Джефри ДийвърМилост

И не успявате да доведете

беседата дотам, че да узнаем

отде му иде този смут, чиито

опасни пристъпи на бясна ярост

така разкъсват мирните му дни?1

„Хамлет“, 3 действие, 1 сцена

Уилям Шекспир

Първа частНяма по-жесток звяр

1.

Катафалката се поклащаше леко като детска люлка.

Старата кола скърцаше по някакъв второкласен, напукан и неравен асфалтов път. Той предполагаше, че пътуват вече няколко часа, макар че не би се учудил, ако се окажат дни или седмици. Накрая чу изскърцване на амортизирани спирачки и автомобилът се заклати на някакъв остър завой. Излязоха на първокласен път и увеличиха скоростта.

Той потърка лице в гладкия етикет, зашит от вътрешната страна на чувала. Не го виждаше в тъмното, но ясно си спомняше думите, елегантно избродирани с черен конец върху жълтата тъкан.

Юниън Ръбър Продъктс
Трентън, Ню Джърси 08606
Произведено в САЩ

Той притисна страната си към етикета и вдиша през миниатюрната пролука там, където ципът не достигаше съвсем до края. Равномерното поклащане на катафалката изведнъж го изпълни с тревога. Почувства се така, сякаш пропадаше направо в ада, а може би в някакъв кладенец, където завинаги щеше да остане да виси с главата надолу…

При тази мисъл го обхвана пронизващ страх от затвореното пространство и когато стана нетърпимо, той изви врат и разтвори месестите си устни. Стисна машинката на ципа със зъби, жълти и здрави като котешки нокти, и напрегна всички сили, за да разтвори чувала. Сантиметър, сетне още няколко. Хладен въздух с мирис на отработени газове изпълни чувала. Той жадно вдиша. Свежият въздух пооблекчи клаустрофобията му. Мъжете, които го мислеха за мъртъв, наричаха това, в което лежеше, „ПТП-чувал“, но той не си спомняше някога да са пренасяли в него загинал при пътнотранспортно произшествие. Мъртъвците обикновено слагаха край на живота си, като скачаха от стълбището на Отделение Е. Умираха от прерязване на вените на дебелите им ръце. Задушаваха се, заврели глави в тоалетната, или като мъртвеца от тази сутрин — с ивица плат от чаршаф, здраво омотана около врата.

Той обаче не си спомняше нито една катастрофа.

Сега отново оголи зъби и продължи да смъква ципа — двайсет сантиметра, двайсет и пет. Кръглата му, обръсната глава се показа през отвора. Озъбен и с подпухнало лице, имаше вид на мечка — не само плешива, ами и синя, защото точно в този цвят беше боядисана главата му.

Накрая, след като успя да се огледа, той с разочарование откри, че не се намира в катафалка, а в обикновено комби. На всичкото отгоре то дори не беше черно, а тъмносиво. Задните стъкла не бяха матови и той различи силуетите на дървета, пътни знаци, електрически стълбове и бараки — образите им бяха разкривени от мъгливия мрак на есенната вечер.

След пет минути продължи да се мъчи с ципа и ядосан, че ръцете му са стегнати в чувала, промърмори: „Проклета гума от Ню Джърси“. Успя да смъкне ципа с още десетина сантиметра.

Намръщи се. Какъв беше този шум?


Музика! Идваше от предната седалка, отделена от задната част с черна плексигласова преграда. Той обичаше музика, но някои мелодии го дразнеха. Тази, която звучеше сега, някакво кънтри, по незнайна причина го караше да се чувства отвратително.

„Мразя този чувал! — помисли си. — Толкова е тесен, мамка му!“

Изведнъж му хрумна, че не е сам. Точно така — чувалът беше пълен с душите на смачкани и размазани тела. На хора, скочили от последния етаж, удавили се в тоалетната или прерязали вените си.

Той реши, че тези души го мразят, че го смятат за натрапник. Искаха да го затворят жив завинаги в този тесен чувал. И с тази мисъл дойде първият му пристъп на паника за вечерта — жесток, нетърпим, ужасяващ. Той се опита да се успокои, както го бяха учили, като пое дълбоко въздух, но беше твърде късно. Целият се обля в пот, очите му се насълзиха. Рязко надигна глава през отвора на чувала. Изви ръце, колкото можеше, и започна да дере гумирания плат. Зарита с крака. Заби нос в ципа, който се смъкна още малко и заяде.

Майкъл Хрубек закрещя.

Музиката спря, чу се мърморене. Катафалката свърна рязко встрани, като самолет при силен страничен порив.

Хрубек подскочи, сетне отново и отново. Опитваше се да се измъкне през малкия отвор, вратните му жили се напрегнаха като въжета, очите му се изцъклиха. Той изкрещя, заплака, отново изкрещя. Вратичката в черната преграда се отвори и две ококорени очи надникнаха отзад. Обхванат от паника, Хрубек нито видя санитаря, нито чу истеричния му крясък:

— Спри! Спри колата, за Бога, спри!

Комбито отби на банкета сред силно барабанене на чакъл. Наоколо се вдигна облак прах и двамата санитари, облечени с пастеленозелени гащеризони, скочиха и изтичаха зад колата. Единият рязко вдигна капака. Над лицето на Хрубек светна малка жълта крушка, това го изплаши още повече и изтръгна нов отчаян вопъл от гърдите му.

— Мамка му, не е умрял — установи по-младият санитар.

— Не бил умрял ли? Това е бягство! Да се връщаме.

Хрубек изкрещя отново и се напъна да се изправи. Върху синята му глава изпъкна плетеница от вени, затрепериха мускулчета. На устата му избиха пяна и кръв. Мисълта (и надеждата), че е получил удар, хрумна едновременно и на двамата санитари.

— Спокойно, хей! — изкрещя по-младият.

— Само ще си навлечеш повече неприятности! — добави партньорът му не особено убедено. — Разкрит си вече, така че се успокой. Ще те върнем обратно.

Хрубек нададе кански рев. Сякаш под въздействието на звука ципът поддаде и металните зъбчета изскочиха като сачми от гумираната материя. Задъхан, Хрубек скочи напред и се втурна навън. Сви се на земята, гол, само по бели шорти. Без да обръща внимание на суетящите се наоколо санитари, опря глава в собственото си изкривено отражение върху очуканата хромирана задна броня на катафалката.

— Добре, стига толкова! — изръмжа по-младият санитар.

Тъй като Хрубек не реагира, а просто отърка буза в бронята и заплака, той взе дъбов клон, два пъти по-дълъг от бейзболна бухалка, и заплашително го размаха.

— Не! — изкрещя колегата му.

Въпреки предупреждението по-младият санитар замахна към широките голи рамене на беглеца, сякаш се опитваше да улучи бейзболна топка. Клонът удари Хрубек почти безшумно и той като че не го усети. Санитарят стисна по-здраво оръжието си:

— Мамка ти!

Другият изтръгна клона от ръцете му:

— Не. Не ни е това работата.

Хрубек се изправи задъхан и се обърна към санитарите. Те отстъпиха. Мъжагата обаче само огледа любопитно двамата мъже, сетне отново се свлече на земята, изпълзя встрани и се затъркаля в тревата край пътя, без да обръща внимание на студената есенна роса. От гърлото му се изтръгна стон.

Санитарите отстъпиха към катафалката. Скочиха в колата, без да затварят задния капак, и потеглиха с пълна скорост, посипвайки Хрубек с камъчета и пръст. Той не реагира на този обстрел, просто остана неподвижно, вдишвайки жадно студения въздух, миришещ на пръст, изпражнения, кръв и машинно масло. Изчака катафалката да изчезне от погледа му сред синкав облак прах, радостен, че двамата мъже са си отишли и са отнесли ужасния гумиран чувал от Ню Джърси и призрачните му обитатели.

След няколко минути паниката му се превърна в неприятен спомен, сетне в смътна мисъл, докато накрая съвсем изчезна. Хрубек се изправи с целия си ръст от сто и деветдесет сантиметра, бръснат и син като друид. Изскубна стиска трева и обърса устата и брадичката си. Огледа се. Пътят пресичаше дълбока долина; назъбени отвесни скали се издигаха и от двете страни на широката асфалтова ивица. Зад него, на запад (откъдето беше дошла катафалката) болницата се губеше в мрака на много, много километри. Напред се виждаха далечните светлини на къщи.

Като животно, току-що пуснато от клетката, той започна да обикаля вдървено, предпазливо, несигурен в каква посока да поеме.

Сетне, като животно, надушило някаква миризма, той се обърна към светлините на изток и се затича със зловеща ловкост и голяма бързина.

2.

Небето над тях смени цвета си от тъмносиво на черно.

— Коя е онази там?

Жената посочи звездите над далечната горичка от елши, дъбове и някоя и друга бреза, обозначаваща края на имението.

Мъжът до нея се размърда и остави чашата си на масата.

— Не знам.

— Бих се обзаложила, че е Касиопея.

Тя премести поглед от съзвездието към обширния държавен парк от другата страна на мастиленочерното езеро.

— Възможно е — съгласи се той.

Седяха на терасата, стоплени от бутилката вино и необичайно мекия ноемврийски въздух. Една-единствена свещ в синя мрежеста поставка осветяваше лицата им. Около тях се носеше тежката и сладникава миризма на гнили листа. Макар че наблизо нямаше съседи, те шепнеха.

— Не ти ли се струва понякога, че мама все още се навърта наоколо? — попита тя.

Той се засмя:

— Знаеш ли какво си мисля за призраците? Те би трябвало да са голи, нали? Дрехите нямат души.

Тя го погледна. В сгъстяващия се мрак се виждаха само прошарената му коса и тъмносивите му панталони. Самият той приличаше на призрак.

— Знам, че няма призраци. Не това имах предвид.

Тя вдигна бутилката луксозно калифорнийско шардоне и си наля още. Не прецени добре разстоянието, гърлото на бутилката издрънча силно върху чашата й и ги стресна.

Без да откъсва очи от звездите, съпругът й попита:

— Има ли нещо?

— Не, нищо.

Лизбоун Ачисън разсеяно прокара дългите си загрубели пръсти през късата си руса коса. Протегна блажено гъвкавото си четирийсетгодишно тяло и погледна за миг триетажната колониална къща, издигаща се зад тях. След малко продължи:

— Исках да кажа за мама… Трудно е да се обясни.

Като учителка на езика на кралицата обаче Лиз бе убедена, че трудността в изразяването не бива да служи за извинение да не се доизкажеш, затова опита отново:

— Чувствам някакво „присъствие“. Това имах предвид. Сякаш като потвърждение на думите й свещта потрепна.

— Няма повече да тормозя духовете — каза тя и кимна към свещта. Двамата се засмяха. — Колко е часът?

— Наближава девет.

Лиз се сви в шезлонга и покри краката си с дългата си дънкова пола. Виждаха се само върховете на кафявите й каубойски ботуши. Тя отново погледна звездите и се замисли, че майка й е много подходяща за блуждаещ призрак. Беше починала точно преди осем месеца в любимия си люлеещ се стол на същата тераса, на която сега седяха Лиз и Оуен. Старицата изведнъж се беше навела напред, сякаш е разпознала някакъв знак, бе казала: „О, разбира се“, и след миг бе преминала във вечния покой.

Тази къща също беше идеална за обиталище на духове. Тъмната постройка предлагаше повече пространство, отколкото би могло да бъде запълнено от едно многодетно семейство от осемнайсети век. Бе облицована с похабени от времето кедрови летви, кафяви, напукани, грубо одялани. Вътрешната ламперия бе тъмнозелена. Навремето къщата е била кръчма и била разделена на голям брой малки стаи, свързани с тесни коридори. На таваните се кръстосваха греди, надупчени от дървояди, и бащата на Лиз бе твърдял, че няколкото дупки, в които човек можеше да пъхне пръста си, били от мускетите на въстаници, преследвали англичаните.

През последните петдесет години за обзавеждането на къщата бяха хвърлени стотици хиляди долари, но кой знае защо родителите на Лиз не бяха подменили електрическата инсталация — бушоните можеха да издържат само нисковатови крушки. От терасата прозорчетата изглеждаха като светещи жълти очички.

Мислейки за майка си, Лиз рече:

— Малко преди да умре, тя каза: „Говорих с баща ти и той каза, че скоро ще се прибере.“ — Този разговор сигурно е бил много труден за Лиз, защото тогава от смъртта на стареца бяха изминали две години. — Беше плод на въображението й, разбира се, но за нея е бил реалност.

Ами баща й? Не, духът на татко Л’Оберже вероятно не витаеше тук. Той бе умрял на място в тоалетната на летище „Хийтроу“, дърпайки ожесточено една инатлива ролка кърпички за еднократна употреба.

— Това са суеверия — изсумтя Оуен.

— Е, в известен смисъл той наистина се върна при нея. Тя почина след два дни.

— Въпреки това.

— Говоря за чувствата на хората, когато се съберат или когато срещнат отдавна изгубен приятел.

На Оуен му омръзна да говори за духове.

Той отпи глътка вино и съобщи на жена си, че в сряда заминава в командировка. Чудеше се дали тя ще успее да му занесе костюма на химическо чистене и да му го вземе навреме.

— Ще остана до събота, така че…

— Чакай. Чуваш ли нещо?

Лиз се извърна бързо и погледна гъстия люляков храст, закриващ задния вход на къщата.

— Не, не мисля, аз… — Той не се доизказа и вдигна пръст. Кимна. Изведнъж застана нащрек. — Ето пак.

Някой се приближаваше към къщата откъм пътя. Лиз погледна Оуен:

— Дали не е пак онова куче?

— На семейство Буш ли? Не, вързано е. Видях го, докато тичах. Може би е елен.

Лиз въздъхна.

През лятото местното стадо им беше изяло цветни луковици за над двеста долара, а миналата седмица бе унищожило красив японски клен. Лиз се изправи:

— Хубаво ще ги изплаша.

— Да ти помогна ли?

— Не. И без това пак трябва да се обадя по телефона. Ще направя чай. Нещо да ти донеса?

— Не.

Тя взе празната бутилка и тръгна към къщата — петдесет крачки по пътечка между подрязани чемшири и люляци. Мина покрай блестящо езерце с няколко водни лилии. Във водата видя отражението си. Лиз бе чувала да я описват като „обикновена жена“, но не го приемаше като обида. Това определение отразяваше простотата и способността да се справя в живота, които за нея бяха аспекти на красотата. Надвесена над езерцето, тя отново оправи косата си. Сетне внезапен полъх заличи отражението й върху водната повърхност и тя продължи към къщата.

Тайнственият шум престана и тя си отдъхна. Риджтън бе сред най-безопасните селища в щата Ню Ингланд, красиво градче сред гористи хълмове и поляни с винаги свежа трева, осеяни с огромни валчести камъни, където пасяха състезателни коне, вакли овце и крави. Градът бе основан още преди тринайсетте щата да обсъждат бъдещия си съюз и през тристагодишната си история се беше развивал повече в хармония с природата, отколкото в крачка с икономическите и обществените процеси. Човек можеше да си поръчва пица и замразено кисело мляко или да наема селскостопанска техника и видеокасети, но въпреки всичко Риджтън си оставаше една селска общност, където мъжете бяха здраво свързани със земята (строяха върху нея, продаваха я и я залагаха срещу заеми), а жените се занимаваха единствено с отглеждане на децата и готвене.

В Риджтън рядко изживяваха сериозни трагедии и не познаваха организираната престъпност.

Затова сега, когато завари кухненската врата с тъмносини декоративни стъкла широко отворена, Лиз по-скоро се подразни, отколкото да се разтревожи. Тя спря, бутилката в ръката й леко се заклати, сетне застина неподвижно. Пред краката на Лиз върху тревата падаше триъгълен лъч бледа кехлибарена светлина.

Тя излезе измежду люляковите храсти и погледна към алеята. Не се виждаше никаква кола.

Реши, че вратата се е отворила от вятъра.

Влезе, остави бутилката на кухненския плот и набързо огледа долния етаж. Нямаше следи от дебелите еноти или от някой любопитен скункс. Тя остана неподвижно за момент и се ослуша. След като не чу нищо, сложи чайника на котлона и клекна пред шкафчето с чая и кафето. Когато сложи ръка върху кутийката с шипков чай, върху нея падна сянка. Тя се стресна, изправи се и се озова пред жена с плахи светлокафяви очи.

Новодошлата бе около трийсет и пет годишна. През лявата й ръка бе преметнато черно яке, носеше широка бяла копринена блуза, къса пола и ниски обувки с връзки. На рамото й висеше раница.

Лиз тежко преглътна, ръката й затрепери. Двете жени постояха известно време неподвижно, втренчени една в друга. Сетне Лиз се наведе бързо и прегърна посетителката.

— Порша.

Гостенката смъкна раницата си и я остави на плота до бутилката.

— Здравей, Лиз.

Настъпи неловко мълчание, после Лиз каза:

— Аз… такова, мислех, че ще се обадиш от гарата. Вече бяхме решили, че няма да дойдеш. Опитах се да се свържа, но попаднах на телефонния ти секретар. Е, радвам се да те видя.

Тя си даде сметка колко нервно звучи това словесно излияние и замълча.

— Докараха ме. Реших да не ви досаждам.

— Нямаше да ни досадиш.

— Къде бяхте? Търсих ви на горния етаж.

Лиз мълчеше, загледана в русата коса на сестра си — със съвсем същия оттенък като нейната, вързана с черен ластик. Порша се намръщи и повтори въпроса си.

— О, бяхме при езерото. Странна вечер, нали? Циганско лято. През ноември. Ще вечеряш ли?

— Не съм гладна. Хапнах малко в три. Лий остана миналата нощ и се успахме.

— Ела навън при Оуен. Ще ти налея вино.

— Благодаря, наистина нищо не искам.

Тръгнаха по пътечката. Лиз се поинтересува как е минало пътуването.

— Влакът закъсня, но все пак пристигнах.

— Кой те докара?

— Някакъв мъж. Сега знам толкова много за сина му, все едно сме били съученици. През цялото време говореше за Боби, като че ли трябва да го познавам.

— Боби Келсо. На твоя възраст е. Баща му е висок, плешив.

— Сигурно е той — отвърна разсеяно Порша и се загледа към черното езеро.

Лиз проследи погледа й.

— Отдавна не си идвала.

Сестра й издаде някакъв звук, който можеше да се приеме както за смях, така и за тъжна въздишка. Изминаха останалата част от пътя до терасата в мълчание.

— Добре дошла — провикна се Оуен, изправи се и целуна балдъзата си по бузата. — Мислехме, че няма да дойдеш.

— Е, така се стекоха обстоятелствата. Нямах възможност да се обадя. Извинявай.

— Няма проблем. Ние на село имаме много време. Да ти налея ли вино?

— Ърв Келсо я докарал — обясни Лиз и посочи един шезлонг. — Сядай. Ще отворя друга бутилка. Имаме много неща да си кажем.

Порша обаче остана права:

— Не, благодаря. Още е рано, нали? Защо не започнем с мръсната работа веднага?

Настъпи неловко мълчание. Лиз погледна сестра си, после съпруга си:

— Ами… Порша настоя:

— Освен ако не ви притеснявам.

— Всъщност не — поклати глава Оуен.

Лиз се поколеба:

— Не искаш ли да поседим няколко минути? И утре е ден.

— Не, нека просто да го направим — засмя се Порша — Както се казва в рекламата.

Оуен се обърна към по-младата жена. Лицето му бе в сянка и Лиз не виждаше изражението му.

— Както искаш. Всичко е в килера.

Той стана и тръгна. Порша хвърли един поглед на по-голямата си сестра и го последва.

Лиз остана още минута на терасата. Духна свещта и я взе. Сетне също тръгна към къщата сред искрящи капки роса, капещи от тревите пред обувките й. В нощното небе Касиопея избледня, потъмня и накрая съвсем изчезна зад настъпващите черни облаци.

* * *

Той вървеше по алеята под старите криви лампи, стърчащи от грапавите гранитни стени. Някъде над него една жена, известна му единствено като „Пациент 223-81“, стенеше задъхано, оплаквайки загубата на нещо, известно само на нея.

Той спря до товарната рампа пред дървена врата с железни решетки. Пъхна пластмасова карта в сребриста пластмасова електронна ключалка — съвсем не на място сред този едва ли не средновековен декор — и отвори вратата. Вътре половин дузина мъже и жени с бели престилки или сини гащеризони насочиха погледи към него. Сетне смутено отместиха очи.

Един млад лекар с бяла престилка, разрошена черна коса и дебели устни бързо пристъпи към него и прошепна:

— Положението е по-лошо, отколкото очаквахме.

