Където тегне мрак

на Барбара, както винаги

Глава 1

Професор Агнар Харалдссон сгъна писмото и го пъхна обратно в малкия, пожълтяващ плик.

Погледна отново към адреса, изписан с подреден, красив почерк: Хьогни Исилдарссон, Лаугавегур 64, Рейкявик, Исландия. Марката носеше лика на голобрад британски крал: някой Едуард или Джордж — Агнар не беше сигурен.

Сърцето му биеше лудо, а пликът танцуваше в треперещите му ръце. Писмото бе пристигнало сутринта в друг, по-голям плик със съвременна исландска марка и печат от Рейкявик.

Това беше сбъдната мечта за Агнар. Дори нещо повече: това беше идеално.

Като професор по исландски в Исландския университет, Агнар имаше привилегирован достъп до някои от най-старите ръкописи със сагите на тази страна, преписвани грижливо от монаси върху късове телешка кожа с мастило от мечо грозде и пера от леви лебедови крила. Тези възхитителни документи бяха наследството на Исландия, нейната душа. Но никой от тях не би предизвикал такова вълнение отвъд граница, както това самотно листче хартия.

И никой от тях не беше негово откритие.

Той вдигна поглед от бюрото към спокойното езеро отпред. То блестеше с особен тъмносин цвят на априлското слънце. До преди десет минути езерото имаше стоманено сив оттенък и след малко пак щеше да го придобие, защото тъмните облаци, идващи от запад, заемаха мястото на онези, които вече изчезваха над източните заснежени планински върхове отвъд езерото.

Идеалното място за лятна къща. Бунгалото бе построено от бащата на Агнар, бивш политик, който в момента беше в старчески дом. Макар лятото още да не беше дошло, Агнар се бе изолирал тук за уикенда, за да работи на спокойствие. Жена му току-що бе родила второто им дете, а Агнар трябваше да завърши големия превод в много кратък срок.

— Аги, ела в леглото!

Той се обърна и видя умопомрачителното тяло на Андреа — балерина и студентка по литература трети курс. Беше гола и сякаш се плъзгаше към него по голия дървен под. Русите ѝ коси бяха разрошени.

— Съжалявам, миличка, не мога — каза той и кимна към купчината бумаги пред себе си.

— Сигурен ли си? — наведе се да го целуне, пръстите ѝ бръкнаха под ризата му и погалиха косматите му гърди, а гривата ѝ погъделичка носа му. Тя се отдръпна. — Съвсем ли си сигурен?

Той се усмихна и свали очилата си.

Какво пък, можеше да си позволи едно разсейване.

Глава 2

Детектив Магнъс Джонсън влачеше крака по главната улица в Роксбъри към колата си. Чакаше го голямо писане в участъка, преди да се прибере вкъщи. Беше уморен, направо скапан: не бе спал добре вече цяла седмица. Може би точно заради това, миризмата направо го удари.

Беше позната миризма: развалено сурово телешко с лек примес на метал. Магнъс я бе усещал много пъти през годините работа в отдел Убийства на бостънската полиция.

Мария Кампанели, бяла жена на 27 години.

Беше умряла преди 36 часа, намушкана от приятеля си след скандал и оставена да гние в апартамента си. В момента го издирваха и Магнъс беше сигурен, че ще го намерят. Но за да могат да го осъдят, цялата бумащина трябваше да бъде изрядно подготвена. Трябваше да се разпитат един куп хора и да се попълнят един куп формуляри. Преди няколко години отдел Убийства бе замесен в скандал, заради редица пропуски в процедурния ред на разследване, описа на уликите и тяхното съхранение. Оттогава насам адвокатите бяха взели полицията на мушка.

Магнъс се справяше добре с документацията и, отчасти заради това, наскоро го бяха повишили в чин сержант. Може би трябваше да послуша Колби и да се запише да учи право.

Колби.

За дванайсет месеца съвместен живот, тя постепенно бе започнала да вдига летвата: искаше той да напусне полицията и да запише право, искаше да се оженят… Накрая, преди шест дни, докато двамата се прибираха ръка за ръка от любимия си италиански ресторант в Норт Енд, един джип бе профучал покрай тях със свалено задно стъкло. Магнъс беше съборил Колби на тротоара точно навреме, за да избегнат бързата поредица изстрели от полуавтоматично оръжие. Може би нападателите мислеха, че са поразили целта, а може би имаше прекалено много хора наоколо, но джипът бе изчезнал, без стрелците да довършат започнатото.

Ето защо тя го бе изхвърлила от апартамента си. Ето защо той беше изкарал няколко безсънни нощи в стаята за гости на брат си в Медфорд. Ето защо миризмата го бе ударила толкова силно: за първи път мирисът на смърт го засягаше лично.

Сега можеше той да е проснат на пода на този апартамент. Или Колби.

Температурите бяха рекордно високи и, разбира се, това засилваше смрадта и Магнъс се потеше под сакото си. Той усети докосване по лакътя.

Беше мъж на около петдесет години, от латиноамерикански произход, плешив, нисък, възпълен и небръснат. Носеше голяма синя риза, която висеше над дънките му.

— Детектив?

Магнъс се спря.

— Да?

— Аз май видях нещо. В нощта, когато са намушкали момичето — гласът на мъжа беше дрезгав и напрегнат.

Магнъс се почуди дали да не го разкара: вече имаха свидетел, видял приятелят на жертвата да влиза, друг, който бе видял как излиза, шест часа по-късно, трима бяха чули шумен скандал, а един друг — и писък. Но свидетелите никога не бяха достатъчно. Още едни показания, които трябваше да напечата, когато се върне в участъка.

Магнъс въздъхна и извади тефтерчето си. Все още му оставаха няколко часа, преди да се прибере, да потича и да се изкъпе, за да изкара смрадта от организма си. Но може би щеше да е твърде уморен да тича.

Мъжът се огледа неспокойно около себе си.

— Не тук. Не искам някой да ни види, че си говорим.

Магнъс бе на път да възрази — приятелят на жертвата беше готвач в Бостънския медицински център и не всяваше страх — но само сви рамене и последва мъжа, който с бърза крачка влезе в една странична уличка и се скри между занемарена дървена постройка и малка тухлена кооперация. Намираха се на малка алея, в чийто край имаше някакъв строеж с висока телена ограда. Едно момче с жълта тениска и много татуировки стоеше на ъгъла на уличката. Пушеше цигара с гръб към Магнъс.

Когато поеха по алеята, плешивият ускори крачка. Магнъс също се забърза и бе на път да извика на мъжа да го изчака, но се спря.

Досега Магнъс бе спал. Сега беше буден.

Сред плетеницата от татуировки върху ръката на момчето, Магнъс бе забелязал малка точка над единия лакът и пет точки над другия. Едно-пет, петнайсет, татуировката на бандата Кобра-15. А те не вършееха в Роксбъри. Това момче беше далеч извън територията си — поне три мили, ако не и четири. Но Кобра-15 работеха за Сото — бяха негови пласьори. Онези в джипа също бяха хора на Сото, Магнъс беше сигурен.

Инстинктът на Магнъс беше да се изправи и да се обърне, но той си наложи да продължи напред, за да не усети момчето, че нещо не е наред. Мисли! Мисли бързо!

Чу стъпки зад гърба си. Пистолет или нож? Беше рисковано да се стреля толкова близо до местопрестъплението, където все още кръжаха няколко патрула. Но момчето знаеше, че Магнъс е въоръжен, а никой не отива на престрелка с нож. Значи пистолет. Хлапето най-вероятно го вадеше от колана си точно в момента.

Магнъс се хвърли вляво, грабна една кофа за смет и я стовари на земята. Претърколи се, извади пистолета си и го насочи към момчето, което точно вдигаше оръжието си. Пръстът на Магнъс се сви около спусъка, но тогава се намеси школовката му. Той се поколеба. Правилото беше ясно: не стреляй, ако има риск да уцелиш цивилен.

В края на алеята стоеше млада жена с пазарски чанти в двете ръце, която зяпаше Магнъс с отворена уста. Жената беше много едра и се падаше точно зад момчето с жълтата тениска, право в огневата линия на Магнъс.

Колебанието му даде шанс на момчето да вдигне пистолета си. Магнъс го държеше под прицел. Бяха в задънена улица.

— Полиция! Хвърли оръжието! — извика Магнъс, макар да знаеше, че момчето няма да се подчини.

Какво щеше да последва? Ако момчето стреляше първо, можеше да не уцели и тогава Магнъс да стреля. Макар че беше висок почти два метра и тежеше сто килограма, Магнъс лежеше на улицата, отчасти скрит от хвърлената кофа — малка мишена за едно паникьосано момче.

Хлапето можеше и да отстъпи. Или пък жената да се премести. Тя още стоеше като закована на място, с отворена уста и се опитваше да изпищи.

В този момент Магнъс видя как очите на момчето се стрелнаха нагоре и над Магнъс. Плешивият.

Хлапето не би изпуснало от поглед пистолета на Магнъс, ако плешивият не участваше. Би поело този риск, само ако плешивият беше замесен като негов спасител, насочил собственото си оръжие към гърба на Магнъс. Момчето смяташе да устиска още малко, докато плешивият застреля Магнъс.

Магнъс дръпна спусъка — веднъж, а не два пъти, както бе обучен. Искаше да отправи възможно най-малко куршуми към дебеланата. Уцели момчето в гърдите. То се сгърчи, стреля и не улучи.

Магнъс взе кофата за смет и я хвърли назад. Обърна се и видя как тя удря плешивия в пищялите. Мъжът бе посегнал за пистолета си, но падна, подкосен от кофата.

Магнъс стреля два пъти и уцели рамото и плешивото му теме. Грозна гледка.

Магнъс се изправи. Разнесе се някакъв шум. Дебеланата беше пуснала торбите и в момента пищеше силно, много силно. Оказа се, че дробовете ѝ са напълно здрави. Някъде наблизо запищя и полицейска сирена. Чуваха се викове и тропот на крака.

Плешивият бе останал на място, но момчето лежеше по гръб на земята и дишаше учестено, а жълтата му тениска почервеняваше. Пръстите му стиснаха пистолета в последен опит да го насочи към Магнъс. Магнъс смачка китката му с крак и изрита оръжието извън обхват. Стоеше и пъхтеше над момчето, което се бе опитало да го убие. Беше на седемнайсет-осемнайсет години, латиноамериканец, с късо подстригана коса, липсващ зъб отпред и белег на врата. Здрави мускули под плетеницата от мастило по ръцете и гърдите му, сложни бандитски татуировки. Кораво момче. Младеж на неговата възраст, членуващ в Кобра-15 може би вече имаше няколко трупа в сметката си.

Но не и труп на Магнъс. Поне не днес. А утре?

Магнъс усещаше миризмата на барут, пот, страх и за пореден път — металическия мирис на кръв. Много кръв за един ден.

— Повече няма да работиш навън.

Старши лейтенант Уилямс, шефът на отдел Убийства, беше категоричен. Винаги беше такъв и точно за това Магнъс го харесваше. Хареса му и че Уилямс се бе вдигнал чак от офиса си на Шрьодер Плаца в центъра на Бостън, за да се увери, че един от подчинените му е в безопасност. Намираха се в анонимна мотелска стая, някъде по магистрала I-91 между Спрингфийлд, Масачузетс и Хартфорд, Кънектикът, под надзора на федерални агенти с акцент от Средния Запад. Не бяха позволили на Магнъс да се върне в участъка след престрелката.

— Мисля, че не е наложително — каза Магнъс.

— Аз пък мисля, че е.

— За Програмата за защита на свидетели ли става дума?

— Не е изключено. Втори път се опитват да те убият за една седмица.

— Бях уморен. Свалих си гарда. Няма да се повтори.

Уилямс повдигна вежди. Черното му лице бе нарязано от дълбоки бръчки. Той беше дребен, спретнат и решителен, добър шеф и честен. И точно заради тези му качества, Магнъс бе отишъл при него преди шест месеца, когато бе чул как партньорът му, детектив Лийнахан, се уговаря по мобилния си телефон с друго ченге да подправят доказателства по разследването на едно убийство.

Бяха изпратени на наблюдение. Магнъс бе излязъл от колата да се разтъпче и на връщане се спря да събере малко есенни лъчи, точно зад пасажерския прозорец, който беше открехнат. Магнъс ясно чуваше как Лийнахан заплашва някой си детектив О’Дрискол и го увещава да постъпи правилно и да замаже отпечатъка върху пистолета на убиеца.

Магнъс и Лийнахан не бяха партньори отдавна. Лийнахан бе на петдесет и три — двайсет години по-възрастен от Магнъс. Беше опитен, умен, колегите му го харесваха, а и сякаш познаваше всички в бостънската полиция, особено онези с ирландски фамилии. Но Лийнахан беше и мързелив. Използваше трийсетгодишния си опит в полицията, за да върши възможно най-малко работа.

За Магнъс нещата не стояха така. Веднага щом приключеше някой случай, той нямаше търпение да се захване със следващия. Устремът, с който заковаваше престъпниците, бе пословичен сред полицаите. Според Лийнахан, имаше добри хора и лоши хора, винаги ги бе имало и винаги щеше да ги има. И той, Магнъс и цялата бостънска полиция не можеха да променят това положение. Според Магнъс, всяка жертва и всяко семейство на пострадал заслужаваха справедливост и Магнъс правеше всичко възможно, за да може тя да възтържествува. И така, партньорството между Магнъс и Лийнахан бе обречено на провал.

Но до този момент, Магнъс не бе предполагал, че Лийнахан е корумпиран.

Има две неща, които полицаите мразят най-много. Първо — подкупните ченгета. И второ — ченгетата, които издават колегите си. За Магнъс изборът беше лесен: ако се позволяваше на хора като Лийнахан да унищожават улики в криминални разследвания, тогава всичко, на което Магнъс бе посветил кариерата си, губеше смисъла си.

Магнъс знаеше, че повечето от колегите му споделят това виждане. Но някои щяха да си затворят очите и да започнат да се убеждават, че Магнъс нещо не е дочул, че добрият стар Шон Лийнахан не може да бъде един от лошите. Други пък щяха да си кажат, че ако добрият стар Шон Лийнахан си е осигурил старините като е взел пари от един престъпник, който току-що е очистил друг, то браво на него. Той го заслужаваше след трийсет години вярна служба в името на бостънските граждани.

