да ти помогна, но е достатъчно да ти посоча най-важната според мен. Все отлагах да ти я кажа, напразно се мъчех да прогоня миналото, което ти и Лиан пробудихте в Тулин. Когато те зърнах захвърлена на пода с бяло като сняг лице и разрошена коса, все едно се пренесох в деня, когато те видях за последен път.

Очите й се разшириха от изненада.

— На погребението на твоя баща — тихо добави Шанд. — Познавах го добре. Всъщност бяхме приятеля. Тогава сигурно си била на седем-осем години. И си беше същата.

— На осем — смънка Каран и се просълзи.

Онзи горестен ден сякаш едва що бе отминал. Копнееше да чуе още за баща си, но старецът продължи:

— Помислих те за мъртва! Но дори да беше умряла, можех ли да те зарежа там? Животът ми е пълен с непоправени грешки и една от тях е — далеч не най-малката, — че отказах на Лиан да тръгна с него и да те намеря. Ако се бях съгласил, никоя от следващите злини нямаше да те сполети. Ама че приятел се оказах! Време е да залича стореното. Уверих се, че си жива, затова те метнах на рамо и те отнесох — или да те излекувам, или поне да те погреба достойно. А още по пътя ти изплува от забравата.

— И аз съзирах нещо познато в тебе — промълви Каран. — Но всичко това вече е зад гърба ми. Може би дарбата ми никога няма да се възстанови.

Шанд реши да поговорят за по-неотложните си грижи. Знаеше колко независима и изобретателна беше спътницата му преди болестта си, затова се помъчи да подходи по-внимателно.

— Свой път ли ще избереш сега, или ще продължиш с мен?

— А ти къде ще отидеш?

— Все едно. Накъдето поискаш.

— Копнея да се прибера у дома — каза тъжно Каран. — В Готрайм имат нужда от мен, а и ужасно ми липсва.

— Минах през Толрайм на път за Туркад — спомена той най-близкия град до нейното имение.

Тя се вкопчи в ръката му.

— А дали в Готрайм са?…

— Войната още не се бе разпростряла в тази част от Банадор, макар че южните низини бяха пострадали жестоко.

— Разкажи ми за Готрайм! — помоли го Каран, силно разтревожена. — Моят иконом Рейчис е твърде стар. Много ми се разсърди, когато потеглих с Мейгрейт към Физ Горго. Обещах му да се върна след два месеца, но това беше преди половин година. Трябва някак да му пратя вест!

Шанд мълчеше, без да отделя поглед от очите й.

— Не може, нали? — смънка тя.

— Не може!

— Още тогава понасяхме големи загуби заради жегата… — промълви тя окаяно.

— През есента е валяло достатъчно — успокои я старецът, — за да има добра реколта. Засега не ги заплашва глад. Но ако войната се проточи…

— Просто искам да си отида вкъщи — прошепна Каран.

— Знаеш, че не бива. Ще бъдеш за тях още по-страшна заплаха и от войната.

— Разбирам — тихичко го увери Каран. — Нямам избор.

— Значи е най-добре да дойдеш с мен.

— Нямам никакви пари. Ти как ще ме издържаш? Не си богат, прислужваш в странноприемница, където рядко отсяда някой. Готрайм може и да бъде опустошен от войната. Накрая май ще стигна до просешка тояга. — Тя опря чело на ръцете си и следващите думи се чуха приглушено. — Повече от всичко на света искам да съм в своя дом, само да не беше Лиан.

— Не винаги съм бил това, което съм днес — каза Шанд. — Да, мога да те издържам. Тоест… ъ-ъ…

— Какво има? — пак се притесни тя.

— Ако не настояваш прекалено често да се къпеш с гореща вода.

Той се разкикоти, след него прихна и Каран, но само от учтивост.

— Добре, ще дойда. Тялото ми оздравява, но главата ми е празна и объркана. Нуждая се от помощ и свикнах да разчитам на тебе.

Шанд предпочете да не задълбава в неохотното й съгласие.

— Тогава е време да се размърдаме. Чух обезпокояващи новини, когато се разхождах снощи.

— Тъй ли?

— Ганиш — така се нарича цялата страна — се е подчинила на Игър преди два дни, макар че армиите му дори не са пресекли границата. А твоето представление привлече внимание към нас.

Тя май се канеше да изпадне в паника.

— Трябва да бягаме.

— Така е, но къде? Щом войската се настани тук, ще започнат да издирват фигуриращите в списъците и твоето име е в тях. В такива времена хората с дарбата на усета са особено застрашени…

— Не си първият, от когото го чувам — свадливо се озъби Каран.

— Все пак ме изслушай! Игър не е единственият, който би те поробил заради тези способности.

— Те са неуправляеми. Не може да се разчита на тях.

— Но другите не знаят това, нали? А и някой с по-силна воля би могъл да насочва дарбата ти. След случката снощи ще те намерят лесно. Мисля си, че е най-добре да прекосим морето. Земите на изток са обширни и безлюдни, там можеш да се криеш цяла вечност. — Той извади кесията си и изтърси на нея сребърни монети, които биха й стигнали за месеци наред. — Задължително е да имаш пари. Вземи това.

— Не искам да съм задължена никому.

— Вече си ми задължена. Вземи ги де! Много по-унизително е да просиш за всичко, което ти е необходимо.

— Няма как да ти върна парите. Нищо чудно Готрайм да е съсипан след войната. А дори да остане нещичко, ще го похарчим за посев и поддръжка на къщата, не за моите прищевки.

— Да оцелееш, не е прищявка. А парите не са сред нещата, от които съм лишен в този свят. — Каран забеляза, че очите му овлажняха. — Някой ден може и аз да опра до твоята помощ. Тогава ще ми се отплатиш, ако ти е по силите. Ако пък не, помогни другиму в тежък миг. Така се върти колелото…

Каран побутна монетите по мокрите дъски към него.

— Ако се нуждая от пари, ще те помоля да ми дадеш. Ще преглътна някак унижението, защото си спечелил тези пари с пот на чело. И ще ти се отплатя както и когато пожелаеш. Не искаш от мен повече, отколкото аз от свой длъжник. — Тя изведнъж заговори за друго: — Шанд, страх ме е. Предишния път не успях да се скрия от уелмите.

— Но какво искаха всъщност — да хванат тебе или да вземат Огледалото? Известно време ще бъдат заети в Шазмак и в Туркад. И Игър им намира работа! Дарбата ти е ценна, но не чак толкова, че да те гонят навсякъде.

Но още докато изричаше думите, Шанд си спомни казаното от баща й колко особена е Каран. Ами ако я гонят навсякъде?

— И аз ще си отдъхна, ако сме отвъд Туркадско море — призна Каран. — Много ми се иска да обикалям земите на север и на изток, дори до бреговете на Сухото море.

Старецът впи остър поглед в лицето й, но премълча опасенията си.

— Тогава да тръгнем към Сухото море — задоволи се да промърмори.

Нарамиха раниците си и започнаха да разпитват кой би ги взел на някое рибарско корабче да ги откара на отсрещния бряг. Никой обаче не се съгласяваше.

— Че какво да правим там? — повтори като ехо вторият капитан. Подсмихна се, щом зърна червеникавите кичури на Каран, подали се изпод кърпата на главата й. — Сега бамунди минават на големя пасажи в нашите води. Може би след седмица-две, ако времето е тихо…

— Но нали има и други кораби, които могат да ни откарат до другия бряг?

— Имаше — кимна белокосият моряк, — но избягаха на север заради войната. А ние, рибарите, си следваме рибата. Я ги погледнете ония вълни — в такъв сезон ви е нужен як кораб и свестен екипаж. Изчакайте една-две седмици.

Шанд не се отказваше.

— Колко ще струва да ни превозите до Грейнуис?

— Сега ли? И пет златни тела няма да стигнат. Но когато отминат пасажите, може би по един тар за всеки от вас. Но ние рядко возим пътници.

Двамата слязоха на кея.

— Пет тела! — възкликна тя. — Цяло богатство.

— Да, ще ни стигнат да се изхраним по пътищата година-две — потвърди старецът. — Само в пълна безизходица бих платил толкова.

Каран се ококори насреща му.

— Ще дадеш пет тела заради мен?! Имаш пет тела?! Но откъде това богатство? Не видях да…

— Шт! Никога не говори за тези неща, ако чужд човек може да те подслуша. Казах ти, че невинаги съм бил това, което съм днес.

— Хайде да тръгнем на север по брега. Има други градове и още кораби.

— Ако се доберем до тях. Почакай ме тук. — Старецът се върна при капитана. — Отивате ли до островите?

— Разбира се. Обикновено там се приютяваме при нужда.

— Колко ще струва?

— Един тар за двама ви, щом бездруго сме натам, но ще тръгнем, когато и както ние решим. Може да се наложи да помогнете във ваденето на улова.

— А кога отплавате?

Капитанът огледа морето.

— Да речем, утре, но по-вероятно вдругиден. Морето не е пречка, разберете. Ловим бамунди при всякакво време, а колкото е по-лошо, толкова по-лесно е за нас. Но няма как да минем през плитчините при тези вълни.

— Значи и галерите с войските на Игър няма да акостират, докато вълнението не стихне?

Старият моряк плю зад борда.

— Тези корабчета са за спокойни води. Цял ден ще сме ловили риба, преди те да си покажат носовете от пристанището.

Шанд кимна и се върна при Каран.

— Един тар… Така е доста по-добре. Я да се скрием някъде от този вятър.

Погледаха прибоя по южния нос и се прибраха в града, но избраха по-прилична странноприемница. На следващия ден бурята се укроти, но въпреки ясния студен ден вълните не спадаха. Поразходиха се около пристанището час-два, Каран си купи гребен и шишенце с любимата си есенция от зелен лимон. Пиха кафе на масичка до кея, попълниха припасите си. В ранния следобед заръмя и те припряно се подслониха в странноприемницата. Каран си подремна, а Шанд часове наред умуваше над картите си.

На следващата сутрин облаците продължиха да изцеждат водния си товар, но опасните вълни ги нямаше. Двамата се качиха на по-голям кораб от онзи, чийто капитан разпитваха по-рано.

— Червенокосата! — възкликна капитанката, когато минаха по подвижното мостче. — Как беше банята, а?

— Всички ли в Ганпорт клюкарстват за мен? — разсърди се Каран.

Яката жена с белязано от шарка лице изпръхтя.

— Ами все е по-добре, отколкото да си приказваме само за времето и за риболова. Пък и всеки, който извърти номер на оная дърта алчна гъска, е симпатяга! Добре дошли на борда. Името ми Тесариел, но всички ми викат Тес.

Жената носеше дебели дрехи от промазано платно — панталон, куртка и наметало с качулка. Дори брезентовите й ботуши бяха промазани, за да я пазят от вятъра и дъжда.

Каран изпита неописуемо облекчение, когато Ганпорт остана зад кърмата на кораба, но скоро забрави за всичко, освен за собствения си бълникащ се стомах — палубата се клатушкаше силничко. Флотилията от половин дузина кораби се насочи към остров Рог — сърповидно парче скала, едно от многото, пръснати из морето. Цял ден се мъкнаха дотам по вълните.

Каран се почуди на глас защо този гол камък е базата на рибарите. Тес я чу.

— Малко са безопасните пристанища на север от Туркад — подхвана тя с дрезгавия си глас. — Повечето по западния бряг изобилстват с плитчини, а по източния са изложени на зимните бури. Сама видя колко чакахме, за да минем през плитчините. Остров Рог е гол и неприветлив, но е прекрасно убежище. Има и още нещо, то е дори по-важно — близо е до дълбоките проливи, където минават пасажите бамунди, а в Мелдорин не може да се намери по-вкусна риба от тази, както сама знаеш. Взимаме добри пари за улова си. Но не и тази година… — добави нерадостно капитанката. — Ех, че гадна война! Малко бамунди ще продадем в Туркад, а и на юг, на запад пък не си позволяват такъв лукс. А соленото бамунди изобщо не е същото…

Каран замълча. Вниманието й привлече малко същество, подобно на маймунка, но с твърде къса опашка, което притичваше по въжетата на такелажа. То се залюля на една ръка и се вторачи в нея с тъмните си очи, сякаш я преценяваше. Изцвърча печално, разтвори пръстите на другата си ръка и вятърът отнесе снопче златиста козина.

— Хубави дребосъци — подхвърли Тес. — Моряците ги носят от север. Само че тъгуват по своите гори, започват да си скубят козината и залиняват. Внимавай! — побърза тя да дръпне Каран. — С удоволствие ще се изака върху главата ти, защото не е свикнало с тебе.

Каран веднага загуби интерес към животинчето.

— Никога не съм хапвала бамунди. И в Готрайм не можем да си позволим този разкош.

— Още малко и ще се натъпчеш до насита с бамунди, трябва да поправим тази несправедливост на живота. Аха, и с костите усещам, че нощес уловът ще е добър. Остров Рог ще почака, ти — също.

Тес се развика на екипажа си. Навсякъде по палубата висяха запалени фенери. Напредваха бавно на юг, а на носа моряк, целия покрит с брезент, пускаше лота, изкрещяваше дълбочината, за да надвика вятъра, и пак потапяше въжето с тежестта. Часове наред плаваха ту над дълбоки, ту над по-плитки води, но Тес все не беше доволна.

— Търсим онези теснини по дъното — обясни тя на Каран, — където плуват най-едрите, най-вкусните бамунди. Не е лесно да ги откриеш, пък и старите хитри бамунди захапват примамките само при буря. Но дори да намерим теснина, няма да е проста работа да пуснем котва, нито да я изтеглим после. Май все пак няма да ни провърви тая вечер, колкото и да е подходяща за риболов. — Тя изрева на моряка с лота, че няма нужда да мери повече. — Ще обърнем на север. И дребните бамунди ги бива, по-добре с тях, отколкото да не хванем нищо. — Гласът й прогърмя мощно: — Пускайте въдиците!

Моряците се разшетаха по палубата. Само след минута корабът плаваше на север-североизток, а след него се точеха дългите здрави въдици, всяка с осем-десет кукички.

Каран остана да види как извадиха първия улов — три дебели месести риби, бледожълти отгоре, дълги колкото ръката й. После слезе под палубата и легна в хамака си. Дремеше и се будеше, от люшкането на кораба й се замайваше главата, започваше да й прилошава като след използване на нейната дарба.

Шанд остана на палубата да гледа. Екипажът непрекъснато вадеше малки бамунди и още един-два вида риби. Малко след зазоряване всички се сащисаха — измъкнаха от водата октопод с тяло колкото главата на Тес и пипала с дължината на краката й. Когато го издърпаха през борда, едно пипало се откопчи от въжето. Отгоре беше кремав, по-надолу — чисто бял, с множество дребни смукала по всяко пипало и едва различими бледосини кръгове по кремавото.

— Колкото по-едър е осморъкият, толкова е по-вкусен — зарадва се Тес. — Защо не събудиш твоята приятелка — едва ли ще види такова чудо втори път. Трийсет години ловя риба в Туркадско море, но не съм попадала на толкова голям екземпляр от този вид.

— Може да е пропълзял по дъното дотук от големия океан — предположи старецът.

— Не се знае.

Шанд слезе да събуди Каран, замислен за октопода.

— Пристигнахме ли? — попита тя сънено.

— Не. Горе-долу приключиха с улова, но току-що извадиха октопод, по-голям не съм виждал. Ела да го разгледаш!

Тя се смъкна от хамака, разтърка си очите и се качи боса след него на палубата. Всички моряци се бяха струпали около чудатото създание, а един го ръчкаше с кука за изтегляне на лодка и се опитваше да го отдели от въжето. Тялото провисна, но две от пипалата още стискаха. Други се вкопчиха в релинга. Шанд забеляза че сините кръгове по тялото изпъкват много по-ясно. Маймунката зяпаше, хванала се за края на въже, и врещеше. Каран също разглеждаше с интерес октопода.

— Не го доближавай — каза й на ухото Шанд. — Виждаш ли му човката? Хапе страховито. А и тези твари стават много силни, ако са се хванали за някаква опора. Май помня, че веднъж видях по-малък с такива сини кръгове… Беше на северния бряг на Фаранда, далеч оттук… и отделяше смъртоносна отрова при ухапване. Трябва да предупредя Тес.

Той се отдалечи, а Каран продължи да се пули на първия октопод в живота си.

Мъжът с куката успя да махне от въжето всички пипала освен последното, но него не можеше да откъсне. Ядоса се, пусна куката и опита с ръце. Незабавно още едно пипало се стрелна, уви се около китката му и го задърпа. Маймуната се люшна натам с яростно ломотене, замахна с ноктестата си лапичка към октопода и друго пипало я стисна изотзад. Морската твар, чиито кръгове се наляха с лилаво, доближи маймунката към човката си и я ухапа по врата. Тя изпищя страшно и се сгърчи с такава сила, че отхвърча на палубата. Морякът се плъзгаше полека по мокрите дъски към октопода.

Каран извади ножа си светкавично, но капитанката й кресна:

— Стой настрана!

Тя промуши октопода с дълга рибарска пика. Кръговете избледняха, тялото се разтресе, пипалата шляпнаха и скоро мъртвата твар увисна на релинга. Маймунката пищя около минута с кървав оток на шията и издъхна внезапно.

Каран така се стъписа, че не можеше да продума. Моряците обаче не намираха нищо необичайно в произшествието, метнаха дребния труп зад борда и продължиха да се занимават с уловената риба.

— Благодаря ти — обърна се Тас към Шанд, докато махаше пипалата от релинга. — За толкова години нито веднъж не съм се натъквала на отровен октопод. Колко жалко. Много ги обичам пържени.

— Може да се ядат — сви рамене старецът, — ако отделиш внимателно отровната жлеза. Искаш ли да ти помогна да го нарежеш?

Заеха се с това, увлечени в разговор как се готвят различните риби. През нощта морето бе утихнало, въпреки прозрачния въздух наоколо не се мяркаше друг кораб. Изведнъж в главата на Каран сякаш забиха камбани, гръмко и стряскащо, и тя изхленчи неволно:

— Помощ!

— Какво има?! — подскочи Шанд с окървавен нож в ръка.

— Идват да ме хванат!

Тя тичаше насам-натам, взираше се във всички посоки и цялата трепереше от ужас.

— Нищо не виждам — промърмори Шанд.

Каран си наложи да се овладее.

— Сигурно няма… — понечи да каже, но червеното изгряващо слънце открои черна галера, доближаваща ги бързо от юг.

Източеният боен кораб носеше на платната си черната наковалня в бял кръг. Каран припряно дръпна качулката върху косата си, Шанд пристъпи пред нея, за да я закрие. Тес се досети на секундата.

— Търсят тебе!

— Да, нея — потвърди Шанд. — Давам пет тара, за да я скриеш.

Капитанката изобщо не се поколеба.

— Хайде в трюма. Бен, Фен!

Двама моряци, приличащи си като братя, изслушаха кратките й нареждания и вкараха Каран в трюма.

— А ти — обърна се Тес към Шанд и му подхвърли рибарска роба, покрита с кръв и люспи — навличай това и започвай да миеш палубата.

Шанд скри ботушите и чорапите си в една кошница и пусна в морето кофа на дълго въже. Извади я пълна и я стовари с тропот на палубата. Лисна водата и се захвана да търка с парцал.

Не се престараваше, но и не спираше. Бойният кораб се доближи. Застанал на носа мъж подвикна на рибарите. Те свиха платна и запъплиха напред на весла, накрая носът на галерата докосна борда на рибарския кораб и мъжът скоча ловко при тях на палубата. Личеше, че е професионален войник — висок и жилав. И то свикнал да заповядва, каза си Шанд, чиито остри очи не пропускаха такива подробности. Брадата и бакенбардите бяха оплетени на плитка, която завършваше с шест разклонения — хем хлун, хем отличил се в службата офицер.

— Аз съм капитан Зарет — представи се той на Тес, — господарят Игър ми е възложил специална задача.

Показа й изписан пергамент.

Шанд не беше достатъчно близо, за да чуе всичко от разговора. Двамата тръгнаха на обиколка, Тес отваряше всеки килер, всяка врата, жилавият войник надничаше навсякъде.

В трюма вече бяха натъпкани големи квадратни кошници с почистено и грижливо подредено бамунди, за да не се повреди скъпоценната риба.

— Тук, долу — посочи Фен и слезе.

Той беше набит младеж с дълги златисти къдрици и палава усмивка. Подаваше кошниците на своя брат — малко по-слабо негово подобие, и накрая застана на дъното на дълбока пролука. Внимателно извади рибата от най-долната кошница.

— Влизай тук.

Без да чака, вдигна я като перце и я сложи в кошницата. Завъртя я така, че лицето й да е в ъгъла, за да диша свободно, накара я да закрие главата си с ръце и със сърдечен смях я покри наново с рибата.

Притъмня, тежестта я притисна. Каран чуваше приглушения шум на поставяните отгоре кошници. Студена струйка вода се стече по бузата и по шията й. Дървенията скрибуцаше. Нещо по-лепкаво закапа по ухото й. Ама че сърбеж! Люкът на трюма се затръшна и изчезна всякаква светлина.

Тя усети лекото сътресение от докосването на двата кораба. Питаше се какво ли става на палубата. Дали дарбата й не се пробуждаше най-сетне? Разтресе се от невъзможността да почеше ухото си, едва потискаше напиращата кихавица. Корабът се наклони и една риба се лепна на шията й. С люшкането притиснатото към нея бамунди все едно отваряше и затваряше уста и я целуваше по шията като досаден ухажор.

На палубата тропаха сандали, тряскаха врати. Люкът отново се отвори с грохот. Чу гласове и стъпки. Корабът пак се разклати. От устата на рибата се изля вода и намокри гърба й под ризата. Усещаше как кихавицата набира сила. Захапа си езика и вкуси кръв.

— Изпразнете тези кошници — заповяда някой само на няколко крачки от нея.

— Не там! — сопна се Тес. — Тези са най-хубавите, ако ги изсипете на пода, ще се развалят.

— Тогава донесете още кошници. По-бързо! — Днес трябва да претърся много кораби.

Тес се развика, някой се спусна припряно по стълбата.

— Още ли да вадим? — попита тя.

— Да, още. Всичко до дъното. Изпразнете ги до една!

Каран се вледени от всепоглъщаш ужас. Сега щяха да я намерят и да я завлекат в Туркад, и никой с нищо не можеше да попречи на това.

23. Фалшиви документи

„Хлапето“ се прокрадваше покрай заливчето, когато Пендер зърна друга лодка да се мъкне по вълните. Някой загреба непохватно към късия скалист нос под бивака и пусна котвата в сенките отвъд него. Ивичест облак закри луната. Скоро от брега замига светлика. Сигналът! Пендер не отговори.

— Време е да тръгваме — каза на екипажа си.

Талия се спусна по хлъзгавия склон, мина между вирчетата и тръгна нагоре през храсталака. Куцаше лошо. Спря — знаеше, че Мендарк и Лилис трябва да са наблизо, освен ако нещо не ги е сполетяло.

— Къде сте? — попита тихо.

— Тук — обади се Мендарк само на двайсетина стъпки от нея.

Тя се провря между драскащите клонки. Мендарк седеше на щръкнал от земята камък.

— Къде е Лилис? — попита Талия и сърцето й се сви.

— Ей тук една лодка заседна в камъните. Малката отиде да я избута във водата, но не се върна — обясни Мендарк, все едно се оправдаваше.

Тя онемя от ярост. Извъртя се, но той успя да я хване за рамото.

— Не върши глупости! Осейон тръгна да я търси, но аз знам къде е момичето. Хванаха я и е при тях на носа.

— Главорезите на Черт! А ти нищо не си направил.

— Случи се преди броени минути. Когато Осейон се върне…

— Не, веднага трябва да се предприеме нещо! — тежко изрече тя. — И Пендер обикаля наоколо.

— Току-що му дадох сигнал.

— Добре. Отивам да я отърва. Щом дам сигнал, елате да ни вземете. А ти иди да си вземеш ценностите — добави с отровен глас.

По пътя за малко не се блъсна в Осейон.

— Спипали са Лилис — изсъска Талия.

— Няма да е за дълго.

Виждаше само очите му и лъсналите зъби.

— Какво стана?

— Появиха се две лодки една след друга. Шайката на Черт, после моряци на Игър. Аз подпалих тяхната лодка, после двете групи се сбиха. Май бандитите на Черт надделяха. Опитват се да пренесат златото… поне те си мислят, че е злато.

— Колко са?

— Общо десетина в двете лодки.

Пропълзяха до края на шубраците, откъдето можеха да наблюдават лодката. Там пазеше един мъж. Някой лежеше на скалата… Лилис! Неколцина се мъчеха да свалят неимоверно тежките сандъци по стръмната пътека.

Сега луната светеше ярко, обрамчена от тясна ивица от тъмната й страна, а по жълтото й лице изпъкваха червени и черни петна.

— Трябва да им отвлечем вниманието — предложи Осейон. — Искаш ли да…

— Чакай. Започнем ли, грабни Лилис. Аз ще ги задържа. Не, ако можеш, строши руля на тяхната лодка, за да не се върнат лесно в града.

След малко чуха тътен от изтърван сандък, последва поток от псувни. Талия губеше търпение.

— Не понасям това. Да заобиколим през храстите.

Тя се шмугна безшумно. Осейон запълзя подире й. Стигнаха колкото се може по-близо до Лилис. Талия си спомни, че светликът на Каран още е в раницата й. Напипа го, сви пръсти около кълбото, за да грейне, и го вдигна в изпънатата си ръка като сигнал за Мендарк. Не се появи светлина.

— Ама какво… — промърмори тя. — Дано нещо не се е случило на Пендер.

Пак вдигна кълбото за миг и този път почти незабавно видя просвятване.

— Гаспард, ела да помогнеш в носенето! — провикна се някой от пътеката и пазачът на лодката се втурна натам.

— Сега! — изсъска Талия.

Осейон се наведе над камък колкото половин колело на каруца.

— Напъни и ти, та да го вдигна.

Тя го послуша. Осейон се затътри към лодката с тежкия си товар. Талия закуцука към Лилис, която се тресеше, почти се извиваше в гърч. Щом жената сряза въжетата, момичето писна немощно.

— Аз съм — Талия.

Вдигна я и Лилис се вкопчи в нея разплакана.

Отекна трясък, Осейон се върна, понесъл руля на лодката. Усмивката му грейна в мрака.

— Ето ги! — извика някой.

Моряците на Игър налетяха върху им. Осейон нехайно замахна с руля към първия, улучи го по ухото и го запрати върху скалите, и крадците дотичаха устремно по пътеката. Както прегръщаше Лилис, Талия твърде ясно виждаше превъзходството на враговете. Отстъпваха към края на носа, а Осейон размахваше парчето дърво като косач в ливада.

Изведнъж зад тях се разнесе оглушително пращене. Талия рязко изви глава — „Хлапето“ се бе прокраднал безшумно и носът му се вряза в борда на по-малката лодка.

— Осейон, вземи Лилис!

Едрият воин запрати руля към хората на Игър и повали двама. От другата страна нападнаха бандитите, водени от косматия, чиито изопнати устни оголваха почернелите му венци. Лилис се вцепени и изстена. Освирепялата Талия я остави в ръцете на Осейон, пак го подкани да се махне и пристъпи напред.

Бандитът се изсмя злобно.

— Леле, сега пък си имаме черно плъхче! — След миг проумя, че насреща му е жена, и пак се ухили с беззъбата си уста. — Я, двоен кеф ще падне! Ти ще си за мен…

Завъртя тоягата си да я удари, Талия се приведе и преди да е довършил движението, така го изрита в челюстта, че го отлепи от скалата. Той падна по гръб и не шавна повече. Тя се огледа. Другите крадци, явно уплашени, внимаваха да не я доближават.

Осейон подаде момичето на някого от „Хлапето“. Екипажът избута натрошената лодка и тя започна да потъва. Талия стъпи тромаво върху останките и се прехвърли през борда на кораба. Платното се завъртя и „Хлапето“ полека се отдалечи от брега.

Двете групички там пак се вкопчиха в схватка, а корабът пое към Ганпорт със засилващия се бриз.

— Добра работа свършихме — подсмихва се Мендарк.

Настроението му отново бе ведро, щом разполагаше със злато, кораб и екипаж. Талия го изгледа с отвращение и слезе в кубрика да провери как е Лилис. Момичето седеше на единствената койка, увито в одеяла и с шише гореща вода до ходилата, но още трепереше.

— Не мога да се сгрея — смънка с бледо подобие на усмивка.

По кожата й тъмнееха синьо-лилави петна.

Пендер дойде при тях с грамадна чаша и дебел комат, намазан с масло.

— Горещата супа ще ти помогне. Пушено свинско, грах и картофи. Сам я сварих тая вечер в камбуза, нали така! Лилис, даже си имаме камбуз! — ухили се той до ушите. — Направо чудо! Като се развидели, ще тя го покажа. А ти постъпи много смело.

Той тържествено стисна ръката й. Момичето неуверено пое тежката чаша и отпи. Гъста, плътна, топла супа — почти мъчително с остротата си удоволствие.

— Дете, сториха ли ти нещо? — попита Талия.

— Не. — Лилис пак се разтрепери. — Но ако не беше дошла…

— Забрави това. Виж, донесох ти раницата. Намерих я в бивака.

— О! — Очите на момичето блеснаха. — Помислих, че съм я изгубила завинаги.

Взе малката раница, провери дали всичко си е на мястото и я гушна като любима играчка.

— Допий си супата, а после — сън!

Талия и Мендарк стояха до релинга и гледаха изгрева. И двамата успяха да подремнат около час, не повече.

— Забравих да спомена — сниши глас тя, — че когато тръгнах от Ганпорт, там имаше три кораба под флага на Игър.

— И още колко, които се прикриват?… Пендер!

Дебелакът оглеждаше носа на кораба. Само очите му се виждаха над ръба на чашата, от която посръбваше в движение.

— Горе-долу никакви повреди. Превъзходен кораб!

— Ти каза, че сме зле с припасите — подхвана Мендарк. — Мисля си дали пак да се отбием в Ганпорт, обаче…

Пендер поклати глава.

— Проблеми колкото щеш. Не разполагам с резервни платна, въжета, рейки или пирони. Никакви инструменти. Само малко прясна храна, не и трайна. Търговците в града са измамници и мошеници, дори бъчвите с вода воняха. — Той се вторачи в Талия. — Нали ти казах, че този кораб носи само неприятности. Виж докъде се докарахме.

— Може би в Ганпорт и досега се намират хора, които ти имат зъб.

Пендер се начумери.

— Мразят чужденците, макар че си изкарват прехраната с търговия.

— Все едно къде е причината — побърза Мендарк да прекрати свадата. — Не може ли другаде да си набавим тези неща?

— Платната са ни слабото място. — Дебелакът се облегна на релинга и допи супата с мляскане. — Тези са старички, нали така, а резервни нямаме. Дори едно да се разпори, ще загазим.

— Май ще е по-добре да рискуваме тук — реши Мендарк. — Да, вземи каквото можеш днес, докато още не знаят, че корабът е мой. Щом онези от бивака се домъкнат, няма да намерим сигурно убежище никъде из Туркадско море. Талия, ще помогнеш на Пендер да се сдобием с всичко необходимо още днес. Трябва да тръгнем преди здрач, погрижете се за това на всяка цена.

„Хлапето“ спокойно се носеше на север, наоколо играеха делфини, следваха кораба и понякога се плъзгаха по вълните, които вдигаше носът му. Слънцето грееше в безоблачното небе.