— По-лошо ли, Питър? — понита разсеяно доктор Роналд Адлър и се втренчи в носилката. — Не вярвам. Очакванията ми са доста мрачни.

Той отметна кичур от невчесаната си сивкаворуса коса и опря пръст в месестата си буза. Трупът беше огромен и плешив и имаше татуировка върху десния бицепс. На дебелия му врат се виждаше червеникаво ожулване. Гърбът му бе синкав от събралата се съсирена кръв.

Адлър махна на младия лекар:

— Ела в кабинета ми. Какво правят тези хора тук? Изгони ги и ела в кабинета ми! Незабавно.

Двамата мъже се промъкнаха през тясна врата и тръгнаха по мрачните коридори; единственият шум освен този от стъпките им бяха стенанията, които можеше да идват или от пациент 223–81, или от вятъра, който свиреше през дупките на стогодишната сграда. Стените в кабинета на Адлър бяха от същия червен гранит, както във всички останали помещения на болницата, но понеже той беше директорът, тук имаше и ламперия. Тъй като болницата бе държавна обаче, тази облицовка не беше от истинско дърво, а от имитация, и отделните плоскости не съвпадаха добре. Кабинетът сякаш принадлежеше на неуспял адвокат.

Адлър включи лампата и хвърли палтото си върху евтиния диван. Тазвечерното повикване го беше заварило между краката на жена му. Той бе скочил веднага от леглото и се беше облякъл набързо. Сега забеляза, че е забравил колана си и шкембето му бе увиснало над панталона му. Това го смути и той побърза да седне на стола зад бюрото си. Погледна за миг телефона, сякаш се изненадваше, че още не звъни.

Адлър се обърна към помощника си:

— Да говорим направо. Стига увъртания. Сядай и казвай.

— Положението е доста неясно. На ръст е колкото Калахан. — Питър Гримс кимна по посока на трупа в помещението за извозване. — Мислим, че той…

— А той е? — прекъсна го Адлър.

— Избягалият ли? Майкъл Хрубек. Номер 458–94.

— Продължавай.

Директорът махна с неохота и Гримс постави бяла папка пред него.

— Хрубек, изглежда…

— Беше едър мъж, нали? Струва ми се, че не сме имали проблеми с него.

— До днес.

Гримс продължи да движи безмълвно устни като риба и показа малките си равни зъби. Това отврати Адлър и той сведе очи към папката. Младият лекар обяви:

— Обръснал си е главата, за да прилича на Калахан. Откраднал бръснач, за да го направи. Боядисал си е и лицето синьо. Счупил писалка и смесил мастилото с…

Адлър го погледна раздразнено. Младежът побърза да продължи:

— След това влязъл в хладилната камера и останал вътре около час. Всеки друг щеше да умре. Излязъл малко преди хората на съдебния лекар да дойдат за Калахан, скрил го и се пъхнал в чувала на негово място. Санитарите погледнали вътре, видели студен, син труп и…

Директорът се изсмя, но неочаквано надуши миризмата на жена си и усмивката му се стопи.

— Боядисал се в синьо? Невероятно. Синьо?

Гримс обясни, че Калахан умрял от задушаване:

— Когато го открили тази сутрин, бил посинял.

— Само че не е останал син задълго, приятелю. Щом са срязали парцала около врата му, цветът се е променил. Шибаните санитари не са ли се замислили за това?

— Ами… — измънка Питър Гримс, но не знаеше какво друго да добави.

— Направил ли е нещо на санитарите от катафалката? — поинтересува се Адлър; искаше да прецени колко души могат да съдят щата заради това бягство.

— Не. Твърдят, че го гонили, но той изчезнал.

— Гонили са го. Сигурно — изсумтя саркастично директорът и отново насочи поглед към папката.

Даде знак на Гримс да пази тишина и зачете досието на Хрубек.

Диагноза: Параноидна шизофрения… Моносимптомна и с халюцинации… Твърди, че лежал в седемнайсет болници, от седем от които избягал. Непотвърдено.

Адлър погледна асистента си:

— Избягал от седем болници?

Преди младият мъж да успее да отговори, директорът продължи да чете:

…изпратен на лечение за неограничено време в съгласие с Член 403 от Закона за психичното здраве на щата… Халюцинации (слухови, незрителни)… получава силни пристъпи на панически страх, при което може да извърши насилие. Коефициент на интелигентност — около и над средния… Среща трудности само с най-силно абстрактни понятия… Мисли, че го преследват и го следят, че хората го мразят и сплетничат по негов адрес… Отмъщението, често в библейски и исторически контекст, изглежда неразривно свързан елемент от илюзиите му… Особено възбудено отношение към жените…

След това Адлър прочете данните за височината, теглото, силата, общото физическо състояние и агресивността на Хрубек. Лицето му остана безизразно, макар че сърцето му се сви и той си помисли със страх и професионално възхищение: „Този мръсник е машина за убиване. Мили Боже!“

— „На лечение с хлорпромазин хидрохлорид, 3200 милиграма на ден. Орално на няколко дози.“ Наистина ли е така, Питър?

— Да. Страхувам се, че е така. Три грама торазин.

— Мамка му.

— Като стана дума… — Асистентът се размърда смутено, притисна палци върху една книга и те почервеняха от натиска.

— Изплюй камъчето. Стига си увъртал — подкани го директорът.

— Не си е взимал лекарствата.

Адлър почувства как топла вълна облива лицето му.

— Разкажи — прошепна той.

— Имаше един филм.

— Филм ли?

Гримс потърка ноктите на палците си.

— Екшън. Главният герой се преструва, че гълта някакви хапчета…

— Искаш да кажеш, че са го пускали във видеозалата, така ли?… Ама какво ми разправяш сега?

— Филма. Само че той всъщност не ги гълта. Хапчетата, де. Преструва се, че ги гълта, но ги задържа в устата си и по-късно ги изплюва. Струва ми се, че Харисън Форд изпълнява ролята. След това много пациенти му подражавали в продължение на няколко дни. Никой май не е предполагал, че Хрубек е способен на когнитивно мислене, така че не са му обърнали особено внимание. А може би беше Ник Нолти…

Адлър попита:

— От колко дни е без бонбонки?

— Четири. Е, вече пет.

Директорът отиде до един шкаф с надпис „Психофармакология“ и надникна вътре. Поведението на шизофрениците се контролира с антипсихотични лекарства. Към торазина няма физическа зависимост, както към наркотиците, но внезапното спиране на приемането му щеше да предизвика повдигане, световъртеж, обилно потене и силна изнервеност — фактори, водещи до по-голям риск от пристъпи на паника.

А паниката може да направи един шизофреник много опасен.

Когато престанат да приемат торазин, пациенти като Хрубек проявяват агресия. Понякога стигат и до убийство.

Понякога въображаеми гласове им нашепват колко добре са се справили с ножа или с бейзболната бухалка и ги подканят да се опитат отново.

Хрубек, както забеляза Адлър, страдаше и от безсъние. Това означаваше, че ще остане буден в продължение на два или три дни — отлична възможност да всее паника и хаос на територията на доста голям район.

Стоновете се усилиха. Адлър вдигна ръце към бузите си. Отново усети миризмата на жена си. Отново му се прииска да можеше да върне часовника с един час. Отново му се прииска никога да не беше чувал за Майкъл Хрубек.

— Как разбра за торазина?

— От един санитар — обясни Гримс и отново раздвижи устни като риба на сухо. — Намерил хапчетата под дюшека на Хрубек.

— Кой?

— Стю Лоу.

— Кой друг знае, че Хрубек не си е взимал лекарствата?

— Той, аз, вие. Старшата сестра. Лоу й е казал.

— О, много хубаво. Слушай сега. Кажи на Лоу… кажи му, че само да е проговорил пред някой друг, това ще му струва работата. Да не е изпуснал и една думичка. Чакай… — На Адлър изведнъж му мина една обезпокояваща мисъл. — Моргата е в Отделение С. Какво, по дяволите, е правил Хрубек там?

— Не знам.

— Научи.

— Всичко се развива толкова бързо, прекалено бързо — измънка обърканият асистент. — Не разполагаме и с половината информация, от която се нуждаем. Налага се да разровим документацията, да се обадим на различни хора.

— Не се обаждай на никого.

— Моля?

— Не казвай на никого за това без мое разрешение — сряза го Адлър.

— Ама управителният съвет…

— За Бога, човече, особено на управителния съвет.

— Още не съм ги предупредил — побърза да каже Гримс.

— Мили Боже! — възкликна Адлър. — Да не си се обадил вече на полицията?

— Не, не. Разбира се, че не съм.

Гримс тъкмо смяташе да предупреди полицията, когато Адлър се появи в болницата. Сега с тревога забеляза колко силно треперят ръцете му. Зачуди се дали няма да припадне, или да намокри гащите си и пода на директорския кабинет.

— Да помислим — започна да размишлява на глас шефът му. — Той сигурно няма да се отдалечи много от… Къде е избягал?

— Около Стинсън.

Адлър повтори тихо името на градчето, сетне притисна папката с пръсти, сякаш да й попречи да полети из мрачното помещение. Настроението му леко се подобри.

— Кои санитари са натоварили тялото в катафалката?

— Лоу. И Франк Джесъп, струва ми се.

— Изпрати ми ги.

Забравил за провисналото си шкембе, Адлър се изправи и се приближи до мръсния прозорец; не беше мит от шест месеца.

— Ти си отговорен за запазването на това в пълна тайна — изрече строго той. — Ясно ли е?

— Да, господин директор — отвърна машинално Гримс.

— И мамка му, разбери как се е измъкнал от Отделение Е.

— Разбира се.

— Ако някой… Кажи на персонала. Ако някой изпусне нещо пред пресата, да се смята за уволнен. Никаква полиция, никаква преса. Изпрати ми онези момчета. Доста сме я сплескали, не смяташ ли? Изпрати ми тези санитари. Веднага.

* * *

— Рони, по-добре ли се чувстваш?

— Добре съм — тросна се якият млад мъж. — И какво? Какво ще правите сега? Честно.

Доктор Ричард Колер почувства как евтините пружини се огъват под тежестта на пациента, когато Рони се отдръпна от него в другия край на леглото като дете от насилник. Болният подозрително огледа мъжа, който му беше като баща, брат, приятел, настойник и лекар през последните шест месеца. Внимателно се взря в оредялата къдрава коса на лекаря, в скулестото му лице, в тесните му рамене, в тънкия му кръст, сякаш се опитваше да запечата чертите на Колер в съзнанието си, за да е в състояние да даде подробно описание на полицията по-късно.

— Тревожи ли те нещо, Рони?

— Не мога, докторе, наистина не мога. Твърде много ме е страх — проплака той като несправедливо наказано дете; сетне изведнъж заяви: — Най-големият проблем е отварачката.

— Кухнята ли? Работата в кухнята ли те тревожи?

— Не, не, не. Само отварачката за консерви. Това вече е прекалено. Не виждам защо не можете да ме разберете.

На Колер ужасно му се прииска да се прозине. Копнееше за сън. Беше станал в три през нощта, а от девет бе тук, в дома за адаптация. Бе помогнал на пациентите да си приготвят закуска и да измият чиниите. В десет беше закарал четирима от тях до временните им работни места, бе разговарял с работодателите и беше възбудил някои леки спорове.

Остатъка от деня бе прекарал с другите петима болни, които нямаха работа или днес почиваха. Всеки младеж минаваше през психотерапевтичен сеанс при Колер, преди да се върне към ежедневните си задължения в домакинството. Разделяха се на работни групи за изпълняването на задачи, които на здрав човек биха се сторили абсурдно прости: белене на картофи и миене на салата за вечеря, миене на прозорци и бани, разделяне на боклука за рециклиране, четене на глас. Някои свеждаха глави и намръщени изпълняваха задачата си с твърда решителност. Други прехапваха устни, сбърчваха вежди, разплакваха се или се задъхваха при тези изпитания. Накрая все пак работата биваше свършена.

И изведнъж — истинска катастрофа.

Малко преди вечеря Рони получи пристъп. Един пациент до него отвори рибена консерва с електрическата отварачка и Рони избяга с писъци от кухнята, предизвиквайки истерия у неколцина други пациенти. Колер успя да въдвори ред и всички отново седнаха около масата. Нахраниха се, измиха чиниите, подредиха, играха, гледаха телевизия (мнозинството избра повторение на „Чиърс“ пред „МАШ“). Сетне взеха хапчетата си с плодов сок или течен торазин с портокалова есенция и най-накрая дойде време за лягане.

Колер завари Рони скрит в ъгъла на стаята си.

— Какво искаш да направим с този шум? — попита сега лекарят.

— Не знам!

Думите на пациента звучаха неясно, защото той дъвчеше езика си — опит да навлажни устата си, жестоко пресъхнала от прокетазина.

Адаптацията води до стрес — най-трудното изпитание пред шизофрениците, — а тук, замисли се Колер, имаше твърде много неща, към които Рони трябваше да се адаптира. Налагаше се да взима решения. Да зачита предпочитанията на околните. Да планира. Нямаше я вече сигурността на болницата. Тук ежедневно се сблъскваше с нещата от живота и Колер чувстваше как сърцето му се свива, като гледа как младежът губи битката с болестта.

Навън, едва видима в мрака, бе ливадата, която пациентите цяло лято бяха поддържали идеално окосена, а сега събираха всяко листо, допуснало грешката да падне върху нея. Колер погледна към прозореца и видя в черното стъкло отражението на измъченото си лице, с хлътнали очи и изпити бузи. За хиляден път през последната година се запита дали една брада няма да му придаде по-човешки вид.

— Утре ще вземем мерки — каза той на окаяния Рони.

— Утре ли? Страхотно. Утре може да съм умрял, а също и вие. Не го забравяйте — тросна се пациентът и се озъби на човека, на когото дължеше не само сегашната си психическа стабилност, а вероятно и живота си.

Още преди да реши да следва медицина, Ричард Колер се беше научил да не се обижда от нищо, казано от шизофреник. Ако думите на Рони изобщо го притесняваха, то бе, защото показваха степента на нервния пристъп на пациента.

Това беше една от грешките на Колер. Пациентът, затворен против волята му в Марсденската щатска болница, бе реагирал положително на лечението там. След много опити за намиране на подходящи медикаменти и дозиране Колер беше започнал да му прилага психотерапия. Постигаше чудесен напредък. След това, когато състоянието на една от пациентките в дома за адаптация се беше подобрило достатъчно, за да се премести жената в самостоятелен апартамент, Колер бе докарал Рони тук. Незабавно стресът, свързан със съвместното съжителство, предизвика най-тежките симптоми на болестта и състоянието на пациента се влоши, той стана затворен, разви силна параноя.

— Не ви вярвам — изръмжа Рони. — Много добре виждам какво става тук и то никак не ми харесва. Тази нощ ще има буря с електрически изпразвания. Електрическа буря, електрическа отварачка. Схващате ли? Да, вие ми казвате, че мога да направя това, мога да направя онова. Ама всичко са глупости!

Колер веднага забеляза използването на думата „мога“ от Рони, както и източника на страха му. Прекалено късно беше, за да вземе мерки, но утре щеше да прегледа картона на младежа в Марсден и да подготви доклад за състоянието му. Той се протегна и чу изпукване на става.

— Искащ ли да се върнеш в болницата, Рони? — попита лекарят, макар че вече бе взел решение.

— Точно това искам да ви кажа. Там няма такава шумотевица.

— Да, по-тихо е.

— Мисля, че искам да се върна, докторе. Трябва да се върна — проплака Рони, сякаш се опасяваше, че няма да уважат желанието му. — Има куп причини за това.

— Ами, добре. Във вторник. Лягай сега да спиш.

Рони, все още облечен, се сви в своя ъгъл на леглото.

Колер настоя да си сложи пижамата и да се завие и пациентът се подчини безропотно. Накара Колер да остави лампата да свети, но не му пожела лека нощ, когато лекарят излезе.

Колер мина по целия приземен етаж на сградата, пожела лека нощ на пациентите, които още бяха будни, и побъбри с дежурния санитар, гледащ телевизия в хола.

През отворения прозорец повя лек ветрец и сякаш подмамен от него, Колер излезе. Времето бе необичайно топло за ноември. Напомняше му една есенна вечер през последната година от следването му в „Дюк“. Спомни си как стъпва на асфалта от стълбичката на самолета. Онова пътуване от летище „Лагуардия“ до „Рилей-Дърам“ бе като свято причастие за него; беше прелетял десетки хиляди километри. Онази нощ бе мислил само за връщането си в Ню Йорк след ваканцията за Деня на благодарността. Беше прекарал повечето време в психиатричната болница „Мъри Хил“, а целия петък след това — в кабинета на баща си, който настояваше синът му да специализира вътрешни болести — старецът стигна дотам, че обвърза условията за финансиране на следването му със специалността, която ще избере.

На следващия ден младият Ричард Колер благодари на баща си за гостоприемството, взе вечерния самолет за връщане в колежа и в девет часа в понеделника след възобновяването на учебните занятия отиде в канцеларията и подаде молба за студентски заем, който да му позволи да продължи следването си по психиатрия.

Колер си представи дома си — един апартамент на половин час път от дома за адаптация. Намираше се в крайградски район, където лекарят можеше да си позволи много голяма къща с огромен двор. Той обаче бе предпочел да жертва двора за сметка на удобствата. Нямаше време за косене, за садене на цветя или за боядисване. Имаше нужда от място, където да може да се скрие, малко и лесно за поддържане. Две стаи, две бани и остъклен балкон. Не че не си позволяваше известен лукс — апартаментът разполагаше с една от малкото кедрови вани в щата, с няколко платна от Костаби и Хокни и с кухня, определена като „уникат“. („Но не е ли всяка кухня уникат, създаден по нечий вкус?“ — бе попитала свенливо брокерката на недвижими имоти с угодническа усмивка.) За Колер жилището, от което през деня се виждаха безкрайни поля, осеяни с горички, а през нощта — светлините на Бойлстън, беше остров на разума в този побъркан свят.

Тази вечер обаче той отново влезе в дома за адаптация и се качи по скърцащото стълбище в една тясна стаичка, обзаведена само с походно легло, шкафче и метално огледало, заковано за стената.

Колер свали сакото, разхлаби вратовръзката си и легна на кревата. Погледна през прозореца към бледите звезди, сетне забеляза настъпващия от запад облачен фронт, разделящ небето надве. Беше чул, че се очаква буря. Макар че обичаше дъжда, той се надяваше да няма гръмотевици, защото те ужасяваха много от пациентите му. Щом затвори очи обаче, мигновено забрави тревогите си. Сега единственото, което занимаваше съзнанието му, беше сънят. Той чувстваше настъпването му. Краката го боляха от умора. Очите му се насълзиха. И след по-малко от минута той вече спеше.

3.

Те се подписаха на десетина места и станаха милионери.

На бюрото между двете жени бяха приготвени документите, изписани с изящен шрифт, изпълнени с изрази от рода на „докато“ и „при което“. Клетвени декларации, разписки, данъчни свидетелства, документи за преотстъпване, нотариални актове. Със сериозно изражение и делови вид Оуен преглеждаше всеки документ и казваше, че е попълнен правилно, щом някой поставяше подписа си. Вземаше нотариалния си печат и изписваше името си с писалка „Монблан“, сетне пристъпяше към следващата точка в списъка си. Порша изглеждаше развеселена от държанието му и като че едва се сдържаше да не се пошегува. От друга страна (след шестгодишен брак), Лиз бе свикнала с важниченето на съпруга си и не му обръщаше особено внимание.

— Чувствам се като президента при подписване на някой държавен договор — отбеляза тя.

Тримата се намираха на верандата, седнали около масивното черно махагоново бюро, купено от бащата на Лиз в Барселона през шейсетте. Специално за случая — за разпределянето на имуществото му — Лиз бе изровила отнякъде лакирана апликация, правена от нея преди десетина години. Представляваше украса за приема по повод продажбата на фирмата на баща й и излизането му в пенсия. От лявата страна на постера бе залепена снимка на първата емблема на компанията му, малък, начертан на ръка правоъгълник с надпис: „Л’Оберже и синове ООД“. До нея имаше друга снимка, на огромния рекламен надпис, увенчал фасадата на фирмата при продажбата й: „Л’Оберже Ликър Импортинг“. В полето Лиз прилежно бе изрисувала със зелен и пурпурен флумастер лозови клонки и гроздове. С годините шеллакът бе пожълтял.

