Любимият непознат

Първа глава

Мисисипи, 9 март 1833 година

Силен, топъл дъжд, примесен с вятър, плющя целия ден по земята. Но с падането на черния покров, който нощта заметна над хълмове, поля и гори, стихна и бушуващата буря. Навсякъде се възцари покой. Дори и въздухът сякаш замря, останал без дъх, докато долу, досами земята, се раждаше бяла злокобна мъгла. Призрачните пари се стелеха безцелно над блатата и гъсталаците, обгръщаха все по-големи пространства, прониквайки във всички гънки и кухини по пътя си и галеха дънерите и стволовете на дърветата. Високо над мъглата възлести клони, обрасли в мъх, се протягаха в мрака. Капчици роса се стичаха по тях и се губеха надолу в кипящата, разбунена маса. От време на време луната изникваше иззад разкъсаните, бягащи облаци и обливаше със сребърно сияние неземния свят от черни сенки, които сякаш искаха да я докоснат.

В морето от изпарения плуваха порутен тухлен дом и малка стопанска постройка, плътно прилепнала до него. Висока, островърха решетка от ковано желязо обграждаше от всички страни и къщата, полузадушена в прегръдката на вековни дървета, и двора пред нея. Цареше покой.

Изведнъж някъде изскърцаха панти, но почти в същия момент шумът заглъхна. Един от храстите досами задната врата се поклащаше някак неестествено, зад клоните предпазливо се надигна сянка на човек. Природата наново затаи дъх. Призракът огледа внимателно заградения двор и развял черно наметало, се понесе като гигантски прилеп през мъглата, фигурата се спотаи плътно до къщата, там, където някой беше махнал решетката между две каменни колони. Две ръце в ръкавица припряно зачаткаха огнивото над малка купчина барут. Островърхо пламъче припламна сред барута и от него се издигна гъст сив пушек, който се сля с мъглата.

Три бавно горящи запалителни фитила сякаш оживяха в избуялия пламък и продължиха да тлеят дори когато барутът изгоря докрай. Жарта си проправи равномерно път под къщата в три различни посоки. Нейна цел бяха няколко запълнени с барут отточни вадички, които пък водеха към купчини с намаслени парцали и сухи съчки. Съскането на изгарящите фитили се смеси с нервно шумолене и скърцане, а пернатите обитатели на влажното преддверие, предчувствайки надвисналата катастрофа, напуснаха обезпокоени своите дупки и гнезда и потънаха в нощта.

Крадливата сянка обърна гръб на къщата и се завтече към железния портал. Тя се промъкна през един отвор, чиято верига лежеше разкъсана на земята и се втурна към края на гората. Там, привързан за едно дърво, я очакваше едър, расов, звездочел жребец — животно, родено да лети в кариер. Сянката възседна коня и пое бавно по влажната пръст, така че да не се чува тропотът на копитата. И едва когато се отдалечи достатъчно и предпазливостта стана излишна, човекът подгони жребеца с края на юздите в бесен галоп. Само миг по-късно нощта погълна ездача и неговия кон.

След изчезването им за момент настана пълна тишина. После самотната къща застена, предусещайки сякаш надвисналата гибел. И докато искрящите дъждовни капки падаха като сълзи от прогнилите улуци, от вътрешността на сградата долетя глух, несвързан шепот. Тихи писъци, страдалческо скимтене и лудешки, сподавен кикот на душа, обладана от безумие, изпълниха нощта. А далечната луна, както винаги равнодушна към времето и човешките дела, скри лика си зад един пухкав облак и продължи небесното си пътешествие.

Тройният впряг съскащи змии сляпо следваше предначертания си път и накрая всяка от тях достигна своята цел. Купчините барут се запалиха, мъглата наоколо затрептя в жълта светлина. Огънят се разпали и се прехвърли от парцалите върху сухите съчки, след което лакомо загриза и дъсчения под. Зад единия от предните прозорци се появи мътно сияние, после стаята внезапно просветля и се превърна в бушуващ огнен ад. На фона на пламъците тъмните решетки пред прозорците очертаха тесен черен релеф. Горещината стана нетърпима, докато накрая се пръснаха и кристалните стъкла и парчетата се посипаха навън. Пламъците обхванаха прозорците и пропълзяха нагоре по тухления зид.

Сподавените, несвързани ридания, които долитаха от горния етаж, преминаха в пронизителни писъци и глухи ревове на страх и ярост. Сгърчени пръсти отчаяно се мъчеха да открият решетките, а множество разранени юмруци разбиваха стъклата на прозорците. Някой заудря бясно по залостената врата и само секунди по-късно един огромен мъжага я изби от рамката. Той покри плешивината си с ръце, очаквайки сякаш някой да го повали на земята, после се втурна на двора, там се обърна към горящата сграда и се вторачи в нея като дете, станало свидетел на великолепен спектакъл.

Един пазач изскочи от задната врата и побягна в мрака, без да го е грижа за нещастниците, които се бореха със заключените врати. Техните сърцераздирателни писъци и степания заглушаваха дори бученето на стихията. Едър надзирател освободи онези, на които можеше да се помогне без много усилия; друг, дребничък, започна да се бори с херкулесовски усилия, само и само да спаси живота на клетите обречени души.

Скоро тълпа пощурели, полузадушени хора се изсипа от горящата къща. Малцина от тях бяха напълно облечени. Някои бяха успели да навлекат само по една риза се запрепъваха залитащи и зъзнещи в мрака. Други, по-предвидливи, се бяха увили в одеялата си и се препъваха залитащи и зъзнещи в мрака. Клетниците търсеха закрила едни от други и се събираха на малки групи като деца, неспособни да проумеят какво ги е сполетяло.

Безстрашният пазач се спускаше непрестанно в ада, за да спасява останалите в пламъците, докато започнаха да падат първите греди и му препречиха пътя. За последен път той изскочи от горящия приют с един безпомощен старец на ръце и се свлече на колене, като се давеше и мъчеше да поеме въздух. Изтощен и на предела на силите си, той не забеляза разбитата порта и фигурите, които една след друга се разбягваха и изчезваха в мрака на близката гора.

Пожарът ставаше все по-голям и червеникавото му сияние зловещо озаряваше нощта. Тежък сив дим на талази се издигаше към небето. Пламъците бучаха оглушително и никой не чу конския тропот, когато стройният жребец се появи отново. С рязко дръпване на юздите тъмната фигура на седлото го спря. Изпод качулката две искрящи очи огледаха скупчените на двора оцелели хора. Ездачът се раздвижи неспокойно на седлото и се загледа към хълма. Тънките му ръце опънаха юздите, след това с едно пришпорване подгони отново животното, този път навътре в гората. С широко разтворени ноздри жребецът се понесе между дърветата. И тук, в тъмния гъсталак, ездачът го насочваше уверено, сякаш познаваше добре пътя. Животното прескочи едно съборено дърво и плавно се приземи, при което изпод биещите му копита се разхвърчаха мъх и влажни листа.

Силният насрещен вятър събори вълнената качулка от главата на ездача и откри дълга, къдрава коса, която се развяваше като знаме. Клоните закачаха копринените кичури и посягаха към веещото се наметало. Но момичето продължаваше да препуска, като току се озърташе страхливо назад сякаш самият дявол го гонеше по петите. Един елен, притичал внезапно между дърветата, накара ездачката да извика уплашено и още по-немилостиво да пришпори жребеца.

После между дърветата проблесна открита, посребрена от луната долина. Облекчение се разля по стегнатите до краен предел мускули на момичето. Сега пътят беше по-лек и жребецът се понесе напред като стрела.

Внезапно предупредителен вик и шум от спирачки отчаяно разкъсаха задрямалата тишина. Предните копита на жребеца не бяха докоснали още земята, когато ездачката разбра, че беше пресякла пътя на препускаща насреща й карета. Леден ужас я разтърси, когато галопиращите коне изскочиха пред нея и за миг й се стори, че усеща горещия им дъх и вижда горящите им очи до своите. Чернокожият кочияш отчаяно се опитваше да спре каретата, но беше твърде късно. От гърлото на момичето се изтръгна вик, задушен в следващия момент от силен удар, който изкара въздуха от дробовете му.

