Можеш ли да пазиш тайна?

XIII

Спираме пред някакъв ресторант в Мейфеър, където никога преди не съм влизала. Всъщност, дори не съм сигурна, че изобщо някога съм стъпвала в този баровски квартал. Ами да, всичко тук е толкова луксозно и скъпо, че и през ум не ми е минавало да…

— Това е нещо като частен клуб — обяснява ми тихичко Джак, докато приближаваме към входа. — Много малко хора знаят за съществуването му.

— Мистър Харпър. Мис Коригън. — Някакъв мъж в скъп костюм се материализира сякаш от нищото пред нас и ни отваря вратата. — Оттук, моля.

Уаууу! Тук знаят името ми!

Минаваме през луксозно обзаведено фоайе с колонади и влизаме в богато орнаментиран салон, където вече седят три други двойки. Когато минаваме покрай едната от тях, жената — на средна възраст, с платиненоруса коса и облечена в златист жакет — вдига поглед към мен.

— О, здравей, мила! — възкликва тя. — Рейчъл!

— Какво? — оглеждам се озадачено. На мен ли говори?

Жената се надига от стола си, приближава с леко олюляване и ме целува.

— Как си, скъпа? От цяла вечност не сме те виждали тук!

Ясно, от нея се носи на талази дъх на алкохол. Хвърлям поглед към партньора й на масата — и той не изглежда по-трезвен.

— Грешите — отговарям любезно. — Не съм Рейчъл.

— О! — Един миг жената остава загледана в мен. После поглежда към Джак и по лицето й се изписва разбиране. — О! Разбирам. Не, ти не си Рейчъл, естествено — казва най-сетне тя, като ми намига.

— Не! — възкликвам ужасено. — Грешите. Аз наистина не съм Рейчъл. Казвам се Ема.

— Ема. Да, разбира се — кима жената съзаклятнически. — Е, приятна вечеря. Обади ми се някой път.

Тя се връща с олюляване на мястото си, а Джак ме поглежда изпитателно и пита:

— Да имаш да ми казваш нещо?

— Да — отговарям. — Тази жена е напълно пияна.

Той прави пресилено шокирана физиономия. Не издържам и тихичко се изсмивам. Неговите устни също потрепват в усмивка, когато пита:

— Е, ще сядаме ли? Или може би тук имаш и други отдавна изгубени приятели, с които би искала да се поздравиш?

Оглеждам помещението, като се преструвам на замислена.

— Не. Това май беше всичко.

— Сигурна ли си? Не е нужно да бързаш. Убедена ли си, че онзи престарял джентълмен ей там не е дядо ти?

— Не, не мисля…

— И да ти кажа, нямам нищо против псевдонимите — добавя Джак. — Аз самият често се представям под името Егбърт.

Неволно избухвам в смях, който бързам да потуша. Така де, не върви да се хиля като побъркана в такъв баровски ресторант. Хората вече ни поглеждат озадачено.

Настаняват ни на маса в ъгъла, близо до камината. Един келнер придържа стола ми, докато сядам, а после разгръща на скута ми голяма платнена салфетка. Друг ми сипва вода в чашата, а трети ми предлага сусамено хлебче. Точно същото се случва и с Джак. Шестима души се въртят край нас в някакъв шантав келнерски танц! Иска ми се да уловя погледа на Джак и да се разсмея, но той изглежда абсолютно сериозен, сякаш всичко това е съвършено нормално.

Изведнъж ми хрумва, че може пък наистина да е нормално за него. Ами да! Той може би си има иконом, който му поднася чай и дори му глади вестника всеки божи ден!

Добре де, ами ако действително е така? Не, не бива да издавам колко необичайно е всичко това за мен!

— И така… — подемам, когато шестимата келнери привършват уводния си танц и сякаш се изпаряват. — Какво ще пием?

Вече съм си харесала питието на онази жена в златистия жакет. Нещо розовко, с тънки резенчета пъпеш като украса на чашата, изглеждаше потресаващо примамливо.