Макар че старецът никога не беше обсъждал фирмени въпроси с дъщерите си (нямаше мъжки наследник и „и синове“ беше прибавено само за тежест), Лиз, изпълнителката на завещанието, имаше добра представа за удивителните делови качества на баща си. От честите му отсъствия в детството й знаеше, че е бил отдаден на работата си. До смъртта на майка й и преминаването на наследството към нея и Порша обаче не беше подозирала какво богатство се е натрупало благодарение на този труд: девет милиона плюс тази къща, жилищната сграда на Пето Авеню и една вила близо до Лисабон.

Оуен събираше документите в папки и залепяше на всяка жълт етикет, изписан със стегнатия му почерк.

— Ще ти направя копия, Порша.

— Пази ги внимателно — предупреди я Лиз.

Сестра й стисна устни при този покровителствен тон и Лиз присви очи, потърси начин да й се извини. Преди обаче да намери подходящите думи, Оуен взе бутилка шампанско и я отвори. Наля в три чаши.

— Да пием… — започна Лиз и забеляза, че другите двама я гледат с очакване; изрече първото, което й дойде наум. — За мама и татко.

Чашите им иззвъняха.

— На практика — обясни съпругът й — с това слагаме край на собствеността му. Повечето преводи и такси са изплатени. Все още имаме една отворена сметка. Тя е за хонорарите по прехвърлянето — на изпълнителя, адвокатската фирма и счетоводителя. О, и за онази малка подробност. — Обърна се към съпругата си: — Каза ли й?

Тя поклати глава.

— Какво да ми каже? — попита Порша, без да сваля очи от Оуен.

— В петък получихме призовка. Ще ни съдят.

— Какво?

— Оспорват завещанието.

— Не! Кой?

— Има един проблем.

— Какъв проблем? Нещо си сгафил, а? — Тя го погледна подозрително.

— Не аз. Говоря за проблема с колежа му. Това не ти ли говори нещо?

Порша поклати глава и той обясни, че след смъртта си Андрю Л’Оберже оставил цялото си имущество на съпругата си. След смъртта й парите отивали при дъщерите му, като малка сума била отпусната и за неговата алма матер, един малък частен колеж в Масачузетс.

— О, прости ми, Боже! — прошепна иронично Порша и се прекръсти.

Баща им често бе разказвал — с преклонение и надълго и нашироко — за дните си в Кенсингтън Колидж.

— Сумата е хиляда долара.

— Е, и какво? Да им я дадем.

Оуен се засмя:

— О, само че те не искат тези пари. Искат милиона, който първоначално щял да им завещае.

— Милион?

— Около година преди смъртта му — намеси се Лиз — колежът започнал да приема момичета. Това само по себе си е достатъчно скандално. На всичкото отгоре обаче приели резолюция срещу дискриминацията по отношение на пол и сексуална ориентация. Би трябвало да ти е известно, Порша. — Тя се обърна към съпруга си: — Не си ли й изпратил копия от писмата му?

— Моля те, Лиз, имай милост. Тя е вписана в завещанието. Няма начин да не е получила копия.

— Може да съм ги получила, но нали знаете, че щом е с адвокатски печат на плика и без чек вътре, кой ще му обърне внимание?

Лиз понечи да каже нещо, но се въздържа. Оуен продължи:

— Баща ви написал поправка към завещанието, в която намалява благотворителната сума на хиляда долара. В знак на протест.

— Стар негодник.

— Порша!

— В писмото си до канцеларията на колежа, с което уведомява ръководството за промяната, той пише, цитирам по памет, „че нямал нищо против жените и обратните“. Просто бил за запазване на традициите.

— Пак повтарям, че това е отвратително.

— Колежът оспорва тази поправка.

— Какво ще правим?

— По принцип не е зле да отделим една сума, отговаряща на първоначалното дарение, и да изчакаме решението на съда. Не се тревожи. Ще спечелим. Налага се обаче да спазваме официалната процедура.

— Да не се тревожа ли? Това са един милион долара.

— О, те ще загубят — обяви Оуен. — Баща ви е заверил поправката, когато е вземал перкоран доста често и Лиз е прекарвала много време с него. Това са аргументите на ищците. Неспособност за трезва преценка и влияние от страна на една от облагодетелстваните.

— Защо казваш, че няма да спечелят?

Лиз отпи от шампанското си и мрачно заяви:

— Не искам да слушам това отново.

Съпругът й се усмихна.

— Сериозно говоря, Оуен.

Той се обърна към балдъзата си:

— Проведох малко разследване. Оказа се, че адвокатът на колежа сключвал договори от името на колежа с фирма, в която жена му има голямо дялово участие. Това е конфликт на интереси. А между другото — и углавно престъпление. Ще му предложа споразумение.

— Представя го като обичайна юридическа тактика — намеси се Лиз. — За мен си е чисто изнудване.

— Разбира се, че е изнудване — каза Порша. — И какво от това? Мислиш ли обаче, че този адвокат ще убеди ръководството на колежа да оттегли иска си?

— Ще бъде много убедителен, сигурен съм в това. Освен ако не иска да се пресели в Брайдуелския затвор.

— Значи сам се е прецакал — засмя се тя и вдигна чашата си. — Добра работа, господин адвокат.

Оуен чукна чашата си в нейната.

Порша изпи шампанското си и подаде чашата на Оуен да й налее още.

Обърна се към сестра си:

— Не бих предизвиквала това момче, Лиз. Ако се ядоса, може да ти направи това, което причинява на другите.

Оуен се засмя.

— Може би просто се чувствам обидена — каза Лиз. — Дори не съм предполагала, че колежът е включен в завещанието. Представяш ли си, татко дори не ми е споменал за това. Влияние от страна на облагодетелстваната ли? Нека ни съдят, колкото си искат.

— Е, нека адвокатът ни да се занимае с проблема.

С дългата си, стегната с черен ластик коса Порша сякаш с магия се беше пренесла в детството — на шест-седемгодишна възраст, когато за пръв път стана ясно, че двете сестри ще водят съвсем различен начин на живот. Това разминаване между тях сякаш продължаваше и сега. Лиз го чувстваше дори в момента.

Оуен наля още шампанско и отбеляза:

— Нямаше да има проблем, ако баща ви бе запазил парите за себе си и си беше държал устата затворена. Такъв е животът: никое добро дело не остава ненаказано.

— Скъпо ли взимаш, Оуен? — попита кисело Порша.

— Никога. Поне от красиви жени. Това е предварителното условие в договора.

Лиз се изправи между тези двама души, свързани с нея, единия от кръвта, другия по силата на закона, и прегърна Оуен.

— Разбираш ли сега защо винаги си върши толкова добре работата?

— Няма да може да свърши много, ако работи безплатно.

— Не съм казал, че работя безплатно. — Той погледна Порша. — А само — че не взимам много. Качественото обслужване винаги се заплаща.

Лиз се отдалечи към стълбището:

— Порша, ела. Искам да ти покажа нещо.

Сестрите оставиха Оуен с документите и се качиха на горния етаж. Отново замълчаха и Лиз си даде сметка, че разговорът е вървял единствено благодарение на съпруга й.

— Ето. — Тя пристъпи пред Порша, бутна вратата на една малка стая и включи лампата. — Voila.

Сестра й огледа наскоро обзаведената стая и кимна. Лиз бе прекарала тук цял месец, беше направила десетки курсове до Ралф Лорън и Лора Ашли за завеси и тапети, до антикварни магазини за мебели. Бе намерила старо легло с балдахин, почти същото като онова на Порша от времето, когато беше живяла в тази стая.

— Какво ще кажеш?

— Усъвършенстваме се във вътрешното обзавеждане, а?

— Тези завеси са от същия плат. Удивително е, че ги открих. Може би са малко по-жълти. Помниш ли как помагахме на мама да ги ушие? На колко съм била? Четиринайсет. Ти беше на девет.

— Не помня. Може и така да е било.

Лиз погледна сестра си в очите.

— Каква красота — побърза да добави тя и започна бавно да обикаля по кръглия килим. — Невероятно. Когато за последен път влязох в тази стая, тя приличаше на стар килер.

„Защо тогава не ти харесва?“ — запита я мълчаливо Лиз, а на глас изрече:

— Помниш ли Пух?

Кимна към едно плюшено мече. То гледаше разсеяно със стъклените си очи от ъгъла, където след последното чистене преди двайсет и четири часа вече се беше появила паяжина.

Порша докосна носа на мечето, сетне се отдръпна към вратата и скръсти ръце.

— Какво има? — попита Лиз.

— Просто не съм убедена, че мога да остана.

— В какъв смисъл?

— Всъщност не мислех да стане така.

— За тази нощ ли говориш? Порша, наистина… Прекалено късно е.

— През цялата нощ има влакове.

— Мислех, че ще останеш няколко дни.

— Знам, че говорихме за това. Аз… май наистина предпочитам да взема влака веднага. Не трябваше да ти го казвам.

— Значи така. Без да предупредиш, че ще закъснееш, без да се обадиш, че ще те докарат. Просто цъфваш тук, прибираш си парите и се измиташ, така ли?

— Лиз.

— Не можеш да си тръгнеш така. Глупаво е. — Тя се приближи до леглото, посегна към мечето, после се отказа и седна върху дантелената покривка. — Порша, не сме говорили от месеци. Не сме разменили и две думи от миналото лято.

Сестра й допи шампанското си, остави чашата върху раклата и я погледна въпросително.

— Знаеш за какво говоря — каза Лиз.

— Точно сега не е много добре да оставам. С Лий преживяваме лош момент.

— Кога ще дойде добър момент? Порша размаха ръка:

— Съжалявам, че си си дала толкова труд. Може би следващата седмица. След две седмици. Ще дойда по-рано и ще остана цял ден.

Тишината внезапно бе нарушена от гласа на Оуен, който викаше Лиз. Стресната, тя погледна към вратата, сетне в скута си и установи, че е взела мечето. Изправи се и остави играчката върху възглавницата.

— Лиз — извика разтревожено съпругът й, — ела бързо.

— Идвам — отвърна тя, а сетне се обърна към сестра си: — Хайде, после ще говорим.

И преди Порша да успее да възрази, излезе от стаята.

* * *

— Мирише ми на неприятности.

— Е, сигурно си прав.

Пред двамата мъже лежеше тясна долина със стръмни склонове, издигащи се трийсет метра над тях. Виждаха се черни скали, преплетени лиани и голи клони, много от тях мъртви и изгнили. Мократа земя блестеше сякаш бе покрита с милион змийски люспи и росата придаваше на униформите им същия тъмносин цвят, който придобиваха, когато работеха в „Кенефите“.

— Гледай тук. Как ще сме сигурни, че това са неговите отпечатъци?

— Защото краката му са като лопати и е бос. По дяволите, кой мислиш, че е оставил тези следи? Млъквай сега.

Луната избледняваше зад облаците и в сгъстяващия се мрак пейзажът пред тях все повече започваше да прилича на декор от филм на ужасите.

— Кажи, ако нямаш нищо против да попитам… да не би да чукаш Псалц?

— Секретарката на Адлър ли? — Стюард Лоу изсумтя. — Да не съм луд? Наистина мисля, че не трябваше да се съгласяваме. Това не е наша работа. Да не сме ченгета?

Двамата мъже бяха яки, високи и късо подстригани. Лоу беше рус, а Франк Джесъп — тъмнокос. И двамата бяха добродушни, но безразлични към болните мъже и жени, за които се грижеха. Работата си е работа и те бяха доволни, че получават сносни заплати в тази професия, която по принцип не носи много пари.

Днешната задача обаче никак не им се нравеше.

— Вината не е наша — промърмори Лоу. — На кого ще му хрумне, че ще постъпи така?

Джесъп се облегна на един бор и вдиша аромата на смола.

— Ами Мона? Нея чукал ли си я?

— Коя?

— Мона Кабрил. Мона Стона. Сестрата. От Отделение Д.

— О! Как пък не. Не. Ами ти?

— Още не — отвърна Джесъп. — Аз лично бих й сипал една доза тиопентал и бих я опънал още щом започне да се замайва.

Лоу изръмжа:

— Да се съсредоточим върху сегашната задача, Франк.

— Ще го чуем. Такава горила не може да направи и една крачка, без да счупи нещо. Миналия вторник беше дошла без сутиен. Старшата сестра я прати вкъщи да си сложи. Успях обаче добре да й огледам циците.

Във влажния въздух се усещаше лек мирис на дим. Лоу притисна клепачите си с длани и се опита да установи колко уплашен е всъщност.

— Мисълта ми беше, че на ченгетата им плащат за такава работа.

— Шшшт — прекъсна го рязко Джесъп.

Лоу подскочи, а когато другият санитар избухна в смях, го удари с всичка сила по ръката:

— Копеле такова.

Посмяха се известно време, по-гръмко, отколкото трябваше, защото и двамата чувстваха убийствено напрежение. Отново тръгнаха нагоре по дерето. Бяха изплашени, но повече от мястото, отколкото от беглеца: и двамата познаваха Майкъл Хрубек. Лоу се беше грижил за него през повечето време на престоя му в Марсденската щатска болница. Хрубек можеше да бъде наистина отвратителен — саркастичен, циничен, заядлив, но не изглеждаше особено агресивен. Въпреки това Лоу добави:

— Викам да се чупим и да пратим ченгетата.

— Ако го върнем, ще си запазим работата.

— Не могат да ни уволнят за това. Откъде можехме да знаем?

— Не могат да ни уволнят ли? — изсумтя колегата му. — Ти бълнуваш, момко. Двамата сме бели мъже под четирийсетте. Могат да ни уволнят и заради начина, по който пикаем.

Лоу реши, че е време да престанат да говорят. Продължиха мълчаливо трийсетина метра през студената, потискаща долина и тогава забелязаха нещо да мърда. Беше неясно движение и можеше да е изхвърлен найлонов плик, веещ се на вятъра. Само че в момента не духаше вятър. Може би беше елен. Елените обаче не си тананикат детски песнички. Санитарите се спогледаха и стиснаха оръжията си — всеки носеше флакон сълзотворен газ и гумена палка. Продължиха нагоре.

— Той не е опасен — изрече Лоу. — Познавам го добре.

— Радвам се — отвърна Джесъп. — Сега си затваряй плювалника.

Воят напомни на Лоу (родом от Юта) за хванат в капан койот, който няма да преживее до края на нощта.

— Усилва се — отбеляза, без да е необходимо. Другият бе твърде уплашен, за да му каже да млъкне.

— Може да е куче — предположи Лоу.

Само че не беше куче. Воят идваше направо от гърлото на Майкъл Хрубек, който с удивително силен трясък изскочи насред пътеката на шест-седем метра от санитарите и застина като дебела статуя.

Лоу се замисли колко пъти бе къпал, бе глезил и бе говорил с Хрубек и това го накара изведнъж да се почувства водач. Той излезе напред:

— Здравей, Майкъл. Как си?

Отговор беше нечленоразделно мучене.

— Хей, господин Майкъл! — извика Джесъп. — Мой скъпи пациенте! Добре ли си?

Хрубек беше само по шорти, целите в кал. Лицето му изглеждаше изключително зловещо — синьо, със свити устни и безумни очи.

— Не ти ли е студено? — престраши се да попита Лоу.

— Вие сте агенти на Пинкертън, шибаняци.

— Не, аз съм Франк. Познаваш ме, Майкъл. От болницата. Стю също го познаваш. Ние сме същински санитари, от Отделение Е. Познаваме се, човече. Ехо… — Джесъп се засмя. — Какво правиш тук без дрехи?

— А вие какво криете във вашите, шибаняци? — озъби се Хрубек.

Изведнъж Лоу си даде ясна сметка за положението. Мили Боже, те не бяха в болницата! Не бяха заобиколени от колеги. Тук нямаше телефон, нямаше сестри със спринцовки с по двеста милиграма фенобарбитал. Краката му се подкосиха и когато болният изкрещя и побягна нагоре из долината, а Джесъп го последва, Лоу остана неподвижен.

— Франк, стой! — изкрещя.

Той обаче не спря и колегата му неохотно се втурна след него и след синьо-бялото чудовище, което подскачаше нагоре по пътеката. Гласът на Хрубек прокънтя в долината, молеше ги да не го застрелват или измъчват. Лоу настигна Джесъп и двамата продължиха да тичат рамо до рамо.

Санитарите чупеха клоните на храстите с телата си, размахваха палките като мачетета. Джесъп се задъхваше:

— Боже мили, тези камъни! Как ли тича бос по тях? Лоу изведнъж си спомни една неотдавнашна случка — Хрубек с провесени на врата обувки стъпва бос по чакъла, мърморейки, сякаш окуражава краката си да станат по-издръжливи. Това бе станало само преди седмица.

— Франк — прошепна задъхано той, — тук има нещо странно. Дай да…

В този момент двамата полетяха.

Озоваха се без опора в мрака. Дървета и скали се завъртяха пред очите им. Крещейки, двамата се стовариха в дълбокото дере, което Хрубек без усилие бе прескочил. Санитарите се удряха в клони и камъни по пътя си надолу, накрая се стовариха на дъното с жесток трясък. Бедрото и ръката на Лоу сякаш бяха заровени в лед. Двамата замряха неподвижно е сивата кал.

Джесъп усети вкуса на кръв. Колегата му огледа свитите си пръсти, опита се да избърше мръсотията от ръката си, но установи, че това не е кал; кожата му се бе смъкнала.

— Копеле! — изстена — Тежко му на този задник. Мамка му. Кръвта ми изтича — О, мамка му!

Лоу седна и притисна раната, с ужас докосна горещата си, одрана плът. Джесъп остана неподвижен в смрадливата кал и си пое дълбоко въздух. Закашля се. След малко си възвърна способността да прошепне:

— Мисля…

Лоу така и не научи какво му е хрумнало, защото в този момент Хрубек слезе на дъното на дерето. Наведе се небрежно, като избута Лоу, измъкна флаконите със сълзотворен газ от коланите им и ги запрати надалеч. Обърна се рязко към Лоу, който се втренчи в злобното лице на пациента и закрещя.

— Млъъък! — изкрешя на свой ред шизофреникът. — Стига!

Лоу се подчини и използва моментното объркване на Хрубек, за да се отдръпне назад. Джесъп затвори очи и започна да мърмори.

Колегата му вдигна палката.

— Ти си от хората на Пинкертон — изрева Хрубек. — Пинкертон. Аз тежа цял тон, господин същински санитар. Ръката ти изглежда с много розов тен. Добър опит, но не трябваше да ме преследвате — имам да уредя една смърт.

Лоу задържа гумената палка за няколко секунди, след това я пусна в краката си; тя падна с плясък в калта. Той скочи и се втурна из гората, куражът му изведнъж го напусна.

— О, не ме изоставяй, Стю — проплака другият санитар след него. — Не искам да умра сам.

Хрубек изчака Стюард Лоу да се изгуби от поглед, сетне коленичи до Джесъп и натисна главата му в калта. Санитарят вкуси кал и трева, това му напомни за детството и той заплака.

— Глупав шибаняк — изръмжа Хрубек. — И твоите дрехи не ми вършат работа. — Дръпна зашития етикет с надпис „Марсденска щатска психиатрична болница“ върху гащеризона на Джесъп. — Каква полза от теб? — „Лека нощ, дами, лека нощ, дами, ще видя сълзите във вашите очи…“

— Пожали ме, моля те, Майкъл.

— Ти ме откри и сега ще ти спретна една изненада. „Лека нощ, дами, лека нощ, дами, ще видя как смъртта отнася вашите души!“

— Няма да кажа на никого, Майкъл. Моля те, не ме убивай! О, моля те! Имам жена.

— Красива ли е? Чукаш ли я често? Чукаш ли я в неприятни пози? Кажи адреса й.

— Моля те, Майкъл…

— Съжалявам — прошепна Хрубек и се наведе. Писъкът на санитаря бе много силен и много кратък.

За радост на Майкъл Хрубек той подплаши една много красива сова със странен златист цвят в синкавия мрак на долината. Тя излетя от близкия дъб и мина на по-малко от два метра от изненаданото лице на огромния мъж.

* * *

— … повтарям, Националната метеорологична служба предупреждава жителите на окръзите Марсден, Купър и Маикан и че се очакват ветрове със скорост, надминаваща сто и двайсет километра в час, смерчове и наводнения в по-ниските райони. Водите на река Марсден вече достигнаха опасни нива и около един-два часа се очаква да се покачат с още поне метър. Ще ви осведомяваме за всяка промяна на положението…

Порша стоеше на верандата до тъмния шкаф от тиково дърво на стереоуредбата.

Пуснаха класическа музика и Оуен изключи радиото. Порша попита какъв е проблемът.

— Бурята. — Той погледна през прозореца. — Марсден е една от реките, които се вливат в езерото.