Лилис не сдържа любопитството си за сандъците.

— Мендарк, заклинание ли им наложи или нещо друго? — попита тя ококорена.

Той бе потънал и мислите си и не отговори.

— Не, Лилис! — усмихна се на заблудата й Талия. — Тайното изкуство е сериозно и трудно занимание, не бива да се прибягва до него освен в крайна нужда. Мендарк е извадил златото, скрил го е в единия вир, напълнил е сандъците с камъни, разхлабил е дръжките, за да се счупят. А когато дошли крадците, е създал илюзията, че сандъците са още по-тежки. Не истинско заклинание, а привидност. Затова е трябвало да се навърта около поляната и да вижда противниците.

Времето отминаваше. Лилис отиди при щурвалната кабина, явно недоволна от обяснението. Пендер продължаваше да се тъпче — унищожаваше две внушителни филии със сирене и лук между тях. Посочи й да се настани на брезентовия стол. Лилис седна и започна да си клати краката.

— Пендер…

— Казвай.

Той си облиза пръстите, обърса трохите около устата си и заподсвирква.

— Срещал ли си някога моряк на име Джеви или Джевандер?

Дебелакът се почеса по наболата брада.

— Ами може, срещал съм хиляди. Как изглежда?

— Като мен.

Свиркането секна, Пендер се взря в момичето.

— Кой е тоя Джеви?

— Баща ми. Изгубих го преди седем години.

Тя му разказа историята си.

— Значи искаш да поразпитам за него? Дже-ван-дер… Ще го търся, детето ми, където и да отида. Леле, за колко хора трябва да се озъртам, нали така! Баща ти, Тенсор, оня окаяник Лиан…

— Стига си изгаднявал. Вече не си ми приятел! — вбеси се момичето.

Пендер се наскърби.

— Дете, не приказвай така. Лиан… за него се говори, че бил чудесен разказвач.

Тя мъничко омекна.

— Знам. Разказа ми предание. Никога няма да го забравя.

— Разказал ти е предание?! — възкликна Мендарк, който се разхождаше по палубата с Талия. — Защо пък точно на тебе ще разказва? Той…

Млъкна изведнъж, когато лакътят на Талия се заби в ребрата му. Лилис се извърна към релинга и нахлупи качулката на главата си. Талия застана до нея и зарея поглед в морето. Раменете на момичето подскачаха.

— Добре ли си? — попита жената. — Мендарк си е такъв…

— Разбира се! — весело отвърна Лилис и Талия проумя, че всъщност едва е сдържала злорадото си кискане. — Имам нещо, което той никога няма да има! — отекна гласът й.

Смехът й звънна навсякъде по кораба, стигна и до делфините. Един от тях точно тогава изскочи, плясна по водата с опашка, изпръска ги за радост на момичето и се скри.

Час по-късно акостираха на пристана. Имаше няколко закотвени кораба с флага на Игър, по палубите им се тълпяха войници.

— Странно — промърмори Мендарк. — Чудя се защо ли не слизат на брега.

— Като ги гледам, чакат нещо — подхвърли Осейон, който се бе вторачил в бойците с интереса на човек със същия занаят.

— Е, да се заемем с нашите дела, докато още имаме възможност.

Талия и Пендер поведоха всички моряци освен един, за да обиколят поред търговците. Първо узнаха, че платната още не са скроени.

— От какъв плат имаме нужда — попита Талия — и в какви количества?

Пендер посочи един топ.

— Ей това е от най-доброто качество. Огледах го онзи ден. Два такива топа ще са ни предостатъчни. Сами ще си ги скроим.

— А цената?

— Осемдесет и шест тела на топ с пълна дължина.

— Толкова скъпо? А каква е пълната дължина?

— Четиридесет разтега.

Талия се обърна към тантурестата намусена жена.

— Това ли е най-високата цена, която искате?

Очите на търговката светнаха от алчност.

— Да.

— Бива. Пендер, провери дължината.

— Няма нужда — намеси се жената. — Всичко си е наред.

Талия я смрази с поглед.

Пендер премери дължината.

— Значи ви дължим сто шестдесет и два тела и седем тара — пресметна мигновено Талия.

Търговката затрака със сметалото и се намръщи.

— Правилно.

Талия й обърна гръб, отброи монетите и плати. Лилис, която се навърташе край нея, пак се слиса. Изобщо не бе подозирала, че на света може да има такова богатство, камо ли че Талия ще го носи в джоба си.

— Ръждиви — нареди приятелките й на плешивия моряк, — погрижи се този плат да бъде откаран на кораба.

— Няма нужда — пак се обади търговката, — аз ще го уредя.

— Незабавно! — отсече Талия. — Ръждиви, не изпускай от поглед тези топове плат. И се върни веднага.

По същия начин купиха въжета, катран, инструменти и други абсолютно задължителни припаси. Талия не трепваше от никакви оправдания, лъжи, протакане или опити за измама. Срещу нейния пронизващ поглед дори най-досадните, груби или просто опърничави търговци скоро ставаха сговорчиви. Ако разполагаха с необходимите количества, тя тутакси изпращаше стоката на кораба. Ако не, веднага тръгваше да търси другаде. По пладне почти опразни кесията със златото, затова пък имаха всичко, което можеше да им потрябва за неколкоседмично морско плаване.

Пендер и един моряк отидоха да довършат дребните покупки, а Лилис и Талия се отбиха за късен обяд в кръчма, после тръгнаха към пристанището. Лилис си вървеше, без да забележи, че приятелката й е поспряла пред сергия с коприна. Изведнъж чу шум от схватка, задавен вик и се обърна навреме, за да види как двама мъже са хванали Талия, а трети й нахлупва чувал от зебло и го стяга на кръста й. Метнаха я в чакаща каруца и потеглиха с чаткане на копита и трополене.

И Лилис зяпаше като останалите минувачи, но те скоро се разотидоха по своята работа. Момичето не знаеше как да се справи с толкова голяма беда, обаче преди Мендарк да предприеме нещо, трябваше да знае кой и защо е заловил Талия. Не беше трудно да научи, защото каруцата напредваше мудно край брега и нагоре по хълма към митницата. Внесоха овързаната Талия вътре.

Лилис хукна към „Хлапето“, скочи на палубата и нахълта в кабината.

— Ей! — развика се, но се блъсна в Осейон. — Талия…

— Какво има?

— Арестуваха я. Закараха я вързана в митницата. Размърдайте се!

И Мендарк влезе.

— Хванали са Талия? — Той приклекна пред Лилис. — Разкажи ми точно какво се случи. — Изслуша я и се изправи. — Тук има нещо, което не знаем. Защо Талия? Аа, подправените документи, това трябва да е. Значи ще се опитат да конфискуват „Хлапето“. Пендер беше прав за този кораб. Колко души от екипажа са на борда в момента?

— Трима моряци и аз — отвърна Осейон.

— Къде е Пендер?

— Още не се е върнал. Нещо се мъти. Войниците на Игър слязоха на брега.

— Къде са?

— Пред резиденцията на губернатора.

— Хм… Няма как да са научили, че и аз съм на кораба. Е, бъдете бдителни. Осейон, тебе оставям за старши. Отвържете кораба, преместете се зад онзи нос, за да не ви виждат, и пуснете малката котва. Раздай на моряците каквито оръжия имаме. Бъдете готови да ни качите на борда. Внимавайте за врагове и по море, и по суша, особено ако корабите на Игър се раздвижат или се появи още някой. Ако се налага, бягайте. Както чувам, Ръждивия бил много опитен моряк. Ако бъдете принудени да отплавате, чакайте всяка нощ сигнал от мен край южния нос. Лилис, ела с мен. Имаш ли пари?

— Не — изписука тя.

— Подай си ръката.

Той извади от джоба си медни и сребърни монети, в купчинката проблясваше и злато. Пусна ги в малка кожена кесия, стегна вървите и сложи кесията на дланта й. Лилис постоя вторачена в протегнатата си ръка, после вдигна глава. Мендарк сви пръстите й около кесията.

— Ти вече се нареди сред най-големите храбреци, които някога са ми служили. Няма да забравя това. В кесията има доста пара. Ако ме хванат, ще имаш нужда от тях, за да намериш Пендер и Осейон, а и за да направиш каквото е нужно да освободиш Талия и мен. Или за да се препитаваш, ако ни убият или отведат надалеч.

— Бих могла просто да офейкам — прошепна момичето.

— Няма да офейкаш. Прибери парите и закопчай джоба, не ги показвай. Имаш ли нож?

— Да.

— Ще посмееш ли да си послужиш с него, ако няма друг начин?

Тя кимна, но си представи как отново се връща на улицата, където скоро ще й отнемат и ножа, и парите. Личицето й помрачня.

— Досещам се за какво мислиш, дете, но не вярвам да се стигне чак дотам. Както самата ти каза в бивака, не съм безпомощен. Сега върви с мен. Дай ръка.

Изкачиха се бавно по хълма към митницата. Противно на уверенията си Мендарк изглеждаше останал без сили дядо, излязъл със своята внучка. Без да промени доловимо външността си, вече имаше вид на благ стар господин… но добре облечен, вероятно богат и влиятелен.

Влязоха и той запухтя нагоре по стъпалата към голямо помещение, отделено с дълго писалище. Там разни хора преглеждаха документи. Мендарк опря задъхан лакти на плота, полека вдигна глава, взря се в следващата стая, обърна се към Лилис и кимна няколко пъти.

При тях дойде висок мъж, който си разтъркваше очите, видимо преуморен.

— По каква работа си тук, почитаеми старче?

— Аз… — Мендарк се закашля толкова продължително, че на всички им стана неловко. Накрая си изтри лицето и насълзените очи с кърпичка от снежнобял лен. — Моля да бъда извинен.

— Добре ли си, почитаеми старче?

— Да — изхърка Мендарк. — Не бих ви досаждал, но това дете не знае къде е настойницата й и предполага, че може да е дошла тук. Не знам, но… Тя няма…

Мъжът надникна над тезгяха към нисичкото момиче с платиненоруса коса, което също носеше прилични дрехи. Синината около окото й се бе разсеяла и не личеше.

— Дете, как се казва настойницата ти? — попита той с отмалял глас.

— Името й е Талия. Тя е тъмнокожа и много висока, косата й е черна.

Мъжът сви вежди и си зашепна с един от седящите около масите. Върна се и съобщи на Мендарк:

— Жената, която търсите, е задържана тук. Обвинена е в купуването на кораб с подправени документи. Тежко провинение. Наказва се със смърт по време на война.

— Може ли детето да се види с нея?

— Сега не може. Трябва да бъде отведена в Туркад, където ще я съдят.

— Туркад ли?! Ганиш не е ли независима държава?

— Вече не. От днес по пладне тази територия е владение на Орист. Прокламацията бе разгласена преди малко.

Безизразното лице на мъжа беше достатъчен знак, че промяната не му допада.

— Какво?! — едва не се задави Мендарк.

— Нашето Събрание стигна до мнението, че е невъзможно да победим Игър във война, а съпротивата ще доведе до нашето унищожение. Загубихме свободата, но запазихме живота си. Стражници на Игър съвсем скоро ще дойдат да отведат затворничката. А, ето ги май.

По дъските на верандата тежко стъпваха крака в ботуши.

— Събранието не запази ли властта си? — попита Мендарк.

— Кукли на конци! — изръмжа събеседникът му. — След няколко дни ще доплават още войници и тогава ще получаваме всички заповеди от Туркад.

Сълзите напираха в очите на Лилис, прокапаха и на пода.

— Съжалявам, дете — изсумтя мъжът и се тръшна на стола си. — От днес сме победен народ и трябва да се подчиняваме. Почакай тук, ще я видиш на излизане.

Вратата се отвори, нахълтаха офицер и четирима войници. Офицерът показа удостоверението си, огледа недоверчиво стаята, но не откри нищо опасно у невзрачния старец и кльощавото дете, седнали до прозореца. Лилис се озърна — чертите на Мендарк отново се бяха променили незабелязано и никой не би могъл да го разпознае.

Офицерът и войниците влязоха през вратата зад писалището.

— Нищо ли няма да направиш, за да я спасиш? — прошепна гневно момичето в ухото на Мендарк.

— О, ще направя, и то скоро. Изпълнявай точно каквото ти кажа. Изтичай на носа и махни с ръка на Осейон. Той би трябвало да навлезе бавно с кораба в пристанището. Не допускай някой да те види. Върни се веднага тук. Щом ти дам знак, хвърли се разревана към Талия и я прегърни. И тогава срежи въжетата с ножа си. Всичко ли ти е ясно?

— Да — прошепна Лилис, уплашена до смърт.

Как да се шмугне между онези войници? Сигурно ще убият и нея, и Талия.

— Тръгвай. Но не тичай, докато не слезеш по стъпалата.

Лилис изчезна и се върна зачервена още преди да са извадили затворниците.

— Корабът идва!

— Добре. Сега чакаме. Когато Талия мине покрай нас, извикай името й.

Скоро офицерът излезе, след него двама водеха Талия все още с нахлузен на главата чувал. Отзад вървеше изпотеният Пендер, който май бе умрял поне хиляди пъти в мислите си. Накрая бяха другите двама войници. Лилис разбра, че няма надежда. Пендер плъзна поглед по тях, все едно не ги познаваше. Мендарк я смушка в ребрата.

— Талия! — изхленчи Лилис.

Талия спря, но войниците я повлякоха през вратата, която се затваряше зад тях.

24. Голямата библиотека

— Готова ли си, Лилис? — прошепна Мендарк.

— Да.

— Ела с мен.

Тръгнаха след войниците и затворниците надолу по стъпалата и по пътя край плитката извивка на брега. „Хлапето“ беше по средата на залива недалеч от края на първия пристан и полека се носеше към тях. Макар че един моряк усърдно търкаше палубата с парцал, опитният поглед би открил, че корабът е готов да отплава незабавно. По-нататък при третия пристан корабите на Игър бяха вързани за кнехтовете, а платната им — свити.

Войниците подминаха първия пристан и закрачиха към втория. Изведнъж на Лилис й се зави свят. Всичко пред очите й се размъти и пътят сякаш свърна изведнъж към първия пристан. Групичката отпред спря внезапно, войниците запристъпяха объркани на място. Мендарк изопна рамене и се взря в очите им един по един. Неочаквано офицерът се врътна и ги поведе енергично по пристана.

— Тичай, веднага! — заповяда Мендарк, пребледнял от напрежение.

Момичето хукна, догони войниците и се опули, когато офицерът просто прекрачи края на пристана и цопна в дълбоката вода.

— Талия, спри! — нададе вой момичето.

Приятелката й се закова на място, а другите бодро я оставиха зад себе си и също пльоснаха във водата.

— Не мърдай! — настоя Лилис. — Имам нож.

Сряза здравото въже и неволно одраска китката на Талия, която припряно смъкна чувала от себе си.

— Корабът идва — посочи момичето, но чу жално скимтене, надникна и ахна: — Пендер се дави! Забравих го горкичкия.

Тутакси се гмурна във водата до пристана. Повечето войници вече се държаха за подпорите, но Пендер потъваше като че за последен път. Паниката го бе сковала и вълничките плискаха в отворената му уста. Толкова яростно размахваше вързаните си ръце, че Лилис не успяваше да среже въжето. Единият му юмрук я закачи по брадичката, зъбите й изтракаха. Тя си ухапа езика, пред очите й заиграха звездички. Следващата вълна заля лицето й.

Потопи се, за да мине зад дебелака, но щом докосна куртката му, той се завъртя във водата, сграбчи я като спасителен пояс и я повлече надолу. Устата му бълваше мехурчета.

Преобърнаха се бавно и Лилис остана отдолу. Пендер беше невероятно силен, нямаше начин да се откопчи от него. Ужасена, че заради него ще се удавят и двамата, тя заби коляно в търбуха му. Дробовете му изхвърлиха остатъка от въздух, Лилис изрита и се откъсна. Изскочи задъхана на повърхността. Скоро Пендер изплува като кафяв кит с гърба нагоре и се завъртя, като хъркаше и пръхтеше. Лилис го държеше за куртката, докато „Хлапето“ доближи и Осейон го издърпа с кука, която закачи за дрехите му. Самата тя се качи не чак толкова унизително — по пуснато във водата въже.

— Къде е Талия? — извика, макар че бе цялата подгизнала и трепереше от студ.

Щом кърмата на кораба се обърна към нея, Талия скочи на борда. Мендарк притича по пристана и също се прехвърли ловко на палубата.

— Да тръгваме!

Моряк отблъсна кораба от пристана, опънаха платната и се понесоха все по-бързо с вятъра. Вече бяха отвъд плитчините и навлизаха в морето, преди войниците да бъдат извадени от водата, а корабите на Игър да се подготвят за преследване.

— Талия!

Лилис се втурна да я прегърне. Жената я вдигна високо със смях през сълзи.

— Талия, знаех, че те отвеждат, за да те убият.

— Ако не бяхте ти и Мендарк, тъкмо това щеше да ме сполети. Свариха ме неподготвена. Но хайде да се погрижим за нещастния Пендер.

Той вече се опомняше въпреки посинялото лице и стъписания поглед. Щом зърна момичето, прекърши се изведнъж и обля със сълзи рамото й.

— Лилис, нямам думи да ти благодаря. Никога няма да забравя това. Никога!

— Брей, имало значи някаква полза от моето изкуство — ехидно вметна Мендарк и този път дебелакът не измисли какво да отговори.

Щом смъкна мокрите дрехи, разтърка се с кърпа и се преоблече, Лилис отиде с кесията в ръка при Мендарк, който бе навел глава над няколко карти. Кимна й разсеяно и остави парите настрана. В този миг влезе и Талия, която още си сушеше косата.

— Лилис, какво правиш?

— Връщам му парите.

— Мендарк… — остро изрече жената.

— А?

Изобщо не вдигна глава да я погледне. Тя тропна по масата и опря пръст в малката кесия. Мендарк се откъсна от размишленията си.

— О, да… Дете, това е за тебе. Сложи го в раницата, ще ти потрябва някой ден. — Пусна кесията в ръката й и пак се извърна. Сети се обаче, че не й благодари, и изрече доста рязко: — Благодаря. Ти наистина си сред най-добрите ми служители.

— Лилис, да излезем навън — подкани Талия. — Ела да погледаме морето. Може пак да има делфини.

След около час видяха подгонилите ги два кораба и Пендер заповяда да вдигнат още платна. Лекият кораб се втурна напред като състезателен кон. Два часа по-късно бяха сами в морето и до края на деня не зърнаха преследвачи. Продължаха на север, после свърнаха на запад през залива Куейл край пределите на големия океан, а времето оставаше все така благоприятно.

Минаха две седмици. В дългото, но спокойно пътешествие понякога им пречеха само теченията и ветровете. Мендарк, Талия и Лилис бавно се придвижваха срещу течението по дългия приток на река Зур към древния град Зайл. Старият канал, изхранвал търговците на града хилядолетия наред, беше затлачен и недостъпен дори за малък кораб като „Хлапето“, затова той остана във Фраман. Новото пристанище беше на десет левги надолу по течението — долнопробно място, презирано не само от видните особи, но и от простолюдието в Зайл.

Пендер реши да си стои във Фраман, за да се бори с всички бюрократични пречки, каквито все още предричаше навъсено. И Осейон беше с него — Мендарк не вярваше, че тук ще има нужда от телохранител. Пендер преливаше от блаженство. Мендарк спази обещанието си и му плати двойно, цели осемстотин тела. Огромно, неимоверно, немислимо богатство. Не би могъл да припечели толкова и за десет живота, ако не беше тази война и възможностите, които му донесе. Откри още нещо — дори сега името на Мендарк отваряше врати, които иначе щяха да си останат затворени.

Всички се възстановиха след премеждията. Тримата прекосиха пеша Зайл, някога величествено средище. Минаваха по широки улици край високи колони, под гранитни арки, устояли две хиляди години. Но Зайл бе западнал отдавна. Някогашните плодородни земи наоколо от доста време бяха подвластни на засухата, в напоителните канали белееше засъхнала сол. Предишното му население се бе свило до жалък остатък. Тук имаше само развалини, спомени и Голямата библиотека — чудото на древния свят.

Библиотеката се очерта пред тях в прашния въздух като огромен правоъгълник. Лилис не бе виждала по-огромно здание, а и толкова внушително — далеч надминаваше чудатостите в цитаделата на Магистъра в Туркад. Старовремска сграда с класически ъгловати очертания, построена от червен мрамор с колонади и от четирите страни. Под четирите й етажа имаше множество подземни нива. Веднага се набиваше на очи суровата простота, лишена от украса.

— Как се е появила? — попита Лилис.

— Тя е първата от големите библиотеки — обясни Талия, — защото зейните я създали още преди възхода на Зурската империя. Изграждането й е започнато от зейнката Лария преди около три хилядолетия. Но библиотеката е била разграбвана три пъти и веднъж — опожарена. Виждаме това, с което я заменили преди две хиляди и триста години, когато Зур бил сред най-богатите империя в Сантенар, а зейните — на върха на своето могъщество и влияние. Някога тук можели да се похвалят, че съхраняват всички предания на Сантенар.

— Сега не е така — намеси се Мендарк. — За Библиотеката настъпили трудни времена, а и Надирил не е същият.

— Кой е Надирил? — не разбра Лилис.

— Библиотекарят — наблегна на думата Талия. — Някои казват, че мъдрецът Надирил е най-великият библиотекар на всички времена. Освен това е в Съвета на Сантенар, чийто Магистър е Мендарк… тоест беше, докато още имаше Съвет. Надирил наистина е много мъдър старец.

— Но е прекалено стар — раздразнено добави Мендарк. — Опърничав старец, който не е идвал на наша сбирка от десет години. Време е да се оттегли. Библиотеката се нуждае от свежа кръв.

— Опърничав като тебе — недоволно промърмори Талия.

Лилис се озърна с ъгълчето на окото си към Мендарк, който се намръщи. Тя стисна здраво ръката на приятелката си и се постара да върви по-близо до нея.

— Библиотекарят ви очаква. — С тези думи ги посрещна една помощничка. — Оттук, моля.

Тръгна пред тях по широк коридор, свърна към по-тесен, оттам по стъпала към друг и спря пред обикновена врата. Почука веднъж, въведе ги почтително в малка стая и затвори вратата. Вътре имаше само висока работна маса, отрупана с ръкописи, малък нар в единия ъгъл и няколко рафта. Лъхаше на студ.

Надирил бе кацнал на табуретка пред масата като престаряла и съсухрена птица. Подаващите се от сивата роба крайници бяха мършави, сякаш само от кости и сухожилия. Кожата се обтягаше по костите на лицето му и открояваше куполовидния череп. Беше на петна и се лющеше като кожата на ръцете му. Отстрани още имаше по няколко рехави бели кичура. Устните му сивееха, а очите му, когато се обърна към тях, бяха унесени, все едно се взираше в бездната на времето.

Устните се опънаха в сянка на усмивка.

— Здравейте. Я да видим кой е дошъл?

И гласът му приличаше на ветрец, минал през паяжини.

Разгъна се и стана от табуретката. Мендарк стрелна Талия с многозначителен поглед, като че подсказваше „Старецът съвсем се е побъркал“. Но Надирил го подмина и със скърцане на стави приклекна пред момичето.

— Аз съм Лилис — изписука тя и мъничко се отдръпна, но после размисли и остана на място.

— Подай ми ръка, Лилис — помоли старецът.

Момичето протегна към него малката си длан. Той я хвана с костеливите си пръсти и я опипа внимателно и от двете страни. После я пусна и се взря изпитателно в лицето й.

— Защо си дошла да ме видиш, Лилис? Какво би могла да искаш от мен?

Зад него Мендарк се прокашля ядосано.

— Талия ме доведе — отвърна момичето.

— Да, но какво искаш ти от мен? Какво трябва да знаеш?

— Можеш ли да намериш баща ми? — едва се чу шепотът й.

— Още не знам. А майка имаш ли?

— Нямам. Тя умря.

— Натъжавам се да го чуя. Още какво се стремиш да научиш?

— Можеш ли да намериш моя приятел Лиан?

— И Лиан, значи! Летописецът Лиан от Чантед ли? Ах че нехайно дете — как тъй си губиш приятелите?

— Те ме губят. Ще намериш ли и него?

— Вероятно. По-късно ще те разпитам за тях. Сега трябва да обърна внимание на своя гост. Изглежда много важна особа.

Изправи се с ново скърцане и се загледа в другите двама. Мендарк се зъбеше, Талия се подхилваше скришом.

— Мендарк… — изрече Надирил накрая. — Кога за последен път си идвал в Библиотеката? Преди повече от пет години, не е ли така?

Той протегна изтънялата си ръка.

— Наистина минаха пет години — студено потвърди Мендарк. — Дойдох заедно с млад майстор на сказанията, ако си спомняш. — Тонът му натъртваше, че и умът на Надирил е поразен от годините като тялото му. Може би го предизвикваше. — Само че тогава още не беше майстор.

— Мендарк, високомерието ти е неуместно. Помня. — Гласът на стареца укрепна. — Лиан от Чантед, приятелят на Лилис. О, добре го помня. Някога си мислех да го привлека тук, но други грижи бяха по-важни. Дали ще дойде сега, как мислиш? Толкова малко време ми остава…

— Според мен той е поел по свой път. И е една от причините да сме тук.

— Добре. Ще стигнем и до това. — Старецът се обърна към Талия, която кротко стоеше настрана и чакаше с присъщата си търпелива неподвижност. — Ти си Талия бел Сун — сериозно каза Надирил и тя кимна. — Как е семейството ти?

— Майка ми е добре и работи по-неуморно отвсякога. Тя е механик в мините — обясни на малката си приятелка. — Знае какво да прави за изпомпване на водата. Много умна и изобретателна жена.

— Познавах добре майката на твоята майка — продължи Надирил. — Веднъж дойде тук. Извънредно учена жена. Напоследък рядко ни навестяват хора от Крандор.

Протегна ръка и на нея, Талия стисна студените му пръсти.

— Баба ми понякога говореше за тебе — промълви, вглеждайки се в очите му, защото беше висок колкото нея.

У стареца сигурно се пробуди отдавна погребан спомен, тъй като се засмя гърлено и хрипливо.

— Представям си какво ти е казвала. Уважавахме се безкрайно, но не бихме могли да се сприятелим. Е, това е минало, а тя отдавна почива в гроба. Пътували сте дълго и виждам, че не сте отдъхнали след пристигането в Зайл. Елате… Ще хапнем заедно и ще поговорим за новите неща, които сте видели.

Той пристъпи към вратата.

— Въпросът е неотложен — спря го Мендарк.

— Несъмнено. Ти винаги идваш по неотложни въпроси. Но ще почака. Все се храня насаме, не бива да ми отказвате компанията си. Пък и знам за какво сте дошли. Как бих могъл да не знам?

Стигнаха до стълба, виеща се нагоре.

— Хвани ме за ръката — каза Надирил на Талия.

Хвана за ръката и Лилис, заизкачваха се бавно и най-сетне излязоха на просторна площадка с изглед към целия град. Ветрецът подръпваше робата му, но беше топъл. Слънцето се спускаше ниско в безоблачното небе.

— Някога идвах тук всяка вечер, а и сутрин — прошепна старецът, останал без дъх. — Просто за да погледам града… и да мисля и мечтая. Призори слънцето сякаш обливаше с огън планините на запад, а привечер равнините на Зур бяха шарени като гоблен. Но вече съм далеч от тези мечтания. Зайл се смалява, дори Библиотеката е в упадък, защото не получава налозите си, които някога бяха плащани неотклонно като изгрева на светилото. Във времена, когато сме по-необходими отвсякога, все по-рядко ни търсят. Собствените ми мечти никога няма да се сбъднат, животът ми е единствено борба да съхраня каквото ни е оставило миналото. Как да си отида, без да поверя всичко това някому? Няма да се предам, докато не връча ключа на достоен човек.

Млъкна и не продума повече. Талия почака учтиво, после се отдалечи, за да разгледа града. Слънцето се спускаше над гърбиците на планините. Прах насищаше въздуха. Дори по пътя към Библиотеката бяха забелязали признаците на упадъка на Зайл. Хиляди великолепни домове пустееха сред обрасли с бурени градини.

Повя хлад. Надирил ги заведе в закътана ниша, където южният вятър не проникваше. Там един-единствен слуга им поднесе храна — не горещите лютиви гозби, с които се славеше Зайл, а хляб, плодове, сирена и зелено вино. Мендарк и Талия се настаниха срещу стареца, а той покани Лилис да седне до него. Ловко измъкна блюдото със сирене изпод ръката на Мендарк и предложи първо на нея да си вземе.

— Ей това ми е любимото — посочи той воняща буца със зеленикав оттенък на жълтото и кафява кора. — Но май ще е силничко за тебе. Аз едва му усещам вкуса напоследък. Нито пък вкуса на нещо друго. И яденето се превърна в задължение.

— Ще го опитам — престраши се момичето.

Но очите й блестяха не от мисълта за вкусотиите. „Още един приятел! Аз наистина съм благословена.“

— Мога да ям всичко — увери го тя.

— Предполагам, дете.

Всевиждащите му очи като че оглеждаха всяка подробност от живота й.

Той отряза голямо парче и го постави в чинията й. От мехурчетата в сиренето потече течност с остър аромат. Талия сбърчи нос. Надирил изтръска трошиците от ножа и придърпа блюдото.

— Ами тези? Това синьо сирене… — опря ножа в ромбовидна буца на жилки като мрамор — …отначало дразни, но какъв вкус на крем остава! Да ти отрежа ли парченце?

— Да, моля — тихичко се съгласи Лилис, огладняла като мишле.

Не бяха обядвали по пътя, а вече се свечеряваше. Срещу нея Мендарк се прокашля подчертано и тя каза припряно:

— След като си вземат Талия и той.

Не искаше да произнася името на Мендарк.

— Глупости — възрази Надирил. — Те са на години, свикнали са да чакат.

Мендарк се озъби още по-свирепо и чукна с върха на ножа си по масата. Талия се намуси, може би не хареса израза „на години“. А Надирил продължи да описва на Лилис сирената — козето беше влажно и бяло, имаше едно осеяно с кафеникави семена и толкова твърдо, че той трудно го сряза, като държеше ножа с две ръце, трето пък беше полутечно вътре.

— Това е подправено с лук и пипер — обясни Надирил, но щом острието отдели парче, замириса на чесън.

— Той сякаш описва собственото си състояние — подхвърли с половин уста Мендарк на Талия.

Накрая в чинията на Лилис се наредиха в кръг парчета от всички сирени. Надирил подаде блюдото на Талия и взе овалната купа с плодовете.

— По това време на годината няма много пресни плодове.

Вътре обаче се виждаха ябълки и круши, а освен сушените плодове имаше различни ядки.

— Ами туй?

Лилис показа тъмнокафяв плод, който й заприлича на кучешко лайно.

— Това — поправи я Надирил. — Това е фурма. Зайл е прочут с фурмите си. Опитай я, много е сладка.

Лилис взе предпазливо една фурма, макар да не вярваше, че той си прави шега с нея, остави я до чинията и помириса пръстите си.

— А това?

Големият и плосък сушен плод приличаше на отрязано ухо, оставено на слънце.

— Сушен гелон. Докарват го от земи, които са далеч оттук колкото и Туркад.

— Гелон… — Момичето сякаш опитваше думата на вкус. — И отде се взима?

Надирил май се канеше да я поправи пак, изкашля се и само отвърна:

— От планините край Чантед. Сигурно твоят приятел Лиан обича гелони. Един стар мой приятел ми праща цял сандък всяка година, но и техния вкус почти не усещам.