Затворената четириместна карета рязко се разтресе и едва не изхвърли Аштън Уингейт от мястото му. Той в миг се събуди и помисли, че кочияшът му сигурно е полудял. Но в този момент каретата се плъзна настрани в лепкавото мочурище и той можа да види какво се е случило. Една фигура изхвръкна с размахани ръце от коня и полетя като ранена птица, след което падна край пътя и се претърколи в рова. Още преди колелата на каретата да спрат да се въртят, Аштън вече беше захвърлил пелерината си и тичаше по калния път, без да изпуска от очи фигурата в дъното на рова. Долу ниско мъглата се разпръсна и той закрачи в студената вода, без да обръща внимание на мочурището, което дърпаше ботушите му.

Той коленичи, хвана под мишниците безчувствената ездачка, изтегли я от калта и я подпря на размекнатия склон. Лицето й беше полускрито от разбърканите мокри кичури коса. Наведе се над нея, но не усети никакво дихание да излиза от устните й. Взе отпуснатата й ръка и се опита безуспешно да намери пулса на нежната китка. Тогава бързо притисна пръсти на едно място до гърлото. Там, под студената кожа, усети най-после онова, което търсеше — сигурността, че все още е жива, поне до този момент.

Аштън погледна нагоре и видя кочияша си да чака край пътя. Изглеждаше смъртно уплашен.

— Спокойно, Хайръм, тя още диша — увери го Аштън.

Падналият жребец цвилеше от болка и се хвърляше напред, като се мъчеше да се изправи на крака. Аштън посочи раненото животно и извика:

— Хайръм, извади пистолета от ботуша си и отърви коня от мъките му!

— Да, господарю! Веднага ще го направя! — Въпреки че тази задача едва ли би могла да се нарече приятна, Хайръм се радваше, че може да се залови с нещо.

Аштън се наведе отново над ездачката. Нищо не показваше, че тя идва в съзнание. Прогизналото наметало обгръщаше неподвижното й тяло като леден пашкул. Той развърза копринените ленти и я освободи от мокрия плен. Изведнъж очите му се разшириха от изненада. Дори при слабата светлина, идваща от каретата, личеше, че това не е младо момиче, за каквото я беше взел. Мократа нощница очертаваше тяло на жена, наистина млада, но несъмнено зряла.

Изстрел разкъса нощната тишина. Аштън рязко вдигна глава. Жребецът престана да бие с копита, падна назад и бавно се плъзна надолу по склона. На фона на луната се очерта силуетът на Хайръм с отпуснати рамене. Аштън знаеше, че кочияшът обича животните най-много от всичко, но нямаше време за тъга, защото на карта беше заложен по-ценен живот.

— Хайръм! Побързай, трябва да откараме момичето у дома!

— Да, господарю!

Чернокожият притича и помогна на господаря си да вземе ранената жена на ръце. Аштън я повдигна високо, остави главата й да се опре на рамото му и след това се закатери с мъка по стръмния, хлъзгав склон. При последените крачки Хайръм успя да го подхване, после избърза и отвори вратата на каретата. Кочияшът се молеше на Бога всичко да свърши добре. През последните десет години смъртта беше честа гостенка у Уингейтови. Първо загинаха родителите на Аштън по време на едно наводнение, което отнесе къщата им в Каролина. После, преди три години, смъртта отново се появи в образа на банда речни пирати, които нападнаха Аштъновия параход, а по време на битката жена му се удави. Нито Хайръм, нито господарят му биха искали да срещнат отново зловещата черна отмъстителка.

Аштън положи младата жена върху пелерината си и я зави в топлата дреха.

— Дали е… ще се оправи ли, господарю? — попита Хайръм и изви врат, за да може да вижда през рамо господаря си.

— Не знам, Хайръм — отговори Аштън.

Той седна и взе на коленете си припадналата жена, за да смекчи друсането по време на тежкия път, който им предстоеше. Когато обгърна крехката фигура, усети леко ухание на жасмин. В душата му изплува един сладък спомен, но той го потисна решително. Не можеше да бъде и нямаше да позволи неосъществими копнежи да размътват ума му.

Аштън докосна лицето на младата жена, за да отмахне разбърканите червеникаво-руси коси; калните сплъстени къдрици се съпротивляваха. С нежна настойчивост разпалете няколко кичура и ги отметна зад ушите на жената. Когато се облегна отново назад и светлината на фенера падна върху лицето й, дъхът му секна. Гледаше вцепенен изваяните черти.

— Лиарин — прошепна той и болезнен копнеж го прониза.

Подобно на лавина в него нахлуха спомените от щастливите дни на тяхното запознанство, а по-късно и на сватбата им в Ню Орлиънс. Бяха го уверявали, че тя е мъртва, но сега изведнъж повярва, че е станала ужасна грешка и че жената в обятията му е Лиарин и никоя друга. В противен случай приликата между двете беше повече от поразителна.

Хайръм забеляза изражението му и се разтревожи:

— Господарю, какво става? Изглеждате така, сякаш току-що сте видели дух?

— Може и така да е — промълви Аштън. В душата му надеждата разперваше криле и се бореше със страха. А ако това беше наистина Лиарин…

Той осъзна в каква опасност се намираше животът й и извика на Хайръм, за да потисне ужаса:

— Бързо! Скачай на капрата и шибай конете!

Уплашеният кочияш захлопна вратата и се метна на капрата. Аштън подпря крак на насрещната седалка, а Хайръм ревна, докато освобождаваше спирачките:

— Иееаа, тръгнахме!

Впрягът се понесе. След няколко метра от гърбовете на животните се вдигна пара в студения нощен въздух. С бясна скорост те навлязоха в първия завой, когато едно от колелата пропадна в дълбока бразда. Каретата се наклони рязко и Аштън притисна към себе си скъпоценния товар, като че ли крепеше собственото си сърце. Изпълнен с необичайна радост, той се наведе над момичето, затвори очи и започна да се моли беззвучно:

— О, Господи, нека наистина е Лиарин… и направи така, че да живее!

Мъждивият трептящ светлик на фенера правеше бледата й кожа златиста, но хладината на плътта опровергаваше илюзията. Красотата на чертите й беше почти болезнена. Пръстите на Аштън трепереха, когато докосна посинялата подутина на челото й, същото чело, което може би беше целувал с пламенна нежност. В душата му бушуваше буря. Надеждата, че жената в обятията му е, може би, неговата любима Лиарин, го издигаше на върха на блаженството, от който в следващия миг се сгромолясваше в бездънния кладенец на страха, че може отново да я загуби. Каква жестока ирония на съдбата би било да му върне съпругата само за да я отнеме веднага за втори път.

Аштън дишаше тежко и се опитваше да внесе малко ред и логика в обърканите си мисли. Дали голямата му любов към Лиарин не го тласкаше към заблуда? Не му ли играеше лоша шега разумът му, склонен да вижда скъпото лице там, където в действителност имаше само бегла прилика? Може би просто неговата твърде рано отлетяла мечта го караше да вярва, че държи в ръцете си Лиарин? Та той я беше познавал едва месец, когато решиха да се оженят. Приятелите му в Ню Орлиънс го закачаха, че е отишъл пред олтара като изпаднал в амок, едва ли не веднага, щом е научил името на момичето. После го беше докоснала черната ръка на съдбата и той беше видял как мрачното течение отвлича любимата му. От този момент започна да брои дните — досега точно три години, един месец и шест дни. А сега Лиарин беше отново тук — или някакво момиче, което приличаше невероятно на нея. Трябваше да признае, че е възможно да се мами, но той пропъждаше съмнението, макар и да знаеше, че това може да му струва много болка и страдание.

Погали нежно бузата й и спря пръсти на слепоочието, докато долови слабото трептене на пулса. Въздъхна облекчено, но сърцето му не преставаше да блъска в гърдите.

Провикването на Хайръм извести, че приближават до плантацията. Аштън погледна през прозореца към господарската къща, която се извисяваше, цялата ярко осветена сред огромни дъбове. Бел Шен се издигаше гордо над хълмовете, приличаща на дворец във френски стил с двете си обширни крила и вековните дървета наоколо. На Аштън му мина мисълта, че най-после довежда любимата си вкъщи.

