Лавина

Отдалече всичко е по-страшно

Деян в базата, оборил глава в шепи, си представя:

Той е начело на спасителната команда, натоварена с носилки, одеяла и други необходими неща. Не за пръв път се притичва на помощ в планината. Колко непознати е изтръгнал от сладкия сън на бялата смърт.

Ученици на екскурзия, застигнати от виелица. Намери ги свити на купчина, завеяни от снега, превърнати в бяла пряспа. На място ги разтърква със сняг, докато падна от изтощение.

Снегът приспива, снегът събужда.

Излетници, изгубили пътеката, зареяни в пустоша. Продирал си е гърлото да разлайва ехото, докато ги открие.

Младежи, замръкнали през два рида до някоя хижа, но като слепи в тъмнината не могат да се доберат до нея. С фенер ги е измъквал като от кладенец.

Неопитни планинари, стъпили на някоя снежна козирка и пропаднали в пропастите. Спущал се е с въжета до тях.

Търкал е вкочанени крайници, отчайващо безчувствени, докато се появи болката — признак на съживяване. Правил е изкуствено дишане на мъртъвци, дълго е дишал във вледенени уста, издишвал си е дробовете, докато присади своето дихание в чуждата гръд.

Колко непознати, на които имената и до днес не знае, е връщал от сред път оттам, отдето никой никога не се връща. А на своите е безсилен да помогне.

По-скоро! Представя си как търси следите им в снега.

Веявицата е засипала дирите на групата. Само тук-таме опитното му око предугажда стъпки. Сякаш трябва да разчете изтрит древен надпис по камък. Срича стъпка по стъпка неизречени колебания, лутаници, надежди, съмнения.

— Въртели са се в кръг! — открива той слисан.

Отправя се по едва различимите дири. След него върви спасителната команда. Сега той увеличава състава й. Повече хора ще му бъдат необходими. Ускоряват движението.

Деян като овчарско куче надушва нещо. Изравя от снега консервените кутии на Дара. Предположенията му го отвеждат към все по-страшната истина:

— Тъпкали са на едно място!

С растяща тревога подканя другарите си да побързат.

Деян тръсва глава да се освободи от преследващите го видения. Той става все по-неспокоен. Не го свърта в базата. Обръща се към радиста с лице на човек, изгубил път в планината — лице, каквото той никога не е имал:

— Опитай се още веднаж!

Радистът прави последен опит да влезе във връзка с групата. Вместо отговор Деян чува как в ушите му бие, ще му пробие тъпанчетата гласът на собствените му мисли:

Късно е, все по-късно става!

Нищо

Лавината веднага прикрива следите си.

Белият звяр се е укротил и заспал.

Само опашка от снежна пушилка още се вие и се разсейва.

Нищо не се е случило. Няма нищо.

Поетът, ако би могъл да се отдели от това нищо и да го съзерцава отстрани, би си помислил:

Наричам го „Нищо“, но зная ли какво е заключено в това бяло петно?

Когато всичко премине: илюзии, спомени, близост, вълнения, бури, аз казвам:

„Нищо не ми остава!“

Но колкото и неща да бъдат отнети от мене, все пак остава нещо, което не може да бъде изтръгнато от самото нищо — някакъв негов закон, който не може да се изскубне от празното му ядро.

И както от вакуума се раждат звездите с избухване, така и от това мое нищо възниква може би нещо с нови, неизмерими измерения.

Всяко нещо, колкото и огромно, е определено и тъкмо затова ограничено.

Нищото е безгранично, отворено във всички посоки, по-пълно от всяко нещо, от всяко натрупване на много неща.

Нищото носи тайната, която поражда всичко — онези зародишни импулси, които създават непознатото нещо от нищо.

Борба за дихание

Димо единствен продължава двубоя.

Едвам удържа прежаднелите си дробове да не вдишват сняг. Разумът действува — безпогрешен часовник, навит докрай.

Бързо като удавник започва да разравя снега пред устата си. За щастие, ръцете му са вдигнати нагоре, над главата, сякаш снеговъртежът му ги е вързал.

Няколко секунди интензивно дишане.

Пиян от сладостта на въздуха. Поглъща го на едри, изжаднели глътки. Най-сладкият напитък на света.

Изнурен. Опитва се да прогледне. Невъзможно. Около клепките и веждите — полепнал сняг като клей. Нищо не вижда освен просветването. Разтрива снега от очите си като щипещ пясък.

И отваря очи.

— Помощ! — е първият му вик.

Мълчание.

Само сняг.

Второто раждане на човека

Озърта се за друго живо същество. Ужасът на човешката самота. Тази пустота е по-страшна от смъртта.

Един вледенен кичур, вече не рус, а бял, стърчи над снежната братска могила.

Димо придобива нова сила при вида на този безпомощен стрък човешка коса. Разбира, че е оживял не за да иска помощ, а да дава. Както е цял гипсиран от снега, започва да върти главата си и да движи ръцете. Огъва се подобно свредел. Сам се откъртва от снега, твърд като железобетон. Сам се отлепя.

Олюлявайки се, едвам се изскубва от снежния калъп като новороден. Ръката му посяга към челото, повикана от болка, която тежи повече от камък. Напипва голяма цицина. Наоколо — сняг, обагрен от неговата кръв.

Заличена всякаква човешка диря.

Самотна обувка, загубила крака, замръзнала в последна крачка с посока нагоре.

Безпръста ръкавица, обърната с дланта към небето, всичко изтървала, държи в шепа бучка сняг.

Поне един строшен пикел да стърчи като маркировъчен знак на местопроизшествието. Само студ и сняг.

Попаднал е на мъртва планета.

Димо се хвърля към вледенения кичур и се вкопчва като удавник за сламка. Започва да го отравя внимателно. Също както зиме прозорлив градинар изкоренява замръзнала фиданка. Полека-лека се очертава заоблеността на луковица.

С инстинктивно налучкване носът сам си пробива отворче, за да поеме въздух.

Над снежната кора — струйка пара от живо дихание.

Планетата се съживява, населена от едно същество.

Бяла тишина

Дали ще се спасиш, зависи от мястото, което заемаш.

Суеверният сам пожела да си разменят местата с Димо, за да стане тринадесети в редицата и да покаже, че не е суеверен.

Димо съзнава, че трябва да бъде достоен за такъв подарък — единственото място, белязано със знака на спасението.

Чак сега му става страшно.

Стъпките на Дара, които все се отклоняваха от общите дири, са я отвели по-встрани, в опашката на лавината.

Тя е най-плитко затрупана. Димо я откопава. Зашеметена, все повтаря с уста, още затъпкана със сняг, сякаш е вързана и я изтезават да се отрече от нещо скъпо, а тя упорствува:

— Ако бяхме знаели, пак щяхме…

Тия невнятни думи, запушени със сняг, звучат като нечленоразделна реч на първия човек, подгонен от стихиите на планетата.

Изплювва кървава топка сняг. С трескаво люшкане на главата, сякаш иска да разтърси от сън съзнанието си, тя отърсва снега, затъпкал ушите, миглите, косите. Едвам отлепя очи, и се опомня.

Светлината я освестява.

С бързи, разгневени движения разкършва плещи, отмахва снежната купчина и скача на нозе. Озърта се. Надава сърдит вик в две шепи:

— Хе-е-ей! Къде сте? Вдън земя ли потънахте?

Никой не й отвръща. Няма жива душа.

За миг двамата с Димо стърчат като два забравени класа в пожъната нива, затрупана от сняг.

В тоя миг Дара изпитва виеща завист към онази, каквато бе тя рано заранта: закъсняла, изгубена в своята самота сред самотната планина, почти без надежда да настигне другите. Колко богата е била! Снегът криеше предугаждащи се стъпки. Някъде далече напред вървяха, дишаха, мислеха… Цял живот да ги е гонела, никога да не ги е настигнела, но само да знаеше, че някъде там младите им плещи очертават линията на хоризонта…

Няма го вече нейния хоризонт. Околният пейзаж е съвсем променен. Смърчовите стволи по насрещния рид са отсечени от езика на въздушната струя, лизнала отвъд пропастта. Склонът, по който групата алпинисти се движеше на зигзаг, се е смъкнал надолу. Там като в шепа се е натрупал до 3–4 метра сняг. Един тъмнолилав улей по стръмнината бележи руслото на лавината.

Толкова тишина не може да се понесе.

Поетът вероятно би казал:

Смазваща е тази тишина — абсолютна, лунна и безлюдна.

Твоят слух не може да я издържи.

Струва ти се, оглушаваш и ще ти се спукат тъпанчетата от тази взривна тишина…

— Млъкни! — виква Дара на тишината и се хваща за главата. — Аз съм съвсем гроги!

Двамата се хвърлят върху снега и започват да го опипват със спрян дъх, търсейки някакъв намек от човешка следа.

Димо налучква нещо твърдо. Внимателно го изравя, трепере да не му причини болка.

Пикел! Двамата го гледат втрещени, очаквали да измъкнат ръка или крак.

И двамата правят група

Привичката да си в група създава в тебе странни рефлекси. Ставаш безпомощен вън от група. Губиш защитни сили.

Изгонването от групата ти чувствуваш като отсичане на ръцете и краката. Осакатен, захвърлен на произвол, не виждаш път пред себе си. Не можеш да се ориентираш. Не можеш сам да се бориш с природата.

Когато сме заедно в група, функциите са строго разпределени и твоите сили се задвижват от някакъв скрит, неосъзнат механизъм. Събуждат се в тебе способности, извикани от общото очакване. Имаш стимули. Искриш от здраве.

Пуснат ли те сам, ти си като опитомено животно, отгледано във ферма, и върнато обратно в дивия лес. То ще загине.

Вживееш ли се в колективна атмосфера, ти вече си неприспособен за самотното, диво единоборство на единака. Можеш да се изправиш безстрашно срещу стихията само в група.

Трябва да си извоюваш свое място в групата, за да се събудят в тебе рефлекторните реакции. И да опазиш това място, каквото и да ти струва то!

Но ти не съзнаваш всичко това. Трябва да изгубиш групата си, за да го разбереш.