— Мислехме да укрепим брега — добави Лиз, — но не очаквахме наводнения до пролетта.

Тя излезе от верандата и влезе в големия парник. Погледна небето — беше мрачно, но все още спокойно.

Сестра й забеляза тревожното изражение на лицето й и се обърна към Оуен.

— Оранжерията няма основи — обясни той. — Родителите ви са я издигнали направо от земята. Ако дворът се наводни…

— Тя ще поддаде първа — добави Лиз.

„Да не говорим — замисли се — какво може да причини огромният дъб, надвиснал над тънките стъкла на покрива.“ Тя погледна тухлената стеничка наблизо и разсеяно намести една каменна фигурка на демон с изплезен дълъг език.

— По дяволите! — прошепна.

— Сигурни ли сте, че ще има наводнение? — попита Порша ядосано, защото, както предполагаше Лиз, бягството й от имението „Л’Оберже“ тази нощ изглеждаше все по-трудно.

— Ако нивото се вдигне с един метър, езерото ще залее двора. Случи се през шейсетте, не помниш ли? Отнесе старата веранда, която беше точно тук.

Сестра й отговори, че не помни.

Лиз отново загледа прозорците, искаше й се да имаха време да сложат талашит върху покрива и отстрани. С повече късмет щяха да успеят да изградят шейсетсантиметрова стеничка пред езерото и да уплътнят с тиксо половината прозорци, преди бурята да се разрази.

— Е — въздъхна тя, — значи, ще лепим и ще трупаме торби с пясък.

Оуен кимна.

Лиз се обърна към сестра си:

— Порша, мога ли да те помоля да останеш?

Младата жена не отговори. Изглеждаше уплашена от заговора, който я принуждаваше да остане.

— Наистина се нуждаем от помощта ти.

Оуен погледна едната сестра, после — другата:

— Ама ти не смяташе ли да останеш няколко дни?

— Наистина трябва да се прибера тази нощ.

„Трябва ли? — почуди се Лиз. — И кой го налага? Строгият любовник?“

— Ще те закарам на гарата утре сутринта. Още в ранни зори. Няма да закъснееш за работа повече от час.

Порша кимна:

— Добре.

— Слушай — каза сестра й, — много се радвам, че оставаш.

Тя бързо отиде при гаража, отправи мълчалива благодарност към небето, че е задържало сестра й поне за една нощ. Изведнъж обаче я обзе страх, че това суеверие ще й донесе лош късмет, и тя взе думите назад. Сетне се зае да подготвя лопати, тиксо и брезентови чували.

4.

— Трима за две години. — Високият мъж потърка мустаците си (със същия сив цвят като костюма му) и добави: — Докато се усетите, и те офейкали.

Доктор Роналд Адлър подръпна неловко панталона си и тежко въздъхна, за да покаже колко е обиден.

— Няма ли по-добри начини да използваме времето, капитане? Дон? Обзалагам се, че има.

Щатският полицай се подсмихна:

— Как се случи, та не ни уведомихте навреме?

— Съобщихме за, ъ… смъртта на Калахан.

— Знаете много добре какво имам предвид, докторе.

— Мислехме, че ще успеем да го върнем без много шум.

— И как по-точно? Като единият санитар едва не загуби ръката си, а другият напълни гащите?

— Той не е опасен — вметна Питър Гримс, напомняйки както на полицая, така и на Адлър за присъствието си в стаята.

— Всеки член на персонала ни би се справил по-добре от тях. Те са се правили на каубои. Паднали са от някаква скала и са се наранили.

— Паднали. Хъм. Вие, господа, продължавате да криете нещо и това никак не ми харесва.

— Нищо не крием. Нямаме навик да ви вдигаме по тревога при всяко отклоняване на наш пациент.

— Не ме баламосвайте, Адлър.

— Почти го бяхме хванали.

— Ама не успяхте. Добре, как изглежда този тип?

— Едър е — започна Гримс.

— Колко едър, по дяволите? Хайде, господа. Губим си времето.

Адлър направи описание на беглеца, сетне добави:

— Обръснал си е главата и си е боядисал лицето в синьо. Само не питайте защо. Има кафяви очи, широко лице, жълти зъби и е на двайсет и седем години.

Капитан Дон Хавършам, мъж, двойно по-стар от Хрубек, записа информацията с равен почерк.

— Добре, изпратихме няколко коли към Стинсън. Виждам, че ви е неприятно, Адлър, но няма начин. Кажете сега, много ли е опасен? Възможно ли е да нападне нашите хора?

— Не, не — побърза да отвърне лекарят и погледна Гримс, който се сви и запази мълчание. — Хрубек, той е… как да кажа… като голямо любвеобилно куче. Това бягство, то си е чиста игра.

— Бау-бау. Случайно си спомних, че Хрубек е човекът от случая „Индиан Лийп“. Това не ми звучи никак любвеобилно, а и той не е куче.

Защо тогава го пита за мнението му, ако вече е поставил диагноза на Хрубек, запита се Адлър.

— Искам да знам дали все още е опасен, след като четири месеца сте му промивали мозъка. Предполагам, че е, като гледам какво е станало с онзи, дето лежи в хладилника ви. Кажете, този Хрубек лапаше ли си бонбонките като добро момче?

— Да, да — побърза да потвърди Адлър. — Ама чакайте малко. Калахан вероятно се е самоубил.

— Самоубийство ли?

Гримс отново погледна шефа си.

— Патологът ще каже със сигурност — добави Адлър.

— Не се съмнявам — каза весело Хавършам. — Голямо съвпадение, а? Този Калахан се самоубива и безобидното кученце Хрубек се напъхва в чувала му.

— Ъ…

Адлър си представи как заключва Хавършам в една стая с Били Линд Прескот, който, лишен от селазина си, мастурбира, виейки с цяло гърло, часове наред.

Гримс започна:

— Проблемът е, че…

Другите двама мъже се обърнаха едновременно към него и той млъкна.

Шефът му прекъсна неловкото мълчание:

— Младият Питър искаше да каже, че през всичките тези месеци Хрубек се проявява като примерен пациент. Седи си тихо, не закача никого.

— Като кукличка е.

Хавършам гръмогласно се изсмя. Той се обърна към Гримс:

— Кукличка, а? Преди малко беше кученце. След малко ще го изкарате ангел. А сега ми кажете какво му има всъщност.

— Параноидна шизофрения.

— Шизофреник? Раздвоение на личността? Виждал съм ги такива.

— Не, не е раздвоение на личността. Шизофрения. Означава, че има халюцинации и не може да се справи със страха и стреса.

— Идиот ли? Забавено развитие?

При тези думи Адлър кипна от професионално негодувание, но се постара да запази спокойствие.

— Не. Коефициентът му на интелигентност е около средните стойности, но не е способен да планира.

Капитанът се изсмя:

— Не може да не е способен да планира, не мислите ли? Щом се е измъкнал от болница за криминално проявени ненормалници!

Адлър стисна презрително устни. Отново усети вкуса на жена си и се почуди дали няма да се възбуди. Това не стана и той се обърна към Хавършам:

— Избягал е по вина на санитарите. Ще бъдат наказани дисциплинарно.

— Струва ми се, че вече са наказани. Поне този със счупената ръка.

— Слушайте, Дон, не можем ли да уредим нещата по тихата процедура?

Капитанът се засмя:

— Какво, да не ви е страх от пресата, господин Три-бягства-за-две-години?

Адлър запази мълчание, сетне заговори тихо, едва чуто в призрачния вой, все още кънтящ по коридорите:

— Слушайте сега, капитане. Престанете да ме предизвиквате. Почти хиляда от най-неоправданите граждани на Североизтока са поверени на грижите ми, а разполагам със средства за лечението едва на една четвърт от тях. Мога…

— Добре, добре.

— … Мога да направя живота на някои от тях по-поносим и да защитя обществото от тях. Правя всичко, което е по възможностите ми с този жалък бюджет. Така че не ми разправяйте, че нямате достатъчно хора.

— Е, всъщност имам.

— Ако за това бягство се разчуе и някой шибан репортер раздуха историята, бюджетът ни ще бъде свит допълнително и дори има опасност щатските власти да помислят за закриване на болницата.

Адлър размаха ръка към стаите, в които пребиваваха злочестите му питомци — едни заспали, други планиращи бягства, трети стенещи, четвърти потопени в безумни кошмари, а може би някои от тях сънуваха нормални сънища.

— Ако това стане — продължи директорът, — половината от тези хора ще излязат на улицата и ще се превърнат във ваш проблем, не мой.

— Успокойте топката, докторе. — Както на повечето висши офицери, кариерата на Хавършам се дължеше повече на способността му да успокоява, отколкото на професионалните му достойнства. — Кажете ми истината. Щом твърдите, че избягалият е обикновен пациент на облекчен режим, ще ви повярвам. Ако ми кажете обаче, че този човек е опасен, ще действам по съвсем различен начин. Каква е истината.

Адлър отново подръпна панталоните си. Запита се дали жена му се самозадоволява толкова страстно, колкото Били Линд Прескот.

— Хрубек е жив труп — каза, гледайки Питър Гримс право в очите.

Младият асистент кимна и добави:

— Замаян е и се движи неадекватно като пиян. — Почуди се коя земна сила го кара да изрече такава лъжа.

— Добре — завърши Хавършам. — Ще го обявя като търсене на изчезнал пациент. Човекът се е загубил и ние се тревожим за сигурността му. Така няма да го обявят по полицейската честота. Тези така наречени репортери няма да му обърнат никакво внимание, не и в такава буря, която отнася покриви.

— Много съм ви задължен, Дон.

— Да попитам сега. Имате ли няколко излишни долара?

— Как така?

— Има един човек, който може би ще ни помогне. Само че не взима евтино.

— Това е държавна болница. Нямаме много пари.

— Сигурно е така. Само че в момента имате избягал откачен, който случайно прилича на проклетия Атила, предводителя на хуните. И така, ще ме изслушате ли?

— О, разбира се, капитане. Разбира се.

* * *

Премръзналият и неспокоен Майкъл Хрубек стоеше бос в средата на голям правоъгълник от отъпкана трева. Стискаше ластика на калните си и мокри шорти и гледаше порутената къща пред себе си.

Магазинчето за препарирани животни и ловни принадлежности бе заградено с телена мрежа, закрепена за ръждясали колове. В по-голямата си част мрежата бе полегнала на земята и поради някаква незнайна причина това силно потискаше Хрубек.

Беше изминал тичешком цялото разстояние от мястото на нападението срещу санитарите до тази група призрачни светлини, забулени в мъглата — автобусна спирка с това магазинче, бензиностанция и антикварен магазин. Сега Хрубек бе убеден, че тайните служби го преследват, и искаше да се махне оттук час по-скоро. Само че, както сам бе обявил на глас, голият човек „привлича твърде много внимание, няма спор“.

След това забеляза едно прозорче на магазина и това предопредели решението му.

Вече от няколко минути стоеше неподвижно на това място и съзерцаваше шест малки животински черепа, сварени и бели като облаци.

О, виж ти. Виж ти!


Шест беше важно число за Майкъл Хрубек; той се наведе и започна да ги брои на глас, наслаждавайки се на звука от произнасянето на всяко число.

Шест черепа, шест букви, М-А-Й-К-Ъ-Л.

„Няма спор — помисли си той. — Това е особена нощ.“

През повечето време мисленето на Хрубек беше метафорично и сега му хрумна, че в момента се събужда. Обичаше да спи. Обожаваше да спи. С часове. Любимата му поза бе на една страна, свит, доколкото позволяваха дългите крака, яките гърди и големият му корем. Прекарваше повечето време, като се движеше, също в нещо като сън — забързана поредица от несвързани сънища, неясни лица и чувства, минаващи покрай него, родени както от объркания му ум, така и от различните лекарства.

Буден!

Той се наведе и с дебелия си пръст написа: „буДен сЪм! не съм в ЛеГлото“.

Обиколи магазинчето; забеляза бележка, с която собственикът съобщаваше, че е в отпуск. Ритна задната врата и влезе. Заобиколи огромната черна мечка, препарирана в изправено положение, и огледа магазина. Вдиша дълбоко и долови миризмата на мускус и варено дивечово месо, ръцете му трепереха от възбуда. Забеляза рафтове с дрехи и разрови купчините ризи и гащеризони, докато намери няколко, които горе-долу му ставаха. Сетне си избра чорапи и най-накрая взе спортна шапка, която много му хареса. Сложи я на главата си.

— Много модерно — прошепна и се погледна в огледалото.

Продължи да тършува. Откри чифт работни обувки и се опита да ги обуе. Бяха тесни, но не му стискаха прекалено.

— Джон Бачкатора — промърмори и със задоволство прокара ръка по дрехите. — Джон Бачкатора.

Изсипа малко течен сапун върху един парцал и затърка лицето си, за да изчисти синьото мастило от бузите и челото си.

Тържествено прибра шестте черепа в зелена брезентова раница, която откри в магазина. След това, без да отмества подозрителния си поглед от изправената мечка, отиде при касата, където забеляза витрина със сушено говеждо в целофанени опаковки. Отвори ги със зъби и изяде соленото месо и от осемте пакета.

Тъкмо смяташе да си тръгва, когато погледна надолу, под касата, и на лицето му се разля широка усмивка.

— Подарък от Исус Христос, нашият хрис-им Спасител.

Револверът беше „Колт“ с дълга цев. Хрубек го вдигна и го подуши, потърка хладния метал в бузата си ухилен като хлапе, намерило десетдоларова банкнота. Прибра оръжието, промъкна се отново покрай мечката и се изниза през вратата.

Тревата изведнъж се освети ярко, чу се тракане на метална врата. Хрубек бързо се скри в една голяма отворена барака зад магазина и извади револвера от раницата.

Чу се мъжки глас:

— Ти си го оставил там, ти иди да го вземеш. Ако е ръждясал, ще ти нашаря задника, млади момко.

Гласът идваше от порутена, но ярко осветена едноетажна къща с пушещ комин. Намираше се на трийсетина метра от магазина.

Някакво намусено момче, осем-деветгодишно, мина покрай бараката. Изчезна зад магазина, без да погледне в скривалището на Хрубек. След малко се появи отново с чук в ръка и тръгна обратно към къщата; оглеждаше го внимателно и отчаяно чегърташе с нокът ръждата.

Някакъв шум наблизо стресна Хрубек. Един дебел енот притича през бараката и започна да души няколко плика с боклук. Момчето явно чу стърженето на нокти по бетона и спря. Вдигна чука като боздуган, пристъпи към входа на бараката и се взря в мрака.

Сърцето на Хрубек заби лудо и той се запита какво ще прави, ако момчето го открие. „Какво ще му кажа? А, сетих се, ще му кажа, че съм Вилхелм Тел. Ще го застрелям в главата“ — помисли си и се опита да се успокои. Енотът спря предпазливо при шума от стъпките на момчето. Вдигна глава, забеляза Хрубек и настръхна. Показа нокти и в паниката си скочи върху крака на шизофреника. Хрубек се наведе, хвана едрото животно за врата и още преди то да е успяло да го одраска, прекъсна гръбначния му стълб с тихо изпукване.

„Добър опит — помисли си той. — Само че неуспешен.“

Животното потрепери и замря.

Момчето се приближи още и се заслуша. След като не чу нищо, тръгна отново към къщата. Влезе вътре и външната лампа изгасна.

Хрубек започна да гали разсеяно козината на мъртвия енот и това го успокои, сетне внимателно остави животното на земята с изпънати крака и опашка. С пълна със слюнка уста взе една отвертка от работната маса и я заби в тила на зверчето. След това извади инструмента и захвърли безжизнения труп в ъгъла на бараката.

Тъкмо смяташе да си тръгва, когато забеляза над главата си шест ловни капана, закачени на пирони.

„Я виж ти. Още подаръци… Това ще ги забави, няма спор!“

Хрубек пъхна три от капаните в раницата и излезе. Спря на прашната площадка зад магазина и подуши ръцете си. Миришеха на бензин и на мускус от енота. Той доближи ръце до лицето си и вдиша дълбоко тази миризма заедно с миризмата на пушек от въздуха, дълбоко, дълбоко, толкова дълбоко, че дробовете го заболяха. Въздухът сякаш изпълни слабините му и той почти веднага се възбуди. Разсеяно извади пениса си от гащеризона и започна да го глади с изцапаната си с кръв ръка. Затвори очи, изви глава назад, започна да му се вие свят.

Когато достигна кулминацията, от гърлото му се изтръгна нечовешки звук.

Хрубек изтри ръка в тревата, сетне нагласи шапката си. Пъхна се сред храстите и се сви удобно. В момента се нуждаеше само от още едно нещо и чувстваше, че Господ ще му го изпрати съвсем скоро.

* * *

Оуен Ачисън свали голяма купчина брезентови чували от една полица в оранжерията. Работата при езерото вървеше добре и те вече бяха заградили част от ливадата с ниска стеничка от чували с пясък. Мускулите го боляха и той се протегна, замисли се за срещата, предвидена за следващия ден, за пътуването си по-късно през седмицата.

Погледна навън и видя Лиз, която пълнеше чувалите с пясък на брега на езерото.

Тръгна безшумно между растения, чиито имена нито знаеше, нито го интересуваха. Една автоматична клапа за поливане се отвори и изпълни част от помещението с мъгла, като закри растенията и каменните барелефи върху колоните.

Той спря в другия край на оранжерията. Порша вдигна кафявите си очи към него.

— Видях те и реших да проверя какво правиш — каза той.

— Оказвах си първа помощ.

Тя вдигна високо полата си, обърна се с гръб към него И показа мястото точно над свивката на коляното, изцапано с кръв.

— Какво е станало?

— Слязох за тиксо. Наведох се и един шибан бодил се заби в задника ми. Една част остана вътре, чувствам го.

— Сериозно ли е?

— А ти как мислиш? Боли, та се не трае. — Тя се обърна към него, изгледа го от глава до пети и се изсмя. — Знаеш ли, приличаш на истински лорд. Много средновековен вид имаш. Нещо като сър Ралф Лорън.

Тонът й беше подигравателен, но тя веднага се усмихна, сякаш да му покаже, че няма намерение да го обиди. Започна да чопли раничката с нокът, лакиран в същия яркочервен цвят като кръвта, и лицето й се изкриви.

На всяка от ръцете си носеше по четири сребърни пръстена, а на едното й ухо висеше засукана спираловидна обеца. На другото имаше четири сребърни халки. Порша беше отклонила предложението на Лиз за по-практично облекло. Все още носеше лъскавата си златисто — сребриста пола и широката си блуза. В оранжерията бе хладно и Оуен много добре виждаше, че тя не носи сутиен под бялата копринена блуза. Той огледа тялото й и си помисли, че докато жена му с момчешката си фигура може да се нарече привлекателна или хубава, сестра й е направо божествено създание.

— Я да погледна — предложи той.

Тя отново се обърна с гръб към него и вдигна полата си. Оуен включи една настолна лампа и я насочи към бледия й крак. След това коленичи, за да огледа раната.

— Водата наистина ли може да я отнесе? — попита тя. — Имам предвид оранжерията.

— Вероятно.

Порша се усмихна:

— Какво би правила Лиз без цветята си? Имате ли застраховка срещу наводнение?

— Не. Къщата е прекалено ниско, никой не иска да я застрахова.

— И без това розовите храсти сигурно нямаше да са включени.

— Зависи от условията на застраховката. Това подлежи на преговори.

— Адвокатът си остава адвокат.

Той вдигна поглед, но отново не можа да определи дали тя му се подиграва, или само се шегува. Порша продължи:

— Верандата, за която спомена Лиз. Струва ми се, че греши за нея, не мисля, че я е отнесла водата. Татко я събори, за да построи оранжерията за мама. — Тя кимна към една снимка на оранжевочервен розов храст. — Лиз гледа на това място като на светилище. Мама обаче никога не го е обичала особено.

— Мислех, че Рут живееше единствено заради цветята.

— Така смята Лиз. Всъщност татко бе този, който настояваше. Според мен с това целеше да й намира, ако мога така да се изразя, занимание, докато него го няма.

— Не мога да си представя майка ти да изневери. Оуен избърса капка кръв и се вгледа в раната.

— Човек никога не знае. Нали знаеш за тихата вода. Както и да е, може би татко е бил обзет от параноя или нещо подобно.

— Не мога да знам. Никога не съм го харесвал особено.

— О-ох, боли! — изстена тя, когато той бръкна в раничката. — Когато бяхме малки, всяка неделя обядвахме на онази стара веранда. Точно в два часа. Татко позвъняваше с едно звънче и всички трябваше да слезем веднага. Печено, картофи, зелен фасул. Докато се хранехме, той говореше за литература, бизнес, космически пътувания. Понякога за политика. Най-много от всичко харесваше астронавтите.