Ето защо Магнъс бе отишъл направо при Уилямс и само при него. Уилямс се бе ориентирал в ситуацията. Две седмици по-късно Магнъс беше повишен и той се раздели с Лийнахан. Пристигна екип федерални агенти под прикритие от друг щат. Започна голямо разследване и името на Лийнахан бе свързано с други двама детективи: О’Дрискол и Монтоя. Федералните разкриха бандата, която им плащаше: бяха доминиканци, предвождани от човек на име Педро Сото с база в малкото градче Лорънс, близо до Бостън. Сото снабдяваше с кокаин и хероин на едро уличните банди от цялата област Нова Англия. Тримата подкупни полицаи бяха арестувани и обвинени. Магнъс беше основен свидетел по делото, когато то най-сетне стигна до съдебната зала.

Но ФБР още не разполагаше с достатъчно доказателства срещу Сото. И той все още беше на свобода.

— Щом гардът ти е паднал веднъж, може да се случи пак — каза Уилямс. — Ако не направим нещо, до две седмици си труп. Твоята кожа искат и ще се докопат до нея.

— Не разбирам защо искат да ме убият — отвърна Магнъс. — Да, моите показания ще вкарат Лийнахан на топло, но аз нямам никакви доказателства срещу Сото или доминиканците. А и казвате, че Лийнахан отказва да съдейства.

— Федералните смятат, че са разкрили играта на Лийнахан. Той със сигурност не иска да се озове в някой строго охраняван затвор, пълен с осъдени убийци — никое ченге не би искало това. Би предпочел да умре. Но без твоите показания, ще го освободят. Предполагаме, че Лийнахан е дал ултиматум на доминиканците: да се отърват от теб, или той ще натопи и тях. Ако не той, приятелчето му Монтоя ще го направи. Ако ти умреш, Лийнахан и другите двама ще излязат на свобода, а операциите на Сото ще си продължат, все едно нищо не е било. Но ако доживееш до делото и свидетелстваш, Лийнахан ще сключи сделка с ФБР, а Сото и хората му ще трябва да си затворят сергията и да се приберат в Доминиканската Република. Ако не ги спипаме преди това.

Уилямс погледна Магнъс право в очите.

— Ето защо трябва да измислим какво да правим с теб.

Магнъс знаеше, че Уилямс е прав. Но програмата за защита на свидетели означаваше нов живот с ново име, някъде на другия край на страната. Магнъс не искаше това.

— Имате ли предложения? — попита той.

— В интерес на истината, имам — Уилямс се усмихна. — Ти си исландски гражданин, нали?

— Да. И американски. С двойно съм.

— Говориш ли езика?

— Горе-долу. Говорех го като малък. С баща ми се преселихме тук, когато бях на дванайсет. Но не съм говорил на исландски, откакто той умря.

— Кога беше това?

— Когато бях на двайсет.

Уилямс замълча, за да изрази съчувствието си.

— Е, със сигурност го говориш по-добре от всички нас.

— Да, предполагам. Защо?

— Един стар приятел от нюйоркската полиция ми се обади преди два месеца. Чул, че сред подчинените ми има човек, говорещ исландски. Точно се беше срещнал с Комисаря на Исландската Национална Полиция, който искал от Ню Йорк да му пратят свой детектив като съветник. Не държал да е старши офицер, а да има опит с големия набор от престъпления, които нашата велика страна предлага. Явно в Исландия не стават много убийства, или поне до скоро е било така. Естествено, ако този детектив случайно говори и исландски, толкова по-добре.

— Никой не ми е предлагал нещо такова — каза Магнъс.

Уилямс се усмихна.

— Никой, не.

— А защо?

— Причината да не ти кажа тогава и да ти кажа сега е една и съща: ти си един от най-кадърните ми детективи и не искам да те загубя. Въпросът е, че сега предпочитам да си жив в някое иглу в Исландия, отколкото мъртъв на някой тротоар в Бостън.

Магнъс отдавна се бе отказал да информира хората, че в Исландия няма иглута. Няма и ескимоси. А бели мечки — изключително рядко. Последното му пътуване до Исландия беше точно след смъртта на баща му. Магнъс имаше сериозни съмнения дали ще е добре да се върне, но в този момент този вариант беше най-малкото зло.

— Обадих се на исландския комисар преди час. Все още си търсят съветник. Много се развълнува, когато разбра, че може да му изпратят детектив, който говори езика им. Е, какво ще кажеш?

Магнъс нямаше избор.

— Съгласен съм — отговори Магнъс. — Но при едно условие.

Уилямс се намръщи.

— А то е?

— Приятелката ми да дойде с мен.

Магнъс бе виждал Колби ядосана, но никога чак толкова.

— Откъде накъде си изпращаш горилите да ме отвличат!? Това някакъв майтап ли е!? Някакъв странен романтичен жест, който ще ме накара да се събера отново с теб!? Защото ако е това, да знаеш, че няма да ти мине номерът! Така че кажи на тези мъже да ме върнат в офиса!

Бяха на задната седалка на един микробус на ФБР, паркиран пред крайпътен ресторант. Двама агенти бяха минали през офиса на компанията за медицинска апаратура, в която Колби работеше, и я бяха отвели. Сега те си говореха на петдесетина метра от микробуса с агентите, докарали Магнъс.

— Пак се опитаха да ме убият — каза Магнъс. — Този път почти успяха.

Още не можеше да повярва, че е постъпил толкова глупаво — беше се оставил да го примамят в онази задънена уличка. След престрелката Магнъс бе разпитан надълго и широко от двама детективи от Отдела за Балистично Разследване. Беше им казано, че ще имат само един шанс да говорят с него, така че се бяха постарали, обръщайки специално внимание на решението му да дръпне спусъка при положение, че в огневата му линия е имало невинен цивилен.

Магнъс не съжаляваше за решението си. Той бе предпочел да избегне сигурната смърт при минимален риск да нарани онази жена. Но даде на детективите по-убедителен отговор: ако бяха успели да го застрелят, най-вероятно щяха да убият и жената, станала свидетел на престъплението. Момчетата от Балистично Разследване много харесаха тази идея и специално не го попитаха дали това му е хрумнало преди или след като е дръпнал спусъка. Вършеха си работата изрядно, но и бяха на негова страна.

Това беше вторият случай, в който Магнъс стреля и убива някого, докато е на смяна. След първия, когато още беше новак в патрулна кола, сложил униформата два месеца по-рано, седмици наред чувството за вина не му даваше покой.

Този път Магнъс просто бе щастлив, че е оцелял.

— Жалко, че не са успели! — процеди Колби. Две червени гневни петна горяха на бузите ѝ; кафявите ѝ очи блестяха от ярост. Беше стиснала устни. След малко намести тъмен къдрав кичур зад ухото си с добре познат на Магнъс жест.

— Извинявай, това беше грубо. Но тази история няма нищо общо с мен. И не искам да има, това е цялата работа.

— Но ти вече си замесена, Колби.

— Как така!?

— Шефът иска да замина. Извън Бостън. Смята, че доминиканците няма да се спрат, докато не ме очистят.

— Идеята не е лоша.

Магнъс пое дълбоко въздух.

— Искам да дойдеш с мен.

Изражението на Колби беше смесица от шок и презрение.

— Ти добре ли си!?

— Така ще си в безопасност. Ако аз замина, може да подгонят теб.

— Ами работата ми? Какво ще стане с нея, по дяволите!?

— Ще трябва да я зарежеш. Само за няколко месеца, до делото.

— Значи познах от първи път. Това е някакъв странен начин да ме върнеш в живота си.

— Не — каза Магнъс. — Но ще се притеснявам за теб, ако останеш тук.

Колби прехапа устна. Една сълза се спусна по бузата.

— И къде отиваме?

— Съжалявам, не мога да ти кажа, преди да се съгласиш.

— Ще ми хареса ли? — погледна го тя.

Той поклати глава.

— Едва ли. — Бяха си говорили за Исландия много пъти, докато бяха заедно, но Колби продължаваше да гледа с недоверие на тази страна, на вулканите ѝ и лошото ѝ време.

— Исландия, нали?

Магнъс само сви рамене.

— Остави ме да помисля малко. — Колби се обърна на другата страна и зарея поглед към паркинга. Едно закръглено четиричленно семейство се дотъркаля до колата си. В ръцете им имаше кутии сладолед, а лицата им грееха от сладко нетърпение.

Магнъс чакаше.

Колби се обърна към него и го погледна право в очите.

— Искаш ли да се оженим?

Магнъс отвърна на погледа ѝ. Не можеше да повярва, че въпросът е сериозен. Но Колби не се шегуваше.

— Е?

— Не знам — поколеба се Магнъс. — Можем да го обсъдим…

— Не! Не искам да го обсъждаме! Обсъждахме го месеци наред! Хайде да го решим! Ти искаш да оставя всичко и да замина с теб. Добре. Ще го направя. Ако се оженим.

— Не е това начинът да се взима такова решение.

— Как така? Ти обичаш ли ме?

— Разбира се, че те обичам — отговори Магнъс.

— Тогава хайде да се оженим! Ще отидем в Исландия и ще живеем щастливо до края на дните си.

— В момента не мислиш трезво — каза Магнъс. — Ядосана си.

— Ядосана и още как! Караш ме да посветя живота си на теб, да замина, и аз ще го направя, ако и ти се посветиш на мен. Хайде, Магнъс, време е да решиш.

Магнъс пое дълбоко въздух. Видя как семейството се качва в колата си, която приклекна под тежестта им. Минаха покрай другата кола на ФБР, която бе докарала Колби.

— Искам да дойдеш с мен, заради собствената си безопасност — каза той.

— Значи ми казваш „не“? — Очите ѝ се впиха в неговите. Колби беше решителна жена: едно от нещата, които Магнъс харесваше в нея, но никога не я бе виждал толкова твърдо решена за нещо. — Не?

Магнъс поклати глава:

— Не.

Колби сви устни и посегна към дръжката на вратата.

— Добре. Няма какво повече да си кажем. Връщам се на работа.

Магнъс я хвана за ръката.

— Колби, моля те!

— Махни си ръцете от мен! — извика Колби и отвори вратата. Отиде с бърза походка до четиримата агенти около другата кола и нещо им каза. След минута колата вече я нямаше.

Двама от агентите се върнаха до микробуса и се качиха.

— Май няма да дойде — каза шофьорът.

— Май не — отвърна Магнъс.

Глава 3

Магнъс вдигна очи от книгата си и погледна през илюминатора на самолета. Полетът беше дълъг, проточен още повече от петчасовото закъснение на летище Логан. Самолетът се спускаше. Под него имаше тежък слой груби сиви облаци, разкъсан само на две-три места. Когато самолетът се приближи до една от пролуките, Магнъс проточи врат в опит да зърне земя, но видя само къс развълнувано сиво море, ошарено с бели шапчици, което веднага се скри.

Притесняваше се за Колби. Ако доминиканците ѝ направеха нещо, вината щеше да е изцяло негова. Когато ѝ бе казал за разговора на Лийнахан, тя го бе посъветвала да не ходи при Уилямс. Твърдеше, че винаги е смятала полицейската професия за глупава. И ако се беше съгласил да се ожени за нея на онзи паркинг, сега тя щеше да седи до него, на път към безопасността, вместо да чака в апартамента си в Блек Бей някой злодей да почука на вратата.

Но Магнъс бе решил да постъпи правилно. Винаги бе правил така и нямаше да се промени. Правилно беше да отиде при Уилямс и да му каже за Лийнахан. Правилно беше да застреля момчето с жълтата тениска. Не би било правилно да се ожени за Колби насила. Така и не беше разбрал защо родителите му са се оженили, но цял живот бе живял с последиците от тази грешка.

Може би нямаше защо да се притеснява. Може би доминиканците нямаше да й обърнат внимание. Беше помолил Уилямс да осигури полицейска закрила за нея, на което той се съгласи с неохота. С неохота, защото тя бе отказала да замине с Магнъс за Исландия.

Но ако доминиканците я хванеха, беше ли способен Магнъс да живее с последиците от това? Може би просто трябваше да каже „да“, да се съгласи на всичко, което тя поиска, колкото да я изкара извън страната. Това се опитваше да постигне тя. Но Магнъс не се поддаде на натиска. И сега Колби можеше да умре.

Тя беше на трийсет, искаше да се омъжи и то за Магнъс. Или за негов модифициран вариант — преуспяващ адвокат с тлъста заплата и къща в Бруклайн¹¹, или дори в Бийкън Хил²², ако наистина бе преуспяващ, с БМВ или Мерцедес. А пък ако приемеше и юдейската вяра — толкова по-добре.

Когато се запознаха, тя нямаше нищо против, че той е кораво ченге. Това стана на един купон у негов стар приятел от колежа, също юрист. Взаимното привличане пламна още на момента. Тя бе красива, жизнена, умна, волева и решителна. Харесваше ѝ идеята, че един високообразован човек може да кръстосва улиците на южен Бостън с пистолет в ръка. Той предлагаше закрила, но беше и опасен. Дори редките спадове в настроението му я привличаха. До момента, в който започна да го възприема не като любовник, а като потенциален съпруг.

Какъв си го представяше тя? Какъв си се представяше той самият? В този ред на мисли: кой беше той? Това бе въпрос, който Магнъс често си задаваше.

Той извади яркосиния си исландски паспорт. Снимката приличаше на тази в американския му паспорт, само дето исландецът имаше право да е усмихнат, а американецът — не. Червена коса, четвъртита брадичка, сини очи и следи от лунички по носа. Но името беше различно. Истинското му име, Магнус Рагнарссон. Той се казваше Магнус, баща му беше Рагнар, а дядо му — Йон. И така, баща му се казваше Рагнар Йонссон, а той — Магнус Рагнарссон. Просто и ясно.

Но естествено американската бюрокрация не можеше да се справи с тази логика. Синът не можеше да се различава по име от баща си и от майка си, която се казваше Маргрет Халгримсдотир, и да бъде вписан като член на същото семейство в правителствените компютри. Очевидно системата не можеше да се справи с ударенията върху гласните, пък и не харесваше как се изписва Йонссон на английски. Рагнар се бе борил срещу това няколко месеца, след като синът му пристигна в САЩ, но в крайна сметка се отказа. И така, дванайсетгодишното исландско момче Магнус Рагнарссон стана американец на име Магнъс Джонсън.

Той се зачете отново в книгата си — „Сага за изгарянето на Нял“, една от любимите му.