След като изравя Дара, Димо чувствува внезапен прилив на енергия. Двама сме! Това е вече група. Можем да си разпределим функциите, да действуваме, както сме приучени.

Отново сме НИЕ. Не е затрупано упоритото, устойчиво същество НИЕ.

Няма нищо страшно, щом сме НИЕ.

Изведнаж Дара с ожесточението на мъката се мята върху снега. Започва да рине с ръце и крака. Необузданите й движения, които досега все излитаха от мярката, все бяха нецелесъобразни, някак ненасочени и резки, най-сетне намират осмисляне. Само такъв темперамент е нужен в тоя момент, когато секундите са броени.

Удари нейният час. Ето за какво е била създадена такава шибащо неудържима, като струя под налягане. Тя развихря бясна скорост. Изпод замаха и хвърчат снежни искри. Допреди миг вкочанена, сега се сгорещява дотолкова, че ледената шушулка на белия й кичур, паднал над челото, заблестява на върха си с една капка, като че го оросява пот. Жива е! В пълен капацитет заживява едва в този миг.

Дара се докопва до обувка. Това е връхната точка на нейното осъществяване. Още по-яростно започва да рови снега. Омаломощена от лавината, сега с мълнийни движения иде на себе си. Колкото повече бърза, толкова повече намагнитва силата си.

И Димо се заразява от това неправдоподобно темпо. Ръцете и нозете им отхвърлят снега, сякаш ги пари. Едновременно отхвърлят и сковаващия страх. Движение, лудо движение. Прогонват смъртта от себе си. Никога не са били толкова живи!

Измъкват полузадушен човек, слепен от сняг. В първия миг не могат да го познаят.

Нищо не е в състояние вече да ги уплаши. Те са погълнати от своята огнена действеност.

Бързешком, без сянка на умора, вдигат и свалят вцепенените му ръце, за да предизвикат дишане. Той идва на себе си.

— А, ти ли си бил! — Дара познава Никифор. — Последните ще станат първи.

Пръв поглед към пейзажа

Никифор, който през цялото време на похода бдеше за стъпките на другите, гледаше все пред себе си и не се отклоняваше дори с очи настрани, за пръв път вдига поглед към планината.

Като проглеждане на слепец.

Няма ги плещите на предидущия другар да затулят хоризонта. И хоризонтът се открива безкраен, бял, вълнист като замръзнал океан в разгара на буря.

Как са дошли дотук, без да забележат картината, която ги заобикаля? Или лавината ги е отнесла някъде другаде, сред непознат пейзаж?

— Какво си зяпнал, като че ли не си виждал планина! — виква Дара и грабва пикела, който преди малко изрови Димо.

Тя се юрва с пикела да копае снега като орна земя.

— Стой! — я спира Никифор. — Ще извадиш очите на някого!

— Може да съм стъпила върху гърлото на… — се ужасява тя.

Тримата започват с ръце в ръкавици да ровят. Дясната ръка на Дара е гола — лавината е смъкнала и отнесла ръкавицата й. Но тя не чувствува острорезния допир на снега.

— Дръжте се! — се провиква Дара с все сила, за да я чуят затрупаните.

Димо й подхвърля самотната ръкавица, изгубила ръката, която я е носила. Дара я нахлузва и изтръпва: струва й се още топла. Чия ли е?

Дълбаят наслуки. Никифор напипва нечий пръст. По какво се различава човешкото тяло от снега? Има форма. Само формата го разграничава от аморфния сняг.

— Това клон ли е? — пита Никифор, дърпайки синьоморавата съчка, боейки се да не я строши.

— Или ръка? — прошепва Дара.

Изтръгват една вкочанена ръка от снежните дълбочини. По какво се различава човешкото тяло от дървото? По движението. Ръката е неподвижна — отсечен клон.

Капват от усилно ровене. Но нямат право на отдих: те са живи! Само на мъртвите е разрешен отдих.

Едвам се добират до главата на затиснатия. Не гледат кой е. Човек. Изтласкват от гърдите му тежкия снежен блок, сякаш избутват бетонна плоча, рухнала при бомбардировка.

Лице в снежна облицовка. Редуват се да му правят изкуствено дишане. Уста в уста. Топли, нацепени устни върху попуканата ледена кора на безжизнени устни. Топъл, издишан въздух от жива гръд, вдъхнат направо в бездиханна гръд. Живот и смърт, от упор.

Кой — кого?

Всеки миг е един дъх

Долу в базата край неоткликващия апарат Деян разгръща най-смелата си спасителна акция — мислено.

Изгубил е дирите на разклона. Спира недоумяващ.

— През къде могат да минат? — пита той вятъра.

А вятърът префучава край него и му подсвирва хулигански.

Деян дава знак на дружината си да го следва. Накъде? В обратна посока на предишната. Наслуки — изпитаната ориентировка на човешкия род, откак се помни.

— Откъде могат да пресекат? — пита той планината.

А хребетите му дават гръб и не искат да му поверят какво знаят. Планината вече му няма доверие.

Интуицията му на опитен планинар се изгубва заедно с изгубените дири на групата алпинисти. Дали и тази негова прословута интуиция не е била акумулирана в него от груповите усещания, догадки, наблюдения, впечатления, внушения?

— По-бързо! Всеки миг е един недостигащ дъх, един изпуснат живот! — пришпорва той представите си.

Спасителна акция — слепешком. Лута се в мъглите на представите.

Деян отваря очи. Белите оси на снега се роят пред прозореца на базата и жилят сърцето му.

Тъкмо сега ли трябваше да падне този сняг?

Очи, срещнали погледа на смъртта

Горе при затрупаните.

Суеверният отваря очи. Вижда надвесените лица на тримата си спасители. Вдъхва, поел тройния топъл въздух от гърдите им. Снегът по устните му е стопен от техните устни.

Погледът му иде отдалече, отвъд този свят. Той знае нещо повече от живите.

— Тичайте при другите! — изшепва той с първия собствен дъх, който е погълнал с отворена уста.

Тримата чуват само дъха му, а не гласа. Разбипат, че дишането е песента на живота.

Нозете му още са затиснати от пласт затромбован, замръзнал сняг. Невъзможно е да бъдат отцепени от тази сплъстена ледена маса, освен да ги отсекат.

Суеверният се вглежда в снега и чак сега открива зърнестия строеж на свлечените блокове. Слепи ли бяха? Как не са видели, че това е характерната кристалична структура при пресен снеговалеж и ниска температура, когато неминуемо падат лавини? Самият сняг със своя зърнест шифър им е бил предупреждение, но те, заплеснати в стъпките си, не са му обърнали внимание.

Държи в шепата си сняг на гранули. Тримата над него гледат как заледява тънкия размръз в дланта му. Лавинообразуващ сняг!

— Най-опасният сняг! — казва Никифор.

— Кукувица ли ни е изпила очите? — възкликва Дара, сякаш наказана на колене върху царевични зърна.

Суеверният ги пъди:

— По-скоро при другите!

Едва сега думите му достигат до тях. Сякаш идат от друг свят. Не могат да не им се подчинят.

Двамата младежи се спущат, залитайки от умора, да разравят, където свърнат, пипнешком.

Само Дара остава при Суеверния. Бясна от безсилие, разплакана от гняв, продължава да кърти снега, циментирал нозете му.

Десницата й, поела от чуждата ръкавица топлината на нечия затрупана ръка, се развихря с удвоена енергия.

Снегът е така вкоравен и зъбат, че разкъсва безпръстата ръкавица. Дара чегърта с окървавени нокти.

Наелектризиран от нейното упорство, самият той преодолява вцепенението си и започва да се изтръгва педя по педя от ледената обковка. Най-сетне успява с последен напън да се освободи.

Но краката му са безчувствени, непринадлежащи нему. Отказват да се подчинят на наредбите на мозъчния център. Суеверният събира цялата си воля, сгъстява я в една единствена точка: да си даде тласък за един разкрач. И си остава на място. С такова компактно вътрешно съсредоточаване по-скоро би заставил планината да се помести, но не и собствените си нозе.

— Смъкни му обущата и разтривай краката! — вика Никифор към Дара.

Но Суеверният не иска да чуе. Той е надникнал отвъд. Знае нещо повече от другите. Бърза, докато не го е забравил.

Влачи се по корем и рови с ръце снега с такова остървение, сякаш търси краката си.

Никифор възкликва, напипал нещо живо:

— Насам! Насам!

Втурват се към него. Суеверният пълзи след тях. Ръцете им окапват от ровене. Суеверният усеща, че пръстите му обезсилват, и започва да гризе снега със зъби. Зрънце по зрънце чегъртат внимателно да не би да наранят жива кожа.

Откопават затрупани, едва дишащи гърди. На това място се е образувала причудлива кухина в снега около устата на затиснатия, колкото за половин дъх.

С общи усилия измъкват някого. Цял закачулен със снежна гугла. Избръскват снега от лицето му. Сгърчено от непоносима болка. Ръката му отметната назад, пречупена. Изравянето му причинява родилни болки, сякаш сам се ражда от утробата на снега.

Андро.

Болките го карат да дойде в съзнание.

Тялото му е един сгърчен вик.

Заедно с първата свободна глътка въздух той жадно иска да поеме с поглед напред. Дали по инерция погледът му се устремява натам, където се мержелееха силуетите на двамата влюбени?

Едно закъсняло откритие

Няма я влюбената двойка, Горазд и Зорка, вървящи съвсем близко един зад друг. Сякаш са се слели с белите хребети, които също така близко един зад друг, почти прилепени в далечината, вървят към вечността.

Андро забравя болките на любовта пред физическата болка.

Но постепенно, възвръщайки се в света на живите, той се връща в любовното страдание. А това пък го отвлича от физическото страдание. Така едната болка облекчава другата.

Ако човек би населявал само една реалност, животът му би бил непоносим.

Хоризонтът пред погледа на Андро опустява.

Младежът се изплашва от съживяването си. Той открива, че и двамата му липсват, че всъщност не Зорка му е нужна, а любовта между ония двамата. Интригуваща, влечеща го с пареща болка и горчива сладост, съдържаща всичко недостигнато, неизпълнимо в собствената му съдба, любов-копнеж.