Лилис си избра гелон и още едно-две неща, другите взеха купата. Талия лапна с голямо удоволствие една фурма, Лилис отхапа нерешително от края на своята, хареса й, огледа се по навик, вкоренен в нея от улиците на Туркад, и посегна за втора.

— Я си гребни цяла шепа — настоя Талия.

Надирил разреди вино в чашата й, подаде й панера с хляба и когато всички си напълниха чиниите, отдели за себе си мъничък къшей и парченце сирене.

— Твоят стар приятел случайно да не е Шанд? — попита Талия, докато си белеше дюля.

Надирил поумува.

— Шанд! Да, сега се нарича така, макар че ми е трудно да го свържа с това име. Той е сред най-великите… — изгледа косо гостите си и довърши — …картографи, които съм срещал. Поредното западащо изкуство. Познавате ли го? Как е той?

— Първо го срещнах в Тулин към края на есента. Стори ми се, че е добре. Много ми допадна. Втория път се видяхме за малко в Туркад веднага след злощастията там. Помогна ми да намеря лодкар.

— И аз се срещнах с него в Туркад. — Мендарк стисна зъби. — Размотаваше се наоколо, бъркаше се в чужди работи и се правеше на загадъчен както винаги. Дърт глупак!

— Той намери Пендер — меко напомни Талия. Въпреки краткото си познанство с Шанд го смяташе за свой приятел и не искаше да слуша хули за него. — Не си ми казал за срещата ви в Туркад.

— Шанд не е единственият, който се прави на загадъчен — вметна Надирил.

— Срещам се със стотици хора — изръмжа Мендарк. — А и не чух нищо полезно от него. Това се отнася и за съвета му да дойдем тук.

— Може би ако се придържаше към обичаите и добрите обноски, хората щяха да са по-сговорчиви с тебе — отбеляза Надирил и пак изви глава към Лилис.

Узна от нея подробности за баща й, за живота в Туркад и за срещата й с Лиан. Когато Мендарк си изпи чая, дръпна Талия за ръката и двамата се отдалечиха по покрива. Притъмняваше, звездите се показваха в небето. Слугата донесе фенери, които окачи на куки зад тих, и на масата падаше трепкаща светлина.

Разговорът между Надирил и Лилис се отплесваше ту в една, ту в друга посока. Изведнъж той я прекъсна.

— Значи ти и четеш, и пишеш?

— Някои неща мога да прочета — обясни момичето. — Табела, обяви и писма. Татко ме научи. А като бях малка, прочетох и една книга. Ама аз вече я знаех, Джеви все ми разказваше истории от нея. Не умея да пиша добре, само буквите, моето име и името на Джеви и още няколко думи. Все нямаше с какво да пиша, драсках в калта. Как ми се иска да се науча…

— Защо, дете? Каква полза ще имаш?

— Знаеш ли какво ги чака момичетата и момчетата по улиците, когато пораснат и нищо не умеят?

— Знам — тъжно потвърди старецът.

— Не искам да ми се случи. Искам да върша умни неща като Лиан, като Талия и като тебе.

— Ами Мендарк защо го пропусна?

— Прекалено е умен за мен. Искам да прочета Преданията. Лиан ми разказа едно. — Очите й заискриха. — Беше прекрасно. Дори по-прекрасно от онези, които Джеви… — Запъна се от нежелание да омаловажава стореното от нейния баща. — Искам да чета книги. Ти сигурно имаш много книги тук, стотици.

— Да, имаме — потвърди Надирил, без да си позволи усмивка. — Може би са стотици пъти по стотици пъти стотици. Повече отколкото има другаде в Сантенар. — Помълча и я изгледа придирчиво. — Е, какво би поискала от мен?

Тя преглътна мъчително и се извърна безмълвно.

— Не мога — смънка накрая.

— Стига, дете. Разбира се, че можеш. Не съм чак толкова жесток, нали?

— Повече от всичко искам да пиша и да чета, но не мога да ти платя. А нищо не се дава без пари.

Погледът му сякаш я пронизваше.

— Никакви пари ли нямаш?

— Имам малко — разпалено отвърна момичето. — Но с тях ще търся баща си. Няма да похарча и един грайнт за себе си, докато не го намеря.

— Такаа… искаш да четеш и да пишеш. Нека да те изпитам. — Извади тънко томче от джоб на робата си, отвори на първата страница и даде книгата на момичето. — Това е „Приказка на приказките“ от Джейдия Геренджи, старо сказание за Зур. Знаеш ли я?

— Не.

— Прочети ми я.

Лилис зачете колебливо с тънкото си гласче, запъваше се на имената и трудните думи и след около пет минути стигна до края на първа страница. Обърна на следващата.

— Достатъчно. Така не може. — Той порови в друг джоб с много строго изражение. — Ето ти лист хартия и парче въглен. Напиши каквото прочете току-що.

Тя го погледна страхливо изпод ресниците си, наведе се ниско над хартията и започна да пише с едри детски драскулки. Минаха десетина минути, писането се прекъсваше от хлипане и стискане на юмручета, а веднъж Лилис дори блъсна чело в масата. Накрая му връчи листа.

— Това ли е всичко? — промърмори старецът, взрян в мацаницата от криволичещи редове, зацапани от сълзи и задраскани букви.

— Не, но ми свърши мястото.

— Дете, хартията е твърде скъпа. С парите за това късче би могла да си купиш храна за цяла седмица.

Тя се смръзна, сякаш бе срещнала погледа на митично чудовище. На ресниците й висяха сълзи.

— Така не може — сърдито повтори Надирил. — Трябва да те науча как се прави по-добре. И ще те науча.

— Ще ме научиш?! — извика тя, стисна съсухрената му десница и я целуна. Талия и Мендарк се спогледаха. — Но как да ти се отплатя?

— Работиш ли усърдно?

— Никой не е по-усърден от мен. Мога да мия подове, да почиствам клозети…

Старецът вдигна ръка и тя млъкна.

— Не е достатъчно. Ще ти възлагам по-трудна работа.

— Но аз само това умея.

Сълзите пак напираха. Талия, която ги гледаше и слушаше, подпряна на стената, седна до Лилис и обгърна с ръка раменете й.

— Надирил, бъди по-мил с нея. Лилис, ще можеш ли да носиш книги, да ги четеш, да записваш заглавията им?

— Да, но…

— Чудесно, защото такава отплата ще иска Надирил. Той се нуждае от тебе, Лилис. Не съм ли права, библиотекарю?

— Извинявай, дете. Свикнал съм да се заяждам със свадливи старци като Мендарк. Не исках да те плаша. Талия е права. Нуждая се от тебе, защото това ти е по сърце и защото искаш да се трудиш упорито. Ще работиш ли за мен в замяна на обучението и изхранването ти?

— Ще работя — тихо се съгласи момичето.

— Добре. Дай ръка. Талия, ти си свидетелка на нашето споразумение.

Лилис и Надирил си стиснаха ръцете.

— Аз съм свидетелка — потвърди Талия. — Ако някой от вас има причини за недоволство, ще ви посреднича безпристрастно.

— Е, ти си уреди бъдещето — подхвърли Мендарк, който също се върна на масата. — Радвам се.

— Несъмнено — обади се Надирил. — Нима нейното бъдеще не е важно? Тя никакво значение ли няма?

— Не и както аз си представям бъдещето, но знае ли човек? Не мога да поема на плещите си целия свят. — Мендарк се взря в Лилис. — Не ти желая злото, дете, но мястото ти не беше с нас в следващото ни пътешествие.

— Ще ми е мъчно да се сбогувам — отвърна момичето, — но аз си намерих мястото.

25. Ашмод

На Каран отчаяно й се искаше да се протегне, да кихне и да си прочисти гърлото. Свиваше се в кошницата и с мъка се престрашаваше да диша.

— Хайде, по-чевръсто! — чу заповедническия вик на офицер.

Тес каза нещо, което тя не различи, защото корабът се люшна, гъсто лепкаво топче изскочи от устата на рибата и заседна в ухото й. Този сърбеж просто не се понасяше.

— Да, още! Всичко до долу. Изсипете ги до последната!

Каран трепна. Какъв смисъл имаше да се крие? Той непременно щеше да чуе дори лудите удари на сърцето й. Изкушаваше се да кресне: „Тук съм… само ме извадете от това противно скривалище.“

Стъргането и влажното тупкане на прехвърляна риба се проточиха. Сега беше толкова светло, че виждаше плетените стени на кошницата, значи махаха онези отгоре. В мигновен проблясък на спомена се видя във Физ Горго пред надвисналия над нея Игър. За какво ли възнамеряваше да я употреби?

Кошницата изскърца, когато някой стъпи отгоре й. Тя потръпна и замря.

Шанд привърши миенето на палубата и пак се захвана да реже октопода. Бен изскоча тичешком от трюма. Изглеждаше уплашен.

— Още кошници! — извика и екипажът се разщъка. — Лошо ни се пише — подхвърли мимоходом на Шанд. — Онзи иска да опразни трюма.

— Идвам — отвърна Шанд.

Както се изправяше, измъкна куха сламка от оставената до него метла и я запрехвърля между пръстите си.

Щом се спусна по стълбата, видя офицера със сплетените бакенбарди. Дори безстрастното лице на Тес издаваше безпокойството й. Макар че формално откритото море беше неутрална територия, откриеха ли Каран в трюма, и целият екипаж, и семействата им щяха да пострадат. Игър бе дал много примери за тежки наказания.

Сега се виждаха и поставените най-долу кошници. Каран сигурно страдаше жестоко. Шанд се дръпна от стълбата и се премести нехайно, докато други прехвърляха чудесните златисти риби в нови кошници, които изнасяха на палубата.

— Това пък какво беше? — изсъска Зарет и завъртя глава наляво-надясно.

— Нищо не чух — невъзмутимо промълви Тес.

Но и Шанд бе чул слабичкото скимтене. Каран не издържаше на напрежението.

— Ами кошниците скрибуцат, като стъпвате по тях — обади се той. — Ау! — изохка, плесна се по ухото и се затътри още няколко крачки към Зарет, като се постара кошниците да заскрибуцат под краката му.

— Какво ти става? — неприязнено го попита офицерът.

— Нещо ме ужили — оправда се старецът и се почеса трескаво по ухото.

Зарет пак се съсредоточи в претърсването.

— Сега отворете тази кошница!

В нея беше Каран.

Шанд доближи офицера само на две стъпки, вдигна сламката към устните си и духна. Зарет си разтри врата отзад, все едно го бе ухапало насекомо. Нещо падна върху кошницата. Шанд затаи дъх и когато Зарет се отмести, побутна с крак тресчицата към утаената на дъното вода. Офицерът се оглеждаше ядосано.

— Къде са останалите кораби от флотилията ви? — попита той Тес.

— Доста далеч на югоизток, тъй си мисля.

— Обявена е награда за червенокоса жена. Ще получите златен тел, ако помогнете да я намерим. Хайде де, отваряйте!

— Златен тел! — възкликна Тес, уж затруднена от капака на кошницата. — Че какво толкова е направила, да не е откраднала церемониалния скиптър на Туркад?

— Дръж се по-почтително! — скастри я Зарет, отметна капака, извади една риба и я вдигна пред очите си. — Тези ли са най-вкусните бамунди, казваш?

— Ами… — Тес се почеса по брадичката. — Тия са по-средна класа. Най-хубавите са ей там. Фен! — посочи тя. — Донеси оная кошница.

Фен стовари кошницата върху ботушите на офицера и със същото движение затисна отново капака върху скривалището на Каран.

— Тъпако непохватен! — освирепя Зарет и го цапардоса с юмрук по ухото, но морякът не трепна.

Тес хващаше за опашките бамунди от новата кошница, вадеше ги и обясняваше подробно защо това е най-доброто качество.

— Стига! — кресна й офицерът накрая. — Имам си работа. Ще взема тези!

Пак напълниха кошницата с най-хубавата риба и я пратиха на другия кораб. Зарет се обърна и си избърса лицето. По челото му избиваха капки пот колкото грахчета.

— Та докъде стигнах? — смутено промърмори той.

— До ей оная кошница — услужливо показа Шанд встрани от скривалището.

— Не бе, дърт глупако, до оная — блъсна го Тес и посочи другаде.

Започнаха разгорещен спор, като никой не отстъпваше, затова пък обсипваше другия с все по-цветисти обиди.

— Млъкнете! — ревна Зарет, облян в пот. — Отворете и двете!

Отвориха кошниците, пресипаха скъпата риба и я изнесоха горе. Неочаквано офицерът се олюля, лицето му загуби цвят. На тила му под косата се подуваше оток с кървава точица в средата. Той седна върху кошницата на Каран и си потърка врата.

— Вие ми се свят. — Главата му увисна между коленете. — Аах…

— Добре ли сте, господине? — угрижено попита Тес.

— По-лоши болки… не съм имал. Сигурно е от рибата… дето я ядох.

Зарет подръпна плитчиците под брадичката си. Зяпаше трюма, като че не успяваше да спре погледа си на нещо. Мускулчетата по челюстите му подскачаха, внезапно се преви и повърна в застоялата вода по дъното.

— Видях… достатъчно!

Надигна се тежко и залитна към стълбата.

— Нека да ви помогна — предложи Тес.

— Ще се оправя — увери я Зарет и се блъсна в корпуса на кораба.

Тя насочи офицера към стълбата, която той изкачи като пиян. Клатушкаше се по палубата, събираше с вопли войниците си, пръскаше съдържанието на стомаха си по цялата палуба, подхлъзна се в мръсотията и едва не падна зад борда.

Тес притича и се развика към галерата. Двама моряци го пренесоха като вързоп и корабите се разделиха. Щом галерата се махна, капитанката сграбчи ръката на Шанд и я раздруса, все едно помпаше вода. В очите й избиха сълзи на облекчение и възторг.

— Ако някога закъсам — увери го тя, — предпочитам ти да си до мен. Отровата от октопода ли използва?

— На върха на клечка за зъби!

— Ами ако не го бе улучил?

— Имам си още една. — Преливащ от добро настроение, той порови в джоба си. — Олеле… — смънка и се намръщи, взрян във върха на един от дебелите си пръсти.

— Да не си… — ахна Тес в ужас.

— Шегичка — ухили се Шанд, извади тресчицата и я цъкна с показалец зад борда.

Тес така го халоса по гърба, че го сгъна на две.

— Я да видим как е малката ти приятелка — подкани тя гръмогласно.

Ботуши затропаха нагоре по стълбата, някой кресна далеч горе и пак останаха само обичайните за рибарския кораб шумове. Каран не можеше да чуе всичко. Спаси се, но не си представяше как е било възможно. Мина много време, преди някой да я извади. Предположи, че Тес иска да провери няма ли да се върне галерата. В кошницата й беше отвратително неудобно, усещаше се цялата в слуз, а паниката от теснотията се надигаше. Прехапаният език я болеше.

Най-сетне дойдоха братята Бен и Фен, жизнерадостни както винаги, за да я измъкнат от този миризлив затвор. Схванатите мускули на краката й трудно я задържаха права. И щом излезе примижа на на палубата, пак се подразни от усмивчицата на Шанд.

— Ех, приличаш на окаяно бездомниче — кикотеше се той, докато изтръскваше люспи от косата й.

— Пътуването с тебе е същинска поредица от унижения — отвърна Каран, макар че този път можеше да види смешната страна в преживелиците си.

А и неудобствата бяха къде по-приемливи от опасността. Отиде да благодари на Тес, която махна с ръка.

— Не дължим нищо на Туркад, камо ли пък на онзи натрапник Игър. Имаш късмет, че се натъкнаха на нас, преди да са минали през Ганпорт. Ако знаеха, че с флотилията е тръгнала червенокоса жена, щяха да ни разглобят дъска по дъска. Но какво да те правим сега? Защо искахте да отидете на остров Рог?

— За да намерим някой да ни откара на другия бряг.

— Това ли било? И аз мога да ви откарам.

— Не бива да чакаме да края на риболовния сезон — намеси се Шанд. — Нямаме никакво време.

— Ясно ми е. Ще ви оставя на брега незабавно.

— Ама сега ли? На каква цена?

— Още един тар и парите за една кошница риба. Значи общо шест тара.

— Тъй ли… — промърмори Шанд. — В Ганпорт ми казаха, че ще струва пет тела, докато има риба.

— Пет тела! От кого чу това? От оня беззъбия с бялата брада? Псирол си пада по такива майтапи. Не, шест тара са си колкото трябва. Добри пари.

— Чух как офицерът ти предлагаше един златен тел. — Каран погледна умолително Шанд. — И аз съм готова да ти дам толкова.

— Няма нужда — отказа Тес. — Ако бях долна твар, щях да взема златото от тебе, а после да те издам, за да прибера и наградата. — Тя се замисли. — Ще ви сваля на брега южно от Грейнуис. Дотам има петнайсетина левги. Осем-десет часа, зависи от ветровете. И ще стигнем по тъмно, но пък вие сигурно бездруго предпочитате да е така.

— А ако онзи се върне?

— Туркадско море никак не е малко, може да ни търси цял месец и да не ни открие. Впрочем ние ловим риба навсякъде и се местим където поискаме.

— Днес няма да се върне — поклати глава Шанд.

Поеха по новия курс — север-североизток. Каран извади солена вода с кофа, изми се, изплакна дрехите си и облече други. Накрая се върна в хамака и проспа остатъка от деня.

От няколко часа бе притъмняло, когато доближиха скалистия бряг.

— Повече не бива, опасно е — прецени Тес и нареди да пуснат котва.

Сложиха багажа на двамата пътници в мъничка лодка, братята Бен и Фен им помогнаха да слязат в нея и Тес сама ги откара до брега.

— Жалко, че не похапнахме заедно бамунди — каза тя на Каран, когато я прегърна с шумолене на вкоравен брезент. — Ако се случи да дойдеш на остров Рог или в Ганпорт, потърси ме и ще се тъпчем с бамунди, докато не се подуем.

— Благодаря ти, непременно ще те потърся. Няма да забравя какво направи за мен.

Капитанката размаха ръка.

— Нищо не ми струваше. А докато пируваме, можеш да ми разкажеш историята си. Това ще е пребогата отплата. Желая ви сполука.

Двамата вдигнаха раниците си, внезапно сторили им се тежки след няколко дни бездействие, минаха по плоските скали и навлязоха в шубраците.

Добраха се до Грейнуис след два дни упорито ходене. Това време не беше приятно за Каран, защото все си спомняше как се избави на косъм и се безпокоеше дали няма пак да я подгонят. Спеше леко, будеше се от всеки нощен шум и често си въобразяваше, че ги настига потеря. Не можеха да си позволят и огън вечер — Шанд не искаше да ги забележи някой.

А Грейнуис се оказа едно от най-противните градчета, в които бе стъпвала — и по дух, и по предлагани стоки. Нищо повече от струпване на схлупени колиби край блато, приютило всякакви видове мушици и комари. А жителите му бяха мърляви, лениви и недружелюбни.

В Ганпорт си бяха купили пушено месо, пушена и оголена риба, сушени плодове и тъмно брашно. Засега не се налагаше да докоснат тези запаси и искаха да се снабдят в Грейнуис само с прясно месо и зеленчуци, както и с още по два мяха за вода. Щом намериха всичко това, поеха на север, всеки обзет от свои мисли и копнеещ за усамотението на пътя.

Източният бряг на Туркадско море се различаваше видимо от западния — нисък, песъчлив и сух. Пред тях каменистите равнини се простираха без нито едно дръвче до хоризонта освен на север, където ниски хълмове се издуваха като кафяви циреи по земята.

— Невинаги е било така — обясня Шанд, когато тръгнаха покрай възвишенията, защото по брега преобладаваха солените мочурища, гъмжащи от насекоми. — Преди появата на Разлома тук е имало плодородни поля и гъсти гори.

Задави се, изплю мушици и млъкна. Каран толкова бе затънала в терзаещите я грижи, че не го и попита за какво говори. През нощта пак бе сънувала гашадите и не можеше да мисли за нищо, освен за опасността отново да тръгнат подире й. Нито денем, нито нощем успяваше да се отърве от притесненията си.

Четири дни вървяха на северозапад, земята се издигаше полека и ставаше все по-суха с отдалечаването от брега. Отначало в далечината се мяркаха пастири, повели стадата си от един извор към друг, но скоро местността обезлюдя. Тревата растеше на редки посивели стръкове, плъзгащи се с шумолене по ботушите им. Земята беше осеяна с мравуняци, по-високи от Каран. Далечните виолетови петна на Джелбонските възвишения полека се открояваха като прегрели на пътя им. Високо горе кръжаха огромни хищни птици — скийтове с извити човки и още по-страшни гадини.

— Ама че жега! — оплака се Каран, седна в сянката на стар мравуняк и изстиска последните капки от един мях.

Шанд откачи от раницата пълен и и го подаде. Тя отпи и на мига изплю водата.

— Гадост! Това вони.

— Не са обработили кожата правилно — поклати глава старецът. — Как е водата в другия?

Каран провери и миризмата за малко не я повали в несвяст.

— Какво ще правим?

— Излей го… няма да имаме нужда от толкова мехове още седмица-две. Стигнем ли до населено място, ще си купим други.

Все пак оставаше още една причина да се тревожат и си отдъхнаха, когато следобед стигнаха до хълмовете и лесно намериха вода в подножието.

— Тук това е най-хубавият сезон — каза й Шанд. — В края на зимата водата изобилства. После дъждовете спират и е голяма мъка да намериш вода, освен ако не задуха някой ураган откъм залива Рихдар. Но и той не е случка, която ще те зарадва.

Напълниха годните мехове и тръгнаха нагоре по пътека, водеща към по-ниския дял от Джелбонските възвишения. В закътана долчинка сред стръмни хълмове попаднаха на поточе, пълнещо вир, от който не изтичаше вода. Обкръжаваше го поляна, обрасла с мъх и високи дървета, стигащи до скали от червен пясъчник. Двамата се разположиха до водата, за да съберат сили.

Шанд задряма, а Каран седна в уединение по-нагоре. Когато тъничкият сърп на луната се скри, запалиха си огън — първият, откакто напуснаха Ганпорт. Радваха се, че не им досаждаше неспирният южен вятър, още по-приятно беше да слушат бученето и пращенето на пламъците и пак да хапнат топла храна, ако ще и да е поредната яхния.

Каран облиза лъжицата, остави я в излъсканата със залък хляб чиния и въздъхна. Мразовит повей се завъртя из закътаната падина. Тя вдигна яката си и пак въздъхна. За пръв път от месеци й се прииска да поговори, да попита Шанд за Лиан, да намери малко спокойствие и да чуе какво може да й каже за нейния баща.

— Как се запозна с баща ми? — попита нерешително.

Шанд като че се досети за какво копнее тя.

— Ами в странноприемницата в Тулин. Май се запознахме с Галиад преди… четирийсетина години. Няколко пъти се отби в Тулин по южния път към Шазмак, който и ти измина. Веднъж ни затрупаха снегове и той остана цяла седмица при нас. Вечер играехме на зарове. По-късно отидох с него в Зайл. Спомням си, че го представих на стария Надирил. Това беше след като първата жена на Галиад се отрече от него, но много време преди да се ожени за майка ти. Още тогава беше на преклонна възраст по нашите мерки, но не и по неговите.

— Разкажи ми още за него.

— Първия път се бе събрал с жена от аакимите, но не намериха щастието… всъщност аакимите им пречеха всякак.

— Същото беше с мен и Раел — промълви Каран, — макар че изобщо не стигнахме толкова далеч.

— Галиад страдаше, но не се озлоби. Въпреки острия си език беше щедър в делата си. В това си приличате, да ти кажа.

Тя се усмихна.

— А ти беше светлината на живота му, обичаше те дори повече от майка ти.

Лицето на Каран помрачня. Майка й Вуула се бе омъжила твърде млада за баща й. Хората от нейния род намразили Галиад и естествено само укрепили решимостта й.

— Всички полуаакими са обречени на страдания, предполагам — продължи старецът, — защото не принадлежат нито към едните, нито към другите, не могат да намерят свой дом. И вината е у аакимите — не приемат мелезите с открито сърце и не им се доверяват напълно.

— Не се държаха с мен така, когато бях при тях — възрази Каран.

— Но ти си по-скоро от коренната раса, животът ти е сред хората. Убеден съм, че никога не си искала да принадлежиш към аакимите.

— Вярно е. Те обаче се отнасяха много добре с мен като гостенка и сродница.

— Както и да е, но според мен това бе причината Галиад да се отдаде на скиталчество и загадъчни занимания.

— Това не го знаех.

— О, той неуморно търсеше ключа към някаква велика тайна.

— Що за тайна?

— Не знам… не споделяше. Може би се надяваше, че ако поднесе този дар на аакимите, ще го приемат като един от тях.

— И Емант се надяваше — тихо вметна Каран, — но не дочака това.

Шанд помълча, замислен над думите на Галиад колко особена е Каран. Пак се чудеше какво ли е искал да каже.

— Толкова ми е мъчно за Готрайм — сподели тя. — Смешно е, защото го наследих от майчиния си род, но щом си помисля за имението, пред очите ми застава моят баща. Все вършеше нещо там — зидаше наново камините, прокарваше тръби за вода край къщата или оправяше клозетите.

— Аакимите са най-умелите инженери в Трите свята — кимна старецът.

— Ако можеше да видиш печката в кухнята… — замечтано промълви Каран. — Голяма колкото каруца, нагрява вода за цялата къща. Понякога я сънувам. Не съм виждала друга като нея.

— Още какво сънуваш?

— За хубавите сънища ли питаш?

— Аха.

— Често сънувам Лиан — как се прибира у дома с мен. Но тогава се плаша, че ще го загубя, че ще му е скучен моят мъничък селски свят. И…

Тя се извърна.

— Е? — подкани я той. — Какво те тревожи толкова?

— Страх ме е дори да го изрека — призна Каран. — Сигурно съм невероятно самонадеяна, защото никога не съм говорила с Лиан за това. Но искам дете, на което да оставя Готрайм. Толкова недостижима надежда ли е?

— Нали около това се върти светът — каза Шанд. — Имаш обаче много време.

— Де да знам имам ли.

— Че защо?

Тя пак стисна устни. Никога не бе споделяла и не знаеше трябва ли да го обсъди тъкмо с Шанд.

— Жените в моя род не са много… плодовити. А и имат малко години, през които да зачеват. Майка ми — само десет. Аз съм вече на двадесет и четири и се боя, че времето ми изтича.

— Виж ти… — промърмори старецът и двамата пак млъкнаха. — Познавах и майка ти — додаде той след малко.

— Не искам да говоря за нея! — рязко изрече Каран. Чувствата й спрямо нейната майка бяха твърде объркани. — Мисля, че ме мразеше. Иначе защо си посегна и ме остави съвсем сама?

— Отчаянието ни подтиква към странни постъпки. И аз съм вкусвал този плод.

Но Каран не желаеше да го слуша. Стана и се отдалечи в нощта, за да избегне разговора за майка си.

От Джелбон тръгнаха на североизток по камениста равнина, покрита с туфи трева и издръжливи храсти, чиито клонки ги драскаха. Тук беше сравнително сухо, въпреки че два пъти ги застигна краткотраен дъжд, а една вечер студеният вятър от юг ги засипа със суграшица и сняг колкото да покрие земята. Това беше последното издихание на зимата. Вятърът се обърна от запад — топъл и влажен, но рядко носещ дъждове. Водата се превърна в тежка грижа, трябваше да пият и от вмирисаните мехове.

Луната беше в трета четвърт, но обърната с тъмната страна. Каран се събуди веднъж-дваж през нощта от тежък сън и откриваше, че Шанд я наблюдава неспокойно в мъждукането на жаравата.

— Какво сънуваше?

— Нищо определено. Само че ме измъчва страшно предчувствие — всичко, което ценя, ще бъде смазано на парчета.

— Това е лошото, когато държиш на някого — небрежно подхвърли старецът. — Заспивай, че сутринта потегляме рано.

„Предчувствието ме спохожда всяка нощ, откакто слязохме от кораба. Нещо се променя някъде…“

Равнината свършваше с друга верига от възвишения и след три дни ги достигнаха. Хълмовете носеха името Пасенар. И по тези места им провървя с водата. Малко преди да опрат до смърдящите остатъци, от запад налетя буря, заля хълмовете с порой и всеки улей се превърна в буен поток. После се натъкваха на вода във всяка вдлъбнатина. Отвъд Пасенар излязоха на нова равнина, също обрасла с храсти и трънаци, но тук глинестите падини бяха пълни до половината с вода и гъмжаха от дребен дивеч. Шубраците свършиха отведнъж и двамата закрачиха по варовикови плочи и жилава трева.

Изкачиха хълмче и внезапно откриха, че нататък няма нищо. Земята пропадаше в канара под канара, тераса под тераса, склон под склон толкова надолу, че сякаш стояха на планински връх.

— Ооо… — проточи Каран изумена.

Гледката беше невъобразима.

Стояха на скален ръб, който привидно се простираше в безкрая на изток и на запад. Бездната под него беше дълбока поне сто разтега, а в подножието се виждаха камари от варовикови късове, по-големи от къщи. Следваше тесен корниз, преминаващ в стръмнина, прорязана от дълбоки процепи и клисури, тук-там също стърчаха остри скали. Каменният хаос свършваше при студено бяло поле, губещо се в мараня. Безбрежна пустош, пропаст с размерите на океан, но вода нямаше.

— Перионско море… — промълви Шанд. — Сухото море.

Каран не продума, само зяпаше безжизнените простори.

Старецът приседна на заоблен камък до ръба, поглеждаше я от време на време. Тя се взираше в някогашното море и за пръв път през този месец лицето й се оживи поне малко. Направи няколко крачки в едната посока, после се върна. Пролича колко е объркана, когато се вторачи в посоката, от която бяха дошли.

Шанд седеше търпеливо, затаил мислите си, макар че също почувства тръпката на вълнението. След наглед безцелното блуждаене той като че чакаше тя да го поведе. Ех, ако Каран знаеше… Но може би някой ден тя щеше да прозре. Какво ли криеше в себе си? Защо тя беше ключът към всичко? В това Шанд се убеждаваше с всеки изминал ден. А какво търсеше тук той, който се бе зарекъл никога повече да не бъде въвлечен в делата на Сантенар?

Каран се върна бавно и се отпусна до него на рядката трева, сви колене под брадичката си и зарея поглед към изсъхналото море.

— Какво има там? — попита накрая.

— Предимно пустиня. На запад целият голям остров Фаранда е сух камънак освен по западния бряг и в северния край. На изток Лоралин е савана или пустиня чак до планините Уан Баре. Натам е Джеперанд, домът на зейните.

— Знам, пътувала съм из Лоралин. Но по̀ на юг.

— От другата страна на Уан Баре са богатите поля и гори на Крандор, който по големина е на половината от Мелдорин. Но до Крандор трябва да вървим четири-пет месеца.

— А за Сухото море какво ще кажеш?

— Такава пустиня не си виждала. Дъното на Перионско море лежи две хиляди разтега под нас…

— Две хиляди ли! И могъщите планини около Шазмак едва ли са толкова високи!

— …а там, по средата, никога не вали… или пада дъжд веднъж на петдесет години. През лятото жегата е почти непоносима, зимата е нетърпимо студена. Дъното е покрито със солен пласт, дебел незнайно колко разтега. Там нищо не вирее и не живее освен край бреговете, където се стича вода и се задържат солени езерца, или по най-високите планини, някогашни острови в това най-прекрасно море — по тях се натрупва сняг през зимата.