Когато доближиха къщата. Аштън видя дузина и повече карети, спрели пред входа, а отстрани бяха завързани още толкова отбрани коне. Сигурно баба му е използвала неговото завръщане като повод, за да даде прием. Той погали с поглед момичето на коленете си. Едва ли милата му баба ще е подготвена за такава гледка. Появата му с жена на ръце, при това в безсъзнание и с разпокъсана нощница, доста щеше да я стресне. След светкавичното му влюбване и последвалата сватба преди три години в Ню Орлиънс Аманда Уингейт всеки път се изпълваше с недоверие, щом внукът й поемеше надолу по реката, и ето го сега резултата от поредното пътуване. Разбира се, случилото се щеше да налее вода и в мелницата на клюките, но не го интересуваше.

Хайръм дръпна спирачките, а конете край алеята отбелязаха пристигането им с неспокойно риене на копита. С поклащане и скърцане каретата най-после спря пред стълбите. Кочияшът скочи от капрата и отвори рязко вратата. Аштън грижовно загърна своя скъп товар в наметката си и заслони лицето й с рамото си, за да го запази от студения нощен въздух. Лъхна го сладкият жасминов аромат и отприщи отново всичките му копнежи, потискани цели три години. Времето, изживяно заедно, беше наистина кратко, но бе надминало всяко въображение по сила и разкош на чувствата.

— Изпрати веднага за д-р Пейдж — извика през рамо, понесъл младата жена нагоре по стълбите.

— Да, господарю! — отговори бързо Хайръм. — Ще пратя Латъм. Считайте, че вече е тръгнал.

Аштън прекоси верандата. С лявата си ръка завъртя топката на вратата, а с крак я отвори широко. Почти се сблъска с иконома, който тъкмо излизаше да посрещне каретата. Аштън пренесе товара си през прага. Уилис, обикновено абсолютно невъзмутим, залитна назад и остана с отворена уста. Дългогодишният му опит в етикецията на висшето общество явно не го беше подготвил достатъчно за подобна гледка.

— Маса Аш… — Гласът му секна и той трябваше да прочисти гърлото си, преди да заговори отново. — Маса Аштън, колко е хубаво, че сте отново при нас, сър…

Но в този миг от диплите на наметалото се изплъзна дълъг меднорус кичур и той онемя окончателно. Подготвената поздравителна реч явно вече не подхождаше на момента и той не можа да стори нищо друго, освен да остане да гледа след своя господар, който мина покрай него и прекоси фоайето.

Аманда Уингейт също загуби дар слово, когато повела сестра си и гостите от салона към голямото фоайе, застана между Аштън и стълбите. Цялото й внимание се съсредоточи върху крехкия вързоп в ръцете му и издайническата червеникава къдрица. Сърцето й заби учестено и мислите и препускаха, докато пристъпваше към внука си.

— Милостиви Боже, Аштън! — Тя притисна трепереща ръка към гърдите си. — Пак ли ни погоди номер и си взе нова жена?

Аштън искаше да отнесе момичето час по-скоро горе, но имаше чувството, че дължи на баба си някакво обяснение.

— Най-малко на теб може да се погоди номер, грандмер — промълви той, като използва обръщението, с което майка му се бе обръщала топло към старата дама. — Но в случая…

— Аманда — прошепна леля Дженифър предпазливо и постави ръката си върху ръката на сестра си, — може би не следва точно сега да обсъждаме какво пак е сторил Аштън. Най-малкото в присъствието на гостите.

Аманда преглътна въпросите, които пареха на устните й, но объркването и тревогата й не намаляха. Тихата неподвижност на Аштъновия товар я обезпокои и тя не можеше да си представи нищо друго, освен че той отнася спяща младоженка в спалнята си. Долови нетърпението, с което внукът й се стремеше към стълбите и тъкмо когато се канеше да отстъпи встрани, наметалото се свлече и й даде възможност да хвърли поглед на лицето под него.

— Изключително хубава — рече тя съвсем не изненадана, че той беше избрал за жена такава красавица. Но очите й се ококориха, когато наметката се смъкна по-надолу, при което се откри част от оскъдно облеченото тяло. Леко задъхана, тя добави: — И крайно неподходящо облечена!

Аманда хвърли бърз поглед наоколо, за да види кои бяха станали свидетели на тази сцена. За свой ужас трябваше да установи, че около нея се е насъбрала цяла група възрастни матрони със зяпнали уста. Предположенията и догадките зажужаха сред развълнуваните гости, като най-често се срещаха думите „нощница“ и „момичета“.

— Грандмер, съвсем не е това, което изглежда — прошепна Аштън настойчиво, за да разсее опасенията й.

Аманда изстена тихо:

— Не знам дали съм в състояние да понеса истината.

Леля Дженифър се наведе към сестра си да я окуражи.

— Успокой се, Аманда, татко винаги ни призоваваше да запазим самообладание и при най-големите превратности.

Един мъж, чул явно само думата „момиче“, пристъпи към Аштън и започна приятелски да настоява:

— Хайде, Аштън, дай да ти видим булката. И без това беше крайно време да се ожениш повторно.

— Булка! — изкрещя пронизителен женски глас в съседното помещение. — Сватба! — Гостите се раздвижиха неспокойно и пропуснаха една жена, която си пробиваше път през фоайето.

— Какво става тук?

Самообладанието на леля Дженифър като че ли започваше да се пропуква и тя промълви:

— Струва ми се, че точно това са превратностите, за които говореше татко.

Високата, стройна чернокоса жена си проправи път сред присъстващите, спря се и изгледа Аштън с подчертано любопитство. Казваше се Марелда Рус. Тъмните й очи се плъзнаха по оплетения червен кичур коса, разшириха се, когато съзряха мокрия панталон на Аштън, и отскочиха ужасени отново към очите му.

— Аштън, какво значи всичко това? Изглеждаш така, сякаш си се търкалял с това момиче в блатото! Наистина ли си се оженил отново?

Този обрат на разговора беше повече, от неприятен за Аштън, още повече че нямаше намерение да си излива душата пред цяла стая хора и да им разкрива надеждите и страховете си. Единствената отстъпка, която направи, беше да им обясни състоянието на момичето в ръцете си.

— Блъснахме я с каретата, Марелда, и конят й я хвърли на пътя.

— И тя е излязла да язди по нощница? По това време? — извика младата жена. — Но моля те Аштън, нима очакваш да ти повярваме на подобна небивалица?

Аштън силно стисна зъби, ядът му растеше. Марелда и преди си беше позволявала много, но никога не бе стигала толкова далеч да се усъмни в думите му, особено в собствения му дом и пред толкова много хора.

— Няма време за дълги обяснения — отсече той. — Трябва да се погрижим за момичето. Моля, пуснете ме да мина.

Марелда отвори уста да изнегодува, но като видя смръщеното му чело, думите заседнаха в гърлото й. Тя почувства растящото раздразнение на Аштън. В момента той беше почти жесток в своята затвореност и тя знаеше, че няма смисъл да настоява.

На Аманда й стана неприятно, че тя самата не се беше владяла по-добре, особено когато осъзна колко критично е положението.

— Розовата стая в източното крило е свободна, Аштън. Ще изпратя Уилабел горе, за да ги помогне.

Когато внукът й тръгна към стълбите, Аманда кимна на едно младо цветнокожо момиче, което беше наблюдавало цялата сцена от балюстрадата.

— Луела Мей, тичай да подготвиш стаята!

— Да, мис Аманда! — извика момичето и изтича нагоре.

Без да обръща внимание на глъчката зад гърба си. Аштън изкачи бързо извитата стълба до първия етаж. Преди три години беше мечтал да внесе младата си жена в спалнята точно по тази стълба. Дали моментът беше настъпил! Той държеше в прегръдките си една жена, която може би беше Лиарин. Ако беше в съзнание, проблемът за спалнята можеше да се разреши с един кратък въпрос и още в същия момент той щеше да се отърве от самотата.

В стаята за гости Луела Мей вече застилаше леглото под красивия балдахин. Момичето прокара още веднъж длан по белоснежните чаршафи и се отдръпна встрани.

