Магазинът

1

Съпругата ми Меган написа електронна покана за вечерното парти, което организирахме. Тя й приличаше — забавна, остроумна и малко мистериозна:

Поканихме осемте си най-добри приятели да вечерят с нас в големия ни шантав таван, който представляваше половин етаж от една сграда в стил ар деко. Ако смятате, че таванско помещение се отнася за нещо бляскаво, високотехнологично и модерно, не е така. Този наш много дълъг и много тесен апартамент се намираше в бившата сграда на една стара застрахователна компания. След като застрахователите си тръгнаха, сградата стоя празна около пет години. След това беше дом на скитници. После беше купена от сбирщина кандидат-писатели и творци. Всеки апартамент разполагаше с незначителна гледка към Ийст Ривър и приказна гледка към баржите за боклук на пристанището на „Саут Стрийт“. Можехме да си позволим апартамента само защото районът по онова време (тогава финансова област, която днес се наричаше по модерно Фиоб) беше ничия земя. Най-близкият хранителен магазин бе на повече от три километра в Гринуич Вилидж. Също така можехме да си го позволим, защото изкарвахме доста прилични пари от писането на какво ли не — от текстове за реклами до текстове в брошури, та чак до някоя и друга статия в списание „Ню Йорк“ и „Ню Йорк Обзървър“. И ние като всеки друг в Манхатън, който не беше създал технологична компания или не менажираше хедж фонд, се справяхме някак си. Най-хубавото беше, че и децата ни нямаха проблем с начина ни на живот.

Линдзи беше на шестнадесет и ходеше на училище в „Спенс“. Когато самият аз още учех в гимназията „Джордж Вашингтон“, „Спенс“ беше снобарско място. Сега нещата не стояха точно така, а и Линдзи не се трогваше особено от подобни тенденции. В интерес на истината повечето от приятелите й бяха латиноси и афроамериканци със стипендии, като тук-там за разнообразие можеше да се срещне дъщеря на посланик на ООН или принцеса от Близкия изток.

Алекс, тринадесетгодишният брат на Линдзи, учеше в еврейско-реформисткото „Родеф Шолом“ в Горен Уест Сайд. Той харесваше училището и приятелите си и не се оплакваше, че трябва да пътува с метрото, за да стигне до него. Изпратихме го там, защото двамата със съпругата ми Меган не бяхме никак религиозни — аз съм евреин по произход, а тя е католичка, но само на документи. В края на първия месец в училище Алекс се запали плашещо много по юдаизма. Четеше Петокнижието също толкова усърдно, колкото и учебниците по компютърни науки. Учеше китайски, но също така и иврит. Освен това ме накара да се засрамя, че знанията ми за юдаизма се свеждаха до три неща: (1) храна (хлябът маца трябва да е твърд); (2) суеверия, за които никое друго еврейско семейство не е чувало („Пипни копчето на сакото си, ако видиш монахиня“), и (3) казваме внимавай на всеки, напуснал апартамента ни — независимо дали е водопроводчик, стара леля или „Свидетелите на Йехова.

Алекс и Линдзи постоянно се караха, а когато не го правеха, се смееха. Също така четяха книги — истински книги с истински хартиени страници, за разгръщането на които трябваше да използваш пръстите си. Тези хлапета бяха умни, саркастични и обикновено се държаха добре. Двамата с Меган извадихме истински късмет с тях. Не ми се иска дори да знам дали и те ни харесваха.

Вечерта преди вечерята аз и съпругата ми бяхме много нервни. Имахме си причина за това. Налях й трета чаша с бяло вино (необичайно голямо количество за нея), а Линдзи и Алекс слагаха последните щрихи на вечерята — дъщеря ни подправяше сьомгата, а синът ни нареждаше листенца кресон.

— Слагам кресон, защото копърът е такова клише. — Великите готвачи говореха по този начин.

— Живей и се учи — отвърнах аз.

Меган отпи от виното си.

— Може би трябва да кръстим тази нощ „Партито на последните динозаври в Манхатън“.

Засмях се и отговорих „Може би“, но я разбрах точно какво има предвид. Всичките ни гости, осем на брой, имаха професии, които вече въобще не бяха важни. В една статия, която написах миналия месец за Salon.com, нарекох тази категория работници „изостаналите хора в нашия нов високотехнологичен свят“.

Да, приятелите, които щяха да похапват от сьомгата ни тази вечер, чакаха — както биха казали британците — „да станат излишни“. Сетих се за онази сцена от филма „Високият мъж“, в която шефът се обърна към асистента си, изигран от Джеф Голдблум, и му каза: „Уволнен си. П-Р-Е-Ц-А-К-А-Н. Уволнен!“. Може да ви звуча безсърдечен, но не това е намерението ми. Такъв е животът, както и положението в цялата страна.

Тази вечер беше един вид парти по случай „излизането“ от бизнеса на всички тези хора.

Санди Файнблум, заместник-редактор в секцията за мода на „Ню Йорк Таймс“, беше овакантила позицията, след като беше получила добро обезщетение. Тя работеше за „традиционното“ издание на вестника, но единствените хора, които все още го предпочитаха напечатан на хартия, бавно, но сигурно се появяваха по страниците с некролозите.

Уенди Уитън и Чък Маккърди бяха редактори на списание за вино и списание за голф респективно, но никое от двете издания не беше направило успешен преход от вестникарските будки към интернет.

Бяхме поканили и един от шефовете на аукционна къща „Сотбис“ заедно с много нервната му, натъпкана с лекарства съпруга. Бизнесът му много бързо беше задушен от уебсайтове като eBay и iGavel.

Една от гостенките ни, подвизавала се като туристически агент, вече беше уволнена. Онези, които някога бяха използвали услугите й, сега сами си правеха резервациите в хотелите и сами си разпечатваха билетите за самолета. В общи линии беше заменена от Уилям Шатнър.

Един тип на име Чарли Бърк беше в бизнес, който съвсем скоро щеше да бъде погълнат от „Фокс“. Когато тази вечеря приключеше, щеше да стане известен като последния човек на земята, който някога бе ръководил независима продуцентска компания. Ситкомите му щяха да се превърнат в поредните неоконсервативни продукти.

И на последно място беше Ан Гутман, отговорен редактор и собственик на „Райтърс Плейс“. Ан все още успяваше да преживява от попрището си и от време на време издаваше публицистични автори като Меган и мен. Това обаче не й пречеше да е наясно — както ни беше ясно на всички нас, — че е изключение от електронното правило.

По дяволите. Бюрото по труда можеше да отвори клон в трапезарията ни. А най-смешното беше, че двамата с Меган щяхме да се наредим първи на опашката.

2

Да, определено бяхме загазили.

На външен вид все още изглеждахме преуспели — шантавият апартамент (пълен с интересни „естествени предмети“ на изкуството), двете добре изглеждащи хлапета и августовската резервация за Файър Айлънд.

Истината обаче беше друга — бяхме доста зле.

За наш огромен шок Ан Гутман отхвърли книгата, върху която двамата с Меган работихме почти две години. Проектът ни беше озаглавен „Корените на рапа“. Той проследяваше историята на рап музиката от създаването на блуса, през ранния рокендрол, после през ду-уапа[2] до съвременните рап и хип-хоп от последните двадесет и пет години.

— Просто не разполагам с необходимите средства — беше отговорила Ан. — Имах пари, когато започнахте проекта, но бях изцедена прекалено лошо от интернет… Разбира се, можете да пробвате с „Магазинът“… Самата аз вече не мога да си позволя да поемам големи рискове… Можете да пуснете книгата в секцията самиздат, но момчетата от търговския отдел ми казаха, че ще сте истински късметлии, ако успеете да продадете петстотин бройки.

„Магазинът“. Онлайн колосът се беше превърнал в основен играч в издателската дейност. Както и във всяка друга сфера на консуматорския свят.

„Магазинът“ имаше всичко, от което хората се нуждаеха. Тъй като в основи контролираше цените, той направо ни казваше какво да купуваме. Всички пазарувахме тостерите, тракторите, праховете за пране, соевия сос, дънките и крушките си от него. Ако някой на планетата произвеждаше нещо, каквото и да е, „Магазинът“ го продаваше. Разсад, вино, автомобили… винаги бяха на по-ниска цена, отколкото ако се купят от друг източник.

Издателската ръка на „Магазинът“ беше заграбила безброй електронни книги и от време на време пускаше нещо наистина популярно. Добре, казахме си двамата с Меган, ако не можем да ги победим…

Веднага след като неприятното усещане от отказа на Ан отшумя, направихме единственото, което ни оставаше. Обърнахме се към врага: отворихме лаптопите си, бързо набрахме страницата на „Магазинът“ и кликнахме върху раздела „Независими публикации“. Нямахме друг избор. Защо пък да не го направим, по дяволите? Със съпругата ми бяхме сигурни, че разполагаме с бестселър.

След по-малко от минута след като се регистрирах, започнах първия си имейл разговор с „контакта“ ми.

Първоначално имейл комуникацията ни беше много мила и любезна, изпълнена с топли прегръдки и влажни целувки. Направихме няколко промени по ръкописа. Обещахме да си направим акаунт в Туитър, страница във Фейсбук и профил в Инстаграм — обичайното пътешествие около социалните медии, което щеше да ни отведе до списъка с бестселъри. Всичко вървеше чудесно… съвсем скоро двамата с Меган щяхме да разглеждаме предложенията за корица на книгата.

След това дойде неочакваното сритване в топките.

С едно натискане на бутона „Изпрати“ „Магазинът“ опропасти плановете ни. Ей така от нищото отхвърлиха „Корените на рапа“. Не ни обясниха каква е причината. Имейлът им звучеше като писмо за откуп: Проектът ви е спрян. „Магазинът“.

Показалецът ми полетя към бутона „Отговори“. Хей, приятели, какво става? Защо проектът е отхвърлен? Идеята е златна и само трябва да бъде публикувана. Тази книга може да пребъде онлайн. Става въпрос за музика. Сещате се, сваляне на музика. Клипове в YouTube. Препратки към…

Получихме отговор от едно изречение: Съжаляваме за спирането на проекта също толкова много, колкото вас. „Магазинът“.

Всичко беше повече от ясно: „Магазинът“ беше приключил с нас. Или поне така си мислеха пионките му.

Ние обаче не бяхме приключили с него. Никак даже.

3

— Небраска! Това е лудост! — изкрещя Чък Маккърди. — Вие двамата ще се местите в шибаната Небраска?

Меган се намеси и отговори на въпроса с обичайното за нея търпение.

— Там си намерихме работа. Затова заминаваме. — Гласът й беше нежен като коприна.

— Какъв беше прякорът на Небраска? Щата на корнхъскъра? — попита Санди.

— Щата на корнхъскърите[3] — поправих я аз.

— Давайте, корнхъскъри! — провикна се някой.

Подигравката бързо беше подета.

— Давайте, корнхъскъри! Давайте, корнхъскъри!

— Чакайте малко — прекъснах ги аз. — Има още време до годишната конвенция на задниците.

Меган се усмихна и изнесе кратка реч. Тя обясни, че не е тайна в нашата социална група, че последният ни опит в публицистиката беше отхвърлен „не само от доверени приятели, които няма да бъдат споменати“ — в този момент Ан Гутман шеговито скри лицето си зад салфетката, — „но и… направо няма да повярвате на това унижение… от „Магазинът“.

— След като стана ясно, че „Корените на рапа“ няма бъдеще, двамата с Джейкъб — да не споменавам и децата ни — нямахме абсолютно никаква перспектива пред себе си. Чувствахме се като обречени. Но точно когато всичко изглеждаше безнадеждно, о, чудо, „Магазинът“ се свърза с нас.

Замълчахме. Само за миг, но достатъчно дълго, за да рискуваме провала на историята си. Каква ти история, истинска измишльотина. Доста украсена версия на онова, което се случи в действителност.

Точно в този момент двамата с Меган бяхме на път да кажем на най-близките си приятели една много голяма лъжа. И макар да я бяхме репетирали доста усърдно, стомахът ми се въртеше и имах киселини, а ръцете на съпругата ми трепереха. Бяхме стигнали момент обаче, от който нямаше връщане назад, куршумът беше изстрелян. Трябваше да говорим. Меган сама се зае с тази сложна задача.

— Случилото се е малко шантаво. Смятахме, че всичко е приключило между нас и „Магазинът“. Алекс и Линдзи дори започнаха да се шегуват, че сме толкова бедни, че скоро трябва да избират при кои роднини да отидат да живеят.

— Никой не иска да ходи да живее при родителите на Меган — прекъснах я аз.

Съпругата ми ме удари нежно. (Това си беше чиста импровизация.)

— Както и да е, обадиха ни се от „Човешки ресурси“ на „Магазинът“ и ни… предложиха… работа.

— Каква? — учуди се Чък. — Писане на реклами и каталози?

— Е, това е лошата част — отвърнах аз. — Предложените служби не са кой знае какво. Ще работим в центъра за обработка на поръчките. Сещате се, ще приемаме поръчки и ще ги изпращаме на хората. Но… — млъкнах за миг. Бях се оплел.

Меган нямаше намерение да оставя това изречение недовършено.

— Но — подхвана тя — тъй като „Магазинът“ е толкова голям и постоянно се разраства, ще имаме възможност за повишение и по-добро заплащане след третия месец. Само три месеца.

— Това е всичко — завърших аз с надеждата, че увереността в гласа ми ще убеди приятелите ни.

Добре, бяха изненадани. Много изненадани. И, да, продължаваха да изричат по някоя и друга фермерска, републиканска или корнхъскърска шега, но когато ги огледах, веднага разбрах, че ни вярват. Някой спомена, че това парти е, за да се сбогуваме. Друг предложи да си направим екскурзия до Небраска. Да, изглежда всички ни повярваха.

Е, почти всички.

Погледнах през прозореца и видях летящия отвън дрон. Той записваше всичко, което се случваше на масата.

Забелязах също така, че Ан Гутман гледа право в мен. С нея бяхме добри приятели, стари приятели. На устните й трептеше вяла усмивка. Определено не вярваше на нито една дума от историята ни.

4

Добре де, излъгахме приятелите си, но не цялата история беше лъжа. Бих казал, че частична лъжа е по-точното определение.

Да, наистина се местехме в Небраска. Да, наистина щяхме да работим за „Магазинът“. Но ето какво пропуснахме да споменем:

„Магазинът“ не ни беше поканил да работим за него.

Истината е, че двамата с Меган направихме всичко възможно това да се случи. И като много други неща и това започна благодарение на една простичка идея.

Ето как бобеното зърно беше покълнало: след като „Магазинът“ отхвърли ръкописа ни, вътрешно изгарях от гняв и раздразнение. Тези момчета смятаха, че могат да ни прецакат. Не, нямаше да им се получи. Щях да им покажа. Ако ви звуча като луд, можете да бъдете сигурни, че наистина бях изперкал.

Двамата с Меган щяхме да проникнем в „Магазинът“. Щяхме да открием тайните и плановете им. След това щяхме да пишем за тях. Щяхме да си го върнем. Но първо трябваше да бъдем наети.

(Най-накрая) ни се случи нещо хубаво: оказа се, че да бъдеш назначен на работа от „Магазинът“ не е никак трудно. Бизнесът му растеше толкова бързо, че очевидно приемаха всеки, който кликнеше върху линка „Станете част от екипа ни„в долната част на уебстраницата им.

Е, сторих го и след секунди получих форма за попълване. Тя не беше никак подробна, но вероятно това се дължеше на факта, че „Магазинът“ сам щеше да проучи нещата.

Отговорът ни на въпроса защо искаме да работим там беше перфектен: защото се чувстваме изморени от лудата надпревара в Ню Йорк. Защото сме изморени от правилата за паркиране, от бездомниците на всеки ъгъл, навирането на четиричленно семейство в апартамент за двама. Защото имаме желание да отгледаме децата си в добра общност, с истински заден двор, трева, дървета… бла-бла-бла. Бяхме писатели. Знаехме, че хората извън Ню Йорк обичат антинюйоркските настроения и дори Меган, която обикновено никак не я биваше в лъгането, последва примера ми и се държа като професионалист. Планът ни сработи.

Два дни по-късно проведох онлайн чат с „началника на „Човешки ресурси“, чието име Лесли не подсказваше дали е мъж или жена. Лесли изложи недвусмислено позицията на „Магазинът“: Вие сте суперквалифицирани, за да работите в маркетинга или на някоя бизнес позиция, но в момента можем да ви предложим назначение в новия ни, красив Ню Бърг, Небраска, в центъра за обработка на поръчки. Така ме сърбяха ръцете да напиша книгата. Щяхме да се вживеем в ролите си на… хм… шпиони. Бях решен да го сторя. Също и Меган. Съгласихме се. „Магазинът“ даде ясно да се разбере, че двамата със съпругата ми не сме назначени на някоя висока длъжност. Не, не. Нашата работа си беше бачкаторска, изпълняване на поръчки и лепене на етикети. Да, хич не беше приятна. Не изискваше нищо повече от основно образование и здрава гърбина.

От вратовете ни висяха малки компютри на верижки, които ни изплюваха поръчките, а ние трябваше да открием стоката и да я отнесем в пакетажното (което беше с размерите на футболен стадион), след което електронните ни джаджи ни посочваха следващата цел. Само че този път вместо шоколадови десерти ни очакваше крем за хемороиди, стъклена масичка за кафе, четири копия от книгата „Страстна гола йога у дома„, верига за балираща машина „Джон Диър“, четири бурканчета мармалад от мандарини… стана ви ясно за какво става въпрос.

Социалният пакет беше изненадващо съблазнителен. „Магазинът“ ни осигуряваше къща с три спални. Също така плащаше половината от месечната ипотека, която се равняваше на четиристотин долара. Само малка част от онова, което внасяхме за мрачния си апартамент. Бяхме убедени, че „Магазинът“ е допуснал грешка. Съвсем скоро обаче щяхме да научим, че той никога не допускаше такива.

В друг имейл ни беше съобщено, че новата ни къща се намира в една от няколкото създадени от „Магазинът“ общности. Повечето ви съседи ще бъдат наши служители. Чудесно: те ще са потенциален източник на клюки и вътрешна информация.

Всичко звучеше перфектно. Ние обаче в ролята си на шпиони щяхме да открием несъвършенствата в тази перфектност. Бих излъгал, ако кажа, че не бяхме изплашени — двама безработни нюйоркчани, които смятаха да се изправят пред една от най-зловещите и бързо разрастващи се компании в Съединените щати.

Да му се не види, майната им на рисковете, идеята за книгата беше прекалено добра, за да се откажем.

5

— Човече! Мнооого е яка!

Такава беше реакцията на Алекс, когато за първи път видя новата ни къща на „Мидшипман Лейн“, Ню Бърг, Небраска.

В интерес на истината всички реагирахме горе-долу по същия начин.

Не беше точно имение, но въпреки това… човече, къщата беше мнооого яка. В такива живееха мениджърите, а не някакъв тип, който опакова паста за зъби и учебници по алгебра в кашони. Цялата беше от бяла тухла. Беше дълга (много дълга) и ниска, с гараж за три коли, в който да приберем нашата „Акура“ под наем.

Вътрешността на къщата също беше много готина. Абсолютно всичко — от десетместния U-образен въгленовосив диван в дневната до кристално бронзовия полилей в трапезарията — беше по последна лосанджелиска мода и върхът на сладоледа. Точно така бихме обзавели, отбеляза Меган, ако можехме да си го позволим. Всички се пръснахме в различни посоки, за да разгледаме.

— Джейкъб, ела тук. Трябва да видиш това — провикна се от кухнята съпругата ми.

Присъединих се към нея до голям кухненски килер, който вече беше отворила.

— Да, да, нали ни писаха в имейла, че ще заредят къщата с някои основни неща — отбелязах аз.

— Основни ли? Погледни. Тук са всички марки стоки, които използваме. Не само че има фъстъчено масло на „Джиф“, зърнена закуска „Фростед Флейкс“ и риба тон „Бъмбъл Бий“, но също така консерви с грозде „Уилкин енд Санс“ и смес за палачинки „Ароухед Милс“.

В един от шкафовете в трапезарията имаше водка „Грей Гууз“ и уиски „Джей & Би“.

Докато изучавахме бара, Линдзи се появи на прага на вратата. Изглеждаше малко объркана.

— Я вижте това — привлече вниманието ни тя и вдигна една плюшена играчка — пингвина Пийбоди, който беше неин неизменен спътник, откакто го беше получила на първия си рожден ден.

— Хей, това е Пийбоди! — изненадах се аз. — Не каза ли, че си го забравила в самолета?

— Да — потвърди Линдзи. — Но това е той. Виждаш ли? Ето го скъсаното на якичката му и шоколадовото петно на гърдите му. Пийбоди си е! Чакаше ме на леглото в новата ми стая.

Дъщеря ми изглеждаше нервна. Имах намерение да разгледам пингвина по-обстойно, когато от кухнята се разнесе гласът на Алекс.

— Хей, татко. Има някакви хора на задната врата.

6

Не просто хора. А много хора. Деветима. Усмихнати, щастливи и добре изглеждащи мъже и усмихнати, щастливи и красиви жени, събрани в задния ни двор като спортен отбор. Дори си имаха капитан — една много красива жена в началото на четиридесетте си години, с дълга до раменете кестенява коса и много впити дънки.

— Казвам се Мари Димано — представи се тя. — Това са някои от съседите ви. Дошли сме, за да ви помогнем да си разопаковате багажа.

Отвърнах точно онова, което си мислех:

— Това не е за вярване.

Меган разясни:

— Има предвид, че е много мило от ваша страна.

— Видяхме вана отвън — добави Мари — и веднага се свързахме един с друг. Все пак за това са приятелите.

Имах чувството, че всеки момент ще запеят.

В интерес на истината толкова много се отнесохме с пингвина, че не чухме кога беше пристигнал ванът. Погледнах над главите на съседите ни и видях работниците. Четирима от тях бяха облечени в тъмносини гащеризони, на които пишеше „РАБОТНИЦИ НА МАГАЗИНЪТ“.

Докато носачите разтоварваха кашоните и ги носеха в къщата, Мари и групата й влязоха вътре. Тя ни каза да се представим един на друг и последва един от работниците, който се качи по предното стълбище.

Това беше групата по посрещанията — имах чувството, че са избирани с кастинг.

Първа беше симпатичната „стара“ двойка. И двамата бяха спретнати и модни, със сиви коси и хубави прически. Бяха като излезли от реклама на някакво лекарство.

Следваше красива афроамериканска двойка в началото на четиридесетте си години. Тя беше облечена в стилно избеляла дънкова риза и светлосини бермуди, каквито носеше и той.

Следваща беше задължителната млада и красива русокоса двойка. Куотърбекът и мажоретката от колежа.

И накрая универсалната двойка като тези от ситкомите — плешивият мъж с шкембето и устатата му съпруга, която само чака възможност да изстреля нещо остроумно.

— Аз съм Марк Стантън — представи се привлекателният чернокож мъж, когато се ръкува с мен. — Добре дошли в Ню Бърг. Това е съпругата ми Куки.

— Добре дошли в „Магазинът“ и добре дошли в семейството на „Магазинът“ — подкрепи го Куки.

— Ето това е истинско посрещане — отвърнах аз.

Не знам дали усетиха сарказъм в гласа ми (защото нямах намерение да съм саркастичен, а забавен), но израженията на лицата им не се промениха.

Научих, че Марк Стантън работи в сградата на центъра за „събиране“. (Значи така наричат работата — събиране. Щях да чувам тази дума доста често в следващите час-два.) Изглежда всички, които бяха дошли да ни помогнат, работеха в опаковането, експедирането или събирането на стоките освен Мари. Мари „си почиваше“ след неочакваната смърт на съпруга й. Тя нямаше „притеснения от парично естество“, обясни ми сама, „защото „Магазинът“ й осигурил щедра вдовишка пенсия“.

Възрастната сивокоса дама побърза да ме увери, че „преместването в Ню Бърг е най-умният ход, който някога сте предприемали. Къде другаде можете да получите подобна комбинация от хубава работа, приятни хора и още по-приятна среда? Двамата с Мартин се пенсионирахме в Тампа и в интерес на истината трудно свързвахме двата края. Имаме син в Маями, който е наркозависим.“

Тя изрече всичко това, все едно ми обясняваше, че синът й е зъболекар.

— Мартин реши да кандидатства за работа в „Магазинът“ — продължи възрастната жена. — Наеха ни, доведоха ни тук, точно както и вас, приятели, и… е, животът отново има смисъл.

Новите ни съседи се оказаха експерти по разопаковането. Мерилин Фидлър, красивата блондинка, беше донесла хартия, която постели в чекмеджетата на скрина в спалнята. (Двамата с Меган никога не се бяхме сещали да постиламе чекмеджетата си.)

— Всичко трябва да остане чисто — обясни Мерилин, докато помагаше на Меган и Линдзи да напълнят две чекмеджета с пуловери и суитшърти.

Докато всички се трудеха, Алекс ме дръпна на една страна и ме попита шепнешком:

— Баща ми, знаеш ли какво домъкна тази жена Мари?

— Много енергия — отвърнах аз.

— Не. Донесе някакви пластмасови подложки за ризи. Показа ми как да увивам тениските си около тях. Каза, че така не се мачкат и изглеждат красиво като на витрината на магазин. Това е малко зловещо, не мислиш ли?

— Не знам, приятелче. Просто ми прилича на перфекционистка.

Алекс не остана особено убеден, но видя сестра си да носи кутия с видеоигрите му и хукна след нея.

„Това е малко зловещо, не мислиш ли?“, беше казал синът ми. Не се съгласих с него, но знаех точно какво имаше предвид. Очарователна. Възхитителна. Спретната. Порядъчна. Прилежна. Защо всички тези неща правеха един човек „зловещ“?

Проклятие, казах си наум. Тези хора са просто едни добри съседи.

А аз и синът ми бяхме двама типични цинични нюйоркчани, толкова изтощени от всичко, че не можехме да се насладим на простия живот.

7

Не само че приготвих петъчната вечеря, но и тъй като бях много добър съпруг, изчистих. Меган и децата бяха навън и разглеждаха двора.

Самото ястие се получи много успешно: „Бьоф Бургиньон“ (тайната рецепта на Джулия Чайлд), тосканска картофена торта (по рецепта на Марио Батали) и пай от кий лайм (по рецепта на Джейкъб Брендайс). Защо пай от кий лайм ли? Защото онзи, който беше зареждал кухнята ни, се беше сетил да ни запаси със смлени бисквити, подсладено кондензирано мляко, яйца и шест перфектни кий лайма.

Похабявах вече второ телче за чинии, когато Меган се върна в кухнята.

— Джейкъб, ела навън.

— Ей сега, след като приключа.

— Не. Веднага. Идвай веднага. — Гласът й беше изненадващо сериозен.

— Разбира се, захарче — отвърнах аз, но явно не се движех достатъчно бързо за нея.

— Веднага! Моля те. Трябва да видиш нещо.

Този път усетих тревога в гласа й. Не си направих труда да си изплакна ръцете. Просто се избърсах в кърпата.

— Виж ето там. — Меган посочи (или поне така си помислих) към озареното от звездите небе над баскетболния кош, закачен на вратата на гаража.

— Красива нощ — признах аз.

Гласът на съпругата ми беше изпълнен с нетърпение.

— Покажи му, Алекс.

Синът ми взе разстоянието до баскетболния кош на няколко големи крачки. Приклекна и после скочи, за да се хване за него с лявата си ръка. Докато висеше, посочи към някакво малко устройство, направено от стъкло и сив метал — почти не се забелязваше, защото се сливаше със сивата боя на гаража. Алекс го хвана и го изтръгна. Пусна се на земята и го хвърли към мен.

— Това е камера — констатирах аз. — Малка камера като… за шпиониране.

Заедно с Меган, Линдзи и Алекс заоглеждахме малкото чудо. Приличахме на хора, които току-що са намерили рядък диамант. В известен смисъл беше точно така.

Наруших тишината.

— Кучи син! — провикнах се аз. — В Ню Йорк може и да има улично наблюдение, но това тук е прекалено. Камери в собствената ни къща.

— Джейкъб, успокой се — предупреди ме Меган.

— Скъпа! Стига. Хората искат да бъдат оставени на спокойствие в домовете си, нали?

— Може би в Небраска законите са други — отбеляза съпругата ми.

— Не са — възпротивих се аз. Целият се тресях от гняв. — Никой не може да слага подобно нещо в нечия къща. — В следващия момент експлодирах: — Та това е незаконно!

Погледнах малката камера в ръката си и я запратих с всичка сила във вратата на гаража. Чух я как се удари в нея и се пръсна на парчета.

Влетях в къщата. Когато човек полудее, се превръща в луд.

Меган и децата бяха точно зад мен.

Огледах кухнята. Погледнах на тавана и претърсих шкафовете. В малкото пространство между хладилника и плота, на който беше сложен миксерът, имаше друга камера. Проврях пръсти в пролуката и я извадих.

— Това е незаконно! — изкрещях.

Намерих още една камера в прозореца над мивката, на която допреди малко миех чиниите.

— Това е незаконно! — изкрещях.

В коридора, над килера за палтата, също имаше камера. Това беше перфектното място, от което можеше да се вижда кой влиза и кой излиза от къщата.

— Това е незаконно! — изкрещях.

Вилнеех от стая в стая. Линдзи плачеше. Меган беше гневна също като мен.

Над камината в дневната.

— Това е незаконно! — изкрещях.

Зад шкафа в ъгъла в трапезарията.

— Това е незаконно! — изкрещях.

Насочих се към стълбите, но дъщеря ми ме спря:

— Вероятно в момента те наблюдават как им унищожаваш камерите.

— Нека. Какво ми пука? Знаеш ли защо? — изкрещях, когато изтръгнах една камера от аптечката в банята на децата. — Защото това е незаконно!

От спалнята ни до тавана. От стаята за гости до дневната.

— Незаконно! Незаконно!

Спряхме се — потна и шантава групичка от четирима — в средата на дневната. Призракът от някаква видеоигра си правеше гаргара, като се появяваше изневиделица на екрана на телевизора. Мълчаливият котел в сервизното помещение хвърляше дълга сянка на пода в дневната. Огледахме стаята. Приличахме на четирима души от екипажа на кораб, оцелели след ужасна буря.

— Мислиш ли, че премахнахме всички? — попита Меган.

Честният отговор би бил: „Не, не мисля“, но съпругата ми и децата вече изглеждаха достатъчно изплашени.

— Да, вероятно — отвърнах накрая.

Седнахме в долната част на стълбището на мазето. Целите бяхме плувнали в пот. Опитвах се да успокоя дишането си. За около шестдесет секунди никой не проговори.

— Сега какво следва? — попита Линдзи.

— Сега ще чакаме — отвърнах аз. — Те са на ход.

8

Никой от нас не спа добре.

Не помня колко пъти двамата с Меган се обръщахме един към друг в леглото и се питахме: „Още ли си буден/ на?“.

Или колко пъти влязох в стаята на Алекс и заявих: „Или намали музиката, или си сложи слушалките“.

Никой не беше гладен на закуска. Дори синът ми, който никога не отказваше храна.

— Какво ще кажете да се качим на колата и да отидем да разгледаме центъра? — предложих аз.

Не очаквах някой да се съгласи, но Линдзи веднага каза „Защо не?“, Алекс измрънка „Може“, а Меган сви рамене в безмълвно „Не е лошо като идея“. Добре де, не изгаряха от ентусиазъм, но все пак склониха.

Пътуването от къщата ни до центъра на Ню Бърг не беше от най-дългите. Никой от нас не повдигна темата за камерите, които намерихме миналата вечер. Може би смятахме, че ако не говорим за това, ще го забравим, сякаш никога не е било. Или просто бяхме прекалено изплашени, за да дълбаем в темата.

Десет минути по-късно вече бяхме на ъгъла на „Брик Стрийт“ и „Мортар Стрийт“.

Алекс лекичко удари Линдзи по ръката и закачливо я попита:

— Брик и Мортар. Чаткаш ли, глупачке?[4]

— Естествено, че чаткам, идиот такъв — отвърна сестра му.

— Спрете се и двамата — скастри ги майка им. — Прекалено е горещо, за да се караме.

— Проклятие. Наистина си е топличко. И е сухо като в сауна — съгласих се аз.

— Времето тук е много различно от това в Ню Йорк — отбеляза Алекс.

— Защото няма влага — запознах го с фактите.

Нямаше много други хора, излезли на разходка. Всички забелязахме това. Може би заради жегата. Може би.

Тръгнахме да вървим бавно. Комбинацията от страшната горещина и странната обстановка беше някак си хипнотизираща. Градът приличаше на филмова площадка, перфектно построена за филм от 50-те години. Бръснарница с раиран стълб пред нея. Дрогерия с огромна месингова аптекарска везна на прозореца. Величествено изглеждаща сграда на име „Първа банка на Ню Бърг“ с колони, които приличаха на направени от истински мрамор.

Вървяхме в мълчание. Постоянно хвърлях погледи на уличните знаци и малките сгради в търсене на камери. Бях като обсебен.

Имаше нещо странно в този център. Всички го усетихме, но Меган първа облече в думи наблюденията си.

— Колко души виждате на улицата? — попита тя.

Огледахме се наоколо.

— Петнадесет — отвърнах аз. — Без нас.

— И колко възрастни ви изглеждат? — попита отново съпругата ми.

Веднага разбрахме какво има предвид. Всички бяха стари. Всеки един от тях беше над седемдесетте, а някои дори около осемдесетте. Белокоси вдовици в розови костюми.

Старци с топчести колене в шушлякови шорти и ризки имитация на „Лакост“. Една от стариците беше с проходилка. Друга — в моторизирана инвалидна количка. Няколко старци имаха бастуни.

— Всичко се връзва — отбелязах аз. — Затова съществува този център — той е за старите хора, които не могат да се настроят към прекрасния нов свят на „Магазинът“.

Докато дроновете летяха над главите ни и „Магазинът“ планираше своята технологична инвазия над консуматорското общество, все още имаше една група от хора, които просто нямаше да станат част от това.

Очевидно този център беше направен, за да привлича и утешава старците — хората, които не искаха да използват мишка и клавиатура. Това бяха индивиди, които искаха да опипат портокалите, да помиришат цветята и да изпробват обувките, преди да ги купят. Затова „Магазинът“ беше построил един малък град за тях. Хората, които стояха зад тази могъща компания, бяха наясно, че всичко ще е само временно, тъй като съвсем скоро тези старци щяха да се споминат и светът щеше да бъде наследен от новата генерация, която се справяше без проблеми с айпад, лаптоп и мобилен телефон едновременно.

Вървяхме по широките дървени тротоари. В дрогерията имаше някаква възрастна двойка — той носеше отпуснати памучни панталони, а тя — много свободна светлосиня туника, която беше седнала на плота. Пиеха шоколадов шейк. Зад касата беше поредният образ на този шантав кастинг — кльощав младеж с навити ръкави, бяла престилка и хартиена шапка.

Подминахме бижутерия, чиято витрина беше препълнена с очарователни гривни, часовници „Таймекс“, брачни халки и нежни диамантени огърлици. Покрай нас минаха две жени. Какви бяха предположенията ни за възрастта им? И двете бяха около седемдесет и пет и носеха толкова широки панталони, че приличаха на поли (по-късно Меган ми обясни, че се наричали „кюлоти“). Усмихнаха ни се и усмивките им заблестяха в синхрон с лъскавите им сребристи коси.