— Невинаги е било такова… — прошепна тя на себе си.

— О, да! Преди Разлома морето е било същинска скъпоценност. Но оттогава са минали хилядолетия. Разказано е в „Преданието за Разлома“, то е едно от Великите предания. Някой път накарай Лиан да ти го разкаже.

Шанд веднага съжали за думите си, но погледът на Каран още шареше унесено.

— Ще го накарам — промърмори тя и мина време, преди да попита: — Значи морето не може да бъде прекосено?

— През този сезон може, но малцина се опитват.

— Какво има по средата?

— Островите, които споменах — пръснати като брънки от верига. Днес са огромни планини. На някои от тях има развалини на градове. По-високите не са лишени от вода при топенето на снеговете, вероятно има извори в подножието на върховете. Нищо чудно по най-високите да се намира вода през цялата година, но е опасно човек да разчита на такива догадки. Току-виж веднъж има, други път — не. Но в низините няма нищо — нито вода, нито храна, нито подслон.

— Възможно ли е Тенсор да тръгне натам?

— Не е изключено. Доколкото знам, преди пресъхването на морето всички острови са били обитаеми. Така е било по времето на Кандор, третия от кароните, дошли на Сантенар в стремежа да си върнат златната флейта. Той е съградил Перионската империя. Твърдината му се е намирала на Катаза, най-обширния и високия сред островите, и е носела същото име. Трите върха на Катаза се издигат толкова нависоко, че понякога по тях има сняг половин година. Случва са да са достъпни за погледа от Фаранда. — Той се улиса в спомени. — Катаза! Няма по-добра крепост, а и по-непристъпна за онзи, който се стреми единствено към самота.

— Катаза… — сепна се Каран. Превърташе думата из ума си. — Ка-та-за…

Имаше нещо в това име. Не спомен, а трепкане на отдавна задрямалата й дарба. Закри очите си с длани и въпреки че Шанд седеше до нея, се опита да усети Лиан, да го призове през незнайното разстояние, което ги делеше.

Вложи такова усилие, че я заболя, а то донесе незабавен и плашещ резултат. За миг го видя почти отчетливо — нямаше съмнение, че фигурата пред мисления й взор е Лиан. Криеше се зад бяла колона, а два неясни силуета се промъкваха към него от другата страна.

— Лиан! — извика тя, но видението се разпръсна като при събуждане.

Колкото и да се насилваше, нищо не остана. Помъчи се още по-отчаяно да го достигне, да научи какво го застрашава.

— Уф! — изсумтя Шанд и я накара да осъзнае къде е.

— Какво ти става?

— Каран, а ти какви ги вършиш?! Усетих болка в главата като от забит пирон.

— Извинявай.

Тя разбра, че е излъчвала чувствата си, а това беше прекалено опасно. Други хора с дарбата можеха да я проследят, както вече се се случи веднъж с уелмите.

— Какво знаеш за Катаза? — обърна се тя към Шанд.

— Много неща! Какво искаш да научиш? Преданията? Историята на обитателите й?

Тя направи нетърпелив жест.

— Не! Какво има там сега?

— Много години минаха, откакто бях на острова, но огромните кули си бяха непокътнати. Явно могат да издържат още хиляда години. Планината е пустош, но се намира и вода, а в дълбоките долини растат дървета, напоявани от топящия се сняг. Островът е толкова голям, че може би има и хора, но не открих никого по онова време. Начертах и карта, обаче отдавна я дадох на друг.

Каран затвори очи и повървя малко напред-назад, после се загледа към средата на Сухото море.

— Трябва да отида там. Можеш ли да ми бъдеш водач?

— Мога, ако наистина се налага. Два пъти съм прекосявал дъното. Но и през този сезон е твърде изнурително пътешествие. Значи мислиш, че Тенсор е отвел Лиан на Катаза?

— Не знам какво да мисля. Може и нищо да не намеря там, но трябва да отида.

— Хъм…

— Това пък какво означава?

— В такъв поход не се тръгва лекомислено. Навлезем ли в тази пустош, не можем да си позволим нито една грешка, нито една злополука. Дори лошият късмет е гибелен. Длъжни сме да се подготвим старателно, най-важно е да се сдобием с нови мехове за вода. Има… или имаше град на десетина-петнайсет левги оттук. Името му е Ашмод. Според мен това е най-сполучливият избор.

— Тук има град?

— А защо да няма? Земята е плодородна, през зимата вали. Пастирите са повече, отколкото можеш да предположиш, по речните долини има ниви, а мините са безчет. По краищата на морето добиват сол и други минерали, които продават навсякъде из Лоралин. Далеч на изток не са рядкост градове, по-големи и от Туркад. Погледни! — Хвана я за ръка и пристъпиха към ръба. — Виж зеленината по склона! Водата се просмуква през скалите, извори колкото щеш. Подземни потоци бликат от мраморни пещери като водопади и е невъзможно да пресъхнат, защото водата идва насам чак от Големите планини. Все някъде трябва да се стича, нали?

Ако тръгнеш на изток, ще стигнеш до реки, вливащи се в морето. Някои са прорязали клисури, поразяващи въображението. Най-големите каньони в Сантенар са тъкмо по южния бряг на Сухо море, а в тях текат реки, издълбали руслото си в солената кора, и образуват езера с вода, в която солта е малко. Някои от най-забележителните гледки в целия свят са по тези скалисти брегове над бившето море — горещи и студени извори, изхвърлящи във въздуха струи по двайсетина разтега, пещери, които биха побрали Туркад. И около Ашмод има прекрасни пещери.

— Да тръгваме — нетърпеливо настоя тя. — Безпокоя се за Лиан.

Краткото видение превърна безцелното скитане в неотложна задача.

Вървиха три дни към града край стръмния бряг. Щом влязоха в него, Каран беше приятно изненадана. Очакваше западнало селце като Грейнуис, но Ашмод беше просторен град с изглед към Сухото море сред полегати хълмове на изток и на запад, а южно от него имаше малко, но толкова дълбоко езеро, че водата синееше. Зданията бяха изградени от син мрамор, смокинови дървета и палми простираха клони над улиците. Стар и усамотен, но процъфтяващ град. Каран надникна над ръба — в склоновете под зъберите бяха издълбани тераси с ярка зеленина, проточили се повече от една левга.

— Какво прелестно място — възхити се тя, за миг откъснала се от неутолимото желание да търси Лиан.

— Радвам се, че ти харесва. Да потърсим странноприемница.

В Ашмод имаше само две странноприемници, а първата беше толкова примамлива с изгледа и широките веранди от всички страни, опрени на мраморни колони, че веднага решиха да отседнат в нея.

— Повече прилича на имение на богат търговец — отбеляза Каран.

— Ами дървото е прекалено скъпо тук, пък и няма с какво да разпалват пещи, за да правят тухли. Мраморът обаче е в неизчерпаеми количества и се обработва лесно. Може странноприемницата да е построена в период на по-голямо благоденствие. Струва ми се, че Ашмод е древен град. Може да е съществувал и преди пресъхването на морето.

Само половината стаи бяха заети, затова те се настаниха поотделно.

— Първо баня! — отсече Каран, готова за препирня с Шанд, и не остана разочарована.

— Пак ли баня! Защо пък имаш нужда от това?

— В Шазмак се къпехме всеки ден освен през най-сушавите месеци — отвърна тя надменно. — А минаха две седмици, откакто влязох в баня.

— Всеки ден! Това е много вредно.

— Гледай си работата — грубо му се сопна тя и влезе да поразпита.

Съдържателят беше висок плешив мъж с кръгъл белег на темето, още един на бузата, по-тънък на шията и лилава бучка на челюстта, която май трябваше да бъде изрязана. Говореше с хрипкав шепот.

— Разбира се, имаме баня, но днес не сме сгрявали вода.

Каран се изкъпа с хладка вода, без да й мигне окото. Почувства се чиста за пръв път след злополучната баня в Ганпорт. Изпра мръсните си дрехи, простря ги и само по панталон и риза излезе на топлата веранда. Там нямаше никой, макар че вътре се мяркаха още неколцина пътници.

Не бе свикнала с такава храна — лютиви ивици козе месо, цвърчащи на сгорещеното блюдо със задушен лук, шишчета с огромни скилидки чесън, непознати зеленчуци и купчинка жълт ориз. Понеже душата й се разведри, поръча си и голяма халба тъмно пиво. Ровичкаше последните зърна ориз, отпиваше от бирата и се наслаждаваше на природата и ветреца в косата си. Чак тогава се появи Шанд. Видя косата й да пламенее в косите лъчи на следобедното слънце. Долови ухание на зелен лимон.

— Помислих, че си излязъл някъде без мен — каза му тя.

— Разговарях със съдържателя за Сухото море. И той го е прекосил преди много години.

— Тъй ли?

— Били са дванадесет души. Три семейства. Останалите измрели там — мъже, жени и деца, а слънцето го обжарило почти до смърт. Така и не оздравял напълно.

Шанд повика с жест прислужника, а Каран млъкна, смразена от думите му.

През целия следващ ден събираха необходимите им припаси — сушено месо и плодове, други храни, широки пустинни роби с качулки, които да ги пазят от слънцето и разпрашената сол. Дадоха ботушите си на поправка и си направиха очила с тесни цепнатини, за да не ослепеят от блясъка на солта. Каран отново не я свърташе на едно място, след мимолетното завръщане на дарбата си изгаряше от тревога за Лиан. Знаеше, че е попаднал в беда, от която няма да се избави сам, а неуморната любознателност несъмнено щеше да му навлече още несгоди.

„Знам, че си там! — Мисълта я сгряваше като светило, надникнало през зимни облаци. — Ще те намеря. Нищо няма да ми попречи!“ Усетеше как в нея крепне коравата й воля отпреди преживелиците в Нарн.

— Наистина ли се нуждаем от тях? — попита сприхаво и пипна плата на робите, които Шанд купуваше в момента.

— Там слънцето припича от изгрев до залез. Всеки ден. Знаеш, че можеш да умреш от изгаряне или пък да се набръчкаш. Ако не искаш лицето ти да заприлича на моето, нуждаеш се от тази роба.

Каран потръпна пресилено.

— Какъв ужас! Ще я нося. Какво друго ще вземем?

— По два нови мяха за вода за всеки и нещо за защита от слънцето, когато спираме през деня… трябва да е колкото се може по-леко. Палатката няма да ни е от полза, защото ще носим твърде много вода.

Тя се наведе да разгледа един плат и шапката й падна. Ярката й коса, неподрязвана от година, се разпиля във всички посоки.

Собственикът на дюкянчето, който бездруго се взираше любопитно в тях, пристъпи по-наблизо. Каран не обърна внимание. Шанд вдигна шапката и я нахлупи на главата й.

— Голямо парче от този плат ще ни свърши работа.

Каран хвана края на прозирната тъкан, от която можеше да се скрои и предизвикателна нощница.

— Твърде тънък е! Хайде да пийнем по чаша чай, докато преценяваме. — Шанд неочаквано я хвана под ръка и я отмъкна настрана. — Ще се върнем следобед — обеща през рамо на собственика.

— Престани, причиняваш ми болка! — разсърди се Каран.

Той не я пусна, но поразхлаби хватката.

— Да вървим. Онзи те зяпаше прекалено втренчено.

Шанд се озърна и успя да забележи как се спуснаха кепенците. Собственикът скоро се изсули през задната врата и тръгна към центъра на града.

— Привижда ти се — ядосано го увери Каран.

Тогава я бодна лошо предчувствие и тя тръгна покорно с него към пазара — хаос от малки сергии, сред които можеха да се скрият.

26. Женски работи

Шанд я поведе през пазара към сергия с гозби, пред която имаше маси и скамейки под навеси от оплетени палмови листа.

— Никога не прави това повторно — изфуча Каран и си дръпна ръката.

Обслужващата масите пълничка и весела млада жена с черна коса и румени бузи нехайно избърса тяхната маса и зачака поръчката, скръстила ръце под пищните си гърди.

— Моят приятел ще пийне отвара от репички със синап, аз искам студен ментов чай с мед и канела — избълва Каран със зла усмивчица.

— Отвара от репички ли?! — кресна Шанд.

Жената се ухили многозначително.

— Тя е много… Ами да! Щом ще е със синап, ще е твърде полезна за стареца. Особено ако си има затруднения… с младата приятелка.

Тя не издържа и прихна. И Каран за малко не се разкикоти, впила поглед в лицето на Шанд.

— Веднага ще я донеса — обеща прислужницата.

— Не, проклет да съм! — изрева изпусналият нервите си Шанд. — Не я искам тази отвара нито със синап, нито без него. Твърде стар съм за такива глупости. Донесете ми сладък чай от джинджифил, и то по-чевръсто.

Стана и се премести срещу Каран, изпепелявайки я с поглед. Смехът й прокънтя.

— Твърде стар! Олеле… О, много съжалявам. — Жената съчувствено потупа Каран по рамото. — Сигурно е толкова…

— Чаят! — извика той, за да заглуши хихикането на спътницата си.

Прислужницата се отдалечи припряно с оскърбен вид.

— Нали нямаше нищо против да се веселиш за моя сметка? — подхвърли Каран, засмяна до ушите.

След малко и Шанд се разсмя.

— Може и да съм си го заслужил. Отдавна никой не си е правил шегички с мен.

Жената донесе поръчаните напитки и така стовари чашата пред Шанд, че поля масата.

— Е, ти ме повлече твърде грубиянски — натякна Каран. — Не ми харесва да се държат така с мен.

— Извинявай. Но не бива да привличаме внимание към себе си.

— Че защо някой би ни търсил тук?

— Игър има шпиони и съгледвачи навсякъде из Мелдорин, а науми ли си нещо, не се отказва за нищо на света. Предпочитам и занапред да си криеш косата. — Той отпи от чая и изкриви устни. — Ама че гадост! Какво ли е сложила вътре? Опитай.

Каран си позволи съвсем мъничка глътка. Вкусът наистина беше противен.

— Бих казала, че само е добавила малко билки от пустинята, някакъв женски лек. Опитва се да ми помогне, нищо повече. Я сложи малко мед в чая си. — Тя надигна своята чаша и примлясна доволно. — Ех, че хубаво!

Шанд пиеше своя чай без никакво удоволствие.

— Както и да е, обмислях нашия поход. Може да има солни бури.

— Солни бури ли?

— Бури, при които вятърът вдига солен прахоляк. А солта убива, ако вдишаш повечко от нея.

— Солта убива. Слънцето убива. Май в Сухото море почти всичко убива.

— Съвсем права си, почти всичко. Имаме нужда от палатката, колкото ще да тежи, също и от платнище, с което да я затваряме при буря.

— Значи ще се наложи ти да я носиш.

Опразниха чашите и Шанд отиде при сергията да плати. Прислужницата тутакси седна до Каран и й прошепна нещо. Носеше й малко пакетче. Каран се разкикоти, завъртя глава, но нещо й хрумна и тя също зашепна. Другата жена се вторачи в Шанд — отначало озадачено, после слисано, пъхна пакетчето в джоба си и изтича нанякъде. Старецът невъзмутимо наблюдаваше сценката. Каран се приближи до него.

— Дай ми един тар, ако нямаш нищо против.

Шанд извади сребърна монета от кесията си и я пусна на дланта й.

— Няма ли да тръгваме?

Бузите й леко порозовяха.

— Още минутка, моля те. Ще те настигна.

Той вдигна рамене и й обърна гръб. След малко прислужницата се върна. Носеше друго пакетче за Каран, която пък й даде монетата, прегърна я и забърза след Шанд.

— Какво си намислила?

— Не те засяга. Изобщо не е свързано с тебе. Женски работи. Да вървим.

В този миг лъчите на следобедното слънце блеснаха по сребристите криле на голяма птица, скийт-вестоносец. Тя закръжа над центъра на града, преди да се спусне там, където според Шанд се намираше кметството. Кожата по тила му настръхна. Озърна се към Каран, за да провери не е ли доловила и тя нещо лошо. Спътницата му обаче не забелязваше нищо, а си подсвиркваше и прехвърляше пакетчето от ръка в ръка.

— Женски работи… — промърмори старецът. — Колко загадъчно! Е, аз пък имам малко мъжка работа.

— Тоест пиене — изсумтя тя.

— Мисли си каквото щеш! Можеш ли да се позабавляваш сама час-два? Ще довършим пазаруването вечерта.

Тя изпръхтя.

— Моят свят не се върти около тебе. Ще се разходя и ще се видим за вечеря в странноприемницата.

Шанд не би могъл да обясни защо не сподели с нея какво е видял, макар че не бе забравил тревожните й сънища и не искаше да я безпокои излишно. Щом се разделиха, той тръгна към кметството. Ашмод се намираше на голямо разстояние от други селища, значи беше вероятно, че тук често използват скийтове… а може би не, защото тези грамадни твари се славеха с опърничав нрав и почти пълна неподатливост към дресировка. Твърде скъпичко излизаха като вестоносци.

Заобиколи сградата и стигна до яхърите и бараките отзад. Пред една конюшня мъж на средна възраст бодро изгребваше фъшкиите, натрупали се до поилката.

Шанд го подмина, опря крак на поилката и се зае да оправя кончова на ботуша си.

— Приятен ден, а? — обърна се към мъжа.

Прислужникът явно се зарадва на възможността да отдъхне, защото веднага се облегна на лопатата си, все едно предвкусваше дълга раздумка. Беше едър мъж с провиснало шкембенце и дебели устни. Сигурно обичаше и бирата, и дърдоренето.

— По-хубав е трудно да дочакаш — отвърна прислужникът. — Това ми е любимото време през годината. Отдалеч ли идвате?

— Доста път изминах. Прекосих и морето. Живея до Туркад.

— Туркад! Свърталище на порока, както чувам. А разправят, че там почнала и война.

— За жалост — потвърди Шанд. — Скийт ли се мярна тук преди малко?

— Де да знам — почеса се мъжът по корема. — Бях вътре. Ама кметът често праща съобщения.

— Зли гадини са тия скийтове — сподели мнението си Шанд. — Поне тъй съм чувал. Никога не съм ги виждал отблизо. Ама ми се иска.

Естествено лъжеше, защото знаеше всичко и за скийтовете, и за грижите около тях.

— Вярно, гадини са! Кметът ги държи в голяма клетка ей там, отзад. Ще ви ги покажа, щом толкова искате.

Прислужникът подпря лопатата на стената.

— А кметът няма ли да се сърди?

— Няма, то се знае! Защо да се сърди? Пък и го няма до утре, отиде за риба. Каквато и вест да са му пратили, ще я научи чак като се върне.

Шанд тръгна с него. Още пресичаха покрития с чакъл двор, когато от една барака се разнесе пронизителен крясък и опърпана млада жена изскочи панически и затвори вратата с ритник.

— Крейс, какво има? — подвикна й прислужникът.

Тя отметна назад русите си плитки и се обърна вбесена. Единият ръкав на ризата й бе разпран от рамото до лакътя.

— По-проклета от тая птица няма! Не мога да сваля торбичката със съобщението.

— Може ли да я зърна? — примоли се Шанд с простоватото любопитство на селяндур.

— Надникнете през тая дупка от чвор в дъската — подсказа му неговият нов познат.

Шанд го послуша.

— Леле, каква е голяма — промълви слисан. — С какво я храните?

— С плъхове и зайци — обясни Крейс.

Отекна силен писък, Шанд отскочи трескаво и тупна в прахоляка на двора. Птицата впи човка и нокти в дървото около дупката. Жената се засмя.

— Ако ти се иска, старче, можеш да повториш тоя номер. Тъкмо ще се умори по-бързо.

Шанд размаха ръце и заотстъпва уплашено. Вече научи каквото искаше. На торбичката, вързана за крака на скийта, личеше емблемата на Игър.

Запъти се умислен обратно към странноприемницата. Сънищата на Каран, държанието на онзи търговец, съобщението от Игър… Не му се вярваше всичко това да е съвпадение.

Прибра се в странноприемницата далеч преди здрач. Каран не беше в стаята си, затова той влезе в своята, просна се на леглото и скоро заспа. По някое време се събуди рязко — стори му се, че някой го извика по име. Вече се беше стъмнило. Отиде в трапезарията, но и там не откри Каран, никой не я бе виждал от сутринта. И нейната стая тъмнееше. Помириса фитила на фенера — не бе пален този ден.

Е, не беше чак толкова късно. Предположи, че тя още обикаля да си купи нещо. Пак нейните женски работи. Шанд спокойно се постара да си изяде вечерята, но накрая започна да се поддава на тревогата. Каран не идваше. Всички търговци би трябвало да са спуснали кепенците на сергиите си. Освен това си спомни, че тя няма пари.

Отиде на мястото, където се разделиха — дюкянчетата и сергиите наистина бяха затворени, улиците пустееха. Явно хората в Ашмод предпочитаха да си лягат рано. Само в едно магазинче още светеше. Шанд тропа упорито по вратата и накрая се показа възрастен мъж по червена нощница. Все пак прояви любезност към досадника и обясни, че изобщо не е виждал жена с външността на Каран.

Когато се помъкна обратно към странноприемницата, Шанд определи по положението на звездите, че наближава полунощ. И вътре не научи нищо ново. Каран бе изчезнала.

Шанд си купи кана вино и седна на верандата на хладина. Редно беше да потърси помощ от градските пристави, но не му се искаше. Кметът скоро щеше да прочете полученото съобщение и не биваше да се марка пред погледа му.

Няколко часа по-късно каната се напразни и Шанд отиде в стаята си. Доскоро Каран бе извънредно находчива, но болестта и безумието й отнеха съобразителността. Тя нямаше и предишната си воля. Обземаше го все по-мъчителен страх.

След като Шанд се махна, Каран се помота из пазара. Видя какви ли не вещи, които би си купила с удоволствие, сред тях и великолепно изработени мехове за вода, но в джоба й бяха останали само няколко медни монети след покупките по-рано през деня.

Както ходеше безцелно по улицата, зърна парк с високи палми в близката падина. Тръгна натам и щом мина под арката, бележеща началото на парка, някой я поздрави. Обърна се към слабия младеж в униформа на разпоредител, чието лице беше обсипано с лунички. Веднага се изпълни със симпатия към него заради морковения оттенък на рижата му коса.

— Здравейте — отговори му приветливо. — Просто реших да се поразходя в парка.

И той се усмихна.

— На стената зад ъгъла има карта. Искате ли да ви обясня какви забележителности има тук?

— Да, моля!

Той посочи различните места на цветната карта — водопад, полянки, пещери.

— Пещери ли? — повтори Каран, която си спомни въодушевените описания на Шанд.

Младежът се озърна към светилото, което се бе спуснало зад арката.

— Най-прекрасните пещери в целия свят — сериозно я увери. — Но днес нямате време да ги разгледате. По-добре елате пак утре сутринта.

— Сутринта няма да съм в града — каза тя. Не повярва на преувеличението, но любопитството й се пробуди. — Жалко… Ако ме упътите как да стигна до тях, може би само ще надникна.

— Даваме фенери на посетителите срещу една медна монета. Съветвам ви да не влизате без фенер.

Каран му даде монетата и получи фенер.

— Минете оттук — посочи той криволичеща пътека. — Не е далеч.

Каран му благодари и тръгна по пътеката, която се провираше между дърветата и тук-там се спускаше стръмно. Краищата на долината се събираха в канари от бял варовик. След няколко минути пътеката свърши при назъбена дупка в скалите.

— Да бе, най-прекрасните пещери в целия свят — прихна Каран. — Но щом съм тук, поне да видя как е вътре…

Запали фенера и заджапа в плитките локви. Пещерата беше хем малка, хем неугледна, а и вмирисана заради изпражненията на прилепи. Свърна зад първия ъгъл, промъкна се под ниския таван в следващата пещера и се закова на място. И преди бе влизала в подземни кухини, особено когато двамата с Лиан бягаха от Шазмак, но онези не бяха нищо повече от сиви тунели в мокри скали. Изобщо не би могла да си въобрази великолепието, което се откри пред погледа й. Вдигна фенера с изпънатата си ръка и все едно се озова в дворец, издълбан в стъкло. Накъдето и да извиеше глава, светлината се отразяваше, преливаше се във всички мислими оттенъци, пречупена от стотици хиляди кристални фасетки. Каквито и описания на подобни чудеса да бе слушала, те не я подготвиха за истинската красота на тази малка пещера.

Навън сигурно се спускаше здрач. Тя направи крачка напред, после още една, полюшваше фенера, за да се порадва на променливите шарки. Времето отлиташе неусетно в замайващия я възторг. Влезе и по-навътре. И следващата подземна кухина не я разочарова. Мина през нея, попадна в трета и видя тъмнеещи отвори на проходи в три различни посоки. Озърташе се удивена.

А през това време дългунеста забулена фигура се вмъкна в пещерите, последвана от още пет. Несигурната дарба на Каран не я предупреди — тя тънеше в омая, забравила всичко освен играта на отблясъци, цветове и сенки по безкрайно разнообразните повърхности, от които се състояха пещерите.

Завъртя се на място като в танц, но внезапно се смръзна.

Половин дузина силуети запречваха изхода, скръстили ръце на гърдите си. Качулките засенчваха лицата им и от тези тъмни петна до нея стигаше само отражение в някое око. Нямаше как да се провре между тях.

Заотстъпва гърбом, забравила гледките. Помъчи се да долови нещо с усета си, но дарбата за кой ли път я подведе.

— Какво искате? — трепна нейният глас, колкото и да не й се искаше.

Не отговориха, но стоящият най-вдясно бутна качулката си назад и фенерът огря сивкави белязани бузи с ъгловати скули, извит остър нос и черни очи, които тя познаваше твърде добре.

— Идлис!

Да, това беше лечителят Идлис — уелмът, гонил я месец след месец, откакто тя избяга миналата есен от Физ Горго с Огледалото.

Не си позволи да изпадне в паника. Не изпитваше ужас, дори не се страхуваше. Само я налегнаха непреодолимо, празно униние и безпомощност. Тук беше съвсем сама.

— Какво искате от мен този път? — тихо попита.

Идлис направи опит да се усмихне. Грозна гледка.

— Не ти мислим злото. — Дрезгавият глас заклокочи в гърлото му и думите трудно се различаваха. — Не се бой. Ние ще се грижим много добре за тебе.

Той протегна към нея костелива ръка. И по нея кожата напомняше за рибешки люспи. Каран помнеше мъртвешкия допир.

— Огледалото не е у мен — промълви тя.

— Ние вече сме гашади — заяви Идлис. — Искаме не Огледалото, а теб!

Тя едва не изтърва фенера. Сега имаше от какво да се плаши. Направи още една крачка заднешком.

— Няма изход — спря я Идлис.

„Ама че глупости. От пещерите винаги има много изходи.“

Той се хвърли към нея и тя отскочи встрани. „Помощ!“ — нададе мислен вой или поне се опита, защото не знаеше постига ли нещо. „Шанд, къде си? Помогни ми!“ Опитваше се да достигне съзнанието му, но нямаше власт над дарбата си.

Хукна през локви, криволичеше между сталагмити и странни скални буци, мяташе се на зиг-заг през пещерата по калната пътека, която водеше към следващата. Светлината подскачаше по стените и таваните още по-запленяващо от преди, но Каран беше безчувствена към красотата.

Скоро откри, че не е издръжлива както при първото си бягство от Идлис. Прекомерните усилия я изтощаваха бързо. Забави до бърз ход и се огледа.

Нищо не виждаше, но това нямаше никакво значение. Тези същества бяха по-мудни от нея, а и тромави, но щяха да й изцедят силите. Гашадите не се отказваха. Отгоре на всичко виждаха на тъмно по-добре от нея. И слабичкото сияние на фенера беше предостатъчно за тях, но тя не смееше да го угаси — ами ако пропадне в някоя яма?

В съзнанието й недоловимо се промъкваше присмех. И някои от гашадите имаха дарбата на усета. Проследиха я по сънищата както преди и бяха способни да я омаломощят, да й внушат уплаха. По време на преследването през мочурливите гори на Орист тя съзнателно потискаше чувствата си, за да не я откриват лесно.

Спомни си онази нощ в гората недалеч от Нарн — тогава усети уелмите и знаеше, че е неспособна да им се опълчи, затова прогони Лиан. Ако пак се възползват от тази своя сила…

Гашадите открай време имаха надмощие над аакимите, подобно на вцепеняващата власт на змията над заека. Ето как бяха превзели Шазмак с лекота. А самата Каран имаше една четвърт аакимска кръв. Предполагаше, че това обяснява и нейното безсилие в онази нощ.

Тътреше се по тунел, чиито стени можеше да докосне с разперени ръце. Загуби представа за разстояние и време, но сигурно се бяха изнизали часове — във фенера оставаше съвсем малко масло. Нямаше смисъл да продължава нататък. Каран спря на място, където тунелът започваше да се разширява, и остави фенера.

„Ще почакам тук. Щом ще ме заловят, предпочитам да ги видя отдалеч.“

Мисълта да се предаде с достойнство й донесе мъничко утеха. Така пак се чувстваше силна. Все пак имаше някаква власт над участта си.

Пламъчето затрепка силно. Тя се досети, че в маслото има вода, и поразклати фенера, докато светлината стана равномерна.

По-назад в тунела тракна разместено камъче. Идваха! Каран вдигна фенера. В мрака се размърда някаква сянка. Светлината очерта фигурата на Идлис. И другите напираха зад него. Нищо не бе спечелила с бягството.

Краката й омекнаха. По неволя се опря на стърчащ камък. Налудничавото хихикане отново се надигаше в главата й. Предчувстваше как грапавата кожа по пръстите на Идлис ще докосне гърлото й.

Той се клатушкаше към нея и накрая самообладанието й измени. Каран грабна фенера, извъртя се и побягна отново в тъмата.

Имаше време само за мигновено изумление, когато на мъждукащия пламък съзря гигантска кухина, а после под краката й се остана никаква опора. Стори й се, че пада дълго, и очакваше да умре, но се гмурна в дълбоката студена вода. Фенерът угасна, тя си удари тила в нещо, пред очите й пламна червено зарево… и всичко изчезна.

27. Клеймото

С неспирен устрем аакимите изскочиха от обраслите с шубраци гори на каменист бряг. Бяха минали само три седмици след Големия събор, но на Лиан му се струваше, че цял живот само е тичал.

— Има рибарско градче на име Сифтах недалеч оттук — каза Тенсор. — Там ще намерим лодка.

Поведе ги по осеяния със скали бряг към края на дълго и тясно речно устие, където ронещите чакъл стени на долината се издигаха стръмно.

Жителите на града вече знаеха кого имат насреща си — очевидно някой ги бе предупредил с вест, пратена по птица. Стана ясно обаче, че в това усамотено място не се кланят на чужди господари. Когато Тенсор поиска да наеме лодка, извади звънко злато от кесията и нареди монетите на масата, те дадоха съгласието си охотно. Колкото и начумерени да изглеждаха тези мургави яки рибари, Тенсор знаеше, че държат на дадената дума.

За да скрепят сделката, вечерта имаше скромно пиршество. Седнаха около маси, изнесени на хълма, хапваха печен пащърнак, къшеи жълт хляб, топен в зехтин, и сардини, печени на скара върху огън от розмаринови клонки. Лиан се тъпчеше с мазната риба, ухаеща на подправки. Облизваше си пръстите, когато се надигна набръчкан старец и вдигна голяма чаша с виолетово вино.

— Наздраве за Тенсор! — провикна се той и опразни чашата с една огромна глътка.

— Наздраве за Сифтах! — отвърна Тенсор, който също изпи на един дъх чашата си, и останалите аакими последваха примера му.