— Този бодил наистина е вътре. Само връхчето, виждам го.

— Боли ужасно. Можеш ли да го извадиш?

— Имам пинцети.

Оуен извади швейцарско ножче. Тя бръкна в джоба си и извади запалка „Бик“:

— Ето.

Оуен я изгледа неразбиращо и Порша се засмя:

— Стерилизирай пинцетите. Когато живее в Ню Йорк, човек се научава да внимава какво пъха в тялото си.

Той взе запалката и обгори пинцетите.

— Швейцарско ножче — отбеляза тя, докато го наблюдаваше. — Има ли си тирбушон? Ножичка? Лупа?

— Знаеш ли, Порша, понякога човек не знае дали му се подиграваш, или не.

— Може би големият град ме е развалил. Понякога си навличам неприятности с това държане. Не го приемай лично.

Тя замълча, наведе се към една роза и вдиша дълбоко.

— Не знаех, че пушиш — отбеляза той, когато й връщаше запалката.

— Не пуша. Поне не цигари. И после, след десерта, с който пиехме…

— Нямам представа.

— Порто.

Оуен каза, че е трябвало да се досети.

— Обичаш ли порто, Оуен?

— Не.

— О, Боже, как боли!

— Извинявай.

Той сложи голямата си ръка върху бедрото на Порша и стисна здраво, докато се опитваше да извади тръна.

— Вдигни си полата да не се изцапа с кръв.

Тя вдигна полата си малко по-нагоре и Оуен забеляза дантеленото й бельо. Натисна по-силно. Тя затвори очи и стисна зъби:

— Не, и аз не понасям порто, но съм спец на тази тема. Наблюдавах внимателно по време на обедните лекции на татко. Хиляда деветстотин и седемнайсета е от най-добрите реколти, не отстъпва на еталонната… Която е? — Порша вдигна въпросително вежди. Тъй като Оуен не отговори, тя издиша силно от болка и продължи: — Ами, 1963-та, разбира се. Мислех, че всички вие, каймакът на фермерското общество, го знаете.

— Не си падам по фермерството повече, отколкото по портото.

— Добре де, по градинарство тогава.

Кракът й потрепери и той го стисна по-здраво. Порша продължи:

— Едно наистина хубаво порто от 1917 година има силен аромат на тютюн. Неделни вечери! След портото… и татковата беседа за порто или за НАСА, или за литература, или за Бог знае какво, и след бухтите и конфитюра, ние, децата, нямахме какво да правим. — Тя пое дълбоко дъх и попита: — Оуен, моето идване тук всъщност не беше необходимо, нали? Можех да подпиша всичко в Ню Йорк, да го заверя нотариално и да ви го изпратя.

Той се поколеба, сетне отвърна:

— Не, нямаше нужда да идваш.

— Какво всъщност иска тя тогава?

— Ти си й сестра.

— Означава ли това, че трябва да знам защо ме е извикала? Или че има нужда от компанията ми?

— Отдавна не сте се виждали. Порша силно се изсмя:

— Още ли не си извадил тази гадост?

— Малко остава.

Оуен погледна към вратата; ако жена му влезеше в този момент, щеше да ги завари в доста интересна поза. Отново бръкна в раната с пинсетата и почувства как Порша потрепва. Тя прехапа устни и запази мълчание. Накрая той измъкна бодила и се изправи.

Без да смъква полупрозрачната си пола, Порша се обърна. Оуен отново мерна част от бельото й. Вдигна пинсетата.

— Мислех си, че е по-голям — призна тя. — Благодаря. Много способен мъж си.

— Раната не е голяма, но въпреки това трябва да й сложиш нещо. Бактин. Кислородна вода.

— Имате ли нещо такова?

— В банята на горния етаж. Непосредствено до твоята стая.

Тя притисна хартиена кърпичка върху раната си, после вдигна салфетката и я огледа.

— Проклети рози — промърмори; пусна полата си и тръгна към стълбите.

5.

Той я прегърна и допря устни до нейните. Целувката им не беше нежна. Тя хвана ръката му и го притисна към себе си. Отърка гърдите си в неговите.

„Сигурно съм полудял — помисли си Оуен. — Напълно съм полудял.“ Затвори очи и отново я целуна.

Езикът му проникна между устните й и се преплете с нейния. Тя хвана долната му устна между зъбите си и леко я засмука. Сетне се поколеба и извърна глава.

— Не — нареди той. — Целуни ме.

— Ами ако ни види?

Оуен я накара да замълчи, виждаше, че съпротивата й е престорена. Сякаш рискът да ги хванат засилваше страстта й.

Той хвана блузата й. Едно копче се скъса, падна в краката им и тя потрепери. Дрехата се разтвори и той погали голите й гърди.

— Да не искаш… — започна тя, но той я целуна отново и разтвори длан така, че палецът и кутрето му леко докоснаха зърната й.

С другата си ръка я придърпа по-близо до себе си.

Вдигна полата й и пъхна плата под колана й, оголвайки бледата й кожа. Тя разтвори бедра, но той погали тесните й копринени бикини само веднъж. Взе ръката й, разкопча панталона си и внимателно насочи пръстите й. Беше възбуден до болка. Тя се поколеба, но той нареди:

— Не, по-силно!

И тя се подчини.

След миг той я спря, стисна я силно за раменете и я завъртя с гръб към себе си. Постави ръка на тила й и я натисна напред, сетне смъкна бикините й. Стисна бедрата й и се сля с нея, загубил и малкото си самоконтрол, и започна да се движи енергично. Стисна гърдите й и я придърпа по-близо до себе си. Дъхът й излизаше на пресекулки. Той я захапа силно по врата и усети вкус на пот и парфюм. Жена му присви очи и се притисна по-силно към него, изстена.

Това му даде тласък. Той се отдръпна, остави блестяща струйка по вътрешната страна на бедрото й. Сетне се отпусна върху нея.

Усети движение и си даде сметка, че тя не е преставала да се гали. Отново постави ръце на гърдите й и стисна зърната й. След малко почувства как тялото й потреперва и тя извика името му. Остана неподвижна за момент, сетне се отпусна леко напред и се обърна по гръб. Той се свлече до нея на колене. Останаха на сантиметри един от друг, без да се докосват.

Думите бяха излишни, сякаш щяха да развалят всичко. Той само се наведе над нея и я целуна по бузата. Тя стисна ръката му.

Сетне Оуен вдигна лопатата и изчезна към канавката, оставяйки жена си да лежи като девойка, току-що загубила девствеността си, край тъмното езеро върху купчина чували с пясък.

* * *

Лиз Ачисън загледа мрачните облаци, после хвърли поглед към къщата, разтревожена да не би Порша да е станала свидетел на акта им.

Водата се плискаше на няколко крачки от главата й, но въпреки повишаващото се ниво изглеждаше съвсем спокойна.

Тя си пое дълбоко въздух и за миг затвори очи. Какво, за Бога, бе предизвикало постъпката на мъжа й? Оуен бе страстен, това беше вярно, но той също имаше различни настроения. Когато нещо го тревожеше или бе зает, сексът беше първото, от което се отказваше. От последния му набег в нейния край на леглото бяха минали три-четири седмици.

А последното им по-вълнуващо преживяване? В кухнята, в джипа, на двора? Е, не си спомняше. Да е било преди месеци, преди много месеци.

Беше дошъл преди десетина минути с купчина брезентови чували от оранжерията. Тя бе с гръб към него, тъкмо се навеждаше, за да вдигне един пълен чувал, когато чу падането на товара му наблизо и почувства ръцете му върху бедрата си.

— Оуен, какво правиш? — засмя се тя, докато той я притискаше към себе си. Вече беше възбуден. — Не, нямаме време за това. Господи, Порша светна лампите на горния етаж! Всеки момент може да погледне през прозореца!

Той мълчаливо постави ръце на гърдите й и я целуна по врата.

— Оуен, не!

Тя се обърна.

— Шшшт! — Неумолимите му ръце се пъхнаха под полата й.

— Оуен, полудя ли? Не сега.

— Да. Сега.

И го направиха отзад. Поза, която той не обичаше; предпочиташе да я притисне легнала по гръб, безпомощна, да гледа през цялото време лицето й.

Какво му ставаше?

Може би над облаците луната беше пълна. Може би…

Водата се плискаше сякаш в ритъма на бавен танц… каубойските ботуши.

Погледна жълтите прозорци на къщата — от които сега тя, макар и смътно, се виждаше идеално. Беше ли ги забелязала Порша?

И какво от това? Добре, така да бъде. Все пак те са съпрузи.

Тя затвори очи и с изненада установи, че й се спи въпреки адреналина, който все още течеше във вените й, въпреки че трябваше спешно да приключи с пълненето на чувалите. „Ето, това вече е истинско чудо. Мили Боже, забрави за наводнението, забрави за оргазма на поляната… Май съм на път да заспя.“

Лиз Ачисън страдаше от безсъние. Можеше да не затвори очи двайсет и четири часа, понякога трийсет, трийсет и шест. Безсънието я мъчеше от години, но се беше усилило малко след нещастието на „Индиан Лийп“ през май същата година. Кошмарите започваха петнайсетина минути след като заспеше — сънуваше тъмни пещери, кръв, мъртвешки очи, очи, молещи за милост, жестоки очи…

И тя изведнъж се събуждаше.

Постепенно пулсът й се успокояваше и тя оставаше в леглото, пленница на будното си съзнание, изтощена, измъчвана от халюцинации. Взираше се в синьо-зелените цифри на електронния часовник. Тези цифри придобиваха безумни значения за нея: 01.39 означаваше измама, 02.58 успокояваше, 04.45 беше барикада, ако не я прекоси в съня си, знаеше, че е загубила битката за тази нощ.

Можеше да цитира всякакви факти за съня. Айнщайн спял по десет часа на ден, Наполеон — само пет. Рекордът за най-дълго време, прекарано без сън, бил на един калифорниец, който останал буден в продължение на четиристотин петдесет и три часа. Средностатистическият човек спял между седем и половина и осем часа на ден, котката — шестнайсет. Имало смъртоносно безсъние, някаква болест, причинена от прион2, който унищожава таламуса в мозъка. Лиз имаше двайсет и две книги за разстройствата на съня и за безсънието; понякога ги изброяваше, за да се приспи.

— Има начин да избегнеш кошмарите — беше казал лекарят й. — Внуши си, че това са само сънища. Опитай се да повтаряш: „Това са само сънища, не могат да ми сторят нищо. Това са само сънища, не могат да ми сторят нищо.“

Тя се опита, но тази сложна мантра я разсънваше още повече.

Тази нощ обаче Лиз Ачисън — легнала на двора с разголени гърди и вдигната пола — чувстваше приближаването на съня. Отпускаше се, загледана в оранжерията, и светлините започнаха да придобиват наситеносин цвят. Чу звъна на лопатата на Оуен. Видя сянката на Порша на горния етаж.

В съзнанието й затанцуваха странни образи. Лица на хора, които се разтапят, хора, превръщащи се в тъмни силуети, безплътни форми, разкривени цветя.

Лиз си представи един кървавочервен цвят на „Джон Армстронг“ и това беше последното което видя, преди да заспи.

След може би по-малко от десет секунди някакво клонче изпука силно като изстрел. Със събрани на гърдите ръце, като образа на отдавна мъртъв светец, Лиз седна, напълно будна, закопча блузата си, смъкна надолу полата си и се взря в тъмния мъжки силует, който се появи иззад една редица канадски ели и се насочи към нея.

* * *

Шевролетът излезе от черния път на шосе № 236 и той плавно натисна педала на газта, докато пикапът ускори до сто километра в час. Чу някакъв шум, дължащ се вероятно на износен лагер, но предпочете да не мисли за това.

Трентън Хек шофираше в почти легнало положение, с един крак върху педала на газта, с другия — опънат, опрян в пода под мекото тяло на четиригодишното мъжко куче с жално изражение. Имаше навик да шофира по този начин — с изпънат десен крак — и точно затова си беше купил кола с автоматични скорости и ниска седалка.

Точно трийсет и две години по-стар от кучето, за Трентън Хек обикновено говореха като за „онзи хилав пич от Хамънд Крийк“, макар че ако го видеха гол, с мускули, оформени от дълги години, прекарани в лов, риболов и вършене на черна работа из провинциалните градчета, никой не би го нарекъл хилав. Той беше строен, жилав. Коремът му бе започнал да провисва над колана едва преди няколко месеца. Това се дължеше преди всичко на липсата на занимания в последно време, а също на изпитите бири и самотните вечери с двойни порции пред телевизора.

Хек разтърка едно място върху избелелите си дънки, под което, точно в средата на бедрото му, се намираше белегът от стара огнестрелна рана. Четири години след инцидента (годишнината се навършваше съвсем скоро) мускулите около раната все още се схващаха, опънати като студени гумени ленти. Хек задмина една по-бавна кола и отново се върна в платното си. От огледалото на пикапа висеше голям пластмасов кокал. Изглеждаше съвсем като истински и Хек го беше взел, за да дразни кучето. Емил, разбира се, не му обръщаше никакво внимание — все пак той бе чиста порода.

Хек караше по главното шосе, подсвирквайки, си фалшиво някаква мелодия през кривите си зъби. Мина покрай някакъв знак, вдигна крак от газта и рязко натисна спирачка, при което кучето се изхлузи от седалката на пода и изръмжа недоволно. Отби и продължи още половин километър по страничното шосе с напукан асфалт. Забеляза светлини в далечината и няколко срамежливи звезди, но въпреки това се чувстваше самотен. Спря пред крайпътна постройка — барака, в която преди много години някакъв фермер бе продавал сирене и мед. Хек слезе, като остави мотора включен.


Бе облечен както всеки друг ден, когато не беше изключително студено — черна фланелка, работна риза и дънково яке. Къдравата му кестенява коса бе скрита под шапка с емблемата на „Ню Йорк Мете“. Това беше подарък от жена му, която знаеше всички данни от живота на най-добрите бейзболни играчи на „Флъшинг Медоус“ през последните петнайсет години (самата Джил също бе доста добра на игрището), но той изобщо не се интересуваше от този спорт и носеше шапката само защото му беше подарък.

Той се огледа предпазливо и бавно закрачи около прашния паркинг. Погледна пикапа и реши, че е прекалено шумен. Изключи двигателя и фаровете. Обгърнат от мрак, Хек отново закрачи в кръг. Наблизо се чу шумолене. Той веднага позна стъпките на енот. След малко надуши миризмата на скункс, докато зверчето минаваше безшумно зад него. Тези животни не бяха опасни, но той не сваляше ръка от бакелитената дръжка на стария си пистолет, който висеше на още по-стария каубойски кобур.

Небето се покри с облаци. Бурята наближаваше. „Да вали, ако ще — каза си той, — само да остане тихо още няколко часа. Имам нужда от това, Господи!“

Зад него силно изпука клонка и той рязко се обърна; за малко да стреля по една бреза. Малко диви животни се движеха толкова шумно: спомняше си само една среща с огромен лос и друга — с една двуметрова мечка гризли, наблюдаваща го гладно от безопасната си позиция на защитено животно.

„Може би е пиян елен“, помисли си той, за да се развесели.

Хек продължи да крачи. Сетне паркингът се освети и колата пристигна. Спря с леко скърцане на спирачките. Облеченият в сива униформа офицер, изпънат като сержант от новобрански лагер, се приближи до него.

— Дон — поздрави го Хек.

— Трент. Добре, че си свободен. Радвам се да те видя.

— Бурята наближава.

— Този твой Емил може да надуши следа и в ураган.

Хек беше съгласен с Хавършам, но му обясни, че няма намерение да умира от гръм.

— Добре, кой е беглецът.

— Оня психар, когото заловиха на „Индиан Лийп“ пролетта. Помниш ли?

— Кой ще го забрави?

— Напъхал се в чужд чувал. — Хавършам описа бягството.

— Може да е луд, но явно не е глупав.

— Някъде около Стинсън е.

— Доста далеч е стигнал този психар.

— Да. С помощта на момчетата от патологията. Чарли Фенъл идва с двама полицаи. Взел е и кучките.

Кучетата на местната полиция не бяха истински следотърсачи, а от ловна порода — лабрадори — и от време на време губеха следата. Имаха добро обоняние и тъй като бяха кастрирани, не се увъртаха около стълбове и дървета и не се заблуждаваха лесно. Все пак понякога се разсейваха. Емил бе истински следотърсач; когато следваше някаква миризма, можеше да се блъсне в заек и да не му обърне внимание и единственият звук, който издаваше, бе от учестеното му дишане. „Момичетата“, от друга страна, прекарваха повечето време в безсмислено тичане наляво-надясно и весело джафкане. Все пак, когато преследваха опасен престъпник, имаше практика да вземат няколко кучета. Хек попита Хавършам какво ще използват за ориентиране на кучетата.

— Гащите му.

Капитанът му подаде един найлонов плик. Хек имаше доверие на полицая; Хавършам знаеше как да съхранява материалите, за да запазят миризмата си. Със сигурност се беше уверил, че бельото не е прано наскоро и не е докосвано от друг човек. Капитанът добави:

— Гол е, поне така е избягал.

Хек реши, че полицаят се шегува.

— Не, не се шегувам. Едър е, има доста подкожна изолация. Адлър, лекарят от Марсден, ми обясни, че шизофрениците не изпитват студ като нормалните хора. Сетивата им са притъпени. Не чувстват и болка. Можеш да го биеш, а той дори няма да разбере.

— О, това е полезна информация, Дон. Кажи, да не би да може и да лети?

Хавършам се подсмихна, сетне добави:

— Твърдят, че е безобиден. Не бяга за пръв път. Адлър каза, че досега се е измъквал от седем болници. Всеки път са го залавяли. Това е нещо като игра за него. Човекът, който е трябвало да лежи в чувала, се е самоубил.

— Безобиден, а? Не са ли чели за „Индиан Лийп“? — Хек се подсмихна и кимна по посока на Марсден. — Не можеш да разбереш кой е луд и кой не е. — После изведнъж извърна очи. — По телефона спомена петстотин като хонорар. И някаква награда. Десет хиляди. Вярно ли е това, Дон? Десет?

— Напълно. Хонорарът е от моя фонд да външни специалисти. Наградата е от щата. От бюджета на Адлър. Залавянето на този човек е много важно за него.

— Предполагам, че не го е декларирал писмено.

— Адлър ли? Не. Залавянето на този момък обаче наистина е много важно за него. Ако го пипнеш, получаваш парите, Трент. И ти си единственият цивилен, който работи по случая. Моите момчета нямат право и на един цент.

— Ще го пипнем.

Капитанът се взря в мрака, сякаш се колебаеше за нещо, накрая рече:

— Трентън. Официално твърдят, че не е опасен, но ще ти доверя нещо. — Хавършам посочи пистолета на кръста на Хек. — Трябва да знаеш… може да е случайност, поне така твърди Адлър, но Хрубек е нападнал двама санитари. Счупил ръката на единия като вейка. Нещастникът можеше да е мъртъв, ако не го бяха открили навреме.

— Добре де, опасен ли е, или не?

— Искам само да ти кажа да си отваряш очите на четири. Това парче какво е?

— Старият ми Р-38.

Хек потупа кобура си; спомняше си до последната подробност деня, в който връчи служебния си глок на същия този човек — без да сваля очи от черния пистолет, с ръкохватката напред, с изваден пълнител, с отворена зарядна камера. Значката и служебната карта го последваха. Хек бе купил униформата си със собствени пари, така че му разрешиха да я задържи, въпреки че го накараха да подпише декларация, че никога няма да я носи на обществени места, и той почервеня от гняв и срам, докато изписваше името си върху документа.

— Все още ли продават патрони за тази вехтория?

— Деветмилиметрови парабелум.

Хавършам пъхна глава през прозореца на пикапа и погали кучето. То остана неподвижно и погледна отегчено прошарената коса на капитана.

— Добре, Емил, покажи какво можеш. Чуваш ли? Помогни ни да хванем този луд. Добро момче, добро момче. — Хавършам се обърна към Хек: — Не е ли добро момче?

И Трентън Хек — който бе осеменявал изкуствено кучки и беше отглеждал кутренца с капачета на очите; който бе изсмуквал змийска отрова от лапите на следотърсачи и беше карал към ветеринарни болници със сто и двайсет километра в час, за да спаси кучета, които могат да бъдат спасени; който беше застрелвал хладнокръвно с куршума на милосърдието кучета, за които няма никаква надежда, и не говореше на кучетата, освен когато им заповядваше, — Трентън Хек просто кимна на капитана и отвърна уклончиво:

— По-добре да тръгваме, преди следата да изстине.

