Ловци на време

1

Температурата се понижи. Въздухът стана спарен. Обувките на Бейлинджър издаваха стържещи звуци по каменния под, докато крачеше в мрака.

— Когато бях малък — каза Рей, — с неколцина приятели отидохме да изследваме една пещера. — Изглежда, опитваше се да прогони неприятните мисли, които го бяха обзели.

— И намерихте ли нещо интересно? — попита Аманда.

— Заклещих се.

— Какво?

— Приятелите ми отпрашиха с велосипедите да търсят помощ. Прекарах в пещерата десет часа, преди спасителният екип да ме извади.

— Не мисля, че това ще ме накара да гледам по-оптимистично на нещата — каза Бейлинджър.

— Да, но аз се измъкнах оттам, нали? Какво по-оптимистично от това? Стига си хленчил! Чакайте. Спрете. Светни вляво. Там. На пода.

Аманда насочи фенерчето в указаната посока и освети два обли прашни предмета.

Рей се приближи бързо до тях и вдигна единия.

— Фенери! — Той издуха прахта и потърка тумбестото стъкло с ръкава си. Когато разклати фенера, отвътре се чу плисък. — Боже мой, вътре все още има газ.

Франк се намръщи:

— И не се е изпарила след повече от сто години?

— Че как да се изпари? Капачката на резервоара е затегната — отговори Рей.

— Можела е да се изпари през фитила.

Рей вдигна стъкления похлупак и огледа фитила.

— Може би той е изиграл ролята на тапа, така че въздухът не е успял да се добере до газта. Какво значение има? Важното е, че можем да се възползваме от фенера. — Той извади запалката си.

— Не — каза Бейлинджър.

Рей постави палеца си върху колелцето на запалката.

— Недей! — Франк сграбчи ръката му.

Очите на пилота потъмняха под светлината на фенерчето.

— Пусни ме.

— Махни запалката!

— Предупреждавам те — каза Рей с дрезгав глас. — Пусни ме!

Бейлинджър отдръпна ръката си.

— Просто ме послушай.

Рей пусна запалката в джоба си.

— Господарят на играта не възрази, когато използвахме GPS приемника, за да проникнем тук. Това не е типично за него — рече Франк.

Пилотът остави фенера на земята.

— Трябва ли да смятаме, че сме го впечатлили с находчивостта си? Не мисля така — продължи Бейлинджър.

Рей изкрещя яростно и сграбчи с две ръце пушката за приклада и цевта. После блъсна с нея Бейлинджър в гърдите и го запрати към близката стена. Франк се спъна в железопътната релса. Щом падна на земята, Рей се хвърли върху него, като притисна пушката към гърдите му. Ръцете на Франк се оказаха заклещени под оръжието. Той се напъна да отблъсне противника си, но откри, че се задушава от натиска на пушката.

— Дръж шибаните си ръце далеч от мен! — изкрещя Рей.

Бейлинджър се напъна по-силно.

— Не ми казвай какво да правя! — Лицето на пилота беше изкривено от гняв. Беше изненадващо силен и яростният му натиск остави Франк без дъх.

— Спри! — извика Аманда.

Бейлинджър се гърчеше върху студения под на тунела, но не можеше да освободи ръцете си. Опита се да забие коляно в слабините на другия мъж, но Рей го обездвижи с крака. После наведе рязко глава и го удари с всичка сила в носа.

Франк чу остро изпукване. От носа му шурна кръв. Притъмня му.

— Спри, по дяволите! — изкрещя Аманда.

През замъглените си очи той видя, че тя се приближава до тях и се вкопчва в Рей.

— Пусни го! Не разбираш ли какво се опитва да ти каже?

Пилотът стовари отново главата си в носа му. Бейлинджър изохка, пред очите му всичко стана сиво. Помъчи се да си поеме въздух.

— Фенерите са капан! — изкрещя Аманда. — Защо Господарят на играта не възрази, че взривихме GPS приемника?

От ярост очите на Рей се бяха превърнали в две цепки. Той се отпусна с цялата си тежест върху пушката, с която притискаше гърдите на Франк. Аманда го задърпа за раменете.

— Той е искал да влезем в тунела! Искал е да се почувстваме самоуверени и да свалим гарда си!

Тя обви ръка около гърлото на побеснелия мъж. Той отметна глава и я удари в лицето. Аманда политна назад.

— Фенерите могат да избухнат! — изкрещя тя. — Или пламъкът им може да предизвика експлозия на гризу[23]!

На Бейлинджър му се виеше свят, носът му се пълнеше с кръв, дробовете му горяха от недостиг на въздух.

Над Рей надвисна сянка. Франк, който виждаше всичко замъглено, помисли, че халюцинира. Сянката държеше в ръцете си камък. Тя замахна и удари с такава сила, че дори неговото тяло се разтърси. От главата на Рей шурна кръв. Сянката замахна отново. Чу се хрущене на кост, придружено от плисък.

Франк видя как тъмните очи на Рей се разшириха, после се оцъклиха. Сянката нанесе трети удар и този път той прозвуча глухо.

Рей се разтресе и изхриптя. Сякаш не беше човек, а марионетка с прерязани конци. Той се стовари внезапно върху Бейлинджър и тежестта на мъртвото му тяло увеличи натиска върху гръдния му кош.

На Франк му причерня. Подутите му ноздри бяха задръстени с кръв и той изпита усещането, че потъва под вода, притискан от нещо тежко. Изведнъж натискът върху гърдите му изчезна. Нечии ръце избутаха трупа на Рей настрани и преобърнаха Франк с лице към пода на тунела. Кръвта се оттече от носа му.

— Дишай! — изкрещя Аманда.

Той се закашля и успя да накара дробовете си да заработят отново. В разраненото му гърло нахлу въздух. Някъде над него се чуваше дрезгавото дишане на Аманда. Бейлинджър бавно се надигна до седнало положение. На слабата светлина, проникваща през входа на тунела, видя, че тя се е навела над него, опряла гръб в стената. Аманда се свлече до фенерчето, което лежеше на пода. На светлината му лицето й изглеждаше мъртвешки бледо.

— Той…? — Тя не намери сили да довърши въпроса си.

— Гади ми се.

— От насилието е.

За известно време единственият звук, който се чуваше, беше ехото от дишането им.

— Той не ми остави друг избор.

— Така е — съгласи се Бейлинджър. — Продължавай да си го повтаряш. Той не ти остави друг избор. Ако не го беше спряла, вероятно щеше да ме убие. — Но Франк знаеше, че колкото и да се опитва да я убеди в това, никога няма да успее. Към кошмарите й щеше да се прибави още един. — Лошо ли си ранена?

— Бузата ми е подута от удара му с глава. А ти как си?

— Носът ми е счупен.

Бейлинджър свали раницата си. Гърба го болеше от вдлъбнатините, които му бяха направили кутиите с амуниции, когато падна върху тях. Напълни шепата си с вода от манерката и я плисна на лицето си, опитвайки се да го почисти от кръвта. После извади походната си аптечка и разпечата една антисептична кърпичка.

— Дай на мен. — Аманда пропълзя до него и избърса внимателно лицето му.

Франк се помъчи да скрие болката си.

— Надявам се, че нямаш нищо против мъже с неправилни черти.

— Винаги съм искала да живея с мъж, който прилича на боксьор.

Той разгледа на светлината на фенерчето синината върху лявата й буза.

Прегърнаха се.

— Благодаря ти — прошепна Франк.

Не искаше да я пуска. Но после погледна над рамото й към тялото на Рей.

— Тунелът. Гробницата. Полунощ.

Аманда кимна.

— Ако не спазим срока, Господарят на играта ще взриви тунела и ще ни погребе. Никога няма да успеем да излезем навън.

Бейлинджър се обърна към един дирек, върху който беше монтирана камера.

— Господарю на играта, наслади ли се на смъртта на Рей?

Ослуша се за отговор, но после осъзна, че слушалките и шапката му са паднали по време на борбата. Сложи си ги отново и зачака Господарят да проговори.

— Може би радиосигналът не може да проникне в тунела — каза Аманда.

— Прониква, прониква — обади се внезапно гласът. — Не се безпокойте.

Франк даде три аспирина на Аманда и извади още три за себе си. Преглътнаха хапчетата с вода. Носът му продължаваше да кърви. Той напъха в ноздрите си памучни тампони, като игнорира болката.

— Готова ли си?

— Готова съм.

Тя вдигна фенерчето.

Той метна раницата на гърба си и взе пушката.

Поеха по тунела. Внезапно Бейлинджър се върна назад в тъмнината. Грабна един от фенерите за дръжката и го подаде на Аманда.

— Защо? — Тя огледа подозрително фенера.

— Не съм сигурен. — Той превъзмогна отвращението си, пребърка единия джоб на Рей и извади запалката. — Не знаем какво може да ни потрябва.

Продължиха отново по тунела, като разпръскваха тъмнината с лъча на фенерчето.

— Става по-студено — отбеляза Аманда.

Завиха зад един ъгъл.

— Любимият ми цитат е от Киркегор. Подходящ е за времева капсула — каза гласът в слушалките на Франк.

Наближиха малка зала.

— И какъв е цитатът? — „Накарай го да продължи да говори — рече си Бейлинджър. — Нека да запази връзка с нас“.

— „Най-мъчителното съществуване е да не забравяш за бъдещето, особено онова, което никога няма да имаш“.

— Нищо не разбрах.

— Отнася се до някой, който умира, и до чувството, което изпитва, когато си представя бъдещи събития, които никога няма да преживее.

Въздухът сякаш стана още по-студен. Аманда освети с трепереща ръка залата.

— Изглежда, намерихме я — промърмори тя.

2

От сенките ги гледаше един мъж. Беше висок и болезненослаб, с брада като на Ейбрахам Линкълн. Тъмната коса се спускаше по раменете му. Беше облечен в черен костюм, като старомодното сако стигаше чак до

коленете му.

Бейлинджър едва не го застреля, но позата на мъжа не излъчваше заплаха и полицейският опит му позволи да се овладее. Както бе казвал инструкторът му в академията: „За да дръпнете спусъка, трябва да имате дяволски добра причина“.

Мъжът стоеше изправен и беше притиснал някакъв предмет към гърдите си.

— Горе ръцете! Кой сте вие? — извика Франк.

Мъжът не помръдна.

— Горе ръцете, да ви вземат мътните!

Единственият звук беше ехото от заповедта му.

— Той не помръдва — каза Аманда.

Те пристъпиха предпазливо напред и светлината на фенерчето им разкри още подробности.

— О, боже! — простена Аманда.

Мъжът нямаше очи. Бузите му бяха хлътнали. Пръстите, с които притискаше предмета към гърдите си, бяха кости, покрити със съсухрена кожа. Цялото му тяло беше полепнало с тънък слой прах.

— Мъртъв е — промърмори тя.