За пръв път в живота си Лиан изобщо нямаше желание да се надпива с никого. Жадуваше само да се изкъпе и да заспи. От учтивост отпи малко вино. Главата му се замая веднага.

Стана и старица, също цялата в бръчки, и вдигна чаша. Лиан започваше да се опасява, че ще има наздравица за всеки жител на градчето. Изпъшка, само вкуси виното и отпусна глава на ръцете си. Почти незабавно някой го сръга болезнено в ребрата.

— Що за обноски, летописецо? — укори го Шала, близначката на Зара, която остана в Туркад.

Той вдигна мътен поглед — чашата му отново беше пълна и от него се искаше да я изпие. Щом посегна към нея, го осени вдъхновение. Събори я непохватно, килна се встрани и падна под масата. Всички му се смееха, но той си полегна на боцкащата трева, усмихна се и заспа.

Сутринта аакимите се събудиха с натежали глави и узнаха, че вятърът се е обърнал и духа с такава ярост от североизток, че рибарските корабчета не могат да излязат от пристанището. Запълниха времето, като изработваха устройства от метал и дърво, леки и здрави. Сглобяваха ги от множество старателно полирани парчета, които образуваха съвсем обикновени наглед форми и никой не би могъл да познае сложната структура вътре.

— Какво е това? — попита Лиан.

— Тразпари — отвърна Аспър, с което нищо не му обясни, разбира се.

Никой не пожела да издаде предназначението на тези вещи. Лиан допускаше, че може и да са оръжия, с които аакимите ще се защитават по предстоящия път.

Денят отминаваше и Тенсор се разтревожи от забавянето, Лиан пък чак сега имаше шанс да отдъхне и да помисли. Ходеше по покритите с треволяци и храсти височини над брега, зяпаше Туркадско море или попълваше дневника си за бъдещото „Предание за Огледалото“. Аакимите не му пречеха да се усамоти, но той знаеше, че мразещият го Хинтис никога не го изпуска от поглед. В кесията му оставаха немалко от парите, които му даде Уистан на тръгване от Чантед, можеше да си плати превоза и до Туркад, и по-нататък, но не се опита да избяга. Нямаше къде да отиде, не му остана и близък човек, за когото да се безпокои.

А и знаеше, че няма да допуснат да избяга. Тенсор пазеше в тайна какво е намислил за кого — нещо свързано с Огледалото, и повече не спомена за това след Събора. Ами онова опустошаващо ума заклинание, с което аакимът си послужи тогава? Защо тъкмо той — Лиан, беше единственият незасегнат?

Мендарк бе плащал обучението му в Школата на преданията петнадесет години и Лиан му беше длъжник, често се питаше какво ли Магистърът би поискал като отплата. Но дори не знаеше дали Мендарк е оцелял след Събора. Сега нямаше господар.

Често се поддаваше на безсмислени угризения. Защо нападна без никаква полза Тенсор на Големия събор и само привлече вниманието му? Но дори да бе избягал, Туркад и околните области попаднаха под господството на Игър. Дори Каран да е останала жива, в момента с нищо не би й помогнал. Нямаше нито сили, нито собствена воля — Тенсор му я отне.

Единствено Преданията запълваха със смисъл живота му. От години го бе обсебила мечтата да състави свое Велико предание. Но такова сказание трябваше да получи единодушното, въодушевено одобрение на всички майстори летописци, които не го даваха лесно. Последното от общо двадесет и двете Велики предания било утвърдено преди столетия. Ако Лиан успееше да наложи двадесет и третото, щяха да го прославят като най-великия летописец на епохата.

Нямаше нищо друго, освен това „Предание за Огледалото“. Изобщо не го засягаше в чии ръце е самото Огледало — никой не му се виждаше по-подходящ от останалите. Затова продължи да дебне Тенсор ту с интерес, ту със страх, чакаше какво ще стори, трупаше записки за сказанието си и запълваше дневника си.

Тенсор често бродеше сам в нощта. Наглед нямаше нужда от отдих, а и му стигаше малко сън. Към полунощ след втория ден от престоя им в Сифтах той се върна в бивака им с грейнали очи и мрачна усмивка.

— Убеден съм, че мога да го направя! — възкликна той. — Но трябва да намерим сигурно убежище… нищо чудно да се нуждая от много време.

Мълчанието се проточи. „Какво ли ще прави?“ — чудеше се Лиан.

— Аз казвам да се върнем на изток — обади се Малиен. — Отдавна е било предсказано, че ще напуснем запада. Шазмак никога вече няма да е наш. Нека се приберем в Стасор и там да съградим живота си отново. Да си призная, не съжалявам за това. За мечтите, на които се отдавахме в Шазмак, никога не е имало надежда.

— Да — промълви лечителят Аспър и извлече меланхоличен акорд от инструмент с много струни. — Настъпи времето на избора за нас. Никога няма да постигнем силата, за да осъществим целите си, поставени в древността. Трябва да се преобразим за настоящето, за бъдещето, иначе за нас ще настъпи краят.

Блейз подхвана мелодията с подобие на флейта, но я засвири толкова печално, че очите на Лиан се просълзиха. Той не откъсваше поглед от Тенсор. Неговото лице не издаваше нищо. Той огледа малобройния си отряд, изчакваше да чуе всички и чак тогава отвори уста:

— Де да можехме… Но ние не сме някакво варварско племе, спускащо се за набези от планините, което постига величие за петдесетина лета, а после се връща смирено при стадата си и потъва в забрава. — Тенсор протегна умоляващо ръце към останалите. — Ние сме аакими! Замислете се за благородните ни корени. Нашето величие не е в мощта или в броя ни, нито пък в способността да властваме чрез оръжия. Ако само това се искаше, щеше да има мнозина като нас дори в този окаян свят. Величието ни е в нашата цивилизация, култура, изкуство и архитектура, в нашата музика, литература и философия. Така е било и под игото на кароните — творбите ни облагородиха дори тях! А ние, които дойдохме на Сантенар, им бяхме равни във всичко. В Тар Гаарн! В Шазмак! Немислимо е да се превърнем в нищожества.

— Алсифър! — отвърна Малиен с едва прикрито ехидство. — Самонадеяност! Тържество на глупостта! Ние се надценихме и сега построеното рухва. Трябва да започнем скромно, от основите.

Спорът продължи под звуците на печалната музика. Аакимите се връщаха многократно към едно и също, предлагаха всевъзможни доводи и възможности, често се позоваваха на миналото, на честта си, на своята цивилизация и култура — всичко, което бе неразривно свързано с тяхната същност. Но Лиан се поддаде на досадата, защото взе да му се струва, че доникъде не стигат, а и когато Тенсор започнеше да им се налага, винаги му позволяваха да върши каквото си е наумил.

— Ние сме само малка частица от аакимите — напомни Аспър. — Парченце, откъртило се от колелото. Нашият народ остана на Аакан, те са несравнимо повече от нас, които сме на Сантенар. А дори тук имаме прекрасни градове — Тиртракс и Стасор. Единственият ни шанс е да се слеем с аакимите от източните земи.

Тенсор изопна гръб.

— Сънародниците ни на Аакан се раждат в робство. Тяхната култура вече не е по-жизнена от шепот на ветровете на времето. А аакимите от изтока поеха по пътя на упадъка, наподобяват по нрави народите, сред които са се заселили. Само ние имаме силата… и волята!

Малиен се разгневи.

— Упадък! Моите сродници не са приклещени в капана на миналото. Те благоденстват. И винаги си се обръщал към нас при затруднение.

— Но вие сте равнодушни към миналото, а какво сме без него?

— За нас миналото е ценно, но не позволяваме да ни спъва. Някога сме имали величие и това е било прекрасно. Добре е да помним какви сме били, но това няма да ни нахрани днес. Откъснете живота си от миналото, както постъпихме ние на изток. Ние не забравяме, без да подклаждаме безполезни страсти.

— Няма да ме разколебаеш — отсече Тенсор. — Трите свята трябва да бъдат освободени от заплахата, която е скрита в Рулке. И тогава ще започне нашето възраждане. А ако се провалим, нека се сгромолясаме славно.

Лиан стигна до ново прозрение за душите на аакимите: за тях имаше значение и какъв е провалът. Но дори останалите млъкнаха стъписали от думите на Тенсор. Някой изохка, сякаш тежко предчувствие се понесе между тях като горски пожар по върховете на дърветата. Всички скочиха.

— Не! — провикна се дребничката Шала. — Малиен, обзема ме страх. Гибелта, поразила Шазмак, ни следва по петите.

Нейната невъздържаност беше смайваща, защото младите дължаха уважение на по-старите, а тук никой не можеше да се мери по години с Тенсор. Единствен той се бе родил на Аакан. Но този път другите я подкрепиха.

— Дори детето успя да прозре безумието на тези кроежи — натърти Аспър, макар че в очите на Лиан Шала отдавна бе навлязла в зрелостта си. — Умовете на всички ни са смутени от погрома над Шазмак. Докато не научим истината, в нищо друго няма да открием смисъл.

Огънят хвърляше червени отблясъци по лицата им. Тенсор изглеждаше по-навъсен и безпощаден отвсякога. Уплахата на Лиан растеше. Който и да постигнеше победата в това противопоставяне, за него нямаше да е от полза.

— В отмъщението намирам целия смисъл, който ми е необходим! Но съм готов да ви изслушам. Ако няма да ме последвате, къде ще отидете?

— Къде? — с изтънял глас повтори Лиан. — Вие сте само осмина. Нямате никаква надежда да си върнете Шазмак.

— Затова се нуждаем от убежище, което не може да бъде превърнато в клопка за нас — изтъкна Тенсор. — Летописецо, за тебе казват, че познаваш сказанията по-добре от всеки жив човек в този свят. Ти къде би отишъл, ако имаше моите стремежи?

— В планините на Зайл?

— Игър може да прати там армия от Орист само за шест седмици.

— В Големите планини или далеч на изток?

— Разстоянието е твърде голямо — възрази Тенсор — или пък се минава през земи под властта на Игър или на не по-малко тиранични господари. Не! Най-разумно е да се скрием, все едно сме изчезнали от Сантенар. Има един-единствен начин. Ще тръгнем на север.

— Но на север от Мелдорин няма нищо.

— Нима?

— Само пустините на Фаранда и Сухото море…

— Също и Катаза. Там ще отидем — заяви Тенсор. — Каква изтънчена ирония — да си присвоим Катаза и да се възползваме от нея срещу враговете си.

— Катаза ли? — промърмори Хинтис и недоумението му се отрази по лицата на другите по-млади аакими. — Какво е Катаза?

„Изтънчена ирония — мярна се в ума на Лиан — или невъобразима глупост?“

— Кой помни Кандор след провала на империята му? Историята му е почти забравена.

— Ти помниш, летописецо — троснато рече Тенсор. — Разкажи на сънародниците ми. Сред всички тук май само ти, аз и Малиен знаем какво е било.

— И аз знам — намеси се Аспър, — но ми е интересно как един летописец ще разкаже историята.

Лиан потърси с поглед къде да застане. Нелека задача — да разказва пред толкова зле настроени към него слушатели, особено на такова място. Пламъците и пукотът на жаравата щяха да ги разсейват. Избра си камък с очертанията на разтворена книга и скочи върху него.

— „Предание за Разлома“ е непълно и не може да ни удовлетвори — започна той, — всъщност е най-зле съставеното измежду всички Велики предания.

Изведнъж му хрумна, че и за него това е сгоден случай. Ще наблегне в сказанието си на Кандор и загадъчната му гибел и може би ще изкопчи някаква нишка от реакцията на слушателите си.

— Не увъртай, а разказвай! — подигравателно настоя Тенсор. — Не искаме да чуем всичко, а само каквото знаеш за Катаза. Просто изложи фактите, без да ни пробутваш хитрини със своя глас.

— Никой няма да ме поучава как да разказвам — студено му се сопна Лиан. — Но ще се огранича със съкратена версия, която дори за тебе ще е разбираема.

Историята започва скоро след като преследвачите на Шутдар дошли на Сантенар. На Кандор, най-незначителния сред тримата карони, скоро му омръзнала нескончаемата гонитба. Увлечен в собствените си амбиции, той съзрял своя шанс да ги осъществи безпрепятствено, докато целият свят е зает с други дела. Кандор прозрял, че Перионско море е ключът към цял Лоралин. Онзи, който го владеел, можел да стане повелител на изтока, запада и севера. А земите на север били богати. Катаза можела да се въздигне с търговия и господство в морето.

От Катаза той постепенно завладял другите острови и наложил властта си в морето. Възползвал се от огромните богатства на Фаранда и укрепил могъществото си. Преди три хилядолетия настъпил момент, когато и Рулке се почувствал заплашен от него. Но дори Рулке не посмял да му се опълчи открито. Кандор се хвалел, че империята му ще съществува, докогато го има и Перионско море.

— Неразгадаема тайна е защо кароните са се обърнали срещу един от своите — промълви Малиен.

— Права си — подкрепи я Тенсор, който бе затворил очи, погълнат от спомени. — Те са раса, която брани и закриля всеки принадлежащ към нея.

— Накрая Кандор се оказал толкова силен, че да застраши равновесието в света, и неговите врагове се съюзили. Говори се, че и Ялкара се присъединила към съюза, за да разгроми Кандор. Други обаче твърдят, че Майсторката на заблудите нарочно насъскала Рулке срещу него, за да отвлече вниманието му от себе си. Последният сблъсък се развихрил във Фошорн, полуострова до северния проток на Перионско море. Още тогава онези области били неустойчиви, всеки ден имало земетръси, а дълги процепи в скалите бълвали лава.

В този ден земята се раздрусала страховито и вълни залели всички брегове. Дори далечният Туркад бил наводнен. Когато водата се укротила, Кандор открил, че самото дъно се е надигнало и затворило протока към океана. Дъното се надига и до ден днешен.

— Но как е възможно Рулке да е овладял подобни сили? — удивена попита Малиен.

— Никой не може да ги овладее — язвително възрази Тенсор. — Той си приписа съвсем естествено разместването на пластовете, а лековерните приеха измислиците му за истина.

— Година по-късно водата в морето започнала да спада. След десет години слязла седем разтега по-ниско и всички пристанища били съсипани. А после настъпила суша, каквато във Фаранда не познавали дотогава. Тя се проточила и тридесет години по-късно хората започнали да проумяват, че никога няма да свърши. Променил се дори климатът. Вместо гори се ширнали степи, вместо ливади — пустош, а пустините станали толкова жежки, че там изчезнал всякакъв живот. Във Фаранда милиони гладували, а заедно с тях и безчет жители на земите около морето.

Кандор опитал да се пребори със сушата. Изпратил огромни пълчища роби да копаят канал при Фошорн. Дълбаели и пренасяли пръст, разбивали скалите с машини, създадени само за тази работа. Трудели се над столетие и през цялото време ги връхлитали банди, събрани от Рулке. Кандор бил принуден и да поддържа армия, за да ги отблъсква. Накрая каналът бил прокопан — най-грандиозното начинание в историята на Сантенар.

— А мнозина от нашите загинаха, за да бъде то успешно — изръмжа Тенсор.

— Мнозина, да — печално потвърди Аспър. — Два наши града са били поробени, за да участват в работата.

— Кандор дори възнамерявал да събира такси от всички кораби, минаващи по канала, за да възстанови загубите си. В западния край били изградени два грамадни шлюза от стомана, крепящи се на оси, забити дълбоко в скалите. Имало и огромни макари, които да ги вдигат и спускат. Самите им размери вдъхвали страх, но били същинска безсмислица, защото нямало изгледи морето да се напълни отново. За да се случи това, каналът би трябвало да е стотина пъти по-широк и пълноводен, но такава задача не е по силите на всички народи в Сантенар, дори да обединят силите си.

Каналът се превърнал в Бясната вода, необуздан поток сред отвесни скали, в който нищо не можело да оцелее. С времето ставал все по-дълбок, докато водата прояждала руслото си, но в сравнение с Перионско море бил като конец до прозорец.

След един век водата спаднала с осемдесет разтега. След пет века — с четиристотин и петдесет разтега. Над повърхността стърчали острови и ридове, а прекрасното Перионско море се превърнало в три солени езера — западно, източно и по-голямото северно. Разделяли ги солни хребети.

Минало хилядолетие. Морето загубило половината си площ. Земите пустеели, горите изсъхнали. По равнините никой не засявал ниви, там скитали само чергарски племена. Дори в легендарните рудници на Фаранда работата замряла, защото нямало вода, която да задвижва механизмите.

Кандор си оставал господар на Перионско море, но то представлявало прах и сол — вече не притежавал нищо. Търговията секнала. Бясната вода се превърнала в гигантски водопад, а някогашните брегове — в канари над бездънни пропасти.

Кандор прибягнал до всички заклинания и чародейства, които познавал, но нито едно същество не може да постигне безгранично могъщество. Природата го победила — водата спадала все по-бързо. По неволя се отказал от империята си и разярен потеглил с войските си на юг. Обсадил земите на аакимите и така започнало Прочистването. Но цялото богатство на империята му се стопило в безумието на Бясната вода, а могъществото му било подкопано от неспирните набези. И накрая Кандор намерил смъртта си — единственият карон, умрял на Сантенар.

Лиан се вгледа в Малиен и Аспър.

— Често се питам как ли е умрял Кандор. Аакимите ли са го убили?

— Не сме ние — завъртя глава Тенсор, — макар че ни се искаше да го направим. Смъртта му ще си остане неразгадана тайна. Продължавай, разказвачо!

— Оттогава е изминало още едно хилядолетие. Повечето езера са пресъхнали. А дъното на морето е искряща равнина от сол с дебелина няколко разтега. Сега малцина живеят във Фаранда освен на север, в тропиците. А несравнимата Катаза е забравена насред Перионско море.

— В тази история има поука — обади се Малиен, — ако пожелаем да я чуем.

— Аз я чувам ясно — натърти Тенсор. — Кароните не са неуязвими. Това беше знакът от съдбата, който очаквах.

Той кимна на Лиан — единствената благодарност, която летописецът можеше да дочака от него.

— Е, отиваме ли в Катаза? — обърна се Тенсор към останалите аакими.

Никой не възрази.

„Животът е пълен с изненади — мислеше си Лиан. — Катаза беше мечта за мен и ето че ще се отправя натам. Но какво ли ще намеря на това място?…“

Все пак Тенсор имаше причина да се радва на бавенето в Сифтах, защото на третия ден нисичката русокоса Зара се присъедини към тях. Сестра й я посрещна с ликуващ вик. С нея дойдоха още аакими — оцелели от погрома в Шазмак, малобройна, потънала в покруса групичка. Съобщиха, че и други са тръгнали след тях. Никой не се бе надявал на такъв късмет, Тенсор сякаш бе наследил току-що неочаквано богатство. Но когато оцелелите споделиха какво се е случило в града при нападението на гашадите и как са постъпили с обитателите му, той потъна в такова мрачно мълчание, че никой не смееше да продума. Не един и двама сред аакимите обаче се питаха как изобщо му е скимнало да повярва на Фейеламор, а не на Каран.

— Да, беше ужасно — отрони среброкосата Селиал, която ръководеше Синдиците в процеса срещу Каран. — Насочиха срещу нас мощ, на която не можахме да се противопоставим. Налетяха ни в унищожителна орда.

Лиан я помнеше добре заради нейното непоклатимо достойнство и безпристрастие. Сега я виждаше съсухрена и измършавяла, все едно плътта под кожата й се бе стопила.

— Как се промъкнаха? — застърга гласът на Тенсор. — Каран ли ни е предала?

— Каран! Глупости! — Смехът й прозвуча като презрителен лай. — Гашадите знаеха как да обезвредят Часовите, не може Каран да ги е научила. Не, Емант беше изменникът, а вината пада върху мен.

Лицето й се разкриви, но тя не пророни сълза — очите й биха пресъхнали.

— Как тъй? — озадачи се Малиен сред тълпата слушатели.

— Малиен, радвам се да те видя… Да, аз съм виновна. Допуснах Емант да разговаря с Фейеламор, покварила го е. Ах, каква зла твар е тя! Емант ни предаде и гашадите дойдоха като оживял кошмар.

— Но какво остана от Шазмак? — извика Аспър. — Не можем ли да си го върнем?

— Осквернен е завинаги — отговори му един от новодошлите, висок мъж на име Баситор, с издължено, опалено от слънцето лице и жълти очички. — Кулата Тракст рухна и изгоря. Има още много щети, макар и да не мисля, че е невъзможно да съградим всичко наново. Само че кой би поискал да се върне на място, опетнено с цели потоци от нашата кръв?

Лиан пак откри непозната за него черта в нрава на аакимите. Друга раса би се борила да си върне града, би го съградила наново още по-як и величав.

— Колко от нашите загубихме? — попита Аспър.

— Стотици — поклати глава Селиал. — Много стотици! Но се спасиха повече, отколкото сигурно си мислиш.

— Щом е така, къде са, когато имам най-голяма нужда от тях? — изфуча Тенсор.

— Тръгнаха на изток — стихна гласът й до шепот. — Проклеха те и се зарекоха, че никога няма да те последват отново.

Той изглеждаше като зашлевен по лицето, но се опомни скоро.

— Проклет съм, да, трижди проклет! — развика се Тенсор, — но по-непреклонно убеден отвсякога, че моят избор е верният. Елате с мен — помоли той двамата предводители на групата от Шазмак. — Имаме много неща да обсъдим.

Баситор и Селиал се отделиха с него в нощта и не се появиха часове наред. Не пожелаха да споделят за какво са говорили и дали са го укорявали, но накрая Селиал се върна сама. Тя пък се усамоти с Малиен и Аспър, поели ролята на съветници.

По-късно дойде Баситор, а чак след него и Тенсор. Приличаше на човек, състарил се изведнъж с трийсетина години, вместо на силен и жизнен мъж на средна възраст. Дотътри се в бивака с изцъклени очи.

— Не ми се пречкай, коварен зейн — изгъгна с гърло, пресъхнало като някогашното Перионско море.

Замахна с крак да ритне Лиан, който отскочи и за малко не падна в пламъците.

Никой от аакимите не издържаше на погледа на Тенсор.

— Разгромени сме! И вече няма да се надигнем. Нищо не ни остана освен възмездието и аз ще го осъществя! — Очите му смразиха Лиан, той хвана младежа за косата и го вдигна с една ръка. — Кълна се в кръвта на този прокълнат зейн, че няма да намеря покой, докато не измрат всички гашади до последния… всеки мъж, всяка жена, всяко дете и плод в утроба.

Втрещеният Лиан се боричкаше напразно. Тенсор стисна с пръсти косата му, улови глезените му с другата си ръка и задърпа. Кожата по главата на Лиан пламна от болка.

— Тенсор, остави зейна на мира — кротко заповяда Малиен.

Предводителят на аакимите се тресеше от бяс.

— От откъснат скалп не се умира. Ако ще да му одера кожата от лицето, пак ще мога да си послужа с него за своите цели.

Аспър и Селиал застанаха до Малиен, при тях се наредиха и останалите без Баситор и Хинтис.

— Пусни го — настоя Малиен. — Къде ти е честта?

— Мъртва сред кървавите развалини на Шазмак! — пак се разяри Тенсор. — Ще си отмъстя, ще размажа гашадите, ще късам Рулке мръвка по мръвка…

Впусна се в такива описания на жестокости, че всички освен двамата му привърженици се отдръпнаха. Изведнъж той се запъна от погнуса към себе си.

— Уф, разкарай се, противно зейнче…

Сълзите му приличаха на капки кръв в червените отблясъци. Той запрати Лиан в огъня, разхвърчаха се горящи клонки и жарава.

Лиан се просна по гръб, усещаше нажежените въглени, но не беше способен да помръдне, сякаш волята на Тенсор отново го скова. Всички аакими се вторачиха в него и Аспър най-сетне се досети какво му е, скочи и го издърпа, като побърза да угаси края на ризата му.

В отряда настъпи разкол — Селиал и Малиен оглавяваха мислещите, че аакимите сами са си навлекли нещастието, а безразсъдният план на Тенсор, какъвто и да е той, може само да доведе до пълното им изтребление. Но Тенсор, Баситор и Хинтис преливаха от страх и омраза. Пък и Тенсор бе обзет от такова самоубийствено отвращение към себе си, че нищо не би го разубедило.

След тази нощ Лиан често долавяше погледа му, сякаш Тенсор му взимаше мярка, без да продума. Хинтис и Баситор също го дебнеха с опустошила душите им ледена ярост. Лиан внимаваше да не остава насаме с никого от двамата, защото знаеше, че ще го погубят и при най-дребния повод. Ако не се уповаваше на Малиен и Аспър да го закрилят, сигурно би умрял от страх.

На следващия ден се събудиха от неравномерни бурни повеи, а вятърът се обърна от запад. Към средата на предобеда приливът повдигна нивото на водата в устието. Натъпкаха се в тромавото рибарско корабче и отплаваха към най-северната точка на Фаранда. Тенсор остави един от оцелелите в Шазмак да съобщи накъде са се отправили на други аакими, които биха могли да се появят по-късно. Вятърът ги тласкаше така, че платната стенеха, само след денонощие слязоха на брега без никакви произшествия.

Това парче суша се наричаше Фошорн — петдесет левги от север на юг и тридесет от изток на запад, оформено като лъжица, чиято дръжка беше непроходим провлак. Той пък стигаше до разширяващите се на запад земи на Фаранда.

Още от палубата виждаха пустош — солени мочурища или обрулени храсталаци. Малкото потоци свършваха в пясъчни наноси и се разливаха в плитки горчиви езерца. Екипажът обаче увери пътниците, че поне рибата тук изобилства.

Навътре в сушата плоските възвишения преминаваха в равнина с тънък слой камениста почва, обрасла тук-там с трънаци.

Цял ден се провираха през мъртва гора, чиито сребристи оголени стволове стърчаха като стълбове. А в утрото на третия ден съзряха една от най-потресаващите гледки в Сантенар.

Между южния край на Фошорн и североизточния полуостров на Лоралин имаше непреодолимо препятствие — клисурата на Бясната вода. На ширина не достигаше дори една левга, но от ръба на бездната до водата имаше цели петстотин разтега. Тук с гръмовен тътен се изливаше Туркадско море. Накрая бясната вода скачаше с неспирен грохот в нова бездна още хиляда разтега по-надолу и стигаше до дъното на Сухото море — най-невъобразимият водопад в Трите свята. Долу се образуваше продълговато езеро, все по-солено на изток, което постепенно се губеше и пресъхваше.

Чуха Бясната вода отдалече, скоро усетиха и треперенето на скалите под краката си. Отблизо шумът беше като рев на гигантски звяр и всякакви разговори бяха немислими.

Всяка повърхност беше покрита с влага, в мъглата се сливаха небе и земя. Пристъпиха към самия ръб и главата на Лиан се замая. Олюля се, но Тенсор го дръпна назад.

— Няма да ти позволя това! — кресна с все сила в ухото му. — Баситор, наглеждай го.

Другият ааким го стисна болезнено за лакътя, за да може да надникне надолу. Лиан усещаше как се напряга ръката на Баситор от желанието да го запрати в пропастта. Като зейн бе свикнал отдавна с предубежденията и хулите, но не проумяваше тази безгранична ненавист.

Подминаха остатъците на последния шлюз, отдавна разбит — от него оставаха само забити навътре в скалата гигантски оси от проядена стомана, дебели по четири разтега. Продължиха край канала още няколко часа и спряха при две грамадни черни колони. По тях имаше аакимски писмена и орнаменти, полузаличени от времето. В кълбящата се мъгла просветваше бледа пъстра дъга, която сякаш свързваше Фаранда и Лоралин. За миг се образува пролука и зърнаха още две колони отсреща, смалени от разстоянието до черни пръчици.

— Някога Мостът на небесната дъга се е простирал между двата бряга — промълви Селиал, извила глава към стоящия до нея Лиан. — Най-надарените инженери и творци на нашия народ са се трудили неуморно едно столетие, за да го създадат. И са го сътворили по-прекрасен от всяка небесна дъга.

— Сигурно има и сказание за построяването му — развълнува се той.

Колко ограничени бяха преданията, които научи в Чантед! По широкия свят можеше да научи, а и да разкаже несравнимо повече.

— Да, има сказание — потвърди Селиал — и може би някой ден ще го научиш от мен. То би трябвало да е сред Великите предания на този свят. Не сме създавали нищо по-прекрасно. Но аз не съм безпристрастна — основният замисъл за моста е на прабаба ми.

— Нямам търпение да го чуя — призна си Лиан.

— Да, нищо по-значимо не сме правили на Сантенар — съгласи се и Малиен, — но мостът отдавна е рухнал в бездната.

— Как се е случило?

— Приятелчето на зейните, нашият мил Рулке, от когото имате своя Дар, разтресъл земята — изръмжа доближилият ги Тенсор.

— Не забравяй, че той е предал и зейните — озъби му се Лиан, — страдали сме заради него не по-малко от аакимите.

Извънредно дългите пръсти на Тенсор се свиха и изопнаха, като че жадуваше да го стисне за гърлото.

— Да вървим. Някога Мостът на небесната дъга беше вдъхновение за нас, но сега само ми напомня какво изгубихме.

Продължиха, като се оглеждаха често, Вървяха и след смрачаване. Не се мяркаха никакви преследвачи още отпреди Сифтах, но Тенсор не позволяваше отпускане. Нощем имаше някой на пост, сменяха се всички освен Лиан, който обаче правеше компания на бдящия ааким, ако беше по-дружелюбно настроен към него. Вече се боеше от мрака.

Подминаха водопада на Бясната вода, за чието описание и разказвач не би намерил подходящи думи. От източната страна на билото попаднаха в безводна пустош — тук не растеше нищо, освен избледнели храстчета в улеите. Прекосиха поле с ширина само няколко левги, прорязано в края от оврази, които се задълбочаваха в огромни каньони. А следобед ненадейно застанаха на ръба на урва, чиито стени пропадаха в поредица от тераси чак до дъното на Сухото море. Тенсор се вторачи в бездната.

— Дори в сегашното състояние на духа ми тази гледка не ме оставя равнодушен — изрече той. — Ще се разположим тук, стига да намерим някаква вода, и ще дочакаме изгрева над някогашното Перионско море. Не съм го виждал, откакто морето пресъхна. — Очите му овлажняха. — Някога нямаше по-прекрасно място в Сантенар, а погледнете само в какво се е превърнало…

Лиан се взираше надолу стъписан и уплашен. Перионско море се споменаваше в множество сказания, но никога не бе могъл да си представи това, което се откри пред очите му — нито величието, нито пълната безжизненост. Страхуваше се от спускането в солената пустош, макар да знаеше, че климатът тук е малко по-смекчен през зимата. Семейството му живееше в Джеперанд, отвъд Сухото море. Не бе забравил тежкия труд, с който зейните се прехранваха в онези безплодни земи, брулени неспирно от веещия солен вятър. Умът му не побираше как някой може да се отчае толкова, че да прекоси дъното и да търси убежище насред тази страхотия. Изрази съмненията си пред Тенсор, чиято ярост бе стихнала малко през последните дни, но настроенията му се меняха така, че Лиани не знаеше какво да очаква от него.

Тенсор го изгледа мрачно.

— Летописецо, ние сме в безизходица. Задължително е да намерим сигурно скривалище, където да свършим работата си, без да се опасяваме от нападение. Място, където да се подслоним месец, година или дори век, ако е необходимо. Твърде малко сме, за да се браним, затова нека ни закриля природата. Няма съмнение, че преходът ще е мъчителен, а връщането още по-трудно… ако изобщо се завърнем. Но ние трябва да го направим, значи така ще бъде.

