Лутащи се мравки

МАРТ

Малко след залез слънце пред бариерата до контролния пост спря камион. От него слезе ниско подстриган мъж с късо кожено яке, около трийсетгодишен, и влезе в бараката на дежурните. Докато той се бавеше вътре, шофьорът слезе, клекна пред камиона и внимателно огледа колелата и предния мост. Скоро неговият спътник излезе от бараката заедно с някакъв войник, тримата се качиха, бариерата се вдигна и камионът премина в забранената зона — забранена и при стария, и при новия режим, само че по различни причини…

На километър-два нататък войникът посочи нещо вляво на шосето, шофьорът сви натам и тръгна по кален черен път, който ги отведе до една ливада. От дървената барачка в края на ливадата се показа човек с каскет и работна ватенка, войникът слезе от кабината, затръшна силно вратата, притича към него и човекът махна с ръка към тъмната пролука между храсталаците пред камиона. Двигателят изрева, гумите леко пробуксуваха върху мократа от леката мъгла трева и камионът навлезе в пролуката между голите клони на дърветата. Шофьорът включи фаровете, за да вижда по-добре плитката гранична река на няколко метра пред себе си, грубо построения дървен мост и каменистия път след него… След като пресякоха реката, останалите в камиона двама мъже пропътуваха няколко минути през гората, докато излязат на асфалтовия път, и още няколко — докато стигнат до къщата на Нияк.

В двора пред къщата залаяха кучета, появи се стопанинът, отвори широката порта, камионът влезе вътре на заден ход и се долепи до дървения навес, построен странично до къщата. Отнякъде дотичаха двамата сина на Нияк, опряха в задницата на камиона няколко дебели дъски и се заловиха да товарят пълните пластмасови варели, наредени в дъното на навеса. Мъжът с коженото яке слезе от камиона и се заоглежда в тъмнината наоколо, а шофьорът пусна радиото в кабината и тъжните звуци на песента „Два гълъба бели“ се понесоха във вечерната мъгла…

Изведнъж отнякъде се чу бързо усилващ се шум от автомобилни двигатели. Нияк се огледа стреснато и хукна към вратата на къщата. Синовете му също зарязаха работата си и измъкнаха отнякъде пистолети, единият от тях дръпна мъжа с коженото яке и всичките хукнаха към навеса. Едвам успяха да стигнат до вратата, и на пътя пред двора бляснаха фарове и два джипа с емблеми на отдела за борба с мафията заковаха спирачки пред портата. От тях наскачаха маскирани полицаи с късоцевни автомати и се прикриха зад каменния дувар. Синовете на Нияк залегнаха зад някакви чували и насочиха оръжията си към двора, но тогава мъжът с якето също извади пистолет и неочаквано за двамата ги удари с всичка сила по един път в главите с металната дръжка. Двамата се проснаха на земята в безсъзнание, тогава мъжът изстреля към небето два трасиращи куршума. Веднага откъм дувара се чу автоматен откос, звън на счупени стъкла и викът на Нияк, двете огромни кучета се хвърлиха към портата, но бяха ударени от още един откос и се свлякоха агонизиращи в тревата. Веднага няколко полицаи тичешком влязоха в къщата, други двама измъкнаха от кабината на камиона изплашения до смърт шофьор, хвърлиха го по корем на земята, пребъркаха го и заключиха с белезници ръцете му на гърба. Тогава мъжът с коженото яке излезе от сянката на навеса с вдигната лява ръка и насочена нагоре цев на пистолета.

Някъде отгоре и отзад в тъмното небе се появи хеликоптер. Единият от джиповете освети с прожектор широката площадка пред портата и докато полицаите извеждаха от къщата ранения в рамото и ръката Нияк, хеликоптерът кацна на осветеното място и от него скочиха двама със светли шлифери. Те поздравиха с ръкостискания мъжа с якето, той ги поведе навътре в навеса, единият от тях извади от джоба си фенерче и ярък сноп светлина зашари по натрупаните чували, бидони и варели. Мъжът с якето отвори един от бидоните, отвътре лъхна странна възкисела миризма и двамата с шлиферите потриха доволно ръце. Лъчът на фенерчето продължи да изследва натрупаните до стените предмети и сечива и накрая се спря на мръсната черга, която покриваше някакви ръбести предмети. Когато дръпнаха чергата, тримата видяха скритите отдолу няколко наредени една върху друга метални клетки. В тях уплашени се мятаха някакви животинки, външно приличащи на къртици, но с красива златиста козина. Щом видя животинките, единият от мъжете подсвирна, каза: „Охо!“ и извади някакъв уред с големината на полицейски радиотелефон. Когато включи уреда, той започна да вие, пищи и бучи досущ като развален радиоприемник, мъжете се спогледаха, единият каза: „Днес имаме късмет“ и тримата излязоха навън, като взеха със себе си две от клетките.

На двора всичко вече бе свършило. Шофьорът и синовете на Нияк лежаха вързани в калта, а настрани двама полицаи държаха до стената жената на Нияк, която сипеше люти клетви срещу тях. Тримата цивилни — двамата с шлиферите и този с коженото яке — направиха кратко съвещание с капитана, командуващ полицаите, след което натикаха арестуваните в единия джип, двамата с шлиферите останаха в двора заедно с петима от полицаите, а останалите полицаи се качиха в каросерията на камиона. Мъжът с якето седна на мястото на шофьора и камионът пое по обратния път към моста на реката.

…От двете прозорчета на бараката в ливадата зад моста струеше слаба жълта светлина. Мъжът подкара камиона право към бараката и спря само на няколко метра от нея. Вратата се отвори и излезе висок войник с разкопчана до пъпа куртка, мъжът скочи от кабината, извади от джоба си мръсна пачка зелени банкноти, вързани с ластик, и тръгна към войника, държейки парите в протегнатата си лява ръка. В момента обаче, в който войникът се протегна към пачката, със свободната си ръка мъжът му нанесе страхотен удар в челюстта, войникът залитна назад, мъжът го хвана за яката и му удари още два, не по-малко силни юмрука. Войникът се просна на земята в безсъзнание, мъжът се ослуша, но чу само полусвързани пиянски викове, мъжки и женски, идващи от бараката, и равномерното ръмжене на мотора на камиона. Маскираните полицаи вече скачаха от каросерията, бързо и тихо се приближиха до вратата, двама заобиколиха бараката отзад и когато мъжът с якето даде сигнал с ръка, застаналите отпред рязко отвориха вратата и се втурнаха вътре с насочени автомати.

…До печката пред входа, опрял гръб до стената зад себе си, отпуснат като чувал седеше на земята един войник със зелена юнашка фланелка и смъкнат панталон. Когато през вратата срещу него с трясък нахлуха маскираните, той дори не пожела да отмести изцъкления си поглед от голия дюшек на леглото вляво от себе си, където друг войник, също без куртка и панталон, беше награбил някакво полуголо мургаво момиче. В другия край на бараката още една двойка клатеше леглото под себе си, а до масата в средата седяха други двама войници със зачервени от алкохола лица, които опипваха по гърдите и между краката седналата между тях чисто гола млада циганка. Въздухът вътре нетърпимо вонеше на пот, тютюнев дим и евтина ракия, навсякъде по земята бяха нахвърляни униформи, шарени поли, блузки и долни дрехи, а на забитите на дървената греда пирони висяха закачени за ремъците си заредени автомати… Никой не успя да окаже абсолютно никаква съпротива на полицаите, войниците и момичетата бяха съборени на земята и чак когато маскираните им вързаха ръцете, в изцъклените им очи се появи някакъв проблясък, нещо като твърде закъсняла изненада. Едно от момичетата дори успя да извика, но му тикнаха в устата някакви бикини на червени точки, може би неговите собствени, и то млъкна.

Полицаите нахвърляха вързаните войници в каросерията на камиона. Мъжът с коженото яке погледна трите момичета, които лежаха в праха на земята, тяхната мръсна настръхнала кожа, и махна с ръка на полицаите да качат и тях. Скоро в бараката остана само той заедно с още трима от маскираните и започна да пребърква джобовете на лежащите по пода дрехи. Там не откри нищо интересно, един от полицаите ги събра върху някакво старо одеяло, направи ги на вързоп и ги занесе в камиона, докато мъжът с якето оглеждаше нахвърляните по земята празни бутилки от ракия. На масата бяха останали още две пълни бутилки, но мъжът се заинтересува от малкото четвъртлитрово шишенце до тях, наполовина пълно със странна зеленикава течност. Той лекичко подсвирна, тримата полицаи се струпаха около него, тогава той отвори шишето и помириса течността. Тя имаше същия мирис на вкиснато, като бидоните в навеса на Нияк. Полицаите също помирисаха, после кимнаха с глави, мъжът затегна здраво капачката на шишето, уви го в кърпа и го прибра в джоба на якето си.

Навън камионът изрева и потегли по черния път — основната група заедно с арестуваните заминаваше за полицейското управление в Хварин. Тримата останали полицаи свалиха нахлузените на лицата си черни маски и седнаха на пейката пред бараката, а мъжът извади радиотелефон и се свърза с шефа на операцията, за да му докладва за успешния удар на групата. Докато той говореше с шефа си, шумът от двигателя на отдалечаващия се камион бавно заглъхна в тъмнината. Седнали пред бараката, полицаите тихо обсъждаха дали някой от свързаните с трафика местни хора няма да появи при тях.

А само на стотина метра по склона над тях спотаената в тъмнината на крайпътните храсти фигура проследи с очи светлината от фаровете и бързо закрачи по шосето в обратната посока, нагоре към заставата на охраната…

Ниското пролетно слънце светеше право срещу облицованата с бял мрамор фасада на сградата на Управлението за сигурност на зоните на Бедствието. Сградата бе солидна, четириетажна, построена през последните години от управлението на Легиона, и се намираше на облицования със същия бял мрамор централен площад на Хварин, точно срещу празния басейн с фонтаните. Преди в нея се помещаваше местният клон на Министерството на Западните области и общинският комитет на Легиона. След Бедствието министерството се реорганизира в Управление за сигурност на бедствените зони, легионерите ги изхвърлиха от сградата, а долните два етажа дадоха под наем на банката „Анхел и сие“.

Отразената от мрамора ярка светлина удари право в очите старши следователя Ян Кемени, който тъкмо излизаше през стъклената входна врата. Той бръкна в джоба си, извади оттам тъмни очила и се запъти към паркинга, където го чакаше служебната кола. На метър-два зад него го следваха помощникът му Сиклоши и охраняващия ги полицай.

Шофьорът на колата дремеше, отпуснат върху таблото. Кемени се пресегна през спуснатото стъкло на вратата и го плесна отзад по врата, за да го разсъни. Двамата със Сиклоши седнаха отзад, полицаят се намести до шофьора и лимузината плавно потегли по гладко асфалтираните улици, за да излезе на магистралата към вътрешността на страната.

Въпреки че операцията бе преминала почти идеално, Кемени не знаеше каква реакция ще предизвика докладът му в столицата. Той бе постигнал несъмнен успех: най-накрая стана ясен произходът и каналите за доставка на наркотичното питие хряк, засечено за пръв път преди три години от агенти на полицията. Дори групата на Кемени да бе постигнала само този резултат, операцията щеше да предизвика небивал отзвук в специалните служби, а и не само там: нали тя показа, че хрякът не се произвежда никъде другаде в света, освен в зоните на Бедствието…

Досега бяха залавяни само дребни пласьори на този наркотик, които не знаеха нищо за организацията на трафика. По границата на няколко пъти бяха задържани пратки в излизащи от страната граждани, но нито един път не бе заловен влизащ отвън хряк! Нещо повече, никой от специалистите и в страната, и в Интерпол, не знаеше по какъв начин и от какви материали се произвежда хрякът, тази неизвестност продължи чак допреди няколко месеца и бе нарушена по извънредно любопитен начин.

Някоя събота един от следователите в службата по наркотиците се напил в дома на съседа си и нарушавайки всички норми за секретност, се раздрънкал как никой в службата не знае откъде се внася хрякът. А седемнайсетгодишният син на съседа, също леко пийнал, му казал: откъде другаде може да идва, освен от зоните на Бедствието. Следователят се усетил и го попитал откъде знае, а оня отвърнал — че цялото училище само за това говори, как хрякът го дестилирали от накакво люто грозде, което се раждало само в заградените зони… Съвършено комично и невероятно разкритие, но по-добре такова, отколкото никакво. Още следващата седмица бе сформирана група, включваща следователи, служители на сигурността от зоните, химици и технолози, а от Управлението за безопасност успяха да внедрят агенти във веригата от трафиканти. Усилията на групата дадоха резултат: беше разкрит канал за прехвърляне на промишлени количества от наркотика, бяха арестувани повечето замесени в трафика… Нещо повече, от къщите на някои местни жители в околностите на заградените зони бяха иззети и други вещества със засега неустановен произход и предназначение. И за капак на всичко бяха намерени клетки с появилите се тук след Бедствието гризачи със златиста козина, известни под името хамстери на О’Брайън, които бяха докарали до полудяване собствениците на сигнални инсталации на магазини и автомобили в градовете…

Тези гризачи бяха открити преди около две години от група чуждестранни биолози, временно работещи по изучаването на бедствените зони. Веднага след това била забелязана една тяхна удивителна способност: ако към животното се доближи слаб радиоактивен източник, то започва да излъчва извънредно силни електромагнитни смущения. Някакви майтапчии студенти изнесли от института клетка с един такъв хамстер, откраднали проба с изотоп на кобалт-60 и когато я сложили в клетката, алармените инсталации на колите и магазините в целия квартал наоколо се включили едновременно. Получил се неистов вой, завършил с полицейска тревога в целия град и масово откачане на сигналните системи. Оттогава подобни алармени концерти се провокираха кога от хулиганство, кога с чисто криминална цел: след час-два непрекъснат вой собствениците ги изключваха, и тогава крадците на коли можеха необезпокоявани да изпълняват преките си задължения…

Изобщо, от зоните в последно време изскачаха всякакви изненади. Последните открити мутанти с феноменални възможности бяха гигантски скакалци с червеникава броня, които при температура на въздуха над трийсетина градуса започваха да генерират невероятно силно биополе. Нервната система на животните, намиращи се в радиус от двайсетина метра от такъв скакалец, изведнъж ставаше извънредно нестабилна, а поведението им — хаотично и почти непредсказуемо. Най-много страдаха кучетата, които в горещите летни месеци просто полудяваха, а тяхното непрекъснато отчаяно скимтене докарваше хората от селските райони, където скакалците се бяха развъдили извънредно бързо, до пълен ужас.

Самите хора като че ли единствени не се влияеха от това биополе. Наистина, преди време в печата излязоха съобщения, че чуждестранните курортисти в мотели и къмпинги, около които тези скакалци се срещали в големи количества, поразително често изпадали в депресии и безпричинна ярост. На местните жители обаче скакалците определено не действуваха! Сякаш местните и чужденците бяха от различни планети… Тези съобщения породиха доста коментари, някои твърдяха, че липсата на реакция е следствие на уникалната тукашна народопсихология. Тя наистина беше уникална до такава степен, че по мнението на някои неврофизиолозите мозъците на коренните жители на страната функционираха в различен и дори по-ефективен режим от тези на хората в останалия свят! Неслучайно коефициентът на интелигентност на местните хора беше с около петдесет единици по-висок от средния в света. Така че това донякъде беше правдоподобна мисъл, но сред самите местни хора много по-широко разпространено бе мнението, че просто хората тук са мутирали още преди скакалците, и сега вече няма от какво да се плашат…

Ни в клин, ни в ръкав в съзнанието на Кемени изплува образа на бившия му колега от отдела за комплексни анализи на Управлението, дипломирания социолог Боржо. И в отдела, и по разни приятелски събирания на чашка той обичаше да развива своята странна теория за уникалната, непозната никъде другаде по света социална структура в тази страна. Той, разбира се, говореше за тогавашната структура — преди вълненията, свалили Легиона от власт, но Кемени все повече се убеждаваше, че неговата теория е в сила и сега, и изобщо политическите трусове отпреди пет години почти с нищо не бяха променили нерадостната картинка…

Нашето общество, казваше Боржо, е много неустойчиво. Извънредно неустойчиво. В него липсва каквато и да било обединителна идея, не съществува никакъв — писан или неписан — социален договор, който да свързва, да споява в единна общност отделните хора. Не е напълно ясно, казваше той, защо такава идея или договор липсва. Може би виновна е народопсихологията, може би виновен е абсурдния стил на управление на Легиона, но през последните трийсетина години и малкото останали след войната идеи, ценности и норми се стопиха с удивителна бързина. Най-вероятно тези фактори действуват заедно, взаимно се усилват и затова силата им лавинообразно нараства…

Функционалните връзки в това общество, казваше Боржо, са безкрайно деформирани и неефективни. Парите вместо да бъдат двигател на икономиката, са двигател на престъпността, и с всяка изминала година те все по-лошо изпълняват ролята си в реалното производство и все повече се ориентират към областта на тъмните сделки и незаконния бизнес. Полицията, съдът и правните органи се занимават с всичко друго, освен със законите и тяхното спазване. Никога не се дава гласност на големите престъпни афери. Общоприети морални норми на практика също няма. А пък за възпитанието, което би трябвало да насажда в главите на младежта тези норми идеи и закони, просто няма смисъл да се говори — достатъчно е човек да попадне за малко в някоя тийнейджърска компания и цялата трагедия ще му стане ясна. Да послуша разговорите им за кражби и далавери, за черна борса, за това кой кого пребил, кой чия кола откраднал и кой чие гадже опънал… Тези младежи стават престъпници не заради тежкия живот, те просто не са чували, че човек може да живее и честно, от труда си… пък и всеки ден виждат лъскавите лимузини и златните верижки на босовете и ги сравняват с мизерните заплати на родителите си… По-инициативните от тези младежи бягат в чужбина, за да се спасят от тукашната мизерия и да изкарат някой и друг долар. Там стават хамали, строителни работници, миячи на съдове, а по-отраканите се хващат с кражби на коли и сводничество, и пълнят местните затвори. Все пак по-добре затвор в чужбина, отколкото затвор тук. А родината вълци я яли, те са в нея само временно…

В нормални условия, казваше Боржо, такова нестабилно общество би се разпаднало много бързо. Винаги ще се намери някоя агресивна съседна държава, която да превземе останалата без съпротивителни сили страна и да наложи с оръжие своя собствен ред. Само че политическата картина след войната бе такава, че всеки опит за агресия отвън веднага би бил осуетен от войските на Пакта, за да не се допусне залежите на редки метали да попаднат в ръцете на врага. И затова абсурдното общество се оказваше обречено на невероятно безметежно съществуване…

Много често възразяваха на Боржо, че обществото наистина е адски прогнило, но е достатъчно стабилно, нали Легионът и Управлението държат здраво юздите и няма никакви изгледи да ги пуснат. На това обаче той отговаряше, че тези две организации изглеждат така непоклатими именно поради липсата на свързващи идеи и общоприети морални, правни и изобщо всякакви норми, значи поради липсата на принципи, върху които могат да се опрат и да се сплотят техните противници! Затова сега просто няма кой да ги свали от власт! И тогава излагаше последната, най-странна част на теорията си.

Най-интересното, казваше Боржо, ще се случи след няколко десетки години. Ако процесът на дестабилизация на обществото се задълбочи достатъчно, ще се получи социална катастрофа. Изглеждащата дотогава непоклатима власт на Легиона и Управлението ще рухне внезапно, с невероятна бързина, и то под влияние на някаква съвсем случайна външна или вътрешна причина! Според Боржо имаше най-малко три сценария на подобна катастрофа:

Първо, все пак може да се възродят старите идеи и обществени принципи, да се върне старият морал, да се зачитат старите норми… Дори това да не са старите идеи и норми, а например идеи и норми, дошли отвън, от чужбина, резултатът ще е на практика един и същ — обществото ще се реанимира, ще приеме обикновения си, стандартен облик. Тогава, разбира се, Легионът ще стане на пух и прах, и то напълно справедливо. Това, казваше Боржо, е добрият сценарий, но той не ни интересува.

Второ, международният ред може да се окаже нетраен, и някоя от съседните страни да ни завоюва, което няма да и е особено трудно. Тогава местните хора ще се разпилеят по света, както евреите са се разпилели навремето, но за разлика от тях ще се претопят напълно, и нацията ще изчезне… Това, казваше Боржо, е лошият сценарий, но той също не ни интересува.

И накрая, ако нито първият, нито вторият сценарий не се осъществят и абсурдното съществуване продължи достатъчно дълго, тук може да се зародят съвършено нови обществени принципи и съвършено нова социална структура. Какви ще са те, никой не знае… Защото теорията казва, че ако някоя сложна система, независимо каква, изкуствено се поддържа достатъчно дълго време в неустойчиво състояние, в нея самопроизволно ще се изградят нови функционални връзки и нова организация, и тя ще премине в устойчиво, но качествено ново състояние. Въпросът е колко време е нужно и в какво състояние ще премине… Това, казваше Боржо е новият, алтернативен сценарий. Именно той трябва да се изследва и моделира, върху него, а не върху останалите два, трябва да се насочат усилията на отдела за анализи, за да не се окажем изненадани някой прекрасен ден…

Тази теория създаваше на Боржо доста проблеми. Почти винаги той се оказваше на особено мнение спрямо резултатите и изводите на колегите си в отдела, а неговите изводи почти никога не се вземаха предвид. На теорията и разсъжденията му се довериха само веднъж — когато изготвяха оня злополучен за отдела доклад за структурно развитие на страната. Може би затова той се оказа толкова злополучен… След чистката, която последва доклада, Боржо изчезна някъде, чу се слух, че избягал в чужбина и там работел за ЦРУ. Кемени се питаше дали в Управлението все още някой помни теорията му и дали някой отдел не я разработва активно?

Когато преди пет-шест години опозицията вдигна страшен шум около финансовите афери на Легиона и веднага след Бедствието той бе свален от власт и разформирован, Кемени мислеше, че все пак се е осъществил първият сценарий на Боржо: нормите и законността се връщат, редът се възстановява и обществото постепенно се възражда. Можеше ли тогава да предполага, че същите хора, които протестираха по улиците срещу безобразията на Легиона, няма да дават и пет пари за още по-големите безобразия на новите властници? Че журналистите, които пишеха гневни статии срещу корупцията сред приближените на Президента, сега ще подминават с услужливо мълчание корупцията сред приближените на Координатора? Повече от ясно беше, че нито нормите и законите са се върнали, нито пък е въведен какъвто и да било ред. Обществото си остана същото мъртво блато като преди. Сякаш хората се бяха примирили с беззаконието около себе си, вече то им се струваше нормално, те бяха разширили границите на нормалното и вече се чувствуваха нормално… Първият сценарий се провали, и Кемени не вярваше, че изобщо някога ще се реализира. Вторият сценарий също изглеждаше крайно съмнителен: съседните държави от север и от изток ги мъчеше същата свирепа криза, на юг беше само морето, а на Запад — покритите с печална слава зони на Бедствието, които никоя армия на земята не би искала да завладее… Така че на Кемени не оставаше нищо друго, освен да се въоръжи до зъби с търпение и да чака третия сценарий. Ако изобщо такъв съществуваше, разбира се… Защото можеше теорията на Боржо и да не е вярна. Но Боржо бе прав в едно: обществото беше наистина уникално, и в съчетание с още по-уникалното Бедствие създаваше работата на Кемени и колегите му от Управлението съвсем уникални грижи…

— Шефе, ще прегледате ли още веднъж доклада? — тихият и неуверен глас на Сиклоши върна Кемени към действителността. Този тих и неуверен глас беше единствената причина Сиклоши да остане толкова дълго младши по чин. Интелект и съобразителност той притежаваше и в излишък.

— Доклада… Да, трябва да нахвърлям нещо като резюме.

— Аз вече написах една версия — каза Сиклоши и протегна няколко изписани със зелен химикал листа.

Кемени се зачете в листата. Увод, изложение, заключение, първо, второ, трето — всичко беше написано в идеалния бюрократичен стил, и по каноните на неписаната традиция положителните и отрицателни изводи се доближаваха до идеалното съотношение седемдесет към трийсет процента. Личеше, че Сиклоши наистина знае какво трябва да се каже и какво — да се премълчи.

— Все ми се струва, че сме изпуснали нещо съществено — каза Сиклоши. — Досега не съм виждал тайна мрежа, участниците в която да се топят един друг с такова огромно желание, както войниците от заставата накиснаха началниците си. При това без абсолютно никакъв натиск от наша страна. Това ми се струва подозрително…

— Няма нищо подозрително — сряза го Кемени. — Нали войниците са само изпълнители. Те не губят нищо, така или иначе са ги изловили. Те натопиха сержантите, сержантите — командира на заставата, а той — областния си началник… Всеки се надява да се отърве леко, а тези над него да операт пешкира. Освен това те нямат страх от главните организатори на канала, нали са военни, армията ги пази, а виж, цивилните… Видя, че Нияк и баджанакът му не проговориха, пазят си кожите. Не искаха да кажат дори къде и кой отглежда това люто грозде, така че ще трябва сами да изясняваме това. Мен ме смущава друго — толкова зле организиран и законспириран канал функционира няколко години, без службите да го забележат. Крайно време е някой от военната полиция в Хварин да изхвърчи от поста си, и аз ще настоявам пред ръководството да се вземат мерки…

Какви мерки щеше да вземе ръководството, Кемени не знаеше, и именно от тази страна идваха най-големите му страхове. Напоследък беше нещо обичайно държавни чиновници, уличени в злоупотреби и сътрудничество с престъпни групировки, вместо наказания и съд да бъдат фактически повишавани в длъжност, а следователите, разнищили аферите им, ги набутваха в девета глуха. Всичко зависеше от това колко високо седят покровителите на съответните престъпни групировки, и Кемени се надяваше да е попаднал на банда с влияние, по-малко от фаталния праг на недосегаемост. Изобщо кариерата на следователя вече зависеше от неговия нюх да избира обекти на работата си — не прекалено зъбати, за да не го изядат, но достатъчно забележими, за да се вдигне шум в обществото… Като че ли именно такъв обект беше и трафикът на хряк. Веригата на замесените в него успяха да я разнищят буквално за дни, и повечето улики сочеха като вероятен организатор на канала Ивар Хомски, стар познайник на службите с досие, дебело колкото задника на председателя на парламента. Бивш активист на групата „Истина от небето“, вербуван от Управлението за обществена безопасност, по-късно един от водачите на младежките вълнения след Бедствието. Семейството му е родом от областта около Хварин, от един от засегнатите райони, в домове на негови роднини от тези райони през последните два дни бяха иззети големи количества от наркотика. Наистина, все още преки доказателства, които го сочат като организатор на трафика, не бяха намерени, но обръчът около него се беше свил, агенти на полицията го следяха денонощно и въпрос на дни беше той да се хване на въдицата. По всичко личеше, че сега зад Хомски не стоят важни личности или могъщи групировки — не бяха засичали негови контакти с хора измежду силните на деня…

Мекият писък на радиотелефона прекъсна мислите на Кемени. Той придърпа микрофона към себе си.