Макар че Магнъс бе говорил малко исландски през последните тринайсет години, той бе прочел много. Баща му четеше сагите, когато Магнъс се премести в Бостън, и за Магнъс те се бяха превърнали в източник на утеха в новия, объркан американски свят. И все още бяха такъв. Думата „сага“ на исландски означаваше буквално „това, което е казано“. Сагите са архетипни семейни истории, повечето от които разказват за трите или четири поколения викинги, които се заселили в Исландия около 900 г., до 1000 г., когато християнството навлязло в страната. Героите в тях са хора със сложни характери, с много слабости, но и с много качества. Те следват ясен морален кодекс, имат чувство за чест и уважават законите. Те са смели авантюристи. За едно самотно исландско момче в огромна американска гимназия, те бяха източник на вдъхновение. Ако някой от роднините им бъде убит, те знаят какво да направят: искат пари като компенсация и ако не ги получат, искат кръв, както повелява законът.

Ето защо, когато убиха баща му, Магнъс знаеше какво да прави: трябваше да търси справедливост.

Полицията не откри убиеца на баща му и въпреки усилията си, Магнъс също не успя. След като завърши, той реши да стане полицай. Все още търсеше справедливост и въпреки всичките убийци, които бе арестувал през последното десетилетие, още не я бе намерил. Всеки убиец бе убиецът на баща му, докато не го заловяха. Тогава търсенето на справедливо възмездие продължаваше, сякаш отначало.

Самолетът се спускаше. Още една пролука в облаците; този път Магнъс видя как вълните се разбиват в кафявото поле от вкаменена лава на полуостров Рейкянес. Две черни ленти пресичаха голата камениста местност — магистралата от Рейкявик до летището в Кефлавик. Струйки облаци като дим от вулкан се носеха над самотни къщи сред петна от яркозелена трева. След това отново се появи океанът. Облаците се затвориха под самолета, когато коригира курса си за последен път, преди да се приземи.

Докато Исландия се приближаваше все повече, Магнъс имаше чувството, че и той се приближава към разрешаването на убийството на баща си, или поне към някакво развитие по този въпрос. Може би тук щеше да намери отговорите, които търсеше.

Но самолетът го връщаше и към детството, към болката и объркването.

В живота на Магнъс, преди да навърши осем години, имаше един златен период, когато цялото му семейство живееше заедно в малка къщичка с бели стени от валцувана ламарина и яркосин ламаринен покрив, близо до центъра на Рейкявик. Имаха миниатюрна градинка с ограда от бели колове и залиняло дърво, една стара мукина, по която Магнъс се катереше. Всяка сутрин баща му отиваше в университета, а майка му, красива и винаги засмяна, беше учителка в местното основно училище. Той помнеше как играеше футбол с приятели през дългите летни нощи и как през уютната, тъмна зима нямаше търпение да дочака пристигането на тринайсетте палави елфа, всеки от които пускаше по едно подаръче в обувката, оставена от Магнъс под отворения прозорец на стаята му.

После всичко се промени. Баща му замина да преподава математика в един американски университет. Майка му стана раздразнителна и поспалива — спеше постоянно. Лицето ѝ подпухна, тялото ѝ надебеля и тя започна често да крещи на Магнъс и братчето му Оли.

Преместиха се обратно във фермата на полуостров Снаефелснес, където майка му беше отраснала. И там започнаха мъките на Магнъс. Той осъзна, че майка му не беше постоянно уморена, а постоянно пияна. Първоначално тя прекарваше по-голямата част от времето си в Рейкявик, опитвайки се да задържи учителската си позиция. След това се върна във фермата и смени един куп работи, тръгвайки от учителка и стигайки до касиерка. Но най-лошото бе, че Магнъс и Оли оставаха за дълги периоди от време под грижата на дядо им и баба им. Той беше стриктен, страшен и свъсен мъж, който също си попийваше. Бабата беше малка и зла.

Един ден, докато Магнъс и Оли били на училище, майка им изпила половиш шише водка, качила се в колата, забила се право в една скала и умряла на място. Седмица по-късно, след поредица от скандали с астрономически размери, Рагнар пристигна и отведе Магнъс и Оли в Бостън.

Магнъс се връщаше в Исландия с баща си и брат си Оли всяка година, за да ходят на походи из дивата природа и да прекарат няколко дни в Рейкявик при баба си и приятелите и колегите на баща му. Никога не припарваха близо до родителите на майката.

Това се промени един месец след смъртта на Рагнар, когато Магнъс отиде при тях с желание да се помирят. Гостуването му се превърна в пълна катастрофа. Магнъс бе онемял от силната враждебност, която струеше от баба му и дядо му. Те не бяха просто сърдити на баща му, те го ненавиждаха. Това беше тежък удар за един сирак, чийто единствен роднина бе обърканият му брат и който нямаше ясна представа какъв е по народност.

Оттогава не се беше връщал.

Самолетът излезе от облаците едва когато се сниши на петдесетина метра от земята. Исландия беше студена, сива и ветровита. Отляво се простираше равното поле от застинала лава, сиво-кафяво, нашарено с ръждиви оттенъци и зелени мъхове, а зад него се виждаха постройките на изоставената американска авиобаза: едноетажни бараки, мистериозни радиоантени и върлини. Не се виждаше нито едно дърво.

Самолетът кацна и изманеврира до терминала, откъдето изскочиха учудващо весели хора от персонала и започнаха борба с вятъра. Бяха усмихнати, бърбореха. Ветропоказателят бе застопорен по курса на вятъра, а по пистата се приближаваше завеса от дъжд. Беше двайсет и четвърти април, денят след официалното начало на исландското лято.

Половин час по-късно, Магнъс седеше в бяла кола, която фучеше по магистралата между Кефлавик и Рейкявик. На колата имаше голям надпис: „Льогреглан“ — с типичното си упорство, Исландия беше една от малкото държави, които отказваха да използват дума, производна на „полиция“ за органите на реда.

Навън бурята бе отминала и вятърът сякаш утихваше. Полето от застинала лава, набръчкано от стърчащи камъни и канари, се простираше към ниските планински силуети в далечината. Все още не се виждаха никакви дървета. Хиляди години след голямото вулканично изригване, тази част от Исландия все още не се беше възстановила от катаклизма. Тънките пластове мъх, вкопчени в скалите, бяха първата стъпка от един процес, който щеше да отнеме хилядолетия.

Но Магнъс не гледаше пейзажа. Вниманието му бе изцяло посветена на мъжа, който седеше до него — Снори Гудмундссон, Комисарят на Националната Полиция. Той беше дребен човек с проницателни сини очи и сива, бухнала коса, сресана назад. Говореше бързо на исландски и Магнъс полагаше огромни усилия да го разбира.

— Сигурно знаеш, че в Исландия стават много малко убийства на глава от населението, както и други сериозни престъпления — каза той. — В повечето случаи, нашата работа е свързана с чистене на боклуците в събота и неделя сутрин, след като купонджиите се налудуват. Това беше преди „крепа“ и демонстрациите миналата зима, разбира се. Всички мои служители в Рейкявик и областта бяха мобилизирани тогава. И се справиха добре, гордея се с тях.

„Крепа“ беше исландската дума за кредитната криза, която беше засегнала страната изключително тежко. Банките, правителството и много хора фалираха, удавени от дълговете, натрупани преди това. Магнъс бе чел за ежеседмичните демонстрации, организирани пред сградата на исландския парламент всяка събота следобед, месеци наред, докато накрая правителството се бе огънало под натиска и подало оставка.

— Новите тенденции са притеснителни — продължи Комисарят. — Вече има повече наркотици, повече банди. Имахме проблеми с литовските банди, а пък Hells Angels³¹ се опитват да проникнат в Исландия от години. В страната ни се заселват все повече чужденци и част от тях имат различно разбиране за престъпност от това на исландците. Жълтата преса тук преувеличава проблема, но само някой глупав комисар не би обърнал внимание на заплахата.

Той замълча, за да провери дали Магнъс го разбира. Магнъс кимна, че да, едва.

— Аз се гордея с нашите полицаи. Работят здраво и постигат добри резултати, но просто не са свикнали с видовете престъпления, които се случват в големите градове с много чужденци, живеещи в тях. Населението на област Рейкявик е едва сто и осемдесет хиляди души, а на цялата страна — само триста хиляди, но искам да сме подготвени, в случай че престъпленията, които стават в Амстердам или Манчестър, или Бостън ако щеш, започнат да се извършват и тук. Точно затова помолих да те изпратят… Миналата година в Исландия станаха три неразкрити убийства, свързани помежду си. Не успяхме да открием кой ги е извършил, докато убиецът не се предаде сам в ръцете ни. Беше поляк. Трябваше да го заловим още след като уби първата жена, но не можахме и затова умряха още две. Мисля, че с помощта на някой като теб, щяхме да го арестуваме още в началото.

— Надявам се — каза Магнъс.

— Прочетох досието ти и говорих с твоя началник, старши лейтенант Уилямс. Той много те похвали.

Магнъс повдигна вежди. Не беше подозирал, че Уилямс е способен да хвали. А и знаеше, че в досието му има няколко черни точки от годините, когато Магнъс не беше изпълнявал точно дадените му заповеди.

— Планът е да минеш един ускорен курс в Националния полицейски колеж. Междувременно ще си на наше разположение за семинари и консултации, ако се случи нещо, с което можеш да ни помогнеш.

— Ускорен курс? — попита Магнъс, за да е сигурен, че е разбрал правилно. — Колко време ще отнеме това?

— Обикновеният курс трае една година, но тъй като имаш голям опит в полицията, надяваме се да го завършиш за по-малко от шест месеца. Няма как иначе. Не можеш да арестуваш никого тук, ако не познаваш исландските закони.

— Да, това ясно, но колко време… — Магнъс се опита да си спомни исландската дума за „планирам“, — … мислите да остана тук?

— Определих минимален период от две години. Старши лейтенант Уилямс ме увери, че това е приемливо.

— Той не ми е споменавал за подобен срок — каза Магнъс.

Сините очи на Снори се впиха в тези на Магнъс.

— Уилямс разбира се ми каза защо толкова държиш да напуснеш Бостън за известно време. Възхищавам се на смелостта ти. — Очите му се стрелнаха към униформения полицай, който шофираше. — Никой тук не знае тези подробности, освен мен.

Магнъс бе на път да възрази, но се отказа. Засега не знаеше колко месеца ще минат до делото срещу Лийнахан и останалите. Щеше да работи с Комисаря, докато не го извикат да свидетелства. Тогава щеше да се върне в Бостън и да си остане там, независимо от плановете на Комисаря.

Снори се усмихна.

— По стечение на обстоятелствата, имаме нещо, с което можеш да се заемеш веднага. Тази сутрин открихме труп в една лятна вила край езерото Тингвелир. Уведомиха ме, че един от първоначалните заподозрени е американец. В момента пътуваме натам.

Летището Кефлавик се намираше на върха на полуострова, който се издаваше в Атлантическия океан, западно от Рейкявик. Колата се движеше на изток през плетеница от магистрали и сиви предградия на юг от града, подминавайки малки фабрики, складове и познати ресторанти за бързо хранене: „Кей Еф Си“, „Тако Бел“ и „Събуей“. Депресиращо.

Отляво се виждаха многоцветните метални покриви на малките къщи в центъра на Рейкявик, над които се извисяваше кулата на Халгримскиркя, най-голямата църква в Исландия, построена на върха на малко хълмче. Нямаше и следа от гроздовете небостъргачи, които засенчваха централните райони на дори по-малки американски градове. Отвъд града се простираше заливът Факсафлои, а след него започваха широките поли на планината Еся — внушително скално образувание, което се губеше сред ниските облаци.

Пътуваха през мрачни предградия с ниски, квадратни жилищни блокове на изток от града. Еся ставаше все по-голяма пред очите им, докато не започнаха да изкачват Мосфелския рид на изток. Къщите се скриха от поглед и останаха само пустош, покрита с жълта трева и зелен мъх, огромни заоблени хълмове и облаци — ниски, тъмни, неспокойни.

След двайсетина минути превалиха рида и пред очите на Магнъс се откри езерото Тингвелир. Той беше ходил там няколко пъти като момче. Тингвелир беше равна, тревиста местност, започваща в северния край на езерото. На това място американската и европейската континентални плочи разцепваха Исландия на две. Но Магнъс и баща му ходеха там, защото това бе седалището на Алтинга, исландският годишен открит парламент от епохата на сагите.

Магнъс помнеше красивия тъмносин цвят на езерото. Сега обаче то изглеждаше мрачно и злокобно. Облаците се протягаха надолу от небето и почти докосваха черната вода. Дори очертанията на малкото островче в средата на езерото бяха замъглени от гъстия слой влага.

Отклониха се от главния път и слязоха до езерото покрай голяма ферма с пасящи коне. Хванаха чакълена алея, която ги отведе до редица от няколко летни вили, разположени сред рехава, напъпила брезова горичка. Това бяха единствените дървета, които се виждаха. Магнъс видя познатите признаци на новооткрито местопрестъпление: зле паркирани полицейски коли, някои с все още включени светлини, линейка с отворени задни врати, жълта лента, потрепваща от вятъра, и група лутащи се хора, съставена от сините униформи на полицаи и белите престилки на съдебни лекари.

Вниманието им бе насочено към петата къща, в края на реда. Магнъс огледа другите вили. Тъй като сезонът тепърва започваше, само една от тях, втората, изглеждаше обитавана — пред нея бе паркиран Рейндж Роувър.

Полицейската кола спря до линейката и комисарят и Магнъс слязоха. Въздухът беше студен и влажен. Магнъс чу шумоленето на вятъра и натрапчивия крясък на някаква птица, който помнеше от детството. Дъждосвирец?

Висок, оплешивяващ мъж с издължено лице, облечен в бяла престилка, се приближи към тях.

— Това е инспектор Балдур Якобссон от криминалната полиция в Рейкявик — каза комисарят. — Той води това разследване. Езерото Тингвелир е под юрисдикцията на полицията в Селфос, но щом разбрали, че може би става дума за убийство, помолиха за съдействие от столицата. Балдур, това е детектив Магнус Джонсън от бостънската полиция. — Комисарят направи пауза и погледна въпросително към Магнъс. — Джонсън?

— Рагнарссон — поправи го Магнъс.

Снори се усмихна. Стана му драго, че Магнъс се представя с исландското си име.

— Рагнарссон.

— Добър ден — каза Балдур колебливо на английски със силен акцент.

— Godan daginn — отвърна Магнъс.

— Балдур, ще обясниш ли на Магнус какво е положението тук?

— Разбира се — каза Балдур. Тънките му устни не се изкривиха в усмивка или друг признак на ентусиазъм. — Жертвата се казва Агнар Харалдссон, професор в Исландския университет. Това е лятната му вила. Бил е убит снощи с удар по главата, според нас — в къщата, а после е бил довлечен до езерото. Намерили са го две деца от онази вила в десет часа тази сутрин.

