Младите лъвове

Глава единадесета

Влакът пухтеше бавно и шумно сред снежните преспи и побелелите хълмове на Върмонт. Ноа седеше с балтон до заскрежения прозорец, треперейки от студ — отоплението във вагона беше повредено. Пред очите му се нижеше бавно грозен пейзаж и всичко изглеждаше сиво в това ранно и облачно коледно утро. Не бе успял да вземе спално купе, защото влакът бе препълнен, и сега се чувстваше целият схванат и мръсен. При това в мъжката тоалетна водата беше замръзнала и не можа да се обръсне. Потърка страната си и се опита да си представи как изглежда: брадясал, със зачервени очи и изпоцапана от пушек яка. „В чудесен вид ще се явя пред семейството й!“ — изруга мислено той.

Нерешителността му растеше с всяка измината миля. На някаква гара, където бяха спрели за петнадесет минути, срещнаха друг влак, който отиваше към Ню Йорк, за миг Ноа изпита неудържимо желание да скочи в него и да се върне. Неудобното пътуване, студът, хъркането на пътниците и видът на мрачните хълмове, които се мяркаха край тях в облачната нощ, действаха все по-угнетително на духа му. „Не — повтаряше си той, — нищо няма да излезе от всичко това!“

Хоуп беше заминала преди него, за да подготви почвата. През тия два дни тя навярно бе успяла да каже на баща си, че смята да се омъжи и че съпругът й ще бъде евреин. „Сигурно всичко е минало благополучно — размишляваше Ноа, седнал в мръсното купе, като се стараеше да се окуражи. — Иначе щеше да ме уведоми с телеграма. Щом ми позволява да дойда, значи, всичко трябва да е наред, трябва…“

След като го отхвърлиха от войската, Ноа взе разумното решение да преустрои живота си колкото може по-смислено и полезно. Започна да посещава вечер три-четири пъти на седмицата една библиотека, където можеше да изучава материали по корабостроене. „Кораби — крещяха вестниците и радиото, — повече кораби!“ Е, щом не можеше да се сражава, би могъл поне да строи. Той никога не се бе занимавал с чертежи, а представите му за заварки, нитове и други подобни неща бяха съвсем смътни.

Както твърдяха всички, за да станеш специалист в която и да е област, трябва да учиш упорито месеци наред. Ноа четеше с бясно усърдие, заучаваше наизуст почти всичко, повтаряше си гласно съдържанието на прочетения материал и се стараеше да възстановява постоянно чертежи по памет. Беше свикнал да чете и напредваше бързо. Още един месец — мислеше си той, — и ще може да отиде в някоя корабостроителница, където ще се качи смело на скелето и ще почне да си вади хляба.

А междувременно трябваше да мисли и за Хоуп. Ноа се чувстваше малко виновен, задето кроеше планове за своето лично щастие, когато всичките му приятели изживяваха ужасите на войната. Но ако се откажеше от семейния живот, поражението на Хитлер нямаше да се ускори и японският император нямаше да капитулира по-рано. При това Хоуп настояваше да побързат. Но Хоуп много обичаше баща си, а той беше заклет презвитерианец и църковен старейшина със сурови религиозни принципи и тя нямаше да се омъжи без съгласието му. „О, боже — помисли си Ноа, загледан в един капрал от морската пехота, който спеше проснат срещу него с отворена уста и вдигнати на седалката крака, — о, боже, защо светът е устроен толкова сложно?“

Край прозореца мярна някакъв завод за тухли, а после една тясна и неприветлива заснежена улица с къщи с наклонени покриви. И накрая — Хоуп, застанала на перона; тя очевидно се стараеше да го зърне на някой от прелитащите край нея заснежени прозорци.

Ноа скочи на перона още преди влакът да спре, но се подхлъзна на замръзналия сняг и като размаха ръце, за да запази равновесие, едва не изтърва старата си пътна чанта от изкуствена кожа. Някакъв старец, който влачеше куфара си, му подхвърли ядовито:

— Това е лед, млади човече, а по лед не се танцува.

Хоуп побърза насреща му. Изглеждаше бледа и смутена. Спирайки се на една крачка от него, тя дори не го целуна и възкликна:

— Боже мой, Ноа! Защо не си се обръснал?

— Водата във влака замръзна — отвърна той ядосан.

Двамата останаха известно време така, един срещу друг, обхванати от нерешителност. После Ноа се огледа бързо, за да разбере дали тя е сама. На перона бяха слезли още двама-трима души, но в тоя ранен час никой не бе дошъл да ги посрещне и те вече бързаха към изхода. След малко влакът тръгна и на гарата останаха само Хоуп, Ноа и старецът с куфара.