— И ако това не е семейство Брендайс! — каза едната от тях.

Преди да успеем да отговорим, другата съобщи имената ни, сякаш беше учителка, която проверяваше присъстващите ученици в час.

— Меган, Джейкъб, Алекс и Линдзи.

— Да, това сме ние — потвърди съпругата ми. — Но откъде…

— Смятах да мина вчера — осведоми ни първата старица.

— Аз ще ви посетя тази седмица със специалния ми орехов сладкиш с кафе. Много се радвам, че ви срещнахме — каза втората. Пропускайки да ни се представят, двете се изнизаха бързо с усмивки на лица.

Ние продължихме с разходката си. Когато минахме покрай железарията, от нея излязоха двама старци. Те носеха кутии с боя, навит брезент и валяци за боядисване, които стигаха до козирките на бейзболните им шапки.

— Добре дошли в Ню Бърг, господин Брендайс… госпожо Брендайс — изчуруликаха почти в унисон двамата и ни подминаха.

Минахме покрай още няколко магазина. Главната улица на града беше почти към края си. На табелата на последното заведение пишеше „ПИЦА МАГАЗИН“. Всяко заведение съдържаше думата магазин в името си.

Един дрон полетя от пицарията с четири кутии пица.

От нея излезе едър русокос тип с две кутии в ръце. Беше облечен в срязани дънки, бяла тениска и бейзболна шапка с буквата З отпред.

— Хей, човече, пази се от вратата — излая той с плътен и груб глас, но само след миг застина и се ухили широко. — Джейкъб, човече. Не те познах.

— Няма проблем — отвърнах аз.

— Съжалявам, пич. Това ли е родата?

— Хм, да. Това е семейството ми.

— Радвам се да ви видя, банда. Джейк е силно мой човек.

Грамадата ме удари леко по рамото и си тръгна.

Преди някой да ме попита, побързах да уточня:

— Не! Нямам абсолютно никаква представа кой е този човек. Между другото, някой знае ли какво означава буквата З на шапката му?

Линдзи беше готова с отговор:

— Зоологическа градина на Небраска?

— Не — отвърнах аз. — Означава знание.

И тримата изпръхтяха. Дори не дочаках въпроса, който Линдзи и Алекс искаха да ми отправят. Просто им казах:

— Слушайте. Не знам откъде са научили имената ни, но ги знаят. Може би има нещо като секция „Новопристигнали“ в местния вестник. Може би всички работят за Комисията по посрещанията или са видели имената ни на църковното табло.

Или по-скоро, помислих си аз, е нещо друго. Просто не знаех какво.

9

— Хей, вижте там! — провикна се Алекс и посочи към отсрещната страна на улицата.

Надявах се да видя нещо интересно. Наистина беше такова, но за сина ми. Беше забелязал оръжеен магазин.

— Да отидем да го разгледаме — предложих аз.

Нямаше никакви коли на улицата и прекосихме спокойно. Децата избързаха напред и спряха пред магазина. В момента, в който с Меган стъпихме на отсрещния тротоар, чухме и видяхме полицейска кола с пусната сирена.

Един пълничък полицай с розово лице излезе от колата. Усмихваше се едва.

— Господин Брендайс, нали? — попита ченгето. Като всеки друг в Ню Бърг и този беше изключително любезен.

— Хм… да — отговорих аз.

Служителят на реда погледна Меган и докосна въображаема шапка в поздрав.

— Добро утро и на вас, госпожо Брендайс.

— Добро утро — отвърна учтиво съпругата ми.

— Осъзнавате ли, че току-що нарушихте закона?

— Така ли? — учуди се Меган.

— Прекосяването на улица на необозначени места е противозаконно — обясни полицаят.

Искаше ми се да му отговоря: „Сигурно се ебаваш с нас“, но макар онзи да беше изключително любезен, също така изглеждаше мъртвешки сериозен.

— Нямаше никакви коли, затова си помислихме… — осъзнах, че е глупаво да се обяснявам.

— Господин Брендайс, законът си е закон. Правилото си е правило.

Кимнах. Полицаят обаче не беше свършил.

— Прекосяването на необозначените места е незаконно.

Двамата с Меган се спогледахме. Видях страха в очите й.

— Може би в Ню Йорк игнорирате закона — скастри ни той. (Едва ли сега беше най-подходящият момент да му обясня, че е по-правилно да се каже пренебрегвате, а не игнорирате.)

Полицаят продължи с лекцията си:

— Тук, в Ню Бърг, сме стриктни — ако не следвате правилата… е, това е незаконно.

— Но… ние…

— Няма проблем, господин Брендайс. Какво ще кажете да приемем този разговор за… предупреждение?

Служителят на реда докосна още веднъж въображаемата си шапка.

— Добре дошли в Ню Бърг — каза той, качи се в колата си и потегли.

Няколко секунди стояхме като вцепенени. Преструвахме се, че гледаме бомбърите и карго панталоните на витрината на оръжейния магазин.

В следващия миг дъщеря ми се обърна и ме прегърна. Стисна ме силно и заплака върху гърдите ми. Брат й побърза да сподели чувствата си:

— Изплашени сме, татко. Всичко това не е никак забавно. Ама никак.

Децата ни бяха прекалено големи, за да им пробутваме обичайните родителски глупости. Не можех да им кажа: „О, я стига, няма от какво да се страхувате“. Или пък: „К'во искаш да кажеш с това, че „не е никак забавно“? Какво ще кажеш за онзи шут с бейзболната шапка? Това ненормално ченге беше като излязло от някой филм. Няма от какво да се страхуваш“.

Вместо това им отговорих:

— Знам как се чувствате. И аз съм изплашен.

Алекс ме прегърна през кръста. Меган се приближи до мен, докосна ме по лицето и ме подкрепи:

— Не само ти, всички сме изплашени.

Това е съпругата ми, дами и господа. Тя е умна и чудесна жена.

10

Двамата с Меган си падахме изключително много по стари книжарници и стари библиотеки. Когато попаднахме на надписа „СВОБОДНА БИБЛИОТЕКА НА НЮ БЪРГ“, гравиран върху табелата на малка тухлена сграда, аз и съпругата ми се усмихнахме един на друг и се насочихме към бялата врата.

Библиотеката беше отворена. Влязохме вътре.

Върху високо дървено бюро, където вероятно човек записваше заетите книги, беше оставена старомодна четка за почистване на прах. Очевидно не беше използвана скоро, тъй като всяка повърхност беше покрита от тънък слой.

Преброих десет редици тъмни дървени рафтове. Един бърз поглед върху колекцията от книги ми разкри, че нямаше много публикувани след 30-те години. Видях доста романи на Синклер Луис — „Бабит“, „Главната улица“, „Додсуърт“. Видях и няколко стари бестселъра като „Грандхотел“[5], „Задната улица“[6] и „Саратога Трънк“[7]. Меган беше намерила изобилие от книги на Агата Кристи и само няколко на Уилям Фокнър. Никой от томовете обаче не изглеждаше отварян. Взех екземпляр на „Отнесени от вихъра“ и гръбчето на книгата изпука; страниците бяха недокоснати.

— Меган! Джейкъб! — Гласът беше хладен и строг и принадлежеше на жена. Идваше някъде от далечната страна на помещението. — Аз съм в секциите „Домашни занаяти“ и „Кулинария“. Не мърдайте. Знам къде сте.

Застинахме. Обърнах се едва към съпругата си и се оплаках:

— По дяволите, сигурно пак ще имаме неприятности.

В края на реда с художествената литература се появи жена на около четиридесет години. Косата й беше сресана назад. Носеше обикновен сив памучен комбинезон, а лицето й беше толкова празно, че не можех да преценя дали се усмихва или се мръщи.

— Аз съм Деб Борели. Библиотекарката.

— А вие очевидно сте наясно кои сме ние — отбеляза Меган.

— Всички в Ню Бърг се познават — отвърна жената. Може би на лицето й започна да се оформя усмивка.

— Разбирам — намесих се аз, сякаш думите й обясняваха нещо.

— Мога ли да отговоря на въпросите ви?

Имах хиляди такива. Защо библиотеката беше празна? Защо библиотеката беше мръсна? Защо нямаше по-нови книги, а само такива отпреди седемдесет и пет години? Защо всички ни познаваха и знаеха имената ни? Защо на центъра имаше само старци?

— Не, нямаме никакви въпроси, но ви благодаря — отвърна Меган. — Джейкъб? Ти случайно да искаш да питаш нещо госпожица Борели?

— О, моля ви — укори я библиотекарката. — Мразя да ме наричат „госпожица“. Тази титла не подсказва абсолютно нищо за една жена.

Искаше ми се да вметна: „Е, такава е целта“, но започвах да усещам, че в Ню Бърг е добре да си държа остроумната уста затворена. Меган беше много по-добра от мен в това начинание.

— Госпожица или госпожа сте? — попита съпругата ми.

Библиотекарката се усмихна. От куртоазия. Бях сигурен, че усмивката й е фалшива.

— Не съм госпожица. Госпожа съм.

— О, значи сте омъжена? — реагира Меган.

— Да, омъжена съм.

Нямаше как да не вкарам чара си в действие:

— Е, не се съмнявам, че ще се запознаем с господин Борели в следващите няколко дни.

— Не, няма — отвърна библиотекарката.

Опа — развод или смърт. Пак сгазих лука.

— Съпругът ми беше прехвърлен — отвърна тя.

Настъпи тишина. Лицето на Деб Борели отново беше празно. Очите й подскачаха между мен и Меган. Реших, че сега е моментът да кажа нещо.

— Прехвърлен. Какво означава това?

Библиотекарката присви очи. Брадичката й потрепери едва, но все пак отговори:

— Той… беше прехвърлен.

Да, никога не ми стигаше да допускам малки грешки, трябваше постоянно да ги поправям, за да станат големи.

— Какво имате предвид под „прехвърлен“? — попитах аз.

— Както обясних: вече не е тук.

Госпожица Борели се завъртя и тръгна в противоположната посока.

— Моля да ме извините.

11

Всички бяхме изморени, разгневени и изнервени, когато се върнахме при колата. Докато пътувахме, се забавлявахме като всяко друго нормално американско семейство: карахме се като идиоти и си опъвахме здраво нервите.

— Защо веднъж ти не седнеш отзад, мамо? — попита Алекс. В гласа му се усещаше хищническо настървение. Не бях в настроение да се занимавам с него.

— Майка ти винаги стои отпред — отвърнах аз. — Такова е правилото. Затова не започвай.

— Онзи път, когато ходихме в Олбани, не се вози отпред — сопна се синът ми.

Линдзи се включи в играта.

— Защото тогава се държа като бебе и излъга. Каза, че ти е станало лошо, а това не беше вярно. На теб никога не ти е прилошавало в кола.

— Става ми лошо, когато те погледна — отвърна Алекс.

Внезапно (и неочаквано) Меган експлодира.

— Млъквайте. И двамата. Просто млъкнете. Само малоумници могат да спорят кой къде да седи в проклетата кола.

За да предотвратя потенциална ескалация на спора, реших да се намеся:

— И да не съм чул някой от вас двамата да си прави шега с фразата „само малоумници“.

Преди аз или някой друг да успее да каже нещо, забелязах светлините в огледалото за обратно виждане. Веднага бяха подкрепени от сирена.

— Какво, по дяволите, стана пък сега? — Почти без да мисля, отбих встрани на пътя. Дръпнах ръчната и отново погледнах в огледалото за обратно виждане.

О, определено беше полицейска кола и светлините й продължаваха да светят.

Алекс и Линдзи се редуваха да питат „Какво става?“ и „Защо спряхме?“.

— Не се обръщайте! — провикнах се аз, без да имам никаква идея защо го направих. Присвих очи и започнах да местя поглед между огледалото за обратно виждане и страничното.

Не бях напълно сигурен, но ми се стори, че закръгленото лице и широките рамене принадлежаха на същото ченге, което ни отправи предупреждението за неправилно пресичане.

Защо не излизаше от проклетата си кола?

Светлините продължаваха да присвяткват. Пак се чу сирена. Този път от друга кола, пак полицейска. Тя ни подмина и спря пред нас. Сирената замлъкна. Не знаех дали трябва да изляза от колата… доколкото си спомнях, човек трябваше да стои в автомобила си… от друга страна, ако не излезех, можех да ядосам ченгетата. Изведнъж зад нас изригна експлозия от звук от високоговорителя на патрулната кола.

— Какво ще правим, татко? — попита Алекс.

В този момент в мен бушуваха най-различни чувства. Бях бесен, унижен, оглупял. Но най-вече бесен, разбира се, затова се развиках на сина си:

— Да не си глух? Човекът нямаше как да е по-ясен. Трябва да се прибираме у дома, да продължим до проклетото си местоживеене. Чу го какво каза.

Ръцете и дланите ми бяха вдървени, но успях да се включа в изключително слабия трафик. Когато го сторих, полицейската кола пред мен предвиди намеренията ми, също се включи в движението и застана пред мен. Нямаше как да превиша позволената скорост, дори да исках.

Насред всичкия този хаос и объркване, едва сега осъзнах, че Меган беше доста мълчалива.

— Какво си мислиш? — попитах я нежно.

— Мисля, че трябва да правим онова, което искат — отвърна също толкова нежно тя.

От задната седалка се разнесе гласът на Линдзи:

— Някакви идеи, тате?

— Не — отвърнах аз.

— Нищо ли? — учуди се Алекс.

Хлапетата бяха като втрещени, че таткото с всички отговори — „Трябва да работиш с коленете за подобен скок“, „Малко повече четене и по-малко стоене пред компютъра няма да те убият“ — е останал без нито един.

Много бързо — направо за нула време — се озовахме пред алеята на къщата ни. Погледнах камерите за наблюдение и установих, че все още са си на мястото. Една от съседките подрязваше храстите под прозореца на трапезарията си.

Полицейските коли спряха пред и зад мен.

Не бях сигурен дали можехме да слезем от нашия автомобил, или трябваше да стоим в него. Предната кола направи обратен завой и напусна алеята ни. Онази зад мен остана.

Очаквах нещо лошо. Полицаят излезе от патрулката. Тръгна към нас. Направи ни знак да излезем. Отключих вратите. Изпълнихме нареждането му.

Да, наистина беше същият розоволик задник, който ни спря за неправилно пресичане, изнесе ни лекция, изплаши ни и в основи ни унижи.

— Ето ви и вас — каза полицаят с голямата си, мазна усмивка на голямото си, мазно лице. — Семейство Брендайс, вие се насладихте на луксозния полицейски ескорт до дома ви. Полицията на Ню Бърг желае да ви покаже, че може да бъде ваш враг… както и ваш приятел.

Служителят на реда ни отдаде чест с два пръста и се върна при колата си. Отвори вратата и точно преди да се качи, ни каза:

— Пожелавам приятен ден на всички ви.

12

В тази съботна вечер, след като един дрон ни достави вкусна вечеря от телешко пармиджана, салата с рукола и пица „Маргарита“ от „Пица Магазин“ (бързо свиквахме на различните удобства, които осигуряваше светът на „Магазинът“), двамата с Меган се оттеглихме в „кабинета“ си на тавана — малко пространство, на което смятахме да напишем нашата книга.

Хората ни казваха, че сухата жега на Средния запад ще е истинско облекчение след влажната жега на Манхатън. Излъгаха ни. Таванът ни беше изпепеляващ. Климатичната ни система не можеше да стигне чак дотук, а вентилаторът, с който разполагахме, само издухваше бележките и листовете за принтера.

Избрахме тавана, защото имаше вероятност да сме пропуснали някоя камера в другите стаи. Да, вероятно и тук имаше скрити устройства (не бяхме чак толкова наивни), но след като махнахме две такива от дървените греди на покрива, можехме да очакваме някакво усамотение.

Но кой можеше да бъде сигурен с тези хора?

Крушката висеше над малката сгъваема маса, която ни служеше за бюро. Жегата беше толкова непоносима, че се бяхме съблекли по бельо. Ледът се топеше в айскафетата ни.

По-голямата част от къщата приличаше на построена миналата седмица, но таванът изглеждаше Като двестагодишен — на повечето от гредите и скърцащите дъски имаше паяжини и изпражнения на гризачи, а тежката жега на моменти необяснимо беше разкъсвана от много хладен полъх.

По-обезпокоителен от всичко обаче беше въпросът на Меган, който ми зададе, преди да напишем и дума от книгата си.

— Как се случи това, Джейкъб? Как се озовахме полуголи в този горещ таван в Небраска, в който пишем книга за някаква ненормална компания?

Въпросът й беше много хубав и трябва да призная, че не ми беше чужд. За съжаление, нямах абсолютно никаква представа как да отговоря.

— Може би просто ни е писано да напишем тази книга — отвърнах аз.

— Не искам да съм цинична, захарче, но отговорът ти е много странен… искаш да кажеш, че Бог желае да напишем тази книга?

— Не Бог — отвърнах аз. — Не знам. Може би съдбата.

— „Съдба“ е другото име на „Бог“.

— Вероятно си права — съгласих се аз. — Но имам чувството, че всичко ни води към това — отхвърлянето на рап книгата, запознаването ни с „Магазинът“, нуждата ни от работата и парите. Като че ли сме се записали в армията, за да водим свещена война.

— Нещо такова — отвърна Меган. Двамата бяхме изплашени, това беше повече от очевидно. — Ако ни хванат, ще ни… е, дори не мога да си представя какво могат да ни причинят.

— Тупа-лупа — предположих аз.

— Най-вероятно — съгласи се съпругата ми. Без да ми се усмихне. Да, определено бяхме изплашени. — Защо просто не се захващаме за работа?

Това и направихме. Двамата с Меган използвахме една и съща система, когато седнехме да творим публицистика. Записвахме всичко, абсолютно всеки факт, мнение или цитат от интервю върху листчета. Пишехме и ги подреждахме, пишехме и отново ги преподреждахме, редяхме ги на купчинки по теми. В крайна сметка разполагахме с хиляди листчета, внимателно подредени и съхранявани в стотици пластмасови кутийки (които, разбира се, купихме от секцията за канцеларски материали на „Магазинът“).

Също като повечето хора на нашата възраст живеехме предимно на лаптопите си, но в случая нямаше как да пишем книгата си на компютър. Затова постоянно преглеждахме кутийките и пренареждахме листчетата, когато се появеше някаква нова информация.

О, все още продължавахме да използваме интернет, и то много.

Интересувате се от индианското име на Ню Бърг, Небраска? Отидете в Гугъл. (Името между другото е англицизирана форма на ном-ба, думата на племето куапау за голяма нужда.)

Чудите се дали купувачите смятат, че има някаква разлика между купените онлайн и от истинските магазини стоки? Здрасти, Гугъл. (Оказва се, че на повечето хора не им пука.)

Тази вечер обаче бяхме във владенията на листчетата. Посветихме няколко от тях на библиотекарката Деб и съпруга й, който бил „прехвърлен“. Имаше около десет листчета за мъжа, който излезе от „Пица Магазин“. Имаше за „Брик Стрийт“ и „Мортар Стрийт“. Претърсването за камерите. Съседите, които дойдоха да помогнат. Ченгето и неговото „любезно“ предупреждение. И така нататък, и така нататък.

Нашите моливи номер 2[8] стържеха върху хартията, прекъсвани единствено от полъха на неочакваното ледено течение.

Горе-долу по едно и също време ни заболяха раменете. Извихме гърбове и протегнахме ръце.

— Кога ни доставиха онази кутия ей там? — попита Меган.

Огледах се. Съпругата ми сочеше към кашон, на който пишеше „МАГАЗИНЪТ КАНЦЕЛАРСКИ МАТЕРИАЛИ ЗА ДОМАШНИЯ ОФИС“.

— Нямам представа — отвърнах аз. — Поръчвала ли си нещо?

— Не. Не съм поръчвала нищо, откакто дойдохме в Ню Бърг.

Отидохме при кутията. Беше оставена под една от гредите на покрива. Отворихме я съвсем лесно и погледнахме вътре: два пакета моливи номер 2, увити в целофан, петнадесет пакета листчета с различни размери и цветове, малка картонена кутийка с десет химикала и — най-странното от всичко — два дебели бележника. На единия пишеше „ОТ БЮРОТО НА МЕГАН БРЕНДАЙС“. Другият беше идентичен на първия, освен че беше с моето име, изписано върху него.

— Сигурен ли си, че ти не си ги поръчал? — попита Меган. — Господи, имам предвид, че това са точно онези неща, които използваме.

— Аха, като фъстъченото масло и зърнената закуска, с които са ни заредили. — Двамата просто не искахме да говорим по темата.

Часът беше почти 2:00. Време беше да приключваме за тази вечер.

— Някак си се чувствам десет пъти по-будна, отколкото когато започнахме — съобщи съпругата ми.

— Добре. Нека не хабим полезна енергия — предложих аз. — Отвори сайта на „Магазинът“.

Меган ме изгледа с учуден поглед, който направо крещеше „Какво си намислил?“, но отвори сайта и на екрана се появи добре познатото:

Взех лаптопа от ръцете й и тя застана над рамото ми, за да види какво набирам.

Отидох на раздел „Магазинът за книги“. Точно така „Магазинът“ започна своя търговски поход в цял свят именно чрез продажбата на книги. Успя да събере най-голямата колекция от книги в света, която беше по-голяма дори от библиотеката на Конгреса. Класики, бестселъри, учебници, детски книжки, порно — всичко, което можеше да се постави между две корици.

В добавка към всички тези традиционни книги имаше един уникален раздел: „Дайте заявка каква книга искате да бъде написана“. Тази секция от уебсайта на „Магазинът“ беше пълна с предложения за книги, които все още не съществуваха — „Как да кастрирате домашния си любимец у дома“ (кълна се, че имаше такова заглавие) и „Тао в алгоритмите“ бяха само две от хиляди.

Отидох на буквата О.‍ Точно под заглавието „Оркестрални зен съпроводи“ натиснах бутона „Заявете книга“.

Написах „Одисей: Перфектното хапче за сън“.

Последващото изречение изпълни екрана: „Ще разгледаме заявката ви възможно най-скоро. Проверявайте редовно“.

Погледнах Меган, която се заливаше от смях. Целунахме се.

Целувката ни беше изпълнена със смесица от любов, секс и страх.

— Надявам се да имат чувство за хумор — каза съпругата ми.

— Съвсем скоро ще разберем.

— Аха — съгласи се тя. — Ще проверяваме често.

— А сега ще е най-добре да си починем малко.

— Да, хайде. Премръзнах тук — оплака се Меган.

Погледнах екрана на монитора. На него пишеше: „ВРЕМЕ: 2:14 ТЕМПЕРАТУРА: 7 °C“.

13

— Неделя е — казах аз. — Хайде всички да отидем на църква.

От изумените изражения на лицата на семейството ми и последвалата тишина се почувствах сякаш съм предложил да отидем на Марс.

Първи се оплака Алекс:

— Какво ти става, татко? Да не се опитваш да ни представиш някаква стендъп комедия?

Не отговорих нищо, но петнадесет минути по-късно децата заявиха, че остават у дома, а двамата с Меган — тя облечена в жълта рокля на маргаритки, а аз в синьо памучно сако — вече пътувахме към единствената църква в Ню Бърг за службата в единадесет часа.

Аз и съпругата ми не бяхме особено религиозни. Последния път, в който стъпихме в храм, беше преди осемнадесет години, когато се оженихме в църквата „Ларчмонт“. Тогава отидохме на онова свято място заради любовта. Този път отивахме заради проучването си.

Църквата се казваше „Божия църква на Ню Бърг“ — наистина перфектно име, но без никакво въображение. Като католическите имена от рода на „Безценната кръв Божия“ или „Нашата дева, печалната звезда“. Същото се отнасяше и за храмовете, чиито имена ми напомняха за фразите на идиш на баба ми: „Анше Емет“ и „Шаари Тефила“.

В 10:55 паркингът на църквата беше претъпкан. Не знам какво предлагаше „Божия църква на Ню Бърг“, но жителите на града определено го искаха. Закъснелите като нас, които бяха пристигнали само минути преди завесата да бъде вдигната, трябваше да паркират в далечния край.

Излязохме от колата и по навик изпънахме дрехите и пригладихме косите си. Аз и Меган бяхме странници в странна страна.

Разнесе се някакъв глас.

— Не се безпокойте. Изглеждате чудесно.

Гласът беше мъжки — бавен, дълбок и леко завалян — и идваше от пътническото място на колата, паркирана точно до нашата. Двамата със съпругата ми се усмихнахме срамежливо, а аз отвърнах глуповато:

— Благодаря ви много. И вие изглеждате чудесно.

— Честно казано, не изглеждаме. Вижте сами — отвърна мъжът.

Той отвори вратата на колата, слезе от нея и се изпъна. Беше висок около метър и осемдесет. Кожата му беше тъмна, приличаше на индиец или на човек от Средиземноморието. Косата му беше чорлава, а ризата му намачкана, но въпреки това беше красив. Имаше онзи току-що-поплувах-в-океана поглед, по който жените много си падаха.

Спътницата му слезе от другата страна на колата. Беше доста привлекателна. На височина стигаше почти колкото мъжа, а косата й беше дълга и руса. И двамата изглеждаха на нашата възраст.

Още нещо излезе заедно с тях от колата — гъстият, сладък и красив аромат на марихуана. Знам, че нямаше как да се надрусам само от изпаренията, но ако това беше възможно, вече щях да политам. Явно нашите съседи на паркинга бяха пушили с вдигнати прозорци, тъй като миризмата на трева ни заливаше като циклон.

— Казвам се Бъд, Бъд Робинсън, а леко надрусаната блондинка ей там е съпругата ми Бете — наистина е с е, а не с и — и гледайте да не забравяте да го произнасяте.

Все още обработвах правописа и изговора на името Бете, когато Бъд погледна телефона си и започна да чете на глас:

— Вие двамата сте Меган и Джейкъб Брендайс. Джейкъб е бивш писател, завършил Университета на Ню Йорк. Меган също е бивша писателка… ухаа, завършила „Станфорд“.

Бете издиша дима от джойнта, който двамата със съпруга си споделяха.

— Всичко е много зловещо, нали? — попита тя.

Бъд я допълни:

— Сещате се, всички знаят всичко за всички. Това е „Магазинът“.

— Заради него ли положението е такова? — попита Меган.

Двамата гледахме да пипаме много нежно.

Отговорът на въпроса й представляваше сериозен изблик на смях от страна на Бъд и Бете. Преводът ми на този смях беше: „Наистина ли сте толкова прости, че не можете да се сетите сами?“.

Бете подаде джойнта на Бъд. Той си дръпна здраво и го предложи на Меган.

Съпругата ми го взе, дръпна си едва и ми го подаде. Повече от ясно беше, че ще закъснеем за службата.

Бъд се почеса по главата и каза:

— Така, другото, което това малко чудо в ръката ми твърди, е, че живеете на „Мидшипман Лейн“ 400. Ние сме на 420.

— В такъв случай вие сте единствените в квартала, които не дойдоха да ни помогнат с багажа — отбеляза Меган.

— Бяхме прекалено заети да се освежим, ако се сещаш какво имам предвид — отговори Бъд и килна глава към новия джойнт, който свиваше.

Бете пое щафетата с говоренето:

— Има нещо, което ми е много любопитно. Винаги питам новодошлите за това.

— Слушаме те — подканих я аз.

— Намерихте ли камерите?

— Ами, хм… аха — отвърнах неохотно, а съпругата ми добави: — Още първата вечер.

— Искам да ви дам един съвет — каза Бъд. — Не си правете труда да ги махате.

— Прекалено късно — осведомих го аз.

— „Магазинът“ просто ще ги замени. Вероятно вече са изпратили дрон в дома ви, който се е заел с поставянето на новите камери.

Бъд дръпна здраво от джойнта и изпусна дима съвсем бавно.

— Ще ходите ли на службата? — попита той.

— Предполагам, че да. По-добре късно, отколкото… — започнах аз.

— Не е нужно да го правите — заяви Бете и побърза да ни обясни, че миналата година разбрали, че камерите отбелязвали кой присъства, като записвали колите, които влизат в паркинга, а не хората, които всъщност стъпват в храма.

— Сигурна ли си? — попитах аз.

— Не съвсем — отвърна тя. — Човек никога не може да е напълно сигурен, щом „Магазинът“ е замесен.

Тези хора определено ми харесваха — този готин тип и яката му съпруга. Въпреки това се страхувах да не ги харесам прекалено много.

Не мисля, че Бете можеше да чете мисли, но определено разчете ситуацията. Неочаквано, но съвсем спокойно каза:

— Обзалагам се, че и двамата си мислите: „Току-що срещнахме тези хора. Можем ли да им имаме доверие?“.

Усмихнах се и видях, че Меган стори същото. Бяхме нервни.

— Е, можем ли? — попитах накрая аз. — Можем ли да ви имаме доверие?

Гласът на Бъд беше изпълнен от сърдечен смях, когато отговори:

— Разбира се, че не! Да не сте полудели? Ние работим за „Магазинът“.

14

В понеделник сутринта двамата с Меган отидохме на работа в центъра за обработка на поръчките на „Магазинът“.

Осемнадесет сгради бяха разположени на площ от около осем квадратни километра. Осемнадесет сгради, свързани помежду си с пътища, тунели, мостове и трамвайни линии, както и километри с ескалатори и транспортни ленти. Над сградите летяха дронове, а хора в тъмносини гащеризони работеха в тях.

Този знак висеше от стените, беше закачен за облегалките на столовете, на машините за безплатно безалкохолно, на машините за безплатна храна, на машините за безплатно кафе и капучино.

Този знак висеше над хилядите видеомонитори, над входовете и изходите и дори над писоарите в мъжката тоалетна.

Разбира се, двамата с Меган имахме само тревоги. Дали ще ни заловят, докато си водим бележки? Дали ще ни разкрият?

Току-що се бяхме присъединили към хилядите работници на „Магазинът“. Стотици от тях ни посрещнаха с „Добре дошли, приятели“, докато една усмихната млада жена ни ескортираше до центъра за обработка на поръчките в един подземен гараж. Точно там видяхме първия си „Стормър“ — контролирано от компютър безпилотно превозно средство.

Ако голф кола и „Порше“ се бяха оженили, тяхното отроче щеше да е „Стормър“ — ефикасна машинка за събиране на стоки, която кръстосваше коридорите на сградите, в които се обработваха поръчките. Събирачите като мен и Меган подскачаха насам-натам, за да събират онова, което всички в „Магазинът“ наричаха „боклуците“.

Изглежда, всеки „боклук“ в света се намираше в тези осемнадесет огромни сгради. Какви бяха приблизителните им размери ли? Представете си петнадесет чудовища като „Медисън Скуеър Гардън“.

Нуждаете се от U-образен кожен диван, от лъжица за правене на топки от диня и пъпеш, от часовник „Патек Филип“, от маса за гладене, от две хиляди найлонови торбички, от червени кламери или бейзболна картичка с автограф на Мики Мантъл? Или пък ви трябва ново казанче за банята, кутийка кондоми, тунер за телевизора, машина за паста, диамантена тиара за петдесет хиляди долара, половин кило хайвер от пъструга, един тон конска тор, салфетник, цяла кутия салфетници, черен шоколад „Хърши“, цяла кутия шоколади „Хърши“, кану, джет, колостомни торбички…

Ако нещо съществуваше, „Магазинът“ го продаваше. Стормърите щъкаха наоколо като хлебарки, криещи се от светлината. Работниците се появяваха и изчезваха като герои от стари неми филми.

Двамата с Меган наблюдавахме всичко това, докато нашият стормър ни развеждаше наоколо като част от обиколката за „обучение и ориентация“. Спокоен женски глас нареждаше в слушалките в ушите ни:

— В момента виждате сглобяването на дървена опаковъчна каса. Обърнете внимание на стоката, която се поставя в касата. Един от счетоводителите проверява поръчката и…

На всеки няколко метра гласът продължаваше:

— В момента се намирате в секцията със „сухи“ храни. Тук има всичко — от хикама и авокадо до пикантни яйца и пушена сьомга. Температурата в тази зона е точно калибрирана със…

Изненада.

Тъкмо завивахме наляво от „снимки и триизмерни лазерни принтери“ към „естествени подови настилки, прагове и рамки“, когато една ръка се пресегна към главата ми и ми махна слушалките.

Нападателят, който още не бях идентифицирал, заговори достатъчно силно, за да го чуя:

— Добре дошли на планета Лудост. Моля проверете мозъците си на влизане.

Това беше Бъд.

— Майка му стара! — изругах аз.

— Мери си приказките, нюйоркчанче — скастри ме женски глас. Бете.

Да, това определено бяха двамата ни приятели от църковния паркинг, които си падаха по тревата.

Бете ни показа екрана на служебния й таблет, осигурен й с любезното съдействие на „Магазинът“, и обясни:

— Проследихме учебния ви маршрут в страницата „Нови служители“. Хвърлете по едно око.

На таблета на Бете имаше две много ретуширани снимки на двама ни с Меган. Приличахме на модели на облекла от каталог от 50-те години. Надписът под снимката ни гласеше: „Поздравете Мег и Джейк“.

Мег? Джейк?

Меган поклати глава и каза:

— Лудницата започва.

— И това е само началото — отвърна Бъд.

— Трябва да се махаме — заяви Бете. — Ще говорим по-късно. Скоро ще се отбием.

Новите ни приятели офейкаха на секундата, а двамата с Меган отново си сложихме слушалките.

Гласът на нашия гид ни посрещна със:

— Сега, след като непредвидената ви среща приключи…

Някой ни наблюдаваше.

Гласът продължи да нарежда:

— Моля, явете се в разпределителен център 44, където ще получите първата си задача. — Слушалките замлъкнаха.

Стормърът направи внезапен и рязък десен завой към „димни детектори, пожарогасители и детектори за въглероден двуокис“.

След около десет минути пристигнахме в разпределителен център 44. По време на тези десет минути преброих деветдесет и пет табели.

Без тревоги?

По мое мнение всичко беше тревожно.

15

В разпределителния център на „Магазинът“ иззвъня звънец и на таблета ни се появи съобщение:

Стормърът щеше да ни отведе при клиенти на „Магазинът“, които бяха толкова „погълнати“ от стоките му, че се налагаше да бъдат „извадени на повърхността и отново потопени“ след това. Целта беше да ги накараме да спрат да използват любимите си продукти от „Магазинът“ и да отидат на работа.

Първата ни спирка беше голяма къща в стил „Тюдор“. Според информацията на таблетите ни тридесетгодишната двойка, която живееше в нея, не беше напускала мястото от шестдесет и пет дни. Точно така, шестдесет и пет дни. Бяха обсебени от своята малка армия от блендери „Витамикс“.

— Човече, опитай само една сладка глътка от червеното зеле, къдравото зеле и боровинките — каза съпругът на прага на вратата и ни подаде голяма чаша с много противна синкава течност, която приличаше на кал.

— Не, благодаря ви — отвърнах аз.

— Госпожо — предложи същата отвара на Меган той.

Не мисля, че този тип се беше бръснал през тези шестдесет и пет дни. Носеше мръсна тениска и червени шорти, покрити с петна в същия цвят като сока, който държеше.

— Ние сме двама от приятелите ви от „Магазинът“ — заяви Меган.

— Наистина сте такива. — Разнесе се друг глас, женски глас.

След малко видяхме и жената. Със сигурност тежеше повече от сто и десет килограма.

