Милост

9.

Той погалва леко разтворените й устни с една жълта роза.

Гледа я втренчено в очите. Намират се на две стъпки един от друг, достатъчно близко, за да усети уханието й, но не толкова, че да долови топлината от тялото й в студената стая. Тя посяга към него, но той й дава знак да спре. Ръцете й замират във въздуха, но сетне непослушно се вдигат към раменете й и смъкват презрамките на нощницата. Кремавата дреха се свлича до кръста й. Той насочва поглед към гърдите й, но не я докосва, и по негово настояване тя отпуска ръце.

Той вдига две листенца от червеникавокафявата роза, царицата на тъмната оранжерия. Тези са розови. Той ги задържа и ги вдига към очите й, които се затварят бавно. Тя чувства как листчетата галят клепачите й и продължават надолу по страните й. Той отново ги прокарва в кръг по леко разтворените й устни.

Тя навлажнява устните си и му казва закачливо, че похабява едно от най-ценните й цветя. Той обаче отново поклаща глава и я подканя да замълчи. Тя се навежда към него и почти успява да отърка зърното си в ръката му, но той се отдръпва и телата им отново не се докосват. Едно от листенцата погалва брадичката й и се изплъзва от пръстите му, спуска се бавно върху покритата с плочи пътека в оранжерията. Той откъсва ново листенце от потрепващия храст. Очите й все още са затворени, ръцете й са отпуснати отстрани. Точно както настоява той.

Сега той погалва ушите й толкова ефирно, че в началото тя не усеща докосването на цветето. Той погалва нежните кичури бледозлатиста коса зад ушите й, а сетне раменете й, заякнали от носене на кофи с пръст, като онази, в която расте розовият храст.

Сетне шията й. Тя извива глава назад и ако отвори очи, ще види хиляди бледи звезди, размазани зад матовото стъкло. Той не издържа и я целува бързо, листенцата изчезват от разтворените му пръсти, той обгръща врата й и я придърпва към себе си. Изпълнена със страст, тя вдишва неговия дъх. Навежда глава, за да я притисне по-силно до неговата. Той обаче е твърде бърз и й се изплъзва. Отново се отдръпва, пуска смачканите листенца и откъсва нови от бодливото стъбло.

Тя продължава да стои със затворени очи и очакването на следващото му докосване става непоносимо. Той погалва малките й гърди и тя оголва зъби и издава звук, който би могъл да се приеме за изръмжаване, но е само поредното свидетелство за нетърпението й. Цветето се придвижва бавно по гърдите й и тя почувства и докосването на пръстите му, доста по-грубо, но не по-малко възбуждащо… Меко и грубо. Нокти, листенца. Неговата топлина, студените плочи под босите й крака.

Тя чувства докосване, леко като дъха му. Изненадана е, че такъв едър мъж е способен на такава нежност. Той я целува отново и докосването на устните и пръстите му карат кръвта й да закипи.

Той обаче не бърза. Натискът ту се увеличава, ту намалява. Тя отваря очи и го умолява да не спира. Той отново я кара да затвори очи и тя се подчинява, чува странен звук като от разкъсване на нещо. Следва тишина и сетне вратът и гърдите й се покриват с две огромни шепи листенца, посипващи се от ръцете му и гъделичкащи краката им.

Той целува очите й и тя приема това за подканяне да ги отвори. Те се втренчват един в друг и тя забелязва, че не всички листенца са паднали. Едно остава. Той го държи между тях, яркочервено овално листенце от сорта „Джон Армстронг“. Той отваря уста и го поставя върху езика си, като свещеник, раздаващ първо причастие. Тя го прегръща, плъзга ръце по гърба му. Той се навежда напред. Езиците им се докосват и той се надвесва над нея, започват да си предават листенцето един на друг, докато то се разпада и те поглъщат парченцата от него.

Лиз Ачисън остана за миг потънала в спомените си, сетне отвори очи и погледна цветята в оранжерията заслушана в приятното съскане на напоителната система.

— О, Оуен — прошепна. — Оуен…

Остави куфара си и премина през влажното, уханно помещение, излезе през една от остъклените врати на покритата с плочи тераса. Загледа се към езерото.

Черната вода се плискаше постоянно.

Разтревожена, тя забеляза, че за последните двайсет минути нивото се е покачило с още няколко пръста. Погледна наляво, към ниската част на двора — участъка зад гаража, където Оуен бе натрупал резервните чували. Там реката се вливаше в езерото и блатистият бряг беше набразден от вадички. Тя не виждаше как се държи подпорната стена, но не изгаряше от желание да слиза по тясната, хлъзгава пътека, за да провери. Оуен винаги работеше прилежно, дори педантично, и тя не се съмняваше, че е изградил стабилна преграда. Нейните усилия обаче в средата на двора, изглежда, бяха постигнали посредствен ефект. Водата почти беше достигнала върха на чувалите, натрупани от нея, след като се бяха любили с Оуен; оставаха още петдесетина сантиметра да прелее.

Тя се приближи до езерото. Над нея не се виждаха звезди. Дори облаците не се различаваха; небето беше еднакво навсякъде, сивкавосиньо, като кожата на акула. Движеха ли се облаците, или не? Дали бяха на триста метра над земята, или на три хиляди? Не можеше да се определи.

Леко движение наблизо я стресна. Черупката на едрата водна костенурка отново проблесна в стремежа на тромавото животно да се добере до езерото. Устремено към целта си, влечугото се тътреше през камъни и корени, твърде големи за късите му крака, често се плъзгаше назад. Лиз се почуди защо е тази трескавост. Дали животното имаше някакво мрачно предчувствие за тази буря и бързаше към безопасните дълбини на езерото? Какво страшно обаче може да има за една костенурка в дъжда? Животното се прехвърли през корена на една върба и се хвърли със силен плисък във водата. Там моментално се превърна в съвършен плавателен съд, продължи известно време непосредствено под повърхността, сетне се гмурна и изчезна. Лиз изчака водата да се успокои и отново да заприлича на леко набразден черен копринен плат.

Тя тръгна обратно към къщата през широки, осеяни с дървени скари участъци разкопана пръст — нейната градина. Спря до един розов храст. Някога Лиз бе решила да боядиса косата си в бакъреночервения цвят на този сорт — аризонски едроцветен — и си беше отнесла пердаха за това, когато един ден баща й откри тубичка боя за коса, скрита под дюшека й.

Тя отчупи един сух бодил с нокът, сетне откъсна няколко увехнали рози. Потърка ги по бузата си.

На запад хоризонтът се озари от ярка сивкавозеленикава мълния. Докато Лиз погледне натам, тя вече бе изчезнала.

Розите паднаха от ръцете й.

Тя чу скърцането на кухненската врата.

— Готова съм — извика Порша. — Взе ли си куфара?

Лиз тръгна към къщата. Погледна жълтите прозорци и каза:

— Слушай, трябва да ти кажа нещо… промених си решението.

— Какво?

Тя внесе куфара си в кухнята.

— Първо ще довърша с чувалите и с облепянето на оранжерията. Ще отнеме не повече от час. Бих предпочела и ти да останеш, но ако решиш да си тръгнеш, ще те разбера. Ще ти извикам такси.

Миризмата на печени наденички и лук леко разконцентрира Емил, но той си знаеше работата и продължи да души земята.

Самият Трентън Хек хвърли гладен поглед към крайпътната закусвалня, но в момента наградата бе основната му мисъл и той също не обърна внимание на примамливата миризма. Продължи разговора си с пътния полицай:

— И наистина е изглеждал решен да отиде в Бостън, а?

— Така каза шофьорът. Бръщолевел, че там била люлката на нашата държава, или нещо подобно.

Фенъл, който се навърташе наблизо, вметна:

— Изучавал е разширено история.

Хек го изгледа изненадано.

— Да. Така чух.

— Ходил е в колеж?

Тази информация накара Трентън Хек, който бе прекарал само единайсет часа в такова учебно заведение, да се почувства много неудобно.

— Само една година, преди да се чалне. Получавал е обаче и доста отлични оценки.

— Хайде бе. Отлични. Мамка му!

Хек престана да оплаква личните си неуспехи и попита пътния полицай дали може да разговаря с шофьора.

— Ъ… Той си замина.

— Заминал? Не го ли накара да изчака?

Полицаят вдигна рамене и изгледа цивилния без никакво неудобство:

— В случая става дума за избягал луд, няма заповед за арест. Взех името и адреса му. Сметнах, че не е нужно да чака и да дава свидетелски показания или нещо подобно.

Хек измърмори към Фенъл:

— Адресът няма да ни помогне много. Тъй де, да не тръгнем да му пращаме поздравителна картичка?

— Зададох му цял куп въпроси — оправда се полицаят.

Хек свали сбруята на Емил. Полицаят изглеждаше дори по-млад от Хлапето и сигурно имаше най-ниския възможен чин. Пътната полиция разполагаше с отделен бюджет за заплати и не уволняваше почти никого. Навремето, когато постъпваше в силите на реда, Хек можеше да влезе безпроблемно там. Но искаше да се бори с истинската престъпност.

— Как е бил облечен?

— С работен гащеризон. Работни обувки. Работна риза. Вълнено кепе.

— Носел ли е яке?

— Изглежда, не е.

— Да е пил алкохол?

— Ами, шофьорът не каза такова нещо. Всъщност не съм го питал. Не ми се стори важно.

Хек продължи с въпросите:

— Да е носил нещо? Торба или оръжие. Тояга?

Полицаят погледна смутено бележките си, сетне Фенъл, който кимна, за да го подкани да отговори.

— Не знам.

— Да е заплашвал?

— Не. Просто говорел глупости, така каза шофьорът.

Хек изръмжа раздразнено. Сетне попита:

— А, още нещо. Колко едър е точно?

— Шофьорът каза около метър и деветдесет и пет — два. Над сто и двайсет кила. Като състезател по борба тежка категория, ако се сещаш. Имал бедра като на бик.

— Бик, значи.

Хек се загледа към тъмното небе на изток.

— Достатъчно силна ли е миризмата? — поинтересува се Фенъл.

— Не е лоша, но по-добре щеше да е, ако беше валяло. Нищо не усилва миризмите повече от влагата.

— Синоптиците го обещават, желанието ти може скоро да се изпълни.

Хек отново погледна Емил и опресни спомените на кучето за миризмата на преследвания с гащите на Хрубек.

— Търси, търси!

Емил тръгна отстрани на пътя, Хек му отпусна каишката, докато не усети възела на шейсетия метър. Едва тогава го последва. Не бяха изминали и двеста метра обаче, когато кучето се обърна и подуши внимателно по посока на една тъмна, порутена барака сред обрасъл в бурени двор. Зловещо място с покрив, покрит с дървени плочки като змийски люспи. На прозореца имаше табела: „Ловна екипировка. Препарирани животни. Покупко-продажба на кожи. Рибарски принадлежности.“

— Мислиш ли, че може да е там? — попита Хлапето и плахо заоглежда тъмните прозорци.

— Трудно е да се каже. Всички тези мърши объркват дори Емил.

Хек и Фенъл заведоха кучетата до един изкривен стълб на оградата и ги завързаха. Извадиха оръжията си, заредиха едновременно и сложиха предпазителите. „Не позволявай отново да ме прострелят — помисли си Хек. — О, моля те. Този път нямам застраховка.“ Този път обаче той не се страхуваше толкова от сметките за лечение, колкото от фаталния куршум.

— Трент, не е нужно да го правиш.

— Като съдя по това, което се говори за този човек, мисля, че имаш нужда от помощта на всеки.

Фенъл кимна, след това махна на Хлапето да заобиколи отзад. Двамата с Хек се приближиха тихо към предната врата. Хек погледна Фенъл, сетне вдигна рамене и почука. Никой не отговори. Хек се наведе напред и надникна през прашното стъкло. Отскочи внезапно.

— О, Боже! — изкрещя пискливо.

Фенъл насочи пистолет към прозореца. Присви очи. Сетне се изсмя. На една педя от мръсното стъкло се издигаше силуетът на огромна мечка, препарирана в най-свирепата си поза.

— Мамка му — прошепна със страхопочитание Хек. — По дяволите, едва не намокрих гащите.

Фенъл посочи табелата, закачена на другия прозорец: „Затворено първите две седмици на ноември. На слука.“

— Тоя обявява на всички, че отсъства. Не е ли чувал за крадци?

— Има си мечка, която да пази. — Хек огледа звяра с възхищение:

— Това е първото, което аз бих откраднал.

След това намериха вратата, разбита от Хрубек. Влязоха предпазливо, като се пазеха един друг. Откриха следи от влизането на невменяемия, но беше ясно, че той вече не е там. Прибраха оръжията си и пак излязоха, Фенъл накара Хлапето да се обади на Хавършам, за да му каже къде се намират и че Хрубек най-вероятно се е запътил към Бостън.

Тъкмо смятаха да продължат към шосето, когато Хлапето извика:

— Задръж малко, Чарли. Ела да видиш.

Хек и Фенъл наредиха на кучетата да седнат и заобиколиха зад бараката, където младежът ги чакаше с ръка на пистолета.

— Вижте тук.

Той посочи работната барака. Предпазителят изщрака.

Хек влезе внимателно. Бараката бе пълна с хиляди боклуци: маркучи, кашони, животински черепи, кокали, изпочупени мебели, ръждясали инструменти, авточасти.

— Проверете навсякъде. Там. Този енот е гризнал дръвцето.

Фенъл насочи фенера си към трупа на животното.

— Мислиш ли, че той го е направил? Защо?

— По дяволите! — прошепна Хек.

Той не гледаше трупа на енота, а тясната греда на тавана, от която висяха няколко капана за животни, без зъби, но големи — с достатъчно силни пружини, за да пречупят врата на лисица, язовец или енот.

Или крака на куче.

Причината за изненадата на Хек не бяха самите капани, а незаетите пирони, където вероятно до неотдавна бяха висели други три. Точно под тях имаше няколко кървави следи.

— Кучките ти изпълняват ли команда „Стой“.

— Не и когато са на следа. А Емил?

— Той реагира бавно, ако миризмата е прясна. Ще се наложи да ги държим изкъсо. По дяволите, ако той навлезе в — висока трева, ще трябва буквално да пълзим. Ще е в Бостън, преди да стигнем границата на окръга.

Върнаха се на шосето и скъсиха ремъците на кучетата. Хек остави пикапа си при крайпътното заведение заедно с третия полицай, който щеше да чака, в случай че Хрубек се върне. Хлапето се присъедини към Хек и Фенъл в патрулната кола с включени само аварийни светлини.

— На средата на шибания път — изсмя се нервно Фенъл. — Тоя наистина е луд, няма спор.

Хек обаче не коментира. Възбудата бе преминала. Играта загрубяваше. Преследваният явно не беше някакъв безмозъчен гигант и Трентън Хек почувства същите студени тръпки, побили го преди четири години в неоновата светлина на онова крайпътно заведение, когато една клонка, разклатена от вятъра, се беше оказала дуло на пушка и когато след проблясването и острото пробождане в крака асфалтът бе посрещнал челото му със страшна сила.

— Мислиш ли, че е взел капаните за кучетата? — промърмори Фенъл. — Никой не би направил такова нещо. Никой не би наранил куче.

Хек се пресегна и хвана дясното ухо на кучето, на което личеше съвършено кръгла дупка 30-и калибър, Фенъл изсумтя в знак на презрение към целия човешки род, а Трентън Хек повтори настоятелно:

— Търси, Емил, търси!

В оранжерията Лиз облепяше с тиксо стъклата, чието поставяне преди двайсет и пет години още помнеше — майка й бе стояла на строежа, без да сваля строгия си поглед от работниците. Мръщеше се често, защото вярваше, че хората няма да посмеят да те измамят, ако им покажеш ясно, че ги подозираш.

Лиз бавно обикаляше просторното помещение, пълно с хибридни чаени рози с всякакви цветове и по-бледи едроцветни, сред които тук-там се червенееше някоя „Джон Армстронг“ или се издигаше някоя жълта „Хай нуун“, виеща се около антична пергола. Имаше и голям храст кичеста бяла „Айсберг“ и „фашън“ с цвят на корал. Хиляда цвята, десет хиляди листенца.

Лиз предпочиташе необичайни оттенъци, ярките цветове, особено при по-нежните цветя.

Сега си спомняше хилядите часове, прекарани тук — като дете заедно с майка си и по-късно, вече сама, — представяше си как подрязва, присажда и премахва слаби издънки. Ръцете й, издрани и зачервени, оголват някоя спяща пъпка и отрязват парченце кора с формата на щитче, а след това го пъхат в Т-образния разрез на стъблото и го увиват стегнато с кълчища.

Докато оглеждаше няколко наскоро присадени по този начин пъпки, тя чу шум зад себе си. Обърна се — Порша ровеше в някакъв кашон на пода. Тя вече не носеше манхатънския си тоалет; явно най-после бе осъзнала, че се намира в страната на „Ел Ел Бийн“ и беше сложила предложените й от сестра й дънки, пуловер и работни ботуши. Лиз се радваше, че е останала, но по-младата жена не очакваше благодарности за това. Тя взе няколко рула тиксо и излезе, като преди това каза:

— Тази проклета къща имала прекалено много прозорци.

Стъпките й отекнаха по стълбището — като на младо момиче, което тича да се обади по телефона.

Лиз внезапно установи, че лампите в оранжерията я дразнят; част от тях бяха включени от Оуен, когато бе търсил брезентовите чували. Сега тя намали светлината. Лиз спазваше денонощния цикъл на растенията — също както тя самата никога не навиваше будилника да звъни, ако не се налага. Вярваше, че ритъмът на телата ни е свързан с пулса на душата. Растенията не се различават от хората и затова освен силните лампи за изкуствена слънчева светлина, използвани при облачни дни, тя бе монтирала и няколко реда матови сини и зелени крушки за нощните часове. Тази светлина позволяваше на цветята й да спят — защото тя вярваше, че и растенията спят, — като в същото време й помагаше да вижда в оранжерията.

Оранжерията разполагаше и със система за отопление. Рут л’Оберже беше инсталирала стари радиатори из цялото помещение, но те никога не бяха работили, както трябва. Възрастната жена явно не се интересуваше от съвременна техника и се осланяше на природата и съдбата да решават дали розите й ще се развиват добре, или ще изсъхнат. Това положение не устройваше дъщерята. Все пак, размишляваше Лиз, сега живееха в компютърния век и затова тя бе монтирала управлявана от микропроцесор климатична система, която поддържаше температурата винаги над осемнайсет градуса, дори в най-студените нощи, и задвижваше вентилаторите и сгъваемите затъмнители на покрива (слънцето бе не по-малко опасно от студа).

От едната страна на помещението в сандъчета с пясък имаше отрязани клончета за вкореняване; от другата бяха посадени млади растения, подготвяни да бъдат преместени на постоянни места. В тези участъци от оранжерията пръстта се затопляше от заровени в нея кабели и се напояваше с капкова инсталация. Съседният участък за саксии беше бетониран, а подът на оранжерията — покрит с чакъл, през който се виеше пътечка от плочи (също поставени от Лиз на мястото на бетона). Плочите бяха синьозелени и Лиз ги бе избрала, за да й напомнят за една засега неосъществена мечта — създаването на хибрид „Л’Оберже“ с цветове в същия оттенък. Това беше нейната амбиция — да създаде блестяща синьозелена роза, която да носи името й.

Тази задача бе особено предизвикателство, тъй като всеки твърдеше, че това е невъзможно; колегите й цветари я уверяваха, че този невероятен цвят е непостижим. Освен това тя се противопоставяше на господстващите тенденции. Селекционерите на рози се стремяха да създават сортове с по-силен аромат и устойчиви на заболявания. Цветът и формата обаче бяха най-вълнуващи за Лиз Ачисън. Тя осъзнаваше сложността на такава кръстоска. Макар да беше романтична натура, тя не се обезкуражаваше лесно. Затова прекарваше дълги часове в присаждане и опрашване на няколко сорта жълти рози и синята „Блу Муун“, сякаш постигането на мечтания цвят бе само въпрос на време.

От книгите Лиз беше научила колко велико нещо е въображението и го смяташе за най-скъпия дар от Бога, дори по-ценен от любовта. От цветята бе научила един по-важен урок — за силата на красотата: на набъбващите пъпки, разцъфващите цветове и падащите след това повехнали разноцветни листенца.

За нея розите бяха нещо повече от живи създания; тя ги приемаше като човешки същества.

— Замислете се — обичаше да казва на учениците си, когато ги канеше в оранжерията на неофициални съботни лекции по градинарство. — Вземете историята на розите. Те са били пренесени в Европа и Америка предимно от Изтока. Културата им? Те растат в сложни общества със строга йерархия. Ами религията им? Страдали са в това отношение не по-малко от нас, хората. През ранното християнство са ги изгаряли. И какво е станало после? Папата ги е покръстил. Попитайте сега католиците какво символизира розата. Мария, разбира се. Имам предвид Майката, не куртизанката.

Любовта на Лиз към розите се бе появила още на деветгодишна възраст. Кльощава и висока тогава, тя водеше Порша в огромния двор, където властваше помощничката на майка им. Детегледачката изпращаше момичетата да търсят диви цветя, разбира се, след като ги предупреждаваше да внимават за езерото, змиите, стършелите, пчелите, запустелите кладенци, непознати мъже с бонбони и така нататък. (Всички тези условия бяха по настояване на Андрю л’Оберже: едно тантуресто, безгрижно холандско момиче не би могло да вижда толкова много заплахи в този красив свят.)

След като изрецитираше урока си и наплашеше достатъчно момичетата, Йоланда даваше задачата:

— Лийзбоун, златно цфете. Донесий ми златно цфете.

И децата тръгваха.

— Лийзбоун, сега черфено. Черфено цфете… фнимавай с онова, как се казва, кошер. Поурша, черфено…

Момичетата изтичваха в гората и се връщаха с цветята. След това двете сестри молеха дебеличкото момиче да подреже дръжките и да измие цветята и трите поднасяха произведението си на Рут л’Оберже, която кимваше в знак на одобрение и благодарност. След това подреждаше цветята в ярки букети и украсяваше с тях строгия кабинет, в който прекарваше следобедите си.

Това съчетание от естетика и щедрост очароваше Лиз и тя, твърде стеснителна, за да се похвали, чакаше с нетърпение край масата на вечеря майка й да разкаже на баща й за цветята — или приказливата Порша да му издаде подвизите им през деня. Андрю л’Оберже, който не понасяше религиозните условности, едва изтърпяваше отчета на жена си за поредния ден на благотворителност за „Сейнт Джон“ (това, както често се шегуваше търговецът на алкохол, бе единственият й недостатък). Въпреки това той обикновено изричаше с половин уста похвали към дъщерите си:

— О, много добре. Много хубаво си направила, Лизбоун. И ти, Порша. Нали се пазите от бодлите и осите?

Лицето му оставаше строго, но Лиз вярваше, че долавя радост в гласа му.

— Да, татко.

— И не навлизайте във високите треви. Йоланда грижи ли се за вас? Един счупен крак лесно може да развие гангрена. След това ги отрязват и… край! Пазите ли се от преподобния Далкот? Внимавайте да не ви набута в чувала, че ще ви вкара в Епископалната църква.

— Андрю!

— Пазим се, татко. Той има жълти зъби и смърди.

— Порша!

Когато беше в добро настроение, баща им рецитираше стихове от Робърт Бърнс или Джон Дън:

— „О, любов моя, като червена, червена роза…“

Лиз вярваше, че букетите, които бе подарявала на майка си, са я вдъхновили да направи оранжерията и да започне да се грижи за розите.

Тя мислеше за цветята и когато баща й се ядосаше и неизбежният върбов камшик заиграеше по голите й задни части. Образът на оранжева роза някак си намаляваше болката.

Сега погледна през замъглените прозорци към онова дърво — черна върба, — пожертвало толкова млади клонки, за да бъдат двете сестри възпитани като порядъчни млади жени. Различи само неясен силует, като в сън. Тази сянка обаче не можеше да се сравнява с бедата, надвиснала над имението тази нощ.

Лиз присви очи и погледна зад дървото. Водата бе заела някаква странна форма.

Какво беше това?

Тя излезе и отново се взря в един участък на езерото на стотина метра от къщата. Беше заел форми, които никога досега не бе виждала. Тя си даде сметка, че водата се покачва още и наближава ръба на стария бент. Бялата лодка се беше отвързала и бе отнесена до бетонната стена. Половината от каменистия плаж до бента беше залят. От трийсет години водата никога не се бе покачвала толкова… Бентът! Тази мисъл порази Лиз като плесница. Съвсем го беше забравила. Той, разбира се, се намираше в най-ниската част на имението. Ако езерото прелееше, дворът щеше да се наводни.

Изведнъж тя си спомни малкия шлюз, който се задвижваше от голямо колело. От този отвор водата започваше да изтича в един поток, приток на река Марсден, намираща се на около два километра надолу по течението. Тя си спомни как баща й бе отварял шлюза веднъж при едно внезапно пролетно топене на снеговете. Дали още стоеше и дали работеше?

Лиз се приближи към къщата и извика:

— Порша!

Един прозорец на втория етаж се отвори.

— Отивам на бента.

По-младата жена кимна и погледна небето:

— Тъкмо слушах прогнозата. Очакват най-силната буря от десет години.

Лиз за малко да се пошегува със сестра си, че е избрала най-подходящата нощ да ги посети. Порша затвори прозореца и продължи да облепва стъклата. Лиз слезе внимателно до отводнителния канал, водещ към бента, и продължи в почти пълния мрак покрай каменистото речно корито.

Двата лабрадора изведнъж заподскачаха възбудено. Следотърсачите измъкнаха едновременно оръжията си, Хек зареди своето. Сетне, също така едновременно, си отдъхнаха — един енот, затлъстял от ровене по бунищата, притича пред тях, концентричните тъмни кръгове на опашката му изчезнаха сред тревата. Подплашеното животно накара Хек да се замисли за бащата на Джил, който бе кмет в едно провинциално градче.

Той накара Емил да седне и зачака нетърпеливо, докато Фенъл успокои кучките и опресни спомените им с гащите на Хрубек. Хек заоглежда безкрайните полета наоколо. Бяха изминали осем километра от бараката, от която Хрубек бе откраднал капаните, и кучетата продължаваха да вървят по пътя. Хек никога не беше преследвал беглец, който да се придържа толкова неотклонно към шосето. Това, което иначе би му се сторило пълна глупост, сега му изглеждаше изключително хитро: като действаше обратно на всички очаквания, Хрубек печелеше време. За миг Хек изпита смътно предчувствие, че дяволски много подценяват този човек. От това го побиха тръпки.

Кучетата на Чарли Фенъл скоро продължиха по следата и мъжете закрачиха бързо по пустото шосе под черното като катран небе. За да разсее тревогата си, Хек се наведе към спътника си и каза:

— Знаеш ли какво предстои тази седмица?

Фенъл изръмжа неразбираемо.

— Денят на свети Хюбърт. И ние ще го празнуваме, Фенъл се изхрачи и плюнката му описа голяма дъга във въздуха, сетне рече:

— Кои „ние“?

— Емил и аз. Свети Хюбърт е закрилник на ловджиите. Породата „Сейнт Хюбърт“… той я е създал…

— Кой?

— Свети Хюбърт. Нали това ти разправям. Бил е монах или нещо подобно. Отглеждал е кучета следотърсачи. — Хек кимна към Емил. — Този момък има по-благородно потекло от моето. В деня на свети Хюбърт се благославят кучетата. Ти не си ли ирландец бе, Чарли? Как може да не знаеш тези неща?

— Нашите са от Лондондери.

— Тези лабрадори. Трябва да повикаш свещеник да ти ги благослови. Как мислиш, Чарли. Какво ще кажеш за „Сейнт Мери“? Мислиш ли, че онова отче ще се съгласи? — Фенъл не отговори и Хек продължи: — Знаеш ли, че първите кучета следотърсачи са от Месопотамия?

— Къде, по дяволите, е това?

— Ирак.

— Е, това беше тъпа война — измърмори спътникът му.

— Според мен трябваше да продължим до Багдад.

— Съгласен съм.

Фенъл се засмя.

— Кое е смешното? — поинтересува се Хек.

— Ти си луд, който преследва друг луд, Трентън.

— Говори каквото щеш, аз ще си намеря свещеник и Емил ще бъде благословен.

— Ако залови този ненормалник.

— Ще го направя при всяко положение.

Шосето, по което преследваха Хрубек, преминаваше през няколко градчета и големи запустели участъци. Ако наистина бе тръгнал за Бостън, не беше избрал най-бързия път. Хек обаче трябваше да признае, че това е най-умното в случая. По това шосе надали щеше да срещне полиция, а и къщите и колите бяха нарядко.

Продължиха след кучетата, все още на къси ремъци заради капаните, още пет километра на изток, след това Хрубек бе свърнал на север по един черен път. На трийсетина метра встрани от шосето попаднаха на мръсно крайпътно капанче, което изглеждаше още по-западнало заради облепените с тиксо прозорци.

Фенъл изпрати Хлапето да провери отзад, а той и Хек се промъкнаха до прозорците на продълговатото ламаринено ресторантче. Надникнаха предпазливо вътре и се озоваха лице в лице с готвача, сервитьорката и двама клиенти, които, привлечени от скимтенето на кучетата, гледаха към прозореца.

Хек и Фенъл, с чувството, че изглеждат глупаво, влязоха и прибраха оръжията си.

— Я, хайка — възкликна сервитьорката, от леко наклонената чиния в ръцете й върху пода покапа гъст сос.

Никой обаче не беше виждал Хрубек, въпреки че ако се доверяха на обонянието на Емил, беглецът бе минал на метри от прозорците. Без обяснения и без да кажат „довиждане“, мъжете с кучетата бързо си тръгнаха. Емил отново надуши следата и продължи на североизток по черния път.

На около двеста метра от ресторантчето беглецът бе навлязъл сред нивите.

— Стой — прошепна Хек.

Бяха стигнали тясна обрасла с трева пътека — място, откъдето комбайните навлизаха в полето. Утъпканата следа минаваше през тъмна горичка.

Двамата мъже скъсиха още каишките. Установиха обаче, че вече не се нуждаят от животните. Когато навлязоха на не повече от петдесет метра в горичката, чуха гласа на Хрубек.

Фенъл стисна ръката на Хек и двамата застинаха неподвижно. Хлапето се приведе. Стоновете на безумеца идваха измежду дърветата.

Хек бе толкова възбуден от откриването на Хрубек, че забрави, че е цивилен. Започна да дава на Фенъл и Хлапето знаци с ръце, каквито полицаите използват, когато се промъкват безшумно към целта си. Вдигна пръст пред устните си и посочи към източника на звука, сетне даде знак на Фенъл и Хлапето да вървят напред.

Хек се наведе над Емил и прошепна:

— Седни. Долу.

Кучето се отпусна на земята послушно, но раздразнено, че за него играта вече е свършила. Хек го завърза за един храст.

— Аз иде поема нещата, ако искаш — прошепна непринудено Фенъл, но достатъчно настойчиво, за да му даде да разбере кой командва.

Разбира се, Хек нямаше нищо против да му отстъпи водаческата роля, която впрочем никога не се беше падала на него, но в никакъв случай нямаше намерение да пропуска момента на залавянето — не искаше да оставя и капка съмнение, че наградата се пада на него. Кимна на Фенъл и извади пистолета си.

Хлапето, който с блестящите си очи и големия пистолет в ръка вече изобщо не приличаше на хлапе, се запромъква към северната страна на горичката според указанията на Фенъл. Хек и Фенъл продължиха по пътя. Движеха се бавно; не можеха да използват фенерите си, а под сенките на напомнящите дрипави фусти преплетени клони в горичката беше тъмно.

Стенанията се усилиха. Смразяваха кръвта им.