— Къщата с джипа отпред ли? — попита Магнъс.

Балдур кимна.

— Извикали баща си и той се обадил на 112.

— Кога за последно е видян жив? — поинтересува се Магнъс.

— Вчера беше празник — първият ден на лятото.

— Това е по-скоро исландска шегичка — обади се комисарят. — Същинското лято ще настъпи чак след няколко месеца, но тук използваме всяка възможност да се поразвеселим след дългата зима.

Балдур не обърна внимание на това прекъсване.

— Съседите видели Агнар да пристига тук около десет часа сутринта. Паркирал колата си пред къщата и влязъл вътре. Помахали му, той им отвърнал, но не си казали нищо. Вечерта е имал гост или гости.

— Описание?

— Не. Съседите видели само колата — малка, яркосиня, нещо като Тойота Ярис, но не бяха сигурни. Колата пристигнала към седем и половина-осем и отпътувала в девет и половина. Не са я видели, но жената си спомни какво е гледала по телевизията, когато чула двигателя.

— Други посетители?

— Съседите не знаят. Но те са били в Тингвелир цял следобед, така че е възможно.

Балдур даваше на Магнъс прости, директни отговори, на които издълженото му лице придаваше сериозна тежест, комисарят слушаше внимателно, но оставяше Магнъс да говори.

— Открихте ли оръжието, с което е бил убит?

— Още не. Ще изчакаме аутопсията. Патологът може да ни даде някаква насока.

— Може ли да видя тялото?

Балдур кимна и поведе комисаря и Магнъс по тясна кална пътечка край къщата до една синя тента, издигната до самото езеро на десетина метра от постройката. Балдур нареди да донесат престилки, ботуши и ръкавици, които Магнъс и Комисарят си сложиха. Подписаха се на формуляра, който държеше полицаят, охраняващ местопрестъплението, и се шмугнаха в тентата.

Вътре, върху мократа трева, бе простряно тяло. Двама мъже в униформи на патолози се готвеха да го сложат в чувал. Когато видяха кой е влязъл при тях, те се спряха и се изнизаха от тентата, за да не се пречкат на висшестоящите, докато оглеждат трупа.

— Медиците от Селфос, които са се отзовали на обаждането, го извадили от езерото, когато го открили — каза Балдур. — Решили, че се е удавил, но лекарят, който прегледал тялото, се усъмнил в това.

— Защо?

— На тила на покойника има следа от удар. Дъното на езерото е осеяно с камъни и е възможно да се е ударил в тях, когато е паднал, но лекарят е на мнение, че ударът е бил твърде силен.

— Може ли да погледна?

Агнар бе мъж на около четирийсет години, с черна коса до раменете, посребряваща по слепоочията, с изсечени черти и поддържана набола брада, като на дизайнер. Под нея, лицето му бе бледо и изопнато, а устните му бяха придобили синкавосив цвят. Тялото беше студено, което бе нормално след цяла нощ, прекарана в езерото. Освен това бе все още вкочанено, което предполагаше, че смъртта е настъпила преди не по-малко от осем часа и не повече от двайсет и четири — между четири следобед и осем сутринта. Това не беше кой знае какъв ориентир. Магнъс се съмняваше, че патолозите ще могат да определят часа на смъртта с някаква точност. В случаите на удавяне бе трудно да се определи дали човекът е умрял преди или след потапянето си във водата. Пясъкът и водораслите в белите дробове щяха да дадат повече яснота по въпроса, но затова трябваше да изчакат резултатите от аутопсията.

Магнъс внимателно разтвори косата на професора и огледа раната на тила му. Обърна се към Балдур.

— Мисля, че знам къде е оръжието на убийството.

— Къде? — попита Балдур.

Магнъс посочи към дълбоките сиви води на езерото. Някъде там, процепът между континенталните плочи при Тингвелир достигаше няколкостотин метра дълбочина. Балдур въздъхна.

— Ще ни трябват водолази.

— Няма смисъл — каза Магнъс. — Никога няма да го намерят.

Балдур се смръщи.

— Бил е ударен с ръбат камък — обясни Магнъс. — От него са останали парченца в раната. Нямам представа откъде се е взел камъкът, може би от черния път отзад, там са доста големи. От лабораторията ще ви кажат. Аз предполагам, че убиецът го е хвърлил в езерото след престъплението. Освен ако не е бил крайно глупав. Но това е най-доброто място да се отървеш от един камък.

— Имаш ли някаква медицинска школовка? — попита Балдур подозрително.

— Не кой знае каква — каза Магнъс. — Просто съм виждал много умрели хора със следи от удари по главата. Може ли да надникна вътре?

Балдур кимна. Върнаха се по пътечката до къщата. Тя бе пълна със съдебни лекари, мощни прожектори, прахосмукачки и лаборанти, обикалящи навсякъде с пинцети и пудра за отпечатъци.

Магнъс се огледа. Входната врата водеше право в просторен хол с големи прозорци, гледащи към езерото. Стените и подът бяха от меко дърво, а мебелировката бе модерна, но не скъпа. Имаше много лавици с книги: романи на английски и исландски, исторически книги и специализирана литературна критика. Колекцията от компактдискове бе внушителна: класика, джаз и исландски музиканти, за които Магнъс не беше чувал. Телевизор нямаше. Единият ъгъл на стаята бе зает от бюро, отрупано с бумаги, а в средата имаше столове и диван около холна масичка, върху която стоеше начената чаша червено вино и кутийка с остатъци от бял прах, вероятно кокаин. И двата предмета бяха покрити с тънък слой пудра за отпечатъци. През една отворена врата се виждаше кухнята. Имаше и още три врати, които сигурно водеха към спалните и банята.

— Смятаме, че е бил ударен тук — каза Балдур, сочейки към бюрото. По дървения под се виждаха пресни драскотини, а точно до тях — две малки капчици, очертани с тебешир.

— Можете ли да направите ДНК анализ на това?

— В случай, че кръвта е на убиеца ли? — попита Балдур.

Магнъс кимна.

— Можем. Изпращаме пробите в една лаборатория в Норвегия. За резултатите ще трябва да почакаме.

— Това ми е до болка познато — отвърна Магнъс. Лабораторията за ДНК анализи в Бостън бе постоянно претрупана. Всички изследвания бяха спешни и, съответно, нищо не ставаше бързо. Магнъс се надяваше, че норвежците ще се отнесат към единствената поръчка на съседите си с малко повече уважение.

— Смятаме, че Агнар е бил ударен по тила тук, докато се е обръщал към бюрото. След това са го изнесли от къщата и са го хвърлили в езерото.

— Звучи правдоподобно — каза Магнъс.

— Само дето… — Балдур се поколеба. Магнъс реши, че той може би избягва да споделя съмненията си пред шефа.

— Само дето какво?

Балдур погледна Магнъс колебливо.

— Ела да видиш нещо.

Той поведе Магнъс към кухнята. Беше разтребено, като се изключат отворената бутилка вино на масата и недовършеният сандвич с шунка и кашкавал на плота.

— Тук открихме още няколко капки кръв — каза Балдур, сочейки към плота. — Приличат на пръски от струя с висока скорост, но в това няма смисъл. Може би Агнар се е порязал или ударил преди това. А може и някак да се е довлачил дотук, но пък не открихме никакви признаци на съпротива. Може би убиецът е влязъл тук да се измие. Но ако беше така, пръските трябваше да са много по-големи.

Магнъс огледа стаята. Три мухи се блъскаха в прозореца в безкраен опит да излязат.

— Не го мисли — каза той. — Това е от мухите.

— Мухи ли?

— Да. Кацат върху тялото, насмукват се и отиват в кухнята, където е по-топло. Тук повръщат кръвта — само така могат да я смелят. А после са хапнали и сандвич за десерт. — Магнъс се приведе, за да огледа чинията. — Ето, тук има още. Ще се види по-добре с лупа или с луминол, ако имате. Това разбира се означава, че трупът е останал тук достатъчно дълго, че мухите да могат да се нагостят. Може би петнайсет-двайсет минути.

Балдур все още бе сериозен, но комисарят се усмихваше.

— Благодаря — съумя да каже инспекторът.

— Отпечатъци от стъпки? — попита Магнъс, гледайки към пода. Върху полираното дърво, отпечатъците трябваше да се виждат идеално.

— Да — каза Балдур. — От един човек, четирийсет и пети номер. Което е странно.

Сега беше ред на Магнъс да изглежда объркан.

— Защо?

— Исландците обикновено се събуват, когато влизат в нечия къща. Освен ако посетителят не е бил чужденец. Тук отделяме еднакво внимание както на отпечатъците, така и на нишките от чорапи.

— Аха — отвърна Магнъс. — Нещо интересно на бюрото?

— Предимно академични материали: есета на студенти, статии за исландската литература и други подобни. Ще трябва да ги разгледаме по-внимателно. Имаше и един fartolva, който лаборантите отнесоха за анализ.

— Извинявай, какво е fartolva? — попита Магнъс, който не бе запознат с тази исландска дума. Знаеше разликата между брадва и алебарда, но някои от новите исландски думи не му говореха нищо.

— Малък преносим компютър — обясни Балдур. — В него има календар, от който разбрахме кой е бил тук снощи.

— Комисарят спомена някакъв американец — каза Магнъс. — Сигурно е носел четирийсет и пети номер. — Той нямаше представа кой номер е това по американския стандарт, но предполагаше, че е доста голям.

— Американец или англичанин. Казва се Стив Джъб и е бил тук снощи, в седем и трийсет. Имаше и телефонен номер. Номерът е на Хотел Борг — най-скъпият в Рейкявик. Изпратих патрул да го приберат. Всъщност, Снори, извинявай, но трябва да се върна в участъка да го разпитам.

Магнъс бе поразен от фамилиарността на исландците. Нямаше „господин“ или „комисар Гудмундссон“. В Исландия всички си говореха на малко име, от чистачите на улицата до президента, от подчинения до шефа на полицията. Още не бе свикнал с този етикет, но го харесваше.

— Вземи и Магнус за разпита — каза комисарят.

Изражението на Балдур не се промени, но Магнъс усети, че отвътре му е кипнало. Можеше да го разбере. Това сигурно беше най-големият случай на Балдур за годината и той не изгаряше от желание да работи по него под взора на някакъв чужденец. Магнъс имаше повече опит с криминалните случаи от Балдур, но пък беше с десетина години по-млад от него и с по-нисък ранг. Тази комбинация навярно бе изключително неприятна за инспектора.

— Разбира се — каза той. — Арни ще се погрижи за теб. Ще те закара до централата и ще те настани. И, разбира се, след това си добре дошъл да си поговорим за Стив Джъб.

— Благодаря, инспекторе — каза Магнъс преди да се усети.

Очите на Балдур се стрелнаха към него, отбелязвайки фала на Магнъс, който издаваше, че той все пак не е истински исландец. Балдур повика един детектив да придружи Магнъс, а после се качи в една кола с комисаря и замина обратно за Рейкявик.

— Здрасти, как си? — попита детективът на чист английски с американски акцент. — Казвам се Арни. Арни Холм. Като Терминатора.

Беше висок, възслаб, с къса руса коса и адамова ябълка, която се движеше енергично при всяка негова дума. Имаше широка, приветлива усмивка.

— Komdu saell — отговори Магнъс. — Оценявам факта, че говориш езика ми, но наистина трябва да упражнявам исландския си.

— Добре — каза Арни на исландски. Изглеждаше разочарован, че няма да има шанс да се изтъкне с познанията си по английски.

— Макар че нямам никаква представа как е „терминатор“ на исландски.

— „Tortimandinn“ — каза Арни. — Някои хора ме наричат така.

Магнъс не успя да сдържи усмивката си. Арни не беше слаб, а направо кльощав.

— Добре де, признавам, че не са много.

— Говориш отличен английски.

— Учих криминология в Щатите — гордо отговори Арни.

— О! Къде?

— В колежа Кунцелбърг, Индиана. Школата е малка, но има много добра репутация. Едва ли си чувал за нея.

— Ами, не съм — каза Магнъс. — Е? Сега накъде? Бих искал да се включа в разпита на този Стив Джъб.

Глава 4

Първото нещо, което Магнъс забеляза, беше че Стив Джъб не е американец. Говореше с английски акцент — от Йоркшир, както се оказа. Джъб беше шофьор на камион от градче на име Уедърби в тази област. Не беше женен и живееше сам. От паспорта му стана ясно, че е на петдесет и една години.

Магнъс и Арни гледаха разпита на един монитор в дъното на коридора. Всички стаи за разпит в полицейската централа на Рейкявик бяха оборудвани с касетофони и видеонаблюдение.

В стаята имаше четири човека: Балдур и още един детектив, млад преводач и едър, широкоплещест мъж с бирено шкембе. Той бе облечен в синя дънкова риза, под която се виждаше бяла тениска, черни дънки и бейзболна шапка, нахлупена върху рядка, посивяваща коса. Имаше добре поддържана козя брадичка. Магнъс забеляза червените и зелени линии на татуировка върху предмишницата на човека. Стив Джъб.

Балдур се справяше много добре с разпита: беше спокоен, уверен и много по-отзивчив, отколкото по-рано. Дори от време на време се усмихваше: ъгълчетата на устата му трепваха леко нагоре. Балдур използваше традиционната полицейска техника на разпит — движеше Джъб постоянно напред-назад по версията му за случилото се и се надяваше мъжът да се оплете в подробностите. Така Магнъс успя да разбере какво е правил Джъб през въпросната вечер.

Разпитът вървеше мудно; всяка дума минаваше през преводача. Арни обясни, че това не се дължи само на лошия английски на Балдур, а е изискване, за да може разпитът да се признае в съда.

Джъб имаше много да обяснява, но го правеше убедително, поне на първо време.

Според версията на Джъб, той се запознал с Агнар, докато бил в Исландия миналата година. Уговорили се Джъб да го потърси, когато дойде пак. Джъб бе взел кола под наем — синята Тойота Ярис — и бе отишъл с нея до езерото Тингвелир. Поговорили с Агнар около час, а после Джъб отпътувал право към хотела си. Рецепционистката потвърди думите му: точно застъпвала на смяна в единайсет часа, когато той се върнал в хотела. Джъб не бе забелязал нищо подозрително. Агнар го посрещнал радушно. Говорили си за места в Исландия, които Джъб трябва да посети.

Джъб потвърди, че той е пил кока-кола, а домакинът му — червено вино. Чужденецът влязъл в къщата с обувките: той носеше номер 10,5 по английския стандарт, но не знаеше на какъв европейски размер отговаря това.