— Шести слуша.

— Майор Кемени? — чу се познат глас.

— На телефона.

— Обажда се началникът на полицията в Хварин. Един от вашите обекти е бил взривен.

— Кой обект? — Кемени веднага застана нащрек.

— Домът на Нияк, там, където открихте наркотика. Атакуван е с базука или с ракета земя-земя, засега не е ясно точно. Двама от нашите сътрудници, които са го охранявали, са загинали, а самата къща е сравнена със земята. Третият от охраната се е бил отдалечил, затова е останал жив, добрал се до селото и ни съобщил.

— Кога е станало това?

— Около десет и половина. Дежурният е получил сигнала към единайсет, веднага пратихме натам хора с хеликоптер и щом като те ми докладваха по радиото, се свързах с вас.

Кемени отчаяно изпъшка:

— Ясно… Все пак благодаря ви за информацията — и прекъсна връзката.

В колата се възцари неловко мълчание. Всички бяха чули думите на полицейския началник.

— Ето ти тебе идеална операция — продума Кемени. — Сиклоши, вие бяхте прав, изпуснали сме нещо много важно. Нещо, на което не му липсва самоувереност да разчиства уликите като слон в стъкларски магазин. Добре, че нашите експерти бързо си свършиха работата…

Сиклоши обаче бързо се съвзе от изненадата и извади от куфарчето си някакъв списък.

— Трябва да вземем мерки за сигурността на свидетелите. Военните в ареста на комендантството, Нияк — в болницата, а останалите — в местното управление… Ще инструктираме началника да усили охраната им.

— Да, разбира се. И тяхната, и нашата охрана… Обади му се по телефона, и то веднага!

Обаче още преди Сиклоши да протегне ръка към пулта, телефонът изписука. Кемени изруга и хвана микрофона.

— Тук е шести…

— Кемени, слушай внимателно! — това беше гласът на прекия му шеф в Управлението за сигурност. — Докладът ти за операцията се отменя. Когато се върнеш, ще донесеш материала лично при мен. За твое сведение, от контролния пункт на магистралата нататък ще ви следва наша кола за охрана. И никакво мотаене по пътя, а право при мен! Ясно ли е?

— Тъй вярно.

— Тогава затварям.

Кемени и Сиклоши се спогледаха озадачени.

— Интересно, а откъде ли шефът е разбрал за взрива? Нали в Хварин изобщо не знаят кой ми е началник, та да го информират през главата ми.

— А вие защо смятате, че той знае за взрива? — каза замислено Сиклоши. — Според мен шефът е научил нещо, което ние двамата ще научим чак при него, и това нещо доста го е разтревожило.

Кабинетът на шефа на Кемени беше един от най-добре обзаведените в цялото управление. В течение на дълката си кариера тук шефът бе успял да превърне работното си място в приятна за окото територия. Това обаче не пречеше на Кемени да влиза тук с твърде голямо нежелание.

— Значи разплетохте чорапа… — шефът прелистваше доклада с добродушна усмивка на лицето си. — Така ли да смятам?

Кемени се размърда на стола си. Тази вечна добродушна усмивка беше запазена марка на шефа. Независимо какво ставаше наоколо, дали той хвалеше подчинените си, мъмреше ги или ги уволняваше дисциплинарно, дали самия него го хвалеха, мъмреха или уволняваха — и това се бе случвало — усмивката не слизаше от лицето му. Какви мисли текат в главата над усмивката, никой не можеше да отгатне, и може би заради нея шефът си беше изградил ореола на една от най-солидните фигури в Управлението.

— Да, основната част разплетохме — каза Кемени. — Остават само няколко бримки, но те са най-важните… Трябва да арестуваме Хомски. Засега нямаме улики срещу него, но ще го поставя под постоянно наблюдение. След последната операция той ще е като на тръни и сигурно ще направи някой нервен ход, важното е ние да го издебнем в крачка. Освен това, нападението над къщата ми дава основания да смятам, че все пак зад Хомски стои мощна банда, макар и информаторите ни да твърдят обратното… Държим ли го под око, ще си изясним и този въпрос, а ако наистина той контролира гангстерска група, имаме шанс да я разбием.

— Няма да ни се наложи да го следим — шефът рязко вдигна поглед от папките на огромното си дъбово бюро. — Вчера Хомски е бил убит.

При тези думи настроението на Кемени, което така или иначе не беше особено радостно, се развали съвсем. Понечи да попита: „От кого?“, но знаеше, че няма смисъл — ако шефът е решил да му каже нещо, ще му го каже докрай.

— Застрелян е почти от упор с три куршума. Професионална работа. Издебнали са го привечер на пътеката между рекламната му агенция и заведението, където се отбива след работа. Тази пътека минава между дърветата зад сградата на печатницата, стреляно е със заглушител, свидетели няма… Малко преди убийството в заведението и около печатницата са се мотаели двама със сребристо БМВ. Направиха компютърни портрети, обявени са за издирване, колата също, но… С две думи, ръката на мафията.

Кемени наостри уши.

— Че нали агентите на отдела за организирана престъпност твърдяха, че мафията не е замесена в никакви операции около бедствените зони?

Шефът се протегна назад в коженото си кресло и впери поглед в тавана. На стената над главата му още личеше правоъгълното петно на мястото, където допреди пет години е висял портретът на президента.

— Кемени, ти добре познаваш нашата мафия. Знаеш, че тя е съвършено различна от италианската, американската, китайската, кавказката… На полицията по света най-трудното място в работата е събирането на улики и залавянето на босовете. След това да ги осъдят и вкарат в затвора е фасулска работа. А при нас е тъкмо обратното. В средите на престъпните групи ние имаме толкова агенти, че знаем разписанието на дейността им едва ли не с точност до минути. Ето например, казали са ми, че мафията не се занимава с хряка — и аз мога деветдесет и няколко процента да съм сигурен, че тя наистина не се занимава… А срещу босовете ние сме събрали такива планини от доказателства — тук шефът посочи с ръка към масивния сив сейф вляво от себе си, — с които някъде по света биха пъхнали в дранголника и самия господ бог! Само че ние не можем. Тук дори да успеем да добутаме някое дело до съда, там го мотаят толкова дълго по инстанциите, че накрая обвиняемите умират от старост. Дори да вкараме някой в ареста, след два-три дена отгоре ни нареждат да го пуснем под гаранция, а сумата — горе-долу колкото да напълниш един резервоар с бензин. И само посмей да не го пуснеш, веднага ще те уволнят… Е, това си има и добрите страни — поне с терористични акции, както в Италия или в Азия, не ни удрят. Родната мафия удря само разните богаташи, които не искат да и играят по свирката… И, знаеш ли, напоследък си мисля, че дори политиците сякаш гледат на това благосклонно. Нали деветдесет процента от хората у нас са бедни и мразят богатите, всяка взривена милионерска лимузина, всеки разбит офис е песен за душата на избирателя…

За момент шефът млъкна, колкото да запали още една цигара. Пепелникът на бюрото беше пълен, той стана и го изсипа в саксията на фикуса.

— Да, но защо ми го разказвате това? — попита Кемени. — Това и аз го знам не по-зле от вас… Да не би да са ни притиснали отнякъде?

— Засега не са — все така усмихнат продължи шефът. — Засега не са, но отсега нататък ще ни притискат… Ти май още не си разбрал, че досега мафията наистина е нямала нищо общо с трафика от бедствените зони. Всичко, което вие разкрихте, е просто самодейна местна мрежа под ръководството на отракано момче от столицата. Чак сега мафията се намесва, за да отстрани от пътя си самодейците и да вземе всичко в свои ръце. Те убиват Хомски, взривяват къщата на… оня, как му беше името… И знаете ли какво подозирам? Че вашата акция е била хитро използувана от мафията, за да разчисти конкурентите. Някои ще влязат в затвора, друри в гробищата, а босовете ще изградят нова мрежа. А след като я изградят, на вашата група ще се наложи коренно да преустрои дейността си…

Кемени се замисли. Работата пак не излезе такава, каквато си я представяха в началото, когато планираха акцията. Обидно е, когато човек разбере, че разгонвайки банда номер едно, той чисто и просто е прокарвал пътя на по-голямата от нея банда номер две…

— Досега вие работихте на тъмно — продължаваше шефът, — не знаехте дори откъде да съберете информация, но действувахте срещу слаб противник и веднъж напипали нишката, го разгромихте лесно. Отсега ще бъде обратното — ще знаете всичко за трафика, но ръцете ще ви бъдат къси, за да бъркате там. Опасявам се, че вече никога няма да ви се удаде да арестувате когото и да било. Затова трябва да се помисли за нова стратегия… Как мислиш, кого ще привлече мафията, ако реши да овладее бедствените зони?

Кемени се почеса по врата.

— Ами… На първо място местните, те най-добре познават обстановката там, а и знаят много за лютото грозде и всичките останали чудесии. После охраната на зоните, някои клечки в Управлението за сигурност… А може би и някои от учените, които работят по програмата за изучаване на Бедствието. Самият характер на зоните е толкова осообен и непознат, че и учените знаят много малко за него, но все пак са най-информирани по тези въпроси. Ако босовете държат някой от учените, ще са в течение какво точно може да им донесе доход — знаете историята с хамстерите…

— Така… — провлече шефът. — Относно местните и охраната, грижата ще имат съответните отдели. Но с учените трябва да се заемеш сам.

Кемени за момент се замисли, колкото да съобрази нещо.

— С учените ще се занимава лично Сиклоши — каза той. — Аз смятам за по-спешна задача да се захвана с агента Хукра. На практика той ни даваше цялата информация за канала и помогна в планирането на акцията. Но след вашата версия за разчистване на конкуренцията почвам да подозирам, че Хукра е бил човек на мафията. Когато подготвяхме удара върху канала, той доста настоятелно предлагаше да арестуваме и всички замесени военни. Аз смятах, че няма нужда, но той твърдеше, че рискът бил нулев, а изгодата голяма. Напълно възможно е той предварително да е дал шишето с хряк на войниците, за да се дрогират и да не окажат съпротива. И в резултат наистина целия канал е разгромен… Може също Хукра да е предавал информация на мафията. Според мен е доста вероятно босовете да са поръчали взрива на къщата и убийството на Хомски, базирайки се на данни, получени от него. Така може да се обясни странното съвпадение по време на двете акции — нашата и на мафията, — още повече че именно ние вкарахме Хукра в трафика…

Шефът мълчеше и драскаше нещо с молив върху лист хартия. После настъпилата тишина сякаш го стресна и той продължи:

— Кемени, това за агента е интересна версия и трябва да се работи по нея. Но за това ще има грижа именно Сиклоши, а ти, както вече казах, ще работиш с учените. Сиклоши добре знае как се действува при случаи като този на Хукра, добър работник е и ще се справи. За сметка на това ти имаш опит при работа с интелигенцията…

— Че каква интелигенция е това? В бедствените зони работят предимно химици, физици и биолози, а те никак не обичат да ги наричат интелигенти. Те са си учени. Ако се изпусна така пред някой от тях, ще ме намрази от дъното на душата си.

— Оставаше и да не те намрази… Щом и аз, ако ме нарекат интелигент, едва не кипвам, какво остава за физиците. Аз се изразих само така, фигуративно, още повече че принципът на работа с тях е абсолютно същият. Набелязваш си по-старите и по-неуспели в науката, може и по-млади, но непременно да са бездарни. Разговаряш с тях един по един, пускаш слухове как зад гърба им някои правят бизнес с мафията и купуват коли и вили… При ниските заплати на родните учени това с колите и вилите има страхотен ефект. А после само четеш донос след донос. Е, след доносите вече знаеш сам… Това е. Инструктирай Сиклоши за работата с Хукра и действувай. Ако ти потрябва, делото по убийството на Хомски се води от Нечивари, от криминалния отдел.

Шефът се надигна от стола си и се протегна да отвори прозореца. Кемени си взе куфарчето от масичката, кимна и тръгна да излиза, вникателно стъпвайки по едрите шарки на дебелия прашен килим.

— А, Кемени! — гласът на шефа го застигна тъкмо като натисна бравата. — Забравих да те питам нещо… Случайно да знаеш какво е това „Хтло“?

Кемени недоумяващо сви рамене.

— А „Юхце“? — попита шефът.

— Че откъде да знам… А вие да не би да знаете?

— Хм… Големият ми син каза, че „Хтло“ означавало „път, който като го крадеш, се навива по дължина“. Как ти звучи, а?

— Безсмислено. Всъщност, в каква връзка ми ги споменавате тези думички?

— Ами тези думички ги пишат с черен фулмастер по телефонните кабини и трамвайните спирки. По същите кабини и спирки, по които на времето пишеха „Хряк“, сега пишат „Хтло“ и „Юхце“. Тогава изгубихме половин година само за да разберем какво значи хряк. И още нещо, освен съществителното „юхце“ съществува и глаголът „юхтея“. Така че си отваряй очите на четири, а ушите на четиринайсет…

Кемени въздъхна, сви рамене и излезе в тъмния коридор.

На площада между сградата на парламента и църквата „Св. Петър“ течеше митинг. Няколкостотин души се бяха скупчили около металната решетеста сцена с наредени от двете страни високоговорители, на която ораторствуваше някакъв дебеличък плешив мъж с козя брадичка. Усилвателната уредба беше отвратителна, речта на плешивия гърмеше от високоговорителите, примесена с хъркане и свистене в целия звуков диапазон. Кемени, чийто път минаваше точно покрай тълпата, мимоходом фиксираше с половин ухо отделни думи от словото на оратора: „истина… справедливост… права… чест…“, и отново „истина… чест… достойнство…“ Професията на Кемени беше такава, че го караше да се интересува само от факти, а не от истина, чест и достойнство, затова речта му се стори решително скучна, и той се накани да продължи пътя си. Нещо обаче спря вниманието му: в тълпата освен стандартните оръфани субекти от постоянното присъствие на всички митинги (кметството даваше под наем сцената за такива прояви) се виждаха и доста голям брой твърде културно изглеждащи хора — с костюми, шлифери, бели ризи и вратовръзки… Неволно мислите му го отнесоха няколко години назад, когато митингите се посещаваха предимно от агенти на Управлението и отстрани изглеждаха тъкмо като този. Накрая Кемени обърна гръб на тълпата и продължи нататък.

Не бе направил и десет крачки, когато някой го тупна по лявото рамо. Той се обърна нататък, но не видя никой близо до себе си, тогава погледна на другата страна и се озова лице в лице със задъхания и ухилен Марк Прибрам.

— Здравейте, господин Кемени! Нещо ново за нас има ли?

Марк Прибрам работеше като журналист във вестник „Борба“. Той използуваше старото си познанство с Кемени, за да измъква отвреме-навреме информация за нашумели следствени дела. Кемени не обичаше много разговорите с Прибрам: напоследък всяка неволно изпусната пред журналист думичка можеше да се превърне в сензация и/или служебна неприятност. Но от друга страна, това беше идеален начин за разпространение на пусканите от Управлението слухове. Като се имаше предвид, че фабрикуването на слухове се бе превърнало в основно оръжие на някои отдели в борбата им за оцеляване, познанството с Прибрам имаше и своите плюсове.

— За вас? Може да няма, а може и да има… Какъв е този цирк тука?

Прибрам пъхна ръце в джобовете на модния си шлифер.

— Това е наш митинг.

— Как така ваш?

— Ами ей така. Журналистите от всички вестници протестираме срещу проектозакона „Йорки“.

Кемени се опита да напрегне мозъка си.

— Май не съм в течение… За какво се отнасяше този закон?

— За компетенцията на средствата за масова информация. Вие какво, не знаете ли?…

Разбира се, Кемени знаеше много добре. В това произведение на писмеността, яростно оспорвано и скандално прието, просто се постулираше, че държавата няма да се занимава с достоверността на изнасяната в масовия печат и по частните радио и телевизия информация. От това произтичаха две главни следствия: първо, публикации в пресата не могат да служат за основа на административни решения, и второ, практически не може журналист да бъде съден за клевета на страниците на вестник или по телевизията. Законът беше наистина уникален, никъде по света нямаше негов аналог. Неговият автор, депутатът Йорки, казваше, че така ще се сложи край на вестникарските компромати, с които си служеха повечето политици и висши чиновници, за да предизвикат провала на съперниците си и да ги изхвърлят от постовете им. Сега каквото и да се пишеше и говореше срещу някого, дори и самият Координатор нямаше право да го наказва или уволнява без други доказателства.

— Че защо протестирате срещу него? Нали ако законът влезе в сила, никой няма да може да ви пипне с пръст. Сега постоянно има някой журналист или цял вестник следствен за клевета. Вместо да се радвате, че ще ви оставят на мира… — Кемени бе искрено изненадан от позицията на Прибрам. — По-голяма свобода на словото и да искате, няма. От този закон трябва да са недоволни тези, за които пишете — политици, бизнесмени…

— Как защо протестираме? — разпали се Прибрам. — Ами че на практика нас ни обявяват за лъжци по дефиниция. Искат да срутят целия ни авторитет. А от това най-голяма изгода ще имат именно политиците и магнатите — каквото и да пишем за тях, никой няма да вярва…

„Че кой ви вярва сега?“ — помисли си Кемени. Изведнъж усети как страшно му се иска да се заяде с Прибрам, както Бен Рафаел се заяждаше навремето — с всичкия си наличен цинизъм и скептицизъм. Но едновременно с това в главата му се зароди и някакъв смътен план.

— Знаеш ли какво, имаш ли малко излишно време? Да седнем в нашия бар, да си поговорим… А ако си послушен, ще има и информация за теб. Дадоха ми ново дело, страшно интересна работа…

Прибрам хвърли поглед към митинга. Очевидно професионалната му чест изискваше да остане на протеста, но пък не му се изпускаше информация от първа ръка, от кухнята на Управлението.

— Взел съм аванс, ще черпя — подстрекаваше го Кемени.

Прибрам наду румените си бузи и въздъхна.

— Е, така не отказвам — каза той и двамата се отправиха към ведомствения бар на Управлението, само на стотина метра от църквата.

В бара Кемени поръча за двамата водка и кока-кола и седнаха на една от свободните масички близо до прозореца. Оттам през цигарения дим се процеждаха последните лъчи на залязващото следобедно слънце. Кемени отпи от водката, беше добра, почти неразредена. Барманът знаеше на кого може безнаказано да разрежда питието и на кого — не.

— Не ми се сърдете, Кемени, но според мен този закон е работа на вашите служби. Откакто навлязох в професията, съм свидетел на едно, как да кажа… умишлено обезсмисляне на нашия труд от страна на политиците. Сякаш забравиха, че именно журналистите предизвикаха свалянето на режима на Легиона от власт. След трийсет години терор и цензура едвам направихме така, че хората отново да повярват в честността ни, да разберат, че отстояваме правата им, че се борим срещу беззаконията… И хоп — отвсякъде започват да им внушават, че лъжем, че се продаваме на мафията, че пишем по поръчка отгоре… Не се смейте, не е смешно, а е трагично…

Кемени се замисли. Истината беше, че неведнъж бе слушал шефа си в компанията на други важни клечки да обяснява колко изгоден е законът „Йорки“ за тяхното ведомство.

— Искат да ни отнемат влиянието върху хората — продължаваше Прибрам, — така Управлението отново безконтролно ще държи всичко в ръцете си. Та нали от нас излизат единствените публични критики срещу тайните ви операции и подмолните политически ходове…

— Че какво — миролюбиво каза Кемени, — вие работите срещу нас, защо пък и ние да не работим срещу вас? Няма да ти повтарям колко наши следствия затънаха необратимо след вашите вестникарски сензации. Да не говорим, че вие сами си подливате вода един на друг. Щом вестник А напише, че вестник Б се финансира от мафията и води пропаганда в полза на нечия групировка, съвсем естествено е вестник Б да му отвърне със същото — нали в тяхната редакция също са грамотни, знаят как да ги омажат с кал. И като се омажете всичките, кой ще вярва в приказките ви за честност и почтеност? Никой. Ние, ако не с друго, поне с това сме по-добри от вас — не се клепаме един друг. Е, поне не явно… Тогава защо искате вие да имате власт над хората, а ние не?

Прибрам въздъхна.

— Кемени, нашата власт не е като вашата — да приберете някого, да го държите на хладно, докато си признае всичко, по възможност да го принудите да подпише протокол и да го пуснете да си ходи. Нашата власт е по-скоро власт духовна, а не административна. Ние, журналистите, трябва да поддържаме у хората вярата им в обществото, в неговите ценности, в истината, справедливостта… И когато някой като вашите колеги почне да престъпва нормите, да погазва принципите в името на служебната си кариера, ние трябва да го разобличим — и по този начин да утвърждаваме тези норми и принципи…

Кемени се усмихна.

— А ти защо мислиш, че на хората са им необходими каквито и да било принципти? Преди сто години, разбира се, животът без тях е бил невъзможен — нашите са добри, чуждите са лоши, бог е създал света за седем, пардон, за шест дена и един почивен, съществуват рай, ад и задължително разпределение на душите между тях, от което няма как да се избяга. Щом старите ти казват нещо, значи е истина, а останалото е лъжа… Тогава е трябвало да се вярва, а не да се мисли. Само че сега не е така! Прибрам, хората поумняха, и то поумняха именно заради тези, които трийсет години им налагаха отгоре вяра и ценности. Налагаха едно, мислеха друго, а вършеха трето. И за да не загинат под тежестта на спусканите отгоре вяра и ценности, хората се научиха да ги отхвърлят, а за да ги отхвърлят, се научиха да се съмняват, да мислят със собствените си глави… Самият аз познавам и вярващи, и невярващи хора, и принципни, и безпринципни, и трябва да ти кажа, че тези последните се уреждат в живота категорично по-добре. При това положение защо са им вашите ценности и вяра? И изобщо какво според теб си мислят тези хора, като гледат вашите протести? Ето значи, уплашиха се братята писачи за местенцата и за заплатите си, и започнаха да ги дрънкат разни врели-некипели. Нещо повече, Прибрам, според мен никой вече не може да накара хората да спрат да се съмняват във всичко, процесът, така да се каже, е необратим…

Кемени млъкна, облегна се назад и погледна към Прибрам. Той слушаше внимателно, бузите му бяха поруменели още повече, а в очите му се четеше яростно желание да спори.

— За вас може и да е необратим — поде той, — но за мен не е. Досега ви смятах за принципен човек, но днес ги говорите едни… Изпаднахте до положението на ония чичковци, дето каквото и да ги попиташ, отговарят: „Тука е така“. Защо министрите са корумпирани — тука е така. Защо мафията прави каквото си иска — тука е така. Защо производството спада — тука е така. Защо народът обеднява — тука е така… Май и този отговор са го измислили във вашето ведомство, не е ли така? Вие сякаш сте се примирили с този бардак наоколо. Хората нямали вяра, и това било необратимо… Трябва да се действува, а не да се произнасят надгробни речи. Трябва да се върнат на хората нравствените ценности, колкото и време да е нужно за това, иначе бардакът ще си остане бардак, и всеки ще се спасява от него поединично, както плъховете напускат потъващия кораб. Трябва да се работи търпеливо, без песимизъм, иначе обществото ни така и няма да се нормализира.

— А трябва ли? — попита Кемени. — Прибрам, това, дето ти го разправям, не са само мои измислици. Недей си мисли, че при нас, в Управлението, на работят никакви социолози и прочие специалисти… — при тези думи той неволно си спомни за колегата си Боржо. — В правилната посока ли ще се движим, ако тръгнем обратно да насаждаме вяра и ценности у хората? И изобщо, какво е това „нормално общество“? Кой го провъзгласява за нормално? Ние знаем само какво НЕ трябва да бъде то, и това съвсем не е достатъчно за неговото построяване…

Прибрам допи остатъка от водката си.

— Нормално общество не се строи. Невъзможно е да срутим старото и да започнем наново от нулата. Единственото, което ни остава, е малко по малко да изчовъркваме от него ненормалните му черти…

— Че ако изчовъркаме всичко ненормално, нали нищо няма да остане? Откровено казано, бих предпочел някой да го срути. Няма значение кой — марсианци, свръхчовеци… Лошото е, че ние сами не можем. Какво ли не са опитвали, включително комунизъм и фашизъм, но не се получава — рано или късно всичко тръгва по старому, и то още по-зле. Сякаш най-гнилото е и най-устойчиво… Ето, представи си, че ни завладеят примерно японците и кажат — ако не работите като дяволи и не се държите като ангели, няма гювеч за вас. Как мислиш, ще се оправим ли?

— Хайде стига сме спорили — каза Прибрам, — пийнахме и почнахме да дрънкаме глупости. Най-добре разкажете за работата си. Подмамихте ме тук с вашата информация, а вече цял час само си губим времето.

Кемени се наведе напред и се опита да придаде на лицето си заговорнически вид.