— Приятелите ни от „Магазинът“ ни продадоха тези машини „Витамикс“, които не знам как точно се наричат — миксери ли, блендери ли, — но ни промениха живота.

Жената също държеше голяма чаша с течност, която нарече шоколадова йогурт амброзия.

— Прекрасна е на вкус и те пази от болести — обясни тя.

Взех чашата. Отпих от нея. Напитката наистина беше изключително вкусна. Също така беше изключително сладка и гъста. Можех да се обзаложа, че тази дама беше изпила десетки литри от това смути през изминалите шестдесет и пет дни.

Двамата с Меган се опитахме да ги запознаем с ползите от „връщането им при колегите им от „Магазинът“. Каква беше реакцията им? Поканиха ни в кухнята да ни покажат „семейството“ си.

То се състоеше от пет различни „Витамикс“ машинки: две от серията „КИА Профешънъл“, две от „Профешънъл 500“ и една от „G 780“.

— G-серията е следващо поколение — прошепна заговорнически съпругата.

Двамата съпрузи описаха живота си — ако това тяхното можеше да се нарече живот.

Съпругът поръчваше суровините за соковете си — независимо дали праз, портокали или авокадо — от „Магазинът“. Съпругата поръчваше йогурта и шоколадите си от „Магазинът“.

Съпругът го каза най-точно: „Магазинът“ прави всичко толкова лесно, че не ти се налага да напускаш къщата си никога“. Млъкна за миг и добави: „Е, понякога го правиш, но само веднъж. Играх на „Покемон“. После се засмя.

Продължиха да ни описват живота си. Тази двойка си беше купила пакета на „Магазинът“ за филми, телевизия и спортни предавания. „Магазинът“ изпълняваше медицинските им рецепти („Имам диабет, затова трябва да ми бият метформин“, обясни съпругата). „Магазинът“ им беше продал хладилник „Термадор“ на „много разумна цена“, в който да държат изобилието си от смутита. Дроновете доставяха храната им.

— Нямате ли нужда от компания, от човешки контакт, от приятелите си? — попита Меган.

— Кой има нужда от тях, когато разполага с това? — отговори съпругата.

Тръгнахме си.

Следващата ни спирка се намираше само през две къщи от витаминозната ни двойка.

Вратата не беше заключена. Влязохме в огромно антре с огледала, облаци гореща пара и аромат на евкалипт и ментол. Около нас се носеше екзотична музика от клавесин, пиано и водопади.

Появи се някаква жена, вероятно на около петдесет години, облечена в дълъг бял халат. Русата й коса беше мокра и сресана назад. Тя ни попита любезно дали може да ни помогне с нещо.

Преди да успея да отговоря, Меган изстреля:

— Уха. Имате си нещо подобно на луксозно спа тук.

Блонди отвърна:

— Ние смятаме, че е луксозно спа.

Петдесетгодишната ни домакиня беше подкрепена от своя по-млада версия — тридесетинагодишна руса жена, която също беше в бял халат. Сигурно бяха майка и дъщеря.

— Обзалагам се, че сте от „Магазинът“, нали? — попита по-младата от двете.

Отговорихме, че наистина сме.

— Няма да стане — заяви по-възрастната жена. — Вие не сте първите. Вече изпратиха мнозина. Поне десетима различни представители през последните шест месеца. Понякога двойки, най-често жени. Проблемът е, че когато видят какво сме направили тук, те също не искат да си ходят. Машините за масаж, сауните, дори тримата помощници… наричаме ги „момчетата“. Взехме всичко от „Магазинът“, а сега „Магазинът“ ни казва, че трябва да се върнем на работа. Е, защо да го правим? Бездруго продължават да ни плащат отпуската. А и защо да изоставяме всичко това?

Обясних им, че ще е много приятно да се завърнеш към един живот, изпълнен с предизвикателства и хора, шеги и забави.

Изсмяха ми се. Сметнаха ме за луд.

— Имаме пречистватели на въздуха, солариум, всичко, от което имаме нужда — заяви по-младата жена.

След това ни отведоха на кратка обиколка около магическото им, мистериозно спа, което беше… ами, истинско спа. Една русокоса жена беше масажирана от добре сложен възрастен мъж. Дебел и космат тип седеше в сухата сауна. Много стара жена — в парната сауна.

— Този бизнес законен ли е? — попитах аз.

— О, не — отвърна по-възрастната жена. — Всички тук са ни приятели и семейство.

Нов неуспех. Тръгнахме си от спато.

— Чувствам се като Свидетел на Йехова — каза Меган.

— Какво искаш да кажеш?

— Ходим от врата на врата, но не можем да привлечем никого към вярата.

Върнахме се в стормъра, където я целунах.

— Тупа-лупа — казах аз.

— Не — възпротиви се съпругата ми. — Правилният израз е…

Тя млъкна за момент и после почти в унисон казахме:

— Без тревоги.

16

На следващия ден двамата с Меган бяхме разделени… на работа. В нашия странен нов свят това беше странно ново чувство — да си сам. Аз и съпругата ми винаги бяхме заедно, особено през изминалите няколко месеца: работехме над катастрофалната „Корените на рапа“, организирахме преместването си до Ню Бърг, самото преместване, съвместната ни работа на тавана по новия ни проект. Сега бяхме сами, което беше доста необичайно.

На всеки от нас беше поверен по един стормър и ни пратиха да работим в различни сгради. През този втори ден бях назначен в „Домашни потреби“, където събирах и преопаковах стенни диспенсъри за найлонови торбички, силиконови шпатули, свещи с аромат на ябълков пай и пластмасови чашки за кафе.

Меган беше назначена в „Стоки от деним за майки“, където изпълняваше поръчки за еластични и повдигащи дупето дънки, за дънки с широка талия и много накъсани дънки с еластична талия, през чиито дупки можеше да изпадне бебето.

Макар че бяхме разделени, се прибрахме заедно у дома. Шофираше Меган, а аз пишех новопридобитата информация на листчета („Бърза сметка: безплатните обеди в столовата струват около 830 000 долара на „Магазинът“ на ден“), забележките си („Напълно съм сигурен, че началникът на „Домашни потреби“ има малък компютърен чип в ръката си“) и личните наблюдения („Отговорниците за стормърите са мили и учтиви; ремонтният екип на стормърите не струва“).

Прибрахме се у дома. Планът беше да видим как е минал денят за Алекс и Линдзи, след което да повървим половин час на спортните пътеки в мазето, да потренираме петнадесет минути на стеър кламбера и накрая да охладим с няколко ледени бири „Сам Адамс“.

Както споменах, такъв беше планът. Алекс стоеше пред отворената врата на гаража.

Въобще не си направи труда да каже „Здравейте“, нито „Как мина денят ви?“, а направо изстреля:

— Познавате ли хора на име Бете и Бъд?

— Да — отвърна Меган и бързо добави доста лицемерно: — Запознахме се в църквата.

— Алилуя — отговори Алекс и побърза да добави: — Двамата са в трапезарията и преди малко си поръчаха цяла кофа с пилешки крилца и пържени картофки.

Отидохме в трапезарията и бяхме посрещнати с много прегръдки. Очевидно Бете и Бъд си падаха по манията с прегръдките, която беше завладяла цялата страна, включително Ню Бърг.

— Предупредихме ви, че ще дойдем — каза Бете.

Отговорихме им, че сме много щастливи, че са го сторили, че нямаме никакви планове за вечерта и че пилешките крилца са сред любимите ни храни.

Новите ни приятели въобще не изглеждаха толкова бляскави и красиви, колкото предните два пъти, в които ги бяхме видели. Бете беше бледа и нямаше грим. Дрехите й бяха свободни и безлични — най-вече глупавият й розов суитшърт. Бъд имаше торбички под очите и носеше „старчески“ панталони — отпуснати, широки и вдигнати доста нагоре.

— Бяха ни необходими точно две минути, за да дойдем тук — съобщи той. — От нашата врата до вашата. Засичах го.

— Можете ли да си представите нещо по-скучно от засичането на разходките ни на хронометър? — попита Бете. — Скоро ще започне да брои и дъждовните капки.

— Между другото — заяви Бъд, — оказахме се прави за едно нещо.

— За какво? — попитах аз.

Бъд кимна към камината.

— За шпаньолите — отвърна той.

Двамата с Меган погледнахме към полицата и керамичните кокер шпаньоли от деветнадесети век, които баба й ни беше подарила.

Вероятно им се сторих доста объркан.

— Бъд има предвид това. — Бете отиде до камината, взе едното куче и го обърна наобратно. Нямаше нужда да работиш за ЦРУ, за да забележиш камерата в лапата на шпаньола.

— Кучи синове — ядосах се аз.

— Моля те, Джейкъб — каза Меган. — Не започвай.

Огледах дневната и коридора. Да, камерите отново бяха поставени, точно както предсказаха Бете и Бъд. Над предната врата. Над огледалото в коридора. Над килера. Над фалшивия Матис в дневната. На същите места, на които бяха преди. И на някои нови.

— Свиквай с това, човече — каза ми Бъд. — Така работи „Магазинът“. Нищо не можеш да направиш по въпроса.

Новият ми приятел млъкна. Усмихна се. И продължи:

— Нищо освен това…

Бъд скочи на крака и запя един от тийнейджърските хитове — Jealous. Взе керамичното куче с камерата и започна да го използва като микрофон. Докато пееше, въртеше се и правеше треторазредна имитация на Ник Джонас, като движеше шпаньола напред-назад пред лицето си, двамата с Меган останахме малко втрещени, за да се засмеем. Човече, този тип се движеше с такава страст.

Не ми харесва начинът, по който те гледа.

Изведнъж спря. И отново се тръшна на мястото си.

— Опитвам се винаги да осигурявам малко забавления за копелетата, които гледат тези видеа. Трябва да ме видиш как пея Лейди Гага. Изпълнението ми е перфектно.

— Разбира се, трябва да сте наясно, че след като хахавата изява на Бъд беше записана на една от камерите в къщата ви, „Магазинът“ ще я включи в интервюто си.

— Ще ни интервюират? — попита Меган.

— Със сигурност. Всеки, който се мести тук, минава през тричасов встъпителен разпит. Наричат го „Въведението“. Трябва да отидете цялото семейство. Дечурлигата. Дори кучето и канарчето, ако имате такива. По време на интервюто ви задават трилион въпроси. Някои са много лични. Някои са изключително интелектуални. Трети пък са просто шантави.

— Иначе са много учтиви и сърдечни — намеси се Бъд. — Никой не знае какво правят с резултатите. Но няма за какво да се тревожите.

От израженията на лицата им разбрахме, че това интервю също така не е нещо, което да очакваме с нетърпение.

17

Още на следващия ден Меган, Линдзи, Алекс и аз бяхме поканени в голяма удобна стая.

— Линдзи, да започнем с теб. Назови две неща, които би променила в родителите си, ако можеше.

Стените бяха покрити с ламперия от тъмно дърво. Мебелировката беше класически шаблон за кабинет на психиатър: фотьойл, кафяво-черен диван от туид в комплект с две кресла и, разбира се, масичка за кафе, върху която имаше кърпички.

— Джейкъб, би ли пропуснал църквата в неделя, за да отидеш на бейзболен мач от Голямата лига?

Интервюиращият се казваше Джъстин — кльощав тип, който приличаше на водещ на телевизионна игра. Нямах никаква представа дали наистина е психиатър.

— Меган, ти донор на органи ли си?

Джъстин ни обясни, че това е просто едно интервю, чиято цел е да ни опознаят по-добре. Каза, че го правят с всички нови служители и семействата им. През трите часа от престоя ни тук постоянно повтаряше едно нещо: „Няма верни и грешни отговори“. Аха, да бе.

— Линдзи, какво ти липсва най-много от Ню Йорк?

— Лудостта.

— Меган, вярваш ли, че тринадесет е фатално число?

Съпругата ми отвърна, че не е суеверна.

— Нека те питам нещо тогава. Би ли живяла в апартамент, който е на тринадесетия етаж?

— Е, както вече обясних, не съм суеверна. Така че мисля, че бих живяла.

— Нека те питам още нещо. Каза „мисля, че бих“. Това означава ли, че не си сигурна?

Меган обясни, че е сигурна.

— Алекс, същият въпрос. Тринадесети етаж?

Синът ми беше готов с отговора си:

— Ще живея там, където живеят родителите ми.

— Добър отговор, мой човек.

Джъстин нямаше нито бележник, нито химикал. Не си водеше бележки. Предполагах, че ни записват или дори ни излъчват в реално време. Възможно ли беше да е толкова запознат с интервютата, че да запомня отговорите, които му давахме? Дали си измисляше някои въпроси в движение? Или комбинираше и двете?

— Джейкъб, има само три вкуса сладолед в магазина — пистачо, пекан и шоколад. Кой би избрал?

Хрумна ми, че няма да е лошо да му покажа, че съм традиционалист.

— Пекан — отговорих.

Джъстин се намръщи.

— Но ти си алергичен към ядки, Джейкъб.

Отвърнах му, че съм си помислил, че въпросът е теоретичен.

— Не. Личен е. Това е лично интервю. Да продължаваме напред.

— Но аз предположих, че… — започнах да се оправдавам.

— Моля те, Джейкъб. Да продължаваме напред.

Така и сторихме. Следващият въпрос беше за Линдзи.

— Ако можеше да посетиш само едно място в света за седмица, кое щеше да е то?

О, моля те, не казвай Ню Йорк, миличка, помислих си аз. Нямаше нужда да се тревожа.

— Луната — отговори дъщеря ми.

— Интересно… Меган, поддържаш ли още връзка с някои от приятелите си от основното училище?

— Меган, кажи ми нещо за Джейкъб, което никой друг в стаята не знае.

— Алекс, коя беше любимата ти играчка като дете?

— Джейкъб, назови ми две неща за съпругата си, които са изключително дразнещи.

— Меган, какво е идеалното тегло за теб?

— Алекс, има ли значение дали някой е гей или лесбийка?

— Джейкъб, ако до края на живота си можеше да носиш риза само в един цвят, какъв щеше да бъде той?

И така нататък в същия ред на мисли: спорт, професии, религия, секс, животни, храна, образование, бъдеще, минало и най-накрая — „Магазинът“.

— „Магазинът“ перфектен ли е?

— Почти — отвърна Меган.

— Наистина не знам — отчете се Алекс.

— Предполагам — доложи Линдзи.

— Какво мислиш ти, Джейкъб? „Магазинът“ перфектен ли е?

— Нищо на Земята не е такова.

18

Качихме се в колата след изпита. Вратите се заключиха. Коланите бяха сложени. Приличахме на хор, който гореше да изригне с един и същ въпрос: „Какво мислите?“.

Всички го избълвахме почти по едно и също време и всички освен Линдзи се втурнахме да отговаряме. Дъщеря ми заяви, че се страхува прекалено много от камери и подслушвателни устройства, които може да са поставени в колата, и че не е безопасно да водим подобен разговор тук. Що се отнасяше до останалите от нас, нямахме търпение да споделим мислите си за интервюто. Да върви по дяволите наблюдението.

— Беше едновременно по-добре и по-зле, отколкото си го представях. Не мисля, че трябваше да бъде проведено като група. Що за хлапе би искало да отговаря на подобни трудни въпроси за родителите си, когато самите те са в стаята?

— Мисля, че всичко беше много зловещо — запозна ни с мнението си Алекс. — Джъстин беше зловещ. Стаята беше зловеща. А въпросите бяха глупави. Какво значение има дали искаш да свириш на тромпет, да играеш бейзбол, или да си мечтаеш да си по-висок? Имам предвид, че всичко това е, за да се уверят, че искаме да сме част от това глупаво място.

Бях съгласен с всичките им забележки. И им го споделих. Наистина беше зловещо и унизително… и изтощително. Няколко часа, изпълнени с въпроси за миналото, настоящето и бъдещето. След това добавих един безполезен коментар:

— Е, поне свърши. — Разбира се, бях наясно, че това е чиста лъжа и семейството ми също беше наясно.

В този момент Линдзи реши да се намеси.

— Наистина ли свърши, татко? Няма ли глупостите просто да продължат? И безсмислиците? Махнахме камерите и те ги сложиха отново. Знаят, че имаш алергия от ядки. Знаят каква паста за зъби използваме. Знаят… — Дъщеря ми стисна силно очи, но това не попречи на сълзите й да потекат.

— Стига, миличка — опита се да я успокои Меган, откопча колана си и се пресегна към задната седалка. Хвана ръката на дъщеря ни и я стисна.

— Виж, веднъж майка ти и аз да… — Бях рязко прекъснат от пискливия и силен глас на Алекс.

— Като се заговорихме за книги: майка му стара! Ще погледнете ли?

Отбих и настъпих спирачките. Вляво от нас беше градската библиотека, която двамата с Меган посетихме преди няколко дни. Само че имаше нещо много различно в нея: беше затворена.

Прозорците бяха закрити от забити в тях дъски. Няколко дебели вериги и тежки катинари пречеха на евентуалните посетители да влязат. На стълбовете за знамена нямаше знамена. Дори ливадата отпред изглеждаше изсъхнала и имаше крещяща нужда от напояване.

— Какво става? — учуди се Меган.

— Не знам — отговорих. — Но каквото и да е… определено не е хубаво.

Всички просто гледахме няколко секунди, след което се обърнах към тримата членове на семейството ми.

— Излизайте от колата. Хайде. Веднага — заповядах аз.

Изглеждаха изплашени, но се движеха бързо. След няколко секунди вече стояхме на напукания тротоар пред малката изоставена сграда.

— Да не смяташ, че в колата има бомба, татко? — попита Алекс.

— Не, но съм сигурен, че има някакво скрито подслушвателно устройство.

Лицата на всички бяха изключително тревожни.

— Слушайте ме. Слушайте ме много внимателно. Този град не е някаква игра или лоша шега. Това място е адски плашещо. Отсега нататък… наистина не знам какво друго да кажа… отсега нататък всички трябва да сме много, много внимателни.

Алекс се опитваше да възпре напиращите от очите му сълзи.

Меган придърпа децата към себе си.

— Съжалявам, татко — каза Линдзи, — но съм много изплашена.

— Ставаме трима, миличка — отвърна съпругата ми.

— Не — поправих я аз, — ставаме четирима.

19

Имахме приятели, чиито апартаменти бяха обирани. Всички казваха едно и също нещо: „Сякаш личното ти пространство е погазено“.

Започвах да разбирам как са се чувствали. Имах усещането, че всеки път, в който напускаме къщата, някой или нещо от „Магазинът“ идва. Когато се прибрахме у дома в късния следобед след „интервюто“ ни, разбрахме, че се е случило отново.

Влязохме в къщата ни и Меган каза:

— Май ще хапваме барбекю за вечеря.

Няма лъжа, няма измама, на кухненския плот имаше голям поднос със свински ребърца, купа с картофено пюре от сладки картофи и филийки, намазан с масло царевичен хляб.

Единственото, което ме изуми, беше фактът, че въобще не бяхме изумени. Бяхме започнали да осъзнаваме, че нарушаването на личното ни пространство е част от живота в Ню Бърг.

Взломаджиите явно бяха свършили доста работа в къщата ни. Счупените панти на килера за палта бяха поправени, а чистите дрехи в сушилнята бяха нагънати и прибрани.

— Това е извратено — отбеляза Меган. — Някой… човек може би, вече не знам… е докосвал… бельото ми. Това е истинска перверзия.

— Нарушаване на личното пространство — отбелязах аз. — Кара те да се чувстваш, сякаш някой е нарушил личното ти пространство.

Съпругата ми поклати глава.

Алекс се намеси в разговора ни. Характерно за него, стоеше точно до отворения хладилник.

— Хей, мамо, помниш ли, че те помолих да поръчаш „Маунтин Дю“ следващия път, в който пазаруваш, а ти ми отказа?

— Всъщност ти отговорих… „няма начин“. Има прекалено много захар в това безалкохолно.

— Някъде четох, че има една чаша царевичен сироп на всеки 350 милилитра — добави професор Линдзи.

— Е, явно онзи, който е шетал из къщата, не е бил на същото мнение. Има два пакета по шест броя в хладилника.

Леглата бяха оправени. Аптечката в банята беше заредена със специалния сапун на Меган. После… в един момент спрях да търся промените.

— О, мамка му. Трябва да видя нещо.

Побягнах по стълбите към тавана. До нашия „кабинет“, в който пишехме книгата си. Не можех да повярвам, разбърканата ни купчина от листчета беше подредена. На пода до принтера беше оставен нов тонер. И — майка му стара! — в малкия прозорец до работното ни място бяха сложили климатик.

— Меган — провикнах се. — Качи се тук, горе!

— Не мога. Има човек на задната врата.

Докато сляза по стълбите, Меган и Линдзи отиваха с бърза крачка към кухнята.

— Видяхте ли на монитора кой е? — попитах аз.

— Ти кой мислиш? Фред и Етел.

— Кои са пък тези? — учуди се дъщеря ни.

— Забрави, скъпа. Много преди твоето време са — обясни съпругата ми.

— По дяволите. Беше дори преди нашето време.

Меган отвори вратата на Бете и Бъд. Настанаха целувки и прегръдки.

— Чухме, че ще хапвате барбекю тази вечер. Решихме да се самопоканим. Но не забравихме да донесем подаръци — каза Бъд.

— Домашен прасковен пай и купа с истинска бита сметана — разясни Бете.

Въобще не ги попитахме откъде знаят какви са плановете ни за вечеря. Вече бяхме разбрали, че магическите таблети на „Магазинът“ разпространяваха всякаква информация, каквато хората можеха да потърсят.

Настанихме се в дневната и четиримата си наляхме по чаша „Джаки Ди“, както Бъд наричаше така обичания от него „Джак Даниълс“.

— Няма нищо по-хубаво от леден „Джаки Ди“ и джинджифилова бира в гореща нощ.

Проклятие, помислих си. Имам въпрос и смятам да го задам. Да, бях наясно, че камерите работят. Знаех, че не можем да се надяваме на спокойствие и лично пространство в собствения си дом. Хич не ми пукаше. Затова си попитах:

— Когато не сте си у дома, а, да речем, пазарувате или работите… идват ли разни хора, които да правят разни неща? Променят ли това-онова? Оправят ли леглата и лъсват ли ваната?

Бете и Бъд се засмяха, но бях убеден, че зад усмивките им се криеше безпокойство.

— В началото, когато се преместихме тук, постоянно се случваха такива неща. После обаче спряха, вероятно защото сме прекалено големи простаци, за да се занимават с нас — обясни Бъд.

— Не сме особено кооперативни личности — подкрепи го Бете.

Настана неловка тишина. Гостенката ни първа я наруши:

— Разбира се, това е Ню Бърг. Не можете да бъдете сигурни дали ви казваме истината, дори да ви убеждаваме, че е така.

Още една неловка пауза. Меган отпи от своето „Джаки Ди“. Заговори:

— Вие също не можете да бъдете сигурни, че двамата с Джейкъб казваме истината.

— Точно така — съгласи се Бъд.

Четиримата избухнахме в смях.

Нямаше нужда Меган да казва нещо. Знаех какво си мисли.

Тупа-лупа.

20

Бете и Бъд се прибраха у дома веднага след вечеря, но много се зарадвахме, когато видяхме, че половината прасковен пай е останал. Алекс и Линдзи бродеха в своите Фейсбук и Инстаграм светове. Двамата с Меган се оттеглихме във вече климатизирания си кабинет, за да работим. Часът беше почти единадесет, но имахме енергията на хора, които току-що започват деня си.

— Ето това искам да ти покажа цяла вечер — заяви Меган и защрака яростно по клавиатурата на лаптопа си.

— Не поглеждай през рамото ми — предупреди ме тя. — Искам да заредя всичко на екрана.

След още няколко секунди, в които се преструвах, че не поглеждам над рамото й, съпругата ми каза:

— Добре, вече можеш да погледнеш. Трябва да разбереш обаче, че това не е един цял документ. Просто изрязах и сложих на едно място някои неща, които свалих. Нарекла съм файла МПГ.

— Предавам се. Какво означава това?

— Много правни глупости.

— О, трябваше да се помъча още малко да го отгатна — отвърнах саркастично, но Меган не ми обърна внимание.

— Давай — прикани ме тя. — Погледни.

Беше невероятно.

Най-основното: двадесет и седем щати бяха приели закон, който повече от очевидно беше създаден в полза на „Магазинът“. О, естествено, никъде не се споменаваше думата „Магазинът“, но двамата с Меган не бяхме глупаци, знаехме за какво става въпрос.

Законодателното събрание в Кънектикът беше приело „закон в угода на консуматорите“. Той възпрепятстваше „истинските магазини“ (онези от тухли и с покрив) и не им позволяваше да „коригират цените и да ги координират с онлайн офертите в седемдневен срок“.

Превод: ако „Магазинът“ продаваше бормашина „Блек & Декър“ за двадесет и девет долара, градският магазин трябваше да чака седем дни, преди да може да намали цената си и да я изравни с тази на конкурента.

Градският съвет в Чикаго беше приел наредба, която „целеше финансово подобрение и стимулиране на домакинствата с ниски доходи“. Градът щеше да осигури „безплатни таблети и компютри на всички семейства, чиито постъпления бяха по-малко от двадесет и четири хиляди долара. През първите три месеца споменатите таблети и компютри щяха да имат достъп само до уебсайтове с продажба на стоки на дребно“.

Превод: бедните хорица в Чикаго щяха да получат калпави безплатни компютри, програмирани да осигуряват достъп само до сайтове, в които могат да купуват разни неща, а именно супермаркети и други големи магазини, но в основи това означаваше, че ще пазаруват от „Магазинът“, ще си купуват най-различни боклуци, които не могат да си позволят, и ще затъват все повече и повече в задължения.

Поправките, наредбите и законите, подкрепящи „Магазинът“, продължаваха ли, продължаваха.

Не беше изненада, че в Небраска имаше повече наредби в подкрепа на тази институция от всеки друг щат. Сякаш Небраска се подготвяше за деня, в който „Магазинът“ щеше да управлява щата. Законодателната власт в Линкълн беше постановила опасни за околната среда правила в подготовка за времена, в които небето щеше да е толкова почерняло от дронове, че щеше да се наложи милиони дървета да бъдат отсечени.

Във Флорида смятаха, че съвсем скоро кубинците ще залеят Южна Флорида, затова решиха да създадат закон, който позволяваше на „временните“ имигранти да им бъде плащано по-малко от минималната надница. Това решение взе щатският сенат в Талахаси.

Новият климатик работеше повече от добре, но не можеше да накара кръвта ни да спре да ври.

— Иде ми да се издрайфам — отбелязах аз.

— Меко казано — подкрепи ме Меган.

Съпругата ми обеща веднага да ми изпрати целия файл, след което много мъдро предложи да препишем на ръка информацията на листчета и да изтрием всякаква електронна следа от нея от компютрите си. И двамата бяхме на мнение, че електронното шпиониране е много по-вероятно от домашна инвазия. (Да, знам. Никога не предполагай каквото и да било.)

— Като казвам „изтриваме“, имам предвид изтриване — настоя Меган.

Това не беше проблем за нас. Една от „адските фрийланс“ работи на съпругата ми беше написването на инструкция от десет страници, носеща заглавието „Десет компютърни хака, които всеки може да научи“. Тя знаеше как точно да „изчисти“ напълно един компютър, а не да използва безполезната „Изчисти Историята“ функция, на която повечето от нас, аматьорите, разчитаха. (Да, наясно съм и с това. Няма подобно нещо като „напълно изчистен“.)

Преди да се заровя в МИГ файла, бях започнал свой собствен проект, свързан с „Магазинът“. Бях се захванал със събирането на информация за основателя на тази институция. Всеки би предположил, че ще е много лесно просто да се потърси в Гугъл и да се отсее нужното от купищата факти за Томас П.‍ Оуенс, но информацията беше учудващо оскъдна. Оуенс беше роден в Лорейн, Охайо, през 1939. Това го правеше на седемдесет и осем години. Живееше в Аризона и притежаваше къща в Ню Йорк. Беше основал „Магазинът“ преди около двадесет години. Тогава бил грозен и примитивен сайт, в който Оуенс продавал книги, канцеларски материали и отдавна забравени десертчета като вафли „Неко“ и турски карамел „Бономо“.

Бизнесът (тогава наречен „Твоят магазин“) бил достатъчно успешен, за да бъде отразен в статия в „Уолстрийт Джърнъл“ и „Крейнс Ню Йорк бизнес“. През 1998 Оуенс продал „Магазинът“ на инвестиционна група.

От този ден насетне не можах да намеря абсолютно нищо за този човек.

Пръстите ми танцуваха върху клавиатурата, когато Меган каза:

— Прочете ли файла за МПГ?

— Все още не. Тъкмо ще почвам. Досега търсех информация за Томас П.‍ Оуенс.

— Така ли? Е, зарязвай всичко, приятелче, и ела тук. Това направо ще ти отнесе главата.

21

Докато четях меморандума на компютъра, ръцете и краката ми буквално се тресяха. Единственото, което можех да кажа в момента, беше фразата с широко приложение: „Майка му стара!“. И то не само веднъж.

— Това истина ли е? — учудих се аз.

— Да.

— Двойно майка му стара!

Членове на Сената заговорничеха да прокарат поправка в Конституцията, която щеше да превърне „Магазинът“ в най-важната и печеливша компания в Америка… и вероятно в света.

Хванах Меган нежно за раменете.

— Откъде го взе това? — попитах аз.

Без да й мигне окото, съпругата ми отговори:

— Хакнах го.

— Хакнала си го? — учудих се. — Кога точно…

— Не започвай, Джейкъб. Не питай. Не се тревожи. Просто се научих — отвърна тя.

Това умение беше много по-напредничаво от информацията, която се съдържаше в упътването с компютърни хакове, върху което беше работила.

— Меган, това е нещо сериозно. Могат да ни убият заради него — притесних се аз.

Съпругата ми стана и ме погледна.

— Не, Джейкъб. Това е нещо сериозно, защото петима сенатори си играят с жителите на Съединените щати. Това е нещо сериозно, защото „Магазинът“ е на някакъв странен поход, който цели… не знам… да завземе света. Ще правим ли проучването си както трябва, или хич няма да го правим? Ако отговорът е „не“, тогава да се връщаме в Ню Йорк и да забравим за Ню Бърг, „Магазинът“ и книгата ни.

Приближих се до Меган. Прегърнах я, наврях лице във врата й и я целунах.

— Права си, разбира се. Омъжена си за смешник, а не заслужаваш…

— О, я стига. Ще го направим. Ще продължаваме, докато не пречупим „Магазинът“ или те не ни…

Съпругата ми се подвоуми само секунда.

— Или те не ни какво? — попитах аз.

— Убият.

22

Работата ни в центъра за обработка на поръчките беше изключително изтощителна и много скучна — натовари стормъра със стока до пръсване и после го разтовари в центъра за опаковане. След това го направи отново и отново, и отново…

Много бързо работата на Меган стана по-лесна от моята. Сам Рийд, мениджърът на групата, който ни даваше задачите, си я беше харесал. Докато аз товарех и опаковах конска тор, чували с брашно и дори фитнес оборудване, Меган работеше с книги, козметика и поздравителни картички.

Сам наричаше съпругата ми „моята сладка ирландка“ и „моята червенокоса красавица“. Често слагаше кльощавите си, космати ръце на раменете й, когато й говореше, и веднъж дори й каза, че не е необходимо да закопчава горното копче на униформата си. Предложението му беше последвано от зловещото „Момчетата обичат да надничат в пазвите на момичетата“. Да, Сам беше истинско вдъхновение.

Ако това се случеше в някоя друга компания, Меган щеше да подаде жалба в „Човешки ресурси“, но постоянно си напомняхме, че крайната цел на престоя ни тук не е да опаковаме слушалки, плюшени мечета и сгъваеми столове, а събирането на информация, която да разкрие пред Америка истината за „Магазинът“.

Двамата със съпругата ми пътувахме към дома си в деня след барбекюто ни с Бете и Бъд.

— Да не съм започнала да губя представа за времето на това ненормално място? — попита Меган. — Не вечеряхме ли снощи с Бете и Бъд?

Четеше графика за вечерта на таблета си.

— Да — отвърнах аз. — Барбекю и половин бутилка „Джаки Ди“.

— Е, знаеш ли какво? Имаме съобщение. Запазили са маса за седем в японския ресторант „Минка“ и ни очакват за вечеря.

— Откъде знаят, че сме свободни? — учудих се.

— Как ли? Знаеш как. Графиците на всички са достъпни, а ние не сме писали нищо за седем часа. Затова правилно са предположили, че сме свободни.

Час по-късно вече бяхме в „Минка“ заедно с Бете и Бъд пред огромен поднос със суши, чиния пиле терияки и препържени свински котлети. Човек можеше да си изгуби ума в Ню Бърг, но не и теглото.

— Дали „Минка“ не е името на хората, които държат ресторанта, какво мислите? — попитах аз.

— Не — отвърна Бете. — „Минка“ е традиционен японски дом. Когато проектирах ресторанта, смятах, че селският му вид ще действа успокоително.

— Когато си го проектирала? — учуди се Меган. Въобще не се справи със скриването на изненадата си от изказването на тази обикновена жена в нейната обикновена жълта рокля… че е архитект.

— Аха. Знам, че не приличам на такъв, но съм архитект.

Оказа се, че Бете е проектирала половината магазини и ресторанти в Ню Бърг. Имаше диплома от университета „Карнеги Мелън“. Беше стажувала в „Скидмор, Оуингс и Мерил“.

— Предполагам, че ти си неврохирург, Бъд? — попитах през смях.

— Опасявам се, че не. Бете е мозъкът в нашето семейство. Аз съм охранител в химическия склад в центъра за обработка на поръчките — отговори той.

— Минаваме покрай него всеки ден на път за работа — отбелязах аз.

— Благодарение на моя пропуск — започна Бъд — двамата с Бете дойдохме да ви видим през първия ви работен ден.

— Слушайте ме много внимателно — каза съпругата му. — Ще ви помоля за услуга.

— Разбира се — отвърна Меган. — Каквото кажеш.

— О, няма да е много трудно — обясни Бете. — Просто не казвайте на другите, че съм архитект…

— Или пък че аз съм охранител.

— Но сигурно има други, които знаят — предположи съпругата ми.

— Някои да. Други — не — отвърна Бете. — Колкото по-малко хора разполагат с тази информация, толкова по-добре. Това трябва да е единадесетата заповед в Ню Бърг.

Мамка му! Бяха изнервени. Бяха параноични дори за стандартите на Ню Бърг. Независимо дали ни бяха приятели или не, дали бяха шпиони или не… трябваше да попитам.

— От какво толкова се страхувате?

Настъпи мълчание.

— От всичко. От абсолютно всичко — отвърна Бъд.

След подобен отговор нямаше какво друго да се каже.

Забелязах кръжащия пред прозореца дрон. Ако я пуснехме вътре, джаджата щеше да си опита парче от сушито.

Бете и Бъд се спогледаха. Усмихнаха се един на друг. И помахаха на дрона.

23

Настана време за училище. Двамата с Меган бяхме много разтревожени.

Знаехме с какво нежелание Линдзи и Алекс оставиха учителите и приятелите си в Ню Йорк — смятаха, че постъпваме егоистично, като ги заточваме тук. Нямаше как да забравим това, тъй като постоянно ни го напомняха.

