Катлийн УдиуизЛюбимият непознат

Пролог

Приглушени човешки гласове и равномерните тласъци на могъщата машина разрушиха покоя над обляната от лунна светлина река. Масивният корпус на плаващия дворец завиваше царствено, оставяйки зад себе си сребриста пенлива пътека. Носът му разцепваше водата и все пак цареше някаква мирна хармония между насрещното течение, продължителните въздишки на огромните бутала и плисъка под лопатките на колелото. Всички палуби бяха украсени с фенери и целият параход сякаш излъчваше собствено сияние. Единствено в навигационната кабина, разположена в предната част на най-горната палуба, малка компасна лампа хвърляше мътни отблясъци върху моряка на кормилото. Погледът му неотклонно следеше смолисточерната повърхност пред кораба. Плътно до него беше застанал капитанът и с тих глас му посочваше опасните прагове и плитчини. Тъй корабът, ръководен умело, без усилия и почти невъзмутимо заобиколи коварно островче от тиня, а малко по-нагоре по реката и дълго, изкоренено дърво.

В задната част на навигационната кабина висок, широкоплещест мъж се беше облегнал на прозореца. Под краката си усещаше надеждните постоянни пулсации на кораба и лека усмивка заигра по устните му. Беше прегърнал една млада жена, а тя се притискаше в мускулестото му тяло. Тя усещаше тихата гордост, която той изпитваше към своята „Речна магьосница“ при нейното първо плаване нагоре срещу течението.

Капитанът извади лулата си от устата, завъртя леко глава и подхвърли през рамо:

— За чисто нов кораб е много добре, сър. — В думите му също беше примесена някаква сърдита, навъсена гордост. — Малко неуверен още, но иначе е пъргав като подплашено сърне.

— Прав сте, капитане, така е. — Високият мъж разсеяно галеше с палец ръката на жена си. — Така е.

Капитанът отново се зае с лулата си. После продължи:

— Котлите са разработени добре, а буталата все едно, че шепнат. През деня сме се движили най-малко със скорост от осем възела, и то при доста силно насрещно течение. Реката тази година е по-пълноводна от друг път.

Той се наведе към моряка и посочи с дръжката на лулата си към някаква тъмна маса, носена от водата в близост до един от завоите.

— Най-добре е на завоите да се придържаш плътно до брега. Иначе ще се натъкнем на онова чудо там.

Високият мъж не слушаше думите на капитана. Той гледаше само жената до себе си и усмихнатите й зелени очи. За един момент я притисна още по-здраво в прегръдката си, а нейните пръсти нежно галеха гръдта му. След това погледът му се отдели от нейното лице.

— Оставяме ви отново на вашите задължения, капитане. Ако ви потрябвам за нещо, ще ме намерите в каютата ми.

— Лека нощ, сър. — Капитанът докосна с показалец шапката си. — Имам чест, госпожо.

Мъжът и жената излязоха от кабината и заслизаха по стълбите. На долната палуба те се спряха, жената се притисна към гръдта му и силуетите им се сляха. С възхищение наблюдаваха заедно идиличната гледка на посребрената от луната река и на пенливата следа зад кораба.

— Красиво е — промълви тя.

— Точно като теб, скъпа — отвърна тихо той.

Тя нежно прекара ръка по силните очертания на неговата брадичка.

— Още не мога да повярвам, че наистина сме мъж и жена. Сякаш беше вчера, когато реших да си умра стара мома.

— И какво, не беше ли наистина вчера — усмихна се Аштън развеселен.

Тя тихичко се засмя.

— Е, преди около месец или нещо подобно. — Прегърна главата му и се притисна към него. — Всъщност всяка жена ли завладяваш с такава скорост?

— Само ако ми е грабнала сърцето с атака като теб. — Той я загледа с въпросително извити нагоре вежди. — Мъчно ли ти е, че не изчака разрешението на баща си?

— Не! — увери го тя и на свой ред попита — А ти? Съжаляваш ли, че вече не си ерген?

— Моя скъпа, скъпа Лиарин — промълви мъжът и устните му докоснаха устата й. — Преди да те срещна, изобщо не съм знаел какво значи да живееш.

Внезапно някъде под нозете им се появи тих шум. Аштън вдигна глава и се заслуша. Шумът беше последван от звучно тракане, а след това от трясък. Страховит писък прониза слуха им. От котлите със съскане се отдели облак пара и обгърна цялата предна палуба на „Речната магьосница“. И лопатъчното колело бавно престана да се върти. Тъй гордият доскоро параход се превърна в тромав, грубоват сал, който започна да се извърта странично по посока на течението. От котелното помещение долетяха предупредителни викове, капитанът задърпа тревожно връвта на парната свирка, но освен подигравателното пъшкане, с което отлетяха и последните остатъци от налягане, не се случи нищо друго. Капитанът веднага сграбчи веригата на камбанката и подаде алармен сигнал за всички, които можеха да го чуят.