— Не се безпокойте, маса1 Аштън — успокои го тя. — Мама дойде тук сега, тя знаела се погрижи за дамата. Знае всичко за болестите и ще я излекува…

Аштън не обърна никакво внимание на бърборенето на момичето. Внимателно положи своя товар на леглото. На нощната масичка имаше купа с вода и кърпа, и той започна да бърше нежно калта от бледите страни на безчувствената жена. Щом свърши, приближи лампата към овалното лице и го заразглежда жадно. Каква тайна криеше то? Очите му проследиха извивката на финия нос надолу към меките, побелели устни. Тъмната подутина накърняваше съвършенството на челото, но иначе млечнобелият й тен беше безупречен. Меки кафяви вежди извиваха нежни дъги над дълги тежки ресници и той знаеше, че ако това беше наистина жена му, то очите й трябва да са наситено смарагдовозелени и трепетни като млади листа, танцуващи на вятъра. Гъстата коса беше цялата разбъркана, слепнала се от калта и в нея се бяха заплели сухи листа и счупени клонки, но нищо не можеше да скрие яркия й цвят. На леглото пред него лежеше точно подобие на съществото, което беше запазил с толкова любов в спомените си. Това просто не можеше да не е жена му!

— Лиарин — прошепна той в ухото й. Колко дълго не беше произнасял това име? Може би не биваше да го споменава на глас — вече за втори път тази вечер?

Висока едра жена влезе в стаята и бързо прецени положението, преди да даде заповедите си на момичето.

— Иди донеси нощницата, която мис Аманда избра, и след това един чебър гореща вода, за да приготвя прилична баня за тази лейди.

Луела Мей изчезна от стаята, а майка й пристъпи към леглото, за да разгледа по-подробно цицината на челото. Аштън я наблюдаваше от долния край на леглото, а дясната му ръка стискаше толкова силно таблата, че кокалчетата му побеляха.

— Какво мислиш, Уилабел? — попита той разтревожен. — Ще се оправи ли?

Икономката усети тревогата в гласа му, но не позволи да отвличат вниманието й от прегледа.

— Е, не си блъскайте главата над това, маса. Ако е рекъл Господ, младото момиче тук след някой и друг ден отново ще подскача като кобилка.

— Съвсем ли си сигурна?

Уилабел поклати замислено увитата си в бяла кърпа глава.

— Маса, аз не съм доктор. Вие може само да чакате и да гледате какво ще стане.

— По дяволите! — Аштън се обърна и закрачи неспокойно напред-назад.

Изненадана от поведението му, икономката го загледа по-внимателно. Тук явно ставаше дума за нещо повече, отколкото личеше на пръв поглед. Хората ненапразно са казали: няма дим без огън. Подозренията й се потвърдиха, когато Аштън се опря на таблата и каза:

— Нищо ли не можем да сторим до пристигането на д-р Пейдж? — запита той. — Трябва само да чакаме?

— Да, господарю — отговори тържествено цветнокожата жена. — Мога да я изкъпя и освежа, докато вие направите същото за себе си. — Тя невъзмутимо понесе цупенето му, защото знаеше, че му беше отговорила по съвест.

Аштън отстъпи неохотно, неспособен да измисли претекст да остане. Взе наметката си и тръгна към вратата, където спря и хвърли още един поглед към леглото. Младата жена не помръдваше. Почувства как го обзема леден ужас.

— Пази я добре, Уилабел.

— Точно това ще направя, маса — тържествено обеща тя. — Не я мислете.

Аштън притвори вратата и закрачи бавно по коридора. До балюстрадата се поспря, облегна се на полирания парапет и наведе замислено глава. Как да намери отговор на въпросите, които го измъчваха? Знаеше, че би било истинско чудо, ако тогава Лиарин беше успяла да доплува до далечния бряг, но ако това все пак й се беше удало, защо никога не го бе потърсила? „Ривър Уич“ беше останал да лежи повреден на пясъчния нанос, така че неговите хора имаха достатъчно време да претърсят реката по протежение на няколко мили и в двете посоки — но без всякакъв резултат. Ако наистина не се беше удавила, защо тогава не бе чул нито дума за нея през всичките тези години?

Като не намери що-годе сносно обяснение, което да подхрани надеждите му, Аштън отметна глава назад и раздвижи шията си, за да усмири болката, която го стягаше. Наложи се да съсредоточи вниманието си върху нещата наоколо. Беше построил къщата, след като се замогна, и сега се запита дали Лиарин би я харесала. Повечето хора намираха дома му очарователен, но може би в сравнение с бащиното й имение в Англия той бе недотам изискан.

Погледът му се плъзна по светлия мраморен под на партера, по голямата картина в нежни тонове, която покриваше извитата стена. Отново се сети за неща, на които от месеци почти не беше обръщал внимание, в ума му изникнаха случки, които считаше за забравени. Високо над кръглата балюстрада се издигаше пищният гипсов таван със скъп полилей на него. Искрите на кристала танцуваха и трептяха по плетениците с изящни орнаменти. Нищо не напомняше за повредата, нанесена една вечер, когато пиян и настроен за груби шеги речен плъх от поселището, използвайки отсъствието на Аштън, изпоплашил прислугата, като употребил за мишена гипсовите украшения. Аманда била тази, която обърнала негодника в бяг, насочвайки към него зареден пистолет. След завръщането си Аштън нае най-добрите майстори да реставрират фоайето. После отиде при злосторника и му представи сметката. За да бъдат шансовете малко по-справедливо разпределени там долу, в бърлогата на плъховете край реката, взе със себе си и втори човек, и изнесе на негодника, както и на шестима негови приятели по пиянство, една незабравима лекция:

— Като искате да правите гюрултия, останете тогава между себеподобните си край реката и си плащайте сметките, когато ви ги представят, особено ако сте длъжници на Аштън Уингейт, който в случай на нужда може да разчита на подкрепа от своя огромен надзирател Джъд Барнъм.

Аштън се затвори в стаята си, но и там не можа да овладее страха си. С механични движения свали мокрите си дрехи, изми се, обръсна се и се преоблече, преди да се върне в розовата стая. Уилабел го избута леко в коридора, тъй като имаше още много работа около момичето. Той тръгна с нежелание надолу, където го очакваше шпалир от любопитни мъжки лица.

— Хайде, човече, разправяй — подканяха го те.

— Коя е тя?

— Къде я намери?

— Тукашна ли е?

— Какво е правила навън сам-самичка посред нощ?

— Вярно ли е, че е била само по нощница?

Въпросите го връхлитаха от всички страни като ято подплашени прилепи. Той вдигна ръце, сякаш молеше за пощада и насилено се усмихна:

— Джентълмени, моля ви. Не съм ясновидец. Още не зная дори как се казва. Не е тукашна и доколкото мога да преценя, едва ли някой от вас я познава. Защо е препускала сама през нощта, и то по нощница, също не мога да обясня, освен ако не е избягала от пожар. Мога да кажа само, че доста ни уплаши, кога го изскочи изведнъж от Мортънската гора.

— Говори се, че била истинска хубавица. Кажи, Аштън, какво правиш, че винаги вадиш такъв късмет?

Късмет! — Идеше му да изкрещи. Как можеха дори да си го помислят, когато той веднъж беше загубил голямата си любов и, тъкмо намерил я отново, едва не я уби?

— Само когато разбера, че вече е в безопасност, ще може да се говори за късмет.

— Е да, така е — каза един по-възрастен мъж. — Ако е зле ранена, ще съжалявате за лекомислието си.

От другия край на салона Марелда обстрелваше Аштън с гневни погледи, задето не беше отишъл първо при нея. Тя обмисляше цял ред ходове, с които да му покаже недоволството си. Можеше например да му обърне по-задълго гръб, но й се стори, че това ще е по-скоро загуба на време, тъй като и без това той не я забелязваше. Ако се отнасяше за някой друг, тя просто би си тръгнала, но Аштън беше изключително привлекателен. Не, мъж с такова излъчване беше просто рядкост. Дори и в най-обикновени дрехи, а не в този отлично скроен фрак, той бе зашеметяващ. Дума да не става, тя не възнамеряваше да къса връзките помежду им. В крайна сметка, благодарение тъкмо на упорството си вече беше успяла да постигне немалко.

С устрема на връхлитаща конница Марелда се понесе към своя домакин. Беше прекарала много часове пред огледалото и знаеше как да се нацупи сладко, но сега, когато улови Аштън под ръка, постигна своя най-голям шедьовър.