Също така бяхме наясно, че като две нахакани и отворени нюйоркски хлапета щяха да бъдат негативно настроени и саркастични относно гимназията в Небраска. Затова се бяхме приготвили за най-лошото, когато се върнаха у дома след първия учебен ден.

— Как беше на училище? — попита Меган и се приготви за оплакванията, обвиненията, вината.

— Яко — отвърна Алекс.

— Доста яко всъщност — добави Линдзи. — Знаете ли, че дават чисто нов мобилен телефон на всяко хлапе? Вижте! — Дъщеря ни извади такъв от раницата си. — Можем да го напълним с всякакви приложения, и то безплатно. Всичко, което не е с порнографско съдържание.

— Освен това всеки получи чисто нов лаптоп — добави Алекс. — Можете да изхвърлите стария ми.

Този така наречен „стар“ лаптоп беше върхът на сладоледа миналата година, но въпреки това не можеше въобще да се сравнява с новия в ръцете на сина ми. Той беше снабден с най-доброто, което Силициевата долина можеше да предложи. Алекс ми показа с какво разполага новата му машина: гъвкав екран, който можеше да навие на ролка, „проверка на ретината“, за да може да влиза без парола… имах чувството, че съм попаднал в 2040 година… или може би 2040 вече беше настъпила в Ню Бърг.

Така. Имаше логика всяко училище, което имаше връзка с „Магазинът“, да бъде меката на високите технологии в електрониката. За съжаление, това беше всичко, което научихме за първия учебен ден, тъй като двете ни деца се оттеглиха в стаите си, за да разучават новите джаджи.

Ден втори обаче ни изненада още повече.

Продължаваха да обичат училището.

Имам предвид, че… наистина го бяха заобичали.

Обичаха го като нищо друго преди. Повече дори от безумно скъпите частни училища, които посещаваха в Ню Йорк.

Обичаха учителите. Обичаха учениците. Обичаха часовете. Обичаха спортните отбори, училищните цветове, дори храната в столовата. („Татко, имат дори истински суши шеф.“)

Всеки ден слушахме за „този готин учител по компютърни науки“ или „за това готино момиче с онази много яка татуировка на калинка на врата“.

С Меган си мълчахме през първите една-две седмици, но нещо не беше както трябва.

— Така — започна нервно съпругата ми една вечер. — Не съм предполагала, че някога ще го кажа, но мисля, че децата харесват училището прекалено много.

Обикновено бихме се засмели на подобно нелепо изказване, но тя беше права. И това ни плашеше.

— Дали не ни лъжат, за да ни накарат да се чувстваме добре? — попитах аз.

— Децата ни рядко лъжат. И въобще не им пука как се чувстваме ние — отвърна Меган.

— Освен това имат много повече приятели, отколкото в Ню Йорк.

Наистина беше така. Алекс и Линдзи всеки ден водеха нови хлапета у дома. Хлапета с огромни усмивки върху красиви лица. Започнах да ги наричам Усмивчовци. Усмивчо Джейсън, Усмивчо Андрю, Усмивка Ема…

— Знам, че ще прозвуча като някоя луда — каза Меган, — но тийнейджърите не трябва да са толкова щастливи.

Децата ни не бяха същите, бяха променени. Имахме чувството обаче, че тази промяна не е на добре.

Разговорът ни секна, когато Алекс влезе в стаята.

— Хей, кога ще вечеряме? — попита той. — Трябва да съм при приятеля ми Нейтън след половин час. Между другото, Линдзи каза ли ви за имейлите по Програма „Живот“, които двамата получихме?

— Програма „Живот“? — учуди се Меган, докато слагаше зеленчуците в микровълновата. — Звучи ми като хранителен режим.

— Не. Всъщност е страхотна — отвърна Алекс. — Направихме няколко теста през втория учебен ден. Има хора, които ги проверяват и преценяват в какво ще е добър всеки един от нас. На тази база ще организират целия ни училищен експириънс — така го наричат. За мен например казаха, че мога да стана доктор. Искат да се присъединя към клуба по химия, да се обучавам в Бърза помощ на Ню Бърг и да се запиша на няколко курса по биология. Няма да повярвате какво казаха за Линдзи. Според тях ще се превърне в някакъв търговски гений. Трябва да се запише на всички онези допълнителни курсове — не ги разбирам много, но са свързани с теми от рода на защо хората си купуват и искат разни неща, димбография…

— Демография — поправи го Меган.

— Струва ми се, че е малко рано да се планира чак толкова напред — казах аз. Не бях ядосан, но определено бях обезпокоен.

— На мен всичко ми звучи чудесно — отвърна Алекс. — Искам да кажа, татко, че не е така. Никога не е прекалено рано да започнеш. А и тези хора в училище знаят какво правят.

Кое е това хлапе, с което говоря? Какво се е случило със сина ми Алекс?

— Но, скъпи — възпротиви се майка му, — едва сега започваш да живееш живота си. Няма как да знаеш какъв искаш да бъдеш или…

— Така ли? Защо не, мамо? Дори Линдзи е съгласна с мен. Има логика.

Синът ни се усмихваше. Това беше същата усмивка, която бях виждал на лицата на приятелите му. Тя беше чаровна, но някак си празна и сякаш искаше да ни убеди, че „всичко в света е наред“. Усмивка ала Ню Бърг.

— Обадете ми се, когато вечерята е сервирана — извика той и ни остави.

Двамата с Меган се спогледахме. Не промълвихме няколко секунди.

— Добре, добре — наруших тишината аз. — Знам, че всичко това звучи малко шантаво, но може би преиграваме. Може би наистина е нещо добро. Има логика.

— Не съм съгласна. Джейкъб, наричат го Програма „Живот“. Линдзи и Алекс са деца. Не са възрастни. Програмират ги. За цял живот!

— Нека се успокоим. Както казах, това може да е нещо хубаво.

— Наистина ли мислиш така? — попита Меган.

Поклатих глава. Бях объркан. Разтревожен.

— Не.

— Да не би да се опитват да ни отнемат децата? — попита съпругата ми.

Отново поклатих глава.

— Това е лудост, нали? Имам предвид, че… не могат да го направят, нали?

Дали не могат?

Микровълновата изпиука. Меган извика Алекс и Линдзи. И двамата дойдоха на бегом.

И двамата се усмихваха.

24

Имаше си основателна причина двамата с Меган да бъдем избрани „да помагаме“ в Деня на специалните изкуства, но тогава не я знаехме.

Партито щеше да се проведе в Голямата приемна зала. Гостите щяха да са известни художници, дизайнери, писатели и философи, както и някои от рядко вижданите двигатели, които стояха зад света на „Магазинът“.

Голямата приемна зала беше точно копие на Версай: фрески в стил Фрагонар[9], пищни (и вероятно автентични) мебели в стил Луи XIV, полилеи от злато и кристал. В единия край на огромното помещение имаше сцена с катедра.

Сред знаменитостите се лутаха около стотина души, които работеха за „Магазинът“. Не познавах никой от тях, но бяха лесни за разпознаване. Всички носеха електронни баджове, на които пишеше: „АЗ СЪМ ОТ МАГАЗИНЪТ. ДОБРЕ ДОШЛИ“.

След като гостите пиха шампанско и се почерпиха с ордьоври, полилеите премигаха и те заеха местата си. Двамата с Меган и още шестима „помагачи“ препускахме наоколо като плъхове и събирахме мръсни чинии, чаши и салфетки. След това се разположихме зад гостите и се загледахме.

Една много красива млада жена, облечена в тъмносин костюм, се приближи до катедрата.

— Изабел Толедо — прошепна ми Меган.

— Така ли се казва? — попитах шепнешком.

Съпругата ми завъртя очи.

— Не, идиот такъв. Това е името на дизайнерката на костюма.

— Аха.

— „Беседите на Магазинът“ по време на Деня на специалните изкуства са истински успех — започна жената. — Днес е петият път, в който се провежда събитието, и за нас е огромно удоволствие да посрещнем доктор Дейвид Уернър — световноизвестен икономист и професор по икономика в „Харвард“.

Жената изрецитира още няколко хвалби по адрес на госта и завърши:

— Речта на доктор Уернър е озаглавена „Скритото и неочаквано влияние на изкуството и музиката върху икономическото стабилизиране“.

Професорът зае мястото си зад катедрата. Той беше немощен старец на около седемдесет и пет, облечен в тъмносив костюм със светлосиня папийонка.

Съвсем бързо обаче разбрахме, че няма нищо немощно в него.

Първоначално не продума нищо. Просто огледа присъстващите със сериозно изражение на лицето — главата му се местеше бавно от ляво надясно. Накрая заговори:

— Поканиха ме да говоря за изкуство и музика. Сигурен съм, че всички бихме се насладили на една дискусия за подобни благородни удоволствия. Само че нямам намерение да се спирам на тях. Ако не харесате онова, което имам да ви кажа, хич не ми пука.

Някои от присъстващите се спогледаха едни други — къде с притеснение, къде с объркване. Жената, която представи доктор Уернър, стана светкавично от мястото си и напусна залата. Професорът продължи:

— Нека се изясним от самото начало. — Последва пауза, а след нея гласът му направо изригна: — Не ви харесвам! Никого от вас!

Неколцина от присъстващите се разсмяха, но професорът бързо ги накара да замълчат, като махна с ръка.

— Не… не се смейте — извика той. — В интерес на истината… — Последва нова пауза, а след нея извика още по-силно и от преди малко: — Всички вие ме отвращавате. Това място ме отвращава. Само като чуя за „Магазинът“, и започва да ми се повдига.

Присъстващите отново започнаха да се споглеждат. Надигаха вежди. Зяпваха. Мърмореха. Шептяха.

Чух някой да казва: „Това сигурно е шега“.

Нещо вътре в мен обаче знаеше, че такава няма. Проповедникът беше излязъл пред еретиците и смяташе да хвърля огън и жупел.

Въпросът беше дали само ние с Меган бяхме съгласни с него?

— Просто вижте злото, което вие и „Магазинът“ отприщихте — изкрещя доктор Уернър. — Не ви стигна да манипулирате обществото, като продавате на изключително ниски цени и елиминирате конкуренцията в една свободна капиталистическа система, но също така се превърнахте в основния събирач на лична и служебна информация за вашите клиенти.

Мърморенето ставаше все по-шумно. От време на време някой от публиката изсъскваше. Други пък освиркваха раздразнени.

— „Магазинът“ е хванал в плен умовете и портфейлите на Америка, защото следи и записва всичко, което американците правят. Той е наясно какво търсят хората, за какво копнеят. Той знае и анализира всичко, което другите правят онлайн — независимо дали е качествено или безвкусно. Той знае кога се хранят американците и с какво се хранят. Той знае какво гледат хората и кога го гледат. Дори знае кога се чукат и с кого…

Двамата с Меган се спогледахме изумени. Този тип Уернър хвърляше бомби на истината към публиката — неща, в които наистина вярвахме.

Присъстващите обаче не го подкрепяха. От двете страни на сцената се появиха две едри бабанки в евтини черни костюми.

Доктор Уернър нямаше намерение да се отказва. С всяко следващо изречение сърцата на двама ни с Меган забиваха все по-бързо и ставаха все по-щастливи.

— „Магазинът“ има лобисти във Вашингтон, хиляди на брой. Също така е изградил мрежа от шпиони и контрашпиони, които са проникнали във всеки щат, а вероятно и във всяка страна в света — добави професорът по икономика. — Мога само да предполагам, че най-близките до правителството агенции — организации като ФБР и ЦРУ — са негови съучастници.

Двамата с Меган се огледахме наоколо. Мнозина от присъстващите бяха станали на крака и крещяха на Уернър:

— Махай се оттук, по дяволите.

Онези, които бяха останали на местата си, тропаха нервно с крака.

— А най-лошото от всичко… — продължи професорът, но така и не успя да довърши.

Двете бабанки в черни костюми се спуснаха към него, хванаха го под мишниците и го извлякоха от сцената. Докато старецът се опитваше да се измъкне от хватката им, присъстващите ликуваха.

— Не казвай нищо, Джейкъб — предупреди ме Меган. — Не го поглеждай. Не поглеждай и мен. Не се усмихвай. Нека просто отсервираме тези чинии, сякаш нищо не се е случило.

Разбира се, съпругата ми беше права. Дори най-дребната реакция от наша страна би ни издала, че сме бунтовници.

— Трябва да се срещна с този тип.

Проправих си път към предната част на залата, към една врата, която водеше зад сцената. Красивата жена със синия костюм провеждаше сериозен разговор с двете бабанки, които бяха извели професора.

— Извинете ме — започнах аз, — чудех се дали можете да ме упътите към доктор Уернър.

Тримата се спогледаха за момент.

— Няма го — отговори първият мъж.

— Знам. Видях как… хм… си тръгна от сцената. Надявах се да…

— Няма го — повтори вторият мъж.

— Можете ли да ми кажете в коя посока тръгна? Сигурно ще успея да го…

— Не — прекъсна ме жената и направи жест с ръка. — Доктор Уернър… вече не е сред нас.

25

Получихме тази покана по имейла от Бете и Бъд.

Реакцията на Меган беше същата като моята.

— Кога не е 1984 в Ню Бърг? — попита тя.

Независимо каква беше годината, отидохме с шоколадов пай в ръце и цял куп листчета в задните си джобове.

— Мисля, че вече познавате половината от хората тук — каза Бете.

Права беше. Голяма част от двадесетината присъстващи на барбекюто бяха помогнали да се пренесем през първия си ден тук. Един от тях някак си се беше озовал точно до мен.

Срам ме беше да си призная, че помнех Марк Стантън, защото Марк и съпругата му Куки бяха единствените афроамериканци в тази колекция от бели нюбъргски лица.

— Здрасти, Джейкъб, мой човек — поздрави ме Марк.

Чукнахме юмруци.

— Къде е Куки? — попитах го аз.

Марк сви рамене и се измъкна от въпроса.

Междувременно Меган говореше с Мари Димано, вдовицата, която беше главният организатор на помощта, която ни беше оказана в деня на нанасянето ни.

Красива жена разнасяше питиета с ром в пластмасови чашки. Двама красиви мъже, които не познавах, играеха на мързелив бадминтон.

За момент се сетих, че има и по-лоши неща от почивката със студена напитка в ръка в един топъл следобед в Небраска.

За съжаление, този щастлив миг отмина бързо, защото се сетих, че под масата за пикник има видеокамера, както и на поне още три места върху улуците на къщата. Разпознах още един от мъжете, който се занимаваше със скарата — той беше едната бабанка, извела доктор Уернър от сцената. Наблюдавах как аудио-видео дронове прелитаха над малки групички от гости. Не можех да спра да се чудя защо Марк Стантън не ми даде ясен отговор, когато го попитах къде е съпругата му.

Беше ни необходим около час, докато изядем всички пържоли (отлични) и ребърца (изключителни), които Бете и Бъд ни сервираха. До 19:00 часа бяхме омели и последните трохички от шоколадовия пай и кокосовата торта. Изгубиха се също и два боровинкови пая. Видеокамерите записаха едни доста доволни от храната гости.

Кой да знае, че вечерта едва сега започваше?

Една от гостенките, приятна на външен вид жена, която работеше в центъра за обработка на поръчките, почука кафената си чашка с лъжица и заговори:

— Всички ме познавате. Аз съм Лин Харис. Също така знаете, че моментът е подходящ, нали? — попита тя.

Явно всички освен Меган и мен знаеха за какво става въпрос, защото започнаха да аплодират и да викат весело.

— Точно така. Това е перфектното време за „Магазинерска беседа“ — заяви Лин Харис и погледна право в мен и Меган. — Мисля, че трябва да обясним на новите ни съседи за „Магазинерската беседа“. Не се страхувайте. Избираме си теми, които не са свързани с Ню Бърг и „Магазинът“. След това ги слагаме в малка торба, теглим една от тях и започваме дискусия. Тя продължава, докато всички не се изморим или някой не започне да се държи гадно.

Лин се засмя. След малко добави:

— Този път аз написах темите.

Разбира се, нямаше как да си държа устата затворена:

— Я ми разясни, ти измисли темите и ги сложи в торбата или темите ти бяха дадени и ги сложи в торбата?

Единият от мъжете, който играеше бадминтон, отговори:

— По малко от двете. Наистина няма значение откъде идват темите.

— Звучи ми много забавно — заяви Меган.

Бях едновременно горд и нервен, че съм женен за жена, която може да лъже толкова убедително.

— Меган, ти ще теглиш първата тема — каза Лин. След малко добави: — Джейкъб, ти можеш да я прочетеш.

Всички аплодираха, а Бъд се провикна:

— Давай, Меган. Избери някоя добра.

След няколко секунди съпругата ми ми подаде листче.

Прочетох първата тема за „Магазинерската беседа“.

— Запазване на поуни. — Обмислих написаното и побързах да добавя: — Може би трябва да е „опазване“, а не „запазване“.

— Не, правилно си е — отвърна един пълен тип на средна възраст. — Вдигна се голяма врява около онова индианско гробище, което намериха, когато започнаха да копаят за новата плантация. Някои смятат, че трябва да бъде оставено на мира, а други не дават и пет пари. Индианците…

— Местните американци — поправи го Марк Стантън.

— Аха, местните американци… ги няма.

— Е, не мисля, че това решение е наше — намеси се Мари Димано. — Хората от „Магазинът“ трябва да решават такива неща.

Намеси се и Бете. Звучеше весела, но гласът й беше непоколебим:

— Точно така. Защо въобще да участваме в каквото и да било решение?

Двамата с Меган бяхме наясно, че Бете е саркастична, но се зачудих колко от другите също го бяха осъзнали.

Забелязах как Бъд потупа нежно ръката на съпругата си, сякаш й казваше „Успокой се, скъпа“.

— Тегли следващата тема, Меган. Гледай да не е толкова спорна — каза Бъд.

— Ще дам всичко от себе си — отвърна съпругата ми. Съвсем скоро имах нова тема за четене: — Корнхъскърски футбол!

Там, откъдето идвам, спортните „дискусии“ можеха да доведат до писъци, заплахи и извадени пистолети. Съвсем скоро научих, че положението в Ню Бърг не е много по-различно.

— Тази година са просто шайка шибани загубеняци — заяви един тип с шкембе, който по ирония на съдбата носеше тениска на Небраска.

— На мен ми изглеждат като победители — заяви бабанката от лекцията на Уернър.

Намеси се и Бъд. Гласът му беше малко по-силен от необходимото:

— Да, победители са, стига да не играят с Охайо, Мичиган, Пенсилвания и Уисконсин. — Повечето от присъстващите се разсмяха.

Един млад мъж обаче не беше съгласен. Той стана на крака и каза гневно:

— Кой, по дяволите, си ти? Джо Бък[10] ли?

Друг млад мъж стана на крака и отвърна:

— Мери си приказките, Карл. Има жени тук.

— Хайде всички да се успокоим и да запазим добрия тон — настоя Лин. — Това е просто футбол.

В цялата суматоха се надигна един нов глас:

— Просто? Просто футбол?

Една от двойките се насочи към алеята.

Заговори Лин, която очевидно беше нервна:

— Ще карам Меган да тегли, докато не изберем тема, на която да водим цивилизован разговор.

Групата се умълча, но вече никой не се усмихваше.

Лин отново подаде торбата на Меган.

Съпругата ми извади едно листче и ми го сложи в ръката.

Прочетох на глас:

— Доктор Дейвид Уернър.

Няколко „Кой?“ и „Кой е този?“ възгласи се надигнаха от присъстващите.

Побързах да им отговоря:

— Това е човекът, който говори на събирането онзи ден. Той разобличи „Магазинът“.

— Чух за него. Ненормалник някакъв — обади се една жена.

— Съпругата ми помагаше на онова място. Каза, че този е маниак. Дори се наложило да го свалят от сцената.

Присъстващите започнаха да се раздвижват. Разменяха си мнения и идеи. Някои бяха изричани на доста висок глас.

— Струва ми се, че този е бил голям задник.

— Аха. Ако живееш тук, трябва да си наясно със сделката. Слушаш „Магазинът“. Градът е техен.

— Е, не бих казала, че съм съгласна с мнението на Уернър, но той определено има право да… — изрече една особено смела и глупава жена.

Друга жена веднага й се противопостави:

— Въобще няма право да идва тук и да си прави вятър на устата. Вероятно е един от онези тъпанари, които ни завиждат за хубавия начин на живот.

Бете стана на крака. Гласът й беше спокоен, но непоклатим:

— Мисля, че Уернър имаше право по доста въпроси.

Изведнъж всички се умълчаха. Бете бързо огледа присъстващите. Лицето й представляваше смесица от объркване и гняв.

— Какво ви има бе, хора? Толкова много ли се страхувате от „Магазинът“, че дори не смеете да споделите мнението си по време на барбекю?

— Не се страхуваме. Просто сме щастливи — провикна се Марк Стантън. — Толкова ли е лошо?

Бете му отговори веднага:

— Нека те питам нещо. Съпругата ти Куки също ли е щастлива? Толкова ли е щастлива, че вече не я виждаме?

— Бъд, накарай съпругата си да млъкне — изкрещя един по-възрастен мъж.

Лин Харис също се присъедини към глъчката.

— Няма друго място в цяла Америка, което да е толкова хубаво, колкото това. Простете ми, че просто ще си взема пазарската торба и ще си тръгна.

Лин Харис, съпругът й и още две двойки се насочиха към алеята.

— Не схващаш ли, Бете? На нас ни харесва да живеем тук. Смятаме, че е перфектно, по дяволите — заяви един от бадминтонците.

Тогава се случи.

Бете погледна право в мен и Меган и попита:

— Вие, приятели, знаете за какво говоря, нали? Трябва да се съобразяваме с много ограничения, наложени ни от „Магазинът“. Нашите животи са си наши. Съгласни сте с мен? Нали?

Не отговорихме.

Бъд се присъедини към нея.

— Стига де. Знаете, че е права. Знаете го. Нали? Джейкъб, Меган. Кажете нещо.

Не го сторихме.

Бяхме изправени пред избор, който беше изключително ужасен. Двамата със съпругата ми можехме да кажем онова, което мислим, и да прецакаме прикритието си или можехме просто да излъжем и да продължим напред с книгата си.

В този момент видимо непоклатимият Марк Стантън се пречупи и се разкрещя:

— Всичко това са глупости, Бете. Нямаше да имаме нищо, ако не беше „Магазинът“.

Хората бяха съгласни с изказването му и още няколко си тръгнаха. Някои пожелаха приятна вечер от учтивост, а други се ометоха сърдити, без да промълвят и дума.

— Какво ще правим? — попита ме тихичко Меган.

— Трябва да се опитаме да запомним всичко случило се тук тази вечер, след което да го запишем, когато се приберем.

26

Колите бързо напускаха алеята, сякаш бягаха от някакво бедствие. Само Мари остана. Тя говореше с Бете и Бъд.

Чухме я да казва:

— Благодаря за партито. Но вие двамата трябва да се научите кога да си държите устите затворени. Утре ще дойда да си прибера купите.

И тогава останахме само четирима. Бете и Бъд. Меган и аз.

— Благодаря — казах. — Наистина беше много интересно. Забавно и интересно.

Бете погледна тъжно Меган.

— Наистина ли мислиш така? Проблемът е, че… — но беше прекъсната от мъжки глас, който се разнесе от другия край на двора:

— Извинете ме, приятели — каза той. Забелязахме двама полицаи — мъж и жена, — които вървяха към нас. — Получихме оплаквания, че партито ви е много шумно.

Бъд, който беше нацупен и ядосан, отговори:

— Това е просто барбекю. Колко шумно може да е?

— Вие ли сте собственикът на тази резиденция? — попита полицаят.

— Да, двамата сме — отвърна Бете.

— Е, може би е време да си изпратите гостите и да започвате с почистването — предложи служителят на реда.

— Ние сме единствените останали гости — отбелязах аз.

— И тъкмо си тръгвахме — добави Меган.

Двамата дарихме Бете и Бъд с глуповати усмивки. Полицаите се насочиха към изхода.

— Чакайте, чакайте, чакайте — провикна се Бъд. — Меган, Джейкъб. Искам да ви кажа нещо, хора.

Последва мълчание. Бете беше забила поглед в земята. Очите на Бъд бяха влажни.

— Обещайте ми — каза той. — Обещайте ми, че няма да станете като останалите.

Преди да успея да отговоря, Бете се намеси:

— Бъд, скъпи, не ги карай да дават обещания, които няма да могат да спазят.

27

Двамата с Меган имахме доста пикантен материал, който да запишем, когато се прибрахме у дома тази вечер. Останахме до два часа, което вероятно не беше най-добрата идея. Следващият ден беше понеделник и трябваше да ставаме рано. Понеделниците ни искаха да сме в центъра за обработка на поръчките в 7:00.

— Имаме няколко минути — казах на Меган, когато стигнахме до местоназначението си. — Ще се опитам да посетя Бъд в химическия склад.

— Няма да ти позволят да отидеш на място, на което нямаш достъп — отвърна съпругата ми.

Вероятно беше права, но въпреки това исках да опитам. Освен това имах огромна вяра в способностите си да говоря глупости. Затова осигурихме на стотиците наблюдателни камери храна за размисъл. Благодарение на приложението за шофиране на „Магазинът“ стигнахме до портата на химическия склад петнадесет минути по-късно.

Пропускът ми не помръдна стоманената врата. От друга страна обаче, уведоми трима охранители, че хора, които нямат достъп до това място, се опитват да влязат.

— Да не се изгубихте? — каза една дребна и изнервена жена, придружена от двама мъже, които излязоха да ни посрещнат.

— Не. Знаем, че сме пред химическия склад. Исках да се отбия преди работа и да предам едно съобщение на нашия приятел Бъд.

— Ние работим в центъра за обработка на поръчките — поясни Меган.

— Каква е фамилията на Бъд? — попита жената.

— Робинсън. Бъд може да не е истинското му име, а да е само прякор.

Жената започна да натиска някакви клавиши на таблета си.

— Нямаме служител на име Робинсън тук. Нито Бъд, нито някой друг — отговори след малко тя.

Двамата мъже също цъкаха нещо на таблетите си. Единият от тях каза:

— Чакай малко. Този тип охранител ли е?

— Къде го видя това? — попита жената.

— Той е в П-списъка — отговори той.

— Да, охранител е — отбелязах аз.

— Да, в П-списъка е — потвърди охранителката. — Двамата със съпругата му са били прехвърлени.

— Какво, по дяволите, означава това? — попитах с прекалено силен глас. Изпитах същото гневно объркване, както когато библиотекарката ни каза, че съпругът й е бил прехвърлен, без да ни обясни какво означава това.

— Това означава, че Бъд и съпругата му са били прехвърлени. Понякога изпращат кандидатите за прехвърляне на интервю в централния офис в Сан Франциско, преди да бъдат преназначени — обясни единият от мъжете. След него се обади жената:

— Ако бях на ваше място, щях да се връщам на работното си място в центъра за обработка на поръчки. Не искаш да закъсняваш, Меган. Нито пък ти, Джейкъб. Дайте всичко от себе си днес. След това се приберете у дома и сгответе вкусна вечеря за Алекс и Линдзи.

Дотолкова бяхме свикнали всички да знаят всичко за нас, че въобще не се изненадахме, че имената ни не са тайна.

Единственото, което двамата със съпругата ми разбрахме, беше, че след по-малко от дванадесет часа след барбекюто Бете и Бъд бяха прехвърлени, бяха в процедура по прехвърляне или бяха разпитвани, преди да бъдат прехвърлени.

С Меган решихме да закъснеем за работа.

28

Отбихме в алеята на Бете и Бъд като двама полицаи по време на гонка. Дори спирачките изпищяха, когато спряхме, излязохме бързо и се насочихме към предната врата.

Звънец. Чакане. Тридесетинагодишна жена, доста красива, с дънки и тюркоазена тениска, с лента на русата си коса, която да я държи назад. Тъй като много от жителите на Ню Бърг изглеждаха като роднини, помислих, че тази непозната може да е близка на Бете. Може би братовчедка?

— Здравейте — поздравих аз. — Съжаляваме, че ви безпокоим толкова рано, но Бъд и Бете тук ли са?

— Кой?

— О, ние сме семейство Брендайс. Аз съм Меган. Това е съпругът ми Джейкъб.

— Здрасти — поздрави ни любезно жената. — Попитах ви обаче кого търсите?

Започвах да се обърквам също като тази непозната.

— Бете и Бъд Робинсън. Те живеят тук.

— Вероятно сте сбъркали къщата. Аз съм Тес Морис. Двамата със съпруга ми Питър и двете ни деца тъкмо се нанесохме.

— Кога? — попита Меган. — Кога се нанесохте?

— Пристигнахме снощи. Спахме на надуваеми дюшеци, докато днес не пристигна камионът с мебелите ни. Някои съседи дойдоха да ни помогнат. Помислих си, че сте част от тази група.

Последва кратко мълчание. И тримата се чувствахме неловко.

Някакъв мъж — доста висок, с чуплива черна коса — застана зад жената на вратата.

— Здрасти — поздрави ни той. — Аз съм Пит Морис. Току-що се нанесохме. С какво можем да ви помогнем?

Тес Морис му обясни на какво се дължи посещението ни и че сме се „объркали, като търсим двойка, която не живее тук“.

— Живееха тук довчера — обясни Меган. — Направихме си барбекю точно тук… миналата вечер.

— Съмнявам се — възпротиви се Пит, който сякаш искаше да каже: „Вие луди ли сте или какво?“. — На двора дори няма скара. Вече погледнах. И стаите са прясно боядисани. Заповядайте, влезте. Можете да вдишате миризмата на боя.

Влязохме. Били сме в този коридор и преди. Когато Бете и Бъд живееха тук, беше боядисан в светлозелено. Сега беше бежов. Погледнах тесния коридор, който водеше до кухнята. Видях Мари Димано да носи голям кашон. Миг по-късно се появи и Марк Стантън, който държеше голяма кристална лампа.

— Да — потвърдих аз. — Боята наистина е прясна. Мястото изглежда чудесно. Искам да ви питам още нещо. Вие двамата никога не сте чували за Бете и Бъд Робинсън, така ли?

— Не. Никога — отговори Пит.

Меган ми се притече на помощ.

— Е, както и да е. Добре дошли в квартала. Ще ви посетим с пай, руло или нещо такова. Наистина. Добре дошли — довърши тя.

— Благодаря. Мисля, че този град е перфектен за нас — каза Тес Морис.

Точно преди да се обърнем към отворената врата, отговорих:

— Да, мисля, че това място наистина е перфектно за вас.

29

Отказахме се да продължаваме да ровим в изчезването на Бете и Бъд. В центъра за обработка на поръчките чухме, че има два офиса, в които се правят инструктажи — единият в Сан Франциско, а другият в Атланта. Само че не знаехме как да започнем, камо ли откъде. Освен това с нашата дневна работа в „Магазинът“ и нощната ни работа върху книгата ни оставаха по-малко от четири-пет часа сън.

Дневната ни работа беше глупава. Двамата с Меган така и не се изморихме да се оплакваме един на друг от нея. Освен това беше тежка. Безинтересна. Скучна. Да караме стормърите си около огромния център за обработка на поръчките също беше изненадващо изтощително.

От друга страна обаче, работата си имаше важни преимущества. Лесно можехме да се слеем с хилядите хора, които работеха в „Магазинът“, и да се придвижваме незабелязано сред колегите си. Меган беше много приятен събеседник и изключително бързо предразполагаше хората да се отпускат пред нея и да й споделят. Понякога я осведомяваха за нещо пикантно относно делата на „Магазинът“. Но дори това беше плашещо. Дали нашите информатори ни казваха истината? Дали не докладваха на висшестоящите си, че душим наоколо? Някой въобще знаеше ли какво точно се случва в „Магазинът“?

Само след няколко седмици на това място въпреки болежките в гърбовете ни и преживяната скука бяхме на път да напишем една страхотна книга.

— Чуй — казвах често, — след година ще сме отново в Ню Йорк, на върха на света.

Меган се съгласяваше с мен. След това казваше, че ще ни спипат и четиримата ще изчезнем от лицето на Земята. Понякога говорехме. Понякога плачехме. След това правехме единственото възможно нещо: връщахме се към работата си по книгата.

Когато на таблетите на всички пристигна съобщението, че се е освободил постът на „Помощник групов мениджър“, който щеше да е подчинен на Сам Рийд, двамата със съпругата ми дори не си помислихме да кандидатстваме.

Няколко дни по-късно, докато товарех двадесет кашона с енергоспестяващи крушки и триста кутии с котешка храна „Фенси Фийст Класик“ на стормъра си, получих съобщение от Меган.

Когато двамата разговаряхме на обед, й споделих, че съм шокиран; та тя дори не беше кандидатствала за поста.

— Аз също бих била шокирана… — отвърна Меган. — Само че тъпият ми мениджър Сам Рийд е отговорен. Каза, че решението е негово. Обясни, че го е взел, защото съм „много приятен човек“.

— И имаш много приятен задник — добавих аз.

Двамата се засмяхме, но нека си го признаем, подобни неща никога не се нравят на един съпруг.

Двамата с Меган се съгласихме, че най-правилно ще бъде да се правим на благодарни на Сам и да се опитаме да създадем повече възможности за събиране на информация за книгата ни. Така че на малкото парти по повод повишението на съпругата ми (няколкостотин души, изискано бордо „Лафит Ротшилд“ и същите изкушения с хайвер, които сервираха по време на речта на доктор Уернър), когато Сам вдигна тост за Меган и каза: „Кой би предположил, че ще бъдем възнаградени с такова слънце от Ню Йорк?“, съпругата ми се усмихна.

И каза:

— Не мога да се сетя за по-хубаво място от Ню Бърг, на което да грея.

„Оскар“ за най-добра женска роля отива при Меган Брендайс.

Не можех да спра да мисля, че утре съпругата ми щеше да работи зад бюро, а аз зад волана на стормър. Погледнах напред и видях Сам Рийд и Меган. Позираха за снимка. Постоянно присвяткаха светкавици на телефони. Сам прегърна съпругата ми през кръста. Ръката му продължи надолу към място, на което не биваше да бъде. Гледах и чаках Меган да го скастри. Не се случи. Може би трябваше да остави Сам. Или може би не трябваше.

Параноята ми не беше крайна, но определено се беше насочила в тази посока.

Казах си, че всичко ще е наред за известно време. Може би ми бяха повлияли всички онези табели в центъра за обработка на поръчки, на които пишеше „БЕЗ ТРЕВОГИ“.

30

— Алекс, веднага изключи тази проклета камера — каза със сериозен глас Меган.

Двамата бяхме забелязали, че Алекс и Линдзи са в кабинета ни и се крият зад купчина стари броеве на „Уолстрийт Джърнъл“. Правеха ни поредното видео на онези плоски джаджи, които им позволяваха да изпращат съобщения, да телефонират, да записват и обработват видеа.

През последните три дни ни снимаха непрестанно. Снимаха ни, докато пиехме кафе сутрин. Снимаха ни, докато говорехме по телефона, докато пазарувахме, докато миехме колата, докато правехме всичко, освен когато бяхме под душа или на тоалетната чиния… макар да не бях сигурен дали сме се отървали от това унижение.

— Имаме доста добър материал на двама ви, докато спите — споделиха децата ни.

Обясниха ни, че го правят за училищен проект, наречен „Мил дом Ню Бърг“.

— Ще направим колаж — обясни Алекс. — Ще има много снимки. Ще сложим много готина музичка. Може би Бек. Ще го направим като един много интересен документален филм, нали се сещате?