„Лошо — каза си Ноа, — изпратили са я, за да ми съобщи сама лошата вест!“

— Как пътува? — попита Хоуп с явно желание да прикрие смущението си.

— Отлично — отвърна Ноа. Хоуп се държеше някак си странно и хладно. Беше облечена със старо късо палтенце от дебел кариран плат, а косата й бе пристегната в забрадка. Откъм хълмовете духаше студен вятър, който пронизваше балтона му, сякаш беше от съвсем тънък плат.

— Е, тук ли ще прекараме Рождество? — попита Ноа.

— Мили… — промърмори Хоуп, като се мъчеше да говори спокойно. — Аз още не съм им казала.

— Какво? — машинално рече Ноа.

— Нищо не съм им казала. Нито че ще дойдеш, нито че искам да се омъжа за тебе, нито че си евреин, нито че изобщо съществуващ. Нищо.

Ноа преглътна с усилие. „Какъв глупав и безсмислен начин да прекараме Коледата!“ — помисли си той, втренчил поглед в околните неприветливи хълмове.

— Това няма значение — промърмори той, без сам да съзнава какво иска да каже. Но Хоуп изглеждаше толкова нещастна със своята пристегната забрадка и изопнато от студа лице, че му се искаше някак си да я утеши. И добави с тон на домакин, който успокоява смутения си гост, счупил случайно чаша: — Няма нищо. Не се тревожи.

— Все исках да им кажа — обясни Хоуп с такъв тих глас, че от силния вятър той едва долови думите й. — Снощи дори се бях решила… — Тя поклати глава. — Върнахме се от църква и аз мислех, че ще можем да останем в кухнята насаме с татко. Но влезе брат ми, който пристигна за Рождество със семейството си от Рътланд. Двамата заговориха за войната и брат ми — той е един такъв глупак — заяви, че евреите предпочитали да трупат пари, вместо да се бият. Татко си седеше и само кимаше глава. Не зная дали в знак на съгласие, или просто дремеше, както е свикнал вечер към девет часа, но аз не можах да се реша.

— Нищо, нищо, това няма значение — повтори глупаво Ноа, като раздвижи машинално премръзналите си пръсти в ръкавиците и си помисли: „Трябва да хапна нещо и да изпия чаша кафе.“

— Не мога повече да остана с тебе — рече неочаквано Хоуп. — Трябва да се върна. Когато излязох от къщи, всички спяха и сигурно вече са станали и ще се чудят къде съм отишла. Длъжна съм да ги придружа в църква, но след службата ще се опитам да поговоря насаме с татко.

— Разбира се — заяви Ноа с изкуствено оживление. — Точно така ще постъпиш.

— Ей там насреща има хотел. — Хоуп посочи към едно триетажно здание на петдесетина метра от тях. — Там можеш да хапнеш нещо и да се постегнеш. Ще дойда да те взема към единадесет часа. Какво ще кажеш? — попита загрижено тя.

— Чудесно. И тъкмо ще се обръсна — просия Ноа, сякаш в главата му се бе породила някаква блестяща мисъл.

— О, Ноа, мили… — Хоуп се приближи смутено и докосна с ръка лицето му. — Толкова ми е мъчно. Аз просто те измамих. Просто те измамих!

— Глупости — възрази той меко. — Глупости. — Но в душата си Ноа знаеше, че Хоуп има право. Тя действително го беше измамила и това го изненадваше повече от всичко. На нея винаги можеше да се разчита, беше толкова смела, така искрена в отношенията си към него. Но разочарованието и обидата, които му носеше това студено коледно утро, се примесваха сега с известна радост, че и тя най-после бе проявила слабост. Ноа съзнаваше, че самият той неведнъж е нарушавал думата си и че навярно и в бъдеще ще я нарушава. Сега обаче и двамата бяха до известна степен квит и занапред той ще има какво да й прощава.

— Не се тревожи, мила — усмихна й се Ноа уморено. — Сигурен съм, че всичко ще се уреди чудесно. Ще те чакам ей там. — Той махна с ръка към хотела и с печална усмивка добави: — А сега иди на църква и… прочети две молитви за мене.