— Всъщност би трябвало да ти се разсърдя за ужасния номер тази вечер — каза тя.

Мъжете наоколо побързаха да се сбогуват и да оставят двойката насаме. След укора на Марелда явно всички очакваха влюбените да се скарат; просто чудно как тя успяваше да си внуши сама, че е дамата на сърцето му. Наистина Аштън трябваше да признае, че като вдовец беше подценил значението на топлото й внимание и чести посещения. Снизходителната му немара беше довела до нежелани клюки и предположения.

— Съжалявам, Марелда, не съм искал да те засегна.

Марелда изви леко глава, за да се очертае по-добре профилът й. Знаеше, че е хубава и можеше да покори сърцето на почти всеки мъж с гарвановочерните си къдрици и блестящи тъмни очи.

— Предполагам, ти не си виновен, че малката е изскочила на пътя ти, но изглежда все така действаш на жените… — Внезапно й хрумна една мисъл и тя попита: — А може би тя е още дете? Изглеждаше толкова малка…

Аштън поклати бавно глава.

— Не, определено не е вече дете!

— И това, разбира се, не ти е убягнало, след като си я видял по нощница — сарказмът й беше унищожителен. — Знаела е какво да облече, за да привлече вниманието ти.

Забележката й предизвика само един снизходителен поглед, доста ироничен при това. Не можеше да се отърве от впечатлението, че в себе си той й се надсмива, но ревността вече бе забила острите си нокти в душата й и тя не можеше да се спре. Накрая Аштън отговори с едно лениво повдигане на рамене.

— Всъщност тя носеше пелерина върху нощницата си.

— Но под нея беше кажи-речи гола.

— Както кажеш, Марелда — отговори Аштън с тих сарказъм. — Това не променя факта, че се касае за нещастен случай.

— Естествено — подигра го Марелда. — Тя само е чакала да се увери, че това е твоята карета и е препуснала срещу нея.

— Надявам се, че д-р Пейдж скоро ще дойде и ще разберем какво е състоянието й.

Отзад прозвуча високо кискане. Те се обърнаха и видяха, че си имат публика. Беше М. Хоръс Тич — един нисък шишко, чиито тъмни влажни очи винаги предизвикваха впечатлението, че всеки момент ще избухне в плач. Но сега той явно ликуваше, че носи лоша новина.

— Доктор Пейдж не може да дойде — каза той.

Аштън познаваше Тич като досаден събеседник, който, вместо да се захване за собствените си работи, все си вре носа в чуждите. Аманда го допускаше само от симпатия към сестра му, която със своя здрав разум беше успяла да опази от некадърността на брат си едно значително състояние от семейната плантация. Тич не притежаваше и частица от способностите на по-голямата си сестра и беше последният човек на земята, когото Аштън би желал да види тази вечер.

— Докторът е отишъл у семейство Уилкинс — охотно съобщи Хоръс. — Госпожата очаква да роди поредното си дете и понеже предишния път имало някои трудности, д-р Пейдж не искал да рискува. Като си помисля колко гърла имат да хранят тези хора, се чудя какво са се разтревожили толкова за това дете.

Аштън се усмихна студено.

— Колко жалко, че при вашето раждане, Хоръс, не е присъствал някой с подобни възгледи.

Тич се зачерви като домат и с щръкналата си черна коса заприлича повече от всякога на разгневено бодливо свинче.

— Съветвам ви, Аштън, да си сдържате ез-езика — заекна той. — Не за-забравяйте, че голяма част от памука, който превозвате с вашите л-лодки, е мой.

Аштън се изсмя остро.

— Сделките са между сестра ви и мен, Хоръс, и тя печели благодарение на мен повече, отколкото би могла, с който и да е корабовладелец. Ако някога й хрумне да промени нещата, друг плантатор веднага ще заеме мястото й.

— Това и през ум да не ти минава, Аштън — каза Кориса Тич и се присъедини към групичката. Шумна и не твърде женствена, тя не можеше да мълчи, когато някой трябваше да бъде поставен на място. — Знам как да печеля от реколтата — тя се втренчи във все още зачервеното лице на брат си, — даже когато Хоръс няма никакво понятие.

Тич видя, че в лешниковите очи на домакина се появиха весели искри. Тъй като вече нямаше как да заплашва и да си придава важност, той се отдалечи гневно и се закле да отмъсти за този срам. Кориса повдигна рамене в знак на мълчаливо извинение и последва брат си, защото знаеше, че сега той ще изпадне и най-дълбоко самосъжаление. Понякога тя се питаше докъде ще го доведат тези негови депресии.

Разнасяха шампанско и малката пауза помогна на Аштън да обуздае яда си. Взе две чаши от подноса и подаде едната на Марелда. Тя я вдигна в мълчалив тост и за момент сърцето й спря да бие. Колко беше красив! Лицето му имаше остри, класически черти, а кожата му бе станала бронзова от вятъра и слънцето. На моменти устата му изглеждаше мека и изразителна, после пак твърда и затворена. Колкото и хубави да бяха кафявите очи с пъстри точици под тежките мигли, най-впечатляващи бяха странните му. Кожата блестеше като коприна върху добре оформените скули и здрави мускули, които изпъкваха, когато беше ядосан.

Марелда го удостои с пламенна усмивка и погали дългите му кафяви пръсти.

— Добре дошъл у дома, скъпи. Липсваше ми. Ужасно ми липсваше.

Той се загледа в шампанското си и клепачите скриха студения израз на очите му — мислеше за Лиарин и едва след малко отвърна:

— Винаги е хубаво да се завърнеш у дома.

Марелда пъхна пръсти под ревера му и потръпна от вълнение, когато усети твърдата мускулеста гръд под дланта си.

— Винаги се тревожа, когато тръгнеш за Ню Орлиънс по някоя от твоите работи — промълви тя. — След това си толкова променен, неспокоен. Защо просто не си останеш вкъщи и не се грижиш за плантацията, както всички?

— Джъд върши тази работа много добре — отвърна Аштън — и мога спокойно да оставя имението в негови ръце, докато търся клиенти за корабите.

— Имаш добро мнение за Джъд Барнъм, нали? В действителност ти си единственият плантатор в околността, който държи черен надзирател.

— Позволи ми да ти припомня, че имението процъфтява, Марелда. Джъд неведнъж е доказвал, че мога да му се доверя — на него и на ума му.

Но тя не отстъпваше.

— Просто ми се струва, че един бял надзирател ще накара негрите ти да работят още по-добре.

— Не се заблуждавай, Марелда. Джъд не ги оставя да мързелуват. Но после получават достатъчно храна и време за почивка. Не, в Бел Шен всичко е наред и няма нужда от промени. — Аштън отстъпи една крачка и леко се поклони. — Извини ме сега. Мисля, че идва Латъм и съм любопитен каква вест ми носи.

Марелда вдигна ръка да го задържи, но той вече беше изчезнал. Чудно как бе способен със самото си присъствие да изпълни въздуха с живот и веселие, а после да отнесе всичката радост със себе си някъде другаде.

Аштън влезе в кухнята точно когато конярчето се втурваше вътре. Запъхтян, Латъм потвърди, че докторът няма да може да дойде преди зори, обаче по съвсем друга причина.

— Изгоряла е лудницата, маса Аштън — извика момчето. — С изключение на стопанската сграда всичко друго е пепелище. Видях го със собствените си очи, докато търсех доктора.

— Лудницата ли? — Аманда и сестра й влязоха в кухнята. — Какъв ужас!

— Докторът казва, че трябва да се погрижи за ранените и затова не може да дойде — обясни Латъм. — Няколко души са загинали, но повечето успели да изскочат живи навън.

— Повечето? — попита Аштън.

Латъм вдигна рамене.

— Ами лудите, които не са изгорели, са духнали. Още не са ги преброили всичките, маса Аштън.

— Каза ли на д-р Пейдж, че тук имаме нужда от него час по-скоро? — настояваше Аштън.

— Да, господарю! — увери го момчето.

Аштън се обърна към готвачката, която стоеше до печката:

— Може ли да нахраним малкия, Берта?

Старата жена се изкиска и посочи отрупаната с ядене кухненска маса:

— Имаме повече, отколкото може да изяде, маса.

— Е, Латъм — рече Аштън. — Възползвай се.