— И то от много време — допълни Франк. — Но защо не се е разложил?

— Някъде бях чела, че в пещерите няма почти никакви насекоми и микроби — поясни тихо Аманда. — Този тунел се намира в недрата на планината. А и ледът.

— Какво имаш предвид?

— Още една следа, която ни даде Господарят на играта, но ние не можахме да я разтълкуваме. Той каза, че през зимата жителите на града са събирали лед от езерото и са го складирали в мината. Тунелът е бил достатъчно студен, за да съхрани леда през лятото. Хората са го използвали, за да запазват храната от разваляне.

— Студът го е мумифицирал — каза със страхопочитание Бейлинджър.

— Предметът, който е притиснал към гърдите си, прилича на книга. Но какво го задържа прав? — Аманда пристъпи по-близо.

Сега вече видяха, че трупът е наклонен леко назад към една дъска, закрепена права с помощта на струпани в основата й камъни. През коленете, корема, гърдите и врата на мумията бяха прекарани въжета, които я придържаха към дъската.

— Кой е завързал въжетата? — попита Франк и потръпна, при това не само от студ.

— Възлите са отпред. Може би се е завързал сам. — Аманда обходи тялото на мъртвеца с лъча на фенерчето. — Може би ръцете му са били свободни, докато завърже последното въже около гръдния си кош. После навярно е пъхнал дясната си ръка под въжето, за да притисне книгата към гърдите си. Сега сме близо до него и виждаме как е постигната илюзията, но когато бяхме при входа на залата, той изглеждаше така, сякаш ни приветства.

— Запознайте се с преподобния Оуен Пентикост — каза Господарят на играта. Но този път гласът му не прозвуча в слушалките на Бейлинджър. Разнесе се от скрити в стените говорители и ефектът от ехото му беше особено изнервяш.

— Копелето е имало усет към драматизма — рече Франк.

— Нямаш представа колко си прав — отговори Господарят на играта.

— Предполагам, че книгата, която държи в ръка, е Библията. — Аманда наведе глава, опитвайки се да разчете заглавието върху гърба на корицата. Понеже не успя, остави фенера на земята, поколеба се и протегна с нежелание пръст към книгата, за да я наклони и да открие заглавието й.

Бейлинджър хвана ръката й.

— Това може да е умело замаскирана бомба.

Лъчът на фенерчето освети синината на бузата й, която се открои още повече върху внезапно пребледнялото й лице.

— Иракските бунтовници си умираха да крият чувствителни на допир бомби под труповете на американските войници — обясни й Франк. — И щом някой вдигнеше или преобърнеше труповете, те се взривяваха.

Аманда отдръпна ръка.

— Не е Библията — обади се Господарят на играта. — Казва се Евангелието на Гробницата на земните желания.

— Заглавието не е особено примамливо — отбеляза Бейлинджър.

— Пентикост го е написал на ръка. То предсказва злините на идния век и необходимостта хората да разберат истината.

— И каква е истината?

— Виж сам.

Аманда насочи лъча на фенерчето към един отвор в стената зад Преподобния. Бейлинджър вдигна пушката и закрачи напред, а тя тръгна след него, като му осветяваше пътя. Двамата минаха през отвора и се озоваха в едно значително по-обширно помещение.

Аманда зяпна от изумление.

Франк се опита да бъде язвителен:

— Да, добре, това е гробница. На земните желания.

3

Намираха се в пещера. Сталактитите и сталагмитите закриваха частично гледката на Бейлинджър и Аманда. Освен това тънкият лъч на фенерчето не им позволяваше да видят всичко наведнъж. Аманда бе принудена да го мести от предмет на предмет, от място на място, от една жива картина към друга.

Труп до труп.

Пред тях бяха гражданите на Авалон. Дрехите, в които бяха облечени, навярно са неделните им одежди за църква, прашни и посивели след изминалите век и нещо. Лицата им, досущ като това на Пентикост, бяха изпити, с изпъкнали под съсухрената кожа скули. Мумифицирани от консервиращия студ в тунела, хората изглеждаха смалени. Дрехите висяха по телата им като плащеници.

Групата, която се намираше най-близо до Бейлинджър и Аманда, се състоеше от четирима мъже, играещи карти на една маса.

— Не забравяй, че не бива да докосваш нищо! — предупреди я Франк.

Мъжете бяха завързани за столовете, но за разлика от въжетата на Пентикост, техните бяха замаскирани. Картите бяха залепени за дланите им. Извитите им ръце бяха приковани за масата с пирони. Пред тях имаше купчина пари.

На съседната маса също имаше мъже, но те седяха пред бутилка уиски и чаши, покрити с прах. На столовете им ги крепяха въжета и пирони.

— Грехове — промърмори Бейлинджър.

На една по-дълга и по-отдалечена маса видя мъже, жени и деца, насядали пред чинии, в които навярно някога бе имало планини от храна. Сега обаче в тях се издигаха изсъхнали купчини от неопределено естество. От устите на хората се подаваха кости, които приличаха на свински ребра и пилешки бутчета.

На едно легло две мумифицирани жени лежаха под един гол мъж. На друго легло седеше мъж и опипваше две голи деца, момче и момиче. Трети гол мъж лежеше по лице върху една маса, а върху него — друг мъж, пак гол. По-нататък пък се виждаше мъж, който правеше секс с куче.

— Изглежда, преподобният Пентикост е имал фобия от секса — каза Аманда.

Една жена седеше пред прашно огледало, а пред нея имаше четка за коса и кутии със спечен грим. На една маса лежеше по очи мъж с дупка в слепоочието и револвер в ръката. Една мумия свиреше на цигулка, а мъж и жена танцуваха, притиснати толкова плътно един в друг, че прегръдката им изглеждаше невъзможна, докато Бейлинджър не осъзна, че бяха заковани за разположена между тях дъска.

Накъдето и да насочеше фенерчето Аманда, се виждаха подобни живи картини.

— Музика и танци? Пентикост явно е смятал доста неща за грехове — отбеляза Франк. Лъчът на фенерчето освети видеокамера, монтирана на една от стените. Като тръгна гневно към нея, той попита Господаря на играта: — Като изключим мъжа с дупката в главата, как са умрели всички тези хора? Какво е това — масово самоубийство като онова, при което Джим Джоунс[24] е накарал хората си да изпият отровен кул-ейд[25]?

— Флейвър-ейд[26] — поправи го гласът. — Джоунс е сложил вътре цианид. Църквата му се е наричала Храмът на народа. Над деветстотин негови последователи са се самоубили. Джоунс ги е подтикнал да протестират срещу „условията на един нечовешки свят“. В последно време това е само едно от многото масови самоубийства по религиозни причини. В края на 90-те години на XX век членовете на сектата Орденът на Слънчевия храм се самоубили, за да избягат от злините на този свят и да намерят подслон в едно райско място, кръстено на звездата Сириус. Последователите на култа Райските порти са изпили отровна водка, за да отидат в рая с помощта на космически кораб, който бил скрит зад приближаващата се комета Хейл-Боп. Но моите любимци са последователи на Движението за възстановяване на Десетте Божи заповеди. Те са имали видения на Дева Мария и са вярвали, че светът ще загине на 31 декември 1999 година, в навечерието на новото хилядолетие. Когато Апокалипсисът не настъпил, извършили нови изчисления и решили, че датата, на която действително ще дойде краят на света, е 17 март. Над осемстотин души са загинали в очакване на това, което според тях щяло да бъде свършекът на времето.

— Значи съм прав — каза Франк. — Било е масово самоубийство.

— Не. Нито един от тези хора не се е самоубил, дори и мъжът с дупката от куршум в главата. Изстрелът е произведен след смъртта му.

— Тогава…?

— Масово убийство — отговори Господарят на играта. — Пентикост е убил всичките двеста и седемнайсет жители на града, осемдесет и пет от които са деца. А в добавка е убил и домашните им любимци.

— Толкова много хора срещу един-единствен човек — каза Бейлинджър с глух глас. — Със сигурност са можели да го спрат.

— Не са знаели какво става. Пентикост ги е убедил да дойдат тук в навечерието на 1899 година, защото те вярвали, че ще бъдат пренесени на небето. Вярвали са го толкова силно, че тръгнали насам по време на буря. Пентикост ги уверил, че мината е уреченото място. Той се е нуждаел от тази пещера. Тя е била единственият начин да убие всички наведнъж.

— Как? — настоя Аманда. — С отрова? Разполагал ли е с достатъчно храна или вода, за да отрови всичките двеста и седемнайсет души? И как е успял да я отрови, без те да забележат?

— Не ги е убил чрез храна или вода.

— Ако не ги е застрелял, не виждам как би могъл да убие толкова много хора наведнъж.

— Арсеникът е интересна субстанция. Когато я нагреят, тя не се втечнява, а се превръща направо в газ.

— Пентикост ги е отровил с газ?

— Той мирише на чесън. Проникнал е от запечатана зала със скрити вентилационни отвори, така че е нямало как да спрат разпространението му из мината. След като запалил огъня, който е загрял арсеника и е предизвикал отделянето на газа, Пентикост излязъл от мината и е заключил изхода. По онова време постройките в подножието на склона са били непокътнати. Той изчакал бурята да премине в една от тях. После отворил вратата на мината и оставил газа да се разсее през една вентилационна шахта. По-късно е подредил живите картини. Искал е Гробницата на земните желания да бъде урок за бъдещите поколения. Когато е изпълнил мисията си, Пентикост организирал собствената си жива картина, после се е отровил и е отишъл там, където според него се намирал раят. Както ти отбеляза по-рано, в мините и пещерите няма много насекоми и микроби. Това е другата причина, освен студа, телата да се мумифицират. Но в тази мина все пак е имало някакви насекоми. Те обаче не са могли да си свършат работата, защото арсеникът, полепнал по телата, ги е убил.

Бейлинджър разглеждаше с отвращение живите картини.

— Докато идвах насам, ти ми каза, че Гробницата ще ми покаже смисъла на живота. Не виждам какъв е той, освен факта, че всички умират.

— Но не и ние — подчерта Аманда. — Поне не тази вечер. Намерихме Гробницата преди полунощ. Победихме! Трябва да се махнем оттук!