— Вече е поръчано — отговаря Джак с усмивка и в същия момент един от келнерите се материализира от нищото край нас и отваря бутилка шампанско. — В самолета ти ми каза, че за теб идеалната среща започва с бутилка шампанско, която се появява като по вълшебство на масата.

— О! — възкликвам, като се опитвам да потуша лекото си разочарование. — Ъъъ… да, наистина!

— Наздраве — казва Джак и чуква чашата си в моята.

— Наздраве — отговарям и отпивам от шампанското.

А то е чудесно. Наистина е чудесно. Сухо и… чудесно. Какъв ли е вкусът на розовата напитка с пъпеша?

Стига, Ема! Шампанското е върхът! Джак е прав — шампанското е идеалното начало за интимна среща!

— За първи път опитах шампанско, когато бях шестгодишна… — започвам аз.

— В дома на леля ти Сю — прекъсва ме Джак с усмивка. — После си съблякла всичките си дрехи и си ги хвърлила в езерцето пред къщата.

— Точно така — преглъщам разочаровано, — Май и това също съм ти го казала в самолета, а?

Хубаво, няма да му досаждам повторно с тази случка. Отпивам от шампанското си, като мисля на бързи обороти какво друго да кажа. Нещо, което да не знае.

Има ли изобщо такова?

— Избрал съм едно много специално ястие, което, вярвам, ще ти хареса — усмихва ми се Джак. — Поръчах го предварително, специално за теб.

— Уаууу! — възкликвам изненадана. — Това е… върхът!

Специално поръчано за мен ястие! Боже мили! Невероятно!

Само дето… ами всъщност голяма част от удоволствието да се храниш на ресторант е именно да си избираш от менюто с екзотични названия какво ти се иска да опиташ в момента, нали така? Хм… това е почти най-любимата ми част от ходенето на ресторант.

Както и да е. Няма значение. Ще бъде идеално. Вече е идеално!

Хубаво. Дай сега да завържем някакъв разговор.

— И така, Джак, какво обичаш да правиш в свободното си време? — питам ведро.

Той свива рамене.

— Ами излизам насам-натам. Гледам мачове по бейзбол. Оправям колите си…

— Имаш колекция от ретроавтомобили! Ясно. Уауу! Аз наистина… ъъъ…

— …мразиш ретроавтомобилите — довършва Джак с усмивка. — Да, помня.

По дяволите! Надявах се да е забравил.

— Не мразя колите като такива — бързам да поясня. — Но ненавиждам хората, които… които…

Мамка му! Май не звучи много добре. Припряно отпивам глътка шампанско, но се задавям и започвам да кашлям. О, Господи, гърдите ми се дерат от кашлица. От очите ми се стичат сълзи.

Останалите шестима души в салона са спрели да се хранят, всички са се обърнали към нашата маса и зяпат.

— Добре ли си? — пита Джак разтревожено. — Пийни малко вода. Обичаш „Евиан“, нали?

— Ъъъ… да. Благодаря.

Мътните го взели! Макар да ми е неприятно да го призная, но Джемима май имаше право. Колко по-безпроблемно би било всичко, ако бях възкликнала лъчезарно: „О, обожавам ретроколите!“

Както и да е. Няма значение.

Докато отпивам от водата си, на масата пред мен като по вълшебство се материализира чиния с печени чушки.

— Уаууу! — почти изписквам от удоволствие. — Обичам печени чушки.

— Да, помня — подхвърля Джак, който изглежда адски доволен от себе си. — В самолета ми каза, че любимото ти ядене били печените чушки.

— Така ли? — зяпвам го леко изненадана.

Ха! Не помня такова нещо! Искам да кажа, че наистина обичам печени чушки, ама чак пък да съм му го казала…

— Ето защо се обадих предварително в ресторанта и поръчах да ги приготвят специално за теб. Аз самият не ям чушки — добавя Джак, когато поставят пред него чиния с миди, — инак с удоволствие бих ти правил компания.

Само дето не се облизвам, втренчила поглед в чинията му. О, Господи! Тези миди изглеждат фантастично. Обожавам мидите!

— Добър апетит! — пожелава ми Джак с лъчезарна усмивка.

— Ъъъ… да! Добър апетит.