— Водя делата за трафика на хряк — каза той. — Засега установихме твърдо, че той се произвежда вътре в охраняваните бедствени зони. Помощникът ми е приготвил цяла папка с материали за пресата, ще го инструктирам да ти я предостави с предимство. Арестували сме и няколко от замесените… — Кемени млъкна за момент. — Това, което не се споменава в папката, е че мафията е купила някои от учените, работещи в зоните. Така босовете са в течение на последните открития вътре. А там, знаеш, постоянно намират нови и нови неща със свръхнеочаквани приложения. Знаеш историята с хамстерите, сега се оказа, че хрякът се дестилира от някакъв сорт грозде, който расте само там вътре. А вече имаме сведения, че от зоните се изнасят и нови наркотици, за които знаем твърде малко и затова засега представляват служебна тайна. Така че учените глави са сериозно замесени. Знам, че ти имаш известни връзки в техните среди, така че можеш да подочуеш нещо интересно.

— Това е нещо ново — измърмори Прибрам. — Сигурен ли сте в това?

— Щом ти го казвам, значи имам доказателства. Само че докато следствието не приключи, не мога да ги разгласявам — знаеш, мафия… Сигурно и ти, дори и да събереш материал по въпроса, няма да успееш да го публикуваш. Току виж се окаже, че в дъното на аферата са най-щедрите спонсори на вестника ви, и естествено ще решите да не режете клона, на който седите…

— Нашият вестник няма спонсори — каза Прибрам.

— Е, може да се окаже замесен примерно шуреят на шефа ти.

— Шефът ми няма шурей.

— Колко лошо — саркастично забеляза Кемени, — сигурно и баджанак няма, нали? А накрая може да ви посетят няколко яки чичковци с метални пръти, да ви ударят по някой и друг съвет, както казваше надзирателят на ареста. Той така казваше — аз не бия, аз съветвам…

Прибрам погледна подозрително Кемени.

— Я слушайте, откъде сте така сигурен, че работата около зоните е толкова дебела?

— Следствена тайна, брат. Но на теб, като на добър познат, ще ти кажа едно: къщата, в която се произвеждаше наркотикът, беше ударена с ракета земя-земя, за да се унищожи техниката и суровината вътре и да не заловим веществени доказателства. Това е по въпроса относно дали е дебела работата… Нашите учени не се продават на дребно. Ясно ли ти е?

Кемени се надигна от масата и тръгна към изхода, Прибрам взе от масата цигарите си и го последва.

— Е, все пак не се отчайвай. Порови се из делото, поразпитай тоя-оня, може и да се получи нещо хубаво… Накъде си? Към центъра? Ех, жалко, аз съм в обратната посока, можех да те закарам с колата. Довиждане, много поздрави на жена ти…

Прибрам смотолеви нещо като довиждане и се изгуби във вечерния полумрак. Кемени тръгна към паркинга, където бе оставил фолксвагена си, като се питаше познал ли е, по дяволите, какво трябваше да каже и какво — да премълчи…

ЮНИ

— Значи си бил в зоните веднага след Бедствието? — попита Тина.

— Щом ти казвам, значи съм бил.

— И какво си видял там? Сигурно е било доста интересно.

— Какво… Каквото всички, това и ние. Освен това там видяхме само това, което беше близо до пътя ни, а ние избягвахме да минаваме през най-разрушените райони… Нямахме никакво време за губене, затова много бързахме, за два дена навъртяхме осемстотин километра из зоните. Бяха ни пратили там с бойна задача, а не на екскурзия…

— И изпълнихте ли си бойната задача?

— Донякъде. Колкото позволяваха обстоятелствата…

Том млъкна и се загледа през стъклото. Автобусът бавно се катереше по планинското шосе нагоре към върха, където отвреме-навреме, при някои завои се мяркаше ослепително белият купол на обсерваторията „Рогъл“. Там, в сградите на обсерваторията, се разполагаше базата на учените, изследващи Бедствието и пораженията от него, и днес към тях щеше да се присъединят новите им колеги, спечелили последния конкурс на Института за изучаване на Зоните.

— Ти с какво ще се занимаваш горе? — попита той Тина, колкото да поддържа разговора.

— С мутантите.

— Ааа… — по лицето на Том се изписа интерес. — Значи с мравките, така ли?

— И с мравките — без ентусиазъм отговори Тина.

— Тях съм ги виждал на живо. Не бяха много близо, горе-долу колкото оттук до оная барака отсреща, но ги гледах с бинокъл. Още ли влачат цимент нагоре-надолу? И изобщо какво правят с този цимент?

— Строят мравуняци. Огромни мравуняци, и не само с цимент, но и с други неща — дървета, камъни, тухли… Е, не строят като нас, хората, не леят бетон, но все пак изглежда страховито. Чувала съм, че нападнали няколко изоставени села, разрушили къщите до основи и отнесли материала за мравуняците си. Всъщност това и ти трябва да го знаеш, пишеха го по вестниците.

— Писали са, но кой да им вярва… Горе хващали ли са такава мравка? За музеен експонат.

Тина вдигна рамене.

— Искат, но не могат. Мравките винаги се движат в колони и се нахвърлят срещу всичко живо пред себе си. Те са хищни, ако убиеш една от тях, останалите ще те разкъсат. Никой не е издебвал самотна мравка, да я застреля и да я изнесе до базата… А ако някоя умре или осакатее, останалите от колоната я отнасят със себе си. Именно затова за тяхната анатомия не знаем абсолютно нищо.

— Странно. Сякаш са получили инструкция да не попадат по никакъв начин в ръцете на хората… Като извънземни: слезли от летящата чиния, тръгнали да изследват Земята, но имат изрична заповед да не контактуват с местните жители, за да не разберат кои са и от къде са.

— И ти си един фантаст… — Тина се отпусна на седалката. Очевидно темата не я вълнуваше повече. Напоследък с Том се случваше все така: ако той се интересува от нещо, събеседникът му не се интересува, и обратното. Очевидно настоящият случай беше точно такъв, Том реши да не се напряга да измисля нова тема за разговор и млъкна.

Не беше лесна работа да се попадне в Института за Зоните. От Бедствието насам всички млади учени и завършващи студенти, избрали научната работа вместо бизнес кариерата, се стремяха да намерят място в програмата на Института, и затова конкуренцията беше жестока. Там попадаха само най-добрите и най-способните, местата бяха малко, проблемите — сложни, и нямаше как иначе — изследваха се най-загадъчните явления и феномени, наблюдавани досега на земята. Том сам не знаеше как попадна в бройките на Института. Наистина той беше способен студент, но далеч не пълен отличник, каквито имаше достатъчно в неговия факултет и които също се състезаваха за единственото свободно място за компютърен специалист. От няколко месеца в Института работеше Бен и Том дори беше склонен да мисли, че именно с негово ходатайство е попаднал в групата. Самата група беше от трийсетина души с най-различни специалности — химици, физици, биолози, геолози — и от тях той познаваше, и то съвсем бегло, само Тина. Някои от тях щяха да прекарат в базата само по две-три седмици за практически изследвания, а други щяха да останат на върха няколко месеца — в зависимост от характера на задачите си…

Най-накрая автобусът изкатери наклона до билото и спря пред портала на базата. От будката излезе дежурният сержант, качи се в автобуса и много внимателно провери документите на цялата група. После си побъбри нещо с шофьора, слезе на пътя и отвори широката метална врата с опъната на нея бодлива тел. Бодлива тел имаше и по цялата ограда на базата.

Автобусът бавно мина през вратата и спря точно пред главната сграда. Том беше поразен от нейния отличен външен вид — той напомняше по-скоро на хотел с четири звездички, отколкото на научен институт… Не приличаше на старите сгради на университета с олющената мазилка и неприлични надписи с боя по стените. Нито пък на сравнително новия, но затова пък много лошо поддържан корпус на Института в столицата, с купищата боклуци в буренясалата ливада около него и глутницата бездомни кучета, налягали на слънце пред входа… Тук тревните площи бяха старателно окосени, бордюрите — боядисани на жълти и черни ивици, а по асфалтираните алеи не се виждаше нито една хартийка.

Шофьорът угаси двигателя и един по един пътниците започнаха за слизат.

— Том, би ли ми помогнал да сваля багажа си? — помоли Тина.

Тя носеше червена раница с рамка от алуминиева тръба и голям шарен сак. Том вдигна сака и едвам запази равновесие — той тежеше почти три пъти повече от целия негов багаж. Криво-ляво го смъкна през вратата на автобуса и го остави там, където останалите бяха струпали багажа си.

— С какво толкова си го напълнила? — изпъшка той. — Едвам не се повредих, като го вдигах.

Към мястото, където се беше скупчила пъстрата група на новопристигналите, от входа на сградата се приближиха двама души. Единият, висок мъж с добре поддържана черна брадичка и бяла престилка, носеше в ръка някакви списъци, а зад него, тътрейки обутите си в джапанки крака, подтичваше не друг, а именно Бен Рафаел.

— Добър ден — поздрави мъжът с брадичката. — Аз съм Симон Сахни, отговорникът на програмата. Вземете си багажа и елате с мен вътре, във фоайето…

Групата бавно се придвижи към вратата. Тина хвана едната дръжка на сака си, Том хвана другата, и в този момент Бен го тупна по рамото.

— Ето те и тебе — каза той. — Носиш ли дисковете?

— Вътре са — Том потупа кожената си чанта.

— Добре, следобед ще ги взема…

Том забеляза, че Тина старателно гледаше в друга посока, сякаш да не забелязва Бен, но не каза нищо. Бен също не си отвори устата повече.

Когато всички се разположиха в просторното, прохладно и почти луксозно фоайе, Сахни извади списъка и още веднъж провери хората един по един, викайки ги по имена. След това тъкмо започна да обяснява нещо за настаняването, когато от коридора вляво изскочи мургав, висок почти два метра мъж с черна коса и огромен крив нос, каза няколко думи на развален английски, лицето на Сахни изведнъж доби угрижен вид, той каза на Бен: „Погрижи се за колегите, аз ей сега…“ и двамата с мургавия изчезнаха обратно по коридора.

Бен се почеса по главата.

— Този високият е бразилецът Руджерио Перейра, шеф на международната програма — заговори той така, че всички да го чуват. — В момента тече някаква проверка от парламентарната комисия по въпросите на Бедствието, така че всички са откачили… Сега трябва да ви настаня по стаите, но администраторът с ключовете — Бен се огледа наоколо — е изчезнал някъде. Така че оставете си багажа, тук не се краде, а аз ще ви разведа из сградата — да знаете кое къде се намира…

Групата се вмъкна в коридора, където преди малко потънаха Сахни и Перейра.

— Това е най-кривият коридор в Европа — обясняваше Бен. — Никой, дори и архитектът, който го е проектирал, не знае колко завои и чупки има по него — наляво, надясно, нагоре и надолу… Натам са стаите и апартаментите на общежитието, а напред — кабинетите. Това на стената е портретът на директора на обсерваторията Алфред Ахо, наричан от подчинените си — тук Бен понижи глас и се огледа настрани — Алфред Хахо. Той е директор от незапомнени времена, но в последните няколко години никой не го е виждал тук. Марвин Мински казва, че астрономът Касами казва, че за последен път тук видели Ахо преди осем години, но всъщност за вас това няма значение. Между другото астрономите страшно негодуват срещу Института, защото им отне базата, а едно време те водеха тук жените и децата си на почивка… Стълбите надолу водят към стол-ресторанта, гордостта на съвременната цивилизация. Депутатът Ал Йорки, който кисне тук вече трети ден в качеството си на председател на комисията по Бедствието, казал, че цените тук са по-ниски, а пържолите и кюфтетата по-големи от тези във ведомствените заведения на правителството. Е, освен цените, тук и заплатите са доста по-ниски, но това всички го знаете. Долу има и бар, но тези дни той не работи с клиенти по причина на същата тази комисия, която провежда там заседанията си. Сега погледнете през прозорците… В ниските сгради отсреща са лабораториите на Института. Кой къде ще работи там, всеки ще разбере от ръководителя на групата си. Впрочем, да не забравя, в четири часа следобед имате среща с тях, тук пред заседателната зала… По стълбите вляво — тук Бен бутна по лакътя Том, който стоеше до него — се стига до компютърния център. Том, ти следобед недей да чакаш пред залата, а се качи направо горе, при мен в центъра… А това в дъното на коридора — Бен отново понижи глас — е бодигардът на депутата Йорки. Всъщност вие избягвайте да се мотаете натам, в това крило са се разположили големите шефове и се предполага, че поне в началото няма да си имате работа с тях. А ако видите навън един дълъг черен мерцедес с шофьор, изобщо не си мислете, че той е на депутата Йорки — нищо общо, той е лично мой, купих го с аванса от последната си заплата, заедно с шофьора… Ясно ли ви е всичко?

По широко ухилените лица на младите колеги личеше, че всичко им е ясно.

— А, щях да пропусна най-важното. Ето тук — и Бен посочи мястото зад пожарогасителя в ъгъла на фоайето — е ключът за осветлението в коридора. Не се смейте, на мен ми трябваха два месеца, докато разбера това. А ходенето в тъмнината е абсолютно противопоказно с оглед на специфичните завои на коридора. Преди време един колега така счупи ръката си… Изобщо, разхождането по коридора в нетрезво състояние без придружител не се препоръчва, последиците могат да бъдат страшни.

— Бен, мога ли да те попитам нещо от името на всички? — обади се Том. — Къде тук има телевизор, защото вечерта се играе финалният мач за купата и е просто задължително да го гледаме.

— В някои стаи има телевизори, а някои от тези телевизори работят, така че след като се настаните, ще разберете къде може да гледате мача. А, ето и администраторът се появи… Сега ще видим в кои стаи ще ви напъха.

Настаниха Том в една стая заедно с двама физици-теоретици. Те се здрависаха с него, казаха си имената, но само след две минути той ги забрави напълно. Помисли си, че ако ги чуе няколко пъти в разговор с тях, ще ги запомни по-лесно, но двамата му съквартиранти кой знае защо избягваха да се наричат един друг по имена.

Стаята им беше твърде широка и много добре обзаведена, с дебел зелен мокет, ниска полирана масичка, широки кресла, хладилно барче и огромен цветен телевизор, който обаче нямаше звук. Щом разбраха това, физиците веднага извадиха отнякъде отвертки, за нула време разглобиха телевизора и за свое най-голямо учудване успяха да го поправят — просто повредата беше елементарна и нямаше изгорели детайли. След като свършиха с това, те дори не завинтиха обратно капака, а се разположиха в креслата и започнаха да говорят за квантова теория на полето и за голи гаджета. За тях очевидно нямаше съществена разлика между тези два предмета, и Том, който не разбираше и дума от квантовата теория, много бързо си изгради за нея твърде неприлична представа. Единият от физиците, небръснат и с рошава руса коса, обясняваше как трябвало да се постъпва при пренормиране на непренормируеми теории, докато другият разказваше за дипломната си работа. Тя цялата се базирала на умножаването на двете страни на основното уравнение с някакъв обратен оператор, който накрая се оказало, че не съществува… Том слушаше внимателно, кимаше с глава, на по-интересните места подхвърляше: „Така значи“ или „Аха“, когато физиците се чешеха по главите, и той се чешеше, когато се смееха, и той се смееше… Изобщо, получаваше се рядко забавен разговор, но към четири следобед физиците тръгнаха да се срещнат с шефа си. Том остана сам, после се сети за дисковете в чантата си, извади ги оттам, пъхна ги в найлонова торба и тръгна към компютърния център.

Там, сред натрупаните компютри и принтери, той завари само Бен. Той беше зает да отговаря на съобщения по електронната поща, затова Том седна на някакъв въртящ се стол и докато го чакаше да си свърши работата, се заозърта наоколо. Изглеждаше, че никой другаде по света не бе успял да създаде такъв пълен хаос, какъвто Бен и неговите колеги бяха заформили в залата. Навсякъде по стените бяха налепени листинги на програми, върху тях с различни по цвят маркери бяха надраскани обяснения и коментари — твърде често нецензурни. По пода се въргаляха моливи и огризки от ябълки, под едно от бюрата се показваше сак с празни бутилки от кока-кола и бира, а на облегалката на стола до него висяха чифт чорапи. Масите, върху които нямаше натрупана техника, бяха покрити с дебел две педи слой от книги, списания и ксероксни отпечатъци на статии, а стъклата на прозорците бяха толкова мръсни, че през тях трудно се различаваше навън слънце ли грее, или вали дъжд…

След около половин час Бен свърши с пощата и изненада Том с вестта, че шефът на центъра, доцент Иноу, вече осем месеца бил в чужбина и не смятал изобщо да се прибира. Том се опита да възрази — нали заповедта за назначаването му беше подписана от същия този Иноу. Бен обаче се изхили и каза, че който и да е извъртял подпис вместо Иноу, няма значение, но така или иначе отсъствието на последния водело до значително подобряване на работата в центъра и се носел слух, че отгоре са готови да му плащат командировъчни само и само да не се върне обратно… Другият колега на Бен от „старата гвардия“, някой си Тео Павлидис, бил на семинар на Хавайските острови, така че в момента най-старшият тук бил Марвин Мински.

Скоро след това се появи и самият Марвин Мински. Той беше млад, само няколко години по-възрастен от Том и Бен, нисък, дебел, с рядка тъмна коса, торбички под очите и едноседмична брада. Когато видя в ръцете на Том плика с дисковете, само попита: „Ти ли си новият колега?“ и без да дочака отговор, започна да му разяснява работата в центъра. През това време Бен, който разсеяно слушаше разговора, се зае да прави кафе.

Не беше лесна работа да се следи мисълта на Марвин. Той говореше много бързо, и тъй като изпускаше всичко, което смяташе за тривиално, а той като че ли смяташе за тривиално почти всичко, до съзнанието на Том достигаха само основните контури на мисълта му. На всичкото отгоре той почти безразборно прескачаше от тема на тема, а обхватът на работата се оказа удивително широк. Марвин поиска да види листинга на управляващите функции, с които Том, по препоръка на Бен, бе започнал да се занимава веднага след като получи „честитката“ от Института. Той се ориентира в него много добре, едва ли не по-добре от самия Том, и буквално за двайсетина минути подхвърли цял куп извънредно полезни и смислени предложения, като след всяко от тях вмъкваше: „Това, разбира се, е очевидно…“ През това време тримата изпиха по едно кафе, Бен попита да направи ли по още едно, но тогава Том му посочи часовника на стената, който показваше седем без петнайсет, и ги подкани да се стягат за мача. За негова изненада обаче и Бен, и Марвин не горяха от нетърпение да сядат пред телевизора. Самият Марвин, изглежда, скоро беше станал от сън и сега, когато му идваше настроението за работа, нямаше намерение да се отвлича от нея.

Така или иначе, тримата слязоха в стол-ресторанта и изядоха по една от прословутите пържоли. Наистина те бяха твърде големи, твърде вкусни и твърде евтини, и Том разбра защо депутатът Йорки се е изказал толкова ласкаво за тях… Когато свършиха с вечерята, Марвин и Бен тръгнаха обратно към компютърния център, а Том се затича по стълбите нагоре към стаята си и нахълта вътре точно когато прозвуча началният сигнал на съдията.

В стаята се бяха събрали почти всичките му спътници от автобуса, явно телевизорите в стаите им не работеха, и повечето от тях държаха току-що наченати кутии бира. Бяха се разположили навсякъде — по леглата, в креслата, направо на мокета… На леглото на Том се беше събрала агитка на „Олимпик“, а на леглото на един от физиците — на „Ибара“, и двете агитки си разменяха реплики от рода на „От вас по-слаб отбор няма“ и „След мача ще си поговорим“. Том, който беше запалянко на „шейховете“ от „Петролеум“ и на този мач се явяваше неутрален зрител, едвам успя да си извоюва добро място пред телевизора, в първия ред седящи на земята, и веднага заби поглед в екрана.

Мачът се оказа страшно слаб и скучен. Играчите не можеха да си подадат по три точни паса един след друг, ритаха топката безразборно, но повече се ритаха взаимно и се дърпаха за фланелките. Затова много скоро колегите на Том пред телевизора захванаха всевъзможни странични разговори, най-вече около това кой футболист за кой клуб ще играе през следващия сезон. Напоследък играчи, които се задържаха в един отбор повече от две-три години, бяха рядкост, и темата за трансферите засенчваше дори интригата около шампионската титла. Като се имаше предвид, че футболът в последните години се бе превърнал едва ли не в единствена национална религия, ставаше ясно защо най-тлъстите заглавия във вестниците оповестяваха именно футболните трансфери. Повечето такива заглавия обаче нямаха нищо общо с истината — един ден Том си бе купил вестник само заради заглавието „Даниел Хост подписва с Петролеум“, а в текста под същото това заглавие подробно се обясняваше как и защо Даниел Хост не е подписал с Петролеум…

— Стига с тоя футбол, бе — обади се приятен женски глас някъде зад гърба на Том, — не можете ли да говорите за нещо по-интересно?

— Можем да говорим за жени — каза русият физик, съквартирант на Том. — През почивката между полувремената ще говорим само за жени, обещавам.

Феновете на „Ибара“ подхванаха въпроса дали мачовете или жените са за предпочитане, но не стигнаха до разбирателство и накрая решиха, че и едните, и другите не са лоши, но нямат нищо общо.

Тук Том реши да се намеси в разговора.

— Защо да нямат? Имат — и мачовете, и жените се купуват и продават. Примери много…

От мъжката половина на компанията, а тя беше не половина, а по-скоро три четвърти, се чуха одобрителни възклицания.

— Не можа ли да измислиш нещо по-приятно? — отстрани се чу познат на Том глас. — Нещо като комплимент.

Той се обърна в посоката на гласа и видя Тина. Тя седеше в едно от креслата заедно с някаква своя русокоса колежка.

— Не ме бива много по комплиментите — каза той, — такъв съм си от малък. Е, може да се измисли нещо… Примерно — има оспорвани мачове и оспорвани жени, красиви мачове и красиви жени… По-рядко, но има и такива.

— Има и опорочени мачове — обади се съседът на Том.

— Да, вярно — Том се ухили, — при това се срещат доста по-начесто.

— Ти си патологичен случай — отвърна Тина, — защо се хващаш първо за грозните черти на нещата? Мачовете били продадени, опорочени, а не можеш да отлепиш поглед от терена. Жените и те били същите, а по пътя в автобуса разправяше само каква бездарност царяла в Института…

Том сви рамене.

— Не съм специалист по патология. Може би това ми е останало от нерадостното детство. Пък кога ли съм си имал работа с красиви черти…

— Ако сега Рууд беше тук, щеше веднага да ти извърти един психоанализ. Той е майстор, може да изкара на бял свят какво ли не от подсъзнанието ти, сам да се чудиш.

— Кой е този Рууд?

— Мой познат психоаналитик. Всъщност… ти трябва да си го виждал, на оня купон. Един такъв дебел, розовичък, като говори, сякаш грухти…

За „оня“ купон Том си спомняше винаги с неудоволствие.

— А, да… Имаше един такъв, по едно време го взеха за мезе със съня за трикракото пиле. Дебел и дрънкаше глупости.

— Между другото, той успя да разтълкува този сън — каза Тина. — Дори по няколко начина, но всичките му изводи ги забравих. Иначе той можеше да дойде тук, но не издържа конкурса.

— Че какво ще прави психоаналитик в Института за Бедствието? Освен да изследва маниите на персонала… Свободното асоцииране на квантовата теория на полето с голите гаджета.

— Ако искаш да знаеш, психоаналитици в Института има. Не знам с какво се занимават, но има цели двама…

— Е, кучета го яли тоя Рууд — каза Том и обърна поглед към телевизора, където играчите се бутаха и дърпаха, скупчени около центъра на терена, а съдията раздаваше жълти картони.

Зад него русият физик и някакво момиче още спореха по темата „жени срещу мачове“.

— Добре де, не мога да говоря просто така — боботеше русият. — Застани ей там до телевизора за сравнение, и всичко ще стане ясно…

Момичето, леко замаяно и амбицирано от алкохола, стана, по пътя настъпи няколко от насядалите по пода и застана до телевизора с ръце на кръста. Беше нисичко, но много приятно, спортен тип, със сини шорти, шарена блузка, късо подстригана права коса и загоряла от слънцето кожа. За щастие на настъпените беше боса, без токчета.

— Какво пък — усмихна се русият, — не е лош мача… Досега, като нямаше база за сравнение, не мислех така, но сега…

От компанията се разнесе одобрителен смях. Момичето кипна, хубавото му лице почервеня, с два скока се озова до русия и се опита да му удари няколко шамара. Той обаче я хвана за китките и леко ги дръпна надолу, така че в крайна сметка момичето се оказа седнало на пода до него. Развеселен, Том се обърна назад, за да следи развоя на борбата. Момичето, с хванати ръце, беше опряло гръб в рамото на русия и въпреки лютото пламъче в черните и очи, не изглеждаше никак ядосана, а по-скоро обратното, явно това и доставяше удоволствие. Иска да му се свали, помисли си Том. Изведнъж обачи двете агитки се развикаха от леглата и той се вторачи обратно в телевизора, където съдията току-що беше дал дузпа в полза на „Олимпик“.

Тюхкайки се, че е изпуснал най-интересното, Том следеше повторението, на което се виждаше как топката се удря в ръката на защитник на „Ибара“. Играчите на потърпевшия отбор се бяха струпали около рефера, той размахваше ръце, а тълпата по трибуните пееше: „Съдия-ата, съдия-ата, съдията педераст…“ Двете агитки от леглата едва не се сбиха, едни казваха, че от „Олимпик“ са купили съдията, други твърдяха, че защитникът е играл умишлено с ръка и дори трябва да му се покаже червен картон, най-накрая обаче всички млъкнаха, защото играч на „Олимпик“ си нагласи топката и се засили, за да бие дузпата. Силният му шут обаче уцели напречния дирек, феновете на „Ибара“ полудяха от кеф, някой извика: „Видяхте ли бе леваци, и съдията не може да ви спаси“ и резултатът си остана нула на нула.

След още две-три минути дойде и краят на полувремето. Всички в стаята се размърдаха, някои излязоха на балкона да се поразтъпчат.

— Откъде взехте бирата? — попита Том съседите си. — Още едно полувреме толкова слаба игра няма да мога да изтрая без бира, нали така?

