Лутащи се мравки

ДЕКЕМВРИ

Камионът премина през портала, остави две кални дири по асфалта и спря.

— Хайде, хунтари, изстина ви яденето! — подвикна ефрейторът, който затваряше портала.

Войниците от каросерията веднага започнаха да го псуват. Някой го замери с половинка хляб.

— Кой хвърли хляба? — извика някой отвън с дрезгав глас. Всички млъкнаха.

От будката на дежурния излезе майор Собел — командир на така наречената хунта, всъщност обслужващ батальон към специалните войски.

— Та кой хвърли хляба? Не казвате значи… Я всички да слизат!

— Аз го хвърлих — обади се от лявата пейка един брадясал войник с разпран ръкав на шинела.

— Ти ли бе, Хост? Я слизай долу!

Майорът взе хляба и го хвърли между дърветата отстрани на алеята, колкото можа по-навътре в калта.

— Да се донесе тука! Бегом марш!

Хост се затътри по алеята.

— Остави! Напряко, през калта, бегом марш!

Майорът го проследи още две-три секунди с поглед и попита войниците от камиона:

— Тука ли е редникът Том Виноград?

— Тъй вярно! — отзад се надигна един висок слаб войник с избелял шинел.

— Добре… Сега е три часа, всички да отиват да обядват, а след това веднага Виноград да се яви при мен в канцеларията! Ясно ли е?

— Господин майор, обядът преди един час излезе — обади се ефрейторът от портала.

— Как така излезе? — повиши глас майорът.

— Ами ей така, взе го с джипка един сержант от вашите, щял да им го носи направо на полето, сержант Райфа беше май, тук при мен е записано…

— Хм… Обядвали ли сте или не?

— Съвсем не — обадиха се от камиона.

— Значи сте се разминали някъде. Ама и този Райфа, една работа не може да свърши като хората… Добре, тогава Виноград да слезе, а вие се прибирате и чакате да ви донесат обяда! Хайде, слизай по-бързо… Тръгвайте!

Камионът потегли и чак тогава майор Собел забеляза, че до него стои Хост с хляба в ръка. Измъкна му парчето от ръката и го хвърли в другата посока, право в някаква локва.

— Бегом марш! — изрева той и се обърна към Виноград: — Значи така… Сутринта в щаба са получили някаква телеграма, така и не можаха да ми обяснят точно каква, но теб те командироват в столицата за два дена. Ти нали си родом оттам?

— Тъй вярно.

— Е, добре… И никакви безобразия с властите, ясно ли е? Военната ти книжка и командировъчното ти са при майор Фикс, комисарят на Легиона. Той заповяда да се явиш при него, кабинетът му е на третия етаж в щаба. Ясно ли е?

— Тъй вярно!

По алеята отстрани се зададе конвой, водещ двама арестанти. Те бяха младежи на по осемнайсетина години, с еднакво подстригани коси и еднакви дънки и зелени якета. Единият имаше доста широк пресен белег на лявата буза. Лейтенантът, който водеше конвоя, махна с ръка на майор Собел.

— Още двама са хванали. От един месец все се навират по телените мрежи… Хайде, бегом към щаба!

За да стигне до сивата сграда на щаба, Виноград трябваше да мине по централната алея, покрай огромното пано с образа на господин Президента, но от безкрайните есенни дъждове точно пред паното се беше образувала огромна локва, заемаща цялата алея по ширина и дълбока към две педи. Така че най-сухият път минаваше по бордюра на алеята и Виноград трябваше да изчака да преминат двама лейтенанти от отсрещната страна, защото нямаше как да се разминат на бордюра.

На вратата на щаба той се сблъска с Бен Рафаел. Бен беше съученик на Виноград от гимназията и служеше като младши компютърен специалист в щаба на специалните войски. В този момент той се опитваше да пъхне ръцете си едновременно във всичките четири джоба на парадния шинел.

— А, Том! Хайде по-бързо, още ли не си тръгнал? Аз също излизам в командировка, така че ако искаш да пътуваме заедно, ще те чакам на бариерата след половин час.

— Чакай малко, аз още не знам почти нищо, сега ме вика комисарят на Легиона, не знам колко време ще ме мотае…

— Няма да е много, аз после ще ти разкажа за тази каша с телеграмата. Значи след половин час, на изхода! — и Бен изскочи навън.

На третия етаж Том лесно намери вратата с надпис: „Легион на защитниците на нацията. Комисар“ и почука на нея. Отвътре се чу: „Влез!“

Комисарят беше плешив, с руси увиснали мустаци, седеше зад широкото си бюро и се ровеше в разни папки с документи. В единия ъгъл на кабинета дребен мургав войник нареждаше в хладилника ней-различни бутилки.

— Господин майор, редник Виноград се явява по ваша заповед.

— А, значи ти си бил тоя Виноград. Всъщност… Я кажи къде работи баща ти?

— Инженер-химик, в завод за автомобилни гуми.

— Хм… — комисарят явно чакаше някакъв по-друг отговор. — А майка ти?

— Майка ми е, ъ-ъ… продавачка на зеленчуци.

— Добре де, това няма значение. Днес от столицата получихме телеграма, от Централния съвет на Легиона. — Майорът вдигна някакъв лист хартия и прочете: — „Моля командировайте Том Виноград 4 декември 11 часа зала 205 участие съвещание“. Случайно да знаеш що за съвещание е това?

— Съвсем не, господин майор. Всъщност… според мен не ме викат за съвещание, а за награждаване. Последната година работих в Легиона като компютърен програмист, там ме бяха предложили за награда, и може би затова ме викат. Миналата седмица звънях в къщи и баща ми каза, че шефът ми от Легиона е питал точно в кое поделение служа.

— Значи си компютърджия, така ли? При нас в щаба сме много зле с кадрите, постоянно идва нова техника, а хора не пращат. Държат си ги само в командуването и по възловите точки, а ние тук се чудим как да се оправяме… По всяка вероятност след седмица-две ще те преместим при нас, стига да не възразят от центъра. Ето ти документите, вземай си от склада парадните дрехи и заминавай. Командировъчното ти е за два дена, ако знаех, че е за награждаване, щях да те пусна само за един ден, но нейсе. Ясно ли ти е?

— Тъй вярно.

— Добре, свободен си!

Виноград се обърна кръгом, затвори внимателно вратата след себе си и бързо заслиза по стълбите. За пръв път от три месеца насам той си подсвиркваше.

Дъждът беше спрял, облаците се бяха вдигнали нагоре и над планините на югоизток се показаха парчета синьо небе. Том и Бен прескачаха локвите по крайградското шосе, което се спускаше от казармите към града.

— Тази твоя телеграма забърка голяма каша при нас — разказваше Бен. — Стоя аз при началник-щаба, трябваше да му свърша някаква работа, и изведнъж идва комисарят, чете телеграмата и нищо не разбира. Някакъв си Виноград, редник от хунтата, и изведнъж хоп — в центъра на съвещание! Скандал от национален мащаб. Лейтенант Кемени от контраразузнаването звъни в управлението, иска спешно досието ти, а там пък загубили някъде всички документи за хората от твоя набор, страхотна лудница. Кемени дори искаше да те арестува — да си признаеш всичко. Добре че беше Бръснаря, той вика — сигурно младежът има някоя връзка в Легиона, примерно баща на отговорен пост, и сега му се е приискало да си отиде до вкъщи. Аз се сещам каква е работата, но си трая, а Бръснаря много го е страх от връзкари…

— За какъв бръснар говориш? — попита Том.

— За командира, полковник Зобрист. Не знаеш ли, че така му викат?

— При нас в хунтата го наричат Пирата.

— При вас в хунтата всичко ви е хунско, и прякорите дори. Да вземеш само — Телето, Курвата, Бияча…

— Слона, Фикуса… Пчелата…

— Ей, вярно бе, и Пчела си имахте — разхили се Бен. — Лятото два дена лежах в ареста заедно с него. Страшно малоумен тип… Всъщност какво пък, прякорите във войската са ценно нещо. На едно полево учение полковник Гузман от управлението само това ме питаше — как му викате на този офицер, на онзи, а аз му отговарях — това е Бръснаря, това — Джапанката, това е Кифлата, там седи Айо Медузата, а като му казах за Пуньо Гъза, направо се съдра от смях. Наистина, и Пуньо е едно видение, с неговата физиономия…

— С какво ще пътуваме? — смени темата Том.

— Влакът тръгва около шест и половина и пристига към дванайсет. По-добре е да тръгнем на стоп. Ако хванем някой към пет, в осем и нещо сме си у дома, стига да няма задръствания по магистралата. Миналия месец ме взе един капитан от въртолетния полк във Варга, караше Фолксваген-костенурка с форсиран двигател и вдигна сто и седемдесет километра в час. Изобщо не разбрах как пристигнах жив.

— Добре де, стига си лъгал. Само да не ни вали дъждът някъде…

— Няма да ни вали. На изхода за магистралата има една кръчма, „Чевръстият поп“. Точно пред нея има паркинг, а от другата страна е регистрацията на Министерството на Западните области. На всички, които влизат или излизат оттук, им удрят печати в документите за преминаване. Които са без печати, не ги пускат на бариерата. Така че ние ще дебнем колите със столични номера, които спират на паркинга, и там ще питаме шофьорите дали ще ни качат. Ние сме с военни командировъчни, така че не ни проверяват. А относно фолксвагена и сто и седемдесетте километра, това си е чиста истина, по-чиста истина от тази не ми е излизала от устата, откакто ме взеха войник…

По пътя към града Бен продължи да разказва разни истории с неочакван край и съмнителна достоверност, така че двамата почти не усетиха двата километра път до магистралата.

Отвътре кръчмата „Чевръстият поп“ беше също толкова грозна, колкото и отвън: строена и обзаведена с подръчни сили и средства, кърпена и поддържана също с подръчни сили и средства. По средата върху стара пътна табела с надпис „Дал — 10 км“ стоеше печка тип „Чудо“ и сандък с въглища. Вътре седяха десетина младежи и две-три момичета, те баха съединили три от масите, сърбаха супа, пиеха бира и се топлеха на печката. В единия край двама от тях, единият със синя барета, отбелязваха нещо на голяма топографска карта. Бяха облечени почти по един и същ начин: дънки, войнишки обувки, кожени или брезентови якета. Раниците им бяха натрупани в ъгъла. Когато на входа се показаха униформените Том и Бен, всички обърнаха глави към тях, но след като видяха, че не са нито полицаи, нито инспектори на Легиона, се успокоиха и продължиха да се хранят и да разговарят. Том и Бен си свалиха фуражките и седнаха на една от двете останали празни маси. Дойде дебелата кръчмарка, избърса ръцете си в синята престилка и ги попита какво ще желаят.

Том извади всичките си дребни пари на масата.

— За една супа и две кюфтета със салата ще стигнат. И три хлебчета. Гладен съм като змей.

— За мен една бира — добави Бен. Кръчмарката кимна и се отдалечи.

— Преди да влезем, трябваше да си свалим фуражките — каза Бен, като кимна с глава по посока на съседната маса, — да не ги стряскаме.

— Те какви са всъщност? — попита Том така, че да не го чуят.

— И аз не знам. Щом се озъртат така и посягат към раниците си, като видят униформи, значи работата им не е съвсем чиста. Може да са просто туристи, а може и да са от Братствата…

— Какви са тези Братства?

— И аз не знам. Кемени от контраразузнаването казва, че повечето от нарушителите, които хващат напоследък по телените мрежи в закритите сектори, били членове на някакви Братства. Такава информация имало в досиетата им.

— Ти май си доста близък с този Кемени. Да не би да работиш за неговото ведомство?

— В щаба често му помагам. Той наистина работи за службите, но иначе е доста интелигентен. Просто като че си е сбъркал професията. Много бързо се научи да работи с компютърна техника. Освен това и като човек е симпатичен, държанието му не е като на останалите военни.

— И какво търсят тези от Братствата в закритите сектори?

— Нямам понятие. Когато ги хванат, идват следователи от щаба на групата армии и до нас не достига никаква информация. Един ден обаче видях как караулът носеше чанта с уреди, с които били хванали двама в сектор „Д“. Повечето от уредите ми бяха непознати, но добре видях един гайгеров брояч между тях.

Донесоха поръчките. Том се нахвърли върху яденето.

— Подай ми солта, ако обичаш — помоли той Бен. — И пипера, и оцета… Тая супа има прекалено гаден вкус за цената си, ама аз не съм ял нищо от сутринта. Тогава ни вдигнаха да измъкваме от калта някакъв затънал японски трактор. Отиваме ние с камиона, а там гледаме — тракторът тежи към шейсет тона, затънал на метър и половина. Добре че трактористът се оказа умен човек, та ни подсети да натоварим на камиона дървета и камъни и да ги нахвърляме под греблото. След това тракторът се измъкна почти сам, вдигна се на греблото си. Обаче под него всичко стана на сол — и камъни, и греди, по половин метър дебели…

Том млъкна и се зае със супата. Бен отпиваше от бирата и гледаше през прозореца към паркинга. Той беше почти празен — само два междуселски автобуса, една апаратна на телевизията и една служебна кола на Управлението на пътищата.

— Всъщност теб защо те пратиха в хунтата? — попита изведнъж Бен.

— Как така защо? — не разбра Том.

— Ами ето така: ти работиш с компютърна техника от три години, работил си и в Легиона, направо казано — добър специалист, нищо че нямаш диплом. В момента от Пакта буквално всеки ден пристигат нови системи за управление, за обработка на информацията… А специалисти не достигат. По-старите офицери дори си нямат и понятие как се работи с такава техника. И вместо да те глътнат веднага в някой команден пункт, те пращат в хунтата да вадиш от калта затънали трактори. Странно.

— Вярно, странно е — съгласи се Том, — но не чак толкова. Сега стават такива безобразия, че това е съвсем в реда на нещата.

— Ти да нямаш случайно нещо тъмно в досието?

— Че какво тъмно пък мога да имам аз? Родители — селяни, от Варга. Не е тъмно, но не е и светло. Като ученик… Вярно, вършил съм дивотии, но никога не за ме улавяли в нещо по-сериозно. А може и наистина да са ме уловили, но да не са ми казали направо, а само да са си го записали под линия.

— Кой ти беше класен в гимназията?

— Заде. Математикът. Вярно, той не ме обичаше особено, защото се смятах за по-умен от него, и то с основание. Наистина, той добре разбираше математиката, но иначе беше страхотно несъобразителен.

— Май че нашият човек пристигна — рече Бен.

На няколко метра от кръчмата на паркинга спря бяло пежо със столичен номер, завършващ на три нули. От него излезе мъж със сив шлифер, заключи го, пъхна ключовете в джоба си и вместо към регистратурата отсреща, тръгна право към кръчмата.

— Изяде ли си кюфтетата? — попита Бен.

— Готов съм.

Мъжът отвори вратата, влезе вътре и попита кръчмарката за цигари. Беше на тридесетина години, среден на ръст и гладко избръснат. От масата на младежката компания го изгледага с интерес.

Бен се приближи от лявата му страна.

— Извинете, вие за столицата ли пътувате?

— Кой пита? — отвърна му мъжът.

— Ами ние сме двама войници, трябва да пътуваме натам и просто питаме бихте ли ни взели с вашата кола…

— В отпуска ли сте? — прекъсна го мъжът.

— В командировка.

— Документи имате ли?

— Имаме.

— Е, тогава няма проблеми. Само ме изчакайте да изтичам да ми ударят печат.

Мъжът плати цигарите си и излезе. Бен и Том също излязоха след него и застанаха под козирката пред вратата на кръчмата. Вътре младежите отново разгънаха картата на масата и започнаха шумно да спорят за нещо.

Изведнъж по пътя откъм града с голяма скорост се показа полицейска камионетка и закова спирачки точно пред вратата на кръчмата. От каросерията наскачаха десетина полицаи със самодоволни бузести лица, Том се стресна от появата им и се отмести встрани от вратата, но те дори не го забелязаха и размахвайки гумените си палки, нахълтаха в кръчмата. След тях бавно влезе и началникът им, капитан със значка на инспектор-легионер на ръкава на куртката. За голяма изненада на Том обаче, отвътре не се чуха никакви звуци, типични за такива полицейски акции — нито виковете на тези, които налагаха с палките, нито трясъкът на счупени столове и обърнати маси… Очевидно вътре всичко се развиваше без жертви и разрушения. Воден от любопитството си, Том надникна през полуотворената врата и видя скупчените един до друг младежи и зачервения врат на инспектора, който викаше нещо срещу тях. В това време до камионетката спря полицейска арестантска кола. Скоро след това полицаите започнаха да извеждат отвътре младежите един по един, с ръце оковани в белезници, и да ги набутват в колата. Накрая изнесоха раниците им и ги нахвърляха в камионетката. Тогава Том забеляза мъжът със сивия шлифер, който стоеше на стълбите на регистрацията и сякаш с професионален интерес наблюдаваше работата на полицаите. Мъжът забеляза погледа на Том, махна му с ръка и тръгна към пежото си.

Том смушка Бен, който се беше загледал в лицата на младежите зад решетките на арестантската кола, и двамата забързаха към колата.

— Видя ли — каза Бен, — прав бях, че тяхната работа не е съвсем чиста.

Докато чакаше зеления пикап пред него да премине през бариерата, мъжът попита войниците:

— Вие в Дал ли служите?

— В Дал — отговори му Том от задната седалка.

— От вътрешните ли сте?

— От специалните.

— Е, тогава ще вземете по едно специално — каза шофьорът и извади от жабката две кутии бира.

— Не, благодаря, ние вече сме пили по една — обади се Бен.

— Вземайте, вземайте, не съм давал пари за нея. Държавна е.

— Е, щом е държавна, не отказваме…

Мъжът спря колата пред бариерата. Към тях се прибилжи нисък бузест сержант, мъжът извади от джоба си сгънат зелен лист и му го подаде. Когато сержантът го разгъна, се оказа, че той е голям почти колкото покривка за маса и е покрит с печати. Том и Бен също извадиха документите си, сержантът ги погледна, кимна и им ги върна обратно.

— Какви по-точно сте във войската? — попита шофьорът, докато бариерата се вдигаше.

— Компютърни оператори — отговори Бен. Том премълча.

— А, това е интересно… След като се уволните, ще следвате ли нещо?

— Да, вече успяхме да си осигурим стипендии.

— Тогава да се запознаем, по-нататък може би ще се срещаме често — каза мъжът и извади от джоба си две визитни картички.

От визитката Том разбра, че мъжът се казва Михаел Арбиб, работи като преподавател по информатика в държавния университет и е председател на националната асоциация по неформални компютри. Това последното много заинтригува Бен.

— Че при вас изучават ли се неформални компютри?

— За съжаление не. Има само платени курсове към свободния университет. В нашия академичен съвет изпитват страшна алергия към всякакви интердисциплинарни области. Миналата година замалко да въведат и нашата специалност, но на последното гласуване стана скандал. Някой забеляза, че в учебните планове влиза и математическо моделиране на философски идеи, и всички делегати от хуманитарните факултети вдигнаха страхотен вой. Едвам излязохме цели от залата.

— И какви аргументи използваха?

— Едни и същи: учим студентите да мислят повече, отколкото е прието. А иначе просто си пазят топлите местенца. Това, че в чужбина вече десетина години се изучават тези дисциплини, изобщо не ги интересува — само говорят за запазване на традициите в родната наука. Това, че родната наука е с трийсет години назад от световната, просто не го знаят — някои от тях дори не четат публикации. А не четат, понеже няма да им остане време да пишат глупости в нашите списания…

Арбиб се оказа разговорчив събеседник. Очевидно му бе станало навик да изнася лекции пред когото трябва и когото не трябва. Сега той разказваше на Бен за работата си в Западните области.

Тук той две седмици изучавал пророците и ясновидците. През последните няколко години в жълтия печат буквално завалели съобщенията за нови и нови ясновидци, при това всички тези случаи били наблюдавани само в няколко зони с диаметър по петнайсетина километра. Тези данни ги събирал някакъв негов познат от Обществото за изучаване на параенергията. Самият Арбиб изобщо не четял жълти вестници и не знаел нищо за тези случаи. Само че съвсем случайно една вечер в клуб-ресторанта на университета някой на съседната маса разправял как една негова студентка, родом от тези райони, казвала, че всички тези ясновидци показвали много големи различия от останалите хора при употребата на глаголните времена. Отначало само си помислил каква неграмотност цари западно от Сините планини, но моментално изтрезнял, като си спомнил за неформалните модели на употребата на времената и най-вече за резултатите от тези модели. Веднага попитал за името на студентката, изгубил една седмица да я открие, накрая я открил и измъкнал от нея пълни самопризнания по въпроса какво е чула, какво е разбрала и повярвал ли е изобщо някой на тази история. От това, което разказала студентката, му станало ясно, че ако се зарови в тези въпроси, може и да не спечели Нобеловка, но поне докторат в чужбина му е абсолютно гарантиран.

Понеже знаел, че достъпът до целия район двеста километра западно от столицата е ограничен от властите, се обърнал към Министерството на Западните области. Оттам отговорили, че за да му разрешат работа там, се изисква само план на изследването, утвърден от ректорския съвет на университета. Но се оказало, че ректорският съвет си има едно наум.

— Бях представил изследването като етнолингвистична експедиция — разказваше Арбиб. — Само че шеф на научната програма на университета е един шейсетгодишен пън, член на Легиона още от войната. Веднага се заяде с мен, че се бъркам в работата на други факултети, и ми припомни скандала с учебните планове. Аз му отговорих, че може наистина да съм бил причина за някои спорове, но това не е причина да ми откаже, още повече че освен другото съм и нещатен сътрудник на някои служби и при нужда тези служби могат да ми окажат съдействие. Като чу за службите, оня направо побесня.

Дотогава смятах, че Легионът и Управлението за обществена безопасност са просто две взаимно припокриващи се организации. Но ако се съди по епитетите и метафорите, които излизаха от устата на шефа, би трябвало единствените места, където Легионът и Управлението се държат прилично един с друг, да са кабинетът на Президента и средствата за масова информация. Управлението беше наречено банда голобради кариеристи, които под маската на секретна дейност си решават личните проблеми, като забравят, че главната опора на властта сред народа е бил, е и ще бъде Легионът на защитниците на нацията. Вярно, половината отдели от Управлението се занимават само с това да уреждат живота на другата половина. Само че Легионът, колкото и да се самовеличае, все пак си остава масова организация и нищо повече. И като масова организация не разполага с почти никакви органи за събиране на информация, за анализ… А в ръководството седят хора без абсолютно никакво специално образование, в повечето случаи без елементарна интелигентност и всички без изключение — с мания за величие. Напоследък няма година, в която Легионът да не се захване с нещо грандиозно и да не се олее. Вземете дори програмата за компютърно образование…

— Какво пък, ние двамата с Бен навлязохме в компютърните науки точно от тази програма — обади се Том.

— Да, но такива като вас не са много. Целта на програмата бе именно МАСОВА подготовка. За закупуване на техника, за организиране на работата се хвърлиха стотици милиони. Сега за тях вече се забрави, дори опозицията в парламента не ги споменава. Обикновеният човек си остана също толкова компютърно неграмотен, колкото и преди.

— Не съм съгласен с вас — каза Бен. — Наистина за обикновения човек сте абсолютно прав. Само че от тази програма излязоха и голям брой твърде добри специалисти, главно младежи. Знаете ли къде живеех аз до петнайсет годишна възраст? В Ибара. Самият факт, че някой от Ибара работи с компютри и че освен това има намерение да завърши висше образование, е вече огромно постижение. Ако не беше тази програма, сега вече щях да съм рецидивист с четири-пет присъди за черна борса и хулиганско поведение спрямо органите на реда…

— Да, но това, че няколкостотин момчета са проявили интерес към техниката, си е чиста случайност.

— Разбира се, че е случайност! И това, че програмата е била приета, също е чиста случайност. Тези, които са я гласували, си нямат и понятие що е то компютър и за какво служи. Ето, Том разказваше как някакви отговорни чичковци си мислели, че машината може сама да подписва резолюции и да провежда заседания. Така че…

Бен и Арбиб продължиха да спорят по този въпрос, после неусетно смениха темата и се захванаха с образователната система. На Том му направи впечатление, че това е първият спор в негово присъствие, в който Бен не използва като решаващ аргумент в негова полза съмнителната репутация на майката на опонента. А самият опонент явно беше врял и кипял и добре разбираше сенчестите и полусенчести страни на действителността, скрити зад официалния език на телевизията и печата.

— И как ви разрешиха да проведете изследването? — Том се опита да върне спорещите на темата, която му се струваше доста интересна.

— Никак. Уредих си документи като анкетьор на Института за изучаване на младежта. Наистина, в районите, които ме интересуваха, младеж почти не е останала, важното е, че успях да си свърша работата. За две седмици събрах маса материал — анкети, разговори… Лошото е, че всички ясновидци говорят един ужасен местен диалект. Трябва да хвана някой да ми преведе записките, защото не съм сигурен дали разбирам правилно всичко.

— Вие всъщност вярвате ли в ясновидство?