— Благодаря, сър! — негърчето грабна една чиния и се спусна към масата, която се огъваше под купищата лакомства.

Аштън пристъпи към печката и замислено се загледа в пламъците. Връзката между новината, която донесе момчето, и оскъдното облекло на Лиарин го обезпокои. Лудницата се намираше доста далеч от града, но пък бе само на няколко мили от онази гора, където се беше появила тя. Ако не беше избягала от лудницата, а идваше към бел Шен от града, защо тогава бе толкова странно облечена и пришпорваше коня си тъй отчаяно?

— Тези бедни, объркани души — рече леля Дженифър и тъжно поклати глава.

— Утре сутринта трябва да им изпратим една кола с храна и одеяла — предложи Аманда. — Гостите може също да добавят нещо. Клетниците сигурно имат нужда от дрехи и завивки…

Лицето на леля Дженифър допи загрижен израз:

— Аштън, не мислиш ли, че раненото момиче може да е от лудницата?

Той вдигна рязко глава и погледна слисано сестрата на баба си, но не намери думи да й отговори. Аманда му се притече на помощ.

— Кое те кара да мислиш така, Дженифър?

— Някой каза, че може би е побягнала от пожар. А сега чуваме, че лудницата е изгоряла до основи.

— Може би е случайно съвпадение — рече Аманда. — Сигурна съм, че горкото дете ще ни обясни всичко, когато дойде на себе си.

Случайно, точно така си мислеше Аштън. Между двете неща има само случайна връзка, но все пак, ако Лиарин е била държана на подобно място, това можеше да обясни много неща.

Той се качи още веднъж в стаята за гости и спря за момент на прага, докато свикнат очите му с полумрака вътре. В камината трептеше слаб огън. На скрина до леглото една свещ в стъклена поставка хвърляше жълтеникава светлина върху младата жена под балдахина. Нежното й лице бе тъй тихо и неподвижно, че за един ужасен миг Аштън усети сърцето си да спира. Но после видя лекото повдигане и спускане на гърдите й и облекчено си пое дъх.

Уилабел се надигна от люлеещия се стол в ъгъла и пристъпи към леглото.

— Чаках да дойдете — каза тя.

— Как е? — попита той, като се приближи.

— Още не се е събудила, маса Аштън, но ми се струва, че се поотпусна малко. Доста се е ударила, а на гърба й има странен белег. Чудна работа, сякаш някой я е бил — тя погали слабата ръка върху завивката. — Луела Мей ми помогна да й измия косата, след това я изкъпахме и й облякохме хубава нова нощница. Да си почива така чиста и на топло — може все пак да помогне малко.

— Искам да остана сам с нея — промълви Аштън.

Уилабел го изгледа изненадано. Разсеяният израз на лицето му подсказваше, че е по-добре сега да не му задава никакви въпроси, но загрижена за него, тя не излезе веднага. Той беше страдал толкова много от загубата на жена си, че въздействието на тази случка върху чувствата му направо я обезпокои.

— Мис Аманда беше преди малко тук и може да й се стори странно, ако останете съвсем сам с едно непознато момиче.

— Трябва да говоря с нея, щом дойде на себе си.

Лаконичният отговор не разкри нищо от чувствата му и Уилабел не настоя повече. Тя тръгна към вратата, при което й хрумна нещо.

— Предполагам, ще искате да знаете, че мис Марелда се кани да спи тук тази нощ.

Аштън въздъхна тежко. Една нощ не беше нищо, ако не бе склонността на Марелда да си тръгва само когато тя реши за удобно.

— Извикайте ме, ако стане нужда, маса — промълви Уилабел и затвори вратата след себе си.

Когато стъпките й заглъхнаха в коридора, Аштън се обърна отново към леглото. Усещаше самотата си като болка в гърдите, докато очите му се плъзгаха бавно по момичето на леглото. Тя лежеше по гръб, дългата й чернена коса се разстилаше по възглавницата. Той протегна ръка и докосна пръстите й, които бяха гладки и меки на допир. Ноктите бяха дълги и поддържани, точно като на Лиарин някога. Те му напомниха за една вечер на „Речната магьосница“. Аштън седеше над счетоводната книга, а Лиарин игриво прокара нокти по голите му гърди. След това леко го гризна по ухото, а зърната й докоснаха тила му. Съблазънта бе толкова сладка, че цифрите скоро бяха забравени.

Спомените за Лиарин заприиждаха един от друг по-примамливи и той не можеше да им се съпротивлява повече, седна на ръба на леглото и остави мислите свободно да се реят. Спомни си за следобеда в една хотелска стая в Ню Орлиънс. Червените лъчи на слънцето, като се процеждаха през спуснатите щори, пронизваха снежнобелия балдахин над главите им и той пламтеше в алено. Двамата лежаха в страстна прегръдка. Жасминовото ухание на Лиарин го омайваше. Нежната й кожа, твърдите й гърди, стройните й крака го съблазняваха отново и отново да я докосва, да усеща вкуса й, да я люби. В краткото време, което им оставаше, те не можеха да се наситят един на друг. Ако въобще беше възможно любовта им да стане още по-дълга и по-гореща, това се бе случило този следобед. Впрочем Аштън беше имал и други момичета, но никога преди Лиарин не бе разбирал какво значи истинска любов.

На вратата се очерта една сянка и откъсна Аштън от мислите му. Той се обърна. Марелда пристъпи в стаята.

— Аштън, тук ли си? — извика тихо тя, когато той бавно се изправи. — О, простете. Питах се вече дали не съм сбъркала стаята. Не видях никого… — Тя замлъкна и се огледа, като че ли изведнъж проумя сцената, след това впери твърд поглед в жената на леглото, преди да се извърне недоверчиво към Аштън. — Мислех, че освен теб има поне още някой. Аштън, не е прилично…

— Не се страхувай, Марелда — прекъсна я той с нескрит сарказъм. — Нищо не се е случило.

— Знаеш какви клюкари има… — каза обидено Марелда. — Ако се разчуе, ще те одумват на длъж и на шир.

— Кое да се разчуе? — Тиха усмивка заигра в ъглите на устните му. — Че аз седя сам до една ранена жена, до моята жена… — Той прехапа устни. Почти щеше да издаде какво става, вътре в него. Как можа само да бъде толкова лекомислен при всички тези въпроси, които се нуждаеха от отговор? Но той беше казал твърде много и знаеше, че Марелда няма да го остави на мира, докато не разбере всичко.

— Твоя каква? — запита рязко Марелда. — Какво е за теб тази малка мърла? — Безразличният му поглед я вбеси още повече. — По дяволите, Аштън, искам да знам!

Той отиде до вратата и я затвори, за да не би гласът й да събере цялата къща. Накрая каза.

— Най-добре да си вземеш един стол, Марелда. Това, което имам да ти казвам, няма да ти хареса.

— Хайде, говори! — извика тя.

— Мисля, че тази жена тук — той се усмихна извинително, — е моята съпруга.

За втори път тази вечер Марелда загуби самообладание.

— Твоята жена?! — Тя като че залитна от удара на това разкритие и трябваше да се хване за облегалката на стола. След това продължи малко по-тихо. — Мислех, че не си се оженил повторно.

— Не, не съм.

Съвсем объркана, тя сбърчи чело.

— Какво искаш да кажеш с това?

Той посочи леглото.

— Искам да кажа, че това момиче е жена ми Лиарин.

— Но… Аз мислех, ти ни каза, че се е удавила — заекваше Марелда.

— И аз бях убеден в това, докато не видях отново лицето й.

Марелда го измери с недоверчив поглед. Накрая издаде напред брадичка и се приближи до леглото, вдигна свещта и я приближи до възглавницата, за да може да разгледа по-добре припадналата жена. Като забеляза хубостта на съперницата си, очите й се присвиха от ревнива омраза. Ако беше сама, с най-голямо удоволствие би украсила това бледо лице с още някоя цицина. Твърде много болка и грижи беше изтърпяла заради Аштън? Или може би не заради него?

Стана й ясно, че думите на Аштън почиват повече на предположения, отколкото на факти. Тя начаса се възползва от несигурността му като оръжие срещу него.