Дълго стояха над пропастта. Неподвижният въздух беше прозрачен, чак в далечината маранята се сгъстяваше. Дъното изглеждаше равно с изключение на ръбест рид на североизток, който се открояваше като кафяво петно сред белотата на солта. Един ааким го посочи и Тенсор кимна.

— Отбелязан е на картите, които съхранявахме в Шазмак, но за последен път съм ги разглеждал преди много години. Спомням си, че продължава на север около четиридесет левги. Тук-там има извори. Ще намерим вода.

— А после? — обади се Лиан. — Още колко ще вървим?

— Не мога да преценя. Сигурно е, че са повече от сто левги. А може би са сто и петдесет, значи още два пъти ще имаме нужда от източници на вода.

Половин левга встрани поток се спускаше в дере, което завършваше с една от безбройните клисури в края на платото. Преместиха се там и се заеха с подготовката за похода. Храна имаха предостатъчно — купиха я от рибарите, сушена или пушена, увита прилежно. Напълниха огромните си мехове с вода и ги вързаха на раниците, толкова тежки, че Лиан не можеше да ги повдигне. Неговата беше несравнимо по-малка. Още по светло довършиха работата. За пръв път след тръгването от Сифтах нямаха какво да правят.

Лиан седна на камък до ръба, но не толкова близо, че да се събуди страхът му от високото. Стараеше се да попълни дневника си, докато още имаше светлина. Изненада се — Малиен се настани до него, а го отбягваше през последната седмица.

— Летописецо, какво ще кажеш за това начинание?

— Ако имах поне смътна представа какво е намислил Тенсор, може би щеше да ми е по-леко на душата.

— Съмнявам се. Ако знаеше, според мен би се затичал към пропастта, за да скочиш в нея.

— Не ме спохождат такива мисли.

— Засега и аз съм далеч от тях, но когато Тенсор застана на ръба, за миг се изкуших да свърша веднъж завинаги и с двама ни. Той ще навлече беда и на вас, и на нас. Уви, не намерих сили да го сторя.

Тя се облегна и от лъчите на залязващото слънце заискриха червени блясъци в косата й. Лиан едва не се задави от мъка.

— Какво ти е, летописецо?

— Слънцето в косата ти… за миг ми се стори, че Каран е до мен.

Тя се наведе напред и илюзията изчезна.

— Хайде, стига… — Малиен избърса очите му с парче син ленен плат. — Я виж… Какво е това? — Стисна лицето му с длани и го завъртя към себе си. — Отвори си очите!

Той примижа срещу светилото.

— Ах! — изтръгна се от гърлото й. — Така си и знаех, още откакто ми разказа съня си.

— Но…

— В кафявото на очите ти избиват бели точици, а по ръцете ти — бели лунички. Тук, тук и тук. Ти наистина носиш Дара на Рулке… клеймото вече се показва.

Лиан пребледня.

— Ние зейните го наричаме Проклятието на Рулке, защото безчет от нашите предци са загинали заради него.

— Може да те сполети същата участ, ако оцелелите от погрома над Шазмак научат. Вярно, ще бъде жестоко и несправедливо, но кой би могъл да ги обвини?

— Предателството на зейните… ако е било предателство, а не зле обмислен избор на съюзник, е останало в далечното минало. Нима гоненията срещу нас ще продължат до свършека на света?

— Моят отговор е „да“, летописецо! Ние простихме на зейните, ти и Каран обаче сте дошли в Шазмак с Огледалото, а после градът бе превзет.

— Не съм аз причината.

— Но си свързан с нещастието! А сега по тебе избива клеймото на Рулке, прастария ни враг. И гашадите са му служили в древността. Как да не помислим, че тяхното пробуждане и белезите по тебе възвестяват завръщането на Рулке? Как да не се тревожим от намеренията на Тенсор да те използва за някаква своя цел?

— Не е ли по-добре да се погрижите за нерушимостта на Нощната пустош, вместо да тормозите мен?! Провериха ме най-старателно, преди да тръгна от Джеперанд. Така постъпваме с всички, които пътуват! — натърти Лиан.

— Ти сам казваш, че когато Тенсор поразил участниците в Големия събор, си усетил болка и си ослепял, но внезапно си се опомнил. Дарът явно е бил скрит дълбоко в тебе, а заклинанието го е отприщило. И сега си изправен пред най-голямата заплаха за живота ти.

Дневникът падна от скута му на земята. Листовете зашумоляха от ветреца. Лиан не забеляза, вперил поглед в Малиен.

— Помогни ми! Ще избягам още тази нощ. Склонна ли си да…

— Ще те намерят за броени часове и всички ще научат защо си побягнал. Остави ме да помисля. — Тя пак се вторачи в него. — Клеймото не се набива на очи. Аз нарочно се вглеждах, след като ми разказа съня си, защото и споделените сънища са ясен признак. Не ми се вярва друг да забележи точиците в зениците ти, ако не е съвсем близо до тебе, и то само денем. Придърпвай шапката си напред. А аз ще те наглеждам и другите няма защо да се навъртат около тебе.

— Ами Тенсор?

— Може би точно това е причината да те доведе… Ако е така, изобщо няма да си отвори устата. Пък и слезем ли на соленото дъно, ще имаш нужда от защитни очила, за да не ослепееш. Това ще е достатъчно да те прикрие, докато се доберем до Катаза. А там… Но дотогава има много време. Ще приготвя и мазило за петната по ръцете ти.

Лиан стисна пръстите й с трогателна благодарност. Малиен си издърпа ръката.

— Ако някой ни наблюдава, ще се зачуди какво кроим. Не прави нищо, с което да привличаш вниманието на останалите.

— Но защо ми помагаш да се опазя от твоите сънародници?

Тя го погледна изпитателно, после устните й се извиха в усмивката, която не бе виждал отдавна.

— Защото си ми симпатичен, летописецо, колкото и да не е за вярване. Защото ние, потомците на Елиенор, сме склонни да угаждаме на чудатите си приумици. И преди всичко защото моята сродница Каран е оставила следа е душата ти, видима за мен колкото и клеймото. Пък и аз се чувствам длъжна да закрилям безпомощните.

Тя го остави сам, а смаяният и объркан Лиан седя при ръба до падането на мрака. Изобщо не го развълнуваха необикновените цветове в небето по залез. Чак когато се спусна плътна тъма, той си взе дневника и се повлече към огъня, за да получи вечеря.

Призори на другия ден Малиен дойде при него с кутийка, от която се разнасяше миризма на ланолин.

— Всяка сутрин втривай по мъничко в лицето и ръцете си. Багрилото ще прикрие петната, пък и ще поддържа младежката ти кожа, ако това е важно за тебе. Нахлупвай шапката ниско и не се набивай на очи.

Тя му подхвърли кутийката и се отдалечи.

28. Сталактит

Идлис спря толкова рязко, че се подхлъзна.

— Светлина! — изскърца гласът му.

Жената зад него вдигна капачето на фенера и мина напред към ръба, откъдето се бе изливал водопад в древността. Гашадите не се заглеждаха в открилото им се великолепие на пещерата. Разстоянието до долу беше голямо.

— Чух как се разплиска вода — изрече Идлис. — Каран може да е оживяла. Дайте въже, по-бързо!

Събраха се на тясната площадка и се опитаха да осветят дъното с фенерите си. По обширната водна повърхност заиграха отражения. Някой закрепи и пусна въже. Идлис смъкна наметалото си, уви дланите си с парцали и се спусна припряно. Цопна във водата, изскочи и заплува в кръг, взирайки се надолу.

— Още светлина! — заповяда с вик. — Слезте!

Още няколко тела прорязаха водната повърхност.

— Намерих я! — отекна гласът на Джарк-ун.

Показа се на повърхността, хванал отпуснатото тяло на Каран.

Изнесоха я на гладка издатина като леко извита маса, сложиха я на хълбок и започнаха да сгъват ръцете и краката й, за да изплюе водата. От устата й потече розова струйка.

Идлис хвана главата й. Тилът й беше подут, под косата имаше и малък разрез, но почти не течеше кръв. Лечителят плъзна длани над всяка кост, опипа корема, заслуша се в ударите на сърцето и поднесе фенера към очите й.

— Жива е! И не е пострадала сериозно. Дишането сигурно е спряло от удара, защото в дробовете й няма вода. — Отвори устата й и погледна. — Ухапала си е езика… нищо особено. Избършете я, увийте я да се стопли и сложете вода да кипне.

Всичко това бе направено с точността на механизъм. Скоро Каран беше загърната в намотало, а гашадите стояха наоколо, взираха се в нея и чакаха да се опомни.

Каран изстена тихо и отвори очи. Тутакси стисна клепачи, опитвайки се да сподави паниката. Лежеше върху камък, подобен на жертвен олтар, а над нея стърчаха поне шестима гашади. Напрегна се, мяркаха й се видения как скача и хуква, но от тях я заболя главата.

— Няма да ни избягаш, Каран от Банадор — подхвана непознат глас като сухо шумолене на змия в кофа, пълна с бръмбари. — Подчини се по своя воля и няма да пострадаш. Господарят дори ще те възнагради. Но се вслушай и в предупреждението — ще те заставим, ако ни принудиш!

— Какво искате? — изхриптя тя.

— А ти как мислиш? — отвърна с въпрос Идлис.

Каран пак затвори очи. За какво ли може да им е притрябвала? Защо я преследват чак дотук?

— Сигурно ви е необходима моята дарба — прошепна тя.

— Както преди, така и сега.

— Преди ли?

— Тъкмо създадената от тебе връзка, която нашият майстор улови, ни възвърна нашата истинска същност — намеси се кльощава жена.

Потиснатите спомени се разгърнаха като взрив — отново онази страшна нощ край Нарн. Спомни си как потърси с ума си Мейгрейт и ненадейно се пренесе в измерения, които дори не би й хрумнало да си въобрази.

— Нужна съм ви, за да се свържете с Рулке!

Смразена от ужас, тя възстанови в паметта си всяка подробност. Чрез неволната помощ на Каран той даде на уелмите онова, което им е било отнето преди трийсетина поколения. Те пак бяха гашадите, които бе превърнал в свои слуги след провала на зейните.

Значи Шазмак е бил превзет и нейните приятели аакимите са измрели заради нея! „Аз съм виновна!“ — ехтеше в главата й като погребален звън. Още какво ли щеше да й се стовари в този живот?

„Никога! — зарече се тя. — Никога няма да ви помогна повторно, дори против волята си.“ Клепачите й се надигнаха, вторачи се във високия таван на пещерата. Там висеше буца от сталактити с формата на краве виме. Гашадите още се взираха втренчено в нея. Тя потръпна. Трябваше да стори всичко по силите си, за да им попречи.

Нещо меко докосна гърлото й. Очите на Каран се разшириха. Една жена, мършава дори в сравнение с Идлис, се бе навела над нея, гледаше я доста благо.

— Да започваме — промълви тя. — Ще създадеш същата връзка.

— Не мога! Дори Мейгрейт да е жива, тя е прекалено далеч. Връзката е силна само на къси разстояния.

Гашадите събраха глави и си зашушнаха, но до ушите й стигаха откъслечни думи.

— …или пък ни лъже — каза жената с кротките очи.

— Може би, Куисан — отговори Идлис, — но нали същото важи и за нашата мислена реч. Когато разменяме мисли, трябва да сме близо един до друг.

— А онази жена Мейгрейт е твърде особена — напомни някой. — Затова и във връзката нямаше нищо обикновено.

Върнаха се и Идлис заповяда:

— Свържи се със стареца.

— Не мога… Шанд напълно е лишен от дарбата на усета. Пък и аз потиснах своите способности след Нарн, вече не успявам да ги използвам, когато пожелая.

Отново ги накара да поспорят, накрая жената заповяда:

— Ребан, покажи й се.

Младеж с напълно безцветна кожа и коса и розови очи застана пред погледа на Каран.

— Сред нас Ребан е с най-силна дарба на усета — заяви Куисан. — Той ще ти помогне отново да овладееш своите способности.

Каран се взираше в очите на албиноса. Самата мисъл да се свърже мислено с него беше непоносима. Тя понечи да се надигне, но гашадите притиснаха ръцете и краката й и я вързаха. Ребан опря бледите си длани в челото на Каран и затвори очи. Тя се замята наляво-надясно, за да се отърве от допира му, но другите обездвижиха и главата й.

Вече усещаше лек натиск отвътре в черепа, сгорещяване в ушите и синусите. Бягаше от всякаква мисъл, напъваше се да предотврати зараждането на връзката. Утешаваше се, че поначало рядко успяваше да достигне нечие съзнание. А после почувства как нещо се вмъкна в ума й — предшественик на връзката. Само че беше чуждо. Тя се потресе и затвори яростно съзнанието си, натрапеният зачатък на мисъл изчезна и ръцете се отдръпнаха.

Каран погледна албиноса, който бе пребледнял още повече. По лицето му се стичаха едри капки пот.

— Силна е — промърмори той. — Ще си послужим с кръга.

Шестимата се наредиха около нея. Идлис извади няколко неща от торба, претегли ги на длан, отчупи парченца от двете по-големи и раздаде на всеки. Те напъхаха нещата в устите си, преглътнаха и се хванаха за ръце.

У Каран пак се прокрадваше безумното хихикане като възпаление, плъзнало по мозъка й.

— Махнете се! — запищя тя. — Излезте от главата ми!

Сега усещаше нетърпимо стържещо боцкане, все едно търкаха гръбнака й с телена четка. Заболя я, отначало в отделни точици, които постепенно се разливаха, мъчението се изостряше непрекъснато. Насилваше се да заглуши всичките си сетива, да се превърне в тъпа безчувствена плът както след Големия събор, но дразненето в ума постоянно й напомняше коя е.

— Връзката! — прошепна Куисан.

— Не! — кресна Каран и плю в лицето й.

„Връзката! Създай връзката! — напъха се шепотът и в главата й. — Ето, говорим ти с мисъл. Отговори ни, създай връзката.“

— Не! — задра гласът й. — Никога!

Но още докато викаше, те й натрапваха образите, предшестващи връзката, представата си за своя господар, за неговото величие и целеустременост, за терзанията му, проточили се цяло хилядолетие в Нощната пустош. „Създай връзката! Освободи господаря!“

Волята й поддаваше, съзнанието й отслабваше под натиска на шестимата, които й противостояха — така и греда се огъва под огромен товар. „Освободи го, освободи го!“

Какво да стори, за да спре това? Охотно би пропаднала отново в лудостта, ако можеше, но дори такова убежище й отказваха. Би ги поразила, както Мейгрейт отвръщаше на нетърпими посегателства, само че не владееше Тайното изкуство.

„Създай връзката! Създай връзката!“

Каран се задъхваше, началото на връзката се оформяше все по-ясно. Принуждаваха я, колкото и да се съпротивляваше. „Няма! Как да насоча силата им срещу тях? Какво да направя? Поне мислите ми не могат да доловят. Никой не чете в чуждите умове.“

Тя се гърчеше, стенеше, въртеше глава, бореше се бясно да разхлаби въжетата на китките и глезените си, за да им внуши, че е обзета от необуздана уплаха, преди да се предаде. Гашадите засилиха натиска. Изведнъж Каран замря, цялото й тяло се сгърчи, главата й се обърна вяло настрани и езикът се провеси от устата.

И в мига, когато принудата отслабна, тя я запрати обратно в съзнанията на гашадите — най-после отприщи странните си заложби, с които наложи желания сън на Лиан през нощта преди процеса срещу нея в Шазмак.

Джарк-ун изохка. Албиносът Ребан залитна, краката му се преплетоха и той рухна във водата. Двама притичаха да го извадят. Изчезна всякакъв натиск и Каран вложи целия остатък от сили в призив към Шанд. Можеше да създава връзка само с отделни хора, различни от останалите, но в крайна нужда успяваше да отправи зов към почти всекиго.

„Шанд, помогни ми!“ Отвори очи и му изпрати образите на всичко, което виждаше — пещерата с увисналите като виме сталактити, зашеметените гашади и хилядите искрящи отблясъци. После затвори ума си и се отпусна, останала без дъх.

Изглежда разтърси противниците си по-зле, отколкото бе очаквала, защото те отново образуваха кръга, но този път се опитваха да избавят Ребан от бушуващия в главата му хаос. А на Каран й прилоша както винаги след досег с дарбата. Когато Ребан се свести и го сложиха на пода да си почине, гашадите извадиха храна и напитки. Нахраниха и нея, после някои легнаха да спят, други останаха на пост. Тя не знаеше кое време е, но май минаха много часове след пленяването й. Накрая задряма, сепна се за малко, когато други гашади бдяха, и пак се унесе.

По-късно я събудиха и й дадоха каша и чай с дъх на листа. Всички се събраха да поговорят, но сега тя не чуваше нищо. После Куисан повиши глас — може би нарочно.

— Аз казвам да й дадем хрукс, за да я принудим!

— Не — възрази Идлис. — Понякога хруксът е смъртоносен за хората, камо ли пък за мелезите. А тя е толкова дребничка, че трудно бих пресметнал безопасната доза.

— Има ли значение дали ще живее, или ще умре? Аз съм готова веднага да дам живота си, ако така ще помогна на господаря да се освободи.

— О, да — съгласи се Джарк-ун, — но ако умре, не ще извлечем никаква полза от нея. А жива би могла да служи на господаря още петдесетина години. Дарбата й е скъпоценна.

— Но преди това трябва да го освободим! — натърти жената. — Иначе всички ще легнем в гробовете си с неизпълнен дълг. Значи си струва да рискуваме.

— Вярно — отстъпи Идлис. — Не бива да забравяме коя е най-важната ни цел. Развържете въжетата.

Махнаха въжетата от ръцете и краката на Каран, а Идлис я вдигна, за да прецени колко тежи. Намръщи се, съблече я и за неин срам започна да стиска с два пръста мускулите по бедрата, корема и ръцете й.

— Какво правиш?! — вбеси се тя, защото той имаше изражението на касапин, който си прави сметката колко месо ще смъкне от одрано говедо.

Идлис плъзна пръсти по предмишницата й и стисна чак до костите. Обърна я, хвана я за задника, взе да мушка с пръсти гърба й все така безстрастно.

— Искам да знам какви са костите, плътта и мазнините ти — отговори чак накрая и отново стисна китката й. — Ама че тънки кости! Как издържат?

— Доста добре! — озъби му се Каран.

Идлис се обърна към торбата си на лечител, но пак изви глава към нея.

— Впрочем да не си бременна?

Тя изсумтя.

— Защо, и на бебетата ли вреди тази ваша гадост?

— Напротив — уклончиво промърмори той. — Облечете я и пак я вържете — нареди на останалите гашади. — Ще ти дам съвсем малка доза хрукс, с каквато в кръга свързваме съзнанията си и укрепваме решимостта си. Надявам се да не те убие. Въздействието върху такива като тебе често е… непредвидимо.

— Бях изпаднала в лудост само преди месец — призна тя с надеждата да ги разколебае. — Вероятно ще ме запратиш в същото умопомрачение.

— Не е изключено, но това не би ни попречило да те използваме. Всъщност възможно е връзката да бъде по-силна.

— Оо…

— Предполагам, че ще започнеш да жадуваш за хрукс. Всички зависими от това вещество са твърде жалки. Но и това май ще е добре за нас. Разбира се, никога няма да останеш без хрукс, докато ни служиш вярно.

Тя млъкна, чувстваше се безнадеждно самотна.

— Отвори си устата — подкани я Идлис.

— Няма!

Той се опита да отвори устата й насила, но тя го ухапа.

— Дръжте я! Отворете устата й.

— Не! — писна Каран, но с нищо не можеше да им попречи.

Както си дремеше в креслото, Шанд се ококори от безмълвния зов за помощ на Каран и яркия образ на пещера, осветена от фенери. Подскочи и надникна през вратата в очакване да види как десетина души се щурат насам-натам след отчаяното мислено послание. Коридорът обаче пустееше, в странноприемницата беше тихо.

Едва се зазоряваше, а по улиците вече имаше мнозина, само че с ленивия вид на хора, които вършат всичко по навик. Едва сега Шанд осъзна, че призивът и картината са били насочени лично към него. Той се опита да възстанови в паметта си образа, който вече чезнеше. Видя пещерата, хилядите отражения от кристали, слетите пъстри сталактити и шипове. Различи малко смътно група от силуети, взиращи се от горе на долу. Видението изчезна.

Значи са заловили Каран. Кой? Не му се вярваше кметът толкова бързо да е реагирал на посланието на Игър, ако изобщо се бе върнал и го бе прочел.

Шанд слезе на долния етаж. Съдържателят вече беше в кухнята и пишеше с тебешир менюто за деня.

— Пещери ли? — повтори той въпроса и потърка белега на долната си челюст. — Наоколо е пълно с пещери. Мога да ви изброя поне десетина.

— А коя е най-близо? — небрежно уточни старецът.

Съдържателят не отговори направо.

— Ако ще отивате в най-красивите, спуснете се към подножието на първия склон, оттам ще вървите малко повече от една левга. Готвачите ще ви сложат суха храна, ако искате. Пещерите обаче са опасно място, доста от нашите кошници за пикник си останаха там. Няма как, ще ви взема малък депозит, в случай че не излезете.

Отначало Шанд помисли, че човекът се шегува, но всъщност той май нямаше чувство за хумор.

— Не, мислех си за нещо по-наблизо. Няма ли някакви около пазара?

— Няма, но малко по-нататък в парка ще намерите пещери. Казват, че и те били хубави. Не съм влизал да ги разгледам.

— Други наоколо?

— Не и без поне час-два ходене, но…

— И тези ми стигат — реши Шанд. — Ще ми приготвите ли торбичка със суха храна и фенер? Няма смисъл да нося и кошница.

— Тъкмо щях да ви кажа, че можете да вземете под наем фенер и в парка. Кога искате сухата храна?

— След десет минути.

Шанд хукна нагоре по стълбите.

По пътя се отби на пазара да си купи още някои неща — въже и тежък чук с дълга дръжка, каквито ползват каменарите.

Влезе в парка и потропа на вратата на малката къщурка. Младокът излезе отвътре, разтърквайки очите си.

— Оттук ли да мина към пещерите? — попита Шанд и намести раницата на гърба си.

Чукът доста му тежеше.

— Да, господине. Искате ли да вземете фенер?

— Два — поправи го Шанд — и допълнителен мях с масло. Мнозина ли посещават пещерите?

— Не и през този сезон, макар че пещерите са любимо място през лятото. Вчера към края на деня дойде млада жена. И открадна фенера — добави той натъжен. — Трябва да платя липсата от джоба си. А пък ми се стори толкова симпатична…

— Само тя ли беше?

— След нея влезе цяла група — шестима. Но те не поискаха фенери.

Разпоредителят описа набързо посетителите.

„Уелми! — досети се Шанд. — Какво търсят тук?“

Плати наема за фенерите и тръгна из долината. Пред входа на пещерите огледа земята внимателно, но в меката пръст се бяха отпечатали прекалено много следи. Влезе и тръгна предпазливо, спуснал почти докрай капачето на единия фенер. Знаеше, че ще види техните светилници отдалеч, но и те също ще забележат, ако в тунела грее дори малко пламъче.

Затова часовете се точеха, а той не напредваше много. Няколко пъти сбърка на разклонения и трябваше да се връща. Все пак благоразумието му имаше смисъл — зърна навреме по-светъл овал, закри фенера си и пропълзя до издатина, с която тунелът свършваше над пещерата. Под него имаше обширно езеро. От другата страна шест фигури стояха около равен камък.

А върху леко извитата плоча лежеше Каран. От мястото си не успя да различи дали е жива или мъртва. Погледът му се плъзна по свода на пещерата. Възхитително зрелище, ако имаше време да му се наслади — светлината блещукаше по милиони кристални фасетки. Около водата се виждаха разбити парчета, падали от тавана. В дъното имаше друга пещера, където сигурно изтичаше водата. Вдигна глава. Целият таван беше осеян със сталактити, сред тях и огромна буца като краве виме. Помнеше я от видението, което му изпрати Каран.

Пак се взря надолу. Една от загърнатите в наметала фигури слезе при водата. Шанд усети студена тръпка по гърба. Нямаше как да сбърка тази тромава походка — уелми или гашади.

Ясно, само една причина би могла да ги доведе толкова далеч — Каран! Как да ги надвие? Двама стигаха да се справят с него, а може би дори един. В отдавна минали времена нямаше да е така, но той дори не помнеше откога не е държал в ръка оръжие.

Облегна се на стената. Нямаше много за гледане — шестимата се скупчиха за малко, после четирима легнаха да спят, а двама пазеха. Личеше, че са бдителна стража. Олекна му, когато забеляза, че Каран се размърда.

Премисляше какво да прави. Не че имаше богат избор. Престраши ли се да им налети, краят е неизбежен. Би могъл да повика приставите. Интуицията обаче му подсказваше, че те бездруго са започнали да издирват Каран, защото писмото от Игър е било свързано с нея.

Пак се вторачи в тавана и накрая буцата като виме прикова вниманието му. Знаеше, че сталактитите са чупливи. Откъм неговата страна имаше пукнатина в основата. Жалко, че нямаше начин да откърти по-голямо парче. Онези долу биха се стреснали и, току-виж, той би получил своя шанс.

А защо не? Обмисли изкачването. Част от пещерата над издатината беше в сянка, имаше смисъл да опита. Свали ботушите и чорапите си, върза края на въжето за един сталагмит наблизо, провери здраво ли е закрепен чукът за раницата и започна да се катери.

Не се затрудни прекалено — скорошно падане на къс от тавана бе оставило процепи и стърчащи камъни. Но с този товар на гърба беше непохватен, пък и се боеше да не го зърнат неуморните часови. Не искаше и случайно да отчупи някое парче.

Щом се добра горе, Шанд откри, че силуетите пак са се подредили около Каран. Какво ли искаха от нея? Загриза го твърде неприятна догадка.

Провери цепнатината — тясна, едва би напъхал острата част на чука. Продължаваше около буцата, губеше се от погледа му и свършваше точно пред него.

Закрепи въжето, окачи раницата на сталагмит и извади чука. Навря се между два сталактита, пъхна острието на чука и натисна.

Все едно буташе хълм. Натисна още по-силно. Нищо. Местеше чука и натискаше колкото сили имаше, по дланите му се издуха пришки, а раменете го заболяха от напрежение. Напразно.

Измъкна чука и задъхан се подпря на дебело каменно острие. Щом дишането му се успокои, погледна надолу. Пет от фигурите още стояха около Каран, а шестата ровеше в торба.

Изкатери се по-нагоре, намери несигурна опора и видя, че пукнатината продължава и от тази страна на буцата. Ако удари, вероятно ще отчупи достатъчно голямо парче, за да ги подплаши. И тогава чу неистовото „Не!“ на Каран.

Един държеше главата й, друг пристъпи към нея. Каран запищя пронизително. Шанд примижа и прокле старите си очи. Трябваше да им отвлече вниманието. Ритна един по-тънък сталагмит, който се прекърши с пукот и падна.

Шестимата се извърнаха към разширяващите се кръгове по водата. Вдигнаха високо фенерите, взираха се нагоре, но не го виждаха в хаоса от стърчащи камъни. Заговориха трескаво помежду си.

Ако изобщо имаше надежда, това беше моментът. Шанд вдигна тежкия чук, замахна и го стовари с цялата си сила в края на цепнатината. Ударът разтресе ръцете му, стъписващо гръмък. Паднаха парчета и толкова. Ехото заподскача из пещерата.

Гашадите настръхнаха. Знаеха, че има някой горе, но погледите им не го откриваха. Екотът стихна и тогава Шанд чу протяжно скрибуцащо пращене. Стори му се, че цепнатината се е поразширила.

Тъкмо се загледа и тя се проточи около цялата буца, сталактитите се размърдаха и цялото огромно каменно виме рухна.

Старецът се облещи от ужас — скалният къс се вряза в езерото с такъв грохот, че за малко не му пръсна тъпанчетата. Водата плисна на всички страни, могъщата вълна заля втрещените уелми и камъка, на който лежеше Каран. Безмилостен вятър заблъска Шанд. Водата стигна до средата на стените, жилещи капки обсипаха лицето му, после угасна и последният фенер. Шанд остана високо сред сталактитите в пълен мрак.

29. Обсебване

Мейгрейт се събуди в леглото на Игър и протегна ръка към своя любим — първия мъж, който я бе държал в прегръдката си. Нямаше го в постелята. Игър бе избягал от нея.

Тя се разочарова, но не се учуди — знаеше колко е обсебен от делото си, от желанието да залови Мендарк. Мейгрейт се изкъпа и си изяде закуската, поднесена от Долода, после отиде да види как е Фейеламор.

Завари я все така слаба, но не и лишена от злобна заядливост.

— Защо не носиш очилата? — скара й се Фейеламор. — Нима желаеш всички да видят срамните ти очи?

— Гордея се с очите си — усмихна се Мейгрейт и вирна глава.

Днес нищо не можеше да й развали настроението.

— Какво те е прихванало?! — възкликна Фейеламор в безсилна ярост.

— Имам си любовник!

Мейгрейт почувства прилив на радост, докато изричаше думите, от които само преди ден би се смутила. А Фейеламор сякаш се смали в леглото си.

— Иг… Иг… — заекваше тя.

— Да, Игър! — весело потвърди Мейгрейт и откри удоволствието да се гордее. — Моят любим, моят любим!

Излезе с танцуваща стъпка от стаята, без да се огледа.

А зад нея Фейеламор се мяташе безпомощно. Краката й се сгърчиха, мускулите по шията й се стегнаха, по устните й изби пяна. Сви юмруци конвулсивно и ноктите раздраха кожата на дланите й.

— Не… няма!… — Думите се изтръгваха с мъка от гърлото, лепкава слюнка се стичаше по брадичката й. Тя непохватно се подпря да седне на леглото. — Ти си моя! И когато… си свърша работата… той никога… не би посмял… да те погледне.

Мейгрейт беше ключът за осъществяване на замисъла, за който Фейеламор се трудеше от столетия — да съкруши Възбраната и да отведе фейлемите в родния им Талалейм. Нищо нямаше да й попречи, най-малко пък самонадеяна мижитурка като Игър. Тя се овладя с дълбоки свирещи вдишвания и щом я споходи спокойствието, потърси у себе си силите, които бе изгубила след Събора. „Не са изчезнали — внушаваше си отчаяно, — само са се скрили. Но къде?! Непременно ще си ги върна. Талалейм скърби за нас. Аз съм едно с фейлемите. Щом трябва, така ще бъде! Ако ще и да се пръсна на парченца, докато се опитвам.“

Тя вложи всичките си сили, загриза я такава болка, сякаш органите й се разкъсваха, но нехаеше за това. Фейеламор черпеше сили от незнайни запаси и постепенно образът на Мейгрейт се избистри в съзнанието й. Съсредоточи се, докато не го изпипа до такова съвършенство, че никой не би открил разлика. И тогава отдели образа от ума си, пренесе го във въздуха пред себе си.

Илюзията се въртеше полека пред очите й, а Фейеламор достъкмяваше по някоя подробност — извивката на ухото, блясъка на косата, очертанията на рамото. Още преди да приключи, започна да й прималява, но тя се справи.

Вече можеше да се заеме с дребните промени в облика на Мейгрейт. Мъничко разшири носа, направи очите по-хлътнали и им придаде сиянието на жарава. Погрижи се и кожата да помургавее недоловимо. Косата доби лъскавата синееща чернота на кароните. Отново й призляваше, още по-неудържимо. Фейеламор знаеше, че не може дълго да използва дарбите си.