След половин час въпроси и отговори Балдур излезе от стаята и се приближи до Магнъс.

— Какво ще кажеш? — попита той.

— Версията му звучи правдоподобно — отговори Магнъс.

— Но и нещо крие от нас. — Това беше твърдение, а не въпрос.

— И аз така мисля, но оттук не мога да преценя добре, не мога да го видя. Може ли да говоря с него очи в очи? Без преводача. Знам, че така показанията му няма да се приемат в съда, но пък може да го предразположа. Ако му се изплъзне някоя подробност, ще можеш да я разнищиш по-късно.

Балдур помисли за секунда и кимна.

Магнъс влезе в стаята за разпит и се настани удобно в стола до Джъб, току-що освободен от преводача. Облегна се назад.

— Здрасти, Стив, как я караш? — каза Магнъс. — Добре ли си?

Джъб се намръщи:

— Кой сте вие?

— Магнъс Джонсън — отговори Магнъс. Струваше му се логично да се представя с американското си име, когато говори на английски.

— Ти си янки, така ли? — акцентът на Джъб беше подчертан.

— Точно така. За малко съм тук — да помогна на момчетата.

Джъб изсумтя.

— Разкажи ми за Агнар.

Джъб въздъхна — трябваше да повтори разказа си за пореден път.

— Запознахме се преди година в един бар в Рейкявик. Човекът ми стана симпатичен и затова го потърсих, когато пак дойдох в Исландия.

— За какво си говорихте?

— За какво ли не. Обсъждахме исландските забележителности. Той познава страната доста добре.

— Не, питам те какво толкова си казахте, че да искаш да се срещнете пак. Той беше университетски преподавател, а ти си шофьор на камион. — Магнъс се сети, че Джъб не е женен. — Да не си гей? — Едва ли беше, но Магнъс искаше да види как ще реагира.

— Естествено, че не съм гей!

— А за какво си говорихте тогава?

Джъб се поколеба, но после отговори:

— За саги. Той беше експерт, а аз винаги съм се интересувал от тях. Те бяха една от причините да се върна тук.

— Саги! — изсмя се Магнъс. — Я стига!

Джъб повдигна широките си рамене и скръсти ръце върху шкембето си:

— Питаш ме — казвам ти.

Магнъс замълча. Преценяваше Джъб.

— Добре, извинявай. И коя е любимата ти сага?

— Сагата за Волсунгите.

Магнъс повдигна вежди:

— Необичаен избор. — Най-известните саги разказваха за викингите, заселили Исландия през десети век, но Сагата за Волсунгите се занимаваше с много по-ранен период. Макар да бе написана в Исландия през тринайсети век, тя бе легенда за стар германски кралски род, родът Волсунг, по-късно дал началото на бургундите — хунският вожд Атила също беше замесен. Не беше от любимите саги на Магнъс, но той я беше чел няколко пъти.

— Добре. Кажи ми тогава как се казва джуджето, което трябва да даде златото си на Один и Локи — каза той.

Джъб се усмихна:

— Андвари.

— А мечът на Сигурд?

— Грам. Конят му се казва Грани.

Джъб бе добре запознат. Може и да караше камион, но беше много начетен човек. Не биваше да го подценяват.

— И аз обичам сагите — усмихна се Магнъс. — Баща ми ми ги четеше. Но той беше исландец. Ти как навлезе в тях?

— Дядо ми — каза Джъб, — ги изучаваше в университета. Разказваше ми историите, когато бях малък. Тогава се запалих. После изнамерих една аудио касета със саги и си ги пусках в камиона. Още го правя.

— На английски ли?

— То е ясно.

— На исландски звучат по-добре.

— И Агнар това каза. На него му вярвам. Но вече ми е малко късно да уча чужд език — Джъб замълча. — Жалко, че умря. Беше интересен човек.

— Ти ли го уби? — това беше въпрос, който Магнъс бе задавал на всякакви хора през годините. Не очакваше честен отговор, но много често реакцията, предизвикана от самия въпрос, беше показателна.

— Не — каза Джъб. — Разбира се, че не!

Магнъс впи очи в Стив Джъб. Макар да отричаше убедително, шофьорът криеше нещо.

В този момент вратата се отвори и в стаята нахлуха Балдур и преводачът. Магнъс не успя да прикрие раздразнението си — точно беше разприказвал Джъб.

Балдур стискаше някакви листи хартия. Седна на бюрото и ги разстла пред себе си. Пресегна се и натисна копчето на малката конзола до компютъра.

— Разпитът продължава в 18:22 — каза той. После се обърна към Джъб на английски:

— Кой е Исилдур?

Джъб трепна. Балдур и Магнъс забелязаха това. Джъб направи усилие да се отпусне.

— Нямам представа. Кой е Исилдур?

Магнъс се питаше същото, макар че името му се струваше познато отнякъде.

— Погледни това — каза Балдур на исландски, прибута три листа към Джъб и връчи още три на Магнъс. — Това са разпечатки на имейли, свалени от компютъра на Агнар. Имейли между него и теб.

Джъб взе листите и ги прочете. Същото направи и Магнъс. Две от писмата бяха кратки съобщения, потвърждаващи детайлите по идването на Джъб — дата, час и място за среща. Стилът на писмата бе по-скоро делови, отколкото разговорен, като между приятели. Третият имейл беше най-интересен:

От: Агнар Харалдссон

До: Стив Джъб

Относно: Среща, 23 април

Драги Стив,

Очаквам с нетърпение да се видим в четвъртък. Направих откритие, което смятам, че много ще те заинтригува.

Жалко, че Исилдур няма да може да дойде. Имам предложение за него, което трябва да обсъдим на четири очи. Късно ли е вече да го убедиш да дойде?

Поздрави,

Агнар

— Е? Кой е Исилдур? — попита Балдур отново, този път на исландски. Преводачът зададе въпроса на английски.

Джъб въздъхна тежко, подхвърли страниците върху бюрото и кръстоса ръце. Не каза нищо.

— Какво предложение искаше Агнар да обсъди с теб? Обсъдихте ли го?

Мълчание.

— Каза ли ти какво откритие е направил?

— Няма да отговарям на повече въпроси — каза Джъб. — Искам да се върна в хотела.

— Не може — отговори Балдур. — Оставаш тук. Арестувам те.

Джъб свъси вежди:

— В такъв случай, искам да говоря с човек от британското посолство.

— Ти си заподозрян в убийство. Можем да осведомим британското посолство, че сме те задържали, но нямаш право на среща с тях. Можем и да ти намерим адвокат, ако искаш.

— Искам, да. И преди да говоря с него, няма да ви кажа нищо.

С тези думи Стив Джъб се облегна в стола си: голям мъжага с ръце здраво скръстени на гърдите и с леко издадена долна челюст, неподвижен като скала.

Глава 5

Балдур проведе кратка сутрешна оперативка — кратка, но ефикасна. На нея присъстваха няколко детектива, Магнъс, заместник-прокурорът: млада, червенокоса жена на име Ранвейг, както и директор Торкел Холм, шеф на отдел Убийства към полицията на Рейкявик. Торкел беше малко над шейсет, с кръгло приветливо лице и лъщящи розови бузи. Явно имаше вяра в детективите си, защото стоеше усмихнат на заден план и слушаше Балдур, който бе натоварен с разследването.

Около масата витаеше ентусиазъм за предстоящата задача. Беше събота сутринта: начало на един дълъг работен уикенд, който хората нямаха търпение да започнат.

Магнъс също прихвана от общия ентусиазъм. Миналата вечер Арни го бе закарал до хотела, където Магнъс хапна и направо си легна след дългия работен ден. Още беше като смазан след престрелката в Бостън и развоите след нея. Отдавна не се бе наспивал толкова добре: сега бе извън обхвата на Сото. Искаше му се да изпрати съобщение на Колби, но затова трябваше да си уреди достъп до компютър. Междувременно ставаше все по-заинтригуван от убийството на професора.

Другите детективи пък бяха заинтригувани от Магнъс. Вторачиха се в него, когато влезе в стаята; по лицата им нямаше усмивки, каквито човек може да очаква от група американци, посрещащи чужденец. Магнъс не знаеше дали това е първоначална хладност, типична за исландците, която щеше да се стопи след десетина минути, или е израз на по-враждебно отношение. Реши да не мисли по този въпрос. Но се зарадва на искрената, приветлива усмивка на Арни, който седеше до него.

— Заподозреният все още мълчи — каза Балдур. — Свързахме се с британската полиция: Джъб няма криминално минало, с изключение на две присъди за притежание на канабис през седемдесетте години. Днес Ранвейг ще го изправи пред съдия, за да издейства заповед да го задържим под арест няколко седмици.

— Разполагаме ли с достатъчно доказателства за това? — попита Магнъс.

Балдур свъси вежди: не обичаше да го прекъсват.

— Стив Джъб е последният човек, който е видял Агнар жив. Бил е на местопрестъплението около часа на убийството. Знаем, че е обсъждал някаква сделка с Агнар, но Джъб не казва какво е правил при езерото. Той крие нещо и докато не ни каже какво, ще предполагаме, че той е убиецът. Бих казал, че имаме достатъчно улики. Съдията ще го потвърди.

— Звучи добре — каза Магнъс. Така и беше. В САЩ би било изключено да задържат заподозрян с толкова малко улики срещу него, но Магнъс започваше да харесва исландската система.

Балдур кимна.

— Е, какво знаем към момента?

Двама детективи бяха разпитали жената на Агнар, Линда, в семейната къща в Селтярнарнес, предградие на Рейкявик. Тя беше съкрушена. След седемгодишен брак, имаше две малки деца от него. Тя беше втората съпруга на Агнар: когато се запознали, той бил разведен. Подобно на първата му жена, Линда също беше негова студентка. Агнар заминал за вилата, за да навакса с работата си — явно гонел спешен срок да завърши някакъв превод. Предишните два уикенда също прекарал там. Жена му, оставена сама с малките деца, не беше много доволна от това.

В лаптопа на Агнар нямаше други интересни имейли до Стив Джъб. Беше пълно с текстови документи и списъци с посетени интернет сайтове, които тепърва щяха да бъдат анализирани. Имаше и купчини бумаги в кабинета му в университета, както и във вилата, които трябваше да се изчетат.

Във вилата бяха открити отпечатъци от четири души: Агнар, Стив Джъб и двама други, все още неидентифицирани. От жената на Агнар нямаше следи, тъй като тя още не бе ходила във вилата тази година. Липсваха отпечатъци и по дясната врата на Тойотата, което потвърждаваше твърдението на Джъб, че е дошъл при Агнар сам.

Полицаите намериха и следи от употреба на кокаин в спалнята, както и един грам в пликче, скрито в гардероба.

— Вигдис, разбра ли нещо за името Исилдур? — попита Балдур.

Той се обърна към висока, елегантна чернокожа жена на около трийсет години, облечена с прилепнал черен пуловер и джинси. Магнъс я бе забелязал още с влизането си. Тя беше първият чернокож човек, когото Магнъс виждаше, откакто бе в Исландия: в тази страна не се занимаваха с етнически малцинства, особено чернокожи.

— Оказва се, че Исилдур е валидно исландско име, макар да се среща много рядко. Проверих в базата данни на Националната статистическа служба: името се появява само веднъж за последните осемдесет години — дете на име Исилдур Асгримссон, роден през 1974-та и починал през 1977-ма година във Флудир. — Флудир беше село в югозападна Исландия, спомни си Магнъс.

Вигдис говореше с безупречен исландски акцент, отбеляза Магнъс. В неговите уши това звучеше странно. Магнъс бе работил с много чернокожи жени детективи в Бостън и сякаш очакваше да чуе лаконичната им, провлачена бостънска реч, а не тези мелодични исландски трели.

— Баща му, Асгримур Хьогнассон, бил лекар. Починал през 1992-ра.

— Няма ли сведения за някой жив с това име?

Вигдис поклати глава:

— Може да е вестур-исленскур. — Имаше предвид Западен исландец: един от онези хора, предци на самия Магнъс, които бяха прекосили Атлантика до Северна Америка преди стотина години. — А може би живее в Англия. Ако е роден в чужбина, няма да се появи в нашите регистри.

— Някой да е чувал за Исилдур? — обърна се Балдур към цялата стая. — Наистина звучи като исландско име. — Никой не отговори. Само Арни, който седеше до Магнъс, сякаш отвори уста, но после се отказа.

— Така — каза Балдур. — Ето с какво знаем засега: ясно е, че Стив Джъб не е отишъл до вилата само да си поприказва със своя познат. Той е искал да направи някаква сделка с Агнар; сделка, в която е замесен човек на име Исилдур.

Балдур огледа хората в стаята.

— Трябва да разберем какво откритие е направил Агнар и за каква сделка става въпрос. Трябва да проучим Агнар още по-подробно. И най-вече, трябва да разберем кой по дяволите е този Исилдур. Да се надяваме, че Стив Джъб ще се разприказва, когато му кажем, че го чакат няколко седмици в ареста.

Когато работната среща приключи, директор Торкел привика Магнъс настрана. Кабинетът му беше голям и уютен, с впечатляваща гледка към залива и планината Еся. Облаците бяха по-високо от предишния ден, а далеч навътре в залива сноп слънчеви лъчи се отразяваха във водата. Три снимки на малки, русокоси деца стояха върху бюрото на директора, така че и Торкел, и посетителите му да ги виждат. Няколко примитивни рисунки, вероятно дело на същите деца, бяха окачени на стената.

Торкел седна в голямото си кожено кресло и се усмихна.

— Добре дошъл в Рейкявик.

Директорът поне, подобно на Арни, изглеждаше приятелски настроен. Магнъс не откри някаква прилика помежду им, но и двамата носеха едно и също фамилно име — Холм — така че сигурно бяха роднини. Една малка част от исландците използваха същата система за фамилни имена, като останалия свят. Повечето от тях бяха от богати родове, наследници на млади исландци, които бяха учили в Дания и бяха избрали фамилните си имена по време на престоя си там.

Но пък всички исландци бяха свързани помежду си: в края на краищата, те бяха една шепа хора.

— Благодаря — отвърна Магнъс.

— Ще бъдеш част от екипа на Националния Комисар, но когато не си в Полицейския колеж, ще разполагаш с бюро тук, при нас. Напълно подкрепям идеята на комисаря да те покани тук и смятам, че ще ни бъдеш от голяма полза в настоящото разследване.

— Надявам се.

Торкел направи пауза.