Проверката на държавната Комисия по Бедствието беше разстроила изцяло работния график на Института. Когато преди време във вестниците започнаха да пишат, че работещи тук учени продават ценна информация и знания за зоните на съмнителни лица и организации, държавната комисия счете за необходимо да притисне до стената Института и да му поиска сметка за всичките му реални и мними неблагополучия. От комисията се интересуваха защо въпреки многото погълнати средства за пет години няма почти никакъв напредък в изучаването на зоните. Учените не бяха успели да разрешат основния поставен пред тях въпрос — каква е същността на Бедствието и от какво е предизвикано. Затова не можеха да отговорят защо то се е случило точно на това място и време и може ли да се повтори пак някога или някъде другаде… Институтът тъпчеше на място, напоследък наблягаше най-вече на изследването на поразените участъци и на организмите-мутанти, но и в това направление срещаше крайно озадачаващи факти. Най-известният проблем беше, че в зоните широко се срещаха химически вещества и съединения, каквито нямаше никъде другаде и каквито никой не бе успял да синтезира изкуствено. Някои от тези вещества играеха важна роля в метаболизма на мутиралите растения, който беше принципно различен от обикновения. Пълна загадка бе и спектърът на светлината, излъчвана от въздушните фунии в нощта на Бедствието — за късмет на Института, тогава тя бе регистрирана от уредите на астрономите в обсерваторията. Всеки факт противоречеше с повечето хипотези за Бедствието, а всяка хипотеза обясняваше по правило само нищожна част от тези факти…

При това положение на учените не оставаше нищо друго, освен да искат нови и нови средства от комисията и да продължават изследванията си бавно, стъпка по стъпка, без да се надяват на изненадващо, глобално решение на загадките на Бедствието. Само че това никак не се хареса на самата комисия. В нея бяха решили, че щом за пет години Институтът не е постигнал нищо, вече е време да му се ореже бюджета, и с такава цел беше организирана комплексна проверка, която да реши кои негови направления ще се финансират и кои не. Проверката течеше вече цяла седмица, краят й не се виждаше, а всички отдели в Института се занимаваха само с това да докажат пред комисията колко полезна, неотложна и необходима работа вършат те и какви бездарници и мързеливци седят в останалите отдели. Тези междуособици отнемаха цялото време на учените. Никой от тях не можеше и да помисли за работа при положение, че не се знае ще гласуват ли пари за неговите проекти или не… От това компютърният център само печелеше, тъй като машините стояха без работа, а Марвин и Бен не се страхуваха от комисията, защото центърът се финансираше от международната програма.

Противно обаче на очакванията на Том, още на следващия ден върху главата му се стовари задача с неподозирани от него размери. Главен инициатор на това беше Марвин, който заяви, че ще прави експерименти с неформален компютър, управляващ обикновен процесор. На въпроса на Том дали тук имат неформален компютър Марвин отговори, че такъв, разбира се, нямат и скоро няма да имат, затова се налагало да го емулират на голямата паралелна машина.

Когато чу това, Том мислено прокле деня и часа, когато подаде молба за конкурса на Института. Наистина, възможностите на взаимно подчинени обикновен и неформален компютър бяха много интересни и все още не напълно изследвани, но да се емулира неформален компютър беше задача с твърде голяма за Том сложност. Той направо заяви на Марвин, че не разбира почти нищо от теорията на неформалните решения, в университета се е запознал само с основните понятия, но Марвин заяви, че с тази част на задачата ще се справи сам. От Том той искаше да реализира само интерфейса и управляващите функции откъм един обикновен персонален компютър IBM, и то във възможно най-кратък срок и без почивни дни. Това беше вече нещо по-изпълнимо, но все пак Том попита какъв е смисълът да се бърза толкова. В отговор Марвин каза, че като свърши проверката, всички ще се втурнат да наваксват изгубеното време, голямата машина ще я натоварят с всякакви задачи, а емулаторът е сложна програма и се нуждае от всичките нейни ресурси…

Така или иначе, очертаваше се ударен труд, и този ден Том прекара четиринайсет часа пред екрана, ако не се броят кратките паузи за обяд и вечеря. Тъй като не беше свикнал като Марвин и Бен на такива работни маратони, още на втория ден чувствуваше мозъка си като промит, а очите му леко сълзяха, но не искаше да се предава и продължи да работи. В устата си чувствуваше гаден метален вкус и дори пържолите и кюфтетата в стол-ресторанта, в чест на които при нормални условия той би написал цяла ода, не му доставяха никакво удоволствие… Работата напредваше бързо, но Том се чувствуваше скапан, и продължи да се чувствува така чак до събота на обяд, когато стана свидетел на събитие, което му оправи настроението поне за една седмица напред.

По това време той сглобяваше модул, с който да тества готовите контролни функции. На съседния компютър Бен се бореше с интерфейсния стандарт. Тогава в коридора пред залата се чуха непознати на Том силни гласове и нечии тежки стъпки, вратата се отвори и вътре с цялото си величие влезе депутатът от парламентарното мнозинство и председател на Комисията по Бедствието Ал Йорки. На няколко крачки зад него подтичваше директорът на института, дребен човечец на име Самуел Пайперт, а отвън през процепа на вратата Том мярна огромния бодигард.

Ал Йорки беше депутат от свръхтежка категория и в буквалния, и в преносния смисъл. Тежеше сто двайсет и пет килограма при ръст от метър и седемдесет, но това не му пречеше да бъде една от най-влиятелните личности в държавната йерархия. Той прекоси наперено залата, като при всяка негова стъпка от паркета се вдигаше облаче прах, и втренчи немигащите си очи в зяпналия го Том.

— Значи, вие тука сте програмистите… Я ми кажете, с какво се занимавате сега?

Том започна да му обяснява задачата си горе-долу така, както Марвин му я обясняваше на него. Йорки се опита да напрегне мисълта си, по челото му се появиха лоени бръчки… Изведнъж лицето му се проясни.

— А, значи пишете вируси, така ли? Абе все се чудя, защо нашите програмисти пишат само вируси, а не вземат да направят нещо сериозно. Аз като отида някъде на конгрес в чужбина, всички, като разберат откъде идвам, ме питат: „А, оттам, дето правят компютърните вируси, така ли?“ Магарета сте вие, плачете за уволнение…

Изненадан, Том само вдигна рамене и беше готов да се предаде, но тогава Бен му се притече на помощ.

— Съвсем не, господин депутат… — Бен сякаш си спомни устава за военна служба. — Тук не пишем вируси. Вирусът е сложно нещо, не е за всяка уста лъжица. Особено по-оригиналните, които не могат лесно да се откриват, да напишеш такова нещо си е истинско изкуство. А вие недейте се плаши от вируси, вие имате депутатски имунитет…

Йорки не успя да схване шегата на Бен.

— Депутатски, ама миналата година компютрите в парламента се заразиха до един. Та значи вие двамата не сте вирусаджии?

— Не сме.

— Ама ако решите, можете да направите вирус?

Бен започна да обяснява на Йорки за прехващането на софтуерни прекъсвания, за недокументираните функции на операционната система и за технологията на „невидимите“ програми. Йорки го гледаше някак стреснато, после му махна с ръка да спре.

— Хайде, стига… Аз съм прост човек, депутат, не съм учил компютри. Я по-добре ми пуснете някоя игра, а? Много обичам електронни игри. Само че да е нещо по-просто, и да ми кажете с кои клавиши се движи и с кои се стреля…

Бен настани Йорки на дървения стол пред един от свободните компютри и му мусна играта „Муунбъгс“. Тя наистина беше проста, може би единствената игра, по-проста от самия Йорки — играеше се само с три клавиша: наляво, надясно и стрелба. Беше безнадеждно остаряла, Том я знаеше още отпреди десетина години, но беше зрелищна, динамична и имаше интересни звукови ефекти. Когато Том беше войник, всички сержанти и фелдфебели в щаба, които се учеха да работят с компютри, много обичаха тази игра, и не научиха нищо друго за компютрите освен това — С КОИ КЛАВИШИ СЕ ДВИЖИ И С КОИ СЕ СТРЕЛЯ.

Йорки като че ли виждаше „Муунбъгс“ за пръв път.

— Ей, ама те много бързо ме убиха! Не ми харесва тая игра.

— Вие се движете по-плавно — съветваше го Бен. — Хванете клавишите ей така… И стреляйте непрекъснато, така е по-добре.

— А, вярно… Ето, сега аз го убих, видя ли? Ще им хвана чалъма!

— Трябва да не им позволявате да ви отмъкват урановите контейнери. Те са тук долу, лентата ги дърпа един по един. Като ги издърпа всичките, ще ви даде бонус… А, ето го и комбатът. Ако го ударите сега, след бонуса ще имате и комбат раунд. Тогава вие трябва да го целите отдолу колкото можете повече пъти… Като стигнете дотам, ще ви стане ясно. И се пазете от кръстчетата, защото те са бомби.

— Да, да… Пайперт, бягайте да намерите Перейра и вземете от него финансовите му отчети! После ми ги донесете тук. Ясно ли е?

Пайперт направи поклон под ъгъл от около шейсет градуса спрямо вертикала и изчезна през вратата.

Том и Бен се върнаха към работата си, като отвреме-навреме поглеждаха към Йорки. В началото той се бореше с играта като свиня с тиква, но постепенно се отрака и след половин час громеше враговете с пълна пара.

— Умри! Ха така… Ето я, идва пълната каруца! Тюх, да се еба в простия селянин, не можах да я уцеля… Ама тоя защо стреля така нагъсто?

Том се обърна назад. Йорки беше дигнал крака на масата, държеше клавиатурата в скута си, а столът под него се опираше на земята само на задните си два крака.

— На следващото ниво ще се появят и ракети — каза му Бен, — трябва да внимавате, защото те се улучват много трудно.

Високоговорителят бълваше безспирен поток от виещи, ръмжащи и взривяващи се звуци. По екрана във всички посоки летяха врагове, куршуми и парчета от застреляни врагове… Том тъкмо се завъртя обратно към монитора си, когато откъм Йорки се чу едно застрашително „Скррръъц!“ Бързо се обърна назад, към посоката на звука, и стана свидетел на едно наистина извънредно произшествие.

Под тежестта на огромното туловище на депутата столът под него бавно, сякаш на забавена лента, се разкриви, в един момент всичките му сглобки изведнъж поддадоха, а дървените му части се строшиха една след друга. Тъй като краката на Йорки все още бяха върху масата, той загуби равновесие и не можа да направи нищо, за да избегне неизбежната катастрофа. Както държеше клавиатурата, той с трясък се строполи по задник с навирени крака сред отломъците от строшения стол. При падането му от мръсния паркет се вдигна облак прах като след ядрен взрив, сякаш специално да подчертае мащаба на произшествието…

Зрелището беше грандиозно до такава степен, че Том и Бен се обърнаха назад, за да не вижда Йорки лицата им, и се затресоха от смях. С много усилия, за да запазят приличие, те някакси успяха да не се разсмеят гласно, и от гърдите им се откъсваха само приглушени хълцания. На отражението в екрана Том успя да види как Йорки бавно се изправя сред развалините с разпрани по шевовете на задника панталони, как стреснат се оглежда наоколо и как погледът му се спира на подозрително тресящите се гърбове на двамата програмисти.

— Мамка му и стол… — това бяха единствените му думи.

С огромни усилия Бен успя да скрие усмивката и се обърна към Йорки.

— Няма му нищо на стола, тоест нямаше му нищо… — при тези му думи Том едвам се удържа да не прихне. — Нали и на вас ви няма нищо? А панталона… — тук силите напуснаха Бен, той се опря настрани в стената и отново беззвучно се запревива, хълцайки.

Ситуацията беше критична. Много малко трябваше, за да се отпуши напълно смехът на Том и Бен, което със сигурност щеше да навлече върху двамата тежкия депутатски гняв на Йорки. За щастие в този момент вратата се отвори и влезе Пайперт с някакви листа в ръка. Когато видя строшеният стол и съдраните панталони на депутата, той прибледня, театрално се хвана за главата и се нахвърли върху Бен.

— По дяволите, Рафаел, защо не дадохте на господин депутата някой хубав стол? Вие заслужавате… не знам какво заслужавате, но със сигурност ще си изпатите! Това вашето е саботаж! Веднага изчезвайте оттук и двамата! Вие, господин Йорки, надявам се, че не сте пострадал, ние не сме виновни, а на Рафаел обещавам, че ще му се види тесен института…

Думите на Пайперт успяха да влеят в Том и Бен известна доза сериозност, те престанаха да се кикотят и тръгнаха да излизат със сравнително сериозен вид. На вратата се сблъскаха с бодигарда на Йорки, при вида му инстинктивно отстъпиха няколко крачки назад, за да му направят път да влезе, и накрая се измъкнаха невредими по коридора.

— Ей, Понди! — достигна до тях гласът на Йорки, който викаше бодигарда си. — Бягай да ми донесеш от куфара едни панталони… Няма значение кои, само че по-бързо…

При споменаването на панталоните смехът и на двамата се отприщи и те се запревиваха, удряйки се един друг с юмруци по раменете.

— Ей, голяма работа е този Йорки! — цвилеше Бен, докато двамата се смъкваха надолу по стълбите. Том се държеше за корема и ухилен бършеше с ръкав сълзите, избили в очите му.

В това състояние те се сблъскаха с Марвин, който беше тръгнал към залата.

— Какво ви става? — попита той. — Да не сте намерили в мрежата вицове за Щирлиц?

— Какви ти вицове — измяука Бен. — Том, я му обясни ти, аз няма да мога…

Том, когото вече го болеше коремът от смях, криво-ляво успя да разкаже на Марвин историята на сгромолясването на депутата Йорки. Марвин обаче сякаш не намери нищо смешно в нея.

— Значи столът отиде — разсеяно продума той. — А клавиатурата здрава ли е?

— Не знам — каза Том. — Не, ти изпусна много, това трябваше да го видиш на живо. Как само се сгромоляса — не просто така, а някакси плавно, с финес… Сякаш законът за всемирното привличане се поколеба за момент дали да се приложи с цялата си строгост в случая, нали все пак притегля законодателно тяло, току виж на следващото заседание на парламента първа точка в дневния ред е „Изменения и допълнения към закона за всемирното привличане“… Разбираш ли, сякаш гравитационната константа под стола му беше различна. Друго нещо е да пада депутат…

— Е, нищо — потупа го по гърба Марвин, — ще го преживея някак, че не съм го видял… — Изведнъж изражението на лицето му застина. — Значи, казваш, гравитационната константа под стола била различна?

— Не, разбира се, това го казах само за сравнение… А ти защо се заинтересува толкова от нея?

Марвин го погледна някак смутено.

— А, просто така… Чудех се какво че стане, ако наистина я подложат на гласуване в парламента. Какво стана с функциите?

— Тъкмо щях да ги тествам, и стана случката. После дойде Пайперт и ни изгони, каза, че нарочно сме сложили Йорки върху счупен стол.

— Качвайте се обратно и кажете на Пайперт да върви по дяволите. А ти довърши тестовете, аз ще дойда след час-два… Марвин отново се замисли. — Значи гравитационната константа… — промълви той и изчезна набегом обратно в посоката, откоято беше дошъл.

Том се почеса по бузата.

— Какво му става на Марвин? — попита той Бен. — Защо се държи така странно?

— Нищо му няма, той винаги така се държи. Ако не се държеше така, просто нямаше да бъде Марвин…

Както винаги, и сега Том бе направил цял куп програмни грешки. Разбира се, той не очакваше, че всички функции ще тръгнат от първия път, но все пак се бе надявал бъговете да са по-малко на брой и по-лесно откриваеми. В резултат на това се наложи да трасира повечето функции и да се псува пред екрана чак до три и половина през нощта, когато си каза „Не може повече“ и отиде да спи, като остави за другия ден най-упоритите и трудни за фиксиране грешки. Все пак човек работи по-добре на свежа глава.

През нощта на няколко пъти му се явиха сънища. Том по принцип сънуваше много рядко, най-много десетина пъти в годината, а няколко сънища в една нощ за него бяха извънредно произшествие. Единственото утешително нещо беше, че всичките му сегашни сънища накрая завършваха с листингите, които дебъгваше, преди да си легне… На следващия ден се събуди чак на обед, очите го боляха, но още като се бръснеше в банята, изведнъж, просто така, се сети защо една от функциите му упорито забиваше. Грешката беше толкова глупава и очевадна, че Том просто измуча, напсува тъпия си акъл с най-цветистите изрази, за които се сети в момента, и с всичка сила фрасна главата си в стената. От удара мътилката в мозъка му сякаш се разкара, той се почувствува готов за работа, обядва надве-натри и се качи в компютърната зала.

Марвин не се беше появявал там. Том се зае с програмите си, за няколко часа изчисти всички грешки и ги приведе във вид, от който нямаше да се срамува. Когато свърши и с това, беше вечер, а от Марвин все още нямаше ни вест, ни кост. Бен също го търсеше под дърво и камък, за да вземе от него някакъв диск с изображения, които да прати по мрежата, но не го намери никъде. Тогава Том се видя без работа, сложи коментари в листингите си (разбира се, на английски, той изобщо не можеше да си представи да пише коментари към програма на родния си език) и си пусна някаква игра. Той виждаше тази игра за пръв път, увлече се и чак когато коремът му започна да се свива от глад, се сети, че беше изпуснал да вечеря. Погледна таймера, беше дванайсет и десет. Тогава отвори хладилника (Марвин и Бен бяха сложили хладилник в залата), извади оттам кутия с пастет и парче топено сирене, взе от Бен малко хляб и си направи сандвичи.

За самия Бен нощта беше истинското работно време. Тогава той се включваше в компютърни мрежи по целия свят и измъкваше оттам най-различни неща. Заради невероятния си усет да избира винаги най-добрите и най-полезните програми и пакети, всички в Института го ценяха много… В момента Бен беше погълнат от размяната на любезности с някакъв системен оператор оттатък, Том го погледа известно време и тръгна към стаята си.

Във фоайето пред входа на сградата той видя Тина. Тя тъкмо се вмъкваше през стъклената врата, носейки две бутилки с добре изглеждащи етикети и съдържание. Самата Тина също изглеждаше добре, и Том се запита дали това е етикетът или съдържанието и…

— А, Том, здравей! Ти защо не празнуваш с нас?

— Че вие какво празнувате?

— Не се прави на ударен, днес е пълнолунието. И изобщо защо не се виждаш никакъв? Останалите се събираме всяка вечер, май само ти се криеш някъде…

— Не се крия. Просто имам много работа. Пък и за пръв път изобщо чувам, че някои имат навик да празнуват пълнолунието.

— Че ти от Марс ли падаш?… Изобщо, вие програмистите празнувате ли нещо?

— Ами… — замисли се за момент Том, — последният път беше, когато едно приятелче си купи цветен принтер. А преди това — когато един намери паролата на централния компютър на полицията. Тогава падна голямо пиене, но след три дена него го арестуваха… Е, и рождени дни, именни, такива стандартни празници.

— Значи днес за теб е нестандартен празник — Тина, вече пийнала, направи категоричен жест, хвана Том за ръкава и се опита да го дръпне в своята посока.

— Чакай малко, аз там никой не познавам освен теб…

— Какво от това? Преди три дена и аз не познавах никого. Ако се криеш там при компютрите си, така и няма да се запознаеш.

Том реши, че няма смисъл да противоречи на Тина, и се помъкна след нея по кривия коридор.

— Защо празнувате пълнолунието? — попита той. — Можехте да изберете новолунието, първа и/или последна четвърт и прочие.

— Леле, тоя наистина пада от Марс…

— Ами от Марс падам. Там имаме две луни, освен това едната изгрява по три пъти на нощ… Ако я караме като вас тука, до един ще изпукаме от цироза на черния дроб.

При споменаването на цирозата Тина видимо се развесели.

— Ей, ти си бил майтапчия…

Тина водеше Том по подозрително познат маршрут из лабиринта на жилищния сектор, и за голяма негова изненада този маршрут го изведе до вратата на собствената му стая. Том се почувствува леко изпързалян, но отвътре се чуваше доста силна врява, явно празникът се развиваше с перспективни темпове. Тина натисна бравата и двамата влязоха точно когато компанията около масата довършваше любимата на Том песен „Китаец папрат пасе“:

— Опасееееш! — въодушевен, Том се включи във финала. Около масата вдигнаха чаши, одобрително аплодирайки двете новопристигнали бутилки в ръцете на Тина. В суматохата около отварянето на първата бутилка Том успя да анексира една табуретка, възползувайки се от невниманието на разгърдения и зачервен субект, който беше станал от нея, за да си сипе пиене. После предвидливо се отдалечи с табуретката и седна чак в отсрещния край на стаята, където цигарения дим не беше толкова гъст и агресивно взаимодействуващ с уморените му очи… След няколко секунди до него се озова и Тина.

— Браво! Толкова скоро дойде и вече успя да седнеш на нещо. А аз какво, права ли да стоя?

Том се отмести леко и отстъпи половин задник място за Тина. Тя приседна, опирайки се до него, и му наля една чашка от коняка, който току-що бе донесла.

— Недей, аз не пия — опита се да я спре Том.

— Как така не пиеш? Тук такива не минават. Айде сега наздраве…

Двамата чукнаха чаши и отпиха. Конякът беше доста добър. Том се загледа във веселите лица на колегите и колежките си, в пълните бутилки на масата и празните под нея, заслуша се в разговорите, във вицовете, в тостовете… Изведнъж усети, че вече няколко минути двамата с Тина седят един до друг и мълчат. Почувствува се неловко.

— Кажи нещо — побутна той Тина.

— Какво?

— Нещо нитересно. Да не скучая.

— Че аз не знам какво ще ти е интересно на теб…

— Ами давай за каквото и да е — за обувки, червен восък, параходи…

— За зеле и царе — подхвана Тина.

— Защо морето е горещо-вряло…

— И имат ли прасетата криле! — довършиха в един глас двамата. — Ей, Том, ти си чел Луис Карол! — възкликна изненадано Тина.

— Разбира се, че съм го чел. Всеки истински програмист трябва да може да рецитира „Джаберуоки“ в права и обратна посока.

— Ти можеш ли?

— Е, не, разбира се, но Бен може… Нали знаеш Бен? Дето беше с мен на ОНЯ купон и щяха да го бият. Той сега работи тук, ти трябва да си го видяла, посрещна ме, когато пристигнахме.

— Не „щяха да го бият“, а наистина го биха — настроението на Тина сякаш изчезна, щом стана дума за Бен. — Всъщност, той още ли е ченге? Сигурно, щом се е уредил тук. Ченгетата винаги се уреждат.

Том реши, че е добре да защити пред Тина своя добър приятел Бен.

— Той не е никакво ченге. Просто тогава служеше в специалните войски, и то на по-особена длъжност. Между другото знаеш ли защо тогава го бяха командировали заедно с мен? Да ме следи. Когато той ми каза това, а той ми го каза чак накрая на службата, едвам ми го побра умът, но е факт… А сега вече нали е цивилен, какво ченге може да е?

Тина се замисли. После вдигна чашата си и каза:

— Е, нищо, хайде наздраве за ченгетата…

Тогава Том видя на вратата силуета на Бен. Той се взираше в обвитите от цигарения дим лица, сякаш търсеше някого. Том му свирна, тогава той го видя, махна му с ръка за поздрав и се приближи към него.

— Виждал ли си някъде тук Марвин? — попита Бен.

Том само вдигна рамене.

— Аз съм тук отскоро… Тина, ти знаеш ли Марвин? Един такъв дебел, с подпухнала физиономия и странен поглед… Минавал ли е оттук случайно?

Тина погледна подозрително Бен. Бен, от своя страна, погледна също подозрително Тина.

— Дебел и със странен поглед? Тук всички са със странни погледи, няма един, който да изглежда нормално… Не, май други освен тези, които са сега тук, не са идвали.

— Защо го търсиш сега, посред нощ? — попита Том.

Преди да му отговори, Бен го дръпна настрани, чак до вратата.

— Търсят го от Управлението за сигурност — каза той тихо, така че да не го чуват останалите. — А той сякаш се е провалил вдън земя, от вчера никой не го е виждал. В стаята му го няма, не са го срещали нито в ресторанта, нито в бара, казаха ми, че са го мярнали в клуба да говори с някакви физици, но никой не помни точно с кои. А това с Управлението е сериозна работа… Какво да им кажа?

— Чакай малко, ще питам съквартирантите си, нали и те са физици, могат да знаят нещо.

Единият съквартирант на Том, русият, беше легнал в креслото и натискаше някакво момиче — май същото, което му се сваляше преди четири дена, по време на мача, но Том не беше много сигурен в това. Той го побутна по рамото и му описа проблема с Марвин, както и самия Марвин. Русият се замисли.

— Май че имаше нещо такова… Вчера шефът ми говореше с един подобен тип, но не съм сигурен дали е същия. Типът приказваше нещо за константата на фината структура, а шефът се усмихваше мило и се опитваше да се отърве от него. Само че, казах ти, не съм сигурен, сега съм доста пийнал, пък и… — той погледна обратно към момичето и го погали по бедрото. Бен махна с ръка и двамата с Том се заеха с другия съквартирант, който седеше на пода и си играеше с връзките на нечия чужда обувка. Той обаче беше толкова пиян, че не загря какво го питат, освен това сметна Бен за някакъв лаборант, започна да го нарича Никлаус и се опита да му даде пиене в чаша, голяма почти колкото леген. С общи усилия двамата успяха да го умиротворят и излязоха навън в коридора.

— Какво ще правиш сега? — попита Том.

— Ще измисля нещо… Пък може и да го открия до утре.

— Изобщо каква е тази история с Управлението за сигурност?

— Утре ще ти разкажа. Е, приятно пиене… — и Бен си тръгна обратно.

Том се върна на мястото си до масата. Завари Тина да пълни чашата му догоре.

— Какво се е случило с оня, как беше… Марвин? — попита тя.

— Нищо, сигурно се е загубил.

— Че той малък ли е? — вдигна чашата си Тина. — Хайде тогава наздраве.

— Стига вече, не обичам да се напивам.

