Където тегне мрак

Всички от паството в Хруни знаеха пагубната участ на своите предци, които танцували със Сатаната и били погълнати от земята заради греховете си.

Мартин Лутер бе разбрал дявола. Йон Торкелссон Видалин, чиито писания от седемнайсети век пасторът редовно цитираше, бе разбрал дявола. Всъщност, по молба на старата жена, пасторът бе прочел благословия от старите литургии, отпреди 1982 г., за да предпази дома ѝ от зли духове. И благословията беше подействала. Страните на старицата порозовяха и тя пожела да яде за първи път тази седмица.

Пасторът беше такъв авторитет по духовните въпроси, че хората му имаха пълна вяра. И се страхуваха от него.

Едно време Пасторът бе в ефикасна комбина със стария си приятел доктор Асгримур, който също разбираше колко е важно да се събуди волята на пациента, за да оздравее. Но докторът бе умрял преди седемнайсет години. Неговият заместник, млада жена, която идваше от едно село на петнайсет километра, когато се наложи, влагаше цялата си вяра в медицината и правеше всичко възможно да не допуска пастора при пациентите си.

Асгримур му липсваше. Докторът бе вторият най-добър шахматист в района, след пастора, както и вторият най-начетен човек. Пасторът имаше нужда да контактува с интелектуалец като него, особено през дългите зимни вечери. Не тъжеше за жена си, която го бе изоставила няколко години след смъртта на Асгримур, неспособна да разбере или приеме нарастващата ексцентричност на мъжа си.

Мисълта за Асгримур напомни на пастора за новината, която бе прочел предния ден: професор, намерен убит в езерото Тингвелир. Пасторът свъси вежди и тръгна към къщата.

С крайчеца на окото си той видя сина на фермера от долния имот, който работеше във фермата, долепена за църквата. Беше рижаво момче на около четиринайсет години и се казваше Сиги. На връщане от нивата към фермата, той бе забелязал пастора и бе сменил посоката.

Пасторът нямаше нищо против, че Сиги го отбягваше: добре беше, че изпитва уважение към божите хора, а освен това знаеше, че силно интригува момчето. Неведнъж бе виждал как Сиги наднича през малкото прозорче на плевнята, само колкото да го зърне.

На работа. Пасторът пишеше обемиста студия върху средновековния исландски книжовник Саймундур Мъдрия. Вече бе изписал двайсет и три тетрадки и му оставаха поне още двайсет.

Зачуди се дали собствената му репутация някога ще достигне тази на Саймундур, така че бъдещите свещеници в Хруни да пишат и за него. Струваше му се абсурдно. Но може би някой ден и той щеше да бъде призован за велико дело, което светът да запомни.

Някой ден.

Глава 9

Арни не успяваше да открие хора, говорещи елфски в Исландия, особено в събота.

Двамата професори от университета, на които се обади, се отнесоха с подигравка към молбата му. Казаха му, че Толкин не е предмет на сериозно изучаване и единственият човек, който се е интересувал от английския автор, е бил Агнар, но колегите му се съмняваха, че дори той е знаел елфски. Затова Магнъс предложи на Арни да се зарови в интернет и да види какво ще намери там.

Магнъс пък щеше да използва мрежата, за да се опита да издири Исилдур. Явно Исилдур беше старши на Стив Джъб в странната им връзка и най-вероятно парите идваха от него. Щом Джъб не искаше да каже каква сделка са обсъждали с Агнар, може би Исилдур щеше да изплюе камъчето. Ако изобщо го откриеха.

Колкото повече мислеше за това, толкова по-невероятно му се струваше Исилдур да е приятел на Джъб от Йоркшир. Този тип псевдоними бяха по-популярни във виртуалния свят, не във физическия.

Но преди да се захване за работа, Магнъс реши да прочете един имейл, препратен до него от агент Хендрикс, който за късмет работеше и в събота.

Беше от Колби.

Магнъс пое дълбоко въздух и го отвори.

Магнъс,

Явно отговорът ти е „не“. Знам, че не си искрен, така че не се преструвай.

Няма смисъл да ми изпращаш повече писма, защото няма да ти отговоря.

К.

Магнъс усети прилив на гняв. Тя беше права, разбира се, той не искаше наистина да се ожени за нея. А и не можеше да я убеди в противното. Но тревогата за безопасността ѝ беше истинска. Започна да пише бързо:

Здрасти, Колби,

Много се притеснявам за теб. Трябва да се скриеш на сигурно място. И то веднага. Ако не искаш да дойдеш при мен, ще се опитам да уредя друг вариант. Моля те, свържи се с мен, или ако не с мен, с ФБР или със старши лейтенант Уилямс на Шрьодер Плаца. Ако избереш Уилямс, говори само с него и с никой друг.

Моля те, направи поне това за мен!

С обич,

Магнъс

Едва ли щеше да има резултат, но си струваше да опита.

Магнъс прекара остатъка от следобеда в мътните води на интернет, тършувайки из форуми и чатове. Оказа се, че Властелинът има ужасно много фенове. Те се разделяха на любители и маниаци. Любителите бяха предимно тринайсетгодишни момчетии, които не можеха да пишат, бяха гледали филма и смятаха балрозите за „супер яки!“. Или пък тринайсетгодишни момиченца, които не можеха да пишат, бяха гледали филма и смятаха, че Орландо Блум е много сладък.

Тези кратки послания не можеха да се мерят с огромните трудове на маниаците, които пишеха хиляди думи за някои от по-неясните аспекти на Средната земя — измисленият свят на Толкин. Водеха се спорове дали крилата на балрозите са истински или метафизични, защо няма млади енти и кой или какво точно е Том Бомбадил.

Магнъс не бе чел „Властелинът на пръстените“ от тринайсетгодишен и имаше само смътни спомени за всички тези герои. Изненадаха го не само мъглявостта на тези спорове, но и страстта и язвителността, които лъхаха от тях. Явно беше, че за много хора по света, „Властелинът на пръстените“ беше изключително важен.

След два часа се натъкна на публикация, подписана с името Исилдур. Беше от маниаците. Статията му съдържаше няколко параграфа: коментар върху дълъг научен труд от някой си Джон Миншал за естеството на силата, скрита в Единствения пръстен от „Властелинът“.

В книгата на Толкин се споменават много пръстени, всичките изковани от елфите, освен най-великия от тях — Единствения пръстен, направен от Саурон, Господарят на Мрака. Много години преди началото на събитията в книгата, се провела отчаяна битка между злия Саурон и съюза на хората и елфите; битка, спечелена от съюза. Пръстенът бил отрязан от пръста на Черния Господар от човек на име Исилдур. Но след това, по пътя към дома, победителят Исилдур и хората му попаднали в засада на орки. В опит да избяга, Исилдур скочил в една река, където Пръстенът се изплъзнал от ръката му и се изгубил. Скоро след това Исилдур умрял от стрелите на орките.

Пръстенът останал в реката векове наред, докато не бил открит от хобитоподобно същество на име Деагол, който ловял риба с приятеля си Смеагол. Смеагол бил обзет от безумно желание да притежава красивия, лъскав Пръстен и когато Деагол отказал да му го даде, Смеагол го удушил и сложил Пръстена на ръката си. С течение на времето, Пръстенът омагьосал Смеагол, който постепенно се превърнал в същество, наречено Ам-гъл. Векове след това, Пръстенът му бил отнет от Билбо Бегинс, главният герой в първа част, „Хобитът“.

Пръстенът има много магични свойства. Този, който го държи, не остарява, но в крайна сметка силите му изчезват и той залинява. Когато пазителят си сложи Пръстена, става невидим за всички смъртни. Пръстенът постепенно установява контрол над пазителя си и го кара да лъже, мами и дори убива, само за да го задържи. Пазителят става пристрастен към Пръстена. Но най-важното е, че Саурон, Черният Господар, непрестанно търси Пръстена. Когато го открие, цялата Средна земя ще бъде в краката му. Единственият начин Пръстенът да се унищожи е да бъде занесен до Съдбовния Връх, вулкан в центъра на Мордор — страната на Саурон, и да бъде хвърлен в огнената бездна. Това е задачата на племенника на Билбо, хобитът на име Фродо.

Миншал твърдеше, че силите на Пръстена са доказателство, че Толкин е бил вдъхновен от Вагнеровия цикъл „Пръстенът на нибелунгите“, в който боговете се надпреварват кой ще вземе Пръстена и ще господства над света.

Тази теза беше разстроила много съвременния Исилдур.

Той цитираше самия Толкин, който отричал да има такава връзка между произведенията и твърдял, че „единствената прилика между тях е, че и двата пръстена са кръгли“. След това Исилдур се впускаше в дълги обяснения, цитирайки Сагата за Волсунгите и „Еда“ — исландски произведения от тринайсети век. Твърдеше, че Толкин е чел сагата още като момче и тя го е вдъхновила за цял живот.

И двете писания разказват как три бога: Один, Хьонир и хитрецът Локи били на път, когато се натъкнали на водопад, където едно джудже на име Андвари ловял риба, преобразен на щука. Локи го хванал и взел жълтиците му. Андвари се опитал да скрие вълшебния си пръстен, но Локи го забелязал и заплашил джуджето да го прати на Хел, дъщеря на Локи и богиня на смъртта, ако Андвари не му даде пръстена. Андвари проклел пръстена и изчезнал в една скала. По-нататък в сагата, пръстенът попадал в ръцете на различни герои и сеел разруха навсякъде, където се появял. Исилдур явно вярваше, че както Толкин, така и Вагнер са чели Сагата за Волсунгите, което обясняваше приликите между двете творби.

Следваше серия от все по-разпалени коментари между двамата, докато не се появяваше и трети участник в спора, който наричаше Толкин лъжец и плагиат. Този аргумент явно обединяваше Миншал и Исилдур в защита на техния герой и спорът приключваше дотам.

Магнъс силно подозираше, че това е същият Исилдур, с когото Стив Джъб се познава: и двамата бяха почитатели на Сагата за Волсунгите. За късмет, в сайта имаше и имейл адресите на хората, публикували своето мнение. Адресът на Исилдур бе свързан с доставчик на интернет услуги в САЩ. Въпросът беше как Магнъс да разбере кой всъщност е Исилдур.

Имаше малък шанс да получи отговор, ако му изпратеше писмо с молба да помогне на полицията в Рейкявик с разследването на убийство. Но имаше много по-голям шанс Исилдур да се уплаши, че полицията е по петите му и да се покрие.

Миналата година Магнъс бе разследвал един случай на изнасилване и убийство. Жертвата беше жена от бостънското предградие Бруклайн. Тя бе получавала анонимни имейли от своя преследвач. С помощта на един млад програмист на име Джони Ю от отдел „Компютърно следствие“, Магнъс бе намерил IP-адреса на компютъра, от който бяха пратени писмата, въпреки всичките усилия на престъпника да го завоалира. Оказа се, че извършителят е съседът на жената. Сега излежаваше доживотна присъда в затвора.

Магнъс имаше имейл адреса на Исилдур. Оставаше само да получи някакъв отговор от него, за да разбере и IP-адреса на компютъра му.

Помисли малко и започна да пише:

Исилдур,

Много ми беше интересно да прочета коментара ти върху Сагата за Волсунгите. Откъде мога да я намеря?

Мат Джонсън

Прост, ако не и глупав въпрос, на който Исилдур щеше да отговори за секунда. Струваше си да опита.

Проблемът с електронната комуникация е, че никога не знаеш колко време ще чакаш отговор. Можеше да е минута, час, ден или месец. Докато чакаше, Магнъс провери докъде и стигнал Арни. Беше успял да издири лектор от университет в Южен Уелс, който твърдеше, че е експерт по измислените езици на Толкин, четиринайсет на брой. Подобно на Магнъс, Арни бе изпратил писмо на лектора и сега чакаше отговор.

Арни също беше открил следи от Исилдур. Някой с този псевдоним се опитваше да създаде онлайн услуга за превод от и към Куеня — един от най-богатите елфски езици, измислени от Толкин. Но дали това беше същият Исилдур, или друг маниак на тема „Властелинът“, нямаше как да разберат.

Магнъс се върна при компютъра си. Имаше късмет. Бе получил кратък отговор от Исилдур.

Здравей, Мат,

Можеш да намериш сагата в „Амазон“. Има и хубаво издание на „Пенгуин“. Струва си. Приятно четене!

Исилдур

Магнъс чукна няколко клавиша и на монитора се изписа серия от кодове и цифри — идентификацията на имейла.

А така!

— Арни, има ли някой в компютърния ви отдел, който може да провери откъде идва един имейл?

— Съмнявам се. Събота е. Хората са си по къщите. Мога да се свържа с някого, но ще отнеме време. Може да се наложи да изчакаме до понеделник.

Понеделник бе твърде късно. Магнъс си погледна часовника. В Бостън беше около обед. Джони Ю бе цивилен, а не полицай, но пък от онези ентусиасти, които биха зарязали всичко, за да помогнат, ако им е интересно. С Магнъс се разбираха много добре, особено след като Магнъс направи така, че Джони да обере много лаври за работата си по залавянето на Бруклайнския убиец. Пък и тази задача щеше да заинтригува Джони.

Магнъс натрака един бърз имейл, като копира идентификацията от писмото на Исилдур. Постара се да не пише нищо, което да подсказва, че той не е в Америка. Замисли се дали да не изпрати имейла до полицейския адрес на Джони в Бостън през агент Хендрикс. Проблемът беше, че Джони щеше да получи писмото чак в понеделник, а Магнъс се надяваше на резултат преди това.

Магнъс знаеше личния имейл на Джони наизуст: беше го ползвал често предишната година. Прецени рисковете. Изключено беше някой да следи дали Джони Ю ще се свърже с Магнъс. И макар Лийнахан да имаше много приятелчета в полицейското управление, Джони едва ли бе един от тях.

Написа адреса на Джони и изпрати писмото.

С малко късмет, до сутринта щеше да разбере кой е Исилдур.

Глава 10

Квартал Тингхолт представляваше струпване от ярко боядисани къщурки в централната част на Рейкявик, под хълма на голямата църква. Там живееха артистите: дизайнери, писатели, поети, актьори и други интересни хора на гребена на вълната.

Не беше точно полицейски квартал, но на Магнъс му харесваше.

Арни го закара до тиха уличка близо до галерията, която Магнъс бе посетил следобеда, и паркира пред миниатюрна къщурка — може би най-малката на улицата. Стените бяха от бетон, а покривът — от светлозелена ламарина, от която се подаваше самотна капандура. Боята по стените и покрива се лющеше, а тревата в дворчето беше рехава и смачкана. Въпреки всичко, къщата напомни на Магнъс за дома, където бе израснал.

