Лекомислената

Глава 2

Олга Ивановна беше на двадесет и две години. Димов — на тридесет и една. След сватбата те си заживяха превъзходно. Олга Ивановна накичи всички стаи на гостната изцяло със свои и чужди етюди в рамки и без рамки, а около рояла и мебелите създаде красиво кътче от китайски чадъри, триножници, разноцветни парцалчета, кинжали, бюстчета, снимки… Стените на столовата облепи с цветни картини, накачи цървули и сърпове, сложи в ъгъла коса и вила и се получи столова в руски стил. В спалнята, за да прилича на пещера, драпира тавана и стените с тъмно сукно, окачи над креватите венециански фенер, а пред вратата постави фигура с алебарда. И всички намираха, че младите съпрузи имат много мило гнезденце.

Всеки ден, след като ставаше от сън в единадесет часа, Олга Ивановна свиреше на рояла или пък ако имаше слънце, рисуваше нещо с маслени бои. След дванадесет часа отиваше при шивачката си. Тъй като с Димов имаха твърде малко пари, които едва стигаха, за да се показва често с нови рокли и да поразява с тоалетите си, и тя, и шивачката й трябваше да измислят куп хитрини. Много често от стара пребоядисана рокля, от нищо и никакви парченца тюл, дантели, плюш и коприна ставаха просто чудеса, нещо чаровно, не рокля, а мечта. От шивачката Олга Ивановна обикновено отиваше у някоя позната артистка, за да научи театралните новини и между другото да си осигури билет за първото представление на новата пиеса или за някой бенефис. От артистката трябваше да се иде в ателие на художник или на изложба, после — при някой от знаменитостите: да го покани на гости, да върне визита или просто да побъбри. И навсякъде я посрещаха весело и дружелюбно. Уверяваха я, че е добра, мила, изключителна… Онези, които тя наричаше знаменити и велики, я приемаха като своя, като равна и в един глас й предричаха, че от нея, с тия таланти, вкус и ум, ако не се разпилява, ще излезе нещо голямо. Тя пееше, свиреше на пиано, рисуваше, моделираше, участваше в любителски представления, но всичко това вършеше не как да е, а с талант; фенерчета ли ще направи за илюминация, ще се премени ли, връзката ли ще завърже някому — всичко у нея излизаше необикновено художествено, грациозно и мило. Но талантът й в нищо не се проявяваше така ярко, както в умението бързо да се запознава и да става близка със знаменити хора. Щом някой се прославеше, макар и за малко, и хората заговореха за него, тя вече се запознаваше, в същия ден се сприятеляваше и го канеше на гости. Всяко ново познанство за нея беше истински празник. Тя боготвореше знаменитите хора, гордееше се с тях и всяка нощ ги сънуваше. Тя жадуваше за тях и все не можеше да утоли жаждата си. Старите си отиваха и се забравяха, на смяна идваха нови, но и с тях скоро свикваше или се разочароваше и започваше жадно да търси нови и нови велики хора, намираше и отново търсеше. За какво?

След четири часа обядваше вкъщи с мъжа си. От неговата простота, здрав смисъл и добродушие изпадаше в умиление и възторг. Току скачаше, поривисто прегръщаше главата му и я обсипваше с целувки.

— Ти, Димов, си умен, благороден човек — казваше тя, — но имаш един много сериозен недостатък. Ти никак не се интересуваш от изкуството. Ти отричаш и музиката, и живописта.

— Не ги разбирам — казваше кротко той. — Цял живот съм се занимавал с естествени науки и медицина и не съм имал време да се интересувам от изкуство.

— Но това е ужасно, Димов!

— Защо пък? Твоите познати нямат представа от естествените науки и медицината, обаче ти не ги упрекваш за това. Всеки със своето си. Аз не разбирам пейзажите и оперите, но мисля така: щом едни умни хора дават за тях големи пари, значи те са нужни. Аз не ги разбирам, но да не разбираш, не значи да отричаш.

— Дай да стисна честната ти ръка!

След обяда Олга Ивановна отиваше при познати, после — на театър или на концерт и се връщаше вкъщи след полунощ. И така всеки ден.