Това е бил неговият хоризонт: двете им слети фигури, разменящи си едва доловими жестове на взаимност. Може би той с въображението си им е привнасял много повече нежност, отколкото може да се отгледа в действителност между две човешки същества. Тази съпътствуваща го навред въплътена взаимност е вдъхвала живот на дните му.

Няма ги вече влюбените. В света става по-студено.

Свят без пулс.

Андро зъзне. Едва оцелял, с натрошена ръка, той се понадига, търсейки къде могат да бъдат затрупани двамата. С нечовешко усилие започва да се тътре натам, където предполага, че е лобното им място. Някъде горе, при първата серпантина. С една ръка рови снега до губене на свяст.

— Не там, долу търси! — виква му Никифор и продължава да кърти снега.

В тези слепи, задъхани мигове Никифор организира край себе си упорството на малката купчинка оцелели младежи. Силят се да преорат снега околовръст. Все едно да пресушат замръзнало море.

— Лавината ни е свила на хармоника! — казва Дара, готова да изпълнява нарежданията на Никифор, стига да спасят поне още едного.

Независимо кой. Независимо с каква цена. Да издъхнат от изтощение, но да изровят и съживят още една задушена гръд.

Андро се довлачва надолу. Нещо е забелязал. Или му се иска да е забелязал. С отчаяно едноръко махане вика да му се притекат на помощ. Те се струпват при него.

Сякаш трябва да се спаси самата любов.

Наистина — нещо напипват. Шал. Гъста плетка от сняг.

Същият шал, който Горазд подаде от врата си на Зорка. Тя бързешком го уви около своята шия, докато още пазеше мъжката му топлина. Андро го познава. Как го душеше през гърлото този развят по вятъра вълнен шал, как го прогаряше вишненият му цвят.

Сега Андро го държи, удивен, че шалът е оцелял, а човешката нежност, която го предаде от едната ръка в другата, е била така ефимерна и вече не съществува. Съществувала ли е някога, или Андро си я бе въобразил? Нима трайността на един вълнен шал може да бъде по-голяма от трайността на човека, който го е носил около врата си?

Единият му край е враснал в снега. С посинели нокти изравят другия му край: вцепенен, омотан около нечий врат, вече неразличим. Мъчителни разкопки. Добират се до вледенена снежна топка. В нея се очертават две фигури като каменен барелеф. Двама прегърнати, преплетени конвулсивно, неизтръгваеми един от друг. Ледената лава е споила навеки обятието им.

Андро може би е искал тъкмо в това да се увери: че двамата са били заедно, че лавината не ги е разделила.

За един дъх само

През това време Суеверният лази по гръд и влачи след себе си две недогорели цепеници — измръзналите си нозе. Забравил е да мисли за себе си. Престанал е изобщо да мисли. С нокти и челюсти рови снега. Пръст по пръст изкопава нечия ръка. Вече синьолилава, вкочанена. Но Суеверният, сам вкочанен, продължава да изтръгва от снежната преса друго вкочанено тяло.

Това е най-тежкият случай. Изровеният не дава никакви признаци на живот. Над него се свеждат оцелелите му другари: Никифор, Димо, Дара, Андро и Суеверният. Силите им се възвръщат. Редуват се да правят изкуствено дишане на безжизнения. Обръщат го целия надолу с главата като удавник. От устата му изтича струя вода — това е стопеният сняг в дробовете му. Отново един след друг лягат отгоре му и дишат в устните му, за да повикат неговия дъх. Нишката топла пара от техните посинели, напукани до кръв устни се влива в неговите вледенени уста и потъва като в земята.

Няма надежда да го съживят.

Това е Зиморничавият. Чудеса не стават на този свят. Тримата се отчайват. Само Суеверният, който го изрови пръв, макар и самият той със замръзнали нозе, не престава ни за миг да се бори за живота му, като че ли се касае за собствения му живот. Той е най-близко до него: половината му тяло също е вкочанено и мъртво, може би затова мъртвецът му принадлежи.

Той знае нещо повече от другите. Още не го е забравил.

Дара от солидарност със Суеверния остава при него да му помага. С майчинска нежност на момиче, което още няма дете и едва ли ще има някога, тя се свежда над мъртвия.

Разтриват гърдите на трупа, разтърсват го, търкат крайниците му да предизвикат кръвообращение. И останалите трима се присъединяват към безплодните им усилия. Отново се редуват да дишат във вледенените уста. Имат чувство, че впиват устни в смъртта.

Най-сетне Дара се отдръпва сепната. Температурата на снега и на изровеното тяло е една и съща.

— По зениците се познава умрял човек! — казва тя и отлепя клепачите му.

В зениците зее изцъклена, безцветна нощ. Но те не го оставят. Вкопчани в него, сякаш те са удавници, надяват се той да ги издърпа на повърхността. Разтриват пръстите на ръцете и краката му. Суеверният ляга върху него, простира се цял, покрива тялото му със своето тяло да го сгрее с топлината, която му е останала, и диша усилено в устата му. От това се сгорещява сам. Дъхът му на пресекулки от преумора се влива в мъртвите устни. Сякаш смъртта изпива дъха му до капка. Най-сетне, останал без дъх, Суеверният се поваля встрани, съвсем отмалял.

Мъртъв и полужив лежат един до друг.

В студения въздух се проточва една пресеклива, тъничка струйка пара, извираща от мъртвия.

Четиримата в първия миг мислят, че им се привижда, че от изтощение пред очите им се мержелее.

Свеждат се над него. Наистина диша!

Стигнали до последния кръг на ада сред ужаса, мраза и преумората, изведнаж те са озарени от най-голямото щастие, което никога не са допущали, че може да се побере в тясната човешка гръд.

Преобразяват се. Не са същите хора. Изчезват следите на страха, на страданието и безсилието. Лицата им излъчват върховно удовлетворение.

Оживяващият разтваря очи. Съзира надвесените лица над себе си, кълбестите облачета на дишането им.

Непозната топлина се разлива по жилите му и отпуща вкамененото му лице. Все по-издълбоко диша, гърдите му се надигат.

Зиморничавият, който цял живот не можеше да преодолее страха си от студа, в този миг се докосва до истинската топлина: другарството, човешката солидарност. Да не се чувствуваш сам, изоставен, захвърлен като камък в пропаст.

И най-близко над него — лицето на Суеверния, светещо от безкрайна изнуреност, пречистено от всякакъв себичен помисъл, лицето на Приятел. Колцина са могли да видят едно такова лице?

Може би трябва да минеш през най-непристъпни скали, през огън и мраз, през самата смърт, за да стигнеш до истинското лице на приятел. Най-хубавото лице.

Зиморничавият и Суеверният четат един друг в очите си писмото на бащата. Покойният бе благословил двамата за приятелство до края на живота.

Без да се бои вече от ледения вятър, без да свива врат в яката си, Зиморничавият надига жадно глава за още един дъх — последния, подарен му от диханието на другарите.

И пада мъртъв. Дробовете му са разкъсани от снежния прах, затъпкал ги до алвеолите, проникнал до капилярите.

Лицето му е усмихнато. С едно ведро успокоение той потъва във вечния студ, след като е познал голямата топлина. Буквално напомпан с дъха на другите, събуден за един миг от смъртта, за да види светлината, да разбере, че не умира самотен и затрупан, а освободен от ледения гнет.

Другарите му спокойно и тихо приемат края му. Съвестта им е чиста. Сторили са всичко по силите и свръх силите си за него.

Те му дариха един миг живот, един миг топлина, един миг пълно човешко щастие.

Този миг ще ги топли до края на собствения им живот, където и да бъдат, каквото и да ги постигне още.

Дъхът им, влят в мъртвите устни на другаря им, ще се възвръща многократно към тях — собственият им дъх, за да ги съживява, когато въздухът няма да им достига.

Късно е, все по-късно става

Деян с развинтено от безпокойството въображение продължава да си представя все по-тревожни картини. А може би затрупаните в последния си предсън виждат това.

Изтощен до краен предел, Деян не спира, не се връща. Водейки спасителната команда, той се изкачва на билото, откъдето може да обхване с поглед голямо пространство.

От хоризонт до хоризонт се разкрива ритъмът на белите ридове. Абсолютно безлюдие. Деян с бинокъл, останал му от времето на Отечествената война, обхожда всяка гънка на планините. Най-сетне бинокълът се заковава на едно място.

В окуляра се забелязват две-три черни точки. Почти неподвижни отдалече.

Деян смъква бинокъла и промълвя:

— Нима са минали оттам? — Той е поразен от тази страшна вероятност. — Недопустимо!

Ужасът му расте от друго: на всяка крачка се убеждава, че неговото отсъствие е било гибелно за групата. Следите на вината са отпечатани в снега — те водят право към него.

Един от спасителната команда поема бинокъла от неговата отпусната ръка.

— А къде са другите? — пита мъжът и се взира недоумяващ в гледката, разкрита в окуляра.

Деян грабва бинокъла и го насочва нагоре. Бинокълът с леко потреперване се качва по стръмния склон.

— Улей от лавина! — казва Деян с несвой глас.

В окуляра ясно се очертава моравосинкава ивица от върха до пропастта. Това е характерна лавинна диря.

Стоят вцепенени, безчувствени за вятъра.

Деян се опомня пръв. Той е водач на спасителна команда. Цялата му енергия се възвръща, удесеторена от отчаянието. Той се спуща нататък, застанал начело на групата. Окуражава спътниците си:

— По-скоро! Не вярвам да се е случило нещо, но… по-скоро!

Колкото може по-скоро!

Да би могла мисловната енергия да се материализира, в този миг Деян би придобил свръхестествена сила да отвее от далечно разстояние снежната маса, затиснала гърдите на другарите му.

Надпревара със смъртта

Горе при затрупаните е по-спокойно, отколкото в душата на Деян.

— Колко може да издържи човек, без да диша? — пита Дара, завързвайки с шала на Горазд счупената ръка на Андро.

— Зависи… — отвръща Андро, прехапал виещата болка.

— Минута и половина, две най-много! — казва Димо, но сам не вярва на зловещите си думи.

— Един от нас да изтърчи и съобщи в хижата! — нарежда Никифор.