Арни натисна звънеца. Изчака. Звънна пак.

— Сигурно спи.

Магнъс си погледна часовника. Беше едва седем часът.

— Рано си е легнала.

— Не. Още не е станала.

В този момент вратата се отвори и на прага се появи много високо, чернокосо момиче по тънка тениска и шорти.

— Арни! — каза тя. — Защо ме будиш по никое време!?

— Какво му е на времето? — отвърна Арни. — Може ли да влезем?

Жената кимна лениво и отстъпи, за да им направи път. Минаха през коридора и влязоха в малкото холче, където имаше дълъг син диван, голям телевизор, две дебели възглавници за сядане на полирания дървен под и библиотечка, отрупана с книги. Стените бяха покрити с дървена ламперия; най-дългата бе оцветена в синьо-зелено и жълто, което даваше усещането, че си на тропически остров.

— Това е сестра ми Катрин — каза Арни. — А това е Магнус. Той ми е приятел, американец. Търсеше си квартира в Рейкявик и му предложих да дойдем тук.

Катрин разтърка очи и се опита да фокусира върху Магнъс. Тениската ѝ беше по-скоро раздърпан потник, под който се подаваше една от малките ѝ гърди. Приличаше много на Арни: висока, слаба и тъмнокоса, но чертите ѝ бяха по-силно изразени от неговите. Имаше бяло лице, широки скули и брадичка, къса черна коса и големи тъмни очи.

— Здрасти — каза тя. — Как си? — говореше английски с британски акцент.

— Добре съм — отвърна Магнъс. — А ти?

— Супер — промърмори тя.

— Искаш ли да седнем, да си поприказваме? — попита Арни.

Катрин огледа Магнъс от глава до пети.

— Не. Изглежда точен. Аз отивам да си доспя. — С тези думи, тя мина през коридора и влезе в една от стаите.

— Май издържа изпита — каза Арни. — Ела да ти покажа твоята стая. — Качиха се по тесните стълби до горния етаж. — Баба ни и дядо ни живееха тук. Сега къщата е на двама ни и тази стая я даваме под наем. Ето, това е.

Влязоха в малка стаичка, снабдена с мебели от първа необходимост: легло, маса, два стола и т.н. Имаше два прозореца. През единия влизаше бледа надвечерна светлина, а през другия се виждаше кулата на църквата Халгримскиркя, която се извисяваше над многоцветния колаж от ламаринени покриви.

— Хубава гледка — каза Магнъс.

— Харесва ли ти стаята?

— Какво стана с предишния наемател?

Арни го изгледа огорчено:

— Арестувахме го. Миналата седмица.

— Аха. Наркотици?

— Амфетамини. Беше дребен дилър.

— Ясно.

Арни се окашля.

— Ще ти бъда благодарен, ако държиш Катрин под око, докато си тук. Без да се натрапваш, разбира се.

— А тя какво ще каже? Едва ли я радва мисълта, че ще живее под един покрив с ченге.

— Няма нужда да ѝ казваш с какво се занимаваш, не мислиш ли? И на твое място не бих казал на директор Торкел, че си отседнал тук.

— Чичо Торкел не би одобрил, а?

— Да кажем, че Катрин не е любимата му племенница.

— Колко е наемът?

Арни каза сума, която се стори напълно приемлива на Магнъс.

— Само преди година, щеше да е два пъти повече — добави Арни.

— Сигурно — усмихна се Магнъс. Стаята му харесваше. Харесваха му къщичката, изгледът и дори странният външен вид на сестрата. — Добре. Взимам я.

— Отлично! — отвърна Арни. — Хайде да ти пренесем багажа от хотела.

Не им отне много време да вземат чантата на Магнъс от хотелската му стая. След като настани Магнъс, Арни си тръгна. От Катрин не се чуваше и звук.

Магнъс излезе на улицата. Погледна картата на града и тръгна надолу по хълма, а след това зави. Небето се бе прояснило с изключение на тънкия слой облаци, които обвиваха каменния, заснежен връх на планината Еся. Магнъс започваше да забелязва закономерност: основата на облаците се движеше нагоре-надолу по няколко пъти на ден, в зависимост от времето. Въздухът бе чист и хладен. В осем и половина все още бе светло.

Магнъс намери улицата, която търсеше, и бавно пое по нея, оглеждайки всяка къща. Може би нямаше да я познае след толкова много години. Може би бяха пребоядисали покрива. Но след поредното възвишение по пътя, той видя малката къщичка със светлосин покрив, в която бе прекарал детството си.

Спря пред нея и се загледа. Мукината още си беше там, но някой бе вързал въже за един от клоните ѝ. Добра идея. Омекнала футболна топка лежеше в легло от напъпили нарциси. Магнъс се зарадва, че в къщата още има деца; предполагаше, че кварталът вече е населен предимно от млади семейства. Един голям джип Мерцедес бе гордо паркиран отпред, а в него имаше две детски седалки. Нищо общо със стария Фолксваген „Бръмбар“ на баща му.

Магнъс затвори очи. Сред шума на трафика му се счу как майка им вика него и Оли да се прибират. Усмихна се.

В този момент вратата се отвори и Магнъс се извърна, за да не се притесни новият собственик, че някакъв тип зяпа къщата му.

Тръгна надолу по хълма към центъра на града. Подмина четирима мъже и една жена, които разтоварваха оборудване от микробуса си: група музиканти се подготвяха за изпълнението си в събота вечер. Момичето с леопардовия минижуп и колелото отново профуча край Магнъс. Стана му ясно, че в Рейкявик е нормално да видиш един и същи човек няколко пъти на ден.

Влезе в хубава, остъклена книжарница, откъдето си купи английското издание на „Властелинът“, както и Сагата за Волсунгите на исландски.

Магнъс се насочи към старото пристанище и към един друг спомен от детството си: малка червена будка с надпис „Баеярнис бецту пилсур“. С баща му ходеха там всяка сряда вечер, след тренировка по хандбал, за да ядат хотдог. Нареди се на опашката. За разлика от останалия Рейкявик, „Баеярнис бецту“ не се беше променила много с годините, освен че сега пред нея имаше плакат с ухиления Бил Клинтън, нагъващ голяма наденица.

Магнъс си взе хотдог и закрачи по вълнолома. Пристанището бе функциониращо, но в този час на деня цареше тишина. От едната страна имаше траулери, а от другата — модерни катери за наблюдение на китове и малки рибарски лодки. Миришеше на риба и дизел, макар че Магнъс подмина една тумбеста помпа за екологично гориво. Спря на края на кея, на почтително разстояние от един рибар, приготвящ стръвта си, и се загледа в пейзажа.

Отвъд пристанището стоманеносивата вода отразяваше черните скали и белия сняг на връх Еся. Една чайка се завъртя над Магнъс, провери дали няма да изтърве някой залък и след няколко секунди се отдалечи с разочарован крясък. Официална на вид моторна лодка прекоси входа на пристанището: излизаше по морски, бюрократични дела.

Исландия бе много променена от детските години на Магнъс, но пък нещата, които той разпозна в Рейкявик, събудиха спомени от най-ранна възраст, от щастливите години. Нямаше причина да се вижда с родителите на майка си; нямаше защо изобщо да разбират, че е тук. Приятно му беше как бързо се активира исландският му, макар да осъзнаваше, че го говори с американски акцент — трябваше да поработи над „р“-тата.

Рейкявик бе много далеч от Бостън. И много по на север. Цели двайсет и пет градуса ширина. Магнъс усещаше това разстояние не само по студения въздух и снега — бостънското пристанище също беше мразовито — но и по светлината: ясна, но мека, бледа, слаба. Сякаш здрачът тук бе по-мек от здрача в Бостън.

Все пак Магнъс очакваше с нетърпение да насрочат делото, за да може да се върне. Въпреки че случаят с Агнар бе интересен, Магнъс имаше нужда от агресивния привкус на бостънските улици. За последните десет години ежедневните му занимания с престрелки, намушквания, изнасилвания, преследване на извършители и събиране на доказателства се бяха превърнали в нещо повече от работа за Магнъс. Те бяха необходимост, навик, наркотик.

В сравнение с Бостън, Рейкявик беше като град-играчка.

Изведнъж го обзе вина. Той беше тук, в безопасност, на хиляди километри от онзи град, гъмжащ от наркобанди и корумпирани полицаи. А Колби не беше с него. Как можеше да я накара да го послуша? Усещаше, че колкото повече настоява, толкова повече тя ще се запъва. Но защо? Защо трябваше да е такава? Защо трябваше да използва точно този проблем, за да реши въпроса с връзката им? Ако Магнъс владееше изкуството на манипулацията, ако беше като Колби, щеше да измисли как да я изработи. Но когато започна да крои такъв план, му се зави свят.

Той въздъхна и се обърна към града. Докато се връщаше нагоре по хълма се огледа по улица Лаугавегур за някой бар, където да пие една бърза бира. В една от пресечките забеляза заведение, наречено Гранд Рок. Отвън приличаше на мръсна бостънска кръчма, но под тентата имаше маси, на които десетина души пушеха, докато пият. Вътре тепърва започваше да се пълни. Магнъс подмина група редовни клиенти на бара и си поръча голяма бира от гологлавия барман. Намери си място в ъгъла и седна.

Другите пиячи изглеждаха сякаш са там отдавна. Мнозина от тях бяха наредили чашки с кафява течност до бирените си халби. Масите до стената имаха шахматни полета, инкрустирани върху тях. Двама души играеха. Магнъс ги наблюдаваше с половин око: не бяха много добри, щеше да ги бие без проблем.

Усмихна се, като се сети как играеше с баща си — отличен шахматист — партия след партия. Единственият начин Магнъс да победи този изкусен тактик беше да подлага царя му на непрекъснати, агресивни атаки. Те почти никога не водеха до успех, но в много редки случаи Магнъс печелеше играта, за радост на самия него и на баща му. Магнъс знаеше, че баща му не би му подарил победата, но и че винаги се надява синът му да спечели.

Твърде често Магнъс си спомняше за баща си само през ужасяващата призма на убийството му и забравяше за по-спокойните години преди смъртта му. По-спокойни, но не чак спокойни.

Рагнар беше много умен човек, математик от световно ниво. Затова и му бяха предложили работа в Масачузетския Технологичен Университет. Беше и добър баща: спасителят, който извади Магнъс и братчето му от мизерията в Исландия, когато се страхуваха, че той ги е изоставил. Магнъс имаше много хубави спомени с баща си от юношеските си години: не само партиите шах, но и сагите, излетите в планината. Дългите вечерни разговори за неща, които интересуваха Магнъс: словесни дуели, в които баща му винаги го изслушваше внимателно и уважаваше мнението му, но и се опитваше да го обори.

И все пак, Магнъс не разбираше отношението на баща си по един въпрос: жените. Не знаеше защо Рагнар се е оженил за майка му, нито пък защо я е напуснал. Не разбираше защо Рагнар след това се е задомил с онази отвратителна жена, Катлийн. Тя беше младата съпруга на един друг професор от университета и Магнъс впоследствие осъзна, че баща му е имал връзка с нея още преди да вземе сина си в Бостън. Макар да изглеждаше чаровна и красива, Катлийн беше властна жена и ненавиждаше Магнъс и Оли. Няколко месеца след сватбата бе намразила и Рагнар. Магнъс не можеше да разбере как баща му е допуснал това.

Година и половина след тази пагубна грешка, Рагнар бе открит намушкан в хола на къщата, която бяха наели за лятото на бостънския бряг.

Магнъс нямаше съмнения относно главния заподозрян. Детективите, разследващи случая, изслушаха всичките му теории за мащехата му, отначало със съчувствие, а после с раздразнение. След няколко дни, през които я разпитаха подробно, те сякаш я забравиха. Магнъс не намираше логика в това, тъй като друг заподозрян нямаше. Месеци наред полицията поддържаше невероятната хипотеза, че някакъв непознат е влязъл в къщата, убил е баща му, а после е изчезнал яко дим, без да остави никаква следа, освен един-единствен косъм, който не можеха да идентифицират, въпреки ДНК тестовете.

Едва година по-късно, когато Магнъс изкара лятната си ваканция в частно разследване на случая, той откри, че мащехата му има желязно алиби: по време на убийството била е в леглото с някакъв специалист по климатични инсталации. Полицаят и мащехата явно се бяха уговорили да не казват на Магнъс и брат му за тази подробност.

Барът започна да се пълни с младежи, а това накара пиячите от по-рано да си тръгнат, залитайки. Група музиканти наредиха сцената и след малко започнаха да свирят. Звукът беше прекалено силен за кротко пиене на бира, така че Магнъс си тръгна.

Улиците навън, пусти допреди малко, сега гъмжаха от млади и не толкова млади хора, издокарани за съботно излизане.

Време е да си лягам, помисли си Магнъс. Когато отвори вратата на новото си жилище, той се размина с Катрин, която излизаше, облечена в черни готически дрехи, със силно гримирано и надупчено от обеци лице.

— Здрасти — каза тя с лека усмивка.

— Приятна вечер — отговори Магнъс на английски. Имаше чувството, че това е езикът, който трябва да използва с Катрин.

Тя замълча.

— Ти си някакво ченге, нали?

Магнъс кимна:

— Нещо такова.

— Арни е голям задник! — промърмори Катрин и изчезна в здрача.

Диего разби приземния апартамент в Медфорд без да бърза. Къщата беше малка и дървена, а уличката — тиха. Освен това беше скрита от няколко дървета в двора, така че никой не виждаше Диего и той можеше да работи на спокойствие.

Той влезе през кухненския прозорец и влезе на пръсти в хола. Спалнята беше отворена и той чу леко похъркване. Подуши въздуха. Марихуана. Усмихна се. Жертвата му беше със забавени рефлекси.

Промъкна се в спалнята. Видя спящия силует на леглото и нощната лампичка. Извади револвера си, Смит и Уесън 0,38. След това светна лампата, отметна одеялото и дръпна петлето.

— Ставай, Оли! — излая Диего.

Мъжът се изправи като пружина. Мигаше неразбиращо, зяпнал от изненада. Приличаше на снимката, която бяха дали на Диего: около трийсетгодишен, мършав, с кестенява къдрава коса и сини очи, които сега бяха подпухнали кървясали.

— Ако писнеш, ще ти пръсна тиквата, ясно!?

Мъжът преглътна и кимна.

— Сега, имам един простичък въпрос. Къде е брат ти?

Оли се опита да каже нещо, но от устата му не излезе нито звук. Преглътна и опита отново:

— Не знам.

— Аз пък знам, че миналата седмица си го приютил тук. Къде каза, че отива, когато си тръгна?