— Откровено казано, не — призна си Арбиб. Имах един познат, Даниел Мар. Физик. Той не можа да си намери работа по специалността и се хвана в Обществото за изучаване на параявленията. Там се занимаваше с измерване на биоенергията. Тя по принцип се отчита с някакви електромагнитни приемници, аз не знам точно какви, но Даниел най-много се дразнеше от факта, че по никакъв начин не може да се отличи положителната биоенергия от отрицателната. Криви на разпространение, спектри, всякакви критерии на Колмогоров-Смирнов… Какво ли не опита, а нищо не излиза. А това си е важен въпрос — всеки паралечител твърди, че той зарежда пациента с положителна енергия, а конкурентите — с отрицателна. Та Даниел се отказа да се занимава с това и се зае да прави математически модел на астрологичните влияния. Нали знаете — зодии, асценденти, планети и прочие. Изведе някаква система нелинейни диференциални уравнения и изведнъж — хоп! — се оказа, че тази система в повечето случаи има за решение хаотична траектория във фазовото пространство. Математиците го наричат детерминиран хаос. След това направи проверка на модела с рождените дати на стотина колеги в университета и се оказа, че ако решението е регулярно, няма абсолютно никакво съвпадение между реалност и предсказания. А ако решението попада в хаотичната област, съвпаденията са в рамките на случайността. Сега той е написал по въпроса много интересна статия, която никой не иска да публикува. От сериозните списания му отговарят, че са затрупани с материали и че неговият не попада точно в тематичния им обхват. А от астрологичните го гонят под предлог, че статията ще откаже читателите от хороскопи и така ще им намали доходите.

Така че трудът му събира прах за назидание на потомците — да не се занимават с глупости. А иначе въпросът за параобектите е интересен. Преди две години течеше някакво изследване в армията. Понеже почти всички параявления се наблюдават в района западно от Сините планини, а в този район освен войска не е останало почти нищо друго, военните решиха да вземат нещата в свои ръце. Само че след три месеца спряха изследването, а резултатите засекретиха…

Пежото гълташе километрите като фъстъци. Неусетно за тримата преминаха околовръстното шосе и навлязоха в безкрайните градски задръствания.

— Ще може ли да спрете ей там, на следващия светофар? — каза Том. — Оттам трябва да хвана метрото към къщи.

Чак след като Арбиб спря колата, Бен забеляза, че са в столицата.

— Ей, ама че ние пристигнахме… Том, след като свършиш утре с формалностите, обади ми се по телефона, запомни ли?

— Запомних, запомних… Господин Арбиб, благодаря ви много за услугата! Довиждане, приятна вечер…

Том затръшна вратата на пежото и се огледа наоколо. В тъмнината светеха само фаровете на автомобилите и рекламите на крайпътните заведения. После пъхна ръце в джобовете, килна назад фуражката си и без да заобикаля калните локви, тръгна право към станцията на метрото.

Когато Том стигна до телефонната кабина, долепена до бакалницата „Братя Скелам“, там вече го чакаха. Марта бе заета да пребърква джобовете на зеления шлифер на Бен, а самият Бен разглеждаше на оскъдната светлина от единствената улична лампа наоколо някаква цветна листовка.

— Здравей, Томи! — усмихна се Марта. — Как върви службата?

— Не върви, а тече — отвърна без желание Том. — Със скорост двайсет и четири часа в денонощието.

Чак тогава Бен го забеляза и вдигна глава от листовката.

— А, най-накрая се довлече… Как мина „съвещанието“?

В отговор Том само сви рамене.

— Материални поощрения имаше ли?

— Часовник с надпис от благодарното началство.

— Жалко — въздъхна Марта. — Бен казваше, че ще ти дадат поне хиляда и петстотин… Значи няма да ни мъкнеш по заведенията, така ли?

— Аз кога съм казвал, че ще ви мъкна по заведенията?

— А ти тогава защо ме излъга? — Марта хвана Бен за ухото. — Щели сме да обикаляме баровете до сутринта, аз идвам тука — а вие пукната пара нямате… Сега какво?

— Може да се отбием при брата на Фрида — предложи Том. — Бен, ти сигурно го познаваш…

— За една година всичко съм забравил. Кой беше този брат?

— Как да ти обясня… Поне десет пъти съм му чувал името и все не мога да го запомня. Беше основал рекламна агенция. Преди да ме вземат войник, Фрида разказваше как за половин година имал точно двама клиенти. Тя живее в неговия апартамент, съвсем наблизо. На последния етаж, а асансьорът се заключва със секретна брава.

— А, спомням си… Там едно време ставаха страшни купони. Събираха се много интересни хора. Да вземем нещо за пиене?

— Аз съм взел вече — Том показа скритата в якето си бутилка експортна водка.

След десетина минути път през квартала излязоха на кална улица, задънена от шестетажен блок. Нито Том, нито Бен обаче не си спомняха в кой точно вход живее Фрида. Блокът имаше шест входа, започнаха да проверяват наред за заключен асансьор. Откриха го чак в петия вход.

— Умно измислено — мърмореше Марта, докато се изкачваха пеша по стълбите.

По стените със разноцветен спрей бяха изписани имената на различни музикални групи. На Том му направи впечатление, че някои от тях бяха напълно неизвестни преди три месеца, когато влезе в армията. Ето например тези, „Райските картечници“. Изобщо не знаеше в какъв стил свири тази група, но по името съдеше, че е имал голям късмет, като не е слушал нито една тяхна песен. Накрая стигнаха до последния етаж и Том позвъни на една мръснобяла врата без никаква табелка на нея. Отвътре се чуваше врява и силна музика. Никой не отвори, тогава той натисна бравата, вратата се оказа отворена и тримата влязоха вътре.

За четири месеца апартаментът беше станал просто неузнаваем. Старите шкафове бяха сменени с чисто нови мебели, вместо на дървени столове гостите седяха в кожени кресла, подът бе покрит с чисто нов мокет, олющената боя и надписът „Колектива се боричка“ на стената бяха изчезнали и на тяхно място имаше фототапет с изглед от Канарските острови. Сигурно братът на Фрида накрая е намерил клиенти, помисли си Том. Всъщност и братът, и самата Фрида не се виждаха никъде. Том се учуди, защото тук нямаше никого от старите му познати, сякаш беше попаднал на съвсем друго място, пък и никой не им обръщаше внимание. Бен и Марта седнаха на единственото свободно кресло в дъното на хола, Том примъкна някаква табуретка, раздаде чаши и отвори бутилката водка.

Самият купон много се различаваше от купоните в този апартамент, на които бе идвал. Разговорите около масата нямаха нищо общо с предишните. Едно време поне половината от присъстващите говореха за компютърна графика и Том лесно се включваше в компанията, дори и да не познаваше никой от нея. Сега сякаш се говореше на друг език. Някакъв дългокос тип обясняваше на две момичета нещо относно екзистенциализъм, те като че ли не разбираха особено добре за какво става дума, но за сметка на това им беше интересно, а и дългокосият прекалено се беше вживял в ролята си на най-големия разбирател по въпроса. Самият Том не обичаше никакви разговори по теми, завършващи на ЗЪМ или ИЗЪМ, тъй като ги смяташе за безсмислени, и се заслуша в другите. На отсрещната страна на масата две момчета с дънкови ризи тихо, но разгорещено обсъждаха въпроса дали да възложат някаква работа на някой си Френк. Едното от тях, с черна права коса и очила с метални рамки, твърдеше, че Френк бил най-големият специалист в града, но другото повтаряше: „Той може да е най-големият специалист в цялата Слънчева система, но докато не се изясни дали е наш човек или не е, не може да става и въпрос да му се дава да върши такова нещо“. Така и не стана ясно кои са наши, кои — не и каква е тази работа.

В отсрещния край на стаята двама играеха някаква игра. Бяха нарисували на салфетка шестоъгълно поле, по което местеха една сребърна и три медни монети. Явно резултатът от играта не ги интересуваше, защото постоянно спореха за печелившата стратегия. На дивана седеше един дебелак, който тълкуваше сънищата на две тъмнокоси, силно гримирани момичета. След всяка чашка уиски (а той ги обръщаше една след друга) обясненията ставаха все по-невероятни и неприлични. Момичетата се забавляваха, като измисляха нови и нови подробности към сънищата си и слушаха измислиците на дебелия. В един момент единият от играчите се заслуша в разговора, усмихна се хитро, събра монетите в ръка, тропна с тях по стъклото на масата и помоли дебелия да обясни съня на някакъв негов братовчед. Самият сън се оказа такъв: кара си братовчедът мерцедеса по магистралата към морето (той наистина имал мерцедес) и изведнъж някъде след големия тунел на прохода го изпреварва едно трикрако пиле. А той кара със сто и петдесет километра и повече! Дава, значи, той газ след пилето, вдига сто и деветдесет — двеста, но не може да го настигне — пилето бяга напред със страшна скорост. Тогава той започнал да кара след него. По някое време то свило по една отбивка от магистралата, той завил след него, пилето бягало още известно време и накрая стигнало до една ферма. Фермата била пълна цялата с трикраки пилета. Братовчедът съвсем се объркал, видял трима работници във фермата и ги попитал какви са тези пилета. Единият от тях му казал, че това е нова американска порода, трикраки пилета, и че тук ги отглеждат. Братовчедът бил бизнесмен, позамислил се, по едно време попитал защо не са ги пуснали на пазара, трикраки пилета ще се търсят много. А работникът му отговорил: ами защото не можем да ги изловим, ти не можа да го настигнеш онова с мерцедеса, а ни питаш нас тука… Всички на масата се разхилиха, дебелият зяпна да отговори нещо, но усети, че си правят майтап с него, и млъкна. Някой отстрани го потупа по рамото: виж какви работи сънуват сега хората, а не като по Фройдово време — здрав, прав, корав, и толкова. Дебелият се натовари още повече, обърна една чашка и започна да обяснява още по-несвързано от преди, как да се различават истинските сънища от фалшивите, но вече никой не го слушаше. Двете момичета станаха да танцуват, около касетофона трима се скараха каква точно музика да се пусне, тогава на вратата се появи някакъв тип с широки гащи и шарена кърпа на главата и каза, че ако не го слушат, ще им пусне „Картечниците“. Момичетата се развикаха: „Не, само това не“, в това време влезе още едно момиче с дълъг плетен пуловер и верижка с кръст върху него, поздрави дебелия и този с широките гащи и седна на единственото свободно място на масата — в ъгъла, точно срещу Том.

— Бихте ли ми подали една винска чаша, ако обичате — обърна се момичето към Бен.

Бен й подаде чаша, после я погледна внимателно и каза:

— Всъщност ние с вас не се ли познаваме?

— Ами, не си спомням такова нещо…

— Преди около час и половина в метрото ми подадохте ето това — и Бен измъкна от джоба си листовката, която разглеждаше по пътя.

Очевидно листовката изобразяваше Апокалипсиса. Клокочеща река със странни цветове, червено-виолетови вихри в небето, топящи се черни скали, къщи, обхванати от зелени пламъци. На преден план — бягащи в паника мъж и жена. А зад планините в дъното на тази сцена стоеше изправен Бог — с възможно най-строгата физиономия и възможно най-големия и шарен ореол. И над всичко това надпис: „ТОЙ ВЕЧЕ ИДВА“.

— Вие от комисията по посрещането ли сте? — Бен изведнъж се заинтересува.

— Какво посрещане? — момичето не разбра нищо.

— Ами на оня, дето идва. Не, сериозно говоря, много ме интересува къде правят такива картинки… Това е компютърна графика, ето Том ще ти каже същото. Високо разрешение, три байта на пиксел, лепнали са и фрактали вътре… Впрочем най-добре да се дозапознаем: аз съм Бен, това е Марта, а там срещу тебе — Том.

— Тина, приятно ми е.

— Е, щом ти е приятно… Та знаеш ли кой прави тези хартийки?

— Ами… — Тина или знаеше, но не искаше да отговори, или искаше да отговори, но не знаеше какво. — Аз всъщност само ги разпространявам. Членувам в един, ъ-ъ-ъ… клуб за самообразование.

— И с какво се занимавате в този клуб за… как беше там?

— Изучават разписанието на тези, които идват — обади се дебелият от дивана. Беше целият червен, явно беше изпил повече, отколкото трябва. — И правят план-график за онези, които не искат да си отиват…

Марта и Том прихнаха да се смеят. Тина само премига, а Бен се ухили до ушите.

— Значи не знаеш… Жалко. А картинката е страхотна. Ако истинският апокалипсис изглежда така, ще си купя билет за първия ред зрители, такова нещо не бива да се пропусне…

— Вместо да се занимаваш с картинката, по-добре да беше прочел какво пише на другата страна — обади се Тина.

— Че какво може да пише? Ако има по-малко от петнайсет цитата от Библията, ще си скъсам копчетата на панталона. Марта, не вярваш ли? Ето, гледай…

Оказа се обаче, че цитатът е само един, и то веднага след заглавието. Изобщо, текстът приличаше не толкова на християнска проповед, колкото на научна фантастика. Бяха описани признаците на наближаващия апокалипсис, като най-голямо внимание се отделяше на летящите чинии, транспютърните модели на някой си Херц, предсказанията на ясновидците и медиумите и самата поява на ясновидци и медиуми. Беше написан в ярък, нападателен стил, сякаш авторът бе решил да не се съобразява с никакви други мнения по въпроса.

— Копчетата, копчетата — обади се Марта.

— Те са метални, с капси — каза Бен. — Всъщност, ако имаш желание, опитай…

Марта се престори, че се хвърля към дюкяна на Бен. Отстрани се чуха гласове: „Може ли аз, може ли аз“. А самият Бен се обърна към Том и започна да му разказва някаква история, но я разказваше така, че всички наоколо да я слушат.

— Преди месец-два също бях в командировка, и тогава също ми нявряха в ръцете една подобна листовка. Тя не беше толкова шарена като тази, но текстът беше доста по-поучителен. Разказваше се как душата на някой си бизнесмен попаднала при свети Петър и се заинтересувала накъде ще я разпределят — в рая или в ада. Светията отговорил така: за да попаднеш в рая, трябва приживе да си събрал 6000 точки. И тогава аз се плеснах по челото и си казах: добре, човек трябва да изкара 6000 точки, НО НА КОЯ КОМПЮТЪРНА ИГРА, дявол да го вземе? На „Лоудрънър“ сигурно не е. Не е и на „Марио“, „Попкорн“, „Муунбъгс“, на тях обикновено се изкарват десетки и стотици хиляди. Ако свети Петър разбере, че изкарвам на „Попкорн“ само шест хиляди, по-скоро ще ми откъсне ташаците, отколкото да ме пусне в рая… Единствената игра, на която изкарването на 6000 точки изглежда голямо постижение, е „Пентис“. Оттогава седнах да играя само пентис и вече изкарвам четири хиляди осемстотин и нещо. Ако си подобрявам резултата с тези темпове, след още две-три седмици ще получа виза за рая… Какво ще кажеш, а?

— На пентис едно време изкарвах седем хиляди и триста — каза развеселен Том. — Иначе не съм виждал някой освен мен да е събирал повече от пет хиляди.

— Че ти си готов праведник! — Бен театрално разпери ръце. — С това постижение трябва да се надяваш на ореол втора степен върху червен фон. И вече никакви грехове не са страшни за теб — можеш да устройваш оргии, да се друсаш с каквито си искаш наркотици, да правиш групов секс, административна кариера в Легиона и прочие, без да те е страх за мястото ти в рая. Но ти си роден талант в игрите, де да бях и аз като теб…

Марта и Том се хилеха.

— Богохулник — каза изведнъж Тина. Лицето й поруменя, от алкохола или от нещо друго — Том не знаеше.

— Че какво лошо има в това? Иначе не мога. Когато чуя около мен да се говори за бог или за светии, някак от само себе си ги вземам за мезе. Такова ми е подсъзнанието.

— Струва ми се, че с това подсъзнание няма свършиш добре.

— Преди двайсет години наистина нямаше да свърша добре. Тогава всеки, който пропусне неделната литургия в черквата, му лепвали петнайсет дена обществено полезен труд по бързата процедура. Само че сега времената са други, веднага щом властите решиха да оставят религията на мира, черквите се изпразниха…

— В казармите в Дал има нещо като черква — успя да се вклини в разговора Том. — Едно време, когато там се е разполагал конен полк, тази сграда е била конюшня. След войната махнали конния полк и го преобразували в свързочен, а конюшнята я направили на военна черква. По празниците там идвал свещеник да служи литургия. Сега в нея през в съботите и неделите прожектират видео, но в интерес на истината въртят адски небогоугодни касети — гледат предимно да има секс и бокс, както казваше един сержант от нашите…

Тина следеше разговора с доста изненадан вид, сякаш за пръв път в живота си чува някой да говори така за бог и църква. Това много озадачи Том: нали само преди няколко месеца тук, точно в този апартамент, се получаваха разговорчета, в сравнение с които днешните бяха ангелско песнопение…

— Мислиш, че щом властите не говорят за Бог — обърна се тя към Бен, — значи Бог няма, така ли? Него не могат да го премахнат с административен акт. Той сам ще те накаже, а не гадните ти власти.

— Хайде сега пък и Бог… Самият факт, че досега още не ме е ударила мълния върху главата, категорично говори, че Бог няма. Че нали ако аз бях на негово място и чуех някой да дрънка така по мой адрес, или щях да метна по него нещо тежко и високоенергетично, или просто щях да се самоубия от ужас. Ей, това е идея! Дали пък Бог не се е самоубил?

Тина направи отчаяна гримаса, изпи остатъка от чашата и си наля още една.

— Всъщност вие как попаднахте тук? — обърна се тя към Том.

За момент Том си помисли: „Май наистина съм ги завел на друг купон“.

— Едно време бях съученик на Фрида, нали този апартамент е на брат и. Сега съм войник, в отпуска, с Бен служим заедно. Преди няколко месеца идвах тук доста често, но от тогавашната компания не виждам никой. Дори вече ще стане един час откакто дойдохме, а не съм видял нито Фрида, нито братът.

— Той е оттатък, показваше нещо на компютъра си. А Фрида не съм я виждала, може би е в провинцията при родителите си.

— Ей, Бен, ела да се обадим на брата на Фрида — каза Том, — той бил тук, в другата стая…

Бен хвана Марта за ръка и тримата се промушиха през танцуващите двойки и цигарения дим. В коридора едва се разминаха с дебелия, той тъкмо излизаше, клатушкайки се, от някаква стая. Том надникна в стаята, там видя няколко човека, обградили компютърен монитор. Никой не обърна внимание, когато тримата влязоха и застанаха зад останалите.

Пред монитора седеше братът на Фрида, а до него — пъпчив младеж с дълъг нос и кръгли очилца. Всеки път, когато братът на Фрида натиснеше някой клавиш, пъпчивият поглеждаше екрана, после почваше да търси нещо в един дълъг листинг и казваше „Липсва“, „Съвпада“ или „Не съвпада“. Самият екран изглеждаше доста странно. Беше разделен на пет части, частите бяха запълнени с квадратна мрежа и по тях се движеха странни цветни геометрични фигури. Отстрани имаше таблици: на всеки цвят беше съпоставен някакъв символ, такива символи Том не беше виждал никога преди това. Зад брата на Фрида стояха двамата, които в хола играеха играта с монетите. Те постоянно коментираха нещо: „Само с два ключа всичко е ясно, но с три или четири…“ „От тринайста до двайсет и втора матрица изобщо не се държи предсказуемо.“ „Да, но те са за шестото свойство, а за него така или иначе няма инвариантна мярка.“ „Че нали трябва да съществува трансформационна алгебра“ — намеси се някой в спора. „Каква ти алгебра, един асистент по математика три седмици се мъчи, нищо не успя да измисли, просто има прекалено голям брой степени на свобода. Оправи се само за случая с два ключа, но той така или иначе си е тривиален…“ Том нямаше абсолютно никакво понятие за какво става дума. Беше изпил три чашки почти без мезе, само с няколко колелца краставичка, и мозъкът му просто нямаше желание да мисли. „Ключове, степени на свобода, измерения… Едно измерение в повече си е направо ужас. За да мина от две в три измерения, ми трябваха два месеца. А от три в четири…“ Изведнъж през главата му мина идея. „Да, иначе просто не може да бъде. Тоест, може, но как точно не е ясно…“ Мозъкът му отново отказа. Гледаше фигурите на екрана, но не можеше да види какви клавиши натиска братът на Фрида. Когато братът натиснеше нещо, във всички части на екрана фигурите се променяха. Обаче централната фигура оставаше една и съща, само се уголемяваше (доближаваше?), в един момент вместо нея се показваше червен череп с кости, след което излизаше друга фигура — отначало малка, а после се уголемяваше. Да, помисли си Том, това можеше и да е…

Това можеше и да е четиримерна версия на играта „Тетрис“!

Том играеше тетрис още отпреди две години. Тогава неговите приятели и съученици намираха тази игра за скучна и безинтересна. За повечето от тях битките с чудовища и космически кораби бяха къде-къде по-занимателни, отколкото да наместват в плътни редове бързо падащите отгоре тухли с различна форма. Обаче Том направо се пристрасти към тетриса, за няколко месеца стана отличен играч и когато отиде на работа в Легиона, вече не познаваше човек, който да изкарва повече точки от него. Тогава се появи и тримерната версия на играта, която той усвои за рекордно късо време до такава степен, че никой не желаеше да си мери с него силите. Напоследък се появяваха и други, коя от коя по-екзотични версии — с кръгли вместо квадратни тухли, с цветни стълбчета, с „горещи“ фигури и много други, сякаш програмистите по света смятаха за въпрос на чест да са написали поне един тетрис през живота си. И сега някоя луда глава си е направила този четиримерен експеримент…

Том хвана Бен за ръкава и го дръпна до прозореца на стаята.

— Бен, сещаш ли се какво е това на компютъра?

— Че как да се сетя… Пълна мъгла ми е. И трезвен да бях, едва ли щях да разбера нещо.

— Имам една идея… Според теб как би изглеждала една игра на тетрис в четири измерения?

— Че какво общо има това с… каза Бен и изведнъж почна да загрява. — Том, това може и да е нещо друго, но ако наистина е четиримерен тетрис, то ти си гений. Само че защо са направили такава идиотска среда? И такива термини — ключове, матрици, свойства…

— Знам ли… Ще попитаме, може да се окаже, че не съм прав.

Преди да попитат обаче, програмата очевидно блокира, защото всички се развикаха: „Ей, какво стана?“, братът на Фрида безуспешно натискаше клавишите, накрая се отказа и рече: „Край за днес, машината вече откачи, а какво ли остава за мене“. Всички заизлизаха от стаята, някой викна: „Ей, Хан, къде е дамаджаната?“, братът стана от стола и чак тогава забеляза Том.

— А, здравей… Нали Том ти беше името?

— Здравей. Ти помниш моето име, а аз твоето поне двайсет пъти съм го чувал и все не мога да го запомня.

— Ивар се казвам.

— Ей, вярно бе, Ивар, точно така беше, ама защо не мога да го запомня…

— Ти не си ли войник сега?

— Да, служа в Дал, тук съм в командировка.

— Добре започваш, три месеца служба — и вече в командировка. А в кое точно поделение в Дал служиш?

— В хунтата.

— Е, нищо, ще свикнеш — потупа го по рамото Ивар. — Ти си грамотен човек, можеха да те тикнат и на по-добро място.

— Ей, Ивар, я кажи какво беше това нещо на компютъра?

— Което вървеше преди малко ли?

— Да, точно така.

— Ами това беше, как да ти кажа… демо на суперфорация на екстензорните рефлектори.

Том остана като гръмнат.

— Екстензорни рефлектори ли? — обади се Бен. — Знаеш ли, аз имам брат в чужбина, той се занимава там именно с екстензорни рефлектори. Ще може ли да си копирам тази програма, той специално ми беше писал да му намеря нещо такова. Том, нали имаш дискети?

— Знаеш ли… — Ивар явно беше притеснен от нещо. — Тази програма е специална версия, взел съм я от шефа си и не трябва да я разпространявам. Шефът ми работи за военните, не е обличал униформа, но има чин полковник. Ако разбере, че му правя номера зад гърба, като нищо може да ми уреди няколко години затвор.

— Е, щом е така… — Бен се огледа наоколо. На вратата се подпираха двамата играчи с небрежни усмивки на лицата. После бутна Марта и Том да излизат, играчите им направиха път и те се върнаха в хола.

— Какви са тези екстензорни рефлектори? — попита Марта.

— Ей такива — Бен направи неприличен жест с дясната си ръка, после понижи глас. — Не виждаш ли, че ни разиграва… Подобно нещо не съм виждал досега никъде, дори и в най-пиратските възли по разните мрежи, а нашите пирати се докопват едва ли не до всичко. Програмните защити, дори тези на военните, не са никакъв проблем за тях. Тази програма може и да е тетрис, може и да не е, но е ясно, че се използува за твърде странни цели. Том, ние с теб имаме уникална възможност: ако не копираме програмата сега, може изобщо да не видим друг път такова нещо. Носиш ли дискети по джобовете си?

Том усети как в него се събужда старият му компютърно-пиратски инстинкт — да се открадне всяка неоткрадната програма. Блясъкът в очите на Бен показваше, че той също е настроен на тази вълна.

— Не, откъде да знам, че ще ми потрябват.

— А в къщи имаш ли?

— Имам, но не знам къде съм ги заврял.

Бен извади от някакъв страничен джоб на ръкава си петдесет крони.

— Значи ще направиш така: хващаш такси, отиваш си до вас, вземаш всички празни дискети, които намериш и се връщаш. За половин час ще успееш ли?

— Не знам. Пътят е горе-долу толкова, но не знам колко време ще се мотая из къщи да търся дискети. За четиридесет-петдесет минути обаче ще успея.

— Дотогава ще опитам да намеря начин да се добера до компютъра — каза Бен. — Или ще напия Ивар, или нещо друго.

Том се върна облечен със старото кожено яке на баща си. То беше протъркано, на места скъсано, но имаше около десетина тайни джоба в хастара си. Преди години баща му изнасяше в тях ценни химикали и други вещества от завода и ги продаваше на негови познати частници. Сега всичките джобове — и явни, и тайни, бяха пълни с дискети. Завари Бен да разказва на цялата компания вицове за шотландци и уелсци — всички се превиваха от смях, а Марта седеше на коленете му и му пъхаше фъстъци в устата. Като различи Том през пластовете цигарен дим, той спря да разказва, изчака някой друг да вземе думата и когато вниманието на компанията се отклони от него, се дръпна към ъгъла на стаята.