— Няма да се напиваш, а само ще пийнеш. Аз много обичам да пийна и да говоря глупости. Само че трябва някой да ми прави компания, а когато съм пийнала, не обичам трезвените събеседници. Струва ми се, че ми се присмиват на глупостите, нали са трезвени, а аз не…

— Е, аз няма да ти се присмивам — Том усети как конякът започва да го хваща. — Когато човек си пийне, някак почва да си вярва на глупостите. Колкото и да са банални и съшити с бели конци, му се струват сериозни.

— Я ми кажи най-добре — Тина го хвана за лакътя, — ти защо дойде в Института?

— Как така защо? — не разбра Том. — Защото издържах конкурса, разбира се. Ако не го бях издържал, нямаше да съм тук.

— Не, не… Аз те питам защо изобщо пожела да работиш именно тук, а не някъде другаде? Защо си подаде документите за конкурса?

„Тая пък какво ме е заразпитвала?“ — помисли си Том. Същият въпрос му зададоха и преди години, когато кандидатстваше за работа в централата на Легиона. Тогава той се отърва със стандартните верноподанически клишета, поръсени с малки количества младежки ентусиазъм и сол на вкус. Сега просто не знаеше за какъв дявол Тина му задава този въпрос. Почувствува се леко паникьосан — също като на интервю за нова работа.

— Че къде другаде да отида? — започна той. — Може би в някой фирмен офис, да оформям делови писма и да уча шефа си да играе компютърни игри? Или в някоя корпорация, където да програмирам разни отвратителни бази от данни и шарени менюта? Че това е невъобразимо скучно. Ако не друго, тук се занимавам с далеч по-интересни неща… — при тези думи той си спомни за неформалния компютър на Марвин. — Вярно е, че работата е много по-сложна, но това е, защото не е тривиална, нито пък скучна.

— Все пак нямал ли си някакви планове? — продължаваше Тина. — Някакви цели?

— Планове и цели имат ония във фирмите и корпорациите. Там правят кариера, катерят се нагоре по стълбата, като не забравят да ритат по кокалчетата онези, които се катерят редом с тях. Катерят се нагоре, към по-големите заплати и по-тлъстия гювеч, борят се да станат първо началници на отдели, после директори на фирми, а в перспектива — и босове на икономически групировки… Всичкият този гювеч, цялата тази надпревара за него просто не ми е интересна, и затова не искам да се занимавам с нея! Не искам да се вра там, където не ми е мястото. Представяш ли си? Заобиколен от подли кариеристи, които си мислят за мен същото, което аз си мисля за тях… Това не е за мен. Освен това, как мога цял живот да се бъхтя за гювеча, като виждам, че най-вкусните мръвки бездруго отиват в чиниите на ония мафиоти по върховете! Едно време, при господин Президента, човек не можеше да разчита на богат живот, ако нямаше връзки. Сега, при господин Координатора — също! Само връзките са различни: преди — с Легиона, сега с мафията…

Изведнъж Том усети, че говори искрено, и леко се стресна. Той обичаше да говори сериозно, да казва това, което наистина мисли, но въпреки това имаше навика да внимава какво и пред кого дрънка. От алкохола съм се разприказвал, помисли си той, и продължи:

— Тина, всъщност вие с вашите приятели какво мислехте, когато се борехте да свалите от власт президента? Сигурно сте се надявали, че унищожите ли веднъж Легиона, всичко ще се оправи като с магическа пръчица, гадостите ще изчезнат и животът ще тръгне по мед и масло… Не подозирахте ли, че след онези гадости ще дойдат и други, не по-малки?

Том смяташе, че Тина ще се смути и ще го попита: „Кои «ние», за какви приятели говориш?“ Само че тя изобщо не се върза на въпроса му.

— Така стана, защото повярвахме на онези с вратовръзките — неочаквано каза тя. — Един съвет от мен: никога не вярвай на човек с вратовръзка. Те са лисици, хиени… Всъщност, защо говорим за това?

В първия момент впечатленият от разсъждението за вратовръзките Том сам не разбра как разговорът е стигнал до тази тема, но после се сети.

— Ами ти ме попита какви планове и цели имам. И аз ти казах: нямам нито цели, нито планове. Вили с басейни, ролс-ройси, руса мацка да седи на левия ми крак, черна мацка на десния и червенокоса на средния — това не са мои цели. Наистина едно време парите ме блазнеха, но като видях, че така или иначе до мен стигат само разни огризки, се отказах да гоня вятъра. Не съм женен, нямам деца, никой не чака от мен да го храня и поя, защо тогава да се заравям до шия в лайната?

— Я слушай — прекъсна го Тина, — ти да не би да си червен? Червените говорят също като теб — всичко наоколо е гадост и трябва да бъде сравнено със земята.

— Това, че всичко наоколо е гадост и трябва да бъде сравнено със земята, ми е ясно дори и без да съм червен. На червените им е по-лесно, те си мислят, че знаят какво трябва да построят, след като срутят сегашния кенеф. Лъжат се! И са достатъчно глупави, за да си вярват. А аз, надявам се, съм по-умен и знам, че нищо не мога да направя. Затова и не правя нищо.

— Не се ли чувствуваш нещастен от това? Да събираш злобата вътре в себе си и да знаеш, че си безсилен да направиш каквото и да било? Мисля, че аз не бих издържала така.

— В мен няма злоба — изпъшка Том. — Просто разбирам, че това е животът, поне засега. А как да го мразя, щом го разбирам? От това няма смисъл. Единственото, което ми остава, е да се лутам насам-натам и да търся разни по-смислени късчета от живота, свежи проблясъци на новото, и да сглобявам от тези късчета самия себе си… Когато виждам такива свежи проблясъци около мен, съм доволен. Когато самият аз, по някаква случайност, успея да направя нещо свежо и бляскаво, съм още по-доволен… — за момент Том млъкна и се замисли. — Представи си само такава ситуация: цял живот родители, учители, съседи, близки са се мъчили да ме научат какво е това животът, къде ми е мястото в него и как да се държа на това място, за да не го загубя и в перспектива — да спечеля някое още по-добро от него… А аз съм се оказал добър ученик в тази насока. Дотолкова добър, че съм попил от тях всичко — и това, което е трябвало, но най-успешно това, което не е трябвало. И в резултат съм решил, че това място и подобните на него места изобщо не са за мен… Сякаш съм мутирал като онези мравки. Преди били съвсем обикновени, но ги облъчило нещо и сега се лутат из зоните, събират там всякакви отпадъци на цивилизацията и ги трупат на купчини… Имали някакви инстинкти, но инстинктите им мутирали повече и от външността им. Май аз съм също като тях — мутирали са социалните ми инстинкти, ако изобщо има такива…

— Струва ми се, че не само твоите социални инстинкти са мутирали — каза Тина. — Такива като теб като че ли ги има доста.

— И слава богу! Иначе щях да откача от скука… Мисля, че в нашата гадна страна вероятността за такива мутации изобщо е безбожно висока, нали друг хаос като нашия няма никъде по света. Един мой приятел казваше така: ако всяка страна си има по един бог-покровител, както при древните гърци, то за едни той ще е богът на моретата, за други — богът на търговията, за трети — на плодородието и прочие, а ние ще сме под закрилата на бога на брауновото движение3.

— Че какъв е този бог? — попита учудена Тина.

— Ами сигурно постоянно е зает да направлява брауновото движение. Това, да знаеш, не е лесна работа — хем да го направляваш, хем то да изглежда като истинско, ненаправлявано… Нашите политици, примерно, са големи майстори на това: хем ни управляват, хем всичко си тече, сякаш изобщо ги няма.

— Хмм… Интересен бог си е измислил твоят приятел. Изобщо, всички ли твои приятели смятат бога и религията за глупости, които им служат само за да изпробват върху тях остроумието си?

— Ами, ти не си слушала приказките им по тази тема, но… Всъщност, как позна?

— Нали слушах какви ги говореше Бен оная вечер, преди да го бият. Като гледам, и ти не мислиш много по-различно от него, с каквито се събереш, такъв ставаш… За такива важни неща като Бог човек трябва да има свое собствено мнение, а не да повтаря като папагал след невежата тълпа — Бог няма, и толкоз…

Том се намръщи. Никак не обичаше да спори на религиозни теми с вярващи, а Тина като че ли беше именно от тях. От собствен опит знаеше, че такива спорове никога не завършват дори и с частично съгласие на двете страни, и затова не виждаше в тях никакъв смисъл.

— Така ли? — каза разсеяно той. — Е, по този въпрос аз също имам собствено мнение. И моето СОБСТВЕНО мнение, резултат на работата на моя собствен мозък е, че Бог няма, и толкоз. В противовес на невежата тълпа, която пише по стените на къщите „Хора, има Бог!“… Хубаво мнение, а?

— Не бъди толкова категоричен — сряза го Тина. — Има много случаи на чудеса, които не могат да бъдат обяснени никак, освен с намесата на Божията сила…

— Ти писала ли си компютърна програма? — изведнъж се ентусиазира Том. — Не си, нали? Дори съвсем мъничка програма, от трийсетина реда… Знаеш ли какви идиотски грешки могат да се допуснат само в тези трийсет реда? Ти си мислиш, че програмата ще върши едно, а става съвсем друго. Гледаш я и мислиш, че си написала всичко вярно, и само свръхестествена сила може да я накара да зацикли или да забие, но става тъкмо така, ти вдигаш безпомощно ръце към небето, а в следващия момент изведнъж нещо проблясва в главата ти и виждаш каква велика глупост си свършила… Самият аз съм си блъскал главата над такива грешки десетки и стотици пъти, и имам чувството, че никога няма да престана да ги допускам, защото тяхното разнообразие е безкрайно. Е, как в такъв случай да вярвам в чудеса? Винаги си мисля, че всяко чудо е продукт на някаква грешка — грешка или на този, комуто се е явило чудото, или на онзи, който не е могъл да го обясни поради собствената си ограниченост. Щом на един нищо и никакъв компютър могат да се правят такива коварни и разнообразни грешки, какво остава за реалния свят, който е много по-сложен?

Тина напълни чашите още веднъж.

— Недей да спориш — каза тя. — Всеки човек поне веднъж през живота си е получавал знак от Бога. Независимо вярва ли в него или не… А на някои хора дори им се е явявал насън. Много често Бог се е явявал и на изпаднали в безсъзнание, примерно след катастрофа или при тежка болест…

— Е, добре, няма да споря.

— Не спориш, но и не вярваш. Страхуваш се от спора. Нали ако ти докажат, че Бог наистина съществува, ще рухне целият ти мироглед, цялото ти самочувствие… Ако искаш да знаеш, аз също съм го виждала насън. Бях малка, осем-девет годишна. Видях го облечен в бяло, в облак от светлина. И той ми говореше…

— И какво ти говореше?

— Това няма да ти кажа, защото ще ми се смееш.

— Няма да ти се смея, пиян съм.

— На тези думи ти и пиян ще им се присмееш, знам аз…

Том наистина много искаше да чуе тези думи, които би трябвало да имат такова въздействие върху него. Хрумна му, че те сигурно са някаква велика глупост, която просто не трябва да се пропуска, но не искаше да лази по нервите на Тина.

— Е, добре, смятай, че си ми казала и че аз съм ти се присмял — каза той с надеждата, че с това ще я провокира.

— А ти?

— Какво аз?

— Случвало ли ти се е да видиш някъде знак от Бога? Сигурна съм, че ти се е случвало, но не искаш да си признаеш. Така ли е?

Том се замисли.

— Е, честно казано, един-единствен път съм попадал в ситуация, в която се усъмних, че Бог наистина съществува. Само че обстоятелствата бяха такива, че никой, на когото съм разказвал тази история, не ми повярва… Затова и вече не я разказвам.

— На мен ще я разкажеш ли? Аз ще ти повярвам.

— А ти ще ми разкажеш ли какво ти е казал Бог, докато си го сънувала?

— Първо ти разкажи своята история, а после и аз моята.

— Е, добре… Това беше веднага след Бедствието, на втория ден. Аз вече ти говорих, че тогава ни изпратиха със заповед в зоните. Там спряхме край пътя за малко, оттам се виждаше един поразен участък. И тогава видях, че този участък е поразително еднакъв с… — тук Том спря за момент, за да улови реакцията на Тина — с картинката на една листовка, която бях виждал преди няколко месеца и която така и не научих кой я е печатал. Същата листовка, която ти беше дала на Бен преди ОНЯ купон, нали се сещаш? Там той я разглеждаше и те питаше нещо за нея… Та да се върнем обратно при Бедствието. Тогава лейтенантът Кемени, който беше с мен, снима въпросния пейзаж с надеждата, че някъде в Управлението ще се намери някой екземпляр от листовката, за да ги сравни и да види прав ли съм или не. Между другото той също не ми повярва… Само че след няколко дена прехвърлиха Кемени в разпореждане на някакъв отдел в центъра и аз така и не можах да видя снимката или пък да разбера дали наистина съм бил прав…

Том отново погледна Тина. Лицето й изразяваше едновременно и огромен интерес, и пълно неверие към думите му, а едната й ръка, за негово учудване, лежеше върху коляното му. Той понечи да я хване ръката й, но тя плавно я дръпна към себе си.

— Е, видя ли, че не е за вярване? — каза той.

— Да, не е… Но снимката?

— Тя остана у Кемени. Строго секретна.

— Ей че история… Сега кажи ми как да ти повярвам?

Том се почеса по главата.

— Ако искаш, мога да ти покажа мястото. Само на карта, разбира се… А ти сигурно нямаш карта.

Вместо отговор Тина стана и с несигурна стъпка тръгна към вратата.

— Ей, къде? — викна след нея Том.

— Нали искаш карта? Ей сега ще донеса една.

— Е, добре, давай. Всъщност… — изведнъж Том си спомни за огромните различия между картите на Западните области. А Тина сигурно разполагаше с най-неточната…

— Какво? — спря се Тина.

— Нищо.

Тина се върна след няколко минути. За огромно учудване на Том на картата, която донесе, бяха точно изобразени дори секретните преди Бедствието обекти, които тогава бяха на централно подчинение на Пакта.

— Откъде имаш тази карта? — попита той.

— Даде ми я Кристиян, моят шеф. Нали ние се занимаваме с разпространението на растенията мутанти…

Том заби пръст в картата. „Ето го град Хварин, това е река Дуда, нагоре по нея, търся ляв завой, отдолу да има котловина… проломът в планината отсреща…“ Накрая драсна с молив едва видимо кръстче.

— Би трябвало да е тук. Като погледнеш на юг, ще видиш изгорелия участък.

Тина сгъна картата.

— Е, все пак благодаря ти… И от теб научих нещо интересно. А сега още един път наздраве…

Том гаврътна остатъка от коняка в чашката си. Изведнъж почувствува страхотната умора, насъбрала се в него. Искаше да си легне да спи, но купонът нямаше никакво намерение да приключва. Всичките три легла в стаята бяха заети от седящи и лежащи хора, а точно на неговото съквартирантът му беше сграбчил момичето си в яка прегръдка и търкаше рошавата си глава в гърдите и… По едно време Том усети, че дреме седнал, с усилие се огледа наоколо и видя, че Тина е изчезнала някъде.

— Ей, ами тя щеше да ми разказва нещо — рече на себе си той. — Измъкна се. А можех и да се опитам да я сваля. Тя не е лошо момиче. Малко странна е, но иначе е доста хубава… Е, не е холивудска звезда, но нищо. Така или иначе я изпуснах…

Тогава Том стана, проби си път до вратата и тръгна към компютърната зала. Надяваше се Бен да е отишъл да спи в стаята си и диванът зад голямата машина да е свободен. Навън вече се зазоряваше. По алеята вкупом се връщаха астрономите — наблюдателната им нощ беше свършила.

Когато в три часа следобед ярката слънчева светлина от прозореца най-накрая успя да събуди Том, Марвин още го нямаше. Бен пишеше някаква програма, беше се оплел някъде в нея и ругаеше с цветисти изрази, като най-често споменаваше майката на Доналд Кнут… Том се помота около час, докато окончателно дойде на себе си от снощи. Чувствуваше главата си, сякаш е работил двайсет и четири часа без прекъсване пред монитор „Аналитик“ без предпазен екран. За щастие стомахът му беше в ред, явно конякът е бил наистина добър, тъй като обикновено алкохолът го удряше не в мозъка, както повечето хора, а именно в стомаха.

Когато му омръзна да се мотае без работа в залата на центъра, той се качи в стаята си. Там завари двамата физици, които тъкмо приключваха с разчистването на пораженията от купона. Стаята вече беше чиста, проветрена, без никакви фасове по мокета… Том им помогна да изтупат одеялата по стария армейски способ (те вдигаха истински облаци от прах и дим), след което тримата се изтегнаха на леглата си и започнаха лениво да разговарят.

Оказа се, че идеята за купона по случай пълнолунието е била на двамата физици. Просто си търсели повод да се напият, не намерили друг и се задоволили с този… После някой от тях предложи да поиграят карти. Том спомена, че играе бридж, съквартирантите му веднага се въодушевиха, казаха „Ей, ние търсим четвърти човек къде ли не, а той бил под носа ни“, русият изчезна някъде и след малко се върна с момичето си и с две тестета карти. Седнаха да играят — русият и момичето срещу Том и другия физик, играта се получи интересна и времето литна неусетно и за четиримата… По едно време на вратата се почука. Момичето каза „Влез!“ и на прага на стаята, за най-голяма изненада на Том, застана Ян Кемени.

Бившият му началник, тогава лейтенант, а сега неизвестно какъв, беше цивилно облечен, с модно тъмночервено сако и лъснати до блясък обувки. Тъмната му коса беше започнала да посивява по слепоочията, лицето му леко се бе състарило, но подвижните сиви очички си бяха останали същите.

— А, господин Кемени! — възкликна Том и стана от креслото. — Влезте, влезте… Това са моите съквартиранти, ъ-ъ-ъ… уф, все не мога да им запомня имената… а това е господин Кемени, запознайте се…

Кемени обаче сякаш нямаше време да се запознава с никой. Изражението на лицето му беше твърде сериозно и делово.

— Добър вечер. Виноград, ела с мен, ако обичаш — каза той и Том, без да разбира нищо, машинално се подчини и заедно с Кемени излезе в коридора.

— Какво има? — попита той. — Вие по каква работа сте тук?

— По-добре да слезем долу в компютърния център. Там ще си поговорим.

Двамата тръгнаха по коридорите, Кемени вървеше отпред, а Том след него. Изведнъж му хрумна, че там, в компютърния център, въпросите няма да ги задава той, колкото и да е заинтересуван от появата на Кемени тук, а самият Кемени, и той май именно за това се е появил — за да задава въпроси…

В компютърната зала, освен Бен, ги чакаше и някаква руса млада жена, смътно позната на Том. При влизането на Кемени тя припряно стана от стола си.

— Този ли е? — Кемени посочи с ръка Том.

— Да, този е — каза младата жена. Том не разбираше нищо.

— Е, все пак имаме късмет — каза Кемени. — А на теб, Виноград, ще се наложи да ми окажеш известно съдействие. Къде е Тина Яроу?

— Тина Яроу?… — чак сега Том успя да схване за какво го питат. Макар да не знаеше фамилията на Тина, с която бяха заедно снощи, беше почти сигурен, че става дума за нея. А младата руса жена като че ли беше нейна колежка…

— Снощи пихме заедно, в моята стая имаше някакъв купон. После тя си тръгна, а аз дойдох да спя тук на дивана зад машината, тъй като купонът още не беше свършил… Това е, оттогава не съм я виждал.

— Сигурен ли си? — Кемени забоде поглед в Том.

— Да, сигурен съм. А вие защо питате?

— Защото Тина Яроу е изчезнала. Ти си последният човек, с когото тя е говорила. Нали така? — въпросът беше отправен към русата колежка.

— Да, така е — отговори тя. — През цялата вечер Тина говореше само с него… Бяха седнали заедно и тихо си приказваха нещо. По едно време и двамата изчезнаха някъде, помислих си, че може да са отишли да се чук… — тук русата направи малка пауза, сякаш търсеше друга дума — е, да са се усамотили някъде. Само че вече не съм сигурна дали излязоха заедно или поотделно… Може и да е било, както казва той.

Том отново се почувствува объркан.

— Чакайте… Защо толкова се тревожите от това, че Тина я няма? — тук той внезапно си спомни, че Марвин също сякаш се изпари и че през нощта Бен го търсеше. — Може просто да е отишла до града, да свърши някоя работа. Може да си губи времето я в клуба, я в бара…

Кемени седна на един въртящ се стол и извади цигара.

— Том, знаеш добре, че базата се охранява свръхстрого. Никой не може да влезе, нито да излезе, без дежурния да запише това. Всяко направление си има отговорник, и когато един от тези отговорници открие, че някой от подчинените му липсва, е длъжен незабавно да уведоми дежурния. Днес Тина не се е появявала нито на работа, нито в бара или в ресторанта, или където и да било другаде на територията на базата. А освен това има и още една причина, която ме кара да се интересувам от случая, причина, свързана с моята работа… — тук Кемени забеляза, че колежката на Тина е още тук и стои права, и се обърна към нея. — Вие сте свободна, благодаря ви за съдействието, можете да си вървите.

Русокосата излезе. Том все още се опитваше да смели казаното от Кемени. Значи той имал работа тук, и Тина била свързана с тая работа, интересно… Кемени сигурно работи за Управлението, иначе нямаше да се държи като директор и да разпитва всички. Снощи Бен твърдеше, че Марвин го търсят от Управлението. Тина пък не може да понася Управлението, да не би да я следят за нещо? Предвид нейното славно минало и раздаването на листовките на „Истина от небето“… Изведнъж в главата на Том като мълния блесна мисъл: ами ако Тина на пияна глава е тръгнала да провери историята му за листовката? Обхвана го страх. В никакъв случай не беше работа за само момиче да се шляе из зоните на Бедствието, там имаше какви ли не изненади — отровни блата, свлачища, дори хищните мравки, а и бог знае още какви гадини… И тогава той подробно разказа на Кемени всичко, което помнеше от предната нощ. Не спести нищо — коняка, наздравиците, появата на Бен, който търсеше Марвин, — но специално наблегна на разговора за пророческата листовка, на това, че показа на карта къде се намира мястото, изобразено в нея, и на мисълта си, че Тина може да е в Зоната на път за същото това място…

Кемени пушеше, слушаше и мълчеше.

— Така значи… — измърмори той, след като Том свърши. — А не ти ли се е сторило, че тази Тина нарочно те разпитва за зоните? На мен ми направи впечатление, че според разказа ти именно тя те е завела на тоя купон и постоянно ти е доливала пиене в чашата. Според теб на какво може да се дължи такова внимание от нейна страна?

Том се замисли.

— Откровено казано, не знам. Аз много лошо се оправям с хората, а и с жените, никога не мога да разгадавам намеренията им… Сега, когато вие ме попитахте, ми се струва, че донякъде имате право. Тина знаеше, че аз съм бил в зоните веднага след Бедствието, за това съм виновен аз, че и го казах още първия ден ей така, от самохвалство… Само че това за пророческата листовка го изтърсих съвсем случайно. Спорихме нещо за Бога, аз бях пиян… А, в началото тя ме разпитваше защо съм дошъл на работа тук, в Института.

Кемени подсвирна.

— Виж я ти тази Тина, толкова млада и вече разпитва… А ти какво и отвърна?

— Ами горе-долу нищо. Просто отговарях уклончиво…

Кемени загаси фаса си и извади нова цигара.

— Има и друго нещо — каза той. — Ти казваш, че картата, която ти е показала Тина, е била извънредно точна и на нея е имало нанесени и секретни обекти. Откъде Тина може да има такава карта?

— Тя каза, че я е взела от шефа си. Някой си Кристиян.

Кемени си записа нещо в бележника. Изведнъж Том се сети за един факт, който сякаш не беше взел предвид.

— Само че… Нали базата се охранява? Откъде Тина би могла да излезе, без да я забележат?

Като чу за охраната, Бен се усмихна скептично.

— Лично аз знам поне три дупки в мрежата на оградата — каза той. — И през трите са прокарани добре утъпкани пътеки. Така че и влизането, и излизането оттук не са никакъв проблем за вътрешните хора.

— При такъв началник на охраната се чудя как изобщо е останала някъде мрежа — изръмжа Кемени. — Когато го назначаваха, аз бях абсолютно против, само че той беше близък с щаба на вътрешните войски и успя да се уреди…

Изведнъж Бен, който се беше облегнал на прозореца, възкликна:

— Ето го!

— Кой? — Кемени се обърна към него.

— Марвин, кой друг!

Том се хвърли към прозореца. Наистина, долу по алеята крачеше Марвин Мински в компанията на двама с бели престилки. Те вървяха плътно до него от двете му страни, сякаш са санитари от лудницата, които водят буен пациент… Бен понечи да отвори прозореца, за да го извика, но дръжката заяде и Марвин заедно със спътниците си хлътна във входа на сградата.

— Бързо бягай да го хванеш, преди да е изчезнал пак! — извика Кемени.

Бен се втурна навън през вратата, после по коридора и надолу по стълбите, Том се хвърли след него. Когато обаче се добраха запъхтени до фоайето, там вече нямаше никой. Околните коридори, както и заседателната зала, също бяха пусти… Само пред кабинета на директора се разхождаше бодигардът на депутата Йорки. Нито Том, нито Бен обаче имаха желанието да търсят Марвин при директора, още повече че самият Марвин никога не би влязъл доброволно в кабинета му.

След безславно търсене двамата се прибраха в залата си. Кемени не се зарадва особено на резултата от преследването на Марвин, но вече имаше план за действие.

— Ако до утре призори Тина не се появи, ще трябва да я търсим в зоната. Надявам се това да не се наложи, но все пак… В такъв случай Том ще дойде с мен.

Настъпи кратка тишина, нарушена от недоволния Бен.

— Преди пет години вместо мен взехте Том в зоните — негодуваше той, — сега пак него. Два шанса имах да видя с очите си как е там, и двата пъти ме оставяте отвън. Не е честно.

Кемени обаче беше непреклонен.

— Ти имаш много по-важна работа тук — каза той. — На всичкото отгоре и това магаре Марвин Мински го няма…

Той вдигна слушалката на телефона и набра някакъв номер.