Не се сещах. А и непрестанното снимане ми лазеше по нервите.

— Добре — каза Линдзи. — Ако не ви пука за училищните ни проекти, просто ще си седим незабелязани тук.

— Разбира се, че ни пука за училищните ви проекти — отвърна Меган и си пое дълбоко въздух. — Но двамата с баща ви работим в момента. Знаете колко важен е нашият проект.

— Значи не можем просто да си седим кротко тук? — попита Алекс.

— Защо ви е дори да го правите? — учудих се аз.

Децата ни продължаваха да ни даряват със стандартните си нюбъргски усмивки, но когато Линдзи отговори, в гласа й определено се усещаше раздразнение:

— Да. Прав си. Защо ни е да го правим?

Обърна се към брат си.

— Да вървим — нареди му тя.

Двамата излязоха през вратата.

— Не бяхме ли прекалено груби? — попита Меган.

— Не — отвърнах аз. — Това е много дразнещо — този внезапен копнеж на децата да са винаги край нас.

— Може би просто порастват и искат да са с нас.

— Никога не съм искал да бъда с моите родители — признах си.

— Не съм изненадана. Познавам родителите ти.

— Ето това беше грубо.

— Децата просто искат да бъдат край нас. Толкова ли е лошо?

— Не знам — отвърнах аз. — През по-голямата част от времето, което прекарват с нас, просто не… участват. Не говорят много, докато сме онлайн или докато четем. Идват в кабинета само за да… — не можех да намеря правилната дума.

Меган ми помогна:

— За да дремят.

— Не, не просто да дремят. Наблюдават ни. Имам чувството, че ни шпионират.

Съпругата ми се засмя. Наведе се и ме целуна.

— Шпионират ни единствено дроновете и камерите.

— А сега тези дронове и камери наблюдават как децата ни ни шпионират. Виж, да си кажа честно, започвам да се тревожа. Харесват училището си. Харесват приятелите и учителите си… а сега и този проект. Той е перфектният пример. Толкова са погълнати от него, че се превръщат в… не знам. Просто не са Алекс и Линдзи, които познаваме.

— Разбирам те, но така или иначе това щеше да се случи — отвърна Меган.

— Превръщането им в непознати ли?

— Не. Те просто порастват.

Двамата се върнахме към лаптопите си, но не задълго. Някой почука и в кабинета ни влезе Алекс.

— О, скъпи, стига толкова снимане — каза му Меган. — Моля те.

— Няма — отвърна той. — Няма да снимаме повече. Искам да говоря с вас. — Усмивката не слизаше от лицето му. Колко по-лошо можеше да стане?

— Давай — подканих го аз.

— Тази книга, която пишете…

— Какво за нея? — попита Меган.

— Спрете. Спрете да работите над нея. Спрете да я пишете.

— Защо? — учудих се.

— Моля ви, просто спрете — отвърна синът ни.

— Но защо? — попитах отново аз.

— Защото е лоша идея.

Неизменната усмивка внезапно се изпари от лицето му. Алекс отиде до вратата, но се спря на нея и се обърна:

— Много лоша идея.

31

В понеделник сутринта шефът на Меган Сам Рийд (известен ни като Сам Мазника), информира съпругата ми, че двамата трябва да присъстват на петдневна конференция за началници на „Магазинът“. Тя щеше да се състои в централата в Сан Франциско.

В понеделник вечерта сънувах как Меган и Сам Рийд са чисто голи в центъра за обработка на поръчките и товарят двеста кашона с ултра релефни презервативи на моя стормър.

Добре де, наясно съм, че това е доста извратен и очакван сън, но на следващата сутрин казах на съпругата си, че няма да е лошо да отида с нея в Сан Франциско. В крайна сметка служителите, които започват работа в „Магазинът“, автоматично имат право на пет дни почивка.

— Недей да си пилееш почивните дни, Джейкъб. Освен това се опитваш да ме покровителстваш. Не съм малко момиченце. Мога да се грижа за себе си.

— Виж, няма какво да си кривим душата, наясно сме, че ще се пробва с теб в момента, в който останете насаме — заявих аз.

— Да, сигурна съм, че ще опита нещо. Както знаеш, вече съм го поставяла на мястото му, ще го направя отново… и отново… и отново.

— Стига де. Ще си купя евтин билет и ще дойда. Може би като сме двамата, ще успеем да съберем повече интересна информация за книгата ни. Просто кажи на Мазника, че ще идвам. Няма да ви се пречкам. Кажи му, че никога не сме ходили в Сан Франциско и че винаги сме искали да отидем и Ноб Хил[11].

— Първо, това е лъжа. Ходили сме в Сан Франциско — скастри ме Меган.

— Голяма работа. Преди двадесет и две години, когато тъкмо бяхме завършили университета и нямахме пукната пара. Спяхме в Голдън Гейт парк, хранехме се в кухнята за бездомници и вървяхме пеша…

Съпругата ми ме прекъсна, преди да съм затънал още по-надълбоко в спомените ни.

— Добре. Макар да не обичам да лъжа, мога да преглътна тази лъжа. Сам обаче няма да остане никак доволен, като му кажа, че ще идваш с нас.

— Супер. Така ще се чувствам още по-добре.

Оказа се, че Меган е напълно права за реакцията на Сам Мазника. Той се ядосал, разочаровал се и дал всичко от себе си, за да я разубеди. Казал й без заобикалки, че това е тяхната „възможност“ да се опознаят по-добре.

Меган му отговорила:

— Точно от това се опасявам, че искаш да ме опознаеш по-добре.

Отговорът й ми се струваше доста агресивен, дори за силна жена като нея. Направо не ми се вярваше.

Но, от друга страна, както вече казах, Меган никога не ме лъжеше. Щом сподели, че е казала така… значи наистина го е казала.

Надявах се да съм прав за това.

32

Оказа се, че Меган и Сам ще летят с чартърен полет заедно с голяма група началници от „Магазинът“. Групата щеше да отпътува от летището в Омаха, на което кацнахме със семейството ми, когато пристигнахме тук.

Аз? Аз щях да хвана полета от НБУ — летището на Ню Бърг, Небраска.

Ако случайно попаднете на международното летище в Ню Бърг или — някак си — ви се наложи да напуснете това място, ще си помислите, че сте се озовали на поредното заспало летище в Средния запад, от което се осъществяват няколко бизнес, пътнически и частни полети. Освен двете писти единственото друго нещо, което ще видите, е малкият паянтов терминал. Като всичко останало в Ню Бърг сградата е старомодна и малка, проектирана да бъде приятна за окото в своя мек сив цвят. Паркингът е заобиколен от ограда и може да побере малко повече от десет коли.

Както всичко друго в Ню Бърг обаче, външният вид винаги лъже.

Паркирах и извадих сака си от багажника. Една от странностите ми е, че не обичам сакове с колелца. Всеки път, в който с Меган сме на някое летище, независимо дали в Рио, Лондон или Ню Йорк, тя никога не се изморява да ми посочва безбройните млади мъже, които теглят своите багажи на колелца.

Вратата на дървения терминал не беше автоматична. Дори имаше дръжка. Натиснах я. Влязох вътре и една жена с червена пола и синьо сако, която приличаше на излязла от телевизионна реклама от 50-те, ме посрещна.

— Добре дошли в НБУ, сър. Бихте ли ми показали бордната си карта — прикани ме тя. Не беше нито мила, нито груба, а любезна по нюбъргски.

Изпълних молбата й. След като разгледа бордната ми карта, ми показа една затворена врата зад себе си.

— Използвайте ескалатора, сър. — Тази врата се отвори автоматично. Качих се на ескалатора и бързо се издигнах нагоре. След малко се озовах в най-модерната стая, в която някога бях влизал. В нея имаше неща, които могат да се видят и на другите летища — транспортни ленти, електронни знаци за пристигащи и заминаващи и метални бюра пред гейтовете — само че тук лентите бяха по-бързи, знаците светеха по-ярко, а металните бюра бяха по-високи.

Всичко изглеждаше по-голямо и по-добро от нормалното. Пътеките бяха по-широки. Куполоподобните тавани — по-високи.

Погледнах към таблото за заминаващите, но не видях никакви полети за Сан Франциско. Нямаше такива. Само полети за „Ла Гуардия“, „Джей Еф Кей“ и международно летище „Лос Анджелис“. Нищо друго. Сакът ми се стори много по-тежък, отколкото беше.

Една много привлекателна млада жена без униформа се приближи до мен.

— Господин Брендайс? Джейкъб Брендайс? — попита тя.

— Да, това съм аз.

— Чудесно.

— Да, чудесно е — отвърнах с усмивка. Жената не обърна внимание на шегата ми. Бях започнал да осъзнавам, че почти всички в Ню Бърг не обръщаха внимание на шегите ми. Може би просто не бях много забавен.

Жената държеше малко електронно устройство. Погледна го и заговори:

— Виждам, че ще пътувате със следващия полет за Сан Франциско. Съпругата ви вече е отпътувала преди два часа от летището в Омаха. Вие сте заедно с двете си деца — довърши тя.

— Да, донякъде сте права. Съпругата ми лети с колегите си. А на мен ми беше запазено място тук от „Магазинът“.

— Точно така — съгласи се жената, сякаш току-що й бях казал, че небето е синьо, а слънцето горещо. — Но също така трябва да летите с децата си, Александър и Линдзи Ан.

— Да. Така се казват нашите деца. Но те са си у дома. На училище са — отвърнах аз.

Започнах да се изнервям, но все още не панически. Забелязах, че всеки друг пътник или групичка от хора на летището са разпитвани от подобна привлекателна жена с електронно устройство в ръка. Само дето другите изглеждаха щастливи, дори очаровани от разговорите си.

— Има някакво объркване — заяви жената. — Сега ще оправим нещата.

Натисна няколко бутона.

След това потвърди онова, което вече ми беше казала.

— Не. Децата трябва да са с вас. Не можете да ги оставяте сами. Ваше задължение е да се грижите за тях и да ги храните.

— Не разбирате — отвърнах аз, — те са достатъчно големи, за да се гледат сами. Оставяли сме ги много пъти. Напълно са способни… Момичето е на…

Приготвях се за сериозен спор с тази жена. Изведнъж тя заговори с огромна нелепа усмивка на лице.

— Няма проблем, Джейкъб. Няма проблем.

Натисна няколко бутона на устройството си и продължи да говори:

— Свързала съм се със Службата за грижа за деца и съм осигурила дрон да им носи закуската и вечерята според хранителните им нужди.

Единствено успях да промълвя:

— Добре. Много добре.

— Гейт 11 — съобщи жената с глупава усмивка на лице. — Самолетът за Сан Франциско отлита след четиридесет и пет минути. Приятен полет. — След което добави: — Бъдете спокоен.

— Между другото, с коя авиокомпания ще летя? — попитах аз.

Жената се усмихна. И отговори:

— Както казах, господин Брендайс, бъдете спокоен.

33

Много неща си бяха същите от последното ни идване в Сан Франциско преди двадесет години. Очарователните стари трамваи все още изкачваха хълмовете, а Голдън Гейт Бридж си беше все така невероятно красив в своя странен оранжев цвят.

Много други неща обаче се бяха променили съществено. Не бяха само стотиците четиридесететажни сгради, които се протягаха към небесата, или всички онези милиардери от Силициевата долина, които задръстваха улиците с поршетата и мерцедесите си.

Една точно определена група от промени се стори особено плашеща за двама ни с Меган. Сякаш малкият Ню Бърг беше експлодирал и се беше превърнал в този огромен шикозен град.

Навсякъде бяха монтирани камери на правителството и на „Магазинът“ — над светофарите и входовете на сградите, на хладилните витрини в супермаркетите, в стъклописите на катедралата „Света Мария“, дори на вратите на тоалетните на стадиона на „Джайънтс“.

На всяка маса в заведенията, на всеки щанд в магазините и във всяка стая в хотелите бяха монтирани миниатюрни бръмбари. В такситата, автобусите и трамваите имаше записващи устройства. Ресторантите, парковете и фериботът до „Алкатраз“ бяха пълни с камери. Много хора носеха хирургически маски не само заради мръсния въздух, но и за да скрият самоличността си.

Всичко беше депресиращо и зловещо като небесата над главите ни. Това лишено от слънце небе не беше само в резултат на прословутата мъгла на Сан Франциско. Не, небесата бяха почернели от дронове, извършващи наблюдение, доставки и проучване. Този нов Сан Франциско ме плашеше, но също така ме натъжаваше. В него видях бъдещето и то определено принадлежеше на „Магазинът“.

О, да. Още едно нещо се беше променило по време на това пътуване и то нямаше нищо общо с града. Беше свързано с противния ни шеф Сам Рийд.

Онзи Сам Рийд, който не можеше да държи ръцете си далеч от съпругата ми, онзи Сам Рийд, който ми говореше сякаш бях някакъв помияр, изведнъж се превърна в най-добрия ми приятел. Без никаква явна причина.

— Джейкъб, намерих билети за мача на „Джайънтс“ срещу „Доджърс“ тази вечер. Какво ще кажеш Меган да попазарува и да посети един-два музея, а ние да отидем да го гледаме? След това всички можем да хапнем някъде.

Моля?

Внезапните изблици на хуманност от страна на Сам не секваха:

— Виж, Джейкъб, не мога да те поканя на сутрешните лекции и срещи утре, но мога да те вкарам в следобедното пътуване до Напа, което планират за нас.

Двамата с Меган бяхме супер подозрителни към този мистър Хайд, който много бързо се беше превърнал в доктор Джекил.

Когато се върнахме във „Феърмонт“, за да се преоблека за мача, обсъдихме „новия Сам Рийд“.

Както винаги на Меган не й пукаше, че камерите записват всяка наша дума. Въобще не криеше мнението си.

— Намислил е нещо — заяви тя. — Няма как някой като Сам да се превърне в такъв добряк за една нощ.

— Дай да не натискаме циничния бутон толкова бързо — отвърнах аз. — Може би просто иска да ни опознае и смята, че сме забавни, умни, почтени и…

— Не се заблуждавай, Джейкъб — скастри ме Меган. — Помниш ли вчера, когато го попитахме за Бете и Бъд? Просто натисна нещо на айпада си и след десет минути каза: „Не. Просто са прехвърлени. Не са тук за инструктаж. Никога не са били.“

— Може би това наистина е цялата информация, с която разполага.

— О, я стига. Гласът му стана много хладен. Веднага се провали в ролята си на Господин Добряк. Мисля, че беше изключително щастлив, когато ни каза, че не може да ги намери. Мисли си каквото си искаш — добави съпругата ми, — но хич му нямам доверие.

— Предполагам, че си права — съгласих се. — Това обаче не ни пречи да се наслаждаваме на новия Сам, докато можем. Сещаш се, преди старият да се е появил отново.

— Ти му се наслаждавай — отвърна Меган. — Нямам намерение да го правя.

Обух си дънките, а съпругата ми прихвана с шнола косата си. Докато си слагаше грим на очите и обличаше една тясна тъмносиня тениска, не можех да спра да мисля за нея и Сам.

Двамата го смятахме за първокласен гадняр, но не беше ли възможно просто да е улегнал? Меган не му се връзваше на глупостите. Аз определено не го харесвах, но съпругата ми направо го мразеше.

Или поне искаше така да си мисля.

34

Най-важното събитие на конференцията в Сан Франциско се оказа умопомрачително изненадващо — презентация от Томас П.‍ Оуенс, основателя на „Магазинът“.

В интерес на истината никой в организацията не познаваше господин Оуенс. Всички смятаха, че живее в отшелничество. Един източник твърдеше, че е в ранчото си в Бразилия. Друг заявяваше, че пребивава в мезонет от двадесет стаи в Сардиния. Проверихме всяка една следа, но стигнахме единствено до задънена улица. Почти никой не го беше срещал.

Заради тайната ни книга двамата с Меган бяхме събрали доста материали за Оуенс. След като обаче прочетохме всичката информация, която бяхме акумулирали, и анализирахме всяка бизнес статия за него, след като проследихме и разговаряхме с жена, която твърдеше, че е незаконната му дъщеря, осъзнахме, че не знаем повече за него от всеки друг. Дали се криеше зад завесите някъде в Ню Йорк, в родния си Лорейн, Охайо, или в Страната на Оз — никой не знаеше. Въпреки това всички се интересуваха от него.

Нямах никаква работа в „Галерия 16“ — крайно модерната изложбена зала, в която щеше да се появи Томас П.‍ Оуенс, но извадих късмет.

Новият ми най-добър приятел Сам Рийд ме уреди да вляза. Един млад доктор (поне смятах, че е такъв) дойде в стаята ни и ми предписа инжекция в левия лакът. Той ми обясни, че тя ме регистрира в системата за наблюдение и ще ми осигури тричасов достъп до събитието. Сам ми каза, че това е стандартна процедура, когато Оуенс се появява.

Тримата пристигнахме в „Галерия 16“ и новият ми най-добър приятел предложи:

— Гледай да не се набиваш на очи. Сещаш се, слей се с останалите нелегални зрители. — Двамата със съпругата ми се засмяха, но аз изпълних поръчението. Слях се с една групичка сервитьори и фотографи от „Магазинът“, които стояха отстрани. В това време Сам и Меган седнаха на местата за големи клечки на първия ред.

Имах чудесна видимост към осемдесетте мениджъри, които бяха насядали на другите седалки. Мъжете носеха сини сака или тъмни костюми, а жените — черни панталони или рокли.

Нито консервативното облекло обаче, нито традиционните за Ню Бърг усмивки (дори Меган се беше снабдила с такава) можеха да скрият вълнението, което като електричество се носеше наоколо. Хората бяха нетърпеливи. Някои бяха на ръба да се разплачат. Всички говореха развълнувано. Тези тук можеха да се опишат само по един начин: те чакаха да се появи Месията.

Най-накрая една жена излезе отпред. Тя застана точно пред синия плакат на Анди Уорхол „Кралица Елизабет II“. Публиката замлъкна. Жената се обърна към присъстващите и ги дари с нюбъргска усмивка. Бързо я познах, беше онази, която представи злополучната лекция на доктор Дейвид Уернър. Очевидно беше официалната водеща на всички срещи на „Магазинът“.

Не успях да се въздържа да заговоря на непознатата до мен:

— Тази жена носи рокля на Изабел Толедо.

— О, добре — отвърна тя и се отдръпна с няколко сантиметра от мен.

Жената на сцената заговори:

— Трябва да си призная, че споделям вашето вълнение и нетърпение за тази много рядка възможност да се срещнем с основателя на „Магазинът“, господин Томас П. Оуенс.

Аплодисментите бяха много ентусиазирани.

— Също така трябва да ви споделя огромното си разочарование от наученото само преди няколко минути, че господин Оуенс няма да има възможност да се присъедини към нас този следобед.

Разнесоха се стенания и викове от рода на „Какво?“, „Защо не?“ и „Какво се е случило?“.

— Господин Оуенс изпраща своите извинения и ни пожелава една плодотворна и въодушевяваща конференция. Моля, насладете се на напитките на няколкото бара и не пропускайте да опитате омлета, палачинките и хайвера.

Водещата се сля с тълпата. Всички нюбъргски усмивки се бяха изпарили. Някои се прегръщаха. Други клатеха глави. Трети си бършеха очите, защото плачеха. Това ли се случваше, когато очакваш Месията, а той не се появява?

Не можех да повярвам на каква картина ставах свидетел, а когато погледнах към първия ред, направо се изумих от видяното. Меган и Сам.

Какво, по дяволите, се случваше? Меган плачеше. Сам Рийд я беше прегърнал. Очевидно се опитваше да я утеши.

Със сигурност.

35

Нямах време да се ядосвам за топлата прегръдка на Сам.

Не. Имах нещо много по-голямо, за което да се гневя: двамата с Меган бяхме повикани на „задълбочено интервю и анализ“ в централата на „Магазинът“.

— Не е кой знае какво — обясни ни Сам. — Просто знаят, че Меган е тук и, естествено, веднага са разбрали, че си дошъл и ти, Джейкъб. Така че това се е сторило чудесна възможност на главната комисия по интервютата.

— Но те ни зададоха всеки възможен въпрос на света, когато ни интервюираха в Ню Бърг — отбеляза Меган. — Всеки ли е подложен на такова интервю? Или само онези от нас, които излизат малко от контрол?

— Не всеки има честта. Няма някакъв модел за това кой ще бъде повикан. На случаен принцип е — обясни Сам. — Вижте, интервюто е само около час, всички са много мили и го правят само за да имат нещо на хартия…

— Предполагам, че не можем да откажем да отидем, нали? — попитах аз.

Строгият и гаден глас на „истинския“ Сам Рийд се завърна:

— Не бих ви препоръчал да го правите.

Същия следобед двамата с Меган се озовахме в много голяма и много семпла конферентна зала, в която нямаше нищо друго освен четири удобни кожени фотьойла и малка стъклена масичка за кафе, на която имаше сива каничка с кафе, друга с чай и четири бутилки минерална вода.

Интервюиращите ни бяха мъж и жена. Като всички други служители на „Магазинът“ и те бяха изключително любезни и приятелски настроени, но не ни казаха имената си, когато се ръкувахме. Приличаха на хора в средата на двадесетте си години. На току-що завършили студенти. Явно с Меган бяхме толкова незначителни в големия план на „Магазинът“, че ни използваха за тренировка на тези „хлапета“.

— Да започваме — каза жената. — Още от самото начало искам да отбележа, че първите няколко въпроса могат да ви се сторят малко… нека ги наречем очевидни или нелепи. — След това предупреждение зачете от лаптопа си: — Моля, изберете от коя група най-много искате да сте част: А) църквата на сциентологията, Б) ку-клукс-клан и В) „Магазинът“.

— Преди да се опитаме да отговорим, искам да кажа, че бяхте права — казах аз. — Въпросите наистина са… нека ги наречем очевидни и нелепи.

— Е — отвърна младият мъж, — чакайте да чуете следващия. — След което зачете от своя лаптоп.

— От всички прекрасни храни, налични в различните супермаркети в Ню Бърг, коя е любимата на семейството ви?

Не е необходимо човек да има образование по психология, за да осъзнае, че целият този „нелеп“ разговор имаше за цел да обезоръжи двама ни с Меган и да превърне всички ни в стари приятели. Последваха няколко минути, в които всички се усмихвахме.

След малко обаче естеството на въпросите се промени.

— Писател като теб, Джейкъб, едва ли е доволен от това да събира стоки в центъра за обработка на поръчките. Сигурно пишеш в свободното си време.

Едва изрекъл йезуитския си, уклончив отговор и жената изстреля своя въпрос:

— Върху какъв проект работиш сега, Джейкъб? Нещо лично? Нещо автобиографично? Нещо за твоя работодател? Можеш да бъдеш честен с нас.

Аха. Да бе. Ей сега. Бих си отрязал ръцете от китките, вместо да кажа истината.

— Пиша, но не е нищо важно, нищо смислено все още. Един вид автобиография. Ще ви уведомя, когато напредна повече.

С неизменната си усмивка на лице младата жена заяви:

— Сигурна съм, че ще го направиш. Наистина ще е чудесно.

Младият мъж се наведе напред с онази фалшива загриженост, характерна за застрахователните агенти и противните чичовци.

— Как се чувстват децата ви — Алекс и Линдзи — в новата обстановка?

— Много добре. Обожават училището. Намериха си много нови приятели — отвърна Меган.

— Така е. Децата се справят много по-добре от двамата със съпругата ми.

Интервюиращите се изненадаха неприятно или пък приятно (в Ню Бърг беше трудно да се различат тези две изражения). Меган ме стрелна с поглед, който гласеше: „Не бъди такъв задник“.

Младият мъж веднага ни върна в правия път.

— Разбрах, че Алекс е звездата на отбора по бокс.

Алекс? Бокс? Звезда? Единственият спорт, от който синът ни някога се беше интересувал, бе спортно лежане на дивана. Екипировката му за него се състоеше от електронно устройство, свързано с телевизора.

— Ако трябва да бъда честен — отвърнах аз, — боксовата кариера на Алекс е нещо ново за мен. На теб казвал ли ти е нещо, Меган?

— О, може би ми е споменавал. Не съм сигурна — отвърна съпругата ми. Както вече казах, не беше особено добра лъжкиня.

Младата жена се намеси:

— Вероятно е скрил тази информация от вас, господин Брендайс, защото е запознат с отвращението ви от спортове като бокс и футбол.

— Никога не съм обсъждал тази тема с Алекс.

— Но думите ми отразяват убежденията ви. Вие сте против бокса.

— Е, да. Но никога не съм обсъждал това с Алекс или с някой друг. Имам предвид, че това е просто убеждение, а не… не знам… не е обсесия, кауза или нещо друго…

— Искам за момент да се върнем на нещо друго. Госпожа Брендайс, помагате ли на съпруга си по книгата, която пише?

Станах. Бях бесен.

— За какво, по дяволите, говорите — „книгата, която пише“? Вече ви казах, че имам някои идеи за написването на такава, а не че я пиша! Трябва да ви кажа, че дори не знам каква е целта на това интервю. Осъзнавам, че с всичките ви камери, шпиони и какво ли още не знаете доста за нас. Но всичко това е лудост. Пълна лудост.

Младата жена предложи да си починем. В този момент, макар и малко късно, осъзнах, че двете огледала на двете голи стени на стаята вероятно са двустранни и ни наблюдават.

— Не, нямаме нужда от почивка, защото нямаме нужда от интервю — заявих аз.

— Джейкъб, моля те. Да се опитаме да сътрудничим — каза Меган. Направо не можех да повярвам на думите й.

Намеси се младият мъж:

— В интерес на истината нямаме още много въпроси — само няколко за полицейската намеса на партито, на което сте били, и после…

— Интервюто приключи — сопнах се аз. — Тръгваме си — по-скоро пищях, отколкото говорех.

Меган не стана от мястото си. Изгледах я лошо. Тя се изправи бавно и вдигна бележника си от пода.

— Правете каквото искате с нас — заявих аз. — Преместете ни. Вкарайте ни в затвора. Застреляйте ни. Каквото си искате. Махаме се оттук.

36

Гневът на Меган можеше да се раздели на две групи: гняв, при който крещи, и гняв, при който мълчи. Нямах представа кой от двата щеше да изригне. Предполагах, че след държанието ми по време на интервюто ще последват много крясъци, ругатни и приказки от рода на „Не ми пука, че правя сцени“. Както се случва много често, бях в грешка. В голяма грешка.

Меган беше мъртвешки мълчалива, докато вървяхме към хотела. Това беше точно онзи гняв, който ненавиждах. Исках да ми се развика и да ми каже колко глупаво съм се държал на „интервюто“. Исках да си изкара яда и след това да ме върне в зловещия свят на „Магазинът“.

— Добре, добре — започнах аз в опит да предизвикам някаква реакция у нея. — Бях пълен глупак. Трябваше само да слушам, да отговарям и да им играя по топката.

Съпругата ми не отговори нищо.

— Наясно съм, че цялото ни бъдеще зависи от написването на тази книга. Наясно съм, че сериозно застраших проекта. Наясно съм, че се държах като идиот. Наясно съм също, че имаш пълно право да си ми ядосана.

Пак нищо.

Страховитите улици на Сан Франциско влошаваха още повече нещата. Градът се беше превърнал в голяма и красива версия на Ню Бърг. Дроновете скриваха небето, а един от тях определено беше изпратен да следи двама ни с Меган — движеше се като голям електронен чадър над главите ни. По стените на сградите, на знаците „Стоп“ и на контейнерите за боклук имаше монтирани малки камери. Самите контейнери бяха част от програмата за ефективност на „Магазинът“: пускате парче хартия или пластмаса в пастта на контейнера и то веднага бива засмукано надолу в системата за рециклиране.

Всичко беше перфектно, спретнато и адски плашещо… поне за мен.

Изведнъж Меган спря да върви. Главата й беше наведена. Аз също спрях.

— Слушай, Джейкъб. Важно е да ме разбереш. Не съм ти ядосана. Обичам те. Но ти прекали. Разбирам защо го направи. Знам, че този нов свят, това ново място, тези нови правила… са трудни за теб. Но поведението ти прави всичко това невъзможно за нас — за Линдзи, Алекс… и мен.

— Случилото се по време на интервюто беше възмутително — опитах се да се оправдая.

— Да. Да. Беше възмутително. Знам, че беше така и ти го знаеш. Но си станал много невъздържан… в интерес на истината просто не можеш да си сдържаш гнева за… за… за доброто на всички ни. Това се превръща в проблем. Обезпокоена съм.

— Не се тревожи — отвърнах аз. — Знам, че всичко ще се…

— Оправи? Не. Въобще не знаеш това. — Двойките, прекарали много време заедно, можеха да довършват изреченията си.

Меган продължи да нарежда:

— Обезпокоена съм от теб и от това, в което си се превърнал. Всички сме изнервени. Но ти прекали.

Хванах я за раменете. Приближих се, за да я прегърна. Тя се разплака. Нищо сериозно, просто се разхлипа.

Мамка му! Наистина ли мислеше и чувстваше това, което казваше? Наистина ли се превръщах в друг човек в този странен свят? Да, определено мразех тази лудост на пълна автоматизация — без книги, без химикали, без хора, които да управляват трамваите и влаковете. Не се адаптирах. Все още плащах с книжни пари на едно място, на което само картите и мобилните телефони бяха валидната валута. Липсваше ми старият ми живот. Исках да гледам някой слаб мач на „Никс“ на телевизора, а не на някакъв портативен интерактивен екран. Исках да отида в супермаркета, за да стисна сочните пъпеши и да купя зърнена закуска, от която нямахме нужда. Не исках просто да натисна някакъв бутон и килерът ни да бъде зареден автоматично.

Макар Меган да беше до мен, не можех да се успокоя, когато виждах всичко случващо се около нас. На улицата имаше толкова много хора, облечени в предпазни костюми, носещи маски и слушалки. Въздухът беше напоен с неизменната миризма на гума, амоняк и лек аромат на цветя. Наричах я „градинско повръщано“.

Меган ме погледна и ми се усмихна.

— Май усещаш градинското повръщано?

Продължихме да вървим.

— Господи — започнах аз, — надявам се да не съм ни прецакал.

Надявах се съпругата ми да каже нещо от рода на: „Разбира се, че не. Всичко ще бъде наред“.

Не го стори. Продължихме да вървим.

Стигнахме до хотела. Дронът, който ни преследваше, полетя нагоре. Хотелските устройства щяха да поемат щафетата.

Портиерът отвори вратата и заговори любезно:

— Добре дошли отново, господин и госпожа Брендайс. Двама души ви очакват в лобито.

37

— Хей, семейство Брендайс! Тук сме!

Този весел и гръмък глас принадлежеше на жена.

— Погледнете вдясно. Тук сме — провикна се някакъв мъж.

Меган изведнъж заговори като учудено малко момиченце:

— О, боже! Това са Бете и Бъд!

О, боже! Това наистина са Бете и Бъд. Приятелите ни изглеждаха малко по-млади, малко по-слаби, малко по-… е, малко „по-студени“, отколкото бяха в Ню Бърг.

Последваха прегръдки, последваха целувки. Направихме и онова, което правеха хората, след като прегърнат някой близък — отдръпнахме се леко назад и ги огледахме от глава до пети. Бете, Бъд и аз седнахме на дивана, а Меган на големия фотьойл.

— Изглеждате зашеметяващо — похвалих приятелите ни. Наистина беше така. Имах чувството, че ги е нямало шест месеца в Ню Бърг, а като че ли се бяха подмладили с десетина години.

— Наистина изглеждате зашеметяващо — потвърди съпругата ми. Тъй като тя беше мозъкът на нашия екип, добави: — Искам да кажа, че винаги сте изглеждали чудесно, но не мога да отбележа, че и двамата сте отслабнали, а прическата на Бете е trés шикозна и… не знам… целите сте променени. Кожата ви изглежда по-свежа. Дрехите ви са „Ралф Лорън“.

Най-накрая комплиментите на Меган се изчерпаха и тя млъкна, но продължи да се усмихва. Сега беше перфектният момент, в който Бете и Бъд да ни кажат, че ние също изглеждаме зашеметяващо.

— Меган е красива както винаги — каза Бете.

— Така е. Изглежда дори по-млада от последния път, в който се видяхме — потвърди Бъд.

Аха — помислих си. — Продължавайте, приятели. Кажете ми колко добре изглеждам и аз.

Вместо това Бъд се усмихна и каза:

— Ти, от друга страна, Джейкъб, изглеждаш преуморен от работа. Прекалено много ли ти дават? — Приятелят ми се ухили.

— Не. Не че няма работа, но не е прекалено тежка — отговорих аз.

— Също така е отслабнал с около пет килограма от последния път, в който го видяхте — добави Меган. — Без да иска да го прави.

— Моля? Вие тримата да не сте се обединили срещу мен? Може би ми трябва малко грим.

Засмях се, но никой не ме подкрепи. Ядосах се, но никой не ми обърна внимание.

— Слушай, Джейкъб — започна Бете, — не искам да ти се меся в живота, но да си прекалено слаб е също толкова лошо, колкото да си прекалено дебел.

Меган каза „Амин“. Погледнах я с моя „какво, по дяволите, става тук“ поглед. Тя ми се усмихна и ми отговори:

— За твое добро е.

Когато някой кажеше, че нещо е за твое добро, обикновено не беше. Най-много ме нарани фактът, че съпругата ми веднага се присъедини към бандата „да направим Джейкъб на пихтия“.

За щастие, се появи един сервитьор, който да вземе поръчката ни (на електронен таблет, разбира се; май бях последният човек в Америка, който все още използваше добрия стар молив).

Съпругата ми си поръча водка с тоник. Бете пожела диетична кола. Бъд си взе сода („И да не вземеш да сложиш лимон в нея!“). Аз си поръчах „Чивас“ с лед.

— Вие да не сте отказали алкохола? — попитах аз.

— Не точно — отвърна Бете. — Просто се опитваме да пием по-малко. Това винаги е от полза.

Зачудих се на последните й думи, че това било от полза.

Меган обясни на приятелите ни, че сме се опитали да ги намерим, когато сме пристигнали в Сан Франциско.

— Не дойдохме веднага тук, след като ни прехвърлиха — обясни Бете. — Първо ни изпратиха в Сан Диего.

— Сан Хосе — поправи я Бъд.

— Ох, всички тези светци — обърка се съпругата му. — Клара, Моника, Анита, Диего, Клементе. През половината време не мога да си спомня къде съм.

— Кажете ни — подкани ги Меган — какво търсите тук? Изпарихте се от Ню Бърг за една вечер.

— Честно казано, наистина си тръгнахме много бързо — обясни Бете. — Някакъв шеф от „Магазинът“ се обади и ни каза, че са изпратили кола, която да ни откара до летището, където ни очаквал частен самолет, който да ни отведе в… — тя се подвоуми за момент — … Сан Хосе. Сега живеем и работим там. Само на час оттук. Аз съм назначена в центъра за обработка на поръчките в Сан Матео… Ето на, поредният светец.

Бете и Бъд се спогледаха с грейнали погледи и широки усмивки. В интерес на истината не бяха спрели да се усмихват от момента, в който ги зърнахме.

Трябваше да сменя темата. Опитах се, но не успях.

— Вижте, ние сме ви приятели. Вие бяхте най-големите ни дружки в Ню Бърг. Кажете ни какво стана — приканих ги аз може би малко по-настоятелно от необходимото.