— Този Ивар е голяма лисица — каза Бен, когато Том се приближи към него. — Изпи половин литър, а му няма нищо. Изобщо не можах да вържа приказка с него, за да стигна до нашия въпрос. Затова сега ще следваме вариант номер четири.

— Номер четири?

— Да. Слушай внимателно. Трикът е следният: аз и Марта влизаме в стаята с компютъра, опъваме се на леглото и се правим, че, ъ-ъ-ъ… се чукаме. През това време ти си вътре и тарашиш диска на компютъра. Когато влезе някой, първо ще ни види нас с Марта, компютърът не се вижда директно от вратата. Е, надявам се, че като ни види, ще си излезе обратно, без да обръща внимание на останалите подробности. Ясно ли е?

— А другите варианти? Номер едно, две, три и така нататък.

— Те не са точно за този случай. А тези от номер пет нагоре са си направо кражби.

— Не може ли просто да му откача диска? Вземам го и изчезвам.

— А къде ще го скриеш, за да го изнесеш оттук?

Том показа джобовете в хастара на якето. Бен се хвана за главата.

— Не, това не си е работа… Ако те хванат, не гарантирам дали ще излезеш цял оттук.

— Добре, само че… — Том се колебаеше. — Марта съгласна ли е?

— Като й кажа, ще се съгласи. А ти ни изчакай в коридора. Оттатък няма никой, така че сега е моментът.

Оказа се обаче, че Бен нищо не е казал на Марта, тъй като когато Том се промуши след двамата в тъмната стая, тя се обърна изненадана и каза: „А Том защо…“ Тогава Бен я хвана, сложи я на леглото, махна на Том да започва и зашепна нещо на ухото й. Докато откачаше жиците на високоговорителя на компютъра, Том чуваше репликите на Марта: „Какво, какво… Не, ти си абсолютно луд… Жалко за Том, че ти се води по акъла…“ Едва сега той се усети, че без абсолютно никаква съпротива се е набутал в тази полукриминална пиратска история. Само че вече беше късно за връщане. Той подпря вратата с някакъв стол, плю си в пазвата и включи компютъра.

Още от самото начало нещата тръгнаха зле. Дискът се оказа защитен с парола. За свой късмет Том познаваше добре този вид защита, тип „Хаяско“. Извади всичките си дискети на масата, намери една системна, зареди от нея системата и пусна писаната от самия него програма „Ънхаяско“. След това рестартира компютъра, защитата се оказа свалена и едва тогава си даде сметка, че просто не знае как точно да разпознае програмата, за която беше целият този цирк.

Обърна се назад към леглото. Марта галеше Бен по гърдите, а самият Бен се взираше, опънал шия, в екрана.

— Колко дискети имаш? — попита той.

— Три кутии празни… И още близо толкова пълни, които обаче мога да изтрия.

— Тогава сваляй наред… Всичко, което ти се вижда подозрително. Каквото ново намериш… Текстове, програми, бази данни, всичко.

Том така и направи. Освен 4-мерният тетрис (той беше записан в под името „Хатрак“ и имаше описание от няколко мегабайта) успя да запише голямо количество текстове и документи, две бази от данни, двайсетина географски карти в специален формат, програми за работа с тези карти, както и още шест програми с неясно предназначение, но с подробна документация. Не стана нужда да изтрива стари дискети, дори останаха няколко свободни. Добре стана, помисли си той. Изведнъж си спомни, че десетина от старите му дискети бяха заети с данни, откраднати преди половин година от централата на Легиона. Досега Том не беше намерил време да види какво точно е взел оттам. Изведнъж му хрумна идея: „Така или иначе източих маса неща оттук, защо пък да не им прехвърля данните на Легиона? Като коледен подарък. Все пак да уважа неписаната пиратска традиция — за да получиш, трябва да дадеш…“ Идеята му хареса и веднага се зае с прехвърлянето. Оставаха му две или три дискети, когато изведнъж се чуха гласове и стъпки в коридора. Том скочи, разпери якето си и прикри с него светлината от екрана само миг преди някой да натисне дръжката на вратата. Тя обаче се запъна в стола, от коридора влезе сноп светлина и падна право върху лежащите на кушетката Бен и Марта. Показа се някаква сянка, чу се глас: „Тук се прави акт!“, някой се изхили гадно и вратата се затвори обратно.

Том седна обратно пред екрана с омекнали колене, целият плувнал в пот. Докато си събираше дискетите, ръцете му трепереха. Едвам изчака да прехвърли последната дискета, напъха всичко по джобовете и изключи компютъра. Погледна към леглото, там Бен с едната си ръка изхлузваше пуловера на Марта, а другата шареше по гърдите й. Изчака, докато се увери, че коридорът е чист, каза на двамата на леглото: „Приятни довършителни работи“, и излезе.

В хола музиката гърмеше със страшна сила. Том вдигна шишето с водката, бяха останали около стотина грама. От мен крадец не става, мислеше си той. „Нямам в излишък нито морал, нито съвест, но просто не издържам на напрежението…“ Ръцете му трепереха така, че не можеше да си налее водка в чашата. Тогава вдигна бутилката и изпи остатъка до дъно.

Около него танцуваха, разказваха вицове, спореха, но той не възприемаше почти нищо. По едно време срещу него седна Тина, опита се да завърже разговор, но от силната музика и изпитата водка Том не можеше да разбере нищо и само се усмихваше и кимаше с глава. Тина помисли, че съвсем е вързал кънките, и го остави на мира. А той просто чакаше Бен и Марта, за да се измъкне заедно с тях оттук.

Изведнъж разговорите стихнаха, някой изключи музиката. Том вдигна глава от масата. Всички гледаха към вратата на хола, където стояха двама униформени: младши полицай с хищен поглед и капитан с емблема на инспектор от Легиона на левия си ръкав.

Ивар се надигна от креслото, където седеше, и тръгна към униформените.

— Вие ли сте собственик на квартирата? — попита вместо поздрав инспекторът.

Ивар кимна.

— Съгласно член двеста и седем от закона за обществения ред събирането след полунощ на повече от тринайсет души в частни домове е забранено. Това известно ли ви е?

Ивар кимна още веднъж.

— Сега е един и половина — инспекторът посочи часовника си. — Тук безобразия не стават за пръв път: няма седмица, в която да не сме получили сигнали от съседите ви. Хората се оплакват, не могат да спят. Пускате силно музика, викове, танци… Ще се наложи да запиша имената и адресите на всички. Какво ще ви се случи, ще решават горе. Ясно ли е?

Ивар се приближи до инспектора и започна тихо да го уговаря нещо. Том си спомни, че е чувал от свои по-възрастни познати за този закон и за проверките на инспекторите. Само че в последните три-четири години властта не обръщаше никакво внимание на неговото спазване, сякаш го бяха отменили. Сега или беше започнала поредната безсмислена кампания, или имаше някаква друга, скрита за Том причина за посещението на инспектора. Зад него дебелият мърмореше: „Някой им е пошушнал нещо… Не могат да докажат… Ако някой не се е раздрънкал…“ После го сръгаха в ребрата и той млъкна. Младшият полицай с интерес разглеждаше бутилките на масата. А инспекторът очевидно не се поддаде на уговорките на Ивар, защото го избута настрани, седна на дивана и извади кочан с протоколи.

— Документите, моля. Един по един при мен.

Ето че си навлякох неприятности, помисли си Том. Отнякъде се появи Марта, зад нея Бен си напъхваше ризата в панталона. Инспекторът записваше в протокола имена и адреси и назидателно мърмореше: „Студенти… Може да им изгърмят стипендиите на тия студенти. Безработен? А, знаем ги тези безработни, със златните синджири… Ученички, още малки, а вече настъпили котето…“ Накрая дойде и ред на Том, той подаде военната си карта и командировъчното.

— Войник? Е, другите хайлази може и да се отърват, но ти ще опереш пешкира. В комендантството не си правят майтап със службата. И то в командировка…

Инспекторът зачете командировъчното и моментално цялата му решителност се изпари. Думите „Легион“, „централа“ и „съвещание“ му подействуваха удивително, за пет секунди омекна напълно. Подаде обратно на Том документите, без да записва нищо, и махна на следващия.

Следващият беше Бен. Заедно с военната си карта той извади и някакво червено-бяло картонче със снимка, зелени печати и някакъв текст на гърба. При вида на картончето инспекторът се изуми напълно.

— А, вие двамата служите в Дал… — разсеяно продума той. — Е, тогава ви е простено, то днес си е истински празник за вас.

— Че какъв празник е? — Бен също беше изненадан.

— Вместо да пиете като смокове, по-добре да бяхте гледали новините по телевизията. Днес е подписан договор за ограничаване на оръжията. Армията трябва да се изтегли от Западните области, а числеността й да намалее тройно. Така че след най-много шест месеца ще ви уволнят. Утре във вестниците сигурно ще пишат подробно…

Том и Бен се спогледаха — и двамата наполовина радостни, наполовина невярващи на думите на инспектора.

— Момичето с вас ли е? Значи… — Инспекторът измъкна индигото от кочана с протоколите, откъсна единия екземпляр, сгъна го и, кой знае защо, го пъхна в ръката на Бен. — След пет минути всички да са се разотишли. Ако се наложи да се връщам, до един ще ви набутам в участъка, ясно ли е?

Останалите се размърдаха неспокойно. Инспекторът побутна младши полицая и двамата тръгнаха да излизат. Веднага щом входната врата се затръшна след тях, сияещият Бен хвана Том за раменете и го раздруса така, че дискетите в джобовете му затракаха.

— Уволнение, разбра ли?! Ей това е шестица от тотото! Я всички, за последно, наздраве за уволняващите се граждани!

За изненада и на двамата обаче никой не помръдна.

— За ченгета няма наздраве — обади се Ивар.

— Чакай, какви ченгета?

— Ами ето такива — Ивар се надигна и тръгна към Бен. — Които показват служебни карти от Управлението за обществена безопасност.

Като по команда десетината младежи заобиколиха Бен от всички страни. Марта извика, някой я блъсна и тя падна на дивана.

— Чакайте, има някаква грешка… — Том се опита да се намеси, но го хванаха за ръкавите и го изхвърлиха от хола. Двама — дебелият и оня с широките гащи — застанаха на вратата и избутаха обратно Бен, който се опитваше да се измъкне навън в коридора.

— Значи ченге, а? И искаше да се залепиш за компютъра?… — Ивар хвана Бен за яката. — Я вади всичко от джобовете. Хан, пребъркай го!

— Чакай бе, какъв си ти, че да ми бъркаш по джобовете? — Бен блъсна Ивар в гърдите, но отвсякъде го хванаха здраво. Чак тогава Том забеляза, че Бен отчаяно му маха с глава по посока на входната врата, и се сети, че всички дискети са у него. Промъкна се безшумно по коридора, вниманието на всички бе привлечено от мятащия се в хола Бен, така че никой не забеляза как отвори входната врата и тръгна към стълбите.

— Да пребъркаме и оня дългия, със съдраното яке… — чу се глас от хола и Том усети, че става дума за него. Затича се надолу по стълбището. Отгоре се чуваха викове: „Да го догоним… Не, долу сигурно чакат ченгетата, да не се връзваме на провокации… Жалко, че го изпуснахме…“ Том сам не усети как пробяга седемте етажа до входа. Отвори външната врата, никъде не се виждаше полицейска кола. Тогава си пое дъх, вдигна си яката и закрачи бързо през сивата градска мъгла.

ФЕВРУАРИ

В компютърната зала, както и в цялата сграда на щаба, беше тихо. Чуваше се само бръмченето и прещракването на климатичната инсталация. Том седеше зад един екран и четеше „Национален информатор“.

Само преди месец той не можеше и да погледне този вестник. Четеше само футболните новини — кой колко и на кого вкарал, кой съдия закопал гостите, къде уговорили мач, кой клуб кои играчи купува и кои продава. Но откъде да знае, че в абсолютно беззъбата допреди месец родна преса ще започнат да изнасят такива факти, че даже „Информаторът“ ще стане интересен за четене…

В сградата нямаше почти никой. Напоследък всяка сутрин офицерите се събираха на безкрайно дълги съвещания в клуба и започваха работа чак след десет, а някой път и по-късно. По едно време в коридора се чуха тежки стъпки и глухи разговори, но това бяха арестантите, които чакаха дежурния офицер. По някое време той се появи и ругаейки всички наоколо, се мъчеше да реши на каква работа да изпрати арестантите — дали да чистят кенефите, или да ринат боклука зад войнишката столова. Докато се чудеше, по коридора мина тиловакът Хайзе и успя да убеди дежурния, че е по-добре да ги прати в склада за въглища. „Да, да, бегом марш в склада!“ — ревна той. Арестантите изтрополиха навън с тежките си обувки и отново се възцари тишина.

По средата на залата върху три стола спеше Бен. Под главата си беше пъхнал един самун хляб. При всяко негово движение дървените столове под него скърцаха, сякаш ей сега ще се разпаднат. Всъщност, дори и да се разпаднеха, нямаше да им е за пръв път. Когато назначиха Том в щаба, точно тези три стола представляваха просто отломки, захвърлени зад саксията с фикуса. Първата заповед, която той получи от лейтенант Кемени, беше да намери тесла и пирони и да превърне тези отломки в нещо, върху което може да се седи без опасност за живота.

Изобщо Том беше поразен от бързината, с която го преместиха от хунтата в информационния отдел на щаба. Веднага след като се прибраха с Бен от командировката, ги извикаха при областния началник на контраразузнаването. Бен, със сцепена устна и прясна синина под лявото око, предаде записаните на оня инфарктен купон дискети и двамата дадоха показания пред някакъв капитан-следовател. След два часа се появи Кемени с личното досие на Том и го застави да подпише протокол за нещатен сътрудник на военния отдел на Управлението за обществена безопасност. А след още три дена Том, под свирепите погледи на ротния фелдфебел и старите хунтари, събра личните си вещи и се премести на новата си служба — младши компютърен специалист в щаба.

Не бяха минали две седмици, а от централното управление дойде заповед. Текстът бе следният: „Във връзка с проявена бдителност и находчивост при изпълнение на служебните задължения, награждавам ефрейтор Бенедикт Рафаел и редник Том Виноград съответно с 15 и 10 дена домашен отпуск. Дата — 4 януари. Командуващ Западната група армии генерал Дудевич“. А на 13 януари, петък, опозиционният вестник „Борба“ публикува секретния финансов отчет на Легиона заедно с номерата на банковите сметки в задгранични банки. Том още помнеше как помощник-писарят Марк Прибрам нахълта в спалното помещение — доволен, задъхан, беше дал пет крони на пощаджията да му намери вестника — и как никой от останалите не вярваше на очите си. Според Бен всички в страната, от господин Президента до портиерите и миячите на улици, били убедени, че корупция в Легиона има. Само че никой не предполагаше, че ще се стигне до такива разкрития, до побоища в парламента, студентски вълнения… а може би и до нещо друго, което Том не можеше да разбере.

Внезапно на вратата се почука. Някой натисна дръжката, но вратата беше заключена отвътре. Бен скочи от столовете, разбута ги настрани и превъртя ключа.

Влезе лейтенант Кемени.

— Спи във кафеза рошава гарга — назидателно изрече той, докато сивите му очички разглеждаха подпухналата физиономия на Бен. — Бегом марш да се измиеш, ако командирът те срещне в такъв вид, пет дена арест не ти мърдат. И се обръсни, в лицето си като кактус! Отпуснал си му края през отпуската…

Бен изпъшка, извади отнякъде прибори за бръснене и хавлиена кърпа и излезе.

— Нещо ново във вестника? — Кемени се обърна към Том.

— Почти нищо, господин лейтенант. Шофьорите стачкуват, университетът е затворен… А, назначен е нов министър на информацията. Къде беше само… Ето го. Ягил, Вен Ягил.

— Вен Ягил? — Кемени се хвърли към вестника.

— Защо, вие познавате ли го?

— Не… Но ме учудва самият факт, че някой с име Вен Ягил става министър.

— Че какво му е на името?

— Как какво? Всъщност… Ти си млад, няма откъде да знаеш.

И Кемени разказа на Том историята на най-безсмисления и най-ожесточен спор в академията на науките и за неговите последици.

Преди трийсетина години титулуваните безделници-филолози се захванали да спорят за гръцката буква „бета“. В някои диалекти на гръцкия тя се чете като „Б“, а в други — като „В“; спорът бил как да се чете тя в думите и имената, идващи от гръцки. Диспутът постепенно се ожесточил, двама от основните участници си докарали инфаркти, докато някой от групата на „Б“-истите привлякъл на своя страна ръководството на Легиона. Самият президент написал уводна статия на първа страница в „Информатора“, в която направо се казвало, че тези, които произнасят „бета“ като „В“, извращават нравите и обичаите на нацията, че са нихилисти и че обществото трябва да бъде безпощадно към тях. А по онова време, скоро след войната, силата и авторитетът сред народа на Легиона и лично на президента били огромни. От това пострадали някои с имена като Аврам, Варвара, Венедикт и някои други — видели се принудени да се прекръстят на Абрам, Барбара или Бенедикт. Нямало никакво насилие, никой не попаднал заради името си в затвор или лагер, но след като министърът на външните работи се прекръстил от Аврам на Абрам Пайвио, а тогавашният главен редактор на „Информатора“ — от Венедикт на Бенедикт Юлеш, настанало масово преименуване. Не за друго, а просто да не се набиват в очи и да си запазят престижната работа, ако са имали такава. Човек с име Аврам или Вен спокойно можел да си живее като обикновен работник или фермер, но в никакъв случай не можел да се издигне в обществото или да заеме държавна служба.

— Това е положението — завърши Кемени. — Един мой преподавател във военното училище, който много обичаше да напомня тази история, казваше, че е по-вероятно опозицията да вземе властта, отколкото някой с име Вен да получи отговорен пост в държавната йерархия. Затова така се учудих. Не знам как този Вен Ягил се е изкатерил толкова нагоре по стълбата, че да го предложат за министър. Най-вероятно допреди време се е казвал Бен Ягил, само че защо така бързо се е преименувал?…

— Кой знае накъде духа сега вятърът в столицата — обади се току-що влезлият Бен. — Може и на мен да ми се наложи да си сменя името.

— И ще го смениш ли, ако ти се наложи?

— Защо не… Ако трябва, ще се прекръстя и на Ибрахим. За мен няма значение какво пише в паспорта ми.

Лейтенант Кемени остави на масата списание „Наблюдател“, седна зад бюрото си и се зае с някакви шифровани съобщения. Том прелисти набързо списанието. Имаше интересни неща — статии за внедряването от Управлението за обществена безопасност на свои хора в опозицията, за стила на управление на Легиона през тридесетте му години на власт, за корупцията във външнотърговското министерство. Мярна се и материал за екологичната криза в Западните области. Том реши, че вечерта ще го прочете от кора до кора. И, разбира се, пак нямаше да свърши с разшифроването на отмъкнатите от Братствата — а Том вече беше сигурен, че Ивар с компютъра си е работил за някое от Братствата — данни.

Бен се оказа гявол и преди да предаде дискетите на контраразузнаването, ги бе изкопирал за себе си. Там намериха интересни материали, отнасящи се до същността и целите на групите „Братя на Новата светлина“. Оказа се, че това са хора, предимно младежи, обединени от полурелигиозните-полуфантастични идеи на Люти и Келеян за структурното поле във Вселената и на Земята. В това поле се наблюдавали сгъстявания, или възли, които били особено многобройни именно в Западните области. На картите, които разгледа Том, бяха отбелязани местата на тези възли заедно с някакви странни коментари, които той не разбра. Във възлите възможността за контакт с допълнителните, „усукани“ измерения била много по-силна, отколкото на други места. Според материалите на Братствата активността на възлите напоследък бързо и постоянно нараствала. И от това техните водачи направили извод: наближава Апокалипсисът, второто пришествие, като Бог ще се яви на земята именно някъде в Западните области. Тук се намирал Световният ултравъзел на Божията воля, мястото на най-силно взаимодействие между земните и небесните сили. Може би това обясняваше постоянната и упорита поява на членове на Братствата в най-затънтените и по правило най-секретни части на областта. Впрочем, напоследък те престанаха да се мяркат натам. Малцината, които залавяше охраната, бяха със силно изразена умствена непълноценност и Том се съмняваше дали времето на тези Братства не беше набързо отминало, както ставаше с подобните на тях религиозни секти. Всички те вдигаха шум около себе си месец-два, ставаха едва ли не модни, а после в тях оставаха само разни асоциални типове. В купа от данни Том откри някакви документи, в които се разясняваше защо военните са засекретили именно районите с най-мощни възли на структурното поле. Явно братята смятаха, че главната задача на Западната група армии е да пресече пътя на Божията благодат към простия народ. Когато обаче стигна до най-интересните места, Бен излезе в отпуск, цялата текуща работа се струпа върху Том и той не можа да намери време да дочете материала.

— Нещо ново около уволнението чува ли се, господин лейтенант? — гласът на Бен върна Том към действителността.

— Че аз ли трябва да го чуя първи?… Сержант Бурски от телеграфистите разправяше, че ще е през май. Имало проект за заповед в министерството.

— Не, не е това… Бен разсеяно махна с ръка. — Този слух го пуснах аз, след като се върнах от отпуск. На бариерата срещнах младшия телеграфист, той се лепна за мен и аз му наговорих куп глупости.

— Я слушай, Рафаел, ти ли ги пускаш всички тези слухове?

— Съвсем не, не всички… — Бен се огледа наоколо, сякаш там трябваше да види онзи, който пуска останалите слухове.

Лейтенант Кемени затвори папката пред себе си и се облегна назад на кожения стол.

— Не ни стига хаосът в министерството и командуването, ами сами си усложняваме живота… Напоследък по горните етажи съвсем обезумяха. От щаба на спецармиите идва заповед: да се изготви план за подкрепа на полицията и вътрешните войски в случай на вълнения сред цивилното население. След два дена от министерството — заповед: при вълнения да не излизаме от казармите. Оня ден от мнинстерството изпращат план за изтегляне на техниката зад Сините планини. От командуването — заповед за предислоциране по схемата на взаимодействие с Пакта. И сега командирът не знае на изток ли да се изтегляме, на запад ли… Всеки ден телеграми отгоре, генералски инспекции една след друга, за две седмици на началник-щаба косата му посивя, а вие двамата само за уволнение мислите! Виноград, справките за командира готови ли са?

— Тъй вярно.

— Планът на контролните връзки?

— Тъй вярно.

— Отчетът за секретната техника?

— И той също.

— Добре… — Кемени се загледа през прозореца. — Утре е събота. Ще ви пусна в отпуск от сутринта, но само формално. В града пристигна един, ъ-ъ-ъ… мой колега. На него спешно са му нужни компютърни специалисти за работа с картографски софтуер, трябва да завърши някаква задача. Рафаел, ти си старши, отговаряш за работата при него. Запиши си адреса: шейсет и трета улица, номер деветнайсет, търсите Михаел Арбиб. Утре сутринта да сте там. И никакви издънки, ясно ли е?

— Ясно — обади се Бен. — Какво пък, ще му окажем съдействие на Михаел Арбиб.

Вече се здрачаваше, когато цветният принтер отпечата последния лист от картата. Том разтри зачервените си очи, докато Арбиб сглобяваше на масата отделните листове в едно цяло.

Работата можеше да свърши и много по-бързо, ако не беше самохвалството на Бен. Докато правеха обедна почивка, той поведе разговор с Арбиб за това как ще се обработват по-нататък данните, нанесени на картата. Последва дълга беседа между двамата за клъстерен и факторен анализ. От нея Том не разбра нищо, още повече че накрая тя се превърна в спор относно бързодействието на някакви транспютърни методи. Изведнъж ни в клин, ни в ръкав Бен заяви, че обработката, за която класическите методи губят между два дена и една седмица машинно време, може да се свърши за десетина минути с програма, писана от него за някаква астрономическа обсерватория. Разбира се, Арбиб погледна на това твърдение с абсолютно недоверие. Двамата почти започнаха да си разменят обидни реплики, когато Бен каза, че залага хиляда крони, Арбиб предложи две хиляди и формулираха условията на облога: данните са в стандартен формат, ако програмата, написана от Бен, ги обработи за по-малко от половин час, той печели. Бен държеше програмата си на диска на един от компютрите в щаба, който беше свързан към телефонна линия, и за да не бие път до щаба, се опита да я преточи през модема на Арбиб. След половин час напразни опити обаче се видя, че телефонните връзки в тази глуха провинция са прекалено лоши и Бен хукна обратно към щаба, а Том остана да довърши работата по картата.

— Нещо се забави нашият човек — обади се Арбиб от масата. — Вече три часа го няма, не знам дали да го чакаме или да отидем да вечеряме.

— Сигурно по пътя се е сетил, че са необходими не десетина минути, а десетина часа, и е решил да не се излага… Това не му е за пръв път, едно време в гимназията му викаха Багдадския лъжец.

В този момент обаче на входната врата се позвъни, Арбиб натисна някакъв бутон на стената и след секунди в стаята влезе запъхтян Бен. Той хвърли един поглед върху картата на масата и се пльосна на стола пред компютъра.

— Сетих се, че моята програма работи с Евклидова метрика вместо с метрика на Махаланобис, и се забавих, за да я преправя — задъхано обясни той. — Къде точно са ви данните?

Арбиб стана от кожения си стол и отиде да му помогне. Двамата се занимаваха около минута с клавиатурата, после Бен измърмори: „Така… Сега остава само да изчакаме известно време“. Двамата станаха, Бен се заразхожда нервно из стаята и изведнъж вниманието му бе привлечено от картата върху масата.