Тъмната маса плаващи нечистотии се приближаваше и постепенно прие правоъгълни очертания. Тя блъсна парахода странично, и то тъй силно, че целият корпус се разтресе. Внезапно от струпания гъсталак, замаскирал до този момент една голяма лодка, наизскачаха свирепи мъже и с куки се нахвърлиха връз ударената „Речна магьосница“.

— Пирати! — изкрещя Аштън.

В същия миг отнякъде отекна изстрел и сякаш разярена пчела бръмна покрай лицето му. Той приклекна, придърпа жена си към дъсчения под и повтори предупредителния си вик. В този миг бандитите бяха вече на долната палуба. Размахвайки оръжия, те се завтекоха покрай перилата на борда към стълбите и започнаха да се катерят към горните палуби.

Екипажът и пасажерите усетиха надвисналата над тях опасност и всеки грабна най-близкото оръжие. Отвсякъде трещяха изстрели. Над тридесет пирати се нахвърлиха върху пътуващите с диви крясъци и скоро и двете страни се вчепкаха в ожесточена битка. Целият кораб се превърна в някакво царство на безумието.

Аштън свали бързо тъмното си наметало и покри сребристобялата рокля на жена си, за да не се превърне в удобна мишена. Ниско приведени, двамата си проправиха път до стълбата. Навсякъде около тях рикошираха куршуми и Аштън притисна Лиарин до стената на една от каютите, предпазвайки тялото й със своето собствено. Иззад гърба му се чу тропот на тичащи крака и той се извърна рязко. Към него се носеше пират, размахал в ръката си нож. Нападението бе тъй свирепо, че Аштън се блъсна с гръб в стената. Лиарин изкрещя ужасена и се люшна към перилата на борда. В разразилата се яростна схватка пиратът постоянно се опитваше да забие своя нож в тялото на Аштън.

Навсякъде се водеше ожесточена битка, а в това време капитанът и неговият кормчия се опитваха отново да овладеят кораба. Параходът зарови внезапно нос в пясъчния праг, който беше заобиколил преди малко, и течението наклони корпуса наляво. Той се удари в островче от тиня и от силния тласък рязко се наклони надясно. Капитанът и кормчията загубиха равновесие и се блъснаха в стената на кабината. Морякът се строполи окървавен на земята, а капитанът замаян се свлече на колене.

От внезапния тласък Лиарин излетя над перилата и изчезна, в тъмната нощ. Писъкът й се смеси със силен плясък във водата и замря. Някой сякаш прободе Аштън с нажежено острие. Страхът за жена му го превърна в освирепял бик. Той отърси от себе си нападателя, скочи бързо на крака и го изрита в ботуш право в лицето. Пиратът замря и Аштън се втурна към борда. Той викаше името на жена си, а погледът му я търсеше сред разбунените тъмни води. От дълбините като че ли изплува някакво бяло петно. В следващия миг Лиарин се появи на повърхността. Аштън издърпа бързо ботушите от краката си, покачи се на перилото и се накани да скочи в мрачните дълбини. Но в този момент той усети силен страничен удар някаква сила извъртя тялото му и го дръпна назад, а в главата му отекна пистолетен изстрел.

— Лиарин! Лиарин!

Не беше сигурен дали наистина изкрещя името и или пък само си го бе помислил. Едно единствено нещо изпълваше съзнанието му в този момент — че е длъжен да я спаси. Тя представляваше неговия живот, всичко друго на този свят губеше смисъл. Той се строполи на пода, опита се отчаяно да надигне глава, но нощта около него започна да се сгъстява. Като през пелена той съзря едно разкривено, брадато лице, обрамчено от черна къдрава брада. Пиратът го нападна с високо вдигнат нож, но в този момент внезапно изтрещя пушка и бандитът замръзна на място. По лицето му се появи невярващ израз, а отляво на гърдите избуя кръв. Дясната ръка се отпусна и ножът падна от безсилните пръсти. За Аштън светът потъна в мрак. Той не можа вече да види как пиратът се сгромоляса надолу по стълбата…

Лиарин не бе тъй крехка, колкото изглеждаше на пръв поглед; желанието за живот й придаде неподозирани сили. Не бе очаквала истинската любов тъй дълго, за да й я отнемат толкова лесно. С всяка фибра на тялото си тя се бореше да се задържи на повърхността, докато тежките, мокри поли я теглеха обратно надолу към тинестите дълбини. И тогава тя съзря проблясването на пистолетен изстрел, видя как мъжът й се строполи на палубата. Смелостта й я напусна. Там, където допреди малко цареше радост и надежда, остана само зейнала празнина. Течението заплете палите й, завъртя ги и ги претегли в мрака под нея. За втори път студените води се сключиха над главата й, но тя нямаше вече сили за борба. В началото бавно, а след това все по-бързо и по-бързо тялото й пропадаше в мрачната бездна, докато накрая и ръцете престанаха да се движат.

Загрузка...