— Дежурният? Майор Кемени съм. Погрижете се за утре сутрин на площадката да ме чака готов хеликоптер… Да, да… При всички случаи… Край.

— Не забравяйте да вземете със себе си дървета и камъни — посъветва ги Бен. — В случай че ви се наложи да търсите Тина под дърво и камък…

Кемени не можа да се въздържи и го ритна по опашката.

Още на разсъмване от базата тръгнаха тримата спасители заедно със служебното куче. Песът водеше хората по следите на Тина. Тя наистина се бе измъкнала през една от дупките в оградата и бе поела по пътеката, която водеше към района, за който говореше Том… Пътеката се виеше по билото на един от страничните дялове на планината, беше широка и удобна, едно време по нея минаваха много туристи, но сега беше обрасла с трева и тръни. На някои места ясно се виждаха следите, където Тина се беше промъквала през най-обраслите места. Спасителите бяха опитни планинари, вървяха много бързо и скоро около тях започнаха малко по малко да се появяват белезите на Бедствието. Мяркаха се опасни ивици от червен и виолетов мъх, широки поляни от синя трева, прелитаха странни насекоми, външно приличащи на водни кончета, но големи почти колкото гълъби… Спасителите бързаха, искаха да изминат колкото се може повече път, преди да започнат обедните горещини, защото тогава се активизираше биополето на червените скакалци и кучето нямаше да може да следва дирята. Старшият на групата носеше радиостанция и през час-два се обаждаше в базата, където Том, Кемени и биологът Кристиян стояха на площадката до хеликоптера и изнервени чакаха моментът за тръгване. Притеснен до крайност, Кристиян постоянно обясняваше, че не е давал на Тина никаква карта и че няма нищо общо с тази история. Кемени го разпитваше за особеностите на местната зона, за опасностите, които дебнеха наоколо — той се опитваше да разбере колко време едно момиче като Тина може да издържи там, ако има късмет и ако не върши глупости… Оказа се, че наоколо няма много опасни участъци, но оставаха отровните растения и животните-мутанти, които тук не бяха никак безобидни.

Към единайсет часа те най-накрая излетяха с машината. Спасителите бяха извървяли над тридесет километра и ги чакаха на една широка поляна на билото. Тук те починаха, хапнаха малко и обсъдиха с Кемени плана за по-нататъшното търсене. От тази поляна до фаталния пейзаж на Том оставаха още близо толкова километри през стръмните, хаотично нахвърляни баири. Слънцето обаче вече печеше силно и кучето започна нервно да скимти и да се търкаля в тревата, явно скакалците му действуваха. Все пак водачът му успя да го накара да посочи пътеката, по която Тина беше навлязла от поляната в гората. Тази пътека беше доста по-тясна и по-обрасла от предишната и следите на Тина се виждаха съвсем отчетливо. Докато двама от спасителите се промъкваха по следите, Кемени, Том и Кристиян се издигнаха с хеликоптера и наблюдаваха отвисоко района. Тук вече пораженията на Бедствието бяха по-големи: от въздуха на места се виждаха свлачища със застинала лава около тях, тук-там в зеленината на гората се открояваха обширни жълти петна, където не растеше нищо друго, освен мутирала папрат… Щом видя жълтата папрат, Кристиян се оживи и започна да обяснява, че папратта бавно убива околните дървета и постепенно завладява гората. Никой обаче нямаше желание да го слуша и той млъкна.

По едно време по радиото се обадиха спасителите. Те бяха открили парче от червен шушляков плат, закачен в трънака покрай пътеката. Това обнадежди Кемени, той нареди на пилота да следва пътеката и да кацне на първата срещната удобна поляна по нея. Машината намали височината и не след дълго пред очите на Том и останалите се показа широка открита площ. Преди обаче пилотът да насочи хеликоптера за кацане, Кристиян го дръпна за ръката и посочи нещо напред и надолу, всички насочиха погледи натам и видяха колоната на сините мравки.

Те вървяха една след друга и изобщо не реагираха на силния шум от хеликоптера. Кристиян обясни на учудения Кемени, че тези мравки изобщо нямат слух, а зрителното им поле е много тясно и насочено само напред. Краят на колоната не се виждаше, тя пресичаше ливадата открай докрай и изглеждаше, че тук спасителите няма да могат да минат по следата на Тина, без да разярат мравките, което беше доста опасно. Тогава Кемени им се обади по радиото, описа ситуацията и нареди да чакат на място, хеликоптерът се върна назад, качи двамата спасители и се върна обратно над колоната на мравките.

От височината на полета те се виждаха ясно като на длан. Този път те не мъкнеха на гърбовете си нищо и бронята им зловещо проблясваше на слънцето. Само една от тях влачеше нещо, приличащо на червен чувал. Пилотът спусна машината още по-ниско, само на десетина метра, уродливата трева около мравките се огъна от въздушната струя, но самите мравки не реагираха. И тогава всички видяха, че странният червен предмет на гърба на едната мравка не е чувал, а туристическа раница от шушляков плат. Мравката я беше захапала за алуминиевата рамка… Том беше абсолютно сигурен — тя беше същата като раницата на Тина! Изпълнен с най-лоши предчувствия, той съобщи това на Кемени. Като чу това, Кемени изруга и каза на пилота да кара натам, откъдето идват мравките.

Колоната се губеше в гората, но дори и там можеше да се проследи лесно в пролуките между дърветата. Летейки над нея, хеликоптерът описа огромен полукръг с радиус от около десетина километра, и така и не стигна до края и. Изненадан, Том пресметна наум от колко мравки се състои колоната, ако се приеме, че всяка мравка е дълга един метър и върви на разстояние един метър от предната. За негова изненада се получи твърде разумен резултат. През това време хеликоптерът прелиташе близо до каменист хълм, чийто остър връх се състоеше от монолитна жълта скала с причудлива форма. Изведнъж Кемени посочи с пръст към върха и изкрещя:

— Ето я! Там, в сянката на върха!

Всички обърнаха очи натам, Том също и въпреки лошото си зрение видя лежащата върху камъните човешка фигура. Пилотът направи плавен кръг и машината увисна над хълма, търсейки място да кацне.

— Внимавайте, този вид скали са опасни! — викаше Кристиян. — Повърхността им изпуска някакви газове…

Никой не го слушаше, най-накрая хеликоптерът кацна на едно равно място и всички без пилота се втурнаха към върха, катерейки се по жълтите канари.

Тина лежеше, свита на кълбо, до нагрятата от слънцето скала на върха, и изобщо не реагира на виковете на Кемени и спасителите. Те се приближиха до нея, Кемени я хвана за раменете, раздруса я — отново никаква реакция. Като видя това, Том усети как сърцето му подскочи.

— По дяволите, какво и има? — обърна се той към Кристиян.

— Не знам. Сигурно е в безсъзнание. Газовете от скалата… Бързо да я носим в хеликоптера!

Двамата спасители хванаха Тина, единият за краката, а другият за раменете, и внимателно я пренесоха до машината. Том пипна челото й — беше топло, на ръката се напипваше пулс, значи беше жива… Той въздъхна облекчено.

Хеликоптерът излетя, набра височина и пое право към базата. Кемени и Кристиян се опитваха да върнат Тина в съзнание, единият от спасителите и даде да помирише амоняк и накрая тя отвори очи. В погледа и нямаше нищо — нито болка, нито страх, нито изненада, просто гледаше наоколо и мълчеше.

— Тина! — хвана я за ръцете Кемени. — Какво стана? Какво се случи с теб? Изобщо какво търсиш в зоната, дявол те взел?…

— Не така! — извика Кристиян. — Тя сега идва в съзнание, трябва по-внимателно… Тина, чуваш ли ме? Тина? Добре ли си? Как се чувствуваш?

Тина гледаше спокойно и мълчеше. Не отговаряше нито на спокойния глас на Кристиян, нито на нервните въпроси на Кемени, лицето й оставаше безизразно, а погледът — празен, сякаш се беше дрогирала… Когато хеликоптерът кацна в базата, Кристиян и Том я хванаха отстрани и я поведоха към стаята й, тя вървеше механично, леко залитайки, сякаш не разбираше къде се намира и накъде я водят. Не оказа никаква съпротива, когато уплашената и съквартирантка я сложи да легне в леглото. Кемени извика по телефона лекаря на базата, след което извика настрани Кристиян и Том.

— По-бързо — подкани ги той, — трябва да измъкнем раницата от мравките.

— Забравете за тази идея — каза Кристиян. — От лапите на мравките не можеш да измъкнеш нищо.

— Трябва да го измъкнем! Кристиян, не забравяйте, че аз водя следствие, а в момента, колкото и да ви е чудно, Тина е замесена много лошо. Раницата е веществено доказателство. Ако имам раницата, ще мога да разбера защо Тина е влязла в зоната — дали просто от глупост, както смята Том, или… — тук Кемени направи пауза — или е имала поставена задача от някой външен на Института човек. Да, не се учудвайте, ние следим тази ваша Тина от доста дълго време и сме информирани за всичките нейни контакти с подозрителни личности в столицата. Тази раница може да оправдае Тина, може и да я обвини. Том мислеше, че се е вмъкнала в зоната на пияна глава — не е така! На пияна глава тя нямаше да вземе раницата, нямаше да облече бризентовото си яке, да обуе тези обувки… Така че ще опитаме да закачим раницата от хеликоптера и да я дръпнем нагоре. Стига мравките да не са я отнесли някъде вдън земя. Викайте пилота и да тръгваме… А ти, Том, ще стоиш тук — Кемени посочи стаята на Тина — и ще ме чакаш. Когато дойде лекарят, се заинтересувай за състоянието и, а ако проговори, запомняш всяка нейна дума! Ясно ли е?

Кемени и Кристиян излязоха, след минута Том ги видя как се качват в хеликоптера.

…Въпреки усилията на лекаря Тина не проговори. Имаше нормален пулс, нормално дишане, нормално кръвно налягане, но сякаш не разбираше какво става около нея. А когато след около час хеликоптерът се приземи обратно на площадката, Том видя как Кемени и Кристиян слизат от него с наведени глави и без никаква раница.

В компютърната зала завариха Марвин. Той седеше на терминала си и пръстите му играеха по клавиатурата с невероятна скорост. Бен лежеше на дивана и лениво четеше „Социалната организация на компютърния ъндърграунд“.

— Ето го и Марвин — саркастично каза Кемени. — Къде, по дяволите, се беше покрил? Мислех, че мога да разчитам на теб, а ти изчезваш тъкмо когато си ми най-нужен…

Марвин обърна глава към влезлите Том и Кемени. Изглеждаше ужасно — брадясал, с тъмни кръгове около очите и трескав блуждаещ поглед, мазната му коса стърчеше във всички посоки. Когато остави клавиатурата, се видя как треперят ръцете му.

— Бях в библиотеката — каза той. В момента обаче явно мислеше за нещо друго.

С плавно движение на ръката Кемени превъртя ключа на вратата и се приближи към Марвин.

— Три дена непрекъснато в библиотеката? Не ме баламосвай. Че кой ще те пусне там през нощта?

— Е, не непрекъснато, разбира се, но точно през миналите две нощи стоях там. Бях се заврял между рафтовете с книги, библиотекарката не ме видя и ме заключи отвън, пък и аз не усетих кога е свършило работното им време. А пък миналата нощ се скрих нарочно, защото исках спешно да прочета едни статии… Въобще бях забравил, че вие може да ме повикате, пък и мислех, че в случай на нещо Бен ще се сети къде да ме търси.

— Че откъде да се сетя? — обади се Бен от дивана. — Никога досега не бях те виждал в библиотеката, пък и ти никога не си споменавал, че имаш работа там. Мислех си — щом те няма в стаята ти, в бара и в клуба, значи са те изяли вълците. Или мравките.

— Том, какво стана с управяващите функции? — попита Марвин.

— Още оня ден бяха готови. Чаках те теб, за да ги тествам в режим на реална връзка.

— Няма да ги тестваме сега. Изобщо, временно ще зарежем задачата за неформалния компютър. Сега ще правим компютърен модел на Бедствие.

— Ей, язък за бързането… — каза Том и чак тогава усети смисъла на последните думи на Марвин. — Чакай, модел на Бедствието ли каза? Че как ще го правим този модел, нали няма дори свястна теория? Да не би накрая да са измислили нещо?…

Марвин се облегна назад и разтърка очите си.

— По-добре седни някъде и слушай. Историята е дълга. Кемени, вие също слушайте, сигурно ще ви е интересно…

— Ще видим за колко време ще схванеш поуката — обади се Бен — и дали изобщо ще я схванеш. Аз вече чух хипотезата на Марвин и в общи линии я одобрих, само подробностите не са ми ясни…

Том и Кемени си взеха столове, Марвин изчака да се настанят удобно и чак тогава започна.

— Идеята ми хрумна, когато ти ми разказваше как депутатът Йорки строшил стола, на който седял. Тогава Том изтърси един лаф, че сякаш гравитационната константа под стола се била променила… И аз изведнъж се замислих — какво ще стане, ако наистина някоя фундаментална константа, не непременно гравитационната, се промени? Примерно константата на Планк. Можеш ли да си представиш какво ще повлече това след себе си?… — тук Марвин направи малка пауза, почака Том да каже нещо, но тъй като той не знаеше какво да каже, продължи нататък. — Е, първо ще се изместят орбитите на електроните в атомите. От това ще се изменят химичните свойства на елементите. Вещества, които допреди не са били химически пасивни, ще станат активни. Някои стабилни молекули ще станат нестабилни. Спектърът на излъчваната и погълнатата светлина също ще се измени. И ако предположим, че тази константа може да се изменя в някакъв непрекъснат интервал, става много трудно да се предвидят всички изменения на електронните орбити. Може да се промени и радиусът на силното взаимодействие, някои стабилни атомни ядра да станат нестабилни и обратно… Е, да спрем дотук. А сега си спомни Бедствието. Какво се случи тогава? Серия от неочаквани взривове както във въздуха, така и под земята. В резултат от тях се образуват химични съединения, каквито няма никъде другаде във вселената. Светлинни ефекти с абсурден спектър на излъчването. Потоци от твърд рентген, бета– и гама-лъчи, също с неочакван спектър… Прилича на нашия случай с променливата константа, ако приемем, че тя се е била изменила само на някои места. Следиш ли мисълта ми?

Том следеше мисълта, но някак не можеше да я възприеме.

— Значи ти твърдиш, че константата на Планк се е била изменила… Но можеш ли да бъдеш сигурен в това? И има ли някаква теория, която да описва или да предсказва някакво такова изменение? Аз не съм специалист по физика, така че не е ли по-добре да говориш по този въпрос с физиците? Тук ги има достатъчно.

— Самият аз съм завършил физика — каза Марвин. — Компютърните науки са ми втора специалност. И затова разбирам много добре, че теория, която се занимава с фундаменталните закони по начин, какъвто ми трябва за целта, няма. За да се оперира с константите като с променливи, ни трябва теория на възможно най-ниско ниво, така че квантовата теория да бъде нейна надстройка, нейно опростено приложение на по-високо ниво… Възможност за конструиране на такава теория засега дава единствено янус-космологията. За съжаление тя е почти непозната на огромната част от сериозните колеги. Говорих с някои физици от Института, но всички те не успяха да ми кажат нищо смислено. Твърдяха, че идеята е интересна, но повечето не я възприемаха сериозно, според тях е малко вероятно такова сложно явление като Бедствието да бъде обяснено само с една луда хипотеза. Изобщо, от тези разговори не извлякох много полза, но всички, с които говорих, признаваха, че ефектите на „променливите константи“ биха били подобни на наблюдаваните по време на Бедствието… Така че съм сигурен, че моята хипотеза може да обясни Бедствието, но не мога да съм сигурен, че то НАИСТИНА е предизвикано по този начин. Бедствието може да има и други обяснения…

Виж го ти Марвин, помисли си Том. „Компютърни науки, математика, сега и физика… доста широки познания показва. А за янус-космология май съм чувал да се говори някъде, но къде точно не помня…“

— Хипотезата е направо гениална — каза Бен. — Според мен обаче проблемът е другаде. Защо това с константата се е случило именно тук? Нали в цялата вселена тези константи са едни и същи. Не на Земята, не в слънчевата система, а именно в цялата вселена. Въпросът трябва да се постави не дали, а как и защо…

Марвин се почеса по брадата.

— Защо именно тук ли? Много правилен въпрос. Само че има много други неща, които от цялата вселена са наблюдавани само на Земята. Примерно електронните схеми. Полупроводниковите чипове, компютрите… Всичко това не само че сме го виждали само на Земята, тези неща са измислени на Земята. С клетъчните автомати положението е същото, а знаеш, че янус-космологията се гради изцяло върху тях. Никъде в реалната вселена няма клетъчни автомати в чист вид… Освен това миналата нощ опитах да направя някои сметки и излезе, че за локална промяна на константите се изисква извънредно специфично разпределение на енергията в малки мащаби. Нещо като в полупроводниковите чипове, но в още по-миниатюрен вариант… Колкото мащабът е по-малък, толкова възможното изменение на константата е по-голямо. Подозирам, че областта на изменение има фрактален или мултифрактален характер, но това трябва да се провери с числени симулации…

— Чакай! — прекъсна го Кемени. — Аз не разбирам почти нищо от физика, но от твоите думи май излиза, че за промяна на константите е необходима разумна намеса. Защото ти сравняваш тази промяна с конструирането на интегрална схема… Излиза, че Бедствието всъщност не е природно явление, а резултат на човешки действия!

За момент всички замълчаха. Накрая се обади Марвин.

— Да, в известен смисъл е така. Вероятността да се получи нужното разпределение на енергията в естествени, извънлабораторни условия е много малка. Ерго, наистина е намесен разум… Разбира се, разумът може да не е човешки, а извънземен. Може да има чужди цивилизации, за които промяната на фундаменталните константи да е част от технологичните им възможности. Примерно, летяща чиния от една такава цивилизация претърпява авария на Земята, процесите, които осигуряват работата на двигателите, взривно се пренасят и в зоната около нея… Само че зоните на Бедствие бяха не една, а седем, при това отдалечени на десетки километри една от друга. Да са се взривили седем летящи линии едновременно, ми се вижда невероятно. А пък, от друга страна, не съм чувал на Земята да са извършвани опити, свързани с насочено изменение на константите. Дори в легендите за секретните лаборатории на американските военни.

— Да не би групата „Мост“ да е извършвала експерименти, свързани с промяна на константите? — предположи Том. — За нейната работа така и не се разбра нищо.

— Не вярвам — каза Марвин. — Аз познавах лично шефа им, Михаел Арбиб, и затова мисля…

— Познавал си Арбиб? — възкликна Бен. — Да не си работил заедно с него? Изобщо, разбра ли какво се случи с групата му? След Бедствието по списанията се появиха какви ли не идиотски хипотези за съдбата на „Мостаджиите“. Дори някъде четох, че били отвлечени от летящи чинии на чужда свръхцивилизация, която сметнала, че откритията на групата застрашавали господството на расата им над Галактиката…

— Брей, какви големи глупости са изпонаписали, а аз да не съм ги прочел… Не, за съдбата на „Мост“ не знам абсолютно нищо. Познанството ми с Арбиб беше от времето, преди да се включи в групата. Тогава той ми беше научен ръководител в университета, и съм сигурен, че не разбираше нищо от физика. За съществуването на янус-космологията Арбиб научи от мен и така и не я разбра напълно. Дотогава той се занимаваше само с неформални изчисления… Затова смятам, че хората от „Мост“ не са имали достатъчно познания, за да проведат такъв експеримент.

— По-скоро в „Мост“ биха могли да се занимават с последиците от тези „променливи константи“ — предположи Том. — Че нали и преди Бедствието в Западните области са били наблюдавани странни светещи обекти, същите като онези цветни фунии. А и мутациите са започнали там още няколко години преди това. Ей, това е идея… Марвин, ти каза, че химичните свойства се променят едва ли не непредсказуемо. Ами че това е много силен мутагенен фактор! Може би възможно най-мутагенният от всички. Всички тези ензими, хормони, сложни молекули, биологично активни вещества, генни структури се влияят много от външните условия, и при най-малкото изменение на нашите „константи“ би трябвало свойствата им силно да се изменят. Нали така?

— Да, точно така. — отговори Марвин. — Това за мутациите не го бях помислил, но и то май се връзва. В този случай обаче би трябвало експерименти с „променливи константи“ да са извършвани и дълго време преди Бедствието, значи „Мостаджиите“ със сигурност не са замесени в тях… А може би това все пак е природно явление, а? По неизвестна на нас причина преди няколко години структурата на енергетичното поле в областта може да се е изменила, и да е продължавала да се изменя чак до момента, когато това изменение е прехвърлило някаква граница и се е получила своеобразна енергетична катастрофа…

— Знаеш ли, за „енергетична катастрофа“ говореха и парафизиците — спомни си Бен. — Марвин, защо не използуваш по някакъв начин и научния апарат на параенергетиката? Той наистина е крайно мъгляв, но може пък в него да намериш някакъв ключ към тези „променливи константи“. А ако не ключ, то поне шперц, а в краен случай и брадва, с която да разбием ключалката.

— Парафизиците са чисти схоласти — намръщи се Марвин. — Техните приказки нямат нищо общо с науката… Разбира се, ако навляза в задънена улица, сигурно накрая ще опра и до тях. Тогава обаче много ще трябва да внимавам на кои техни постижения да се опра и кои да отхвърля… Но да се върнем на въпроса дали Бедствието е природно явление или резултат от човешка дейност. Това е много важен въпрос, отговорим ли на него, нататък ще стане по-лесно… Може ли някой да е направил в Западните области експеримент с „променливи константи“? Аз лично се съмнявам, нали по онова време там нямаше никакви научни лаборатории или полигони? Имаше само войска и села на доизживяване.

— Забравяш секретните обекти на Пакта! — извика Кемени. — Всъщност, ти няма как да знаеш за тях, освен това по силата на договора за ограничаване на оръжията Пактът вече ги изтегли от страната. Те бяха дотолкова секретни, че дори в Управлението за безопасност, при цялото им тогавашно всемогъщество, май не знаеха какво се върши там. В тях спокойно е можело да се провеждат какви ли не експерименти, включително и такива, за каквито говориш ти.

И тогава лицето на Бен изведнъж просия и той скочи от дивана.

— Разбора се! Тогава военните на Пакта са провеждали експеримент! Кемени, спомняте ли си как преди Бедствения Великден ни вдигнаха да осигуряваме връзката на полигоните? Само че на полигоните нямаше никакви учения. Не бяха планирани никакви маневри на войските. В нарушение на инструкциите аз се бях свързал с останалите оператори по мрежата и научих това от тях. Освен това, почти всички канали в плана бяха за компютърна връзка, нямаше почти никакви телефонни и телеграфни канали… а космическата станция предаваше, също с компютърна връзка, директно за щаба на Пакта! Сякаш ни бяха вдигнали само за да предаваме информация от електронните датчици. Ако на тези полигони, които в нашия участък бяха наречени с идиотската позивна „Армагедон“, наистина се е провеждал експеримент… примерно експеримент на напълно нова оръжейна технология, защото „променливите константи“ сигурно могат да имат военно приложение… — Бен млъкна за момент, за да подреди по-стройно мислите си.

— Освен това бяха поразени само засекретени райони — улови нишката на разговора Том. — И, разбира се, такива експерименти са били правени не един път. Всяка принципно нова технология изисква години разработка, докато се стигне до успешното и приложение, така че всичките мистерии в Западните области отпреди Бедствието сигурно са били просто страничен ефект на експериментите на Пакта! Така че и парафизиците, и Братствата само са дрънкали глупости… Може би в онази нощ експериментът просто е излязъл извън контрол. Може би учените от Пакта са бързали да свършат програмата си, преди да влезе в сила договорът за оръжията и да изтеглят тайните си лаборатории и полигони. Както са бързали, не са преценили нещо, решили са да претупат набързо експеримента и резултатът се е получил наистина бедствен… — Том усети, че от вълнение губи дар слово, и също млъкна.

Погледът му се спря върху сияещите лица на Бен и Марвин. Те се гледаха с такъв хазартен пламък в очите, сякаш току-що бяха хванали господ за брадата и той им диктуваше числата, които следващата седмица ще спечелят джакпота на тотото.

— Да, няма съмнение, това наистина е експеримент на военните… — обади се накрая Марвин. — Така че трябва незабавно да започнем с компютърните модели. Те ще ни дадат представа за самия процес на изменение на константите. Ако наистина се образуват области с фрактална размерност, това ще обясни сложната геометрия на най-обезобразените участъци и ще даде възможност да се премахнат някои от свободните параметри на задачата, които засега са безобразно много. С две думи, отново ни чака работа. Добре, че проверката на комисията няма намерение да свършва… Ще трябва да се стремим към намаляване на свободните параметри, защото тогава ще може да се получи реално доказателство за приложимостта на янус-космологията, ще можем да напишем маса статии и да се преборим за научна работа в чужбина…

— Един момент! — прекъсна го Кемени. Лицето му изведнъж се стегна и придоби угрижен и разтревожен вид. Всички насочиха погледи към него.

— Да допуснем — бавно продължи той, — че наистина Бедствието е следствие на експеримент, предполагам неволно излязъл изпод контрол, на учените от военните лаборатории на Пакта. Според вас, какво биха предприели шефовете им? Поставете се за момент на тяхно място, какво бихте направили?

Въпросът леко изненада останалите. Първи се обади Бен.

— Първо бих се опитал да покрия всички следи, сочещи към Пакта. Това сигурно е работа на контраразузнаването, но не съм специалист… Освен това бих се опитал да следя отблизо как върви изследването на Бедствието, да не би някой да се добере до истинската следа.

— И как точно би го следил? Къде би внедрил агентите си?

— Ами, сред учените, които работят по въпроса. Е, и в специалните служби, във вашето Управление, нали то отговаря пряко за сигурността и работата около зоните…

— Засега да оставим специалните служби. Как би се опитал да се внедриш в средите на учените?