— Това разпределението на биоенергията ли е? — попита той.

— Да, нали ти обяснявах на обед… Трябва да се определят областите с висока интензивност на полето и евентуално да се предскаже положението на възможните негови източници.

— Май че съм виждал някъде подобна карта… Да, разбира се! Една от схемите на Братята имаше почти същия вид като тази.

Том също се вгледа в картата. Докато работеше на екрана, виждаше само отделни квадранти и зони от нея, защото мащабът беше прекалено едър. Върху плана на Западните области бяха нанесени виолетовите зони с повишена концентрация на биоенергия, както и някакви обекти, които Арбиб наричаше критични точки и които се групираха по странен начин малко встрани от виолетовите зони. Веднага се набиваше в очи приликата с една от откраднатите карти, само цветовите означения бяха различни.

— Какви са тези схеми на братята? — Арбиб изведнъж наостри уши.

— На Том му се удаде случай да седне на компютъра на един тип от Братствата и свали от диска му разни неща.

Дано не стане дума за обстоятелствата около това сядане, помисли си Том. Но Арбиб не смяташе да задава такъв въпрос. Известно време той замислено почесваше брадата си, после промърмори:

— Значи Братята имали данни за биоенергията… Интересно.

— Да не би да е просто някакво съвпадение? — предположи Бен. — Имаше един такъв случай: на някакви иманяри продали за голяма сума във валута карта на съкровище, за която по-късно се оказало, че не е карта на съкровище, а разписание на пекинското метро. Някой хитрец я бил намерил да се търкаля в боклука и я употребил по най-добрия начин.

— Още повече, че Братята не са нищо друго, освен, ъ-ъ-ъ… хора, които вярват в глупости — допълни Том. — Нещо като религиозни фанатици.

— Тук не си прав! — разпали се Бен. — Преди седмица, докато бях в отпуск, случайно се завъртях около една от студентските демонстрации. И там, в първите редици, знаеш ли кои видях? Компанията от оня купон в пълен състав. Ивар, Хан, Горо… Тина… И останалите, не им знам имената. Развяват плакати, скандират „Оставка“ и така нататък. А повечето от тях дори не са студенти! Нали на купона говорих с тях. Като че ли Ивар им е нещо като шеф, защото постоянно ги инструктираше. Така че не смятай, че са само религиозни фанатици.

— А те видяха ли те?

— Ако ме бяха видели, щяха да ме разкрасят така, че нямаше да ме познаеш.

Арбиб придърпа стола си към спорещите.

— Трябва да знаете, че в момента Братствата са много важна група в столицата — започна той. — Не знам доколко сте запознати с младежките движения там, а и със скандалите около бюджета на Легиона и купуването на депутати от опозицията. Наистина, вдига се много шум, но от малко хора. А в момента единствената обществена група, която се доверява на своите водачи и, най-главното, си вярва, че може нещо да постигне, това са именно Братствата. Приличат ви на религиозни фанатици: ами вие през живота си не сте виждали други хора, които да са сплотени около някаква идея! Всички циркове на Легиона и прилежащите към него организации са създали у вас пълно отвращение към обществените движения. Опозицията се състои наполовина от склерозирали старци и наполовина от хора с явни психични отклонения, така че за нормалните мислещи хора все едно че я няма. Не само вие, а и обикновените хора просто мразят политиката. На изборите гласуват под строй, без да знаят и да искат да знаят за кого. Нарушават законите всеки божи ден, а хванат ли ги в нещо по-сериозно, подкупват районния инспектор на Легиона и готово. Тридесет години ние просто симулираме обществен живот… Е, как такива хора ще тръгнат да свалят правителството? Това ви го казвам, за да разберете следното: не е важно кой, кога и с каква цел е създал Братствата, важното е това, че те са единствената уверена и сравнително дисциплинирана социално активна група. Водачите им се ориентират много добре: още след първите сигнали за скандалите се сдушиха с опозицията. А един познат твърдеше, че информацията за финансовите скандали е била подадена на пресата именно от Братствата…

В този момент компютърът изпиука три пъти. Бен се хвърли към екрана, следван от Арбиб.

— Деветстотин двадесет и девет секунди — говореше възбудено Бен, докато пръстите му шареха по клавиатурата. — Сега ще дам визуално резултата… Ето. Групите са ясно отделени, и с просто око можеш да ги определиш. А ето и центровете на влияние, зелените кръстчета…

На лицето на Бен грейна доволна усмивка.

— В този файл са точките на прекъсване, те не ви трябват. Тук е списъкът на групите с техните характеристики, а тук — координатите на центровете на влияние с възможните грешки.

Арбиб гледаше изумено. По едно време изпъшка, извади портфейла си и сложи на масата до Бен две новички банкноти от по хиляда крони.

— Невероятно… Знаеш ли, ще покажа програмата ти на колегата, който се занимаваше досега с обработката. До днес го смятах за добър специалист, но разлика в бързодействието от хиляда пъти е прекалено много, за да си запазя доброто мнение.

Бен целият цъфтеше.

— Е, покажете му я. Така или иначе, сигурно няма да разбере нищо от нея, но нека се учи. Ще ви дам и описанието. Там има библиография: да знае какво да чете, за да се научи да програмира като хората.

— И все пак, как постигаш такова бързодействие?

— Използувам паралелни методи, сходни на тези от изкуствения интелект. Броят на операциите се редуцира драстично, но за сметка на това човек просто не знае какво точно прави програмата му във всеки един момент. Трябва да е майстор, за да напише такова нещо. В обсерваторията, където я използуваха, и досега гледат на нея като на малко известен клон от приложната магия.

— Интересно, интересно… Когато влезеш в университета, трябва да ми се обадиш лично. С такива постижения може да стигнеш много далече.

Бен скромно сияеше.

— Може, може… А може ли аз да ви попитам нещо? Искам просто да чуя мнението ви за какво всъщност служи една програма — и той пъхна във флопито някаква дискета и стартира от нея четиримерния тетрис.

Арбиб гледаше екрана неразбиращо.

— Всъщност… Ако имах описание, може би щях да разбера нещо.

Бен показа на екрана текста на описанието. Арбиб се зачете в него.

— Странни термини… Не съм много уверен, но като че ли става въпрос за Янус-космология.

Сега бе ред на Бен да не разбира нищо.

— Янус-космология… Не съм чувал за подобна област в науката.

— Това изобщо не е космология в чист вид — започна да обяснява Арбиб. — По-скоро е клон от общата теория на системите. Разглеждат се клетъчни автомати върху Мьобиусови и други затворени повърхнини. На всяка страна на повърхнината се развива нещо подобно на играта „Лайф“, но с други правила. С тези модели се обясняват някои фундаментални закони в квантовата механика — за запазване на енергията, принципът на неопределеност и някои други. Огромната част от физиците смята тези модели за несериозна работа, още повече че засега те са експериментално непроверяеми. Самият аз нямам подготовка в тази област, само съм разглеждал монографии по въпроса. Изобщо в днешно време тези гранични области между науките, които често изискват уникални теоретични построения, стават прекалено много и се увеличават с всяка изминала година. Познавам колеги, работещи по такива теми, които се оплакват, че страшно им пречи тесният обхват на знанията, които са получили. За да навлезе във фундаменталната съвременна наука, човек трябва да е специалист в абсолютно несвързани на пръв поглед дисциплини, повечето от които допреди десетина години още не са съществували. Един пример за това са неформалните компютри: съчетание от информатика, невробиология, психология, изкуствен интелект и други. А образователната ни система все още е организирана като в миналия век. Никакво раздвижване, консерватизмът по високите етажи на академията държи всички в подчинение. Ако пък някой отвън се опита да наложи преструктуриране на научните институти, се хващат за академичната автономия и започват петиции до парламента, докато някой от ръководството на Легиона не ги защити. Имаше такива опити, по това време бях още аспирант. От Министерството на научното развитие предложиха нова и съвсем смислена схема на финансиране на науката, но по върховете настъпи такава паника, че свалиха министъра. Всъщност, аз май се отвлякох… За какво говорехме?

— За Янус-космологията — подсети го Том.

— А, да… Според мен терминологията и стилът на изложение в това описание много ми напомнят за Янус-космология. Никаква друга идея нямам… А според вас тази програма каква е?

— Четиримерен тетрис — каза Бен.

— Какво, какво?…

Бен бутна Том по рамото. Той седна пред екрана и показа на Арбиб как точно се играе тази игра. Арбиб гледаше с жив интерес.

— Аз така и не се научих да играя като хората — обясняваше Бен, — но Том е истински майстор. Как се ориентира при въртене по четирите оси, просто умът ми не го побира… Може би за това трябва четиримерен мозък, а моят не е такъв.

— Че как ще е четиримерен, като всички около теб се опитват да го направят едномерен? Добро и зло, наши и ваши, истина и лъжа… Добре, че умните хора се научиха да не слушат глупавите. Всъщност вече и глупавите не се слушат един друг, но това нас не ни интересува…

— Може би умните хора затова са умни, защото не са слушали глупавите — намеси се Бен. — Просто са имали късмета да не ги слушат.

— Тук си абсолютно прав… А, сетих се нещо интересно. Преди време в моята катедра имаше един студент. Той написа програма, която се самообучава да играе на тетрис. Получиха се интересни резултати, дори в Америка ги оцениха. Е, тетрисът беше обикновен, двумерен. При тримерния изчисленията става ужасно тежки, а за този изобщо не мога да си ги представя.

Както играеше, Том реши да се намеси в разговора.

— Добре де, а какво общо има тетрисът с Янус-космологията?

— Че откъде да знам? Може би текстът да не е за Янус-космология, а за нещо друго. Хубаво ще е да се запозная с него по-подробно. А вие откъде изкопахте тетриса?

— От Братствата, заедно с картите.

— О, при тези Братства имало интересни неща. Карти, тетрис… Ще ми позволите ли да ги прехвърля на моя диск?

— Щом е за вас, позволяваме — каза Бен. — Само че недейте дрънка откъде сте ги взели. Все пак ние двамата сме в армията, може да си имаме неприятности… Всъщност защо толкова време стоим гладни и жадни? В качеството си на спечелил баса тази вечер ще ви храня и поя… Арбиб, вие само ми посочете някое хубаво заведение, че аз познавам само най-долнопробните кръчми.

Стана така обаче, че в нито едно от заведенията, които знаеше Арбиб, не намериха свободна маса. Само хотелският ресторант на централния площад бе полупразен, но Бен категорично отказа да влезе там, защото обслужвали лошо и лъжели в сметката. Така че в крайна сметка стигнаха там, където щяха да стигнат и без Арбиб — в „Чевръстия поп“.

Кръчмата бе пълна с хора от всички възрасти, професии и имотни слоеве. Беше задушно, под тавана се стелеше плътен пласт от цигарен дим. Двете дебели сервитьорки, дъщери на собственика, сновяха между масите. Всички говореха за политика — кой колкото разбира и колкото му позволява концентрацията на алкохол в кръвта. Всъщност алкохолът по-скоро развързваше, отоколкото връзваше езиците.

Тримата седнаха на една маса в ъгъла на кръчмата и поръчаха шишчета, салати и марково червено вино. Бен и Арбиб веднага подновиха спора си, който водеха по пътя натам.

— Добре, вие сам твърдите, че опозицията е некадърна и не може да вземе властта — говореше Бен. — Тогава защо казвате, че Братствата били толкова сериозна група? Ако бяха сериозна група, щяха да сътрудничат по-скоро на Легиона или на службите, отколкото на опозицията.

Арбиб се облегна с лакти на масата.

— Работата е много по-сложна, отколкото на пръв поглед. Наистина, за опозицията си прав. Но от друга страна, властта на Легиона в последните петнайсетина години се крепи на едната честна дума. Вие двамата не сте запознати с катастрофалното положение в икономиката. Залежите на редки метали северно от столицата са на изчерпване. Цялата икономика на практика се ръководи не от правителството, а от транснационалните корпорации. Свършат ли редките метали, те ще се оттеглят и ще настъпи абсолютен хаос в управлението. Досега решенията се вземаха на базата на подкупите, които корпорациите даваха централно на Легиона и отделно на висшите ръководители в браншовете. Каква линия ще следва икономиката след оттеглянето им, е невъзможно да се предвиди. Вече шеста година външният дълг расте в геометрична прогресия и никой от ръководството на Легиона не намира това за ненормално! Цялата нация вижда, че се движим към пропаст, и никой не реагира — надява се, че в последния момент все някак ще се спаси… Тъкмо по този въпрос във висшите среди на Легиона от няколко години се наблюдава известно разслоение. По-старите кадри, които са окупирали почти изцяло висшите представителни постове, са до такава степен откъснати от действителността, че не искат или не могат да разберат сериозността на положението. Само че по-младите, заемащи главно икономиката и областните управи, се сблъскват ежедневно с лавинообразно нарастващи проблеми. Те са тотално корумпирани, но не са глупави. Най-вероятно са корумпирани именно защото не са глупави… Те не искат да се сринат заедно с целия Легион. Но за да не се сринат, трябва да направят две важни неща: да изхвърлят от властта старата генерация и да направят така, че Легионът да се оттегли в нужния момент от държавното управление. Първото не е трудно: същия интерес имат и в Управлението за обществена безопасност. Там още не са забравили скандала с доклада за структурно развитие на страната. Той бил поръчан от Легиона на отдела за комплексни анализи. В отдела обаче се престарали: докладът съдържал толкова радикални и нелицеприятни за Легиона изводи и препоръки, че президентът направо излязъл от кожата си. Разказвали са ми как извикал директора на Управлението и шефа на отдела за анализи и направо ги попитал: защо в докладите на Академията на науките всичко е нормално, а според вас едва ли не е време да разпускаме държавата? Шефът на отдела направо отговорил — ами защото ония от академията ги е страх да не останат без тлъстите си заплати. Тогава президентът съвсем побеснял и казал: аз най-добре знам кой ще остане без тлъста заплата… Още на следващия ден двамата били уволнени, а отделът за анализи — закрит…

Сервитьорката донесе шишчетата и салатите.

— Добре, но защо Легионът трябва да се оттегли от властта? — попита Том.

Арбиб веднага взе да демонстрира изкуството да говори, докато яде.

— За да не трупа черни точки. Задава се период, от който нататък държавният апарат ще стане отчайващо неефективен. Не че сега е ефективен, разбира се… През този период нашите хора трябва да са извън властта. Веднага изниква обаче въпросът: ами кой ще е на власт? Сегашната опозиция на склерозите и шизофрениците? Тя и да иска, не може да управлява. Затова към нея трябва да се присъединят нови хора, хора от сегашния апарат. И тук именно идват Братствата. Те не са нищо особено, но вдигат голям шум. Задачата им е не да доведат опозицията на власт, а само да размърдат блатото. Да направят така, че някои влиятелни личности да се присъединят към опозицията кой от страх, кой от глупост, кой от излишен кариеризъм, кой от гузна съвест… Тези с гузната съвест сигурно ще са само единици, но такъв процес вече тече в столицата. Масово дезертират от Легиона писатели, журналисти, учени от хуманитарните науки, по-незабележимо — икономисти, лекари, учители… Аз май не ви споменах: мои колеги имат сведения, че водачите на Братствата работят в тесен контакт с два от отделите на Управлението за безопасност. Това се пази в дълбока тайна от редовите членове — нали те са патили най-много именно от Управлението… Мен ме учудва друго: защо никъде в пресата, дори в „Националния информатор“, не се говори за този почти явен заговор…

— Че нали повечето вестници са под прекия контрол на Легиона? — обади се Бен с пълна уста. — А опозиционните, ако се съди по последните ви думи, са под контрола на Управлението.

Арбиб си наля поредната чаша вино.

— Да, вярно… Съвсем забравих, че разкритията в пресата очевидно са режисирани.

Том неспокойно се размърда на стола си.

— Добре, но вие защо ни разказвате тези неща? Не рискувате ли да си навлечете някоя неприятност?

— О, допреди две години нямаше и да си помисля да говоря с вас на подобни теми. А преди месец щях да ви спестя поне деветдесет процента от разговора. Но не виждате ли, че само за седмици страхът на хората от инспекторите на Легиона изчезна напълно? Самите инспектори вече не знаят кое е редно, кое — не и ако нещо не е редно в някакъв смисъл, дали и в останалия смисъл не е редно… Скандалите и младежките вълнения постигнаха важна цел: изчезна страхът от всесилието на Легиона, а с това — и самото всесилие…

Сякаш за да потвърди думите на Арбиб, на съседната маса едър брадясал мъж с мазен каскет обясняваше на събеседниците си: „По-добре е държавата да я управляват мошеници, отколкото некадърници… В завода съм имал началници мошеници, имал съм и началници некадърници и знам с кои от тях се живее по-добре. Нали така?“ Около него някои викаха „Вярно, така е!“, други спореха: „Абе, не е така, ама нали жени и деца храниме, няма само другите да крадат…“

— Освен това вие двамата ми се виждате умни момчета. Особено Бен, такъв номер успя да ми извърти с този облог… Умните хора трябва да държат един на друг, да споделят помежду си неща, които няма откъде другаде да научат…

Бен се усмихна и оживено продължи:

— Представете си само следната картинка: президентът се появява по телевизията и чете реч — нацията се движи в такава и такава среда с такава и такава скорост, пред нас на еди-какво си разстояние има пропаст, спирачките и воланът са в заложната къща, а парашутите се раздават само на заслужили членове на Легиона…

В този момент някой сложи ръка върху облегалката на стола до Том. Той се обърна натам и видя лейтенант Кемени — цивилен, в червено спортно яке и анцуг.

— Дрънкаме, а? — ухили се Кемени, седна на стола и огледа с гладен поглед масата.

Арбиб му се усмихна приветливо. Бен се плесна по челото, огледа се и тропна със солницата по масата.

— Ало, келнерката! Не чува… Шишчета за господин лейтенанта! И една… не, две бутилки от червеното!

— Доста пари ти се намират днес — забеляза Кемени.

Бен му обясни за облога. Кемени се усмихна и поклати глава.

— Ех, Арбиб, Арбиб, казах ти, че ти пращам интелигентни хора, не като твоите студенти в свободния университет…

— Като ви видях да влизате, се сетих една история — каза разгорещеният от виното Бен. — Тя се случи с мен и с Мартин Кемени, мой познат аспирант по икономика. Не знам дали ви е роднина или просто съименник…

— Мартин Кемени… Не съм чувал за такъв. Изобщо, роднини в столицата май нямам.

— Добре, това няма значение. Мартин, както казах, е икономист. Преди около две години аз му дадох идеята да направи математически модел на националната петролна индустрия. Това не е сложно, подобни модели често се правят по света. Аз се занимавах с компютърните сметки, а Мартин събираше данните, необходими за модела. С общите показатели всичко вървеше нормално: цени на суровия петрол, вътрешно потребление, цени на бензина, доходи на глава от населението и други, всички тях ги измъкна от статистическото управление. Но после работата опря до някои вътрешни за нефтопреработващата индустрия параметри — производствени разходи, чисти печалби на концерните, платени данъци и някои други, които не запомних. За да ги получи, Мартин се вмъкна в промишленото министерство с пълномощно от директора на икономическия институт. И тук започнаха интересните неща. До нужните ни данни така и не успяхме да стигнем. Навсякъде казваха, че не знаели кой точно отговаря за тях. Накрая Мартин се докопа до ресорния шеф и успя да уреди разговор с него. Отиваме ние в кабинета му в пет часа следобед, той се усмихва мило и ни казва, че имал много напрегнат ден, а разговорът можел да се окаже дълъг, затова по-добре било да отскочим до едно ресторантче наблизо и там да поговорим. Сядаме ние в мерцедеса му, а той ни откара право в „Херострат“, има едно такова елитно заведение в покрайнините на града. Там шефът поръча за тримата ядене и пиене и започна следният разговор: ние сме били умни младежи, той разбирал перспективите на работата ни и така нататък. Само че не можел да ни предостави данните, които ни трябват. Нещо повече, той бил сложен на този пост именно да следи никой да не се занимава с тях и ако някой проявява излишно любопитство, да го спре. А ако той не го спре, има други, които ще го спрат по много по-брутален начин. Спомена още, че зад него стоят важни личности и сили от Легиона и чужбина. Тогава Мартин Кемени му каза, че той не би се противопоставил на тези сили, но просто не иска хвърленият от нас труд да отиде на вятъра. А Хикс (шефът наистина се казваше Хикс) извади от куфарчето един бял плик, мушна го в джоба на сакото на Мартин и го тупа по гърба: вие сте интелигентни хора, при вас нищо не е на вятъра. Излизаме от ресторанта, Хикс духна с мерцедеса си, Мартин отваря плика, а вътре — съвсем прилична сума във валута. Брои парите, вика — че аз за половин година не получавам толкова! Чак тогава се усетихме как са ни купили, луксът в ресторанта ни беше взел акъла.

След два дена Мартин ми се обажда по телефона. Казва, че шефът на института му препоръчал да зареже петролната индустрия, изследванията не били перспективни и институтът рискувал да му намалят субсидиите. Започна да се тюхка как никаква наука не може да се прави у нас… И изведнъж ми хрумна идея. Викам му: ами защо не хванем някой друг отрасъл, някой, около който мирише повечко? Ще стигнем донякъде, ще ни заведат на вечеря и хоп — още един плик в джоба. Мартин отначало не се съгласяваше, но се изпусна пред жена си и тя го убеди. А той наскоро се беше оженил и чакаше дете. В крайна сметка избрахме тютюневата индустрия. По аналогична процедура стигнахме до ресорния шеф. Той ни заведе в същия ресторант, където с нас говори някакъв депутат, от ръководството на комисията по земеделието. Излязохме обратно с плик, два пъти по-дебел от предишния. Цялата тази работа страшно ни хареса и избрахме за следваща жертва строителния пазар. Вече имахме опит, така че на нужните места направо намеквахме на какво сме готови. Оттам заработихме не един, а два плика: просто в строителното министерство две различни групи чиновници бяха купени от две мощни фирми с чуждестранно участие…

Цялата тази история се разигра в течение само на един месец. Когато разделихме парите, Мартин си взе фолксваген-голф, зелен дизел. Аз си купих компютър, червено сако и шлифер. По това време се запознах с Марта, тя работеше вечерно време като сервитьорка в „Херострат“. И до днес тя смята, че съм свързан с мафията — бях се изтупал като баровец, с обувки от червена кожа и златна игла на вратовръзката, вечерях с важни чиновници и ми пъхаха пликове в джоба…

За следващо поле на дейност избрахме производството и търговията със зърно. Бяхме чували, а и въе също сте чували, за аферите с износа на пшеница. Хванахме съответното отговорно лице, поговорихме в кабинета му и уредихме среща след три дена. На втората сутрин обаче в квартирата ми нахълта полиция, взеха на компютъра и ме доведоха в участъка. Там гледам — Мартин вече ме чака в килията. Заведоха ни при един следовател, той заяви, че сме арестувани по подозрение в шантаж на служебно лице и компютърът ми щял да бъде проверен за секретна или други важна информация. Тогава аз му разказах всичко — така както го разказвам и сега. Не разбрах дали той повярва нещо, но през цялото време се държеше за главата… След няколко часа ни освободиха и ми върнаха компютъра. Задържаха само диска под предлог, че трябва да го прегледат изцяло, и казаха, че ще ни привикат, когато стане време. Оттогава досега обаче не са ни изпращали призовки. Сигурно или са зарязали делото, или не е имало никакво дело, а всичко това е било само за сплашване…

Бен свърши разказа си и огледа останалите. Те слушаха внимателно, но явно не вярваха много на думите му.

— Интересно… — промърмори Арбиб. — Но защо ли са ви предлагали тоокова пари? Не ще да е само за мълчанието. То обикновено се заплаща много по-лошо, знам го от личен опит.

— Не знам защо ИЗОБЩО ни даваха пари — отговори Бен. — Не им искахме никакви свръхважни сведения, които могат да вкарат някого в затвора. Най-вероятно се плашеха от компютърната обработка. Кой знае какво са мислели за възможностите на компютрите — нали не са специалисти, а в научната фантастика се случва какво ли не…

— Това ми се вижда много вероятно — каза Кемени. — Самият аз, преди Рафаел да ме научи да работя с компютри, ги смятах за нещо едва ли не граничещо с магията. Даваш на компютъра някакви данни, а той ти отговаря едва ли не всичко, за което можеш да си помислиш…

— Следващия път им казвай, че правиш моделите не с обикновени, а с неформални компютри — предложи Том. — Съвсем ще им вземеш акъла.

— Следващ път няма да има. Ако опитам утре такъв трик, сигурно просто ще ми строшат главата.

— Да не са ви сметнали за агенти на Управлението? — предположи Арбиб. — Може този Мартин Кемени да е работил за службите.

— Не-е, това не ми се вярва. Мартин изобщо не прилича на агент на Управлението. Дори обратното, външно изглежда честен човек…

За няколко секунди всички на масата млъкнаха. Кемени дояде шишчетата си и погледна останалите.

