Част VIII


ТУНДРОВ ЧЕРВЕЙ

(Lumbricus frigidinculta)


Възпроизведено с позволение на архива на Стрегайското къртоловно благотворително дружество.

Предоставил: Чайна Миевил

Седемдесет и девет

Звуците, които капитанката издаваше, ги накара да се обърнат към нея. Шам не бе чувал досега човешко същество да издава подобни звуци. Нафи не пищеше, не ридаеше, не виеше и не нареждаше. Стоеше на края на влака, взряна във въздушните дълбини, където бе потънала нейната философия, и от гърлото ѝ излизаше някаква последователност от фонеми като онези, които се случваше да се промъкнат между същинските думи. Сякаш изговаряше отпадъци и езикови отломки.

— А… — произнасяше тя със спокоен тон. — Ффф.

Шам, все още зашеметен от пропадането в бездната, което още беше пред очите му, се съсредоточи върху нея.

— Асъххх… — произнесе тя. — Мхъх. Ънх.

Вдървено, като механична играчка, тя закрачи към края на палубата. Шам тръгна след нея. Следеше очите ѝ, които се отваряха все по-широко. Когато мина покрай Сироко, той награби един остър инструмент от търсаческия ѝ пояс.

— Чакайте! — извика той.

Нафи се обърна с решително изражение. Един по един железничарите на „Медис“ заобръщаха очи към нея. Шам ускори ход. Нафи се вкопчи в парапета с лявата си ръка. Изпъна енергично гръб и отдаде чест на екипажа с десницата си — ръката, за която те винаги бяха знаели, че е от плът. Извади ножа си, готова за лов от упор, и се обърна, готова да посрещне мрака.

— Не! — изкрещя Шам.

Вкопчена в парапета със своя замаскиран и подобрен крайник, капитанката се подпря на него, преметна се и краката ѝ полетяха нагоре, прехвърчаха над него и полетяха отвъд ръба на палубата право към бездната. Тя се обърна сръчно, като гимнастичка, и се устреми надолу подир кърта.

Ала Шам бе там. и щом капитанката пусна парапета, той заби инструмента на Сироко право надолу, в гъстата плетеница от части на лъжливата ѝ изкуствена ръка.

Нямаше време да се прицелва, направо заби острието сред тръбичките. Чу се електрическо пращене, пафна дим и металната ръкавица, носена от капитанката тъй отдавна, даде на късо, разтърси се и блокира. Задържа я прилепена към борда на „Медис“.

— Помагайте! — кресна Шам, превит надолу. Той се взря в капитанката, увиснала над безкрайното нищо, и тя също се взираше в него.

— Их, значи… — произнесе тя със странен кротък глас. Краката ѝ задраскаха и заритаха борда на влака. Тя започна настоятелно да боде с кинжала си своята роботизирана обшивка, да се опитва да я смъкне от себе си, да се освободи от собствената си неволна хватка и да последва своята философия.

— Помагайте! — изкрещя отново Шам, докато посягаше да я хване и се опитваше да избегне оръжието ѝ, и Сироко дотърча, и Мбендей, и Бинайтли, който с точността на ловец изби ножа от ръката ѝ. Той се завъртя във въздуха и изчезна от очите им. Те я награбиха и заедно изтеглиха капитанката обратно на палубата.

— Их, значи — продължаваше тя да повтаря тихо. — Имам плячка да хващам. — Не се съпротивлява много.

— Вържете я! — изкомандва Мбендей. Хванаха капитанката и я държаха, докато Сироко ровичкаше с клещи и отвертки блокиралата ръка, докато тя щракна и я освободи. Екипажът изви ръцете на Нафи зад гърба ѝ и ги закопча.

— Проклетият му ангел! — Сега вече крещеше Сироко. Бе застанала върху „Пинчон“ с ръце на хълбоците, взряна надолу също като капитанката. Тропаше с крака и размахваше юмруци. — Няма го! Отиде! Каква беда!