— Инспектор Балдур е отличен детектив. Обича да използва изпитани похвати, които дават резултат в Исландия. Всичко опира до това, че в нашата малка страна винаги ще се намери някой, който да познава познат на престъпника. Но тъй като естеството на престъпленията тук се променя, трябва да се променят и начините, по които се борим с тях. И това е причината ти да си тук. Балдур може и да не е особено сговорчив, но не се притеснявай да изказваш мнението си. То е важно за нас, уверявам те.

Магнъс се усмихна:

— Разбирам.

— Добре. Човек от кабинета на комисаря ще се свърже с теб, за да обсъдите заплата, настаняване и т.н. Междувременно, Арни ще ти уреди бюро, телефон и компютър. Някакви въпроси?

— Да. Мога ли да нося пистолет?

— Не — отговори Торкел. — Изключено.

— Не съм свикнал да ходя на работа без оръжие — каза Магнъс.

— Ще се наложи да свикнеш.

За момент, двамата само се гледаха в очите. Според Магнъс, едно ченге се нуждаеше от две неща, за да работи: значка и пистолет. Той беше наясно, че не може да получи значка току-така, но пистолет му трябваше.

— Как мога да си изкарам разрешително?

— Не можеш. Никой в Исландия не притежава пистолет. Забранени са през 1968-ма, след като един мъж бил застрелян.

— Значи няма нито един полицай, който да може да борави с огнестрелно оръжие!?

Торкел въздъхна.

— Имаме стрелци в бригада Викинг — нашият отряд командоси. Можеш да стреляш на тяхното стрелбище в Копавогур, но няма да имаш право да носиш оръжие на друго място. Просто ние тук действаме по друг начин.

Магнъс устоя на изкушението да каже нещо по повод сговорчивостта и изказването на мнения: той оценяваше подкрепата на директора и не искаше да влиза в ненужни спорове с него, така че просто му благодари и излезе от кабинета.

Отвън го чакаше Арни. Той заведе Магнъс до голяма стая, разделена на множество обособени работни места, с надпис „Тежки престъпления“ на вратата. Няколко от детективите, които Магнъс бе видял на оперативката, бяха на телефоните или компютрите си, а останалите вече бяха излезли да събират показания. Бюрото на Магнъс беше точно срещу това на Арни. Телефонът му работеше и Арни го увери, че някой от компютърния отдел ще му даде парола още тази сутрин.

Арни изчезна към машината за кафе и се върна с две чашки. Имаше хляб в това момче.

Магнъс отпи от кафето си и се замисли за Агнар. Все още не знаеше много за професора, но поне беше ясно, че е бил нечий съпруг и баща на две деца. Магнъс се замисли за тези деца, които щяха да пораснат с мисълта, че баща им е бил убит, както и за покрусената съпруга, опитваща се да осъзнае разпада на семейството си. Те трябваше да разберат кой е убил Агнар и защо; имаха нужда да чуят, че убиецът е бил наказан. В противен случай… в противен случай щяха да се измъчват като Магнъс.

В него се събуди познатият порив: макар никога да не ги беше срещал, а и можеше изобщо да не ги види, той искаше да обещае на тези хора едно нещо — че ще намери убиеца на Агнар.

— Реши ли къде в Рейкявик искаш да отседнеш? — попита Арни, отпивайки от собственото си кафе.

— Още не — отговори Магнъс. — Хотелът ми се струва приемлив.

— Не можеш да останеш там за целия си престой.

Магнъс сви рамене.

— Не знам. Може би си прав. Но не знам колко време ще съм тук.

— Сестра ми има една свободна стая в апартамента си. Той е много хубав, на централно място, в квартал Тингхолт. Можеш да вземеш стаята под наем. Ще ти излезе по-евтино.

Магнъс дори не бе започнал да мисли за пари, настаняване и дневни разноски — засега просто се радваше, че е жив. Но животът в походни условия щеше скоро да му дотегне, а сестрата на Арни предлагаше бързо, лесно и евтино решение на проблем, за който още не се бе замислял. Това беше важно.

— Добре, ще ида да я видя.

— Супер! Тази вечер мога да те разведа из града, ако искаш.

Кафето не беше лошо. Исландците пиеха по много чаши кафе на ден — цялото им общество се захранваше с кофеин. Може би точно заради това, никой исландец не се застояваше на едно място за дълго.

— Сигурен съм, че някъде съм чувал името Исилдур — каза Магнъс. — Може да е бил някой съученик, но това щеше да излезе в националния регистър.

— Може би е от филма — обади се Арни, отпивайки от кафето си.

— Филм ли? Кой филм?

— „Задругата на пръстена“. Не си ли го гледал? Първата серия от „Властелинът на пръстените“.

— Не, не съм го гледал, но съм чел книгата. Исилдур е някой от героите, така ли? Какъв е? Елф?

— Не, човек е — отвърна Арни. — В началото на филма се сдобива с пръстена, но после го изгубва в една река. После Ам-гъл го намира.

— Арни! Защо не ни каза това на работната среща?

— Щях, обаче реших, че просто ще ми се изсмеят. И друг път се е случвало. Пък и това няма нищо общо със случая.

— Как да няма! — Магнъс се спря, преди да довърши с „… идиот такъв!“ — Чел ли си Сагата за Волсунгите?

— Мисля, че да, в училище — каза Арни. — Разказва се за Сигурд, Бринхилд и Гуннар, нали? За дракони и съкровища!

— И за пръстена. Споменава се и вълшебен пръстен. Това е исландски вариант на историята, върху която Вагнер е базирал цикъла „Пръстенът на нибелунгите“. Обзалагам се, че Толкин също я е чел. Това е и любимата сага на Стив Джъб — вероятно единствената, която е чел. Той е фен на „Властелина на пръстените“ и има приятел, също фен, известен с псевдонима Исилдур.

— Значи Исилдур не е исландец?

Магнъс поклати глава.

— Не. Сигурно също е шофьор на камион от Йоркшир. Трябва да говорим с Балдур.

Върху лицето на Арни се изписа паника.

— Наистина ли смяташ, че е толкова важно?

— Да — кимна Магнъс. — Това е следа. В разследване на убийство трябва да се проверяват всички следи.

— Ами… По-добре само ти да говориш с Балдур.

— Стига, Арни. Няма да му кажа, че си знаел кой е Исилдур през цялото време. Хайде!

Наложи се да чакат един час, докато Балдур се върне от съда. Изглеждаше доволен.

— Можем да задържим Стив Джъб за три седмици — каза той, когато видя Магнъс. — Взех и заповед за обиск на хотелската му стая.

— Няма ли да го пуснат под гаранция? — попита Магнъс.

— В Исландия заподозрените в убийство нямат това право. Обикновено разполагаме с три седмици да събираме доказателства, преди да ги представим на защитата. След като приключим тук, Джъб ще бъде отведен в затвора в Литла Храун. Това ще го накара да се замисли.

— Добра идея — каза Магнъс.

— Най-странното е, че Джъб вече има нов адвокат. Пратихме му едно хлапе, току-що излязло от университета, но той вече го е уволнил и е наел Кристиян Гилфассон — най-опитният криминален адвокат в Исландия. Явно някой е помогнал на Джъб да се свърже с адвоката и да му плати. Кристиян взима много скъпо. В този ред на мисли, хотел Борг също не е от евтините.

— Исилдур? — предположи Магнъс. Балдур сви рамене.

— Може би. Който и да е той.

— Мисля, че имаме отговор на този въпрос.

Балдур изслуша хипотезата на Магнъс със смръщено изражение.

— Мисля, че пак трябва да си поговорим с господин Джъб.

Глава 6

Новият адвокат на Стив Джъб, Кристиян Гилфассон, изглеждаше точно както трябва: интелигентно лице, преждевременно посивяла коса и спокойно, уверено излъчване, което сякаш само по себе си вдъхваше спокойствие на Джъб. Това не беше добре.

В стаята за разпити вече имаше петима мъже: Джъб, адвокатът му, Балдур, Магнъс и преводачът.

Балдур метна едно английско издание на „Властелинът на пръстените“ върху масата. В стаята беше тихо. Джъб хвърли поглед към книгата. Арни бе изтичал да я купи от книжарницата за чуждестранна литература в центъра на Рейкявик.

Балдур чукна с пръст върху книгата.

— Това чел ли си го?

Джъб кимна.

Бавно и методично Балдур отвори книгата на втора глава и я прибута към Джъб.

— Прочети този пасаж и пак ми кажи, че не знаеш кой е Исилдур.

— Той е герой от книгата — отговори Джъб. — Това е всичко.

— Колко пъти си чел този роман? — попита Балдур.

— Няколко пъти.

— Няколко!? — изсумтя Балдур. — Исилдур е псевдоним, нали? Той е твой приятел, фен на Властелина, като теб.

Стив Джъб сви рамене.

Магнъс погледна към долния край на татуировката, която се подаваше под ръкава на Джъб.

— Свали си ризата.

Стив Джъб пак сви рамене и съблече дънковата риза, която бе носил от ареста насам. Отдолу се показа бяла тениска, а върху ръката му — татуировка на брадат човек с шлем, размахващ брадва.

Може би не човек, а джудже.

— Чакай да позная — каза Магнъс. — Твоят прякор е Гимли. — Сети се, че Гимли бе името на джуджето във „Властелинът на пръстените“.

Джъб отново сви рамене.

— Сигурно Исилдур ти е приятелче от Йоркшир, а? — каза Магнъс. Сигурно се събирате всеки петък в някоя кръчма и си говорите за стари исландски саги?

Никакъв отговор.

— В Англия дават ли полицейски сериали? — попита Магнъс. — „От местопрестъплението“, „Закон и ред“?

Джъб се намръщи.

— Е, в тези сериали, лошият винаги си мълчи, докато нашите го обсипват с въпроси. Но в Исландия нещата не стоят така. — Магнъс се наведе напред. — В Исландия, ако мълчиш, ние сме сигурни, че имаш нещо да криеш. Така ли е, Кристиян?

— Клиентът ми сам реши да не отговаря на въпросите ви — отвърна адвокатът. — Обясних му до какви последици може да доведе това.

— Ние ще разберем какво криеш от нас — каза Балдур. — А когато се стигне до съд, няма да забравим, че си отказал да съдействаш.

Адвокатът понечи да каже нещо, но Джъб го спря с ръка върху рамото му.

— Виж сега, щом вие двамата сте такива умници, рано или късно ще стигнете до извода, че нямам нищо общо със смъртта на Агнар и ще трябва да ме пуснете. Дотогава обаче няма да ви кажа нищо.

Ръцете се скръстиха, долната челюст се издаде. Стив Джъб не изрече нито дума повече.

Пред стаята за разпит ги чакаше Вигдис.

— Един човек от британското посолство те търси.

Балдур изруга.

— Мамка му! Само ще ми загуби времето. Но предполагам, че се налага да говоря с него. Има ли нещо друго? — по развълнувания израз върху лицето на Вигдис, Балдур разбра, че има.

— Агнар е имал любовница — каза Вигдис с победоносна усмивка.

Балдур повдигна вежди.

— Сериозно?

— Андреа Фридриксдотир. Агнар | е преподавал исландска литература в университета. Обади се веднага щом разбрала, че е убит.

— Къде е сега?

— Долу.

— Отлично. Хайде да поговорим с нея. Кажи на човека от посолството, че ще се срещна с него възможно най-скоро. Но първо искам да говоря с Андреа.

След като Балдур не го покани да го придружи, Магнъс се върна при бюрото си, където го чакаше една жена от кабинета на Националния Комисар. Мобилен телефон, банкова сметка, дневни, заплата, аванс и дори обещание за кола до няколко дена — беше подготвила всичко. Магнъс бе впечатлен. Можеше да се обзаложи, че никой от бостънската полиция не може да действа толкова експедитивно.

След нея влезе мъж от компютърния отдел. Той даде на Магнъс парола и за няколко минути му обясни как да си служи с компютърната система и как да проверява електронната си поща.

Когато човекът си тръгна, Магнъс остана вторачен в монитора пред себе си. Моментът бе настъпил. Не можеше да отлага повече.

Беше се оказало, че агентите на ФБР, които бяха придружавали Магнъс през последните му дни в Масачузетс, работеха в кливландския офис на Бюрото. Единият, агент Хендрикс, бе неговият човек за свръзка. Магнъс се бе съгласил да не се обажда по телефона до САЩ, дори на старши лейтенант Уилямс. Особено на него. Неизказаният страх на Магнъс, ФБР и Уилямс беше, че тримата корумпирани полицаи, които бяха задържали, най-вероятно имат съучастници или поне приятели в бостънската полиция; приятели, които на драго сърце биха се опитали да разберат къде се намира Магнъс.

Затова единствената възможна комуникация беше чрез имейли. Но дори и тях Магнъс не можеше да изпраща директно, а през агент Хендрикс в Кливланд. Нямаше друг начин Магнъс да се свърже с Колби.

Сега се налагаше да влезе в контакт с нея. Беше му станало ясно, че не може да поеме риска Колби да бъде нападната или убита заради него. Тя го бе надхитрила и той трябваше да приеме това.

Остана загледан в екрана още известно време, докато претегли всички възможни аргументи, оправдания и обяснения, но познаваше Колби и знаеше, че тя ще започне да усложнява нещата, ако й дадеше шанс. В крайна сметка, Магнъс реши да ги опрости.

Отговорът на въпроса ти е „да“. Моля те, ела с мен. Много се притеснявам за теб.

Обичам те,

Магнъс

Не беше много романтично — не биваше да започват съвместния си живот така. Макар да харесваше Колби, макар да я обичаше, колкото повече я опознаваше, толкова по-сигурен ставаше, че двамата не бива да се женят. Не ставаше дума само за страха му от обвързване, макар Колби да беше напълно права, че Магнъс страда от него. Той просто знаеше, че ако имаше жена на този свят, с която той би се обвързал за цял живот, това не е Колби. Последният | рискован ход беше доказателство за това.

Но той нямаше избор. Тя не му остави избор.

Магнъс написа кратък доклад за Уилямс: уведоми го, че е в безопасност и вече има електронен адрес, на който Уилямс да му пише, ако разбере нещо за датата на делото.

Почуди се дали да не драсне един ред и на Оли, както вече се наричаше брат му, но се отказа. ФБР бяха информирали Оли, че Магнъс трябва да изчезне, а един агент бе изнесъл вещите му от стаята за гости в къщата на Оли. Това беше достатъчно. Колкото по-малко вземане-даване имаше Магнъс с Оли, толкова по-добре. Магнъс осъзна, че бандата на Сото е заплаха не само за Колби, но и за брат му. За Оли, жена му и децата.

Магнъс затвори очи. В момента не можеше да направи нищо по въпроса, освен да се надява, че гангстерите няма да им обърнат внимание.