Господарят на играта не отговори на изявлението й, а вместо това каза на Франк:

— Смисълът на живота — неговият ад — е в това, че хората вярват в идеите, които им хрумват. Нещо по-лошо — те се опитват да осъществят тези идеи. Да вземем например ужасните масови убийци от миналия век. Хитлер. Сталин. Пол Пот. Заради тях са загинали милиони хора. Тези мъже давали ли са си сметка, че са луди? Едва ли. Те са вярвали, че страданието, което са причинявали, е нищожна цена за осъществяването на идеите им. Древните хора са смятали, че небето е купол с дупки, през които прониква Божествена светлина. Това е била тяхната реалност. По-късно хората са вярвали, че Слънцето се върти около Земята, която според тях е била център на Вселената. Те са смятали това за реалност. После Коперник е доказал, че Земята се върти около Слънцето и че то е център на Вселената. И това се е превърнало в реалност. Реалността е в нашето съзнание. Как иначе някой би могъл да обясни случилото се в тази пещера? Преподобният Пентикост и Джим Джоунс, Орденът на Слънчевия храм и Движението за възстановяване на Десетте Божи заповеди. Мислите са контролирали възприятията им. Космически кораб, скрит зад кометата Хейл-Боп? Ако мислиш за него, той става реалност. Да отровиш двеста и седемнайсет души, за да дадеш урок на бъдещите поколения? За Пентикост това е била най-очевидната идея, която е можела да му хрумне. „Ние създаваме своя собствена реалност“, каза веднъж един от помощниците на президента Буш-младши. Истината, която внушава Гробницата на земните желания, е, че идеите контролират всичко и че всичко е реално.

— Което означава, че твоята идея не е по-добра от идеите на всички останали! — повиши глас в изблик на гняв Бейлинджър. — Твоето мислене е точно толкова погрешно, колкото и това на Пентикост! Такава е и играта хи! Но сега тя свърши! Ние победихме! Тръгваме си!

Гласът не отговори.

Франк махна на Аманда да насочи лъча на фенерчето към изхода. Те тръгнаха към другата зала, в която преподобният Пентикост беше прекарал повече от сто години, за да посрещне бъдещето.

Ударната вълна ги връхлетя изненадващо. Бейлинджър стегна мускулите си и в същия миг до тях достигна грохотът на експлозия. Стените потрепераха. Посипа се градушка от камъни. Франк се олюля и едва не падна.

— Не! — изкрещя той, когато ехото от грохота започна да утихва.

Двамата с Аманда се втурнаха към тунела, но пътят им беше преграден от гъст облак прах. Те се разкашляха и заотстъпваха колебливо назад.

Аманда се обърна, като се оглеждаше за камера.

— Кучи син! Каза ни, че никога не лъжеш! Закле се, че никога не си създавал нечестна игра! Обеща, че ще ни пуснеш живи, ако спечелим!

Господарят на играта запази мълчание.

Постепенно прахта се слегна. Бейлинджър и Аманда тръгнаха предпазливо напред, като насочиха лъча на фенерчето към края на тунела. Стигнаха до мястото, където бяха оставили тялото на Рей. Сега трупът на пилота беше затрупан от скални отломки.

— Джонатан сигурно е взривил GPS приемника на Рей — каза Франк.

— Не ме наричай Джонатан! — сопна се гласът.

— Защо не? Ти вече не играеш по правилата. Защо, по дяволите, да те наричаме Господаря на играта?

— А кой е казал, че играта е приключила?

Бейлинджър и Аманда се спогледаха на светлината на фенерчето.

— Не знам колко дълго ще издържат батериите. Ти донесе ли други? — попита го тя.

— Не.

След като помълчаха известно време, обзети от отчаяние, Аманда каза:

— Може да си направим факли от дрехите в Гробницата. — Тя се помъчи да звучи оптимистично, но гласът й изневери. — Лоша идея. Пламъците може да възпламенят минния газ.

На Франк му хрумна нещо:

— Ако имаше газ, той нямаше ли да ни е убил вече? Нямаше ли да се е възпламенил от експлозията?

— Може би. Но сега ми идва наум, че пламъкът на факлите ще погълне кислорода, с който разполагаме. Ще се задушим по-бързо, отколкото ако останем да чакаме в мрака.

Тя млъкна.

Разнесе се ръмжене. Двамата с Бейлинджър се обърнаха рязко и фенерчето освети двете кучета, които го бяха подгонили при оврага. На Франк му се стори, че кучетата са станали по-големи. Очите им червенееха на светлината. От челюстите им капеше слюнка. „Мили боже, последвали са ни в мината!“ — помисли си той.

Кучетата тръгнаха към тях, като се зъбеха. Бейлинджър вдигна пушката, но реакцията им беше мълниеносна. Преди да успее да натисне спусъка, те се обърнаха и избягаха в тъмнината.

— Хванати са в капан също като нас. Нямат друга храна. Когато това фенерче угасне… — Аманда не намери сили да довърши мисълта си.

— Да, става все по-трудно да гледаме оптимистично на нещата. — Той продължи да държи оръжието насочено към мрака.

— Фенерът — рече тя.

— Какво за него?

— Ако е бомба, можем да го използваме, за да взривим камъните, които ни препречват пътя. — Фенерчето в ръката й примигна.

— Може би. А може тунелът да се срути от силата на взрива.

— Ами вентилационната шахта, която спомена Господарят на играта?

— Да. — Франк усети наченки на надежда. Прашинките в лъча на фенерчето се движеха, сякаш под въздействието на едва доловимо въздушно течение.

Тръгнаха бавно напред. Аманда шареше с бледия лъч от едната стена на тунела до другата. Бейлинджър се ослушваше за кучетата. Устата му пресъхна. Направиха широк завой и се озоваха пред продължението на тунела. В него нямаше никой.

— Кучетата трябва да са отишли в Гробницата — каза тя.

Франк се приближи до входа на първата зала, като държеше пушката в готовност за стрелба. Аманда освети залата. Преподобният Пентикост ги посрещна с ръка върху книгата, която притискаше до гърдите си.

Бейлинджър тръгна към входа на Гробницата. Аманда го последва, като остави тъмнината да погълне проповедника. В същия миг от пещерата изскочи тъмна фигура. Кучето се гмурна под пушката и блъсна Франк в гърдите. Оръжието отхвръкна нагоре, а той натисна инстинктивно спусъка. Звукът от изстрела прозвуча оглушително в тясното пространство. Разхвърчаха се скални отломки. Франк залитна под тежестта на кучето. Те се блъснаха в Пентикост, събаряйки дъската, която го крепеше. Бейлинджър падна върху мумията и чу прашенето на сухите кости.

Кучето заби нокти в гащеризона му, като щракаше със зъби и се мъчеше да прегризе гърлото му. Той пусна пушката и се напъна да го отхвърли от себе си, но звярът се вкопчи в дрехата му още по-здраво. Бейлинджър го стисна за врата, но кучето се опита да захапе ръцете му, като пръскаше слюнка. Обзет от отчаяние, той измъкна автоматичния нож, който държеше в един от джобовете си. Натисна с палец копчето и го отвори с една ръка. После го заби в косматото тяло, но улучи ребро. Кучето продължи да се опитва да докопа гърлото му. Франк нанесе нов удар с ножа, този път го заби под ребрата на животното и направи разрез. Бликна гейзер от кръв. Изглежда, острието беше засегнало важен орган. Кучето се разтресе от конвулсии.

Франк го отхвърли от себе си и се изправи на крака, като грабна пушката и я насочи към входа на Гробницата. Сърцето му туптеше бясно, гадеше му се. Извика:

— Внимавай за другото куче!

Аманда се завъртя, описвайки кръг с фенерчето.

Единственият шум, който се чуваше, беше учестеното дишане на Бейлинджър. Той сведе поглед към мумията на Пентикост, която се бе разпаднала на парчета. В ноздрите му нахлу зловонна миризма.

— Кучето ухапа ли те? — попита Аманда.

— Щях да съм изненадан, ако не беше. — Предницата на гащеризона му висеше, разкъсана. Одраната му кожа пулсираше от болка. Раните му бяха покрити с кръв, като част от нея беше на кучето.

— Дори и да не те е ухапало, изцапало те е със слюнка. Трябва да ти бият инжекция против бяс.

— Което предполага, че все пак ще се измъкнем оттук. Харесва ми оптимизмът ти. — Бейлинджър забеляза, че облакът прах, който се бе вдигнал по време на борбата, е започнал да се разнася. — Не ти ли се струва, че от Гробницата идва въздух?

— Сега, като го казваш — да.

— Вентилационната шахта.

Те влязоха в Гробницата.

„Кучето, което е тук, е по-голямо от другото — помисли си Франк. — Ако ни нападне, ще ни е по-трудно да се справим с него“.

Изглежда, беше изказал мисълта си на глас, защото Аманда отговори:

— Ако е по-голямо, ще го видим по-лесно. А това ни дава предимство.

— Да бе, огромно предимство. Преимуществото е на наша страна. Не знам как не се досетих за това по-рано.

— Беше удивен от решителността й.

Тя раздвижи фенерчето наляво-надясно, като търсеше кучето сред сенките, които хвърляха гротескните живи картини. Бейлинджър взе малко прах от пода и го хвърли нагоре, а светлинният лъч му разкри, че прашинките се отдалечават от него, носени от едва доловимо въздушно течение. Те продължиха напред, като се опитваха да установят откъде идва течението. Докато вървяха, Бейлинджър се ослушваше за ръмжене или дращене на нокти. Двамата с Аманда минаха покрай мумифициран мъж, който се бе изтегнал на стола си с ръка върху слабините.

Стигнаха до една стена и тръгнаха покрай нея, докато не се натъкнаха на бариера от скални отломки.

— Тук май има кухина — каза той.

Аманда освети една дупка над върха на купчината камъни.

— Ето откъде идва въздухът.

Франк обърна неспокойно гръб на пещерата и кучето в нея. Остави пушката и се опита да се покатери по чакъла, за да види какво има от другата страна на дупката, но купчината беше прекалено стръмна и камъните се откъртваха под краката му. От рязкото движение раните от кучешките нокти на гърдите му го заболяха още повече.

— Мислиш ли, че ще успеем да разчистим отвора с голи ръце? — попита той.

— Преди да се изтощят батериите на фенерчето? — Аманда поклати глава. — Ръцете ми са ужасно изранени. Ще работя с всички сили, но ще мине доста време.

— Ако издигнем платформа от камъни, можем да се покачим върху нея и да разширим дупката. — Нащрек за кучето, той вдигна един камък. Ала внезапно застина. — Не подушваш ли нещо?

— Какво например? — Аманда не откъсваше очи от отвора над върха на купчината. — А, да. Мирише ми на…

— Чесън. — Бейлинджър отстъпи назад.

— Арсеник — каза тя с треперещ глас.

Миризмата се усили и той се разкашля, взе да му се гади. Двамата се втурнаха към другия край на пещерата, като оглеждаха живите картини за следи от кучето. Стигнаха до залата, в която преподобният Пентикост вече нямаше да посреща посетители.

Аманда спря, за да си поеме глътка въздух.

Франк подуши въздуха.

— Тук не мирише на чесън.

— Но скоро ще замирише. — Тя насочи фенерчето към участъка зад останките на Преподобния. Лъчът освети фенера, който беше оставила там по-рано. — Ако това нещо е бомба, може да се опитаме да взривим купчината чакъл и да се доберем до залата. После можем да изключим уреда, които нагрява арсеника.

— Значи сме изправени пред стария проблем. Експлозията може да срути тавана.