Всяка сряда даваше вечеринки. На тези вечеринки домакинята и гостите не играеха карти и не танцуваха, а се развличаха с най-различни изкуства. Артистът от драматичния театър декламираше, певецът пееше, художниците рисуваха в многобройните албуми на Олга Ивановна, виолончелистът свиреше и самата домакиня също рисуваше, моделираше, пееше и акомпанираше. В промеждутъците между декламирането, музиката и пеенето говореха и спореха за литература, театър и живопис. Дами нямаше, защото Олга Ивановна освен артистките и шивачката си смяташе всички дами за скучни и пошли. Нито една вечеринка не минаваше, без домакинята да трепне при всяко позвъняване и да каже с победоносен вид: „Това е той!“, като разбираше под думата „той“ някоя новопоканена знаменитост. Димов не стоеше в гостната и никой не се сещаше за неговото съществуване. Но точно в единадесет и половина вратата на столовата се отваряше, Димов заставаше със своята добродушна и кротка усмивка и казваше, потривайки ръце:

— Заповядайте да хапнем, господа!

Всички отиваха в столовата и всеки път виждаха на масата едно и също: стриди, парче шунка или телешко, сардела, сирене, хайвер, гъби, водка и две шишета вино.

— Мили мой метрдотел! — казваше Олга Ивановна, пляскайки с ръце от възторг. — Ти си просто очарователен! Господа, погледнете челото му! Димов, обърни се в профил. Господа, погледнете: лице на бенгалски тигър, а изразът — добър и мил като на елен. У, мили!

Гостите ядяха и гледайки Димов, си мислеха: „Наистина, славно момче“, но скоро го забравяха и продължаваха да си говорят за театър, музика и живопис.

Младите съпрузи бяха щастливи и животът им течеше като по вода. Впрочем третата седмица от техния меден месец не беше прекарана съвсем щастливо, а дори печално. Димов се зарази в болницата от червен вятър, остана на легло шест дни и трябваше да остриже до корен хубавата си черна коса. Олга Ивановна седеше край него и горчиво плачеше, но когато му поразмина, върза на остриганата му глава бяла кърпа и започна да рисува бедуин. И на двамата им беше весело. Два-три дни след като оздравя и отново започна да ходи в болниците, с него се случи ново недоразумение.

— Не ми върви, мила — каза той един път, когато обядваха. — Днес имах четири аутопсии и си порязах два пръста наведнъж. И чак вкъщи забелязах.

Олга Ивановна се уплаши. Той се усмихна и каза, че това е дребна работа и често му се случва по време на аутопсия да си порязва ръцете.

— Увличам се, мила, и ставам разсеян.

Олга Ивановна с тревога очакваше трупна зараза и нощем се молеше на Бога, но всичко мина благополучно. И отново потече мирният щастлив живот; без скърби и тревоги. Настоящето беше прекрасно и на негово място идеше пролет, която вече се усмихваше отдалеч и обещаваше хиляди радости. Щастието няма да има край! През април, май и юни — във вилата, далеко извън града, разходки, етюди, риболов, славеи, а после, от юли чак до есента — пътуване на художниците по Волга и в това пътуване като крайно необходим член на сосиетето2 ще вземе участие и Олга Ивановна. Тя вече си беше ушила два пътни костюма от лен, купила си беше за из пътя бои, четки, платна и нова палитра. Почти всеки ден при нея идваше Рябовски, за да види какви успехи е постигнала в живописта. Когато тя му показваше своята живопис, той пъхаше ръце дълбоко в джобовете си, здраво стискаше устни, сумтеше и казваше:

— Така-а… Тоя облак тук крещи: не е осветен с вечерна светлина. Предният план е някак си сдъвкан и, знаете ли, нещо не го бива… А къщата ви се е задавила от нещо и жално пищи… би трябвало тоя ъгъл да се мине по-тъмно. Но, общо взето, не е лошо… Браво.

И колкото по-неразбираемо говореше той, толкова по-лесно Олга Ивановна го разбираше.