— Трябва да си наясно, че се лъжеш, Аштън. Жена ти е мъртва от три години. Ти самият каза, че е паднала през борда и че не си могъл да я спасиш, защото са те простреляли. Съзнаваш ли каква огромна случайност би било, ако тази жена се окаже наистина твоята съпруга? Признай, че е повече от невероятно Лиарин да идва от Нечиз и да се блъсне точно в твоята кола. Положително някой е наредил нещата така, та да помислиш, че тя е още жива и да й дадеш всичко, което поиска. Никак не бих се учудила, ако точно в този момент твоята малка любимка, все едно коя е тя, слуша и разбира всяка наша дума. — Марелда изгледа презрително младата жена. — Но трябва да е наистина изключително талантлива артистка, иначе щеше да прозреш играта й от самото начало.

— Марелда — каза той уморено, — това е Лиарин.

— Не! — избухна тя. — Това е някоя отрепка, която е хвърлила око на парите ти.

— Марелда! — Гласът му стана рязък. — Лиарин не се нуждае от парите ми. Баща й е богат търговец в Англия, а самата тя има наследствени имоти в Ню Орлиънс и Билокси.

— О, Аштън, поне веднъж погледни нещата такива, каквито са — умоляваше го Марелда. Беше решила, че трябвала смени тактиката. Пристъпи към него и понечи да го прегърне, но той я отмести нетърпеливо от себе си. Ридание се надигна в гърлото й, сълзите й рукнаха. — Както ти си така убеден, че се касае за Лиарин, така аз съм сигурна, че това е друга жена. Ако беше тя, Аштън, какво я е възпирало в продължение на три години да ти се обади? Или според теб играта на криеница влиза в съпружеските задължения?

— Виж, няма смисъл да говорим за това сега — каза той. — Когато тя дойде на себе си, всичко ще се изясни.

— Не, тъкмо напротив, Аштън, защото тя, разбира се, ще твърди, че ти си мъжът й, но това може да бъде само лъжа, измислена от някой алчен мозък.

— Мога да разпозная Лиарин при всяко положение.

Марелда се изправи с драматичен жест като някой, който е изправен сам срещу целия свят. Аштън се затваряше все повече в себе си, а тя имаше нужда от време за размисъл.

— Сега те оставям на спокойствие… при нея… Отивам в стаята си, но няма да заспя. Никога не забравяй, Аштън, колко много те обичам.

Един героичен мъченик по пътя към кладата не би държал главата си по-изправена от Марелда, докато излизаше от стаята. Тя се поколеба за миг на прага, за да даде на Аштън възможност да я спре. След това силно тресна вратата след себе си, така че да се чуе из цялата къща. Аштън си представи как прошумолява през коридорите на път за стаята си и зачака второто блъскане на врата. И не се излъга. Шумът проехтя в цялата къща, а малко по-късно във фоайето се чу тракането на високи токове и объркано женско бъбрене. Вратата се отвори рязко, Аштън не можа да не се усмихне, когато видя да нахлуват в стаята двете възрастни сестри, останали напълно без дъх.

— Милостиви Боже, Аштън! — извика баба му, мъчейки се да си поеме въздух. — Какво те прихваща? Защо търчиш из къщата и блъскаш вратите?

— Хайде, Аманда, не бъди твърде строга с него — успокояваше я Дженифър. — Естествено, че е много възбуден, защото д-р Пейдж може да дойде едва утре сутринта и той се тревожи за бедното създание. — Тя погледна племенника си, търсейки подкрепа. — Права ли съм, миличък?

Но Аманда не се успокояваше така лесно.

— Трябваше да настоявам да не пътува пак по реката — вайкаше се тя. — Винаги, когато отиде в Ню Орлиънс, нещо се случва. Вече заприличва на проклятие.

— Но, бабо, успокой се — се опита Аштън да омилостиви Аманда. — Той улови ръцете й и я притегли към камината. — Трябва да ти съобщя нещо важно.

Тя гледаше недоверчиво.

— Кажи ми първо защо блъсна вратите. После може и да те изслушам.

Аштън се засмя и сложи нежно ръце около тесните й рамене.

— Ще ми повярваш ли, ако ти кажа, че не аз, а Марелда блъсна вратите?

— Марелда? — замръзна Аманда. — Но защо, Аштън?

— Защото й казах, че раненото момиче е Лиарин…

— Лиарин? Жена ти Лиарин? — съвсем се обърка Аманда. — Но, Аштън… Тя е мъртва.

— Тя се удави, миличък — утешително го потупа леля Дженифър по ръката, убедена, че той съвсем се е побъркал.

— Не, тя е тук. Тя е жива! Не знам как се е изтръгнала от смъртта, но тя е тук. В тази стая.

Като че ли гръм удари двете жени. Леля Дженифър взе свещта и малкият й пламък освети младата жена.

— Хубава е — промълви леля Дженифър.

— Извънредно хубава — загрижено я поправи Аманда. И се стегна, защото знаеше, че не трябва да губи почвата под краката си. Аштън беше страдал толкова дълго и ето че в безчувственото момиче видя жената, към която все още изпитваше изпепеляваща любов. Как можеше да бъде спокойна за него.

Както стоеше замислено, й хрумна нещо. В стаята на Аштън имаше портрет на Лиарин. Може би той щеше да й помогне.

— Аштън, миличък, момичето наистина прилича на Лиарин. Защо не донесеш портрета й да го сравним?

Аштън се подчини на баба си. Когато се върна с платното, взря се в него и вече никой не можеше да го убеди, че Лиарин и припадналата са различни жени.

В негово отсъствие двете сестри бяха наслагали няколко лампи около леглото. Високо вдигнатите фитили ясно осветяваха лицето на момичето. Леля Дженифър подпря картината в горния край на леглото, отстъпи една крачка назад и с Аманда внимателно започнаха да изучават двете лица. Жената от портрета носеше жълта дреха и панделки в същия цвят в меднозлатистата си коса. Дори на грубото платно зелените й като смарагд очи изглеждаха искрящи от жизненост. Но при цялата прилика с жената в леглото липсваше нещичко.

— Художникът е вложил известна топлина у своя модел — промълви Аманда, — но ако това момиче тук е Лиарин, то не я е отразил както трябва. Чертите й са далеч по-нежни и съвършени.

Аштън изследва в детайли портрета, но отклоненията изглеждаха толкова незначителни, че сигурно бяха просто несполуки на художника. Леля Дженифър беше стигнала до същото заключение.

— Не можем да очакваме от един портрет пълно съвършенство, Аманда. Обикновено човек трябва да е доволен, когато поне цветът на очите и косите отговарят на оригинала.

— Ти получи картината едва след смъртта на Лиарин, нали? — попита Аманда и когато Аштън кимна, продължи. — Но откъде и от кого?

— В завещанието си дядо й я беше отредил за мен. Видях портрета едва след смъртта му, но доколкото зная, са били два. Вторият бил на сестра й Лианор. Когато Самъртънови посетили съдията Касиди, малко преди да се запозная с Лиарин, му дали двете картини. Донесли ги от Англия.

— Жалко, че никога не си имал възможност да се запознаеш с цялото семейство, Аштън — загрижено рече леля Дженифър.

— Най-много съжалявам, че не се запознах с Лиарин — заяви Аманда. — Колко пъти съм казвала на Аштън, че е негов дълг да остави наследници, да се продължи името на рода. А той живееше така, сякаш свободата му значеше за него повече от семейството му. Когато най-после се ожени, то стана толкова внезапно, че за малко сърцето ми да спре и после изведнъж… — Тя щракна с пръсти. — Върна се в къщи ранен и вдовец.

— Трябва да имаш търпение Аманда — укори я нежно леля Дженифър — Признавам, Аштън наистина не става по-млад, но на тридесет и четири още съвсем не е за изхвърляне.

— И какво от това — подигра се Аманда — Той изглежда по-скоро ще изгради империя в работата си, отколкото да създаде семейство.

— Мили дами, вие ме разкъсвате във въздуха, както кокошките щуреца — запротестира Аштън с усмивка. — Имайте милост!

— Милост, казва той! — Баба му го позагледа с крайчеца на окото си, но не можа да се сдържи да не се усмихне. — Аз съм тази, която трябва да моли за милост.