Суеверният, който все още знае нещо повече от другите, се противопоставя:

— Много е далече! Най-малко два часа бяг дотам!

— Докато телефонът даде връзка, докато пратят хеликоптер, горивото ни ще свърши! — извиква Дара.

— Няма кой да ни помогне, ние сами! — казва Димо.

Вече с безнадеждно настървение ровят снега.

Суеверният поглежда часовника на китката си: затъпкан със сняг, като потънал в ледена река, той все пак продължава да цъка. Злокобно прозвучава това цъкане до слепоочника на полузамръзналия човек. Всичко наоколо е вковано в лед — природа, хора. Само времето неспирно тече. Само реката на времето не замръзва.

Дара запитва едва чуто:

— Колко, откак…?

Суеверният произнася със свенлива надежда в погледа:

— Стават чудеса! — но гласът му сам не си вярва.

Не посмява да изрече колко време е минало. С мъченическо упорство се влачи по корем, ринейки снега с вдървени ръце, без да престава ни за миг.

Другите поглеждат краката му. През разкъсания клин прозира месото: опухнало, мъртвешки жълто. Между вълнените чорапи и глезена — лед. Обущата не могат да се откъртят от тези отекли ходила, бухнали като втасало тесто.

Тревожно се споглеждат.

— Ще тичам до хижата за помощ! — казва Андро и се спуща презглава надолу по урвите.

Със счупена ръка да тичаш по снежни, хлъзгави стръмнини — това е възможно само при афект, когато вътрешното равновесие е нарушено, за да можеш да пазиш външното равновесие.

— Сто-о-ой! Ня-я-я-ма вре-ме-е-е-е! — се провиква след него Суеверният и добавя тихо на себе си: — Оная ще ни изпревари!

Развихря се надпреварване със секундите. Изпаднали в шок, четиримата действуват с луда енергия. Премръзнали, безчувствени ръце ровят.

Чуждата ръкавица се докъсва на ръката на Дара. Никифор й подава своята. Тя го отблъсква и продължава отчаяно с голи пръсти на дясната ръка, с котленосини нокти да чопли вледенения сняг. За миг поспира, духа си в пръстите по стар навик и веднага подновява неистовото ринене. Пръсти като черни съчки, обгорени от снега.

Все по-бавно копаят, все по-безнадеждно.

Постепенно прониква в тях бялото безпаметство на снега.

Сблъсък с истината

Андро тича стремглаво надолу, хлъзга се по стръмнините, пада, вдига се отново и със скокове се хвърля през преспите. Счупената му ръка виси, завързана през врата с шала на Горазд. Той вярва, че този шал струи животворна любов в него, за да надмогне болката и губенето на свяст.

Но хижата е все още далече — на колко хиляди пронизвания от болката в ръката?

Сякаш стъпва на ръката си.

Той прегазва костите й, претрошава ги на ситно и продължава да тича.

Деян, най-после начело на истинската спасителна команда, се спира на отсрещния рид и не вярва на очите си. Спуща се към това залитащо видение.

Причакват го в дола. Насреща им връхлита снежен човек. Почти се сблъскват. Андро ги поглежда с размътен поглед. И той, и спасителите мислят, че халюцинират.

— Андро! — извиква Деян.

— Деяне! Закъсня! — изшепва Андро и припада в ръцете му.

Навеждат се над него да го свестяват.

По изтерзаното му лице и тяло четат участта, постигнала цялата група алпинисти.

Невъзможно е да се съвземе, за да ги упъти.

Ориентират се по неговите дири, вдълбани в снега по урвите напряко. Стъпките му ги подканят да бързат, да не заобикалят по странични пътеки.

Последният снежен сфинкс

При затрупаните — без промяна.

Сняг, сняг. Твърд. Сбит. В гравитационен колапс.

Едвам изравят една вледенена фигура. Снегът се е набил навред по лицето и тялото. Невъзможно е да го изчегъртат.

Откройва се характерният профил с орловия нос на Скулптора. С отворена уста. Сякаш сънува чешма и пие в съня си жадно.

Пие буца сняг.

Това е последната му автоскулптура. Напомня причудливите снежни сфинксове, които той ваеше по върховете на непристъпните скали.

Само торс и глава. Крайниците отсечени от лавината. Прилича на някаква древна изкопана статуя.

Навеждат глави пред тази невероятна творба.

Един бял сфинкс с гипсирани очи гледа в безкрая.

Живи вградени в снега

Четиримата, изнемогващи от изтощение, мраз и отчаяние, продължават да ровят снега. Все по-бавно и по-бавно.

Дара се натъква на нечия раница. Отвътре изпада малко транзисторче. Дара машинално включва копчето.

Избликва глас, неправдоподобен сред околната мъртвешка тишина. Със сух, безпристрастен тон дава сведения за нивото на река Дунав:

— Виена, плюс 236, спадане 14. Братислава, плюс 329, спадане 9. Будапеща, плюс 305, спадане 18. Нови Сад, плюс 347, спадане 4. Оршова, плюс 348, спадане 2. Черна вода, плюс 264, спадане 4…

Дара завърта копчето до краен предел — да ечи, да оживи мъртвилото.

През това време четиримата изравят нечии безжизнени, разчекнати нозе. Единият крак нагоре, другият вдън земята. Измъкват ги от снега като две черни, овъглени цепеници — от изстиналата пепел в напуснато огнище. Изравят човек, разпнат между земята и небето.

Чак сега четворката оцелели клюмват безсилни.

От транзистора безучастно ечи гласът на говорителя:

— Видин, плюс 390, застой. Лом, плюс 394, спадане 3. Свищов, плюс 299, спадане 2…

Дара трябва да надвика гласа му, за да я чуят.

— Няма ли да ги размразят поне след хиляда години? — Тя вдига глава към пустото снежно пространство. — Асен разправяше, че можело…

Думите й се заглушават от транзистора:

— Русе, плюс 320, спадане 2…

Погледът на Дара се рее в далечината. Един снежен връх като замразен вихър с изсечен от лед профил се откроява на прояснената млечна синева. Дара забелязва някъде горе виеща се точка. Скача на крака.

Въртолет кръжи над снежноглавите планински вериги. Втори хеликоптер го следва.

Лицата на четиримата за пръв път стават тъжни. Отпущат ръце надолу. Късно е. Никой не дръзва да произнесе тази дума к ъ с н о. Най-страшната дума. Ако я изрекат, ще потвърдят истинността на невероятното.

Най-сетне започват да осъзнават случилото се.

Гласът на говорителя иде от някаква друга действителност, уредена, организирана, измерена в сантиметри, предупредена за всякаква опасност. Струва им се по-нереална от тази снежна, абстрактна действителност, която ги заобикаля.

— Прогноза за следващите дни. Русе, спадане до 4 сантиметра, очаквано ниво 304, Видин, спадане до …

Дара завърта обратно копчето.

Тишина като внезапно оглушаване.

В тази тишина бръмчи моторът на хеликоптера.

А наоколо — замръзналите вълни на лавината.

Четиримата спасени стоят неподвижни като сковани от лед.

Озадачени от истината.

— Е-е-е-о-о-оп! — отехтява гласът на Деян издалече.

Четиримата не го удостояват с реакция, съсредоточени в непоправимото.

В снега остават живи вградени единадесет души.

Какво ще поникне напролет от този сняг?

Какво ще събуди снегът със своя разкован вик?

Най-тихо е там, където е паднала лавина

Деян, снел шапка, стои като чер гарван сред белия сняг. Пейзаж с черти на доживотен самотник.

В нозете му лежи уморен сняг.

На земята проснати единадесет мъртви. В дъната на очите им — впечатано лицето на техния убиец: снега.

Толкова е тихо, че чуваш мислите си.

Деян е изправен на саморазпит.

Кой си ти?

Никой. Загинали са всички, които те ценят и обичат.

Какво остава от тебе?

Нищо. Мъртви са всички, които те помнят млад, смел, готов на саможертва.

Кой познава сега истинския ти образ?

Вятърът. За всички други ти си един сив, застарял никой. Не си изкачил ни един връх.

Кой казва, че са мъртви?

Не те са мъртви. Ти си мъртъв без тях.

Кой ще те търси за съвет? Кой ще те вика? Кой ще си спомня за тебе?

Ти ги изостави.

Но те никога няма да те изоставят.

Те са живи в твоите спомени.

Страшно е, ако умрат в тебе!

Ти ли ги научи на смелост?

Всъщност, ти от тях си се учил. Ти, старият, си се учил от младите. Без да знаят, те все са откривали някоя нова хватка по скалите. И най-много си се учил от техните грешки. Затова първо пущаше всеки един да се катери по скалата сам, за да се научиш от него какво да му кажеш.

Какво знание владееш сега без тях? Какво можеш без тях?

Нищо. Само едно знаеш:

Ти изгуби лавината!

Как е твоето име?

Цял живот бе създавал едно честно име. Нищо за себе си не остави освен това чисто, неопетнено име. И на края, от страх да не намесиш името си в някакъв риск, да не го опетниш, ти го очерни!

Възможно ли е добро име и ненамеса?

Доброто име не се „пази“, не се заключва зад седем врати. То се създава всеки ден, всеки час. Не знаеш в кой миг откъде трябва да защитиш името си. Трябва да си винаги готов. Всеки миг те дебне изпитанието. Трябва все наново да се раждаш от себе си, с ново име.

Какво представляваш ти?

Единственото черно петно сред белотата на снега си ти. Неизтриваемо петно. Дори смъртта отказва да го заличи.

Защо навеждаш очи?

Не можеш да издържиш тази чистота наоколо. Гложде зениците ти ослепителната невинност на белотата. Вече не можеш да гледаш право в лицето на снега.

Каква е твоята вина?

Най-тежката: това, че не поиска да поемеш своя дял от вина.

Какво наказание си избираш?

Да помня.

Останалите живи са оцелялата памет за мъртвите

В болницата е белоснежно тихо. Сякаш лавината тук се е улегнала смълчана.

Деян причаква в коридора количката със Суеверния, возен към операционната.

— Какво? — пита Деян лекаря, задържайки го по-назад.

— Ампутация на двата крака до коляно! — отвръща лекарят делово.