Оли пое дълбоко въздух.

— Нямам представа. Дойде тук, а на другия ден замина. Взе си багажа и изчезна, без дори да се сбогува. Типично в негов стил. Абе, пич… — Оли сякаш започна да се събужда. — Не може ли да се разберем някак? Ще ти дам някакви кинти, а ти ще ме оставиш на мира, а?

С лявата си ръка Диего сграбчи Оли за косата, а с дясната натика дулото на револвера си в устата му.

— Ще се разберем само ако ми кажеш къде е брат ти. Ако не знаеш — лошо, щото си дотук.

— Ама, пич, не го знам къде е, честно! — думите на Оли бяха приглушени от желязото в устата му.

— Играеш ли на руска рулетка?

Оли поклати глава и преглътна.

— Много е лесно. В този револвер има шест гнезда. В едно от тях има патрон, но и двамата не знаем в кое. Когато дръпна спусъка, никой няма да знае дали ще умреш. Но ако ме накараш да го дръпна шест пъти, умираш със сигурност. Разбра ли?

Оли преглътна и кимна — беше разбрал.

Диего пусна косата на Оди: все пак не искаше да се простреля в ръката. Дръпна спусъка.

Щрак! Цилиндърът се завъртя.

— Божичко! — простена Оли.

— Не си мисли, че ти поемаш целия риск в момента — продължи Диего. — Щото ако те гръмна и не си ми казал, каквото искам да знам, и аз ще загубя, разбираш ли? Това прави играта интересна и за двама ни. — Усмихна се на Оли. — Е, пак те питам, къде е брат ти?

— Не знам, човече, кълна се! — извика Оли.

— По-тихо! — Диего присви очи. — Не ти вярвам обаче. — Дръпна спусъка отново.

Щрак!

Оли не издържа.

— Божичко, не ме убивай! Моля те! Щях да ти кажа, ако знаех! Кълна се! Някакви хора от ФБР дойдоха да му съберат багажа. Питах ги къде ще го водят, но не ми казаха.

Диего чу тих съскащ звук и усети мириса на урина. Погледна надолу към бързо нарастващото петно върху боксерките на Оли. От опит Диего знаеше, че щом човекът се подмокри, обикновено казва истината.

Но все пак дръпна спусъка още веднъж — ей така.

Щрак!

Беше обсъдил положението със Сото. Имаше два възможни подхода. Първият беше да се очистят всички роднини и приятели на свидетеля, за да си направят той и другите смелчаци като него верния извод. Но когато свидетелят беше ченге, това не беше много добър план. Все едно да обявиш война на тежко въоръжен и добре организиран противник. Най-успешните наркокартели действаха незабелязано: не вдигаха шумотевица без нужда и поддържаха работното си място чисто и подредено.

Оли не знаеше къде е Магнъс. Нямаше смисъл играта да загрубява.

— Добре тогава, спираме с тази игра — каза Диего. — Да речем, че свършихме наравно. Но да не вземеш да кажеш на куките, че съм питал за брат ти! Нали ме разбираш? Щото иначе няма да си играем, а ще те гръмна с първия изстрел.

— Добре, човече, да! Разбрах! — Оли започна да хлипа.

Диего се протегна и угаси лампата.

— Хайде, заспивай. Сладки сънища!

Глава 11

Магнъс последва набитата фигура на детектив О’Мали към ярките светлини на супермаркета. Пръстите му потръпваха на сантиметри от дръжката на пистолета.

О’Мали се обърна и се усмихна.

— По-спокойно, Швед! Отваряй си очите, но не се напрягай твърде много. Ако си напрегнат, правиш грешки.

О’Мали бе решил да нарича Магнъс „Швед“ в чест на скандинавския му произход и на един бивш свой партньор отпреди двайсет години. Магнъс не го поправяше: ако полицейският инструктор искаше той да бъде швед, такъв щеше да бъде. Излизаше на улични патрули едва от две седмици, но вече изпитваше голямо уважение към О’Мали.

— Изглежда спокойно — каза О’Мали. Диспечерът не им бе казал какъв точно е проблемът в магазина.

Магнъс видя как една тъмна фигура се насочва към тях от сенките. О’Мали не я беше забелязал. Фигурата вървеше право към О’Мали. Магнъс се опита да извади пистолета си, но ръката му не помръдна. Фигурата вдигна собственото си оръжие, Магнум 0,357, и го насочи към О’Мали. В пристъп на паника, Магнъс успя да стисне пистолета си, но не и да го вдигне. Независимо колко силно го дърпаше, той бе твърде тежък. Магнъс отвори уста да извика на партньора си, но не се чу нито звук.

Мъжът се обърна към Магнъс и се изсмя. Револверът му все още сочеше към О’Мали. Беше млад, хилав и изглеждаше сякаш не се е къпал от седмици. Кървясалите му очи блуждаеха, зъбите му бяха развалени, а на светлината от магазина, кожата му изглеждаше бяла като восък. Сякаш вече беше мъртъв, като някакво зомби.

О’Мали още не го беше видял.

Магнъс се опитваше да извика и да вдигне оръжието си. Без успех. Чуваше се единствено зловещият кикот на нападателя.

Прозвуча изстрел. Два. Три. Четири. Нямаха край.

Най-накрая О’Мали падна на земята. Ръката на Магнъс се събуди. Той вдигна пистолета и стреля в ухиленото лице на наркомана. Стреля отново и отново и отново…

Магнъс се събуди.

От улицата се чуваше шум. Рейкявик приключваше съботната си нощ: смях, мръсна газ, писъци, песни, повръщане и под всичко това — неспирното басово боботене на мощни тонколони.

Дебелият том с „Властелинът на пръстените“ лежеше отворен на пода, където Магнъс го бе пуснал преди два часа, върху по-тънкото издание на Сагата за Волсунгите.

Погледна си часовника. 5:05.

Това беше стар и до болка познат сън. Беше будил Магнъс в продължение на две години след онази първа престрелка. Разбира се, действителността се различаваше от съня: наркоманът бе изстрелял само два куршума към О’Мали, преди Магнъс да го спре. Но през онези безсънни нощи Магнъс напразно се питаше дали не би могъл да стреля по-рано и да спаси О’Мали, или да се забави още малко и да спаси наркомана.

Но това беше отминала история. Магнъс бе приел втората престрелка наскоро много по-спокойно, като опитно ченге. Или поне така му се струваше. Подсъзнанието му имаше нужда от време, за да приеме това, и той нямаше какво да направи по въпроса.

Тъпо.

Полицейската централа в Рейкявик беше пълна с хора в неделната утрин. Изтощени униформени полицаи водеха бледи и треперещи граждани по коридорите, на път да завършат последния етап от съботния цикъл арести.

Веднага щом стигна до бюрото си, Магнъс включи компютъра. Усмихна се, когато видя имейл от Джони Ю. Момчето беше свършило работа.

На сутрешното събрание Балдур също изглеждаше недоспал. Под очите му имаше тъмни торбички, а страните му бяха хлътнали и сиви. Магнъс огледа другите детективи около масата — те също бяха изгубили голяма част от първоначалната си енергичност.

Балдур започна с последния доклад на съдебните медици. Агнар, Стив Джъб и Андреа бяха трима от четиримата души, оставили пръстови отпечатъци в къщата. Трябваше да разберат кой е другият човек. Следите от стъпки наистина бяха от Стив Джъб, но по дрехите му нямаше нито капка кръв.

Балдур попита Магнъс дали не е непосилно да удариш някого по главата и да го влачиш двайсет метра до езерото, без да се оцапаш с кръв. Магнъс се съгласи, че сигурно е трудно, но не и невъзможно.

— Вчера говорих с жената на Агнар — каза Балдур. — Много е ядосана. Дори не е подозирала съществуването на Андреа. Вярвала е, че мъжът ѝ е спазвал обещанието си да ѝ бъде верен. Освен това е прегледала документите на Агнар и е разбрала, че той е бил в много по-дълбока финансова дупка, отколкото е подозирала. Дългове, големи дългове.

— За какво си е харчел парите? — попита Ранвейг, заместник-прокурорът.

— За кокаин. Но жена му знаеше за това. И за хазарт. По нейни изчисления е дължал около трийсет милиона крони. Банката, която е издала кредитната му карта, недоволствала, както и тази, в която ипотекирал къщата. А сега той е мъртъв. Застраховката живот ще покрие всичко.

Магнъс направи бърза сметка на ум. Трийсет милиона крони бяха малко над двеста хиляди долара. Дори по исландските стандарти, където хората бяха пристрастени към живота на кредит, Агнар дължеше много пари.

— В крайна сметка, Линда е имала мотив да убие мъжа си — продължи Балдур. — Каза, че била сама с децата в четвъртък вечерта. Но е възможно да ги е натоварила в колата и да е отскочила до езерото Тингвелир. Не можем да ги питаме: едното е бебе, а другото няма две годинки. Не бива да я изключваме като заподозрян. Вигдис, ти говори ли с жената от Флудир?

Вигдис му разказа за срещата с Ингилейф. Беше проверила алибито ѝ: Ингилейф наистина бе ходила на купон докъм единайсет и половина вечерта, когато Агнар е бил убит. И наистина си бе тръгнала със своя „стар познат“, художника.

— Това може да е вярно, но ние останахме с впечатлението, че Ингилейф ни лъже за друго нещо — каза Магнъс.

— Какво друго нещо?

— Беше твърде сдържана, когато заговорихме за Агнар — каза Вигдис. — Според мен между тях е имало нещо повече, отколкото тя признава.

— Ще я разпитаме пак след ден-два, за да видим дали версията ѝ ще се промени, — обади се Магнъс.

— Нещо за Исилдур? — попита Балдур.

— Да — отговори Магнъс. — Открих човек с този псевдоним в един интернет форум на тема „Властелинът на пръстените“. Взех имейл адреса му и помолих един приятел в Щатите да го провери.

— Сигурен ли си, че това е нашият човек?

— Не мога да съм напълно сигурен, но е много вероятно. Човекът е маниак на тема вълшебни пръстени и исландски саги, също като Стив Джъб.

Балдур изсумтя.

Магнъс продължи:

— Казва се Лорънс Фелдман и живее в Калифорния. Има две къщи, едната в Пало Алто, а другата в област Тринити, на четиристотин километра северно от Сан Франсиско. Оттам е изпращал имейлите.

— Две къщи, а? — каза Балдур. — Знаем ли колко е богат?

— Червив е с пари. — Макар Джони да не беше стигнал до полицейското досие на Фелдман, ако изобщо имаше такова, младежът бе намерил много информация за него в интернет. — Той е един от основателите на софтуерната компания „4Portal“ в Силиконовата долина. Миналата година са продали компанията и всеки от основателите ѝ е прибрал по 40 милиона долара. Фелдман е едва на трийсет и една, но добре се е уредил.

— Значи може да си позволи услугите на скъп адвокат? — попита Балдур.

— Както и стая за Стив Джъб в Хотел Борг.

— Добре. Трябва да се доберем до полицейското му досие, ако изобщо има — каза Балдур. — Можеш ли да се справиш с това?

— Мога, но ще е по-лесно, ако полицията на Рейкявик отправи допитване — отговори Магнъс. — Звучи по-официално, а не като лична услуга.

— Ще го задвижим — каза Балдур.

— Мога обаче да се срещна с него — добави Магнъс.

— В Калифорния ли? — Балдур го изгледа съмнително.

— Да. Ще убия два дни в пътуване, но пък мога да го накарам да ми каже какво са намислили с Джъб.

Балдур се намръщи.

— Още не сме сигурни, че това е същият Исилдур, за когото работи Стив Джъб. Пък и няма да проговори. Какво ще го накара? Стив Джъб не казва нищо, а го държим в ареста.

— Зависи как ще го попитам.

Балдур поклати глава.

— Това ще струва пари. Не мога да издействам разрешение за пътуване, което най-вероятно ще се окаже пълна загуба на време. Не си ли чувал за kreppa?

Беше невъзможно да прекараш повече от няколко часа в Исландия, без да чуеш думата kreppa.

— Трябват ми само билет втора класа и една нощувка в мотел — каза Магнъс. Огледа хората около масата. — И без това наливате големи средства в това разследване. Един самолетен билет няма да ви развали бюджета.

Балдур изгледа гневно Магнъс.

— Ще си помисля — каза той, но Магнъс беше убеден, че няма да го направи.

— Значи, — обърна се Балдур към групата, — явно е, че зад преговорите с Агнар стои някой с псевдонима Исилдур. Този човек може да е Фелдман, защото той има достатъчно пари за такава голяма сделка.

— Но за какво може да са преговаряли? — попита Вигдис.

— Нещо, свързано с „Властелинът на пръстените“? — предложи Магнъс. — Или със Сагата за Волсунгите. Снощи я прочетох пак. И двете произведения се въртят около един вълшебен пръстен. Има теория, според която Толкин се е вдъхновил от Сагата за Волсунгите.

— Всички стари копия на сагата се съхраняват в колекцията на Арни Магнуссон в Исландския университет — каза Балдур. Арни Магнуссон бил антиквар, изучил се в Дания, който обикалял Исландия през седемнайсети век и събирал саги. Той ги отнесъл в Дания, но през 70-те години датчаните ги върнали на Исландия, където сагите били събрани в колекция, носеща името на Магнуссон. — Значи според теб Агнар е откраднал някой ръкопис?

— Може да го е подменил с копие — обади се Вигдис.

— Може — съгласи се Магнъс. — Или е имал налудничава теория, която е искал да продаде на Исилдур. Може би се е наел да прави проучвания за него.

Балдур се намръщи и поклати глава.

— Може да са и наркотици — обади се Ранвейг. — Знам, че звучи просто, но почти всяка тъмна сделка в Исландия е свързана с наркотици.

Хората около масата се умълчаха. Заместник-прокурорът имаше право.

— Нямаше ли информация за сделката в документите на Агнар? — попита тя.

— Не — каза Балдур. — Прегледах по-голямата част, но освен в електронната поща, няма нищо друго за сделката със Стив Джъб. Всички файлове в лаптопа му са свързани с работа.

— И над какво е работел? — попита Магнъс.

— Как така?

— Какво е изследвал, когато е бил убит?

— Не знам дали е изследвал нещо. Оценявал е студентски работи. И е превеждал няколко саги на английски и френски.

Магнъс се наведе напред.

— Кои саги?

— Не знам! — отговори ядно Балдур. Явно не обичаше да го разпитват на собствения му терен. — Не съм му чел всичките бумаги. Те са хиляди!

Магнъс се въздържа от коментар. Не искаше да притеснява Балдур повече от необходимото.