— Стана точно това, Джейкъб, което ви казахме — отвърна Бъд. Усмивката се беше изпарила от лицето му. — Обадиха се. Казаха ни, че искат да се приготвим. Самолетът ни чакаше. Така че се приготвихме. И ни прехвърлиха.

Започвах да ставам много нетърпелив. Гласът ми загърмя.

— Кои, по дяволите, са „те“? Кои са тези „те“, които са се обадили? И защо е трябвало да се изнесете за една вечер, веднага? Какво точно означава да те прехвърлят? Отговорете ми. Кажете ми. Вие двамата просто се изпарихте. Това не е нормално! Не е естествено!

— Успокой се, Джейкъб — нареди ми Меган.

— На нас ни се стори напълно естествено — отвърна Бете.

— Не е! — изкрещях аз. — Не е напълно естествено да те отведат на ново място по средата на нощта. Нещата не се случват по този начин в нашия свят.

Последва дълго мълчание. Отпих голяма глътка от уискито си. Бъд първи наруши тишината:

— Точно така се случват нещата в този свят. И ако поради някаква причина това не ти се струва естествено, няма проблем. За нас обаче е точно такова.

На масата за кафе пред нас започна да свети бутонът за нова поръчка. Никой от нас не му обърна внимание и след малко спря.

Бете се опита да смекчи положението. Сладкият й меден глас се намеси в разговора, сякаш нищо неприятно или лошо не беше казано до момента.

— Точно така се осъществява едно прехвърляне — обясни тя. — Частен самолет и хоп-хоп-хоп, вече сме в Сан Хосе.

— Само за няколко часа? — учуди се Меган. — Това е невероятно.

— Всъщност е малко зловещо — казах аз. Съпругата ми се протегна и потупа нежно ръката ми. Бях се превърнал в експерт по казването на неправилните неща. Меган пък от своя страна се беше превърнала в експерт по спасяването ми.

— Не смятам, че е зловещо — заяви тя. — Мисля, че е доста готино.

— Полетът беше много луксозен. Разполагаше само с шест места, имаше кухня, бар… — започна да се обяснява Бъд.

— Успокой се, скъпи — прекъсна го Бете с усмивка. — Сигурна съм, че семейство Брендайс също са се качвали на частен самолет.

— Няма как да не отбележа, че грешиш — отвърнах аз. Бете и Бъд се разсмяха много силно, сякаш им бях казал, че Джоан Ривърс[12] ми е оставила това изречение в завещанието си.

Смехът секна, но приятелите ни така и не спряха да се усмихват. Гневът и цинизмът, които изпитваха към „Магазинът“, се бяха изпарили изцяло. Стояха тук пред нас в яките си дрешки и с усмихнатите си личица, щастливи от работата и живота си.

Довършихме питиетата си.

Попитах ги как са разбрали, че двамата с Меган сме в Сан Франциско.

Бъд отговори някак си между другото:

— О, сещате се как всички в „Магазинът“ знаят какво се случва с останалите.

— Точно това му е хубавото — обади се Меган.

— Да. Много е хубаво — вметнах аз.

Мисля, че Бете и Бъд не успяха да усетят сарказма в гласа ми.

Поговорихме известно време за децата ни, новата им къща, новата прическа на Бете. След това си взехме „довиждане“.

Всички станахме на крака и си казахме колко е било хубаво да се видим отново. Почувствахме се като едно време. Бете и Меган се прегърнаха. Бъд прегърна Меган. В следващия момент, точно преди всеки от нас да тръгне по пътя си, приятелят ми се обърна и малко неочаквано също ме прегърна.

— Не забравяй — прошепна в ухото ми той. — Никога не можеш да си сигурен дали можеш да ни се довериш.

38

Двамата с Меган гледахме как Бете и Бъд си отиват. Седнахме в лобито. След няколко минути наруших тишината:

— Съжалявам, захарче. Ще стана по-добър. Ще започна да се контролирам. — След това направих онези добре известни кавички с пръстите си: — Ще следвам „програмата“.

Меган кимна.

Вечерта бързо се спусна над нас. Часът беше осем, а аз умирах от глад.

— Искаш ли да отидем да си вземем нещо за хапване? Не сме яли нищо от закуска.

— Разбира се — съгласи се съпругата ми. Не беше хубаво, безапелационно „разбира се“, но все пак беше „да“.

— Да пратя ли съобщение на Сам да го попитам дали иска да се присъедини към нас? — попитах аз.

— Не — отвърна Меган. — Ще има среща на големите клечки, на която трябва да присъства. Сами сме.

След като се посъветвахме с портиера, тръгнахме на юг към „Ноб Хил кафе“.

— Наблизо е и цените са разумни — обясни ни човекът.

— Сигурен съм, че разполагате с досиетата ни — отвърнах аз.

— Да, така е — съгласи се портиерът и веднага разбрах, че не се шегува.

Нощта притежаваше една хладина, която всички казваха, че е характерна за Сан Франциско. Затова вървяхме бързо.

Покрай нас минаваха обичайният набор от хора — туристи, местни и такива с хирургически маски на лицата. Над главите ни летяха дронове и, разбира се, имаше един лично за нас двама ни с Меган. Съпругата ми като че ли нямаше нищо против подобно постоянно наблюдение. Това ме разгневяваше.

Светофарът за пешеходците се смени от зелено на червено.

— Да вървим — подканих я аз. — Майната му на светофара.

— Не — отвърна Меган. — Мразя, когато минаваш на червено.

— Хайде де. Умирам от студ.

Тръгнахме да пресичаме. Дронът ни не се отделяше от нас. Гмурна се толкова ниско надолу, че едва не ни удари.

Някой наду клаксон. Видяхме един огромен „Шевролет Тахо“ на половин метър от нас. Съумяхме да спрем и да го избегнем. Нисколетящият дрон не извади подобен късмет. Той се удари безмилостно в него от страната на шофьора. Катастрофата беше оглушителна. Беше ужасна. Стоманата на шевито се намачка. Изпод покрива му се заиздигаха огнени пламъци. Събраха се хора, някои пък побягнаха надалеч. Огънят започна бързо да се разпространява в автомобила. Смачканият и счупен дрон беше хванат в капана на задната седалка върху обезобразените и кървави лица на две малки деца. Те заедно с родителите си отпред горяха като цепеници, сякаш някой ги беше полял с бензин и после — бум! — възпламениха се.

Двамата с Меган и още четирима души се опитахме да стигнем до пътниците, но жегата беше непоносима, а и очевидно беше прекалено късно, за да им помогнем.

Разнесоха се далечни сирени и няколко странно звучащи стари пожарни камбани. Докато гледахме тази ужасна сцена, осъзнахме, че най-отзад има още едно дете. То също гореше.

Пристигна кола с инициали ПУСФ и трима полицаи в нея. Някъде отгоре се разнесе настоятелно и безмилостно бибипкане. След минута на местопроизшествието се появиха два огромни дрона. Всеки от тях имаше механични нокти, които се спуснаха към смачканата горяща маса. Единият дрон захвана с ноктите си предницата на джипа. Другият извърши същата маневра отзад. Заедно вдигнаха в тъмните градски небеса цялото превозно средство, включително и личния ни дрон, който беше станал част от тази отвратителна скулптура. Всичко това ми приличаше на някакъв странен механичен балет — горящото шеви беше издигано все по-нагоре и по-нагоре, докато накрая не се превърна просто в бавно изтлейващ въглен.

Няколко души, които бяха останали на местопроизшествието, наблюдаваха изчезването на джипа. Тримата полицаи им казаха да се разотиват.

Отидох до единия от тях.

— Видях всичко, полицай. Дори бях замесен, един вид. Нека…

— Моля ви, вървете си, сър. Всичко свърши.

— Джейкъб, хайде да си ходим — изкрещя ми Меган.

— Но… — опитах се да се възпротивя.

Изведнъж чух онзи неприятен звук, който издават камионите, когато карат назад — онова изнервящо биип-биип-биип. Източникът му определено бяха два камиона, но те не караха на задна. Караха си право напред, и то много бавно по „Мейсън Стрийт“. Всеки от тях приличаше на супер модернистична смесица от боклукчийски камион и лъскав луксозен автобус. Отпред имаха закачени стоманени скрепери, които приличаха на огромни шпатули. Започнаха да събират останките — парчета метал, изгорял багаж, хладилна чанта — и да ги хвърлят в контейнерите, които бяха монтирани на каросериите им.

След малко всичко свърши. Напълно.

Хората се разотидоха. Улиците бяха почистени. Камионите си тръгнаха. Петима души бяха умрели по брутален начин, но всички се държаха сякаш нищо не се беше случило.

— Имам чувството, че тъкмо съм преживял на живо истински кошмар — казах на Меган.

Единият от полицаите се провикна:

— Мисля, че ви казах да си вървите.

Апетитът ни си беше отишъл. Насочихме се обратно към хотела. Един нов дрон — заменил стария — се прикачи към нас.

— Много бързо се върнахте — посрещна ни портиерът. Не отговорихме нищо.

Когато се прибрахме в стаята си, веднага пуснахме лаптопите. Местните уебсайтове? Нямаше нищо. Националните уебсайтове? Пак нищо. Ей Оу Ел? Си Ен Ен? Нищо. Пуснахме телевизора. Новините? Нищо.

На следващата сутрин ни доставиха „Сан Франциско Кроникъл“ на прага на вратата. Прегледахме го. Нищо.

Нищо. Нищо. Нищо. Сякаш злополуката никога не се беше случвала.

39

— Не съм чул нищо за това — каза Сам.

Тримата бяхме на път към летището в Сан Франциско. Таксиметровият шофьор още не беше затворил багажника, когато го попитах дали е чул нещо за злополуката снощи. Не беше.

— Не мога да повярвам — отвърнах аз.

Меган не се съгласи с мен — беше нежна, но непоколебима.

— Стига, Джейкъб. Беше ужасно, да, но не и чак толкова пикантно, че да си заслужи място в новините. Искам да кажа, че не беше единадесети септември — заяви тя. Направо побеснях, когато Сам се засмя на безвкусната й шега.

Машините за чекиране изплюха билетите ни и когато погледнах моя, забелязах, че пише „БЪРЗА ПРОВЕРКА“. Предположих, че всички ще минем такава, но се оказа, че само аз съм привилегирован с подобно удобство.

— Ама не си ли специален? — засмя се Сам, а аз се насочих към зоната за бърза проверка с… добре де, признавам си, със самодоволство.

— Ще се видим на гейта — казах на Меган и шефа ни.

Добрият късмет се превърна в лош точно за пет секунди.

В момента, в който показах бордната си карта на охранителя, той ме помоли да отстъпя и да го последвам до „бюрото“. Това бюро се оказа малка и евтина маса за карти, паркирана пред метална врата, на която пишеше: „ОХРАНА: СЛУЖЕБЕН ВХОД“. Жена на средна възраст в униформа, която трябваше да ни напомня за полицейската, ми се усмихна и ме попита:

— За какво бяхте в Сан Франциско — по работа или на почивка, господин Брендайс?

— Хм, и двете.

— Каква работа точно? — попита тя.

— Работя за „Магазинът“. Имаше национална конференция.

Жената натисна няколко бутона на компютъра си, прегледа няколко страници и заговори:

— Не ви виждам в списъка за срещата, сър. В него присъства само Меган Брендайс…

— Това е съпругата ми — отвърнах аз. Вдигнах поглед и видях, че Сам и Меган вече бяха минали „нормалната“ проверка, а „бързата“ ме беше забавила. В този момент охранителката повика друг агент, който държеше детектор за метали.

— Ако нямате нищо против, господин Брендайс, колегата ще ви претърси електронно.

Разбира се, че имах против, но не беше време да правя сцени.

Претърсването отне по-малко от петнадесет секунди.

— Дотук добре, господин Брендайс — заяви жената. — А сега искаме да продължим претърсването на по-спокойно място. Този служител от охраната на летището ще ви отведе през тази врата в стаята за обиск.

— Какво? Шегувате ли се с мен? — изумих се аз.

— Не, сър. Никак даже. Това е нормална процедура — за ваша безопасност и за безопасността на останалите. Моля, минете през тази врата зад мен — нареди жената.

— Защо да го правя?

— Такава е процедурата, сър. Ако желаете да се качите на самолета си, моля да ни сътрудничите.

— Защо да го правя? — попитах отново.

— Сър, моля ви — настоя жената. През това време другият охранител вече беше отворил вратата. Преди да мина през нея, погледнах към мястото, на което допреди малко се намираха Меган и Сам. След няколко секунди ги намерих. Сам говореше по мобилния си телефон, а Меган по своя.

Охранителят, който държеше вратата отворена, започна да се изнервя.

— Започвам да губя търпение, сър. Моля ви, елате с мен.

40

Изпотен. Задъхан. С пресъхнала уста. Това бях аз, последният пасажер на полет 5217 на „Юнайтед Еърлайнс“ от Сан Франциско до Омаха.

Бях стиснал със зъби бордната си карта. Ризата ми се вееше като минипола над панталоните ми и се надявах да съм прибрал лаптопа си в багажа след двадесетминутната проверка.

Веднага се натъкнах на спътниците си Меган и Сам… в първа класа. За да хвърлят още сол в раната, двамата пиеха шампанско.

— Помислихме си, че си изтървал полета, човече — каза шефът ни. — Притеснихме се.

Не успях да разбера дали наистина се беше разтревожил, или просто се опитваше да звучи разтревожен.

— Какво стана, Джейкъб? — попита Меган. Вероятно си мислеше, че съм направил нещо, с което съм предизвикал забавянето си.

Стюардесата зад мен се обади:

— Готови сме за излитане, сър. Моля, заемете мястото си.

— Да, госпожо. — Май започвах да свиквам да изпълнявам заповеди.

— Доплатих за първа класа за двама ни с Меган — каза Сам. — Но с теб можем да си разменим местата. Седни при съпругата си. Нямам нищо против да съм отзад. — Преди да успея да се възпротивя на щедрия му жест, шефът ни грабна бордната ми карта и се насочи през завесите към мястото ми.

Наместих се до Меган. Двамата не промълвихме и дума по време на видеоинструкцията по безопасност.

Съпругата ми наруши тишината само няколко секунди след „… пожелаваме ви приятен полет“:

— Джейкъб, притесних се за теб. Сам също.

— Е, едва ли сте си изгризали ноктите от тревога. Видях ви да цъкате на телефоните си — отвърнах аз като някакво шестгодишно.

— Смятахме, че си отишъл до тоалетната или да хапнеш сандвич. О, Джейкъб. — Погледът на Меган беше изпълнен с безпокойство. Тя се пресегна, за да ме хване за рамото. — Чувствам се ужасно. Какво се случи?

Имах намерение да й разкажа всичко, когато от високоговорителите се разнесе глас:

— Говори вашият капитан, Браян Хелър. Преди да отлетим, трябва да направим последна проверка на багажа. Няма да отнеме повече от няколко минути. След това ще отлетим за прекрасната Омаха, където температурата е… седемнадесет градуса. Благодаря ви за търпението.

Почти веднага до мястото ми цъфнаха стюард и стюардеса.

— Господин Брендайс? — попита стюардът.

— Да.

— Разбрах, че това не е вашето място.

Очакваха ме още проблеми.

— Приятелят ми ми преотстъпи…

— Да — отвърна стюардесата. — Няма проблем, господин Брендайс. Капитанът обаче… — Последва мълчание. След малко се включи стюардът:

— Капитанът желае да проверим ръчния ви багаж, сър. Тази раница ли е единственото, което сте донесли на борда с вас? — попита стюардът и я вдигна от скута ми.

— Да. Но защо трябва да… искам да кажа, че никога не ми се е случвало подобно нещо.

— Моля ви, сър — настоя стюардът.

— Джейкъб, и аз те моля, просто го направи. Сигурна съм, че всичко ще е наред — каза Меган.

Стюардът и стюардесата взеха раницата и я занесоха и кокпита.

— Отивам да видя какво става — казах на Меган и посегнах да си откопчая колана.

— Просто стой мирен — нареди съпругата ми с нетърпящ възражения глас. Самата тя изглеждаше изумително спокойна.

Стюардът се върна след няколко минути с раницата ми.

— Благодаря ви за сътрудничеството, сър. Няма проблеми — заяви той.

— Какво търсехте? — попитах малко нетърпеливо аз.

— Просто предпазна мярка, сър. Благодаря ви. Мога ли да ви донеса шампанско или прясно изстискан портокалов сок, сър, когато излетим?

— Не, благодаря ви.

Отново се разнесе гласът на капитан Хелър:

— Пасажери, моля пригответе се за излитане.

Самолетът потегли по пистата и след малко се издигнахме.

— Кажи ми какво се случи на бързата проверка — каза Меган.

— Двамата със Сам видяхте — сопнах се аз.

— Не, не сме. Не разбрахме, че нещо не е наред.

— Добре де, добре. Отделиха ме от останалите. Заведоха ме в някаква специална стая и двама охранители ме претърсиха. Беше… забрави. Подробностите са малко гадни.

— Гадни? — учуди се съпругата ми. — Какво се случи?

— Трябваше да се съблека по бельо. Просто си стоях, почти гол, докато ме претърсваха… навсякъде — ушите, врата, мишниците, слабините. Двамата бяха с гумени ръкавици и единият си вкара ръката…

Млъкнах. Поради някаква причина имах чувството, че ще се разплача.

— О, забрави — заявих аз. — Сама можеш да се сетиш за останалото.

— О, господи — изуми се Меган. — Това е ужасно. Не се учудвам, че си разстроен.

Затворих очи и ги отворих след около пет минути. Съпругата ми си беше извадила лаптопа и работеше усърдно на него. Погледнах през прозореца и видях поне четиридесет дрона, които летяха със самолета. Приличаха на огромни черно-сиви птици, които отлитат на юг за зимата.

— Майка му стара! — изумих се аз.

— Какво има? — попита Меган.

— Навън има милион дронове.

Съпругата ми погледна през прозореца.

— О, Джейкъб, моля те. Просто разнасят поръчки.

Няколко секунди не промълвих нищо. След това се обърнах към нея и я погледнах честно в лицето.

— Мислиш, че съм луд, нали?

Последва само моментна пауза, но тя ми се стори като цял час.

— Не, не мисля, че си луд. Просто си изморен.

— Но дроновете…

— Джейкъб. Стига. Както вече казах, това са дронове за доставки. Няма от какво да се страхуваш.

41

Сакове, чантички за лаптопи, ръчен багаж, пазарски чанти. Двамата с Меган влязохме през задната врата на къщата ни и се озовахме в кухнята късно през нощта. Отново у дома в добрия стар Ню Бърг в по-гореща от ада вечер.

Добре, знам, че Линдзи и Алекс отдавна бяха надраснали възрастта, в която да ни посрещат с „Йей! Мама и татко се прибраха!“, когато се връщаме от командировка, но поне можеха да слязат и да ни поздравят. Вместо това поздравът ни за добре дошли се състоеше в провикването на Алекс от стаята му:

— Кой, по дяволите, е там долу?

— Ние сме! — извика в отговор Меган.

— О, здрасти — поздрави синът ни.

Отидох до стълбите.

— Къде е сестра ти?

— Откъде да знам? — изкрещя Алекс.

Зарекох се, че няма да се ядосвам.

— Тук съм — прозвуча гласът на Линдзи. Без „здрасти“. Без „добре дошли“. Само „Тук съм“.

Дотук с обещанията, че няма да се ядосвам.

Меган дойде при мен в коридора.

— Не можете ли да слезете и да ни поздравите? — провикна се тя.

— След няколко минути — отвърна Алекс. Отговорът на Линдзи беше още по-лош: — Не мога. Заета съм.

Меган поклати глава и се върна в кухнята, но аз не се отказах толкова лесно. Седнах на най-долното стъпало.

Избърсах потта от лицето си с ръка. Това не беше особено ефикасен метод. Зарових потна глава в потните си ръце. Чувството от самолета се завърна, чувството, че всеки един момент ще се разплача.

Бях объркан, натъжен и гневен. Измъчваше ме нетърпението на Меган. Преобразените в усмихнати личица Бете и Бъд. Злополуката с джипа. Покорилите небесата дронове.

Станах и се изкачих до третото стъпало. Изкрещях:

— Слизайте веднага. Веднага! Чувате ли ме? Веднага. — Не можех да спра да викам. Не можех да спра думите да се сипят толкова гневно от устата ми. — Чувате ли ме? Да не сте глухи? Слизайте веднага тук долу!

Двете ми деца се появиха.

Изглеждаха объркани.

Ръцете ми трепереха. Стомахът ми се беше свил на топка. Краката и главата ме боляха.

Меган също се появи.

— Какво има, Джейкъб?

— Какво има ли? — извиках аз. — Децата ни дори не слизат, за да ни посрещнат. Ето това не е наред.

Мъртвешка тишина.

— Какво толкова е станало? — попита нагло Алекс, но нямах никаква енергия да продължавам тирадата си.

— Какво ти е, татко? — учуди се Линдзи.

Вместо да обяснявам, отговорих:

— Няма значение. Просто се връщайте към заниманията си. — Хлапетата ме изгледаха подозрително, след което се обърнаха и се качиха отново горе.

Погледнах Меган.

— Опасявам се, че губим децата — оплаках й се.

— Аз се тревожа, че губим теб — отвърна тя.

Смятах, че съм изразходил всичките си гняв и енергия, но изведнъж усетих как се завръщат. Напрежението отново нападна крайниците ми. Главоболието пак започна да ме тормози.

— Меган, качвам се горе, за да поработя върху книгата.

— Няма ли да оправим багажа, да вечеряме, да проверим имейлите… — занарежда съпругата ми, но аз я прекъснах:

— Не! Не сега. Остави ме на мира. Качвам се горе, за да поработя върху книгата. Сега ми се работи и сега смятам да работя. — Взех лаптопа си и се заизкачвах по стълбите, като вземах стъпалата по две, по три. Бързо стигнах до вратата на кабинета ни. В главата ми се разнесе глас: Най-накрая у дома!

42

Отворих вратата на таванската стая толкова силно, че едно винтче изскочи от пантата.

Кабинетът беше завладян от суха жега. Това доста ми хареса. Хареса ми, че очите ми горяха, а кожата ми експлодираше от пот. Съблякох ризата си като боец, който беше закъснял за боя. Използвах я, за да попивам потта от лицето, косата и врата си.

Разпръснах бележките, надраскани върху късчета хартия и пликове от писма, на прашния под. От дни не се бях чувствал толкова развълнуван. Гневът вътре в мен беше заменен от почти неконтролируема енергия.

Прегледах набързо компютърните си бележки и преписах важните точки и факти на листчета, които прибавих към постоянно увеличаващата се купчина. Когато моливът ми се изхабеше или счупеше, грабвах нов и продължавах. Не можех да смогвам да пиша достатъчно бързо.

Не бях много наясно, но мисля, че планът ми беше да свърша колкото се може повече работа, преди Меган да дойде да ми обясни, че правя нещо лошо. Не оставаха много часове до утрешния ден, в който щях да продължа да мъкна десетки литри ябълков сок, микровълнови печки, кашони с градински ножици и…

В този момент ми хрумна идея, която веднага разбрах, че е чудесна. Също така знаех, че ако съпругата ми беше тук, нямаше да се съгласи, че е така.

Имах намерение да започна да пиша самата книга. Бележките можеха да почакат. Да, трябваше да направим още много проучвания, да разследваме още и да напълним още кутии от обувки с листчета с информация, но най-накрая бях разбрал какво означава фразата „Мисля, че ще се пръсна!“.

Започнах да набирам.

Продължих да пиша още половин час. Може би малко повече. Не помня. Спрях едва когато чух Меган да отваря вратата и да влиза.

— Джейкъб, тук е истинска фурна. Включи климатика — нареди тя.

— После — отвърнах аз и продължих да пиша.

— Какво правиш? Набираш като някакъв откачен.

— Нали ти казах. Работя върху нашия проект.

— Не е нужно да си гадняр — скастри ме Меган. — Джейкъб, много си изпотен. Изглеждаш като човек, който току-що е плувал.

Искаше ми се да й кажа: „Спри да говориш, мамка му. Мисля“. Вместо това не й обърнах внимание и продължих да пиша. Най-накрая спрях. Просто спрях. Бях спортен автомобил, на който изведнъж му беше свършило горивото. Отпуснах глава върху мокрите си гърди. Дишах тежко. Меган изглеждаше притеснена.

Тя прокара ръка по голия ми гръб и седна на стола до моя.

— Добре ли си? — попита ме.

— Горе-долу — отвърнах аз.

— Горе-долу? Какво означава това?

— Не съм сигурен.

Меган включи своя лаптоп. Най-накрая събрах достатъчно сила и кураж, за да отворя електронната си поща. Бях получил доста имейли от тази сутрин в Сан Франциско, когато я проверих за последно. Погледът ми веднага се спря на имейла, в чиято тема беше написано с големи червени букви: „СПЕШНО: МЕНИДЖМЪНТ НА „МАГАЗИНЪТ“, СФ, КАЛИФОРНИЯ.“

Отворих го.

Имейлът не беше подписан.

— Майка му стара! — изрекох тихичко.

— Какво има? — попита Меган.

— Майка му стара! — повторих аз.

— Джейкъб, какво става?

— Мисля, че току-що ме уволниха.

43

От този момент насетне всичко се промени.

Двамата с Меган все още ставахме по едно и също време, но докато тя тръгваше към своята началническа служба в „Магазинът“, аз се качвах в кабинета ни на тавана и работех върху книгата.

Превърнах проекта в моя работа и се оказа, че тя е нещо, което много ми харесва. Бях подтикван от отвращението си към бившия си работодател и особено от факта, че бях уволнен по един безмилостен и болезнен начин. Така че работата върху книгата беше почти като наркотик за мен. Докато натисках клавишите и постоянно подреждах листчетата с информация, сърцето ми започваше да бие по-бързо и по-силно. Когато се обаждах на информатори, искрено се надявах да могат да ми помогнат. Това бяха бивши служители на „Магазинът“, бивши доставчици, дори един пенсиониран съдия в Денвър, който известно време беше работил за основателя Томас П.‍ Оуенс. Бях доста чевръст, спокоен и когато се налагаше — малко агресивен. Смятах, че върша божието дело. С изключение на моментите, в които отивах до тоалетната или гризвах по някоя хапка сиренце като щастлив плъх, прекарвах цялото си време на бюрото.

Бях доволен от моята неплатена работа, но не бях особено радостен от семейството си и живота си с тях.

И тримата не спираха да ми напомнят, че са ме предупредили за поведението ми. Нямам предвид, че се държаха злобно или неприятно, просто го повтаряха прекалено често.

— Колко пъти ти казах да се успокоиш и да играеш по правилата? — питаше ме Меган.

Алекс запяваше втори глас:

— Предупредих те, татко. Предупредих те повече от веднъж, че нещо не ти е наред.

Съпругата ми правеше едно кръгче наоколо и се връщаше за втори рунд:

— Да, дори децата забелязаха. Първо ги накарахме да променят живота си, като дойдохме тук, в средата на нищото. И после, след като свикнаха… след като им хареса това място…

— Обожаваме го — намеси се Линдзи.

Меган продължи:

— След като обикнаха това място, ти не можа да се приспособиш към него. Трябваше да объркаш всичко.

Водехме този разговор или някоя от вариациите му почти всяка вечер и по няколко пъти през уикендите.

Посмеех ли да се възпротивя или да споря, никой не ми обръщаше внимание. Те бяха много по-гръмогласни от мен. Припевът, който се повтаряше отново и отново, беше следният:

— Защо просто не се върнеш в кабинета си и не продължиш да си пишеш книгата?

На няколко пъти в началото на своето „пенсиониране“, докато работех унесен в кабинета си, хващах децата си да ме снимат. Спирах, усетил присъствието на някого в помещението, обръщах се и пред погледа ми се оцъкляха Линдзи и Алекс.

— Защо? Защо? — виках аз, а отговорите им бяха уклончиви и неясни.

— Работим по проект за семейството ни.

— Камерата ми е нова, просто я пробвам.

— Двамата с Алекс работим над албум със снимки. Все пак един ден ще умреш.

Изкрещявах в отговор:

— Просто спрете. Моля ви, просто спрете. — Те завъртаха очи нетърпеливи и ми казваха да се „охладя“, както правеше майка им.

— Остави ги на мира, за бога, не правят никому нищо лошо — скастряше ме тя.

В крайна сметка просто свикнах с всичко това. Знаех, разбира се, че трябва да съм по-строг. Трябваше да настоявам да спрат. Трябваше да им взема проклетите камери. Трябваше да съм по-гръмогласен и от трима им. В интерес на истината обаче само книгата беше от значение за мен.

Колкото повече се ядосвах, толкова повече работех. Заради всичката тази гневна енергия, книгата вървеше доста бързо. И тръгна още по-бързо, когато започнах втората част, онази, в която се съдържаха показанията на свидетели, придобити основно по телефона, проучвания, имейли, писма и, разбира се, личните ми преживявания.

„Прехвърлянето“ на Бете и Бъд. Барбекюто в Бете и Бъд. Непоявилият се основател на срещата в Сан Франциско. Отношението към мен на летището.

Дните ми бяха изпълнени от енергия и тъй като Меган обикновено беше много изморена от началническата си работа, поех ролята на единствен автор на книгата. Тя се превърна в редактор на непълен работен ден.

Принципно работех по ръкописа до 2:00 часа. После запаметявах всичко на една червена флашка. След като се уверях, че думите ми са запазени на нея, я изваждах и постоянно я носех в мен. Не я изпусках от поглед. Тази червена флашка беше простичко озаглавена: „Истината“. Съвсем скоро щях да отпечатам съдържанието й — началото на нещо, което в съзнанието си бях кръстил „Междумагазинни войни“.

Благодарение на постоянно растящия ръкопис започнах да ставам много по-спокоен от обикновено. Не се гневях на постоянното мрънкане от страна на семейството ми, че съм се „издънил“ и „не съм играл по правилата“. Не се разгневих, когато децата ми ме снимаха с камера. Не се разгневих и когато Меган тихомълком отвори вратата на банята и ме снима, докато се бършех, след като си бях взел душ.

Единственото, за което наистина ми пукаше, беше книгата.

44

Брискет[13] със сладко-кисел лучено-доматен сос. Картофено пюре от истински картофи. Смарагдовозелен грах, смесен с малки парченца прошуто.

Трябваше да е перфектната вечеря.

— Сега ме слушайте всички — започнах аз. — Ако искате да вечерям с вас, трябва да оставите всякакви записващи устройства настрана. Става ли?

— Да — отвърна Линдзи.

— Не те чух да се обаждаш, Алекс.

— Става — отвърна синът ми. Добре де, не звучеше особено доволен, но в крайна сметка се съгласи.

— Меган? А ти?

— Да не чакаш да се закълна тържествено? — отвърна леко ядосана тя.

— Да, госпожо.

— Да не си полудял?

Ухилих се насреща й и й отговорих:

— Възможно е.

— О, господи — изуми се съпругата ми, пое си дълбоко въздух, изпусна го и много тихичко каза: — Става. — Изчака малко, след което също толкова тихичко добави: — А ти наистина си луд.

Вечерята започна.

— Аз не искам вино — заявих. — Имам работа да върша.

Алекс помоли Линдзи да му подаде задушеното. Тя го поправи и му каза, че това не е задушено, а брискет. Меган им забрани да се карат.

Докато лапах първата лъжица от масленото картофено пюре, дъщеря ми ме попита:

— Как върви книгата?

— Питаш ме, сякаш ти пука — отвърнах аз. Защо ли от устата ми се сипеше отрова и сарказъм? Често се шегувах с децата (и Меган), но всички книги от типа „Как да отгледате вашето дете“ съветваха да не се използват гняв и сарказъм.

— Джейкъб — скастри ме съпругата ми. — Линдзи ти зададе много смислен въпрос.

Не можех да се спра.

— Значи смяташ, че е смислен. Аз не мисля така.

Алекс заби поглед в чинията си. Линдзи отпи голяма глътка от чашата си с вода.

— Книгата ми. Книгата ми. Книгата ми. — Заклатих глава. Какво ми ставаше?

— Може би прекарваш прекалено много време в работа по книгата ти, книгата ти, книгата ти — отвърна Алекс.

Изпепелих го с ококорени и гневни очи.

— Казахме ти го и тримата. Зарежи тази книга.

Линдзи ми заговори силно и раздразнено:

— Ти просто не разбираш!

— О… много се бъркате — отвърнах с мек, зловещ тон. — Много добре разбирам. Разбирам какво невероятно и могъщо зло е темата на книгата ми…

— Нашата книга — поправи ме Меган.

Това ме разгневи още повече.

— Не, скъпа. Моята книга. Ти и твоите деца не правите нищо друго, освен да се опитвате да ме спрете. Е, имам новини за вас. Няма да спра. Знам каква могъща машина е „Магазинът“. Никой дори не подозира за нещата, които знам аз. Никой не ги е обмислял толкова задълбочено.

Станах прав. В съзнанието си се виждах като величествения крал Артур пред своите рицари на кръглата маса и като Христос по време на последната вечеря.

Едва в този момент осъзнах, че Меган и децата може би са прави: бях полудял.

— Да. Те ще дойдат за мен. Като нацисти в средата на нощта. Ще ме отведат и ще вземат книгата ми.

Мислите ми бяха разпокъсани. Идеите ми се сипеха от устата ми като повръщано.

— Те знаят с какво се занимавам. Знаят всичко. „Магазинът“ е по-могъщ от всеки и от всичко. Никой не може да избяга от него — особено един никой като мен. Камерите. Записващите устройства. Подслушвателните устройства. Шпионите в хотелите на Сан Франциско. Дроновете. Съседите, които не са истински съседи. Приятелите, които не са истински приятели. Семейството, което… — Наложи се да млъкна.

Погледът на Алекс не се беше отместил от чинията му. Ръката на Линдзи трепереше, стиснала чашата с вода. Очите на Меган бяха влажни.

— Не съм готов за посещението им. Никой не е. Но ще се държа мъжката. Ще работя, докато дойдат. Могат да откраднат книгата ми. Могат дори да я изгорят. Но истината ще излезе наяве. Вие тримата грешите. Карате ме да спра. Молите ме да спра. Но сте в голяма грешка. Голяма. Не разбирате следното: Аз разбирам всичко!

45

— Разкарайте се от имота ми, дяволите да ви вземат — изкрещях аз.

— Брендайс, тук сме като представители на града и щата — заяви единият от двамата мъже, които чукаха на вратата.

— Казах да се разкарате от имота ми.

Беше неделя, три часът следобед. Навън, както и у дома, беше студено и облачно — семейството ми почти не ми говореше.

— Брендайс, пусни ни вътре или ще се наложи да използваме сила — настоя същият тип.

Двамата мъже бяха облечени в евтини сиви костюми. Единият беше висок, бял и рус. Другият беше висок, черен и плешив. Двамата бяха дразнещо красиви. Също така и обезпокоително големи. Осъзнах, че никой от тях не е от Ню Бърг, защото не се усмихваха.

— Пусни ги Джейкъб — нареди Меган. — Защо винаги се противопоставяш и създаваш проблеми?

Поех си дълбоко въздух и отключих вратата. В момента, в който свърших работата и вратата вече беше отворена, русият провря ръка през нея и ме блъсна грубо. Паднах на пода. Плешивият носеше голям чук, който използва, за да счупи дръжката на вратата. Стори го с един бърз и силен удар. Така щеше да остане отключена.