Отхапвам парченце печена чушка. Ммм! Великолепно! Корко мило от негова страна, че се е сетил какво обичам.

Но очите ми непрекъснато лепнат по мидите в неговата чиния. При вида им устата ми се изпълва със слюнка. И този зеленикав плътен сос! Боже, сигурно са сочни и идеално приготвени…

— Искаш ли да опиташ една мида? — предлага Джак, забелязал погледа ми.

— Не! — само дето не извиквам стреснато. — Не, благодаря. Чушките са абсолютно… върхът! — Усмихвам му се широко и пъхвам в устата си поредното парченце.

Изведнъж Джак се потупва по джоба.

— Мобилният ми телефон — пояснява той. — Ще имаш ли нещо против, ако отговоря? Може да е нещо важно.

— Разбира се, че не — махвам с ръка. — Говори си спокойно.

Когато Джак се отдалечава към фоайето, за да проведе разговора си на спокойствие, не успявам да се въздържа, присягам се и си бодвам една от неговите миди. Лапвам я и дъвча, притворила очи, за да се насладя най-пълноценно на вкуса й. Просто… божествено! Най-вкусното нещо, което съм опитвала през целия си живот! Точно се чудя дали не мога да си хапна още една мида, като поразместя останалите в чинията, за да не си личи, когато усещам да ме лъхва на джин. Платиненорусата жена със златистия жакет е надвиснала над ухото ми.

— Казвай бързо! — прошепва ми тя. — Какво става?

— Ами… вечеряме.

— Това ми е повече от ясно — изсъсква непознатата нетърпеливо. — Но Джереми? Той подозира ли?

О, Боже мили!

— Вижте — свивам безпомощно рамене, — аз не съм жената, за която ме мислите…

— Това ми е повече от ясно! Никога обаче не съм допускала, че го носиш в себе си — възкликва непознатата и одобрително ме потупва по ръката. — Но ако питаш мен, браво, миличка, забавлявай се! Виждам, че си свалила халката си — добавя жената, като хвърля поглед към лявата ми ръка. — Умница… Опа! Идва! Изчезвам!

И тя припряно се отдалечава с олюляване. Когато Джак сяда на мястото си, аз се привеждам към него, вече почти разкикотена на глас. Сигурна съм, че това недоразумение ще му хареса.

— Знаеш ли какво? — възкликвам шепнешком. — Аз имам съпруг на име Джереми! Приятелката ми ей там току-що дойде да ми го съобщи. Е, как предполагаш? Дали Джереми също кръшка?

Настава мълчание. Джак ме гледа неразбиращо.

— Моля?

Явно изобщо не ме е чул.

Няма начин да му повторя дума по дума казаното. Това би ме накарало да се почувствам адски глупаво. Всъщност, вече се чувствам глупаво.

— Няма значение — отговарям с пресилена усмивка.

Ново мълчание. Оглеждам се наоколо, като се чудя какво да кажа.

— Трябва да ти призная нещо — подхвърлям най-сетне, — отмъкнах една от твоите миди.

Очаквам да се престори на шокиран или ядосан. Изобщо да прояви някаква реакция, за да завържем разговор.

— Няма проблем — отговаря Джак разсеяно и започва бързо да набожда и дъвче останалите в чинията му миди.

Не, просто не разбирам! Какво се е случило? Къде изчезни ведрото му настроение? Джак изведнъж е станал неузнаваем.

Докато привършим печеното пиле със зелена салата и пържени картофи, цялото ми тяло вече ме боли от напрежение и тотална мизерия. Не, тази среща е пълен провал! Абсолютна катастрофа! Положих какви ли не усилия да водя лек разговор, да се шегувам и да бъда забавна. Но телефонът на Джак звъня още на два пъти, а след проведените разговори той ставаше все по-мрачен и разсеян. Да си кажа честно, имах чувството, че изобщо не забелязва присъствието ми.

Направо ми се плаче от разочарование. Наистина не разбирам какво става! Всичко вървеше толкова добре. Всъщност… фантастично! Какво се обърка?