— Хайде, това вино нас чака… Рафаел може да разказва небивалици до среднощ, а и Арбиб не му отстъпва по фантазия. Я най-добре наздраве за тези, които печелят облозите! И за онези, които ги губят, и за онези, които ги изпиват…

Въпреки че едвам пазеха равновесие, Том и Бен успяха да уцелят тясната вратичка до будката на дежурния на портала. Самият дежурен сладко спеше, забил глава в книгите на масата пред себе си. Алеите бяха потънали в непрогледен мрак, само от прозорците на хунтата се процеждаше слаба светлина и се чуваха юнашки пиянски викове. В събота вечер хуните се забавляваха по хунски. Том знаеше що за забавления са това и си беше дал дума никога да не попада на едно място заедно с пияни хунтари…

От стаята на оперативния дежурен се носеха звуци от компютърна игра. Дежурният явно играеше „Лунен патрул“, и то доста добре — враговете експлодираха един след друг. Том и Бен преминаха тихо покрай прозорците му и хлътнаха в своята сграда. Там също беше весело, щабните шофьори се бяха събрали пред телевизора, гледаха филма и пиеха от канчета гадна местна ракия. В другата стая играеха белот — когато не се караха помежду си, пляскаха картите по масата така майсторски, че се чуваше чак в коридора.

В своето спално помещение двамата завариха само помощник-писаря Марк Прибрам. Той беше запалил лампата и четеше вестник „Борба“.

— А, ето ви и вас — измърмори той, щом видя влизащите. — Опората на нацията се прибира от запой…

Едната опора на нацията се просна на леглото, без да сваля фуражката си. Другата се надвеси над вестника.

— Още ли четеш този боклук? — заядливо попита Бен.

— По такива въпроси с ченгета не говоря.

— Намерил кого да нарича ченгета… — изпъшка Том изпод свляклата се на лицето му фуражка.

— Че тогава защо работиш за службите?

— За да не ме върнат обратно в хунтата, ето за какво! Четири месеца изкарах там и нямам намерение да изкарам нито ден повече. Ти какво би предпочел — да киснеш в щаба в помощ на службите или по цял ден да копаеш канали за телекомуникационни кабели? В хунтата са събрали всички отрепки от областта, няма един нормален човек, да стане разговор, пък ако ще и такъв като нашият сега…

— Добре, стига сме се заяждали — миролюбиво каза Прибрам. — Но не мога да разбера откъде се взе у Бен това отвращение, тази неприязън към опозицията? Та нали там има честни, умни хора. Бен, вземи писателите Ентуисъл и Марсалия, защо мразиш хора като тях?

— Че кой ги мрази? — възрази Бен. — Специално Ентуисъл е много талантлив, аз самият го чета с удоволствие. Но не мога да понасям някой да ме учи как да живея. Двайсет години от Легиона се мъчат да ми втълпят в главата глупостите си. За тези двайсет години те не ми втълпиха нищо, но за сметка на това се убедих, че на нищо и на никого не трябва да вярвам! Това е единственото нещо, за което искрено съм им благодарен. Делото на Легиона, националните идеали, Бог, истина, справедливост — такива животни няма. Няма ги, защото не може да ги бъде! С какво ще се съобразявам и с какво не, решавам аз, а не някой чичко отгоре. Погледни само твойто вестниче. На всеки ред ми обясняват кои са добрите и кои — лошите. Ами че аз много по-добре от тях знам какви безобразия се вършат горе! И не само аз. Само повтарят като папагали — корупция, корупция… Това ме обижда, разбираш ли? Те смятат мен, читателя, за малоумен. Да оставим настрана това, че и те, както всички останали, делят света на добри и лоши, на свои и чужди, на истина и лъжа… Все едно че сме седемнайсти век, а не…

— Циник — каза Прибрам с досада.

— Да, циник — отвърна доволно Бен.

— Всъщност, донякъде те разбирам… Никога през живота си ти не си виждал нещо друго освен това вонящо блато. Не можеш да си представиш, че някъде другаде, извън вонящото блато, може да съществува истински, духовен живот, не си го виждал този живот…

— Значи, в това вестниче статиите се пишат от специалисти по духовния живот, така ли? Аз лично се съмнявам, съдейки по съдържанието им…

— Ако не беше това вестниче — натърти Прибрам — сега нямаше да говориш такива неща, без да се озърташ наоколо. Най-вероятно въобще щеше да си мълчиш. Че нали тези писания са за твое добро бе, дървена главо? Нали някой трябва да свали онези охлюви от върховете? Иначе цял живот ще те мачкат, пряко или чрез подчинените си охлювчета… Е, теб че те мачкат по-малко. Нали и ти си едно от охлювчетата…

За момент и двамата млъкнаха, сякаш обмисляха с какви точно аргументи да ударят по масата.

След всичко, което чу тази вечер от Арбиб,на Том му се струваше, че цялата вяра и привързаност на Прибрам към опозицията е твърде нелепа. И преди се случваше Прибрам да води подобни спорове с Бен, но тогава Том мислеше, че той искрено казва това, което смята за истина. Затова и не обичаше да се заяжда с него, както Бен често правеше, когато Прибрам се увличаше в искреността си и ги наричаше ченгета, защото в известна степен той беше прав… Щеше ли да вярва така на опозицията, помисли си Том, ако беше чул какво говореше Арбиб само преди няколко часа? Щеше ли изобщо някой да вярва на нещо, ако постоянно имаше до себе си по един собствен Арбиб, който буквално въъв всеки момент да го изненадва с нещо и да го кара да се съмнява във всичко? Том тръсна глава, за да поизбистри мозъка си от алкохола, и се опита да си представи подобна тълпа Арбибовци…

— Марк, не ти ли е минавало през ума — подхвана Бен, — че тези сведения за корупцията са попаднали в журналистите неслучайно? Че някой ги е подхвърлил нарочно?

— И кой смяташ, че ги е подхвърлил?

— Ами примерно ченгетата. Общественият враг номер едно.

Прибрам махна с ръка.

— Я стига глупости… Може би ти собственоръчно си ги подхвърлил, така ли?

Изведнъж Том бутна настрани фуражката и се надигна от леглото.

— Не е той. Аз съм.

За момент Бен и Прибрам помислиха, че Том се шегува, но той ги гледаше с толкова странен поглед, че застанаха нащрек.

— И как точно си ги… докопал? — попита Бен.

— Знаеш, че преди няколко месеца работех в Легиона. Един ден по чиста случайност пробих защитата на една от секретните области на главния диск. Имах свободни дискети и просто от любопитство записах част от данните. Те бяха, разбира се, кодирани… Дискетите бяха у мен, когато на оня купон свалях тетриса от компютъра на Ивар. И тогава просто някаква муха ми влезе в главата и записах данните от Легиона на неговия диск. Като размяна: за мен тетрис, а за него Легион. През това време вие с Марта се търкаляхте на леглото и ти не си видял това. А дотогава нито ги бях разглеждал, нито дешифрирал. Заех се с тях чак след като ти излезе в отпуск в края на миналия месец. Бяха кодирани елементарно, така че лесно се справих. И изведнъж гледам — вътре са банковите сметки! Веднага взех ОНЯ вестник от Прибрам, сравнявам — абсолютно същите! И отчетът беше там, и всички останали дреболии. Тогава бяха изминали близо три седмици от тринайсети петък, когато започнаха публикациите. Помислих си, че просто е станало съвпадение — и аз, и някой друг сме откраднали едни и същи данни. Само че когато Арбиб днес спомена, че информацията за скандала е била подхвърлена от Братствата, направо се уплаших. Разбираш ли? Излиза, че всичките тези събития напоследък са станали само защото аз, по някаква абсолютно случайна прищявка, съм записал крадените данни там, където не трябва…

Том погледна слушателите си. Бен се беше хванал с две ръце за главата, а Прибрам го гледаше недоверчиво.

— Разберете ме правилно. Никога не съм си падал по борбата за правда. Може би не съм такъв циник като Бен, но просто не вярвам достатъчно нито в себе си, нито в правдата. Освен това много мразя да си навличам неприятности посредством овенски постъпки. А изведнъж се оказвам замесен, и то по много неприятен начин, в нещо, на което не знам къде ще му излезе края. Арбиб може да говори каквото си иска, но той е цивилен, а аз не…

— Ти да не би да си изтрил тези данни? — попита изведнъж Бен.

— Да не си луд? Такива неща не затривам.

Очите на Бен изведнъж светнаха.

— Тогава какво чакаме? Ще дойдеш с мен до компютърната зала. Не, не утре сутринта, а сега веднага! Оперативен дежурен е капитан Слейгъл. С него сме добри познати, няма да възрази нищо, ако ни види там посред нощ. А ти можеш да бъдеш сигурен, че нито Кемени, нито някой друг ще чуе от мен тази история… Ей, Прибрам! Разрешавам ти да съчиниш материал за агенция Ройтер: „Световният шампион по 4-тетрис Том Виноград в дъното на заговора срещу правителството на…“

АПРИЛ

Колоната тръгна от казармите в четири часа в събота сутринта и след близо пет часа друсане по разбитите пътища стигна до указания в плана на маневрите пункт на контролните станции. Мястото на пункта беше избрано на склона на един от безбройните хълмове в подножието на планината. Нагоре към върха хълмът бе обрасъл с хилава гора, а надолу към долината на реката се простираше огромна черешова градина. От долината духаше поривист южен вятър, цветът на черешите вече бе опадал, и дърветата тъкмо се разлистваха.

И досега Том не знаеше точните функции и задачи на специалните войски по време на маневри. Известно му беше само, че те осигуряват свръзката на командните пунктове от различните нива, както и управлението на интелигентните оръжия — самонасочващи се ракети, противовъзвушна отбрана, радиоелектронна защита и други. Цялата Западна област, територия двеста километра широка и четиристотин и петдесет дълга, беше пълна с войски и оръжия. След няколко часа по десетките полигони и полигончета, разположени из затънтените баири и долини, щяха да тръгнат десетки хиляди войници, стотици танкове и самоходни оръдия щяха да изсипят огъня си върху нищо неподозиращата земя. От секретните бази ще излетят бойните хеликоптери, хангарите на ракетите ще се отворят и цялата им мощ, гордост на военните от Пакта, ще се стовари върху въображаемия противник… В тази военна игра специалните войски изпълняваха функцията на своеобразна нервна система на армията. Те осигуряваха взаимодействието на командуването на фронта, генералния щаб и върховния щаб на Пакта. Те свързваха бойните компютри в командните бункери с отдалечените на десетки и стотици километри от тях ракети, радарни станции и шпионски спътници. И при нужда, ако някое от тези командни звена излезеше от строя, специалните войски без никакво забавяне трябваше да „пришият“ подчинените му военни сили към друго такова командно звено, за да може тези сили да ударят точно там, където генералните щабове сметнат за необходимо…

На контролния пункт останаха само трите контролни станции и фургонът, служещ за общо работно място на щабните офицери. Останалите — „чиниите“ за космическа свръзка и радиорелейните антени — се разположиха на върха на хълма.

Началник на станцията за контрол на радиоефира беше лейтенант Кемени. За старши на апаратната за контрол на компютърната връзка поради липса на кадри бяха сложили Бен Рафаел. Също поради недостиг на хора, двамата имаха само един общ младши специалист и това бе Том. Така в двете станции щеше да има постоянно по един дежурен, докато свободният човек почива. Третата станция бе предназначена за дежурния по свръзки.

Като първи дежурен застъпи заместник-началник щаба майор Шираи. Той пряко отговаряше за контролния възел. Подчинените му си вършеха работата много добре, предварителните тренировки бяха усъвършенствували действията им до автоматизъм. Четиримата шофьори вкараха камионите в края на гората и опънаха отгоре маскировъчни мрежи, след което се заеха да разпъват палатките, докато сержант Вос и младшият писар Прибрам се занимаваха с общото работно място. Само петнайсетина минути след пристигането на групата се появиха два камиона на хунтата. Хуните привързаха с кабели станциите за някакво табло на около половин километър от възела. Това табло чрез оптични кабели се свързваше директно с командния пункт на фронта, разположен дълбоко в подземни бункери под някой от многобройните околни ридове. След това хуните се разделиха на две групи от по петима души: едната тръгна с кабела към чиниите и антените на върха на хълма, докато другата се зае да строи лагер на около двеста метра от възела. Том знаеше, че това е само малка част от хунтата. Основната група се разполагаше на лагер някъде в долината на Дяволската река, така че да може при нужда бързо да свързва с кабели различните радарни и ракетни бази по склоновете на Сините планини.

Радиоефирът беше още празен и Кемени нямаше много работа, затова Том се зае да помага на Бен при изграждането на компютърните връзки. В плана на маневрите бяха предвидени почти триста информационни канала, половината от които трябваше да са готови до десет часа вечерта. Но най-много удивиха Том позивните на командните пунктове. Генералният щаб беше кръстен „Вавилон“, командуването на фронта — „Йерихон“, а щабът на групата полигони „Север“ — „Армагедон“. Останалите позивни също бяха доста странни. Сякаш се провеждаше конференция по богословие, а не военни маневри. Може би в генералния щаб се бяха повлияли от това, че часът „Х“, началото на бойната част на маневрите, би трябвало да бъде в нощта срещу Великден… Да, следващият ден беше именно Великден. Когато разбраха за маневрите, в щаба не можеха да повярват. Никога досега не бяха правени полеви учения на толкова голям празник. Пък и в такъв момент, когато според договора за ограничаване на оръжията оставаха само три месеца за окончателно изтегляне на армията от Западните области… Всички смятаха маневрите за поредното безумство на военното министерство. Накрая обаче се разбра, че те са били препоръчани, ако не и наложени, от върховното командуване на Пакта. Това още повече раздвижи духовете: та нали според същия този договор военните функции на Пакта в страната се свеждаха почти до нула?…

Към шест часа вечерта откъм главното шосе дойде джип. Караше го някакъв сержант от тила, който донесе вечерята на възела и хунския лагер. С джипа дойде и командирът, полковник Зобрист. Той инспектира възела и даде някакви нареждания на майор Шираи, след което заедно със сержанта заминаха обратно към бункера. Майорът извади трилитрова туба с домашно вино, повика при себе си Кемени и сержант Вос и тримата седнаха да вечерят във фургона. От радиоконтролната апаратна Том ги чуваше как спорят за колко часа противниковата армия може да стигне до столицата. Всеки казваше различна цифра, но никой от тримата не оцени трайността на Западната отбранителна линия на повече от три денонощия.

Към единайсет часа Кемени и Вос отидоха да спят. Том включи транзистора си, за негово съжаление точно в момента, когато всички радиостанции в района предаваха тържествената великденска литургия. Нямаше никаква работа, затова изключи транзистора и седна навън, на стълбата на станцията.

Нощта бе ясна, но необичайно топла. Бен и майор Шираи също седяха навън и зяпаха звездите по небето, Бен показваше на майора различните съзвездия и планети. На няколко метра от тях шофьорът на станцията на Кемени, който по това време беше охрана на възела, се подпираше на едно дебело дърво и гледаше надолу по склона към пустото шосе. Освен тихия разговор на Бен и майора не се чуваше нищо друго. Вятърът бе спрял, дори птичките не пееха — пълна тишина и тъмнина.

Изведнъж от станцията на Бен се чу нервният сигнал на автоконтрола. Бен хвърли фаса, който допушваше, влезе в станцията и се зае с апаратурата. След минута излезе от станцията с лист в ръка.

— Господин майор, пропаднало е направлението към Орм…

— Цялото направление ли? — майорът веднага се стегна.

— Тъй вярно, цялото. Изчезна нивото, сигурно кабелът се е скъсал.

Майор Шираи изпсува, огледа се настрани и видя Том.

— Ей, Виноград, знаеш ли къде е хунския лагер?

— Тъй вярно.

— Тогава… Отиваш до лагера и искам след пет минути старшия на групата им да е тук. Ето ти фенерче, да не се пребиеш в тъмнината. Рафаел ще следи и радиоконтрола… Хайде, бегом марш!

В началото Том вървеше към хунския лагер само по памет, плъзгайки снопа светлина от фенерчето по края на гората. По едно време между дърветата се мярна огън, Том тръгна към него и излезе право в лагера.

Самият лагер беше малък: две палатки, между тях запален огън, а близо до пътя — паркиран камион. До огъня седяха двама войници и печаха нещо на шиш, по огрените им от пламъка лица Том позна, че това са Телето и Пчелата — двама от най-лудите глави в хунтата. Той присветна два пъти с фенерчето срещу тях.

— Кой си ти? — извика Пчелата.

Том се приближи към огъня така, че да го познаят.

— Охо, Теле, я виж кой ни дошъл на гости! Виноград, щабният плъх… Какво, да не ти се е приискало да опъваш кабели вместо нас?

— Кой е старши на групата ви? — попита Том вместо отговор. — Майор Шираи го иска след пет минути при него.

— На нас ли? Лейтенант Хойт… Само че няма да може да дойде.

— Защо?

— Отиде с единия камион на сватба в съседното село. Каза, че ще се прибере до десет, но сигурно е пийнал здраво и не му се тръгва… А защо му е на майор Шираи старшият?

— Пропаднало е направлението за Орм. Ще трябва да измерите кабела, а може да се наложи да опънете нов.

Двамата хунтари се спогледаха.

— Ей сега я втасахме… Кой да отиде при майора? И какво да му каже?

— Най-добре да изпратим Муфата — предложи Телето. — Той знае най-добре как се измерват кабели. Къде е Муфата?

— Спи в палатката. Ей сега ще отида да го събудя…

Пчелата се вмъкна в една от палатките и се зае да буди Муфата. Това очевидно бе трудна работа, защото се забави доста.

— Какво печете на шиша? — попита Том. — Пилета ли?

— Таралежи — отвърна Телето.

— Не, сериозно питам…

— Че аз сериозно ти отговарям — каза Телето и изведнъж впери учуден поглед в пространството зад Том. — А това какво…

— Кое? — Том се обърна назад и видя кое.

Върху доскоро тъмното звездно небе над отсрещния хребет се очертаваше силуета на зловеща виолетова фуния. С всяка секунда яркостта на фунията се увеличаваше, а цветът се променяше — стана син, зелен, жълтооранжев… Изведнъж нещо в основата й проблясна и пламна червено зарево. От далечината се носеше все по-усилващо се дълбоко бучене.

— Какво е това чудо? — извика уплашено Пчелата от входа на палатката. — Да не е атомна авария?

Том промърмори нещо от рода на „Е, аз тръгвам“ и хукна с всички сили по пътя към възела, без да се оглежда. Вече бе станало светло като ден. Успя да стигне на трийсетина метра от възела, когато се чу гръм с такава сила, че земята потрепери. Том влетя в станцията си, две секунди след него нахълта и лейтенант Кемени по долни гащи.

— Какво по дяволите е това? — извика той и се хвана за радиоподслушването.

Ефирът беше полудял. Всички канали и честоти се покриваха от странен шум. Това не беше обикновен шум, по-скоро несвързана последователност от тонове с различна продължителност и височина. Кемени напразно се опитваше да улови някаква информация от радиоканалите, шумът заглушаваше всичко. Най-накрая се отказа и включи служебната свръзка с бункера.

— Йерихон чува ли ме? Йерихон… Тук радиоконтролът на Кедър. Ефирът се разбесня. На северозападния хоризонт нещо става…

— Радиоконтролът, прието… Йерихон вика дежурния на Кедър…

— Дежурният на Кедър! — обади се гласът на майор Шираи. — Тук имаме извънредни ситуации. Връзката с Орм пропадна. Личният състав е вдигнат по тревога… Да пращам ли хора по трасето?

— Кедър да слуша! — това беше дрезгавият глас на полковник Зобрист. — Заповядвам готовност за тръгване. Връзката да не се прекъсва в никакъв случай! След петнайсет минути съм при вас. Имате ли връзка с Армагедон?

— Компютърният на Кедър… — Бен се включи в свръзката. — Армагедон пропадна. Само преди секунди… Получавам сигнал по непознат протокол. Сигурно е от усилвателя на Керван. Значи или с Керван, или с Армагедон става нещо, или и на двете места…

— Значи Армагедон е неуправляем, така ли?

— Тъй вярно.

— Лошо, много лошо… Компютърният на Кедър да слуша! Съобщенията за Армагедон да се записват на лента. При възстановяване на връзката да се предадат незабавно в терминален режим. Всички да се ослушват за сигнали от Армагедон или Керван. Ако има такива, веднага да ми се съобщи…

— Космическият на Кедър говори… От Армагедон по канала за Вавилон се предава кодирана информация. Служебна свръзка няма…

Кемени намали звука и се зае със секретните канали.

— Ей, Виноград! — някъде отвън викна Бен. — Ела бързо, имам много работа с лентите…

Том изскочи навън. Докато стигне до станцията на Бен, успя да види как уплашените шофьори събират маскировката и палатките. Майор Шираи викаше нещо на сержант Вос и Прибрам, които се суетяха с автомати в ръце. Тъкмо тогава дотича Муфата от хунтата, също с автомат, майорът му кресна някаква заповед, той отдаде чест и побягна обратно.

Бен наистина беше зает до крайност. Трябваше да се промени режима на всички канали от и за Армагедон. Докато той се занимаваше с терминала, Том се зае да поставя лентите и да отговаря на служебните съобщения, редящи се едно след друго на резервния екран. Всички оператори по линиите към Вавилон се интересуваха за странните ефекти зад Дяволския хребет. Светлината от фуниите и мълниите се виждала чак от ретранслатора в планината източно от Дал, а грохотът бил чут дори на петдесетина километра от столицата. На всички тези въпроси Том отговаряше с по две думи: „Не знам“, „Ужасна работа“, „Няма връзка нататък“ и други подобни. По някое време Бен свърши с каналите и излезе пред станцията. Том заряза съобщенията и също се показа на вратата.

Хоризонтът изглеждаше още по-страховито от преди. Освен първата фуния се бяха появили още три такива, в същите преливащи от синьо до оранжево цветове. Зад хребета неравномерно светеш зеленикаво сияние, сякаш някъде долу гореше химически склад. Виждаха се странни тъмни облаци, постоянно прорязвани от гигантски мълнии, отвреме-навреме се чуваше тътнещ грохот, земята леко се люлееше.

По пътя покрай гората се зададе един от камионите на хунтата. На стъпалото отдясно се беше изправил лейтенантът Хойт и гледаше с безнадежден поглед към фуниите на хребета. Когато камионът мина покрай възела, Том видя през предното стъкло бледото и уплашено лице на шофьора. Веднага след камиона с бясна скорост дойде джипът на полковник Зобрист. От джипа, освен полковника, изскочиха още трима военни от щаба на групата армии. Полковник Зобрист изкомандува нещо и двама от шофьорите, които стояха с автомати в ръце до станциите си, отидоха да разтоварят от багажника на джипа някакви сандъци. Всички офицери влязоха във фургона, следвани от сержант Вос, лейтенант Кемени също излезе от апаратната си и се присъедини към тях. През това време шофьорите разтовариха сандъците, отвориха ги и извадиха оттам полева апаратура за химически анализ и датчици за радиоактивност.

Изведнъж фуниите над планината изчезнаха. Остана само зловещото зеленикаво сияние и рошавите виолетови облаци, раздирани от мълниите. Том погледна часовника си, той показваше четиридесет и две минути след полунощ. Значи тези страшни фунии са светели цял час, а на него му се струваше, че са минали само двайсетина минути… Съвещанието на офицерите продължаваше, от фургона долитаха само неясни възклицания. Сиянието и отблясъците на хоризонта почнаха бавно да избледняват, но за сметка на това мълниите ставаха все по-ярки, по-чести и разклонени.

Том влезе в радиоконтролната станция, за да провери състоянието на ефира. Странната какафония от тонове бе престанала, чуваше се само равномерен шум, силен, но не фатален за връзката. Известно време той се чуди какво да предприеме — да извика Кемени или сам да прослуша каналите, но първо реши да се посъветва с Бен.

— Компютърният контрол чува ли ме? — обади се той по вътрешната връзка. — Бен, ефирът се оправи! Какво да правя сега?…

— Планът на радиовръзката у тебе ли е? — попита Бен.

Том се огледа наоколо.

— Ей сега беше тук, но го няма… Сигурно Кемени го е взел със себе си.

— Тогава повикай Кемени. И му кажи така: да опита да се свърже с Армагедон…

Том тръгна към фургона. На вратата се спря и долепи ухо до нея. Вътре някой силно викаше: „Сокол две, чуваш ли? Сокол две…“ Като че ли пагоните се мъчеха да се свържат по обходен път с изнесените наблюдателни постове зад планината. Том пое дъх, почука на вратата и влезе, без да чака покана.

— Господин полковник, разрешете да се обърна към лейтенант Кемени… Господин лейтенант, ефирът утихна. Може да изпробвате радиовръзка нататък…

Офицерите веднага се надигнаха. Един от тях, подполковник от командуването, предложи: „Да изпробваме… Разбира се, отиваме в радиото, а Шираи да бяга в неговата станция и да пробва обходните връзки… Шираи, ако стане нещо, викате ни веднага, ясно ли е?…“ Цялата група, водена от Кемени, нахълта в станцията му, Кемени разгъна плана на радиочестотите, сложи слушалките и се зае с апаратурата.

Все пак шумът доста пречеше на подслушването. Успяха да засекат служебните разговори на наблюдателните пунктове: „Четвърти, ние се изтегляме… пррр… пътят се срути в района на… фиууу… трети и пети са блокирани… чкррр… същия кошмар като при вас… чкррр… противогазите, без тях не тръгвайте през зоната на дъжда, той е киселинен, но слабо… пррр… по левия склон гората се е запалила, трябват спешно хеликоптери за… авиууу…“ От всички разговори лъхаше на разрушения, на катастрофа и смърт. Обаче независимо от старанието на Кемени, пунктовете не чуваха повикванията му. Може би шумът в тяхната зона беше много по-силен… Всички се бяха вторачили в апаратурата, слушаха, без да проронят и дума. Накрая Кемени сви рамене, каза: „Не ни приемат, и насочената антена не помага…“ и включи всички заети канали на автоматичен запис.

— Полковник Зобрист да се обади! — изрева гласът на майор Шираи по служебната свръзка. — Търси ви генерал Дудевич.