Хоуп се усмихна, едва сдържайки сълзите си, и като се обърна, тръгна с типичната си енергична походка, която не можеха да променят ни тежките обуща, ни хлъзгавият път. Ноа я изпрати с поглед, докато тя сви на завоя, забързана към разбудената къща, където навярно я очакваха вече мълчаливият баща и бъбривият брат. После вдигна чантата си, прекоси заледената улица и се отправи към хотела. Отвори вратата, но внезапно се спря. „О, боже — сети се той, — забравих да я поздравя за Рождество Христово!“

Беше дванадесет и половина, когато се почука на вратата на малката непроветрена стаичка с олющения боядисан железен креват и пукнатия умивалник, която Ноа беше наел за два долара и петдесет цента. За празника сега му оставаха три долара и седемдесет и пет цента. (За щастие билетът за обратния път до Ню Йорк беше купен.) Той не беше предполагал, че ще трябва да плаща за стая. Все пак положението не изглеждаше толкова лошо. Храната във Върмонт — както бе открил — не беше скъпа. Двете яйца за закуска му струваха само тридесет и пет цента. Ноа преброи парите си и простена. Война, любов, варварско деление на евреи и християни, възникнало почти две хиляди години преди днешното студено коледно утро, естествената неохота на един баща да даде дъщеря си на някакъв непознат и на всичко това отгоре сега трябваше да си блъска главата как да прекара празника с по-малко от пет долара в джоба!

Ноа се опита да се усмихне и отвори вратата. Обаче не беше Хоуп, а някакъв старец с набръчкано червендалесто лице, който се оказа служащ в хотела.

— В хола ви чакат една дама и някакъв господин — избърбори той, обърна се и си отиде.

Ноа развълнувано се погледна в огледалото, прекара три пъти нервно ръка по късата си коса, оправи връзката си и излезе от стаята. „Кое ми дава право — питаше се той с примряло сърце, докато се спускаше по скърцащите стълби, които воняха на восък и свинска мас, — кое ми дава право да смятам, че човек с всичкия си ум ще ми отговори с «да»? Какво мога аз да предложа в добавка към името си? Три долара в джоба, една чужда религия, едно тяло, което правителството намери за негодно, никаква определена професия, никакви определени стремежи — нищо освен желанието си да живея с дъщеря му и да я обичам. Ни семейство, ни успехи, нито приятели. Нищо освен едно лице, което ще му се стори грубо и чуждо, един заекващ говор, типичен с жаргона на треторазредните училища и с езика на американското простолюдие.“ Ноа беше виждал и други градове като тоя и знаеше какви хора се раждат в тях: хора горди, затворени в себе си и в кръга на своите близки, непреклонни, със семейни традиции, стари колкото камъните и гредите на къщите в самия град; хора, които гледат със страх и презрение на бездомните непознати орди, изпълващи големите селища. Никога не се бе чувствал така самотен, както в тоя миг, когато, спускайки се по стълбите към вестибюла на хотела, забеляза девойката и мъжа, които седяха в столовете-люлка, загледани през прозореца към заледената улица.

Двамата станаха веднага щом го видяха. „Колко е бледа — каза си машинално Ноа, обхванат от зловещо предчувствие, — ужасно бледа!“ Той се отправи бавно към бащата и дъщерята. Плаумън беше висок, прегърбен мъж с вид на човек, който цял живот се е занимавал с тежка работа, а през последните шестдесет години е ставал в зори. Той имаше ъгловато, затворено лице и уморени очи, скрити зад очила в сребърни рамки. Когато Хоуп каза: „Татко, това е Ноа“, неговото лице не изрази нито дружелюбност, нито пък враждебност.

Плаумън протегна ръка и Ноа я стисна. Тая ръка беше твърда и мазолеста. „Няма да се моля, каквото ще да става — реши Ноа. — Няма да лъжа и да си давам вид, че представлявам нещо кой знае какво. Ако каже «да» — добре. Ако каже «не»… Но той не искаше да мисли за втората възможност.“

— Много се радвам, че се запознахме — рече Плаумън.

Тримата стояха така, смутени от присъствието на стария хотелиерски чиновник, който ги наблюдаване с нескрито любопитство.

— Мисля, че няма да е лошо, ако си поговорим с мистър Акерман — рече бащата.

— Да — прошепна Хоуп и по нейния напрегнат, неуверен глас Ноа разбра, че всичко е загубено.

Плаумън огледа внимателно вестибюла:

— Мястото не изглежда много подходящо за разговори — забеляза той, като отправи очи към чиновника, който все още ги наблюдаваше с любопитство. — Бихме могли да се поразходим, още повече че мистър Акерман сигурно ще иска да поразгледа града.