— Предпочитам да умра по този начин. Поне ще знаем, че сме опитали всичко възможно.

Бейлинджър я изгледа с възхищение. После събра сили и отряза с ножа си парче от сакото на Пентикост.

— Фитил? — попита Аманда.

Той кимна. Развъртя капачката на резервоара на фенера и натъпка парчето плат в отвора.

— Ще трябва да го затрупаме с камъни — каза. — Колко дълго можеш да издържиш, без да дишаш?

— Колкото е необходимо, за да свършим работата.

Франк подаде фенера на Аманда. После вдиша, издиша и отново вдиша, изпълвайки дробовете си с въздух. Като затаи дъх, изтича в пещерата, готов да стреля с пушката, ако кучето го нападне. Аманда се втурна след него. Подминаха живите картини и стигнаха до купчината скални отломки. Бейлинджър остави пушката и започна да вади камък след камък. Аманда му светеше, а той не преставаше да работи. Не спря дори когато белите му дробове се сгърчиха от липсата на въздух. Когато дупката стана достатъчно дълбока, за да побере фенера, го постави в нея и го затрупа с камъни, като остави отвор за фитила. После извади запалката на Рей и щракна колелцето й.

По-рано двамата с Аманда се бяха тревожили, че случаен пламък може да възпламени минния газ в тунела, но сега Бейлинджър реши, че той вероятно е щял да се взриви при експлозията, която бе запечатала мината. Думата вероятно не му вдъхна особена увереност, но така или иначе нямаше избор — трябваше да поеме риска. От запалката изскочи пламъче и Франк примигна в очакване на експлозия. Не се случи нищо. Той запали ивицата плат, грабна пушката и се втурна заедно с Аманда към следващата зала.

Болката в дробовете му го принуди да си поеме дъх, преди да е напуснал пещерата. От миризмата на чесън стомахът му се сви конвулсивно. Той зърна трепкащата светлина от горящия зад гърба му плат, после нахълта в залата, чу как Аманда си поема жадно въздух, дръпна я към себе си и двамата се скриха зад ъгъла.

— Запуши си ушите! — напомни й Франк. — Отвори уста!

Той сдържа отново дъха си, за да не нагълта още арсеник. „Едно, две, три“. Въпреки бясното туптене на сърцето му, времето сякаш бе забавило своя ход, досущ като във видеоигра, в която една минута се равнява на две реални. „Четири, пет, шест“.

„Да не би фитилът да е угаснал? — помисли си паникьосано. — Да не би пламъкът да се е задушил между камъните? Не знам дали ще успея да задържа дъха си достатъчно дълго, за да го запаля отново“.

„Или фенерът не е никаква бомба?“ — разтревожи се той.

Тъкмо щеше да рискува да надникне в Гробницата, когато бе разтърсен от силна ударна вълна. От тавана се посипаха прах и камъни. Въпреки предпазните мерки, които беше взел, ушите му писнаха болезнено от взрива. Цялата зала се разтресе. „Ще се срути“ — каза си Франк и придърпа Аманда още по-близо до себе си. Тътенът продължи, заплашвайки да го събори на земята. Той стисна здраво младата жена и се наведе над нея, готов да я защити. Постепенно вибрациите затихнаха. Камъните спряха да падат. Франк си пое дъх и усети, че въздухът мирише на прах и на чесън. Аманда зави зад ъгъла и освети Гробницата.

Пещерата тънеше в мъгла от прах. Въпреки това Бейлинджър видя, че живите картини са станали на парчета. Подът беше покрит с парцали и късове дърво. Мумиите се бяха превърнали в плетеница от кости. Двамата с Аманда затаиха дъх и се втурнаха към отвора, който им разкри светлината на фенерчето зад купчината камъни. Франк очакваше, че арсеникът се нагрява от някакво сложно устройство, но видя най-обикновена скара, която бе преобърната от експлозията, и останки от дървени въглища, тлеещи по пода около нея. До тях се въргаляше някаква жълта буца — навярно това беше арсеникът. Той я изрита настрани.

Замаян от миризмата на чесън, Бейлинджър откри една врата, която не бяха видели по-рано заради купчината скални отломки. Експлозията я беше отворила и зад нея се виждаше тунел. В края му се процеждаше светлина. Той стисна ръката на Аманда и навлезе в него, изгаряйки от нетърпение да се махне от отвратителната смъртоносна миризма.

Стигнаха до друга врата, над която светеше електрическа крушка. Но тя не беше дървена, нито посивяла от времето. Беше от блестящ метал.

Франк посегна към дръжката й, но този път Аманда бе тази, която хвана ръката му.

— Недей — каза тя и извади от джоба на гащеризона си гумена ръкавица. — Там, където се събудих вчера, по вратите течеше ток.

После си сложи ръкавицата и натисна дръжката, която не оказа никаква съпротива. Щом вратата се отвори, Аманда се дръпна настрани, за да може Бейлинджър да се прицели с пушката.

Това, което видяха, ги накара да зяпнат от изненада.

4

Пред тях се простираше огромно бляскаво помещение със сводест каменен таван, от което се носеше електрическо жужене. Стените бяха опасани с множество метални рафтове с наредени монитори. Всички екрани светеха. Те показваха долината, пресушения язовир, входа на мината, тунела, разрушената гробница и самото бляскаво помещение, в което стояха Бейлинджър и Аманда. Когато тръгна покрай мониторите, Франк видя на един от тях гледката, заснета от камерата на неговите слушалки. На друг пък се виждаше тази от камерата на слушалките на Аманда. Зърна изображението на един Бейлинджър, застанал в профил на двадесет крачки от нея, докато картината, която той гледаше на монитора, показваше самия него в профил. Множеството нива на възприятие го зашеметиха.

Но това, което го шокира повече от огромното количество монитори и амбициозния обхват на наблюдение, бе, че нито едно изображение на безбройните екрани не изглеждаше нормално. Долината, язовирът, входът на мината, тунелът, гробницата, блестящата контролна зала, Бейлинджър и Аманда — нищо не беше изобразено по така наречения реалистичен начин. Всичко приличаше на ярката графика от цветен анимационен филм.

— Боже, изглеждаме така, сякаш сме във видеоигра! — възкликна Аманда.

— Добре дошли в Ловци на време. — Дълбокият глас отекна в слушалките им.

Франк се обърна надясно. На множество рафтове, дълги около петдесет метра, бе разположена сложна конфигурация от компютърно оборудване. Над тях стъклена стена осигуряваше видимост към мониторите.

— Вие преминахте живи и здрави през последното изпитание — обяви Господарят на играта. — Доказахте, че сте достойни.

— За какво, лъжливо нищожество? — изкрещя Бейлинджър.

Окъпан от отблясъците на разноцветните светлини на анимационните изображения, той виждаше част от зоната зад стъклената стена над него. Близо до нея имаше издигнат нависоко стол. Облегалките му бяха оборудвани с множество бутони и лостчета. Човекът, седящ в него, беше нисък и слаб, с рядка руса коса и дребно сбръчкано лице, което му придаваше вид на преждевременно остаряло момче. Телескопичните очила подсилваха впечатлението, че е дете.

— Франк! — извика Аманда. — Виж как ни показва този монитор!

Той се обърна натам, където сочеше тя. На екрана видя картината, която Господарят на играта получаваше през очилата си. Беше заснета отвисоко, от остъклената зала за наблюдение. Тя показваше Бейлинджър и Аманда, гледащи към монитора, на който се виждаха пак те. На Франк отново му се зави свят. Замайването му се усили, защото и на този монитор двамата с Аманда приличаха на анимационни фигури. Не само камерите за наблюдение изобразяваха всичко като анимационна графика. Очилата, които носеше Господарят на играта, превръщаха всичко, което той виждаше, в сцена от видеоигра. Нещо повече — в нея подутата пурпурна буза на младата жена и счупеният нос на Бейлинджър изглеждаха съвсем незначителни. Кръвта по раздраните му гърди и превързаното му с лейкопласт коляно бяха почти безцветни.

— Ние не сме анимационни герои! — изкрещя той към момчето-мъж, седнало в контролния стол зад стъклената стена.

Вдигна своята карабина „Мини-14“ и центрира червената точка върху малкото сбръчкано лице с телескопични очила. Когато стреля, усети почти физически грохота в пещерата, куршумът се удари в стъклото, но се разлетяха само няколко миниатюрни парченца. Франк знаеше, че повечето бронирани стъкла могат да бъдат пръснати, ако изстреляш един след друг пет куршума в кръг с диаметър от десет-дванадесет сантиметра. Натисна спусъка отново и отново, гилзите отскачаха настрани, описвайки парабола, куршумите се удряха в стъклената преграда, ала освен малкото изскочили искри, изстрелите нямаха никакъв ефект.

Вбесен, той се обърна към мониторите, показващи компютърни графики на него и Аманда. Пусна им по един куршум, разрушавайки картините, които го изобразяваха как стреля в екраните. Разлетяха се парчета стъкло и пластмаса.

Патроните му свършиха.

— Аманда, във външния джоб на раницата ми има резервен пълнител!

Тя му го подаде. Бейлинджър го пъхна на мястото на празния, освободи предпазителя и пръсна на парчета още пет екрана.

„Мониторите могат лесно да бъдат подменени“ — помисли си той. Завъртя се към рафтовете с компютърното оборудване, за да причини повече щети. Докато куршумите един след друг ги вдигаха във въздуха, искрите се превърнаха в дим и пламъци. Като във верижна реакция, множество екрани угаснаха.

Франк се втурна към металните стълби, които водеха към залата за наблюдение.

— Спри! — каза умолително нечий глас.

Той обаче не принадлежеше на Господаря на играта. Беше на жена. Бейлинджър се закова изненадано на място. Карън Бейли.

Тя се появи в долния край на стълбите. Отделни монитори продължаваха да излъчват анимационни образи в ярки цветове. Те контрастираха с нейните тъмни дрехи, подобни на онези, с които я беше видял на лекцията за времевите капсули. Лицето й изглеждаше по-грозно, а косата й бе вързана на тила още по-стегнато.

— Вие спечелихте. Сега се махайте оттук. Напуснете! — извика тя.

— След всичко, което ни причинихте? — изкрещя в отговор Аманда. — Очаквате просто да си излезем?

— Моля ви, възползвайте се от късмета си. Вървете! Оттук! — Карън посочи към една метална врата зад гърба си. — Ще ви изведа навън.

— Още един капан.

— Не. Ще намерите един джип. — Жената хвърли връзка автомобилни ключове към вратата. Те изтракаха на каменния под.

— В колата е заложена бомба, нали? — попита Франк.

— Ще ви докажа, че не е така. Ще седна първа в нея. Ще запаля двигателя.

— Когато приключим тук, може да ви позволим да го направите! — извика Аманда. — В момента имаме работа.

— Тръгнете си сега! Оставете го!