Офицерите се спогледаха напрегнато. Полковникът взе в ръка микрофона.

— Шираи, дай разговора при нас в апаратната…

— Полковник Зобрист! — обади се непознат на Том нервен, но твърд глас. — Генерал Дудевич съм. Защо, по дяволите, няма връзка с полигоните? Кога щабът ще има информация от електронните датчици в района?

— Господин генерал, разрешете да доложа… Кабелът по посока Армагедон е прекъснат. Резервното направление Орм пропадна още преди да стане тази, хм… катастрофа. По наша оценка епицентърът на взривовете се намира някъде в района на полигоните. По радиото засичаме разговорите на Соколите, но те не ни чуват. Щом шумът спадне достатъчно, ще имаме връзка с района. Според разговорите в зоната, това е някакво бедствие с огромни мащаби. Има срутвания на пътища, пожари, някакви киселинни дъждове… А относно датчиците, те предават през спътника направо за Вавилон. Това е секретна информация, не знам дали имам право да я подам в щаба на групата армии…

— Дори да нямате право, ще слушате заповедта ми! Спътниковите канали да се пренасочат към моя щаб. Веднага да се изпълни… Докога може да възстановите резервния кабел за Орм?

— Господин генерал, нямаме връзка с хунтата… пардон, с Керван. Техният лагер се пада някъде в зоната на разрушения. Изобщо не знам дали са в състояние да изпълняват бойни задачи.

— По дяволите хунтата… всъщност, ако се свържете с нея, предайте незабавно заповед да оправят кабела! Ей богу, и за тази зона на бедствието няма никаква информация…

— Че има ли други зони на бедствие? — попита изненадан Зобрист.

— Магарета! — изрева генералът. — Всъщност… разбира се, останалите зони не се виждат пряко от вашия възел, хълмовете ги закриват от вас. Вие можете да видите само сиянието, ако има кой да погледне зад гърба си… Зоните са четири, чувате ли? Засега четири, а може да се окажат и повече. И за никоя от тях щабът няма пряка информация, а само от отдалечени наблюдатели. Най-много сведения ни дадоха от ретранслационната кула Варга-юг. Но да приключваме… Въпроси има ли?

— Господин генерал, разрешете да запитам… В щаба не знаете ли нещо за причините за тези бедствия?

— Че нали нямаме преки сведения? Звъняхме на физиците от Гражданската отбрана, те също и понятие си нямат. Не е земетресение, не са изригвания… Това може да бъде всичко, разбирате ли? Нови вражески оръжия за масово унищожение, природен катаклизъм, летящи чинии, извънземна атака, а може би и самият дявол. Затова ни трябва всичката информация оттам… Други въпроси?

— Съвсем не… Закривам връзката.

Всички в станцията въздъхнаха. Полковник Зобрист тръгна да излиза.

— Аз отивам с джипа към чиниите на върха — каза той. — Някой ще дойде ли с мен? Оттам може да се види целия хоризонт заедно с останалите зони.

Всички освен Кемени и Том излязоха от станцията и тръгнаха към джипа. Минута след като заглъхна шумът от двигателя, Том се показа навън през вратата. Зеленото сияние беше отслабнало, но не изчезваше напълно. Мълниите също присветваха по-нарядко.

На разсъмване пристигна колоната на хунтата. Десетина тежки камиона спряха на черния път покрай възела. От полумрака изпод бризента на каросериите надничаха изцъклените от ужас лица на войниците. Двамата шофьори с автомати, охраняващи възела, се залепиха за тях и започнаха да ги разпитват какво се е случило там, откъдето идват. Хуните сякаш само това чакаха и започнака хорово да крещят, размахвайки автоматите си: „Ужас, разбираш ли?… Въздухът гореше, изведнъж стана отровен, противогазите ни спасиха…“ „Изведнъж тръгна към палатката, там двама не можаха да се измъкнат навреме, отнесе им краката, та ги закараха в болница…“ „Това бяха нечисти сили, ясно ли е? Само дяволите могат да разтопят земята с огън…“ „Четири камиона не можаха да запалят, изоставихме ги заедно с палатките и всичко останало…“ От кабините слязоха хунските вождове — майор Собел, дългият и сух началник-щаб с прякор Кифлата, както и един от ротните командири, и се запътиха към станцията на дежурния по свръзки. Камионите изреваха и потеглиха по пътя към групата на лейтенант Хойт.

Измина близо час, а хунските вождове все още не излизаха от дежурната станция. Оттам се чуваха само приглушените им разговори. Накрая Том не се стърпя и излезе от станцята на Кемени, за да подслуша по-отблизо какво се говори там.

— Ей, Том! — чу се от компютърната станция.

Том влезе вътре и завари Бен да пие кафе. На резервния екран се показваха едно след друго служебни съобщения.

— Вързали сме се в конферентен режим — обясни Бен. — Операторите от станциите в цялата област. Някои от тях пускат страшно интересни съобщения…

— Че конферентният режим не е ли нарушение на някои правила за секретност?

Бен разтърка с ръка уморените си очи.

— Не на някои, а на почти всички. Остави това, ами понеже сме много оператори, а нямам достатъчно входове, се наложи да затворя някои от компютърните канали. Когато получа заявка за тях, затварям някои други, по-слабо използувани… Не мога да изпусна тоя разговор. Знаеш ли какво събщиха от Вихър-седем? Река Дуда при тях тече червена. Цялата река, трийсет метра широка, червена като кръв. И при това не се поддава на химически анализ! Полевата апаратура блокирала. Всъщност сега Вихрите са най-информираните станции, при тях още през нощта са прехвърлени разузнавателни вертолети и специалисти от Варга. Сега чакат да се вдигне мъглата, за да започнат полети. А при тях през нощта се е кондензирала страшна мъгла, отровна и с жълтеникаво-синкав цвят. Другите съобщения също са интересни. Засега поразените зони са общо седем, ние сме нблюдавали две от тях, но от нашата позиция са се паднали на едно и също място на хоризонта. Записвам всички разговори, за съжаление съм толкова уморен, че мозъкът ми отказва да ги възприеме веднага…

— Ти откъде взе кафето?

— Преди малко Прибрам свари цяла тенджера. Той прави кафе за целия възел, всички са недоспали, а след такива неща просто не може да се спи.

— Знаеш ли какво, изчакай и аз да си сипя кафе, тогава ще разгледаме съобщенията заедно…

Том взе кафе за себе си и за лейтенант Кемени. Успя да изпроси и едно бурканче лютеница за закуска. Когато се върна в радиоконтролната станция, завари Кемени да разучава някакво шифровано съобщение от областния център.

— А, Виноград, благодаря за кафето… Сега слушай инструкциите ми. Оставаш дежурен в станцията. Радиоканалите са в порядък, ще се включваш в тях само по заповед на майор Шираи или на командира. Ясно ли е?

— Тъй вярно… А вие къде отивате?

Кемени вдигна листата, които държеше. Това бяха протоколи за разпит.

— Заповед от управлението. Трябва да разпитам подробно началниците и войниците от хунтата. През нощта те са напуснали по тревога лагера си и са изоставили междинната усилвателна апаратура. Отгоре се интересуват какво точно се е случило там и защо хуните са действували така… Сигурно ще ми отнемат поне няколко часа.

Том остана сам в станцията. Обади се по вътрешния канал на Бен, че е дежурен, и включи транзистора си. Попадна някъде по средата на извънредна емисия новини на държавното радио.

…Бедствието е обхванало няколко района с обща площ около пет хиляди квадратни километра. За щастие всички те се намирали в слабо населените планински и полупланински части на Западните области. Засега не било възможно да се изчислят точния брой жертви и материални щети, спасителните работи се извършвали от вертолети на гражданската отбрана и армията. Основните данни за Бедствието били получени от две сеизмични станции, както и от астрономическата обсерватория „Рогъл“. Учените предполагат, че то било причинено от внезапната вулканична активност на някои планини. За уточняване на тази хипотеза обаче било необходимо по-нататъшното изучаване на пораженията в района…

…В момента в района на хребета Снор бушували няколко горски пожара, за потушаването им са мобилизирани пожарникари и войници от Дал. Мощен поток от лава се е спуснал на четири километра от граничния град Хварин, но опасност за населението му нямало. Водата на река Дуда нагоре от язовирната стена била силно отровна, вземали се спешни мерки, за да се предотврати разпространението на отровата. Тя по всяка вероятност била продукт на взаимодействието на горещата лава с богатите на живак рудни пластове…

…На среща във външното министерство посланиците и военните аташета на всички съседни държави изразили съболезнования от името на своите правителства и заявили, че слуховете за ракетни удари и нападения с бойни лазери над пострадалите зони са абсолютно безпочвени и нямат нищо общо с действителността. Данните на военното разузнаване и противоракетната отбрана също говорели против хипотезата за използуване на високоенергийни оръжия…

…Голяма част от населението в Западните области напускало домовете си и бягало към градовете и към столицата, образували се задръствания по главните пътища. Ръководството на гражданската отбрана призовало населението да запази спокойствие и да не се поддава на паника, тъй като не се очаквали повторни изригвания…

Не се очакваха и снощните изригвания, помисли си Том.

Новинарската емисия свърши. Том смени станцията и улови независимия канал „Темпо“, точно когато течеше интервю с някакъв геофизик.

— …Но защо не сте успели да предскажете такива мащабни изригвания?

— Първо, ние засега не знаем дали това са изригвания или не. Направихме множество въздушни снимки на поразените участъци, но не открихме нито един, повтарям, нито един отвор в земната кора, нито една пукнатина, откъдето да може да изтече лава. Според мен всички тези потоци лава, пожари, отровени реки и други са следствие на нещо, което се е случило на земната повърхност или над нея. Никоя от разумните хипотези, които издигнаха колегите ми за краткото време, което имаха, не обяснява странните светлинни ефекти във въздуха — фунии, въртящи се спирали, облаци, които се движат по небето не плавно, а сякаш на подскоци… Да не говорим, че планините в Западните области не са вулканични. Но нека приключваме по-бързо, в момента съм ужасно натоварен с работа…

— Все пак едно последно изречение, съгласен ли сте с официалната хипотеза за вулкански изригвания?

— Съгласен съм, защото просто няма други сериозни хипотези…

С това разговорът с геофизика завърши. Следващият събеседник бе представен като Даниел Мар, специалист от Института по параенергия. Името му се стори на Том някак познато, беше го чувал, но от кой ли… Той взе микрофона на вътрешната свръзка.

— Ало, компютърният! Бен, говори ли ти нещо името Даниел Мар?

— Мар? Като че ли нищо… Защо питаш?

— В момента говори по радио „Темпо“. Послушай го, преди него казаха интересни неща…

Даниел Мар говореше може би наистина интересни, но твърде неясни и отвлечени според Том неща. Според него за трагедията в Западните области е отговорна много високата концентрация на параенергия в някои точки. В института му била направена карта на тези точки, които до една попадали в зоните на снощното бедствие. За него Мар използуваше, кой знае защо, термина „енергетична катастрофа“ и твърдеше, че ставало дума за пренасяне на енергия от „усуканите“ измерения. Том се сети, че подобна карта правеше преди време и Арбиб. А не говореше ли Арбиб нещо за параенергия?… Като че ли да, но не във връзка с картата, а с… да, именно с Даниел Мар! Ето защо името му се стори толкова познато.

В това време Мар остави на мира енергиите и измеренията и се зае с някой си ясновидец Перо, живеещ близо до Хварин. Последният преди няколко месеца бил направил странно, почти апокалиптично пророчество, публикувано в списание „Спектър“. Докато Мар обясняваше в какви подробности снощната катастрофа отговаряла на думите на ясновидеца, Том махна ядосано с ръка. Още един пророк постфактум… Напоследък се бяха навъдили толкова пророци и пророчества, че всяко по-значително събитие се оказваше предсказано от някого. Потокът от алегорични безсмислици действуваше идеално по така наречения от маститите чичковци „алгоритъм на Британския музей“: дай на съответния брой маймуни по една пишеща машина и достатъчно време, и те, натискайки случайно клавишите, ще ти напишат пиесата „Хамлет“…

Най-накрая водещият явно успя да избута Мар навън от студиото и обяви музикална пауза. Веднага след нея думата взе депутатът от опозицията Ал Йорки. Той ни в клин, ни в ръкав уверено заяви, че трагедията в Западните области е резултат на машинациите на висшите военни в Генералния щаб и групата армии. Започна с това, че като член на комисията, отговаряща за разоръжаването на Западните области, имал информация за нечувани по мащабите си кражби на военно имущество, оръжие и боеприпаси и препродаването им в чужбина. От това някои хора от военната върхушка прибрали десетки милиони долари. За да прикрият огромните липси, които биха се открили при изтеглянето на армията от областта, те организирали мащабна диверсионна акция с използуването на най-новите достижения на секретните военни лаборатории. Под ударите на тази акция попаднали районите с най-много военни обекти: всеки, който разполагал със сведения за тяхното местоположение, веднага би видял поразителното съвпадение с районите, засегнати от Бедствието. Йорки обвини военните, че не допускали гражданските екипи да работят при изследването на претърпялите Бедствието военни обекти и полигони, както и че не давали на журналистите информацията, събрана от армейските разузнавателни екипи. Накрая заяви, че щял да поиска незабавно разследване на случая, оставка на министъра на отбраната и арестуване на началника на генщаба…

Речта на Йорки доста развесели Том. Развинтената фантазия на депутата, съчетана с вопиющата му неинтелигентност, го бяха направили известен дори в чужбина. Всяка негова публична проява докарваше хората до припадъци от смях. Наистина, депутатите от опозицията по правило имаха странни представи за причинно-следствените връзки, но все пак Йорки си беше феномен, гигант на родната политика. Периодично на пазара излизаха книги и видеокасети с негови крилати речи и изказвания, той даваше издателите под съд, забраняваха книгите, но докато ги забранят, излизаха нови. Един съсед на Том твърдеше, че цялата заплата на Йорки отивала за хонорари на адвокатите му… Безспорно днешната му проява щеше да влезе в някой от бъдещите сборници с перли на глупостта. На всеки що-годе образован човек му беше ясно, че диверсионна акция с такива мащаби ФИЗИЧЕСКИ не може да бъде направена със съвременните средства на техниката. На обратното мнение можеха да са само пациентите на психиатрията и писателите-фантасти…

След Йорки включиха репортаж от една спасителна база северно от обсерваторията „Рогъл“. Том наостри уши, но в това време прекъснаха предаването, за да излъчат пряко речта на президента по повод страшното Бедствие, засегнало страната. Самата реч се оказа страшно безсъдържателна и скучна, досущ като останалите речи, които президентът държеше по радиото и телевизията със и без повод. Явно съветниците му не си бяха дали много зор, за да съчинят нещо наистина подходящо за случая. Държавният глава призоваваше към единство в този труден за нацията момент, напомняше за славното минало и още по-славното бъдеще, предупреждаваше народа да не се поддава на паника и пораженчество и да не напуска масово Западните области. Четеше речта с безизразен глас, на по-трудните места се запъваше и изменяше на нужните места интонацията само по навик. Том отпусна глава на масата. „Каквато и да е природата на това Бедствие, то завари неподготвени всички, завари неподготвено и обществото… Всички действуват напосоки, говорят също напосоки, няма кой да ги инструктира отгоре как да мислят и да действуват в такава ситуация, защото отгоре също не знаят как да мислят и да действуват. Дори и Бен, който обикновено има собствено мнение по всички въпроси, сега мълчи. А Бен се ориентира в такива сложни проблеми почти толкова добре, колкото и Арбиб… Интересно, какво ли прави Арбиб сега? Неговата работа е пряко свързана с феномените в Западните области. Сигурно сега е някъде в центъра на събитията и се мъчи да разплете възела от загадки на Бедствието, а не стои забутан настрани, като мен и Бен…“

— Радиоконтролът да се обади! — изрева над ухото му гласът на Бен по вътрешната свръзка. — Том, слушаш ли по радиото нашия човек?

Том с мъка вдигна глава от масата. Сам не беше усетил кога е задрямал.

— Кой наш човек, Арбиб ли?

— Арбиб? Де тоя късмет… Ивар, братът на Фрида!

Чак тогава Том се заслуша в радиото. Нямаше съмнение, това беше самоуверено-нахалният глас на Ивар.

— …Разбира се, ние не смятаме, че правителството, Легионът или военните са организирали умишлено тази катастрофа, това според нас е извън съвременните възможности на техниката. Но, от друга страна, Бедствието се случи не къде да е, а в изцяло контролираните от армията и вътрешните войски Западни области, в райони, където достъпът на обикновени граждани е силно ограничен, на практика забранен. За нас не е никаква тайна, че в последното десетилетие Западните области са се превърнали в арена на, меко казано, ненормални събития. Започна се със странните мутации на насекомите и растенията, продължи се с неочакваните промени в климата на областта, довели до седемгодишната суша, пресъхване на повечето извори и недостига на питейна вода. После за година и половина се изля повече дъжд, отколкото за предишните десет, но изворите си останаха пресъхнали. От доста време в отдалечените планински райони периодично са наблюдавани странни светещи феномени. Няма да навлизам в подробности, само ще препоръчам на слушателите да прочетат книгите „Загадките на Дяволския хребет“ от Бенерджи и „Хроника на мистериите“ от Люти и Келеян. Последната книга излезе съвсем наскоро, в нея има снимки на ярки светещи обекти, които поразително приличат на зловещите фунии, появили се през тази злокобна великденска нощ…

Това може би е нещо, помисли си Том. Няма да се учудя, ако в хипотезите на Мар за енергетичната катастрофа има нещо вярно… Но от чие име говори Ивар? „Ние не смятаме“, „за нас не е тайна“… Кои са тези „ние“? Том се напсува наум, че е проспал началото на разговора, и наостри уши.

— …Досега военните и Управлението за обществена безопасност системно криеха от народа информацията за тези феномени. Постовете по телените мрежи излавяха малцината ентусиасти, които желаеха да разбулят загадките на забранените райони. Един съвсем пресен пример: вчера са били задържани няколко десетки привърженици на църквата „Истина от небето“, които са искали да отпразнуват Великден на мястото, където според тях Божията истина се излива върху земята. В същото време от наши доверени източници узнахме, че през това време в същите тези райони под прякото началство на един от отделите на Управлението за безопасност е работила група учени под кодовото име „Мост“, ръководена от някой си Арбиб. По наши сведения групата „Мост“ сериозно се занимава с феномените в тези райони и е постигнала немалки успехи. И, разбира се, резултатите от изследванията се предават директно на Управлението и веднага се засекретяват! Ние питаме: не е ли тази секретност, това мълчание на властите главната причина да бъдем изненадани от това, бих казал, предизвестено Бедствие? Предизвестено, но запазено в тайна за целите на някои важни клечки…

— Един момент… — водещият успя да се вклини в монолога на Ивар. — Вие споменахте църквата „Истина от небето“. Да не би да смятате, че във вярванията на тази секта се съдържа някакъв ключ към истината за Бедствието? Доколкото знам, те са доста странни.

— Разбира се, че не. В случая ги споменах просто за да илюстрирам отношението на Министерството на Западните области към идващите отвън граждани. Всички, несвързани с Управлението за безопасност, се слагат под общ знаменател… Когато обикновените хора поискат сметка от властите какво се върши с парите от техните данъци, трябва да им бъде отговорено. Ние искаме да знаем защо нямаме право да пребиваваме в една четвърт от собствената си страна? Какво се върши там зад гърба ни? Защо жизненоважни факти се обявяват за държавна тайна? Защо тайните служби държат безконтролно властта върху идващата от зоните на Бедствието информация? Защо там не се допускат телевизионни екипи? Защо е абсолютно забранено снимането на поразените райони?… Когато недоволните хора излязат по площадите да искат справедливост и наказание на виновните, ние няма да ги убеждаваме да се приберат по домовете си, а ще застанем до тях, за да им помогнем да се преборят със седмоглавата ламя, наречена Управление за обществена безопасност… Ето, съобщават ни, че около университета вече се събират протестиращи граждани! Ние ще направим всичко възможно, за да унищожим властта на сивите шлифери…

Том се хвана за главата. Най-малко очакваше такива думи. Вместо да говори за същността на Бедствието, Ивар фактически подстрекаваше към безредици и сваляне на властта…

— Видя ли какво казаха? — чу се глас отвън. — Аз преди половин час твърдях същото… Ех, защо не съм сега на площадите в столицата, а не вързан тук за тези пършиви станции…

Това беше гласът на Марк Прибрам.

Повече от явно беше, че маневрите се бяха провалили. Привечер полковник Зобрист издаде заповед „край на връзката“, Том и Бен изключиха апаратурата, като оставиха само служебните канали към щаба на групата армии. Малко след това дойде лейтенант Кемени с цяла папка изписани листа. Той не знаеше за заповедта на Зобрист и здраво се скара на Том за изключената радиовръзка, но като разбра каква е работата, само промърмори нещо и се захвана със секретната кодирана връзка.

Прибрам изнесе навън сгъваема масичка и три рибарски столчета, постави ги на тревата между станциите и застла масата с вестник. Том отвори две консерви, Бен измъкна отнякъде парче салам и шишенце с кетчуп и тримата седнаха да вечерят.

Всъщност Бен повече говореше, отколкото ядеше. Беше си възвърнал обичайното самоуверено настроение и говореше за Бедствието, както обикновено говорят за някоя задача по математика — кратко, ясно и без излишни емоции. В ръката си мотаеше изгризано парче молив и драскаше с него по вестника, докато излагаше изводите си пред Том и Прибрам.

Първо. Засега няма правдоподобно физично обяснение на Бедствието. Нещо повече, много е възможно такова обяснение да не е по силите на съвременната наука. Бен каза, че на това мнение били двама от щабните оператори, завършили физика в университета.

Второ. Бедствието засегна главно райони, засекретени от армията. Тук изниква интересен въпрос: защо военните са заели изцяло толкова обширни райони и какво вършат там зад телените мрежи? Малко вероятно е да се ограничават само с военни маневри и учебни стрелби, за това са достатъчни далеч по-малки полигони.

Трето. Оказва се, че засегнатите райони са набелязани като особено важни от парафизиците и от Братствата, и то независимо едни от други, още преди Бедствието. Тези райони е изучавал и Арбиб с групата „Мост“, в това няма съмнение. Това, че групата е била подчинена на Управлението за безопасност (тук Ивар като че ли е бил прав) говори за някакво, макар и косвено, участие на военните в изучаването на зоните със странно поведение. Много е вероятно Арбиб, парафизиците и Братствата да са се натъкнали на интересни и непознати досега природни явления и закони, но да са ги изтълкували всеки по своему. Да не се забравя обаче, че философията на Братствата е по-скоро религиозна, отколкото научна, и в този смисъл не бива да им се вярва.

Четвърто. Защо водачите на Братствата, вместо да изтълкуват Бедствието като предсказания от тях Апокалипсис и да го използуват като доказателство за правотата на вярата си, изведнъж захвърлят цялото си учение и се заемат да свалят властта? Ако Студентската конфедерация, за лидер на която се представи Ивар, наистина е произлязла от Братствата (както твърдеше преди време Арбиб), то лекотата, с която Ивар отрече вярванията на църквата „Истина от небето“, е поразителна. Бен имаше предвид, че „Истина от небето“ по идеология и догматика почти не се отличава от Братствата. Тук Прибрам възрази, че Братствата са решили първо да свалят Легиона и Управлението за безопасност и чак после, когато те не им пречат, да се заемат с изясняването на Бедствието съобразно своята философия. Бен не хареса много тази мисъл, смяташе, че дори и да вземат властта, Братствата няма да държат на вижданията си за Бедствието като Апокалипсис, но не можа да намери солидни аргументи и каза — ще поживеем, ще видим.

В този момент към масата са приближи лейтенант Кемени.

— Какво ново, господин лейтенант? — попита Прибрам. — Кога ще се връщаме в казармите?

Кемени повъртя в ръцете си сгънатата топографска карта.

— Ще се тръгва утре сутрин. Прибрам, я тичай до фургона и извикай оттам сержант Вос…

Когато Прибрам се отдалечи, Кемени седна на столчето му и сложи картата на масата. Сивите му очи, които обикновено шареха навсякъде, сега бяха неподвижни и замислени.

— Слушайте внимателно. Утре сутрин аз трябва да отида с джипа до лагера, където хуните са били през нощта. Има заповед от областното управление да се огледа и фотографира мястото. То се пада в една от силно засегнатите от Бедствието зони. С мен като помощник ще дойде Виноград… Виноград, имаш ли шофьорска книжка?

Том усети как сякаш мравки полазиха по гърба му.

— Тъй вярно… тоест не, но мога да карам кола.

Бен се размърда неспокойно на стола си, очите му се оживиха.

— Господин лейтенант, не може ли аз да дойда вместо Виноград?

— Щом съм казал да дойде той, значи не може. Ти ще отговаряш за прибирането на двете станции в базата. Не мога да оставя Виноград за тази работа, той е при мен само от три месеца, а ти — цяла година. Аз не мога да позволя в мое отсъствие за станциите да отговаря неопитен човек…

От мрака изникна силуета на сержант Вос.

— Викали сте ме, господин лейтенант.

— Вос, ще трябва да взема апаратура за химически контрол и рздиационен датчик. Освен това и храна за двама души за три дена — хляб, консерви и някакви други екстри. Ясно ли е?

— Аха… — лицето на Вос изгуби сънливия си вид. — Значи наистина ви изпращат да търсите изчезналите от хунтата?

Ето нови двайсет, помисли си Том. Обхвана го страшно напрежение. Значи имало и изчезнали хора…

— Кого ще търся, не е твоя работа — отговори Кемени. — Ще можеш ли да уредиш това, което ти казах?

Вос се замисли.