— Може ли и аз да погледна документите му?

Балдур впи очи в Магнъс, без да прикрива раздразнението си.

— Може — отвърна сухо той. — Много добре ще си уплътниш времето.

Магнъс трябваше да отиде на две места: кабинета на Агнар в университета и лятната му вила. В университета щеше да има повече документи, а и той беше по-близо. От друга страна, ако Агнар бе работил по нещо, свързано със Стив Джъб, то най-вероятно щеше да се намира във вилата, за да е под ръка за срещата.

Арни закара Магнъс до езерото Тингвелир.

— Мислиш ли, че Балдур ще те пусне до Калифорния?

— Не знам. Не изглеждаше въодушевен от този план.

— Ако те пусне, ще ме вземеш ли и мен? — Арни погледна Магнъс в огледалото за обратно виждане и забеляза моментното му колебание.

— Аз съм завършил в щатите и съм наясно с американските полицейски процедури. Освен това, Калифорния е моят духовен дом.

— Как така?

— Нали знаеш кой е губернатор?

Магнъс поклати глава. Оставаше само Арни да поиска и лична аудиенция с Арнолд Шварценегер. Магнъс предпочиташе да се свърже с Лорънс Фелдман, без исландското пале да му се бърка в работата.

— Ще видим.

Арни продължи да кара, обезсърчен. Минаха през прохода Мосфел и започнаха да се спускат към езерото. Не валеше особено силно, но имаше поривист вятър, който бръчкаше повърхността на водата. Приближиха езерото под надзора на стадо здрави исландски коне със златни гриви от фермата зад вилната зона.

Магнъс видя две деца, които си играеха на езерния бряг: момченцето беше на около осем години, а момиченцето — много по-малко. Единствено в къщата с джипа имаше хора. Вилата на Агнар все още бе отцепена като местопрестъпление: жълти найлонови ленти се вееха на вятъра, а отпред бе паркирана патрулна кола, в която седеше цивилен полицай и четеше книга. „Престъпление и наказание“ от някой си Ф. М. Достоевски, както стана ясно. Магнъс се усмихна. Всички ченгета обичаха да четат за престъпления и не беше изненадващо, че исландците предпочитат класиката, за разлика от американските си колеги.

Полицаят се зарадва на неочакваната компания и въведе Магнъс и Арни в къщата. Вътре беше студено и тихо. Повечето гладки повърхности бяха покрити с пудра за отпечатъци, което допринасяше за изоставения вид на вилата, а тебеширени линии очертаваха следите от кръв на пода.

Магнъс огледа бюрото: чекмеджетата бяха пълни с изпечатани компютърни страници. От лявата страна имаше и лавичка, също отрупана с хартия.

— Ти провери шкафа, а аз ще преровя бюрото — каза Магнъс и си сложи бели гумени ръкавици.

Първият куп, с който се зае, беше френски превод на Сагата за Лаксдаела с ремарки на френски в полетата. Преводът стигаше само до половината на сагата. Магнъс знаеше малко френски от училище и предположи, че Агнар е редактирал работата на друг преводач, най-вероятно французин, говорещ исландски.

— Какво намери, Арни?

— Сагата за Гаукур. Чувал ли си за нея?

— Не — каза Магнъс. И това не беше изненадващо. Съществуват десетки саги, някои популярни, а други — не толкова. — Чакай малко! Гаукур не беше ли онзи, който живеел в Стьонг?

— Точно така! — отговори Арни. — Ходил съм там като малък. Страховито място!

— Да, знам — каза Магнъс. — Баща ми ме заведе, когато бях на шестнайсет. Зловещо място.

Стьонг беше изоставена ферма на двайсетина километра северно от вулкана Хекла. През средновековието Стьонг била затрупана от пепел след мощно изригване на Хекла. Фермата била открита отново едва през двайсети век. Тя се намираше на края на един черен път, който се виеше сред пейзаж, почернен от разруха: камари пясък и дребни образувания от лава, изкривени в гротескни форми. Когато Магнъс прочете за Апокалипсиса, той си представи пътя към Стьонг.

— Дай да погледна.

Арни подаде сагата на Магнъс. Беше около сто и двайсет страници, прясно разпечатани, на английски. На корицата пишеше: „Сага за Гаукур, превод: Агнар Харалдссон“.

Магнъс запрелиства сагата, преглеждайки текста. На втора страница очите му се заковаха на една-единствена дума.

Исилдур.

— Арни, виж! — отвори сагата на други места: Исилдур. Исилдур. Исилдур. Исилдур.

Името се появяваше по няколко пъти на всяка страница. Исилдур не беше епизодик в тази сага, той беше главен герой.

— Иха! — възкликна Арни. — Трябва да я занесем на лаборантите да я изследват.

— Първо аз ще я прочета, — каза Магнъс, — после ще я дам на лаборантите.

Той седна в едно удобно кресло и започна да чете, като внимателно подаваше всяка завършена страница на Арни.

Глава 12

Исилдур и Гаукур били двама братя, които живеели във ферма, наречена Стьонг. Исилдур бил силен и смел, чернокос. Имал заешка устна и някои хора го смятали за грозен. Бил изкусен дърворезбар. Макар и две години по-малък от брат си, Гаукур бил още по-силен. Бил русокос и красив, но бил и суетен. Боравел отлично с бойната брадва. И двамата братя били почтени и хората в областта ги харесвали.

Баща им, Трандил, искал да посети чичо си в Норвегия и да замине на плячкосване с викингите. Майката умряла, когато синовете били още малки и затова баща им ги поверил на грижите на своя приятелка — Елида-Гримур от Тонг. Елида-Гримур останала в Стьонг да върти фермата, докато Трандил го няма. Тя имала син, Асгримур, който бил връстник на Исилдур. Трите момчета бързо се сприятелили.

Трандил пътешествал три години. Летем вършеел с викингите и търгувал в Балтийско море и Ирландия, а зимите прекарвал с чичо си, граф Гандалф Белия, в Норвегия.

Един ден в Тонг пристигнало съобщение по пътешественик, който се връщал от Норвегия. Трандил загинал в двубой с Ерлендур, синът на граф Гандалф. Гандалф бил готов да заплати обезщетение на племенниците си и да им остави наследството си, ако някой от тях го поиска.

Когато Исилдур станал на деветнайсет години, той решил да посети чичо си в Норвегия и да вземе наследството. Гандалф и синът му Ерлендур го посрещнали радушно. Гандалф казал, че Ерлендур е убил Трандил при самозащита, когато Трандил го нападнал в пристъп на пиянски гняв. Хората от обкръжението на Гандалф в замъка потвърдили думите му.

Исилдур решил да замине с Ерлендур на плячкосване с викингите за лятото. Двамата стигнали до Курландия и Карелия на източния балтийски бряг. Исилдур бил смел воин и натрупал голяма плячка. След много премеждия, Исилдур се завърнал в замъка на Гандалф като богаташ.

Исилдур казал на Гандалф, че иска да се върне в Исландия. Гандалф му дал компенсацията за убийството на баща му, както и имането, натрупано от Трандил. Но в нощта преди Исилдур да опъне платна, Гандалф му казал, че иска да му даде още нещо. То било заключено в малък сандък.

В сандъка имало древен Пръстен.

Гандалф обяснил, че Трандил спечелил Пръстена при набезите във Фризия, когато надвил прочутия вожд Улф Ногорез. Улф Ногорез бил на деветдесет години, но не изглеждал на повече от четирийсет и все още бил страховит воин. След дълга борба, Трандил го надвил. Той видял пръстена и го отрязал заедно с ръката на Улф Ногорез.

Въпреки, че вече умирал, Улф Ногорез се усмихнал.

„Благодаря ти, че ме избави от това бреме. Намерих този пръстен в река Рейн преди седемдесет години и оттогава не съм го свалял. За това време спечелих много славни победи и съкровище. Но макар аз да нося Пръстена, имам чувството, че той е мой господар. Пръстенът ще ти даде огромна сила, но и ще те отведе до смъртта ти. Най-накрая мога да умра спокойно.“

Исилдур разгледал Пръстена. От вътрешната му страна с рунически знаци било изписано: „Пръстенът на Андвари“. Исилдур искал да разпита Улф за Пръстена, но когато погледнал към него, той вече бил издъхнал: с усмивка на лицето, вече не велик воин, а сбръчкан старец.

Гандалф казал на Исилдур легендата за Пръстена. Той принадлежал на джудже на име Андвари, който ходел за риба на един водопад. Пръстенът му бил отнет, заедно с немалко злато, от Один и Локи, двама древни богове. Андвари проклел Пръстена: казал, че той ще бъде господар на онзи, който го носи, ще използва силите му, за да го погуби и това ще продължава, докато Пръстенът не бъде занесен в Хелхайм. (Бележка от преводача: Хелхайм е владението на Хел, богиня на смъртта и дъщеря на Локи.)

Один, първият сред боговете, с нежелание дал Пръстена на човек, наречен Хрейдмар, като компенсация за убийството на сина му. Пръстенът бил извлякъл огромни магически сили от Один. След това Пръстенът попадал в ръцете на различни пазители и ги покварил до един, включително сина на Хрейдмар, Фафнир, който се превърнал в дракон; героя Сигурд; валкирията Бринхилд и синовете на Сигурд, Гунар и Хогни. Навсякъде, където се появял, Пръстенът оставял диря от предателство и убийства, докато накрая Гунар не го скрил в река Рейн, за да не може тъстът му Атли да се добере до него.

Пръстенът останал в реката векове наред. В края на краищата, попаднал в ръцете на Улф Ногорез.

Когато Трандил се върнал в Норвегия, той бил променен човек: потаен, хитър и себелюбив. Започнал да тормози Ерлендур и една вечер, в пристъп на пиянски гняв, се нахвърлил срещу него. Ерлендур извадил късмет и успял да го убие.

Ерлендур щял да вземе Пръстена, но Гандалф предявил претенции върху него. Още същата вечер го сложил на пръста си и веднага се почувствал различно: млад, силен… и алчен.

В късните доби на нощта една магьосница от Севера почукала на вратата на Гандалф да моли за подслон. Тя видяла, че Гандалф носи Пръстена и, обзета от ужас, се опитала да избяга, но Гандалф я спрял. Искал да разбере какво толкова е видяла.

Тя му казала, че Пръстенът крие чудовищна сила. Той щял да обсебва всеки, който го носи, докато не попадне в ръцете на достатъчно могъщ човек, който да завладее целия свят, да унищожи всичко добро на него и по земята да възцари вечен мрак.

Гандалф се угрижил. Той усещал действието на Пръстена върху себе си, но все още не бил омагьосан от него. Веднага свалил Пръстена и казал на магьосницата, че ще го унищожи. Тя казала, че това може да стане само по начина, предсказан от Андвари: трябвало да бъде хвърлен в устата на Хел.

„Кажи ми, жено, къде е Хел?“

„Това е една планина в земята от огън и лед“, отвърнала магьосницата.

„Аз знам къде е“, обадил се Ерлендур. „Трандил ми описа мястото. Става дума за Хекла, голям вулкан, близо до чифлика му в Стьонг.“

И така, Гандалф решил никога повече да не носи Пръстена и да го пази за Исилдур. Казал на племенника си да занесе Пръстена до Хекла в Исландия и да го хвърли в недрата на вулкана.

Същата нощ Исилдур сънувал как предвожда славна армия през Англия и печели камари съкровища. Събудил се преди изгрев и си надянал Пръстена. Веднага се почувствал по-висок, по-силен, неуязвим. Тогава решил да плячкоса още по-големи богатства в чужбина.

Отишъл при Гандалф и помолил графа да му даде един кораб и разрешение да поведе воините си към Англия. Гандалф видял, че Исилдур носи Пръстена, и му заповядал да го свали. Исилдур усетил мощен прилив на гняв. Грабнал една брадва, но точно преди да разцепи главата на чичо си, Ерлендур му излязъл в гръб и го сграбчил.

Последвала схватка. Ерлендур викал: „Спри се, Исилдур! Ти не си на себе си! Пръстенът е виновен! Ще ме накараш да те убия, както убих и баща ти!“

Исилдур почувствал прилив на сила и отблъснал Ерлендур. Вдигнал брадвата високо над беззащитния си братовчед. Но когато го погледал — приятеля, с когото споделял толкова приключения цяло лято — Исилдур се спрял. Захвърлил брадвата и свалил Пръстена от ръката си. Върнал го обратно в кутията му и веднага заминал за Исландия.

Върнал се в родния си край с Пръстена и заграбените съкровища. Гаукур вече управлявал фермата Стьонг и бил сгоден за жена на име Ингилейф. Когато Асгримур разбрал, че Исилдур се е върнал, отишъл до Стьонг да посрещне млечния си брат. Исилдур разказал на братята си за приключенията си в Норвегия и Балтийско море. После им разказал всичко за Пръстена на Андвари и за указанията на Гандалф да го хвърли във вулкана Хекла. Описал чувството за огромна мощ, което го обзело, когато си сложил Пръстена, както и постоянното изкушение да си го сложи пак. Казал, че възнамерява да занесе Пръстена в планината още на следващия ден и помолил Гаукур и Асгримур да го придружат, за да е сигурен, че ще изпълни задачата.

Вулканът Хекла имал зловеща слава и никой не го бил покорявал преди. Но тримата братя били смели и непоколебими и по изгрев-слънце тръгнали към вулкана. На втория ден вече били почти на върха, когато Асгримур паднал в едно дере и си счупил крака. Не можел да продължи нататък, но се съгласил да изчака братята си да се върнат от върха.

Вече било почти полунощ, когато той чул шум от стъпки, идващи откъм върха. Но видял само един човек: Гаукур. Той разказал на Асгримур какво се е случило. Гаукур и Исилдур били на ръба на кратера на върха на вулкана, Исилдур извадил Пръстена от кутията му и понечил да го хвърли в кратера, но явно не можел. Казал, че Пръстенът е много тежък. Гаукур го подканил да го хвърли, но Исилдур се разгневил и надянал Пръстена. После се обърнал и преди Гаукур да успее да го хване, скочил в кратера.

„Поне Пръстенът е унищожен“, казал Асгримур. „Но на много висока цена.“

След тази случка Гаукур се променил. Станал суетен и сприхав, коварен и алчен. Но пък бил още по-силен и смел в битка и имал страховита слава. Въпреки всичко, млечният му брат Асгримур му останал верен. Често вземал страната на Гаукур в ожесточените спорове, които той водел на всяко годишно събрание на Алтинга в Тингвелир.