— Няма ли друг начин? — се втрещява Деян.

Лекарят натъртва:

— Благодарете, че има поне този начин!

Неподкупно бялата му престилка се отправя към операционната. Хладното му държане звучи като упрек: Кой им е крив? Алпинисти! Луди глави!

Деян влиза с виновни стъпки в болничната стая при Дара.

Две други тежко болни лежат на съседните легла.

Дара седи на кревата с бинтована ръка. Минала през смъртта, обгорена от снега. Косата й е цяла побеляла. Сякаш има снежна пряспа на главата си, която тя напразно се мъчи да отърси със своите резки, непримирими движения.

— Деяне, изпусна случая да видиш жива лавина!

Деян промълвя с буца лед на гърлото си:

— Ръката ти ли пострада, Дарко?

— Ръката ми е цяла-целеничка! Само пръстите ми отрязаха! — отвръща Дара. — И Херцог, покорителят на Анапурна, е с отрязани пръсти. „Не един бе победен от победата си“ — казваше Асен.

— Боли ли? — с видима болка пита Деян.

Дара го утешава:

— Нали пак ще мога да ходя в планината!

— Ами работата? — изтърва той, но се сепва и бърза да я окуражи: — Млада си!

— Побеля ми косата! Изглеждам ли по-умна така?

Деян клати безсмислено глава.

Дара има чувството, че тя е на посещение при болен, и се опитва да го подкрепи:

— Асен веднаж ми рече: „Човек е това, което му остава, след като изгуби всичко.“

Деян сключва ръце в безсилна ярост:

— Какви хора загинаха! Млади, цвят!

И заравя лице в шепите си.

— Горе главата! — казва Дара. — По-добре така да загинеш млад, отколкото да склерозираш!

Той не може да бъде въвлечен в разговор, понеже разговаря със себе си:

— Дали бих могъл да предотвратя? Едва ли… Но там, с вас бе моето място!

Любопитството изведнаж пробужда някогашната Дара:

— Я си признай, защо не дойде? — И веднага добавя с глас, идещ отнякъде другаде: — Не пред мене, пред мъртвите си признай!

За Деян този въпрос е по-страшен от самата лавина.

Въпросът, на който не можеш да отговориш

Всеки човек си има един въпрос, от който все бяга и който все заобикаля. Но неминуемият въпрос го застига, където и да бъде.

Деян става и се приближава до прозореца, заставайки гърбом към Дара. На стъклото вижда в зимния здрач отразен собствения си образ. Бледен, сгърбен от виновност. През това отражение се проецира отвън градът. Оснежени покриви като хребети-джуджета. По билата им маркировка от антени. Черен, опушен сняг. И външният свят, преминал през неговия образ, добива един гузен оттенък.

— Бях против този зимен преход! — отвръща Деян гласно.

Отражението му в стъклото е прозрачно и през него се четат мислите му:

Това бе акт на протест срещу рекордьорството, срещу показността, несъгласие с ръководството. Напуснах групата в най-трудния момент, за да не се солидаризирам с едно безумие. Исках да бъда настрана от рисковете. Оттеглих се, понеже се боях, че с една погрешна стъпка ще затрия всичките си досегашни безстрашни стъпки. А то най-предпазливата ми стъпка се оказа грешка!

— Всички бяхме наясно, че си против! — заявява Дара.

Деян се обръща изумен към нея:

— Найден е съобщил на групата?

— Сами загряхме!

Деян отново впива очи в своето отражение в стъклото. Пейзажът на града е потънал в гузната сянка на неговия образ.

Другарите са загинали с мисълта, че аз съм ги изоставил нарочно в най-тежкия момент. Мога да си представя индивидуалното разочарование на всекиго от тях, мълчаливото заклеймяване и презрение в последния поглед на всеки умиращ…

— Исках да се разгранича от едно самоволие! — спори гласно Деян със своя призрак в стъклото.

Но другият му възразява мълком:

Не исках открито да се противопоставя. Не се реших да изкажа своето мнение, да оборя неблагоразумието. За да не ме обвинят, че нарушавам дисциплината, че преча… Бях недостойно благоразумен!

— Човек на определена възраст се отдръпва! — казва Дара, без да може да потуши една обидна прошка в гласа си.

Нима „застарял“ значи дезертьор? — пита Деян с поглед другия в стъклото, който е някаква сгърбена, изпита сянка на собствената му представа за себе си. — Аз ли съм това?

Призрачният му двойник потвърждава тази стипчива истина със стойката си на човек, застигнат от годините:

Остарявам! Най-страшната форма на измяната. Самоизмяна. Дезертирам от своя път, избран в младините. С поведението си на предпазлив, ненамесващ се човек опровергавам своята младост.

— Не исках да споделям отговорността! — изрича гласно Деян.

Прозвучава като самообвинение.

Изведнаж Дара става сериозна и загрижена — едно побеляло момиче.

— Не губи време! — му казва тя със състарен глас.

— Защо не загинах заедно с тях! — изстенва Деян.

Иде му с глава да строши в стъклото своя противен, непоносим образ.

— Тичай да спреш лавината! — казва Дара заклинателно.

Деян изтръпва. Бавно задгърбя отражението си. То се стопява в зимната здрачевина. В погледа на Деян проблясва ужасяващата догадка, че момичето се е побъркало.

— Каква лавина, Дарко? Няма вече лавина! — я успокоява той, но себе си не може да успокои.

— Как каква? — се ядосва тя на неговата недосетливост. — Бавно ти загрява реотанът! Какво разследване ще се подеме! Над мъртвите ще се изсипе цялата вина!

— Мъртвите са оневинени чрез смъртта. Ние, живите, носим вината! — продължава Деян нишката на своите мисли.

— Ами! — го прекъсва тя. — Ще прехвърлят всичко на гърба на умрелите: водачът не водил правилно, отговорникът действувал безотговорно… Изобщо, пада им се!

— Бедата расте като снежна топка! — настръхва той.

— Я попитай тези жени какво са препатили! — му сочи тя към своите съседки по легло.

Суха женица, изсмукана от усилен труд, едва отлепя устни. Личи се, че цяла къща е носила на гърба си като охлюв черупката си:

— Не ме питай… Все да бързам, да не закъснея… Хвърлих се в трамвая в движение. По стъпалата висяха хора като чепки грозде. Уж се хванах, а кракът ми — на кайма под колелото. Знае ли човек, като бърза, до какво ще стигне?

От другото легло младо момиче се обажда:

— На мене пък ръката ми отнесе… Сега се уча да пиша с лявата ръка…

— Как стана? — пита Деян със спаднал глас от неловкост.

— Ако знае човек как става… Карахме с голяма скорост…

И замлъква. В тишината префучава бързането. Всички бързат. Все повече бързат. По-скоро да стигнат до целта, до върховете, до края на пътя. Задъхани. Бързат колкото може по-скоро да стигнат до смъртта. Избират най-прекия път, най-опасния, най-стръмния. Ускоряват темпа. Не гледат опасността, вторачили поглед само в целта. По-скоро! Бързането става цел. Насъщно като въздух бързане. Бързо, по-бързо!

Девойката възпроизвежда скоростта в разказа си:

— Видях, че колата ще се забие в камиона. Отварям вратичката да скоча. Събуждам се с отрязана ръка. Казват, че късмет съм имала. За една бройка да се подам навън и ударът да ми отсече главата…

— Но това не се вижда! — вметва Дара. — Нашето им вади очите! Едва ли не ни изкарват умишлено търсили лавинно находище!

Дара още чувствува в устата си да скърца зърнест сняг.

Двамата мълчат, защото имат толкова неща да си кажат.

Деян се наканя да си тръгне. Лавината още не се е улегнала вътре в момичето, чувствува той.

— Само да не забранят на младите да катерят! — му наръчва тя с вдигната, бинтована китка като бял, снежен юмрук.

Как ме е страх, че един Деян старее вътре в мене! — си помисля Дара.

Деян я запитва безпомощен на прага:

— Какво ще правим сега, Дарко?

— Ще помним…

Най-нужното, единственото, което може да се прави безвъзмездно на този свят.

Когато съществото НИЕ загине

Дара открива изненадана, че едва сега започва наистина да мисли.

Изпитва наслада от мъката да мисли, сякаш така съживява него, мъртвия.

Знае вече, че скалите, облаците, вятърът, тишината — всичко сочи към Асен, всичко води право към него…

Какво ми остава? Аз съм само съсъд на спомена. Нищо, че съм малко счупена. Важното е да не изтича през мене споменът.

Съдържам в себе си 16 различни образа, 16 живи части от мене самата. Сега те са мъртви. Загубила съм себе си. Болят ме моите мъртви части, сякаш съм осакатена и захвърлена край пътя.

Пренавиваш! — кротко й противоречи Асен.

Тя мислено спори с него, опровергава го, а той се шегува с нея. Дара не може да плаче с него, не може да тъжи, той или я ожесточава да спори, или я разсмива.

Има нещо, заради което е трябвало да остана жива. За какво? За да не умират другите окончателно. Как да опазя в паметта си мъртвите, без да ги пропилея? Това е техният единствено достъпен свят на съществуване: моята памет. И това е най-хубавият свят, който човек би могъл да насели.

Избирам по-малко хубавия, но затова реален свят! — възразява Асен в нейните мисли. — Да се поживее един-два мига повече при най-тежки обстоятелства, това е огромно богатство. Един миг добавъчен живот — то би било цяла божествена вечност. Макар и при студ, при болка, увиснал на скала в най-неудобно положение, гладен, жаден, но само един миг още да поемаш въздух, да мислиш, да си спомняш, да се надяваш, да се бориш, да пестиш последния дъх…

Вън от групата няма живот! — го прекъсва Дара. — Предпочитам да съм умряла само аз. Когато единицата загине, тя остава жива в груповата памет. Но никой още не е преживял най-страшната загуба — да се лиши от цялата си група. По-голямо сиротство светът не познава. Сега разбирам, че всъщност аз най-много съм загинала от всички вас. Няма го вече моят образ, запечатан в колективната, многовалентна памет. Всички онези изчезнали, невъзвратими мигове, в които съм била заруменяла, пъргава, млада, смела, глупава, опърничева, влюбена, гневна — всичко това е затрупано завинаги под снега. Приятелите, които занапред ще си създавам, няма да притежават моето минало, моята някогашна свежест. Ще бъда за тях фрагмент, отломка на собствения си образ, взет отсега нататък. Никога в ничии очи няма да бъда двадесетгодишна, с осийно тънък кръст, луда. Аз вече не съществувам!