Боже! Може би Колби бе права! Може би наистина трябваше да се престори, че не е чул разговора на Лийнахан.

Разбира се, в любимите му саги, героите винаги вършеха своя дълг. Но пък повечето им роднини умираха по кървав начин преди края на историята. Лесно беше да си смел, когато само ти си под заплаха и доста по-трудно, когато бяха замесени и други. Чувстваше се по-скоро като страхливец, отколкото като герой: криеше се в Исландия, докато брат му и приятелката му бяха в опасност.

Но тогава се задейства древната исландска реакция. Ако паднеше дори и косъм от главата на Колби или Оли, Магнъс щеше да накара всичките копелета да си платят. До един.

Балдур организира нова оперативка в два следобед. Екипът все още беше свеж и ентусиазиран.

Инспекторът започна с първоначалните резултати от аутопсията. Изглеждаше вероятно Агнар да се е удавил: в белите му дробове имаше кал, което предполагаше, че още е дишал, когато е потънал в езерото. Но нямаше почти никакъв шанс ударът на главата му да е бил причинен от подводен камък: както Магнъс предположи, ударът бе прекалено силен, за да е от това. Щяха да разберат със сигурност, когато сравнят скалните парченца в раната с камъните по дъното на езерото.

В кръвта на жертвата бе открито ниско съдържание на кокаин и алкохол, но недостатъчно, за да причини интоксикация. Заключението на патолога бе, че Агнар е бил ударен с камък по тила, изгубил е съзнание и после и бил довлечен до водата, където се е удавил. Нищо ново.

Балдур и Вигдис бяха разпитали Андреа. Тя бе признала, че е имала връзка с Агнар от около месец. Била луда по него. Почти целия минал семестър се опитвала да го съблазни и най-накрая успяла, на пиянски студентски купон, където и той бил поканен. Прекарала с него един уикенд в лятната му вила. И наистина, едни от неидентифицираните отпечатъци в къщата съвпадаха с нейните.

Според Андреа, Агнар се ужасявал от мисълта, че жена му може да разбере какво се е случило. Когато го хванала в изневяра с друга студентка, четири години по-рано, Агнар обещал да ѝ бъде верен. И удържал на думата си, докато не срещнал Андреа. Младото момиче бе на мнение, че Агнар се е страхувал от жена си, Линда.

Магнъс изложи вкратце хипотезата, че Исилдур е псевдоним на някой фен на „Властелинът на пръстените“ и че Стив Джъб също е такъв. Един-двама от мъжете около масата добиха сконфузено изражение. Може би не само Арни бе гледал филма.

Балдур раздаде на останалите списъка със срещи от графика на Агнар. Дати, часове и имена на хора, с които се бе срещал: повечето бяха негови колеги или студенти. Три седмици по-рано, Агнар бе ходил на двудневен семинар в университета в Упсала, Швеция. А един цял следобед от миналата седмица бе запазен с една-единствена дума: Хруни.

— Хруни е близо до Флудир, нали? — попита Балдур.

— На два-три километра — каза Ранвейг, заместник-прокурорът. — Ходила съм там. Нищо особено: една църква и една ферма.

— Може би става дума за танца, а не за мястото — обади се Балдур. — Нещо да се е срутило през този следобед? Да е имало някакво бедствие?

Магнъс бе чувал за Хруни. През седемнайсети век пасторът на Хруни имал лоша слава заради разюзданите пиршества, които организирал в черквата си по Коледа. Една Бъдни вечер самият дявол бил забелязан пред входа на храма. На следващата сутрин, цялата църква, заедно с хората вътре, пропаднала вдън земята. Оттогава насам, изразът „Хрунски танц“ се бе превърнал в синоним за нещо, което се разпада.

— Момченцето, което умряло на три години, е от Флудир — каза Вигдис. — Исилдур Асгримссон. А това е сестра му — тя посочи едно от имената в списъка със срещи. — Ингилейф Асгримсдотир, шести април, два и половина. Почти съм сигурна, че тя е сестра на момчето, но трябва да проверя.

— Действай — каза Балдур. — И ако се окажеш права, издири я и я разпитай. — Засега приемаме, че Исилдур е чужденец, но може и да не е така.

Взе лист хартия от масата пред себе си.

— Претърсихме хотелската стая на Стив Джъб, а лаборантите изследват дрехите му. Открихме две интересни текстови съобщения, изпратени от мобилния му телефон. Или поне смятаме, че са интересни — не се знае. Вижте преписките.

Балдур раздаде на всички по един лист с две кратки изречения, напечатани на него. Магнъс не успя да разпознае на какъв език са написани. Дори не можеше да предположи.

— Някой знае ли какъв е този език? — попита Балдур.

Около масата се смръщиха лица и се поклатиха глави. Някой предположи, че може би е финландски; някой друг беше сигурен, че не е. Но Магнъс забеляза, че Арни отново изглежда неспокоен.

— Арни? — подкани го Магнъс.

Арни му хвърли изпепеляващ поглед и преглътна — адамовата му ябълка подскочи.

— Елфски — каза тихичко той.

— Какво? — попита Балдур. — Говори по-силно!

— Езикът може би е елфски. Мисля, че Толкин е създал няколко елфски езика. Този може да е един от тях.

Балдур се хвана за главата и погледна към своя подчинен:

— Нали няма да ми кажеш, че всичко е дело на хулдуфолк, Арни?

Арни посърна. Хулдуфолк или „Скритият народ“ бяха същества, подобни на елфите, които се говореше, че живеят в камъните и скалите из цяла Исландия. Във всекидневен разговор, исландците се гордееха с вярата си в тези същества и всички знаеха как цели магистрали са били прекроявани, за да не се местят камъните, в които те живеят. Балдур не искаше разследването му да се осуети, заради най-немирните създания в исландския фолклор.

— Арни може би е прав — каза Магнъс. — Знаем, че Стив Джъб и Исилдур, който и да е той, са уговаряли някаква сделка с Агнар. Ако им се е налагало да комуникират един с друг по този повод, може да са използвали код. И двамата са фенове на „Властелинът“, така че: какъв по-добър код от елфския?

Балдур сви устни.

— Добре, Арни. Опитай се да намериш човек в Исландия, който говори елфски, и го помоли да преведе тези съобщения.

Балдур огледа хората около масата.

— Щом Стив Джъб не иска да каже, ще трябва сами да разберем кой е този Исилдур. Трябва да се свържем с британската полиция в Йоркшир и да ги питаме дали познават приятелите на Джъб. Също така, трябва да проверим всички барове и ресторанти в Рейкявик, за да разберем дали Джъб се е срещал с някой друг, освен с Агнар. Може би Исилдур е в града — няма как да сме сигурни, без да сме разпитали. Аз отивам да говоря с жената на Агнар. — Балдур раздаде специфични задачи на всички около масата, освен на Магнъс, и срещата приключи.

Магнъс последва инспектора в коридора.

— Имаш ли нещо против да отида с Вигдис да разпитаме сестрата на умрялото момче?

— Не, отивай — каза Балдур.

— Какво ще кажеш към момента? — попита Магнъс.

— Как така какво ще кажа? — Балдур се спря на място.

— Е, хайде де! Сигурно имаш някакво предчувствие!

— Не изключвам никакви варианти. Събирам доказателства, докато те ме насочат към верния извод. Не правите ли така и в Америка?

— Мхм — отвърна Магнъс.

— Ако искаш да помогнеш, намери ми Исилдур.

Глава 7

Ингилейф Асгримсдотир държеше художествена галерия на улица Сколавьордустигур, което бе трудна работа дори за една исландка. Ню Йорк има своето Пето авеню, Лондон има Бонд стрийт, а Рейкявик — Сколавьордустигур. Улицата тръгваше от Лаугавегур, най-шумната търговска улица в града, и стигаше до църквата Халгримскиркя, на върха на хълма. По пътя се редяха магазинчета, направени от дърво и ламарина, където се продаваха материали за рисуване, бижута, дизайнерско облекло и скъпи храни. Но кредитната криза бе оставила своя отпечатък: някои от постройките бяха опразнени, а на прозорците им се виждаха табели „Тил Лейгу“ — „Дава се под наем“.

Вигдис паркира на няколко метра от галерията. Над двамата с Магнъс се извисяваше масивната бетонна кула на църквата. Тя беше проектирана през деветнайсети век. Кулата се поддържаше от две огромни крила, стъпили здраво на земята; изглеждаше като междуконтинентална балистична ракета или пък като космически кораб.

Когато Магнъс слезе от колата, в него почти се блъсна едно русокосо момиче на около двайсет години, облечено в светлозелен пуловер, къса леопардова поличка, което се беше засилило надолу с колелото си. Къде беше пътната полиция?

Вигдис отвори вратата на галерията и Магнъс я последва вътре. Една жена, вероятно Ингилейф Асгримсдотир, говореше с двойка туристи на английски. Вигдис понечи да ги прекъсне, но Магнъс я докосна по ръката:

— Остави я да привърши.

Магнъс и Вигдис огледаха предметите за продан в галерията, както и самата Ингилейф. Тя беше слаба, с руса коса на бретон и конска опашка. Усмивката ѝ бе широка и се появяваше светкавично под високите ѝ скули. Тя използваше тази усмивка с голям успех върху клиентите. Английската двойка първоначално искаше да купи малък свещник, направен от червена лава, но в крайна сметка си тръгнаха с голяма стъклена ваза и абстрактна картина, изобразяваща Рейкявик, Еся и хоризонтални пластове сиви облаци. Похарчиха десетки хиляди крони.

След като туристите излязоха от галерията, собственичката се обърна към Вигдис и Магнъс:

— Извинете, че ви забавих — каза тя на английски. — Какво ще обичате?

Имаше прекрасен исландски акцент, каквато бе и усмивката ѝ. Магнъс не бе свикнал да го взимат за американец, но после се сети: изборът на език се дължеше на Вигдис. В Рейкявик, чернокож означаваше чужденец.

Вигдис бе делова:

— Вие ли сте Ингилейф Асгримсдотир? — попита тя на исландски.

Жената кимна.

Вигдис извади значката си.

— Аз съм детектив Вигдис Аударсдотир от полицията в Рейкявик, а това е колегата ми, Магнус Рагнарссон. Имаме въпроси във връзка с убийството на Агнар Харалдссон.

Усмивката се стопи.

— Заповядайте, седнете. — Жената ги поведе към претрупано бюро в дъното на галерията и те седнаха на две столчета. — Чух за Агнар по новините. Той ми преподаваше исландска литература, когато бях в университета.

— Виждали сте се наскоро — каза Вигдис и погледна към тефтерчето си. — На шести април в два и трийсет?

— Точно така — отвърна Ингилейф. Гласът ѝ изведнъж стана дрезгав. Прочисти си гърлото. — Да, срещнах го случайно в града и той ме покани да го посетя в университета, когато ми е удобно. Така и направих.

— За какво си говорихте?

— О, нищо особено. Предимно за кариерата ми като дизайнер. За галерията. Беше много внимателен, чаровник.

— Агнар каза ли нещо за себе си?

— Ами, почти нищо ново. Бил се оженил отново. Каза, че имал две деца. — Тя се усмихна. — Не мога да си представя Агнар с деца, но какво да се прави.

— Ти си родом от Флудир, нали?

— Точно така — каза Ингилейф. — Там съм родена и там израснах. Най-добрата почва в страната, най-големите тиквички, най-червените домати. Чудя се защо не останах там.

— Явно е хубаво място. То е близо до Хруни, нали?

— Да, в Хруни е местната църква. На три километра от Флудир.

— Да си се срещала с Агнар в Хруни на двайсети април следобед?

Ингилейф се смръщи.

— Не, не съм. Цял ден бях тук, в галерията.

— Хруни е само на два часа път оттук.

— Да, но не съм се срещала с Агнар там.

— На тази дата той се е видял с някого в Хруни. Не смяташ ли, че е странно съвпадение Агнар да ходи точно до Флудир, селото, в което си родена?

Ингилейф сви рамене.

— Не. Нямам представа какво е правил там. — На лицето ѝ се появи пресилена усмивка. — Това е малка страна. Съвпадения стават постоянно.

Вигдис я изгледа подозрително.

— Някой може ли да потвърди, че си била в галерията през въпросния следобед?

Ингилейф се замисли за момент.

— Беше понеделник, нали? Диса от съседния бутик. Отби се тук да вземе назаем малко чай. Почти съм сигурна, че това беше в понеделник.

Вигдис стрелна поглед към Магнъс. Стана му ясно, че тя нарочно не зачеква темата за връзката на Ингилейф с Агнар, затова реши да насочи разговора в друга посока. Винаги можеха да се върнат пак на Агнар.

— Имала си брат, който е умрял като малък, нали?

— Да — каза Ингилейф. — Това е било няколко години преди да се родя. Мисля, че от менингит. Аз не съм го виждала. Нашите не говореха за него. Той е първото им дете и смъртта му им дойде много тежко, както можете да си представите.

— Исилдур не е ли необичайно име?

— Предполагам. Не се бях замисляла.

— Знаеш ли защо родителите ти са го кръстили така?

Ингилейф поклати глава:

— Нямам представа. — Изглеждаше напрегната, леко се смръщи. Магнъс забеляза V-образен белег над едната ѝ вежда, отчасти скрит от бретона. Пръстите ѝ си играеха с изящна сребърна обеца, без съмнение дело на някой от колегите ѝ по търговската улица. — Мисля, че прадядо ми се е казвал така. По бащина линия. Може би баща ми е искал да почете дядо си. В някои родове имената се появяват отново и отново.

— Искаме да говорим с родителите ти — каза Магнъс. — Можеш ли да ни дадеш адреса им?

Ингилейф въздъхна.

— И двамата починаха. Татко умря през 1992-ра, а мама — миналата година.

— Съжалявам — каза Магнъс и беше искрен. Ингилейф изглежда нямаше трийсет години, което означаваше, че е била съвсем малка, когато е загубила баща си, дори по-малка от Магнъс, когато майка му бе умряла.

— Някой от тях беше ли почитател на „Властелинът на пръстените“?

— Мисля, че не — отвърна Ингилейф. — Така де, вкъщи имаме тази книга и сигурно са я чели, но не са я споменавали.

— А ти? Чела ли си я?

— Да, като малка.

— А филмите?

— Гледала съм само първия. Не ми хареса особено. Щом видиш един орк, все едно си ги видял всичките.

Магнъс мълчеше, чакаше я да продължи. Бледите бузи на Ингилейф отново поруменяха.

— Чувала ли си нещо за англичанин на име Стив Джъб?