Когато видя камиона — с дълго полуремарке, — Хек изпита силна тревога: може би стоновете бяха на шофьора, завързан и изкормен от изверга. Може би тези хрипове идваха от дълбока рана в гърдите му. Двамата с Фенъл се спогледаха (явно и на двамата им беше хрумнало едно и също) и продължиха да се промъкват напред.

Сетне Хек видя неясния силует на Майкъл Хрубек — толкова дебел, че изглеждаше направо безформен.

Виеше като обезумяло куче пред пълна луна.

Лежеше на земята и се опитваше да се изправи. Може би бе паднал и с навехнат крак или беше блъснат от тежкия камион.

Може би бе чул кучетата и се преструваше на ранен, може би подготвяше някаква клопка на преследвачите си.

Хлапето се появи от другата страна на полянката, точно срещу Хек и Фенъл; движеше се приклекнал, Фенъл вдигна три пръста. Младият полицай отговори със същото, Фенъл махна предпазителя на пистолета и вдигна ръка над главата си. Един пръст. Два… Три… Тримата мъже изскочиха насред поляната — три пистолета, готови за стрелба, три ослепителни халогенни лъча, насочени към огромното тяло на преследвания.

10.

— Стой!

— Не мърдай!

„О, Дево Марийо! — помисли си Трентън Хек с разтреперани колене. — Какво става тук?“

Безумецът, проснат на земята пред тримата блюстители на реда, се разкрещя като подплашена гарга. Изведнъж се разцепи на две, едната му половина скочи във въздуха, бяла като смъртта.

„Какво става тук?“

Хек насочи фенера си към онази половина от безумеца, която остана на земята… и сега отчаяно търсеше нещо, с което да покрие пищните си гърди.

— Мамка ви, копелета! — закрещя пискливо горната половина на преследвания. — Какво, по дяволите, си въобразявате?

Хлапето пръв се закикоти, Фенъл също избухна в смях и ако не усещаше как наградата му се изплъзва, Хек също щеше да се присъедини към тях. Хилавият мъж, който отчаяно търсеше гащите си, дългият презерватив, полюляващ се от бързо спадналия му член… Е, това бе най-смешното нещо, което Хек виждаше от години.

— Не ме убивайте — пропищя жената.

— Мамка ви — повтори хилавият мъж.

Хек си възвърна доброто настроение и си затананика „Надсвирване с банджо“ от „Избавление“.

Фенъл заговори със строг глас:

— Искам него. Той е поквареният.

— Хайдееее, гуци, гуци, гуци! — подвикна Хек.

Жената отново запищя.

— О, мамка му…

Младият мъж трескаво почна да обува панталоните си.

— Без паника — успокои ги Фенъл и насочи фенера към значката си. — Щатска полиция.

— Никак не е смешно. Не ми пука какви сте. Тя искаше да го направим. Хвана ме на онова капанче на пътя. Идеята беше нейна.

Жената ставаше все по-спокойна, колкото повече дрехи обличаше.

— Моя ли била идеята? Благодаря, че ме представи за толкова евтина.

— Не съм искал…

— Това си е ваша работа — прекъсна ги Фенъл. — Нашата е, че през последните шестнайсет километра сте возили стопаджия, който е обявен за издирване.

Хек също си даде сметка, че сигурно точно така е станало, и се ядоса, че не се е досетил по-рано. Хрубек се беше возил на стъпенката отзад на камиона или върху ремаркето. Ето защо миризмата бе останала толкова слаба и не излизаше извън шосето.

— Господи, онзи пич от паркинга на Уотъртаун ли? Едрият? О, всемогъщи Боже!

— Ти ли си онзи шофьор? — изненада се Хек. — Този, когото е питал за Бостън?

— Мамка му, може още да е в ремаркето! Хлапето обаче вече беше проверил.

— Няма го. И е заключено с катинар. Сигурно е избягал през полето, след като сте спрели.

— О, Господи! — прошепна със страхопочитание шофьорът. — Той е убиец, нали? О, Господи, Господи…

Жената пак заплака:

— Това е за последен път, кълна се. Никога повече няма да го правя.

Фенъл попита от колко време са тук.

— От петнайсет минути, предполагам.

— Да сте чули нещо между любовните си стенания?

— Нищо, нищичко — отвърна с готовност шофьорът.

— И аз не съм чула нищо — добави жената, подсмърчайки, — а и вашето… вашето поведение никак не ми харесва.

— Ммм — измуча в отговор Фенъл, сетне се обърна към мъжа, който вече закопчаваше ризата си: — Сега ви съветвам да се качите на камиона си, да откарате дамата у дома и да си хващате пътя.

— Да я карам у дома ли? Забрави.

— Задник! — тросна се тя. — Ще ме закараш.

— Мисля, че се налага да го направиш, синко — посъветва го Хек.

— Добре де. Ако не живее много далеч. Карам авточасти за Бангор и…

— Задник.

Фенъл беше проверил храстите около полуремаркето.

— Нито следа от него — извика.

— Е, при шума, който вдигаха тия двамата, и аз щях да избягам — подсмихна се Хек. — Хайде да тръгваме. Не може да се е отдалечил на повече от километър. Сигурно…

— Ъ, Трентън, мисля, че имаме проблем — прекъсна го Хлапето.

Хек вдигна поглед — младият полицай сочеше малка табела, която при идването си бяха подминали, без да я забележат. Беше със задната страна към Хек и Фенъл. Те я заобиколиха, за да я прочетат:

Хек погледна красиво изписаните зелени букви и се почуди на кого му е хрумнало да хаби такъв изящен надпис за този прашен черен път в страната на луди, тираджии женкари и разгонени келнерки. Той въздъхна и погледна Фенъл.

— Съжалявам, Трентън.

— Хайде, Чарли.

— Тук нямаме правомощия.

— Хайде бе, сигурно е на не повече от километър! Може да е на двеста метра от нас. По дяволите, може да ни наблюдава от някое дърво.

— Законът си е закон, Трентън. Трябва да предупредим масачузетската полиция.

— Аз викам просто да идем и да го хванем.

— Нямаме право да пресичаме границата на щата.

— Ще се оправдаем, че сме били увлечени в преследването.

— Няма да стане. Той не е престъпник. Адлър каза, че не е убил оня в моргата. Било е самоубийство.

— Хайде, Чарли.

— Ако не е толкова луд, колкото го изкарват, а по всичко личи, че не е, и го хванем на територията на Масачузетс, може да ни съди за незаконно нападение и отвличане. И има всички шансове да спечели.

— Не и ако си опечем добре работата.

— Искаш да кажеш — да излъжем.

Хек замълча за момент, сетне каза:

— Ние само ще го върнем. Проста работа.

— Трентън, ти фалшифицирал ли си доклад?

— Не.

— Изправяли ли са те в съда?

— Знаеш, че не са.

— Добре, ти вече не носиш значка и аз знам, че се чувстваш съвсем различно от нас, които носим, фактите обаче са, че нямаме право да пресичаме границата на щата.

Въпреки гнева си Хек разбра едно нещо — че Чарли Фенъл и Хлапето в момента просто си вършат работата. О, те бяха готови да дадат всичко от себе си в преследването на Хрубек, да се скъсат от извънредни часове и да рискуват живота си. Ала само с една цел: да си Свършат работата.

Излизането извън юрисдикцията на щата не влизаше в задълженията им.

— Съжалявам, Трентън.

— Никой ли не е уведомил масачузетската полиция? — попита Хек. — Докато пристигнат тук, ще им е нужен поне половин час. Може би и повече. Ако той се качи на друга кола, ще е офейкал много преди да се появят.

— Ами… значи това ще стане — отвърна Фенъл. — Така стоят нещата… Знам какво означават тези пари за теб.

Хек остана с ръце на кръста, загледан в знака. Сетне бавно кимна:

— Да не говорим за това. Направи каквото сметнеш за правилно, Чарли.

— Наистина съжалявам, Трентън.

— Добре. Не ти се сърдя. — Той тръгна към Емил. — Ако ни извините сега…

— Не, Трентън — спря го тихо, но твърдо Фенъл.

Хек не му обърна внимание и продължи да върви към вързания за един храст Емил.

— Трентън…

— Какво?

Хек се обърна.

— Не мога да ти позволя да отидеш сам.

— Не се опитвай да ме спреш, Чарли. Просто не го прави.

— Сам ли ще отидеш? Ти си цивилен. Не можеш да се оправдаеш, че си бил увлечен в преследването, дори той да беше престъпник. Ако пресечеш тази граница, това става стопроцентово отвличане. Има опасност наистина да загазиш.

— Ами ако убие още някого? Така ли ще го оставиш?

— Тук има правила и аз смятам да ги спазвам. И ще се погрижа и ти да се придържаш към тях.

— Искаш да кажеш, че ще ме спреш, така ли? — сопна се Хек. — Ще използваш ли този пистолет? Ще използваш ли този лъскав служебен глок?

Това явно обиди Фенъл, но Хек нямаше намерение да му се извинява, той стоеше със стиснати юмруци, сякаш се готвеше за бой.

— Не върши глупости, Трентън — продължи да го увещава Фенъл. — Помисли. Да вземем за начало този доктор Адлър. Той е пълен задник. Да не мислиш, че ще ти плати и едно пени, ако заловиш това момче извън щата? Знаеш, че ще те метне при първа възможност. Ами ако някой защитник на човешките права те натопи за издевателство върху „бедния“ невменяем младеж? Трак, ще бъдеш отрязан отвсякъде.

Хек си даваше сметка, че нямаше да го боли, ако не бяха стигнали толкова близко до залавянето — ако знаеше, че Хрубек вече е, да кажем, във Флорида или Торонто. Те обаче бяха толкова дяволски близо… Трентън Хек хвърли поглед на Фенъл и се загледа към голите поля, които изглеждаха бели, сякаш покрити със сняг или с вар. Видя му се далечният силует на приведен мъж, който бяга от тях. Той обаче присви очи и силуетът се превърна в обикновен храст; Хек си даде сметка, че само си е въобразил.

Без да продума на двамата си спътници, той смени сбруята на кучето с обичайния нашийник. Нареди: „Ела“, и се отдалечи към патрулната кола, за да изчака другите там. Емил го последва послушно.

Той остана незабелязан цяла минута, затова използва времето, за да огледа безличния кабинет — евтино бюро, трепкаща флуоресцентна лампа, килим с безвкусен зелен цвят, книги с разкъсани подвързии или изобщо без подвързии, купчини картонени папки втора употреба, сиви стени.

Оуен Ачисън веднага забеляза, че ламперията е евтина и е слагана от не особено добри работници. Килимът бе на петна, а прозорците — замазани, макар че стъклата, зад които стояха дипломите на лекаря, блестяха като диаманти.

— Извинете.

Двамата мъже се обърнаха. Онзи, който носеше униформа — той сигурно беше капитанът, Хавършам, добрият, — се завъртя. Другият — собственикът на кабинета, около петдесетгодишен мъж с руса коса — изглеждаше, сякаш е успял да отдели само два часа за толкова необходимия му сън. Въпреки това погледът му беше остър и изучаваше изпитателно новодошлия.

Оуен се представи, сетне попита:

— Вие ли сте доктор Адлър?

— Аз — отвърна директорът на болницата. — С какво мога да ви помогна?

Полицаят, по чийто поглед ставаше ясно, че името му говори нещо, огледа дрехите на Оуен.

— Живея в Риджтън. На запад от тук, на около…

— Да. Риджтън. Знам къде е.

— Тук съм заради Майкъл Хрубек.

Адлър се разтревожи:

— Как научихте, че се е отклонил?

— Отклонил ли? — натърти Оуен.

— Ама кой всъщност сте вие?

Полицаят се намеси:

— Съпругата ви ли…

— Да.

Адлър кимна:

— Свидетелката, а? Шерифът се обади за нея преди известно време. За някакво писмо, което Хрубек й изпратил.

Лекарят присви очи, явно се чудеше какви точно главоболия ще му донесе Оуен тази нощ.

— Не сте го хванали още, нали?

— Не съвсем. Наистина няма за какво да се безпокоите.

— Нима? Онова писмо от пациента ви до жена ми беше доста обезпокояващо.

— Е, както, мисля, вече обяснихме… — лекарят се втренчи в Хавършам — … на вашия шериф, Хрубек страда от параноидна шизофрения. Всички писания за тези хора обикновено са пълни глупости. Няма за какво да се безпо…

— Обикновено са глупости. Значи, не винаги, така ли? Разбирам. Не виждате ли поне нещо обезпокоително, при положение че той първо заплашва жена ми в съда, след няколко месеца й изпраща онова писмо, а ето че сега е избягал?

— Това наистина не е ваша работа, господин Ачисън. А в момента сме малко заети…

— Безопасността на жена ми е моя работа. — Оуен погледна лявата ръка на лекаря. — Работата на един мъж е да се грижи за жена си. Вие не се ли грижите за вашата? — Забеляза със задоволство, че Адлър вече започва да изпитва антипатия към него. — Обяснете ми защо отрядът за издирване включва само четири човека.

Директорът на болницата се озъби за миг, сетне го увери:

— Мъжете, които го издирват, са опитни следотърсачи с обучени кучета. Ще свършат повече работа от дузина полицаи.

— Той е в Уотъртаун, нали?

— Бил е там. Изглежда, че се е запътил на север. Със сигурност е тръгнал на север.

Отвън се чуха удари от чук. На влизане Оуен бе видял работници да носят талашитени плоскости към няколко големи витрини, зад които явно имаше барче.

— Видели ли са го изобщо? — осведоми се той.

При тези думи антипатията на лекаря видимо прерасна в омраза. Оуен обаче беше адвокат и бе свикнал с това.

— Не бих казал — отвърна Адлър, — но за малко да го хванат.

Оуен вярваше, че най-важното качество на един мъж е поведението му. С коса или плешив, гладко избръснат или с брада, висок или нисък, когато е прав, мъжът вдъхва респект. Сега той погледна лекаря отвисоко. Адлър може наистина да смяташе Хрубек за безобиден — но, от друга страна, все пак беше тук, в неделя през нощта, изпит като самата смърт, както и офицера от щатската полиция до него.

— В Стинсън ли е избягал? — попита Оуен.

Доктор Адлър впери поглед в тавана. Кимна нервно на Хавършам, който заобиколи бюрото и посочи с капачката на химикалката си точното място на картата:

— Ето защо съпругата ви няма от какво да се тревожи. Преследването се води тук. — Той посочи близо до пресечката на шосета № 236 и 118. — Избягал е…

При тези думи лекарят впи поглед в Хавършам. Капитанът замълча за момент, сетне продължи:

— Отклонил се е тук, точно на границата на Стинсън.

— Как е стигнал до Стинсън?

Адлър побърза да се оправдае:

— Станало е леко объркване. Взели са го в транспортната кола вместо друг пациент.

Хавършам с мъка откъсна поглед от лицето на директора и добави:

— След това избягал на двама санитари тук. В Уотъртаун, тук, помолил един тираджия да го закара до Бостън. А докато е бягал, изгубил карта на Бостън. В момента е по шосе № 118.

— Бостън ли? Каква преднина има?

— Само половин час. И нашите хора напредват бързо. До двайсет минути ще са го заловили.

— Сега, ако ни извините — вметна Адлър, — имаме малко работа.

Оуен с огромно удоволствие за пореден път изгледа лекаря, сетне се обърна към полицая:

— Надявам се, че ще бъдете така добър да държите риджтънския шериф в течение на събитията тук.

— Разбира се.

Оуен кимна на полицая и без да удостои с поглед Адлър, излезе. Вече се отдалечаваше по мрачния коридор, когато капитанът излезе от кабинета и го настигна.

— Извинявайте. Може ли един въпрос?

Полицаят не беше дребен човек, но Оуен беше доста по-висок от него, затова Хавършам подтичваше след него и не успяваше да види добре лицето му.

— Да не сте били някъде на къмпинг, когато научихте новината?

— Моля?

— Питам ви, защото сте облечен като за къмпинг. Или за лов.

— Просто облякох някакви дрехи и дойдох.

— Чак от Риджтън?

— Пътят е хубав. Признавам, че не спазвах много ограниченията.

— Можехте да се обадите. — След като не получи отговор, капитанът добави: — Да не би случайно да сте и въоръжен?

Оуен предложи да му покаже разрешителното си.

— Не, не е необходимо. Какво работите?

— Адвокат съм.

— Адвокат, а? — Това явно хареса на Хавършам. — Какъв?

— Занимавам се главно с фирмено право.

— Този доктор има доста лошо мнение за Хрубек. Предполагам, че вие и жена ви също. Този човек може да е престъпник и невменяем, но според закона той не е звяр. Той е човешко същество и ако някой го застреля, това ще е също толкова тежко престъпление, както ако убие свещеник. Вие обаче сте адвокат и няма нужда да ви обяснявам тези неща.

— Нека ви попитам нещо, капитане. Срещали ли сте се някога с Майкъл Хрубек? Заставали ли сте лице в лице с него?

— Разбирам ви много добре, но ви гарантирам, че ако го открием някъде мъртъв, аз лично ще дойда да ви разпитам. Дори затворът да ви се размине, това ще означава край на адвокатската ви кариера.

Оуен се вгледа в спокойното лице на капитана.

— Просто ви предлагам тема за размисъл — добави накрая полицаят.

— Благодаря, капитане. Пожелавам ви лека нощ.

С периферното си зрение Майкъл Хрубек (бягащ сред високи треви) забеляза светлина от фарове по черния път, успореден на главното шосе, покрай което тичаше. Колата се движеше с неговата скорост и той предположи, че го следи. Тя изведнъж спря, зави рязко и се насочи към него.

— Конспиратори! — изграчи той.

Паниката го обгърна като рояк оси, той се препъна и се стовари върху рамото си. В дланите му се забиха камъчета и стъкълца, потече му кръв. Той нададе кратък вик от болка, изправи се, пробяга десетината метра, които го разделяха от гората, втурна се сред ниските храсти и залегна на земята. След няколко минути зелената кола премина бавно покрай него и спря.

Вратата изтрака и отвътре слезе някакъв мъж. Конспираторът се приближи към гората и започна да обикаля. Хрубек се сви на кълбо. Затвори очи и се опита да заспи, за да стане невидим.

— Майкъл! — извика неуверено преследвачът, сякаш не беше решил дали да крещи, или да шепне. — Там ли си?

Имаше нещо познато в този глас.

— Майкъл, аз съм.

„Доктор Ричард! — даде си сметка удивеният пациент. — Доктор Ричард Колер от Марсден!“

А дали наистина беше той? Я по-внимателно. Тук ставаше нещо подозрително.

— Майкъл, искам да поговорим. Чуваш ли ме? Хрубек отвори очи и надникна между папратта. Мъжът наистина приличаше на доктор Ричард. Как го правеха тези мръсници? Хрубек нервно се размърда в храстите. Заоглежда подозрително другия мъж, хилавата фигура, тъмносиния костюм, черните обувки и чорапите „Аргайл“. Раницата му беше с цвят на засъхнала кръв. Наистина приличаше на доктор Ричард. Досущ като него! Трябваше да се признае, че конспираторът умееше да се дегизира.

Хитрец.

— Казаха ми, че си избягал. Майкъл, това ти ли си? Мисля, че те виждам.

Стъпките се приближиха. Хрубек се притисна до своята раница. Беше тежка и металните предмети вътре издрънчаха. Той застина при този звук, сетне бръкна безшумно вътре. На дъното напипа револвера.

— Майкъл, знам, че си уплашен. Искам да ти помогна.

Той се прицели в приближаващия се мрачен силует. Можеше да застреля натрапника в главата. Не. Това щеше да бъде прекалено милостиво. По-добре да се прицели в корема и нека мръсникът умре като войник на бойното поле, с разкъсани от шрапнел вътрешности.

„…защото аз обичам хубавото момче, което даде живота си за мен…“

Стъпките се приближиха. Лъчът от мъничкия фенер пълзеше по земята, освети една туфа на две стъпки от крака му, след това се отдалечи. Хрубек вдигна револвера до лицето си. Миришеше на машинно масло и метал. Когато отново погледна към полето, му хрумна една ужасна мисъл: Ами ако не беше преследвач? Може би това наистина бе доктор Ричард. Може би и той беше конспиратор! Може би през пялото време е бил предател. От първия шибан ден на познанството им. Четири месеца на предателство!

— Търся те навсякъде. Искам да ти дам едно лекарство. От него ще се почувстваш по-добре.

„Как можеш да се почувстваш по-добре, когато ще си мъртъв? — отговори му наум Хрубек. — Как може от отровата да се почувстваш по-добре? Как може да твърдиш нещо подоб-но, шибаняк такъв?“

Конспираторът беше на три метра. Дясната ръка на Хрубек, която държеше револвера насочен право в корема на доктор Ричард предателя (или Джон Конспиратора преследвача), затрепери.

— Аз съм последният ти шанс. Някои хора искат да ти причинят страдание…

„О, това го знам. За новина ли ми го пробутваш? Дали ще ти хареса да говорят за теб в новините? Си Ен Ен ще направи истинска сензация от разпилените ти черва.“

Той вдигна ударника. Изщракването беше много тихо, но по необясними причини изпълни Хрубек със страх. Той затрепери. Револверът се изплъзна от ръката му и той остана като парализиран дълго време. Накрая пред очите му стана по-тъмно и от най-тъмните кътчета на тъмната гора и мозъкът му отказа да действа, като счупена бургия, забита в твърда дъбова дървесина.

Когато отново отвори очи и възвърна способността си да вижда, бяха минали няколко минути. Въздухът бе по-хладен, по-влажен, по-потискащ. Конспираторът беше изчезнал, колата му — също. Хрубек напипа револвера и внимателно спусна ударника, сетне прибра оръжието в раницата. Когато се изправи, замаян и дезориентиран, и отново се затича, Хрубек се почуди дали случилото се не е било просто сън. Накрая стигна до извода, че дори да не е било реално, видението е послание от Господ — изпратено, за да му напомни, че тази нощ не бива да се доверява на никого, дори на най-близките си приятели (или на тези, които се представяха за такива).

11

Наричаше я Берлинската стена.

Двуметровата ограда от кедрови дъски служеше за граница на по-голямата част от петнайсетдекаровото имение „Л’Оберже“. Сега Лиз вървеше покрай нея на път за бента. Ограждането на имението бе струвало на Андрю л’Оберже осемнайсет хиляди долара (и то от 1968 година, не какви да е). Въпреки цената обаче той го бе направил. Лиз я беше нарекла на шега на известната стена в Германия (това название знаеха само тя, Порша и някои приятели, не и баща им), макар че основната загриженост на търговеца не беше Червената заплаха. Основното, от което се боеше, бе отвличане от терористи. Беше стигнал до убеждението, че като преуспял бизнесмен, който работи с няколко европейски партньори, той е набелязан.

— Проклети баски! — имаше навика да роптае. — Проклети да са! И всичките са си наточили зъбите за мен.

Ами „Студенти за демократично общество“ и „Черните пантери“:

— Аз съм в „Кой кой е в американския бизнес“. Всеки знае за мен! Къде живея! Имената на децата ми! Те могат да научат твоето име, Лизбоун. Помниш ли какво съм ти казал за отварянето на непознати? Кажи ми какво ще направиш, ако видиш някоя чернилка да се навърта пред вратата. Кажи!

Дори наивното дете Лизбоун обаче подозираше, че оградата е твърде лесна за разбиване и представлява не толкова пречка за лошите, колкото затруднение за членовете на семейството, на които се налагаше да обикалят цял километър около нея, ако поискат да отидат в гората от другата страна на Седар Суомп Роуд. Като човек, който държи на родословието си обаче, Л’Оберже явно не целеше само да отблъсква враговете: той използваше оградата и като граница на собствената си малка държава.

— Няма да позволя децата ми да скитат като уличници.

Това са момичета, за Бога!

Лиз често бе чувала това изявление.

Сега тя не без известна ирония размишляваше; че макар германската му посестрима да е вече прах и пепел, безумното творение на Андрю л’Оберже е здраво както при самото си построяване. Прецени също така, че ако бентът прелее, водата ще потече към къщата.

Тя наближи плажа — тясна ивица сивкав пясък. Точно зад него беше бентът, стар зид от камъни и цимент, шест метра висок и издигнат още в началото на века. Бялата лодка, която бе привлякла вниманието й по-рано, се блъскаше в бетонното съоръжение. Зад бента имаше тесен преливник; обикновено сух, сега той приличаше на бързеите на Колорадо, водата се изливаше в потока, минаващ под пътя. Бентът бе собственост на Л’Оберже, макар че се контролираше от Инженерната служба. „Защо ги няма тази вечер?“ — запита се Лиз.

Тя продължи още няколко крачки, сетне спря. Чувстваше някаква тревога, не се осмеляваше да продължи, загледа бялата пяна на изтичащата през преливника вода.

Колебанието й нямаше нищо общо с бента или с бялата пяна. В момента мислите й бяха заети единствено с онзи пикник.

Това беше преди много, много години; едно рядко събитие — семейство Л’Оберже на открито.

Юнският ден предоставяше едновременно слънце и сянка, горещина и хлад. Семейството слизаше от къщата към плажа и не беше извървяло и десет метра, когато баща й започна да гълчи Порша:

— Спокойно, пази тишина!

Момиченцето беше на пет години, палаво и приказливо. Лиз беше ужасена, защото заради лудориите на Порша баща им можеше да отмени пикника. Затова изсъска на сестричката си да мирува. Порша се опита да я ритне за отмъщение и накрая въпреки строгия поглед на съпруга си майка им взе съпротивляващото се момиченце и го отнесе.

Лиз, тогава на единайсет, и баща й носеха кошниците за пикник, толкова натъпкани от него, че заплашваха да откъснат ръцете й. Въпреки това тя не се оплакваше — осем месеца не беше виждала баща си, който бе на поредното делово пътуване в Европа, и нищо на света не можеше да я лиши от компанията му. Той я похвали колко е силна и това я въодушеви още повече.

— Какво ще кажеш за това място? — попита баща й и си отговори сам: — Да, мисля, че е добре.

На Лиз й се стори, че след това пътуване той говори с лек акцент. Тя заразглежда тъмните му панталони, бялата риза, закопчана до яката, но без вратовръзка, и ниските му ботуши. Това никак не се вписваше в американската мода от шейсетте, но той не искаше да има нищо общо с „Брукс Брадърс“ и Карнаби Стрийт и оставаше верен на предпочитанията на иберийските си партньори. Едва след смъртта му Лиз и майка й си позволиха да осмеят стила му като „постемигрантски“.

Храната бе приготвена от жена му под критичния му поглед и острите му забележки. Бе разделена на порции с правилна геометрична форма и вакуумирана в опаковки като пакетите за НАСА, които го изпълваха с такова възхищение. Майката на Лиз подреди скъпоценните прибори от неръждаема стомана и бледосините порцеланови чинии.

Извади бутилка порто и всеки от семейството получи чаша. Бащата на Лиз поиска мнението на майка й. Каза, че тя е непредубедена и това я прави по-ценна от цяла дузина френски дегустатори. Лиз не беше чувала от майка си нито една дума на неодобрение за вината на баща й.

В деня на раждането на Лиз Андрю л’Оберже бил в Португалия и там случайно изпуснал бутилка „Тейлър, Фладгейт“ от 1879 година, защото се стреснал от пронизителния звън на телефона на партньора си — а от другата страна на линията се случила тъща му, нетърпелива да му съобщи, че е станал баща. Той се засмял при тази новина и настоял (още в същия момент) да нарекат дъщеря му Лиз на града, където унищожил бутилка с порто за седемстотин долара. Две неща в тази случка се струваха важни за Лиз. Първото бе пренебрежението, с което баща й се е отнесъл към загубата.

Второто: защо не е бил до жена си в такъв момент?

Тогава, на плажа, въпреки леките възражения на майка й той накара Лиз да пийне малко вино.

— Ето, Лизбоун, какво мислиш? Това е от 1953-та. Не е много скъпо, но е добро. Какво мислиш?

— Андрю, тя е на единайсет! Прекалено малка е да го оцени.

— Харесва ми, татко — отвърна Лиз, отвратена от виното.

За да е по-убедителна, добави, че има малко вкус на „Викс“.

— На сиропа за кашлица? — изгърмя той. — Луда ли си?

— Малка е още — избави я от неприятностите майка й и момичетата отидоха да играят, докато обядът бъде сервиран.

Докато Порша седеше сред тревата и береше цветя, Лиз забеляза в горичката извън имението едно момче на около осемнайсет и едно момиче, с няколко години по-малко. Момичето се бе облегнало на едно дърво, а младежът бе поставил ръце на раменете й. Той се навеждаше и я целуваше, сетне бързо се отдръпваше, а девойката сбърчваше нос с престорено отвращение. Той изведнъж посегна към гърдите й. Лиз се разтревожи, защото си помисли, че някоя оса или пчела е кацнала върху момичето и младежът се опитва да я махне. Искаше й се да му извика да не закача насекомото. Те жилеха само когато са раздразнени. Лиз едва не изкрещя, изненадана, че такова голямо момче не знае този прост факт от живата природа.

Разбира се, нямаше никаква пчела. Момчето разкопча блузата на момичето и бръкна вътре. То отново се намръщи и го плесна през ръката. Той издърпа неохотно пръсти, засмя се и отново целуна момичето. После пак пъхна ръка под ризата й и този път тя не го спря. Езиците им се допряха и те впиха жадно устни.

Странна топлина обхвана Лиз. Тя не можеше да определи от коя част на тялото се е появила. Може би от коленете й. След като си направи някои неясни изводи за двамата влюбени, Лиз вдигна ръка към блузата си, под която бе по бански костюм. Разкопча няколко копчета и пъхна пръсти под банския, като си представяше, че я ръководи младежът. Опипа и отначало не усети нищо особено. Сетне топлината сякаш премина от краката към долната част на корема й.

— Лизбоун! — извика рязко баща й.

Дъхът й секна и тя подскочи.

— Лизбоун, какво правиш? Казах ти да не се отдалечаваш!

Той се намираше наблизо, макар че очевидно не беше видял престъплението й — ако това изобщо бе престъпление. Сърцето й заби лудо, тя заплака и се свлече на колене.

— Търся кости на индианци — извика с треперещ глас.

— Ужасно — обади се майка й. — Спри веднага! Ела да си измиеш ръцете.

— Трябва да имаш уважение към останките на мъртвите, млада госпожичке! Когато умреш, ще ти бъде ли приятно някой да рови твоя гроб?

Момичетата се върнаха при покривката за пикника, измиха се и седнаха на трапезата, докато баща им говореше за пастите, които астронавтите ядат по време на продължителни космически полети. После той се опита да обясни на Порша какво означава безтегловност. Лиз не беше в състояние да поеме повече от няколко хапки от каквото и да било. Когато свършиха, изтича отново в храстите под претекст, че си е изпуснала гребена. Момчето и момичето вече ги нямаше.

Сетне дойде онзи момент, от който се беше страхувала през цялото време. Баща й я заведе при тъмното езеро. Свали ризата и панталоните си, отдолу носеше виненочервени бански гащета. Имаше стегнато тяло — не особено мускулесто, но с равномерно разпределени тлъстини.

Тя свали ризата и панталонките си и остана по яркочервен бански. Лиз и сега бе слаба, а като момиче беше направо кльощава, но в онзи момент глътна силно корема си — не от срам, че има шкембе, а с надеждата (напразно), че така гърдите й ще изпъкнат.

Влязоха в студеното езеро. Шампион по плуване в колежа, Андрю л’Оберже неведнъж бе казвал на дъщеря си колко го тревожи страхът й от водата. Никога не пропускаше възможността да я вкара в някой басейн, река или в океана.

— Наистина е опасно. Твърде лесно се дави човек. Затова трябва да се научиш да плуваш като риба.