* * *

— По дяволите, как е станало? — изръмжа Оуен. — Той е луд. Не може да бяга! Някоя врата ли са забравили отключена?

— Получило се е известно недоразумение. Не дадоха ясно обяснение.

Натрапникът, който бе събудил Лиз, се оказа Станли Уебър, законно избраният шериф на Риджтън. Беше минал, без дори да я забележи, и Порша го заведе до канавката, където работеше Оуен.

Новините бяха далеч по-смущаващи от неочакваното му посещение.

— За Бога, Стан, това е болница за психично болни с криминални прояви. Нямат ли решетки?

Спомняше си го добре: хлътналите очи, кръглото, бузесто, безумно лице, жълтите зъби. Неистовия му вой: „Sic semper tyranis… Лиз-бон… Здравей, Лиз-бон!“

— Това е непростимо — възкликна Оуен.

Крачеше гневно напред-назад. Беше едър мъж, а характерът му понякога плашеше дори Лиз. Шерифът смутено скръсти ръце.

— Кога е станало? — попита Оуен. — Знаят ли накъде се е запътил?

— Преди не повече от два часа. Чух по радиостанцията. — Шерифът посочи служебната си кола, сякаш да отклони гнева на Оуен от себе си. — Разговарях с Дон Хавършам от щатската полиция. Той е способен мъж. Капитан.

— О, капитан! Брей!

Лиз се втренчи в краката на шерифа — с тежките си тъмни обувки той приличаше не толкова на обществен служител, колкото на воин, изпълняващ бойна мисия. Лъхна лек ветрец. От близкото кленово дърва се посипаха десетина листа, сякаш търсеха убежище от наближаващата буря. Лиз потрепери и забеляза, че кухненската врата е отворена. Стана и я затвори.

Изведнъж отекнаха стъпки и тя погледна към вратата на хола.

Порша спря за момент на прага, сетне влезе в кухнята.

Все още носеше тънкото си, секси облекло, едрите й гърди се очертаваха през копринения плат на блузата й. Шерифът й кимна и тя се усмихна равнодушно. Служителят на реда спря поглед на гърдите й. Дискменът на Порша се показваше от джоба на полата й.

Чуваше се тих ритъм.

— Хрубек е избягал — съобщи й Лиз.

— О, не!

Порша извади слушалката от ухото си. Приглушената мелодия на рокпарчето се чуваше вече по-отчетливо.

— Би ли го изключила? — помоли Лиз и сестра й се подчини мълчаливо.

Лиз, Оуен и Порша застанаха в редица, загледани в гладките теракотени плочки. Тази подредба се стори твърде глупава на Лиз и тя наруши „строя“, за да напълни чайника.

— Кафе или чай, Станли?

— Не, благодаря. Казват, че просто скитал наоколо. Избягал е край Стинсън, на петнайсетина километра от болницата.

На около седемдесет километра от дома им, помисли си Лиз. Тази мисъл я поуспокои — както когато ти е пълен резервоарът или имаш двайсет долара в джоба си; — може би не голямо, но все пак някакво успокоение.

— Значи се отдалечава от тук — отбеляза Порша.

— Така изглежда.

Лиз си спомни как лудият скача, как оковите му дрънчат, как изгаря с поглед присъстващите на процеса. И как се обръща към нея: „Лиз-бон, Лиз-бон…“

Тогава това я накара да се разплаче. Спомняше си този кикот като на хиена, кънтящ в съдебната зала. Искаше й се да заплаче и сега. Тя стисна зъби и се обърна към печката, за да налее чаша билков чай. Оуен продължаваше да обстрелва шерифа с гневни въпроси. Колко души го търсят? Имат ли кучета? Въоръжен ли е? Шерифът издържа мъжки този кръстосан разпит, сетне добави:

— Проблемът е, че не му отдават особено значение. Съобщиха го само по бюлетина. Без да обявяват общо издирване. Затова предполагам, че малко или много са го излекували. Може би са му прилагали електрошок. Сега просто се лута наоколо, бързо ще го хванат…

Оуен размаха ръка и понечи да заговори, но Лиз го прекъсна:

— Щом никой не е особено разтревожен, Стан, какво правиш тук?

— Ами, дойдох да попитам дали още пазиш онова писмо. То може да ни подскаже накъде се е запътил.

— Писмо ли? — попита Оуен.

Лиз добре знаеше за какво писмо става дума. То бе първото, за което си помисли, когато чу думата „Марсден“ от шерифа.

— Сега ще го донеса — рече и излезе.

6.

Г-жице Лиз-бон Ачисън,

стоя В тАзи сТАя и не мога да дишаМ и нЕ мога да чувам, държат ме тук Без Оправдание и ме ЛИшават, да, лишават ме от възможност да сторя онова, което ме зове ДЪЛГЪТ. Това е много важнО. тУк Ме тОРмозят и за мЕН разпроСтраняват лЪжи — за Мен във Вашингтон и изцЕлия свят казват, ЧЕ съм опасЕн, но тоВА ИЗПОЛЗВАТ само за предТЕкст и всички им вЯРват. многО Силни са Те и ниЕ трябВА да се боим от тях, защото тЕ са наВсякъде край нАс.

Това е цяла КОНСПИРАЦИЯ. КОН + С + ПИРАТция.

и A3 знам, че ти Си с тях!!!

отмЪщението е Мое, не на ГОСПОД, защото ГОСПОД знае какво съм сторил и нЯма да ми да ДЕ покой, той МЕ стрелЯ в главата ДЕн и нощ!!! Така аз приЕмам съдБата сИ и ти, Нежна крАСавицЕ, трябВА да сториш същото. Ела при мен въВ вечния покой.

нАвсякъдЕ. заВинАги. рЕВАнш. прЕдателстВА.

ЕВА, първата жена.

ЕЛА при МЕН.

твоят любим

За произведението си Майкъл Хрубек бе използвал зелено, черно и синьо мастило, а за нейното име и своя „подпис“ — червено.

Шерифът всмука въздух през стиснатите си бели зъби с дразнещ шум.

— Виждате ли някакъв смисъл? — обърна се той към Оуен.

— Чисти брътвежи — отвърна Лиз.

Съпругът й я погледна, сетне добави:

— Обсъждахме го, когато се получи, но решихме, че са безсмислици.

Лиз преподаваше английски в Риджтънската гимназия.

— Получавала съм доста такива глупости като ученичка — засмя се мрачно тя.

— „Твоят любим“. — Шерифът задържа погледа си върху писмото. — Обратен адрес?

Лиз разрови в папката, където съхраняваше писмото в раздел „Писма и други“. Сега забеляза, че го е сложила точно след „Последни желания и завещания — Оуен и Лиз“. Намери плика. Нямаше обратен адрес. Печатът беше от Глочестър.

— Това е далеч от Марсден — изтъкна тя.

— Изчакайте да се обадя.

Шерифът погледна Оуен и той кимна към телефона.

Лиз се облегна на кухненския плот, отпи глътка шипков чай и си спомни онази гореща септемврийска неделя — тъкмо пресаждаше една лимоненожълта хибридна чаена роза. Потта се стичаше по носа й и я гъделичкаше. Оуен бе работил целия ден и тъкмо се беше върнал. Около шест часа слънцето бе ниско и не печеше силно. Той застана на прага със свити рамене, с лист хартия в ръка. Лиз го погледна, растението се изхлузи между пръстите й и един трън я убоде. Тъй като вниманието й бе привлечено от мрачното изражение на съпруга й, в първия момент не усети болката. Остави храстчето на земята. Оуен й подаде писмото и тя го пое бавно, оставяйки кървав отпечатък върху плика — като старовремски восъчен печат.

Порша го прочете сега. Вдигна рамене и обяви:

— Нося туй-онуй. Ела в стаята ми, ако искаш. Може да те успокои.

Лиз примигна. Само сестра й би й предложила марихуана пред една пета от градското шерифство (на предната броня на патрулната кола имаше лепенка с надпис „Риджтън казва НЕ на дрогата“). Това беше стилната Порша — палава, лукава, извратена. О, Порша — стройната, бледа, приличаща на французойка, с дискмена си и опашката от ухажори с красиви лица. Тя бе принудена да прекара тази вечер на село и сега изпрати на Лиз една от онези до болка познати студени въздушни целувки.

Сестра й не реагира. Младата жена вдигна рамене, хвърли бегъл поглед на Оуен и излезе.

Шерифът, който не беше чул предложението на Порша, а вероятно и да го беше чул, нямаше да го разбере, затвори телефона.

Обърна се към Оуен:

— Ами… В общи линии, няма от какво да се тревожи.

„Да се тревожи?“ помисли си Лиз. За нея ли говореше? Лицето й пламна и дори консервативният Оуен се размърда неловко при това покровителствено държане от страна на шерифа.

— Казаха, че писмото няма никакъв смисъл. Хрубек е шизофреник, те не са особено добри в общуването. Прекалено са нервни, за да разговарят нормално. Затова пишат дълги писма, които в повечето случаи са безсмислени, и когато отправят някакви заплахи, са твърде страхливи, за да ги изпълнят.

— Ами печатът? — попита настойчиво Лиз. — Глочестър.

— О, това ли? Питах и за него. Възможно е той да го е изпратил. През първата седмица на септември е бил в една тамошна болница за изследвания. Режимът там е доста лек. Може да се е измъкнал и да е изпратил писмото. Както ви казах и преди обаче, тръгнал е на изток, отдалечава се оттук.

Шерифът и Лиз погледнаха Оуен, който, тъй като беше най-едрият и най-важният в стаята, сякаш водеше разговора.

— Ами ако не е тръгнал натам? — попита той.

— По дяволите, Оуен, той се придвижва пеша. Лекарят твърди, че няма начин да шофира. Пък и кой ще качи на стоп такава побъркана горила?

— Просто питам какво ще стане, ако не е тръгнал на изток? Ами ако си промени решението и дойде тук?

— Тук ли?

— Искам охрана.

— Съжалявам, Оуен. Няма начин. При тази…

— Стан, нещата са сериозни.

— … буря, която се задава. Прогнозите обещават истински ураган. А и Фред Бъртхолдър е на легло с грип. Болен като куче. Цялото му семейство се е натръшкало.

— Остави само един човек, докато го хванат.

— Виж, дори щатската полиция изпитва недостиг на хора. Вниманието им е насочено главно към пътищата заради…

— Шибаната буря — завърши гневно Оуен.

Той рядко ругаеше пред непознати, смяташе го за израз на слабост. Лиз остана изненадана от това избухване — не от ругатнята, а от гнева му.

— Трябва да степенуваме нещата. Хайде, не се сърди, Оуен. Ще поддържам връзка с Хавършам. Ако има нещо, веднага ще дойдем.

Оуен отиде при прозореца и погледна към езерото. Запази мълчание, или за да не издава гнева си, или защото мислеше напрегнато.

— Защо не отидете на хотел тази нощ? — предложи шерифът с бодър глас, който подразни Лиз. — Ще си прекарате добре, а и няма да се тревожите за нищо.

— Да си прекараме добре — измърмори тя. — Как не.

— Казвам ви, хора, няма за какво да се тревожите. — Шерифът погледна небето, може би с надеждата внезапен гръм да оправдае заетостта на подчинените му за тази нощ. — Ще следя случая най-внимателно, имайте ми вяра.

Той се усмихна кисело и излезе. Само Лиз му пожела лека вечер.

* * *

Оуен крачеше пред прозореца загледан в езерото.

— Мисля, че трябва да го направим — рече делово. — Да отидем на хотел. Ще наемем две стаи в „Марсден ин“. Малка тиха стая със закуска, мизерна (по думите на Оуен), с изсъхнали цветя, евтини мебели, селска украса и ужасяващо реалистични картини на живи коне, мъртви птици и деца от деветнайсети век с премрежени погледи.

— Не е най-доброто скривалище от маниакален убиец, какво ще кажеш?

— Той надали ще намери Риджтън, камо ли хотела, в който ще отседнем… Ако изобщо се е запътил насам. Освен това „Марсден ин“ е само на три километра оттук. Тази нощ нямам желание да се отдалечавам твърде много от къщата.

— Трябва да завършим стената и да облепим цялата оранжерия.

Оуен замълча за момент, сетне разсеяно попита:

— Къде мислиш, че е сега?

— Няма да тръгна, докато не свършим работата. Чувалите, тик…

Очите на Оуен проблеснаха:

— Защо спориш?

Лиз примигна. Беше се научила да понася избухванията му. Знаеше, че гневът му обикновено е насочен към друго нещо. Сега съпругът й бе ядосан, но не на нея, а на шерифа. Тя често му отвръщаше със същия гневен тон, сега обаче не повиши глас.

— Не споря. Съгласна съм за хотела. Няма да тръгна обаче, докато не натрупаме поне още трийсет сантиметра чували.

Той отново се загледа към езерото; Лиз сведе очи към писмото, изглади го, сетне го сгъна. Хартията изшумоля, звук, който по неизвестна причина й напомни за суха кожа. Тя потрепери и хвърли листа върху купчината документи.

Облече якето си. Дали Оуен имаше намерение да спори, или щеше да склони? Не би могла да предвиди реакцията му и стомахът й се сви.

— Няма да отнеме много време — каза тя предпазливо. Съпругът й мълчеше. — Мислиш ли, че ще успеем да натрупаме достатъчно чували за толкова време?

Оуен най-сетне се обърна и попита какво е казала.

— Ще успеем ли да натрупаме достатъчно чували за един час?

— За час ли? Сигурен съм, че ще успеем. — Безгрижният му тон я изненада. — Пък и не вярвам положението да е толкова сериозно. Нали ги знаеш метеоролозите, все вдигат фалшиви тревоги.

* * *

Шофьорът превключи на най-ниската от тринайсетте си скорости и вкара огромния тир в паркинга. Вдигна ръчната спирачка и изключи дизеловия двигател, сетне погледна картата, отдели повече време, отколкото мислеше, че е необходимо за един интелигентен човек като него, за да изчисли, че ще стигне до Бангор преди четири следващия следобед.

Шофьорът беше млад, носеше шапка на „Долфинс“ с козирката назад и маратонки „Найк Пъмпс“. На касетофона въртеше някакъв гръндж запис, а имаше още половин дузина касети с рап и хип-хоп (тайна, която никой негов кръвен роднина не биваше да научава). Слезе, като преди това отдели няколко секунди, за да огледа пъпките по бузата си. Беше изминал половината разстояние до закусвалнята, когато някой извика:

— Хей, шофьоре!

Изведнъж до него изникна огромен мъжага с крака като дънери. Шофьорът спря изненадан, втренчи се в блестящото кръгло лице, в мократа от слюнка брадичка, в очите, възбудени като на дете на бейзболен мач.

— Здрасти — измънка шофьорът.

Мъжагата изведнъж се притесни, сякаш не се сещаше какво да каже.

— Страхотна машина — изтърси, без да поглежда към камиона.

— Ъ… благодаря. Ще ме извиниш ли, скапан съм, трябва да взема някаква кльопачка.

— Кльоп, кльоп. Разбира се. Виж, щастливото число, шест. Едно, две, три, четири, пет… — Мъжагата размаха ръка към колите на паркинга. — Шест.

Намести шапката върху подобната си на топка глава. Беше бръснат и шофьорът се почуди дали не е неонацист.

— Да, щастливо число — съгласи се шофьорът и се изсмя престорено.

— Аха. Само че са седем. — Мъжагата посочи един друг камион, който тъкмо влизаше в паркинга; устата му се изкриви. — Все ще се намери някой гад да развали всичко.

— Е, случва се.

Шофьорът прецени, че може да избяга от мъжагата, но опасението да не стане за смях пред колегите го тревожеше не по-малко от опасността да го пребият.

— Такъв е животът — добави. — Е, хайде сега, лека нощ. И отново тръгна към закусвалнята.

Очите на мъжагата проблеснаха.

— Чакай бе, чакай! На изток ли отиваш, шофьоре? Младият мъж погледна тъмните очи на събеседника си.

— Всъщност не се казвам така — отбеляза предпазливо.

— Аз съм за Бостън. Това е люлката на нашата страна. Наистина трябва да стигна в Бостън.

— Съжалявам, ама не мога да те кача. Работя за…

— Да ме качиш ли? — попита твърде любопитно мъжагата. — Да ме качиш?

— Тъй де, да те взема с камиона? Сещаш ли се? От фирмата ще ме уволнят, ако го направя.

— Що за късмет? Що за късмет?

— Такива са правилата, тъй да се каже.

— Ама аз какво ще правя?

— Не е хубаво да обикаляш по камионите и да молиш да те вземат? — Това не беше въпрос, но шофьорът бе прекалено уплашен, за да прецени с каква интонация да говори. — Можеш да излезеш на пътя и да махаш с вдигнат палец.

— На пътя и с палец.

— Някой все ще те вземе.

— На пътя и с палец. Ще го направя. Мога ли да стигна до Бостън по този начин?

— Ето на онова кръстовище, виждаш ли светлините? Това е шосе № 118, завий наляво, това е север. Така излизаш на междущатското, което ще те закара в Бостън за нула време.

— Благодаря, шофьоре. Господ да те поживи. Значи, на пътя и с палец.

Мъжагата закрачи през паркинга. Шофьорът отправи кратка благодарност към Господ — както за оцеляването си, така и защото имаше какво да разказва на колегите, без дори да се налага да разкрасява историята си.

* * *

Питър Гримс се върна в кабинета на директора и седна на един стол. Адлър попита предпазливо:

— Какво направил?

Сякаш продължаваше прекъснат за няколко минути разговор.

— Моля?

Директорът удари по една зелена папка:

— Имам предвид доклада на сестрите. Хрубек имал разрешение да слиза в Отделение С. Имал достъп до района. Просто влязъл в моргата. Така се е озовал там. Просто влязъл в хладилника. О, Питър, Питър, Питър… Това не е добре.

Адлър бе облякъл бежова жилетка, в чийто най-долен илик беше пъхнал кутрето си.

— Открих защо — обяви Гримс. — Участвал е в програмата на Дик Колер.

— О, за Бога, не и в дома за адаптация!

— Не. Бил е ограничен на територията на болницата. По трудовата програма. По същата причина е работил и в стопанството. Доене на крави или нещо подобно, предполагам.

Асистентът погледна през тъмния прозорец към мястото, където се намираше стопанството на болницата, управлявано от доброволци и обслужвано от пациенти, разположено на четирийсет декара сред скалистите хълмове.

— Защо не се споменава в досието?

Адлър отново удари папката, сякаш наказваше непослушно куче.

— Мисля, че има и други документи, до които нямаме достъп. Не знам какво е станало с тях. Тук има нещо гнило.

— Управителният съвет ли е препоръчал Хрубек да се включи в програмата? — попита Адлър.

Той самият беше член на управителния съвет и се молеше отговорът да е отрицателен.

— Не.

— А.

— Може би Дик Колер го е пробутал някак си.

— „Пробутал“, а? Тук трябва много добре да си опечем работата, приятелю мой. Какво искаш да кажеш с „пробутал“? Помисли. Помисли внимателно.

— Ами, не знам. Хрубек винаги е бил под внимателно наблюдение. Не е ясно кой е одобрил участието му. Информацията не е точна.

— Значи, може би все пак не е бил „пробутан“. Може би някой идиот тук се е издънил.

Гримс се почуди дали тази обида не се отнася за него. Директорът си пое дълбоко въздух:

— Чакай малко. Колер не е щатен лекар. Има ли кабинет тук?

Гримс остана изненадан, че Адлър не знае.

— Има. Това е част от споразумението с Фремингтън. Ние осигуряваме база за сметка на приходящи специалисти.

— Той не е приходящ специалист.

— В известен смисъл е.

В отсъствието на полицая Гримс беше възвърнал смелостта си.

— Искам да разбереш какво, по дяволите, става тук и да ми докладваш до един час. Кой е дежурният лекар на Отделение Е?

— Не знам със сигурност. Мисля…

— Питър, трябва да разнищим всичко — тросна се Адлър. — Открий кой е и го изпрати да си ходи. Дай му почивка.

— Да. Почивка ли? Сигурен ли сте?

— И да не е казал и думичка на никого… Интересувам се от тази жена… — Адлър потърси едно листче, намери го и го подаде на Гримс. — Хрубек споменавал ли е името й? Някой изобщо да я е споменавал?

Гримс прочете името:

— Госпожа Оуен Ачисън ли? Не. Коя е тя?