— Да, сър — съгласи се Ноа.

— Ще ви почакам тука — реши Хоуп и внезапно се отпусна на стола, който изскърца жаловито в тишината на вестибюла. При тоя звук чиновникът неодобрително се намръщи, а Ноа почувства, че това плачевно скърцане ще го преследва години наред в тежките минути на неговия живот.

— Няма да се бавим повече от половин час, дъще моя — рече Плаумън.

При това обръщение Ноа леко трепна. То му напомняше лошите пиеси, които описваха живота на фермера в началото на двадесетия век — фалшиви, надути и мелодраматични. Той отвори вратата и последва стария човек на заснежената улица. Зад прозореца зърна Хоуп, която ги наблюдаваше тревожно. После, шибани от острия студен вятър, двамата тръгнаха бавно по разчистените тротоари покрай затворените магазини.

Минута-две вървяха така, мълчаливо, скърцайки с обущата си по втвърдения сняг, който лопатите не бяха успели да разчистят. Накрая Плаумън се обади:

— Колко ви взеха за хотела?

— Два и половина долара — отвърна Ноа.

— За един ден? — изненада се Плаумън.

— Да.

— Тия хотелиери са истински разбойници — забеляза Плаумън.

… Известно време вървяха така, потънали отново в мълчание. Отминаха фуражния склад на Маршал, аптеката на Ф. Кин, магазина за мъжко облекло на Дж. Джифърд, адвокатската кантора на Върджил Суифт, месарницата на Джон Хардинг и пекарницата на мисис Уолтън, магазина за мебели и погребални принадлежности на Оливър Робинсън и накрая бакалницата на Н. Уест.

Под старомодната празнична шапка лицето на Плаумън си оставаше все така сурово и непроницаемо, с резки и застинали черти. От време на време Ноа вдигаше поглед към фирмите над магазините. Имената на собствениците проникваха в съзнанието му като гвоздеи, които равнодушният дърводелец забива на еднакви разстояния в дъската. Всяко име го поразяваше като удар, надигаше се като стена, оповестяваше нещо, жилеше като стрела и изразяваше някакъв упрек към него. Ноа долавяше как умело и хитро старецът го развежда из сплотения и непристъпен свят на обикновените американски семейства, от които водеше потеклото си самият той и неговата дъщеря. По околен път Плаумън питаше Ноа как би могъл да живее в подобен свят — той, някакъв си Акерман, дошъл от хаоса в Европа, един самотник без отговорности, без близки и без средства, без баща и семейство, без корени и име.

„Предпочитам да имам работа с брата — реши в себе си Ноа — въпреки неговата ожесточеност и бъбривост, въпреки старите му изтъркани и отвратителни разбирания, отколкото с тоя умен и мълчалив янки.“

Минаха през търговската част на града все така без да проговорят. В дъното на една полянка се издигаше някакво олющено училище от червени тухли, цялото покрито с изсъхнал бръшлян.

— Тук учеше Хоуп — обади се Плаумън и кимна рязко към зданието.

„Ето още един враг — помисли си Ноа, загледан в простата стара сграда, която се гушеше зад група дъбове, — още един враг, който дебне тук от двадесет и пет години!“ В стария камък над входа беше издълбан девиз, който той прочете с присвити очи. „Познай истината!“ гласяха полуизтритите букви, сякаш се обръщаха към поколенията Плаумънови, които, водени от тоя лозунг, трупаха знания и учеха как техните деди през седемнадесетия век бяха слезли един бурен ден на Плимутската скала. „Познай истината и ти ще бъдеш свободен човек!“ На Ноа се струваше, че чува от гроба звънкия глас на своя собствен баща, който чете тия слова със свойствения си театрален и ораторски маниер.

— Изградихме го в деветстотин и четвърта година за двайсет и три хиляди долара — обясни Плаумън. — През трийсет и пета Управлението на обществените сгради искаше да го събори и да построи ново, но ние не се съгласихме. Защо да се пилеят средствата на данъкоплатците? Училището и така не е лошо.

Продължиха по-нататък. На стотина метра надолу по улицата имаше една църква, чиито стройни строги кули сякаш се бяха забили в утринното небе. „Ето къде ще настъпи развръзката! — отчаяно си помисли Ноа. — Това е най-силното му оръжие. В църковното гробище навярно лежат десетки Плаумъновци и той е решил да ми говори в тяхно присъствие.“

Църквата беше построена от светло дърво и се издигаше — изящна и здрава — върху заснежен склон. Тя правеше впечатление със своите строги сдържани линии и противоположно на френските и италианските катедрали, не се извисяваше дръзко към бога, а се обръщаше към него с простички, кратки и лишени от надутост слова, изразявайки открито онова, за което го молеше.