Тя неспокойно присви колене, меката тиня галеше стъпалата й. Баща й държеше много на тези уроци. Когато забеляза, че тя се страхува да потопи глава, нареди й да поеме въздух и натисна лицето й под повърхността. Уплашена, тя подскочи. Започна да се гърчи и да плюе, а той се засмя и каза:

— Виждаш ли, не е толкова страшно. Хайде пак, за десет секунди. Аз мога да задържа главата си под водата цели две минути. Цели две минути, без да дишам!

— Не, не искам!

— Ако ми говориш така, ще се потопиш за двайсет секунди.

Тя започна да упражнява движенията с ръцете, но държеше пръстите си разперени; баща й я накара да ги събере. Поддържаше я на повърхността и тя плуваше на място.

— Спокойно, момиче! Водата не хапе. Спокойно!

Тя се опита да координира движенията на ръцете и краката си. Точно когато увеличи ритъма до границата на сърдечен удар, една вълна я повдигна и я лиши от опората на бащината й ръка. За момент Лиз плуваше сама. Когато вълната отмина, тя отново се допря до ръката му, но вече с долната част на корема. За няколко секунди те останаха неподвижно и подтиквана от нещо, което и сега не можеше да си обясни, Лиз събра крака и стисна ръката му на това място.

И се усмихна.

Лизбоун л’Оберже погледна баща си с лека усмивка — не на съблазън или на гордост. И в никакъв случай на удоволствие от този физически контакт. Не, усмивката просто сама се появи върху посинелите й от студ устни.

И точно за този грях, размишляваше по-късно тя, бе последвало толкова тежко наказание, не за самия физически контакт. В следващия момент тя се озова на сушата, просната по корем и ръката на баща й — същата ръка, която допреди малко бе докосвала най-тайнственото място на тялото й — налагаше с всичка сила задните й части.

— Никога не прави така! — крещеше той. — Никога! Никога!

Произнасяше тези думи при всеки удар. Боят не й причиняваше чак толкова голяма болка — бе изтръпнала от студа, — по-силно беше душевното страдание. Разбира се, заплака, сетне видя как майка й понечва да й се притече на помощ, но спира колебливо, и сълзите рукнаха още по-силно. Майка й извърна глава и отведе сестра й. Порша погледна назад само веднъж.

Оттогава бяха минали почти трийсет години, но Лиз си спомняше случилото се съвсем ясно. С изключение на нивото на водата и височината на дърветата всичко наоколо оставаше непроменено. Дори мракът сега напомняше по някакъв начин за онзи юнски ден. Защото, макар че пикникът се беше състоял на обяд, тя не помнеше никакво слънце; в съзнанието й целият плаж тогава тънеше в сянка, тъмен като водата, в която я бе потопил баща й.

Сега Лиз най-после успя да прогони спомена и продължи бавно по сивия пясък към бента. Езерото вече преливаше през по-ниската му част — един напукан ъгъл от страната на къщата. Част от водата изтичаше в потока, но повечето се събираше в канавката, която водеше към къщата. Лиз прескочи мокрия участък и отиде при колелото в средата на бента.

То беше желязно, три педи в диаметър, с ръчки, завити като грациозни филизи на лианата вистерия, с името на фабриката, гравирано в готически шрифт. Колелото задвижваше шлюза с размери половин на един метър, който бе затворен. Водата преливаше и над него и изтичаше в потока. Ако го отвореше, нивото на езерото трябваше да спадне с няколко педи.

Лиз хвана колелото с две ръце и се опита да го завърти. Градинарите развиват яки мускули — ако не от самите растения, то от пренасянето на десеткилограмови торби с торове — и Лиз напрегна всички сили. Колелото обаче бе ръждясало.

Тя намери един камък и го заудря; наоколо се разлетяха искри като малки падащи звезди. Отново се опита да го завърти, но пак без успех, затова продължи да удря механизма. Камъкът обаче се намокри и се изплъзна от ръката й. Тя изохка от болка.

— Лиз, добре ли си?

Тя се обърна — Порша се качваше предпазливо по хлъзгавите камъни. Младата жена се приближи до шлюза.

— Старият бент. Още стои.

— Да.

Лиз притисна ударените си пръсти и се засмя:

— Пък и къде може да иде един бент? Я ми помогни малко.

Двете се опитаха заедно, но колелото не помръдна и милиметър.

Цели пет минути сестрите удряха по механизма, но без никакъв успех.

— От години не е отварян — отбеляза Порша.

Огледа шлюза и поклати глава. Сетне погледна към езерото. То се простираше като огромно поле от мътна вода под краката им.

— Помниш ли това място? — попита Лиз.

— Разбира се.

— Там възнамерявахме да потеглим с лодката. — Тя кимна към плажа.

— Да. О, тази ли е? Същата лодка?

Сестра й докосна борда на плавателния съд.

— Тази ли? Разбира се, че не. Онази беше стара махагонова платноходка. Татко я продаде преди години.

— Какво бяхме решили? Да избягаме? Да отплаваме? Към Нантъкет?

— Не, за Англия, не помниш ли? Това беше, когато четяхме книги на глас. Вечер в леглото. Аз ти четях от разказите на Дикенс. И смятахме да се преселим в Мейфеър.

— Не, четеше Шерлок Холмс. Нямах нищо против него. Дикенс обаче си четеше сама. Него не можех да го изтрая.

— Права си. „Бейкър Стрийт“. Госпожа Хъдсън. Май мисълта за икономка, която да ни сервира следобедния чай, ни харесваше най-много.

— И след това да мие чиниите. Оттук можеш ли да доплаваш до Бостън?

— Оттук мога да доплавам само до другия край на езерото.

Порша се взря във водата.

— Съвсем бях забравила за този плаж. Струва ми се, че една от куклите ми се удави тук. Барби. Сега сигурно струва стотина долара. И крадяхме бонбони „Ореос“, след това се криехме тук и ги ядяхме. Все тук си играехме. — Тя не можа да не засегне болната тема: — До онзи пикник.

— До пикника — повтори тихо Лиз и потопи ръка в тъмната вода. — Сега за пръв път стъпвам тук.

— Оттогава? — изненада се Порша.

— Да.

— Кога е било? Преди двайсет години?

— По-скоро трийсет.

Порша поклати глава. Лодката се удари в бента и глухо изкънтя. Тя я погледа известно време, сетне отбеляза:

— Ще падне от другата страна, ако не направим нещо.

Тя издърпа лодката до плажа и я завърза за едно дръвче. Сетне се върна, изтри ръцете си и неочаквано се изсмя.

— Какво има?

— Хрумна ми, че май така и не съм те питала какво стана.

— Какво е станало ли?

— Тогава. На пикника. Никога не го бях виждала толкова разярен.

Вярно ли беше? Наистина ли никога не го бяха обсъждали? Лиз зарея поглед към острите върхове на три бора, стърчащи над останалите дървета в гората; бяха с различна височина и по необяснима причина й напомняха за Голгота.

— Не знам — отвърна. — Сигурно съм го предизвикала по някакъв начин. Не си спомням.

— Иска ми се да бях по-голяма тогава. Щях да го спра.

Лиз помълча известно време, после попита:

— Виждаш ли там?

Посочи камък с големина на грейпфрут, който стърчеше над пясъка и тинята. Водата вече почти бе стигнала до него.

— Когато той спря да ме бие, пропълзях до онзи камък. Опитах се да го вдигна. Исках да го ударя и да го блъсна в езерото.

— Ти? Момичето, което никога не се опълчваше срещу баща си?

— Спомням си, че стоях и се чудех как е в затвора; дали има отделни затвори за момчета и момичета. Не исках да лежа в една килия с момче.

— Защо?

След кратко мълчание Лиз отговори:

— Нямаше да го понеса. — Изведнъж промени темата: — Я по-добре да натрупаме още торби с пясък тук. Както изглежда, до половин час ще прелее.

Трентън Хек гледаше нощното небе през плъзгащата се врата на фургона си. Пред него върху червена пластмасова масичка стоеше чиния със салата от риба тон и ориз; пред Емил имаше купичка с „Алпо“ и спанак. Явно двамата нямаха апетит.

— О, Господи!

Хек блъсна чинията и надигна една бутилка „Будвайзер“. Пресуши я на три глътки. Даде си сметка, че бирата вече не му се услажда и е загубил апетит. Остави бутилката на масичката.

Единствената светлина във фургона идваше от лампичката над масата. Той отиде при зеленото си кресло, модел „Бест“ на „Сиърс“, от другата страна на овехтелия жълто-зелен килим и запали лампата си за четене. Дългото помещение веднага придоби по-уютен вид. Фургонът беше просторен, тристаен. Бе облицован с яркожълти алуминиеви плоскости, а прозорците бяха обковани с черни пластмасови дъсчици.

Въпреки че Хек живееше тук вече четири години и половина и бе събрал почти всички вещи, полагащи се на един разведен мъж, стаите не бяха претъпкани. Производителите на фургони предвиждат достатъчно килери и шкафове, затова повечето от собствеността на Хек бе прибрана. Освен мебелите и лампите можеха да се видят снимки (на роднини и кучета), трофеи (посребрени мъжки фигурки с пистолети в протегнатите ръце, позлатени фигурки на кучета), покривчици, бродирани от майка му по време на химиотерапията й (с банални мисли върху тях — „Домът е там, където те води любовта“), аудиокасети (Уили, Уайлън, Дуайт, Ранди, Гарт, Бони и т.н.) и две мишени с тесни концентрични кръгове.

Тъй като все още се самосъжаляваше, той прочете за пореден път предизвестието за отчуждаване. Разгърна синия лист и се изсмя горчиво. „По дяволите — помисли си, — тази банка не си поплюва.“ Търгът бе насрочен за следващата събота. До петък Хек трябваше да се е изнесъл. Следващият параграф бе не по-малко неприятен: банката възнамеряваше да го съди за разликата между полученото от продажбата на собствеността му и остатъка от дълга му.

— По дяволите! — Той удари с длан по креслото. Емил се стресна. — Проклети да са! Всичко ще ми вземат!

„Как е възможно да дължа повече от това, което съм купил със заема?“, мислеше си мрачно. Въпреки това той добре съзнаваше, че банката има пълно право да го съди за тази сума, стига да го извести навреме.

Трентън Хек знаеше колко бързо и безвъзвратно можеш да съсипеш живота на един човек, ако го известиш за това в законния срок.

Е, сигурно можеше да преживее и без фургона, но по-лошо беше, че ще загуби земята — от това го болеше повече, отколкото от счупен крак. Винаги бе гледал на фургона като на временно жилище. Хек беше купил земята — наполовина борова гора, наполовина ливади — с парите, оставени му от една леля. Беше харесал имението още от пръв поглед. Гъстата, ухаеща гора плавно преминаваше в жълтеникавозелени хълмове, закръглени като формите на младо момиче. През единия край на земите му течеше буен поток, неподходящ за риболов, но чудесен да седиш до него и да слушаш ромона на водата.

Затова го бе купил. Не се посъветва с обидчивия си баща и с темпераментната си годеница Джил. Отиде в банката, ужасен от мисълта, че ще изхарчи спестяванията си.

Излезе от кабинета на намусения адвокат като собственик на парцел без обслужващо шосе, без кладенец или отходна яма.

И без жилище.

Тъй като не можеше да си позволи къща, Хек си купи фургон. Позволи и на Джил да участва в този избор и младата сервитьорка (която никога не се оставяше да я лъжат) оглежда стени и измерва килери, разпитва търговци за различни видове отопление и изолации, преди да се спре на големия, луксозен фургон „Внимание — извънгабаритен товар“. („Задължен си ми за това, Трентън.“) Доставчиците качиха голямото ремарке на най-красивото възвишение на имението, близо до мястото, където Хек планираше да издигне къщата на мечтите си.

Надяваше се, че осъществяването на този строеж няма да е по-трудно от прокарването на стометровия път до новото му жилище — като мина с пикапа по петдесет пъти в двете посоки между фургона и шосето. Парите, които очакваше да спести обаче, така и не дойдоха и къщата остана само мечта. Накрая се стигна до момента, когато не беше в състояние да задържи и фургона. Щом получи първото предупредително известие, Хек с удивление установи, че е ипотекирал срещу заема не само фургона, а и цялата земя — цялото това райско кътче.

Същата земя, която след една седмица вече щеше да принадлежи на другиго.

Хек сгъна документа и го пъхна зад една бележка от ветеринарния лекар. Приближи се до големия прозорец, гледащ на запад, откъдето само след няколко часа трябваше да дойде бурята. На път за дома с камиона той бе чул няколко новини за това метеорологично явление. Една от тях гласеше, че смерч поразил парцел с фургони в някакво градче на сто и десет километра на запад. Нямаше загинали, но много хора бяха ранени и имаше значителни щети.

Беше чул новината веднага щом включи радиото си и това му се стори лоша поличба. Запита се дали неговият фургон ще оцелее при такава стихия, после прошепна:

— О, какво значение има, по дяволите?

Взе тиксо и откъсна дълго парче. Залепи го по диагонал на прозореца. Започна да прави другия диагонал, но изведнъж спря и запрати тиксото в другия край на стаята.

Влезе в спалнята и седна върху мекото двойно легло. Представи си как ще обясни цялата история на Джил — отчуждаването, делото, — но често се разсейваше, защото във въображението му бившата му жена бе облечена в яркорозова прозрачна нощница.

Хек продължи да разговаря мислено с нея няколко минути, сетне се почувства глупаво. Легна по гръб, загледа кълбестите облаци и започна друг мълчалив разговор — този път не с Джил, а с баща си, който в момента се намираше на километри оттук и вероятно спеше в огромната колониална къща, която притежаваше от двайсет години, без ипотеки, само негова. Трентън Хек си представяше как му казва: „Само за малко, татко. Може би месец-два. Докато стъпя отново на крака. Старата ми стая е достатъчна. Устройва ме напълно.“

О, тези думи звучаха глупаво. Като извиненията на обирджиите и крадците на коли, които бе залавял на местопрестъплението. И в отговор баща му поглежда над дългия си нос, който Трентън се радваше, че не е наследил, и казва: „Остани колкото искаш, сине“, въпреки че скритото значение на думите му е: „През цялото време си знаех, че няма да се справиш сам. Знам го още от момента, когато се ожени за онази русокоса сексбомба, която няма нищо общо с майка ти, знаех си…“ Старецът никога не беше разказвал на сина си как след уволняването си от металургичния завод през 1959 година е стъпил на крака и е започнал търговия с автомобили, за да си осигури достоен живот въпреки всички трудности… Нямаше нужда, защото тази история се разказваше от други — десетки, стотици пъти — и когато Хек стоеше пред баща си, сякаш не спираше да звучи в ушите му.

„Времената се менят — помисли си Хек. — Аз не съм като теб, татко, толкова е просто.“

Той отпи глътка горчива бира и съжали, че Джил не е с него сега. Представи си как двамата пълнят кашони и планират бъдещото си преместване.

В далечината се чу клаксон на камион и Хек се замисли за самотния козодой от старата песен на Ханк Уилямс.

„О, хайде — помисли си, — кога ще завали?“ Той обожаваше тропането на капките по ламаринения покрив на фургона. Нищо не го приспиваше по-добре от този шум. „Като няма да получа наградата, поне да се наспя.“

Трентън Хек затвори очи и задряма; жалният стон на клаксона проехтя още веднъж в далечината.

12.

Оуен Ачисън познаваше логиката на преследваните животни и разбираше инстинктите, управляващи действията както на жертвата, така и на хищника.

Той можеше да стои неподвижно с часове, нагазил в някое леденостудено блато, толкова тихо, че някоя непредпазлива патица или гъска се подлъгваше да прелети на метри над главата му, за да падне в следващия момент мъртва, поразена от сачмите на пушката му. Умееше да се движи безшумно, почти невидим, да се промъква срещу вятъра към някой нищо неподозиращ елен и без оптически мерник да изпрати куршум право в сърцето му.

Като дете се беше научил да следва лисичите пътеки и да залага капани точно там, където минават бледорижавите животни. Умееше да надушва миризмата им и да забелязва едва различимите им следи сред тревата. Събираше мъртвите им тела и ако някоя успееше да избяга, той я преследваше с километри — не просто да си прибере капана, а да прекрати страданията на животното, за което имаше цяла церемония. Болката според философията на Оуен Ачисън бе слабост, а смъртта — сила.

Беше убивал и хора. Прицелваше се в тях спокойно с черната си М-16, празните гилзи се приземяваха със звън почти едновременно с жертвата. (За него звънът на гилзи бе най-характерният звук на войната, дори по-запомнящ се от самото тракане на автоматите.) Те се втурваха към него като деца, които си играят на война, онези мъже и жени с допотопните им пушкала, и той ги сваляше един след друг, дзън, дзън, дзън.

Майкъл Хрубек обаче не беше животно, управлявано от инстинкти. Не беше и войник, подтикван от жажда за кръв или любов (а може би и страх) към страната си.

Какво бе той все пак?

Оуен Ачисън просто нямаше представа.

Той шофираше по шосе № 236 край Стинсън и търсеше крайпътен магазин или бензиностанция, където има телефон. Искаше да се обади на Лиз. Тук обаче пътищата бяха пусти. Единствените светлини идваха от няколко къщи на едно възвишение в далечината. Той стигна до едно разширение. Спря джипа и посегна към задната седалка. Измъкна затвора на ловната си карабина и прибра добре смазаното парче метал. Извади от жабката дълъг черен халогенен фенер с шест батерии и покрит с парче плат рефлектор. След като заключи вратите, отново провери дали револверът му е зареден. Продължи на зигзаг по шосето, докато не откри особени следи от гуми: тук някаква кола бе спирала, а сетне рязко бе потеглила.

Наведе се и на светлината на фенера откри къде Хрубек беше скочил от катафалката: отъпканата трева, преобърнатите камъчета, следите от боси крака. Оуен продължи бавно. Защо му е било на Хрубек да се търкаля в тревата? Защо бе отскубнал от нея? За да спре кръвотечението от рана? За да повърне? Дали нямаше някакви други цели? За камуфлаж?

Какво бе намислил?

На два метра от разширението се виждаха много отпечатъци, имаше и на Хрубек, но повечето принадлежаха на преследвачите и на кучетата им. Три животни, отбеляза той. Хрубек бе продължил спокойно, сетне се беше затичал на запад през тревата и храсталака досами пътя. Оуен повървя по следата стотина метра, след това забеляза, че Хрубек е изоставил пътя и се е насочил на юг към ниско възвишение, успоредно на шосето и отстоящо на двайсетина метра от него.

Оуен продължи по следата, докато тя не се загуби. Коленичи и огледа района. Зачуди се дали Хрубек е достатъчно хитър за „еленско ходене“, което се използваше от професионалните бракониери: поставяне на краката вертикално, при което не се оставят най-очевидните признаци за минаването (не отпечатъци, а преобърнати камъчета, листа и клонки). Не откри обаче стъпкани тревички — единствените следи, оставяни при „еленско ходене“. Стигна до заключението, че беглецът просто се е върнал по собствените си следи, отказал се е от пътя на юг и отново е поел покрай шосето.

На петдесет метра на изток откри, че Хрубек е повторил този ход — тръгнал е на юг, продължил е известно време и пак се е върнал назад. Значи основната му цел беше на изток, но и нещо на юг го привличаше. Оуен проследи пътя му отново до шосето. Застана на една поляна с висока трева и забеляза, че преследвачите са спрели и тук.

Изгаси фенера, извади револвера и продължи в хладния мрак, притискащ го от всички страни като снежна преспа. Спря и противно на всяка логика затвори очи.

Оуен Ачисън се опита да прогони благоразумния, четирийсет и осем годишен бял адвокат от съзнанието си. Постара се да вникне в разума на Майкъл Хрубек, един мъж, измъчван от лудостта. Няколко минути остана така, в пълен мрак.

Нищо.

Не успя да почувства нито частичка от Хрубековата лудост. Той отвори очи и стисна револвера.

Тъкмо смяташе да се връща при джипа и да продължи към паркинга при Уотъртаун, когато му хрумна нещо. Дали не смяташе Хрубек за по-луд, отколкото бе всъщност? Не беше ли възможно, макар и лишена от разум, неговата вселена да се подчинява на същата логика като душевния свят на всеки нормален човек? Адлър бе твърде неубедителен с приказките си за обърквани и упоени с лекарства пациенти. „Я да помислим малко — каза си Оуен. — Да погледнем какво е направил Хрубек: измислил е план за бягство от болница за криминално проявени душевноболни, изпълнил го е успешно и е успял да се изплъзне на професионални следотърсачи.“ Той реши, че е време да започне да гледа на Хрубек малко по-сериозно.

Върна се там, където свършваха следите на беглеца, и постави крака си точно върху огромните отпечатъци от краката на лудия. Този път не затвори очи, а се вгледа право към билото на каменистото възвишение напред. Остана така известно време, сетне се приближи към основата на скалите. Потопи пръсти в калта и намаза лицето си. Извади от задния си джоб тъмносиня плетена маска и я нахлупи. Започна да се изкачва.

След пет минути откри каквото търсеше. На върха на скалите имаше утъпкана трева, счупени клонки и дълбоки следи от обувки — оставени от човек, тежащ повече от сто килограма. Бяха пресни. Откри и отпечатъци от копчета там, където преследваният беше лежал и бе гледал към шосето, може би в очакване на преследвачите и техните кучета. В калта бе оставен отпечатък от широка длан, а под него буквите: рЕВАнш. Хрубек беше лежал тук преди не повече от час. Беше продължил на изток, да, но само за да се сдобие с дрехи или да заблуди преследвачите си. Сетне бе продължил по друг път, набелязан в началото на бягството му.

Мръсник! Оуен слезе бавно и внимателно въпреки възбудата. Не можеше да си позволи да си счупи някой крайник точно сега. В основата на скалите отново освети земята. Откри кална локва наблизо и забеляза следи от обувки съвсем като видените на върха на възвишението. Въпреки че не бяха на големи разстояния една от друга, те бяха по-дълбоки при пръстите, което показваше, че Хрубек е тичал или е вървял бързо. Следите водеха към пътя, сетне на юг през полето и накрая на запад.

Оуен продължи по тези ясни отпечатъци през тревата. Смяташе да се увери, че Хрубек наистина е тръгнал на запад, преди да се върне при джипа и да продължи да гледа за беглеца от шосето. След десетина метра взе решение и прескочи една каменна ограда, ограничаваща голямо поле.

Внезапно кракът му се закачи в скрита тел и той се стовари по очи към един стоманен капан.

Големият капан на „Отава Манюфакчъринг“ бе поставен безупречно на участък от пътя, лишен от опори, за които да се хванеш при падане, точно зад ниския зид, така че преследвачът да е стъпил само с единия крак на земята. Оуен пусна фенера и закри лице, в последния момент насочи револвера си към желязното устройство и стреля четири пъти в отчаян опит да го накара да се затвори. Капанът затанцува под ударите от едрокалибрените куршуми. Разхвърчаха се камъчета, трева и горещи метални частички, Оуен се извъртя настрани и остави лявото му рамо да поеме основния удар.

Когато се стовари на земята, главата му отскочи от затворените челюсти на капана и той остана да лежи зашеметен. По челото му се стичаше кръв и той си представяше яките метални челюсти, захапващи лицето му. Скоро се извъртя в очакване Хрубек да е използвал капана така, както би постъпил той — да го замае и да даде на лудия възможност да го нападне в гръб. Оуен се огледа, приклекна зад оградата. След като никой не го нападна, извади празните гилзи и неизползваните патрони и презареди. Прибра двата патрона и отново се огледа.

Нищо. Освен свиренето на вятъра в клоните на дърветата не се чуваше друг звук. Оуен бавно се изправи. Значи капанът бе предназначен единствено за кучетата. В яростта си той грабна капана и го запокити надалеч в полето. Намери куршумите и ги зарови, опипа лицето и рамото си, за да установи пораженията. Не бе пострадал сериозно.

Гневът му бързо се уталожи и той се засмя. Капанът показваше, че Майкъл Хрубек все пак е достоен противник — безскрупулен и хитър. Оуен изпитваше най-голямо удоволствие, когато преследваше силен враг — неприятел, който да го постави на изпитание.

Побърза да отиде при джипа, запали двигателя и продължи бавно на запад, без да сваля очи от полето вляво. Така се бе съсредоточил, че с предното стъкло закачи един пътен знак. Изтракването го стресна; Оуен натисна рязко спирачка и погледна знака.

Той съобщаваше, че до дома му остават точно седемдесет и четири километра.

Майкъл Хрубек стоеше приведен в тревата, галеше работния си комбинезон и се чудеше каква е тази кола, която наблюдаваше.

Това със сигурност бе клопка. Вероятно отвсякъде го дебнеха стрелци с дългоцевни мускети. Стрелците в онези дървета го дебнеха да се приближи към спортната кола.

Той вдиша бавно и си напомни, че не бива да се издава. След знака ИДИ той бе тръгнал бързо на запад през треви и диви тикви, успоредно на тъмната ивица на шосе № 236. Напредваше бързо и спря само веднъж — за да заложи един от капаните зад някакъв каменен зид. Покри устройството с няколко листа и продължи.

Сега Хрубек отново се надигна и погледна колата. Около нея не видя никого. Въпреки това остана скрит сред тревата, неподвижен, насочил оръжието си към дърветата напред. Миризмата на трева събуди стари спомени. Той се опита да не им обръща внимание, но те го преследваха.

„О, какво имаш на главата, мамо? Какво си си сложила?

Мамо…

Махни тази шапка, мамо, никак не ми харесва.“

Преди петнайсет години Майкъл Хрубек бе момче, едновременно много яко и много дебело, с тромави крака и дълъг врат. Един ден, докато си играеше във високата трева зад една стара върба, той чу:

— Майкъл! Майййй-къл!

Майка му се появи на верандата на малката им крайградска къща в Уестбъри, Пенсилвания.

— Майкъл, моля те, ела.

Носеше широкопола червена шапка и красивата й коса под нея танцуваше като жълти пламъци на вятъра. Дори от това разстояние той виждаше лакираните й в тъмно нокти, като пресни изгаряния от цигари. Очите й бяха тъмни, засенчени от периферията на шапката и от удивителния й грим. Подозираше, че го прави, за да ги скрие от него.

— Скъпи… Ела, трябваш ми.

Той се изправи и се приближи към нея.

— Много бързах и не успях да се отбия да напазарувам. Иди в магазина. Трябва да купиш някои неща.

— О, не! — възкликна отчаяно момчето.

Тя знаеше, че не иска да отиде, така поне твърдеше, но господин и госпожа Кливън или Абърнати, или Потър щели да дойдат всеки момент, а в къщата нямало мляко и кафе. Или нещо друго.

— Не, не мога.

Напротив, напротив, можеше. Той бил нейният малък войник. Истински смелчага, нали?

— Не е така — заплака той. — Има си причина да не искам.

— И внимавай за рестото. Да не те излъжат пак.

— Няма да ми дадат да пресека улицата — възрази Майкъл. — Ще се загубя!

— Не се тревожи, миличък, ще ти обясня всичко — опита се да го успокои тя. — Ще ти напиша бележка.

— Не мога.

— Направи го заради мен. Моля те. И по-бързичко.

— Не знам!

— На дванайсет години си. Можеш — не отстъпваше тя.

— Не, не, не…

— Моля те само да отидеш до магазина и да купиш някои неща. — Устата й се разкриви в усмивка. — Моето смело войниче може да направи това за милата си майчица, нали?

В следващия момент обаче Кливънови или Милфордови, или Пилчърови дойдоха и майка му не успя да му напише бележката. Уплашеният Майкъл стисна с всички сили петдоларовата банкнота и започна похода си към близкия магазин.

След един час се обадиха на майка му, че Майкъл е влязъл преди десет минути в магазина и е направил беля.

— Синът ви — обясни затрудненият управител — иска магазина.

— Магазина ли иска?

— Твърди, че сте му заръчали да купи магазина. Още малко и ще повикам полицията. Опипа една от касиерките ни. По… така де… гърдите. Тя е в деликатно състояние.

— О, мили Боже!

Майка му веднага изтича в магазина.

Разтрепераният от ужас Майкъл стоеше на опашката. Изправен пред невъзможността да изпълни задачата си (да купи магазина), той загуби способността да мисли разумно, хвана касиерката за дебелата ръка и с хълцане набута петдоларовата банкнота в джобчето на блузата й.

— Вземете ги! — не спираше да крещи. — Вземете парите!

Майка му го изведе и когато се върнаха вкъщи, го вкара право в банята.

— Страх ме е.

— Нима? Моето малко войниче е уплашено? От какво?

— Къде бях? Не си спомням всичко.

— „Нищо“. „Не си спомням нищо“. Сваляй сега тези мръсни дрехи.

Те бяха покрити с прах и дървени стърготини — при вида на майка си с модната й шапка пред автоматичната врата на магазина Майкъл се бе опитал да се скрие.

— Искам да дойдеш и да се извиниш на гостите ми за това, което направи. След това ще си легнеш и ще останеш в стаята си до утре сутринта.

— В леглото?

— В леглото — тросна се тя.

— Добре — съгласи се той. — Добре.

Това наказание ли беше, или утешение? Не можеше да разбере. Майкъл се замисли върху това за няколко минути, сетне седна върху тоалетната чиния, изправен пред поредния проблем. Майка му бе пуснала мръсните му дрехи в пералнята. Нима искаше от него да се яви пред гостите гол? Той се огледа за нещо, което да облече.

След пет минути Майкъл отвори вратата на хола и се появи с пеньоара на майка си.

— Здравейте — рече на гостите. — Опитах се да купя шибания магазин. Съжалявам.

Господин Абърнати или Монро прекъсна изречението си на средата. Жена му вдигна ръка пред устата си, сякаш да се спре да не изрече нещо, за което после ще съжалява.

Майка му обаче… Тя се усмихваше! Майкъл остана удивен. Въпреки че гримираните й очи оставаха хладни, тя се усмихваше.

— О, ето го нашето хубаво малко войниче — прошепна. — Не изглежда ли модерно?

— Намерих го зад вратата.

— Я виж ти.

Тя поклати глава.

Майкъл се усмихна. Модерно. Той се почувства изключително доволен от себе си и повтори извинението си през смях:

— Опитах се да купя шибания магазин!

Гостите, хванали чаши с чай вместо с кафе и лимон вместо мляко, не смееха да се погледнат. Майката на Майкъл се изправи.

— Промених си решението, Майкъл. Толкова си хубав, защо не излезеш да си поиграеш?

— Навън ли? Усмивката му се стопи.

— Хайде. Искам да излезеш навън.

— Ще се чувствам смешно с този…

— Не, Майкъл. Хайде вън.

— Ама може някой да ме види — заплака той. — Някой може Да ме види.

— Веднага! — изкрещя тя. — Изкарай шибания си задник навън!

Изведе го за ръка, направо го изхвърли от предния вход. Две съседски момичета го видяха. Отначало се подсмихнаха, но той започна да ги гледа настойчиво и да си мърмори нещо и те се смутиха и се прибраха. Майкъл се обърна към вратата на собствения си дом. Чу изщракване на резето. Погледна през мръсното стъкло и видя как майка му се извръща. Той се върна при върбата в задния двор и до края на деня остана свит в тревата, досущ като тази, в която се криеше сега. Сега, когато внимаваше за стрелци и наблюдаваше колата.

Докато слушаше шумоленето на тази трева и чувстваше гъделичкането й върху кожата си, Майкъл си спомняше много подробности от онзи ден. Помнеше го толкова ясно не заради важността на онази случка за целия му живот — това беше първият му разрив с реалността, първият признак за изкривяване на съзнанието му. Образите от онези няколко часа бяха променени от въображението му и изминалите години, погребани под други спомени, много от които бяха не по-малко натрапчиви и тъжни. Тази нощ, подтикнат от миризмата и докосването на тревата, той вероятно бе вникнал по-дълбоко в онова събитие (както съветваше доктор Ричардсън), но сега не можеше да издържа повече. Със стрелци или без, трябваше да действа. Той се изправи и тръгна към шосето.