Къде ли беше Мейгрейт сега? С последни сили я откри с ясновидството си — изкачваше се по стъпала към бойниците на покрива.

— Върви! — прошепна Фейеламор на илюзията. — Свърши каквото трябва, и то добре. Втора възможност няма да получа.

Промененият образ изчезна. Фейеламор го насочваше с ума си по коридорите и стълбищата — толкова тежко усилие, че все едно носеше самата Мейгрейт на раменете си. И едва когато се увери, че илюзията е достигнала целта си, тя се свлече от леглото на пода и не шавна цял ден.

Мейгрейт отиде в щаба на Игър, но не го намери там. Никой не знаеше къде е отишъл, тя обикаляше с часове крепостта, без да го открие. А дали не беше на бойниците горе? Тъкмо се качваше по стълбата и изпита безпокойство, обгърнало я като було, очите й се замъглиха за миг, зави й се свят. Чувстваше, че преживяното снощи с Игър е твърде мимолетно. Отърси се от унинието и продължи нагоре, но краката й някак натежаваха.

Игър стоеше при бойниците на старата твърдина. Мейгрейт спря и го погледа как крачи трескаво — неравномерните движения, провлачването на пострадалия му крак, наведената глава. Стигна до края и тръгна обратно.

Вдигна глава само на няколко крачки от нея. Зърна фигурата й в сянката под навеса за часовите и се смръзна насред крачка. Лицето му се скова.

— Ох, Мейгрейт… Аз съм глупак. Снощи си помислих, че…

Тя излезе на ярката светлина и протегна ръце към него. Илюзията на Фейеламор се разлюля и се сля с истинската Мейгрейт. Очите й пламнаха като сигнални огньове.

Игър се вцепени. За миг видя в нея по-дребно, прелестно, женствено подобие на самия Рулке. Но това, че тя беше жена, изобщо не укроти ужаса му. Напротив — та нали той бе прекарал нощта, легнал беззащитен до нея? Въобрази си, че е дошла да го измъчва, да овладее съзнанието му също като Рулке.

— Аа! Махни се!

Заслони лицето си с ръце.

И Мейгрейт се смръзна. Виждаше смътно, сякаш се напъваше да гледа през мараня. Но щом Фейеламор падна в несвяст, илюзията се свлече като копринена нощница.

— Игър, защо?… — прошепна Мейгрейт.

Тя отново изглеждаше както обикновено, но в наситеночервените й очи той откриваше присмех. Ръцете му се отпуснаха, лицето му се изопна. Кимна й неприязнено като на позната, на която дължи пари, и закуцука покрай нея.

Мейгрейт не можеше да проумее какво се случи, чудеше се какво ли е сторила снощи, та му е нанесла такава смъртна обида. Не знаеше как да преодолее болката, че е отблъсната.

Събра колкото смелост й бе останала и го последва към щаба, където цареше пълен хаос. Влезе скоро след Игър и успя да чуе неговия яростен рев:

— Какво?! Изплъзнал се е?

— С-сигурно е бил в пристанищния град през цялото време — ломотеше нещастният Чейки.

— Ще ги смажа! Ще потопя кейовете в морето! — бушуваше Игър на излизане.

Мейгрейт не се втурна подире му. Знаеше, че не мисълта за Мендарк го терзае най-силно, а нещо свързано с нея, но той не искаше да го сподели. Разбираше и защо Игър вече се натъкваше на злополучни обрати. Липсваше му гъвкавост. Способностите, с които побеждаваше във войната, не подхождаха за управление на непокорните жители на Туркад и бунтовно настроените хора в Банадор. А и тя подкопаваше неговата увереност, върна го към най-дълбоко затаените му страхове. Какво пък толкова имаше у нея, че започваше да вреди на всеки, с когото се срещне? Само Фейеламор би могла да й отговори, но никога не би склонила, особено след като Мейгрейт й се опълчи.

Три дни Игър се щураше като луд из крепостта. Никой пълководец или съветник не успяваше да го заговори освен Вартила. В щаба той внимаваше да не среща погледа на Мейгрейт, не искаше да се разхожда с нея и дори не припарваше до леглото си, ако и тя е в спалнята. И с всеки ден имаше все по-отчаян и посърнал вид.

Мейгрейт подпитваше всички, които го познаваха, дори Вартила, но никой не го бе виждал в подобно състояние.

Отново го намери горе при бойниците. Изглеждаше зле едва ли не като Фейеламор и щом я видя, понечи да се измъкне по другата стълба. Мейгрейт притича и го хвана за рамото.

— Трябва да поговоря с тебе. Това ме съсипва.

— Ами върви си — отвърна Игър. — Нито мога да те задържа, нито искам.

— Не и преди да узная какво ти пречи. Да не съм те оскърбила неволно? Или съм толкова окаяна любовница, че не ме понасяш?

— Друго е…

Игър изви глава, за да не среща погледа на терзаещите го очи.

— Какво? Трябва да знам!

— Страхувам се — смънка той.

— От мен ли?!

— Не — явно излъга Игър.

— Тогава от какво? Моля те, кажи ми!

— Мендарк се измъкна. А защо половината уелми се отрекоха от мен и станаха гашади? Какво ли кроят? И защо тъкмо в Шазмак? Каквито и да са плановете им, аз не съм готов, но пък те знаят всичките ми тайни. Не биваше всичко да се обърне така!

„Ами недей да хленчиш — помисли Мейгрейт. — Стегни се и направи нещо.“

Игър й обърна гръб и се затътри покрай стената.

Очевидно нямаше намерение да сподели с нея какво го притеснява толкова. Но как би могла да налучка? Мейгрейт беше готова дори да се втурне и да обсипе с въпроси Фейеламор, но бившата й господарка лежеше в пълна безчувственост от три дни… Три дни ли?! Точно откакто Игър започна да се държи толкова странно с нея. Най-после започваше да съзира грозната истина. Фейеламор май бе отпаднала след злоупотреба с дарбите си. Но как е възможно, нали уж нямаше никакви сили? Или все пак имаше?…

За миг си спомни как я гледаше Игър, когато тя заспиваше. Уплашено. Всичко се подреждаше в ума й — необичайното усещане, когато се качваше по стъпалата, замъгленото зрение, стъписването на Игър, сякаш виждаше не нея, а някой друг. Ами да — напомнила му е с външността си за неговия враг Рулке!

Щом прозря истината, почувства се достатъчно решителна да се изправи и срещу Игър, и срещу самата Фейеламор. Вярно, постепенно проумяваше, че Игър не е какъвто си го представяше доскоро, но не би позволила на Фейеламор да направлява и занапред живота й. Изтича след Игър и му препречи пътя.

— Знам какво те безпокои, но се заблуждаваш — каза тихо.

Той потръпна и пак се постара да не срещне погледа й.

— Очите не ме превръщат в твой враг. — И този път не дочака отговор. — Не разбираш ли какво е направила Фейеламор? Не разпозна ли илюзията?

— Илюзия ли? — искрено се озадачи Игър.

— Ела е мен и ще се убедиш.

Докато слизаха, тя сподели подозрението си и го накара да застане зад вратата.

Фейеламор лежеше неподвижно. Мейгрейт впи пръсти в раменете й и я раздруса, после я зашлеви толкова безмилостно, че по бледите бузи избиха червени петна. Накрая клепачите на Фейеламор затрепкаха.

— Какво си ми сторила? — кресна Мейгрейт.

Бившата й господарка успя да се усмихне тържествуващо.

— Глупакът се хвали, че е чародей… а нищичко не схвана! — изграчи тя. — Ти си моя и така ще бъде.

После пак изпадна в безсъзнание.

А Игър приличаше на човек, чиито кости са омекнали.

— Заблудила ме е с илюзия! — Свлече се покрай стената. — Мен!

Тръскаше глава невярващо. Уважението на Мейгрейт към него поизбледня още малко, но нямаше да се откаже толкова лесно. Помогна му да се качи по стълбата, без да я интересува дали Фейеламор ще живее, или ще умре.

В Туркад свършваше зимата с дъждовете, лапавицата и хапещите ветрове. Най-сетне настъпи пролетта. А Игър беше вечно настръхнал, като че се боеше някой още по-могъщ враг да не изникне отнякъде, за да му отнеме империята. Дали гашадите подготвяха завръщането на истинския си господар? Спомените как Рулке се бе просмукал в ума му, страхът от появата на мъглявината-скорпион се засилваха.

Няколко седмици Игър отбягваше Мейгрейт от срам, но накрая потърси отново компанията й. Пак се разхождаха рано сутрин и късно вечер по стените на крепостта. Държеше се приятелски с нея, стига тя да не му досаждаше прекалено, а и да носеше очилата си. Но не я чувстваше толкова близка, че отново да легне с нея.

Мейгрейт изпадаше в отчайваща неувереност. Открай време обаче живееше със страха, че ще й измъкнат под носа онова, за което копнее най-силно, затова не се издаваше. Задоволяваше се с каквото получаваше и не очакваше нищо от утрешния ден.

Игър се занимаваше с въвеждането на ред и управлението на завладените земи. Макар че покори повечето области в империята си, жителите на Туркад се оказваха най-вироглави и не можеше да си позволи небрежност. А отвъд морето в Никеранд избягалият Тилан и помощникът му Беренет събираха огромна армия за нашествие.

— Игър… — започна Мейгрейт веднъж.

Той само изхъмка, наведен над карта на Никеранд.

Тя се поколеба, макар че от месец въпросът напираше на езика й.

— Когато бях твоя пленница във Физ Горго миналата есен… Един ден ми обеща, че ако ти разкрия къде е Фейеламор и защо тя иска да се сдобие с Огледалото, ти ще ми кажеш кои са били моите родители, какво ги е сполетяло и защо са навлекли такъв позор на фейлемите.

Той се напрегна, но не промени позата си.

— Ти обаче отказа — напомни студено, стрелна я с поглед и пак се извърна, преди да е видял очите й.

— Не можех да изменя на господарката си… Нима не разбираш? Но сега всичко е различно и те моля отново.

В този момент Мейгрейт приличаше на изпълнено с надежда дете.

— Толкова ли е важно за тебе?

— И още питаш! Ако не науча това, аз съм нищо — без родители, без род, без прадеди. Трябва да знам!

— Цял живот си служила на Фейеламор. Как тъй не си й задала този въпрос?

— Рано ме отучи от подобна дързост. А и никой от фейлемите не продумваше за моите родители. Кажи ми! Желанието да знам ме измъчва.

— Съжалявам… Не мога. Тогава си въобразявах, че знам истината — едно от нещата, които научих чрез Огледалото.

— Въобразяваше си?! Какво означава това?

— Не напразно го наричат Лъжовното огледало. Оттогава обаче се убедих що за измамна вещ е то. Не бива да се доверяваш на нищо, което Огледалото ти е показало. Не забравяй това, ако някога се случи да го държиш в ръцете си. То мами!

Игър остави линийката на масата и излезе припряно.

„Нима? — усъмни се Мейгрейт. — Използвал си го години наред, за да шпионираш враговете си. Нали така постигна могъществото си? Нямаше да успееш, ако Огледалото показваше само лъжи.“

Не искаше да му повярва, защото би стъпкала мечтата си, а я лелееше още откакто взе Огледалото във Физ Горго и то оживя, откликна на присъствието й, въведе я в цял нов свят и друг живот, в който нямаше да е вечно подвластна на Фейеламор. Живот, в който щеше да е ценна и сама по себе си. Размишляваше непрестанно за това.

Не й се искаше обаче и да обвини Игър в неискреност. Тя не се доверяваше лесно, но въпреки твърде обезсърчаващите им отношения не можеше и да се откаже от доверието си към него. Повече не спомена произхода си, но не се отказа от стремежа да научи коя е всъщност.

— Значи нищо повече не си научил за Каран? — подхвърли, когато седнаха да вечерят.

Имаше съобщения, че са я виждали в Ганпорт, по-късно и в Грейнуис на отсрещния бряг на Туркадско море. Умели съгледвачи бяха проследили и Мендарк до Зайл, но там Игър изобщо нямаше влияние. А за Тенсор се знаеше само, че е отнесъл Огледалото някъде на север.

— След Грейнуис — нищо. Тръгнала е на север, после на изток. Може би скийтовете ще донесат вести. И там имам един-двама шпиони. Тази твоя Каран е забележителна жена.

— Далеч по-забележителна, отколкото можеш да си представиш — разсеяно промълви Мейгрейт.

Игър се напрегна, остави чашата с ласий на масата, хвана раменете й и я привлече към себе си. Дори се престраши да я погледне в очите, но пък тя беше с очилата.

— Нещо си пропуснала да ми кажеш за нея. — Сега Игър беше нащрек. — Какво?

— Нищо.

Мейгрейт се стъписа, че е разбудила до такава степен любопитството му. Игър обаче не се примиряваше с увъртания. Пръстите му стиснаха нейните.

— Какво не знам за Каран? Не сме ли… приятели? Аз не бих крил такава тайна от тебе.

„Брей… — рече си Мейгрейт, която отдавна не си позволяваше наивност. — Колко ли тайни криеш?“

Но колкото и противоречиви да бяха чувствата й към него, Игър бе заел толкова особено място в живота й, че копнееше и да го зарадва, и да му помогне. Нали за това са приятелите?

— Не мога да ти кажа. Нямам право да се разпореждам с тайните на Каран.

— Но… Мейгрейт, не ми ли вярваш?

Очите му се взираха настойчиво в нейните. Ако не му вярва, какво правеше тук? Само че не забравяше и как вече издаде, че Каран е мелез, когато я изтезаваха уелмите. И Каран пострада жестоко. За нищо на света нямаше да я предаде отново.

— Нищо повече не бива да ти казвам. Ако наистина държиш на мен, не би ме принуждавал да постъпя подло спрямо приятелка.

— А ако ти ми се доверяваше, нямаше да криеш жизнено важни тайни от мен! — сопна се Игър.

Тежко й беше да откаже, но нямаше избор.

— Ти просто се стремиш да я използваш — промълви обидена и разочарована. — За тебе хората са вещи и когато се похабят, ги изхвърляш.

Тя се качи в стаята си. Съзнаваше, че за Игър е важна единствено дарбата на Каран.

Мейгрейт често го подпитваше за кароните, но отговорите все не я удовлетворяваха. Отначало Игър охотно говореше за враговете си, но колкото повече се засилваше нейният интерес, толкова растеше и безпокойството му.

Защо тя искаше да ги опознае? Усещаше ли зова на тяхната кръв във вените си?

„Непременно ще науча повече и за Мейгрейт, и за Каран.“ Когато обеща на Мейгрейт да разкрие кои са родителите й, той излъга безочливо. Ех, да имаше Огледалото… Би му наложил волята си, за да научи истината за двете жени.

А иначе какво друго му оставаше? Всички фейлеми си стояха в далечния Мириладел. Пътят дотам и обратно отнемаше цяла година. А той нямаше време за губене. Пронизан от тръпка на силен страх обмисли и последната възможност. Фейеламор беше в ръцете му.

Само че бе осъзнал колкото по-могъща от него е тя. Ако Фейеламор се възстановеше, не би имал и нищожна надежда да изтръгне признание от нея. Нейните илюзии можеха да навлекат лудост на всекиго. Тя обаче не ставаше от леглото поне от месец. Предположи, че е загубила способностите си и няма изгледи да си ги възстанови.

Игър разбираше колко здрава е връзката на дълга между Мейгрейт и Фейеламор, въпреки че привидно се мразеха. Мейгрейт бе побесняла, ако стори зло на господарката й.

На следващия ден я изчака да отиде в града, където щеше да се забави, и се промъкна в стаята на Фейеламор. Тя приличаше на жалка старица, която е само на крачка от смъртта. Бледата й коса се бе разпиляла по възглавницата като мокра козина.

Наведе се над нея, чудеше се как да осъществи намеренията си.

— Какво искаш от мен, гах? — смрази го Фейеламор с шепота си.

Игър не очакваше тя да е будна, камо ли да го подхване толкова злобно. Не му хрумна нищо, освен истината.

— Коя е Мейгрейт?

— Недей да ровиш! — изсъска тя. — Мейгрейт не може да има нищо общо с тебе!

— Необходимо е да знам. Мога да ти бъда добър приятел срещу тази дребна услуга.

— Предпочитам да си ми враг — ледено отвърна Фейеламор.

— Както желаеш. Тогава си спомни, че си в моята власт и ще те заставя, ако се наложи. — Пак се наведе да я хване за раменете. — Коя е тя?

Фейеламор се засмя, показаха се дребните й зъби. Усмивката не беше приятна. Ръката й, крехка като лапа на животинче, се стрелна и го сграбчи за гърлото. Най-могъщият владетел в Сантенар понечи да се дръпне страхливо, но обезцветените нокти се впиха в гръкляна му.

Той се преви в опит да се освободи от задушаващия натиск. Нищо не проумяваше. Без усилие би грабнал Фейеламор, би я прекършил с един удар, но не знаеше как да се откопчи от тези нокти.

„Илюзия! Тя няма друга сила.“

Напъна се, разгъна крака и се изправи колкото можа по-рязко. Фейеламор не го пусна. Болката беше непоносима — тя се надигна заедно с него и увисна на ноктите си. Игър усещаше как разкъсват кожата, артериите и гръкляна му. Видя шуртящата от шията му кръв… и тогава Фейеламор тупна като парцал до леглото.

Игър се олюля назад, свлече се на стола и опипа гръкляна си. Да, илюзия… Имаше разкървавени драскотини от двете страни, но нищо по-лошо.

От устата му обаче не излизаше глас. Вторачи се в тази дребничка, крехка стара жена. Все някак трябваше да я уязви.

— Двамата с Мейгрейт сме любовници — прошепна, продължавайки прекъснатата насила война на думите.

— Не! — изфуча Фейеламор. — Ти може и да я обичаш, макар да се съмнявам — прекалено си влюбен в себе си и в своите страдания. Но за Мейгрейт не си нищо повече от кратка спирка по пътя. Тя никога няма да те обикне.

— Коя е тя?

Думите пареха гърлото му.

— Не ти се полага да научиш това, чародей. Аз няма да ти кажа, а тя не знае. Остави ме.

— Няма да мирясам, докато не науча — заяви той, но вече беше победен.

— Твоя си работа.

— Поне отговори на друг въпрос — каква тайна на Каран крие Мейгрейт?

Фейеламор го изгледа и се засмя злобно.

— Каран е трикръвна — отвърна невъзмутимо.

Болното му коляно се подгъна и той едва не падна.

— Но как е възможно?

— Сред прадедите й има фейлем. Името е записано в архивите на Готрайм, макар че това никога не е било обсъждано.

— Трикръвна! — повтори Игър. — Произхожда от расите на Трите свята. Ама че рядкост… — Той също се вторачи пресметливо във Фейеламор. — Може би носи в себе си огромна дарба. Предположих, когато я срещнах за пръв път. Но трябва да бъде обучена. Ще бъде застрашена, ако още някой научи за това.

— Именно! Аз искам да умре. Сега се махай!

Игър закрета навън толкова смачкан, че не посмя да се покаже пред Мейгрейт. Все пак научи нещо, което можеше да му донесе решаващо предимство в неговите начинания. „Ето какво било… Ще направя всичко възможно Каран да бъде доведена тук. Веднага ще разпратя съобщения със скийтовете, които са ми останали.“

Седмици наред Фейеламор лежеше в стаята си и дори рядко помръдваше. Изяждаше пратената от Мейгрейт храна, пиеше лекове, но почти не ставаше от леглото. Загубата на дарбите я унищожаваше. Трудно задържаше желанието си да живее.

Но когато Мейгрейт я навести в деня след сблъсъка, завари я облечена, с блясък в очите, с познатия розов оттенък на кожата. Фейеламор крачеше напред-назад. Победата над Игър я съживи, но Мейгрейт не подозираше за това.

— Време е да се разшетам — обърна се към нея Фейеламор. — Отново имам силата си. Виж!

Тя щракна с пръсти и изчезна. Мейгрейт се изуми. Знаеше, че е илюзия, дори й беше ясно как се прави. И въпреки това мозъкът й сякаш щеше да се препече от напрежение, докато открие седналата в креслото до огнището Фейеламор. Изведнъж илюзията изчезна, а по челото на Фейеламор изби пот.

— Никога не съм виждала подобно нещо — призна Мейгрейт.

— Само тежко усилие, подхранвано от гордост и изцеждащо волята. Не съм силна като преди, но ще бъда.

Фейеламор се възстановяваше с неукротимо настървение, упражняваше всичките си дарби в стаята, а понякога и навън. Веднъж нахълта невидима на среща между Игър и покорното му Събрание на града. Дори Игър не я усети, макар че всички се почувстваха неловко и претупаха набързо съвещанието. Разказа със смях случката на Мейгрейт, която твърде рядко бе ставала свидетелка на такова неприкрито злорадство от нейна страна.

Фейеламор укрепваше своята увереност, Мейгрейт пък се омърлуши — скоро предстоеше пак да се сблъска с волята на господарката си. За нейна изненада обаче Фейеламор влезе една вечер късно в стаята при нея и Игър, за да я осведоми, че си тръгва.

— Имам да наваксвам пропуснатото — добави тя, сякаш Игър го нямаше. — Може да се забавя. А ти се пази от този твой любовник. Злоупотребява с тебе, както му скимне.

Игър се задави и изскърца със зъби. Щом Фейеламор си тръгна, той неочаквано също напусна Туркад. Само каза, че трябвало да обиколи войските си. Не се върна няколко седмици.

30. Потоп

„Какво направих?“ — тюхкаше се Шанд и търсеше опипом въжето. Отвърза го и се спусна полека към издатината, където остави раницата си. Навсякъде беше мокро. Единият фенер се оказа счупен, другият — запратен навътре в тунела, но още гореше и под надигналото се капаче се процеждаше светлинка. Шанд го отвори докрай и се опита да освети пещерата. Чуваше шума от стичаща се вода, но не виждаше нищо заради наситилите въздуха пръски.

Спусна въжето и слезе по него по-припряно, отколкото някога го бе правил. Преди да стъпи долу, въздухът се изчисти — езерото беше опразнено, а каменната буца лежеше нацепена по средата. По всяка наклонена повърхност още се стичаха струйки. Изглежда водата се бе оттекла в съседната пещера. Никъде не зърна нито гашадите, нито Каран.

Прескачаше от скала на скала, газеше в току-що образували се поточета. Забеляза малко ходило, стърчащо зад плоския камък, на който бяха вързали Каран.

Притича и я намери увиснала на въжетата.

— Каран!

Уплаши се, че потопът я е удавил или блъскал до смърт. Сряза въжетата и я сложи по гръб на камъка. Тя се разтресе, изплю вода и отвори кръвясалите си очи.

— Шанд… — прошепна. — Ти ли го направи?

— Аз.

— А какво стана с гашадите?

— Водата ги е отнесла в тунела. Ако не те бяха вързали, щеше да отнесе и тебе. — Избърса бузите й. Имаше няколко синини по лицето й. — Те ли ти причиниха това?

Тя докосна лицето си.

— Не ми сториха зло. За късмет видях как падна онзи къс от тавана. Не вярвам друг път да съм задържала дишането си толкова дълго. Как успя?

— С тъпота — промърмори старецът и се зае да навива въжето. — Я да излезем оттук. Не се надявам всички да са измрели, колкото и счупени кости да имат.

— Няма да споря. — Каран се надигна и направи няколко тромави крачки. — Ох, всичко ме боли.

Дръпна нагоре крачолите на панталона си — и краката й бяха в синини.

Побързаха да се махнат от голямата пещера и след два часа излязоха на открито. И Шанд вече куцукаше, защото бе останал без ботуши. Навън притъмняваше в ранната вечер. Старецът още не бе споменал за скийта-вестоносец, но преди да влязат в странноприемницата, промълви:

— Според мен е най-добре да тръгнем незабавно. Ще платя сметката.

Каран вървеше с него безучастно, страхът я сковаваше. Щом гашадите я настигнаха и тук, какъв смисъл имаше да бяга от тях?

Намериха отворена сергия, купиха си нови ботуши и тръгнаха към дюкянчето, където продаваха мехове за вода. Никой не се отзова на тропането им.

— Трябва да тръгваме — упорстваше Шанд. — Някъде надолу все ще намерим.

Взеха си раниците и преди полунощ тръгнаха по пътеката. Щом стигнаха до ръба на канарите, свряха се в шубраците да проспят остатъка от нощта.

С първите лъчи на зората поеха надолу, като все се оглеждаха. Тук пътеката започваше с широки стъпала, издълбани в мрамора, и дори в този час мнозина вървяха и в двете посоки.

Денят беше прекрасен, но възтопличък за ходене с такъв товар на гърба. Раниците им тежаха повече от преди. В подножието на първите канари Каран отби от пътеката и седна току над нея, облегната на раницата.

— Да си починем малко. Направо ме цепи главата.

— Има от какво — изръмжа Шанд.

Каран се огледа към лозето нагоре по склона.

— Погледни, лозите се разлистват. А в Готрайм пролетта ще дойде след много седмици.

— Тук могат да отглеждат почти всичко — отвърна старецът. — Изобилие от вода, никакви слани, завет от студените ветрове, слънце по цял ден.

— А защо градът не е по-голям?

— Де да знам. Надолу по склоновете почвата е все по-солена, пък и изкачването си го бива…

Цяла върволица прегърбени под огромните си денкове носачи мина покрай тях. Каран се радваше, че участта й не е като тяхната.

— Чудя се защо не си потърсил покой тук, а в Тулин.

— Покой! — Старецът възмутено й подхвърли мях с вода. — В Тулин бъхтя по дванадесет часа на ден. Не съм търсил покой. Тулин ми харесва въпреки студовете. Там растат много гелони.

— Само заради гелоните ли?…

— Обичам гелоните във всякакъв вид и форма. Най-прекрасният плод, може да се яде зелен, зрял, сушен, ферментирал, на туршия, на мармалад. От него се изстисква сок. Дори соленият гелон е вкусен и помага при морска болест. Нали ти прилошава, след като прибегнеш до дарбата си? Значи гелонът е полезен и за тебе.

— Добре ще ми дойде, ако имаш мъничко. Всичко ми се люшка пред очите.

— За жалост нямам. А ако ми омръзне да го ям, имам си ракия от гелони. Сам си я правя и по-пивка няма в Мелдорин… може би и в света. Каква по-добра причина да живея в Тулин? Обичам и гелоновите дървета, толкова важна част от живота ми — грамадни, разкривени, с дълбоко забити в скалите корени. Аз ги посадих и са на повече от век. Студът им понася. Да, Тулин е всичко, от което се нуждая.

Каран го слушаше с мила усмивка, но изведнъж се слиса.

— Нима, добри ми старче? Само Тулин? Всъщност кой си ти, Шанд? Някакъв магьосник като Мендарк ли, щом си живял толкова дълго? Или у тебе има и кръв от другите човешки раси?

Той се обърна към нея, но очите му сякаш още се взираха надалеч.

— С тези мои гелони се издадох… Да, стар съм, твърде стар. Надживях отредените ми години, макар че нито магии, нито друга кръв са ме наказали с това изпитание. Принадлежа към коренната раса. Права си… Тулин е само скривалище. Крия се от себе си, но не ме разпитвай. Ако щеш, нека това е отплатата, че ти помагам. Не ме разпитвай.

Старецът се натъжи така, че тя веднага съжали за любопитството си.

— Ами да тръгваме.

Следващата поредица от стъпала не беше толкова стръмна, стигнаха до напоявани тераси с ориз и зеленчуци. Множество селца бяха пръснати по склоновете. След около три часа зърнаха малък павилион, където предлагаха чай. За една монета се напиха до насита и хапнаха сладкиши от оризово брашно и стафиди.

Преди здрач спряха в село, чиято мъничка странноприемница им се стори приветлива. И там седнаха на верандата да си изядат вечерята, отпиваха зелено вино и гледаха залеза. За втори път, откакто скитаха заедно, изгря пълна луна. Шанд все се озърташе към пътеката, по която дойдоха. И Каран се тревожеше, но след новите преживелици с гашадите изпадна в безразличие, не можеше да се отдава на тежки опасения.

Започна тридесетият и третият ден от месеца талмард — последния от зимата и от старата година. И двамата очакваха с нетърпение следващата година като символ на ново начало. Най-сетне и последното село се изгуби от погледите им. Тук-там по земята се виждаше засъхнала солена кора. Недалеч от пътеката зелена ивица бележеше извор. Намокриха шапките си и напълниха меховете с прясна вода.

Нямаха обаче нови мехове, с които да заменят вонящите.

— Още не сме започнали похода, а вече имам лоши предчувствия — сподели Шанд. — Уж цялото ни снаряжение трябваше да е безупречно, но в половината мехове водата се вмирисва.

Каран се взираше смутена в огромния багаж. Храната трябваше да им стигне за тридесет и пет дни и купчината беше стъписваща, въпреки че взеха само сушени продукти. С водата щеше да е още по-трудно. Макар че смятаха да пътуват нощем и да почиват денем, всеки имаше нужда от четири меха за осем дни, а един мях побираше вода колкото кофичка.

— Всичко това ни е необходимо — промърмори Шанд.

Не забравяше, че беше много по-млад последния път, когато прекоси пустинята, и то в по-хладна година от тази.

Облякоха пустинните си наметала — широки бели дрехи с големи качулки и дълги ръкави, покриващи дори пръстите им. Сложиха предпазните очила с тесни цепки. Каран потръпна, защото й напомняха за уелмите. Върза кърпа на лицето си, дръпна качулката напред и нахлупи широкополата си шапка.

От храната, допълнителните дрехи и готварските принадлежности раницата й се издуваше до скъсване. Отгоре бе вързала лекия си спален чувал. А на раменете й щяха да висят огромните мехове — два отляво, два отдясно. Клатушкаха се на всяка крачка.

Посегна към раницата си и не можа да я вдигне. Шанд я нагласи на гърба й. Каран залитна и побърза да хвърли раницата на земята.

Махна очилата и изтри сълзите, избили от яд.

— Прекалено тежка е!

На стареца не му оставаше друго, освен да се съгласи. Целият товар беше по-тежък от самата Каран. Тя изсипа всичко и прерови вещите раздразнено.

— Не ни трябва толкова храна. Нали каза, че ще вървим тридесет дни, защо носим храна за тридесет и пет?

— Ами ако походът ни се проточи? Ами ако някой от нас пострада? Да речем, изкълчи си крак или стомахът му се разстрои от водата? А когато стигнем там, може да минат много дни, докато намерим друга храна. Това не са излишни запаси.

Каран знаеше, че е прав. Макар че напоследък се тъпчеше до премала и понатрупа плът по костите си, нямаше предишната закръгленост. Все й се струваше, че се е вмъкнала в тънкото грозно тяло на непозната.

— Значи водата е в повече — сопна се тя. — Нали до първия водоизточник са пет дни?

Тя изсипа единия миризлив мях. И двамата се загледаха в сухата почва, тутакси попила водата. Каран впи сърдит поглед в стареца, който не устоя и също изля единия си мях, но само до половината. Каран отдели съдовете за готвене, дебелата си куртка и други нежелани предмети.

— Пролетта тепърва започва — предупреди я Шанд. — Нощем в пустинята е твърде студено.

— Не мога да нося всичко! — кресна тя, вбесена от слабостта си.

— Тогава не бива да тръгваме — отбеляза старецът, сдържайки собствения си гняв. — Но щом сме решили, поне е задължително да се пазиш от слънцето и от солта.

