Ловци на скалпове

Глава IIIСТОЛИЦАТА НА ПУСТИНЯТА

Цяла седмица беше необходима на ловците, докато преминат Скалистите планини, за да се спуснат в долината на река Дел Норте, по която стигнаха Санта Фе — столицата на Ново Мексико. Керванът пристигна още на другия ден, защото мина по най-късия път през прохода Рагън.

Търговците не срещнаха никакви трудности при превоза на стоките си, ако не се смяташе таксата от 500 долара, която заплатиха за всеки фургон при влизането в града. Тя действително беше много голяма, но нямаше как да се избегне. Не е възможно да не минеш през Санта Фе, ако искаш да търгуваш по тези места.

Керванът се разположи в околностите на града. Севрен, Хенрих и още няколко души слязоха в един хотел и си почиваха от тежкия път, наслаждавайки се на хубостите на градския живот.

На другия ден младежът бе събуден от слугата си Годе, който пееше откъси от канадски песни:

— Господарю, днес има голям бал. Вярвам, че няма да е безинтересно за вас, ако посетите мексиканския бал.

— Не мога, Годе, защото съм в траур.

— Траур? Колко съжалявам! Ще танцувам фанданго. Този танц заслужава да се види. Ето и господин Севрен. Попитайте го, може ли човек да бъде в Санта Фе, без да посети такъв празник?

Севрен изпрати Годе за едно шише хубаво вино и каза на братовчед си:

— Годе има право. Можеш да не танцуваш, но ще видиш любопитни неща, от които ще добиеш впечатления за тукашните нрави. Аз насила ще те заведа. Балът на Санта Фе е това, което са надбягванията в Епсоп или папската служба в римската катедрала „Свети Петър“ на Великден. А какво ще кажеш за града?

— Нима това наричате град? — каза Хенрих презрително.

— Разбира се, всички го наричат знаменития град Санта Фе, столица на цялата пустиня, рай за търговците, ловците и крадците.

— И това ли е прогресът, достигнат за 300 години! Населението си е почти така грубо, както е било. То навярно стои на най-долното стъпало на цивилизацията.

— По-вярно е, ако кажеш, че го е запознато само с развлеченията и пороците на цивилизацията. В тоя оазис ще срещнеш театър, празненства, фойерверки, картини, лека поезия, хора, жадни за приключения… или по-вярно, разбойници и бандити. С една дума, ти ще се натъкнеш на много разнообразни люде и неща, преди да срещнеш добродетел и чест.

Разговорът им бе прекъснат от Годе, който донесе виното и две чаши.

— Изпий една чаша от това леко искрящо вино — каза Севрен на Хенрих. — То е местно производство, на което би завидял всеки. Ако янките завладеят някога тази страна, те по справедливост ще оценят този продукт.

— Нима те се стремят към това? — попита младежът.

— Да, това ще закръгли владенията на Съединените щати. Аз искрено го желая. Тогава ще престанат тези гнусни грабежи над търговците. Петстотин долара за фургон, а ние имаме само сто! Този разбойник губернаторът е откраднал петдесет хиляди долара. Това не е ли възмутително?

— Но може би не всичко отива в неговия джоб.

— До последния цент. Тук той е всичко. И благодарение на тези доходи управлява населението така строго.

— А те не въстават ли против тиранията му?

— Да, но без полза. Той винаги съумява да ги разедини.

— Но аз не виждам военна сила, с която би могъл да ги умиротворява. Той няма никаква армия.

— Неговата рамия? Ето я на улицата.

— Храбрите индианци! Навахите! — каза Годе.

И действително край хотела минаваха около 12 души индианци със своите цветни наметала.

— Това навахи ли са? — попита Хенрих.

— Да — отвърна Годе. — Аз ги познавам много добре, защото скъпо платих веднъж за запознанството си с тях. Това е едно отвратително, проклето племе.

— Аз мислех, че те са непримирими врагове на новомексиканците. Те роби ли са?

— Я погледнете тези разбойници! Приличат ли на роби? — извика Годе, като замахна с юмрука си към тях.

И действително по техните маниери не можеше да се предположи, че са роби. Те пристъпваха гордо и гледаха отвисоко минувачите.

— Какво търсят тук? — попита Хенрих. — Тяхната родина е далеч на изток.

— Те се намират сега под защитата на мирния договор, който ще нарушат при пръв удобен случай. Тук се чувстват като у дома си и няма да е чудно, ако довечера ги срещна на бала.

— Нима са толкова смели?

— Питай Годе. Той ги познава много по-добре, понеже е бил в плен, при тях.

— По-точно не при тях, господарю — отговори канадецът, — а при проклетите апахи, и то цели три месеца. Но разликата между тях не е голяма. Аз със собствените си очи съм виждал техните зверства. Преди да тръгнат на голям поход, принасят деца в жертва на своя бог Кетцалкоатл. Малцина са тези, които като мен успяват да избягат. От тукашните места никой не смее да навлезе в техните предели.

— А как спасихте кожата на черепа си от тях? — попита Хенрих слугата си.

— Много просто, господарю, те нямаха нужда от нея. Никой от тях не можеше да я окачи за косите й на пояса си, защото… — Годе сне шапката си, а заедно с нея и косите си. — Виждате ли — каза той, като гладеше голата си глава с ръка, а Хенрих и Севрен се превиваха от смях, гледайки комичната му физиономия. Той носеше перука, която беше купил от една бръснарница в Сент Луис.

Предложиха му да допие питието. Той го изпи за здравето на господаря си, като му пожела нови подвизи и слава в предстоящото пътуване от Санта Фе до Чиуауа.

— Нима отиваме там сега? — попита Хенрих братовчед си.

— Разбира се. Тук едва ли ще продадем и четвърт от стоките си. Хайде сега да се върнем в лагера, за да поуредим някои неща, а довечера — на бал. Сам ще видиш колко е любопитно там.