Беше ли? Шам беше твърде изтощен, че да спори или да разбира. Не сваляше очи от Шроук. Деро се взираше надолу в тъмното, притаил дъх. Калдера сякаш аха-аха щеше да избухне. Гледаше с широко отворени очи, дишаше учестено и трепереше от възбуда.

Мостът беше от тухли и трегери. Той се извиваше надолу в дъга към вертикалната стена на пропастта, с опора, забита в брега на морелсите сред готов да се посипе чакъл, отъпкана почва и контурите на останки. Мостът, линията се губеше в прииждащия мрак. Изглеждаше безкраен.

— Няма начин да се крепи във въздуха — заяви Шам.

— Това е някакво вещество — рече Калдера. — Неизвестен ни материал.

— Някакво небесно вещество ли? — попита Вуринам.

Калдера сви рамене.

— А ти как мислиш? — попита тя.

„Ние сме тук — помисли си Шам. — Върху моста над нищото. Успяхме да се промъкнем покрай ангел хранител! Ние следваме своя път.“

Към Небесата. По единствената релса.

— Е… — обади се Фремло. Дейби се хвърли в мрака и веднага се люшна обратно, все едно беше получил световъртеж. — Значи стигнахме дотук — каза Фремло. — и сега какво?

По пътя, по който бяха дошли, на мястото, където Джак Присмехулника беше съборил ангела в пропастта, релсите бяха осеяни с отломки. Разчистването им би отнело часове.

— Сега какво ли? — кресна Деро. — Уф! Сега продължаваме!

В последвалата тишина не чуха пляскане на никакви крила.



Никога никое пътуване не е било подобно на това. Фаровете на „Медис“ бяха нищо — те посребряваха няколко метра напред, а навсякъде другаде бе черно чернило. Нямаше възли за завиване, нито стрелки за прехвърляне. Една-единствена издигаща се нощна релса. Шам нямаше наименование за тракането на влак над нищото по тухлени арки, всяка от които бе дълга цели мили, и всяка подпора подпираше който там етаж на вселената беше дъното ѝ.

Най-сетне мракът започна да се разсейва. Небето стана тъй нежно и чисто като всяка сутрин, а над тази чистота бълбукаше и се вихреше ширата на горното небе. Вдясно, вляво — въздух и пустота. Отзад и отпред — единствено мост. Под тях облаци — и в дълбините, и във висините облаци. и те продължаваха да се влачат по линията сред това небе без птици.

„Сега виждаме — мислеше си Шам. Далече от къртове, далеч от останки, отвъд самите морелси. — Сега просто ще видим.“ Беше го проумял.

Живот имаше. Забелягаха щъкане по релсите. Гущери — а щом ги имаше тези зверове, значи имаше и буболечки, с които да се хранят. Растителност върху петната по дървото. Мъничка екосистема между релсите, на път към Небесата.

Капитанката само гледаше втренчено, докато Сироко, сръчно боравейки с разни джунджурии, поправяше лявата ръка на Нафи. Екипажът бе закопчал ръката за парапета с тежки вериги, за да предпази самата Нафи.

— Ами ако просто няма край? — попита Шам. — Тази линия.

— Ако няма край — отвърна му Калдера, — значи дълго пътешествие ни чака.


Ξ Ξ Ξ

Рано сутринта на втория ден те съзряха нещо да им препречва пътя. Някаква грамада. Докато се приближаваха, те се взираха в изпъкналата му предница с очи на муха, броните му с шипове, изкорубените му цеви и паникьосаният глас на Мбендей внезапно се разнесе от интеркома:

— Още един ангел! Иде насреща ни! Идва за нас! Пълен назад!

Хаос! Всички хукнаха, тичаха към позициите си, приготвяха се да обърнат посоката.

— Чакайте! — провикна се някой. С потрес те осъзнаха, че това беше капитан Нафи. — Чакайте. — Говореше толкова властно, че дори и без усилвател гласът ѝ се чуваше. — Погледнете го. Той не идва срещу нас. Погледнете го.