— Била е на „Индиан Лийп“. Свидетелствала срещу Хрубек. Твърди, че е получила заплашително писмо от него през септември, докато нашето момче си е играло с кубчета в Глочестър. Шерифът казва, че съпругът й смята, че Хрубек иска да й отмъсти.

— Риджтън — замисли се Гримс. — На шейсет километра на запад оттук. Няма проблем.

— О? — Адлър обърна зачервените си очи към младия лекар. — Добре. Толкова ме успокои. Кажи сега защо смяташ, че няма проблем?

Подчиненият преглътна и отговори:

— Защото повечето шизофреници не могат да изминат самостоятелно и пет километра, камо ли шейсет.

— А — измърмори Адлър с тон на своенравен оксфордски преподавател. — На какви факти базираш тази преценка, Питър?

Гримс се отказа, замълча и прокара пръсти през разрешената си коса.

— Първо — излая Адлър, — какво ще стане, ако не е сам, докторе? Какво, ако има съучастници? И второ, какво ще стане, ако Хрубек не е като повечето шизофреници? Какво ще стане, ако е изключение, докторе? Тръгвай сега. Научи как точно се е измъкнал.

Гримс събра смелост да каже само:

— Слушам.

И то много бързо.

— Ако това… Чакай малко. Ако това… — Шефът размаха ръце, неспособен да намери точна дума за трагедията, до която можеше да се стигне. — Ако това стане проблем…

— Какво?

— Свържи се с Лоу по телефона. Искам да побъбря още малко с него. О, и къде е този Колер?

— Колер ли? Тази нощ трябва да е в дома за адаптация. Всяка неделя спи там.

— Мислиш ли, че тази вечер е дежурен?

— Не. Днес беше тук в четири и половина сутринта и след сутрешната визитация замина направо за дома за адаптация. Още тогава изглеждаше скапан. Сигурен съм, че вече спи.

— Това е добре.

— Да му се обадя ли?

— Да му се обадиш? — Адлър изгледа свирепо асистента си. — Докторе, наистина, това е последният, ама последният човек, който бих искал да знае за случая. Нито думичка пред него._ Нито… думич… ка._

— Просто си помислих…

— Не, нищо не си помислил. Ти изобщо не мислиш. Бога ми, все едно да се обадиш на шибаното агне и да му кажеш: „Изненада. Утре те колим.“

7.

Парата, издигаща се от пластмасовата чашка с кафе, оставяше мъглива елипса от кондензирана влага по вътрешната страна на предното стъкло.

Доктор Ричард Колер, свит на предната седалка на петнайсетгодишното си беемве, се протегна болезнено и вдигна чашката. Отпи глътка горчива течност и остави пластмасовата чаша върху контролното табло малко по-вдясно от мястото, където се беше намирала преди. Разсеяно загледа новия овал, припокриващ се леко с предния, който вече избледняваше.

Беше спрял на служебния паркинг на Марсденската психиатрична болница. Масивната кола, полускрита под един паянтов навес, бе насочена към една ниска едноетажна постройка близо до главната сграда на болницата.

Дежурната сестра от Отделение Е, приятелка и бивше негово гадже, му се обади в дома за адаптация преди двайсет минути. Разказа му за бягството на Майкъл и го предупреди, че Адлър има намерение да го държи в неведение. Колер изми лицето си с ледена вода, напълни един термос с кафе, сетне изтича при колата си и веднага дойде тук. Влезе в паркинга и избра това място, за да следи болницата.

Сега вдигна поглед към готическата фасада и видя, че няколко прозореца светят. Предположи, че единият от тях е на кабинета на Адлър.

Санитарите наричаха двамата лекари Песа и Котарака и това доста точно описваше отношенията им. Въпреки това Колер все още изпитваше някакво уважение към директора. През петте си години в Марсден Адлър не спираше да води една обречена на провал политическа и финансова битка. Повечето психиатрични болници в щата бяха затворени, заменени с малки, местни лечебни центрове. Все още обаче оставаше нуждата от място за криминално проявените душевноболни, както и за бедни и бездомни пациенти.

Марсден беше такова място.

Адлър с големи усилия отстояваше своя дял от щатския бюджет и се грижеше злощастните души, поставени под негова опека, да бъдат третирани с внимание и да получават най-доброто. Това бе неблагодарна работа, с която и самият Колер сигурно не би се справил.

Уважението на Колер към директора обаче се изчерпваше с това. Защото знаеше също така, че Адлър получава 122 000 долара годишно плюс различни допълнителни възнаграждения и че за тази заплата работи най-много по четирийсет часа на седмица. Адлър не се интересуваше от най-новите постижения в областта на психиатрията, не посещаваше институти или образователни курсове и рядко говореше с пациентите, освен да им поднася неискрените си благопожелания на политик.

Колер мразеше директора най-вече за това, че управляваше Марсден като нещо средно между затвор и дом за социални грижи, а не като лечебно заведение. Целта му бе да ограничава свободата на болните, не да подобрява състоянието им. Адлър твърдеше, че щатът не бил длъжен да лекува пациентите — само да не им позволява да вредят на себе си и на околните.

На това Колер възразяваше:

— Кой тогава трябва да върши тази работа, докторе?

— Дай ми пари и ще започна да ги лекувам — сопваше се в отговор директорът.

Двамата лекари бяха като куче и котка от самото идване на Колер в Марсден. Той веднага започна да размахва съдебни заповеди и да прилага нестандартни методи на лечение върху пациенти в особено тежко състояние. После — никой не знаеше как — Колер прокара програмата за адаптация в обществото. В нея непроявени криминално пациенти, главно шизофреници, се учеха да работят и общуват с други хора, с възможност да се преместят в дома за адаптация край Стинсън, а накрая — в собствени апартаменти или къщи.

За Адлър тази сделка беше кон за кокошка — той изобщо нямаше нужда от учени глави от Ню Йорк, които да клатят кораба му с такива показни форми на лечение. Наскоро се бе опитал да уволни Колер с твърдението, че по-младият му колега не е получил мястото по законния ред. Не постигна обаче никакъв успех, защото Колер не взимаше никаква заплата и работеше като приходящ специалист. Освен това, когато чуха слухове за опасността да загубят обичания си доктор Ричард, пациентите едва не вдигнаха бунт. Адлър бе принуден да отстъпи. Колер продължи да работи в болницата, да установява връзки с щатните лекари и да си печели приятели сред помощния персонал — сестри, санитари, секретарки. Омразата растеше.

Много лекари в Марсден се чудеха защо Колер, който имаше възможност да започне преуспяваща частна практика, си докарва толкова много главоболия. Не можеха да разберат защо прекарва толкова време в Марсден, където получаваше съвсем малко възнаграждение, а работата бе толкова трудна и напрегната, че принуждаваше много лекари да се откажат от психиатрията — а някои и от медицината.

Ричард Колер обаче винаги бе търсил предизвикателствата. След като беше завършил с отличие история на изкуството, на двайсет и три годишна възраст неочаквано се бе отказал от тази възможност за професионално развитие, за да влезе в медицинското училище на „Дюк“. Тези напрегнати години бяха последвани от стаж в Колумбийската презвитерианска болница, сетне в „Ню Хейвън“ и накрая — от частна практика в Манхатън. Бе работил с хоспитализирани пациенти и такива на границата на нормалността, после се насочи към по-тежки случаи: болни с хронична шизофрения и биполярна депресия. Беше се преборил с бюрократичната машина, за да получи статут на приходящ специалист в Марсден, Фремингтън и други щатски заведения, където работеше по дванайсет-петнайсет часа дневно.

Колер сякаш нарочно се стремеше към все по-силен стрес, който бе най-страшният враг на шизофрениците.

В началото на кариерата си психиатърът бе усвоил няколко начина за борба с нервното напрежение. Най-ефективният беше един вид зловеща медитация: представяше си как вкарва игла в някоя изпъкнала вена на ръката си и от дупката изтича поток ослепителна светлина, олицетворяваща стреса. Тази техника бе много успешна (макар че обикновено имаше най-добър ефект в комбинация с чаша бургундско вино или цигара марихуана).

Сега, седнал в колата, миришеща на кожа, машинно масло и антифриз, той опита този стар трик, макар и без химическите добавки. Не постигна никакъв ефект. Опита отново, затвори очи и си представи мистичната процедура в ярки подробности. Пак нищо. Въздъхна и отново погледна към паркинга.

Той настръхна и се сниши на седалката — в паркинга влезе бял микробус с надпис „Интертек Секюрити“ и продължи бавно на зигзаг, насочвайки фаровете си към подозрителни сенки.

Включи малкото фенерче, което използваше за неврологични прегледи, и го насочи към документите пред себе си. Тези листове представляваха личното досие на Майкъл Хрубек. Данните за живота на младия мъж бяха изключително неточни; поради тежкото му социално положение много малко подробности за хоспитализациите и лечението му бяха известни. Още един грях, който не можеше да се припише на директора. За Майкъл нямаше почти никаква информация и миналите етапи на лечението му бяха мистерия. Той твърде често се беше озовавал на улицата, много пъти бе изписван и имаше толкова различни прозвища, дадени му от персонала, че бе трудно да се проследи заболяването му. Той страдаше и от една особена разновидност на болестта, която объркваше всичките му спомени от миналото — параноидните шизофреници обикновено представят една смесица от лъжи, истини, признания, надежди, сънища и халюцинации, наречена „словесна салата“.

Въпреки това за човек с се опита на Колер документите, които разглеждаше сега, позволяваха да възстанови някои подробности от отделен етап на Майкъловия живот. Този етап бе изненадващо красноречив. Колер беше бегло запознат с документа, беше го взел преди четири месеца, когато започна да се грижи за Майкъл. Сега съжаляваше, че не е обърнал повече внимание на съдържанието му. Искаше му се да имаше повече време да го прегледа отново. След като го прелисти обаче и вдигна поглед, забеляза, че белият микробус е напуснал паркинга.

Той включи двигателя и потегли по мокрия асфалт към ниската сграда, която наблюдаваше вече половин час. Заобиколи я откъм задната врата, близо до един очукан зелен контейнер за боклук. Спря, поколеба се за миг, сетне (след като закопча предпазния си колан) потегли отново с умерена скорост и заби колата във вратата. Все пак ударът беше достатъчно силен, за да разбие дървото; вратата се откъсна от пантите.

* * *

Той отби встрани от шосе № 236. Очуканият пикап занесе силно наляво и една празна кутия от безалкохолно се изтъркаля и издрънча във вратата. Спирачките изскърцаха и шевролетът спря.

Трентън Хек отвори вратата и слезе. Алуминиевата кутия издрънча върху асфалта и той се наведе, вдигна я и я хвърли под седалката.

— Ела — нареди на Емил.

Кучето се смъкна от седалката, протегна се и също слезе. Стъпи на асфалта и пак изпъна лапи, примигна, заслепено от мигащите светлини на полицейската кола от другата страна на шосето.

До светещия додж бе спряла друга патрулна кола, до нея — тъмносиво комби на щатската морга. Четирима души проследиха с погледи Хек, докато пресичаше грубия асфалт. Той заведе Емил встрани от колите — изгорелите газове отслабваха обонянието на кучето.

— Седни — изкомандва Хек, когато стъпиха на тревата от наветрената страна на колите. — Долу.

Емил се подчини, макар че присъствието на две четирикраки девойки наблизо не убягна от вниманието му.

— Здрасти, Трентън — провикна се един от мъжете.

Беше едър и дебел и сивата му униформа бе опъната до скъсване. Държеше каишките на два млади женски лабрадора, които душеха земята.

— Здравей, Чарли.

— Хей, царят на следотърсачите — обади се един от по-младите полицаи, когото всички наричаха (макар и не в негово присъствие) Хлапето.

Беше с тясно лице, шест години по-млад от Хек, но изглеждаше на петнайсет. Идеята на Трентън за справяне със съкращаването на бюджета включваше уволняването на този младеж и оставянето на самия Хек на работа на три четвърти заплата. Никой обаче не го бе питал и така Хлапето, който имаше с два месеца повече служба от него, все още бе в полицията, докато за последния месец Хек беше изкарал едва осемдесет и седем долара за превозването на стари перални и омекотители за вода до сметището на Хамънд Крийк.

— Здрасти, Емил — каза Хлапето.


Хек му кимна и махна на другия полицай, който също отговори на поздрава. Чарли Фенъл и Хек се приближиха до тъмносивата катафалка, зад която стоеше млад мъж с бледозелен гащеризон.

— Отрядът не може да се нарече многоброен — отбеляза Хек.

Полицаят отговори, че трябва да се радват, че имат и толкова.

— Около полунощ в Общинския културен център има някакъв концерт. Чу ли за това?

— Рокендрол — промърмори Хек.

— Да. Дон изпрати повечето от момчетата там. Миналия път застреляха един.

— Нямат ли си охрана?

— Точно охраната го застреляла.

— Това не е най-подходящият начин да се използват парите на данъкоплатците — да ангажираш цялата полиция за охраната на тълпа келеши, които сякаш нарочно искат да си спукат тъпанчетата.

Фенъл добави, че капитанът отделил доста хора за охрана на пътищата.

— Очаква се силна буря, ще се наложи да пазят гражданите да не излетят. Чух, че имало награда за този психар.

Хек заби поглед в тревата под краката си, не знаеше какво да отговори.

— Слушай — продължи шепнешком Фенъл. — Чух какво е положението, Трентън. Стискам палци да пипнеш тези пари.

— Благодаря, Чарли.

Трентън беше в странни отношения с Чарли Фенъл. Куршумът, оставил гладкия белег в бедрото на Хек, бе минал преди това през гърдите на брата на Чарли, приклекнал зад патрулната кола; полицаят беше загинал на място. Хек предполагаше, че част от кръвта му е попаднала заедно с куршума и в неговото тяло, и това ги правеше кръвни братя с Фенъл. Понякога Трентън си мислеше, че двамата би трябвало да са по-близки. Колкото повече време прекарваха заедно обаче, толкова по-малко общ език намираха. От време на време се уговаряха да отидат заедно на лов или за риба, но тези планове винаги се проваляха. Това носеше облекчение и за двамата.

Хек и Фенъл спряха до комбито на моргата. Трентън вдигна глава и вдиша миризмата на гнили листа, която в такава влажна есенна нощ бе много силна. Подуши още веднъж въздуха и Фенъл го погледна с любопитство.

— Не надушвам дим — обясни той.

— Не. Не се усеща.

— Значи, накъдето и да се е запътил Хрубек, не е към някоя къща, която да подуши.

— Това от Емил ли си го научил?

Хек се обърна към санитаря:

— Какво точно се случи?

Младежът погледна Фенъл, сякаш искаше разрешение да отговори на въпроса на този цивилен. Хек беше свикнал със загубата на авторитета си на пазител на реда. Когато Фенъл изръмжа в съгласие, санитарят обясни за бягството на Хрубек и добави:

— Преследвахме го известно време.

— Преследвали го, а? — не се сдържа Хек. — Е, то и без това не е ваша работа. Не бих ви обвинявал и да се бяхте изнесли на бегом оттук, изплашени до смърт от този луд.

— Да, е, случаят не е такъв. Гонихме го — настоя безсрамно младежът.

— Добре. Да се залавяме за работа.

Хек забеляза, че Фенъл е сложил сбруите на кучките. Това ги дразнеше и объркваше. Ако не се налага да тръгнат веднага по следа, кучетата следотърсачи трябва да носят само обикновени нашийници. Хек едва се сдържа да не го каже на Фенъл. Но всеки работи с животните си, както намери за добре; Трентън Хек вече не беше инструктор по обучение на кучета.

Той извади червените найлонови сбруи и каишка от джоба си. Емил веднага настръхна. Хек му сложи сбруята и уви края на каишката около лявата си китка, обратно на обичайната практика за водене на кучето с дясната; макар упоен с лекарства и с размътено съзнание, този мъжага можеше да е опасен и Трентън искаше дясната му ръка да е свободна, за да може да стреля. След това той извади найлоновия плик от джоба на якето си. Отвори го и измъкна отвътре края на памучните шорти.

— Боже! — сбърчи нос Хлапето. — Мръсни гащи.

— Те задържат най-силната миризма — промърмори Хек. — Пробвай.

Поднесе мръсното бельо към младия полицай и той отскочи.

— Трентън, стига! Оня психар се е празнил в тях! Дръж ги настрана!

Чарли Фенъл се засмя. Хек стана сериозен и строго извика на Емил:

— Добре.

Това означаваше, че кучето можеше да стане.

Оставиха Емил и кучките да се подушат. Сетне Хек приближи шортите на Хрубек до земята и остави кучетата да подушат миризмата, която човек би забравил веднага, ако изобщо я усети.

— Търси! — извика Хек. — Търси, Емил!

Трите кучета започнаха да обикалят в кръг, душейки земята.

— Търси, търси.

Кучето тръгна напред, опъна каишката и задърпа Хек след себе си. Другите две го последваха, Фенъл беше едър мъж, но те го повлякоха и той тръгна тромаво до Хек, който едва смогваше да поддържа темпото. Скоро двамата мъже се задъхаха.

Кучките свеждаха носове към асфалта на шосе № 236 почти на едни и същи места. Душеха навсякъде, където Хрубек е стъпвал. Емил следваше миризмата по различен начин: подушваше за няколко секунди земята, сетне вдигаше леко глава и продължаваше напред за известно разстояние. Така действаха опитните кучета следотърсачи — постоянното душене на следата изтощава животното за един-два часа.

Емил изведнъж свърна встрани от пътя, на юг, и продължи през високи треви и храсти, предоставящи достатъчно добро укритие дори за едър мъж като Хрубек.

— О, панорамният път — промърмори Хек. — Хайде, напред.

Фенъл извика на Хлапето и другия полицай:

— Продължавайте по пътя. Ще ви се обадя по радиостанцията, ако имаме нужда от вас. И ако ви извикам, вземете пушката за гумени куршуми.

— Този тип е истински великан — предупреди санитарят. — Няма майтап.

* * *

Колер изкара беемвето от паркинга и свърна по-дългия обслужващ път, водещ към шосе № 236. Махна за поздрав на един служител на охраната, който тичаше към звучащата аларма. Охранителят не реагира.

Въпреки че Колер беше лекар и можеше да изписва всяко законно разпространявано лекарство, Адлър бе постановил, че никакви лечебни средства, подлежащи на специален режим — наркотици, упойващи и анестетици, — не могат да се взимат в повече от една доза без разрешение от него или от Гримс. Това правило бе прието след залавянето на един млад лекар от Марсден, който си докарвал допълнителни доходи, като продавал ксанакс, милтаун и либриум на местни ученици. Колер нямаше време да залъгва дежурния фармацевт и бе сметнал предната броня на една здрава германска кола за много по-ефикасно средство от попълването на безброй формуляри за изписване.

Малко преди да излезе на главното шосе, той отби и разгледа плячката си. Спринцовката бе малко по-различна от тези, които можеха да видят в някой обикновен лекарски кабинет или болница. Беше голяма, два и половина сантиметра в диаметър и дванайсет и половина на дължина, с тежко метално бутало и стъклен резервоар. Иглата, покрита с прозрачен пластмасов предпазител, бе пет сантиметра дълга и необичайно дебела. Макар че никой не го признаваше, още по-малко производителят, тази спринцовка беше по-подходяща за едри домашни животни. Лекарите я наричаха „модел със специално предназначение, за работа с пациенти в особено възбудено състояние“.

Заедно с нея Колер бе откраднал две големи шишенца с иновар, общ анестетик, изключително ефективен, когато се инжектира мускулно — за разлика от повечето подобни лекарства, които се приемат венозно. Макар да беше добре запознат с основните лекарства, за иновара Колер знаеше само каква доза се предписва на килограм живо тегло и противопоказанията. Знаеше също, че в момента разполага с достатъчно количество, за да убие няколко човека.

За едно не беше сигурен, но предполагаше, че е така — че кражбата на медикаменти със специален режим на изписване е углавно престъпление.

Колер пъхна спринцовката и шишенцата в ръждивокафявата си раница, сетне отвори малък бял плик. Беше откраднал и няколко капсули хлорамфетамин и сега глътна две от тях. Лекарят превключи на скорост и потегли с надеждата лекарствата да подействат скоро и да окажат желания ефект. Колер рядко взимаше каквито и да било медикаменти и организмът му понякога реагираше по непредсказуеми начини — възможно беше хлорамфетаминът да го приспи. Ричард Колер се надяваше това да не се случи. Тази нощ трябваше да е с ясно съзнание.

Тази нощ се нуждаеше от изострени сетива.

От „особено възбудено състояние“.