— Е — заговори Плаумън, когато до църквата останаха още петдесетина метра, — смятам, че обиколихме достатъчно… — И като се обърна към Ноа, попита: — Искате ли да се връщаме?

— Да — съгласи се Ноа. Той беше така озадачен и изненадан, че вървеше съвсем машинално, почти без да вижда нищо. Ударът не беше още нанесен и не се знаеше кога ще се стовари. Хвърли поглед към стареца. Неговото сурово лице изглеждаше съсредоточено и същевременно смутено. Ноа схвана, че той се мъчи да намери, подходящи думи, убедителни и хладни, с които да му откаже ръката на дъщеря си — думи решителни и справедливи, разумни и окончателни.

— Вие вършите нещо ужасно, млади човече — започна Плаумън и Ноа неволно стисна уста готов за борба! — Вие поставяте на изпитание възгледите на един стар човек. Няма защо да крия от вас — моето едничко желание е да се качите веднага на влака, да се върнете в Ню Йорк и никога вече да не се виждате с Хоуп. Но вие няма да направите това, нали? — Плаумън изпитателно се взря в Ноа.

— Не, няма да го направя.

— Така и предполагах. Иначе не бихте дошли чак тука. — Старецът въздъхна дълбоко и продължи да върви бавно редом с Ноа, като гледаше втренчено пометените тротоари пред себе си. — Простете ми, че ви заведох на такава печална разходка из града… Знаете ли, човек прекарва голяма част от своя живот като автомат, обаче от време на време му се налага да вземе някое сериозно решение. И тогава той е длъжен да се запита: в какво всъщност вярвам и хубаво ли е то, или е лошо? През последните четиридесет и пет минути вие ме карахте да правя именно това и аз не мога да твърдя, че съм ви особено признателен, задето ме поставихте на такова изпитание. Аз не познавам никакви евреи и никога не съм имал работа с евреи. Сега трябваше да ви наблюдавам, за да реша дали наистина евреите са непоправими фанатизирани езичници, родени престъпници или нещо от тоя род… Хоуп мисли, че вие не сте толкова лош, но младите момичета често грешат. Аз цял живот съм вярвал, че хората се раждат еднакво добри и, слава богу, досега не ми се е налагало да се усъмня в това. Ако някой друг дойдеше в нашия град и поискаше ръката на Хоуп, аз бих му казал незабавно: „Елате у дома, Вирджиния е приготвила пуйка за обед…“

Заслушан в откровените думи на Плаумън, Ноа не забеляза как стигнаха до хотела. Вратата се отвори и отвътре излезе бързо Хоуп. Старецът млъкна и започна да бърше замислено устата си. Тя го погледна втренчено, с тревожно, но решително лице.

Ноа се чувстваше като човек, току-що станал от легло след продължителна болест, и пред очите му се мярнаха имената на търговските фирми — всичките тия Киновци, Уестовци и Суифтоци, — имената върху надгробните плочи и видът на самата църква, мрачна и студена. И изведнъж всичко това — заедно със спокойното слово на стареца и измъчения блед образ на Хоуп — му се стори просто непоносимо. Той си спомни своята разхвърляна топла стаичка близо до реката, с книгите и старото пиано в нея, и изпита болезнена нужда да се намери отново вкъщи.

— Е? — продума Хоуп.

— Току-що казах на мистър Акерман, че имаме за обед пуйка — рече бавно старият човек.

Постепенно лицето на Хоуп се озари от усмивка. Тя се приближи до баща си и го целуна.

— Защо се забавихте толкова дълго? — попита Хоуп и изуменият Ноа изведнъж разбра, че всичко е уредено. Той беше обаче толкова разнебитен и уморен, че нищо не можа да почувства.

— Най-добре ще бъде да си вземете багажа, млади човече — обърна се Плаумън към него. — Няма смисъл да давате парите си на тия грабители.

— Да, да, разбира се — отвърна Ноа и бавно, като насън, тръгна нагоре по стълбите на хотела. Отвори вратата на стаята си и погледна назад. Хоуп държеше баща си под ръка. Старецът се усмихваше, наистина малко изкуствено и болезнено, но все пак се усмихваше.

— Ах, щях да забравя. Честита Коледа! — извика той и влезе да вземе багажа си.