— Храна имам, после ще изпратя Прибрам да я занесе в станцията ви. Радиационен датчик също имам. Но химическа апаратура при мен няма. През нощта бяха донесли от щабния бункер, но си я взеха обратно… Знаете ли, в хунтата май имат резервна. Защо не отидете да проверите?

— Аз нямам време. Ще отидеш ти, вземи Виноград и Рафаел да я донесат дотук. Нали не е много тежка?

— Къде ти — махна с ръка Вос, — целият сандък е най-много двайсетина кила, не повече…

Кемени взе картата и се отправи към станцията си, а Вос поведе двамата войници към лагера на хунтата.

В лагера бяха запалили огън. Около него направо на тревата седяха двайсетина войници и си предаваха от ръка на ръка бяла полупрозрачна петлитрова туба. Тя беше пълна с нещо, което отстрани по цвят напомняше индикиран бензин, но Том знаеше, че не е бензин, тъй като всеки, през когото минеше тубата, я надигаше и пиеше с юнашки глътки. Говореха високо, но неясно, предимно нецензурни изрази по адрес на каквото им попадне. Пред една от палатките Вос видя майор Собел и започна да говори с него за апаратурата. Майорът не искаше да дава сандъка, накрая Вос го заплаши с полковник Зобрист и той се съгласи, но само срещу разписка. Дойде и фелдфебелът на хунтата, двамата с Вос отвориха сандъка и започнаха да правят опис на апаратурата.

— Ех, че не ми върви — тюхкаше се през това време Бен. — Така ми се иска да видя с очите си какво е станало там, а Кемени взе теб… Ти имаш страшен късмет, разбираш ли?

— Ти първо почакай да се върна оттам и тогава говори за страшния късмет. Видя ли как гледаше Кемени? Не съм го виждал досега толкова блед и замислен. Това няма да е само екскурзия в планината.

През това време войниците около огъня запяха една от своите странни песни:

Най-накрая Вос и хунският фелдфебел свършиха с описа и затвориха капака. Вос махна с ръка на Бен да вдигат сандъка, а самият той завърза разговор с фелдфебела.

— Хайде да тръгваме — подкани Бен.

— Чакай поне да чуя песента до края, интересно ми е как свършва…

— Че как миже да свършва? Хепиенд, как иначе.

— Какъв хепиенд?

— Най-обикновен: „Служебно порицан и публично ебан, лежи на пътя Михаил със гъз разпран“. Щом добрите побеждават, значи е хепиенд, независимо от разпраните гъзове…

Том се изхили, хвана своята дръжка и двамата помъкнаха сандъка.

Потеглиха веднага след изгрев слънце. Кемени караше джипа, а до него Том, със зареден автомат до себе си и разгъната на коленете си карта, говореше по радиофона с базата на спасителните хеликоптери. Оттам обясняваха кои пътища са прекъснати и откъде може да се минава, и Том отбелязваше на картата разрушените зони.

Пътят до лагера, откъдето през нощта избягаха хуните, бе най-много осемдесет километра. Според базата обаче, в района на Дяволската клисура той бил пресечен от огромен поток втвърдила се лава. В този район други пътища нямаше, от двете страни на клисурата се издигаха стръмни каменисти склонове, а обиколният път щеше да бъде почти двеста и петдесет километра. От базата предупредиха и за отровни газове, появили се в околността в резултат на Бедствието и разнесени насам-натам от вятъра.

По пътя си минаваха през изоставени, рушащи се села. Съборени огради, хлътнали изкърпени покриви, стени с опадала мазилка, дворове, обрасли с храсталаци. На десет полусрутени къщи се падаха най-много по една-две здрави. И най-страшното — в селата не бе останала жива душа. Само подивели псета лаеха яростно след джипа, докато той криволичеше, за да избегне дупките в изровения асфалт. Вратите на магазините и кръчмите край пътя бяха прясно заковани с дъски.

— Всички са избягали — каза Том. — Уплашили са се от Бедствието.

— От тези села бягат вече двайсет години — обади се Кемени. — Едно време тук са живеели много хора, преди войната това е бил един от най-богатите краища в страната. А после всички се хвърлили да бягат към градовете. Казват, че изведнъж климатът се променил, болести и гризачи нападали реколтата, на полето не се раждало почти нищо и станало невъзможно да се живее… Сигурно по време на Бедствието тук е имало съвсем малко хора. И малкото останали са избягали…

Пътят се катереше по хълмове, спускаше се в долове, пресичаше полупресъхнали реки. Само някои ниви бяха изорани или засяти, резките им граници ясно се очертаваха на обраслото с тръни поле около тях.

Когато джипът излезе от поредния завой, Том и Кемени видяха срещу себе си няколко каруци с цигани. Когато се изравниха с джипа, циганите започнаха да викат, да ръкомахат и да сочат с ръце някъде зад себе си, в посоката, откъдето идваха и накъдето отиваха Том и Кемени. Каруците бяха пълни с шарени вързопи, с кокошки, наблъскани в плетени кошове, отстрани се подаваха няколко свински зурли. Три-четири циганчета скочиха от каруците и се втурнаха да тичат след джипа, викайки: „Бате, дай консерв, дай консерв!“ Том спусна стъклото на вратата, извади една консерва и я търкулна назад по асфалта, където циганчетата се сбиха за нея…

След близо три часа Кемени спря джипа на един кръстопът. Отстрани на кръстопътя течеше вода от каменна чешма с три чучура, а до чешмата се издигаше дървен навес. На пирон, забит в една от гредите на навеса, висяха нечии бог знае кога забравени окъсани работни дрехи. Слънцето се беше вдигнало и огряваше стръмните скалисти склонове на съседния хребет. Рядката гора по билото току-що се беше разлистила и придаваше на планината свежозелен цвят… който, странно защо, в далечината преминаваше в синкавожълт.

Това беше началото на Дяволската клисура. Кемени и Том слязоха от джипа, за да се освежат и да пийнат студена вода. Но вместо свежия планински полъх вятърът носеше от клисурата странна тежка миризма. Кемени подуши въздуха и нервно погледна химическите датчици, закрепени отстрани на вратата на джипа. Разноцветните лампички на датчиците не светеха, но въпреки това той нареди на Том да държи противогазите готови. Кемени извади от джипа някакъв уред, наведе се над чучурите на чешмата, провери с него дали водата е химически чиста и чак тогава се наведе, за да наплиска лицето си… Двамата се поразтъпкаха за няколко минути, колкото Кемени да изпуши една цигара, след което бавно, на трета скорост, поеха надолу по завоите на клисурата.

Въздухът ставаше все по-тежък и по-тежък. Двамата надянаха противогази малко преди да замигат светлините на химическия контрол. Цялата клисура беше покрита с жълтеникав прах, сякаш посипан от самолет, и колкото по-надолу слизаше джипът, толкова по-дебел ставаше слоят прах. В тези условия пропътуваха няколко километра. Том следеше картата: до лагера на хунтата оставаха само два остри завоя. Когато обаче бавно, с трийсетина километра в час, навлязоха в първия завой, пред очите им се разкри такава гледка, че Кемени веднага закова спирачките.

Насрещният склон на клисурата беше покрит от застинали потоци от странен материал. Някои от потоците бяха синкави, други — просто сиви, но прорязани от червеникави жилки. Материалът беше наглед шуплест, застинал в причудливи форми. Потоците се спускаха до самата река в дъното на клисурата, където под въздействието на студената речна вода бяха образували фигури с уникални форми и оцветявания. Там, в дъното, стояха натрупани и цели преспи от жълтеникавия прах… По асфалтовата лента на шосето напред зееха пукнатини, по една педя широки, а самото шосе се бе нагърчило и огънало като след земетресение. Както си беше с противогаза, Кемени извади отнякъде зареден фотоапарат и изщрака няколко кадъра на склона и дъното на клисурата, след което бавно подкара джипа напред, внимавайки да не хлътнат гумите му в пукнатините по асфалта.

След втория завой се показа опожарената гора. Някъде далеч напред в клисурата огънят продължаваше да гори и се издигаха кълба белезникав дим. По средата на опожарения склон се виждаше широко петно с неправилна форма, горе-долу колкото игрище за футбол, покрито със същия сивосинкав шуплест материал. А по повърхността на петното сияеха с най-чисти спектрални цветове фигури с изключително сложна и заплетена форма, сякаш избродирани върху него от гигантска ръка. В началото Том ги помисли просто за някаква игра на падащата върху гладката повърхност на петното слънчева светлина, но когато джипът се движеше, те не се променяха, а оставаха на мястото си. Кемени спря за малко, за да снима и тази странна гледка… Най-накрая достигнаха отбивката, означена на картата с буквата „Х“, всичко около нея беше обрасло със зловещо изглеждащ червен мъх. Джипът пое по отбивката, гумите му нагазиха в мъха със странен жвакащ звук и след сто метра спря пред лагера — или по-скоро пред това, което беше останало от него.

И четирите палатки бяха изгорели. От земята стърчаха опушените им колове. Бяха горели и храсталаците и дърветата наоколо, но сега те бяха покрити от агресивния червен мъх, който бе превзел всичко наоколо и дори се бе изкачил по бризента на два от трите изоставени камиона. Те като по чудо не бяха засегнати от пожара, тъй като бяха паркирани малко встрани, а и навярно хуните са им били източили бензина.

Кемени слезе от джипа и тръгна покрай високата скала до пътя, последван от Том с автомат в ръка. Подметките на армейските им обувки потъваха на няколко сантиметра в мъха. Кемени се огледа и се запъти към нупчината сивобели парчета със странна форма, наредени едно върху друго до отвесната скала в края на поляната. Том отначало не можа да разбере какво представляват те и защо Кемени се заинтересува от тях, но като мина от задната им страна, с изненада различи в един от най-долните отломъци предния панел на междинната усилвателна апаратура. Побиха го тръпки: ако това наистина е бил усилвателят, той сега изглеждаше, сякаш е бил разтопяван в пещ и газен от валяк… Зачуди се какви ли чудовищни сили са действували по тези места, когато Кемени вдигна поглед нагоре към скалата и инстинктивно отскочи няколко крачки назад. Том също вдигна очи натам и остана поразен. Горният край на високата двадесетина метра скала беше издаден като гигантски език два-три метра навън. Този език обаче беше чисто черен на цвят и блестеше като полиран на слънцето, а по краищата му бяха застинали огромни капки — може би някои от тях тежаха по стотина килограма…

Кемени изщрака цялата лента на фотоапарата. Снима останките от лагера и овъглената гора наоколо, изоставените камиони, обраслите с мъх бризенти и гуми, обезобразеният усилвател, чудовищните черни капки на ръба на скалата… По едно време той забеляза до един от камионите железен лост и се опита да изстърже с него мъха от странните хълмчета, издигащи се на близо метър от земята до изгорелите палатки. Мъхът се оказа много здраво вкоренен, сякаш залепен с лепило, но въпреки това Кемени успя да откърти няколко чима. Отдолу се показа зеленикав лепкав материал, лостът оставяше по повърхността му дълбоки бразди, които бавно сякаш се запълваха отвътре с гъст жълт сок… Том неволно отмести поглед от оголеното място, докато Кемени снима и него. Най-накрая той свърши със снимките и двамата се върнаха при джипа си. За тяхна неприятна изненада гумите му вече бяха започнали да обрастват с мъх. Том го изстърга с лоста, двамата седнаха на местата си и се понесоха обратно.

Кемени разреши да свалят противогазите чак на кръстопътя с чешмата. Там той спря джипа, изключи двигателя и извади от жабката папка с чисти бели листа.

— Почивка — изпъшка той. — Ако искаш, можеш да обядваш.

Том жадно гълташе свежия въздух. Докато си наплиска лицето със студена вода от чешмата, Кемени седна на пейката под навеса и сложи до себе си папката.

— Вие ще обядвате ли, господин лейтенант? — попита Том.

— Първо трябва да опиша на хартия какво съм видял долу, още докато впечатленията са ми свежи. Всъщност… Отвори една от малките консерви, отрежи две филии хляб и ми ги донеси тук.

Том занесе яденето на Кемени, после постла вестник върху предния капак на джипа, извади консерва и хляб за себе си и се залови да яде. Когато свърши, Кемени още пишеше. Беше изпълнил два листа със сбития си почерк, отвреме-навреме се замисляше, бодваше с вилицата си парче месо от консервата и продължаваше да пише. Тогава Том хвана автомата си, свали маскировъчното яке и легна отстрани в меката трева.

— Ставай, време е — гласът на Кемени извади Том от дрямката.

— Какво, връщаме ли се?

— Когато свършим работата, тогава ще се върнем.

Том се изправи и разтърка очите си с юмруци.

— Какво още остава, господин лейтенант?

Кемени му махна с ръка да се приближи. На капака на джипа лежеше разтворената карта.

— Трябва да стигнем до полигона „Щит“. Там в нощта на Бедствието е било разположено едно от отделенията на хунтата. Тогава връзката с целия полигон пропаднала и за съдбата на бойците не се знае нищо. Моя задача, а значи и твоя, е да огледаме мястото на лагера им.

— А полигонът „Щит“ засегнат ли е от Бедствието?

— Някои части — да. За съжаление наблюдателите нямат пълна информация точно за този район, тъй като вертолетите им са били заети с гасенето на пожарите около Хварин…

Двамата разгледаха картата. До полигона можеше да се стигне по прекия военен път, но според базата огромен район около него бил напълно обезобразен от Бедствието и пътят бил напълно непроходим. Затова Кемени очерта нов маршрут, който обикаляше чак през незасегнатата територия около границата. Погледнаха часовниците си, беше три и половина следобед, и седнаха в джипа.

…Пътят се виеше високо по хълмовете, а ниско долу течеше граничната река. Отсрещните хълмове и гори принадлежаха на друга нация, на друга държава, на друг военен блок. Там, зад планините, вражеските армии доскоро играеха същите скъпи, смъртоносни и безсмислени военни игри, както и от тази страна. Когато след три месеца щеше да влезе в сила договорът за ограничаване на оръжията, най-накрая армиите щяха да се отдръпнат от границата и за пръв път от тридесет и шест години хората от двете й страни щяха да могат да я пресичат без страх и формалности. Щяха отново да се съберат нелепо разделените села, родове и семейства… Майката на Том беше родена точно в едно такова разделено на две от границата село. Той знаеше как хора, говорили на един и същ език допреди войната, трябваше да се вричат във вярност на две враждуващи нации, как бяха принуждавани да се мразят едни други и как вместо да се намразят, те намразиха онези, които ги насъскваха едни срещу други, срещу своите роднини и близки от другата страна. Намразиха оялите се политици, намразиха писателите ултрапатриоти и демагози, журналистите, готови по заповед на Легиона да залеят всеки с помия, активистите, отговарящи за разпространението на организираната любов и ненавист…

Кемени рязко сви по някакъв страничен път, покрит с чакъл, и подкара нагоре през напечените от слънцето голи баири. Джипът се люшкаше, друсаше, гумите му хвърляха назад ръбестите камъчета. По едно време преминаха покрай пуста каменна кариера. Празните тенекиени бараки бяха с изпочупени стъкла, виждаха се два изоставени ръждясали багера и обърнат наопаки оранжев леген от самосвал. Върху легена беше кацнала някаква едра хищна птица, може би орел или сокол. Кемени спря джипа, извади пистолета си и без да слиза от джипа, изгърмя два патрона по птицата. Той обаче не уцели, един от куршумите с писък рикошира в легена, птицата разпери криле и отлетя невредима към високите бели скали над кариерата.

Най-накрая каменистите хълмове свършиха, пътят тръгна надолу и пред очите на Том и Кемени се показа открита въглищна мина. Залежите явно се бяха изчерпали още преди години, стръмните стени на ямата бяха покрити с бледа трева и хилави храсти, а дъното беше обрасло с тръстики и папури, между които се виждаше ръждивочерна вода. Пътят минаваше покрай мината и водеше към железопътния възел в долината на река Дуда, но малко преди него Кемени зави по асфалтираното шосе, виещо се нагоре по течението на реката.

Водата на Дуда наистина имаше червеникав цвят, точно както беше чул Бен, и колкото по-нагоре се изкачваха, толкова по-наситен и зловещ ставаше той. Някъде високо напред се издигаха бели кълба дим, мяркаха се и прелитащи хеликоптери. След около половин час път навлязоха в поразената зона, за тяхно щастие левият бряг, високо по който се виеше прокарано шосето, беше почти незасегнат. На отсрещния бряг обаче още димяха пожарите, тук-таме от изгорялата и спечена земя се издигаха странни образувания от шуплести минерали с екзотични цветове. От някои такива образувания се стичаха потоци от червеникава течност, които се вливаха в реката и й придаваха зловещ кървав вид. А там долу, близо до реката, двамата за пръв път видяха няколко къщи, обхванати от странни зелени пламъци…

Кемени отби джипа встрани и изключи двигателя, после извади страница от вестник, каза на Том, че ще се забави няколко минути, и изчезна в крайпътните храсти. Том слезе, поразтъпка се наоколо с автомат на рамо, и се загледа в чудовищния пейзаж на хълмовете вляво от реката. Странно, но сега бушуващите зелени пламъци и черната, блестяща като метал повърхност на отсрещните скали, плод на неизвестните, разиграли се преди по-малко от две денонощия безумни процеси, му се видяха сякаш познати. Като че ли ги беше виждал и преди, и то именно в същия ракурс — леко отгоре и отляво, само че над тях имаше и нещо друго… Том знаеше, че по принцип много слабо помни такива подробности. Текстове и мисли, свои и чужди, запаметяваше отлично, музикални изпълнения — също. Но когато работата опреше примерно до запомняне на лица, имена, визуални детайли, мозъкът му работеше отчайващо зле. Единствено когато беше пиян, успяваше да се справи с подробностите, сякаш в трезво състояние не ги забелязваше. Само че Том пиеше рядко, за последен път беше пил преди два месеца заедно с Арбиб и Кемени в „Чевръстия поп“, а преди това — на купона у Ивар миналата година… „Чакай, а какво разглеждах у Ивар? Компютърът, разбира се, новичките мебели, фототапетът… шарените пуловери на момичетата… листовката на Тина… Листовката!“ Сърцето на Том сякаш подскочи. Пейзажът пред него не просто приличаше на онзи от листовката, а БЕШЕ ТОЧНО ТАКЪВ! Липсваха само странните вихри в небето… а дали в страшната по-минала нощ не са се извивали във въздуха над хълмовете?… и, разбира се, строгата физиономия на ТОЗИ, КОЙТО ИДВА…

Да не би тези Братства да са имали информация какво точно ще стане в нощта на Бедствието? Да са знаели предварително какво ще се случи тук? Може би са се стичали насам именно за да видят предсказания от тях Апокалипсис, досъсипал във великденската нощ съсипаните вече от всевъзможните природни и социални бедствия Западни области? Може би са искали да посрещнат онзи, който щял да дойде? И може би той вече е дошъл?… Том се опита да си представи какво биха представлявали в този случай знанията на водачите на Братствата. Някакво тайно учение… като другите многобройни тайни учения и доктрини, стремящи се да излязат публикувани във възможно най-голям тираж… Учения, разлчаващи се в детайлите, но еднакви в умението да експлоатират стремежа на хората към знание. Знание, обясняващо всичко във вселената и абсолютно несвързано с ежедневния им живот. Знание, дарено на избраниците направо от върховните небесни сили. Не, такова учение може да бъде всичко друго, но не и вярно…

Кемени излезе от храстите, затягайки в движение колана на панталона си и намествайки на него кобура.

— Господин лейтенант… Какво ще кажете за идеята да снимате оттук отсрещните хълмове?

— Защо точно тези? Нататък сигурно ще има много по-интересни неща. А и лентите са малко, може да не стигнат.

Тогава Том разказа на Кемени за листовката. Той слушаше с интерес, но и с недоверие, гледайки право в блесналите от възбуда очи на Том.

— Какво пък, ще ги снимам. Не знам каква е била тази листовка, но сигурно в някой отдел на Управлението пазят някой и друг екземпляр, приложен към дело… Ако не друго, ще могат да ги сравнят.

Кемени смени лентата на фотоапарата и изщрака няколко кадъра. После погледна часовника си, погледна и слънцето, което беше слязло ниско над хоризонта и светеше право в очите му през пелената от дим, махна на Том да се качва в джипа и запали двигателя. Джипът изрева, потегли рязко и се заизкачва нагоре по пътя.

…На поредния завой Кемени рязко закова спирачки. Том залитна напред и удари челото си в стъклото. Веднага вдигна глава, погледна напред и едва повярва на очите си.

Лентата на шосето внезапно свършваше на двайсетина крачки от тях. Цялата земна повърхност заедно с пътя напред беше пропаднала на дълбочина от трийсет и повече метра. Далеч напред и настрани се виждаха границите на пропадналата област, овална като кратер на угаснал вулкан. На дъното й се виждаха широки пукнатини, от някои от тях като от фонтан извираше вода. Или поне отдалеч приличаше на вода. Част от земята долу вече се бе заезерила, виждаше се как асфалтът на пропадналото шосе е потопен на метър-два под повърхността… А върху още сухата част от кратера като с червена боя бяха очертани широки спирали — разбира се, не с боя, а с нещо като странния мъх от Дяволската клисура…

— По дяволите — изруга Том. — Нали от базата казаха, че пътят е невредим? Къде са гледали наблюдателите? — и той посочи кръжащия в далечината пред тях хеликоптер.

— Зависи по каква карта са правили отчета на наблюденията в базата. Ние сме с точна военна карта, а тукашната база е в щаба на селскостопанската авиация, сигурно са с обикновена, цивилна карта.

— Че толкова ли се различават двете карти? Нали все пак трябва да имат нещо общо…

Кемени изсумтя и завъртя глава.

— Военните и цивилните карти на Западните области си приличат горе-долу колкото крокодила и бялата мечка. Едни и същи са само разположенията на градовете и отворените за движение пътища. В момента ние се движим по военно шосе, което бог знае дали изобщо е нанесено в картата на базата. С цел секретност, на обикновените карти планините, реките и пътищата, попадащи в забранени за посещаване райони, са нанесени с големи грешки и неточности — за да се заблудят вражеските шпиони… Не знам те колко са се заблуждавали, но като резултат от това сега ние ще трябва сами да търсим обиколен път.

Селото беше потънало в непрогледна тъмнина. Нито една лампа, нито един прозорец не светеше в безлунната вечер. Докато джипът бавно се катереше по стръмния изровен път, мощните му фарове осветяваха съборените каменни дувари и трънливите огради покрай него. Светлината на фаровете подскачаше нагоре-надолу в такт с друсането по изровения асфалт, попадаше на увиснали дървени порти, на рухнали плевни и кочини, на къщи със заковани с дъски врати и прозорци.

Изведнъж на пътя пред джипа се показа мъж. Той беше висок, едър, с гъста побеляла коса, със зелена ватенка, огромни гумени ботуши и ловджийска пушка на рамото. Някъде отстрани с лай дотича огромен рунтав пес, песът се хвърли срещу джипа, но мъжът му подвикна нещо и той укроти бясното си ръмжене.

Кемени спря джипа, остави фаровете на къси светлини и двамата с Том излязоха отпред, на осветения път, където стоеше мъжът.

— Добър вечер — поздрави той и хвана с ръка нашийника на песа.

— Добър вечер — отговори Кемени. — Вие тук ли живеете?

— Да, тук — каза мъжът и посочи неясния силует на къща отляво на пътя. — Казвам се Хоор, Кар Хоор, и съм кмет на селото. А вие двамата, виждам, сте военни… По каква работа сте насам?

Кемени обясни, че са тръгнали за полигона, и разказа за пропадналата земя в долината и прекъснатото шосе. Мъжът слушаше внимателно, допушвайки цигара без филтър, клатеше замислено глава и цъкаше с език.

— Лошо, лошо… Божие наказание е това, каквото и да мислят младите… А и вие сте я загазили, лутате се посред нощ по тези диви баири. Я по-добре да влезем вътре, в двора, да си кажем по някоя и друга дума. Стана вече втори ден откак всички от селото избягаха, само аз останах и си приказвам сам с кучето. Че нали аз съм кмет, а все някой трябва да остане тук — страх, не страх, да пази селото…

Кемени паркира джипа отстрани на пътя, взе офицерската си чанта, Том метна автомата на рамо и двамата влязоха през дървената порта.

Чак когато угаснаха фаровете на джипа, Том усети каква страшна тъмнина цари наоколо. Буквално на няколко метра от него лаеше песът, но той не го виждаше, не виждаше дори земята пред себе си и вървеше през тревата бавно, пипнешком. Времето беше ясно, но нямаше луна и звездите по небето изглеждаха големи колкото юмруци. Такова красиво, осеяно с хиляди звезди — и ярки, и слаби — небе, Том виждаше за първи път.

Хоор ги заведе до една здрава, груба дървена маса под някакво дърво и тримата седнаха на пейките около нея. Хоор сложи пушката на масата, а Том остави до нея автомата си.

— Вие двамата откъде сте? — попита ги домакинът.

— От казармите в Дал — отговори Кемени.

— Не, аз питам от кои краища сте, откъде са ви пратили тук.

— Аз съм чак от крайбрежието. А боецът е столичанин.

— Значи така… Е, при вас няма такива беди, както по нашите места, тук какво ли не се струпа на главите ни. Сякаш земята вече не ни иска, гората и тя не ни иска, а господ бог сякаш не може да ни понася повече…

Хоор говореше без да спира, с някакво странно спокойствие в гласа, сякаш зад това спокойствие се криеше страх и несигурност.