— Да го оставим? По дяволите, ще го убия! — Бейлинджър направи крачка напред.

— Не! — Карън застана пред стълбите. — Това е грешка. Вие не трябваше да печелите.

— И ние имахме такова чувство. Съжалявам, че ви съсипахме забавлението.

— Никога не съм предполагала, че ще позволи на някого да влезе тук.

— Той нищо не ни е позволил! — изкрещя ядосано Аманда. — Сами влязохме.

Кънтящият глас на Господаря на играта изпълни пещерата:

— Истина е. Уменията им да оцеляват се оказаха подобри, отколкото очаквах. Те наистина ме изненадаха. В началото казах на Аманда, че единствената възможност да се спаси е, като ме изненада.

— Искаш изненада? — попита Франк. — Почакай да се кача там.

— Ако го убиете, той ще спечели — каза отчаяно Карън.

— Какво?

— Той ще спечели. Как може да ви удовлетворява фактът, че ще му дадете каквото иска? Той ви надхитри, както и мен.

— Надхитрил е вас?

— Ако знаех истината за играта, никога нямаше да му помогна. Открих истинската му цел скоро.

— Истината за играта? Това е истината. — Бейлинджър изстреля три куршума. Те улучиха няколко конзоли, вдигайки сноп искри и пушек.

Той се спусна към нея.

— Спрете! — извика Карън, препречвайки достъпа до стълбите.

— Значи е добре той да убива хора, но не е добре да си получи наказанието?

— Не по този начин. Той е душевноболен. Мястото му е в болница.

— Тогава защо не го затворихте там по-рано? Щяхте да спрете тази лудост, но вместо това, му помагахте. Умряха хора! Не ме интересува какво ви е сторил вторият ви баща. Не ми пука за долапа, където ви е заключил три дни.

— Знаете за това? — шокирано попита Карън.

— Както и че вашата майка ви е изоставила на този пиян перверзник. Това обаче не ви дава правото да…

— Майка му не го е изоставила.

— Какво?

— Аз съм неговата майка. Никога не съм го изоставяла. Няма да го направя и сега.

Дълбочината на заблудата й почти накара Франк да я съжали. Но това, което той и Аманда бяха преживели, потисна всяко друго чувство, освен яростта.

— Долапът беше толкова малък, че не можехме да протегнем краката си — каза Карън. — Седейки в мрака, ние го чувахме как забива пироните във вратата. Бутахме я, но тя не помръдваше. Удряхме я с юмруци, но и това не помогна. Нямаше достатъчно място, за да ритаме. Въздух влизаше единствено през цепнатините по края на вратата. Молихме го да ни пусне да излезем, но той не го направи. Три дни без вода и храна. Седяхме сред урината и изпражненията си. Аз повърнах от вонята. Бях сигурна, че ще умрем, но не можех да допусна Джонатан да разбере колко бях изплашена. Той започна да се задушава и аз му казах, че въздухът ще ни стигне само ако дишаме бавно и спокойно. Милвах го по главата. Повтарях му колко много го обичам. Сложих ръката му на гърдите си, за да усети колко бавно дишам. В тъмнината той ми разказваше шепнешком истории за един измислен свят, наречен Перигрин, където птиците можеха да мислят, да говорят и да правят магии. Представихме си, че сме соколи и летим към облаците. Спускахме се, издигахме се и се реехме над водопади. Долапът изчезна. По-късно си дадох сметка колко не на себе си съм била. Първата игра, която Джонатан създаде, беше за този свят.

Очите на Карън смениха отнесеното си изражение, сякаш тя се върна от друго място.

— Грижа се за него, откакто се роди. Жената, която го изостави, не беше негова майка. Аз съм единствената майка, която познава, единственият човек, когото някога е обичал, а той е единственият човек, когото аз съм обичала.

— Махнете се от пътя ми!

Карън посегна към нещо зад себе си.

— Няма да ви позволя да го нараните. Няма да ви позволя да нараните моя син.

— Той е ваш брат.

— Не! — изпищя жената.

— Франк! — извика предупредително Аманда зад гърба му.

Карън измъкна оръжие. Въпреки слабата светлина, Бейлинджър разпозна формата на автомат. Двамата с Аманда се хвърлиха настрани и куршумите откъртиха парчета от стената до вратата, през която бяха влезли. Жената не беше способна да контролира оръжието. Цевта му отскачаше нагоре и стреляше над вратата. Бейлинджър се изправи, прицели се и изстреля два куршума в главата й. Тя се строполи, автоматът й изтрака на каменния под.

Той мина бързо край пушещите конзоли. Стигна до стълбите, прекрачи тялото на Карън и се втурна нагоре. Металната врата бе открехната и през отвора струеше светлина. Отвори я с ритник и се озова в залата за наблюдение, където дребничкият Господар на играта седеше в стол с формата на космически кораб, заобиколен от контролни уреди. Очилата му криеха изражението на очите му, но сбръчканото му детинско лице му придаваше патетичен вид.

— Я да видим кой е тук! Проклетият Магьосник от Оз — каза Франк. — Човекът в сянка.

— Това означава ли, че ти се отъждествяваш с Дороти? — След щетите, нанесени от Бейлинджър в компютърната зала на долния етаж, устройствата, които усилваха гласа на Господаря на играта, вече не работеха. Сега гласът му звучеше като писукане. — Може би това показва сексуална обърканост. В игрите, развиващи се във виртуални светове, половината от мъжете играчи избират женски роли.

Франк вдигна пушката си.

— Дороти е разочарование — добави слабото човече. — След безброй цветни чудеса, които открива в Оз, тя няма търпение да се върне в своя сив и скучен дом в Канзас. Отхвърля великолепието на алтернативната реалност. Ама че глупачка!

Спомняйки си за кръвта, която бе изригнала от устата на Ортега, след като количката го бе премазала, Бейлинджър се прицели.

— Там ли искаш да те изпратя — в Оз? А какво ще кажеш за Сириус, където бандата от Храма на слънцето си е мислела, че отива? Или може би искаш да стигнеш до летяща чиния от другата страна на някоя комета?

— Всяко друго място е по-добро от това тук. „Най-мъчителното съществуване е да не забравяш бъдещето“ — каза пискливият глас.

Франк перифразира останалата част от цитата:

— Особено твоето бъдеще, което ти никога няма да имаш. Кой бе казал, че Платон греши, че всичко е илюзия?

— Аристотел.

— Добре, много поздрави на Аристотел. — Бейлинджър сложи пръста си на спусъка.

— Това няма да означава нищо, ако не знаеш какво спечели.

Като си помисли колко жестоко е страдала Аманда и как едва не я бе загубил, Франк изкрещя:

— Ние спечелихме живота си!

— Не само това — възрази Господарят на играта. — След всички препятствия, които преодоля, ти доказа, че си достоен.

— За какво?

— За правото да убиеш Бог.

— Да убия Бог? За какво говориш?

— Да убиеш мен.

Бейлинджър бе потресен от мащабите на идеята.

— Това може да се случи единствено по този начин — обясни Господарят на играта. — С огромни усилия героят трябва да поеме контрол над играта, когато на теория само създателят й има власт над нея. Героят става толкова силен, че побеждава Бог.

— Искаш да те убия? — попита с отвращение Франк. — Това ли имаше предвид сестра ти, когато каза, че най-накрая е разбрала истинската цел на играта?

— Нужен ми беше някой достоен — повтори крехкото човече. — Гробницата на Страшния съд.

— Какво за нея?

— Ако съществува конвенционална реалност, заплахите, които правят необходима Гробницата на Страшния съд, показват колко зле е замислен светът. Ядрено унищожение. Глобално затопляне. Всички други възможни кошмари. По-добре би било Създателя никога да не е измислял нищо. Дори и Бог е огорчен.

— Самоубийствена игра — каза Бейлинджър, потресен.

— Сега ще се устремя към безкрайността и ще се рея в нея.

Франк си спомни, че Карън бе използвала подобни думи.

— Като сокол?

Момчето-мъж кимна утвърдително.

— Чух, че Карън ти каза за долапа. — Дребосъкът сви рамене. — Тя мъртва ли е?

— Да.

За момент Господарят на играта остана мълчалив. Когато реши да заговори, слабият му гласец трепереше:

— Беше неизбежно. Когато научи как съм замислил да свърши играта, тя отказа да го допусне. Ти трябваше да я спреш. Но Карън още съществува в ума ми. Сега и тя ще може да се устреми към безкрайността и да се рее в нея. — Под очилата на Господаря на играта потекоха сълзи. — Тя остана с мен в болницата през всичките шест месеца.

Бейлинджър си спомни, че професор Греъм му бе разказала за психическия срив на Джонатан.

— Бях решил толкова твърдо да доведа игрите до съвършенство, бях се съсредоточил така силно, че работех, без да спя, все по-дълго и по-дълго — четири дни, пет, шест и на седмия ден умът ми ме отведе другаде. — Той се сви на стола си. — В продължение на половин година бях изпаднал в кататония. Не го знаех, но Карън е седяла през цялото време до мен, като е шепнела името ми и се е опитвала да ме върне обратно. Никога не й казах къде бях отишъл.

— Професор Греъм спомена, че си го нарекъл Лошото място.

Дребосъкът кимна.

— Беше ужасно. Шест месеца моят ум бе затворен в долапа.

Франк усети, че е притаил дъх. Кошмарът, съдържащ се в споменаването на долапа, го накара да онемее.

— Седях, свит в мрака, ужасе`н, без храна и вода, вонята на изпражненията ми ме задушаваше. Но този път бях сам. Нямаше я Карън да разрошва косата ми и да ми казва, че ме обича. Опитвах се да си внуша, че долапът не е реален. Но откъде можех да зная разликата? Парализираното си тяло, тъмнината, глада и жаждата ги чувствах реални. Страхът ми беше реален. Казах си, че мога да се съсредоточа върху всичко, което си пожелая, и ако го направя достатъчно силно, то ще стане реално. Така че се съсредоточих върху Карън. Представих си, че тя шепне името ми. Скоро далеч в мрака чух слабия й глас да казва умолително: Джонатан. Изкрещях. Гласът й стана по-силен, викаше моето име — и умът ми отиде при нея. Събудих се в болницата, в нейните прегръдки. — Още сълзи покапаха изпод очилата му. — Но това естествено също не беше реално. Никога не напуснах онзи долап. Всичко това е друга игра, която се разиграва в ума ми. Аз така и не излязох от онзи долап, дори и първия път. Все още съм момчето, заключено в него, умът ми е хванат в капана на онзи долап. Натисни спусъка!

Терзанието в току-що чутото съкруши Бейлинджър.

— Спомни си колко много изстрада Аманда заради мен — продължи Господарят на играта. — Накажи ме! Накажи Бог! „Ще застрелям слънцето, ако то ме обиди“. Откъде е този цитат, Аманда?