Спортната кола очевидно се беше развалила. Гюрукът й бе вдигнат, вратите и прозорците — заключени. Близо до задната броня върху асфалта стоеше червен триъгълник. Хрубек се почуди дали функцията му е да показва на стрелците мишената им. Той захвърли пластмасовия знак в храстите като летяща чиния.

— МГ — прочете шепнешком емблемата на предния капак. Реши, че това означава: „Мой Господ.“

Без да обръща внимание на вътрешността на колата, той отиде направо при багажника. Истински подарък! Виж само. Подарък от Моя Господ! Багажникът беше заключен, но той просто хвана велосипеда с две ръце и го издърпа. Около него се посипаха парченца метал и пластмаса от стойката. Той постави колелото върху асфалта и погали рамката и кожената седалка, скоростите и жилата на спирачките. От хладния метал му стана приятно. Наведе глава към кормилото и отърка буза в него.

Хрубек извади един маркер от джоба си и написа върху ръката си: „О, странни са делата на ГОСПОД. благодарЯ за тази кРасива радОСТ, ГОСПОДИ.“ До тези думи нарисува змия и ябълка и написа ЕВА. Близна името и отстъпи назад, загледа новопридобитото си транспортно средство със страхопочитание и благодарност.

Ричард Колер се озова в един враждебен свят.

Носеше вълнен костюм, копринена вратовръзка, червено-зелени три четвърти чорапи и една половинка обувка — какво по-ясно доказателство, че животът сред природата не е за него?

Той се наведе плахо и издърпа другата си обувка от рядката, миришеща на метан тиня, след това я избърса криво-ляво в тревата наблизо. Напъха крака си в нея и продължи пътя си на запад.

Интересно как тази гора го потискаше повече от всяко друго място — дори от мрачния тесен кабинет, където често прекарваше по петнайсет и повече часа. Пулсът му едва се напипваше, крайниците го сърбяха и той дишаше с усилие. Освен това му се причуваха шумове и се чувстваше напълно дезориентиран. Беше готов да си признае, че се е загубил. Ориентирите му — дървета, стълбове, храсти — бяха неясни и все се появяваха там, където не ги очакваше. Много често, когато тръгнеше към тях, те просто изчезваха; преди това понякога се превръщаха в зловещи силуети или лица.

Той носеше през рамо ръждивокафявата си раница със спринцовката и лекарствата, през ръката си бе преметнал черния си шлифер. Беше прекалено горещо, за да го облече, и той се чудеше защо изобщо го е взел. Съобщенията за наближаващата буря навяваха мисълта, че една каска и рицарска броня ще му осигурят по-добра защита от тънкия плат.

Колер беше спрял беемвето си на шосето, на километър оттук и се движеше през гората твърде бавно. Подметките на обувките му се хлъзгаха по камъните и вече бе падал два пъти. Втория път едва не си изкълчи китката. Острите бодли на една шипка закачиха панталоните му и той загуби цели пет минути, докато се освободи.

Все пак се смяташе за късметлия. Сестрата, която го предупреди за бягството, му бе съобщила, че младежът е избягал край Стинсън и явно е стигнал чак до Уотъртаун.

Докато пътуваше в тази посока по шосе № 36, Колер почти бе сигурен, че е забелязал Майкъл на една поляна. Слезе от колата и претърси района. Извика няколко пъти пациента с молби да се покаже, но не получи отговор. След това отново тръгна с колата, но не стигна много далеч. Отби в един страничен път и зачака. След десет минути му се стори, че отново вижда беглеца.

Досега не беше открил следа от Майкъл. С надеждата, че ще се натъкне случайно на него, психиатърът отново вървеше из пущинака на запад — посоката, в която явно се движеше и Майкъл.

„Къде си, Майкъл? Защо си тук тази нощ? О, аз се опитах да надникна в съзнанието ти, но то е тъмно. Тъмно като това небе.“

Той отново се препъна, този път в някаква тел, и разкъса панталона си в един остър камък, одраска бедрото си. Почуди се дали няма опасност от инфекция. Тази мисъл го обезкуражи — не заради риска от зараза, а защото му напомни колко основни лекарства е забравил да вземе. Запита се дали познанията му за човешкия мозък могат да компенсират отдавна забравените факти от физиологията и органичната химия, които някога бе учил и повтарял с такава лекота. Сетне тези мисли го напуснаха и той видя спортната кола.

В самия автомобил нямаше нищо забележително. На Колер дори за миг не му хрумна, че е възможно Майкъл да вдигне гюрука и да се опита да запали двигателя, като даде жичките на късо. Самата мисъл за шофиране бе прекалено страшна за пациента му, за да открадне кола. Не, вниманието на Колер беше привлечено от нещо друго — от малък предмет, оставен зад автомобила.

По ирония мъничкият бял череп бе с абсолютно същия цвят като колата. Колер се приближи и го вдигна, огледа внимателно деликатните кости. През едната скула минаваше тънка пукнатина. Тригеминус, спомни си неволно той латинското наименование на петата двойка черепно-мозъчни нерви.

Черепчето се задържа за момент на върха на пръста му, сетне падна с леко изтракване върху багажника на колата, изтъркаля се в прахта отстрани. Колер застина съвършено неподвижно — дулото на пистолета премина от слепоочието към ухото му и една силна ръка го стисна за рамото.

13.

Трентън Хек вдигна пистолета си към мощните облаци. Сложи предпазителя и прибра оръжието в кобура си.

Върна портфейла на хилавия мъж; лекарската карта и шофьорската му книжка му изглеждаха съвсем наред. Нещастникът вече не изглеждаше толкова блед, както преди малко, когато Хек допря дулото до слепоочието му.

Гневът му обаче не беше намалял.

Ричард Колер коленичи и разтвори раницата си, която Хек бе хвърлил в тревата, преди да го обискира.

— Извинявайте — каза Хек. — Не знаех дали не е той. Много е тъмно, а и вие бяхте клекнали.

— Ако се нахвърлите по този начин върху Майкъл Хрубек, той ще изпадне в паника — сопна се Колер. — Гарантирам ви го.

Той затършува из раницата. Скъпоценният му товар — на пръв поглед най-обикновени шишенца — изглеждаше непокътнат. Хек се запита дали пред него не стои алкохолик.

— И ще ви кажа още нещо. — Лекарят се обърна и го заоглежда. — Дори да го застреляте, преди да умре, той пак ще има време да се извърти и да ви счупи врата.

Колер изпука с кокалчетата на пръстите си.

Хек се изсмя:

— С куршум в мозъка? Съмнявам се.

— Явно много неща не са ви известни за него. Лекарят затвори раницата си.

Хек не можеше да упрекне другия мъж, че е толкова ядосан, но не се чувстваше особено виновен. Излизаше, че Колер следва същия път, по който е минал Хрубек. Как можеше Хек да забележи разликата в тази тъмнина? Наистина, лекарят беше много по-дребен, но в крайна сметка всички сме заподозрени до доказване на невинността ни.

— Какъв интерес имате в тази работа? — поинтересува се Хек.

Колер огледа цивилните му дрехи:

— Вие ченге ли сте, или какво?

— Нещо като специално нает помощник на шерифа.

Въпреки че това бе лъжа, Хек имаше повече полицейски правомощия от средностатистическия гражданин. Все пак се нуждаеше от малко авторитет пред този хилав доктор, който явно щеше да създава неприятности. Хек повтори въпроса си.

— Аз съм лекарят на Майкъл.

— Странно посещение имате тази нощ. — Хек огледа костюма и половинките обувки на лекаря. — Доста добри следотърсачески способности показвате, щом сте дошли чак дотук, особено като се има предвид, че нямате куче.

— Забелязах го от пътя и тръгнах насам. Само че той избяга.

— Значи е наблизо?

— Видях го преди половин час. Не може да се е отдалечил много.

Хек кимна към Емил, който стоеше с вирната глава:

— Е, по незнайна причина миризмата е изчезнала. Това ме тревожи, а Емил става неспокоен. Ще пообиколим да видим дали ще я надуши отново.

С последните си думи Хек искаше да намекне на лекаря, че не се нуждае от компания. Колер обаче тръгна след него и кучето, докато претърсваха пътя и полето наоколо.

Хек почувства известно изтръпване в краката си и забави ход. Все още беше топло за сезона, но през последния половин час температурата все пак бе спаднала, а и въздухът ставаше по-влажен заради наближаващата буря. Когато Хек се умореше и не му достигаше сън, кракът го заболяваше жестоко.

— Сега, като се замисля — отбеляза той, — вие сте по-добрият следотърсач от двама ни и без куче. Той можа доста успешно да измами цял полицейски отряд. Изпрати ни в противоположната посока.

Колер отново (за четвърти път по наблюденията на Хек) хвърли подозрителен поглед на пистолета му.

— Измамил ви, а? Как така?

Хек обясни за лъжливата следа — подхвърлената карта на Бостън.

Лекарят се намръщи:

— Вчера видях Майкъл в библиотеката на болницата. Изрязваше някакъв стар вестник. Цяла сутрин чете. Интересуваше се живо от нещо.

— Така ли? — изсумтя отново Хек, за да покаже колко малко се интересува от умозаключенията на лекаря. — След това ни сви номер, за който само бях чувал. Изпикал се върху един камион.

— Какво направил?

— Да. Опикал една от гумите. Така оставил миризмата си върху нея. Камионът потеглил към Мейн и кучетата го последваха, вместо да тръгнат след нашия човек. Не са много хората, които знаят този трик, да не говорим за психопати.

— Това не е точното название, което използваме ние — поправи го хладно Колер.

— Моите извинения. — Събеседникът му се засмя кисело. — Странна работа: тъкмо заспивах (нали знаете как стават тези неща) и чух клаксон от камион. Изведнъж се досетих какво е направил. Емил е добър, но да следва по въздуха миризмата на човек, който виси от ремаркето на камион… Не, нещата изобщо не се връзваха. При това на толкова дълго разстояние. Върнах се на паркинга и веднага намерих следата в обратната посока. Това е номер на професионалист, а също и начинът, по който беше подхвърлил изрезката. Разбирате ли, ако я бях видял на шосето, щях да се усъмня. Този човек е умен. Мога да се обзаложа, че е бил преследван с кучета и преди.

— Не. Невъзможно. Никога не е бягал така. Никога планирано.

Хек погледна изпитателно Колер. Лекарят изглеждаше искрен.

— Аз чух друго — възрази Хек.

— От кого?

— От бившия ми шеф в щатската полиция. Дон Хавършам. Той ме повика за това издирване. Спомена нещо за седем бягства от различни болници.

Колер се засмя:

— О, да. Ако питате Майкъл какви са били, той ще ви ги опише като затвори. И че е избягал с кон, и че наоколо са хвърчали куршуми от мускети. Схващате ли какво имам предвид?

Хек не беше съвсем сигурен, че разбира.

— Куршуми от мускети, а? Сега трябва да минем през тези храсти.

Те се спуснаха по стръмната пътека към долината пред тях. Колер скоро се задъха. Когато стигнаха равно място и дишането му се нормализира, рече:

— Разбира се, че не можете да сте сигурни, че не е тръгнал към Бостън.

— Как така?

— Ами, ако е достатъчно умен — изтъкна лекарят, — за да ви излъже, че е тръгнал на изток, може би сега ви подвежда, че върви на запад. Двоен блъф.

Да. Хек не се беше замислял за това. Разбира се, защо да не може Хрубек отново да тръгне на изток? Може би наистина се беше запътил към Бостън. Той се замисли върху това за момент, сетне призна:

— Така е, но аз не мога да преровя целия Северозапад. Аз просто следвам носа на кучето си.

Каза го, макар че в момента много добре съзнаваше, че кучето му няма никаква представа къде е плячката му.

— Това е просто една тема за размисъл — каза лекарят.

Продължиха по пътеката през долината до една стара кариера. Хек си спомни как в самотното си детство се беше интересувал от геология. Бе прекарал много часове да удря с чука в подобни кариери в търсене на кварцови кристали, слюда и гранит за колекцията си. Сега загледа високите скали, набраздени и начупени — като кости, наблюдавани с медицински уреди. Замисли се за рентгеновите снимки на счупения си крак, показващи къде куршумът е раздробил бедрената кост. Защо, замисли се сега, както се беше питал и тогава, му бе показал творението си онзи проклет доктор?

Кучето изведнъж се завъртя няколко пъти, спря и отново се завъртя.

— Надуши ли нещо? — попита шепнешком Колер.

— Не — отвърна Хек. — Когато надуши, ще разберем.

Продължиха след Емил, който започна да обикаля в основата на жълтеникавобелите скали около няколко черни локви. Излязоха от скалистото дере и бавно се заизкачваха. Отново се озоваха при повреденото Ем Джи. Хек се намръщи:

— По дяволите, пак сме там, откъдето тръгнахме.

— Защо сте сам? — попита задъхано Колер.

— Ами, просто така.

— Има награда.

Хек се замисли, сетне попита:

— Откъде знаете?

— Не знаех, но това обяснява защо сте сам.

— Ами вие, докторе? Ако наистина сте го забелязали, защо не се обадихте на полицията?

— Той лесно се плаши. Аз мога да го върна, без никой да пострада. Той ме познава. Доверява ми се.

Емил внезапно застина и се обърна към гората. Хек веднага извади пистолета си. Храстите се размърдаха.

— Не! — извика Колер и понечи да тръгне към храстите.

Хек го хвана за ръката и прошепна:

— На ваше място щях да пазя тишина. Нека да не издаваме присъствието си.

Настъпи тишина. След няколко секунди от храстите изскочи едра сърна, сетне пак се скри. Хек прибра пистолета.

— Трябва да сте малко по-внимателен — посъветва спътника си. — Много сте импулсивен, ако ме разбирате.

Той погледна на юг по пътя, където сивата асфалтова ивица изчезваше сред хълмовете. Емил не показваше никакъв интерес към тази посока, но Хек реши все пак да провери. Понечи отново да поднесе найлоновия плик с гащите на Хрубек към носа на кучето, но Колер го спря.

— Колко? — попита лекарят.

— Колко какво?

— Колко е наградата?

Емил усети миризливата дреха над главата си и потрепна. Хек затвори плика, за да не го дразни. Обърна се към лекаря:

— Това е лично между мен и хората, които плащат.

— Адлър ли? Хек кимна бавно.

— Е — продължи Колер, — той е колега. Работим заедно.

— Щом сте такива приятели, защо не знаете за наградата?

— Колко, господин Хек? — настоя лекарят.

— Десет бона.

— Ще ви дам дванайсет.

За миг Хек спря поглед върху неспокойния Емил. Сетне пак се обърна към Колер:

— Шегувате се.

— Не, напълно сериозен съм.

Хек се изсмя, но изведнъж си даде сметка, че стои пред човек, който е в състояние веднага да му напише чек за дванайсет хиляди долара. А вероятно и отгоре.

— Защо?

— Тринайсет.

— Не се пазаря. Какво искате да направя за толкова пари?

— Да си отидете у дома. Да забравите за Майкъл Хрубек.

Хек се огледа бавно. Далеч на запад проблесна мълния. Изглеждаше на километри от тях. Той огледа пустото шосе и черното небе. Пейзажът изглеждаше още по-обезсърчаващ при перспективата за тези лесни пари. Как можеше да открие един човек в този безкрай? Хек си помисли: „Защо Господ ни изправя пред такива изкушения, когато най-много се нуждаем от тях?“

— Какъв интерес имате вие? — попита отново.

— Просто не искам да пострада.

— Аз няма да му направя нищо лошо. Не това е целта ми.

— Бяхте готов да използвате пистолета.

— Е, ако се наложи, ще го направя. Само че няма да застрелям беззащитен човек в гърба. Не е в мой стил. Когато бях полицай, никога не съм действал по този начин Няма да го направя и сега.

— Майкъл не е опасен. Той не е рецидивист.

— Не ме интересува дали е опасен като женски лос, който защитава малките си, или като екзекутор от мафията. Аз пазя себе си и кучето си и ако това означава да застрелям някого, който ме напада с камък или желязна щанга, няма да се поколебая.

Колер се усмихна леко и Хек се почувства малко глупаво.

— Вижте, той е заложил капани за кучета. Не мога да имам добро мнение за такъв човек.

— Какво е направил? — Усмивката изчезна от лицето на лекаря.

— Заложил е капани. Капани за животни.

— Не. Майкъл не би сторил такова нещо.

— Е, говорете, каквото щете, но…

— Видяхте ли лично такъв капан?

— Знам, че е взел няколко. Още не съм попаднал на тях.

Лекарят помълча, сетне заяви:

— Мисля, че ви използват, господин Хек.

— В какъв смисъл?

Хек беше готов да чуе всякакви обиди, но гласът на психиатъра изведнъж омекна, глас на човек, който е на негова страна и иска да му помогне.

— Адлър знае, че при вида на кучето шизофреникът ще изпадне в паника. Да преследваш човек като Майкъл, е най-неправилното, което може да се направи. Да притиснеш такъв пациент по този начин? Той ще изпадне в паника. Безумна паника. Ще се наложи да го застреляте. Адлър иска всичко да се уреди колкото се може по-безболезнено за него. Четиринайсет хиляди.

Мили Боже. Хек стисна очи, сетне ги отвори точно навреме, за да види блясъка от поредната мълния. В краката му Емил пристъпяше нервно, този човешки разговор му беше дошъл до гуша.

„Взимай парите и бягай. Обади се в банката, дай им тлъстия чек.“

Четиринайсет хиляди щяха да му спечелят отсрочка от още девет-десет месеца. Може би дотогава полицията щеше да намери пари да върне на работа всички служители, съкратени през последните три години. Може би в някоя от трийсет и шестте охранителни фирми, до които Хек бе изпратил молби за работа, щеше да се отвори свободно място.

Може би Джил щеше да се върне с цял куп пари и прозрачната си нощница. Четиринайсет хиляди долара! Той въздъхна:

— Е, господине, разбирам загрижеността ви за пациента и уважавам това. Има обаче и други хора, за които трябва да се мисли. Аз не съм бил полицай просто така. Двамата с Емил имаме всички шансове да заловим този човек. Много по-големи от вашия, дори да говорите за двойни блъфирания и тем подобни.

— Ама той не е опасен. Това никой не го разбира. Вие го преследвате като животно, това го прави опасен.

Хек се засмя:

— Е, вие психиатрите разбирате от разни неща, не се съмнявам. Само че онези двамата, които едва не е убил тази нощ, вероятно няма да са съвсем съгласни с вас.

— Убил? — Очите на Колер проблеснаха, лекарят изглеждаше почти толкова разстроен, колкото когато Хек бе допрял дулото на пистолета си в главата му. — Какво говорите?

— Онези санитари.

— Какви санитари?

— Нападнал ги е близо до Стинсън малко след като избягал. Мислех, че знаете.

— Знаете ли имената им?

— Не, откъде ще ги знам? От болницата в Марсден са. Само това знам.

Колер се отдалечи към колата. Вдигна малкия череп. Потърка го разсеяно в ръце.

— И така — продължи Хек, — страхувам се, че трябва да отхвърля предложението ви.

Лекарят се загледа за момент в нощното небе, сетне се обърна към него:

— Направете ми само една услуга. Ако го намерите, не го заплашвайте. Не го гонете. И каквото и да правите, за Бога, не насъсквайте това псе срещу него.

— Това да не е лов на лисици.

Колер му подаде визитна картичка:

— Това е номерът на телефона в кабинета ми. Ако го откриете, обадете се. Там винаги има човек, който да ми изпрати съобщение. Ще съм ви много благодарен.

— Ако имам възможност, ще се обадя. Само това мога да обещая.

Колер кимна и се огледа в опит да се ориентира.

— Това там шосе № 236 ли е?

— Да.

Трентън Хек се облегна на колата и с лека усмивка изпрати с поглед странния хилав мъж, мръсен като каналджия, с костюм, вратовръзка, скъпо палто и раница, скитащ се по този забутан и пуст селски път.

Роналд Адлър разглеждаше картата на окръг Марсден.

— Пресякъл границата на щата. На кого би му хрумнало? — Гласът му звучеше монотонно, безстрастно. — Масачузетската пътна полиция сигурно ще го хване до половин час. Искам план за действие при най-лошия случай.

— За наградата ли говорите? — осведоми се Питър Грима.

— Каква награда? — сопна се директорът.

— Ъммм. Какво искахте да кажете с „най-лошия случай“?

Адлър явно знаеше много добре отговора, но известно време мълча, вероятно от някакво суеверие, запазило се въпреки медицинското му образование.

— Ако убие полицай или някого другиго. Това имах предвид.

— Е, това е възможно, предполагам — измънка Гримс. — Вероятно.

Адлър отново насочи вниманието си към докладите от Отделение Е.

— Всичко точно ли е?

— Напълно. Гарантирам.

— Хрубек е бил в дома за адаптация, така ли? Колер е провеждал индивидуална психоанализа, а? Тази терапия, с която постоянно досажда на хората?

„И която публикува в най-реномирани научни списания“ — помисли си Гримс, но отговори лаконично:

— Така излиза.

— Препоръките на Националния психиатричен институт. Всички ги знаем. Изискванията за индивидуална психотерапия са пациентите да са млади, интелигентни, да имат периоди на подобрение в миналото. И да са по-скоро в остра фаза на заболяването, не в хронична… О, и да имат някакви успехи в сексуалния живот. Това надали може да се каже за Майкъл Хрубек.

Асистентът едва се сдържа да не отбележи: „Освен ако не наречем изнасилването успех в сексуалния живот.“ Почуди се дали при такива думи шефът ще го уволни, или просто ще се засмее.

— Такъв картон… — Адлър прехвърли няколко страници — … и въпреки това Колер го подлага на терапия. Ясно е, че Колер се проявява като пълен невежа в това отношение. Я да обсъдим нещата. Онази врата отворена ли е? Моята бе. Затвори я, ако обичаш.

Гримс затвори вратата, докато директорът прехвърляше материалите за Хрубек, където бяха отразени плановете на пациента да изтръгне вътрешните органи на лекуващия лекар с голи ръце — процес, описан твърде подробно и издаващ забележителни познания по човешка анатомия.

Когато Гримс отново се отпусна в креслото си, Адлър вече бе затворил досието и се взираше в тавана. Отпусна ръце в скута си, където нагласи нещо. Накрая каза:

— Даваш ли си сметка какво е направил хер доктор Колер?

— Той…

— Знаеш ли за случая с Бъртън Скот Уебли? Бъртън Скот Уебли Трети. Или Четвърти. Не си спомням точно. Знаеш ли за него? Преподават ли ви такива феноменални случаи в… Къде беше завършил?

— Университета „Кълъмбия“, господин директор. Не съм запознат със случая, не.

— „Кълъмбия“. — Адлър провлачи думата с презрение. — Уебли Трети или Четвърти. Бил е пациент в Ню Йорк. Не знам точно къде. Може би в „Кридмур“ или в „Пилгрим“. Да не гадаем за това. Не, чакай. Бил е частен пациент. При „велики“ учени като нашия приятел Зигмунд Колер. Най-изтъкнати доктори. Доктори като за „Кълъмбия“.

— Разбирам.

— Слушай сега, Колер смята, че нашите психиатрични болници са пълни с непризнати таланти. Поети и художници. Неразбрани гении, събрали в себе си просветление и лудост, двете лица на дявола. — Адлър забеляза неразбиращия поглед на асистента си при това лирично отклонение и продължи по същество: — Уебли е бил параноиден шизофреник. С халюцинации. Моносимптомен. Двайсет и осем годишен. Звучи ли ти познато, Гримс? Халюцинациите му били свързани със семейството му. Все някой го преследвал и подобни глупости. Въобразявал си, че баща му и леля му имали кръвосмесителна връзка. Има и документиран случай на содомия. По някаква кабелна телевизия, ако се не лъжа. Веднъж нападнал леля си с вилица. След това го въдворяват принудително. Шоковата терапия с инсулин е много модерна и лекарите му го вкарват в сто и седемдесет коми.

— Мили Боже!

— Когато кръвната му захар достига опасни нива, започват с електрошок за шест месеца. С такъв голям ампераж, че след нея, както се досещаш, той е жив труп.

— Кога било това?

— Няма значение. Малко след като го изключват от контакта, той отива на преглед при главния психиатър и получава нова диагноза. Уебли е в съвършено психическо здраве. И с изключително ясен ум. Доста изненадващо, разбира се, като се има предвид с какви адски смеси го тъпчат. Той е учтив, адекватен, готов да се подложи на нова терапия. Лекарят назначава всякакви възможни изследвания. Уебли се подлага и минава успешно всичките двайсет и пет. Чудотворно изцеление. Случаят е описан в списанието на Американското психиатрично дружество.

— Мога да се досетя какво следва.

— О, нима, Гримс! — Адлър спря развеселения си поглед върху помощника си. — Можеш ли да се досетиш, че след като е освободен, той взима такси до дома на леля си, изнасилва я и я нарязва на парчета, за да търси скрития микрофон, с чиято помощ са събрали доказателства срещу него? Можеш ли да се досетиш, че петнайсетгодишната й дъщеря се прибира точно в разгара на това тършуване и той постъпва по същия начин и с нея? Да се досещаш, че единственото, което спасява осемнайсетгодишния й син, е това, че Уебли заспива сред вътрешностите на момичето? Доста пребледня, Гримс… Нека ти разкажа обаче и края на историята. Това, което е наистина шокиращо: всичко е било планирано. Уебли имал коефициент на интелигентност 146. След като се откачил от лекарствата за промиване на мозъка, той се затворил в библиотеката и научил наизуст всичките двайсет и пет теста, на които трябвало да се яви, и признавам, справил се е отлично.

— Мислите ли, че Хрубек е постъпил по същия начин с Колер? Точно като Уебли?

— Да! Разбира се, че точно това имам предвид! Колер носи цялата отговорност. Пълната отговорност. Смъртта на Калахан и на всички, които ще се простят с живота тази нощ, всичко е по вина на Колер. По негова вина, Пи-тър.

— Да. Разбира се.

— Кажи ми какво мислиш за него.

— Надут долен мръсник.

Адлър остана доволен, че още някой споделя това мнение, но в същото време си спомни колко ненавижда Гримс, че е такъв подлизурко.

— Мисля, че има и още — продължи той. — Защо е толкова заблуден? Колер не е глупав. Каквото и да говори, той не е глупав. Защо?

— Аз всъщност…

— Питър, искам да ми направиш една услуга.

— Вижте, господин директор…

— Да ми свършиш малко детективска работа. Когато наведеше глава да погледне над очилата си, иначе слабият Адлър получаваше заплашителна двойна брадичка.

Тъй като беше късно и му бе писнало от болнични интриги, Питър Гримс реши да бъде искрен:

— Вижте, мисля, че няма да ми е приятно.

— Да ти е „приятно“ ли? — избухна директорът. — Я не ми приказвай тези глупости! Искам да видя страх в очите ти, млади момко. Ти не членуваш в съюза. Ако поискам да ти откъсна топките, ще ги схрускам на момента — и много по-лесно, отколкото мога да изритам онези санитари. Не го забравяй. Слушай сега добре. Искам да поразучиш нещата. Запиши си, ако не можеш да запомниш. Готов ли си? — осведоми се саркастично той, забравяйки за момент, че не говори на прост секретар, а на лекар.

Когато се върна заедно с кучето при спортната кола, Хек бе твърдо убеден, че Хрубек пътува на автостоп с колата на Пътна помощ, отзовала се на сигнала за повредата, или се е качил незабелязано отзад.

Май този път наистина си беше намерил транспорт, помисли си и потрепери от хладния ветрец.

„О, Боже, аз току-що се отказах от почти едногодишна заплата само за да се направя на много справедлив и загрижен за обществото. А ето какво стана. Загубих следата напълно. Какво би направила ти, Джил? Кажи ми, че и ти щеше да му кажеш да си гледа работата.“

Ала не бе така, той го знаеше. На негово място Джил веднага щеше да се затвори вкъщи и да заключи чека на Колер в сейфа си. Досега вече щеше да спи сладко.

С розовата си нощница.

„О, мила…“

Емил изведнъж вдигна глава и подуши въздуха. Обърна се на север към шосе № 236 и се затича натам. Хек го последва, като отпусна каишката.

„Какво става?“

Вятърът подухна отново и Емил продължи да тича.

Хек погледна асфалта и ядосано присви очи.

— По дяволите! За това не се бях сетил. Велосипед!

Хек накара кучето да спре, огледа асфалта и откри следа от колело, водеща с леко криволичене от колата към главното шосе. Беше много широка — велосипедистът сигурно тежеше над сто и двайсет килограма.

Най-сигурното доказателство обаче бе Емил, който държеше главата си вирната високо. Когато кучето вдигне така нос и премине от следене на миризма по земята в душене на въздуха, това е ясен признак, че преследваният се движи с велосипед или мотоциклет. Вероятно допреди вятърът да задуха от север, се бяха намирали все по посока на вятъра спрямо целта. Емил размърда уши и запристъпя нервно, готов да се втурне напред.

Хек нямаше намерение да се бави. Следенето на миризма по въздуха е най-трудно и дори най-слабият полъх на неподходящ вятър може да го направи невъзможно.

Той прибра пистолета си и хвана здраво червената каишка на Емил.

— Търси, Емил, търси!

Кучето се затича по пътя. Отново бяха на следата.

„Какво се е променило?“

Застанала на брега на езерото недалеч от терасата, Лиз се почувства объркана. Това място изглеждаше едновременно познато и чуждо. Накрая тя разбра причината. Нивото на езерото се беше вдигнало толкова, че формата на бреговете се бе променила. Една красива туфа тръстики сега беше наводнена, а каменистите островчета по средата, разположени като звездите в съзвездието Орион, вече ги нямаше — бяха напълно залети.

Тя отново се зае с работата си.

Двете жени се бяха отказали от бента, сега изграждаха нова защитна стена по-близо до къщата, трупаха торби с пясък между канавката и ливадата. Дори водата да прелееше през бента, тази импровизирана дига щеше да й попречи да достигне къщата. Освен това, размишляваше Лиз, двете нямаше да се справят с пренасянето на няколко тона пясък през бавно пълнещата се канавка.

Порша пълнеше торбите, а тя ги влачеше или ги носеше до импровизираната барикада. От време на време поглеждаше сестра си. Пръстените и кристалната огърлица вече не се виждаха и деликатните й ръце и късите, съвършено оформени яркочервени нокти на Порша бяха скрити в брезентови ръкавици. Носеше спортна шапка на „Ред Сокс“ от Бостън.

Порша съсредоточено гребеше пясък с лопатата и го изсипваше в торбите. Тъй като години наред се бе трудила в градината, Лиз смяташе, че е физически по-силната. Сега обаче виждаше, че Порша не й отстъпва. Предполагаше, че това се дължи на ежедневните тренировки на сестра й във фитнес залите и по тенискортовете. От време на време младата жена спираше и сваляше ръкавиците си, сетне отново се захващаше за работа. Веднъж се загледа към гората, уви един кичур коса около пръста си и лапна крайчето му. Лиз бе забелязала този навик, появил се вероятно наскоро.

Ала в крайна сметка откъде можеше да знае дали навикът е отскоро, или не. Тя не знаеше почти нищо за живота на сестра си. Младата жена бе напуснала родния дом на осемнайсет години. Връщаше се рядко, а и когато идваше, обикновено оставаше само за една нощ. Почти винаги прекарваше съботите и неделите с гаджета или с колеги. Празнуването на Коледа в някой далечен хотел, колкото и романтично да бе, не привличаше особено Лиз. През летните ваканции от колежа Порша предпочиташе да пътува с приятелки или да си намира сезонна работа в града. Когато се отказа от следването, младата жена заряза апартамента си в Бронксвил и се премести в Манхатън. По онова време Лиз работеше в гимназията на Риджтън и живееше в малка къща под наем в Рединг. Надяваше се, че след напускането на „Сара Лоурънс“ сестра й ще се върне в провинцията. Но Порша отхвърли предложението с усмивка, сякаш беше пълна лудост. Изтъкна, че трябвало да се премести в Ню Йорк. Време било да стане „гражданка“.