— Имам наметало с качулка, имам шапка — за какво са ми останалите дрехи?

Шанд огледа купчинката.

— На твое място бих взел всичко. Няма къде да се изкъпем преди Катаза. Дрехите ти така ще се вкоравят от солта, че ще протъркат по кожата ти незарастващи рани.

— Много са… — Каран подбра още неща за изхвърляне. — Ще ям по-малко! — зарече се свирепо и бутна горните четири пакета сушена храна.

Старателно подреди каквото искаше да вземе, нахлупи шапката до веждите си и сама нарами раницата. Още й тежеше, но поне можеше да ходи.

Шанд се взря в захвърлената храна, претегли в ръце раницата си и прибра пакетите.

Тръгнаха бавно по дългия полегат склон към същинското дъно на морето. На места стърчаха буци сив варовик колкото къщи, търкулнали се чак от далечните канари. По-късно сутринта тънка зелена линия отляво привлече погледите им. Намериха клисура с отвесни стени, с натрупан пясък долу. Скалите лъщяха от сол, но в пясъка растяха дървета. Двамата пътници следваха очертанията на каньона. Вече напичаше както през лятото в Готрайм.

— Още не е пладне — омърлуши се Каран. Открай време не понасяше добре жегата. — Какво ли ще бъде тук след месец?

— А какво ли ще бъде на връщане?

В края на първия ден ботушите им хрущяха по пясък, покрит със сол. Земята беше гола освен при редките извори.

— Май се отървахме от твоите приятелчета гашадите — подхвърли Шанд вечерта.

— Никога няма да се отървем — унило възрази Каран.

Време беше да й зададе въпроса, който отлагаше досега…

— Каран, какво искаха те от тебе?

Старецът остана потресен от отговора.

— Да беше ми казала по-рано! Изобщо нямаше да дойдем тук.

— Съжалявам. Когато аз… потиснах дарбата си, за да не ме потърсят отново, май загубих и спомените. Събудиха се чак когато гашадите започнаха да ровят в главата ми. — Тя се взря над подскачащите пламъци в Шанд. — Никога няма да съм в безопасност, нали?

— Ами… няма, докато тази история не приключи по един или друг начин. Твоята способност да се свързваш като че няма равна на себе си. За пръв път чувам някой да се възползва от чужда връзка.

На нея не й се говореше за това.

— Ще бързаме и ще им избягаме.

Настъпи и утрото на първия ден от месеца тейс, на пролетта и новата години. Не почувстваха този ден по-хубав от предишния. Измислиха как да влязат в клисурата и два дни вървяха в нея на сянка. В късния следобед на втория ден досущ като мираж в пустошта пред тях се откри дълго дълбоко езерце с достатъчно годна за пиене вода. През този сезон слънчевите лъчи не стигаха до водата. Каран поплува в дълбокото.

По-късно Шанд се вгледа в нея на светлината на огъня.

— Напълно си се възстановила! Радвам се за тебе.

Каран мълча дълго, премисляше всички случки, откакто той я намери, а и предишния си живот.

— Да — отрони накрая, — по-силна съм, струва ми се, от когато и да било. И вече не се боя от лудостта. Горката ми майка… толкова години я мразех, че ме изостави съвсем сама. Сега я разбирам по-добре. И знам, че дължа всичко на тебе. Каквото имам е твое, само кажи.

Тя гъвкаво се опря на колене и направи толкова дълбок поклон, че челото й докосна пясъка. Шанд се трогна — нима някой някога му бе отдавал по-искрена почит? Но и се притесни. Знаеше, че направи за нея по-малко, отколкото бе длъжен.

— Изправи се, дете! — каза й строго и тя се смути.

Той побърза да я прегърне за миг. Каран кимна и пак седна на камъка.

— Вярно е, че ти спасих живота — започна старецът. — Първия ден три пъти се наложи да те съживявам с изкуствено дишане. Ти оцеля, другото зависи от тебе. Май се опомни тъкмо защото те оставих при хлуните. Тогава нямаше време да ровичкаш в останалите си проблеми.

Каран се подсмихна, но умът й пак се вкопчи в онова, което непрекъснато гризеше душата й, и усмивката се стопи.

— Наистина ли си убеден, че Лиан е тръгнал доброволно? — попита плахо, спомнила си предишните им разговори.

— Не знам какво да мисля. Защо му е на Тенсор да го отвежда? Какво би могъл да иска от него? А Лиан си е зейн — те са сбирщина от окаяници, на които не можеш да разчиташ!

Каран направи кисела гримаса.

— Не говори така. Зейните са същите като нас. Той никога не пожела да си присвои Огледалото. Тези изкушения не го вълнуват. Обсебен е от своите сказания.

Дали не си е въобразил, че Тенсор ще му помогне да осъществи амбициите си, и затова е избягал с него от Туркад? Това беше слабото място на Лиан…

— Според тебе би ли те зарязал след всичко, което сте преживели заедно?

— Не ми се вярва — едва се чу шепотът й.

— Може би се е заблудил, че си мъртва, и е побягнал от ужас и скръб. Или… Двамата доста сте навредили на Тенсор и може би…

— Не го казвай! И аз не знам какво да мисля.

— Е, стига сме предъвквали това. Имам подарък за тебе.

Старецът извади от раницата си малка кутия от кедрово дърво. Каран я отвори. Вътре имаше нещо, грижливо увито в кече — малко шишенце от рядък кристал със запушалка от абанос и кост, гравирано превъзходно и необичайно тежко на дланта й.

— О, не бива! — възкликна тя. — Та това е прекрасна, скъпоценна вещ!

— Отвори го.

Каран извади запушалката и вдиша най-възхитителния аромат на цветчета от зелен лимон. По бузите й потекоха сълзи.

— Благодаря ти. Но аз нямам какво да ти дам.

— Това, което ми даде, е несравнимо по-важно от дребно подаръче. Ти ми върна самоуважението.

Тя сдържа въпросите си — знаеше, че няма да чуе отговори.

— Къде го намери?

— Шишенцето ли? Имам го отдавна. Извънредно старо е и много му подхожда да попадне при тебе, защото май е изработено в Банадор. В Ашмод се погрижих да го напълнят с есенция. Най-добрите дървета, от които извличат аромата, растат точно там, на склоновете над Сухото море.

— Още поне трийсет дни… — прошепна Каран. — Чакането е непоносимо. Ами ако Лиан е тръгнал по своя воля?

Шанд обгърна с ръка раменете й.

— Когато не си сигурна, винаги е за предпочитане да не се съмняваш в човека. Тенсор е измислил за какво да използва Лиан, затова го е принудил.

— Значи все пак това си мислиш? — наостри слух Каран.

— Да — потвърди старецът почти без угризения.

Тя поразмисли.

— Дължа живота си и на Лиан… голяма длъжница съм. Няма да го очерням в мислите си и ще го отърва от бедите, в които пак се е забъркал от глупост. После ще го отведа у дома, нека си пише проклетите предания в библиотеката на Готрайм. До гуша ми дойде от огледала, чародеи и тъпи игри на война.

Тя стана и отиде при езерцето, гладко като стъкло.

„Ако беше толкова лесно — мислеше си Шанд, — и аз охотно бих дошъл с вас. Но и аз, и ти няма как да се изтръгнем от тази плетеница, преди да се разнищи някак. А аз най-упорито от всички се дърпах, за да остана настрана.“

31. Кулите на Катаза

Лиан не пропускаше да покрива ръцете и лицето си с мазилото, което му даде Малиен, но нямаше как да прикрие безмерния си страх, когато някой ааким пристъпеше към него. Очакваше всеки миг да разгадаят тайната му.

Два дни слизаха по опасни улеи и клисури, където нацепените камъни се приплъзваха на всяка крачка. Аакимите неволно предизвикаха няколко свлачища, превърнали се с грохот в порои от скални парчета и облаци прахоляк. Често се налагаше да се спускат по отвесни зъбери — двойно мъчение за Лиан, защото не смееше да издаде ужаса си от височини, за да не му обръщат внимание.

Най-сетне се добраха до обсипаните с едри отломъци склонове, които се проточваха няколко левги към белеещото дъно. След кратко търсене сред петно зеленина намериха извор. Напълниха меховете, сложиха предпазните очила и щом следобедът започна да се захлажда, нарамиха огромните раници и тръгнаха на североизток към плоското планинско било.

Скоро аакимите се убедиха, че Лиан не издържа на тяхното темпо, затова разпределиха товара му помежду си. Сега носеше малка торба с дневника, личните си вещи и една-единствена манерка. Вървяха само с три кратки почивки — пак най-вече заради него — цяла нощ и дълги часове през деня. Накрая се разположиха за отдих, хапнаха и заспаха. Около пладне Лиан се събуди — Тенсор и Селиал спореха ожесточено, макар и шепнешком.

— Не и докато не кажеш накъде ни водиш.

— Водя ви към убежище — тихо я увери Тенсор.

— Не си играй с думите! — изсъска Селиал. — Отговори ми, иначе ще продължиш без нас.

Тенсор заговори малко по-сговорчиво.

— Имам нужда от вас… от всички. Оцеляването на нашия народ е единственото, за което мисля. Но ние трябва да си възвърнем гордостта. Твърде дълго се утешавахме с величавото си минало. Или отново ще тръгнем напред, или ще се превърнем в нищо.

— Тогава нека си възвърнем гордостта с велики дела, не с кроежи за безсмислено отмъщение.

— Подготвям именно велико дело — избоботи Тенсор. — Най-великото! Замисли се обаче как Рулке унищожи чудесата, някога сътворени от нас. Защо пак да градим, ако той отново ще ни разгроми?

— Пфу! Тенсор, ти още се плашиш от призраци!

— Селиал, в Огледалото е скрита тайна. Знам, че я има! Тя ще ни въздигне.

— Ами зейнът?

— Зейнът… ми е много необходим. — Пролича, че той отново увърта. — Не знам защо, но скоро ще науча.

Навлязоха в местност, където солта беше нацепена на големи плочи, понякога опрени под всевъзможни ъгли една в друга. Някои образуваха навеси с кухини под тях. По време на краткия отдих Лиан седна с радост на сянка.

— Внимавай да не се срути върху тебе — рече му минаващия наблизо Тенсор с невесела усмивка.

В този миг нещо забръмча тревожно в главата на Лиан. После някой като че извика беззвучно името му. Не разпозна гласа, но подскочи.

След миг чу истински глас иззад плочата.

— Баситор, как мразя този летописец! — оплака се Хинтис. — Само като си помисля, че го приютихме, обявихме го за аакимнинг, а той ни се е присмивал и се е приготвял да ни предаде!… Какво ще кажеш да съборим това парче върху него, все едно заковаваме капака на ковчега му?

— Готов съм да го направя още сега — отвърна Баситор, — но Тенсор забрани да му посягаме. Намекна, че е намислил за зейна такава участ, с която да се разплатим за всички нещастия, причинени от него.

Лиан трудно се сдържа да не кресне: „Какво ще ми направи?“ Разтреперан пропълзя навън и оттогава се пазеше от аакимите още по-бдително.

Когато се успокои, той се замисли за предупреждението, отекнало в ума му. Дарбата на усета на Каран понякога й разкриваше предварително опасностите. Дали и у него покълнваше такава способност заради Дара на Рулке?

През този сезон не беше горещо дори в ранния следобед, но гъстият въздух затрудняваше дишането, а от разпрашената сол на Лиан му призляваше. По гладкото дъно успяваха да изминат петнайсетина левги в денонощие, обаче той все изоставаше и аакимите се сменяха да го носят.

Тръгнаха край подножието на високия рид и два пъти намериха вода. После планината остана зад тях, вече прекосяваха солната пустош и се уповаваха на Тенсор, който си припомняше карта, видяна отдавна. Вървяха така пет нощи под потискащата червено-жълта луна. Нито веднъж не зърнаха възвишение. А с изгрева на шестия ден отпред и малко вляво се очерта висока черна планина. Търсиха дълго и нависоко по склоновете, копаха часове наред, за да стигнат до извор, но се оказа прекалено солен.

— Колко вода имаме? — попита Тенсор.

— За три дни.

— Пригответе тразпарите. Може да търсим още цяла седмица, без да намерим по-добра вода от тази.

Разгънаха устройствата, които Лиан бе помислил за оръжия. Сега приличаха на обърнати надолу чадъри. Солената вода се стичаше през фуния във външна камера, където слънчевата топлина я изпаряваше, а във вътрешната камера се кондензираше чиста вода. В края на втория ден се бяха напили до насита и имаха достатъчно запаси за следващия преход.

— Ще ни стигне — реши Тенсор, който изтръскваше кристалчета сол от последния тразпар. — До Катаза остават най-много седемдесет левги.

Видяха Катаза дни преди да я достигнат — отначало сиво петно на хоризонта, по-късно бавно проясняващи се очертания на планина. Долу белееше от солта, по стръмнините потъмняваше, а най-горе имаше снежна шапка. Всяка сутрин изглеждаше все по-голяма, но през деня се вдигаше пушилка и със засилването на вятъра следобед Катаза се губеше от погледите им.

Лиан си отдъхваше през тези часове. Страхуваше се от това място. Походът беше безмерно страдание за него, а Хинтис и Баситор го тормозеха неуморно. Намираше бучки сол във вечерята си, клинове в спалния си чувал или огризки в шапката си. Двете групи сред аакимите се заяждаха непрекъснато, Селиал сипеше срещу Тенсор заплахи, които не изпълняваше. А и настроенията на Тенсор се меняха като посоката на вятъра. Лиан не знаеше какво ще дочака — навъсена усмивчица или шамар по лицето.

След пет дни Катаза се извисяваше огромна и черна, трите й върха бяха покрити със сняг, но дотам имаше още път. От солената равнина навлязоха в неимоверно насечена местност с купове и шнурове от разпадаща се застинала лава и остри като нож ръбове, прекалено опасни нощем. Навсякъде зееха дупки, бълващи пара, около тях се трупаше кора от разноцветни кристалчета. Скоро ботушите на всички се ожулиха и напукаха. Лиан върза своите с тел, за да на се разпаднат. Спъваше се неведнъж, поряза си крака от глезена до коляното, разпори до кръв и двете си длани. Когато Аспър дойде да му помогне, Лиан го увери, че изобщо не е пострадал. От ръцете му капеше кръв, докато Малиен не се погрижи за раните му.

— Летописецо — засмя се тя, — защо не се научиш най-после да стоиш здраво на краката си?

Лиан не охна, въпреки че тя направи десетина шева на ръцете му.

— Ще мога ли да пиша? — прошепна.

Тя го прегърна и бялата й пустинна роба се изцапа с червено.

— Ще се излекуваш.

Водата се плискаше на дъното на меховете, когато излязоха на каменист склон. Намериха солен вир и преработиха вода колкото за два от меховете. С тези запаси утоляваха жаждата си до подножието на Катаза, където се натъкнаха на изобилие от възхитително прясна вода в изворите.

Тенсор обаче не се укротяваше. След като се нахраниха и се изкъпаха, незабавно поеха по стръмнината. Тенсор ги подканяше още по-нетърпеливо, сякаш участваха в надпревара, която всеки момент щяха да загубят. След толкова ходене по равнината изкачването ги изтощаваше. От основата до някогашния бряг имаше над хиляда разтега. И по планината се натъкваха само на пустош от зърнеста вулканична пепел, която скрибуцаше под ботушите им. Земята често се тресеше.

Вечерта зърнаха в далечината високи дървета, а по здрач стигнаха до рекичка, придошла от топенето на снеговете. Тенсор захвърли дрехите си и нагази в ледената вода. Останалите го последваха, но за Лиан студът беше прекомерен. Аакимите поплуваха, изпраха дрехите си и се настаниха на брега да нощуват за пръв път от седмици. След задуха долу този хладен, разреден и безсолен въздух беше като балсам за тях. А Лиан се бе проснал като риба на сухо. Сега пък не му достигаше въздух.

Сутринта се отдалечиха от реката и поеха към вътрешността на планината по обрасли с шубраци склонове. Малко след пладне попаднаха на занемарен умело прокаран път, широк пет разтега. Минаваше през порутен град и водеше към конусовиден връх. Тук-там пороища и размествания на земните пластове бяха заличили пътя, другаде напуканите плочи стърчаха накриво, но отдавна не бяха вървели с такава лекота. Продължиха до полунощ. Лиан не можеше да стои прав, камо ли да ходи, и пак лежеше безсилно на носилката.

— Какво ти е? — попита го вървящата до него Малиен.

— По пътя към Шазмак за малко не умрях от планинската болест. Сега е същото.

— Катаза не е висока колкото Шазмак, но пък ти изкачи по-голямо разстояние от дъното дотук. — Тя се взря в него. — Надявам се да свикнеш за седмица-две. Не се преуморявай.

Пътят се виеше в спирала около върха. По-нагоре подминаха останките от храм, чиито килнати колони се опираха на избуяли дървета. В скалата едва се виждаше гъсто обрасъл басейн.

— Ще закъснеем! — кресна Тенсор и неочаквано свърна от пътя право нагоре, като подтичваше.

— Закъде се е разбързал? — изхърка Лиан на Аспър, докато останалите аакими ги изпреварваха.

— Иска да е там преди зазоряване.

Аспър го подпираше и скоро излязоха на малко плато зад внушително здание.

Слънцето се показа в оранжевото си великолепие и освети върха на най-високата кула в крепостта Катаза, все едно някой поднесе борина към свещ. Най-после стигнаха до целта си, а не бяха минали повече от осем седмици след злополучния край на Големия събор.

Лиан така се прехласна по изумителната Катаза, че загуби дар слово. От едно хилядолетие никой летописец не бе съзирал тази забравена твърдина. Поне за миг-два забрави страховете си.

Горе върхът бе заравнен и близо до ръба, където стъпиха, започваше настлан с каменни плочи правоъгълник, който се издигаш стъпаловидно към гигантски градеж. От две страни през стъпалата минаваха наклонени платформи, а над тях имаше огромна площадка, облицована с обсидиан, който бе отстъпил на много места пред корените на прастари смокинови и абаносови дървета. В средата се извисяваше самата крепост. В дълбоките сенки още имаше навят сняг.

От чудовищната постройка стърчаха многоцветни куполи и шпилове. Девет стройни кули се издигаха между куполите, всяка състояща се от дебели каменни спирали, покрити с толкова бели плочки, че отблясъците заслепяваха.

Щом навлязоха в платото, веднага се убедиха, че в сравнение с десетата кула другите са като джуджета. Тя беше висока поне сто и петдесет разтега. Слънчевите лъчи постепенно я огряваха цялата — тя също представляваше усукан шнур от каменни спирали, широки колкото голяма къща. По средата и преди върха имаше пръстени от лазурит по три-четири разтега всеки, със златни кантове. Куполът бе покрит с листове кована платина.

Щом завиха зад ъгъла, се оказа, че кулата заема средата на платото отделно от крепостта, с която я свързваха два метални моста. А през платото минаваше разлом, включително и под кулата, където над него имаше островърха арка. Там разломът бе покрит, но другаде от него се издигаха струйки пушек.

— Как кулата е издържала земетръса, разцепил земята? — недоумяваше Малиен.

— Така е съградена — обясни Тенсор, устремен към арката. — А и разлома вече го е имало. Вгледай се в основите — разделени са на части, за да се движат самостоятелно.

Аакимите с възклицания изразиха възторга си от инженерния гений, сътворил такова здание. На Лиан му беше все едно — той пък се питаше защо Кандор е вложил невъобразими усилия да строи тъкмо над разлома. Какво тук е било толкова важно за него?

Тенсор поведе аакимите към западната порта на крепостта. Застана на широкото стъпало пред нея с изписано на лицето мрачно задоволство.

— Макар че Кандор беше най-незначителният от враговете ни, не мога да сдържа усмивката си пред прага му. Ние пропаднахме и може никога да не се изправим, но надживяхме този враг. А сега твърдината му, непристъпна за всичко освен времето, ще ни опази от други неприятеля.

Лиан не влезе с останалите, преуморен от дългото ходене. „Ето че съм тук — рече си. — В Туркад си мечтаех как ще дойда в Катаза и ще намеря документите на Кандор от времето на Възбраната, но не съм и помислял, че фантазиите ми ще се сбъднат. Сега как да подхвана задачата си? Какво бе написал Кандор?…“

Седна зад едно дърво и отново прочете писмото, което открадна от архива на цитаделата преди злощастния Събор.

Мислите му отново се въртяха около странното сказание, заради което започнаха всичките му премеждия. Сакатото момиче, като по чудо оцеляло в неистовата стихия на Възбраната, но намушкано в гърба скоро след това. Какво ли е трябвало да остане в тайна, та са я убили?

„Похарчих цяло богатство в усилията си да проуча събитията.“ Е, сега пък Лиан щеше да провери какво може да научи в Катаза. Къде ли е умрял Кандор? И как? Дали преди това се е срещнал с Рулке? Оставил ли е своя архив в крепостта, или го е взел? „Дори на Малиен не мога да се доверя в това дирене…“

Прибра писмото и тръгна след аакимите. Тенсор вече обмисляше как да се настанят и малцината му помощници бързаха да изпълнят неговите нареждания.

Лиан пък се озърташе с безмерна радост. Прехвърляше в ума си множеството сказания за тази империя, събрани в „Книга на Перион“. Кой от изучаващите Преданията би дръзнал дори да помисли, че ще се озове в Катаза и ще открие, че кулите още се възвисяват, непроменени от дните, когато империята е била в разцвета си? Но и безпокойството го терзаеше все по-силно — Тенсор тепърва щеше да осъществи каквото е намислил за него. Лиан узна съвсем скоро каква участ му е подготвил.

Тенсор пак го прикова с поглед.

— Ела с мен!

Заедно обиколиха твърдината, но където и да влезеха, аакимът въртеше глава.

— Какво търсиш? — попита Лиан притеснен.

Този ден Тенсор беше настроен почти дружелюбно към него.

— По-широко помещение, но и да е подходящо за отбрана. Още по-важно е обаче да усетя, че е каквото ми е нужно. Трябва да е напълно пригодно за заниманията ми с Тайното изкуство.

— А къде ли Кандор е работил? — промърмори Лиан, който се опитваше да вникне в разположението на Катаза, за да я опише в своето „Предание за Огледалото“.

Тенсор се извъртя рязко към него.

— Умееш да мислиш, летописецо. Не знам къде, обаче ти може и да се досетиш… нали си чел сказанията за това място.

Лиан порови в паметта си. „Книга на Перион“ всъщност се състоеше от пет части и съдържаше хиляди страници.

— Има едно изречение… „И от скамейката до масата надничаше в огньовете на разлома.“

— Аха, работната му стая е била над разлома, тоест няма съмнение, че е в Голямата кула. Може и да си заслужаваш усилията, с които те опазих. Ще минем по западния мост.

По моста се стигаше до Голямата кула през вход, хитроумно скрит между две от каменните намотки на спиралата. Стените бяха почернели и проядени от пушеците. Двамата тръгнаха нагоре по стълба, виеща се между външна и вътрешна стена. Надничаха през непокътнатите дебели стъкла на прозорците към куполите и шпиловете на крепост.

На петия етаж стълбата свършваше с площадка. Влязоха през толкова широк открит свод, че всички аакими биха могли да минат наведнъж. Залата заемаше целия етаж. Можеше да бъде затворена с тежка стоманена врата, но от другата страна също имаше стълба към по-горните етажи. Подът се оказа непривично топъл, вътре леко вонеше на сяра.

— Това е — въздъхна Тенсор. — Почувствах го. Някога мястото е подхождало на Кандор, сега ще бъде от полза и на мен.

Лиан обикаляше залата омаян, попиваше в душата си обстановката, избрана от Кандор. Помещението имаше формата на детелина с девет листа, сводът на тавана се образуваше от събраните арки на стените. Във всяка дълбока ниша тъмнееше прашно огнище, което би побрало бик на шиш. Навсякъде светлината проникваше през малки прозорци с цветни стъкла. Залязващото слънце окъпваше всичко в златисто сияние. Лиан се качи по втората стълба и на следващия етаж попадна в нова зала, не чак толкова стъписваща с размерите си. Стъпалата продължаваха нагоре.

— Ей, летописецо! Време е за работа! — повика го Тенсор.

В последните лъчи на светилото танцуваха прашинки. Заеха се да разчистят мръсотията, разпадащите се хартии и тъкани. Когато се смрачи, спряха по принуда. По стените бяха закрепени глобуси, но засега никой не бе измислил как да ги накара да светнат. А в маслените лампи откриха само гъста мътилка на дъното. Аакимите приспособиха светилници от усукани парчета изгнил плат, които оваляха в остатъците от маслото, и продължиха да се трудят на мъждивата светлина.

Вечерта Малиен дойде при Лиан да му даде очила, които бе направила от тел и стъкло — толкова старо, че вече имаше кафеникаво-лилав оттенък. Тя ги нагласи безмълвно на лицето му и вдигна светилника да го погледне отблизо.

— Така е добре. Носи ги денем и обяснявай, че от яркото слънце те болят очите. А нощем… е, досега никой не е забелязал.

По-точно никой не го и поглеждаше през целия ден, аакимите още свикваха с удивителното място, на което ги доведе Тенсор. Дори злобата на Баситор и Хинтис се бе поукротила.

Заради стремителния преход им оставаше много храна, а четири дни по-късно се върна групичката, отишла да проучи северната част на острова. Носеха още запаси, получени от плашливите племена, които обитаваха гъстите гори.

Дните се сливаха неразличими — аакимите неуморно потягаха и подреждаха убежището си. На работата не й се виждаше краят, защото на много места състоянието на огромната твърдина беше плачевно. Изниза се месец в поправки на порти, стени и защитни приспособления. Пълнеха цистерните с вода, а складовете — с храна. Изграждаха тайни проходи, прочистваха запушената канализация, изработваха по-здрави светилници. А една вечер Лиан видя как изведнъж грейнаха всички глобуси.

Нямаше с какво да помогне освен в най-простичките задачи, защото беше несръчен. Аакимите не искаха да му поверят дори готвенето и той се чувстваше безполезен. Можеше само да носи разни вещи и да предава съобщения.

Иначе го оставяха да върши каквото иска и той с удоволствие се отдаваше на приумиците си. Описанието му щеше да вдъхне нов живот на Катаза във Великите предания. Можеше да посвети на това целия си живот, ако поиска.

Люшкаше се обаче между ликуването и отчаянието. Макар че му се падна шанс, какъвто не е имал никой летописец преди него, може би нямаше да доживее да напише сказанието си, ако се сбъднеха предупрежденията на Малиен и заплахите на Баситор и Хинтис.

Опитваше се да пропъжда болезнените и безплодни мисли за Каран. Все повече време се навърташе около Тенсор, който се опитваше да овладее Огледалото. Чувстваше се като ученик, чийто наставник извършва неразбираем ритуал, но и най-дребното действие на аакима му беше безкрайно интересно.

— Огледалото не е същото, което бях опознал — промърмори Тенсор, вторачен в знаците по рамката. — Ялкара го е променила. А това… — докосна блещукащия символ — …направо замъглява ума ми. Аз обаче ще намеря начин да го подчиня на волята си.

И Лиан разглеждаше жадно знаците. Не бе изучавал такава писменост, а как копнееше да ги разчете! Щом Ялкара ги е нанесла по рамката, какво ли е предназначението им?

Ден по-късно му омръзна да гледа Тенсор, който седеше неподвижно пред Огледалото, и се отплесна в размишления за друга загадка. „И от скамейката до масата надничаше в огньовете на разлома…“ Разломът минаваше точно под кулата. Пълзя по подовете в търсене на тайни тунели или люкове, но не откри нищо. Какъв ли смисъл бе вложен в изречението? Или тази зала все пак не е работното помещение на Кандор?

Накрая излезе да се поразходи наоколо. Тръгна по пътеката към горичка под южния ръб на платото. Там свърна между дърветата обрасъл с мъх купол. Стигна до павилион с осем колони, разположен на издатина над обраслите с дървета тераси на склоновете. От три страни имаше изглед към Сухото море.

Поколеба се при входа и плъзна плъст по идеално гладкия жълто-зелен камък.

— Влез — покани го Малиен.

— Не исках да се натрапвам…

— Няма нищо. Случайно си мислех тъкмо за тебе. Как са ръцете ти?

— О, по-добре — смутено я увери Лиан.

— Седни де. С какво се е захванал Тенсор?

— Зяпа в Огледалото часове наред.

— Когато пак отидеш при него, наблюдавай го зорко. Искам да знам всяка негова постъпка.

Той мълчеше.

— Лиан!

— От мен няма да излезе добър шпионин. Не мога…

Тя се пресегна светкавично и стисна до болка китката му.

— Това не са ти игричките в школата за разказвачи — заговори Малиен тихо и свирепо. Лиан се помъчи да се отскубне, но тя го удържа лесно. Силата й го плашеше, а още по-лош беше пламъкът в очите й. — Знам, че за тебе единствено важно е сказанието, но ти изобщо не проумяваш опасността. Е, нека ти втълпя истината най-после. Ако Тенсор върши това, което подозирам, значи ще умрем и аз, и ти, и Каран — ако още е жива, — и другите аакими, и хилядите твои сънародници, и всички хора в Сантенар. И за какво? Заради отмъщението на един побъркан. Повярвай, ако имаше как да му попреча, вече да съм го направила. Той обаче е прекалено предпазлив и могъщ. Ти си ми длъжник и сега искам от тебе отплата. Покажи ми за какво те бива!

— Но защо да не го възпреш? — трепна гласът му. — Ти и Селиал бихте могли да…

— Ръцете ми са вързани, летописецо. Някога с Тенсор бяхме близки и е немислимо да му посегна. Не мога да сложа край на живота му, а това е единственият начин да бъде възпрян.

— Селиал е силна — видях как му наложи волята си на процеса срещу Каран в Шазмак. Той й се подчини.

— Така беше преди да загубим Шазмак — отвърна Малиен толкова тихо, че Лиан напрегна слух, за да я чува. — Тенсор е по-непреклонен отвсякога. А Селиал… животът и надеждите й са изпепелени. — Малиен помълча. — Ти сам каза, че не ни достига смелост. — Тя пусна ръката му и Лиан разтри изтръпналите си пръсти. — Още не познаваш добре историята ни…

— А ми се иска! — възкликна той, любопитството му веднага надделя.

— Толкова често сме се проваляли заради ежби помежду си, особено когато кароните завзели нашия свят, че сега и мисълта за такъв сблъсък ни плаши. Стигнахме до другата крайност в глупостта си. За да възпрем Тенсор насила, трябва първо да се преборим с традиция, вкоренявала се в нас две хилядолетия. А мощта му просто не е за вярване — всички вкупом не сме му равни по сила. Опитаме ли се да го заставим, ще използва срещу нас заклинанието, опустошаващо ума. Паднал е дотам, че ще е готов да ни изтреби, ако застанем на пътя му към безумната цел. Слабите, летописецо, трябва да бъдат лукави. Затова ще си послужа с тебе. Какво решаваш?

— Ще ти се подчинявам — смънка той.

Изобщо не желаеше да мисли какво може да го сполети заради този съюз.

— Добре — искрено му се усмихна Малиен. — Сега трябва да тръгвам.

— А как щеше да постъпиш, ако бях отказал?

Винаги предпочиташе да знае какви са другите възможности… и последствията от тях.

Малиен спря между двете колони на входа.

— Според мен Каран би разбрала защо съм те пожертвала, макар че никога нямаше да ми прости — кротко промълви тя. — Щях да кажа на Баситор, че носиш клеймото.