— Ще вмъкна хора в Института. Това сигурно не е трудно, по международната програма тук работят хора от цял свят… Чакайте, вие накъде биете? Да не би да смятате, че при нас има агенти на Пакта?

— Това ти сам го каза — отвърна Кемени — и аз съм на същото мнение. Възможно е дори да има агенти и на други разузнавания — на ЦРУ, на руснаците, всичко зависи от това дали са подушили нещо или не. Така че работата става дебела, сами виждате. Затова занапред ще се наложи да си затваряте устите, иначе може да си навлечете неприятности… Знаете стила на действие на разните специални служби. Марвин, с колко души си обсъждал твойта хипотеза?

— С почти всички физици. От тях не очаквай никакво затваряне на устите, те са непоправими дрънкала.

Кемени въздъхна.

— Е, нищо. Важното е, че те не знаят за лабораториите на Пакта, а ако и да знаят, не са свързали фактите, както ние тук… Така че за нашия днешен разговор не трябва да научи никой. Дори и случайни хора… Том видя какво се случи с Тина заради неволно изпуснати думи.

Настъпи неловко мълчание. Кемени хвърли един предпазлив поглед към вратата и продължи:

— Тук всички вие сте проверени. Още не съм казал на Том кой, как и защо го уреди да работи тук, в компютърния център на Института, но за това ще стане дума малко по-нататък. Сега слушайте внимателно! Марвин, тук ще продължите с работата по хипотезата ти, но няма да разгласявате резултатите си по никакъв начин. Ако някой от физиците се заинтересува от работата ти, няма да отказваш разговори по нея, но се ограничавай само с най-общи приказки. По никакъв начин не трябва да оставяте впечатление, че отгоре ви е казано да си затваряте устата! Освен това ще ме информирате за всеки, който проявява по-голям интерес към темата ви. Разбрахме ли се? Работата е сериозна, а противникът опасен. Всъщност, за противника… Бен, можеш ли сега да ми извадиш данни за всички, които работят или са работили тук по международната програма?

— Ще мога. Вие сигурно ще търсите предполагаеми агенти на Пакта, нали? Тогава ще мога да извадя и данни за комуникациите им по мрежата — електронна поща и разни други…

Бен се примъкна до един от терминалите и се захвана с базата от данни на Института. Кемени го следеше с нетърпение.

— Марвин, ти си тук от дълго време — подхвана той, — имаш ли някаква идея по въпроса? Някой, чиято дейност буди подозрение? Който изглежда тук не намясто, сякаш са го внедрили отнякъде…

Марвин се замисли, почесвайки се по тила.

— Може би Нолтениус?… Като си помисля, всички от международната програма стоят тук най-много по няколко месеца, само докато си свършат изследванията, а Нолтениус е тук вече пета година. Освен това съм чувал от колеги, че никой не знае точно с какво се занимава той. Наистина е учен със световна известност, само че преди е работил в областта на влакнестата оптика и лазерната техника, а това няма нищо общо с дейността на Института. Но не съм сигурен, разбира се… Нямам никакви сериозни съображения, това е по-скоро интуиция.

— Сега ще проверим добра ли ти е интуицията. Бен, това ли са списъците? Доста хора са минали оттук. А сега дай ми клавиатурата, моля ти се… Къде си заврял терминалната програма? Сега ще видиш, че и ние в службите си имаме компютърна система.

Оказа се, че на всеки два месеца Нолтениус е изпращал съобщения до един и същ адрес в чужбина. Строгата периодичност на кореспонденцията (съобщенията бяха предавани цели четири години само на девето, десето или единадесето число от четните месеци) и приблизително еднаквата големина на пакетите усъмниха Кемени и той помоли Бен да му покаже, ако има възможност, някои от тези съобщения. За щастие Бен беше конфигурирал системата така, че пощата се пазеше на диска цели шест месеца и чак след това се изтриваше.

— Имаме късмет, останали са три съобщения за този адрес. Ето първото… Ей, това на какъв език е?

— Май че на немски — каза Марвин. — Или в краен случай на холандски.

— Дявол го взел, ама ние защо не забелязахме? В базата данни за Нолтениус нямаше информация от коя държава идва. Странно.

— Космополит — измърмори ядосан Кемени. — А къде се намира адресът на получателя?

— Май че в Белгия… — Бен измъкна от най-долния слой книги върху масата някаква папка с напечатани на принтер листа. — Да, в Белгия. Служебна мрежа на корпорацията „Аеротроникс“. С какво ли се занимава тази корпорация? Не знаем, но сигурно не разпространява религиозна литература в развиващите се страни…

Съобщението на Нолтениус беше кратко, само няколко реда. Марвин измъкна отнякъде немски речник, взе лист хартия и го преведе за броени минути:

Кемени беше доста учуден от съдържанието.

— Виж го ти, Нолтениус рибаря… Бен, дай и второто съобщение.

Текстът на второто съобщение се оказа почти същия, само словоредът на места беше леко различен. Докато Том се пулеше учудено срещу екрана, Бен и Кемени потриха доволни ръце.

— Значи баткото всеки два месеца иска да дойде на риболов и всеки два месеца нашият човек му казва, че рибата не кълве? Любопитна кореспонденция. При наличието на такива произведения на писмеността лично аз — Бен се потупа по гърдите — считам въпроса за приключен. Добре, че промених параметрите и държа пощата повече време от общоприетите шейсет дни. Всъщност, може би нашият рибар е разчитал тойно на това — че след два месеца съобщенията се изтриват и никой няма да забележи какви глупости предава на брат си…

— Добре, стига — каза Кемени. — Сега дай пощата, която е получавал, там също може да има нещо интересно.

Списъкът на получената от Нолтениус поща бе леко разочароващ. В него нямаше толкова очевидно съмнителни съобщения, както рибарската кореспонденция. Марвин преведе някои от тях, но тъй като не знаеше немски и търсеше всяка дума в речника, след половин час работа се отказа, без да е намерил нещо подозрително. Кемени записа всичките съобщения на дискета, сложи я в джоба си и каза, че ще се занимае с нея по-късно.

В този момент часовникът на масата изписука.

— Ей, вече станало време да предавам изходящата поща — каза Бен и отново седна пред монитора. Натисна няколко клавиша, на екрана се появи списъкът на съобщенията… Изведнъж той заби пръста си в монитора и извика:

— Кемени, вижте! Нолтениус иска да изпрати нещо. Писано е преди три часа… и е адресирано за същата корпорация! Странно, защото предишното му съобщение до нея е изпратено само преди три дена, на десети юни. Драстично нарушение на графика…

Когато Марвин успя да се справи с немския превод, се получи следния текст:

Кемени побутна Марвин по рамото.

— Май че пъстървата си ти… И искат да ти хвърлят въдицата, имай това предвид.

— А, значи пъстървата била дребна? — разлюти се Марвин. — Ще видят те колко е дребна. Обещавам да им направя живота черен.

Кемени успя да охлади гнева му само с ледения си поглед.

— Категорично забранявам всякакви самодейни изяви от ваша страна. Този Нолтениус е разбрал за хипотезата и се кани да действува. Физиците наистина се оказаха големи плямпала… За наш късмет Нолтениус не подозира, че аз, а значи и Управлението, също знаем за нея. Той също така не подозира, че електронната му поща се следи, иначе нямаше да я използува така непредпазливо и да казва на шефовете си да не се безпокоят. Значи той не знае, че вие, системните оператори, работите за Управлението, и по никакъв начин не трябва да научи. И именно затова недейте да проявявате излишно любопитство към него — за да не ви подозира. По всяка вероятност той ще се интересува от работата на Марвин. Ако се опита да ви разпитва или да ви обработва по някакъв начин, се дръжте нащрек и веднага ми съобщавайте. За да не привличам вниманието му, аз вече няма да се появявам лично в базата. Ще поддържате връзка с мен през пиратския възел на мрежата, той се контролира от мой човек. Там аз съм регистриран като Уинстън Чърчил. Ще наричате Нолтениус „горския“, компютърния център — „дъскорезница“, а вашата хипотеза, по която работите — „чамов материал“. Примерно, ако пишете, че горският е надушил за кого работят в дъскорезницата, това ще означава, че Нолтениус е разбрал, че предавате информация на Управлението. За следенето на самия горски ще имат грижата други хора, за които вие не знаете и които не знаят за вас. Това е, аз свърших… Има ли въпроси?

Том нерешително се наведе напред.

— Мисля си, не можем ли да използуваме това, че знаем на кого нашият, ъ-ъ-ъ… горски предава информацията си? Май съм чувал, че тази компания „Аеротроникс“, да я наречем по нашему лесничейство, е от военнопромишления комплекс. Защо да не опитаме да се вмъкнем в мрежата на това лесничейство, и да източим оттам някакви данни за… чамовия материал? Бен има опит в пробиването на мрежови защити, а и аз знам това-онова по въпроса. Може да попаднем на отчети, научна информация, изобщо на нещо, което може да ни помогне в работата. Все пак поне в началото ние се придвижваме твърде слепешком и от всяка допълнителна информация може да имаме твърде голяма полза…

Като чу за пробиването на защити, Марвин целият просия.

— Хайде, Бен, какво чакаш, ти хакер° ли си или лукова глава? Това е задача тъкмо за тебе! На твое място аз изобщо не бих чакал някой друг да ми дава идеи, досега да съм се вързал в мрежата. За три месеца ми проглуши ушите какъв велик майстор на хака си, сега е времето да го покажеш на практика.

Бен не беше особено ентусиазиран.

— Трябва ми телефонна линия. По възможност безплатна, може и служебна, но да не се разбере кой я използува. Нашите телефонни централи са още от предвоенната система и не съм чувал за трикове, с които да се лъжат броячите за международни линии… Ако телекомуникациите ни бяха по американската система, някаше да имам проблеми. Не видя ли как се вмъкнах в мрежата на концерна „Орел“? А нейната защита беше една от най-добрите. Смятам, че нашето лесничейство също няма да ми създаде проблеми… Кемени, какво мислите по въпроса?

За известно време Кемени се замисли.

— Може да се пробва — каза накрая той. Само че в никакъв случай оттук. Ако лесничеите те усетят, ще си имаш големи неприятности, те за разлика от нас много държат всякакви неправомерни опити за достъп до мрежите им да бъдат жестоко санкционирани… Не само ще изхвърчиш от Института, но може и да полежиш на топло. Виж, от пиратския възел може. Негов системен оператор е един, викат му Барон Шаро, който е истински маниак на тема пробив на защити. Вие може да сте чували за него, той е известен пират и вирусописач… Ще говоря с него, ще проуча възможностите му. Бен, не е лошо ти също да проучиш мрежата, но не се връзвай в нея оттук. Не е редно. А ако Барон Шаро се съгласи да ти съдейства, незабавно ще те извикам.

Настъпи дълго мълчание.

— Повече въпроси, виждам, няма — каза Кемени. Тогава аз тръгвам, в града ме чака работа…

— Не е ли по-добре първо да се почерпим в бара? — попита Бен. — Отдавна не сме сядали заедно на чашка, да поговорим нещо извън тези… проблеми на нелегалния дърводобив. Да слезем долу, а?

— Не бива — поклати глава Кемени. — Горският е нащрек и ако случайно знае кой съм аз, види ли ни заедно, може да си помисли нещо, дето не бива да си го мисли. Пък освен това съм с кола, не бива да пия. Виж, някой ден в столицата може, само че по-нататък… Бен, всъщност защо сега не ни разкажеш някоя интересна история? Твоите небивалици понякога ми харесват.

— Наскоро чух цяла поредица от вицове, само че всички те започват с „Както често се случва, един програмист попаднал в лудницата…“ и компютърен неспециалист като вас изобщо не може да ги разбере. Чакайте да си спомня нещо наистина интересно… А, преди месец-два по е-пощата ми писа вашият съфамилник, Мартин Кемени. Аз съм ви разказвал как с него правихме модел на петролната индустрия. Това беше доста отдавна, а преди около две години Мартин отново се запалил по компютърните модели и този път решил да моделира процесът на натрупване на външния ни дълг. Като знаете как завършиха предишните му занимания на подобни теми, можете ли да се сетите какво му се случило този път? Не, май сами няма да се сетите. Един ден го извикал шефът му. В кабинета си той представил Мартин на двама английски икономисти, много известни светила на научния небосклон. Там тези две светила в един глас започнали да го хвалят — колко добър изследовател е, колко интересни и плодотворни идеи има и специално споменали и похвалили работата му по модела на външния дълг. Това много го учудило, тъй като той не бил публикувал нищо по въпроса, работата била още в самото си начало и той бил споменавал за нея само на няколко свои колеги, които в никакъв случай не се познавали с въпросните светила… И тогава му предложили: в Оксфорд се откривало място за асистент по икономика, професорът си бил харесал именно него, Мартин Кемени, и трябвало само да подаде документите си, за да го назначат. На такова предложение Мартин просто нямало начин да откаже, и не отказал. В Оксфорд, разбира се, отначало изобщо нямал време да се занимава с външния ни дълг, професорът му възлагал куп други задачи, но накрая се появило свободно време, той продължил с изследванията си и дори направил предварително съобщение на някаква конференция. Тъкмо се заел да довърши работата и да я оформи в прилична статия, и се появило ново предложение: освобождавало се място за асоцииран професор. Мартин приел и това, макар че бил прекарал в Оксфорд само няколко месеца, още не бил усвоил напълно английския и бързото му повишение истински го учудило. Като професор графикът му бил още по-натоварен, постоянно го лашкали по конгреси, конференции и работни семинари, и понеже нямал време да свърши с външния дълг, възложил това на асистента си. И след два дена го извикал самият ректор на университета. Той го приел в кабинета си и му казал така: ние, млади човече, не ви издигаме толкова бързо в научната йерархия, за да правите модели на външния дълг. Ние ви издигаме, за да не правите такива модели никога повече! Дръпнал му една реч с какво трябва да се занимава един перспективен учен като него и с какво — не. Споменал, че могат да го изхвърлят оттам като мръсно коте и да го пратят обратно в пропадналата му родина, където вече няма да го назначат в какъвто и да е научен институт и ще трябва да продава семки по футболните стадиони. И накрая му съобщил, че е назначен за ръководител на катедра „Компютърно моделиране“ към икономическия факултет. От този ден нататък Мартин сякаш откачил. През деня си седял кротко в кабинета и се занимавал с глупости, а вечер се въртял в леглото до жена си и се питал: няма ли, ако още един път се опитам да подхвана този външен дълг, да ме предложат за Нобелова награда? Без изобщо да ми дадат да свърша с него?… Писмото, което получих от него, изглеждаше като ясен знак, че се е умопомрачил. Кажете, какво да го посъветвам? Да се пробва за Нобеловка или да си гледа кариерата? Между другото, когато жена му научила за разговора с ректора, един ден се вмъкнала в кабинета му, изгорила всичките му бележки за проклетия външен дълг, вечерта му вдигнала скандал и казала, че няма намерение да се връща в мизерията, откъдето е дошла… Интересна история, а?

— Да се побъркаш — Марвин се плесна по челото. — Това истина ли е или си го измислил?

В отговор Бен хвана клавиатурата и изкара на екрана текста на писмото. Всички се скупчиха пред монитора, разнесоха се възклицания.

— Този Мартин да не си прави майтап с теб? — предположи Кемени.

— Не вярвам. Той не си пада по майтапите. Откакто се ожени, не е казвал нищо смешно.

Марвин замечтано въздъхна.

— Ех, да можеше и с мен да се случи нещо такова! Само че аз съм кандидат само за Масачузетския Технологически, с никакви провинции като Оксфорд и Кембридж не могат да ме излъжат. Кемени, според вас горският би ли ми предложил подобно нещо? Или някое друго лице, особено приближено на горския или на нашето, ъ-ъ-ъ… лесничейство.

— Стига си дрънкал — отговори Кемени, — бъдещето ще покаже. Все пак Бен ни разказа поучителна история. Добра храна за размисъл по пътя… Е, аз тръгвам.

Кемени си взе куфарчето от бюрото, облече сакото си, ослуша се на вратата, пожела на всички приятна работа и излезе навън. След минута Том го забеляза през прозореца как излиза от сградата и отключва новата си служебна си кола, чу се равномерният шум на двигателя и колата бавно пое надолу по алеята.

НОЕМВРИ

Кафенето беше тясно, задимено и пълно с тийнейджъри от близкото училище — и то не обикновени тийнейджъри, а по-скоро щателно подбрани екземпляри, така че да ликвидират всяко желание на някой обикновен клиент да си изпие кафето там. Изобщо рядко неприятна компания… Единствената причина, поради която Том и Бен бяха седнали в него беше, че се намираше само на петдесетина метра от задния вход на Бастилията. Острото зрение на Бен различаваше много добре минаващите оттам хора и затова той веднага видя как Кемени слиза по стълбите пред входа с обичайната си сигурна стъпка.

На няколко метра зад него вървеше Марвин. Целият му външен вид говореше, че той или е случайно попаднал там човек, или пък току-що са го пуснали след тридневен разпит. Избелялото му спортно яке, старите кецове и небръснатите бузи очебийно контрастираха с изрядния външен вид на останалите хора, които излизаха през вратата, с елегантните им костюми и шлифери… Той нерешително се спря на входа, зажумя от светлината и разтърка с длан възпалените си очи. Тогава някъде отстрани се появи Марк Прибрам с румената си физиономия и се залепи за Кемени като габърче за магнит. С енергични жестове Кемени се опита да се отърве от него, но не успя и Прибрам го поведе надолу по улицата. Чак тогава Марвин сякаш се сети за нещо и тръгна право към кафенето, където го чакаха двамата му колеги.

— Какво стана? — нетърпеливо го попита Бен, още преди той да е затворил стъклената врата след себе си.

— Нищо — отговори той. — Съвсем нищо.

— Как така нищо?

— Не приеха доклада. Поради недостиг на доказателства.

— Че по-явни доказателства от отчетите на „Аеротроникс“ и да искат, няма! — нервира се Бен. — Какво ги е прихванало?

Марвин си взе стол и седна до масата на колегите си.

— Кемени изобщо не е споменал в доклада си отчетите на „Аеротроникс“ — каза той. — Не е обелил и дума, че вие с Барона сте се вмъкнали в компютърната им система. Аз го питах защо така, а той каза, че експертите на комисията решили, че файловете, които сте им дали, можело да са фалшифицирани.

— Магарета са те, не експерти! — избухна Бен. — Ако искат, пред тях ще им покажа как се вмъквам в системата и какво има там вътре. Ако не бяха усетили „троянския кон“ на Барон Шаро и не бяха сменили паролите, досега да сме източили оттам абсолютно всичко.

— Не е само това. Май Кемени се съмнява, че в Управлението или в комисията действуват агенти на Пакта и на „Аеротроникс“, и затова не иска те да разберат, че негови хора са надничали в компютрите им. Нали на всичкото отгоре вас ви хванаха и телевизията вдигна страшен шум… Той не ми е говорил нищо по този въпрос, но беше ясно, че се страхува от това, което знае и което може да каже. Нали той храни жена и деца, и изобщо в случаи като тоя мълчанието е злато. Може би именно тези агенти са направили така, че комисията да не приеме доклада и въпреки това да обяви цялата тема за строго секретна.

— Ами да — намеси се Том, — за трийсет години сътрудничество с Пакта Управлението сигурно се е напълнило с техни хора. В много мръсна история се забъркахме… И сега какво?

— Най-лошото е друго — каза Марвин. — На днешното заседание забраниха всякакви публикации по въпроса. Мислех да пусна няколко статии в научните списания, вече ги бях приготвил, а сега цялата ми работа отиде по дяволите. Ако бяха напечатали статиите, веднага щяха да ме глътнат от някой университет в чужбина, а сега — никакъв шанс да се измъкна от скапания институт…

— Не го вземай толкова насериозно — обади се Бен. — В Управлението не четат научни списания. Четат само масовата преса, научно-популярните списания и в краен случай — разните сензационни книжки с шарени корици. Ти нали нямаш намерение да пишеш нещо подобно?

— Опазил ме бог от подобни диви идеи… Добре е все пак, че нашите ченгета не разбират нищо от наука и не си пъхат носа там. Страх ме е по-скоро от някои магарета в ръководството на Института, които видят ли напечатана една от моите статии, веднага ще извикат телевизионните екипи и ще започнат да се дуят пред камерите — вижте, значи, каква огромна работа вършим… И белята е готова.

За момент Марвин се замисли, загледан в гърбовете на младежите, седящи пред покер-автоматите.

— Какво стана с паролите на Барон Шаро? — попита той. — Беше ми обещал да взема от него разни програмки.

— Най-добре е да дойдеш с мен до квартирата му. — Бен погледна електронния часовник на стената. — Сега е пет и половина, значи той току-що е изпълнил действието „окончателно ставане от сън“…

Тримата бавно се надигнаха от местата си и излязоха на улицата. Там обаче се сблъскаха с една изненада. Изненадата се казваше Марк Прибрам и така стремително се вряза в групата им, че едва не събори Марвин на земята.

— Пардон — измърмори Прибрам и чак тогава разпозна Том и Бен. — А, това сте вие! Здравейте, радвам се да ви видя…

Погледът му се задържа подозрително дълго на лицето на Бен и той изведнъж възкликна:

— Значи ти беше компютърният пират, нали? Дето те бяха хванали да бъркаш в системата на оная корпорация, как и беше името…

Бен направи недоволна гримаса. Когато ги заловиха служителите на отдел „Информационна сигурност“ и с Барона преседяха три дена в полицейския арест, преди да ги освободят, някакъв екип на телевизията успя да ги изнуди и взе интервю от тях. Двамата не устояха на въпросите на красивата журналистка и на другия ден видяха самодоволните си физиономии в криминалната хроника на централните новини. Барона каза, че така се сбъднала детската му мечта — да го покажат по телевизията… Това обаче им донесе твърде нежелана популярност: изхвърлиха Барона от квартирата му и последва цяла седмица скитане по познати и роднини с целия му багаж заедно с компютъра. Накрая той едва успя да намери някаква дупка, чийто собственик не знаеше, че е компютърен пират и че го съди транснационална корпорация с четирийсет милиарда долара годишен оборот. На всичкото отгоре телефонната компания им състави солен акт за мошенически трикове с броячите, за които обаче те изобщо не смятаха да плащат. Оттогава Бен гледаше да ходи по улиците с тъмни очила, а Барона си пусна брада, за да не прилича на себе си.

— Ех, че късмет! — потри ръце Прибрам. — Ще дадеш ли едно интервю за „Борба“? На стар познат като мен не трябва да отказваш.

— Няма да отказвам — сви рамене Бен. — Дай две хиляди и готово.

— Как така две хиляди? — изненада се Прибрам.

— Ами ей така. Аз на теб интервю, а ти на мен две хиляди. Какво, да не си мислиш, че ще ти отговарям без пари? На теб шефът ти плаща, значи е редно и аз да се облажа покрай това. А ако дадеш повече, ще отговарям по твой вкус — знаеш, който плаща, той поръчва музиката…

Ентусиазмът на Прибрам сякаш се изпари.

— Не е прието журналист да плаща, за да получи интервю — заусуква се той. — Всъщност, съгласен ли си на осемдесет?

— За осемдесет ще ти отговоря само как се казвам, но това ти го знаеш… Не се измъквай, а развързвай кесията, иначе ще мълча като арестуван мафиот.

— Всъщност, ти защо се занимаваш с компютърно пиратство? Ако имах твоите възможности, бих се заел с някоя по-престижна работа.

Бен лека-полека започна да се нервира.

— Първо, аз не се занимавам с пиратство. Неориентираните журналисти като теб не могат да правят разлика между хакери, кракери, вирусописачи и пирати, а те нямат нищо общо едни с други. Тях ги слагат в един кюп — при лошите момчета, които само правят бели на сериозните потребители. Е, вярно, понякога правим бели, но далеч не винаги… Най-добре написаните компютърни вируси по правило не вършат нищо лошо, а само нервират чичкото пред екрана. А освен това защо мислиш, че нашата работа не е престижна? За да може човек да сваля защити и да пише вируси, той трябва да познава операционните системи така, сякаш самият той ги е създавал. Това не е работа за полуграмотни! Лошото е, че човек не може да очаква никакви пари за труда си, но пък кой ли в тази страна получава толкова, колкото заслужава…

— Все пак какво търсеше в компютрите на „Аеротроникс“?

— Не търсех нищо специално, просто се бях хванал на бас, че мога да пробия защитата. А вътре намерих предимно порнофилмчета. Да, съвсем сериозно… Половината от общото дисково пространство беше заето с порнография от всякакъв вид.

Прибрам го погледна недоверчиво.

— Не ме ли будалкаш?

— Така си мислеха и онези от „Аеротроникс“, когато ме разпитваха в полицията. Обаче решиха да направят следствен експеримент, аз им показах как свалям паролите и те видяха с очите си каква информация доблестните им служители са защитили със секретен код. Следователно, аз съм знаел какво има в системата им по-добре и от тях… Между другото, това за порното няма да го намериш в материалите по делото — от компанията решиха да не накърняват доброто си име с подобни жълти сензации. Твоят вестник обаче май си пада именно по жълтата страна на живота, така че сядай на машината и пиши, ще се получи чудесен материал за последната ви страница.

— Стига си говорил глупости — каза Прибрам. — Видя се, че от теб ще имам полза колкото и от лисицата на нивата. По-добре мисли как да отървеш присъдата. Във съда не потупват по рамото, както е казал поетът.

— Какъв съд? — Бен направи изненадана физиономия. — При днешното ни законодателство не могат да ме осъдят по никакъв начин. Ние нямаме свестни закони нито за защита на информацията, нито за интелектуална собственост. И слава богу… А, виж кой излиза оттам!

Бен посочи с ръка входа на Бастилията. По стъпалата тежко-тежко слизаше депутатът Йорки, обкръжен от цяла тълпа журналисти с протегнати към него диктофони.

— Ей, замалко да изпусна човека… — извика Прибрам и се затича с все сила към Йорки, без да се сбогува.