Лиз си спомни как се беше чудила какво означава този израз и защо сестра й смята това за толкова належащо.

Питаше се какво ли е да си „гражданка“. Как прекарваше времето си Порша? Флиртуваше ли с шефа си? Плетеше ли интриги? Какво вечеряше? Откъде купуваше сапуна си за пране? Смъркаше ли кокаин на събирания при приятели? Имаше ли любимо кино? На какви филми се смееше? Кой вестник четеше сутрин? Само с мъже ли спеше?

Лиз се опита да си спомни кога за последен път е имала възможност да разговаря с Порша. Струваше й се, че това беше непосредствено преди смъртта на майка им.

Въпреки че „да разговаря“ надали беше най-подходящата дума.

Седемдесет и четири годишната Рут л’Оберже научи за болестта миналия август и веднага се вживя в ролята на умираща — и нищо чудно, тя бе родена актриса. Висшето бостънско общество, от което произхождаше, я беше научило на стоицизъм, годините — на фатализъм, съпругът й — да очаква винаги най-лошото. Ролята всъщност бе само вариация на сдържаната, сериозна жена, каквато играеше от години. Жестоката болест просто беше заместила жестокия съпруг (Андрю вече бе приключил безславно жизнения си път в един клозет на „Бритиш Еър“).

Преди заболяването вдовицата Л’Оберже не можеше да си намери място. Постоянно търсеше някакво бреме. Сега отново бе в стихията си.

Когато си купуваше дрехи, тя не избираше любимите си цветове — бежово, сиво, сивкавожълто, — а предпочиташе пъстротата на цветята, които отглеждаше — червено, яркожълто, смарагдово. Носеше ярки тюрбани, не шалове или перуки, а веднъж — за най-голяма почуда на Лиз — нахълта в отделението за химиотерапия, обръщайки се към младите сестри с думите: „Здравейте, пиленца, посрещнете мамчето!“

Малко преди края настроението й стана мрачно и тя се укроти — най-вече при мисълта (поне така изглеждаше) за наближаващата безславна смърт. Именно в този период тя имаше навика да описва разговорите с мъртвия си съпруг с такива подробности, че Лиз я побиваха тръпки. „Мама само си въобразява“ — опитваше се да убеди себе си и Оуен вечер на терасата.

Разбира се, че си въобразяваше.

Въпреки това разказите на майка й продължаваха да смразяват кръвта й.

Мислеше, че болестта на майка им може би ще сближи двете сестри. Тук обаче се лъжеше. Докато госпожа Л’Оберже бавно гаснеше, Порша прекарваше съвсем малко повече време в Риджтън от обикновено.

Лиз се ядосваше от това пренебрежение и веднъж — когато с майка си отидоха в града за среща в „Слоун Кетъринг“ — реши да се скара със сестра си. Порша обаче го предотврати. Тя подреди едно от помещенията в жилището си като болнична стая и настоя Лиз и Рут да останат при нея за няколко дни. Отмени всичките си ангажименти, взе си неплатен отпуск и дори купи готварска книга за раково болни. Лиз все още си спомняше комичния образ на младата жена, застанала разкрачена и разрошена насред кухнята, ръсейки навсякъде брашно и нарязани зеленчуци, докато търсеше готварските прибори.

Така скарването не се състоя. Въпреки това, след като Рут се прибра у дома, бремето на смъртта отново се стовари върху Лиз. Оттогава обаче бе минало много време и тя беше простила на сестра си. Лиз дори се радваше, че само тя е присъствала на последните мигове на майка им — предпочиташе да не споделя с никого тези моменти. Винаги щеше да помни изненадващата сила, с която майка й хвана ръката й, преди да се пресели в отвъдното. Три последователни стискания като код от морзовата азбука.

Сега Лиз изведнъж установи, че не й достига въздух, че при тези спомени е започнала да работи още по-ожесточено. Тя спря и се облегна върху торбите, натрупани вече по три една върху друга.

Затвори очи за миг и гласът на сестра й я стресна.

— Е. — Порша заби лопатата в пясъка. — Мисля, че е време да попитам. Каква е истинската причина да ме повикаш?

14.

В краката на сестра си Лиз преброи седем торби, готови за натрупване върху дигата. Порша напълни още две и продължи:

— Нямаше нужда да идвам заради прехвърлянето, нали? Можех да участвам и без да напускам града. Така каза Оуен.

— Не си идвала отдавна. Пък и аз не ходя много често в града.

— Ако имаш предвид, че не се виждаме много често, е, това наистина е така. Само че ти си намислила още нещо, нали? Не само да поговориш с малката си сестра.

Лиз не отговори и изчака поредната торба да бъде напълнена с мокър пясък.

— Какво е това — продължи Порша. — Сдобряване ли?

Лиз не обърна внимание на обидно насмешливия й тон.

Хвана торбата, занесе я до дигата и я тръсна отгоре.

— Какво ще кажеш да си починем пет минути? — предложи.

Порша напълни поредната торба, заби лопатата в пясъка и свали ръкавиците си, огледа едно червено петно върху показалеца си. Седна до сестра си върху ниската стеничка.

След малко Лиз добави:

— Смятам да се откажа от преподаването.

Това не изненада особено сестра й:

— Никога не съм те виждала като учителка.

„А като каква точно ме е виждала?“ — запита се Лиз. Тя предполагаше, че Порша си има изградено мнение за кариерата й — а и за целия й живот, — но не можеше да си представи какво може да бъде то.

— Преподавателската работа е добра за мен. Доставя ми удоволствие. Мисля обаче, че е време за промяна.

— Вече си богата жена. Можеш да живееш само от рентата.

— Е, няма да напусна просто така.

— Защо? Стой си вкъщи и се грижи за градината. Гледай телевизия. Има и по-лоши начини да прекараш живота си.

— Знаеш ли разсадника на Лангдел?

— Не. — Младата жена присви очи, поклати глава. — А, чакай, онова място край шосе № 236 ли беше?

— От време на време сме ходили там. С мама. Пускаха ни да поливаме цветята в парниците. Помниш ли?

— Смътно. Имаше купища щайги с лук.

Лиз се засмя:

— Това бяха луковици на цветя.

— Да. Още ли е там?

— Продава се. Разсадникът и една фирма за озеленяване.

— Господи, гледай.

Порша се взираше към другия край на езерото. Водата бе вдигнала един малък хангар за лодки от основите му. Призрачната бяла конструкция от изгнил талашит потъна плавно.

— И без това беше за събаряне. — Лиз кимна към бараката. — Това спестява няколко долара на данъкоплатците. Та, говорех ти за разсадника… — Потърка длани. — Смятам да го купя.

Порша кимна. Отново бе увила кичур златиста коса около пръста си и смучеше крайчето му. На оскъдната светлина лицето й изглеждаше мъртвешки бледо, а устните й — черни. Беше ли си сложила червило, преди да дойде да пълни торби с пясък?

— Имам нужда от партньор — изрече бавно Лиз. — И предпочитам теб.

Порша се засмя. Беше красива жена и имаше способността за секунди да се превръща в най-прекрасното и сладко същество на света. Често обаче се смееше с дълбок гърлен смях, който напълно унищожаваше всякакъв чар. Правеше го в случаи като този, когато не одобряваше нещо, но оставяше другите да се досетят сами за това.

Лиз се изчерви.

— Аз не разбирам нищо от бизнес, финанси, маркетинг, такива неща. Ти си специалист.

— Аз търгувам с информационни средства, Лиз. Не съм магнат.

— Знаеш повече от мен в тази област. Винаги си говорила, че искаш да излезеш от рекламния бизнес. Миналата година смяташе да отвориш бутик.

— Всеки в рекламния бизнес говори, че иска да напуска и да отвори бутик. Ти и аз в бизнеса…

— Сделката е добра. Лангдел почина миналата година и жена му не може да се занимава с разсадника. Продава всичко за три милиона. Само земята струва два. В момента лихвите за заеми са много изгодни. И Ейнджи е готова да финансира част от предприятието, стига при фалит да получи милион и половина.

— Решила си го сериозно, нали?

— Нуждая се от промяна, Порша. Обичам цветята и…

— Не, за теб лично не съм се съмнявала. Имах предвид, че говориш сериозно за нашето партньорство. Да работим заедно.

— Разбира се. Ти ще се занимаваш с финансовата страна, а аз — с производството. Това не ти ли се струва истински професионално?

Порша се взираше в купчината торби, които бе напълнила. Вдигна една и веднага я пусна.

— Тежки са, а? — установи задъхано. — Може би не трябва да ги пълня толкова.

— Имам много идеи. Ще разширим старата градина и ще построим специална оранжерия за рози. Можем дори да организираме лекции, прожекции, курсове по хибридизиране. Как да направим първата си градина. Ти познаваш хора във филмовия бизнес. Ако работим добре, ще постигнем големи успехи.

Порша помълча, сетне отбеляза:

— Всъщност смятах да зарежа сегашния бизнес в началото на следващата година. Веднага щом получа дивидентите.

— Наистина ли? Точно — тогава смятам и аз да купя разсадника. През февруари или март.

Младата жена побърза да поясни:

— Не, мисля само да си взема една-две години почивка и през това време изобщо да не работя.

— О! — Лиз изправи една торба. — И какво ще правиш?

— Ще пътувам. Искам да се науча да карам уиндсърф. Демонът на моретата.

— Просто така… да не правиш нищо?

— Говориш като мама.

Лиз прикри гнева си:

— Не, просто съм изненадана.

— Може би ще мина през Европа. Миналия път трябваше да се ограничавам. И, Боже мой, онези екскурзии с мама и татко… Истински ад. С хер Л’Оберже от Гестапо за екскурзовод: „Хайде, момичета, какво вършите там? Лувърът затваря след два часа. Порша, не смей да гледаш така онези момчета…“ Ами ти, ха, ти сигурно си единственото дете на света, което си е легнало, без да вечеря, защото не е искало да си тръгне от… какво беше онова място?

— Паркът със скулптурите в музея на Роден — отвърна с лек смях Лиз. — Жертва на световната култура на седемнайсет.

След кратко мълчание Порша каза:

— Не мисля, Лиз. Няма да стане.

— Само година. Опитай се. Ако не ти хареса, можеш да продадеш дела си.

— Мога и да загубя всичко, нали?

— Да, предполагам, че можеш. Аз обаче няма да те измамя.

— Какво мисли Оуен?

„А, дойдохме си на въпроса.“

— Има известни резерви.

Всъщност това едва не разруши брака им. Лиз започна да крои планове за разсадника малко преди смъртта на майка си, когато стана ясно, че двете сестри ще наследят сериозни суми. Оуен искаше да вложи парите в ценни книжа, да наеме няколко юристи и да се премести в нова кантора. Твърдеше, че така ще имат най-добра възвръщаемост на средствата.

Тя обаче беше категорична. Парите бяха нейни и разсадникът идеално я устройваше.

Ако не този на Лангдел, щеше да вземе някой друг в околността. Като практичен човек той състави цял списък с възражения.

— Ти си луда, Лиз. Разсадник. Това е сезонна работа. Зависи от времето. При озеленяването се получават много рекламации. Ще имаш проблеми с нелегалните работници… Ако искаш градина, ще разширим тази. Ще повикаме архитект, можем…

— Искам да работя, Оуен. За Бога, карам ли те да си стоиш у дома и да четеш учебници по право за удоволствие?

— С адвокатската професия човек може да се изхранва — тросна се той.

Колкото повече спореше обаче, толкова по-настоятелна ставаше тя.

— За Бога, Лиз! Така в най-добрия случай ще печелиш по няколко хиляди годишно. По-изгодно е да вложиш парите в банка.

Тя разтвори един брой на „Мъни“:

— Тук има статия за най-изгодните предприятия. Погребалните бюра са на първо място. Аз не искам погребално бюро.

— Стига си се инатила! В банката парите поне ще са на сигурно място. Всичко ли искащ да рискуваш?

— Госпожа Лангдел ми показа счетоводните си книги. От петнайсет години са все на печалба.

Той замълча заплашително. Сетне изсъска:

— Значи вече си говорила с нея, без да се посъветваш с мен?

След малко тя призна, че го е направила.

— Не помисли ли първо да го обсъдиш с мен?

— Не съм й обещавала нищо.

— Още не си взела парите, а вече се чудиш как да ги пропилееш.

— Това е мое наследство, Оуен.

Тук би трябвало да избухне семеен скандал: „Твои значи? Твои, а? Аз те подкрепих, когато учителите стачкуваха…“ „Когато загуби онзи клиент преди две години, именно учителската ми заплата ни измъкна от блатото…“ „Аз върша всичката адвокатска работа за семейството безплатно…“ „През всички онези месеци, когато не можехме да си плащаме тока, защото се записа в проклетия клуб…“

Оуен обаче не изневери на себе си. Замълча и излезе. Грабна старата си 22-калиброва пушка и отиде в гората да стреля по консервени кутии, зайци и катерички.

Лиз остана сама няколко часа. Слушаше далечните гърмежи и си припомняше студенината в очите му, преди да излезе. И в продължение на няколко часа тя не спря да се пита дали не е загубила съпруга си.

Когато се върна обаче, той бе спокоен. Последното, което каза за разсадника, беше:

— Съветвам те да не го правиш, но ако въпреки всичко си решила да продължиш, искам аз да се занимавам с цялата юридическа дейност.

Тя му благодари, но за да се уталожи гневът му, трябваше да минат няколко месеца.

Сега Лиз понечи да разкаже на сестра си за тревогите на Оуен, но Порша не се интересуваше. Тя поклати глава:

— Не.

След кратко мълчание Лиз попита:

— Защо?

— Още не съм готова да се разделя с големия град.

— Няма да се наложи. Аз ще върша ежедневната работа. Ще се виждаме по два пъти в месеца. Може ти да идваш, а може и аз да те посещавам в града.

— Наистина имам нужда от почивка за известно време.

— Поне помисли. Моля те — възкликна задъхано Лиз в лицето на сестра си, бледо и неясно в мрака.

— Не, Лиз, съжалявам.

Ядосана и обидена, Лиз вдигна една пълна торба и я пусна в края на стеничката. Обаче не прецени разстоянието и тя цамбурна в езерото.

— Мамка му! — изруга Лиз и се опита да извади торбата, но тя беше потънала дълбоко.

Порша отново уви кичур коса около пръста си. Сестра й се изправи и попита:

— Каква е истинската причина?

— Лиз.

— Как щеше да реагираш, ако ти бях казала, че искам да купя бутик на Медисън Авеню?

Порша стисна устни, но Лиз настоя:

— Какво ще кажеш, ако поискам да обикаляме заедно Европа, да се храним в луксозни ресторанти и да дегустираме вина? Как ще реагираш, ако ти кажа: „Хайде да отворим училище по уиндсърфинг“?

— Лиз, моля те.

— По дяволите! Заради „Индиан Лийп“ ли е всичко? Кажи?

Порша се обърна рязко към нея:

— О, Господи, Лиз.

Тя замълча. Повърхността на езерото внезапно се освети от чудовищна зеленикава мълния далеч над хоризонта на запад. Тя изчезна зад тъмните облаци.

— Никога не сме говорили за това — рече накрая Лиз. — От шест месеца не сме проронили една думичка. Това просто ни разделя.

— По-добре да привършваме тук. — Порша хвана лопатата. — Тази мълния показва, че бурята ще се разрази всеки миг.

— Моля те! — прошепна сестра й.

Чу се тътен и двете се обърнаха, за да видят как хангарът изчезва напълно под повърхността. Порша не каза нищо и отново загреба с лопатата.

Лиз остана на брега на езерото, загледана към другия му край.

След потъването на хангара зад него сред дърветата се беше появил неясен бял силует. За момент й заприлича на стара жена, накуцваща бавно към езерото. Тя примигна и излезе още малко напред. Жената куцаше така, сякаш изпитваше силна болка.

Сетне, също като хангара, това видение се спусна от брега във водата и изчезна под неподвижната, черна като оникс повърхност. Вероятно беше парче брезент, завързано за някоя летва. Нямаше никаква жена, никакъв призрак!

Всичко бе плод на въображението й.

В нощта, когато Ейбрахам Линкълн умрял след много часове мъки с ужасна рана сред мократа му от пот гъста коса, луната, показала се над облаците на Източните Съединени щати, била кървавочервена.

Това необичайно явление бе потвърдено от различни източници, между които и един фермер от Илинойс. На 15 април 1865 година този човек стоял насред току-що засятата с царевица нива; погледнал към искрящото небе, забелязал алената луна и свалил сламената си шапка в знак на уважение, защото разбрал, че на хиляди километри от него един велик живот е достигнал своя край.

Тази нощ нямаше луна. Хрубек въртеше педалите на велосипеда по шосе № 236 под облачното и неспокойно небе. Това бе тежко физическо усилие. Той обаче вече беше свикнал с велосипеда и напредваше уверено като състезател в „Обиколката на франция“. Все пак при всяка поява на светлина пред или зад него спираше и залягаше край пътя. Оставаше скрит сред храсти или дървета, докато колата отминеше, сетне отново яхваше велосипеда и продължаваше да върти като обезумял на най-ниската скорост — не знаеше как да превключи на по-висока.

Една мигаща светлина го стресна. Той погледна от другата страна на полето и забеляза полицейска кола, която обикаляше бавно около някаква тъмна постройка, фаровете й угаснаха и колата продължи на изток. Тревогата му понамаля и той продължи да върти педалите. Замисли се за първия си сблъсък с полицията.

Тогава Майкъл Хрубек бе на двайсет години; арестуваха го за изнасилване.

Младият мъж учеше в частен колеж в щата Ню Йорк, в район, доста красив в разгара на лятото, но иначе сив и безличен като градчето и нивите, заобикалящи университетския комплекс.

Макар че беше саможив и нямаше точно определени интереси, през първия семестър Майкъл се справяше добре в учението, особено с двата курса по американска история. Между Деня на благодарността и Великден обаче ставаше неспокоен. Не бе в състояние да се съсредоточи и дори най-елементарните задачи го затрудняваха — за кое да учи по-напред, къде да обядва, дали да си измие зъбите, преди да ходи по нужда, или след това. Прекарваше дълги часове в зяпане през прозореца на стаята си.

Тогава бе почти толкова едър, колкото и сега, с дълга къдрава коса, рунтави, сключени вежди и кръгло лице, което за всеобщо учудване изглеждаше добродушно, стига да не се засмее. Когато го правеше, изражението му ставаше злобно. Нямаше приятели.

Затова Майкъл остана изненадан, когато в една мартенска неделя чу тропане на вратата си. Не се беше къпал няколко седмици и почти месец носеше едни и същи дрехи. Никой не си спомняше, най-малкото той, кога за последно е чистил стаята си. Съквартирантът му отдавна бе избягал в апартамента на приятелката си, дезертиране, което дойде много добре на Майкъл, защото беше сигурен, че другият младеж го снима тайно, докато спи. Тази неделя той бе прекарал два часа на бюрото си да чете „Любовната песен на Дж. Алфред Пръфрок“ от Т. С. Елиът.

— Здрасти, Майк.

— Кой е?

Посетителите бяха двама студенти, третокурсници, които живееха в същото общежитие. Майкъл застана на отворената врата и ги загледа подозрително. Те се усмихнаха с престорена добронамереност и се поинтересуваха как е. Той продължи да ги гледа, без да каже нищо.

— Майки, много се преуморяваш. Ела. В читалнята има купон.

— Има и ядене, ела.

— Имам да уча! — оплака се той.

— Не, не, ела… Да се забавляваме. Много бачкаш мой човек. Долу има кльопачка.

Е, Майкъл наистина обичаше да си похапва. Хранеше се обилно по три пъти на ден, а през останалото време постоянно дъвчеше нещо. Освен това бе свикнал да изпълнява желанията на другите хора; ако не го направи, ако им откаже, започваше да се разкъсва от жестока тревога. Какво щяха да си помислят за него? Какво щяха да кажат?

— Може да дойда.

— Хей, страхотно. Идвай с нас!

Майкъл неохотно последва двамата младежи по коридора към общото помещение на общежитието, където кипеше щур купон. Когато минаваха покрай едно тъмно спално помещение, спътниците му спряха и го пуснаха да мине пред тях. Изведнъж се извъртяха и го избутаха в стаята, затръшнаха вратата и я заключиха.

Майкъл изрева от ужас, задърпа отчаяно дръжката. Препъна се, потърси ключа на лампата, но не го откри. Изтича при прозореца, смъкна щорите и тъкмо се канеше да счупи стъклото и да изскочи на двора, когато забеляза, че не е сам. Беше виждал момичето на едно или две събирания. Беше студентка първа година — дебелана с кръгло лице и много късо подстригана къдрава коса. Имаше дебели глезени и носеше десетина гривни около китките си, напомнящи за свински джолани. Беше пияна, просната на леглото и с пола, вдигната чак до кръста. Отдолу нямаше гащи. В едната си ръка държеше чаша, в която имаше портокалов сок с водка. Очевидно бе дошла в съзнание само колкото да повърне и отново беше припаднала.

Майкъл се наведе и я заоглежда. Видът на женски полови органи (първият му сблъсък с интимната анатомия на жената) и вонята на алкохол и повръщано го изпълниха с панически страх.

— Какво правиш с мен? — изкрещя той на безжизненото момиче и отново се хвърли върху вратата; ударът прокънтя в цялото общежитие. В коридора отвън отекна кикот. Майкъл се хвърли на леглото. Паниката стегна гърдите му, от всяка пора на тялото му се лееше пот. След малко съзнанието му изключи и пред очите му притъмня.

Следващото, което почувства, бе грубата хватка на двама мъже от охраната, които го вдигнаха безцеремонно на крака. Момичето, дошло вече в съзнание, дърпаше полата си надолу и пищеше. Панталоните на Майкъл бяха разкопчани и членът му висеше безпомощно, одран и разкървавен от ципа.

Майкъл не си спомняше какво е станало. Студентката твърдеше, че тъкмо си била легнала, имала грип. Когато отворила очи, заварила Майкъл върху себе си, готов да я обладае въпреки отчаяната й съпротива. Извикаха полицията, известиха родителите. Майкъл прекара нощта в ареста под зорките очи на двама много неспокойни полицаи, неподготвени да пазят затворник, който не спира да ги наблюдава и да повтаря, че са „мъртви шибаняци“, ако не му донесат някакъв учебник по история от стаята му.

Доказателствата бяха противоречиви. Въпреки че във и около влагалището на момичето бяха намерени следи от три различни лубриканта за презервативи, Майкъл не беше носил такова средство в момента на залавянето; в стаята също нямаше. Адвокатът на защитата твърдеше, че момичето само е извадило пениса на Майкъл от панталона му и е симулирало изнасилване, за да не признае, че е обслужвало цял куп момчета — теория, която, макар и не особено лицеприятна, можеше да се стори най-правдоподобна на съдебните заседатели.

От друга страна, имаше няколко свидетели на престъплението, включително самото момиче. Освен това Майкъл бе заплашвал или просто гледал свирепо половината от студентите в общежитията — и особено жените.

Най-тежкото доказателство обаче бе самият Майкъл Хрубек — як, намръщен младеж, два пъти по-едър от момичето, хванат (както прокурорът повтаряше с най-голямо удоволствие) със смъкнати гащи. Като капак на всичко след инцидента Майкъл стана неадекватен и сипеше наляво и надясно обидни епитети. Изправянето му на свидетелското място бе истинска катастрофа. Адвокатът успя да му издейства условна присъда, при положение че напусне учебното заведение и доброволно постъпи в една щатска болница, където да се подложи на лечение за серийни изнасилвачи.

След шест месеца той бе освободен и се върна в родната си къща.

В Уестбъри границите между разум и лудост скоро започнаха да се размиват. Един ден, есента след изнасилването, Майкъл заяви на майка си, че иска да се върне в колежа.

— Ще уча само история — добави. — Горко им, ако не ми позволят. А, и искам да стана свещеник. Няма да уча нищо друго. Никаква ма-те-ма-тика, никакъв английски, никаква_ ал-ге-бра_! Направо забрави! Искам да уча само история.

Майка му, удивена от искането му, се изсмя:

— Да се върнеш в колежа ли? Сериозно? Я се виж, бе! Знаеш ли какво си направил на онова момиче?

Не, Майкъл не знаеше какво е направил. Нямаше ни най-малка представа. Спомняше си само, че мръсницата беше излъгала и заради нея се наложи да се откаже от любимите си уроци по история.

— Тя е курва! Лъжкиня! Защо да не мога да се върна? Не съм ли достатъчно модерен, за да ходя в колеж? А, не съм ли? Свещениците са много модерни. Някой ден ще напиша историческа книга за тях. Те често чукат малки момченца, нали знаеш?

— Марш в стаята! — изкрещя яростно майка му.

И той — двайсетгодишен мъж планина — избяга като пребито псе.

Оттогава често й натякваше:

— Моооля тееее. Искам да се върна на училищееее!

Обещаваше да учи усърдно и да стане шибан свещеник, за да е доволна. Обещаваше й да си сложи корона от бодли върху проклетата глава и да възкресява хората.

— Исус е носил трънен венец, защото е възкръснал3 — обясни й веднъж. — Точно затова розите са бодливи.

— Ще се махна оттук, Майкъл — изкрещя тя.

— Ще избя-гаш ти от мен, а? Къде ще избя-гаш-ти? На урок по матема-тика? Ще носиш ли гащи, когато някой поп ти го на-тика?

Майка му излезе. Тя вече не го наричаше „мое храбро войниче“. И ноктите й вече не бяха червени като огънчетата на горящи цигари, и гримът около очите й беше размазан по хлътналите й бузи.

„О, мамо, какво си сложила? Свали тази шапка. Свали тази корона. Всичките тези шибани бодли! Това не ми харесва, ни най-малко. Моля те! Извинявай за онова, което казах за теб и войниците. Моля те, моля те, моля те, свали я!“

Така изключително развълнуваният Майкъл Хрубек въртеше педалите с трийсет километра в час по шосе № 236, напълно погълнат от спомените — и точно заради тях не чу полицейската кола, тъмна и безшумна, промъкнала се на три метра от задния калник на велосипеда. Едва тогава светлините и сирената се включиха.

— О, Господи, Господи, Господи! — изкрещя Хрубек.

Паниката разтърси цялото му тяло.

От високоговорителя прозвуча глас с пращене като от фойерверки:

— Хей ти! Спри велосипеда и слез.

В тила на Хрубек се насочи силен прожектор.

„Ченгета! — помисли си той. — Агенти! ФБР!“ Хрубек спря и полицаите слязоха от колата си.

— Слизай, младежо.

Хрубек слезе тромаво от колелото. Полицаите се приближиха предпазливо. Единият прошепна:

— Цяла планина. Огромен е.

— Покажи ни някакъв документ.

„Шибани шибаняци конспиратори“ — помисли си Хрубек.

— Вие федерални агенти ли сте? — попита учтиво.

— Агенти ли? — подсмихна се единият. — Не, обикновена полиция. От Гъндърсън.

— Елате насам, господине. Имате ли шофьорска книжка?

Хрубек седна с гръб към полицаите и наведе глава.

Двамата мъже се спогледаха, без да знаят как да действат. Хрубек ги обърка съвсем, като закрещя:

— Тооолкова съм изплашен! Той ми взе всичко. Удари ме по главата с камък. Вижте ми ръката. — Вдигна ожулената си ръка. — Търсех помощ.

Те продължиха към него, но останаха на безопасно разстояние.

— Някой ви е нападнал? Ранен ли сте? Ако може само да покажете някакъв документ…

— Той ли е? — попита единият.

— Искаме само да видим някакъв документ. Шофьорска книжка. Каквото и да е.

— Той ми взе портфейла. Всичко взе.

— Ограбили ли са ви?

— Бяха няколко човека. Взеха ми портфейла и часовника. Часовникът — обясни тържествено Хрубек — ми е подарък от мама. Ако пазехте по-добре пътищата, можеше да предотвратите това сериозно престъпление.

— Съжалявам за това нещастие, господине. Бихте ли ни казали името и адреса си…

— Джон У. Бут, така се казвам.

— Не очаквах такова нещо — сподели единият полицай пред другия, сякаш говореха пред бебе.

— В съобщението пишеше, че е безопасен.

— Може, ама е огромен.

Единият полицай се приближи още. Хрубек се разтресе и заплака.

— Ще сме ти много благодарни, ако станеш, Джони, само ела в колата. Хората в болницата се тревожат за теб. Ние искаме да те върнем там. — Полицаят добави успокоително: — Не искаш ли да се прибереш вкъщи? Да хапнеш сладкишче с мляко? Хубав ябълков сладкиш?

Той спря зад Хрубек, насочи фенер към празните му ръце, сетне към съвършено голата му и леко синееща глава.

— Благодаря ви, господине. Всъщност, като споменахте, аз наистина искам да се върна. Онова място започва да ми липсва.

Хрубек се обърна и се усмихна любезно; протегна бавно ръка, сякаш да се ръкува с полицая. Полицаят също се усмихна (изненадан от поведението на младежа) и стисна дебелата длан на лудия. Твърде късно си даде сметка, че истинската цел на Хрубек е да счупи китката му. Костта изпука. Полицаят изкрещя и се свлече на колене, фенерът издрънча до него. Партньорът му посегна към пистолета си, но Хрубек вече бе насочил откраднатия колт към него.

— Добър опит — обяви с широка усмивка. — Хайде, хвърли това, хвърли го!

Полицаят се подчини.

— О, Боже!

Хрубек извади оръжието на ранения му колега и го захвърли надалеч. Полицаят се превиваше на земята и стискаше китката си.

— Виж, човече — замоли другият, — с това ще си навлечеш само неприятности.

Хрубек загриза един от ноктите си, сетне погледна полицаите:

— Не можете да ме спрете. Аз мога. И ще го направя, ще го направя бързо!

Тези думи прозвучаха като безумен боен вик. Той размаха юмруци над главата си.

— Моля ти се, младежо, остави този револвер. — Гласът на ранения полицай му изневери и носът му потече. — Нищо не е станало. Никой не е пострадал.

Хрубек се обърна победоносно към него:

— О, добър опит, ченге. Само че тук грешиш. Всички са пострадали. Всички, всички, всички! И това още не е краят.

Оуен Ачисън спря джипа си до една голяма прясно изорана нива край шосе № 236 на около единайсет километра от високото скалисто възвишение, където бе лежал Хрубек. Както очакваше, откри дълбоки следи, знак, че беглецът се движи успоредно на пътя. От дълбочината им и разстоянието между тях личеше, че Хрубек или върви бързо, или тича.

Оуен спря на една и използва телефонния й автомат, за да се обади в „Марсден ин“. Оттам му казаха, че госпожа Ачисън и сестра й са се обадили да съобщят, че ще закъснеят. Все още не бяха отишли.

— Ще закъснеят ли? Каза ли защо?

— Не, господине, не каза. Да им предам ли нещо, ако дойдат?

Оуен се поколеба. Замисли се дали да не й остави закодирано съобщение. Да й съобщи, че посетителят се движи на запад и да не се обажда на никого, но… Имаше прекалено голям риск чиновникът да не го предаде правилно.

— Не, ще ги потърся вкъщи — отвърна.

Там обаче никой не вдигна телефона. Сигурно ги беше изпуснал за малко. Щеше да им се обади в хотела по-късно.