Гаукур се оженил за Ингилейф. Тя била мъдра и красива жена. Имала особен нрав, но обикновено не го проявявала. Тя забелязала промяната в Гаукур и това не ѝ харесало. Забелязала също и че Гаукур прекарва много време в Стейнастадир, чифликът на съседа му, Кетил Бледия.

Кетил Бледия бил добър фермер, умен, миролюбив и талантлив стихоплетец. Бил любимец на всички, освен на жена си. Тя се казвала Хелга. Имала руса коса и дълги крайници, презирала съпруга си и се възхищавала от Гаукур.

Между двете ферми, в земята на Кетил Бледия, имало блато. През зимата било пълно с вода, но през лятото там виреела чудесна трева. Една пролет Гаукур решил да пасе кравите си на тази морава и изпъдил добитъка на Кетил от нея. Кетил Бледия възразил, но Гаукур не му обърнал внимание. Кетил не реагирал по никакъв начин. Хелга все го хокала, задето бил толкова слабоволен.

Един летен ден, на връщане от Алтинга в Тингвелир, Гаукур минал покрай чифлика на Кетил Бледия. Видял един от неговите роби, който не съумял да му стори път навреме и затова Гаукур му отрязал главата. За пореден път Кетил Бледия не направил нищо.

Хелга отново се нахвърлила срещу Кетил. Хокала го от сутрин до вечер и се кълняла, че повече няма да дели ложето му, ако Кетил не поиска компенсация от Гаукур.

И така, Кетил Бледия отишъл в Стьонг да говори с Гаукур.

„Идвам да искам компенсация за незаконното убийство на моя роб“, казал Кетил.

Гаукур изсумтял: „Убийството му беше напълно законно. Той запречи пътя към дома ми и не ме пусна да мина.“

„Аз разбрах, че друго е станало“, казал Кетил.

Гаукур се изсмял: „Ти разбираш много малко, Кетил. Всички знаят, че всяка девета вечер тролът от Бурфел те използва като жена.“

„Както знаят, че ти няма да станеш баща, защото дъщерите на трола са те скопили!“ отвърнал Кетил. По това време Гаукур и Ингилейф нямали деца.

Тогава Гаукур грабнал брадвата си и след кратка схватка отрязал крака на Кетил Бледия. Кетил рухнал мъртъв на земята.

След това Гаукур започнал да посещава още по-често чифлика на Кетил, където вече се разпореждала Хелга. Братята на Кетил поискали компенсация от Гаукур, но той отказал да плати, а млечният му брат Асгримур го подкрепил.

Ингилейф ревнувала и била решена да спре Гаукур. Тя говорила с Тордис, жената на Асгримур, и ѝ казала една тайна: Исилдур не бил скочил в кратера на Хекла, заедно с Пръстена. Той бил убит от Гаукур, който взел Пръстена и бутнал брат си в бездната. Гаукур скрил Пръстена в малка пещера, пазена от кучето на един трол.

Тордис разказала на мъжа си какво е чула от Ингилейф. Асгримур не ѝ повярвал. Но същата нощ го споходил сън: бил с група мъже в голяма зала и една стара магьосница го сочела с пръст: „Исилдур се опита, но не успя да унищожи Пръстена и загуби живота си заради него. Сега е твой ред да намериш Пръстена и да го хвърлиш в устата на Хел.“

Да убиеш човек, без да си признаеш, било голямо престъпление. Въпреки, че вярвал на съня си, Асгримур нямал доказателства, с които да обвини Гаукур, а и Гаукур не бил човек, когото да обвиняваш без доказателства. Затова Асгримур отишъл при съседа си Нял, мъдър човек на закона, за да потърси помощ. Нял му казал, че не може да докаже нищо пред Алтинга. Но му предложил да заложат капан.

Асгримур казал на Тордис, а пък тя — на Ингилейф, че Исилдур тайно му е подарил един шлем, когато се е върнал от Норвегия. Шлемът бил на Фафнир, син на Хрейдмар, и бил възпят в легендите. Асгримур го държал скрит в стара плевня на края на чифлика си в Тонг.

След това Асгримур се скрил на покрива на плевнята, за да причака Гаукур, ако той реши да дойде за шлема. Както си знаел, на третата нощ Гаукур влязъл в плевнята. Асгримур се изправил срещу него и Гаукур извадил меча си.

„Нима ще ме убиеш, за да откраднеш нещо чуждо, както уби и собствения си брат?“ попитал Асгримур.

Вместо отговор, Гаукур замахнал с меча си към Асгримур. Започнал дуел. Макар Гаукур да бил по-силен и изкусен воин, той бил твърде самоуверен, докато Асгримур черпел силите си от гнева, който изпитвал от предателството на брат си. Той промушил Гаукур с копие.

Асгримур търсил Пръстена, но така и не го намерил. Ингилейф не му разкрила къде е скрит. Казала му само, че Пръстенът е причинил достатъчно злини и никой не бива да го използва повече.

Шест месеца след смъртта на Гаукур, Ингилейф родила син, Хогни.

Но силата на Пръстена не замряла. Един век по-късно Хекла изригнал мощно и погребал чифлика на Гаукур в Стьонг под купища пепел.

Пръстенът все още е скрит някъде в хълмовете около Стьонг. Някой ден той ще се появи, както навремето се е появил пред Улф от река Рейн. Когато това се случи, Пръстенът не бива да попада в ръцете на зъл човек, а да бъде хвърлен в кратера на Хекла, както повелила магьосницата.

Дотогава тази сага ще бъде пазена в тайна от наследниците на Хогни.

Магнъс подаде последната страница на Арни, който малко изоставаше с четенето, тъй като английският не му беше роден език. Магнъс се загледа към двете малки островчета в средата на езерото.

Опита се да потуши обзелото го вълнение. Истинска ли беше тази сага? Ако да, това би било едно от най-великите открития в исландската литература. Нещо повече: тази находка щеше да се разчуе по целия свят.

Магнъс бе сигурен, че ако сагата е истинска, никой не е знаел за нея досега. Да, имаше много маловажни саги, за които Магнъс не беше чувал, но тази не беше маловажна. Пръстенът на Андвари и фактът, че главният герой е Гаукур, собственикът на Стьонг, бяха гаранция, че сагата би била популярна в Исландия и зад граница. Магнъс разпозна двама герои от любимата си Сага за Нял: самият Нял и Асгримур Елида-Гримссон.

Но истинска ли беше? Трудно можеше да се прецени по превода, но стилът изглеждаше автентичен. В исландските саги нямаше поетични окраски, характерни за другите средновековни европейски сказания. Сагите бяха сбити, конкретни и реалистични, по-скоро Хемингуей, отколкото Тенисън. За разлика от другите европейски държави, четмото в средновековна Исландия не било привилегия само на духовниците, а езикът на писмото не бил задължително латински. Тогава Исландия била държава от разпръснати чифлици и се налагало фермерите, живеещи далеч от пастора си, да могат да четат Библията сами през дългите зимни нощи. Сагите бяха исторически романи, писани, за да се четат, а не само рецитират, от широка публика.

Ако сагата беше автентична, наследниците на Гаукур се бяха справили добре със задачата да я пазят в тайна толкова дълго време. До момента, в който един незначителен професор по исландски решава да я покаже на света. Магнъс беше сигурен, че точно това е искал да продаде Агнар на Стив Джъб и съвременния Исилдур.

„Властелинът на пръстените“ беше много по-силно свързан със Сагата за Гаукур, отколкото с тази за Волсунгите. На първо място, „магията“ на Пръстена беше по-силна и по-точно определена. Макар да не се казваше нищо за невидимост, Пръстенът обсебваше пазителя си, покваряваше го и го караше да предава или дори убива приятелите си. И удължаваше живота. Задачата на Исилдур да хвърли Пръстена в кратера на Хекла имаше очевидни прилики със задачата на Фродо да хвърли Пръстена на Саурон в Съдбовния Връх.

Ако сагата видеше бял свят, интернет форумите на тема „Властелинът“ щяха да врят и кипят години наред. Ако видеше бял свят. Може би съвременният Исилдур възнамеряваше да я скрие някъде, като лична плячка на викинг.

Магнъс не се учудваше, че е склонен да плати толкова много.

Но това беше превод на английски. Някъде трябваше да има оригинал на исландски, или поне копие, което Агнар бе превел. Магнъс беше сигурен, че Балдур би забелязал оригинална сага, писана върху пергамент на осемстотин години, но не би обърнал внимание на съвременно исландско копие.

Докато Арни дочиташе сагата, Магнъс се зарови в другите документи на Агнар.

Нищо.

— Може би е в кабинета на Агнар в университета — каза Арни.

— Или е у някой друг — добави замислено Магнъс.

Загледа се през прозореца към езерото и ниските заснежени върхове в далечината. И тогава се сети.

— Хайде, Арни. Връщаме се в Рейкявик.

Глава 13

Галерията на Сколавьордустигур отваряше само за два часа в неделя и докато Магнъс и Арни стигнат там, вече бе затворено. Магнъс погледна през витрината и видя една фигура, работеща на бюрото в дъното на галерията.

Почука по стъклената врата. Ингилейф се появи с раздразнено изражение. Раздразнението й нарасна още повече, когато видя кой я безпокои.

— Затворено е.

— Не сме дошли да пазаруваме — каза Магнъс. — Имаме няколко въпроса.

Ингилейф видя мрачното изражение на лицето му и ги пусна да влязат. Заведе ги при бюрото си, което беше покрито със счетоводни документи, затиснати с калкулатор. Седнаха срещу нея.

— Прадядо ти се е казвал Исилдур, нали? — попита Магнъс.

— Да.

— А баща ти — Асгримур?

Ингилейф се смръщи. Белегът се открои над веждата ѝ.

— Явно знаеш как се казвам.

— Това са интересни имена.

— Не особено — каза Ингилейф. — Освен може би Исилдур, но това го обсъдихме.

Магнъс не каза нищо. Остави мълчанието да си свърши работата. Ингилейф започна да се изчервява.

— Да имаш роднина на име Гаукур?

Ингилейф затвори очи, въздъхна и се облегна назад. Магнъс чакаше.

— Намерили сте сагата значи — каза тя.

— Само превода на Агнар. Трябваше да предположиш, че рано или късно ще я намерим.

— Всъщност, в нашия род избягваме името Гаукур.

— Това е разбираемо. Но защо не ни каза?

Ингилейф се хвана за главата.

Магнъс чакаше.

— Прочете ли я цялата? — попита тя.

Магнъс кимна.

— Да, трябваше да ви кажа. Глупаво постъпих. Но щом си чел сагата, може би ще разбереш защо не ви казах. Семейството ми я пази в тайна от векове.

— Докато не си се опитала да я продадеш.

Ингилейф кимна.

— Опитах се, да, и горко съжалявам за това.

— Защото се стигна до убийство ли?

Ингилейф пое дълбоко въздух.

— Да.

— И сагата наистина е останала в тайна толкова много години?

Ингилейф кимна.

— Почти. Имало е един пропуск преди няколкостотин години. Докато се родил баща ми, сагата била предавана само от баща на първороден син или, в някои случаи, първородна дъщеря. Баща ми реши да я прочете на всичките си деца. Дядо ми не беше доволен от това. Но всички дадохме обет да пазим тайната.

— Оригиналът у теб ли е още?

— За съжаление се разпадна на парчета. Но имам чудесно копие, направено през седемнайсети век. Размножих го и го дадох на Агнар за превод; сигурно е някъде из документите му.

— И как така реши да продадеш сагата, след толкова векове потайност?

Ингилейф въздъхна.

— Както можеш да си представиш, хората от рода ни винаги са били вманиачени на тема исландски саги, особено нашата. Въпреки че баща ми беше лекар, той бе най-вманиачен от всички. Беше убеден, че пръстенът от сагата все още съществува и непрестанно бродеше из долината на река Тьорса, където бил чифликът на Гаукур, за да го търси. Разбира се, не го намери, но пък намери смъртта си. Падна от една скала в лошо време.

— Съжалявам — каза Магнъс. И въпреки че Ингилейф го бе излъгала, наистина съжаляваше.

— Това настрои всички ни срещу сагата. Брат ми, чийто мозък татко промиваше, докато превърне сина си в същия маниак, не искаше повече да чуе за нея. Сестра ми никога не е била много запалена. Според мен, мама винаги е смятала сагата за малко странна и мислеше, че тя е виновна за смъртта на татко. От всички, аз се настроих най-малко срещу сагата — записах да уча исландска литература. И така, когато отчаяно ми потрябваха пари, реших, че само мен ще ме е грижа ако продадем сагата.

— Галерията е на път да фалира. Всъщност, вече фалира. Трябват ми пари и то много. Когато мама умря миналата година, говорих с брат си и сестра си за продажбата на сагата. Бирна, сестра ми, не даваше и пет пари за нея, но брат ми Петур беше против сделката. Каза, че сме само пазители на сагата и нямаме право да я продаваме. Бях изненадана, но в крайна сметка Петур склони при условие, че продажбата се пази в тайна и сагата не вижда бял свят. Мисля, че и той си има парични проблеми. То кой ли няма в наши дни?

— Той какво работи?

— Собственик е на барове и клубове. Ходил ли си в „Неон“?

Магнъс поклати глава. Ингилейф се намръщи на невежеството му.

— Това е най-известният клуб в Рейкявик — каза тя.

— Не се и съмнявам. Просто съм тук отскоро — отвърна Магнъс.

— Аз го знам — обади се Арни.

— Ти явно си голям купонджия — каза Ингилейф.

Сега беше ред на Арни да се изчерви.

— След като реши да я продаваш, защо се обърна към Агнар? — попита Магнъс.

— Той ми преподаваше в университета. И, както ти казах, се познавахме доста добре. Беше достатъчно играч, за да се съгласи да продаде сагата без шумотевица и без да минава през исландското правителство, а и ме харесваше и нямаше да ми одере кожата за тази услуга. Оказа се, че познава и подходящ купувач. Някакъв богат американец, фен на „Властелинът на пръстените“, който беше склонен да пази продажбата в тайна.

— Лорънс Фелдман? Стив Джъб?

— Не знам как се казва. Ти спомена името Стив Джъб и миналия път, нали? Но каза, че бил англичанин.

— Затова ли заяви, че никога не си чувала за него?

— Името не ми беше познато. Но признавам, че не ви бях много от полза. Отчаяно се опитвах да опазя тайната за сагата. След като я споделих с Агнар, започнаха да ме глождят съмнения. Дори му казах, че продажбата се отменя и искам сагата да остане в нашия род. — Тя присви устни. — Той ми каза, че било твърде късно. Вече знаеше за нея и ако се откажех от сделката, той щеше да издаде тайната.

— Значи те е изнудил? — попита Магнъс.