Ингилейф поклати енергично глава.

— Не.

Магнъс погледна към Вигдис. Време беше да се върнат към Агнар.

— Ингилейф, с Агнар любовници ли бяхте? — попита тя.

— Не! — отвърна Ингилейф ядно. — Твърдо не!

— Но го намираш за чаровен?

— Това да. Той винаги е бил чаровник.

— Имала ли си някога връзка с него? — попита Магнъс.

— Не — каза Ингилейф. Гласът ѝ отново стана дрезгав. Пръстите ѝ се стрелнаха към обецата.

— Ингилейф, това е разследване на убийство — каза Вигдис бавно и отчетливо. — Ако ни излъжеш, можем да те арестуваме. И много ще загазиш, уверявам те. Питам те отново: имала ли си някога любовна връзка с Агнар?

Ингилейф прехапа устни. Бузите ѝ станаха още по-червени. Пое си дълбоко въздух:

— Добре, хубаво. Имах връзка с Агнар, докато му бях студентка. Беше се развел с първата си жена и още не се беше оженил повторно. А и не беше чак връзка. Просто преспахме заедно няколко пъти.

— Той ли я прекрати, или ти?

— По-скоро аз. По това време, той беше като магнит за жените. Всъщност, още си беше такъв, когато го видях за последно. Знаеше как да те накара да се чувстваш уникална: интелектуално интригуваща и красива. Но всъщност си беше бройкаджия. Искаше да спи с възможно най-много жени, за да си докаже какъв голям красавец е. Беше много суетен. Когато се видяхме онзи ден, отново се опита да флиртува с мен, но този път не успя да ме изработи. Аз не се закачам с женени мъже.

— Последен въпрос — каза Вигдис. — Къде беше петък вечер?

Раменете на Ингилейф леко се отпуснаха, сякаш това беше сложен въпрос, на който обаче можеше да отговори.

— Бях на парти с една приятелка, която откриваше собствена изложба. Отидох към осем и стоях докъм единайсет и половина. Там имаше много хора, които ме познават. Приятелката ми се казва Фрида Йозефсдотир. Ще ви дам адреса и телефона ѝ, ако искате.

— Да, моля — каза Вигдис и ѝ подаде тефтерчето си. Ингилейф написа нещо на една празна страница и ѝ го върна.

— А след това? — попита Вигдис.

— След кое?

— Какво стана, след като си тръгна оттам?

Ингилейф се усмихна срамежливо.

— Прибрах се вкъщи. С един човек.

— И как се казва той?

— Ларус Торвалдссон.

— Гаджета ли сте?

— Не точно — каза Ингилейф. — Той е художник, познаваме се от години. От време на време преспиваме заедно, знаеш как е. И не, той не е женен.

За първи път от началото на разговора, Ингилейф изглеждаше напълно спокойна. Както и Вигдис. Явно знаеше как е.

Вигдис отново ѝ подаде тефтерчето и Ингилейф вписа координатите на Ларус.

— Не я бива много в лъжите — каза Магнъс, когато излязоха на улицата.

— Знаех си, че е имала нещо с Агнар.

— Но звучеше убедително, когато каза, че това е отминала история.

— Може и така да е — каза Вигдис. — Ще проверя алибито ѝ, но мисля, че ще е желязно.

— Трябва да има някаква връзка със Стив Джъб — добави Магнъс. — Името Исилдур е много важно, сигурен съм. Забеляза ли, че не се изненада, когато я попитахме за починалия ѝ брат? И ако е гледала „Властелинът“, би трябвало да го свърже с името Исилдур. Но тя не спомена нищо такова.

— Значи е искала да омаловажи името Исилдур?

— Точно! Тук има някаква връзка, за която тя не иска да говори.

— Да я заведем ли в участъка за разпит? — попита Вигдис. — Може би Балдур трябва да говори с нея.

— Засега не. Ще я оставим да се поотпусне, да свали гарда. Ще се върнем да я разпитаме пак след ден-два. Слабото място в една версия се намира по-лесно при повторен разговор.

Отбиха се при жената от съседния бутик. Тя потвърди, че наистина се е отбила при Ингилейф един следобед тази седмица, макар че не беше сигурна дали е било понеделник или вторник.

Вигдис подкара нагоре по хълма, покрай голямата църква. Пред нея имаше бронзова статуя, в която Магнъс се загледа. Първият „вестур-исленскур“, Лейфур Ейрикссон, викингът, който бе открил Америка преди хиляда години. Погледът на Магнъс се плъзна по джунглата от ярко оцветени сгради в центъра на града, към залива в западната част и Атлантическия океан.

— Ти откъде си родом? — попита Магнъс. Макар исландският му да се събуждаше доста бързо, Магнъс се напрягаше, докато го говори, пък и познатата му ситуация да седи в една кола с чернокож партньор го подтикваше да превключи обратно на английски.

— Аз не говоря английски — отговори Вигдис на исландски.

— Е как не говориш? Всички млади исландци знаят английски!

— Казах, че не го говоря, не че не го знам.

— Добре. Тогава откъде си? — попита отново Магнъс, този път на исландски.

— Аз съм исландка — каза Вигдис. — Тук съм родена, тук живея и не съм живяла никъде другаде.

— Мхм. — Явно това беше болна тема. Трябваше да признае обаче, че Вигдис е чисто исландско име.

Вигдис въздъхна.

— Баща ми е бил американски военен във въздушната база Кефлавик. Не знам как се казва, не съм го виждала. Според майка ми, той дори не знае, че има дъщеря. Това задоволява ли те като отговор?

— Съжалявам — каза Магнъс. — Знам колко трудно е да намериш собствената си идентичност. Аз все още не знам дали съм исландец или американец, а с течение на времето се обърквам все повече.

— Ама аз нямам проблем с идентичността — каза Вигдис. — Аз знам точно коя съм. Просто повечето хора не ми вярват.

— Аха — отвърна Магнъс. Ситен дъждец запръска по предното стъкло. — Дали ще вали цял ден?

Вигдис се засмя.

— А така! Виж, че си исландец! Когато не знаеш какво да кажеш, говориш за времето. Не, Магнус, след пет-десет минути ще спре. — Колата превали хълма и започна да се спуска от другата му страна, към полицейската централа на улица Хверфисгата. — Виж, съжалявам, но предпочитам тези въпроси да се изчистят от самото начало. Исландските жени сме такива, да знаеш. Казваме това, което мислим.

— Сигурно е трудно да си единственият чернокож детектив в страната.

— И още как! Почти съм сигурна, че Балдур не е искал да ме вземе на работа. Пък и не е като да се вписвам в тълпата, когато изляза на улицата. Но издържах изпитите добре, кандидатствах и Снори ме взе.

— Комисарят?

— Каза ми, че моето назначаване е важна стъпка, за да може околният свят да възприеме исландската полиция като модерна и отворена институция. Някои колеги смятат, че е абсурдно да има чернокож детектив в този град, но се надявам, че съм доказала качествата си. — Тя въздъхна. — Проблемът е, че сякаш трябва да се доказвам всеки ден.

— Е, според мен, ти си добро ченге — каза Магнъс.

— Благодаря — усмихна се Вигдис.

Стигнаха до полицейската централа — грозна, дълга бетонна сграда, разположена срещу автогарата. Вигдис вкара колата в задния двор и паркира. Дъждът се усили и започна да барабани по покрива на колата. Вигдис погледна към водата, която се стичаше по паркинга и се поколеба.

Магнъс реши да се възползва от прямотата на Вигдис, за да разбере в какво точно се е забъркал тук.

— Арни Холм и Торкел Холм роднини ли са?

— Арни му е племенник. И да, най-вероятно затова е в полицията. Не е най-добрият ни детектив, но поне е безобиден. Мисля, че Балдур се опитва да се отърве от него.

— И затова го пробута на мен?

Вигдис сви рамене.

— Не мога да коментирам.

— Балдур не е много доволен, че съм тук, нали?

— Не. Ние, исландците, не обичаме да получаваме съвети от американци, или от когото и да било.

— Това е разбираемо — каза Магнъс.

— Има и друго. Той се чувства застрашен от теб. Всъщност, това важи за всички. Миналата година тук имаше един убиец на свобода. Уби три жени, преди да се предаде.

— Знам, комисарят ми разказа.

— С разследването беше натоварен Балдур. Не успяхме да заловим убиеца, въпреки натиска, който оказваха отгоре върху Снори и Торкел. Трябваше да хвръкне нечия глава. Най-лесният ход за Снори бе да уволни Балдур, но той не го направи. Бих казала, че на Балдур още не му се е разминало. Той трябва да разреши този случай и то сам.

Магнъс въздъхна. Влизаше в положението на Балдур, но явно престоят му в Рейкявик нямаше да бъде лесен.

— А ти какво мислиш?

Вигдис се усмихна.

— Аз мисля, че има какво да науча от теб, а това винаги е полезно. Хайде, дъждът поспря, както ти казах. За теб не знам, но мен ме чака работа.

Глава 8

Ингилейф бе потресена от посещението на двамата детективи. Бяха странна двойка: чернокожата жена говореше безупречен исландски, а пък високият рижав мъж имаше американски акцент. Нито един от двамата обаче не ѝ бе повярвал.

След като прочете за смъртта на Агнар във вестниците, тя очакваше полицията да я навести. Мислеше, че е изшлайфала версията си до блясък, но в крайна сметка не се справи много добре. Просто не можеше да лъже. Все пак, детективите си бяха тръгнали и може би нямаше да се върнат, макар че тя предчувстваше, че пак ще се видят.

В галерията нямаше хора, така че тя се върна на бюрото си и извади няколко листа хартия и един калкулатор. Загледа се във всичките знакове „минус“. Ако отложеше сметката за тока, би могла да се разплати със Свала, жената, чиито стъклени артикули бяха изложени в галерията. Изведнъж стомахът я присви и добре познатото чувство на световъртеж отново я обзе.

Това не можеше да продължава още дълго.

Тя обичаше галерията. Всичките седем жени, съсобственички на галерията, където продаваха произведенията си, обичаха галерията. Първоначално бяха равностойни партньори: талантът на Ингилейф бе да прави чанти и обувки от рибешка кожа, оцветени в различни луминесцентни багри. Но се оказа, че тя има природна дарба да бъде мениджър на приятелките си. Ингилейф бе увеличила продажбите и цените, и бе настояла в галерията да се продава само първокачествена стока.

Най-големият ѝ пробив беше връзката, която тя осъществи с Нордидеа. Компанията бе базирана в Копенхаген, но имаше клонове из цяла Германия. Клиентите ѝ бяха интериорни дизайнери. Исландското изкуство се вписваше добре в минималистките пространства, които бяха на мода там. Дизайнерите на Ингилейф правеха стъклария, вази и свещници от лава, бижута, столове, лампи, абстрактни картини, както и нейните стоки от рибешка кожа. Нордидеа купуваше всичко.

Поръчките от Копенхаген бяха наедрели толкова бързо, че се наложи Ингилейф да наеме още дизайнери, и то без качеството на стоките да спада. Единственият проблем беше, че Нордидеа забавяха плащанията. А когато кредитната криза удари Дания и Германия, положението се влоши още повече, докато накрая изобщо спряха да плащат.

Трябваше да се правят вноски по един голям заем. По съвет на един банкер, партньорите бяха изтеглили заем в евро при ниска лихва. Лихвата остана ниска малко повече от година, но когато кроната се обезцени, размерът на заема набъбна толкова, че жените нямаха никакъв шанс да се придържат към първоначалния погасителен план.

Но Ингилейф се притесняваше най-вече от това, че галерията дължеше милиони крони на дизайнерите си, а това бяха дългове, които тя бе твърдо решена да плати. Бизнесът с Нордидеа беше изцяло нейно решение; тя бе направила грешка и щеше да си плати за това. Партньорите ѝ нямаха представа колко сериозен е проблемът и Ингилейф не искаше да разбират. Вече бе похарчила наследството от майка си, но това не стигаше. Дизайнерите не ѝ бяха просто приятели: в малък град като Рейкявик, всички от този бранш познаваха Ингилейф.

Ако тя разочароваше тези хора, те нямаше да го забравят. Нито пък тя.

Взе телефона, за да се обади на Андерс Бор в счетоводната фирма в Копенхаген, която се опитваше да спаси някаква част от хаотичните финанси на Нордидеа. Звънеше му веднъж на ден и използваше смесица от чар и заплахи с надеждата, че ще успее да изкопчи нещо от него. На него му беше приятно да говори с нея, но още не се беше пропукал. Но тя продължаваше да опитва. Щеше ѝ се да може да си позволи самолетен билет до Копенхаген и да говори с него лично.

На сто километра на изток, един червен джип Сузуки спря пред група постройки и от него слезе едър мъж. Постройките бяха три: голяма плевня, голяма къща и малко по-малка църква. Мъжът беше доста над метър и осемдесет, с коса, посивяваща по слепоочията, издадена долна челюст, скрита под брадата му, и тъмни очи, които проблясваха под рунтавите вежди. Изглеждаше по-скоро на четирийсет и пет години, отколкото на реалната си възраст — шейсет и една.

Това беше пасторът на Хруни.

Той се протегна и вдиша дълбоко хладния, чист въздух. Бели облачета се гонеха по бледото синьо небе. Слънцето беше ниско — никога не се вдигаше много по тези географски ширини — но осветяваше ясно контурите на хълмовете и планините около Хруни.

Далеч на север, слънчевата светлина се отразяваше от гладката хоризонтална повърхност на глетчера, запълващ празнината между планините. Ниски хълмчета, ливади, все още кафяви в ранната пролет, и скали заобикаляха Хруни. Макар да беше точно от другата, западна страна на хребета, селцето Флудир изглеждаше сякаш е на двайсет километра. Дори петдесет.

Пасторът се обърна да погледне любимата си църква. Тя беше малка сграда с бели ламаринени стени и червен ламаринен покрив, разположена на завет до един каменист хребет. Църквата беше на около осемдесет години, но надгробните камъни около нея бяха назъбени и проядени от времето. Както навсякъде в Исландия, постройките бяха нови, а местата — стари.

Пасторът се връщаше от среща с човек от паството си — осемдесетгодишна жена на фермер, която бе смъртно болна от рак. Въпреки страховития си външен вид, пасторът се отнасяше много добре с паството си. Колегите му от Исландската църква може би имаха по-добро разбиране за Бог, но пък пасторът разбираше и дявола, а в една страна под постоянна заплаха от земетресения, вулкани и бури, където тролове и духове кръстосват навсякъде и тъмните зими задушават хората в студената си прегръдка, да разбираш дявола е много важно.