Нощта бе станала още по-тъмна, небето беше покрито с облаци, застудяваше. Той използваше фенерчето пестеливо, само когато му се стореше, че е видял някаква следа, а дори и тогава го доближаваше до самата земя, преди да го включи. След това продължаваше, но бавно, много бавно. Всеки войник знае, че преследваният винаги има по-голямо предимство.

Оуен пада на няколко пъти, след като се спъваше или в някоя тел, или в корени. Падаше тежко и винаги се извърташе в последния момент, за да посрещне удара с рамо — никога не рискуваше да си счупи китка или пръст. Не видя повече капани. Само на едно място се отчая. Следата изчезна съвсем. Това стана сред широко поле, десетина декара трева, оградени отвсякъде с гъста гора. Оуен се намираше на около двеста метра от шосе № 236. Застана на средата на това празно място и се огледа. На юг се виждаше понижение в скалистите хълмове, предоставящо лесен достъп към по-гъсто населените части на окръга. Оттам често минаваха товарни влакове и беше възможно Хрубек да се е качил на някой. А можеше просто да е продължил към Бойлстън, където спираха и влакове, и автобуси.

Обезсърчен, Оуен тръгна безцелно през полето, като спираше от време на време да се ослуша за стъпки, но чуваше само сови, далечни клаксони или зловещата тишина пред наближаваща буря. След десет минути лутане той забеляза леко проблясване през дърветата на запад. Инстинктивно се насочи натам. При кленовата горичка се приведе и така бавно се промъкна към младите дръвчета, за да надникне между листата им. Бутна с револвера си няколко покрити с роса клонки и затаи рязко дъх от студените капки, които се поръсиха по врата и лицето му.

Оуен обикаляше около старото Ем Джи и оглеждаше земята. Подритна белия животински череп. Веднага позна, че е на пор. На пътя и в отбивката имаше десетки следи от обувки и гуми. Някои напомняха тези на Хрубек, но бяха твърде замазани от дошлите след него. Имаше кучешки следи и Оуен се почуди дали преследвачите все пак не са усетили, че лудият е тръгнал на запад. Животното обаче беше само едно, не три, както в началото на хайката.

Той отново обиколи колата, после слезе в храстите наблизо. Не видя никакви следи от Хрубек. Върна се при колата. Този път забеляза багажника за колело, но веднага отхвърли вероятността Хрубек да открадне велосипед. Кой беглец, размишляваше, ще вземе да върти педалите насред главното шосе?

Да, обаче… Майкъл Хрубек беше луд със своя собствена логика. Велосипед? Защо не? Оуен огледа пътя около колата и откри едва видими следи от гуми, не много широки — като от велосипед, каран от по-едър човек. Той погледна отново колата. Багажникът беше счупен, сякаш колелото е било смъкнато със сила.

Оуен продължи по следите от гуми. На пресечката на този път с шосе № 236 колоездачът беше спрял, може би се е колебаел накъде да продължи.

Точно както очакваше, до следата от велосипедна гума стоеше ясен отпечатък от обувката на Хрубек.

Не се изненада и че колоездачът е продължил на запад.

15.

Къщата бе малко по-голяма от барака за инструменти и се намираше в дъното на черен път, криволичещ през рядката горичка. Беемвето спря на едно кално разширение сред стари авточасти, ламарини, проядени от термити дърва и варели с отрязани с горелка дъна, натрупани, сякаш някой е имал намерение да започне бизнес със скари за барбекю, но се е отказал.

Ричард Колер слезе от колата и се приближи до бараката. Разтърка зачервените си очи и потропа на вратата. Отговор не последва, макар че вътре телевизорът работеше. Той почука пак, този път по-силно.

Когато вратата се отвори, го лъхна миризма на алкохол и дим от печка на дърва.

— Здравей, Стюарт.

След дълга пауза домакинът отвърна:

— Не очаквах да ви видя. А би трябвало. Още ли не е заваляло? Очаква се страшна буря.

— Може ли да вляза за няколко минути.

— Гаджето ми го няма тази нощ. Стюарт Лоу не помръдна от вратата.

— Няма да ти отнема много време.

— Ами…

Колер влезе в малкия хол. Диванът бе покрит с две одеяла и имаше вид на болнично легло. Беше странна мебел — имаше бамбукова рамка и тапицерия на оранжеви, кафяви и жълти петна. Напомняше на Колер за Таити, където бе прекарал медения си месец. И където беше отишъл след развода си трийсет и три месеца по-късно. Онези две седмици бяха единствената му отпуска за последните седем години.

Колер си избра едно кресло с висока облегалка и седна. Санитарят вече не носеше служебния си син гащеризон, а дънки, фланелка и бели чорапи. Ръката му бе превързана, лявото му око — насинено, а челото му бе покрито с мънички рани от убождане, оцветени с кафяво от йода. Той седна на дивана, като изгледа одеялата, сякаш се изненадваше да ги завари тук.

На телевизора Джаки Глисън крещеше пискливо и по изключително дразнещ начин на Одри Медоус. Лоу изключи звука.

— Още ли не са го хванали? — попита и погледна телефона, благодарение на който вероятно вече щеше да знае, ако беглецът беше заловен.

Колер му отговори, че не са.

Лоу кимна и се засмя разсеяно на Джаки Глисън, която в момента размахваше юмрук.

— Искам да знам няколко неща — поде непринудено лекарят.

— Нямам какво толкова да ви кажа.

— Все пак.

— Как научихте? Адлър не искаше да се разчува.

— Имам си информатори — отвърна без усмивка Колер. — Какво стана.

— Ами… видяхме го и се втурнахме след него. Беше адски тъмно. Явно познаваше терена доста добре, защото прескочи дерето, а ние паднахме вътре.

Лоу затвори уста и отново загледа екрана, където вече течеше реклама за автомобили.

— Гледайте колко бързо текат тия надписи. Кой ще ги прочете за три секунди? Това е глупаво.

Стаята не беше мизерна, а по-скоро мрачна, фототапетите на морски пейзажи не бяха лоши, но имаха доста тъмни цветове. Килимът бе сив, също и одеялата, в които Лоу се преструваше, че не е бил увит само преди минути.

— Как си?

— Нямам счупено. Боли ме, но не като Франк. Той повече пострада.

— Какво ти каза Адлър?

Лоу измънка, че говорел много, попитал го как се чувства и къде е тръгнал Хрубек според него.

— Честно казано, не беше никак доволен, че сме го изпуснали.

В основата на екрана премина съобщение, че Мористаун е бил засегнат от торнадо, имало двама загинали. Националната метеорологична служба предупреждаваше за опасност от смерчове и внезапни наводнения до три часа през нощта. Двамата мъже проследиха мълчаливо текста и го забравиха моментално след края на бюлетина.

— Къде го забелязахте? Каза ли нещо Майкъл?

— Не си спомням. Нещо свързано с това, че ние носим дрехи, а той — не. Може и друго да е казал. Не знам. Никога не съм бил толкова уплашен.

— Франк Джесъп ми разказа за лекарствата на Майкъл.

— Франк знае за това? Не съм подозирал. Чакайте, може би аз съм му споменал.

Лекарят кимна към екрана:

— Арт Керни ми е любимец.

— Забавен е. Аз харесвам Алис. Тя знае какво иска.

— Франк нямаше представа колко време не ги е взимал. Каза, че от два дни.

— Два ли? — Лоу поклати глава. — Глупости. По-скоро пет.

— Мисля, че искат да потулят работата. Санитарят започна да се отпуска:

— Така каза Адлър. Не е моя работа. Тъй де… — Той изведнъж стана нервен, заопипва неспокойно одеялото до себе си. — А аз току-що изпях всичко, нали? О, мамка му — изруга, ядосан от лекотата, с която го бяха подлъгали да се разприказва.

— Трябваше да знам, Стю. Аз го лекувам. Това е моя работа.

— И моя. А сега щя я загубя. По дяволите. Защо ме подлъгахте така?

Колер изобщо не се интересуваше за работното място на Лоу. От потвърждението на предчувствието му го полазиха тръпки. В последната сесия преди бягството Хрубек го беше гледал в очите и го бе излъгал за торазина. Беше твърдял, че си е взимал всички лекарства и тази доза му действа добре. Три хиляди милиграма! Пациентът бе спрял да ги взима и беше излъгал, и то много убедително. За разлика от психопатите шизофрениците рядко лъжат толкова умело.

— Трябва да ти е чиста съвестта, Стю. Хрубек е бомба със закъснител. Адлър не го съзнава. А дори да го знае, не го е грижа. — Колер добави: — Ти познаваш Майкъл по-добре от повечето лекари в Марсден. Трябва да ми помогнеш.

— Трябва да си запазя работата, това трябва да направя. Печеля по двайсет и една хиляди годишно, а харча по двайсет и две. Адлър ще ми резне главата и само за това, което вече ви казах.

— Рон Адлър не е Господ.

— Нищо повече няма да ви кажа.

— Добре, Стюард, ще ми помогнеш ли, или да се обадя по телефона?

— Мамка му.

Една кутия бира излетя от голямата ръка на санитаря и се удари в сивата стена, сетне, пръскайки пяна, се изтъркаля по стария килим. Изведнъж Стюарт Лоу сметна за крайно наложително да подсили огъня. Скочи и пъхна три цепеници в камината, Лоу се върна на дивана и мълчаливо седя известно време. Колер сметна, че това е признак, че приема сделката, въпреки че в случая за сделка и дума не можеше да става. Накрая, като знак за поражението на Лоу, телевизорът изщрака и изгасна.

— Събирал ли е торазина, или го е хвърлял в мивката? Имаш ли представа?

— Намерихме го. Събирал го е.

— Колко?

— За пет дни — отвърна пораженчески Лоу. — По три хиляди и двеста на ден. Сега тече шестият.

— Когато го видяхте тази нощ, личеше ли какво е намислил?

— Просто стоеше в храстите и ни гледаше, сякаш се изненадва да ни види. Само че изобщо не беше изненадан.

— Какво искаш да кажеш.

— Нищо — сопна се санитарят. — Нищо не искам да кажа.

— Предай ми точно думите му. Точно.

— Франк не ви ли каза? Вече сте говорили с него.

Лоу погледна изпитателно Колер. Лекарят нямаше друг избор, освен да каже истината:

— Франк все още се възстановява от операцията. Ще излезе от упойка най-рано утре сутринта.

— Боже Господи!

— Какво точно каза Майкъл? Хайде, Стю.

— Нещо за смъртта. Трябвало да се оправи с една смърт. Не знам. Може би е имал предвид погребение или гробище. Бях доста уплашен. Опитвах се да го държа настрана от Франк.

Колер мълчеше и санитарят продължи:

— С гумените палки, дето ни ги дават.

— С палките?

— Опитах. Опитах се да го ударя по главата, но той не чувства болка. Знаете как е.

— Да, това е характерно за Майкъл — съгласи се психиатърът.

Виждаше какъв долен лъжец е Лоу и му беше жал за него; санитарят очевидно бе зарязал партньора си.

— Само това чух. После Майкъл грабна палката и се насочи към мен…

— Кажи сега какво точно ти каза Адлър. Лоу изпухтя отчаяно; накрая каза:

— Да не споменавам за лекарствата. На никого. И искаше да знае дали Майкъл е говорил за онази жена в Риджтън, дето й е изпратил някаква бележка или нещо такова.

— Каква жена.

— Някаква кучка, която свидетелствала срещу него, не знам. Адлър ме попита дали Майкъл е споменал за нея.

— А той спомена ли?

— Не.

— Каква бележка й е изпратил?

— Не знам нищо. Адлър нареди да не говоря и за това.

— Кога й я е изпратил?

— Откъде, по дяволите, да знам?

— Как се казва жената?

— Вие сте решили да ме съсипете тотално, нали? Аз ви загубих пациента и вие искате да ме унищожите. Защо просто не го признаете?

— Как се казва тя, Стю?

— Лиз някоя си. Чакайте. Лиз Ачисън, струва ми се.

— Имаш ли нещо друго да ми кажеш?

— Не.

Лоу отговори прекалено бързо.

Колер продължи да го гледа изпитателно. Накрая санитарят измънка:

— А, и за жицата.

— Каква жица?

— Казах на Адлър и Гримс и те ме накараха да се закълна, че ще мълча като гроб. О, Господи… Какъв ад!

Колер остана неподвижен, без да отмества зачервените си очи от Лоу. Санитарят прошепна, сякаш Роналд Адлър също бе в стаята и подслушваше:

— Ние не паднахме сами.

— Разкажи, Стю. Разкажи.

— Можехме лесно да прескочим дерето. Само че Майкъл беше опънал някаква тел на ръба. Знаеше, че ще го преследваме.

Колер остана втрещен:

— Какво говориш?

— Какво говоря ли? — избухна Лоу. — Не слушате ли? Не слушате ли? Казвам, че пациентът ви може да не си е лапал бонбонките и да е шизофреник, но беше достатъчно хитър, за да ни подмами в онзи капан. И едва не ни пречука, по дяволите.

Санитарят включи телевизора и се сви на дивана; искаше да покаже, че няма да изрече и думичка повече.

На влизане в Гъндърсън Трентън Хек рязко натисна спирачки и извъртя кормилото, за да избегне един елен, който изскочи от храстите и спря точно пред него, вероятно от любопитство да види как ще му се отрази сблъсъкът с пикап.

Хек заобиколи в дясното платно и продължи. Караше безразсъдно и го знаеше, но беше взел всички мерки да предпази кучето, като го беше вързал на седалката до себе си с колана, който кучето веднага започна да гризе. Зад камиона се вдигна облак прах и сухи листа.

— Спри — изрева, за да надвика бръмченето на мотора, с пълното съзнание, че „Не дъвчи“, да не говорим за „Остави колана“ ще бъдат възприети от кучешкия мозък като обикновени човешки изгрухтявания, достойни за пренебрежение.

Познатата проста команда обаче не постигна никакъв ефект, затова Хек се отказа.

— Добро куче — каза след малко и посегна да почеше главата на спътника си, който се дръпна раздразнено. — По дяволите! Пак го правя! — изруга Хек. Даде си сметка, че с поведението си кучето му напомня начина, по който Джил бе избегнала прегръдката му, след като му беше представила документите за развода.

„Не мисли за това момиче“ — заповяда си той.

Разбира се, това беше невъзможно.

„Грубо отношение и незаинтересованост“, бе прочел Хек на призовката. Дори не разбираше за какво са тези документи. Незаинтересованост? Отначало си помисли, че съдят Джил за бягство от мястото на пътно произшествие. Тя бе ужасен шофьор. Сетне изведнъж, сякаш в главата му избухна фойерверк, той разбра. Цял месец след това не можеше да се захване с нищо. Отделяше време само на Емил и прекарване дълги часове в спорове с Джил за раздялата им — или по-скоро с образа й, защото тя вече се беше изнесла от дома им. Седнал на леглото, където бяха лудували толкова често, той се опитваше да си спомни аргументите й. Излизаше, че не е изпълнил своите задължения по някаква неясна сделка, сключена на сутринта след една особено романтична, щура нощ. Седмата им среща. Онази сутрин той я завари да рови из кухнята му за какао и прекъсна това трескаво търсене, за да измънка предложението си. Джил изпищя радостно и в бързината Да го прегърне бутна пакет брашно на пода. Той се пръсна сред голям бял облак. Щастлива и нацупена като малко момиченце, тя изкрещя и заговори с невероятна скорост за дома, който цял живот си мечтаела да има.

Бракът им бе една малка война и Хек го призна пръв. Ако си на страната на Джил, небето се отваряше и върху теб се изливаха всички блага на земята. Ако не споделяш мнението й обаче или (пази Боже!) ако й се противопоставиш, ставаше страшно.

Всъщност Трентън Хек не беше сигурен, че трябва да се жени. По необясними причини изпитваше срам, че има годеница с едносрично име. Ако се ядосаше, Джил се превръщаше в малко бедствие. Сключваше вежди и гласът й прегракваше като на проститутките, когато се сблъскат с неприятни клиенти. Изпадаше в гняв, ако откажеше да й купи яркозелени обувки с високи токчета или микровълнова печка с въртяща се поставка.

— Ти си лош с мен, Трентън, и това никак не ми харесва.

— Джил, слънчице, любима…

Въпреки това тя си оставаше жената, която го прегръщаше съвсем неочаквано, дори в магазина. Понякога го посрещаше с усмивка и започваше да бърбори за нещо несъществено, което превръщаше вечерта в истинска наслада. А и как да забрави нощите, когато неочаквано се мяташе върху него и той не смееше да помръдне от страх да не свърши прекалено бързо.

Постепенно лошите й настроения започнаха да я обземат по-често. Парите, които ги сближаваха, намаляха, след като той не получи повишение, и ипотеката върху фургона достигна застрашителни размери. Хек все по-малко харесваше сервитьорките, колежки на Джил, и съпрузите им. В компаниите им се пиеше и мълчеше повече от нормалното за хора на трийсет години. Всичко това бяха предзнаменования за онова, което щеше да последва, и той предполагаше, че го е знаел през цялото време. Когато обаче си даде сметка, че тя наистина го съди за грубо отношение и незаинтересованост — за неговото грубо отношение и неговата незаинтересованост, — дъхът му секна.

Точно преди двайсет и два месеца, една съботна вечер в девет и четирийсет и осем Джил затръшна вратата на фургона им за последен път и се пренесе в самостоятелно жилище в Дилън. Най-голямата обида бе, че това жилище бе също фургон.

— Защо просто не останеш с мен? — измънка той. — Мислех, че ме напускаш, защото искаш да живееш в истинска къща.

— О, Трент — изстена отчаяно тя, — нищо не разбираш! Ни-що.

— За Бога, ти се местиш във фургон!

— Трент!

— Какво друго да кажа?

И така, Джил се премести във фургон, който й се струваше по-добър от Трентъновия и където (както подозираше Хек) можеше да забавлява други мъже. Били Мослър, шофьор на тир и съсед на Хек, изглеждаше доволен от тази раздяла:

— Трентън, тя не беше за теб. Не искам да казвам нищо лошо за Джил, но…

„Внимавай какво ще кажеш, задник такъв“ — помисли си Хек и хвърли заплашителен поглед на приятеля си.

— … но тя е прекалено щура за теб. Лош избор. Не ме гледай така. Можеш да си намериш и по-добра.

— Ама аз я обичах — възкликна ядосано Хек. — О, по дяволите, започвам да се разчувствам! По дяволите!

— Не си я обичал — заяви дълбокомислено Били Мослър. — Бил си влюбен в нея. По-скоро обсебен. Схващаш ли разликата?

„Внимавай бе, задник!“ Хек се окопити достатъчно, за да го изгледа отново заплашително.

Най-жестоката болка отмина след няколко месеца, макар че той още не можеше да го преживее. Минаваше покрай ресторанта й по стотици пъти на ден и често й се обаждаше по телефона, за да поговорят за малкото неща, за които все още намираха общ език. Много пъти попадаше на телефонния й секретар. За какво, по дяволите, й е на някаква си сервитьорка телефонен секретар, размишляваше гневно той, ако не за да приема обажданията на мъже? Той се отчая още повече, когато веднъж апаратът се включи на второто позвъняване, което означаваше, че някой се е обаждал преди него. Бившата му жена постоянно бе пред очите му. В супермаркета, на пикници, зад кормилото на непознати за него коли, в ресторанта на Джо-Джо, по паркингите на магазини за алкохол с вдигната пола, докато си оправя комбинезона.

Пътищата им не се засичаха често, но Трентън Хек виждаше Джил навсякъде, където погледнеше. Днес образът й особено упорито отказваше да изчезне от съзнанието му.

Хек отби встрани от пътя. Емил се размърда с облекчение, когато му свали колана. След това господарят му му сложи сбруята и каишката и двамата тръгнаха по шосето.

Емил лесно надуши Хрубек и се затича напред. Тъй като вървяха по асфалт и видимостта беше добра, Хек не виждаше нужда да държи кучето изкъсо: Хрубек нямаше да заложи капан на средата на пътя. Напредваха бързо покрай изоставени бараки, ниви и бостани. Въпреки това — след като се увери, че беглецът продължава все на запад, — Хек нареди на Емил да се връща в пикапа. Продължи преследването с автомобила си, като от време на време спираше и пускаше кучето, за да се увери, че следва правилната посока. Преследването на велосипедист с толкова добре тренирано куче бе напълно възможно — особено във влажна нощ като тази, — но така Емил щеше да се измори бързо. Пък и на самия Хек нямаше да му се отрази добре да тича десетки километри след велосипедист.

Докато караше и оглеждаше пътя за светлоотражателя на велосипеда или гърба на Хрубек, Трентън Хек се замисли за срещата си с Ричард Колер. Спомни си леко намръщеното изражение на доктора, когато отказа да приеме предложението му. Това засили страха му, че може би не е постъпил правилно, че е взел обратното решение на това, което би избрал един разумен човек. Той често изпитваше трудности да определи най-доброто за себе си, онова, което всички знаеха, че е по-изгодно. Да вземе решението, за което и баща му, и Джил биха казали: „Дяволски умен избор, момче.“

Предполагаше, че в някои отношения отказът му от парите е глупава постъпка, но когато си представи как взима чека, сгъва го и се прибира вкъщи… не, не, не можеше да го направи. Можеше Господ да не го е дарил като Емил с уникално обоняние, но Трентън Хек чувстваше, че ако изобщо има някаква цел в живота си, то тя е да следва кучето си сред пущинака точно както сега. Дори да не хване Хрубек тази нощ, дори да не го зърне нито веднъж, тук той щеше да се чувства много по-добре, отколкото седнал пред телевизора с бира в ръка.

Тревогите на Хек за това, че бе отхвърлил предложението на Колер, бяха свързани с нещо съвсем различно и вероятно много по-опасно. Ако целта му наистина бе да залови Хрубек, преди да нарани някого, защо просто не се обади на Хавършам и не му каже, че преследваният е променил посоката? В момента Хек се намираше в Гъндърсън и скоро щеше да стигне Клъвъртън. И в двете градчета имаше полицейски управления и въпреки бурята все щеше да има няколко свободни човека, за да организират хайка. Да се обади на Хавършам, бе най-правилното в случая и носеше най-малко рискове за всички.

Ако обаче полицията заловеше Хрубек, Адлър щеше да откаже да изплати десетте хиляди долара на Хек.

Затова, изпълнен с чувство за вина, той натисна педала за газта и продължи след целта си под прикритието на нощта — също както (помисли си с горчива насмешка) самия Майкъл Хрубек.

Той бе на трийсет и пет километра от Риджтън, когато му хрумна, че трябва да намери автомобил.

С кола щеше да е много по-готино отколкото с колело, много по-модерно. Хрубек бе овладял напълно въртенето на педалите и сега този начин на придвижване започваше да го дразни. Велосипедът подскачаше встрани, когато минеше през камък, а имаше и нанагорнища, които го принуждаваха да пъпли по-бавно и от пешеходец. Когато минеше през дупка, тежките капани в раницата му го удряха болезнено в бъбреците. Хрубек не чувстваше толкова досада от колелото, колкото копнеж да се вози на кола. Вярваше, че е достатъчно уверен в себе си, за да шофира. Беше излъгал санитарите и ченгетата и бе заблудил всички шибаняци конспиратори, които го преследваха.

А сега искаше кола.

Спомняше си как бе напълнил резервоара на доктор Ан, когато тя караше него и други пациенти до книжарницата на търговския център близо до психиатричната болница в Тревър Хил. Той знаеше наизуст (и от време на време рецитираше) статистиката за загиналите при пътнотранспортни произшествия по американските шосета, затова отначало бе отказал, но в крайна сметка се съгласи да отиде. Психиатърката го помоли да седне на предната седалка. Когато спряха на бензиностанцията, тя помоли:

— Майкъл, би ли ми помогнал в зареждането?

— Неее.

— Моля те.

— За нищо на света. Не е безопасно, не е модерно.

— Хайде да го направим заедно.

— Кой знае какво ще излезе от този маркуч.

— Хайде, Майкъл. Слизай.

— Не.

Той обаче го направи — отвъртя капачката на резервоара, включи колонката, натисна лостчето на маркуча. Доктор Ан му благодари за помощта и той, грейнал от гордост, се качи отново до нея и закопча колана си, без тя да му напомня. При следващото излизане тя му разреши да покара сивия й мерцедес из паркинга на болницата, предизвиквайки завистта на останалите пациенти и снизходителните усмивки на няколко лекари и сестри.

Да, реши сега той, стига толкова с това колело.

Той стигна подножието на дълго възвишение и спря при една тъмна бензиностанция с изцапани с кал и машинно масло прозорци. Интересът му бе привлечен от един стар жълтозелен датсън, спрян до бензиновата колонка. Хрубек слезе от велосипеда. Вратата на колата бе отключена. Той седна пред кормилото и подуши миризмата на масло и мухъл. Започна със сухи тренировки по шофиране.

Отначало беше много напрегнат, но после постепенно си спомни основните неща и се отпусна. Завъртя кормилото. Превключи на четвърта скорост. Упражни се да натиска газта и спирачката.

Погледна към таблото и видя ключа в стартера. Завъртя го. Нищо. Слезе. Предположи, че или акумулаторът е развален, или няма бензин. Отвори предния капак и установи, че колата всъщност се нуждае от двигател. Някой шибаняк го беше задигнал. Той тресна капака.

В наши дни не можеш да се довериш на никого.

Хрубек се приближи до входа на магазина и погледна вътре. Имаше автомат за безалкохолни, автомат за закуски, кутии с понички и пасти, „Туинкис“. Той обичаше „Туинкис“. Произнесе на глас израза, който бе научил от една телевизионна реклама:

— Страхотен снак.

Без да спира да повтаря тези думи, той заобиколи зад магазина.

— Бъди умен — прошепна. — Използвай задния вход. Надяваше се да намери вътре някакъв двигател. Зачуди се дали ще се справи сам с монтирането му в зелената кола. Моторът вероятно просто се включваше в някакъв контакт. (Хрубек знаеше всичко за контактите; тъй като електроуредите в родната му къща имаха вградени подслушвателни устройства и камери, Майкъл имаше навика да ги изключва всяка сутрин. Видеото у тях постоянно показваше 12.00.)

Той се приближи до задния вход на бензиностанцията и счупи с ритник стъклото на вратата. Сетне бръкна и дръпна резето. Влезе и затършува. Не откри никакви готови за монтиране двигатели и това го разочарова ужасно, въпреки че поничките от рафта до вратата значително облекчиха страданието му. Той изяде на място цял пакет, сетне прибра друг в раницата си.

Вкус, който превъзхожда всички останали4 обещаваше един скъсан и избелял постер, залепен до стария автомат за пепси в предната част на магазина. Той отвори лесно вратата и извади две бутилки безалкохолно. Отдавна не беше пипал стъклен съд за течности — в психиатричните болници сервираха напитките в пластмасови чашки или изобщо не предлагаха. Той отвори капачката със зъби, седна на земята и вдигна бутилката.

След пет минути паркингът навън се освети в сребристо, сетне в бяло. Това привлече вниманието на Хрубек. Той се изправи и се приближи до мръсното стъкло, за да установи източника на светлината. На паркинга спря блестящ син джип. Вратата се отвори и шофьорката слезе. Беше красива руса жена. Тя залепи някаква обява за благотворителна църковна разпродажба за следващата вечер върху телеграфния стълб до помпата за гуми.

— Ще има ли разпродажба на лакомства вк-усни? — прошепна Хрубек. — Ще гали ли попът твоите срамни устни?

Той се взря в джипа. На предната седалка седеше едно момиче, вероятно дъщеря на жената. Той продължи да говори, вече към момичето:

— О, много си красива. Обичаш ли ма-тема-тика? Искаш ли някой да ти го на-тика? Знаеш ли, че деветдесет и девет процента от шизофрениците имат големи членове? Когато Исус бил предаден, всички членове на компанията му вдигнали врява. Също като предателката Ева. Кажи, попът ще ти натика ли своята малка змия?

Жената се върна при джипа. „О, красива е!“, помисли си Хрубек и се зачуди коя харесва повече, майката или дъщерята. Джипът отново излезе на шосето и след малко зави по някакъв страничен път на стотина метра на запад. Изгуби се от поглед. Хрубек остана дълго при прозореца, сетне издиша в студеното стъкло отпред. В средата на голямото петно кондензирана влага нарисува ябълка с листа и дръжка и с дупка от червей в средата.

Вече метър и половина високата им „китайска“ стена се освети от нова мълния.

Уморени, жените прекъснаха работата си и се изправиха в очакване на гръмотевицата, но тя така и не се чу.

— Трябва да я полеем с бутилка шампанско — предложи Порша.

Облегна се тежко на лопатата.

— Може да не издържи.

— Дано да е здрава.

Водата в отводнителния канал, идващ от езерото, вече бе десетина сантиметра дълбока.

— Да приключваме с облепянето на оранжерията и да се махаме оттук.

Прибраха инструментите и Лиз покри купчината пясък с голям брезент. Тя все още се чувстваше обидена от отказа на Порша, но въпреки това, докато двете се връщаха към къщата като миньори след тежък работен ден, изпита желание да прегърне по-малката си сестра. Нещо я възпря. Можеше да си представи този жест, но не вярваше, че ще постигне желания ефект. Спомняше си ритуалните допирания на бузи с роднини, ръкостисканията, фалшивите прегръдки.

С това се ограничаваха интимностите в рода Л’Оберже.

Лиз чу изтракване недалеч от тях. Вятърът беше бутнал два алуминиеви стола при гаража. Тя каза на сестра си, че ще отиде да ги прибере, и тръгна надолу. Порша се насочи към къщата.

Лиз спря пред гаража, почувства внезапен полъх. Повърхността на езерото се набразди и брезентът, с който бе покрила пясъка, изплющя като изстрел. Сетне всичко се успокои. Този полъх на вятъра беше като студени тръпки, преминаващи през нечие тяло.

В последвалата тишина тя чу бръмчене на кола.

Гумите заскърцаха по блестящите бели камъчета, с които двамата с Оуен бяха покрили алеята в убийствена жега през лятото. Тогава тя настоя да завършат работата след мръкване. Лиз Ачисън знаеше, че посетителят тази нощ кара върху парченца първокачествен мрамор от някаква кариера в Ню Ингланд. Кой знае защо обаче, си представи, че гумите минават по натрошени кости, и това се запечата в съзнанието й.

Колата се приближи бързо към боровете, между които минаваше криволичещата алея. Излезе на разширението за паркиране, спря за малко, сетне продължи към нея. Заслепена от фаровете, Лиз не успя да различи каква е колата. Накрая автомобилът спря на десетина метра от нея.

Лиз остана права, със скръстени ръце, разкрачена, застинала като момиче, което се преструва на статуя. Накрая, преди смущението й да прерасне в страх, тя прочисти гърло и тръгна напред в пронизващите мрака лъчи на фаровете.

16.

— Още ли не са го хванали?

Лиз махна към задната врата и Ричард Колер влезе пред нея в кухнята.

— Не, страхувам се, че не са.

Той спря при плота и остави малката си раница върху дъската за рязане. Изглеждаше доста загрижен за съдържанието й. Слабото му лице бе обезпокоително бледо.

— Лиз, една кола…

Порша влезе в кухнята, спря и огледа новодошлия. Лиз ги представи един на друг.

— Порша ли? — попита Колер. — Това име не се среща много често напоследък.

Тя вдигна рамене; никоя от сестрите не спомена и дума за бремето да си дъщеря на вманиачен търговец на скъпи вина.

— Ще облепя западните прозорци в хола — заяви Порша. — Там ударът ще е най-силен.

— Права си. Съвсем ги бяхме забравили. Благодаря. Когато сестра й излезе, Лиз се обърна към лекаря:

— Нямам много време. Веднага щом свършим тук, отиваме на хотел до утре сутринта. Заради Хрубек — поясни накрая.

Това беше моментът да й обясни, че няма от какво да се тревожи, че беглецът е безобиден като невръстно кученце. Реши да си го спести. Вместо това каза:

— Идеята не е лоша.