— Може да се каже. Но аз си го заслужавах. И подходът му свърши работа. Реших, че е по-добре да продам сагата тайно и да поделя парите с Петур и Бирна, отколкото да оставя Агнар да разтръбява за нея пред целия свят.

— Колко щяхте да спечелите, според него?

— Той беше в процес на преговори по цената. Каза, че ставало дума за милиони долари.

Магнъс пое дълбоко въздух.

— И къде е сагата сега?

— В сейфа на галерията. — Ингилейф се поколеба. — Искате ли да я видите?

Магнъс и Арни я последваха в дъното на галерията. На пода имаше метален сейф. Ингилейф набра някаква комбинация, извади подвързан с кожа том и го постави на бюрото.

— Това е копието от седемнайсети век, най-ранното пълно копие. — Тя отвори книгата на произволна страница. Листите бяха хартиени, изписани с четлив черен почерк. — Когато ме попита дали сагата е опазена в тайна, аз ти казах, че е имало един пропуск, нали?

Магнъс кимна.

— Това копие е преписано от по-ранна версия, продадена от мой прадядо на Арни Магнуссон, големия колекционер на саги. Цялото семейство било бясно, че я е продал. Арни Магнуссон я занесъл заедно с всички останали в Копенхаген, но тя изгоряла в големия пожар от 1728 г., преди да бъде каталогизирана. Доколкото знаем, в момента съществува само една препратка към Сагата за Гаукур, която не издава съдържанието ѝ. По-голямата част от колекцията изгоряла, особено хартиените копия. В нашето семейство смятаме, че пожарът не е бил случаен.

— Значи палеж? Някой е искал да я унищожи?

Ингилейф поклати глава.

— Нямах това предвид, макар че като знам в каква мания се бе превърнала сагата за семейството ми, не бих се учудила. Но не. Тук става дума за лош късмет, съдба, наречи го както искаш.

— Силата на Пръстена — каза Арни.

— Започваш да говориш като баща ми — каза Ингилейф. — Когато Агнар бе убит, започнах да откривам прилики между сагата и действителността. — Тя се обърна към сейфа. — Ето, това е оригиналът, или каквото е останало от него.

Внимателно извади голям стар плик, постави го на бюрото и измъкна от него два картонени листа, между които, разделени с фина хартия, лежаха шест-седем страници от кафяв пергамент. Махна един от хартиените листи, за да видят ръкописа по-добре.

Беше избледнял, окъсан по краищата и изписан с черен, изненадващо четлив почерк. Първите букви от всяка глава бяха украсени с избледнели червени и сини орнаменти. Очите на Магнъс попаднаха върху думата „Исилдур“.

— Невероятно! — каза той. И с пълно основание. Всичките му съмнения относно автентичността на сагата, преведена от Агнар, се стопиха. Магнъс бе зяпал в захлас старите саги в колекцията на Арни Магнуссон, но никога не бе виждал сага толкова отблизо. Не успя да се сдържи и докосна пергамента с пръст.

— Нали? — отговори Ингилейф с нотка на гордост в гласа.

— Знаеш ли кой я е писал? — попита Магнъс.

— Смятаме, че е бил някой на име Исилдур Гунарссон — каза Ингилейф. — Един от наследниците на Гаукур, естествено. Смятаме, че е живял през втората половина на тринайсети век, когато са написани повечето от основните исландски саги.

— Ако това е било такава голяма семейна тайна, как е разбрал Толкин за нея? — попита Магнъс. — Връзката между сагата и „Властелинът“ е очевидна, не може да е съвпадение. Толкин трябва да я е чел.

Ингилейф се поколеба.

— Един момент. — Отиде при сейфа и след малко се върна.

Остави малък пожълтяващ пощенски плик на бюрото пред Магнъс.

— Може ли?

Ингилейф кимна.

Магнъс внимателно извади от плика лист, сгънат на две. Разгъна го и зачете:

Оксфорд

9 март 1938

Драги Исилдссон,

Много ти благодаря, че ми изпрати Сагата за Гаукур, която прочетох с огромно удоволствие. Вече минаха почти петнайсет години, но все така ясно си спомням онази среща на клуба на Викингите в Лийдс, когато ти ми спомена за сагата, макар тогава да не подозирах, че ще се окаже такова чудесно четиво. Спомням си с усмивка онези вечери — репертоарът от стари исландски пиянски песнички е задължителна добавка към образованието на всеки студент по английски и средноанглийски!

Радвам се, че книгата, която ти изпратих, ти е харесала. Наскоро започнах продължение на историята за хобитите в Средната земя и първата глава е готова. Казва се „Един дългоочакван празник“ и съм доволен от нея. Но подозирам, че този том ще бъде много по-мрачен от първия, по-сериозен. Търся начини да свържа двете истории. Мисля, че ти ми предостави такава връзка.

Моля те да ми простиш, ако заема някои идеи от твоята сага. Обещавам ти, че ще продължа да уважавам решението на семейството ти да пази сагата в тайна, както правите от стотици години. Ако имаш възражения, моля те, пиши.

С най-добри пожелания,

Дж. Р. Р. Толкин

Сърцето на Магнъс биеше лудо. Писмото би удвоило, дори утроило цената на сагата. Това беше поразително откритие — ключът към една от най-популярните легенди на двайсети век.

Някой богат фен на „Властелинът на пръстените“ би платил цяло състояние за тези два документа.

Или би убил за тях.

Магнъс бе прочел първите две глави от „Властелинът“ предишната вечер. Първата наистина бе озаглавена „Един дългоочакван празник“ и разказваше за сто и единайсетия рожден ден на Билбо Бегинс: радостно празненство, изпълнено с хобити, храна и фойерверки, на края на което Билбо си слага вълшебния пръстен и изчезва. Във втора глава, „Сянката на миналото“, магьосникът Гандалф се завръща в графството, за да разкаже на племенника на Билбо, Фродо, за странните зли сили, вселили се в пръстена, както и да му заръча да го унищожи в Съдбовната планина.

Явно беше, че Сагата за Гаукур бе връзката между двете глави.

— Може ли да видя? — попита Арни.

Магнъс издиша — дори не бе усетил, че е задържал дъха си. Подаде писмото на Арни.

— Показа ли го на Агнар?

Ингилейф кимна.

Дори му го оставих за няколко дни. Искаше всякакви документи, които биха доказали автентичността на сагата. Остана доволен от писмото. Беше убеден, че то ще вдигне цената.

— Има си хас! Значи Хьогни Исилдссон е бил дядо ти?

— Точно така. Неговият баща, Исилдур, отворил мебелен магазин в Рейкявик в края на деветнайсети век. Тогава, както и сега, много исландци заминавали да учат в чужбина и през 1923-та Хьогни отишъл в университета в Лийдс, Англия, където учил староанглийски при Дж. Р. Р. Толкин.

— Дядо ми бил силно впечатлен от Толкин, той го вдъхновявал. Спомням си как ми разказваше за него — Ингилейф се усмихна. — Толкин не бил много по-възрастен от дядо ми, нямал четирийсет години, но явно в излъчването му имало нещо старомодно. Сякаш живеел в епохата преди индустриализацията, преди появата на големите градове, пушека и картечниците. С дядо ми продължили да си пишат от време на време, докато Толкин бил жив. Дядо ми дори уредил една от племенниците си да работи за Толкин в Оксфорд като детегледачка.

— Щеше да е много по-добре, ако ми беше показала това още при първата ни среща — каза Магнъс.

— Да, знам — отговори Ингилейф. — И съжалявам.

— Едното съжаление не променя нещата. — Магнъс я погледна право в очите. — Имаш ли някаква представа защо Агнар е бил убит?

Този път тя устоя на погледа му.

— Не. Реших, че тези неща не са свързани със смъртта му и затова не сметнах за необходимо да ти ги казвам. Не знам дали имат нещо общо с убийството. — Тя въздъхна. — Не ми е работа да предполагам, но не е ли вероятно хората, за които ми каза, да са искали да вземат сагата, без да плащат на Агнар?

— Освен ако не си го убила ти — каза Магнъс.

— И защо да го правя? — Ингилейф го изгледа предизвикателно.

— За да му затвориш устата. Ти сама каза, че си искала да отмениш продажбата на сагата и той те е заплашил, че ще издаде тайната.

— Да, но не бих го убила заради това. Не бих убила никого по никаква причина.

Магнъс я изгледа продължително.

— Може би — каза той. — Ще поддържаме връзка.

Глава 14

Магнъс тежко стовари сто и двайсетте страници на Сагата за Гаукур върху бюрото на Балдур.

— Какво е това — попита Балдур, гледайки Магнъс свирепо.

— Причината Стив Джъб да убие Агнар.

— Как така?

Магнъс му докладва какво са открили с Арни в лятната вила и как е минал разговорът с Ингилейф. Балдур слушаше внимателно, със сериозно изражение и присвити устни.

— Свали ли отпечатъците от тази Ингилейф? — попита Балдур.

— Не — отговори Магнъс.

— Тогава я извикай тук да ги свалят. Трябва да проверим дали тя не е липсващият човек от местопрестъплението, както и дали тази сага е истинска. — Балдур почука с пръст върху разпечатката пред себе си.

Балдур събра ръце и положи брадичката си върху тях.

— Значи това трябва да е сделката, която са обсъждали. Но все още не е ясно защо Агнар е бил убит. Знаем, че Стив Джъб не е получил копие на сагата, защото не намерихме такова в хотелската му стая.

— Може да го е скрил — каза Магнъс. — Или да го е изпратил веднага по пощата. На Лорънс Фелдман.

— Възможно е. Централният клон на пощата е близо до хотела му. Ще проверим дали някой не го е забелязал там. А ако е изпратил препоръчано писмо, това ще бъде отразено в регистрите, както и адресът на получателя.

— А може би играта е загрубяла. Скарали са се за цената.

— Преди да сложат ръка на оригиналната сага, Фелдман и Джъб са се нуждаели от Агнар жив. — Балдур въздъхна. — Но имаме напредък. Ще опитам пак да разпитам Стив Джъб. Утре ще го докарат от затвора Литла Храун.

— Може ли и аз да присъствам? — попита Магнъс.

— Не — отговори простичко Балдур.

— Ами Лорънс Фелдман в Калифорния? Сега вече е задължително да говорим с него. — Магнъс усети как Арни се стяга в напрегнато очакване зад гърба му.

— Казах ти, че ще помисля по въпроса и ще помисля — каза Балдур.

— Аха — отвърна Магнъс и се насочи към вратата на кабинета.

— Магнус — обади се Балдур.

— Какво?

— Трябваше да ми докладваш преди да говориш с Ингилейф. Аз отговарям за това разследване.

Магнъс настръхна, но знаеше, че Балдур е прав.

— Аха… Съжалявам.

Арни отиде да докара Ингилейф в участъка, за да ѝ снемат отпечатъците. Магнъс се обади на Нейтън Мориц, колега на Агнар от университета, когото полицията вече бе разпитала. Мориц си беше у дома и Магнъс го помоли да дойде в участъка, за да види нещо. Първоначално професорът се отнесе с недоверие към тази покана, но когато Магнъс го осведоми, че става дума за превод на изгубена сага за Гаукур и брат му Исилдур, Мориц каза, че веднага пристига.

Мориц беше американец, дребен на ръст, на около шейсет години, с поддържана брадичка и непокорна сива коса. Говореше исландски идеално, което не беше изненадващо за лектор по този предмет. Обясни на Магнъс, че е на двугодишен договор в Рейкявик по обменна програма между Исландския университет и университета в Мичиган. Когато Магнъс му каза, че и той работи по подобна схема, двамата преминаха на английски.

Магнъс му взе едно кафе и двамата седнаха в една стая за разпити. Разпечатката от лятната къща лежеше на масата пред Магнъс. Мориц бе донесъл собствен документ — голяма книга с твърди корици. Беше толкова развълнуван, че не можеше да се задържи на едно място и дори не помириса кафето си.

— Това ли е? — попита той. — Сагата за Гаукур?

— Така смятаме.

— Къде я намерихте?

— Изглежда това е превод на английски, направен от Агнар.

— Значи по това е работел! — възкликна Мориц. — От няколко седмици се трудеше усилено върху нещо. Твърдеше, че пише коментар за френския превод на Сагата за Лаксдаела, но това ми прозвуча странно. Познавам Агнар от години, работили сме заедно по няколко проекта и знам, че той не зачиташе крайни срокове. — Мориц поклати глава. — Сагата за Гаукур!

— Аз не знаех, че изобщо съществува — каза Магнъс.

— Така е. Или поне ние мислехме, че е така. Но някога е съществувала. Виж.

Мориц отвори книгата пред себе си.

— Това е точно копие на Книгата на Мьодрувелир — един от най-големите колекционери на саги от четиринайсети век. Тук има общо единайсет саги.

Магнъс заобиколи масата и застана над рамото на Мориц. Мориц разлисти книгата: всяка кафява страница бе точно копие на пергамента с оригиналния текст. Спря се на една празна страница, на която бяха написани само два избледнели реда. Неразгадаеми.

— Има голяма дупка между Сагата за Нял и тази за Егилс. Никой не е можел да разчете тези редове преди откриването на ултравиолетовата светлина. Сега вече знаем какво пише: „Поместете тук Сагата за Гаукур Трандилссон. Доколкото знам, Гримур Торстейнссон разполага с копие.“ Мориц се обърна към Магнъс с усмивка. — Ние знаехме, че някога е имало сага за Гаукур, но смятахме, че е изгубена като много други. Името Гаукур се появява само веднъж и то за един-два реда в Сагата за Нял; пише, че бил убит от Асгримур.

— Когато прочетеш сагата, ще разбереш как — каза Магнъс, усмихна се и се върна на мястото си. Явно Книгата на Мьодрувелир беше пропускът, за който Ингилейф говореше.

— Гаукур се появява и на едно друго, невероятно място — продължи Мориц. — Викингски руни, или по-скоро графити, са били открити в една гробница в Оркни през деветнайсети век. Според надписа, руните са били издълбани от брадва, някога принадлежала на Гаукур Трандилссон от Исландия. Това доказва, че е имало такъв човек.

Мориц погледна към купа листи пред Магнъс.

— Това ли е английският превод? Може ли да го прочета?

— Да. Но ще трябва да си сложиш ръкавици и да го четеш тук. Искаме да го дадем за лабораторен анализ, преди да го размножим.

— Знаеш ли къде е оригиналът?

— Знам, да. Разпаднал се е на парчета, но има едно отлично хартиено копие от седемнайсети век. Утре ще ти го покажем. Разбира се, няма как да сме сигурни, че това е истинска находка. Трябва да проверим автентичността ѝ.