— За какво е всичко то… — попитах аз, но веднага бях прекъснат от плешивия.

— Джейкъб Брендайс, сър? — отвърна на въпроса с въпрос той, точно както би постъпил един армейски сержант. Опитвах се да стана от пода.

— Питам ви за какво е всичко то… — отново не успях да си довърша изречението. Този път ме прекъсна русият:

— Отговорете, сър. Вие ли сте Джейкъб Брендайс? — Този беше още по-враждебно настроен.

— Вижте… — опитах за пореден път.

— Джейкъб Брендайс? Отговорете, сър. Отговорете веднага!

Меган реши да стори това вместо мен.

— Да. Той е Джейкъб Брендайс. — Гласът й беше хладен и конкретен.

Плешивият нареди:

— Дайте ни компютъра си.

— Не — отвърнах аз.

— Дайте ни компютъра си, Брендайс.

— Може би не ме чухте.

Русият:

— Дайте ни компютъра си, Брендайс.

Отговорих им като някакво малко дете:

— Не можете да ме накарате да ви го дам. — Бях изнервен и се чувствах като хленчещо шестгодишно пред семейството си.

— Компютърът му е на тавана — сподели Линдзи. Също като този на майка й, гласът на дъщеря ми беше спокоен, но неумолим.

— Не можете да идвате в къщата ми по този начин и да искате да ви давам нещата си.

— Разбира се, че могат, Джейкъб — отвърна Меган.

Русият ме сграбчи за ръката, отмести ме от стълбището и ме блъсна на пода на коридора. Плешивият заизкачва стъпалата, като вземаше по три наведнъж. Другият беше точно зад него. Изправих се и тръгнах след тях.

— Спрете баща си! — провикна се Меган.

За мое голямо изумление Алекс се опита да ме събори отново. Побягнах по стълбите и се озовах в кабинета си. Единият от нарушителите проследяваше захранващия кабел до затворения ми лаптоп. Другият събираше всяко парченце с информация — листчета, разпечатки, записки — от бюрото ми. Забелязах, че никой от двама им не беше посегнал към компютъра на съпругата ми.

46

— Разполагате ли с някакво друго електронно оборудване, Брендайс? — попита плешивият. Кожата на главата му блестеше от пот.

Изгледах го.

— Имате ли такова? — настоя той.

— Знаете много добре какво имам и какво не — отвърнах аз.

— Проверено — заяви типът. Двамата с колегата му извадиха от куфарчетата си найлонови чували и изпразниха съдържанието на кошчетата за боклук в тях. Същото сториха и с трите неподредени и неравни купчини с листове на бюрото ми. След това откъртиха няколко дъски от нишата под покрива. Откриха единствено мазилка. Надявах се да пукнат от прахово задушаване.

Плешивият и русият забелязаха, че не са отворили един сандък. Вдигнаха му капака. Вътре нямаше нищо, освен стари дискове (Лудакрис, някой?), стари книги от университета („Мидълмарч“, някой?) и стари детски рисунки („Тате прави боествен равеоли“). Опипаха страните на сандъка за тайни скривалища. Останаха много разочаровани, когато не намериха нищо. За мен това беше малко удоволствие, но все пак удоволствие.

Меган, Алекс и Линдзи се появиха на прага на вратата. Съпругата ми поклати леко глава. Децата? Не знам. Не бях сигурен. Доволни ли бяха? Или тъжни? Смятаха ли ме за жалък? За глупак? Не можех да преценя и със съжаление осъзнах, че хич не ми дреме.

— Брендайс, приключихме с претърсването — заяви Блонди.

— Претърсване? — изумих се аз. — Така ли го наричате? Това е огромно и грозно нарушение на всеки американски закон, свързан с човешките свободи. Честно казано обаче, не ми дреме. Точно това очаквах.

Огледах кабинета си, който изглеждаше изключително изчистен. Мъжете стояха до черните си чували. Плешивият зачете от един голям лист:

— Джейкъб Брендайс, градът Ню Бърг, щат Небраска, с одобрението на Министерството на правосъдието с право ви отне предмет или предмети с правителствена стойност за хората на щата. Тези материали може да ви бъдат върнати или не, след като бъдат разгледани и изследвани.

Последва кратко мълчание, след което плешивият продължи да чете:

— Разбирате ли това, което току-що ви прочетох?

— Разбира се — отвърнах аз. — Всички можете да горите в ада.

47

Часът беше точно 5:00. Измъкнах се тихомълком от леглото.

Меган спеше сладко и издаваше тихи носови звуци нещо средно между хъркане и тежко дишане. Отворих тихо вратата на спалнята, излязох и я затворих след себе си. Отидох до стаята на Алекс и се ослушах. Силно хъркане. Подслушах и пред вратата на Линдзи. Не бях напълно сигурен, че е заспала, но изпод вратата й не се процеждаше светлина, така че това ми беше достатъчно. Бях сигурен, че тримата ми съквартиранти спят.

Отидох горе до изоставения кабинет. Извадих червената флашка от джоба на дънките си. Включих я в лаптопа на Меган и написах:

Натиснах бутона „Запази“, след което извадих червената флашка и я прибрах обратно в джоба на дънките си.

Бях скрил раницата си зад две купчини списания „Бизнес Уийк“. Самата тя беше напълнена с комплект дрехи, четка за зъби, паста за зъби, жълто кубче с листчета, два химикала, шишенце „Липитор“, малко „Джак Даниелс“ и айпада ми, зареден наскоро с няколко класически романа и първите два сезона на „Къща от карти“.

Бях готов да тръгвам.

Затворих вратата на кабинета си и поех надолу по стълбите. Когато минах покрай една от затворените врати, чух шепот:

— Татко, къде отиваш?

Гласът беше на Линдзи.

— Ще се върна след малко. Не се тревожи — отвърнах аз. Задъханият дрезгав шепот ме последва надолу по стълбите:

— Ти наистина си полудял — заключи дъщеря ми. Отговорът ми не беше изречен достатъчно силно, за да ме чуе:

— И аз така чувам.

48

Хвърлих раницата си и стек безалкохолно на пътническата седалка. С всички камери по дърветата и светофарите нямаше как да карам като луд, но да речем, че не се съобразих изцяло с ограниченията на скоростта.

Накъде се бях насочил ли? Към всяко място, което беше „където и да е, само не тук“. Исках да се махна от това абсурдно семейство и този абсурден град. Някъде дълбоко в душата си се надявах да избягам и от себе си — от прекалено тежките страх и параноя.

Бързо стигнах до магистрала 80, която свързваше Калифорния с Ню Джърси. Нямах представа накъде да поема — на запад или на изток. Една мисъл ми мина през главата: Хей, какво ще кажеш за ски инструкторката, която тренира децата ти преди две години във Вейл? Двамата с Ейми се бяхме сприятелили; Меган смяташе, че сме се сприятелили прекалено много, което, само за ваша информация, въобще не беше така. Можех да й се обадя. Щеше да си спомни за мен. Бързо се опомних и осъзнах, че въобще няма да се сети кой съм.

Бете и Бъд очевидно не бяха опция. Почувствах се жалък, когато осъзнах, че нямам никакви близки приятели западно от Мисисипи, затова се насочих на изток по магистрала I–80. Там поне имах приятел от университета, който живееше в някакво предградие на Чикаго, а и бях сигурен, че братовчед ми, лекарят, все още беше жител на Сейнт Луис.

Магистралата беше изненадващо натоварена в този ранен час, малко след пет. Предположенията ми се въртяха около камиони, които карат прасета и крави до кланиците, цистерни, пълни с царевично олио, което си беше запазена марка на Небраска, и амбициозни юпита, които се бяха насочили към кабинките си във владенията на „Магазинът“.

Колкото по-надалеч отивах, толкова по-добре се чувствах. Колкото по-добре се чувствах, толкова по-уверен бях, че книгата ми, „Истината“, ще бъде истински успех. Времето е точното, мислех си аз и ударих с юмруци волана, когато стигнах покрайнините на Линкълн.

В седем сутринта бях на път да прекося междущатската граница в Айова. В този момент получих нещо, което скромно можеше да се нарече „мозъчна буря“ — трябваше да се обадя на Ан Гутман, редакторката ми в „Райтърс Плейс“. Да, определено ме беше прецакала, като отхвърли музикалната ни книга, но знаех, че Ан вярва в мен. Също така бях сигурен, че ще осъзнае колко горещ е ръкописът ми.

Да. Истината. Думичката, която пронизваше като шило всяко съзнание. Тя беше силна като романа „1984“ на Джордж Оруел — това експозе на културния кошмар.

„Истината“ щеше да удари точно в десетката.

49

След като Ан Гутман преодоля първоначалния шок да чуе гласа ми по телефона, каза нещо, което не бях чувал от доста дълго време.

— Имаш късмет. — След което побърза да добави: — Имам приятелка, която живее източно от Де Мойнс в едно градче на име Гуузън Вали. Казва се Маги Пайн и преди пет години написа чудесна книга за менонитските[14] покривки.

Тридесет минути по-късно седях и хапвах боровинкови мъфини в една кухня в Гуузън Вали, Айова. В помещението имаше старинен бюфет и колекция от купи от деветнадесети век. Лицето на Маги Пайн беше много приятно и би накарало всеки нормален човек да й се довери. Вероятно вече не бях такъв, тъй като очарователната кухня ми се струваше прекалено студена, а сладкото лице на домакинята — враждебно.

Докато чаках Маги да хвърли шепа вода на очите си и „да вкара в ред този храсталак на главата“, излязох на двора, където имаше билкова градина. Босилекът не беше много, но за сметка на това умираше. Розмаринът все още се държеше. Имаше някакво малко растение, на което пишеше „ПОРЕЧ“ (никога не бях чувал за него), и беше затиснато от огромна грозна купчина от приличащи на трева листа.

По време на разходката до малкия офис на вестника й „Гуузън Реджистър“ (Маргарет Пайн беше редактор и единствен репортер) новата ми приятелка и ханджийка ми обясни колко „полезна“ й е била Ан Гутман, докато „събирах и пишех книгата си за покривките“.

— Покани ме два пъти в Ню Йорк и ме настани в хотел на Пето авеню с гледка към Сентръл парк. Едва ли е най-подходящото място, на което да мислиш за менонитски покривки, но съумях да се справя.

Докато вървяхме по малкия център на града, се изумих колко много прилича на Ню Бърг. Този обаче беше истински и под „истински“ имам предвид „наистина истински“. Над вратата на салона за сладолед имаше написана на ръка табела, която гласеше „ЧЕТИРИ СТРАХОТНИ ВКУСА“. Библиотеката беше груба смесица от стари тухли и алуминиева дограма. Дори книжарницата, която носеше името „Добри книги и хубави неща“, имаше витрина, на която нямаше само книги, но и други стоки за продажба: порцеланови чайници във формата на котки, училищни принадлежности, бурканчета с портокалово сладко. Ню Бърг искаше да бъде като Гуузън Вали, но просто не можеше.

— Има ли толкова много новини в този град, че да се запълнят страниците на един седмичен вестник? — попитах Маги, когато се разположихме в офиса й и тя седна да си провери имейлите набързо.

— Правим като всички останали. Един от местните учители отговаря за спортните новини в гимназията. Всички се интересуват от тях. Имам една жена на повикване, която се занимава със социалните новини. Това са партита за рождени дни, годишнини и църковни новини. Но… не си мисли, че сме просто сбирщина селяндури. Разполагаме с клуб за книги, в който се събираме веднъж месечно и четем сериозна литература, а не неща като „Петдесет нюанса сиво“. Един пенсиониран доктор беше написал много добра статия за грижата за възрастните и деменцията. Когато пък аз написах материал в подкрепа на еднополовите бракове, получих само два негативни имейла. И тридесет и четири положителни.

Вдигнах ръце във въздуха.

— Спечели ме. Явно Гуузън Вали е Париж на Средния запад. Не съм саркастичен. Ще ми се Ню Бърг да приличаше повече на този град.

— Виж — започна Маги, — Ан ми обясни набързо какви са ти проблемите, поне доколкото тя ги разбира. Надявам се да се помириш със себе си. Искам да те уверя, че можеш да останеш у нас колкото си искаш, Джейкъб. С малко повече късмет…

Изведнъж нещо изтупка силно навън. Чух и бръмченето на двигател. Обърнах се към витрината.

— Не се тревожи — успокои ме Маги. — Поредната донесена от дрон доставка.

50

Същата вечер Маги Пайн ме нагости с намазано с мед печено пиле, пюре от ряпа и, разбира се, царевица, която беше перфектна с много масло и сол.

Маги беше много красива червенокоса жена, но тази красота и прекрасната храна не ме накараха да копнея за нея. Накараха ме да копнея за старите дни в Ню Йорк с Меган, Алекс и Линдзи, събрани около масата. Много исках да се обадя на семейството си, но се възпирах всеки път, в който ми хрумваше тази идея. Знаех, че ще е изключително глупаво от моя страна да се свържа с тях. Утре отново щях да тръгна на път. Може би тогава щях да се чувствам по различен начин, може би щях да се обадя… или пък на следващия ден… или на онзи след него… или…

Гостната на Маги беше като излязла от страниците на списание: легло с балдахин и изобилие от декоративни възглавници. Също така беше като музей на менонитските покривки — имаше една на леглото, две сгънати в долната му част и още пет върху един стар сандък под прозореца.

Опитах се да чета книга със заглавие „Благословена земя“, която взех от рафта на Маги, но тя само ме накара да се чудя как е възможно да спечели „Пулицър“ навремето.

Въртях се. Преобръщах се. Въртях се още. Помня какво казваше майка ми: „Ако не можеш да заспиш, значи имаш угризения на съвестта“. Станах от леглото.

Отидох до прозореца и пред мен се откри тъмният „център“ на Гуузън Вали, един истински модел на американски град, завършен от камбанария и водонапорна кула. До прозореца ми имаше клони на дърво, което Маги ми беше споделила, че е стар черен орех. Слънцето тъкмо изгряваше и мракът навън започна да се разтваря. Две малки звезди продължаваха да висят на сутрешната светлина и премигаха през клоните на дървото.

Всичко застина за миг. Дори аз.

51

Може би бях успял да поспя малко. Вероятно няколко минути? Половин час? Може би просто бях заспал, облегнат на перваза на прозореца? Може би… о, какво ли значение имаше, по дяволите? Просто си седях на един стол пред прозореца в гостната на Маги Пайн. Изведнъж вече беше станало утро и аз бях буден. Можех да се възползвам от един душ, за да се разбудя още повече.

Докато вървях към малката баня, свързана с гостната, забелязах малка антика в рамка, която висеше от стената. На нея пишеше, че е създадена от момиче на име Маги Ди през 1822 и имаше цитат от Библията:

Не можех да споря с това.

В банята нямаше душ, само вана. Къпането в такава никога не ми се беше струвало особено смислено. Не бях човек, който обичаше да кисне в собствената си мръсна вода. Затова дадох всичко от себе си, за да махна мръсотията и потта от тялото си, като клечах пред мивката на ваната. Наврях глава под течащата вода, за да я измия. След това насапунисах тялото си и също го изплакнах.

На една малка масичка до ваната имаше всички необходими декори за такава спретната баня: изсушени цветя в буркан, гравирано сребърно огледалце и сребрист гребен. На масичката беше оставена пудра — с аромат на лилия.

Избърсах се с една голяма бяла кърпа, след което взех решение, което беше много дръзко за мен. Нанесох обилно от приятно миришещата пудра по тялото си.

Тъй като бях оставил вратата на банята отворена, нямах проблем да чуя почукването на вратата на гостната. След малко изскърца и се отвори.

— Джейкъб — чух да казва един глас. — Джейкъб, аз съм. Маги.

— Чакай малко — провикнах се в отговор. — Тъкмо си вземах душ… хм… не точно душ… Просто се изкъпах. Какво става?

Въпросът ми беше зададен с лека нервност в гласа ми, докато увивах кърпата около себе си и се опитвах да я стегна колкото се може по-здраво.

Преди да се върна в стаята, се погледнах в старото огледало над мивката. Казвам ви — без излишна скромност, — че не бях никак приятна гледка: космите на гърдите ми бяха посивели от пудрата, а ръцете и краката ми бяха нелепо кльощави.

— Едва не ме хвана гол — казах на Маги.

— Съжалявам. Трябваше да изчакам да ми отвориш, а не да влизам направо.

— Няма проблем. Ние сме приятели — отвърнах аз и на лицето ми се появи една от онези усмивки, които хората наричаха глуповати и малоумни.

— Донесох ти кафе и портокалов сок. — Маги посочи към масата до тясното легло. На дървен поднос имаше красива малка чашка, от която се издигаше пара, и малка кана с портокалов сок.

— Изглеждаш ми изморен, Джейкъб — отбеляза домакинята ми.

— Да, дори не знам дали съм успял да подремна тази вечер. Когато подобно нещо се случи, можеш да бъдеш напълно сигурен, че нощта не е била лека.

Тениската ми беше оставена на леглото. Нахлузих я през главата си, но се притесних, че когато тръгна да провирам ръце през ръкавите, ще разхлабя кърпата около кръста си.

— Чакай — каза Маги. — Дай да ти помогна.

Тя дойде при мен.

— Хей, използвал си пудрата. Много ми харесва. Напомня ми за баба ми.

— Чудесно. Често напомням на момичетата за бабите им.

Маги се засмя и изпъна тениската върху раменете ми.

През цялото време държах възела на кърпата си.

Домакинята ми имаше намерение да дръпне тениската ми надолу, но вместо това си удари ръката силно в гърдите ми и от тях се надигна облак пудра.

Тя сложи ръка отново на гърдите ми.

— Какво мислиш? — попита ме.

Известно време не казах нищо. Маги също не направи нищо.

Най-накрая наруши първа настъпилата тишина:

— Предполагам, че не искаш — отговори си на въпроса сама.

— Е… — млъкнах за миг, след което добавих: — Предполагам, че не искам.

Маги отиде до вратата и ми каза да си изпия спокойно кафето. Тя щяла да бъде долу. Щяла да препече филийки. Или нещо друго. Можела да направи царевични мъфини. Не, препечените филийки са супер. В интерес на истината не закусвам. Може би понякога мога да хапна някаква зърнена закуска. Имала от оризовите кубчета. Не. Не, благодаря ти… След което внезапно излезе от стаята и затвори вратата след себе си.

Не мисля, че въздъхнах от облекчение, но изпитах такова. Също така бях тъжен.

Вероятно изглеждах нелепо — с наполовина облечената ми тениска и разхлабената кърпа. Изтупах колкото се може повече от миришещата на баба й пудра от себе си.

Имах намерение да си изпия кафето и портокаловия сок и да се облека на спокойствие.

Това обаче нямаше как да се случи.

52

— Джейкъб! Слизай долу! Веднага!

Отне ми само секунда да разпозная гласа на Маги.

В следващия миг чух сирени. През прозореца на стаята ми нахлу ярка светлина.

— Джейкъб! Моля те! Побързай!

Изоставих спокойната гледка към Гуузън Вали, на която се наслаждавах. Облечен само по белите си тениска и боксерки, побягнах от стаята и заслизах по стълбите, като вземах по две стъпала наведнъж.

Маги Пайн беше в малкия коридор в компанията на повече от десет човека — двама-трима от тях се опитваха да влязат през отворената врата. Бяха ми необходими само няколко секунди, за да осъзная, че тези хора не работеха нито за пожарната, нито за полицията. Всъщност ги познавах: Меган, Алекс, Линдзи. До семейството ми бяха Сам, Бете и Бъд. Майка му стара. Тук беше и тарторката на съседската гилдия Мари Димано.

Имаше две познати лица, чиито имена не знаех — това бяха младият мъж и младата жена, които ни „интервюираха“ в Сан Франциско, както и двамата глупаци, които само преди две нощи ми взеха лаптопа и записките в Ню Бърг.

— Какво, по дяволите, става? — попитах аз. Гласът ми беше спокоен, но объркан и изумен.

— Всички сме тук, за да помогнем — отвърна Маги.

О, Господи. Значи тя също беше с тях.

— Какво, по дяволите, е всичко това? — попитах отново аз. Погледът ми се местеше от лице на лице. Всички бяха тъжни, сериозни.

— С какво искате да ми помогнете? — този път изкрещях.

Линдзи пристъпи напред, взе ръката ми в своите ръце и ми заговори като на тригодишно, изтървало фунийката със сладолед.

— Това е интервенция, татко.

Издърпах ръката си от хватката й.

— Това са пълни глупости! — отвърнах аз.

Гневът ми явно беше сигнал за двамата глупаци — плешивия и русия — да пристъпят напред и да се приготвят да ме заловят. Когато се размърдаха, успях да видя през вратата навън. Там имаше новинарски ван. Четирима мъже и една жена. Двама от тях носеха слушалки, а другите двама — микрофони.

Тази интервенция щеше да бъде заснета.

Жената от интервюто пристъпи напред и застана до Линдзи.

Гласът й беше драматично нежен и приятен:

— Нека се опитаме да запазим спокойствие. Можем да се преместим на някое по-спокойно място, на което да поговорим. Това възможно ли е, госпожице Пайн?

— Разбира се. Да отидем в трапезарията. В нея има място за всички.

Тълпата се размърда, а към нея се присъедини и снимачният екип. Едва не ме премазаха, докато ме бутаха към трапезарията.

Маги беше преместила старата чамова маса до стената и беше наредила столовете — имаше и няколко сгъваеми — в полукръг.

— Аз съм по бельо, да го вземат мътните — оплаках се.

Меган ме докосна по рамото и се опита да ме побутне нежно в стола в средата. За първи път, откакто беше дошла, заговори:

— Скъпи, не бъди толкова официален. Няма значение в какво си облечен.

— Разбира се, че има — отвърнах гневно. — Няма значение, ако си луд… ако си психичноболен. Всички изчезвайте оттук, по дяволите.

Никой не реагира. Никой не си изпусна нервите.

Значи това беше? Те смятаха, че съм луд, и щяха да ме третират като такъв.

За миг си помислих, че може и да са прави. Помислих си го, когато погледнах голите си крака, мръсните си стъпала и оцъклените погледи на децата си. Бете образуваше някакви беззвучни думи с уста. Може би изричаше молитва? Двамата интервюиращи си водеха бележки на електронните си устройства. Двамата глупаци бяха седнали от двете ми страни. За всеки случай.

Мисълта, че съм луд, се изпари също толкова бързо, колкото се и появи. Бях гневен. Вероятно бях и малко глупав. Но определено не бях луд. Изведнъж осъзнах, по-ясно от всякога, че ръкописът трябваше да стигне до Ан Гутман на всяка цена. В този момент ми стана ясно как точно трябва да стане това.

53

— Всички се тревожим… наистина много се тревожим за теб, Джейкъб — говореше Бъд.

— Знаеш, че е така, татко — обади се Алекс, който мина покрай майка си и сестра си, застана пред мен, погледна ме и сложи ръце на раменете ми. Това определено не беше в стила му. Кое, по дяволите, беше това хлапе?

Междувременно единият от снимачния екип беше вдигнал микрофона над нас. Трима оператори се движеха из помещението — единият се беше заел с всеки, който говореше, вторият снимаше „реакциите“, а третият се беше съсредоточил изцяло върху мен.

Бете, Линдзи и интервюиращата от Сан Франциско спомогнаха за интервенцията. Те поддържаха темата за грижа и разбиране с такава плам, че на човек можеше да му стане лошо. Стомахът ми буквално закъркори. Гърдите ме заболяха от гнева. Вероятно най-ненормалната част от цялото това „представление“ беше изнесена от Линдзи.

След като обясни със сълзи на лице, че не съм способен да отделям внимание на семейството, съпругата и децата си — „хората, които ти носят радост“, — тя ме погледна право в очите и каза:

— Искам баща си обратно.

Аз пък исках да й изкрещя в отговор: „Отвращавате ме“.

Вместо това просто отговорих спокойно и нормално:

— Моля ви. Защо всички не ме оставите на мира? — И изкрещях, доколкото ми държеше гласът: — Моля ви!

Двамата глупаци от двете ми страни се приближиха по-близо, в случай че се наложеше да се намесят.

Лудият ми мозък заработи в друга посока: трябваше да намеря начин да избягам. Трябваше да намеря начин. Допреди няколко дни смятах, че книгата ми е много важна и завладяваща, но сега вече знаех, че е нещо повече от шедьовър, тя беше книга, която щеше да се пребори със злото и да ни върне свободата, преди да е станало прекалено късно. Дали не бях поредният луд, или просто се водех по Петото евангелие?

Не бях сигурен, но трябваше да продължавам да се боря.

Интервюиращият от Сан Франциско се изправи и застана пред мен. Заговори ми бавно и уверено и постоянно вкарваше една много дразнеща фраза в речта си: „Разбираш ли ме какво ти говоря, Джейкъб?“.

Тресях се от гняв. Очите ми се напълниха със сълзи. Тениската ми беше подгизнала от пот.

— Тук сме, за да ти помогнем. Разбираш ли ме, Джейкъб? Ще те отведем обратно в Ню Бърг и ще те запишем в клиника за подобряване на държанието, където наново ще ти бъдат преподадени концепциите за щастлив живот. Разбираш ли ме, Джейкъб? Всички вярваме — семейството, приятелите и специалистите от психотерапевтичната група на „Магазинът“, — че за четири-пет седмици ще бъдеш по-добре и ще станеш по-силен и по-щастлив. Разбираш ли ме, Джейкъб?

Докато този ме разсейваше с празните си приказки, групата за интервенция ме заобиколи от всички страни. Въпреки милите им думи и съжалителните им физиономии изпитвах страх от тях. Имах чувството, че съм жертвата на тълпа, готова да ме линчува.

— Ние ще сме с теб, татко — увери ме Линдзи.

— Обичам те, скъпи — заяви Меган.

— Предупредих те за тази книга, баща ми — допълни Алекс.

Плешивият и русият бяха застанали от двете страни на стола ми.

Бъд заговори почти шепнешком:

— Така е най-добре за теб, Джейк. Не се сърди. Не се ядосвай.

Сълзите пробиха през клепачите на очите ми. Усетих соления им вкус. Голите ми колене трепереха.

Всичко беше заради яростта ми към безсрамната им интервенция.

Те смятаха, че са ме убедили във важността на мисията си.

Сълзите ми потекоха още по-бързо. Станах на крака. Глупаците увиха ръце около лактите и китките ми.

— Спрете! Моля ви, спрете! — изкрещях аз.

Седнах обратно на стола и спокойно изрекох онова, което исках да кажа:

— Разбирам. Наистина. Благодаря на всички ви. Ще направя каквото поискате.

54

Сработи.

Човече, казах си, ако още съм жив за следващите оскари, трябва да дадат един и на мен. Бете, Бъд и Мари зареваха толкова силно, че имах чувството, че са се появили три нови водопада. Децата и съпругата ми ме прегърнаха и ми благодариха. Жената от интервюто в Сан Франциско ме нарече добър човек. Плешивият глупак ми каза, че съм умен човек. Маги Пайн изрази надеждата си да съм опрощаващ човек.

— Бях въвлечена в интервенцията в самия край — обясни ми тя.

— Приятелката ни Ан знае ли нещо за това? — попитах аз.

— О, не. Само тази малка група за интервенции е наясно — отвърна Маги, която се спогледа с Меган с усмивка на лице. Две кучки съучастнички. Русокосият глупак застана до мен и също се ухили.

Маги отиде в кухнята. Блонди каза, че трябва да говори с мен. Копелето, което беше нахлуло в дома ми и беше откраднало нещата ми, сега се държеше като най-милия тип на света.

Меган и децата го слушаха много внимателно, докато говореше.

— Ето какъв е планът, Джейк.

Джейк?

— Един от нашите хора ще закара колата ти обратно в Ню Бърг. Има още няколко автомобила, с които дойдохме тук.

Един от тях ще отведе семейството ти в семейната къща. Аз, ти и Бияча[16]…

Спрях да слушам на мига. Прякорът на плешивия беше Бияча? Нямаше ли нищо против един плешив мъж да бъде наричан по този начин? А и биячите не бяха ли винаги бели? Този тип беше черен. Освен това трябваше да има истинско име, собствено име…

— Господин Брендайс, слушате ли ме? — попита Блонди.

Господин Брендайс. Къде отиде Джейк? Вече ми говореше на фамилия, както когато ми открадна лаптопа, опустоши кабинета ми и ме подложи на тази лудост.

— Да, разбира се — отвърнах аз.

— Както вече казах, аз, вие и Бияча ще се върнем в Ню Бърг с нашата кола. Ще разполагаме с шофьор и помощник-шофьор…

Прекъснах го:

— Имаш предвид шофьор и охранител.

— Не. Имам предвид шофьор и помощник-шофьор, ако нещо се случи с първия.

Добре, Джейкъб, време е да започнеш отново да се държиш като послушния пациент, който искат да виждат. Влез в ролята. Прави се на мил и добър. В същото време намери начин да избягаш.

— Трябва да тръгваме — заяви Блонди. — Има ли нещо горе в стаята ви, което е от изключителна важност за вас?

— Изключителна важност? Може би си забелязал, че съм само по бельо.

— Добре, нека се качим горе да се облечете.

— Какво ще направиш? Ще ми закопчаеш ципа ли?

Тази остроумна забележка ме върна обратно в списъка му с тъпанари.

— Да вървим — каза той.

— Имате нужда от кафе — провикна се Маги Пайн. В ръцете си носеше огромен поднос, на който имаше голяма кана с кафе и много хартиени чашки. Приближихме се до масата в трапезарията.

Маги подаде чаша на Блонди и го попита:

— Сметана и захар?

— Обичам го черно — отговори той.

— Аз също — заявих аз. — Отиваме горе, за да си взема нещата, и после тръгваме.

— Така си помислих и аз — съгласи се Маги.

С възможно най-саркастичния си тон й казах:

— Благодаря ти за всичко.

— Няма проблем — отговори тя. — Просто провери шкафчето в банята, за да се увериш, че не си забравил нещо.

— Ще го сторя.

55

Нахлузих си дънките. Облякох ризата си в армейско зелено. Обух червено-белия си „Найк“.

Блонди чинно претърси вътрешността на раницата ми. Най-лошото, което намери, беше бутилка с бърбън.

Погледнах през прозореца. Утрото беше в стихията си. Едва сега забелязах, че звездите, които бях видял през клоните на ореха — Майка му стара! Естествено! — всъщност бяха камери за наблюдение.

— Искам да си наплискам лицето с вода и да се изпикая — заявих аз.

— Да, разбира се — отвърна русокосият глупак. Май отново бяхме приятели. — Само остави вратата отворена.

Влязох в банята, оставих вратата отворена с педя-две и пуснах силно водата. Надявах се да звучи като уриниращ човек.

Отворих килера за кърпите и го огледах от горе до долу — кърпи „Марта Стюарт“, сапуни „Крабтрий & Евелин“, лосион за тяло „Касуел-Маси“. Точно подобни неща очаквах. Онова, което не очаквах, беше един висок шестдесет сантиметра шкаф под най-ниския рафт. Отворих го. Оказа се, че вратичката е само за прикритие и падна на пода.

Разнесе се глас от стаята:

— Това е най-дългото пикане, което съм чувал. Да не си изпил стек с Бъд, преди да си легнеш?

Не знам дали каза още нещо, защото вече бях видял прозореца във вътрешността на килера. Под перваза имаше оставена въжена стълба, както и малък плик. Върху него беше написано с молив: „УСПЕХ. МАГИ“. Вътре в плика бяха ключовете за колата ми.

Спуснах въжената стълба през прозореца.

Трябваха ми около тридесет секунди, за да сляза на земята. Още тридесет, за да стигна до градината. Коленичих и изрових малката червена флашка. Беше увита в алуминиево фолио и заровена близо до огромния пореч. Точно където я бях скрил вчера сутринта.

Побягнах към колата си. Разполагах само с четвърт резервоар гориво. Потеглих. Не включих фаровете. Не си сложих предпазния колан.

Докато се отдалечавах от къщата, постоянно си повтарях „Бог да благослови Маги Пайн“.

56

Страх. Хаос. И ад. Не точно в този ред.

Добре, измъкнах се от шантавата интервенция, но въпреки това бях затънал сериозно в неприятности. Придобих представа колко големи бяха те в мига, в който потеглих от къщата на Маги Пайн. От радиото, което се включваше автоматично, когато „Магазинът“ имаше да съобщи нещо, прогърмя следното съобщение:

— Избягал е човек с подозрителни и вероятно опасни намерения. Последното му известно местоположение е границата между Небраска и Айова. Името му е Джейкъб Брендайс. Мъж, в средата на четиридесетте, бял. Носи червено-бели обувки. Снимки и повече подробности за този индивид са налични на всички електронни устройства, електронни билбордове и електронни постери. Ако видите Джейкъб Брендайс или някой, който прилича на него, изпратете съобщение със съдържание Магазинът 134.

Това съобщение, което щеше да се предава през пет минути, беше заменено от песен на Джей Зи, пусната наобратно.

Може би изпитвах някакви съмнения дали не съм луд човек, спуснал се в лудо бягство. След около три километра от къщата на Маги Пайн се натъкнах на електронен постер, на който имаше бял мъж в четиридесетте си години. Не изглеждаше опасен, но определено приличаше на мен — при това много, благодарение на опърпаната ми зелена риза и двудневната ми брада.

Първо осъзнах, че ако исках да имам поне някакъв малък шанс да успея да се измъкна, трябваше да зарежа колата си. Вече бях експерт по „Магазинът“ и знаех как оперира. Също така бях наясно, че бързо щяха да излъчат повече информация за мен, като GPS координатите ми, описание на колата, номера й, местоположението на стари приятели (много) и настоящи (съвсем малко). „Магазинът“ щеше да е безмилостен. Аз бях малкият слаб заек, преследван от психоеквивалента на военноморските тюлени на САЩ.

Какво, по дяволите, можех да направя? Да побягна през царевичните полета на Айова като някакъв задник в лош нискобюджетен филм?

Истинско чудо беше, че потните ми, мръсни ръце все още можеха да държат волана.

Внезапно Джей Зи беше прекъснат от повторение на предното съобщение. Щяха да намерят Джейкъб Брендайс. „Магазинът“ търсеше човека, който беше написал някаква книга, както се търсеше терорист или похитител.

Когато съобщението свърши, никакъв друг звук не се завърна. Дигиталният скоростомер и таблото угаснаха. Колата продължи да върви, но спирачките бяха някак си нестабилни. Не че не хващаха, но бяха на път да се откажат напълно. „Магазинът“ беше изключил дистанционно всичко, което можеше.

Изумих се, че след — по мои изчисления — около осем километра шофиране, не бях срещнал друга кола. Видях един камион и два трактора, но никаква кола. Разбира се, предположих, че тази липса е част от плана за залавянето ми, но ми се стори доста плашещ и зловещ метод. Знаех също така, че е само въпрос на време, преди дроновете да се изсипят над главата ми.

Видях още четири електронни постера и два електронни билборда с нови и подобрени мои снимки. На един от тях дори имаше отделна снимка на червено-белите ми маратонки.

Продължих да карам и да се надявам да ме удари някоя страхотна идея. Единственото, което ме удряше обаче, беше неприятното усещане от всичките тези постери и непрестанни съобщения.

Ето това беше истински ад на колела.

По дяволите, човече. Бях един проклет беглец.