Когато последните гости си тръгнаха, Аштън заключи къщата и се прибра в покоите си. Меката светлина на лампата му показваше пътя през кабинета и библиотеката. В спалнята го очакваше приятната топлина на камината. Уилис предвидливо му беше приготвил гореща баня в съседното помещение — малка стая, специално пригодена за целта. Аштън се съблече, отпусна се в димящата вода и замря блажено. Пепелта на дългата черна пура растеше, докато обмисляше събитията от деня. От време на време разсеяно тръскаше в порцелановата паничка, оставена на масата заедно с една кристална кана и няколко чаши.

Пред очите му оживяваха потискани спомени. Странно защо, но той им се отдаде — непринудено и с наслада, без да изпитва мъчителното чувство, че е загубил всичко.

Съвсем ясно си спомни сутринта, когато за пръв път видя Лиарин. Придружена от една по-възрастна жена, тя се разхождаше по търговската улица на Ню Орлиънс. Толкова го заплени, че той пропусна важна среща, преследвайки я на повече от две преки. Изглежда тя не го забелязваше, докато не се спря пред един магазин за шапки. Изгледа го изпод копринения си слънчобран с питащи очи. След това до двете дами спря четириместна карета и те изчезнаха от погледа му.

Аштън беше пропуснал важна среща. Хвана една кола към дома на съдията Касиди. Разговорът нямаше да бъде приятен и той се бе подготвил за разгорещен спор. Съдията беше наредил да конфискуват парахода му и да задържат екипажа с обвинението, че се занимава с пиратство. Съществували и доказателства, както по-късно се оказа, били фалшификации. Аштън възнамеряваше да подаде остър протест. След пристигането си в резиденцията на Касиди веднага беше въведен в кабинета на съдията. Тъкмо беше започнал тирадата си, когато от съседната стая чу съвсем ясно гласа на жена. И млъкна. Естествено Аштън не можеше да знае, че при стария съдия на гости беше дошла внучката му от Англия и че това беше същата жена, която преди обед така упорито беше преследвал. Когато тя нахлу в стаята, ядът му се изпари, той грейна от радост и възслави Бог за щастливата случайност. Лиарин се изненада, но само за момент, възмущението й надделя и на висок глас нахока младия мъж заради непристойното му поведение спрямо уважавания магистрат.

Аштън изслуша мъмренето й с благодарна усмивка. Още щом видя искрящите зелени очи на Лайърийн Самъртън, вече знаеше, че животът му без нея би бил скучен и безсмислен. Красотата й надминаваше всичко, което беше виждал до този момент. Блестящите очи, тесният прав нос и меката, изразителна уста излъчваха такова съвършенство, че Аштън бе напълно пленен. Втренченият му поглед се задържа върху нея и беше така открит и изпълнен с възхищение, че Лиарин замлъкна, изчервявайки се. По-късно му призна, че никога дотогава не била срещала такова излъчване на сила и искрена топлота в очите на един мъж.

Аштън се извини на дядо й и му обясни с всички подробности причината за недоволството си от задържането на парахода. Съдията Касиди го покани на вечеря, за да обсъдят по-подробно случая. В действителност обаче, както по-късно сам си призна, причината беше съвсем друга. Повече от всичко искаше поне една от внучките му да остане близо до него, а не да се ожени за някой англичанин, както беше направила майка им. Сигурен вече в благоволението на съдията, Аштън беше започнал да ухажва Лиарин с предпазливо усърдие.

Младият мъж излезе от ваната и се избърса. Облече дълъг кадифен халат, наля си питие и излезе на балкона. Хладният нощен въздух донесе острия аромат на голямата пиния край къщата. Аштън яхна перилата, облегна гръб на една тънка колона и отново потъна в спомени.

Лиарин беше променила много неща в живота му. Дотогава той се бе пазил от венчилото като от чума. Но вече самата мисъл да напусне Ню Орлиънс без това момиче му се стори почти непоносима. Не можеше да си спомни кога за пръв път видя у Лиарин бъдещата си съпруга, но съвсем скоро това за него вече беше най-неотложният въпрос на света. И когато поиска ръката й, въпреки обичайната си обиграност едва съумя да намери необходимите думи, толкова много се боеше, че тя би могла да отложи отговора си, докато баща й благослови връзката. Но за негова изненада Лиарин се стремеше към сватбата тъй трескаво, както и той самият. Почувства странна покорност, когато видя как грейнаха очите й. Тогава тя се хвърли бурно на врата му и извика ликуващо: „О, да! Искам!“

Въпреки решимостта и на двамата все пак трябваше да се преодолеят някои проблеми, фактът, че бащата на Лиарин бе в Англия, означаваше, че той няма как да им даде благословията си, а и изглеждаше повече от съмнително, че би се съгласил да го стори. Лиарин предложи дядо й да ги благослови, въпреки че с това явно щяха да си навлекат гнева на баща й. Аштън накрая шеговито я заплаши, че веднага ще я съблазни и ще й направи дете, ако ще трябва тепърва да се убеждава старият господин колко много се нуждае тя от съпруг.

Лиарин беше променила и характера на Аштън. Например цветята никога не бяха имали особено значение за него, но при една разходка из парка, когато момичето се прехласваше от уханна роза или ирис, той за пръв път откри магията им. Аштън харесваше залезите и обичаше цвета на небето в този момент, но когато двамата с Лиарин гледаха залез от прозореца на хотелския си апартамент, той се превръщаше в незабравима гледка, в съвършен поразителен край на един ден. Разкошът на небето се сливаше със смеха на Лиарин, с нежния й глас и с блаженството, което носеше.

Аштън остави чашата на парапета и дръпна от пурата, като се опитваше да проникне с поглед в тъмната нощ.

След седмица на несравним възторг младоженците се качиха на „Речната магьосница“, за да отплават надолу по реката към Нечиз и да посетят, както си му е редът, роднините. Двамата мислеха по-късно да се върнат отново в Ню Орлиънс, за да посрещнат бащата и сестрата на Лиарин. Младата жена не се уморяваше да предупреждава Аштън за баща си. Робърт Самъртън беше от онези англичани, които не цениха особено простоватите американци. Единственото изключение беше майка им Диърдър, която той бе обичал дълбоко. Поради нейната привързаност към баща си и родния дом Самъртън беше живял до внезапната й смърт в Ню Орлиънс. След това отпътувал за Англия с двете си малки деца и останал там, докато дъщеря му Лианор не се сгоди за един млад благородник от Карибско море. И тъй като така и така се налагаше да пътуват до островния рай на годеника, Самъртън беше послушал Лиарин да я заведе при дядо й, докато той и нейната сестра заминат да подготвят сватбеното тържество.

Проблемът беше да се обясни на Робърт Самъртън, че докато той е подготвял сватбата на едната си дъщеря, другата се бе влюбила в напълно непознат и се беше омъжила за него. Тъй като пътуването за Нечиз бе свършило трагично, срещата между Аштън и бащата на Лиарин така и не се състоя. Вестта за гибелта на младоженката стигнала в Ню Орлиънс, преди Аштън да се оправи от раняването и да може сам да предприеме пътуване. Когато най-после се почувства в състояние да тръгне, старият съдия беше на смъртно ложе. Болногледачката прошепна на Аштън, че Самъртънови, възмутени от своеволието на дядото, заминали незабавно за Англия, без дори да се осведомят дали ще живее младият съпруг, или не.

Хладен вятър нахлу под халата на Аштън и накара голото му тяло да настръхне. Той обърна лицето си и усети по страните си влажната мъгла. Свежият, почти солен дъх го облъхна. Също както тогава на реката, когато последният щастлив миг от живота му се превърна в непрекъсната болка. Въпреки че собственият му кораб, както и още много други, напразно бяха претърсвали миля по миля реката и в двете посоки, седмица и повече Аштън отказваше да приеме очевидното. Бяха намерили доста подути трупове на пирати, от Лиарин обаче нямаше и следа. Не намериха и парцалче от дрехата й, дори и носна кърпа. На Аштън не му остана нищо друго, освен да се примири с трагичния факт. Реката бе погълнала още една жертва докато течеше вяло и безчувствено по своя път. Цели три години загубата на жена му беше помрачавала ден по ден живота на Аштън. Най-после отново се появи надежда. Утре животът му може би щеше да започне отново. Лиарин си беше у дома.