— От Моби Дик — отговори тя. — Ахаб преследва белия кит из целия световен океан. Обаче през цялото време си мисли, че всичко е илюзия, създадена от Бог. В действителност Ахаб преследва самия Бог.

— Не ме разочарова. Давай! — додаде крехкото човече, обръщайки се към Франк. — Имаш разрешението ми. Унищожи своя създател! Застреляй слънцето!

Бейлинджър не можеше да помръдне.

— Какво чакаш?

Младият мъж внезапно си даде сметка, че пръстът му е застинал върху спусъка.

— „Аз самият съм адът“. Откъде е това, Аманда? — попита Господарят на играта. Изражението му бе неразгадаемо заради очилата.

— Изгубеният рай[27]. Луцифер описва какво е чувството да бъдеш прокуден от Бога.

— Предположи, че Бог е в своя собствен ад. Направи го! — нареди дребничката фигура на Франк.

— И да те възнаградя?

— Убий ме!

— Ти се идентифицира с мен в играта. Каза, че аз съм твоят заместник. Твоят аватар. Аз съм ти.

— Висок и силен. Бог в телесна форма.

— Ако те застрелям, все едно ще убия себе си. Няма да го направя.

Господарят на играта се опита да седне изправен, за да изглежда по-едър.

— Предизвикваш ли ме?

— Ако искаш да се самоубиеш, имай смелостта да го направиш сам. В противен случай ще повикам тук линейка. Ще те отведат в приют за душевно болни.

— Ти ме предаваш?

— Ще те затворят в облицована с мека тапицерия стая — друга версия на долапа — и ще изпиташ чувството за истинския ад.

— Не — обади се Аманда. — Той трябва да си плати, но се нуждае и от помощ.

— Единствената помощ, от която имам нужда, е това, което държиш в ръцете си — заяви момчето-мъж на Бейлинджър.

— Не. — Той свали пушката.

— Като Луцифер и Адам, и ти не ми се подчиняваш.

— Господарят на играта изгледа замислено Франк. Въпреки че очилата криеха очите му, Бейлинджър усети болката, стаена в тях. — Давам ти последен шанс да промениш мнението си.

Младият мъж не отговори.

— В такъв случай… — каза най-сетне дребосъкът и посегна към един бутон.

— Хей! — Инстинктът подтикна Франк да го спре. — Какво правиш?

— Всички ще отидем в ада. — Господарят на играта натисна бутона.

Бейлинджър изведнъж бе пронизан от предчувствие за надвиснала беда.

— За какво е този бутон?

— Ти доказа, че не си достоен.

— Какво имаше предвид с това, че всички ще отидем в ада? Какво направи току-що?

— Да имам смелостта да го направя сам? Много добре. Щом не приемаш своята съдба, аз ще сложа край на играта вместо теб.

Франк гледаше бутона с нарастващ ужас.

— След минута — обясни момчето-мъж — светът ще свърши, така както е започнал.

Внезапно всички лампи угаснаха. Единствената светлина идваше от конзолата пред стола на дребното човече: дигитален брояч, чиито червени цифри започнаха да отброяват минутата в обратен ред.

— С взрив — допълни Господарят на играта.

— Копеле такова, ще взривиш това място?

— Играта се провали. Същото направи и светът — отвърна пискливият глас в мрака.

Аманда включи електрическото фенерче, но светлината му бе слаба, тъй като батериите му се бяха изтощили. Бейлинджър бръкна в раницата си и извади бинокъла за нощно виждане. През него видя зелената версия на момчето-мъж да седи в своя стол за игра и да наблюдава през очилата си брояча. Към безкрайността. Призрачното зелено му придаваше вид на фигура от видеоигра.

— Петдесет секунди — каза гласът.

Изглеждаше невъзможно да са минали само десет секунди, но Франк не успя да се замисли над това. Като се обърна към оцветената в зелено Аманда, той извика:

— Хвани ръката ми!

Раните го боляха ужасно, докато я водеше тичешком по стълбите. Като стигнаха в долния им край, те прекрачиха трупа на Карън, чиято кръв, оцветена в зелено от бинокъла, изглеждаше нереална. Двамата се втурнаха към металната врата отзад.

— Четиридесет секунди! — съобщи пискливият глас от залата за наблюдение.

Отново отброяването се стори грешно на Бейлинджър. Той чувстваше, че слизането по стълбите и отиването до вратата им е отнело повече от десет секунди.

Аманда използва гумената ръкавица, за да натисне дръжката.

Вратата не се отвори.

Нещо изръмжа зад Франк. Стреснат, той си даде сметка, че оцелялото куче е влязло през отворената врата от отсрещната страна на залата. Застанало на десетина крачки от тях, очите му — сега оцветени в зелено — блестяха срещу него.

— Тридесет и пет секунди!

„Това е невъзможно“ — помисли си Бейлинджър. Толкова много неща не можеха да се случат за толкова кратко време.

— Господарю на играта! — изкрещя Аманда. — Бог държи на думата си.

Франк разбра какво се опитваше да направи тя.

— Да, докажи, че играта ти е честна — допълни той.

— Тридесет и четири секунди!

— Отвори вратата! — настоя младата жена. — Ние открихме Гробницата. Ти се закле, че трябва само да спечелим. Сега обаче променяш правилата.

Тишината се проточи, времето минаваше.

— Покажи ни, че Бог не е лъжец!

Кучето изръмжа.

Неочаквано откъм вратата се чу бръмчене, бравата щракна, отключена от Господаря на играта.

Аманда трескаво натисна дръжката. Като отвори вратата, кучето нападна. Или поне така изглеждаше. Досещайки се, че паникьосаното животно желае просто да се измъкне, Бейлинджър бутна младата жена на земята. Той усети как кучето профуча над тях и изчезна с пълна скорост в тъмнината. Тогава двамата с Аманда също изскочиха през вратата.

Озоваха се в друг тунел. Докато тичаха по него, Франк си помисли, че оставащото време сигурно е изтекло. Тунелът му се стори безкрайно дълъг. Тичайки, той броеше наум: „…седем, шест, пет, четири“, спря и зачака взрива. „Три, две, едно“. Но нищо не се случи. През бинокъла си за нощно виждане съзря по-светла зелена сянка отпред — тъмнината на тунела преминаваше в мрака, спуснал се над долината. Без да обръща внимание на болката в коляното си, Бейлинджър се насили да бяга по-бързо.

Тропотът от стъпките им вече не отекваше. Като напуснаха тунела и почувства, че са излезли на открито, Франк чу запъхтяното дишане на Аманда до себе си и внезапно тялото му олекна. Взривната вълна го вдигна във въздуха. Приземи се тежко и се затъркаля по нанадолнището. За разлика от оголения район пред мината, склонът тук беше обрасъл с трева. Ударът му изкара въздуха. Той продължи да се търкаля, после внезапно спря. Аманда се стовари до него със стон. Камъни се посипаха като градушка по тревата. Един от тях го удари по рамото. Сгърчен от болка, Бейлинджър пропълзя до Аманда.

— Ранена ли си?

— Навсякъде — отговори тя отпаднало. — Но смятам, че ще оживея.

Беше загубил пушката и бинокъла. Обърна се и под светлината на непълната луна видя праха и дима, които излизаха на талази от тунела над него.

— Сървърът е изключен. Край на играта! — прошепна той.

— Но така ли е? — попита печално Аманда. — Как ще узнаем някога дали играта наистина е свършила?

Франк не знаеше какво да отговори. Вниманието му бе привлечено от някакво движение. Беше кучето, което тичаше в края на огрения от луната склон.

Младата жена се отпусна тежко до него.

— Господарят на играта удържа на думата си. Пусна ни да излезем. Доказа, че не е лъжец.

— Бог се опита да изкупи греховете си — съгласи се той с нея.

После потрепера. Същото направи и тя.

— Какво би трябвало да се случи сега? Мислиш ли, че Карън Бейли каза истината за колата?

— Ти повярва ли й? — попита Франк.

— Не. Избухващата кола е начин да се приключи една видеоигра.

— Алтернативата е да се сбръчкаме като Пакман[28]. — Бейлинджър си спомни нещо. — Или като жителите на града в пещерата. От Джонатан научих едно нещо: много от видеоигрите никога не могат да бъдат спечелени. Играчът винаги умира.

— Да, един ден всички ще умрем. Но не и тази нощ — каза Аманда. — Тази нощ ние спечелихме. Знаеш ли, в пещерата, когато той броеше, минутата ми се стори по-дълга от обичайното.

Франк се сети какво се е случило.

— Отброяването е било във времето на видеоигра. Една минута в нейната реалност е траела две минути по нашето време.

Мисълта ги накара да се смълчат. В далечината се разнесе воят на кучето.

— Защо той ни даде този шанс? — зачуди се Аманда.

— Може би не е имал намерение да ни го дава — отвърна Бейлинджър. — Вероятно е познавал единствено виртуалното време.

— А може би е знаел разликата и отброяването е било последното ниво на играта. „Времето е истинският ловец“, каза той. В края на бягането с препятствия и търсенето на Гробницата ни е дал нещо ценно: една допълнителна минута.

— Нашата награда. — Франк изпита чувството, че оттук нататък ще мисли по този начин — сякаш никога не е успял да се измъкне, сякаш още е в играта.

Аманда се надигна да седне.

— Чака ни път.

— След като си починем малко. — Той притисна ръце към гърдите си, опитвайки се да спре треперенето.

Тя се отпусна отново по гръб.

— Да, малко почивка ще ни дойде добре.

— Това ни дава възможност да планираме бъдещето си.

— О, не! — възрази Аманда. — Не бъдещето.

— Не разбирам.

— Времевата капсула е послание към бъдещето, което отваряме в настоящето, за да научим нещо за миналото, нали? — попита тя.

— Това каза той.

— Добре, играта ме накара да осъзная, че бъдещето и миналото не са важни. Важно е настоящето.

Това напомни на Бейлинджър за професор Греъм.

— Срещнах една възрастна жена, която е научила същото от видеоигрите. Ще те заведа да я видиш. Тя умира, но казва, че безбройните решения, които трябва да вземе, и ходовете, които прави в играта, изпълват всяка нейна секунда и така я задържат в един безкраен миг.

— Да — каза замислено Аманда. — Бих искала да се запозная с нея.

Франк се усмихна. Вгледа се в ярките звезди.

— Те са били прави.

— Кои?

— Древните хора. Небето не изглежда като свод с пробити по него дупки. Всъщност небесната светлина струи през него.

— Всичко съществува в Божието въображение — отбеляза Аманда.

Бейлинджър докосна ръката й.

— Ти обаче си реална.

— Ти също. — Младата жена го погали по главата. — И слава богу!