57

Не сте опитвали гнилата комбинация от страх и депресия, преди да се озовете на автогарата на „Грейхаунд“ в Карълтън, Айова. Преди около километър се натъкнах на опърпан билборд, на който пишеше „АВТОГАРА. ДАВАЙ, ГРЕЙХАУНД“. Това беше първият знак на надежда, откакто избягах от „интервенцията“ в къщата на Маги Пайн.

Зарязах колата си на една изоставена бензиностанция в покрайнините на града, макар че не беше лесно да се прецени къде свършваше градът и къде започваха покрайнините му. Наведох глава и се затътрих към автогарата. Тя представляваше малка сива дървена сграда и приличаше повече на кръчма от стар уестърн.

Вътре беше почти празна. Имаше едно симпатично момче — русокосо, слабо, с очила без рамки. Седеше зад малка каса. Четеше нещо на айпада си и не ме забеляза, когато влязох.

На една от двете дървени пейки се беше разположила пълна жена на средна възраст, която плетеше. Предполагам, че си чакаше автобуса, но нямаше нито сак, нито електронна книга. Просто седеше и плетеше.

На другата пейка седеше мъж на около седемдесет години. Миришеше на мръсна мъжка тоалетна.

Привлякох вниманието на младежа, който много любезно ме попита:

— Накъде сте се запътили, сър?

— Кога пристига следващият автобус?

— Трябва да е тук след час — отвърна младежът. — Освен ако шофьорът не спре в Уокърсвил за освежаване.

— Накъде пътува?

— Следващата спирка е Гаретвил, после Индипендънс и след това направо в Спрингфийлд, Илинойс — обясни служителят на автогарата.

— Там живеят семейство Симпсън — отбелязах аз.

Събеседникът ми се усмихна.

— Не сте първият, който си прави тази шега.

— Със сигурност не съм. Просто…

В разговора ни се намеси дъртият миризливец. Не се развика, но гласът му беше достатъчно силен, за да можем да го чуем.

— Мисля, че това е той — заяви старчето, без да посочва някой специално.

Плетящата жена въобще не му обърна внимание. Принципно всяка жена, която плете, не търси компанията на миришещ на урина съмнителен тип.

— Точно този е онзи — обясни отново старецът. Гледаше право в нас. Очевидно беше къркан.

— Господине — продължи дъртият, — не сте ли вие този… сещате се… онзи?

Плетящата жена най-накрая се намеси:

— Я трай, стар пияница.

Старецът се загледа в бавно движещия се вентилатор, който висеше от тавана. Бързо изгуби интерес, но за сметка на това привлече моя.

— Преди да си купя билет за Спрингфийлд, можете ли да ми кажете откъде мога да си взема сандвич и безалкохолно? — попитах аз.

— Безалкохолно?

— Сещате се — газирано, кола.

— А, да. Четири врати нататък вляво има „Капи“. Не е зле, особено ако има свинска плешка.

— Ще се върна след пет минути — обещах аз. Насочих се към вратата, а жената, която плетеше, ме изгледа подозрително. Старецът беше захъркал.

Тръгнах бързо към колата си. Подминах „Капи“. (Предпочитах да съм гладен и жаден, но да живея.) Минах покрай малка железария „Тру Валю“ и празна бръснарница. За десет минути стигнах до изоставената бензиностанция.

Имаше само един проблем. Колата ми я нямаше.

Седем-осем пъти се огледах надясно-наляво, сякаш така щях да върна изчезналия автомобил. След малко осъзнах, че не ми оставаше нищо друго, освен да използвам краката си. Можех да вървя или да се предам. Пъхнах ръка в джоба си, докоснах флашката и тръгнах напред.

Малкото пластмасово чудо на техниката ми служеше като талисман. Не вървях повече от пет минути и до мен спря един тир.

58

— Десет долара. Ако ги имаш, скачай. Ако ли не, хич не си прави труда.

Предложението беше отправено от мазен младеж, който спокойно можеше да бъде злият близнак на продавача на билети на автогарата на „Грейхаунд“ в Карълтън. Босите му крака едва стигаха педалите на камиона. Косата му беше зализана назад, а черният му пиърсинг от оникс (само предполагах, че е от такъв) на носа беше почти толкова голям, колкото самият му нос. Пушеше трева.

Явно не отговорих достатъчно бързо на предложението му и това го ядоса.

— Ще се качваш ли, или ще слизаш, човече? — прикани ме той.

Направих необходимото: скокнах вътре и му подадох две банкноти по пет долара.

— Накъде си се запътил? — попитах го.

— По-важното е ти накъде си се запътил? — отговори на въпроса ми с въпрос младежът.

— Трябва да стигна в Ню Йорк.

— Е, нямаш никакъв късмет, тъй като това бебче спира в Нейпървил, Илинойс.

— Все пак е по-близо до Ню Йорк, отколкото съм в момента — отвърнах аз. Бях решен да звуча като поредния отворко, вместо да показвам реалното си състояние на изплашен, гладен, нервен и изтормозен човек.

Погледнах часовника на таблото.

— Майка му стара — възкликнах. — Станало е пладне.

— Всъщност часът е единадесет — заяви младежът. — Просто настройвам часовника с един час напред. Така винаги има към какво да се стремя.

Не успях да разбера много добре това изречение. Също така не бях особено щастлив, че се налага да пътувам с надрусан шофьор, който спокойно можеше да мине за тринадесетгодишен.

Няколко минути пътувахме в мълчание.

— Имаш ли си име? — попита младежът.

— Да. Казвам се Джордж — отвърнах аз.

Джордж? Откъде, по дяволите, ми хрумна?

— Някога да си бил президент на страната, Джордж? — попита отново спътникът ми и се засмя гръмогласно, сякаш току-що беше казал изключително смешен виц.

— Ти как се казваш?

— Кени. Никой с това име не е бил президент. — Младежът се засмя още по-гръмогласно на тази си шега.

След малко продължи:

— Мисля, че и двамата можем да хапнем нещо. Отвори жабката.

Сторих го. Вътре имаше пет кексчета.

— Вземи колкото искаш. Вечерята е включена в цената. Дай ми само едно на мен. Гледам да не ям много.

Докато махах целофана от едното кексче, радиото изсвири кратка сирена и изстреля съобщението за човека с опасни намерения, който беше избягал. Новините гласяха, че белият мъж на средна възраст, чието име беше Джейкъб Брендайс, вероятно се намираше в Айова, Илинойс или Мисури. Не беше забелязван на летища или хотели. В изблик на честност „Магазинът“ съобщаваше, че местоположението на заподозрения е неизвестно.

Не отделях очи от младия шофьор. Дори когато новинарят обяви червено-белите маратонки, хлапето въобще не хвърли поглед към краката ми. Достатъчно зает беше да облизва устните си от трохичките и сметаната.

— Тези кексчета са добри — заявих аз.

Младежът не ми обърна внимание. Беше прекалено погълнат от заниманието си да присвятква с фаровете си на колата на „онзи малоумник“ пред нас.

Заспах.

59

Беше тъмна нощ, когато се събудих.

Тирът беше паркиран някъде отстрани на магистралата. Предполагах, че още сме на I–80, но не можех да бъда сигурен, а и нямаше как да науча веднага. Шофьора го нямаше.

Излязох от камиона и оставих вратата отворена, за да разполагам с малко светлина. Влязох в гората и се изпиках. Закопчах си ципа и чух гласа на спътника си.

— Хей, и на двамата ни е хрумнала една и съща идея — каза той. Видях го, че върви към мен от доста по-далечно място в гората, а дружелюбността в тона му вероятно се дължеше на големия джойнт, който беше дръпнал. Върнахме се при тира.

Младежът ми подаде термос.

— Жаден ли си? — попита ме той.

Умирах от жажда, но изведнъж се отвратих и нямаше как да пия от същото място, до което се бяха докосвали устните му. Вероятно хлапето можеше да чете мисли.

— Не се безпокой, човече. Може да приличам на крастава жаба, но не съм болен от нищо.

Отпих и веднага се задавих.

— Какво, по дяволите, е това? — изумих се аз.

— Текила, портокалов сок и амарето. Адски добро е.

— Наистина е адско. Имаш ли нещо друго?

— Какво смяташ, че ще получиш за десет долара на вечер? „Хилтън“ ли?

Младежът се засмя, но не мисля, че му беше особено весело. Качихме се отново в камиона.

— Къде сме? — попитах, когато се върнахме на магистралата.

Спътникът ми не отговори, но ми хвърли един евтин GPS.

— Виж сам — отговори той. (Мисля, че все още беше ядосан, че не харесах специалния му коктейл.)

Намирахме се в Джолиет, не много далеч от Нейпървил, дестинацията, която младежът беше споменал по-рано.

— Какво караш за Нейпървил? — попитах аз.

Спътникът ми не отговори, но се засмя.

— Има ли нещо смешно? — учудих се.

— Горе-долу.

— Караш нещо незаконно ли? — попитах аз, като се опитвах да звуча като човек, който няма нищо против с разпространението на дрога, оръжия и нелегални имигранти.

— Да, нещо много нелегално — отвърна той.

— Какво?

— Теб — отвърна младежът и отново се засмя.

60

— Какво, по дяволите, имаш предвид? — попитах аз.

— Ти си един от онези, които смятат, че след като звуча като глупак, следователно съм такъв. Не си познал, мой човек.

Имах някаква малка представа накъде се беше насочил този разговор и нямах никакво желание да участвам в него. Особено след като чух двете врати на камиона да се заключват.

— Много добре знам кой си — заяви Кени.

Гласът му се превърна от глас на уличен престъпник в нещо малко по-нежно.

— Ето виж колко съм глупав. Толкова съм глупав, че слушах радиото и всички онези съобщения за опитите на ченгетата да те заловят. Знам много. Знам, че името ти е нещо подобно на Джейкъб Брейди. Знам, че ти си пичът, който всички търсят. Знам също така, че мога да изкарам малко състояние, ако те предам.

През главата ми веднага започнаха да се нижат варианти. Ако се опитах да се бия с този тип, със сигурност щяхме да катастрофираме, дори да ми се удадеше възможност да хвана волана и да го пратя в безсъзнание. Това не беше някакъв филм.

Следващият ми вариант беше да се опитам да го излъжа нещо. Сметнах, че си струва да опитам.

— Човече, аз съм безработен строителен работник, който иска да отиде на гости на гаджето си в Ню Йорк. Със сигурност не съм Джейкъб Брейди.

Онзи ми се усмихна.

— Знам, че не си Джейкъб Брейди — отвърна той. — Казваш се Джейкъб Брендайс. Помислих си, че е добра идея да се погъбаркам малко с теб.

Щеше да е глупаво от моя страна да продължавам да се правя на ударен пред Кени. Той беше прав. Може и да не беше гений, но не беше и глупак.

— Любопитен съм, господин Джордж-Джейкъб-Брейди-Брендайс — започна спътникът ми, — какво, по дяволите, направи, че разгневи толкова много пичовете от „Магазинът“?

Не промълвих поне шестдесет секунди.

— А? Какво толкова си сторил? — попита отново Кени.

Бях готов да отговоря:

— Опитах се да кажа истината.

Сега той се умълча.

— Ти си луд, нали?

— Нямам намерение да споря — отвърнах аз, — но не мисля, че да казваш истината е лудо.

— Май си прав, но все още не мога да те разбера, човече. „Магазинът“? Те ще те обесят, когато те пипнат.

— Вероятно си прав. Смятат да ме погубят, защото написах книга.

Плъзнах ръка в джоба на дънките си. Малката флашка — миналото, настоящето и бъдещето ми — изглеждаше глупава и ненужна до връзката ми с ключове, кутийката „Тик-Так“ и няколкото монети.

— Написал си книга? Аз си помислих, че си убил някоя голяма клечка в централата в Ню Бърг или че си съгрешил със съпругата на Том Оуенс.

— Не. Сгафих само в това, че… — Защо започвах да звуча като Кени? — Сгафих само в това, че записах всички гадости, които се случват в „Магазинът“. Как се промъкват в живота на хората. Как контролират всичко, което правиш, което купуваш и което си мислиш.

— Книга — изрече на глас Кени и поклати глава. — Невероятно.

Помислих си, макар и малко глуповато, че усетих съчувствие в гласа му, но грешах. Той продължи да клати невярващо глава.

— Невероятно — повтори след малко. — Наистина е невероятно. Кой, по дяволите, би искал да чете книга за това? — Пауза. — Мамка му. Кой, по дяволите, въобще би искал да прочете която и да било книга?

61

Преструвах се, че спя, сякаш такъв беше планът ми. Преструвах се, че похърквам тихичко, сякаш спането и похъркването също бяха част от плана ми. Всъщност нямаше такъв. Един не толкова тъп тийнейджър щеше да доведе до моето падение. Кой можеше да предвиди подобна развръзка?

— Знам, че не спиш наистина, Джейкъб, стари приятелю — каза Кени. — Имам приятелка, която прави същото. Преструва се, че спи и хърка, когато не иска да си играем.

Отговорът ми беше простичък:

— Кучи син.

— След малко ще стигнем до място за почивка — съобщи ми той. — Смятам да отбия, преди да стигнем до Нейпървил. Пикочният ми мехур вече не е това, което беше.

Мястото за почивка се състоеше от три неизползваеми телефонни кабини и няколко слаби улични лампи. Беше изоставено и депресиращо.

— Сега ето как ще го направим. Ще заключа вратите след себе си и ще се изпикая точно до твоята. В случай че ти дойде някоя гениална идея да ме нападнеш и да избягаш. Това ще е много глупаво от твоя страна.

Кени стори обещаното. В интерес на истината се облегна на вратата ми, докато се облекчаваше. След това ми направи знак да сваля прозореца. Отвърнах му по същия начин, че не мога. С уста му обясних, че прозорецът е електронен. Кени кимна, отиде от другата страна, отвори своята врата и се качи в камиона.

— Знаеш ли какво се питах? — започна той. — Как се казва книгата ти?

— „Истината“.

— Ясно. Ти си умно копеле, нали?

— Не чак толкова — отвърнах аз. — Все пак ще ходя в Нейпървил с теб.

— „Истината“ — повтори Кени, сякаш не ме беше чул. Последва дълга пауза. След малко погледна към тревата и дърветата зад мръсните телефонни кабини и преливащите кошчета за боклук. Обърна се към мен и ме погледна.

— Излизай от камиона — нареди ми той.

— Не. Няма да пи…

— Излизай от камиона — повтори спътникът ми. И отключи вратите. — Давай — каза ми и запали двигателя.

Отворих вратата и слязох. Обърнах се и погледнах Кени.

— „Истината“ — повтори той. — Мисля, че може и да прочета точно тази книга.

Тирът потегли.

62

В Джолиет, Илинойс, се качих на товарен влак.

Точно така. Качих се на товарен влак. Изведнъж заживях като герой от народна песен.

В този контролиран от „Магазинът“ техносвят, където небето беше скрито от дронове и свръхзвукови самолети, товарните влакове все още съществуваха. Когато забелязах един тип да скача от канавката край релсите на голям червен вагон, на който пишеше „НЮ ЙОРК, ПЕН СТЕЙШЪН“, веднага го последвах на борда.

След дванадесет часа насред премазващата воня на свински фекалии и постоянното наблюдение на другите двама пътници, които с удоволствие щяха да ми прережат гърлото, за да ми откраднат портфейла и да си купят с парите сандвич с пожълтяла маруля от „Събуей“, пристигнах в Ню Йорк.

Двадесет минути по-късно вече бях на Двадесет и четвърта и Десето авеню. Между една винарница и китайски ресторант имаше офис на „ФедЕкс“ и петнадесет долара по-късно скъпоценната ми флашка се превърна в така цененото хартиено копие — четиристотин и десет страници ръкопис. Купих една картонена кутия, прибрах листовете вътре и помолих служителят да я завърже с канап.

Бях много нервен. Бях изтощен. Бях гладен като вълк. Дори не ми направи впечатление, когато жената на средна възраст зад гишето на „ФедЕкс“ намери за удачно да каже:

— Хей, господине, обмисляли ли сте да вземете един душ? Воните.

Напуснах офиса и се насочих към Сохо и издателството на Ан Гутман. Дроновете започнаха да кръжат над мен. От стреса ми се завиваше свят. Макар да бях посещавал офиса на издателката си повече от тридесет пъти, не можех да си спомня точния й адрес.

Малко се помотах и започнах да се притеснявам. Щеше да е наивно от моя страна да смятам, че „Магазинът“ се е отказал да ме търси. В интерес на истината дори си мислех, че са станали още по-настоятелни.

Сякаш не бях достатъчно изплашен, точно в този момент чух една жена на тротоара да се провиква:

— Това е той. Това е човекът. Джейкъб Брендайс.

Едва сега осъзнах, че се намирам пред сградата, в която се помещаваше офисът на Ан.

На това място започна всичко.

63

Минават няколко часа. Животът ми зависи от мнението на Ан Гутман за ръкописа ми. Чакам присъдата на съдебните заседатели като човек, обвинен в масово убийство. Не мога да мисля за нищо друго — нито за хилядите, които ме търсят, нито за последиците от евентуалното ми залавяне. Смятам, че книгата ми е изключително важна. Сега трябва и Ан Гутман да се съгласи с мен.

Но тя не се обажда. Осъзнавам, че съм жив единствено благодарение на късмета си — на добрия и лошия. Благодарение на Маги Пайн — добрия ми късмет. Благодарение на Кени в началото на пътуването с камиона му — това беше много лош късмет. После се превърна в Кени в края на пътуването с камиона му — това беше невероятно добър късмет.

Ан ми даде две петдесетдоларови банкноти, когато напуснах офиса й притеснен и маниакално изплашен. Ако искате да знаете какъв хотел можете да намерите в Манхатън за по-малко от сто кинта (останаха ми за деветдоларов сандвич и две бири „Хайнекен“), ще ви кажа, че отседнах на едно място на Дванадесето авеню, наречено… пригответе се… „ХОТЕЛ“. Точно така. Това му е името. Не „УЕСТСАЙДСКИ ХОТЕЛ“, не „ХОТЕЛ ЛАРИ“, не „ЕВТИН ХОТЕЛ“. Не, казваше се просто „Хотел“ и изглеждаше точно както бихте си представили едно място, носещо такова име — не само че лющещата се боя беше напоена с флуиди, за които не искате и да си помисляте, ами чаршафите и мръсните хавлии не бяха сменяни от дни, а може би дори и от седмици.

Душът определено помага на човек да се отпусне. Помага, доколкото хладка вода и парче използван сапун могат да помогнат. Те отмиват вонята, мръсотията, мазнотията и потта от мен. Нищо обаче не може да се пребори със страха, че нещата могат да се объркат още повече, примесен с надеждата, че всичко може да приключи с щастлив край.

С единадесет долара от парите на Ан Гутман си купих телефон. Взех го от един африканец, който беше изложил стоката си на тротоара. Проклетото нещо наистина работеше. Веднага след като го купих, позвъних на Ан, оставих й временния си номер на телефонния й секретар и й казах да ми се обади („Моля те, моля те, моля те, обади ми се, за бога. Живея в роман на ужасите. Трябва да знам какво се случва“).

Става полунощ — прекарал съм времето си в компанията на Джими Фалън, Сет Майърс и Чарли Роуз[17], — а Ан не се обажда.

Обаждам й се отново и отново, но единственият отговор, който получавам, е:

— Вие се свързахте с Ан Гутман. В момента не мога да…

Изключвам телевизора. Лягам на мръсното легло. Държа телефона в ръката си, сякаш е някаква реликва, дадена ми от самия Исус Христос.

Малко преди 4:00 часа двамата с моя приятел мобилния отиваме до магазина за пиячка. Той е от онези, където бутилките и собственикът са скрити зад бронирани прегради, а ти трябва само да подадеш парите и да кажеш какво искаш.

Обади ми се, Ан. Обади ми се, Ан. Обади ми се, Ан, за бога. Не спирам да мисля за това нито за миг.

Купувам си бутилка бърбън „Хевън Хил“ и чипс с вкус на барбекю. Връщам се в хотел „Хотел“.

Обади ми се, Ан. Обади ми се, Ан. Обади ми се…

Става 7:00 часът, а нито Ан се е обадила, нито имам бърбън за пиене и чипс за ядене… вече нямам никаква надежда.

64

Какво, по дяволите, трябва да направя сега?

Страхувам се да обикалям улиците, за да не ме разпознаят. Определено съм се пренесъл да живея в Страната на лудостта. Макар да съм убеден, че има камери в мишата ми дупка, не мога да ги намеря. Поне като ги търся — кацнал на скърцащото легло или на счупения скрин — убивам малко време.

Промъквам се до офиса на Ан в Сохо. Двете й асистентки ми обясняват, че госпожица Гутман е в Хюстън по работа. („Предадохме й съобщенията ви.“) Имам намерение да се кача в асансьора, но едната от жените ме спира:

— О, госпожица Гутман каза да ви предадем това. — Тя ми подава четири петдесетдоларови банкноти. Мога добре да си поживея, докато чакам издателката си.

Връщам се в хотел „Хотел“. Тази стая ме кара да се чувствам по-тъжен, отколкото човек заслужава да бъде. Пия евтин бърбън, ям студени хамбургери и гледам глупави предавания по телевизора. Дали съм самотен? Мисля, че само мъртъвците са по-самотни от мен. Не знам какво е усещането да си мъртъв, но съм сигурен, че съм доста близо до това състояние.

Отивам до една от онези вериги дрогерии близо до Таймс Скуеър. „Уолгрийнс“? „Дуейн Рийд“? Си Ви Ес? Кой да знае, по дяволите? Купувам си самобръсначка, ибупрофен, пяна за бръснене и шоколад „Хърши“ (от най-големите).

Отивам на касата, където ме очаква красива латиноска на не повече от осемнадесет години.

— Как сте днес, сър? — пита тя. Мисля си: Това Ню Йорк ли е, или някак си съм се върнал в Небраска? (Да, наясно съм, че трябва да е Канзас, но животът ми е в Небраска.)

— Добре съм. Вие как сте?

Касиерката набира покупките ми с невероятна бързина. Сметката ми е общо 11,47 и „Разбира се, искам да направя дарение от един долар за Фонда за борба с детския диабет“.

Момичето ми връща няколко банкноти и монети ресто. Излизам навън и започвам да прибирам покупките в джобовете си. Сред парите си намирам визитка. Празна е, с изключение на написаното: „Провери си съобщенията“.

Връщам се обратно в магазина. Момичето зад касата е изчезнало. Заставам пред една витрина, зад която е изложен овлажнител за кожа.

Отварям съобщенията си възможно най-бързо. За тези няколко секунди си мисля, че може да са ми писали Ан, Меган или някой тъпак от „Магазинът“… Съобщението гласи:

Потните ми пръсти се движат по-бързо от всякога. Отивам на Гугъл. Той ме прехвърля на основната страница на „Магазинът“. Точно под глупавите банери, които рекламират тостери, легота и големи бански костюми, се намира това:

65

Връщам се в „Хотел“ и кликвам върху линка, на който пише: „Прочетете всичко за книгата. Веднага!“. Екранът се изпълва с типография, която трябва да наподобява ръкописни букви. Те гласят: „Как да направим живота ви по-добър днес?“.

Знам какво е потребителското име на Меган (Major345Meg) и паролата й (LindsAlex9#9). За секунди се прехвърлям на страницата „Книги, Електронни четци, Аудио“. Показалецът ми буквално се поти. Ръцете ми треперят. Имам чувството, че съм на път да натисна бутона, който ще започне ядрена война.

В известен смисъл може би съм прав за това. Това е или началото, или краят на личната ми, ненормална ядрена война.

Бум! Ето я!

Ръцете ми треперят още повече, когато натискам бутона „Сваляне“. След тридесет секунди на екрана се появяват думите „Свалянето завърши“. Отивам на глава 1, страница 7. Истинско изпитание както за очите, така и за търпението ми е да чета на този малък и калпав дисплей на мобилния ми телефон. Постоянно трябва да увеличавам шрифта и да го намалявам, за да мога да премина на следващата страница.

Но какво от това? Това е „Истината“. И тя не е за вярване.

Какво намирам ли?

Това въобще не е моята книга.

Това въобще не са моите думи.

Името ми дори не е на корицата.

Майка му стара. Това не е моята книга. И аз не съм авторът.

Тази измама е епична, тя е истински пример за гения на „Магазинът“.

Това е една отвратителна ода за брилянтността на Томас П. Оуенс. В ръкописа дори го наричат „нашият обичен основател“.

Прелиствам страниците и главите. Независимо къде ще погледна, намирам единствено глупости. Чета как „Магазинът“ е „направил Америка едно по-добро място за живеене, защото й е дал по-добро място за пазаруване“.

Според тази версия на „Истината“ „Магазинът“ не е заинтересован от правенето на печалба поне още петнадесет години (глупости!). „Магазинът“ предлага по-ниски цени на всяка стока, която продава — от лекарства, през косачки до памперси и специално изработени мебели (глупости!). „Магазинът“ запазва неприкосновеността и личните данни на всичките си клиенти. „Без доверието на нашите партньори не бихме имали никакъв бизнес“ (двойни глупости!).

Започвам да прелиствам с невероятна скорост. На всеки петнадесет страници разпознавам по едно изречение от оригиналния ми ръкопис. Обикновено е нещо безобидно от рода на: „И това беше част от голямата мечта на Томас П.‍ Оуенс“.

Зарязвам книгата и отивам на страница, която носи заглавието: „Какво мислят другите клиенти за тази книга? Вижте оценките от 2 до 6+“.

Ето му предизвикателство за „Магазинът“. Това трябва да е най-мразената книга в Америка.

Един от читателите е написал: „Казано накратко: тази книга не струва. Скучна работа. Твърда 2-ка, защото е фалшива. Твърда 2-ка, защото е глупава. Твърда 2-ка, защото е адски тъпа“.

Друг читател е изразил следното мнение: „Предполагам, че авторът се е срамувал да сложи името си върху този боклук. Не го виня — него или нея“.

Лежа на миризливото легло в хотела. Затварям очи. И бързо… бързо се изправям до седнало положение, сякаш стаята е пламнала.

Усмихвам се. Усмивката ми става още по-широка. След малко се превръща в смях. Смехът е неудържим.

Изморен и сънен съм.

Въпреки това ставам от леглото.

Тропам с ръце и крака като някакво шантаво хлапе.

Сработи! „Магазинът“ публикува глупава фалшива версия на книгата ми.

66

— Има ли нещо ново? — пита старецът.

— Все още не, сър — отговаря сериозна млада жена, облечена в кафяви къси панталонки и туристически обувки. На гърба си носи раница „Оспрей“. В лявото й ухо има слушалка. Тя е асистентката на стареца и рядко се отделя на повече от няколко метра от него.

Старецът, който вероятно наближава осемдесет, е в забележително добра форма. Всички в антуража му са на това мнение. Той е висок и изпънат като струна. Бялата му брада е добре поддържана. Сивата му коса е гъста и обемна.

Снощи старецът летя с личния си самолет до Флагстаф. Тази сутрин се разхожда по хълмовете до Супай в периферията на национален парк „Гранд каньон“. Той не е сам. Антуражът му се състои от асистентката му, от двама екскурзоводи, петдесетгодишния му син и тридесет и три годишната му съпруга. Също така е взел със себе си готвач (всъщност е шеф диетолог), инженер и личния си лекар.

— Обадете се в Ню Бърг. Искам да знам какво се случва — нарежда старецът. Гласът му е настоятелен, но не и неприятен. Толкова много е свикнал да бъде богат и да командва, че няма нужда да се прави на благосклонен. — Веднага! — изрича строго.

— Няма нужда да го правим, сър. Ню Бърг ни звънят — отвръща асистентката. Докато натиска различни бутони, за да приеме обаждането, старецът поглежда към планините под и над него. Палитрата от червено, кафяво, жълто и корал го изумява с красотата си. През главата му преминава добре познатата мисъл: Аз съм щастливец. Никой не би оспорил това.

— Аз ще приема съобщението — казва на асистентката си. Тя му подава слушалката и той я приближава до ухото си.

— Какво става? — пита бързо.

Обаждащият се отговаря:

— Всичко свърши. Край. Работата е тип-топ.

— Хах! — отвръща старецът и след малко добавя: — Без никакви проблеми. Само една книга. Само една глупава електронна книга.

— Можеш ли да си представиш? — пита асистентката си и й подава слушалката. — Само една книга.

Томас П.‍ Оуенс се разсмива. Поглежда отново планините. Притежава хиляди декари от тази земя. Облива го топла вълна. Смехът на обичния основател става още по-гръмък. Цветовете на планините са някак си по-наситени.

Прекрасната му съпруга го докосва по рамото. Личният му лекар не го изпуска от поглед. Асистентката му отново слага слушалката в ухото си. Шефът диетолог разопакова обяда.

Оуенс притежава толкова много земя в този район. Не само земята, на която стои, но и много земя от тази страна и от онази страна…

Смехът му се носи с вятъра. Гласът му е твърд, сърдечен и радостен.

— Без никакви проблеми. Книга. Само една книга.

Старецът отпива глътка вода от бутилката, която прекрасната му млада съпруга му подава.

— Искам да се покатерим още малко, преди да обядваме — заявява той.

Никой не смее да се противопостави на решението му. Неколцина забърсват потта и мръсотията от лицата си. Други пият вода. Готвят се да продължат.

— Всичко ще е готово, когато се върнете, сър — обещава шефът диетолог.

— Чудесно — отвръща старецът. — Да тръгваме.

И тогава.

— Почакайте секунда, сър — спира го асистентката. — Има още едно съобщение за вас.

67

— Готова ли си, Ан?

— Напълно. Въпросът е — ти готов ли си, Джейкъб?

— Мечтал съм за този ден през целия си живот — отвръщам аз.

Намираме се в малка стая в огромната зала на „Устър Стрийт“ в Сохо. Двамата с Ан сме на път — не мога да повярвам, че съм такъв късметлия — да дадем пресконференция.

Слухът се е разнесъл: „Магазинът“ е публикувал фалшива версия на „Истината“. Истинската версия — реалистичната, възпламеняващата, скандалната книга — ще е налична от утре.

В огромната зала на „Устър Стрийт“ се е събрала шумна менажерия от блогъри, репортери, журналисти от електронни издания и какви ли още не. Има хора от „Уолстрийт Джърнъл“, Vulture.com, BuzzFeed, YouTube, „Салон“, „Слейт“ и буквално от всеки уебсайт и канал в страната.

Единствената медия, която липсва, естествено, е „Магазинът“.

Един пиар отваря вратата на чакалнята за нас. Дами и господа, подгответе се да бъдете отнесени.

Тръгваме към камерите. Тълпата се приближава до подиума, където сядаме зад гигантска стена от микрофони.

След като изчакваме известно време, за да може „пресата“ да се настани, започвам да говоря. За своя изненада съм много спокоен. Гласът ми е силен и разумен.

— Добро утро. Аз съм Джейкъб Брендайс. — Млъквам за миг. Не съм посрещнат от аплодисменти. Аз съм пълен идиот. Това е пресата, а не тълпа от фенове. Заговарям отново: — Всички знаем защо сме тук. Вие знаете защо сме тук…

Защо продължавам да го повтарям? Естествено, че знаят защо са тук.

— От утре истинската и нецензурирана версия на „Истината“ ще бъде налична. Хората, които искат да научат истината за „Магазинът“, могат да я намерят на новия сайт WrittenTruth.com. Ще ви я доставят до двадесет и четири часа. Ако не можете да чакате толкова, книгата ще бъде налична във всички независими книжарници, които все още не са погълнати от „Магазинът“. Ако се наложи, ще дойда с камион на Таймс Скуеър и лично ще продавам екземпляри на онези, които искат да я прочетат.

Откъслечен смях. Тишина.

— Знам, че всички имате много въпроси…

Изведнъж настъпи експлозия от ръце и викове от рода на „Господин Брендайс“… „Джейкъб“… „Господин Брендайс“…

Вдигам ръце. Заговарям силно в микрофона. Гласът ми кънти в залата.

— Много ще се радвам да ви разкажа в подробности как постигнах всичко това. Но ще го направя някой друг път. Сега искам да ви запозная с основното: няколко изключителни личности — семейство и приятели — тайно взеха участие в плана от самото начало. Всички играехме роли, които да накарат „Магазинът“ да повярва, че пишем един тип книга, а в действителност пишехме книгата, която издаваме сега.

— Чудесните ми деца, Линдзи и Алекс, постоянно правеха видеа на чудесната ми съпруга, Меган, и на мен, макар злобно да се възпротивявах. После те изпращаха записите на „Магазинът“. „Магазинът“ смяташе, че децата ми им сътрудничат, но вместо това те просто се уверяваха, че „Магазинът“ ни записва на камерите си за наблюдение. „Магазинът“ не знаеше, че всичко това беше едно огромно представление, внимателно планирана пиеса… трябва да добавя, че изпълнението беше много опасно. „Магазинът“ повярва в историята, която им предложихме — луд баща пише книга, а съпругата и децата са толкова лоялни към „Магазинът“, че… е, схващате основното.

— Що се отнася до другите, които ни помогнаха да осъществим плана си… всички са в книгата. Достатъчно е да спомена, че двамата с Меган вербувахме неколцина от съседите си — Мари, Бъд и Бете, — които да вземат участие в схемата. Дори лошият шеф на Меган, Сам Рийд, имаше някои тайни сметки за уреждане с мениджмънта на „Магазинът“. Затова Сам също се присъедини към трупата ни.

— За минута ще надникна зад кулисите. Все пак съм писател, а не актьор и искам да поговорим за двама от най-невероятните хора, които през цялото време бяха извън полезрение — две жени, които направиха също толкова много, колкото мен, за да може тази книга да види бял свят.

— Да, аз написах книгата, истинската книга, истинската „Истина“, но тя нямаше да бъде реализирана без непрестанната подкрепа и изключително находчивия разум на най-важната и честна издателка в света, Ан Гутман.

Посочвам с ръка към нея и тя се приближава до микрофоните. Гласът й е силен и уверен. Както мама обичаше да казва: „Можеш да разбереш колко е умна по гласа й“.

— Джейкъб Брендайс написа брилянтна книга при изключително тежки условия. Аз бях помощник, фен и гражданин. Гордея се, че станах част от всичко това.

Двамата с Ан се прегръщаме и сега аз — о, мамка му, очите ми се пълнят със сълзи — я заменям пред микрофоните.

— Аз… аз… понякога бях много арогантен… държах се отвратително с нея, но тя никога не се отказа от мен… аз… преди деветнадесет години аз… направих правилния избор. Това е Меган.

Съпругата ми излиза. Изглежда зашеметяващо. Истинска нюйоркчанка: черни панталони, черна риза и вързана с бяло шалче коса. Докато се целуваме — с ръка на сърцето мога да си призная, че целувката ни е много страстна — Алекс и Линдзи се присъединяват към нас.

— Обичам ви — повтарям отново и отново на тримата. Прегръщам ги толкова силно, че имам чувството, че ще го правя, докато не се пръснат.

— Йей — провиква се Алекс. — Групова прегръдка!

Не мисля, че някой от нас желае тази прегръдка някога да свърши. Меган отпуска глава назад и ме поглежда в очите.

— Има само още едно нещо, което искам да ти кажа.

— Какво е то? — питам аз.

По бузите й потичат сълзи.

Поглежда ме. Отговаря:

— Тупа-лупа.