От друга страна, той не изглеждаше чак толкова разтревожен, че да настоява да зарежат къщата веднага и да бягат.

— Знаят ли къде е?

— Не точно.

— Но все пак той е тръгнал в обратна посока, нали? На изток.

— Преди известно време видях един от преследвачите му. Все още се намира на изток от болницата. Изглежда, че отначало е тръгнал натам, но след това се е насочил в обратната посока.

— На запад ли идва?

— Бих казал, че по-скоро обикаля в кръг. Той не е толкова малоумен, колкото го смятат някои, но все пак се съмнявам, че е способен да стигне чак дотук.

— С какво точно мога да ви помогна, докторе? До двайсет минути имам намерение вече да не съм тук.

— Тревожа се за Майкъл. Искам да го намеря преди полицията. Малко хора умеят да се оправят с пациент като него. Има опасност да нарани себе си или друг човек, ако се опитат да го арестуват като обикновен престъпник.

— Е, какво мога да сторя в случая аз?

— Разбрах, че неотдавна ви е изпратил някакво писмо.

— През септември.

— Свързано ли е с… инцидента през май?

— Не изглежда свързано с нищо. Напълно несвързано е.

Колер вдигна очи и се взря в нея.

— Госпожо Ачисън, трябва да науча всичко за „Индиан Лийп“. Ще ми помогнете ли?

Върху плота до умивалника се виждаха шест големи мокри петна. Лиз взе гъбичка и ги избърса.

— Виждате ли, аз съм лекуващият психиатър на Майкъл. Честно казано обаче, нямам ни най-малка представа какво става в главата му тази нощ. Случилото се през май е много… значимо за живота му.

— Значимо? — повтори тя, сякаш възмутена от този израз.

— Нямам намерение да омаловажавам трагедията.

— Добре, какво точно мога да ви кажа аз?

— Чел съм репортажите в няколко вестника. Имам няколко документа. Болницата в Марсден обаче буквално няма нищо. Не разполагат почти с никаква информация. Нямам дори стенограмите от процеса.

Това й се стори пълна бюрократична глупост и тя сподели мнението си.

— Стенограмите струват по два долара на страница — обясни той. — За тези на Майкъл трябва да дадем шест хиляди. Щатът не може да си го позволи.

— Не изглежда разумно да се харчат пари по такъв начин.

Той кимна.

— Наистина не мисля, че имаме време. — Тя посочи навън. — Със сестра ми сме резервирали стаи. И тази буря…

— Няма да ви бавя много.

Той сключи пръстите на двете си ръце и Лиз си представи как хилавият тийнейджър Ричард Колер кани някое красиво момиче на танц.

— Всъщност предпочитам да не говоря за това.

— Да, разбирам… — Колер замълча, сякаш я изучаваше. — Трябва обаче да ме разберете и вие. Много е важно да го намеря бързо. Ако влезе в нечия къща… Ако се уплаши… Има опасност някой да пострада. Неволно.

Лиз стоеше мълчаливо и съзерцаваше червенокафявите плочки на пода.

— Точно затова толкова бързам да го намеря. За да го върна преди да е станало… нещастие. И трябва да ви кажа, че наистина има вероятност да е тръгнал насам. Много малка, но я има. Ако ми помогнете, може би ще успея да го предотвратя.

След дълго мълчание Лиз попита:

— Сметана, захар?

Колер примигна.

— През последната минута погледнахте три пъти към кафеварката.

Той се засмя:

— Опитвам всичко, за да остана буден.

— Ще ви отделя двайсет минути докторе. Нито секунда повече.

— Много ви благодаря.

Тя пристъпи към шкафа.

— Надявам се да не ви притеснявам. — Той хвърли жаден поглед на кафеварката.

— Може ли един въпрос?

— Казвайте.

— Можете ли да заспите в момента?

— Моля?

— Ако си бяхте у дома, щяхте ли да сте в състояние да заспите?

— У дома ли? Да. Също и в колата си. И във вашия двор. И на пода на кухнята ви. Навсякъде.

Тя поклати глава, сякаш е чула нещо невероятно, и загледа как каната се пълни с течност. Реши и тя да си налее една чаша.

— Аз не мога да заспя преди единайсет часа утре вечер — сподели, — каквото и да се случи тази нощ.

— От безсъние ли страдате?

Тя обясни, че е пробвала какво ли не.

— Топло мляко, горещи вани, студени душове, хипноза, самохипноза, валериан, биотокове, лекарства. Опитвала съм всичко, за което се сетите.

— Аз работя много със сънищата на хората, но никога не съм се сблъсквал със смущения в съня.

Тя наля мляко в кафето си. Колер го предпочете черно.

— Елате тук — предложи тя.

Взеха чашите си и влязоха в оранжерията, в чийто далечен край имаше малка ниша. Когато седнаха в дълбоките кресла от ковано желязо, лекарят огледа помещението и я поздрави за подредеността и чистотата. Това показваше, че психиатърът не разбира нищо и не се интересува от цветя. Той седеше със събрани крака, приведен напред, и така изглеждаше още по-дребен. Отпи голяма глътка кафе и Лиз веднага разбра, че е свикнал да се храни набързо и сам. Сетне той остави чашата и извади от джоба на сакото си златна писалка.

— Значи, нямате никаква представа накъде е тръгнал тази нощ? — попита Лиз.

— Не. Той също може да не съзнава. Това е особеното при Майкъл: човек не може да приема думите му буквално. За да ги разберете, трябва да търсите в тях скрит смисъл. В онази бележка, която ви е изпратил например, има ли някои главни букви?

— Да. Това е едно от най-странните неща в писмото.

— Майкъл има навика да го прави. Той вижда връзки между предметите, които не съществуват за нас. Може ли да го погледна?

Тя намери писмото в кухнята и се върна. Колер се беше изправил и държеше малка керамична рамка със снимка.

— Сигурно е на баща ви.

— Казвали са ми, че приличам на него.

— В известна степен. Да. В очите и брадичката. Бил е, предполагам… професор?

— Нещо повече от обикновен учен.

Снимката беше правена два дни след завръщането на баща й от Херес и на нея Андрю л’Оберже се качваше в някакъв кадилак отново на път за летището. Малката Лиз бе натиснала копчето на фотоапарата, застанала до надутия корем на майка си, в който сестра й все още плуваше в зародишна течност, без да подозира за тъжната раздяла.

— Беше бизнесмен — добави тя, — но всъщност мечтата му бе да преподава. Често говореше за това. Сигурно щеше да стане блестящ учен.

— Вие учен ли сте?

— Учителка по английски. А вие? Както разбирам, медицината ви е генетично заложена.

— О, така е. Баща ми беше лекар. — Колер се засмя. — Разбира се, искаше да се занимавам с история на изкуството. Това беше неговата мечта. След това се съгласи да запиша медицина, но при условие, че специализирам хирургия.

— Само че това не беше за вас, така ли?

— Не. Исках да стана психиатър. Борих се със зъби и нокти. Той заплаши, че ако избера тази професия, тя ще ме съсипе, ще ме направи просяк, ще ме подлуди и ще ме убие.

— Значи и той е бил психиатър.

— Да.

— Професията уби ли го?

— Не. Пенсионер е във Флорида.

— Няма да коментирам — усмихна се Лиз. — Защо?

— Защо какво?

— Защо психиатрия?

— Исках да работя с шизофреници.

— Струва ми се, че щяхте да печелите повече, ако провеждахте сеанси на богаташи. Защо специализирахте това?

Той отново се усмихна:

— Всъщност майка ми беше болна от шизофрения. Това ли е писмото?

Той взе листа с късите си и деликатни като на жена пръсти и бързо го прочете.

— Погледнете това: … е много важнО. тУк Ме тОРмозят и за мЕН разпространяват лБжи. за Мен… Разбирате ли какво иска да каже?

— Не.

— Вижте само главните букви. О, УМОРЕН СЪМ. Закодираното послание я накара да потрепери.

— В думите на Майкъл има много нива на значение. „Реванш“ съдържа думата „Ева“. — Той разгледа внимателно писмото. — „Реванш“, „Ева“, „предателства“.

Поклати глава, остави писмото и вдигна хладните си очи към нея. Тя изведнъж се почувства неловко.

— Разкажете ми сега за „Индиан Лийп“.

На североизток от Риджтън шосе № 236 се вие бавно през най-хубавите и най-грозните части на щата: живописни краварници и конюшни, сетне малки красиви горички и накрая — наредени едно до друго градчета с изоставени фабрики, собственост на банки, които не могат да ги разрушат. Точно в покрайнините на едно такова запустяло градче, Пикфорд, се простират двеста декара, покрити със скали и борова гора.

Природният парк „Индиан Лийп“ се пресича от S-образен каньон, който започва от паркинга край шосе № 116 и стига до Роки Пойнт Бийч (Плажа под скалистия връх) — гръмко название за една неголяма сивкава канара на брега на изкуствено езеро. Щатското управление по парковете доста щедро нарича тази скала „пик“, въпреки че е плоско възвишение на не повече от двеста метра надморска височина.

Тези скали имат своите призраци. През 1758 година малка група мохикани, обградени от тази страна на планината, предпочели да скочат в пропастта, вместо да бъдат заловени от пекуотите. Жените хвърляли пищящите си деца, после ги последвали заедно с мъжете си. Лиз все още си спомняше грозната илюстрация в учебника за пети клас, изобразяваща индианка, която повече приличаше на Вероника Лейк, отколкото на принцеса на Мохиканската конфедерация, протегнала ръце към обляното си в сълзи дете. При първото си идване на това място хилавата и бледа млада Лиз едва не се разплака, докато обхождаше тези пътеки. Представяше си ужасната трагедия — цели семейства намерили смъртта си в пропастта. Дори сега, трийсет години по-късно, тя отново изпита същия ужас.

Преди шест месеца, на 1 май, семействата Ачисън и Джилеспи (познати от местния клуб) замислили да отидат на пикник в „Индиан Лийп“. С тях били Порша и една бивша ученичка на Лиз, Клер Съдърланд.

Сутринта на този ден (неделя) започнала неприятно. Точно когато Лиз и Оуен смятали да тръгват, от фирмата му се обадили, че се налага да отиде в кантората за няколко часа. Лиз била свикнала с честите му отсъствия в неделя, но се подразнила, че е зает точно този ден. Той бил работил почти всяка неделя от началото на пролетта. Двамата се скарали. Оуен надделял, но обещал да се присъедини към компанията в парка не по-късно от един и половина или два часа.

— Едва по-късно си дадох сметка какъв късмет имахме, че той постигна своето — каза тя тихо. — Ако не беше отишъл на работа… Странно нещо е съдбата.

Тя продължи да разказва. Порша, Клер и Лиз отишли с джипа на Дороти и Робърт Джилеспи — „Ланд Крузър“. Двучасовото пътуване до парка било приятно, но скоро след пристигането им Лиз се почувствала неловко, сякаш някой я наблюдавал. Докато отивала в постройката на пазача, за да се обади, й се сторило, че вижда някой да я следи от храстите. Тъй като останала с впечатлението, че в лицето има нещо познато, решила, че това е Оуен, който все пак е решил да не ходи на работа. Човекът обаче се скрил и когато телефонирала в кантората на съпруга си, той се обадил.

— Още ли не си тръгнал? — попитала разочаровано тя; вече било обяд и той не можел да стигне при тях до два.

— След петнайсет минути тръгвам — заявил. — Стигнахте ли вече?

— Току-що. В магазина за сувенири съм.

— О — засмял се Оуен, — купи ми една от онези дървени къщички. Ще я подаря на Чарли, задето ме накара да дойда днес.

Тя се подразнила, но се съгласила и затворила. Влязла в магазинчето и купила сувенира. Когато излязла и се присъединила към останалите на входа на парка, погледнала случайно назад. Сторило й се, че вижда отново онзи мъж. Толкова се стреснала, че изпуснала къщичката. Навела се да я вдигне и когато се изправила, непознатият бил изчезнал.

Колер я попита за хората, с които е била на пикника.

— Робърт и Дороти ли? Бяхме се запознали в клуба преди година.

Четиримата случайно седнали на съседни маси. Сприятелили се бързо, тъй като били сред малкото семейства без деца в градчето. Тази относителна свобода им давала възможност да излизат по-често и да се опознаят.

Отначало Оуен и Лиз не били от социалния кръг на новите си приятели. Тъй като още не били получили наследството Л’Оберже, Ачисънови имали малка къща в Ханбъри, сиво индустриално градче на шестнайсет километра западно от Риджтън. Дори членството в местния клуб (за което Оуен настоявал, за да може да си намира клиенти) било твърде скъпо за тях и много често се налагало да вечерят сандвичи или супа, тъй като нямали никакви спестявания. За разлика от тях Робърт правел луди пари от търговия с хотелски комуникационни системи. Оуен, адвокат в малка фирма с бедни клиенти, успявал да скрие чувствата си зад любезни усмивки, но Лиз виждала горчивата му завист, когато приятелите им спирали пред неугледната им къща с новия тъмнозелен ягуар на Робърт или с мерцедеса на Дороти.

Различавали се и по темперамент: Робърт бил живял в Пасифик Хайтс и на Мичиган Авеню и бил прекарал няколко години в Европа. („Не, не ви будалкам! В Турет сюр Лу. Чували ли сте го? Средновековен град в планината на североизток от Ница, и какво заварвам аз на градския площад? Карнавал, на който мъжете се преобличат като жени, а жените — като мъже. Наистина! Голям майтап!“)

Той бил на четирийсет и една, но изглеждал с десет години по-млад и човек веднага се заразявал от момчешкия му ентусиазъм. Пред Робърт винаги се разкривали перспективи за сключване на изгодни сделки. На Оуен никак не му харесвало да свири втора цигулка на някакъв красив богат сваляч, приличащ на Дж. Ф. Кенеди както по външен вид, така и по обаяние.

След смъртта на Рут обаче Ачисънови се замогнали. Това не се отразило особено на Лиз, но преобразило Оуен.

Тя обаче също изпитвала известни резерви към другото семейство. Неудобството й се дължало главно на Дороти.

Дороти, с глас на гимназиална клакьорка, със съвършена фигура и дрехи, които я подчертавали, с кръгло, ориенталско лице и тъмни очи, винаги с безупречен грим.

Сега Лиз можеше честно да признае, че е изпитвала повече обида, отколкото завист. Най-много я дразнело угодничеството на Дороти. Начинът, по който тя прекъсвала на момента всяко занимание, за да изпълни някаква молба на съпруга си или задачи, които си мислела, че той би искал да бъдат изпълнени. Робърт явно се смущавал от това прекалено послушание, което винаги изглеждало режисирано, пресметнато. Лиз мълчаливо наблюдавала двамата и заключила, че той всъщност се нуждае от пълноправна партньорка, не от тази малка гейша, дори да има гърди като за конкурс по красота.

Когато обаче станало ясно, че двамата никога не са били близки приятели, резервите й към другата жена изчезнали. Тя станала по-толерантна и дори започнала да търси съветите на Дороти за гримове и дрехи. Двете никога не се сприятелили особено, но все пак Лиз чувствала, че може да й довери грехове, да речем… водещи до четвъртия кръг на ада.

Дороти била тази, спомни си сега Лиз, която чула, че времето следващата седмица ще е особено хубаво и предложила да отидат на пикник.

— А коя е Клер?

Осемнайсетгодишното момиче било ученичка на Лиз. То било изключително скромно.

— Тя бе наистина забележителна — обясни Лиз, — такъв тип, че човек не може да й пожелае да стане прекалено хубава, защото няма да се справи с вниманието, което ще привлече.

Тя обаче била красива. Още щом я видяла, Лиз останала поразена от деликатното й сърцевидно лице, от красивите й очи и нежните й пръсти. Учителите си създават мнение за учениците още при първата среща и тя моментално заобичала Клер. Постарала се да поддържа връзка с момичето през цялото му обучение. Лиз рядко удостоявала определени деца с някакво особено внимание; с много малко от бившите си ученици била поддържала по-дълготрайни познанства и след края на курсовете. Обикновено се стараела да пази дистанция с пълното съзнание за влиянието си върху тези млади хора. Когато носела светли блузи, често забелязвала как момчетата губят самообладание и се втренчват в гърдите й. Страните им ставали яркочервени, а членовете им (само предполагаше) — нетърпимо твърди. Скромните и невзрачните момичета я боготворели; по-красивите я мразели и ревнували (поради простата причина, че Лиз беше жена). Тя се отнасяла към чувствата им с разбиране и се опитвала да не показва симпатиите и антипатиите си.

За Клер обаче направила изключение. Майката на момичето била алкохоличка, приятелят на майка й лежал в затвора за сексуално насилие над заварено дете от друг брак. Когато научила за трудната участ на Клер, Лиз започнала да я допуска малко по малко в живота си — от време на време я канела да й помага в градината или за организирането на неделните събирания с приятели. Съзнавала, че тази привързаност към момичето има своя неясна, дори опасна страна: един път например, когато Клер останала след занятия да обсъдят някаква книга, Лиз забелязала сплетен кичур в косата на момичето и започнала да го разресва с четката си. Изведнъж се осъзнала: контакт между учител и ученик на затворени врати! Лиз буквално скочила от стола, направо избягала от изненаданото момиче и се зарекла да е по-сдържана.

Въпреки това през последните две години двете се били виждали доста често и когато в петъка преди пикника Клер споменала, че майка й ще отсъства цяла неделя, Лиз не се поколебала да я покани.

На първи май излетниците се разположили на Роки Пойнт Бийч. Порша веднага отишла да тича — импровизирано десеткилометрово трасе през криволичещия каньон. Тя била истински маратонец, обясни Лиз на Колер.

— Аз също — каза лекарят.

Лиз се засмя изненадана както винаги, че хората могат да практикуват този спорт за удоволствие.

— Останахме на плажа за известно време, Дороти, Робърт, Клер и аз. Гледахме лодките. Просто разговаряхме и пиехме безалкохолно и бира. И така около половин час, докато Дороти и Робърт не започнаха да спорят.

Дороти била забравила книгата на Лиз в джипа.

— „Хамлет“ — обясни тя.

Лиз се подготвяла за изпити и била избрала тази добре позната творба.

— Ръцете ми бяха заети с нещата за пикника и Дороти каза, че ще вземе книгата. Само че забравила.

Лиз й казала да не се притеснява; и без това не й се работело. Робърт обаче скочил и заявил, че ще отиде да я вземе. Сетне Дороти направила някакъв коментар, че бил готов да направи всичко за някого, стига да носи пола. Трябвало да прозвучи като шега, предполагаше Лиз, но не станало така — Дороти успяла да обиди и Лиз, и съпруга си едновременно.

— Робърт я попита какво има предвид. Дороти махна с ръка и каза: „Просто донеси проклетата книга.“ Нещо такова. След това се пошегува, че трябвало да отиде и да се върне на бегом. „Да разкараш част от тази тлъстина. Гледайте го, растат му цици.“

Лиз се почувствала неловко заради Клер. Робърт се отдалечил тичешком, а Дороти се заела отново със списанието си.

Лиз си свалила шортите и разкопчала ризата си. Отдолу била по бански. Легнала по гръб върху един напечен камък и затворила очи, като се постарала да не заспива (следобедният сън е табу за страдащите от безсъние). Клер, която се била сприятелила с Робърт, изглежда, с нетърпение очаквала неговото завръщане. След като се забавил половин час, станала и казала, че ще иде да го потърси. Лиз изпратила момичето с поглед, докато се отдалечавало към отвесните скали. Отблъскващи и очарователни едновременно, те приличали на изгладени от времето кости. Напомняли й на пожълтелите черепи в кабинета по биология.

Лиз видяла за последен път Клер в началото на каньона на около петстотин метра от тях. След това момичето изчезнало.

— И изведнъж си казах — сподели Лиз пред Колер: — „Къде са всички? Какво става?“ Разтревожих се. Взех чантичката си и тръгнах към мястото, където се беше изгубила Клер.

Сетне забелязала нещо цветно напред. Сторило й се, че това са жълтите панталонки на Клер. Оставила Дороти сама и тръгнала бързо през каньона. Била навлязла може би стотина метра в пролома, когато забелязала кръв.

— Кръв ли?

Точно пред една пещера. Входът й бил препречен с верига, но сега стълбът на веригата бил изтръгнат и отместен. Нямала намерение да влиза. Коленичила и надникнала в прохода. Въздухът бил хладен и миришел на мокри камъни, глина и мухъл.

Тогава забелязала сянка над себе си. На броени метри зад нея се появил огромен мъж.

— Майкъл ли? — попита Колер.

Лиз кимна.

Хрубек заревал като звяр. Държал изцапан с кръв камък и крещял: „Sic semper tyrannis!“

Ричард Колер вдигна хилавата си ръка, за да я спре, и за пръв път си записа нещо.

— Не помислихте ли да потърсите охраната на парка? — поинтересува се Колер.

Лиз изведнъж се ядоса. Защо я питаше? Такива въпроси задават адвокатите и полицаите. „Не съм ли помислила да потърся охраната? О, за Бога, нима, ако можехме, нямаше да постъпваме винаги различно? Нямаше ли да изживеем живота си по съвършено друг начин? Нали точно затова времето не може да се върне — за да запазим здравия си разум.“

— Помислих, да. Но не знам, просто изпаднах в паника. Вмъкнах се в пещерата.

Вътре не било съвсем тъмно, тъй като от дупките в тавана прониквала светлина.

Стените били отвесни, от тавана висели сталактити. Задъхана и уплашена, Лиз се подпряла на стената, за да запази равновесие. В пещерата отекнал писък. Сякаш някой свирел на тръстикова свирка. Било ужасно! Тя погледнала в краката си и видяла още кръв.

Тогава Хрубек се вмъкнал през входа на пещерата. Лиз се втурнала навътре. Нямала представа къде отива, просто бягала. Навлязла в дълга галерия. Височината й била около два метра. Хрубек бил зад нея. Тя забелязала, че галерията постепенно се стеснява. Височината намаляла вече на метър и половина и се наложило да тича приведена. След това таванът се снижил на метър и скоро била принудена да пълзи.

По-нататък галерията се снижавала още, но от другата страна на една много тясна пролука изглеждала по-широка и по-светла. Да избяга оттам обаче означавало да пропълзи през пространство не по-високо от двайсет и пет сантиметра. А Хрубек бил точно зад нея.

— Мисълта да остана толкова гола и беззащитна с него — бях само по бански, ме ужасяваше. Обърнах се наляво и пропълзях през една по-широка пролука.

Там царяла непрогледна тъмнина, но тя почувствала студено течение и предположила, че вътре е по-широко. Влязла пипнешком. Назад можела да види входа — бил малко по-светъл от околните стени. Бавно се затъмнил, сетне отново просветлял и тя чула леко съскане. Той бил в малкото помещение с нея. Тя легнала на земята и прехапала устни, за да не заплаче.

— Човек няма представа какво представлява звукът, докато не попадне на такова място. Бях сигурна, че биенето на сърцето ми ще ме издаде. Струваше ми се, че чувам как сълзите ми падат по пода на пещерата.

През цялото време Хрубек се движел около нея. Минал на метър. Сетне спрял, подушил въздуха и промърморил: „Тук има жена. Подушвам катеричката й.“

Лиз побягнала. Не можела да издържа повече.

— Измъкнах се през пролуката и запълзях по тесния коридор, от който бях дошла. Бях решила, че съм се измъкнала, само че съм завила в грешна посока.

В определено отношение това било добре. Там светлината била по-силна, а таванът — по-висок. Тя видяла фасове и празни бирени кутии, което я навело на мисълта, че е близо до изхода. Продължила към светлината.

— Тогава почувствах хладно течение и чух ромон на вода. Затичах се натам колкото ми държаха краката. Сетне завих зад един ъгъл. И там намерих трупа. — Тя се загледа през замъглените прозорци към двора, където сега бушуваше поривист вятър. — Отначало не го познах. Имаше прекалено много кръв.

17.

Робърт Джилеспи лежал на пода на пещерата.

— Беше сгърчен като парцалена кукла и имаше голяма дупка в главата. Но беше жив.

Тя хванала ръката на Робърт и се навела над него, започнала да му повтаря да не спира да диша. Обещала му да потърси помощ. Тогава обаче чула стъпки. Хрубек стоял на три метра от тях. Хилел се цинично, мърморел нещо.

— Говореше за конспиратори — обясни Лиз на Колер.

Тя залитнала назад и паднала върху чантичката си. Вътре напипала нож. Носела го за пикника. Била го увила в салфетка и го сложила в чантичката си, за да не се нарани някой на него, ако стои в кошницата с храната. Измъкнала го и разкъсала салфетката; ножът бил много остър — от чикагската фабрика за прибори, почти двайсет сантиметра дълъг.

Насочила го към Хрубек и го предупредила да не се приближава. Той обаче продължил да върви към нея и да повтаря:

— Sic semper tyrannnis.

Нервите й не издържали. Тя захвърлила ножа и побягнала.

— Този нож ли е използвал после? — попита Колер. — Спомням си, че жертвата е била не само пребита, но и прободена с нож. И малтретирана сексуално.

След кратко мълчание Лиз отговори:

— Робърт беше тежко ранен, но вероятно щеше да оцелее. Съдебният лекар смяташе, че е било възможно да се възстанови от удара с камъка. Умрял е от прободните рани. — Тя направи кратка пауза, сетне добави: — И малтретиран. Да, Хрубек бе пробол Робърт в слабините. Многократно.

Само пет метра по-нататък Лиз намерила изход и пропълзяла през него. Свлякла се на земята и си поела дъх. Сетне побягнала към каньона. Само след десетина метра обаче я пронизала страшна болка отстрани. Хрубек бил на шест-седем метра зад нея.

— Ела тук — занареждал. — Ти си много красива жена, но какво е това на косата ти? Не ми харесва. Какво е това на главата ти?

Косата й била изцапана с кръвта на Робърт. Това ядосало Хрубек. Тя предполагаше, че се тревожел за веществените доказателства. Изкрещял:

— Какво си направила с косата си? Това не е модерно. Не трябваше да го правиш!

Пристъпил към нея и тя се свлякла на колене, вмъкнала се в една дупка в скалите, петдесетина сантиметра висока. Завряла се може би два метра навътре и се свила разтреперана от студ и страх. Когато погледнала към изхода, видяла краката му. Носел обувки, големи обувки. Широки като плавници. Това я изненадало. По някаква причина очаквала да е бос, с дълги жълти нокти. Почудила се дали е убил някого, за да вземе обувките. Той клекнал и легнал по корем.

— „Добър опит“, не спираше да повтаря. „Ела тук. Ти си Ева, нали? Красавица. Трябва да обръснем тази шибана коса.“

Тя се свила назад и притиснала лице до скалата. Когато той посегнал към нея, закрещяла и пронизителните й писъци проглушили ушите й. Той също закрещял, опитвайки се да я накара да млъкне. Изпъхтял и отново се опитал да я хване. С огромно усилие пъхнал ръката си в дупката. Докоснал бедрото й. Лиз усетила как мазолестият му пръст се движи към коляното й. Чувството било като от опарване и останало и след като Хрубек се изправил и изчезнал.

Лиз останала свита, разплакана и отчаяно се опитвала да преодолее паниката. „Къде е той?“, питала се тя. Безопасно ли било да излезе? От тръгването й от плажа бил изминал половин час. Знаела, че Оуен все още не би трябвало да е дошъл, но Порша и Дороти сигурно са започнали да я търсят. Клер също би трябвало да е наблизо.

Забелязала, че по камъните навън падат дъждовни капки.

— Започнах да се измъквам. Тогава чух две неща. Едното бе гласът на Хрубек. Беше много близо и си говореше сам. Другият звук бе от гръмотевица.

Земята се разтресла. Лиз се уплашила да не би скалата над нея да се измести и да я притисне. Този страх обаче скоро се сменил с друг, по-основателен — да не се удави. Изведнъж сухото дере се превърнало в буен поток и дупката започнала да се пълни.

Лиз се придвижила по-близо до изхода. Ако Хрубек отново пъхнел ръка в дупката, щял да я хване лесно. Тя държала главата си настрани — единственият начин, по-който било възможно да се промъкне през тесния проход. Скоро по лицето й потекла кална вода. Тя я изплюла и се задавила. Изтрещяла нова гръмотевица и потоци вода залели камъните. Лиз се промъкнала към изхода, но не можела да се измъкне. В борба със силното течение най-после пропълзяла достатъчно близо, за да покаже ръката си навън. Хванала се слепешката за някакъв камък и се придърпала към него.

— Тогава камъкът се помести. Не беше камък, а обувка. Отдръпнах се бързо, но една огромна ръка ме сграбчи и ме измъкна навън. — Лиз отмести очи от Колер. — Банският ми костюм се закачи в един камък и се разпори.

Тя останала полугола, ала нямала избор — не можела да стои повече в дупката. Сега си спомняше как си е мислела, че е по-добре да се удави, вместо да бъде изнасилена и убита от безумеца. Докато я извличал от дупката, тя си представила как огромните ръце на Хрубек опипват гърдите й и се вмъкват между краката й. Заплакала.

Тогава чула мъжки глас:

— Всичко е наред, госпожо, няма нищо страшно. Какво е станало?

Лиз се отпуснала с облекчение в ръцете на пазача на парка.

Облегнала се на скалата под поройния дъжд и му разказа за Хрубек и Робърт. Той започнал да я разпитва, но тя не можела да се концентрира. Чувала само ужасните стонове, ечащи сред скалите. Идвали сякаш изпод земята, звукът се отразявал от скалите и продължавал да се чува все по-слабо и по-слабо, невероятно слабо, едва доловимо хленчене, което не преставало.

— „Какво е това? — попитах аз. — Спрете го. О, за Бога!“ И скоро стенанията престанаха — обясни Лиз на психиатъра.

Защото, както разбрала от друг пазач на парка, подземна река наводнила пещерата, където бил трупът на Робърт — пещерата, в която Клер се била крила през цялото време. Стенанията били всъщност виковете на момичето, което се удавило в прииждащата вода.

Оуен Ачисън спря рязко джипа си, изгаси фаровете и огледа пустото шосе.

Извади револвера от джоба си, слезе и освети с фенера прашното разширение. Тук Хрубек бе оставил велосипеда си и наоколо се виждаха следи. Някои от тях бяха от обувките на лудия, но другите му бяха непознати. Ясно беше, че Хрубек е седял на земята: подметките му бяха оставили дълбоки бразди, а седалището му — широк отпечатък.

Оуен не можеше да разбере какво е ставало тук. Следата от велосипеда продължаваше на запад по шосе № 236, но въпреки това Ачисън огледа внимателно отбивката, за да получи по-ясна представа за действията на беглеца. Наблизо видя обрасъл с трева черен път, който изчезваше в гората. Натам водеха следи от гуми, някои — пресни.

Малко по-нататък сред дървета, храсти, високи треви, лиани и мъгла продължаваше друг. Там, където той се губеше в сенките на дърветата, се виждаше кола, спряна сред храстите. Оуен насочи фенера си към нея, но разстоянието бе прекалено голямо, за да я освети, виждаше се само неясният й силует. Той предположи, че е изоставена, защото приличаше на двутонен модел „Детройт“, отдавна бяха престанали да произвеждат такива. Оуен не си даде труда да оглежда повече колата, върна се на шосето и потегли с джипа си бавно на запад, като на всеки сто метра спираше да се увери, че следата на велосипеда продължава.

Замисли се за най-големия си проблем тази нощ.

Тук не ставаше дума за морална дилема. О, Оуен Ачисън нямаше абсолютно никакви етични задръжки, които да му попречат да пръсне черепа на Хрубек. Не, проблемът беше чисто практически, този, за който Хавършам му бе напомнил в коридора пред кабинета на Адлър: как ще убие Хрубек, без сам да отиде в затвора.