БЕЛЕЖКИ НА АВТОРА

Когато става дума за идеи за романи, аз съм истински колекционер. Рафтовете в кабинета ми са затрупани с папки, събирани няколко десетилетия. Надраскани набързо резюмета на радиорепортажи и телевизионни интервюта са струпани заедно с пожълтели страници, откъснати от списания и вестници. Цели купчини. Нещо все привлича вниманието ми, любопитството чопли въображението ми. Теорията ми е, че ако някаква тема грабне вниманието ми, може би ще грабне и това на моите читатели. През годините съм събрал толкова много папки с документи, че нямам време да ги подредя по категории, а пък да не говорим да развия тяхното съдържание в романи.

Понякога любопитството ме подтиква да ги изследвам. Изпълнен с големи надежди, слагам някои от тях на пода, издухвам праха и ги прочитам. Ала почти винаги крехките листове в ръцете ми говорят за случки и събития, които навремето са ми се стрували важни, а сега — скучни. Повествователните теми и ситуации, които те подсказват, вече не провокират въображението ми. Остарели умотворения, те ми показват бездната на годините, която отделя личността, сложила тези фрагменти в папки, от личността, която сега ги чете.

Все пак в редки случаи някоя тема се вмъква в съзнанието ми така здраво, че постоянно се връщам към нея, като се опитвам да намеря начин да опиша чувствата, които събужда у мен. Например предишният ми роман — Нарушители — бе вдъхновен от статия във вестник Лос Анджелис Таймс за изследователи на градската среда: историци и архитекти ентусиасти, които се промъкват в стари сгради, напуснати и запечатани от десетилетия. Страницата стоеше под нарастваща купчина от папки, но непрекъснато човъркаше съзнанието ми и аз не преставах да се чудя защо е така. Прозрението настъпи, когато внезапно си спомних за един изоставен жилищен блок, в който бродех като дете. Използвах го, когато бягах от ожесточените караници между майка ми и втория ми баща, при които се страхувах да остана вкъщи. Споменът за моя страх и нуждата да се потопя в миналото породиха у мен желанието да напиша роман, в който страстно влюбени в миналото изследователи откриват, че то вече не им носи утеха, а ги изпълва с ужас.

Подобна статия, към която подсъзнателно продължавах да се връщам, ме подтикна да напиша Ловци на време. В действителност тя престоя под купчина папки в продължение на осем години, призовавайки ме мълчаливо, докато най-накрая се предадох. Този път вестникът беше Ню Йорк Таймс от 8 април 1998 година, а мястото — Уест Ню Йорк, Ню Джърси. Хареса ми налудничавата мисъл, че градче, наречено Уест Ню Йорк, е толкова „далече“ на запад, че е в съседния щат Ню Джърси. Но за мен съдържанието на статията беше още по-налудничаво. Заглавието гласеше: От времева капсула до заровено съкровище. Някъде в Уест Ню Йорк може да има съхранен отрязък от градския живот от 1948 година.

Научих, че тъй като в Уест Ню Йорк планирали чествания по случай стогодишнината му, някой предложил да заровят времева капсула. „Великолепна идея!“ — казали всички. После един пенсионер си спомнил, че същото нещо е било направено в чест на петдесетгодишнината на града. „Но какво е станало с онази времева капсула? — зачудили се хората. — Къде е била заровена?“ Из града плъзнали изследователи. Те проучили покритите с паяжини общински регистри и намерили хора, достатъчно стари, за да бъдат свидетели на петдесетгодишнината през 1948 година. Най-накрая открили възможния отговор в градската библиотека, където в отдавна изчерпан по книжарниците том, написан от местен историк, се споменавало за „меден контейнер, съдържащ документи и сувенири“.

По всеобщо мнение контейнерът бил заровен под бронзовата пожарна камбана, издигаща се пред кметството, но там издирването ударило на камък, защото камбаната била поставена в памет на общинските пожарникари, които загинали, докато спасявали Уест Ню Йорк от огнената стихия, и никой нямало да разреши да се копае под нея. Нещо повече — камбаната стояла върху гранитен постамент, тежащ няколко тона. Преместването й щяло да бъде скъпо и трудно, а и какво щяло да стане, ако след оскверняването на паметника времевата капсула не се окажела под него? Накрая нищо не било направено.

Това трябва да е било много разочароващо, тъй като репортерът на Ню Йорк Таймс отбелязваше, че градът имал голяма нужда да бъде вдъхновен от славните си дни преди петдесет години. През 1948 година областта била просперираща, най-вече заради Нюйоркската централна железница и стоките, които се превозвали от местните фабрики за бродирани изделия. Обаче през 1998 година железницата и фабриките вече ги нямало и улиците били тихи и пусти. В контекста на историята за скритите дири от миналото не можех да не забележа, че не бе упоменато името на репортера.

По незнайни за мен причини прибавих тази статия към моята хаотична колекция. После я забравих, спомних си за нея, пак я забравих, но никога задълго. Накрая, след осем години, прерових една купчина папки, прочетох я отново и се зарекох да се опитам да разбера защо мисълта за тази статия не ме напуска, като напиша роман, в който се разказва за времева капсула. Тя щеше да е стогодишна, а при търсенето на миналото щяха да бъдат включени съвременни технически средства, като още не ми беше дошло наум за GPS приемниците, възможностите за интернет връзка на мобилните телефони „Блекбъри“ и пушките с лазерен мерник. Трябваше да направя обичайните си проучвания и да науча всичко, което мога, по темата.

Първата ми работа бе да вляза в Световната интернет мрежа. Когато правех проучвания за предишния си роман — Нарушители, написах в Google „градски изследователи“ и останах удивен, като открих над 300 000 сайта. Сега направих същото с „времеви капсули“. Представете си изумлението ми, като попаднах на 18 милиона сайта. Очевидно това бе тема, която занимаваше много хора, и при всяко ново откритие моето смайване нарастваше. Научих (както обяснява професор Мърдок в Ловци на време), че макар така наречените времеви капсули да са стари като света, изразът се е появил за първи път през 1939 година, когато корпорацията „Уестингхаус“ създала контейнер с формата на торпедо и го напълнила с предмети, за които се смятало, че ще бъдат интересни за хората в бъдещето. След празничната церемония капсулата била закопана във Флъшинг Медоус, Ню Йорк, където се провеждало Световното изложение. Тъй като било решено тя да бъде отворена след петстотин години, капсулата още лежи на петнадесет метра под земята и е напълно забравена. Ако имате GPS приемник като използвания в Ловци на време, можете да въведете географските координати на капсулата и червената стрелка ще ви отведе до мястото, където се намира тя. Но за да научите тези координати, трябва да откриете екземпляр от Книга за времевите капсули. През 1939 година нейни екземпляри били разпратени на всички големи библиотеки в света, включително и тази на Далай Лама. Днес, за да се открие тази книга, е необходимо да се проведе цяло разследване.

Узнах също, че времевата капсула на „Уестингхаус“ е била вдъхновена от наречената с мистериозно име Крипта на цивилизацията, направена през 1936 година в Огълторпския университет в Атланта. Разтревожен от нарастващата власт на нацистите в Европа, ректорът на университета решил, че човешката цивилизация е пред своя крах. За да запази каквото може, той източил един вътрешен плувен басейн и го напълнил с предмети, които смятал, че ще представят най-добре културните завоевания от 30-те години на XX век. Сред тях бил и екземпляр на романа Отнесени от вихъра — подходящо заглавие, колкото и криптата, за която се предполагало, че ще бъде отворена след около шест хиляди години и която била почти забравена като капсулата на „Уестингхаус“. Ако не бил студентът Пол Хъдсън, който през 1970 година изследвал сутерена на сграда в студентския комплекс, споменът за криптата щял да потъне в небитието. Когато лъчът на фенерчето му попаднал на врата от неръждаема стомана, Пол започнал да задава въпроси, които накрая довели до отварянето на сутерена за широката публика. Там била открита книжарница и всеки ден хората можели да минат през „херметичната“ врата на криптата. Накрая Пол Хъдсън станал архивар на Огълторпския университет и председател на Международното дружество за времевите капсули.

Наученото ми се стори толкова интересно, че непрекъснато разказвах за него на приятелите си. Обикновено тяхната реакция се изчерпваше с възклицанията: „Крипта на цивилизацията? Международно дружество за времевите капсули? Ти си ги измисляш!“ Но не е така. Гробницата на Страшния съд в Северния ледовит океан е толкова реална, колкото и Залата на записите, и милионите екземпляри на видеоиграта Извънземното, закопани под циментова плоча в пустинята на Ню Мексико. Обаче странностите не свършиха с това. Прочетох за град, чиито жители заровили седемнадесет пъти времеви капсули и забравили за всички тях, за студенти от един колеж, които закопали капсула, а след това ги хванала групова амнезия, сякаш събитието никога не се е случвало, както и за градски комитет, който заровил времева капсула в чест на стогодишнината на общината, само че членовете му умрели, преди някой от тях да се сети да запише къде са я сложили.

Кой би си помислил, че има списък на най-търсените времеви капсули или че са загубени хиляди капсули — много повече от намерените? Дори открих, че те често са пораждали допълнителни мистерии, защото нерядко контейнерите не са устоявали на влагата и на насекомите, в резултат на което посланията към бъдещето, които отваряме сега, за да научим нещо за миналото, се оказват само неразгадаеми останки.

Докато се опитвах да разбера защо съм така привлечен от времевите капсули, мислех за гордостта, която е мотивирала хората да ги създадат, за предположението, че определен момент е достатъчно значим, за да бъде „замразен“ във времето за бъдещите поколения. На фона на Гробницата на Страшния съд, в която очевидно милиони семена от земеделски култури са защитени от глобалната катастрофа, оптимизмът на времевите капсули ме изненадва. Но не са само гордостта и оптимизмът. Както казва героят от Ловци на време, маниакалното усърдие, с което са били подготвени някои времеви капсули, предполага, че техните инициатори са се страхували, че ще бъдат забравени.

Животът и времето отлитат. Това е темата на лекцията на професор Мърдок за времевите капсули, която изнася в Ловци на време. То е перифраза на стих от поемата от XVII в. на Андрю Марвел На свенливата си възлюбена. Поемата изразява чувствата на млад мъж, който усеща как времето отлита и иска да убеди своята любима да му помогне да се радват напълно на живота, докато могат. Ако вземем някои стихове и ги съпоставим с други, поемата може да се приеме като обосновка за запазването на времеви капсули.