Не си въобразявай, че колективът е постигнал истинския ти образ. Създали са си някаква неточна представа за тебе, наставили са едно върху друго видимите ти въплъщения в различни моменти, допълнили са ги със свои предположения и тоя съчинен човек са наричали с твоето име, натрапвали са ти го, внушавали са ти, че това си ти и никой друг! Не е чудно сама да си повярвала и да си станала такава!

Нищо подобно! Образът, който групата си бе създала за мене, макар и погрешен, ми е бил необходим, страшно необходим, за да има на какво да се противопоставям, какво да опровергавам, от какво да се оттласквам. Смисъл на борбата ми с тоя мъчно разбиваем образ е било да го обновя, да го променя, да го усъвършенствувам. Защото в него е имало и много горчива истина. А сега? Увисвам в пусто пространство и не зная от какво и срещу какво сама себе си да градя.

Най-хубавото в теб бе, че рязко се отделяше в групата като индивидуалност. Особнячка. При всички случаи се проявяваше в непредвидена посока. Често ти се смеехме. Ни се водиш, ни се караш. Все нещо по-различна от другите. Стъпките ти все кривнати встрани. Ти си личност. Критикувахме те. Но ти не приемаше общите черти. Все повече се обособяваше като независима единица. Ти най-малко трябваше да страдаш от гибелта на колектива.

Това е най-непоносимата загуба. Изведнаж групата я няма. Блъскам се в нищо, в пустота, както съм засилена да се опъвам. И аз преставам да бъда индивидуалност. Няма ги опъвните сили. Аз съм се утвърждавала чрез отрицанието.

Не си въобразявай, че си се отървала от групата! Тя е вътре в тебе. Ти носиш колективното мислене, колективното дишане. Ти си един откършлек от групата. И този откършлек е минал през огъня на снега. Частта е по-голяма от цялото. Сега ти носиш повече от целия колектив. В тебе се съдържа груповият опит, осъзнат и неосъзнат. Не си сама!

Никога не съм била толкова сама. Няма с кого да говоря на наш език. Сякаш съм попаднала в чужбина без право да се върна вече в родината. Как сладки бяха разговорите в групата ни, караниците дори, с оня шифър, с недоизреченото, с мълчанието на Рад, с онова ароматно табу „мащерка“. Още чувам в себе си звучението на тази забранена думица, звучение тъжно, сладостно есенно, упоително, което ми напомня собствената ми някогашна доброта и другарска загриженост. Сега се движа сред другите хора, мълчалива, и носа в сърцето си като в раковина ечението на онзи изчезнал, само нам принадлежащ език на групата.

Езикът на една група става шаблон, изтърква се. Трябва да си потърсиш нова среда, да си създадеш нов и свеж език.

Късно е да усвоявам нов език. Емоционалният сигнален групов език се овладява от ранна възраст. Защо приказката между съученици е така сладка? Дори да се включа в нов колектив, ще се чувствувам чужденец. Ще ме познават по вътрешния акцент. И винаги ще бъда малко смешна, все нещо недоразбрала. И ще ставам все по-затворена в себе си.

В наше време умират групово. При самолетна катастрофа — стотина души наведнаж. Автобус, кола, въжена линия. Смъртта става все по-внезапна, все по-групова. Висне заплаха от масова смърт. Атомна бомба, която унищожава цял град, цял народ. Смъртта добива ново лице: маса-смърт. Който остане, ще е по-мъртъв от мъртвите. Какво ще прави без своя народ, без своя език? Без минало и без бъдеще? Страхът да оцелееш ще е по-голям от страха да загинеш.

Единственото, което ми предстои, е да помня! Да задържа в паметта си лъчеизпускането на загиналите, за да живее в мене групата и в нея да живея аз.

Не идеализирай групата! Това самонадеяно същество НИЕ е опасно. Поотделно всеки член на групата мисли, чувствува и реагира по различен начин, но съединени в НИЕ, те мислят, чувствуват и реагират еднакво, обратно на себе си, против себе си.

Съществото НИЕ е по-весело, по-енергично, по-смело. Груповата смелост е по-голяма. Нарича се ентусиазъм.

И груповият страх е по-голям. Нарича се паника.

Единичният страх е по-истинският страх. Нарича се самота.

И да искаш, не можеш остана сама. Не можеш се отърва от групата вътре в тебе. Ти носиш в душата си отпечатъците на пръстите й. В тебе прониква груповото чувство за самосъхранение: сивият общ цвят. Обезличаваш се, за да станеш НИЕ.

Шестнадесетте трябва да оживеят в мене не като повторение. Шестнадесет лъча пречупвам в себе си. Независимо дали съм тяхно отрицание, или тяхно продължение, дали съм отклонение, или затъмнение, аз съм тяхната жива памет.

Брат брата не познава

Деян излиза от болницата. Не знае накъде да се отправи. Градът му прилича на запусната болница с мръсни чаршафи от сняг по покривите, с осакатени дървета, забинтовани в сняг, с кален памук, захвърлен по ъглите.

Никой не го чака. Никой не го търси. Никой не го вика.

Спомня си, че има брат, по-малък от него. Отдавна не са се виждали. Дано да го завари в къщи!

Звъни на вратата с чувство на репатриран, който се бои, че роднините му няма да го познаят. Всички са събрани край печката. Канят го да отпразнуват щастливото му избавление от лавината.

— Голямата печалба от лотарията ти се падна! — го поздравява брат му.

Деян се мъчи да му обясни с лутащи се думи:

— Лавината! Навред има лавини. Всеки е заплашен от някаква лавина, но не я забелязва. Скорости, норми, автомобилни злополуки, обидни думи, завист, нехайство, корупция, измяна… Открито ще им заявя…

Брат му го тупа по рамото покровителствено, като че ли Деян е по-малкият:

— Стой си настрана! Нали отърва кожата!

Деян е поразен, че родният му брат го счита за съвсем друг. Отърва кожата! Тези думи отекват в сърцето му като в празен съд.

Брат му показва как се е обзавел, какво още му предстои да купи. Плочките в банята са в изумруднозелено. Имаш чувството, че се намираш в басейн. Обиколил цялата страна с колата да търси. Най-после открива тези дефицитни плочки в някакво си предприятие в Бургас. Оттам докато ги пренесе и опази да не се строшат…

Деян недоумява какво общо има с този човек.

Отчуждението с чужд се понася по-леко.

Братко, за брата си знаеш най-малко!

Деян прави отчаян опит да върне брат си към себе си:

— Скъпо се плаща на тази земя да бъдеш човек. Да познаеш своето дъно и своя връх.

Брат му го прекъсва вразумително:

— Защо да катериш голите върхове, когато има други, скрити на завет, сенчести места долу? Защо си тръгнал да гониш вятъра?

Няма какво повече да си кажат. Деян си тръгва с убита походка. Къдна нощ. Самотните му стъпки повтарят мислите му:

Ти си сам, сам, сам. Твоите другари познаха най-голямата общност за човека: да не се чувствува сам в смъртта. А ти сега трябва да се учиш сам да живееш…

Даже родният ти брат не те познава… Къде си ти, истинският? Само в паметта на мъртвите… Не! И там не си. Те са разочаровани от тебе. Образа ти, който си градил цял живот, ти сам разруши на края. Дори мъртвите те презират сега.

Ти си никъде.

Книжната лавина

— Не губи време! Тичай да спреш лавината! — каза Дара.

Деян се опитва да осмисли позорното си избавление. Обикаля из учреждения, прекосява безкрайни коридори, изкачва стълбища, чака пред врати. Разяснява случая, който е настроил различни среди в обществото срещу „безумието“ на алпинистите.

— Да не опетняваме чистата памет на загиналите! Всеки от тях е виновен и оневинен чрез смъртта си!

— А кой е виновен? — пита глас без лице.

Деян говори на празни бюра, шкафове, стени, кабинети, затворени врати, етажерки с папки:

— Кой е виновен? Какво тласка човека да бъде алпинист? Защо човек става поет? Кое ни кара да вървим по стръмното, а не по равното?

Гласът подпитва със служебна безпрекословност:

— Ами ти, другарю, защо си оживял? Защо не си загинал заедно с другите?

Деян се брани от обвинителя вътре в себе си:

— Всичко бих дал да мога да върна времето и да отида заедно с тях да загина!

— Защо не си ги предупредил, защо не си ги спрял?

— Никой не би бил в състояние да ги спре!

— Защо не сигнализира на нас да им забраним?

— Щяха да ме считат за предател!

— Върху тебе пада подозрение! — чува той собствения си глас.

— Поемам цялата вина върху себе си, кълна се! Накажете ме!

Гласът без лице възразява откъм гърба му:

— Имаме сведения, че ти единствен си бил против този опасен траверс!

Нима е имало доносник в групата? Кой от нас? Никой от мъртвите не може да бъде доносник!

— То бе наш вътрешен спор! Но после аз се съгласих с колективната воля. Трябваше да отстъпя пред голямото им желание!

— Ти се солидаризираш с тях?

— Напълно! Само едно ви моля, настоявам: не забранявайте на младите да катерят! Планинските върхове привличат младостта. Там въздухът е чист, там е просторно, там се диша свободно!

— Младите няма вече да искат да отидат! — отсича гласът без лице. — Сами ще се откажат! Те са били подведени от такива като тебе!

— Нашето се вижда отвсякъде и от всички, защото е високо! — вика Деян срещу изсипваща се отгоре му лавина от книжа, порои от папки, колела на трамваи, автомобилни гуми, отчети, обвинения, протоколи…

Тихата агитация на мъртвите

Мъртвите определят живота ни.

Думата на Деян вече не тежи. Където и да отиде, той е човекът, който е останал настрана от лавината. Както и да обяснява случая, както и да разкрива истината, той е единственият, който е избягал от лавината.