— Преди няколко години имах пчелин горе в планината. Ставаше хубав мед, и изкарвах доста пари от него. Само че един ден близвам меда, а той, вместо да е сладък, е леко солен на вкус! Започнах да захранвам пчелите със захарен сироп, но и това не помогна — медът ставаше все по-солен и по-солен, най-накрая се уплаших, разтурих кошерите, пчелите подивяха, а медът, който остана, го давах с помията на прасето. Прасето добре се охрани, и месото му беше вкусно… Същата година на лозето на шурея се роди люто грозде. Е, не силно люто, а само леко, като праз лук. Шуреят и той се уплаши, искаше да изкорени лозето, но синът му го разубеди — дай, казва, първо да направим вино от това грозде, пък ако виното не става за нищо, тогава ще го изкореним. Така и не разбрах какво вино е станало, никога не изнесе от него да почерпи, но лозето остана и до ден днешен ражда люто грозде… А горе, из планината, ставаха още по-лоши работи.

Двама братя от селото имаха там кошари, гледаха овце. Караха я криво-ляво, по някое време почнаха да се оплакват, някакви гадини нападали стадото и съсипвали вълната на овцете. А един ден по-младият от двамата идва в селото, право в кръчмата и почва чашка след чашка. Гледам го — целият прежълтял, питам го какво става, а той разправя как вечерта кошарите били нападнати от хиляди мравки. Мравките били по една стъпка дълги, със зеленикава броня, движели се в колона, полазили на покрива и започнали да отнасят керемидите! Братята не можали да направят нищо, кучето им се хвърлило върху мравките, но те го подхванали така, че братята едвам го отървали, мравките му откъснали заден крак. За няколко часа на покрива не останала нито една керемида. Никой тогава не му повярва, но аз се качих с него на кошарите и с очите си видях ометения покрив, пътеката, утъпкана от мравките, и един мравешки крак, който кучето било отгризало. Братята едвам изтраяха до есента, продадоха овцете и избягаха в града, кошарите запустяха и до Коледа нищо не остана от тях. Може би някои от селото са ги разтурили и са взели гредите и останалата дървения, а може и мравките да са ги опоскали… По-късно чувах, че някакви ловци от съседното село също били видели мравките, само че тогава не мъкнели нищо. Изобщо, ловците виждаха много странни неща. Една сутрин, още на разсъмване, двама бяха видели някакви огнени стълбове и колела да се издигат над една поляна между хълмовете. Няколко човека отидохме дотам и какво виждаме: на изсъхналата от сушата трева, а тогава пет месеца не беше падала и капка дъжд, се очертали някакви кръгове и резени от дъги, по няколко метра широки, и вътре в кръговете расте съвсем свежа трева, сякаш току-що покарала, и дори гъби и пролетни цветя поникнали там. Тогава старият Ребо казва — нечиста сила ги е накарала да покарат в сушата, недейте да ги берете, недейте дори да ги докосвате, кажете и на роднините си… Пък на следващата пролет навсякъде поникнаха някакви нови, невиждани досега растения. Помня как двете ми внучета бяха набрали букет цветя, носят го на баба си, бог да я прости, а тя като ги сгълча — това са, казва, гяволски цветя, хвърлете ги надалече и си измийте ръцете, мен старата баба Кана ми е говорила за гяволските цветя. Тази баба Кана вие не я знаете, беше дърта вещица, знаеше много неща и умееше да вижда бъдещето. Тя постоянно мърмореше за някакъв гняв божи, как ще се стовари върху нас и как съжалява, че няма да е жива да види как се каем за греховете си… Умря през януари месец, а аз сега се чудя дали Бедствието през оная нощ не е същия гняв божи? Само че баба Кана не позна за това, че ще се разкайваме. Не се разкайваме, а още повече псуваме бога и вси светии, по нашите места може и да се водим християни на книга, но иначе сме си същи неверници, не знаем ни правда, ни кривда, ни грехове…

Хоор млъкна, бръкна в джоба си, драсна клечка кибрит и запали цигара. Кемени се наведе към пламъка и запали своята.

— Виноград, бягай до джипа и донеси ядене — каза той.

Том стана, но Хоор го задържа с ръка.

— Вие сте ми гости и ще ви храня аз. Ядене имам, колкото си искате — месо, мляко, сирене, яйца… Само с хляба съм зле, защото фурнаджията от съседното село вчера избяга към града, така че донеси, ако ти се намира.

Когато Том се върна с твърд самун под мишница, около масата нямаше никой. Гласът на домакина идваше от открехнатата врата на къщата, откъдето излизаше сноп светлина. Том тръгна натам, задържа за малко погледа си върху двата некролога и черната кърпа на вратата, и влезе вътре.

Озова се в широка стая с пръстен под, нисък таван и гола, слаба, прашна електрическа крушка под него. Хоор ръгаше въглища в чугунената печка, върху която вече цвърчеше тиган с пръжки, а Кемени разглеждаше избелелия плакат на стената. Плакатът беше на футболния отбор на Хварин, от годините, когато три пъти подред стигаше до второ място в класирането и трите пъти някой столичен отбор с разни машинации му измъкваше под носа шампионската титла. Том седна на миндера до Кемени, а Хоор се протегна и включи допотопния телевизор, който стоеше на масичката в ъгъла.

— Няма звук — обясни той. — Развали се по време на Бедствието. Точно преди него седяхме тук двамата със сина ми, пиехме и гледахме филма. После настана такъв ужас, че никой от нас дори не помисли за телевизора… Чак когато го пуснах вчера вечерта, видях, че звукът се е изгубил.

Кемени държеше нещо в ръце под масата. Том се дръпна малко назад и успя да разпознае служебния му диктофон. Сигурно Кемени е записал целия разговор на масата отвън, помисли си Том. И ще го предаде където трябва, а там какво ще направят с него, може само да се гадае…

По телевизора показваха новини. По-голямата част бяха безкрайни репортажи от някакви улични безредици. Том се мъчеше да познае само по картината, тъй като звук нямаше, къде са станали безредиците. Чак като показаха един от водачите на тълпата, който крещеше нещо с мегафон на хвърлящите камъни по полицията младежи, Том разпозна зад него централната фасада на столичния университет.

През това време Хоор донесе отнякъде кана с вино, извади чаши, седна до масата и се загледа в телевизора.

— Какви са тия хулигани? Къде се бият?

— В столицата — късо отговори Кемени.

— Така ли? — Хоор се заинтересува. — И кои се бият? Младежът е от столицата, може той да ги знае…

— Сигурно са от опозицията — каза Том, — а може и да са от Братствата.

— Братства?… Какви са тези Братства?

Том накратко обясни на Хоор за братствата. Хоор кимаше разсеяно, а когато Том спомена, че армията често залавяла техни членове в заградените райони, лицето му се проясни.

— А, значи това били… Преди месеци се мяркаха и по нашите места. Тогава областният управител беше обещал на нас, членовете на Легиона в областта, по едно прасе награда за всеки заловен хулиган. Той ги наричаше просто хулигани, каза, че се занимавали с антидържавна дейност и че ги издирвала полицията. Та по тази линия ние от тукашните села взехме доста прасета. Аз съм говорил няколко пъти с тях — просто по служба, нали съм човек на власт, трябва да ги разпитам какво дирят по нашите диви баири. Те пък ми говорят също като баба Кана — идва второто пришествие, тежко се пише на вас, дето сте се поставили в служба на властта, защото властта в тази държава била дадена от дяволските сили, спасявайте душите си, докато е време, и други такива. Тогава, разбира се, смятах, че ме разиграват, но сега, след Бедствието, си мисля — не са били и те като баба Кана ясновидци, не са ли знаели нещо, дето нас, обикновените хора, не ни е било съдено да го знаем? Не са ли получили божие откровение?… Само че не вярвам, че са такива хора. Когато ги ловяхме, намирахме в раниците им всякакви уреди, техника, дето никой по нашите села не е виждал. А хора, които се занимават с техника, според мен не могат да получат божие откровение, за него трябва вяра, а машините учат човека да не вярва, учат го само да смята и да печели… Хулигани са си и нищо повече, а това за второто пришествие са ми го разправяли само за да се отърват от мен. Не ги ли виждам сега на телевизора как хвърлят димки по улиците и как чупят витрините и стъклата на колите…

Хоор стана и донесе тигана от печката. Тримата се нахвърлиха върху апетитно миришещите пръжки и ги ометоха за нула време, докато си пийваха от тежкото домашно вино. През това време на екрана на телевизора се появи самият президент и зачете някаква реч. Том гледаше опротивялата на цялата нация подпухнала физиономия с тъмни рогови очила и изпитваше истинско наслаждение от това, че и да иска, не може да чуе омръзналите му до втръсване мисли за единството на народа…

— А вие какво смятате? — попита ги Хоор. — Кой е виновен за Бедствието? Или пак, както винаги, няма виновни?

Том и Кемени се спогледаха.

— Кой знае — отвърна Кемени. — Напоследък търсят виновници само за неща, за които никой не е виновен. А тези, които си пълнят гушите за сметка на народа, никой не им търси отговорност.

— Виж, за това сами сме си криви — каза Хоор. — Щом пуснахме веднъж най-големите риби да правят каквото си искат, вече не можем да спрем и по-малките. На времето не беше така, в Легиона имаше здрава дисциплина, дори по най-високите места не бяха спокойни за себе си — ще дойде някой ден проверка за корупция, и ще излетят като тапи. Всъщност, тогава често излитаха и просто ей-така…

Умората от дългия път и безсънните предишни две нощи здраво налегна Том. С мъка той успяваше да държи очите си отворени, докато домакинът разказваше на Кемени спомени от военните години. Как цялата област била окупирана, как партизаните всявали страх и ужас в окупационната армия и нанасяли жестоки удари по нейните части, държали в ръцете си всички проходи и пътища и как противникът пращал самолети и хеликоптери, за да ударят планинските им убежища. Как при отстъплението части на противника се барикадирали в някакъв манастир и как настъпващата наша редовна армия го унищожила с право мерене от танкове, и как след като разрушили манастира, пресъхнали лековитите извори с минерална вода…

— Къде мога да легна да поспя малко? — попита полузадрямалият Том.

— Лягай направо тук, на другия миндер — предложи Хоор. — Оттатък в стаята не съм палил печка и е студено…

Том свали тежките си обувки и маскировъчната униформа, опря автомата до стената и се зави с грубото вълнено одеяло, което намери на миндера. Заспа почти веднага, без да обръща внимание на дрезгавия глас на Хоор, който продължаваше да разказва на внимателно слушащия Кемени безкрайните си преживелици.

Пред бариерата на входа на полигона „Щит“ ги очакваше изненада. Когато Кемени излезе от джипа и тръгна към фургона на пропуска, оттам излезе висок, мургав офицер със сиво-черната униформа на вътрешните войски и капитански пагони, обшити с червено-черна лента — комисарски пагони на Управлението за обществена безопасност.

— Вие сте лейтенант Кемени, ако не се лъжа?

— Тъй вярно.

— Аз съм капитан Изард от осми отдел на управлението. Нося заповед за прехвърлянето ви в разпореждане на отдела — и капитанът извади от чантата си някаква бланка за шифрограма.

Кемени озадачено разглеждаше бланката.

— Че нали Управлението имаше само седем отдела? — каза той.

— БЯХА седем — отговори Изард и извади още една шифрограма.

Кемени се почеса замислено по врата.

— А тази заповед… координирана ли е с щаба на спецармията?

Изард извади още две шифрограми и някакъв факс. Кемени ги погледна и сви рамене.

— Е, всичко е ясно. Само че преди това трябва да огледам мястото, където е лагерувало нашето хунско отделение, там хората ни изчезнаха безследно…

— Най-добре е да дойдете с мен при началника на полигона — каза Изард и погледна часовника си. — Сега там правят оперативка за състоянието на поразените от Бедствието зони. На полигона пратиха на помощ вътрешните войски и сега спасителните работи се координират от нашия щаб. Там сигурно ще ви дадат информация за района на вашия лагер… — Изард видя Том, който още седеше в джипа, и се замисли. — Войникът там какъв се явява?

— Компютърен специалист. Взех го за помощник, в случай на нещо…

— Тогава най-добре е той да остане тук, а вие елате с мен.

Изард и Кемени седнаха в новичкия черен открит джип, паркиран в сянката на ореха до бариерата, и отпрашиха навътре към полигона. Том паркира своя джип на същото място под ореха, заключи го и тръгна към фургона на пропуска.

Под козирката на фургона стояха двама войници в сиво-черни униформи. След като Изард и Кемени се изгубиха от погледите им, те седнаха на две обърнати щайги, извадиха карти и започнаха да играят сантасе. Отвреме-навреме единият от тях, новобранец, ако се съди по уставно закопчаната куртка, вземаше бинокъл и оглеждаше с него гората и поляните на отсрещния хълм. Докато той гледаше през бинокъла, другият, дребен на ръст и с мургава лисича физиономия, надничаше в картите му, и резултатът закономерно нарастваше в негова полза. Двамата приказваха малко, на някакъв крайморски диалект, и изгледаха приближаващия се Том с пълно равнодушие.

— Какво гледате отсреща с бинокъла? — попита ги той.

— Сам виж — отговори му дребният. — Гледай към края на гората, ей там вляво от оня бор…

Том насочи бинокъла към бора и леко го завъртя наляво. В полезрението му попадна трънливата покрайнина на гората и някакви странни животни, които вървяха в колона едно след друго. Той нагоди бинокъла за леко късогледите си очи, картината се избистри и успя да разглега животните по-добре. Те бяха синкави на цвят, приличаха на мравки, но бяха много по-едри, Том оцени големината им спрямо поваления дънер, над който преминаваха, и реши, че са около един метър дълги. По конструкция на тялото досущ напомняха мравките, движеха се също като тях, в неравна колона, а някои мъкнеха на гърбовете си обли бели камъни. Том затаи дъх, хвана здраво бинокъла, за да не подскача зрителното поле, и за своя безкрайна изненада видя, че това, което мъкнеха сините мравки, не бяха камъни.

Това бяха чували с цимент, по петдесет кила единия!… Ясно се виждаше оранжевият надпис и емблемата на заводите „Вулкан“.

През главата на Том премина снощния разказ на Хоор за мравките, които отнесли керемидите на овчарника. Наистина според Хоор онези мравки били по-малки, около една стъпка дълги, но явно са имали същото поразително, дори абсурдно, влечение към строителните материали. Какво ли ще успеят да построят с цимент и керемиди? И няма ли да започнат да влачат и други неща — платна за кофраж примерно, арматурно желязо…

— Какви са тези мравки? — обърна се Том към войниците.

— Да не съм ги ебал — отвърна ниският. — Началникът на караула каза да ги следим и ако тръгнат към нас, да му се обадим. Тук нищо не е като хората, и мравките им шантави…

— Знаеш ли откъде мъкнат цимента?

— Някъде натам имало военни складове. То от военни складове напоследък кой ли не мъкне…

— А накъде го влачат?

— Че откъде да знам? Ей ги там отсреща, бягай и ги питай, ако си нямаш работа.

С това ентусиазмът за разговор у ниския свърши и той отново се вторачи в картите си. Том, поразен от безразличието и равнодушието на войниците, се помъкна обратно към джипа и включи транзистора си.

Не се хващаше нито една станция, явно ретранслаторът беше повреден по време на Бедствието. Накрая обаче улови някаква чужда станция и през съскането и пращенето Том разпозна старата песен „Април“ на Дийп Пърпъл. Това беше любимата му допреди година песен и той се заслуша в странния английски текст:

…Кемени и Изард се върнаха много по-бързо, отколкото очакваше Том. Черният джип се носеше с голяма скорост, наби спирачки пред бариерата и вдигна облак прах.

— Няма що, попаднали сте на началник щаб — горещеше се Кемени, докато слизаше от джипа. — Говори ми, сякаш не съм сътрудник на контраразузнаването, а чужд шпионин…

— Разберете, Кемени, това не е наша приумица. Знаете, че в нощта преди Бедствието на този полигон задържаха няколко групи от Братствата, но не знаете, че една група е проникнала вътре. В нея е имало внедрени агенти на Управлението, всъщност затова тя е преминала през постовете. Агентите са имали радиовръзка с ръководителя на операцията. Броени минути преди Бедствието те са предали условен сигнал — „всичко е наред“, и след това не са отговаряли на повикванията. Цялата група се смята за безслегно изчезнала някъде в района зад хълмовете — Изард посочи с ръка към южния хоризонт. — Там някъде е бил и вашият лагер. Сега целият район е отцепен и се претърсва системно от специалисти на Управлението…

— Слушайте, Изард, не отделяте ли прекалено много внимание на някаква си група луди глави?

— Забравяте едно много важно обстоятелство. Тези луди глави са знаели за работата на групата „Мост“. А тази група беше подчинено пряко на центъра и за нейното съществуване трябваше да знаят само няколко души в страната. Дори президентът и премиерът не са били информирани за работата и. Изведнъж обаче се оказва, че за нея пишат по вестниците и говорят по радиото! Пишат и говорят по нареждане на подобни луди глави. За сведение, в нощта на Бедствието „Мост“-аджиите са провеждали изследвания именно в района, в който са се мотаели братята воглаве с нашите агенти. И тяхната група също се счита за безследно изчезнала! Районът е напълно обезобразен. Вероятността някой от изчезналите да бъде намерен жив е близка до нула. Трябва да бъдат събрани всички следи от двете групи и по възможност да бъдат намерени телата на загиналите, без за това да се вдига излишен шум… При сегашната паника около Бедствието Управлението не бива да позволява да се появяват разни слухове около изчезването на единствения колектив от учени, който се занимаваше с феномените в областта, още повече че те са работели под неговата шапка. Стана ли ви ясно?

Кемени, който внимателно следеше думите на Изард, махна с ръка.

— Ясно… Така или иначе сме я загазили. Ще можем ли да стигнем в столицата до края на работното време?

Изард погледна часовника си и кимна.

— Боецът ще го вземем ли?

— Ще го вземем — каза Кемени. — Аз съм му старши, няма как да го зарежа тук. Пък и може да потрябва за нещо.

Изард се оказа отличен шофьор. Черният джип се люшкаше насам-натам, когато заобикаляше с голяма скорост дупките в асфалта. Вместо да се лута между баирите и обезлюдените села, Изард се движеше по някакъв пряк маршрут, което много озадачи Кемени.

— Чакайте, това шосе май не е означено на моята карта…

Изард се усмихна добродушно.

— Недейте си мисли, че в картите на специалните войски е нанесено всичко. Западните области са пълни с обекти, съществуването на които е пълна тайна даже за военните от щаба на групата армии.

— За какви обекти говорите?

— Ами примерно за полигоните на централно подчинение на Пакта. Вие сигурно не знаете, че има и такива…

— Че щом тези полигони са толкова тайни, защо ми говорите така направо за тях? — усъмни се Кемени. — Не нарушавате ли инструкциите за секретност?

— Те вече не съществуват — изпъшка Изард. — Всички до един са напълно унищожени от Бедствието. Сякаш специално ги е целило. Дяволска работа…

Той изобщо не намали скоростта под осемдесет, дори и по най-неприятните завои. Излязоха на магистралата за неподозирано кратко време, след което Изард даде газ до дупка и по пътя до столицата спря само три пъти — на две от бариерите за пропуск и един път, за да зареди бензин. Двигателят на новичкия джип работеше идеално, не като щабната гробница, която Кемени остави на паркинга на полигона, и още към три и половина стигнаха добре познатите на Том столични покрайнини.

Още на първите градски кръстовища попаднаха на полицейски заграждения. Навсякъде Изард показваше служебната си карта и полицаите го отклоняваха по безопасни според тях пътища. На едно място се мярнаха войници от частите за борба с масови безредици, въоръжени с дълги палки и пластмасови щитове, те тичаха към дъното на някаква улица, където се тълпяха демонстранти със запалени факли.

— Лошо време избрахме за посещение на столицата — каза Кемени. — Току виж на главите ни се стоварила цялата безгранична любов на народа към военните…

— Овълчи се тълпата напоследък — сви рамене Изард. — Съвсем му отпуснаха края, вече нямат страх от нищо… Между другото вчера, преди да тръгна оттук, чух някакъв съвършено див слух за това, че някой от опозицията предложил десет милиона във валута на президента, за да се откаже от поста и да изчезне в чужбина. Интересно, а?

— Интересно, че и невероятно… — отвърна Кемени и точно тогава джипът направи поредния рязък завой и се озова право срещу протестиращата тълпа.

На десетина метра пред себе си Том видя плътния кордон на полицаи с щитове, които препречваха улицата. Зад тях на метър-два деряха гърла демонстрантите, скандиращи „Долу Легиона“ и „Ченгетата вън“. Не се виждаха никакви оратори или водачи на тълпата. Но Том остана поразен от невероятните плакати, които се издигаха над морето от човешки глави.

Почти всичките изобразяваха двуглавия орел на червено-черен фон, символ на нацията и на Легиона, в най-различни гротескни модификации. Имаше плакати с двуглав лешояд, вместо орел, както и такива с двуглав папагал. И лешоядът, и папагалът по нещо неуловимо в себе си приличаха на господин Президента в процес на четене на тържествена реч, явно бяха рисувани от един и същ художник. На едно място се виждаше двуглав щраус, заровил едната си глава в пясъка, докато другата държеше в клюна си чувал с долари. Другаде орелът беше изпечен, в чиния, с кръстосани отдолу нож и вилица. Под орела на един плакат имаше надпис „Пази се от мутанта“, взет според Том от някакъв научнофантастичан роман…

А на едно място орелът беше с противогаз.

Изард даде заден ход и тълпата се изгуби от погледите им. Джипът продължи да се промъква през безкрайните полицейски заграждения, да заобикаля отделните сборища на демонстранти. Пстепенно Том усети накъде кара Изард — към огромното здание от бял мрамор в центъра на града, зданието, в което се помещаваше Управлението за обществена безопасност и което народът наричаше накратко Бастилията.

След почти цял час лавиране из центъра най-накрая джипът спря на паркинга пред един от страничните входове на Бастилията. Някъде наблизо ревеше тълпата, наоколо бяха паркирани множество полицейски камионетки. Кемени и Изард взеха офицерските си чанти от задната седалка и тъкмо стъпиха на асфалта, когато точно до джипа им спря черен мерцедес. От него слезе среден на ръст човек, с прошарена коса, дипломатическо куфарче и тъмен шлифер, и се обърна право към тях.

— Господин полковник, водя ви лейтенант Кемени… — започна Изард, но мъжът с куфарчето го прекъсна.

— Виждам, не съм сляп. Елате в кабинета ми, там ще продължим.

Изард и Кемени последваха полковника и хлътнаха във входа на Бастилията, като оставиха Том да седи в джипа и да гадае каква ли работа имат те вътре.

— И така, Кемени, аз съм шеф на Осми отдел и твоят сегашeн началник — каза полковникът. — Познавам те добре, работил съм с теб и сметнах, че ще ми бъдеш полезен сътрудник, затова и те изтеглих от армията при мен.

Кемени го гледаше изненадан. Полковникът беше бившият шеф на отдела за комплексни анализи. Там Кемени беше работил като млад, веднага след като завърши специалната школа на Управлението. Когато избухна скандалът с доклада за структурното развитие и разгониха отдела, Кемени го понижиха в чин и го изпратиха в армейското контраразузнаване, а шефът му беше изхвърлен на улицата с гръм и трясък. Как той се беше оказал отново на ръководен пост, Кемени не можеше да си обясни.

— Шефе, все пак с какво се занимава Осми отдел? За пръв път чух за недо едва днес.

Полковникът стана от стола си и се заразхожда из кабинета.

— Отделът беше образуван веднага след Бедствието. Целта му е да се занимава с Бедствието, да изучава и контролира всичките му възможни последствия за държавата и обществото… Сам виждаш, задачата е необичайна и изглежда повече като проблем на учените, отколкото на Управлението. Само че в сегашната ситуация не можем да чакаме учените. Според някои колеги на тях ще им бъдат нужни години, за да се оправят и да кажат тежката си дума — какво се случи, защо се случи и дали ще се повтори. Ти сам виждаш какви неприятности ни се струпаха на главата само за няколко дена — бунтове, бежанци, пожари, паника сред населението… Току-що се върнах от съвещание на парламентарната комисия и струва ми се, че успях да ги убедя да се забрани изцяло достъпа до поразените зони. Това няма да е трудно, телените мрежи на военните стоят, а хората вече избягаха оттам. Има план Министерството на Западните области да поеме контрола над зоните и техните околности… Всъщност, ти имаш ли някаква по-интересна идея как да захванем проблема? Ти винаги си давал интересни идеи.

— Добре ще е да привлечете някой от групата „Мост“ — каза Кемени. — Или поне да използувате данните им за Западните области. Вървят слухове, че те едва ли не са знаели за предстоящото Бедствие.

— Това за групата „Мост“ го знам и аз. За съжаление не можем да използуваме техните данни. Вчера те са били иззети от парламентарната комисия и по наши сведения са били унищожени.

— Защо, дявол ги взел? — попита объркан Кемени. — Кой им е дал това право?

— Времената са такива. Опозицията ни притисна здраво, казаха — или данните на „Мост“, или ще разформироваме Управлението. Как ти харесва това, а?

— Пълна дивотия! Те какво, да не се мислят за всемогъщи?

Полковникът отново седна зад бюрото си.

— Кемени, за няколко дена всичко тук се обърка. Ти не знаеш какво става сега по върховете. Вчера беше съставено временно правителство с участието и на опозицията. Очаква се довечера то да обяви извънредно решение — премахва се президентската власт, вместо президент държавата ще се управлява от координатор. Самият президент вече се е укрил на сигурно място някъде из Южна Америка… Какво ще кажеш?

На Кемени му трябваше доста време, за да се пребори с изненадата и с противоречивите си мисли.

— Какво пък… Браво на тях, ето какво. Орли…