— С удоволствие — каза Мориц.

— Това е поверителна информация. Не казвай никому нито дума.

— Разбирам. Но не оставяйте лаборантите да пипат някой от тези документи без мой надзор.

— Естествено — каза Магнъс. — Ако сагата е истинска, колко може да струва?

— Не мога да кажа — отвърна Мориц. — Последният средновековен ръкопис на пазара е бил продаден на търг от „Содърбис“ през 1960-та на консорциум от исландски банки. Бил е собственост на английски колекционер. Сега, разбира се, нито банките имат пари, нито исландското правителство. — Загледа се в сагата. За това обаче, ако е истинско, ще се намерят достатъчно купувачи извън Исландия, готови да платят милиони долари. — Мориц поклати глава. — Много милиони.

Магнъс се върна на бюрото си, където Арни го очакваше с развълнуван вид.

— Какво става? Отпечатъците на Ингилейф съвпадат ли?

— Не. Но получих отговор от Австралия.

— От експерта по елфски езици?

Арни подаде на Магнъс разпечатка на имейла:

Драги Детектив Холм,

Успях да преведа почти всичко от двете съобщения, които ми изпратихте. Писани са на Куеня — най-известният от измислените езици на Толкин. Това е преводът:

1. Имам среща с Харалдссон утре. Да настоявам ли да ми покаже текста?

2. Видях се с Харалдссон. (??) е у него. Поиска много повече. 5 милиона. Трябва да поговорим.

Бележка: Не успях да намеря превод за думата „kallisarvoinen“ и съм я маркирал с (??).

Много се радвам, че познанията ми по Куеня най-сетне се оказаха от полза за някого!

Поздрави

Бари Флечър

Лектор, Факултет езици и лингвистика,

Университет на Нови Южен Уелс

— Е, първото съобщение е ясно. Второто е било изпратено в единайсет часа вечерта в деня на убийството, нали? — попита Магнъс.

— Точно така. Веднага щом Джъб се е върнал в хотела от срещата с Агнар.

— Нищо чудно, че е искал да поговорят, след като е хвърлил трупа в езерото.

— Странно какво ли означава тази дума, „калисар…“ или както там беше.

Магнъс помисли малко и каза:

— Ръкопис? „Ръкописът е у него.“ Има смисъл.

— Не знам — каза Арни.

— Какво не знаеш?

— Нещо не ми звучи. Имам чувството, че нещо друго е било у Агнар. Нещо, заради което е вдигнал цената. А Джъб е искал да говори с Исилдур, за да го пита дали да плати.

Магнъс въздъхна. Търпението му беше на привършване.

— Арни! Знаем, че Агнар е умрял онази вечер. Това съобщение гласи, че е поискал много повече пари. Затова Джъб го е убил и е решил да докладва на шефа за стореното. Проста работа. Случва се при почти всяка наркосделка в Бостън. Ела да покажем това на Балдур. Той ще иска да го обсъди с Джъб по време на разпита.

Арни последва Магнъс в кабинета на Балдур. Арни нямаше чувството, че работата е проста, но той бе свикнал да греши по полицейски въпроси. Най-важното в такива случаи беше да не вдига много врява покрай грешките си и да не им позволява да го потискат.

Вигдис караше нагоре по криволичещия път към Хруни. Отне ѝ почти два часа да се добере от Рейкявик дотук — твърде много време за една рутинна проверка. Но Балдур настояваше всяко име от тефтера за срещи на Агнар да бъде проверено. Сега беше ред на загадъчното място Хруни.

Размина се с две-три коли в обратната посока и след един голям завой влезе в долината, където се намираше Хруни. Както беше казала Ранвейг, единствените постройки тук бяха църквата и домът на пастора, с хубав изглед към планините в далечината.

Неделната служба сигурно бе приключила. Три коли бяха паркирани на чакъла пред църквата. Две от тях потеглиха, когато Вигдис пристигна. Пред входа имаше две фигури — едната много едра, а другата много дребна — които водеха задълбочен разговор. Това бяха пасторът на Хруни и една от неговите енориаши.

Вигдис изчака, докато разговорът приключи и старата дама, силно изчервена, замина с колата си.

Пасторът се обърна към Вигдис. Беше като исполин, с гъста черна брада и тъмна, прошарена коса. За момент тя изпита страх от ръста и мощта на този човек, но се успокои при вида на бялата му якичка. Рунтавите му вежди се повдигнаха. Вигдис бе свикнала с това.

— Вигдис Аударсдотир от полицията в Рейкявик, — представи се тя.

— Сериозно? — каза мъжът с плътен глас.

Вигдис въздъхна и извади полицейската си карта. Пасторът я разгледа внимателно.

— Може ли да поговорим? — попита тя.

— Разбира се — каза пасторът. — Заповядай в къщата. — Той въведе Вигдис в дома си и двамата влязоха в кабинета му, отрупан с книги и документация. — Моля, седни. Мога ли да ти предложа чаша кафе, дете мое?

— Не съм дете — каза Вигдис. — Аз съм полицейски служител. Но да, благодаря.

Вигдис премести купчина пожълтели списания от диванчето на пода, за да си освободи място. Докато чакаше пасторът да се върне, разгледа кабинета му. Върху голямото бюро бяха разтворени няколко тома, а стените бяха почти напълно скрити от рафтове с книги. Празнините бяха запълнени с различни сцени от историята на Исландия: мъж на гърба на риба или кит в морето; разпадаща се църква — без съмнение църквата в Хруни; и три или четири гравюри на изригващия вулкан Хекла.

През прозореца се виждаше съвременната църква на Хруни: бяло-червена и нова-новеничка, разположена сред древни гробове и най-различни дървета.

Пасторът се върна с две чаши кафе и се намести в едно старо кресло, което изскърца под тежестта му.

— С какво мога да ти бъда полезен, мила моя? — Гласът му бе дълбок и той се усмихваше, но дълбоките му тъмни очи я гледаха заплашително.

— Разследваме смъртта на професор Агнар Харалдссон. Беше убит в четвъртък.

— Четох във вестниците.

— Познаваше ли Агнар?

— Не, изобщо. Тогава го видях за първи път.

— И за какво искаше да говори с теб?

— За Саймундур Мъдрия.

Вигдис знаеше това име, макар в училище историята да не беше любимият ѝ предмет. Саймундур бил известен средновековен историк и писател. Вигдис се сети, че мъжът на гърба на тюлена в картината на стената най-вероятно е той.

— Какво за него?

Пасторът не отговори веднага. Тъмните му очи преценяваха Вигдис и тя се почувства неудобно. Това не беше обичайното неудобство, което изпитваше, когато исландците я зяпаха, защото е чернокожа. С него Вигдис бе свикнала. Но сега беше различно. Започна да съжалява, че не е взела някой колега със себе си за компания.

Но Вигдис бе попадала под взора на всякакви особняци. Нямаше да позволи на един свещеник да я разклати.

— Вярваш ли в Бог, дете мое?

Вигдис не беше подготвена за този въпрос, но реши в никакъв случай да не издава изненадата си.

— Това няма връзка с разследването — каза тя. Не искаше да оставя този човек да води разговора.

Пасторът се засмя.

— Винаги се чудя защо всички държавни служители отбягват този простичък въпрос. Сякаш ги е срам да признаят, че вярват. Или че не вярват. Ти от кои си?

— Аз съм полицай. Аз ще задавам въпросите — каза Вигдис.

— Права си, това не е пряко свързано с разследването. Но ще те питам нещо друго: Вярваш ли в дявола, Вигдис?

Въпреки нежеланието си, Вигдис му отговори:

— Не.

— Това ме изненадва. Мислех, че хората от твоя бранш се осланят на идеята, че дяволът съществува.

— Ако има нещо суеверно в мен, това е исландската ми половина — каза Вигдис.

Прозвуча дълбок гърлен грохот — пасторът се разсмя.

— Сигурно е така. Но това не е суеверие, а нещо повече. Хората в Исландия вярват по различен начин от хората в другите страни. Няма как да е иначе. Ние виждаме доброто и злото, насилието и мира навсякъде около себе си. И не само ги виждаме, но можем да ги чуем, помиришем, дори да ги усетим. Нищо не може да се сравни с красотата на слънчевата светлина, отразена в ледника през летен ден, или с тишината на фиордите по изгрев. Но като народ, ние сме изпитвали и ужаса на вулканични изригвания и земетресения, страха да не се загубим в снежна виелица, празнотата на полетата от лава. Тук дори мирише на сяра.

— Но дори в най-голите полета, ние забелязваме първите малки признаци на живот сред тази пустош от лед и пепел. Мъхове се впиват в лавата и за няколко хилядолетия я превръщат в плодородна почва. Тук можем да наблюдаваме как е бил сътворен светът. — Пасторът се усмихна. — Бог е тук. Както и дяволът.

Пряко волята си, Вигдис се беше заслушала. Спокойното боботене на пастора я бе запленило. Но очите му я плашеха. Тя почувства пристъп на паника, внезапно желание да избяга от кабинета и да се скрие на край света. Но не можеше да помръдне.

— Саймундур е разбирал дявола — пасторът кимна към картината на стената. — Както знаеш, той се е учил от Сатаната в Школата за черна магия в Париж. Според легендата, Саймундур много пъти надхитрял дявола. Веднъж дори го убедил да се превърне в тюлен и да го пренесе на гърба си от Франция до Исландия. Той бил първият исландски историк, може би и най-великият. Знаем, че писателите на саги са използвали неговия труд „История на норвежките крале“, който за съжаление е изгубен. Бил е възхитителен човек. Цял живот съм събирал информация за него.

Пасторът посочи редица от двайсетина дебели тетрадки, подредени на лавица до бюрото му.

— Процесът е дълъг и бавен. Но съм направил и някои интересни открития. Професорът искаше да му разкажа за тях.

— И разказа ли му? — успя да попита Вигдис.

— Не, разбира се — отвърна пасторът. — Някой ден всичко това ще се публикува, но дотогава има много време. — Усмихна се. — Радвам се поне, че най-сетне университетски професор прие, че един обикновен свещеник може да допринесе за историческите знания на тази страна. Самият Саймундур също е бил свещеник. В Оди, недалеч оттук.

— Колко време разговаряхте?

— Не повече от двайсет минути.

— Агнар спомена ли англичанин на име Стив Джъб?

— Не.

— А жена на име Ингилейф Асгримсдотир? Тя е от Флудир.

— О, да, Ингилейф я познавам — каза пасторът. — Симпатична млада жена. Но професорът не каза нищо за нея. Не знаех, че се познават. Мисля, че тя учеше исландски в университета. Може би е била негова студентка?

Вигдис искаше да му зададе още няколко въпроса, но нямаше търпение да си тръгне от това място.

— Благодаря за отделеното време — каза тя и се изправи.

— Пак заповядай — отговори пасторът и протегна ръка.

Преди да се усети, Вигдис се ръкува с него. Пасторът хвана здраво ръката й с двете си лапи.

— Бих искал да поговорим още за твоята вяра, Вигдис — гласът му беше едновременно спокоен и авторитетен. — Тук, в Хруни, можеш да разбереш Бог по начин, който е недостъпен за жителите на големия град. Виждам, че имаш необичайно минало, но и виждам, че си дълбоко в себе си, ти си истинска исландка. Рейкявик е далеч. Остани малко. Поговори с мен.

Големите му ръце бяха топли и силни, гласът му беше успокояващ, а погледът му — настоятелен. Вигдис за малко не остана.

Тя събра цялата си воля, издърпа ръката си, обърна се и с колеблива походка излезе от къщата. Притича до колата си, запали и даде газ обратно към Рейкявик, без да спазва ограничението на скоростта.

Глава 15

Колби се възхищаваше на новата си лятна рокля пред огледалото в апартамента си в Блек Бей. Беше я купила от един скъп бутик миналата неделя. Излезе ѝ солено, но пък ѝ стоеше добре. Семпла, елегантна, стилна. Връзваше се особено добре с обеците. Обеците, които Магнъс ѝ бе подарил за миналия рожден ден.

Магнъс.

Въпреки усилените си опити да не мисли за него, тя продължаваше да го прави.

Къде ли беше сега? В Исландия? Заточен под дъжда на тази забравена от бога скала в средата на Северния Атлантическия океан. Абсурдно беше Магнъс да си мисли, че тя ще зареже работата си за седмици, ако не и месеци, за да отиде с него там.

Той зарязваше ли работата си поне за два часа, колкото да я заведе на кино?

Поне беше на сигурно място, извън страната. Тя знаеше, че той живее в един мръсен и опасен свят, но не се бе докосвала до този свят до онази вечер в Норт Енд, когато бяха открили огън по тях. Магнъс твърдеше, че и двамата все още са в опасност. Но тя бе убедена, че колкото по-далече е от него, толкова по-сигурно ще се чувства.

Докосна обеците си. Сапфири и диаманти. Голяма покупка като за полицейска заплата. Наистина бяха красиви.

Разбира се, тя бе направила огромна грешка, като се опита да го изнуди да се оженят. Много се радваше, че Магнъс бе отказал.

Не че не го намираше за привлекателен. Напротив. Обичаше да се притиска в широките му гърди. Обичаше чувството за скрита мощ и опасност, което витаеше около него. Плашеше я, когато беше ядосан, но тя обичаше дори и това. А беше и умен, добър слушател, можеше да си говори по цели вечери с него. Не беше евреин, но тя можеше да преглътне това, въпреки че майка ѝ не можеше.

Проблемът беше, че е загубеняк. С дипломата си от университета Браун, Магнъс можеше да си намери работа, много по-добра от полицейската, както Колби наскоро бе отбелязала. Но нямаше да го направи. Беше обсебен от работата си да разрешава едно убийство след друго. В много случаи Магнъс бе единственият човек, на когото му пукаше кой кого е застрелял. Тя знаеше, че това е свързано с баща му, но знанието само я убеждаваше, че ще е много трудно да промени Магнъс.

Не трудно. Невъзможно.

Приятелката ѝ Трейси ѝ бе казала, че да се опитваш да промениш приятеля си е пълна загуба на време. А да сключиш брак с цел да промениш съпруга си е още по-лошо. Това просто нямаше да се случи.

Решението му да докладва на шефа си за корумпираното ченге беше последната капка. Да, беше честно и достойно, но беше и тъпо. Бостън вече не беше такова гнездо на корупция, както преди двайсет години, но хората, които се опълчваха срещу установената структура, никога не ставаха част от нея.

В компанията за производство на медицински инструменти, където Колби работеше, хората понякога си затваряха очите, не задаваха въпроси. Налагаше се на всеки, който искаше компанията да преуспее. Нейната работа беше да защитава компанията от правните рискове, свързани с бизнеса, а не да се бори срещу корупцията в нея.