— Ще ида да се поосвежа — подхвърлям, след като келнерите раздигат чиниите от основното ни ястие.

Джак само кимва мълчаливо.

Дамската тоалетна прилича повече на палат, отколкото на клозет — с позлатени огледала, тапицирани в плюш столове и униформена служителка, която да подава ароматизираните меки кърпи. За един миг ми става неудобно да звъня на Лиси пред жената, но после си казвам, че сигурно е чувала къде-къде по-неудобни разговори.

— Здрасти — казвам, когато Лиси вдига слушалката. — Аз съм.

— Ема! Как вървят нещата?

— Отвратително — отговарям мрачно.

— Какво искаш да кажеш? — възкликва Лиси ужасено. — Как така отвратително? Какво стана?

— Направо е ужасно — простенвам, като се отпускам тежко на един стол. — Всичко започна великолепно. Смеехме се, шегувахме се… Ресторантът е потресаващ… и той беше поръчал фантастично меню специално за мен, с най-най-любимите ми яденета…

Преглъщам мъчително. Като се чувам как описвам началото на вечерта, срещата ни изглежда направо съвършена.

— Звучи прекрасно — отбелязва Лиси озадачена. — Защо в такъв случай казваш, че…

— Защото точно по средата на вечерята някой му се обади по мобилния телефон… — подсмръквам и издухвам носа си в книжна кърпичка — …и оттогава изобщо не ми е продумал нито дума. После пак му звъняха и той непрекъснато излиза във фоайето да говори и ме оставя да вися сама на масата, а когато се връща, разговорът изобщо не върви и си личи, че въобще не ме слуша.

— Може би е разтревожен за нещо, но не иска да те натоварва с грижите си — предполага Лиси след миг размисъл.

— Вярно — съгласявам се бавно. — Наистина изглежда силно притеснен.

— Може би се е случило нещо ужасно, но той не иска да ти разваля настроението. Опитай се да поговориш с него. Да споделиш тревогите му!

— Добре — отговарям леко обнадеждена. — Ще опитам. Благодаря, Лиси.

Връщам се на масата донякъде по-позитивно настроена. Появилият се изневиделица келнер придържа стола ми. Сядам и поглеждам Джак възможно най-топло и съчувствено.

— Джак, всичко наред ли е?

Той смръщва вежди.

— Защо питаш?

— Ами, тези телефонни обаждания явно те разстройват. Питах се дали няма нещо, за което… би искал да поговорим.

— Не, всичко е наред — отговаря сухо Джак. — Благодаря.

Тонът му издава, че не желае да говори на тази тема, но когато си наумя нещо, аз не се отказвам така лесно.

— Някакви лоши новини ли ти съобщиха?

— Не.

— Нещо свързано с… бизнеса ли? — настоявам аз. — Или… или може би е лично…

Джак ме поглежда и по лицето му неочаквано се изписва гняв.

— Вече ти казах, че няма проблем. Престани да питаш.

Страхотно. С това май великият Джак Харпър иска да ме постави на мястото ми, а?

— Ще желаете ли нещо за десерт?

Гласът на изневиделица появилия се келнер прекъсва мрачните ми размисли и аз му отправям скована усмивка.

— Не, благодаря.

Преситена съм от цялата тази скапана вечер. Мечтая да свьршва по-скоро и да си отида вкъщи.

— Може би кафе? — предлага ми с усмивка келнерът.

— Дамата иска десерт — изведнъж се обажда Джак.

Какво? Какво каза той току-що? Келнерът ме поглежда нерешително.

— Не, не искам — заявявам твърдо.

— Стига де, Ема! — подхвърля Джак и в гласа му отново се прокрадват предишните топли и закачливи нотки. — Не е нужно да се преструваш пред мен. В самолета ми каза, че винаги правиш така. Казваш, че не искаш десерт, но всъщност искаш.

— Е, този път наистина не искам.

— Десертът е предварително поръчан, специално за теб. Сладоледена торта с карамел…

Изведнъж възприемам поведението му като обидно снизходително. Откъде накъде пък ще знае какво искам?!? Може да искам някакъв плод, например. Или пък нищо. Та той въобще не ме познава. Ама изобщо!!!