Думата на мъртвите тежи повече, защото те са вътре в лавината.

Останал вън от лавината, Деян е вън от света. Никъде.

Не може да се приюти дори в своите спомени, защото все се натъква на последния: своя отказ да отиде заедно с другарите си в лавината.

В безсъниците си той все сънува лавината, която го прескача. Той тича насреща й, вика я, разтваря обятия да я прегърне, тя се спуща гривеста, грохотяща като бяла светкавица и презрително го отминава.

Той остава все никъде. Напразно се озърта да се вкопче в нещо.

Инерцията го носи из ден в ден. Идва денят на занимания с начинаещи. Деян влиза по навик в спортната палата.

— Къде? — го спира портиерът на пропуски.

Сам не е съобразил къде отива.

— Час по подготовка на алпинисти! — отвръща автоматично и изведнаж се опомня.

Наоколо има разговарящи хора. Спортисти — ако се съди по самонадеяната им стойка и по модното чуждестранно облекло. Замлъкват. „Алпинисти“ звучи като „самоубийци“. Мълчанието им казва: Че кой е луд вече да става алпинист? И не е ли време да се забрани това? И кой е този наглец, който има час по подготовка на нови жертви?

Портиерът не вниква в многозначителното замлъкване. Дава знак на преподавателя да влезе.

Деян не знае какво да предприеме. Да се върне назад, късно е. Да отиде горе в празната зала, унизително е. Но под укорните погледи на тези съдници той надделява нерешителността си.

По стълбите нагоре се задъхва за пръв път. Носи тежък товар.

Прави безсмислен жест към бравата на една врата. Знае, че зад тази врата зее празна зала като пропаст. Ни един младеж вече няма да дойде на тренировка.

Отваря и влиза. В този момент го настига ударът. Сега осъзнава какво поражение е нанесено на алпинизма, смисъла на живота му. Младите са прогонени! Чистите пориви на толкова безименни храбреци от предишното поколение са съборени от лавината — не от оная, снежната, а от още по-бездушната, книжната.

Изведнаж вдига поглед, тежък като камък, и се стъписва.

Залата е пълна с юноши, облечени в скромни, неуеднаквени спортни фланелки. Никога преди не е била толкова пълна!

Мълчалива решителност е изписана по младежките лица.

Деян се засрамва от наведената си глава. Вдига чело.

Салон, кънтящ от тишина.

Състареното, измъчено лице на Деян — изправено срещу младите, открити лица.

Очите му, замъглени от сълзи, виждат по-ясно отвсякога:

Лицата на загиналите хвърлят един лъчист отсвет по тези младежки, още търсещи себе си лица.

Живи и мъртви, стари и млади са заедно. Те са надмогнали всичко, което ги разделя. Те са започнали да се изкачват до върха Човек.

Деян усеща как буцата лед в гърлото му се разтопява. Преглъща я и подхваща първата лекция:

— Хората гледат: скала. Спират. Връщат се. Няма път. А и скалата е път. Алпинистите търсят от всички пътища най-трудния.

Какво търсят?

На човека е нужно това, което не му е нужно! — би казал Асен, Философът.

Деян продължава:

— За някои камъкът е да хвърляш, да замеряш, да убиваш с него или да нареждаш, да градиш камък върху камък, да вдигаш китайски стени. Алпинистите нито замерят с камъни, нито се спират пред каменни стени. Те стъпват на камъка и се държат за него. Камъкът за тях е стъпало нагоре.

Превърни препятствието в опора и трамплин!

Метаморфозите на НИЕ

Странното същество НИЕ е изчезнало. То претърпява след гибелта си още по-странни метаморфози.

Ние не можем да умрем. Само единицата подлежи на смърт. Ние сме нещо по-друго. Безсмъртни.

Групата има една особеност, която е живецът на това тайнствено съществование. Вътре с неуловимо лъчево насочване се разпределят функциите на нейните членове. Групата създава своите герои, своя поет и своя смешник, своя водач и своите различни бои на характери.

Когато НИЕ загинем, предаваме на шепата останали живи основния код от програмата на групата. И неусетно става ново преразпределение на функциите около магнитното поле на този код.

И неусетно групата привлича нови кръгове, завърта ги около своето ядро, подмладява се и расте, видоизменяйки се.

Какъв е този код, този неизчерпаем първоначален тласък?

Може би това е пробуждане на човешкия инстинкт за преодоляване на слепите инстинкти на страх, на самосъхранение, на егоизъм.

Ние сега сме повече. Ние сме безбройни. Ние сме по-прозорливи. Ние сме по-богати с една загуба.

— Е-е-о-оп! — се провикваме ние от празното пространство на смъртта.

И ехото на нашия вик прониква в сънищата на непознати, далечни, самотни пора. Те се сепват. Нещо се пробужда в тях.

Може би ще намерят сили да се изскубнат от всичко, което не ги пуща, което ги държи изкъсо в ниското.

И аз веднаж чух този вик в съня си. Отдавна. Дълго го заглушавах в себе си. А после започнах сама да го викам.

Каква функция ми определя от далечно разстояние съществото НИЕ? Аз му се противопоставям и зная: чрез отрицанието се утвърждава повече. Аз го приемам и зная: чрез утвърждаването се отхвърля по-рязко.

Понякога ме брулва една догадка като зареяна снежинка и веднага се стопява върху ироничната ми усмивка:

Дали бъдещето не е на това пчелно същество НИЕ?

Постепенно и неуклонно в такива гъмжащи от противоречия групи се самоизграждаме. Чрез изпитанията и гибелта ни се създават и развиват инстинктите за бъдещото същество НИЕ, което ще насели нашата планета и цялата Слънчева система. Невъзможно ще бъде иначе да съществуват многомилиардните жители на малкото земно кълбо освен във високоорганизирани пчелни общества със строго разпределение на функциите.

Какъв кошер бръмчи в главата ти!

Диалог между живите и мъртвите

Сцеплението между петимата оцелели е много по-силно, отколкото са могли да си представят по-рано в групата.

Те се събират на една жестока прожекция.

В празен, тъмен салон се пуща за тях филмът, заснет от камерата на Слав, операторът. Самите те поискват да се подложат на това изтезание.

Лицата на петимата от лавината и на Деян са озарени от променливото сияние на снега от екрана. Ням филм. Откъслечни кадри.

Кучето на пазача пред хижата. Познатата им овчарка Краси. Върти рунтава опашка с такава празнична радост, на каквато само куче е способно. Операторът го е хванал в непредвидена игра: една ръка се протяга да го храни, нежно го кара да подскача, за да улови залъка. Чия е тази ръка? Всеки един от групата може да е бил участник в играта. Изведнаж Краси подскача до носа на Найден, Водача, сякаш ще го захапе. Самата човешка топлота на тази сцена се изправя като укор срещу дребнавите ежби, които са разделяли двамата: бившия и сегашния водач. Никифор от скокливата сянка на екрана усеща кучешки зъби, впити в гърлото си.

Какво наказание, че е оживял!

Пред погледа му проблясва Мортус-правдата. Конфликтът между двамата водачи е бил огледален: аз съм ти, ти си аз. Аз бях бивш водач, сега ти си бивш. Ти беше сегашен, сега съм аз. Тежестта от твоите плещи пада върху моите. Сега аз излизам на преден план и завиждам на тебе, мъртвия, че ти не стигна дотук, докъдето аз стигнах.

Двамата водачи се разбират в пресечната точка на смъртта.

Никифор с дръзко разтворени очи гледа истината за себе си. Вижда се разноъгълно: ако… Ако бе поискал да се противопостави, върху му щеше да се стовари буря от викове и подозрения. Ако бе подал ръка на Найден за другарски съвет, щеше да стане жалък и смешен в очите на съперника си, тоест в собствените си очи. Ако бе поговорил с другите, щяха да го обвинят, че зад гърба на Водача ги подстрекава към разногласие. Не бе съгласен с рискования преход, но си мълча, не пророни нито дума, и самият се включи във виновните, излезе начело на виновните. Сега той е Водач, главният виновник. Изпълни се неговата тайна мечта да измести другия, да му напакости, да заеме първото място. Напакости на себе си. Сега за цял живот е наказан да се задържи на първото място на виновниците, да ги води през ледените зъбери на угризенията и никой никога да не може да го измести.

На екрана се появяват, снети от някакъв долен ракурс, един след друг всички алпинисти, живи и мъртви, как вървят заедно по билото, откроени горе в облаците. Един след друг, вдигнали глави към простора, стъпват в дружен, енергичен, още неизморен ритъм. Само операторът, който ги е снимал в този момент, без да го забележат, отсъствува от кадъра.

Деян неволно се понадига от стола. Иде му да се хвърли върху екрана, да се препречи пред стъпките им, да им викне, че само през трупа му могат да продължат нататък. Главата му се блъска в невъзможността като в скала.

Не опитах ли да бъда честен? — се пита той. — Предупредих Найден. Там, в градинката, когато Водачът бе грижлив овощар. Все едно че говорех на дръвчетата. Никакво разбиране. Да бях отишъл при другарите, те бяха още по-глухи за благоразумието. Щяха да се нахвърлят отгоре ми. Тогава разбрах Хелвециус: „Който не е заразен от общата лудост, е обявен за луд“.

Но разбрах и друга, по-страшна истина: „Никого не съдят за пасивност“. Тъкмо напротив. Това е начинът да си измиеш ръцете: не бях, не участвувах. Сега сам себе си ще съдиш. Никой отвън няма да облекчи товара ти, като го поеме с присъда.

На екрана Бранко жадно гълта режещ, снежен въздух.

В салона шестимата се задушават от прилив на мъка. Не могат дъх да си поемат. Не могат и да откъснат очи от младежкото му, светещо от утринно развиделяване лице.

Твоят рожден ден! Ти се раждаш за света и си отиваш от него. Приветствувай слънцето и се прости с него!

Водачът Найден върви напред. Стъпките му са равномерни, неизменни. Отмерват изтичащото време.

Внезапно Водачът се обръща с лице към групата. Нещо вика. Само мърдащи устни. Какво им е казал?