Ако Хрубек бе осъден за углавно престъпление, нещата щяха да са много по-лесни. Всеки имаше право да застреля бягащ убиец в гърба (Оуен присви очи и изрецитира съответния параграф от Наказателния кодекс). Хрубек обаче не беше престъпник. Въпреки че съдебните заседатели го бяха обявили за виновен за убийството на Робърт Джилеспи, присъдата бе: „Невинен поради невменяемост“.

Това означаваше, че има само два законни начина да застреля Хрубек. Първо, да бъде нападнат от него на място, откъдето не може да се измъкне: затворено помещение, тунел, мост. Второ, да хване Хрубек в собствения си дом, където съвсем оправдано можеше да го убие без никаква провокация от страна на натрапника и след това просто да отиде до близкото полицейско управление и да съобщи за инцидента. А може би дори и това нямаше да се наложи.

Трябваше да подготви някой от тези два сценария. Все още обаче нямаше представа как. Не, сега не му оставаше нищо друго, освен да продължи бавно в среднощната мъгла без никаква ясна идея — не за целта, а за средствата. Той мислеше за метода на убийството: Кой изстрел щеше да е най-ефективен? Кое оръжие да използва? Колко далеч бе в състояние да стигне човек като Хрубек, когато е ранен смъртоносно? (Вероятно твърде далеч, като бизон или мечка.) Дали Хрубек се подготвяше да посрещне преследвачите си? Щеше ли да заложи и друг капан? Или нещо по-смъртоносно? От военната си служба Оуен бе запознат с разнообразни клопки, които можеха да се направят от бензин, нафта, торове, пирони, дъски и жици.

Точно върху това размишляваше, когато стигна старата бензиностанция. Тя беше затворена и тъмна. Намали скоростта и внимателно огледа пътя. Бензиностанцията очевидно бе привлякла Хрубек: следите на велосипеда се отклоняваха към нея. Оуен спря на паркинга много бавно, за да предотврати скърцането на спирачки. Извади револвера си и слезе.

Пред постройката, близо до една от колонките забеляза полупразна кутия с понички. Изглеждаше твърде подозрително, сякаш е поставена там, за да подмами преследвачите. Затова Оуен много внимателно заобиколи от задната страна на сградата. Да, стъклото на вратата бе счупено и резето бе дръпнато. Той си пое бавно въздух, за да се успокои. Отвори бързо, за да не изскърцат пантите, влезе и веднага се отдръпна от входа.

Остана неподвижно и изчака очите му да свикнат с тъмнината. Стоеше с отворена уста — войнишки трик, за да не се издаде с някое силно вдишване, ако го изненадат. След като не чу нищо в продължение на пет минути, той се запромъква между рафтовете с авточасти и мазни картонени кутии.

Оуен обиколи задното помещение на магазина и не откри никакви следи от присъствието на Хрубек. През отворената врата и прозорците от другата страна се виждаше шосето. Някаква кола мина и всичко наоколо се окъпа в светлина. Хиляди сенки притичаха отляво надясно, сляха се и помещението отново потъна в мрак. Фаровете го бяха заслепили и той изчака, докато отново нагоди зрението си.

Откри още една празна кутия от понички, по пода бяха посипани пудра захар и канела. Той се промъкна към тесния вход за главното помещение на магазина. Спря рязко и се вслуша в далечно бръмчене. То се усили. Паркингът навън се озари от светлина, бензиновите колонки се очертаха като тъмни силуети. Един камион премина с трясък.

Оуен притвори очи.

И тогава почувства някакво движение. Отвори уплашено очи и се взря в тъмния силует, който изскочи през вратата. Преди нападателят да го сграбчи, той отскочи назад. Само че не прецени разстоянието и се препъна в една метална масичка, падна назад и изпусна револвера. Главата му се удари в стоманения ръб и той се просна зашеметен на бетона, докато сянката на нападателя изпълваше касата на вратата.

Лъскавият джип стоеше като скъпоценен камък в двора.

— Това ще ме закара до Риджтън за нула време. Няма спор, за нула време.

„О, красиви джипе, мога да седя на седалката ти, докато дъщерята на свещеника седи върху члена ми…“

От старата бензиностанция Хрубек бе продължил с велосипеда по пътя, по който беше изчезнал джипът с жената и момичето. Не видя светлини и предположи, че къщата им е на около километър от шосето. Продължи бавно отстрани на пътя, като спря на едно място, за да извади последния капан от брезентовата раница и да го заложи във високата трева. Сетне тръгна пак, с велосипеда на гръб, замислен: „Уха, какъв джип! Защо да педал-ирам с този велоси-педал, защо да си губя времето с това педалско занимание, като мога да карам джип?“

Спря, хвана задното колело с две ръце и разкърши рамене. Завъртя се два пъти като дискохвъргач и запрати велосипеда високо във въздуха; той падна в тревите на десетина метра встрани. Хрубек остана разочарован, че возилото не избухна, въпреки че не виждаше причина да стане така. Продължи по пътя, замислен не толкова за джипа, колкото за красивата коса на жената. Това привличаше най-много вниманието му. Тя сигурно имаше гърди, сигурно имаше катеричка, очите й сигурно бяха гримирани. Ала косата й бе това, което го очароваше. Напомняше му за неговата коса, преди да я остриже. Кога го беше направил? Тази нощ? Не, миналата година. И защо? Не си спомняше. Вероятно заради микрофоните.

Хрубек бе изминал осемстотин метра, преди да стигне мястото, където стоеше сега — алеята пред къщата.

— Сега умната — каза си сериозно.

С това имаше предвид: „Тук сигурно има мъж.“ Жена с такава мека коса и толкова деликатно лице не можеше да живее сама. Сигурно бе омъжена за едър мъж с хладни очи — конспиратор, като онзи куц шибаняк с кучето.

Той се приведе и се приближи, скри се в един хвойнов храст и дрехите му се намокриха от росата. Огледа старата триетажна къща. От прозорците струеше златиста светлина, градинката бе засадена с индианска царевица и дебели тикви върху подпори. Самата къща беше здрава, симетрична, с гладки стени, като от детска книжка, с изсъхнал цветен венец над вратата.

Той се обърна и огледа лъскавия джип до постройката. До него имаше жълт спортен мотоциклет. Хрубек смътно си спомняше как на няколко пъти е карал мотоциклет в колежа и колко възбуждащо и едновременно с това страшно бе усещането. Мотоциклетът изглеждаше много хубав, ярък и мощен, но джипът го привличаше повече.

Хрубек се приближи до къщата и надникна през един прозорец. Допря устни до перваза и почувства горчивия вкус на боята. През дебелото стъкло се виждаше кухнята. Ето я! Жената с красивата коса. Да, наистина беше красива. По-красива, отколкото му се беше сторила на бензиностанцията. Носеше тесни дънки и бяла копринена блуза… Косата се спускаше върху раменете й — буйна, мека, руса коса. Дъщерята беше по-пълничка и носеше дебел анцуг с дълги ръкави, които скриваха дланите й. В стаята имаше и трета жена, мургава и мрачна. Хрубек не я хареса. Жените се скриха от погледа му за момент. Вратата на кухнята се отвори. Майката и дъщерята изнасяха някакви кашони от къщата.

— Последен курс — каза жената. — Скоро се връщаме.

— Мамо, уморена съм — проплака пискливо дъщерята.

— Това е благотворителна разпродажба за църквата. И ти доброволно предложи помощта си.

— Мамо — изхленчи отчаяно момичето.

„Не мрънкай, малка шибанячке“ — помисли си Хрубек.

Той чу подрънкване. Присви очи и се взря в тъмнината. О, не! Ключовете за джипа! Неговия джип! Те му го отнемаха. Той се изправи, готов за скок. Докато гледаше как жените товарят кашоните в колата, Хрубек се полюля напред и назад в желание да направи нещо.

— До скоро, Мати.

— Чао — отвърна мургавата жена и се върна в кухнята.

През прозореца Хрубек я видя да вдига телефона. Красивата жена и дъщеря й, плачливата малка глезла, се качиха в джипа. Той не смееше да помръдне; ако се покаже от скривалището си, жената на телефона щеше да повика помощ. Двигателят забръмча.

Обзет от паника, Хрубек за малко да скочи, но се сдържа и затвори очи. Стисна ги силно; главата му започна да се пръска от болка и той възвърна самообладанието си. Сви се под един храст с листа, остри като ножове.

Джипът мина покрай него; чакълът заскърца под гумите. Когато превозното средство се отдалечи, Хрубек излезе от прикритието си и го изпрати с поглед.

Майката и дъщерята не чуха гневното му съскане.

Той ядосано ритна мотоциклета. Погледа го известно време, сетне се запъти към задния вход на къщата. Надникна през прозорчето. Мургавата жена все още говореше по телефона, като жестикулираше енергично. Това наведе Хрубек на мисълта, че може би ще пищи. На печката имаше чайник, водата тъкмо завираше. Когато натискаше тихо дръжката, за да провери дали вратата е заключена, Хрубек си помисли: „Тя си прави чай, това означава, че няма намерение да си тръгва скоро и никой никъде не я чака.“

Той се поздрави за това мъдро умозаключение и продължи да действа — отвори вратата и влезе в кухнята, но едва след като жената приключи разговора си и отиде при печката в другия край на помещението, далеч от телефона.

С изтръпнало ухо от удара в крака на масичката Оуен Ачисън се отдалечи пълзешком от вратата и след като не откри револвера си, хвана една празна бутилка, която се търкаляше наблизо. Счупи я със силен удар в пода и вдигна острото парче като нож. Изправи се приведен и готов да посрещне врага.

Нападателят не помръдна.

Оуен изчака известно време. Накрая се изправи. Грабна револвера си от пода.

След като не долови шум от дишане или някакво друго движение, запали лампата.

В яростта си ритна вратата на стария автомат за безалкохолни.

— Мамка му!

Ключалката бе счупена — без съмнение от Хрубек — и вратата се беше отворила при разтърсването от минаващия камион. Гневът му бе толкова силен, че той едва се сдържа да не изпрати куршум в пъпа на полуголото момиче върху стария, избелял постер на вратата. Пъхна револвера в джоба си и изтича навън при джипа.

Само на стотина метра на запад отново попадна на следата, която завиваше по страничен път, водещ към частно имение. От шосето не се виждаха постройки и по площта на собствеността можеше да се съди, че собствениците на земята не са бедни. Може би отглеждаха коне. Той отново погледна пътя и забеляза, че Хрубек е излязъл встрани и се е движел през тревата. Оуен тръгна по ясната следа, оставена от лудия. Внезапно проблясване в далечината привлече вниманието му. Мълния.

За да пресече пътя на Хрубек, Оуен продължи на запад от шосето през високи, пожълтели треви, сетне зави на юг. От това място на около четиристотин метра забеляза голяма постройка. Въпреки късния час много от прозорците й светеха и й придаваха уютен вид.

Това впечатление обаче се разваляше от една обезпокоителна подробност — вратата на кухнята бе широко отворена и през нея върху покритата с чакъл площадка падаше жълтеникава светлина, сякаш някой е бързал да се махне от къщата.

„А може би — помисли си Оуен — е бързал да влезе. И все още е вътре.“

18.

Човек, който обича цветята и литературата, не може да се съмнява в съществуването на Господ. Урокът, на който Той ни учи обаче, вероятно не е толкова еднозначен. Наистина, ние виждаме чудеса всеки ден. Ала, от друга страна, Господ има цяла вселена за управляване и не намира много време за пътниците на катастрофирали влакове, за блъснати от автобуси деца или за скъпи наши приятели, убити от ненормални в някой държавен парк.

— Това — обясни Лиз на доктор Колер — беше мисълта, която така и не успявах да прогоня от съзнанието си. Месеци след убийството я повтарях практически на всеки, с когото се срещнех. Сигурна съм, че са ме мислели за луда.

Колер кимна с разбиране и се усмихна:

— Изгубили сте двама приятели. Това е ужасно. Не знаех за смъртта на момичето.

Лиз дълго време мълча, накрая рече:

— Не, не беше отразено в новините около процеса. Смъртта й бе сметната за нещастен случай.

— Мога ли да попитам…

Лиз го изгледа въпросително.

— Чухте ли някакви викове за помощ?

— В какъв смисъл?

— Мисля си за Клер. Преди да видите Майкъл и да се вмъкнете в пещерата, чухте ли я да вика?

Когато Лиз не отговори, Колер добави:

— Просто ми се струва, че ако Майкъл я е подгонил… имам предвид, той нали я е гонил?

Лиз не можеше да се досети за целта на въпроса му. След малко отговори:

— Не чух нищо. Никакви писъци.

— Защо изобщо е влязла в пещерата?

— Не знам.

— Странно е, не мислите ли? Не ви ли се струва, че ако Майкъл я беше подгонил, тя щеше да продължи напред в каньона? Последното място, където аз бих искал да остана насаме с такъв човек, е пещера.

Лиз продължи да упорства:

— Не мога да говоря от нейно име.

— Просто се чудя, Замислихте ли се за това по-късно? Млада жена, подгонена от огромен мъж като Майкъл. Би трябвало да вика за помощ.

— Може да е викала. Може да не съм я чула. Всъщност…

— Това е било близо до мястото, където сте я търсили, нали? — настоя Колер. — Както го описвате…

— Близо беше до мястото, където бях аз, да, но… — Лиз се почувства като на кръстосан разпит и се постара да запази спокойствие. — Не знам. Може би просто не съм чула нищо. Може да е викала, не си спомням. Възможно е, нали?

— О, със сигурност. Посттравматичен стрес. Много е възможно.

— Ами, това е в такъв случай.

Колер каза нещо, може би като извинение, но Лиз не го чу. Мислеше си за Клер. За бедната Клер. И си представи светлите й очи, разпиляната по раменете й коса, бледите й устни, нуждаещи се от червило, което бе твърде срамежлива да използва.

Тя бе скърбила за Робърт, да, но смъртта на момичето я беше покрусила много повече. Не бе предполагала, че може да изпитва такава привързаност към една млада девойка. Лиз винаги се беше чувствала малко неловко сред деца, дори сред учениците си. Рядко размишляваше върху това и предпочиташе да мисли за бездетието си като за стечение на обстоятелствата. Всъщност тя не желаеше да има деца. Не можеше да си представи семейство Ачисън на пикник, мрачния Оуен с бебе в ръцете, самата тя — да приготвя детска кашичка. Къпане. Колички. Детски консултации. Смущаващи разговори за важните неща от живота…

По отношение на Клер обаче Лиз се чувстваше различно. Сама търсеше компанията й. Лиз гледаше на нея от висотата на годините си и виждаше в очите и в поведението на ученичката си едно слабо, срамежливо момиче от друго, отдавна отминало време. Дете, чийто баща бе едновременно нежен и жесток и чиято майка се престрашаваше да й обръща внимание само в отсъствието на мъжа си. Лиз не можеше да остане глуха за скритите молби за помощ — както когато момичето останеше след часовете с разумни, но и добре премислени въпроси за якобинския театър или (прекалено случайно) се озоваваше на разходка пред учителката си на пустия речен бряг близо до училището.

Лиз още си представяше лицето на Клер, когато осъзна, че психиатърът й е задал въпрос. Той се интересуваше от процеса.

— Процеса ли? — попита тихо тя. — Ами, отидох в съда рано…

— Сама?

— Отказах Оуен да ме придружи. Трудно е да го обясня, но исках да запазя случилото се в „Индиан Лийп“ колкото се може по-далеч от дома. Оуен прекара деня с Дороти. В крайна сметка тя бе вдовицата. Нуждаеше се от утешение повече от мен.

В съдебната зала за пръв път видяла Хрубек пет и половина седмици след убийството. Изглеждал по-дребен, отколкото си го спомняла. Бил блед, с болнав вид. Той се взрял в нея с присвити очи и устата му се разкривила в зловеща усмивка. Когато слизала към долните скамейки, Лиз се опитала да гледа към прокурора, млада жена с буйна коса. Тя я подготвяла цяла седмица за свидетелстването. Лиз седнала зад нея, изцяло пред погледа на Хрубек. Той вдигнал стегнатите си с белезници ръце колкото можел напред, втренчил се в нея и безмълвно задвижил устни.

— Боже мой, беше страшно!

— Това е просто дискинезия — обясни Колер. — Причинява се от лекарствените средства.

— Каквото и да е, беше страшно. Когато заговори, едва не получих удар. Скочи и каза: „Конспирация!“ и „Реванш“ или нещо подобно. Не си спомням точно.

Очевидно тези избухвания не били нещо ново, защото всички, включително съдията, се направили, че не го чуват. Когато минала покрай него, той станал съвършено спокоен и я попитал непринудено дали знае къде е бил в 22.30 часа на четиринайсети април.

— Четиринайсети април ли?

— Да.

— А убийството е станало на първи май, нали?

— Да.

— Четиринайсети април говореше ли ви нещо?

Лиз поклати глава; Колер си записа нещо.

— Продължавайте.

— Хрубек каза: „Тъкмо убивах един човек…“ Не цитирам точно. Каза нещо като: „Тъкмо убивах един човек. Луната се издигна кървавочервена и в този ден аз бях жертва на конспирацията…“

— Убийството на Линкълн! — възкликна Колер и вдигна вежди.

— Моля?

— Не е ли било в средата на април?

— Мисля, че горе-долу тогава, да.

Психиатърът си записа още нещо.

Лиз забеляза на устните му усмивка, сетне продължи:

— Каза: „Вкараха ми устройства за следене и подслушване. Изтезаваха ме.“ Понякога брътвежите му бяха несвързани, понякога говореше като лекар или адвокат.

Лиз била главната свидетелка на обвинението. Положила клетва, сетне седнала в голямо дървено кресло. На него имало бродирана възглавничка и тя се запитала дали не е правена от жената на посивелия, прегърбен съдия.

— Прокурорът ме помоли да разкажа какво се е случило в онзи ден. И аз го направих.

Показанията й като че продължили цяла вечност. След това научила, че било само осем минути.

Страхувала се от кръстосан разпит от страна на адвоката на защитата. Той обаче не я призовал и Лиз прекарала останалите няколко часа сред публиката.

— Бях способна да гледам единствено найлоновите пликове с камъка, изцапан с кръвта на Робърт, и ножа. Седях в дъното на залата с Тад… — Колер вдигна въпросително вежди и тя обясни: — Бивш мой ученик. От време на време ми помага в градината и оранжерията. Бях казала на всички познати да не идват, но той не ме послуша. Остана там през целия ден. Беше много внимателен. Седяхме един до друг.

Преди показанията младият човек я срещнал в коридора и й дал хартиен плик. Вътре имало жълта роза. Бил махнал бодлите и отрязал дръжката, и я бил увил в мокри салфетки. Лиз се разплакала и го целунала по бузата.

— Дълъг ли беше процесът? — попита Колер.

— Не особено — обясни тя.

Адвокатът не оспорил факта, че Хрубек е убил Робърт. Изградил защитата върху невменяемостта на клиента си — Хрубек бил неспособен да разбере, че е извършил престъпление. Според правилото на Макнотън смъртта се превръщала в дело на Господ, съобщи Лиз наученото по време на делото. Адвокатът дори не извикал клиента си на свидетелското място. Представил лекарски доклади и показания, които били прочетени на глас от някакъв чиновник. Всичко било свързано с неспособността на Хрубек да разбере последствията от действията си.

През цялото време лудият седял прегърбен на мястото си, въртял кичури от косата си между дебелите си пръсти, смеел се и мърморел, изписвал лист след лист с дребни разкривени букви. Тогава тя не обърнала внимание на това, но по-късно разбрала, че той изобщо не бил толкова луд, колкото го мислела — вероятно точно по този начин се беше сдобил с името и адреса й.

Хрубек бил обявен за невинен поради невменяемост. Според Раздел 403 на Закона за психичното здраве бил определен за опасно болен и трябвало да остане за неограничен срок в държавна психиатрична болница, като ежегодно се подлага на прегледи.

— И аз си тръгнах от залата. Тогава…

— Ами инцидента? — попита Колер и събра длани, сякаш ръкопляскаше на забавен каданс. — Със стола.

— Стол ли?

— Той скочил върху някакъв стол или маса.

— А, това ли?

Залата започнала да се изпразва. Изведнъж над разговорите на посетителите и журналистите се извисил гръмък глас. Майкъл Хрубек закрещял. Повалил пристава и се качил на стола си. Вдигнал ръце над главата си и белезниците му задрънчали. Закрещял. Очите му срещнали погледа на Лиз и тя застинала. Охраната успокоила Хрубек и един пристав я избутал набързо от залата.

— Какво каза?

— Казал ли?

— Когато беше върху стола. Какво крещеше?

— Мисля, че просто виеше. Като звяр.

— Според вестниците крещял: „Ти си Ева предателката.“

— Възможно е.

— Не помните ли?

— Не, не помня.

Колер поклати глава:

— Провеждах редовна терапия на Майкъл. Три пъти седмично. При един сеанс той каза: „Предателство, предателство. О, тя е осъдена на гибел. Тя седя в онзи съд и сега е осъдена на гибел. Всички тези предателства. Ева.“ Когато го попитах какво има предвид, той се смути. Сякаш бе издал някаква важна тайна. Не искаше да говори повече. Оттогава е споменавал на няколко пъти за предателство. Знаете ли какво може да има предвид?

— Не. Нямам представа. Съжалявам.

— А после?

— След делото ли? — Лиз отпи от силното кафе. — Ами, животът ми се превърна в ад.

След намаляването на журналистическия интерес и изпращането на Хрубек в Марсден Лиз продължила живота, който била водила преди трагедията. Отначално ежедневието й изглеждало почти непроменено — преподаване, неделни посещения на местния клуб с Оуен, гостуване на приятели, работа в градината. Може би последна забелязала, че светът й се разпада.

От време на време пропускала да се изкъпе. Забравяла имената на някои от гостите си. Случвало й се да сведе поглед към пода в коридора на училището и да установи, че си е сложила различни обувки; да преподава Драйдън вместо Поуп и да пише слаби оценки на учениците си за материал, който никога не е преподавала. Понякога на уроци или в обикновен разговор се изправяла пред лица с объркани и смутени изражения и можела само да се чуди какво, за Бога, е изтърсила току-що.

— Имах чувството, че вървя насън.

Оттеглила се в оранжерията сама с нещастието си.

Оуен все по-трудно понасял разсеяността й и двамата започнали да се карат. Той прекарвал все повече време в делови пътувания. Тя все повече се застоявала у дома, излизала само за уроците си. Безсънието й понякога се влошавало: все по-често оставала будна за повече от двайсет и четири часа. Допълнителни трудности й създавала преждевременно овдовялата Дороти. Била мрачна и бледа и два месеца не се усмихнала нито веднъж. Въпреки това запазила самообладание и се справяла доста добре. На няколко пъти Оуен я давал за пример като човек, който преживява смело нещастието.

— Е, аз не съм като нея, Оуен — казала му веднъж тя. — Никога не съм била, съжалявам.

Когато Дороти продала къщата си и решила да се премести в Ню Джърси, не тя, а Лиз плакала на прощалното им парти.

Животът на Лиз започнал да тече между училището и оранжерията, където подрязвала цветя и се щурала като загубено дете по плочника, често с мокро от сълзи лице.

Състоянието й обаче постепенно се подобрило. За известно време взимала прозак, който карал устните и пръстите й да треперят и извиквал потресаващи сцени в съня й. Лекарството също така задълбочило безсънието й. Тя го сменила с прамелор, който бил по-лек.

И изведнъж един ден просто престанала да взима хапчетата и влязла в нормалния си ритъм.

— Не знам какво се случи. Нито кога. Но изведнъж реших, че е време да продължа живота си. И го направих.

— Предполагах, че бълнуванията на Майкъл са свързани с американската история — обясни Колер. — Особено с Гражданската война… „Sic semper tyrannis.“ Това извикал Буут, след като застрелял Линкълн.

— „Така се пада на тираните“ — преведе Лиз, вярна на учителската си професия. — Това е девизът на щата Вирджиния.

— Обърнете внимание и на споменаването на четиринайсети април. Тогава е било убийството.

— Какво общо има Линкълн?

Колер поклати глава:

— Майкъл отказваше да разговаря за халюцинациите си. Нямаше ми доверие.

— Дори на вас, неговия лекар?

— Най-вече на мен. Такава е природата на болестта му. Той е параноик. Постоянно ме обвиняваше, че се опитвам да изкопча информация от него и да го предам на ФБР и Тайните служби. Не мога да достигна до корените на халюцинациите му. Предполагам, че е нещо, свързано с Гражданската война, със смъртта на Линкълн, със заговорниците. Или с някакво събитие, свързано с убийството. Не знам.

— Защо са толкова важни тези халюцинации?

— Защото те са основата на болестта му. Те са неговото обяснение за това защо животът е толкова труден. Животът на шизофреника е едно вечно търсене на смисъла.

„А нима не се отнася за всички?“ — запита се Лиз.

— В момента това е много противоречива тема — обясни лекарят и добави, че той е нещо като ренегат в тази област.

Твърде скромно определение, помисли си тя.

— Шизофренията е физическо заболяване. Също както рака или апандисита. Трябва да се лекува с медикаменти. Никой не го оспорва. Аз обаче се различавам от повечето си колеги, защото мисля, че шизофрениците могат да се лекуват и с психотерапия.

— Не мога да си представя Хрубек легнал на дивана ви да обсъжда проблемите си от детството.

— Фройд също е бил на това мнение. Той твърдял, че шизофрениците не бива да се лекуват с психотерапия. Повечето психиатри са съгласни с него. Съвременното лечение е с „мозъчни бонбонки“ — така циниците сред нас наричат лекарствата. Принуждаваме ги да приемат действителността, учим ги да си поръчват ядене в ресторанта и да се перат сами, след това ги пускаме. Вярно е, че продължителните сеанси с пациенти като Майкъл не са правилни, но при някои видове психотерапия има резултати. Сериозно болни пациенти могат да се научат да мислят на изненадващо високо ниво. Повечето психиатри смятат, че шизофрениците просто бръщолевят несвързано. Аз мисля, че почти всичко, което казват, е смислено. Колкото повече се опитваме да преведем думите им на нашия начин на мислене, толкова по-безумни ни се виждат. Ако обаче се постараем да схванем метафоричния им смисъл, тогава вратите се отварят. Да вземем Наполеон. Това е един популярен образ за шизофреник. Аз не се опитвам да убедя пациента, че не е Наполеон. Но и не го поздравявам с „Bonjour“, когато мина покрай него в коридора. Аз се опитвам да разбера защо се мисли за император на Франция. В деветдесет процента от случаите причина съществува. Щом я узная, вече мога да започна да отключвам вратите на съзнанието му. Постигал съм удивителни резултати с пациенти и някои от тях бяха много по-зле от Майкъл. — Той мрачно добави: — Тъкмо започвах да прониквам в душата му… когато се случи това.

— Представяте го като невинна овчица.

— Той наистина е невинен. Това е най-точното определение.

„О, добрият доктор, свикнал да пробутва на хората успокоителните си обяснения — помисли си гневно Лиз. — Послушните пациенти го гледат в устата и се подчиняват безпрекословно. Нещастни семейства търсят в думите му утеха, както птичките дирят семенца. Млади, плашливи стажантки и сестри го гледат в очите.“

— Как, за Бога, можете да говорите с такава симпатия за него? — попита тя. — Той е просто една маса мускули, която си прави каквото поиска. Машина за убиване.

— Изобщо не е така. Майкъл се измъчва от неспособността да осъществи това, за което мисли, че е създаден. Този конфликт се проявява под формата на лудост за нас. За него обаче халюцинациите са най-мекият начин да си обясни защо не може да бъде като останалите хора.

— Изглеждате убеден, че никой не е виновен за болестта му. — Тя махна към гъстите облаци. — Е, ураганите също не са, но ние бихме ги спрели, ако можехме. Ние трябва да спрем Хрубек. Някой трябва… да го заключи и да хвърли ключа. — Едва се сдържа да не каже „да го намери и да го застреля“. — Той е психопат!

— Не, не е. Тази диагноза е много различна от шизофренията. Психопатите се адаптират добре в обществото. Изглеждат нормални, имат работа, семейства, но нямат морал и емоции. Те са самото зло. Психопатът е готов да убие само защото сте заели мястото му на паркинга или не искате да му дадете десет долара. И изобщо няма да се замисли. Майкъл би убил само при самозащита.

— Моля ви, докторе. Нима искате да ми кажете, че Майкъл е безобиден?

— Не, разбира се, че не, но… — Колер понижи глас: — Съжалявам. Разстроих ви.

След кратко мълчание Лиз отговори:

— Не. Ние просто виждаме нещата различно.

— Късно е. Аз използвах двайсетте си минути.

Той стана и тръгна към кухнята. Когато приближиха задния вход, лекарят каза:

— Искам да ви задам още един въпрос. Защо ви свързва с предателство? Ева предателката, реванш, завинаги. Защо?

— Ами, предполагам, защото свидетелствах срещу него.

Тя вдигна ръце, за да покаже, колко близко до ума е това заключение.

— Мислите ли, че е така?

— Предполагам.

Колер кимна и замълча. След малко й зададе поредния странен въпрос:

— Край града има магазин за коли, нали? Тя помисли, че не го е чула добре:

— Магазин за коли ли? Какво имате предвид?

— Коли. Автосалон.

— Ами, да, но…

— Говоря за един голям, ярко осветен автосалон на „Форд“.

— На Клеперман, да.

— Къде точно се намира?

— На осемстотин метра от града. По шосе № 236. Точно след възвишенията на изток. Защо?

— Просто се интересувам.

Тя очакваше обяснение, но той нищо не каза. Ясно бе, че интервюто или разпитът, каквото и да беше, бе приключило. Колер й благодари. Тя се радваше, че ще я остави на мира. Посещението му я беше ядосало, но в същото време и объркало. Какво толкова полезно можеше да научи от нея?

И какво премълчаваше?

Докато тя го изпращаше до колата му, и двамата вдигнаха очи към гъстите облаци. Вятърът се беше усилил и ожесточено шибаше лицето й с косата й.

— Докторе? — спря го тя, като хвана кокалестата му ръка. — Кажете, каква е вероятността да се е насочил насам?

Без да отмества поглед от облаците, той отвърна:

— Вероятността ли? Най-вероятно е скоро да го заловят, а дори да не успеят, той никога не би стигнал толкова далече сам. Ако се интересувате от мнението ми обаче, мисля, че трябва да отидете на хотел.

Той я погледна, но умът му очевидно беше другаде; при уплашения му луд пациент, сред храсти и гори, загубен по пусти шосета или скрит в някоя изоставена барака. Докато го гледаше как се отдалечава с колата си, Лиз успя да се отърси от гнева и видя Колер такъв, какъвто беше: млад амбициозен лекар, упорит, отдаден на работата си и несъмнено изключително умен. Почувства обаче и нещо друго, но не успя да го определи отначало. Но когато колата му се изгуби от погледа й, тя разбра. Доктор Ричард Колер, реши тя, бе страшно обезпокоен от нещо.

Линейката и полицейската кола пристигнаха едновременно, сигналните им светлини хвърляха под дърветата странни металически отблясъци. Чу се скърцане на спирачки и дворът се изпълни с униформени мъже и жени, екипировка, носилки, кутии с лампички и копчета. Медиците се втурнаха към голямата колониална къща. Полицаите също тичаха, като пъхаха фенерите в коланите си.

Оуен Ачисън седеше на стълбите на задния вход, чиято врата все още зееше отворена. Бе подпрял глава на дланите си. Един от санитарите го попита:

— Вие ли се обадихте? Имало ранена жена, така ли?

Оуен кимна.

— Къде е тя?

— В кухнята — отвърна той. — Но няма нужда да бързате.

— Защо?

— Нямате спешна работа. Тя вече е за моргата.