— Не съм гладна — отсичам и отдръпвам стола си назад.

— Ема, много добре те познавам. Знам, че всъщност го искаш…

— Не ме познаваш! — извиквам гневно, преди да успея да се възпра. — Знаеш само някои отделни факти за мен. Но това изобщо не значи, че ме познаваш!

— Какво искаш да кажеш? — отправя ми озадачен поглед Джак.

— Ако ме познаваше — продължавам с разтреперан глас, — щеше да знаеш, че когато излизам на вечеря с някого, искам този човек да ме слуша, когато му говоря. И да се отнася с мен поне с мъничко уважение, а не да ми се сопва да престана да задавам въпроси, когато всъщност се опитвам единствено да завържа разговор с него…

Джак ме гледа изненадано.

— Ема, добре ли си?

— Не, не съм добре! Та ти ме пренебрегваше почти през цялата вечер.

— Не си справедлива.

— Пренебрегваше ме! Караше на автопилот. Откакто първия път звънна мобилният ти телефон…

— Виж, Ема — подхвана Джак, като разтърка лице с длани, — точно сега в живота ми стават някои неща, които са изключително важни за мен…

— Хубаво, нека си стават, само че без мен.

Очите ми са замъглени от сълзи, когато се изправям и посягам за чантата си. Толкова исках да прекараме една чудесна вечер! Толкова големи надежди имах. Направо не ми се вярва как се обърка всичко.

— Точно така! Дай му да се разбере! — провиква се одобрително от другия край на салона жената със златистия жакет, а после се обръща към Джак: — И да знаеш, че това момиче си има прекрасен съпруг. Изобщо не си й притрябвал!

— Благодаря ти за вечерята — казвам, забила поглед в покривката на масата, когато един от келнерите изниква до мен с палтото ми в ръце.

— Ема — гледа ме невярващо Джак и също става, — не мислиш сериозно да си тръгнеш, нали?

— Напротив, тръгвам си.

— Не го прави. Моля те. Седни и изпий поне едно кафе. Обещавам да разговарям…

— Не искам кафе — отсичам, докато келнерът ми държи да си облека палтото.

— Един ментов чай тогава. Или хапни няколко бонбона. Специално за теб съм поръчал една кутия „Годива“. (Прочута (и скъпа) марка шоколадови бонбони с различен пълнеж. - Бел. прев.)

Тонът на гласа му е умолителен и за секунда се поколебавам. Обожавам бонбоните „Годива“!

Но не! Решила съм и край! Тръгвам си!

— Не! — Преглъщам тежко. — Отивам си. Много ви благодаря — обръщам се към келнера. — Как разбрахте, че искам палтото си?

— Стараем се да забелязваме тези неща — отговаря ми той дискретно.

— Ето, виждаш ли?! — казвам на Джак. — Тези хора ме познават!

Един миг двамата се гледаме напрегнато.

— Добре — въздъхва най-сетне Джак и свива примирено рамене. — Чудесно. Даниел ще те откара до вас. Той чака вън в колата.

— Няма да използвам колата ти! — възкликвам ужасено. — Сама ще се прибера, благодаря.

— Ема, не прави глупости.

— Довиждане. И много благодаря — добавям към келнера. — Вие всички бяхте много внимателни и мили с мен.

Изхвърчавам от ресторанта. И откривам, че навън вали. А аз нямам чадър.

Много важно, не ми пука! Тръгвам си и това е! Поемам почти тичешком по улиците, като леко се подхлъзвам по влажния паваж, а по лицето ми се стичат дъждовни капки, примесени със сълзи. Нямам никаква представа къде се намирам. Нито къде е най-близката станция на метрото… нито пък къде…

О, ето някаква автобусна спирка. Сред номерата на табелата разпознавам един, който отива до Айлингтън.

Прекрасно. Ще се прибера с автобуса. А вкъщи ще си сваря голяма чаша горещ шоколад. Може да хапна и малко сладолед пред телевизора.