Когато излизаше на главното шосе, оглеждайки се в мрака, Колер се почувства сам и безпомощен. Чудеше се дали въпреки противоречията нямаше да е по-добре да потърси съдействие от Адлър. Все пак директорът също отчаяно се опитваше да запази бягството на Хрубек в тайна и да го открие бързо; двамата лекари поне имаха една и съща цел — колкото и различни да бяха подбудите им. Колер обаче реши, че това би било глупаво, катастрофално, щеше да застраши работата му в Марсден, а дори и кариерата му. О, част от опасенията му може би бяха безпочвени — малко по-лека форма на параноята, която Майкъл Хрубек изпитваше ежедневно. Въпреки това между Колер и пациента му имаше една съществена разлика: Майкъл бе определен за параноик, защото се страхуваше от въображаеми врагове, стараещи се да разкрият въображаемите му тайни.

В случая с Колер и враговете, и тайните бяха съвсем реални.

8.

Емил тичаше напред-назад из храстите като овчарско куче, което събира разпръснало се стадо. Накрая отново надуши следата.

Откри мястото, където Хрубек се бе срещнал със санитарите, после отново се върна на шосето. След малко пак излезе в храстите, лабрадорите го последваха.

Следотърсачите продължиха няколко минути през храсталака; следата водеше, общо взето, на изток, в обратна посока на болницата и успоредно на шосето.

По едно време, докато си пробиваха път сред високи, шумолящи треви, Хек тръсна глава и изръмжа:

— Мамка му!

Емил спря рязко. Хек почувства как кучето трепери от възбуда, сякаш миризмата беше заредена с електричество.

— Долу!

Кучето неохотно легна. Кучките не се подчиниха, когато Чарли Фенъл им подаде подобна команда; продължиха да дърпат каишките. Той ги дръпна няколко пъти и им извика да седнат, но те не слушаха. На Хек му се искаше и кучките, и Фенъл да пазят тишина. Постара се да не обръща внимание на тази липса на дисциплина и продължи напред, осветявайки с фенерчето пътя си.

— Я гледай какво си имаме тук — каза той и освети един пресен отпечатък от бос крак.

— По дяволите — прошепна Фенъл, — това е от истински великан.

— Е, и без това знаем, че е едър. — Хек докосна дълбоката следа, оставена от огромното стъпало. — Имам предвид, че тук е тичал.

— Разбира се, че е тичал. Прав си. А доктор Адлър от болницата твърдеше, че просто се мотаел като замаян.

— Доста бързо е препускал. Сякаш е бягал от тълпа дяволи. Хайде, имаме много да наваксваме. Търси, Емил! Търси!

Фенъл тръгна с другите две кучета. За тяхна изненада обаче Емил не забърза напред. Изправи се, но остана на едно място. Вдигна муцуна, разшири ноздри и заклати глава.

— Хайде — подвикна Фенъл.

Хек мълчеше. Наблюдаваше кучето, което се оглеждаше наляво и надясно. То се обърна на юг и вирна глава.

— Я чакай — извика Хек на Фенъл. — Загаси фенера.

— Какво?

— Прави каквото ти казвам!

След тихо изщракване двамата мъже и трите кучета потънаха в мрак. На Хек му хрумна (а сигурно и на Фенъл), че в момента са твърде уязвими. Психопатът можеше да е на няколко крачки от тях, с щанга или със счупена бутилка в ръка…

— Хайде, Трентън.

— Чакай, да не бързаме чак толкова.

Едната патрулна кола и пикапът на Хек се движеха бавно на петдесетина метра на север от тях. Емил направи крачка напред и разклати глава. Хек го загледа внимателно.

— Какво прави? — прошепна Фенъл. — Следата е тук, не я ли надушва?

— Надушва я. Само че има и още нещо. Може би някаква миризма във въздуха. Може да не е толкова силна като тази на следата, но там определено има нещо.

Възможно бе, замисли се Хек, Хрубек, огромен и потен, да излъчва цели облаци миризма, носещи се като кълбета дим, оставащи с часове на едно място във влажния нощен въздух. Емил вероятно я надушваше. Въпреки това Хек не бързаше да издърпа кучето. Доверяваше се на животните. Беше виждал как еноти внимателно развинтват капачки на буркани с конфитюр и как една тромава мечка гризли (същата, която го беше наблюдавала толкова гладно) внимателно пробива с дългите си нокти не една, а две дупки в капака на кутия „Севън-ъп“ и след това да изпива безалкохолната напитка, без да разлее и капка. А Емил, според господаря му, бе поне десет пъти по-умен от която и да е мечка.

Хек изчака известно време, но нито чу, нито видя нещо.

— Хайде, Емил.

Той се обърна и понечи да тръгне. Но кучето не помръдваше.

Хек присви очи. Небето излъчваше бледо сияние, но луната бе закрита от облаци. „Хайде, момче — помисли си той, — да се връщаме на работа. Наградата ни тича на изток с около седем километра в час.“

Емил обаче наведе глава и се вмъкна сред тревите. Потрепери. Хек вдигна пистолета си и разгърна една зелено — кафява туфа. Продължиха още няколко метра в растителния лабиринт и там откриха онова, което бе надушил Емил.

Кучето не беше обучено да показва, но предметът се виждаше ясно — листче хартия в найлоново пликче.

Фенъл се приближи бавно, допря гърба си в този на Хек и се огледа нервно, размахвайки бавно пистолета си.

— Примамка?

Това бе хрумнало и на Хек. Понякога престъпниците, които са свикнали да ги преследват с кучета, оставят някоя миришеща дреха или следа от урина на ключови места по пътя си. Когато преследвачът и кучето спрат да огледат, беглецът ги напада. Хек обаче погледна Емил и обяви:

— Не мисля. Ако все още беше наблизо, кучето щеше да го подуши.

Въпреки това, докато вдигаше пликчето, той не спря да оглежда тревата наоколо и не свали пръст от спусъка на германския си пистолет. Подаде листчето на Фенъл и двамата излязоха на пътеката, където щяха да го прочетат, без да се опасяват от изненадващо нападение.

— От вестник е — отбеляза полицаят. — Откъснато парче. От едната страна има реклама за сутиени, а от другата, хей, я гледай… Карта. Центърът на Бостън. Исторически забележителности и тем подобни.

— Бостън ли?

— Да. Да се обадим ли на пътната полиция? Да завардят пътищата към Масачузетс.

Хек, който си представи как жадуваните десет хиляди долара му се изплъзват между пръстите, отговори:

— Да не бързаме. Може да го е подхвърлил, за да ни заблуди.

— Не, Трентън. Ако искаше да го намерим, щеше да го остави на шосето, а не в трева с човешки бой.

— Може би — съгласи се обезкуражен Хек, — но все пак мисля…

Тряс…

Силен звук като от изстрел изкънтя до ухото му и той се извъртя с разтуптяно сърце и вдигнат пистолет. Звукът на Фенъловата радиостанция бе увеличен до крайност. Полицаят бързо завъртя копчето и вдигна апарата. Заговори тихо. В далечината сигналните сини и червени светлини на патрулната кола започнаха да мигат.

— Фенъл слуша. Казвай. Полицаят наведе глава и се заслуша.

„Какво правят?“, почуди се Хек.

Фенъл прекрати разговора и закачи радиостанцията на кръста си.

— Хайде, открили са го — обяви.

Сърцето на Хек се сви.

— Открили ли са го? О, по дяволите.

— Е, не съвсем. Стигнал чак до паркинга на тировете в Уотъртаун…

— Уотъртаун ли? Ама това е на десет километра оттук.

— … и търсил някого, който да го закара, познай къде. В Бостън. Шофьорът му отказал и Хрубек тръгнал пеша на север. Ще отидем там и ще хванем следата от паркинга. Човече, сигурно бая се е задъхал. Аз лично не бих издържал и половин час тичане. Не се отчайвай, Трентън, още имаш шансове да забогатееш. Има само половин час преднина, Фенъл поведе кучките към пътя.

— Хайде, Емил — извика Хек.

Кучето се поколеба само за момент и бавно последва господаря си, очевидно не гореше от желание да смени влажните и студени поля с хлъзгавата седалка на стария смрадлив шевролет.

* * *

Когато чу уверените стъпки по стълбите на мазето и глухото изщракване на метал, Лиз Ачисън веднага разбра какво става и кръвта й се смрази.

Оуен се показа на прага на оранжерията и погледна жена си, която тъкмо взимаше още няколко брезентови чувала.

— О, не! — прошепна жена му.

Поклати глава и седна на пейката от твърдо черешово дърво. Оуен влезе и се настани до нея, отметна кичур коса зад ухото й, както правеше винаги, когато й обясняваше нещо — бизнес, сделки с недвижими имоти, законови положения. Тази нощ обаче нямаше нужда от обяснения. Защото той вече не беше с работните си дрехи. Носеше тъмнозелена риза и широки камуфлажни панталони — облеклото, с което ходеше на лов. Бе обул тежки обувки.

И държеше ловна пушка и револвер.

— Не можеш да го направиш, Оуен.

Той остави оръжията встрани.

— Преди малко разговарях с шерифа. Изпратили са четирима души да го търсят. Само четирима души, по дяволите! А той вече е стигнал Уотъртаун.

— Ама това е на изток оттук. Той се отдалечава.

— Няма значение, Лиз. Виж колко далеч е стигнал. Това са десетина километра от мястото, където е избягал. Пеша. Изобщо не се щура като замаян. Намислил е нещо.

— Не искам да ходиш.

— Възнамерявам да проверя какво точно правят, за да го хванат.

Той говореше със сериозен, убедителен тон. Също както баща й. Глас, който можеше да я хипнотизира. Въпреки това тя каза:

— Не ме лъжи, Оуен.

И също като Андрю л’Оберже Оуен присви очи. Усмихваше се леко, но това изобщо не можеше да я заблуди. Думите й имаха същия ефект върху него, какъвто биха оказали върху препарираните му трофеи, закачени на стената на верандата. Тя докосна ръката му и прокара пръсти по дебелия плат на ризата му. Той се притисна до нея.

— Не отивай — помоли тя.

Прегърна го, обзета от гореща страст. Не само заради спомена от преживяването им по-рано вечерта. Силата му, сериозното му изражение, желанието в очите му — всичко това бе толкова съблазнително. Тя го целуна силно по устата. Запита се дали сексуалната й възбуда е истинско влечение, или опит да го задържи в прегръдките си през цялата нощ, докато опасността отмине.

Каквито и да бяха подбудите й обаче, прегръдката й не постигна желания ефект. Той поседя до нея за момент, сетне стана и отиде при прозореца. Тя се изправи и застана зад него.

— Защо не ми кажеш направо? Решил си да го намериш сам.

Лиз се вгледа в гърба му и в отражението на лицето му, което би трябвало да изразява дълбока загриженост. Въпреки това той беше напълно спокоен.

— Нямам намерение да правя нищо незаконно.

— О? А убийството какво е?

— Убийство ли? — изсъска той, извъртя се рязко и кимна към стълбите за горния етаж. — Ти мислиш ли какво приказваш? Ами ако те чуе?

— Порша не би те издала. Не това е проблемът. Проблемът е, че не можеш да проследиш един човек и да го…

— Забрави ли какво стана на „Индиан Лийп“? — сопна се той. — Понякога ми се струва, че аз съм бил по-разстроен от теб.

Тя се извърна, сякаш й бе ударил шамар.

— Лиз… — Той веднага съжали за избухването си. — Извинявай. Не исках да прозвучи така… Виж, това не е човек. Той е звяр. Знаеш на какво е способен. Съзнаваш го повече от всеки друг.

Той продължи по-спокойно:

— Сега е избягал, може да го направи пак. Стигнал е дотам, че да ти изпрати онова писмо от Глочестър. Следващия път може да дойде тук.

— Ще го заловят. Този път ще го тикнат в затвора.

— Ако е невменяем, ще го върнат в болницата. Такъв е законът. Лиз, виж новините, постоянно закриват болници. Всеки ден го съобщават. Може би догодина, след две години, просто ще го пуснат. И тогава не се знае дали няма да се появи тук. В спалнята.

Когато първите сълзи потекоха от очите й, тя разбра, че е загубила спора. Вероятно го осъзнаваше от момента, когато чу стъпките му от мазето. Оуен не винаги беше прав, но винаги бе уверен в себе си. Изглеждаше съвсем нормално да напълни джипа с пушкала и да тръгне да преследва избягал психопат в разгара на гръмотевична буря.

— Искам двете с Порша да отидете в хотела. Достатъчно пясък натрупахме.

Тя поклати глава.

— Настоявам.

— Не! Оуен, водата вече се вдигна с половин метър, а дори не е започнало да вали. Трябва да натрупаме още педя-две откъм кея.

— Там всичко е готово. Има достатъчно чували. Стената е висока един метър. Ако нивото се вдигне повече, и без това няма какво да направим.

— Чудесно — хладно изрече тя. — Върви, щом искаш. Прави се на герой. Аз обаче оставам. Имам още прозорци за облепяне.

— Забрави прозорците. Оранжерията е застрахована.

— Не ме интересуват парите. За Бога, тези рози са целият ми живот. Никога няма да си простя, ако пострадат.

Тя отново седна на пейката. Беше забелязала, че когато стои права до по-високия си съпруг, думите й имат по-малка тежест. Седнала се чувстваше по-равноправна с него.

— Нищо няма да стане. Най-много да се счупи някой прозорец.

— Нали чу прогнозата. Очакват се ветрове със сто и двайсет километра в час.

Оуен седна до нея, сложи ръка на бедрото й и го стисна силно. С лакътя си докосваше едната й гърда. Вместо да я успокои, близостта му я накара да се почувства уязвима.

— Няма да спорим — каза той с равен глас. — Не искам да се тревожа за теб. Настоявам да отидете в хотела. Когато го хванат…

— Когато ти го хванеш, искаш да кажеш.

— Когато го хванат, ще ви се обадя. Двете ще се върнете и заедно ще довършим работата.

— Оуен, той е тръгнал в съвсем друга посока. Очите му проблеснаха:

— Още ли не искаш да приемеш истината? Лиз, той е пробягал десет километра за четирийсет и пет минути. Намислил е нещо. Защо си такъв инат? Навън има убиец. Побъркан убиец! Знае името и адреса ти.

Лиз замълча и затаи дъх.

Оуен допря лице до косата й и прошепна:

— Не го ли помниш? Не помниш ли процеса?

Лиз случайно вдигна очи и срещна погледа на каменния демон на стената. Думите на Хрубек прозвучаха в главата й: „Лиз-бон, Лиз-бон, моя Ева, моя предателка. Моя красива Лиз-бон.“

В оранжерията проехтя бодър глас:

— Малко е късно за риболов, не мислиш ли, Оуен? — Порша стоеше на прага и оглеждаше облеклото му. — Да не би купонът тепърва да започва?

Оуен отстъпи встрани от жена си, без да сваля очи от нея.

— Ще си приготвя някои неща — заяви Лиз.

— Отиваме ли някъде? — попита сестра й.

— В хотела — каза Оуен.

— Толкова скоро? Мислех, че сте го предвидили за по-късно. Когато онзи щурак дойде за купона. О, извинявайте. Това може би беше проява на лош вкус.

— Стигнал е по-далеч, отколкото очакваха. Ще отида да говоря с шерифа и да разбера какво правят, за да го заловят. Вие с Лиз отивате на хотел.

— Боже, да не е тръгнал насам?

— Не, на изток. — Лиз погледна сестра си. — Просто ще е по-добре да прекараме нощта на друго място.

— Нямам нищо против.

Порша вдигна рамене и отиде да вземе раницата си.

Лиз се изправи. Оуен стисна крака й. Какво означаваше това, запита се тя? „Благодаря“? „Аз спечелих“? „Обичам те“? „Дай ми пушката, жено“?

— Няма да се бавя — увери я той. — Най-много няколко часа. Ела да заключиш след мен.

Влязоха в кухнята и той я целуна, но личеше, че умът му вече лети към полетата и пътищата, където бродеше плячката му. Той пъхна револвера в джоба си и вдигна пушката на рамо. Сетне излезе.

Лиз завъртя ключа два пъти след него, изчака го да се качи в джипа. След това се отдалечи от прозореца и заключи гаража. Черният чероки тръгна на заден ход, после спря за миг. Вътрешността на джипа бе тъмна и Лиз се запита дали Оуен й маха. Тя вдигна ръка.

Колата излезе на алеята. Разбира се, Оуен имаше право. Познаваше Хрубек повече от всички останали — от полицаите, от шерифа, от лекарите. И най-лошото бе, че Лиз също го познаваше. Знаеше, че Хрубек не е безобиден, че не се скита наоколо като замаяно животно, че е намислил нещо, колкото и безумно да беше то. Чувстваше тези неща със сърцето си.

Тя остана за миг, притиснала лицето си в стъклото. Отдръпна се и се втренчи в неравното, пълно със застинали мехурчета стъкло. Даде си сметка за нещо, за което не се беше замисляла досега — стъклата бяха правени преди два века и половина. Как, запита се Лиз, бе оцеляло това крехко произведение през всичките тези бурни години? Когато отново погледна към двора, фаровете на джипа се бяха загубили. Въпреки това тя остана още дълго време загледана към мястото, където бяха изчезнали.

„Ето ме сега — замисли се удивено, — като една от първите заселнички, загледана в пустошта след съпруга си, който е тръгнал да убие един човек и така да му попречи да убие мен.“

* * *

Облакът прах, вдигнат от колите, се разсея и светлините от фаровете им изчезнаха зад едно възвишение далеч на изток. Нощта отново утихна. В небето облаци, носени от запад, закриха бледата луна, която висеше над един скален венец край пустото шосе.

Все още нищо не подсказваше, че се задава буря. Беше абсолютно тихо. И за момент този участък от шосето потъна в пълна тишина.

Сетне Майкъл Хрубек нахлупи скъпоценната си шапка и излезе на средата на шосе № 236. Прибра револвера си в раницата.

ИД…И

Тези букви бавно преминаха през съзнанието му. Знаеше, че са жизненоважни, но значението им все му се губеше. Изчезнаха и оставиха в главата му неприятна празнота.

Какво означаваха? Какво трябваше да прави с тях?

Той остана на асфалта и закрачи в кръг, затърси отговора в объркания си мозък. Какво означаваше това ИД…И? Изпълнен с изгарящ страх, той осъзна, че те замъгляват мислите му. Те: войниците, които го преследваха.

Я да помислим.

ИД-И

Какво може да означава.

Хрубек отново погледна на изток, където бяха изчезнали войниците. Конспираторите! Със своите кучета на каишки, душещи и ръмжащи. Шибаняци! Един мъж в сиво и един в синьо. Един войник от Конфедерацията. И един от Съюза, оня, който накуцваше. Него Хрубек мразеше най-много.

Този беше истински кон-спира-тор, шибан войник от Съюза.

ИД-И

ИДИ

Той си спомни как ги беше измамил и омразата му бавно започна да намалява. Беше стоял едва на десет метра от войниците с револвер в ръка, приклекнал върху една покрита с пръст площадка високо на скалите над тях. Те навлязоха сред тревите и откриха плика, който внимателно бе сложил там. Разтреперан от страх, той чу зловещите им гласове, чу кучетата, шумоленето на тревата.

Хрубек отново видя буквите, ИДИ. Минаха през съзнанието му и изчезнаха.

Спомни си как цветните лампи на полицейската кола започнаха да се въртят. Малко след това войниците се върнаха при колите и онзи, когото мразеше най-много, хилавият шибаняк със сините дрехи, куцият, влезе в пикапа с кучето. Потеглиха с голяма скорост на изток.

Хрубек се сви и допря страната си до влажния асфалт. Сетне се изправи.

— Лека нощ, дами…

Буквите пак се върнаха. ИДИ. Той присви очи и погледна на запад. Не виждаше черната ивица на пътя, а буквите; те бавно спряха да се въртят и започнаха да се подреждат. Като малки войничета.

ИД…7…И

Главата на Хрубек се изпълни с мисли, объркани мисли. Той отново закрачи.

— Ще видя сълзите в очите ви… ИДЖ…7…И

Ето!

Ето! Той се затича натам. Буквите се подреждаха. ИДЖ…74 КИ

Кучетата ги нямаше, а също и конспираторите. И куцият шибаняк, и доктор Ричард, болницата, санитарите… всичките му врагове бяха останали назад. Бе ги измамил.

Майкъл Хрубек и установи, че страхът му е напълно овладян и че мисията му е кристално ясна като съвършен диамант. Той спря и остави един от животинските черепи в основата на стълба, промълви кратка молитва. След това отмина зеления знак с надпис РИДЖТЪН 74 КМ, свърна сред храстите край пътя и забърза на запад.

Загрузка...