Магнъс никога нямаше да запише право. Сигурно дори нямаше да се издигне повече в полицейската йерархия.

Загубеняк.

Ето защо, когато един елегантен адвокат, с когото бе работила преди година, я срещна в метрото и я покани на кафе, тя се съгласи.

Ето защо и когато й се обади да я покани на вечеря, тя пак каза „да“.

Той се казваше Ричард Рубенстийн. Беше сладък, макар и твърде спретнат за нейния вкус. Евреин, разбира се. Колби го беше проверила в Гугъл и бе разбрала, че току-що е станал пълноправен партньор в собствената си адвокатска кантора в центъра на Бостън. Това не беше много важно, но поне означаваше, че не е загубеняк. И за разлика от почти всички хора около нея, той не познаваше Магнъс, не беше чувал за него и не знаеше, че е имала гадже последните три години.

Днес щеше да се забавлява. Но не с обеците от Магнъс.

Свали ги, смени ги с перлени и излезе в топлата вечер.

Седнал в колата си от другата страна на улицата, Диего я проследи с поглед. Сравни Колби със снимката върху коленете си. Това беше момичето, да.

Съдейки по облеклото ѝ, явно излизаше задълго. Диего щеше да има достатъчно време да се промъкне в сградата и апартамента ѝ, без никой да го види.

Имаше един малък проблем: точно пред входа бе паркирана патрулна кола с един полицай в нея. Но Диего познаваше ченгетата — онзи скоро щеше да огладнее.

И наистина, щом жената се изгуби от поглед, полицаят запали колата и отпраши.

Имаше време да хапне една пица, преди момичето да се върне.

Диего излезе от колата и пресече улицата.

Магнъс се върна пеша до новата си квартира от полицейското управление. Имаше нужда да се раздвижи и да подиша чист въздух. Ако не друго, въздухът в Рейкявик поне беше наистина чист.

Мозъкът му обработваше случилото се през деня. Все още бе рано да се каже, но според професор Мориц, в превода на Сагата за Гаукур нямаше нищо, което да подсказва, че това е фалшификат. На професора явно много му се искаше да вярва, че сагата е автентична, но все пак призна, че ако някой е способен да фалшифицира сага, то това е Агнар.

Което отваряше място за една нова и интересна хипотеза. Може би Стив Джъб някак бе разбрал, че документът, който Агнар е искал да му продаде за толкова много пари, е фалшификат, и бе убил Агнар заради това.

Магнъс все още не беше убеден, че Ингилейф му е казала цялата истина. Но днес му се бе сторила много по-откровена, отколкото при първия им разговор. А и трябваше да си признае, че смесицата от уязвимост и решителност у Ингилейф силно го привличаше.

Усмихна се, когато си спомни един от първите безценни съвети, които получи от детектив О’Мали като новобранец в полицията: „Ако едно момиче има хубав задник, това не означава, че казва истината.“

Нямаше спор, че задникът на Ингилейф е хубав.

Стив Джъб нямаше да им каже нищо, особено ако беше виновен, както Магнъс подозираше. Трябваше да хване самолета до Калифорния и да говори с Исилдур. Щеше да го заплаши с обвинение в съучастничество и да го принуди да пропее. Магнъс знаеше как се прави това.

— Магнус!

Той се намираше на малка уличка, близо до дома на Катрин и доста нагоре по хълма. Обърна се и видя една жена, която му се стори бегло позната и се приближаваше колебливо към него. Беше на около четирийсет години, с къса червеникава коса, кръгло лице и широка усмивка. Макар косата ѝ да беше различен цвят, жената много му заприлича на майка му. Особено тук, толкова близо до къщата, където бе отраснал.

Тя го изгледа продължително с присвити очи.

— Магнус, нали? Магнус Рагнарссон? — попита на английски.

— Сигурбьорг? — налучка Магнъс. Сигурбьорг беше братовчедка му по майчина линия — линията, която се надяваше да избегне в Рейкявик.

Усмивката се разшири.

— Точно така! Помислих си аз, че си ти!

— Как ме позна?

— Видях те да ходиш по улицата и за момент помислих, че виждам баща си. Само дето ти си много по-млад, а пък той е в Канада. Тогава си казах, че трябва да си ти.

— Не сме се виждали от колко, петнайсет години?

— Там някъде. Откакто се върна в Исландия след смъртта на баща си. — Сигурбьорг явно забеляза гримасата на Магнъс. — Помня, че престоят ти тук не беше особено приятен.

— Даже изобщо.

— Съжалявам, че дядо се държа толкова отвратително с теб.

Магнъс кимна.

— Оттогава не съм идвал в Исландия.

— Досега?

— Досега.

— Ела да пием по кафе и да ми разкажеш, а?

Слязоха по хълма до едно модерно кафене на улица Лаугавегур. Сигурбьорг си поръча парче морковена торта заедно с кафето и двамата се настаниха до един сериозен човек, забил поглед в лаптопа си.

— Значи си се върнала от Канада? — попита Магнъс. — Ти не следваше ли там?

— Да, в университета МакГил. Точно бях завършила, когато се видяхме с теб. След това останах тук. Изучих се за адвокат, станах партньор в една кантора тук, омъжих се и родих три деца.

— Поздравления!

— Татко и мама още са в Торонто. Вече са пенсионери, разбира се.

Бащата на Сигурбьорг, чичо Вилхялмур, бе мигрирал в Канада през седемдесетте години и бе работил там като строителен инженер.

— А ти? Не знаех, че си в Исландия. Откога си тук?

— Само от два дена — отговори Магнъс. — Аз пък живея в Бостън. Станах ченге. Детектив в отдел Убийства. Шефът ми получи обаждане, че националният комисар на Исландия иска да му изпратят някой да му помогне с едно разследване. Избраха мен.

— Избраха те? Ти не искаше ли да дойдеш?

— Да кажем, че изпитвах смесени чувства.

— След последното ти идване? — Сигурбьорг кимна. — Сигурно ти е било много тежко. Особено толкова скоро след смъртта на баща ти.

— Тежко беше, да. Бях на двайсет години, вече без родители, и не можех да се преборя с това — пиех, чувствах се самотен… За осем години точно бях започнал да свиквам с щатите и изведнъж пак се чувствах като в чужда страна.

— Знам как е — каза Сигурбьорг. — Родена съм в Канада, нашите са исландци, а аз живея тук. Понякога си мисля, че всяка държава е чужда за мен. Не е честно, нали?

Магнъс погледна Сигурбьорг. Очакваше го да заговори. Тя беше единственият член на семейството, който бе проявил малко съчувствие към него през онези кошмарни два дена. Нея чувстваше най-близка, може би заради общия им опит в Северна Америка, а може би просто защото се бе отнесла с него като с нормално човешко същество.

Магнъс искаше да поговори с нея.

— Имах нужда от семейство, не само от брат си Оли. Всички исландци изпитват тази потребност. За американците може да е нормално да прекарват цял живот сами, но не и за мен. Бях живял няколко години с дядо и баба и си мислех, че ще ме вземат пак, след това, което се бе случило. Мислех си, че са длъжни да го направят. А те ме отблъснаха. Дори нещо повече: накараха ме да се чувствам сякаш аз съм виновен за смъртта на мама.

Лицето на Магнъс стана сериозно.

— Дядо каза, че татко е бил най-злият човек, когото познава и че се радва, че е умрял. Това отвори старата рана от периода точно преди татко да ме вземе в Америка. Тръгнах си с радост от Исландия и се заклех никога повече да не се връщам.

— А ето, че си тук — каза Сигурбьорг. — Харесва ли ти?

— Да — отговори Магнъс. — Мисля, че да.

— Но взе, че срещна мен.

Магнъс се усмихна.

— Не съм забравил твоето съчувствие в момент, когато всички други ме мразеха. Благодаря ти за това. Но ще те помоля нещо: не им казвай, че съм тук.

— О, те вече нищо не могат да ти направят. Дядо е на осемдесет и пет години, а и баба не е първа младост.

— Съмнявам се старостта да ги е очовечила.

Сигурбьорг се усмихна.

— И с право.

— А доколкото си спомням, останалите роднини също бяха толкова враждебни.

— Ще го преживеят — каза Сигурбьорг. — Мина много време.

— Не разбирам защо бяха толкова побеснели — продължи Магнъс. — Знам, че баща ми е напуснал мама, но тя е превърнала живота му в ад. Тя беше алкохоличка, нали си спомняш?

— Точно там е работата — каза Сигурбьорг. — Тя започна да пие едва след като разбра за връзката му. Оттам започна всичко. Баща ти я напусна. Уволниха я. И така се стигна до ужасната катастрофа. Дядо обвинява баща ти за това и никога няма да му прости.

Шумно трио от двама мъже и една жена седна до тях и започна да обсъжда някаква телевизионна програма, която бяха гледали предишната вечер.

Магнъс не им обърна внимание. Беше вторачил празен поглед в масата.

— Какво? Какво има, Магнус?

Магнъс не отговори.

— Божичко! Ти не си знаел, нали? Никой не ти е казал!

— Каква връзка?

— Нищо де… Виж, трябва да тръгвам — тя понечи да се изправи.

Магнъс се пресегна и я хвана за ръката.

— Каква връзка!? — повтори гневно.

Сигурбьорг седна и преглътна.

— Баща ти е имал връзка с най-добрата приятелка на майка ти. Тя разбрала, вдигнала му скандал до небесата и оттогава започнала да пие.

— Не ти вярвам — каза Магнъс.

Сигурбьорг сви рамене.

— Сигурна ли си в това?

— Не, не съм — каза Сигурбьорг. — Но подозирам, че е истина. Виж, сигурно са имали и други проблеми. Винаги много съм харесвала майка ти, особено преди да се алкохолизира, но трябва да призная, че беше малко невротична. С такива родители, не е учудващо.

— Вярно е — каза Магнъс. — Права си, трябва да е вярно. Просто ми е трудно да го повярвам.

— Виж, Магнус, съжалявам, че научаваш това от мен — Сигурбьорг се пресегна над масата и докосна ръката му. — Но наистина трябва да тръгвам. И обещавам да не казвам на баба и дядо, че си тук.

С тези думи, тя изтича навън.

Магнъс погледна кафето си. Не го беше довършил. Имаше нужда от истинско питие.

Барът, където се бе отбил предишната вечер, Гранд Рок, беше съвсем наблизо. Поръча си бира и едно малко от алкохола, който всички останали пиеха с бирата си. Оказа се някакъв ликьор, сладък и силен, който влизаше добре заедно с бирата.

Сигурбьорг току-що бе обърнала целия му свят с главата надолу. Всичко, от живота и самоличността му до това кои са били родителите му и кой за какво е виновен, всичко се бе променило. Баща му никога не бе обвинявал майка му за това, което се беше случило. А Магнъс обвиняваше единствено нея.

Тя беше отблъснала баща му. Тя бе игнорирала Магнъс чрез пиянството си и го бе изоставила чрез смъртта си. Рагнар геройски бе спасил синовете си, но някой го бе убил — вероятно злата им мащеха.

Това представляваше детството на Магнъс. Това го бе оформило като човек.

А сега се оказваше, че всичко е лъжа.

Втора бира, второ малко.

За един блажен момент на Магнъс му хрумна, че всичко е измислица на дядо му, за да оправдае омразата си към баща му. Част от Магнъс искаше да се закачи за тази мисъл и да живее до края на дните си, отказвайки да приеме фактите.

Но в полицейската си кариера Магнъс бе видял разпада на не едно семейство и знаеше, че това, което му каза Сигурбьорг, е напълно правдоподобно обяснение за дълбоката омраза на дядо му.

Магнъс бе смятал, че баща му постъпва благородно като отказва да обвинява майка му за ужаса, в който бе превърнала живота им. А не беше така. Мълчанието на баща му беше неговото признание, че част от вината е негова. Част или цялата?

Магнъс не знаеше. И никога нямаше да разбере. Типична семейна бъркотия: всички бяха виновни.

Това означаваше, че баща му не е бил този, за когото Магнъс го мислеше. Не благороден спасител. Прелюбодеец. Човек, който бе изоставил жена си, когато тя е била най-слаба и уязвима. През всички тези години Магнъс бе подозирал, че ако се замисли сериозно би осъзнал, че баща му трябва да е започнал връзката си с Катлийн, станала впоследствие мащеха на Магнъс и Оли, още преди тя да се разведе с предишния си мъж. Затова Магнъс не се бе замислял сериозно.

Вярно беше, че исландците не възприемат прелюбодейството толкова драматично, колкото превзетите американци, но то все пак си оставаше нещо нередно. Нещо, привично за простосмъртните, но не и за Рагнар.

Какво друго бе направил? Какви други свои недостатъци бе крил от синовете и жена си?

Халбата на Магнъс бе още наполовина пълна, но ликьорът беше свършил. Погледна към гологлавия барман и почука с пръст по чашката. Барманът я напълни.

Усети как ликьорът изгаря гърлото му. Главата му се бе замаяла приятно. Но Магнъс нямаше никакво намерение да спира. Щеше да пие, докато може.

Така пиеше в колежа, след смъртта на баща си. Напиваше се до припадък, а на следващата сутрин се чувстваше отвратително. Това беше една от основните причини да пие: чувството за самоунищожение след това.

По това време бе загубил всичките си приятели, с изключение на няколко заклети пиячи като него. Професорите му се бяха видели в чудо. От почти отличен студент, Магнъс бе рухнал на дъното на двойкаджиите. За малко щяха да го изключат от университета. Но независимо колко се стараеше, Магнъс не успя да съсипе живота си напълно.

За разлика от майка си, разбира се. Тя бе успяла.

От дупката го бе извадило едно момиче, Ерин. Търпението ѝ, решителността ѝ и любовта ѝ не го накараха да осъзнае, че сам се погубва — той вече знаеше това, в това беше целият смисъл — а че всъщност не иска да го прави.

След университета, пътищата им се разделиха: тя стана учителка в Чикаго. Магнъс ѝ беше безкрайно задължен.

Но сега искаше да пие за майка си. Вдигна халбата:

— За Маргрет — каза той.

— Коя е Маргрет? — попита един висок мъж с кожено яке, седнал на бара до Магнъс.

— Маргрет е майка ми.

— Супер — провлачи високият. — За Маргрет! — Остави халбата си и кимна към бирата на Магнъс. — Кофти ден, а?

Магнъс кимна.

— Доста.

— Чувал ли си тая приказка, че пиенето нищо не решава? — попита мъжът.

Магнъс кимна.