Под навеса на спирката има пейка, на която се отпускам унило, благодарейки на Бога, че косата ми няма да се намокри още повече. Гледам тъпо в някаква реклама за коли, като се чудя каква ли щеше да е сладоледената торта, която Джак е поръчал да направят специално за мен в ресторанта, и дали в пълнежа щеше да има ядки или захаросани плодове… И точно тогава на паважа пред спирката спира плавно голяма сребриста лимузина.

Не, не мога да повярвам на очите си!

— Моля те — казва Джак, излизайки от колата, — нека те откарам до вас.

— Не — отговарям, без дори да извръщам глава към него.

— Не можеш да седиш и да чакаш тук под дъжда.

— Мога. Някои от нас живеят в реалния свят, а не се возят с лимузини.

Обръщам глава на другата страна и се втренчвам невиждащо в информационен плакат за предпазване от СПИН. В следващия миг Джак е вече под навеса и сяда до мен на пейката. Известно време мълчим.

— Знам, че тази вечер се държах ужасно — казва най-сетне той. — Моля те да ме извиниш. И наистина съжалявам, че в момента не мога да ти обясня защо стана така… Но напоследък животът ми е… доста усложнен. И някои неща в него са твърде деликатни. Разбираш ме, нали?

Ще ми се да му кажа, че изобщо не го разбирам. Ами да, как да го разбера, след като аз самата съм му казала и най-малките подробности за моя живот!

— Предполагам — свивам леко рамене.

Дъждът се усилва още повече, барабани по покрива на навеса, просмуква се в моите — тоест на Джемима — сребристи сандали. Надявам се да не ги съсипе.

— Съжалявам, че вечерта беше такова разочарование за теб — повишава глас Джак, за да го чуя през шума на дъждовните капки.

— Не че е била разочарование, ама… — чувам се да казвам изведнъж — …просто очаквах много повече! Искаше ми се да те опозная поне малко… и да се забавляваме, да се смеем… и исках един от онези розови коктейли, а не шампанско…

По дяволите. Мамка му! Изплъзна ми се, преди да успея да се възпра.

— Но… ти обичаш шампанско! — възкликва Джак явно озадачен. — Сама ми каза! В самолета ми каза, че за теб идеалната среща с мъж започва с шампанско.

Не, просто не мога да го погледна в очите.

— Да де, ама… тогава не знаех за розовите коктейли, нали?

Джак отмята глава назад и избухва в смях.

— Точно така. Абсолютно си права. И аз те лиших от правото ти на избор, нали? — Той тръсва силно глава. — Представям си как си си мислила: „Да го вземат мътните този надут глупак! Не можа ли да каже, че искам розов коктейл?“

— Не е вярно! — възкликвам на секундата, но усещам, че се изчервявам, а Джак ме гледа с толкова комичен израз на лицето, че ми се приисква да го прегърна.

— О, Ема! Извинявай! — Той поклаща глава със съжаление. — Аз също исках да те опозная по-отблизо. И също исках да се забавляваме и да се смеем. Изглежда и двамата сме искали едни и същи неща. Аз съм виновен, че нищо не се получи.

— Не, не си — измънквам унило.

— Съвсем по друг начин бях планирал всичко — казва Джак, поглежда ме сериозно и пита: — Ще ми дадеш ли втори шанс?

Червен двуетажен автобус приближава с рев към спирката и заковава пред нас. Двамата с Джак вдигаме стреснато глави и го поглеждаме.

— Трябва да тръгвам — казвам, ставайки. — Това е моят автобус.

— Стига де, Ема, ще те откарам с колата.

— Не, ще се прибера с автобуса!

Автоматичните врати се отварят и аз се качвам. Показвам на шофьора абонаментната си карта и той ми кимва.

— Наистина ли мислиш да пътуваш с това чудо? — пита Джак и се качва след мен, като оглежда с подозрение обичайната пъстра сбирщина от среднощни автобусни пътници. — Смяташ ли, че е безопасно!

— Говориш точно като дядо ми! Разбира се, че е безопасно. И автобусът спира почти пред дома ми.

— Побързай! — нетърпеливо поглежда към Джак шофьорът на автобуса. — Ако нямаш пари за билет, слизай!