А той може всичко да казва сега, когато откритото му лице се е обърнало към седящите насреща оцелели негови другари. Всеки един от тях чува различни думи, отправени лично към него.

Водачът се обръща към Деян:

— Деяне, защо ме изостави?

— Не ме питай, брат… Това, че съм останал жив, чувствувам като страшно угризение! — отвръща на себе си Деян.

Безмълвно мърдане на устните на Водача от екрана:

— Никифоре, защо не ме предупреди?

— Сбърках, брат… — отвръща Никифор с цялата си стойка на пълен самоотказ.

— Ти никога не си допущал грешка! — му напомня Найден с едва доловима насмешка.

— А целият ми живот е бил една грешка!

Водачът със същото мърдане на устните казва съвсем друго на Суеверния, който седи с патерици до себе си:

— Съумей да се възползваш от грешките си!

— Какво ми остава, освен да се опра на патериците?

— Превърни патериците на криле! — сякаш изричат немите устни на Водача.

На екрана се появява приклекнала фигура. Поетът. Завързва обущата си. Нервни, непохватни пръсти. Ядосан. На лицето му изписано смешно недоволство. Ако би могъл сам да види образа, който остава като негов последен поздрав към живите, би открил собствената си формула:

Големите болки мога да преодолея, но как да надмогна малките лоши настроения?

Те ме държат в своята власт и се превръщат в мои лоши навици.

Лошите навици се превръщат в мой характер.

Борейки се с навиците си, аз воювам с най-силния си противник — с характера си.

А щом нямам мир и сговор със себе си, аз съм скаран с цялата вселена и спокойствието е далече от мене на светлинни години.

На екрана се разиграва гротеската на Дара. Върху абстрактния фон на снега като театър на сенките се откройват нейните ръбести, смешно ускорени движения.

Никой не се засмива в салона. Пантомимата звучи като един пронизителен призив: Опомнете се!

На края ръката на Дара с пръстите, които ще бъдат ампутирани, се протяга към камерата и размазва собствения си образ, сякаш да заглуши тревогата в несамоовладените си жестове.

На екрана се появява Асен. Той пие шепа сняг. С първична наслада гълта на едри глътки студената, блудкава влага.

В салона лицето на Дара е облъчено от снега. Тя ненаситно пие с очи беглия образ на онзи, който я заведе до снега. Чува гласа му, нахлул от спомените:

— Умората е велико благо за човека! Само когато си уморен, усещаш сладостта на глътката вода от една пряспа, нежността на вятъра от един полъх, силата на любовта от един поглед.

Асен разперва две ръце. Този присъщ нему жест сякаш вика:

— Омниа меа мекум порто! Всичко свое нося със себе си! Нищо повече не ми трябва! Нямам нищо за губене. Никой, дори смъртта не може да ми отнеме нищо. И затова не се боя от нея. Смел е оня, който няма какво да губи, няма какво да стиска в шепа!

Присмехулникът, без да подозира, че окото на обектива го следи, върви приведен. Колко е тъжно лицето му! Едва сега го забелязват. Едва сега разбират как тъжно е да бъдеш смешник. Няма по-тъжно от това.

На екрана някой отлепва подметки от снега. Мъчи се да върви. Снегът му дърпа стъпките, дави ги. Човекът все още ги изкоренява и върви. Все още се опъва. До мига, когато стъпките му ще потънат в снета завинаги. Може да е всеки един от тях.

Виелица. Завързват се един за друг, завързват се за вятъра. На екрана се мяркат силуетите на двамата влюбени, Горазд и Зорка. Призрачен воал ги омотава.

Лицето на Андро в салона свети от бледност. Гледа в хипноза.

Ето, неговия единствен хоризонт — близките фигури на двамата. Вървят един зад друг, неразделими, почти слети. Изведнаж един детайл, уголемен до болка. Андро едва сега забелязва една неуловима подробност:

Момичето поглежда крадешком назад, може би към оная серпантина, където се движи той във върволицата. Сега Андро е потресен от разкритието, че може би Зорка не е била съвсем безразлична към него. Страдала е от това, че му е причинила страдание.

Слав, операторът, е успял да запечати този миг и да го остави като подарък за нещастния влюбен. Всички си представят отвъд образите на екрана как операторът е снимал по време на похода, как е дебнал да улови характерен мигновен жест на всекиго от тях. С каква любов е вървял след тях, а те го пъдеха и му се надсмиваха високомерно.

Едва сега те гонят неговия образ, но той отсъствува от черно-белия екран — той е снимал само тях, без да заснеме ни веднаж себе си, поне за доказателство, че се е изкачил толкова високо. И как ни един от тях не се сети да грабне камерата и да го снеме така, на шега. Затова те започват да го търсят на многоцветния екран на спомените си. Разбират смаяни, че той е бил техен другар, най-добрият, който никога не се е засягал от обидното им пренебрежение. Бил е не по-малко смел от тях, напротив, бил е най-смелият, защото въпреки неопитността си е поел по техните стъпки. Бил е поет, когото не са оценили приживе. С какъв лиризъм и любов е улавял беглите мигновения, за да ги задържи на филмовата лента. Виждат го:

Колко пъти Слав снима, прикляквайки и подтичвайки напред, снима паради и речи, документална хроника. А после се втурва, завършил работния ден, мята се в движение в автобуса, виси на стъпалото с камера на рамо като картечар. Догонва другарите си в планината. Оставил си място на ролките, за да заснеме алпийските им катерения. А те го подиграват.

— Изпусна най-интересното! — му подвиква Дара и махва с ръка пренебрежително от един скален праг.

— Най-интересното е занапред! — отвръща той засмян от ухо до ухо.

И снима, сам увиснал на въжето, при невъзможни пози, под невероятни ракурси. И с една ръка си забива клина в скалата, сам си заковава живота между върха и пропастта.

Пред погледа им сега се нижат последните му кадри, които той самият не е видял.

Замръзнал водопад. Къде е това? Минали са покрай него, без да забележат това чудо! Сега проглеждат. Беловласи бради от ледунки. Дълги, занемели езици, в които е скован говорът на водата. Скулпторът върви сляп край това изваяние на вечното движение, уловено в мига на върховен застой.

Казанът под връх Вихрен дими от млечни мъгли. Едва сега останалите живи виждат какво ги е заобикаляло. Апокалипсис. Лунен огромен кратер. В него ври някакъв леден вулкан, който всеки миг ще изригне и ще ги залее.

— Къде сме били! — прошепва Суеверният.

Лицето му е прекосено от внезапен проблясък, извиращ от белия сняг на екрана. Препълва го страх и тържество над страха, че са дръзнали да стъпят в този кипящ казан въпреки предупрежденията на сънищата, въпреки яростните закани на природата, въпреки всичко.

За миг лицата на шестимата в салона са ударени от очевидността. Твърде далеч са отишли, за да могат да се върнат същите, непроменени назад.

Рад спящ върви. Навлиза все по-навътре в белия сън.

Още един разобличителен детайл, уедрен, сгромолясващ се отгоре им като камък: зърнестият строеж снега. Заснети отблизо, гранулите на пряспата избождат очите им като сачми.

Никифор в този момент на екрана се вторачва в нещо съсредоточен. Може би той е забелязал опасния, лавинообразуващ сняг. Затова е така втрещен. Обективът се движи и се фиксира: Никифор се взира с тревога не в снега, а в крачкомера. Вписва цифрата в тефтерчето си. Тефтерчето е разчертано на графи: Време, Скорост, Разстояние, Крачки. Лицето му е самодоволно, самоуспокоено от педантично изпълнен служебен дълг.

Другият Никифор в салона е със съвсем разстроено лице. На него е изписана самоотврата.

— Цял живот няма да ми стигне, за да изкупя заблудите ти! — казва той с непрощаващ поглед към оня Никифор, какъвто е бил доскоро.

Две лица на един и същ човек, а двете съвсем различни, раздалечени едно от друго, както земята от небето.

Чувството на вина прави човека човек.

Шестимата са сблъскани в тъмната зала лице с лице със собствената си съвест. Загиналите оживяват в движението. Оживелите замират в неподвижност. Преплитат се спомени с филмови кадри. Разминават се снимки и спомени, пъстроцветни образи и черно-бели, действителност и въображение.

Колко пъти може да сгреши човек и да оцелее? — пита Дара безмълвния екран.

— Човек е това, което му остава, след като е загубил всичко! — повтаря Асен в нейните спомени.

— Но защо трябваше да загинат мърцина? — го пита тя.

— И това е човешко: да загинеш ей така, мърцина!

Изведнаж лавината беззвучно събаря планината. Всичко се сгромолясва надолу. Сякаш оглушават от грохот и затова нищо не чуват.

Водачът през белия дим нещо вика. Нямо мърдащи устни. Той може всичко да им е казал. Струва им се, че устните му моделират някакъв таен призив, на който те трябва да бъдат верни докрай.

Всичко се премята. Лавината, заснета извътре. Бялата й, водовъртежна утроба. Всички, живи и мъртви, се завъртат в нея, сливат се в едно.

Бялата безкръвна смърт в лавината.

Всъщност, гледайки на екрана лавината, те нямат образа на смъртта пред очите си, а някаква бурна метаморфоза, някакъв скок в друго състояние, в друго измерение. А самите те се чувствуват едновременно тук и отвъд, действителни и минали в друга реалност.

Лежат заслушани, спрели дъх да чуят какво ще им каже снегът. Вътре в лавината те започват да разбират езика на снега. Той им прошепва истини, които само те разбират.

Отново всички, живи и мъртви, се спояват в лавината.

Отново претърсват паметта си за още един детайл, последен. Извикват образа на оператора, увлечен до самозабрава, увиснал над бездната, върти кинокамерата до последен дъх, изпълнен с някаква мистична вяра в необходимостта от изкуството му. И камерата, дори изтървана от неговите ръце, продължава да бъде поет: снима дивната красота на лавината, преодолявайки по тоя начин ужаса на човека от нея.

Снежни светулки.

Само живите пазят паметта. А ето, един мъртъв е запазил повече от живите спомена и им го предава. И така запазва и себе си жив, топъл, обичан повече, отколкото приживе.

Паметта — най-хубавият свят, достъпен за човека.