Може би не бъдещето ни подтиква да създаваме времеви капсули. Може би е натискът на самото време, скоростта, с която то отминава, осъзнаването на нашата смъртност. Преди 1939 година времевите капсули са били наричани сандъци и дори ковчези: погребални метафори. Същата метафора виждаме и в Криптата на цивилизацията. Възможно ли е чувството, вложено във времевите капсули, да не е надежда, оптимизъм или дори страх, а по-скоро съжаление и скръб, че всеки в крайна сметка умира? Отново ми идва наум поемата на Марвел:

Дадена общност заравя това, което вижда като елементи на един златен момент, като есенция на своя свят. Много години по-късно друга общност изкопава капсулата, ако местоположението й бъде открито. Хората се събират нетърпеливо край нея. „Каква е тайната? — искат да узнаят. — Какво важно съобщение са ни изпратили от миналото?“ Отварят ковчега или криптата или, ако предпочитате, капсулата — и виждат, че съдържанието й се е разложило или че предметите са толкова старомодни, че са напълно безполезни. „Не е за вярване, че са смятали тези неща за важни“ — прошепва някой. В крайна сметка може би именно това е посланието на всички времеви капсули. От далечното минало те ни предупреждават, че настоящето не може да се запази, че предметите, които ни заобикалят, не са толкова важни, колкото си мислим, че истината не е в обещаното бъдеще, а в ценността на всеки отминаващ миг. Както отбелязва Господарят на играта в този роман: „Времето е истинският ловец“.

Предполагам, че моите купчини с папки са нещо като времеви капсули, представящи интересите на личността, която вече не съм. Такива са и моите романи, показващи какво съм чувствал и мислил в миналото, точно както романите на любимите ми писатели са времеви капсули, отнасящи ме обратно в мъгливия Лондон на Дикенс или в стария Ню Йорк на Едит Уортън, или в Париж през 20-те години на XX в. на Ърнест Хемингуей. Тези книги не само ме пренасят в миналото, преживяно от тези автори, но и в моето минало и в това, което съм изпитал, когато съм ги чел за първи път.

Докато правех проучвания за Ловци на време, посетих местата в Манхатън, за да проверя физическите подробности. Когато стигнах до Уошингтън Скуеър, бях убеден, че съм сбъркал мястото. Последното ми посещение беше в средата на 80-те години на XX в. В онези дни арката на площада беше покрита с графити, а наркоманите си купуваха дрога в парка, където имаше толкова малко дървета, че ясно се виждаха сградите на съседните улици. Сега тези сгради са скрити от големи дървета, под които родители играят със своите деца, в свой собствен парк кучета подскачат със стопаните си. Впечатлен от блясъка на чистата арка, внезапно осъзнах, че са изминали цели двадесет години, че съм остарял. Но вместо това да ме потисне, аз се почувствах жив, изпълнен със старите си спомени. Нищо не отминава, щом пазим спомен за него. Всеки от нас е времева капсула.

ИЗПОЛЗВАНИ ИЗТОЧНИЦИ

Освен Гробницата на земните желания, всички споменати в Ловци на време времеви капсули са истински. Най-сериозното есе по тази тема е „История на капсулите“ от Лестър А. Рейнголд (ноември 1999). Може да я намерите на www. americanheritage. com

Друг важен източник на информация за времевите капсули е „Разкази за бъдещото минало“ от Дейвид С. Зонди. Можете да ги прочетете на www.davidszondy.com, където ще откриете снимки на времевата капсула на „Уестингхаус“ заедно със списък на нейното съдържание. Но в този сайт има още толкова много информация, че ще бъдете поразени от това пътешествие в бъдещото минало.

Както вече споменах в моите бележки, Криптата на цивилизацията е реално съществуваща. Идете на адрес www.oglethorpe.edu/about_us/crypt_ofjcivilization. Ще намерите линкове към снимките на криптата и това, което е било сложено в нея. Ще откриете и информация за Международното дружество за времевите капсули, за най-търсените времеви капсули (в това число капсулата M*A*S*H*), за тайните на времевите капсули и други изненадващи теми.

Скритата зала под връх Ръшмор също е реална. Посетете „Тайните на Черните хълмове“ на адрес www.rosyinn.com/ 5100bl9.htm; кликнете на „още“, за да видите и снимка.

За информация относно геокечинга и летърбоксинга идете на www.geocaching.com и www.letterboxing.org. Тези дейности станаха толкова популярни, че много курорти, специализирани в развлеченията на открито, сега наблягат на геокечинга и летърбоксинга толкова, колкото и на ездата и плуването. Сайтовете, посветени на тези игри, съдържат информация за скрити „съкровища“ във вашия квартал. Беше ми забавно да науча за едно такова съкровище, намиращо се на километър и половина от моя дом в Санта Фе, Ню Мексико.

В Ловци на време се разглежда и темата за виртуалната реалност и метафизиката на видеоигрите. Есетата на Марк Дж. П. Улф от „Средата във видеоигрите“ за пространството, времето и повествованието във видеоигрите ми бяха особено полезни. Стивън JI. Кент, Рошел Словин, Чарлс Бърнстейн, Ребека Р. Тюс и Ралф Х. Беър (създал конзолата „Одисей“ за компютъра „Магнавокс“ през 1972 г.) също са написали прекрасни есета. В добавка Кент написа „Последната история на видеоигрите“, чието заглавие е достатъчно красноречиво.

Умната бомба на Хедър Чаплин и Арън Руби е разтърсващ поглед отвътре в света на видеоигрите. Освен другите неща, тя дава впечатляващ анализ на игрите на Бог и шутърите от първо лице. Благодаря на моята приятелка Джанет Елдър, задето ми каза за тази книга и за Всичко лошо е добро за вас на Стивън Джонсън. Анализът на Джонсън на видеоигрите ме накара да повярвам в подзаглавието на книгата „Как днешната попкултура всъщност ни прави по-умни“.

Докато има много видеоигри, съдържащи безсмислена жестокост, които вероятно правят играещите по-безчувствени към насилието в техния живот, малко са случаите на насилие с доказана връзка с видеоигрите. Най-широко отразеният случай е този от 1999 година в гимназията „Кълъмбайн“, Колорадо, където двама ученици застрелват един преподавател и дванадесет други деца, после раняват още двадесет и четири, преди да се самоубият. Стрелците са вманиачени по компютърната игра Дуум. Но според всеобщото мнение те са били и жертви на непрестанно малтретиране, което е провокирало у тях неконтролируема ярост. Дали играта е подсилила тази ярост, или е била неин отдушник и едно отлагане на насилието? Не можем да получим отговор, тъй като момчетата се самоубиха, но въпросът не е толкова прост, колкото някои социолози го представиха.

В Ловци на време професор Греъм отбелязва, че половината хора в САЩ играят на видеоигри. Макар и не всички, доста от тях са изпълнени с насилие, но въпреки това не сме свидетели на масов изблик на насилие, което да е провокирано от тези игри. Вместо да се концентрираме върху темата за насилието, мисля, че си струва да разгледаме игрите от друг ъгъл — от гледна точка на тяхната форма, а не на съдържанието. Нивата на трудност заедно с безбройните решения и ходове, които изпълват всяка секунда на една екшън игра, вероятно правят играча по-съобразителен и рефлексите му — по-бързи. Умственото съсредоточаване, което изисква играта, е умение да оцелееш в едно сложно общество. Но това е специален вид съсредоточаване, защото означава да фокусираш вниманието си върху много неща, ставащи в такава бърза последователност, че сякаш се случват едновременно. Веднага бие на очи паралелът с извършването на няколко работи наведнъж. Някои социолози омаловажават това, оприличавайки го с непрестанното прещракване от един телевизионен канал на друг, което води до повърхностно разбиране и ограничен обхват на вниманието. Но аз съм съгласен с изразеното становище на Стивън Джонсън във Всичко лошо е добро за вас, че е възможно игрите да тренират нашите мозъци да се концентрират върху много неща наведнъж и да изпълняват добре множество задачи. Казано накратко, видеоигрите може би ни предлагат нов начин да развиваме функциите на нашия мозък. Ако времевите капсули ни учат, че нещата никога не са такива, каквито са били, видеоигрите ни показват, че продължаваме да се променяме, често по начини, които не осъзнаваме.

ЗА АВТОРА

Дейвид Морел е световноизвестният автор на романа Първа кръв, чийто главен герой е Рамбо. Той е роден през 1943 година в Кичънър, Онтарио (Канада). През 1960, когато е на седемнадесет години, става фен на телевизионния сериал „Шосе 66“, в който се разказва за двама младежи, пътуващи с корвет през САЩ в опит да опознаят Америка и самите себе си. Сценарият на Стърлинг Силифант толкова впечатлява Морел, че той решава да стане писател.

През 1966 година творчеството на друг писател — Филип Янг (ученик на Хемингуей), подтиква Дейвид Морел да се премести в Съединените щати, където следва заедно с Янг в Пенсилванския държавен университет, защитава магистратура в областта на хуманитарните науки и става професор по американска литература. Там той се запознава с уважавания писател фантаст Уилям Тен (истинското му име е Филип Клаас), който го научава на основните неща в писането на проза. В резултат се появява романът Първа кръв, в който се разказва за завърнал се в родината си ветеран от Виетнам, страдащ от посттравматичен стрес, който влиза в конфликт с полицейския началник на малък град и води своя собствена версия на Виетнамската война.

Тази книга, полагаща основите на съвременния екшън роман, е издадена през 1972 година, когато Морел е професор по английска литература в университета в Айова. Той преподава там от 1970 до 1986 година, като успоредно с това продължава да пише романи, много от които стават световни бестселъри, като Братството на розата (който е в основата на най-гледания минисериал на Ен Би Си). Уморен да упражнява едновременно две професии, напуска университета, за да се отдаде изцяло на писането.

Скоро след това петнадесетгодишният му син Матю се разболява от рядка форма на остеосаркома (рак на костите) и умира през 1987 година — жестока загуба, която не само терзае мислите на Дейвид Морел, но и прониква в творчеството му, което личи ясно в посветената на Матю книга Светулки и в романа му Отчаяни мерки, чийто главен герой е загубил син.

„Възпитаният професор с отвратителни видения“, както го нарича един критик, Дейвид Морел е автор на двадесет и девет романа, в това число изпълнените със супер екшън трилъри Петата професия, Фалшива самоличност и Отчаяни мерки (действието в който се развива в Санта Фе, където той живее сега със съпругата си Дона). В книгата си Уроци от цял живот писане Морел анализира наученото от него през над тридесетгодишната му кариера на писател. Предишният му роман — Нарушители — влиза в няколко класации за бестселър на годината и е отличен с престижната награда „Брам Стокър“.

Морел е съосновател на Международната организация на писателите на трилъри. Прочут със своите умения на водач, той е завършил Националното училище по ориентиране със специалност „Оцеляване в пустошта“, както и Академията на Г. Гордън Лиди за корпоративна сигурност. Освен това е почетен пожизнен член на Асоциацията на силите за специални операции и на Асоциацията на бившите разузнавачи. Обучен е в стрелба с огнестрелни оръжия, преговори за освобождаване на заложници, приемане на двойна самоличност, охрана на вип персони и шофиране при екстремни условия, наред с множество други бойни умения, които описва в своите романи. Достигнали тираж осемнадесет милиона, творбите му са преведени на двадесет и шест езика. Посетете неговия уебсайт www.davidmorrell.net.