— Имам „Американ Експрес“ — бръква в джоба си Джак.

— Не можеш да плащаш за градски транспорт с „Американ Експрес“, Джак! — врътвам очи към небето. — Ама ти нищо ли не знаеш за реалния живот?! Пък и… бих предпочела да пътувам сама, ако не възразяваш.

— Разбирам — кимва Джак с променен тон на гласа. — Май е по-добре да сляза — подхвърля на шофьора. После ме поглежда и добавя: — Не ми отговори. Може ли пак да излезем заедно? Утре вечерта, примерно. И този път ще правим каквото ти поискаш.

— Добре — опитвам се да прозвучи безразлично, но когато срещам погледа му, не издържам и се усмихвам.

— Пак в осем ли да те взема?

— В осем. И без колата — добавям твърдо. — Този път аз ще организирам нещата.

— Чудесно! Горя от нетърпение. Лека нощ, Ема.

— Лека нощ.

Джак слиза, а аз се качвам на втория етаж на автобуса. Настанявам се на предната седалка — любимото ми място, където винаги сядах като малка — и се вглеждам през прозореца в тъмната, дъждовна лондонска нощ. Ако се взираш достатъчно дълго, светлините на уличните лампи се сливат и заиграват като в калейдоскоп. Сякаш попадаш в приказна страна.

В ума ми се въртят различни картини от вечерта — жената в златистия жакет, розовия коктейл, лицето на Джак, когато казах, че си тръгвам, келнерът с палтото ми в ръце, приближаващата към автобусната спирка кола на Джак… Всъщност не съм наясно какво точно си мисля. Седя, загледана през прозореца, заобиколена от успокоително познатите шумове наоколо ми. Бученето и хъркането от двигателя на старомодния автобус. Свистенето при отварянето и затварянето на вратите. Трополенето на хората, които се качват и слизат.

Усещам лашкането на автобуса при завоите, но почти не си давам сметка накъде пътуваме. След известно време обаче до съзнанието ми започват да достигат познати гледки от външния свят и осъзнавам, че наближаваме моята улица. Тръсвам глава, вземам чантата си и тръгвам по пътеката към стълбите за долния етаж.

Изведнъж автобусът завива рязко наляво. Вкопчвам се в облегалката на близката седалка, за да не падна. Защо завиваме наляво, по дяволите? Поглеждам през прозореца, като си мисля, че ще е адски гадно, ако ми се наложи да вървя по-дълго пеша под дъжда заради някаква тъпа промяна на маршрута. И буквално зяпвам от изумление.

Не, не може да бъде!

Няма начин да сме…

Няма, няма, ама сме! Вглеждам се изумено през прозореца. Ами да! Автобусът е навлязъл в нашата тясна уличка.

И спира точно пред входната ми врата!

Толкова бързо се втурвам надолу по стълбите, че за малко да си счупя глезена. Втренчвам се изумено в шофьора.

— Елърууд Роуд, номер четиридесет и едно — оповестява той тържествено.

Не, невъзможно.

Сащисано се оглеждам из автобуса. Двама подпийнали тийнейджъри ме зяпат тъпо.

— Каква е тази работа? — поглеждам отново шофьора, — Да не би да ви е платил?

— Петстотин кинта — отговаря шофьорът, като ми намигва. — Който и да е този мъж, миличка, на твое място не бих го изпуснал.

Петстотин лири?! Господи!

— Благодаря — казвам замаяно. — Така де, благодаря, че ме докарахте.

Имам чувството, че сънувам. Слизам и пристъпвам към входната врата. Но Лиси вече я отваря със замах.

— Това автобус ли е? — извиква тя изумено. — Какво прави тук?

— Това е моят автобус — отговарям невъзмутимо. — Просто ме докара до вкъщи.

Махвам с ръка на шофьора, който отново ми намигва и потегля.

— Не, невъзможно! — отронва бавно Лиси, загледана след изчезващия зад ъгъла автобус. После се обръща и ме поглежда изпитателно. — Значи… в крайна сметка всичко е… наред, а?

— Да! — отговарям. — Да, всичко е… наред.