Улицата, по която Бен поведе приятелите си, след като слязоха от трамвая, се казваше „Марвин Мински“. Като видя името си върху табелките, Марвин загуби дар слово и успя да каже само „Я!“

— Не се пули — каза му Бен, — улицата е кръстена на теб. В чест на епохалното ти откритие кметът на града реши да нарече с твоето име улицата с най-много дупки на единица дължина. Беше ти пратил и телеграма за деня и часа на тържеството…

— Как успя да я преименуваш? — попита Том. Беше му ясно, че идеята е била на Бен.

— Не беше трудно. Трябваше ми само една раздрънкана кола, тесла, две кутии боя и два комплекта работни дрехи. Двама човека обличат дрехите, вземат теслата и свалят всички табели. Улицата не е дълга, табелите са само осем… Когато хората от квартала видят двама в работни дрехи да свалят табелите и да ги товарят в колата, ще си помислят, че започва поредната кампания за преименуване на улици и площади и изобщо няма да се усъмнят, че не сте пратени от общината, а сте, така да се каже, частни лица. Когато с Барон Шаро разчегъртахме едната табела от края, отдолу се показаха един след друг пет слоя боя. Ако приемем, че табелата е поставена за пръв път преди трийсет години, се получава, че веднъж на всеки шест години улицата е била преименувана. Интересно откритие, а? Е, след това се изрязва шаблон от картон и се слага още един слой боя с името на великия Марвин Мински върху него…

Бен стигна до една къща с олющена жълтеникава фасада и натисна ръждясалата брава. Вратата се отвори със скърцане, дървените стълби към тавана също скърцаха при всяка стъпка по тях. А горе, на върха на тази скърцаща конструкция, се намираше таванската квартира на Барон Шаро.

Тя изглеждаше отчайващо зле. Стая три на три метра, с нисък скосен таван, до едната стена беше долепено изтърбушено легло, чаршафите върху него бяха смачкани на топка и върху тях бяха нахвърляни на купчина най-различни дрехи. Единствените мебели освен леглото бяха стар шкаф, пълен с неизвестно какво, два стола и дървена маса. На нея, заобиколен от мръсни чаши, огризки от хляб и отворени консерви с мухлясали остатъци в тях, стоеше компютърът на Барона, марка „Компак“. Той също не представляваше приятна гледка — мръсен, с белези от гасене на фасове върху белезникавата пластмаса, екранът беше покрит с дебел слой прах, а клавиатурата сякаш беше редовно поливана с кафе.

Бен представи на Барона двамата си приятели. Той се здрависа с тях, но погледът му подозрително дълго се задържа върху лицето на Том.

— Какво си го зяпнал? — попита Бен. — Да не сте се били някъде?

— Не ми харесва физиономията му — каза Барона. — Има прекалено честни очи.

— Не го обиждай — отговори му Бен и с това разговорът за честните очи на Том свърши.

Тримата почакаха известно време, докато Барона допише няколко реда от една асемблерска процедура. Клавиатурата в ръцете му се държеше отвратително — някои клавиши отказваха, други повтаряха по два пъти, и той хвърляше доста нерви и ругатни, докато на екрана излезе това, което той искаше. Том реши, че е добре да му помогне с опита си, въпреки че го обидиха на честни очи.

— Трябва да си изчистиш клавиатурата със спирт — каза той. — Ако искаш, ей сега мога да ти покажа как става това. Почистиш ли я добре, ще работи като слънце.

Барона му хвърли един съмнителен поглед.

— Вярно ли? — обърна се той към Бен.

— Вярно е. Виждал съм как Том оправи така една клавиатура. Той е оправял и глави на принтери… Е, вярно, че бяха от старите, 9-иглените, а не от 24-иглените.

— Тогава да опитаме — съгласи се Барона. — Само че нямам технически спирт. С плодова ракия ще стане ли? Тя е толкова гадна, че изобщо не става за пиене, а пък не искам да я хвърлям.

— Давай я насам — каза Том, — когато няма риба, и ракът е риба…

Барона измъкна отнякъде цяла дамаджана с ракия, Том взе кръстата отвертка и бързо разглоби клавиатурата. Отвътре тя изглеждаше просто ужасяващо — беше натъпкана с трохи, косми, мъх и утайка от кафе. Той изчегърта с отвертката по-едрите боклуци, взе памук, натопи го в ракията, нави го на края на отвертката и започна внимателно да чисти един по един контактите на клавишите. Останалите също се включиха в работата — и клавишите, и мръсотията по тях бяха много. Докато чистеха контактите, Барона обясняваше на Марвин как сам да пробива защитата на „Аеротроникс“.

— Преди бях пуснал в системата „троянски кон“ — разказваше той. — Той ми генерираше отчет за цялото състояние на мрежата им — области, пароли и така нататък. Само че ония усетиха троянеца, изтриха го и смениха паролите, затова не успяхме да преточим оттам повече неща… Сега завършвам един вирус. Той е по-малък от троянския кон и върши по-малко работа, но за сметка на това е почти неоткриваем. В един възел, зададен от мен, той ще оставя информация само за паролите на системата. Днес или утре ще се опитам да го вкарам в мрежата им. Ще заразя с него играта „Дуум“ — това е достатъчно, за да се разпространи навсякъде… После ще ти дам една дискета с информация за формата на данните, които генерира вируса, да можеш сам да ги разчиташ… Всъщност, това не е вирус в чист вид. Прилича по-скоро на „червеите“, които бяха описани в един от броевете на „Хак рипорт“. Пропуснах да ти кажа, че в последния „Хак рипорт“ имаше отделено доста място на моя троянец. Добри думи са казали спецовете за него… Такова нещо не всеки може да напише. Изчетох всичко за недокументираните функции на мрежовите системи, което успях да намеря в хакерските файлове, и дори ми се наложи сам да дизасемблирам част от тези функции…

Том усети как Барон Шаро неусетно започна да се хвали и самопревъзнася.

— Изобщо, за последната година станах полубог в моя занаят. В повечето системи вече се оправям по-добре от авторите им. Не мисля, че е останала програма, която да не мога да хакна…

— Стига си съчинявал похвални слова — прекъсна го Бен. — Вече трябва да ти се забрани да говориш за себе си, за да не се изхвърляш като… — Бен се обърна към Том и Марвин и продължи: — Оня ден изтърси, че малко преди да ни хванат, е спал в едно легло с четири мадами.

— Нямаше повече легла, затова — уточни Барона.

— Виж ти, нови подробности… Преди казваше, че е спал в едно легло с четирите мадами не защото е нямало повече легла, а защото е нямало повече мадами. Последно, каква е била случката?

Том се разхили и едва не изтърва полусглобената клавиатура на земята.

— Че какво пък съм казал сега? — защитаваше се Барона. — Ти сам признаваш, че за мен няма непознати програми. Единственото изключение е четиримерният тетрис, който ми донесе. Абсолютно никъде не съм виждал да го споменават в списанията и информационните файлове, а една част от него е написана по много странен начин… Е, и програмите за неформални изчисления, разбира се, но те обикновено са такива, че и самите им създатели не знаят как точно работят. Те просто прилагат някаква невронна архитектура и гледат какво ще излезе от тая работа…

— Чакай, чакай! — спря го Марвин. — Какъв е този четиримерен тетрис?

— Ами как да ти обясня… — Барон Шаро наистина започна да обяснява на Марвин за 4-тетриса, но го правеше толкова неумело, че и самият Том, врял и кипял играч, едвам успяваше да разбере за какво точно говори той. Тогава Том дозавинти клавиатурата, включи я в компютъра и Барона стартира 4-тетриса.

След интервенцията с плодова ракия клавиатурата работеше идеално, като нова, и изглеждаше също като нова. Том седна и изигра един сеанс за удоволствие на Бен и Барона, които гледаха отстрани и хвалеха майсторството му. А Марвин гледаше играта със странен блясък в очите — същият блясък, с който гледаше той, когато в главата му зрееше невероятната хипотеза за „променливите константи“…

— Какво ще кажеш, а? — побутна го по рамото Барона. — Май за пръв път виждаш такова нещо?

— Не е за пръв път — каза с треперещ глас Марвин. — Аз съм писал този тетрис.

— Какво??? — извикаха в един глас Бен и Том. — Вярно ли? И защо не си ни казал досега?

— Защото изобщо не знаех, че е попаднал в ръцете ви. Не знаех, че сте се досетили, че това изобщо е тетрис… — Марвин сякаш искаше да им обясни нещо, но трудно намираше думи. — Половин година работим заедно и не намерихте време да ми го покажете, защо?

— Имахме много работа — смънка Бен. — Изобщо не ми беше до игри. А на Барона го показах просто защото исках да подкупя с нещо хакерската му душа, да стана негов човек…

— И успя — намеси се Барона.

— Все пак, откъде вие двамата имате тази програма? — попита Марвин.

Бен криво-ляво му разказа историята с кражбата на тетриса.

— Отначало се страхувахме да го разпространяваме, защото още бяхме в армията и можеше да си навлечем неприятности. После го показвахме на доста хора, но те не показаха никакъв интерес към него, и затова престанахме. А ти… кога точно си го писал? И защо?

— Това е дълга история — започна Марвин. — Започна преди седем години. Тогава бях още млад, канех се да завършвам университета, но бях беден като църковна мишка, живеех на един таван, по-лош и от този тук, и едвам свързвах двата края. Главата ми беше пълна с всякакви свежи идеи, а джобовете — изпразнени от всякакво съдържание… Та седя аз един хубав ден в кафенето на математическия факултет и си броя дребните пари. Тогава към мен се приближават четирима младежи, добре облечени и прилично подстригани, и ме питат: „Вие ли сте Марвин Мински?“ Аз им отговарям, а те казват, че имат работа за мен и ме помолиха да дойда с тях в офиса им. Усетих, че тази работа може да ми напълни джобовете, и тръгнах с тях, макар че не разбирах защо са търсили именно мен. И в офиса се получи разговорът. Те казаха, че са водачи на група от последователи на учението на Люти и Келеян, и изложиха пред мен проблема си: искаха от мен да направя компютърен модел на Световната структура, изхождайки от книгите на духовните им водачи! Обещаха ми толкова пари, колкото не бях взел за предишните три години, но при едно условие: да пазя работата в пълна тайна. Ако се разприказвам или пък разпространя модела на външни хора, ми се пишеше лошо… Аз им обясних, че не разбирам нищо от тяхното учение и за пръв път чувам за Световната структура. Тогава тримата заявиха, че са избрали мен, защото са информирани за ценната ми способност бързо да възприемам и обработвам нови, неконвенционални идеи, и обещаха да ме снабдят за целта с книгите на Люти и Келеян, които, между другото, тогава бяха забранени от властите… Така или иначе, обещаните пари ми завъртяха главата и аз приех, но като прочетох книгите им, се хванах за главата. Учението им беше такава оплетена, непоследователна и пълна със свободни тълкувания лъженаука, че не можеше да става и дума за компютърно моделиране. Бях на път да се откажа, но тогава ми хрумна идея. Прецених, че работодателите ми не разбират нищо нито от компютри, нито от много други неща, и си помислих, не мога ли да направя нещо съвсем друго, което да представя за модел на тази Световна структура? Нали имах толкова много идеи за най-интересни програми… Е, спрях се на четиримерния тетрис и за да го маскирам като Световна структура, ми се наложи да наслагам около него цял куп астрални символи, принципни схеми на Люти и разни подобни шарлатании. Понеже наскоро се бях занимавал с Янус-космология, забърках и нея в кашата, и се получи нещо наистина неописуемо. Успях да измисля и доста интересни правила, по които автоматично да се тълкуват конфигурациите в шахтата и въртенето на фигурите по различните оси… Работата ми отне над пет месеца, а четиримата ми шефове толкова много харесаха потребителския интерфейс и графиките, че изобщо не се задълбочиха какво точно съм правил и ми изплатиха хонорара честно и почтено — само половин година след обещания срок… Наистина това, което свърших, беше чисто шарлатанство, но затова пък взех доста пари.

Освен това направих и още една версия на 4-тетриса, този път изчистена от излишните подробности. За мое разочарование обаче изобщо не успях да се науча да играя на него! Четирите измерения ми дойдоха много. Мислех да кача тази версия в някоя мрежа, за да се разпространи по света, но тогава изведнъж моите работодатели си завоюваха голяма известност. Станаха доста могъща група, мисля, че успяха да се намесят дори в политиката, аз реших да не правя експерименти с търпението им и се отказах да го разпространявам. Още повече, че играта на него се окава невероятно трудна! Когато днес видях Том да играе с такава лекота и бързина, сърцето ми направо подскочи от изненада. Значи не напразно съм написал 4-тетриса…

— А документацията към него ти ли си я писал? — попита Бен.

— Аз, кой друг? Тя е просто упражнение в словесна еквилибристика, но пък придаваше по-голяма убедителност на работата ми.

Бен отчаяно се хвана за главата.

— Леле… Знаеш ли колко дни и нощи сме изгубили с Том, за да я четем и тълкуваме? Знаеш ли колко идеи сме опитали, една от друга по-диви и абсурдни? Какво количество чист алкохол сме изпили и колко стени сме изкъртили, блъскайки главите си в тях? Господи, защо не се познавахме от по-рано, примерно отпреди пет-шест години?… Тогава времето, което изгубихме покрай документацията, щяхме да го използуваме за по-смислени неща, примерно за сваляне на гаджета… Или пък за сваляне на мрежови защити… Бароне, ти какво обичаш повече да сваляш? Гаджета или защити?

— Защити на гаджета — отговори скромно Барона.

— Така си и знаех…

Том слушаше зашеметен. Беше му трудно да възприеме, че всичките компютърни загадки на Братствата, които така го бяха заинтригували и му бяха отнели цялото свободно време в продължение на една година, се оказаха просто случайни измислици на Марвин. И в тези случайни измислици, припомни си той, преди години вярваха хиляди хора! Сети се за компютъра на Ивар, за ентусиазираните лица на младежите около него, странните им полунаучни разговори, цялата конспирация около тях… Да, помисли си той, глупаци все още има достатъчно. И сигурно ще ги има още дълго време.

— Марвин, може ли да те питам нещо? — обади се нерешително Барона. — Да не би в този тетрис да използуваш някоя нестандартна техника за програмиране? Нали ти казах, че една част от него ми е напълно непонятна.

— Нестандартна техника? — Марвин се замисли. — Да, функциите за ротация и транслация на обектите ги реализирах в термините на паралелния процесинг. Ако изобщо това може да се нарече нестандартна техника…

Няколко секунди Барона остана замислен, сякаш не можеше да асимилира казаното от Марвин. А след това изведнъж лицето му просия.

— Разбира се, аз съм глупак! — извика той и фрасна с всичка сила главата си в стената. — Как не можах да се сетя сам!… Марвин, че ти си направо гений! 4-тетрис, паралелен процесинг, неформални компютри, янус-космология, хипотезата за „променливите константи“… Защо си губиш времето тук? Защо още не си в Масачузетския Технологически, в НАСА или изобщо някъде, където се върши истинска работа, а киснеш при нашите научни симуланти?

— Всяко нещо с времето си — каза Марвин. — Както казваше един колега, всички пътища водят към Масачузетс, но само някои ги пускат там.

Барона погледна компютъра си. Почеса се по врата, после хвана една кърпа, напои я с ракия и започна старателно да чисти корпуса му от мръсотията.

— Не мога да гледам едновременно толкова чиста клавиатура и толкова мръсен компютър — каза той. — Том, ти си виновен, че днес ще си изгубя времето за глупости. Хей, Бен, вместо да се клатиш на стола, по-добре изхвърли всичките боклуци от масата и измий чашите. И без това киснеш тук по цял ден, така че сега ми помогни…

Потресен от внезапно избухналата в Барона страст към чистотата, Бен взе един найлонов плик и помете в него цялото съдържание на масата.

— Не може ли първо да ми дадеш дискетата с описанието на паролите? — обади се Марвин. — Стана късно, а ние с Том трябва да пътуваме с нощния влак.

— Ей, вярно — каза Барона, — съвсем щях да забравя преките си задължения.

Улица „Марвин Мински“ беше потънала в мрак. Почти всички лампи по нея бяха счупени или изгорели, така че Том и Марвин едва успяваха навреме да забележат коварните дупки в асфалта, които ги дебнеха по пътя им към трамвайната спирка. Главната улица на квартала обаче грееше ярко осветена от витрините на магазините и заведенията.

— По-добре да вървим пеша до гарата — предложи Марвин, — пътят ни не е дълъг, а времето е хубаво…

Том се спря нерешително.

— Всъщност, аз ще пътувам утре следобед — каза той. — Трябва да свърша още някои работи…

— Да видиш Тина ли искаш?

Том кимна.

— Обещал съм — обясни той. — Не знаех, че Павлидис ще ми загуби целия ден в Института.

— Тя как е? — попита Марвин. — Оправи ли се, говори ли вече?

— Оправи се — отговори Том. — Всъщност, тя никога не е губила способността си да говори. На мен ми каза, че след като сме я събудили с Кемени, сякаш изведнъж я обхванала страшна ненавист към разговорите, дори изобщо към останалите хора, почувствувала се абсолютно изолирана и несвързана с тях… Това сигурно е било от отровните газове на скалата. В зоната се получило така: мравките я подушили и я подгонили, тя знаела, че те никога не се доближават до жълтите скали и затова се покатерила на тях. Само че не е знаела за отровните газове… Може би в тези газове има някакви халюциногени или наркотични вещества, затова е заспала такъв сън. Трябваха няколко седмици, за да се оправи организмът и от тях. Оттогава обаче сякаш стана друг човек. Нито пие, нито пуши, станала е мълчалива и замислена, но винаги невероятно спокойна…

— Какво изобщо е търсила в зоната?

— Питах я няколко пъти, но не ми каза нищо, сякаш не желае изобщо да говори за това. Разбираш ли, тя въобще не се интересува от миналото си, от това, което е било преди да влезе в зоната! Кемени също не казва нищо. Мисля, че той подозираше Тина във връзка с мафията, но вече се отказа да се занимава с нея — тя не отговори на нито един от въпросите му. А самата Тина трябва да му е благодарна цял живот — нали ако той не я беше търсил, можеше никой да не забележи нейното изчезване и тя да умре там, на онези жълти скали…

Известно време двамата продължиха мълчаливо да вървят по булеварда към гарата.

— Нелепо се получи все пак с доклада — каза Том. — Измъкнахме такива материали, почти разплетохме цялата загадка на Бедствието, хвърлихме толкова труд и получихме такива резултати, а шефовете изобщо не ни обърнаха внимание. Само ни потупаха по рамото и все едно че ни казаха: „Е, нищо, следващия път не се старайте чак толкова, няма смисъл…“

— А ти какво искаш? — обади се Марвин. — Да ни обявят за национални герои? Не сме попаднали нито във времето, нито на мястото, където за труд като нашия издигат паметници. Пък и какви герои сме ние? Да не би да мислим, че спасяваме света и това е наш свещен дълг? Да не би твърдо и непоколебимо да сме се хвърлили в люта борба с враговете до победен край? Виждаш, че никой от нас няма желание да се шуми около откритието ни, въпреки че според мен то е и сензационно, и фундаментално. Всички ние разбираме, че от широка гласност, разборай евтини сензации по списанията, няма да излезе нищо добро — нали това все пак е наука, а не криминална хроника… Нещо повече: преди смятах, че пряка задача на шефовете на Управлението за сигурност е разбулването на неизвестността около Бедствието, но сега се оказа, че там въобще не желаят да я разбулват, дори напротив. Разбрах, че както всяко друго учреждение, и Управлението си има свои вътрешни интереси, които нямат нищо общо с интересите на непредубедения външен човек. А и никой от нас не проявява особено желание да разбива стените с глава и да доказва правотата ни пред когото трябва и когото не трябва… Да не би някой изобщо да ни е карал да се занимаваме с това идиотско Бедствие? Ами че ние налучкахме решението на загадката абсолютно случайно. Никой от нас не е се е занимавал целенасочено с Бедствието, ние не сме търсили отговора и може би именно затова го открихме… Днешната наука е сложна, човек никога не е сигурен какви знания са му нужни и в каква насока да работи, за да постигне някой по-фундаментален успех в своята област. Времето на тесните специалисти безвъзвратно отмина, за да дойде времето на комплексните модели. Сега много по-добри резултати се постигат, ако човек просто развива някоя абстрактна теория или модел, и то най-добре не една, а няколко свързани една с друга теории, и да се оглежда наоколо за евентуални техни приложения. Нашият успех потвърждава именно това…

— Все пак не ти ли е жал за труда? Получихме такива резултати и сега трябва да ги държиш на дъното на чекмеджето. Поне да не бяха засекретили материалите ни, тогава твоите статии щяха да излязат по научните списания и откритието ти щеше да види бял свят, а сега дори слухове не бива да разпространяваме…

Марвин се почеса по врата.

— Всъщност… аз вече съм изпратил четири статии. Бях решил да не чакам доклада на Кемени в Управлението, мислех, че оттам няма да излязат никакви проблеми… Знаеш, статиите ги писах в съавторство с Александър, твоя съквартирант, а той много настояваше да ги изпратим веднага, казваше, че знае в кои физически списания със сигурност няма да ги отхвърлят, и не сбърка… Две от тях вече са приети за печат, а за останалите две чакам отговор от редакциите.

Това бе нещо ново за Том.

— Казал ли си това на Кемени? — попита той.

— Не. Не съм го казвал на никого, освен, разбира се, на Александър, но той знае, че трябва да си затваря устата. А на теб го казвам, защото… — тук Марвин направи нерешителна пауза — защото ти си съавтор на една от статиите, която е приета. Все някога трябваше да ти го кажа.

— Как така аз съавтор? — извика изненадан Том. — Че аз изобщо не съм участвувал при писането на статиите, с тях се занимавахте само вие двамата с Александър…

— Че нали всичките бързи алгоритми за нестрогите клетъчни автомати ги измисли ти сам! Ако си спомняш, тогава те накарах да ги документираме подробно, загубихме два дена и ти постоянно мърмореше, че само разни нискоинтелигентни отрепки се занимават с документиране на програмите си… Е, ние с Александър само преведохме тези документации на английски и ги оформихме като отделен раздел от втората ни статия. Така че заслужил си съавторството, не се прави на скромен.

Том се хвана за главата.

— И сега какво? Когато след някой и друг ден ни привикат чичковците от Управлението, какво ще им обясняваме? Нали сме подписали протоколи, значи издаваме служебна тайна, могат да ни скалъпят някое обвинение, дявол ги взел…

— Няма страшно, горе главата! — каза бодро Марвин. — Положението не е толкова фатално. Ако забеляза, Бен каза, че нашите ченгета не четат научни списания. Те ще разберат за статиите най-рано няколко месеца след като ги напечатат, а може и изобщо да не разберат. Нали кореспонденцията с редакциите я водя само по електронната поща, а за контрола и от Управлението съм натоварен лично аз, значи оттук няма как да изтече информация… Така че ченгетата ще трябва да изчакат първо броевете с нашите статии да излязат от печат, после някой в Института да ги прочете, да се раздрънка наляво и надясно и чак след това някой техен информатор да им докладва. Нещо повече, не е сигурно дали въобще някой в нашия институт ще ги прочете — там всички са заети с писане и нямат време за четене, аз също не правя изключение… И когато до ушите на ченгетата все пак достигне нещо, аз вече ще съм на сигурно място в Масачузетския Технологически или в някой друг по-престижен институт. Надявам се, че там ще оценят статиите ми и бързо ще се съгласят ме приемат на работа, а махна ли се веднъж оттук, ръцете на Управлението не могат да ме достигнат в чужбина… И накрая, дори и да не успея да се измъкна и ченгетата да ме хванат за издаване на служебна тайна, остава възможността Кемени да впрегне връзките си и да ме измъкне. Така, както измъкна Бен и Барона от лапите на „Информационна сигурност“…

Неусетно двамата бяха стигнали до мръсния площад пред гарата и се озоваха обградени от току-що слезлите от вечерните влакове пътници.

— Добре, ти ще се измъкнеш в Масачузетс — каза замислено Том, — а аз какво? Ще остана тук да опера пешкира, така ли?

— Че защо трябва да оставаш тук? Теб също могат да те харесат в чужбина. Като разберат колко бързи алгоритми пишеш, ще им светнат очичките… Ти какво мислиш, че там всички са богове, така ли? В интерес на истината основната маса научни работници при тях е на доста ниско ниво. Най-добрите им учени обикновено са хора, дошли от страни като нашата. И аз, и ти, и Бен, и Александър, дори Барон Шаро, бихме направили добра кариера в чужбина, ако оттам ни обърнат внимание. С какво сме по-лоши от Иноу и Павлидис, които тук бяха последна дупка на кавала, а в Триест ги гледат като библейски пророци? Обзалагам се, че нас пък ще ни гледат като полубогове. Иноу и Павлидис не притежават най-важното ни качество, те не умеят да мислят с главите си. Когато те или подобните на тях се сблъскат с някой проблем и кажат „Това не сме го виждали писано по книгите, не знаем как се прави“, ние просто опитваме всички най-разнообразни методи, за които сме чували и които ни се струват подходящи за случая. Понякога успяваме, а понякога не… Но най-важното — винаги чувствуваме по кой от многобройните пътища да поемем, за да стигнем до най-важната цел…

— Доста опит си насъбрал из научните среди — каза Том. — Да се надявам, че и аз ще успея да събера такъв… Е, аз тръгвам. Трябва да стигна до другия край на града, а ако изпусна последните влакове в метрото, нямам пари за такси.

— Добре — усмихна се Марвин. — Поздрави Тина от мен, нищо че не ме познава. И утре се прибирай в базата, защото ако Павлидис разбере, че те няма, ще побеснее. Знаеш го какъв е. Така че лека нощ…

Марвин вдигна ръка са довиждане и почти веднага се изгуби в тълпата. Том остана известно време неподвижен, вперил очи в таблото с разписанието на влаковете, после пъхна ръце в джобовете си и закрачи към станцията на метрото. В главата му, пълна с объркани мисли, още не бяха заглъхнали думите на Марвин: „…чувствуваме по кой от многобройните пътища да поемем, за да стигнем до най-важната цел“.

София, юли — септември 1995