Съединенията на ангела, пролуките между плочите на бронята му, бяха обрасли с избуяла растителност. Покрити с дебел слой калцирани секреции, изтекли отвътре. Беше обрасъл и отвън, и отвътре с мъхове и лишеи. Покриваха го като козина. Цели клони и шубраци, замръзнали потоци.

— Умрял е — каза Деро.

Да, беше. Ангелът беше мъртъв.

Небесният труп бе грамаден — на два-три етажа. Дори и отдавна изстинал, той ги накара да зяпнат. Излъчваше древност на талази. Беше вехт до абсурд, толкова вехт, че бодеше очите. Странни машинни части, сигли и надписи го украсяваха като пиктограми, като пещерни рисунки.

„Медис“ стигна до него и спря. Екипажът дълго го оглежда.

Шам посегна с разтреперани пръсти.

— Внимателно, Шам — прошепна Вуринам. Шам се поколеба. Приготви се за физическия допир до пратеника на отвъдното, потънал в безкраен сън. Ала преди да го е докоснал, един болт преплува над главата му и рикошира в предницата му с глухо издрънчаване.

— Превъртя ли, да го вземат мътните? — кресна той и се извъртя. Калдера стоеше там, все още с ръка, вдигната във въздуха. Екипажът я гледаше втренчено.

— Какво? — възкликна тя жизнерадостно и преди Шам да успее да каже нещо, Деро също запрати своя снаряд. Шам изскимтя, предметът издрънча и отскочи, и полетя над моста във въздушния безкрай.

— Стига сте замеряли мъртвия ангел с боклуци! — кресна Шам.

— Какво? — провикна се Калдера, взряна със странно изражение в стария локомотив. — Защо?

Осемдесет

— Как така слизаш тук? — попита Шам.

— Кое точно не разбираш? — Сироко му се усмихна беззлобно.

— Стигнала си чак дотук — рече Шам. — Стигна чак дотук и ме спаси! Остана ни само последната отсечка. Само мъничко.

Застанал на носа на „Медис“ той се провикваше към нея. Сироко стоеше на върха на ангела. Двата влака бяха допрели предници в неравна целувка. Сироко бе скочила върху ангела, набра се отгоре му и заяви, че тази останка е нейна, а екипажът я наблюдаваше озадачено. Тя се залови да ръчка, бърника и човърка по пукнатините в черупката на ангела.

Както и да е, но нямаше начин да го заобиколят. Релсата беше една, а тоя труп нямаше мърдане. Нито пък можеше да прехвърлиш вагонетка над пейзажа, който представляваше тялото му.

— Ами ще трябва да вървим пеш — заключи Деро и под погледите на по-голямата част от екипажа, все още ошашкана от случилото се и скована от страхопочитание, братът и сестрата Шроук нарамиха пакети със суха храна, бутилки с вода, инструменти и какво ли още не и заприпкаха като козички върху ангела. Калдера неведнъж се огледа назад, накрая застана върху едно обрулено от ветровете място на ангелския гръб и впери поглед във вторачилия се в нея Шам.

— Чакайте! — извика Шам. — Къде тръгнахте, дяволите да го вземат?

— Ох, я стига! — провикна се тя в отговор и сви рамене. — Не е като да не знаеш, Шам. Стигнахме по-далече от тях, но още не сме пристигнали там.

— Къде „там“?

— Като го видя, ще позная. Въпросът е ти какво ще правиш? — Тя продължи, като завиваше покрай гъсталаци от антени, буци ръжда, трупани цяла вечност нечистотии.

— Айде спрете се, Шроук с Шроук! — кресна Шам. Калдера се поколеба. — Дайте ни пет минути и стига толкова мелодрами! Всичките ще дойдем.



Да, ама не.

— Аз слизам тук. Защо така си мислиш, че ми се ходи на края на света? — попита Сироко. Беше пробила отвор в обшивката на ангела и бъркаше с ръка в студения му търбух.

— Ние вече подминахме края на света — отвърна Шам. — А пък аз си мислех, такова, че си дошла заради мен…

— Виж сега — отвърна тя. — Всъщност онова, заради което дойдох, е ей тука. — Тя шляпна ангелския труп по хълбока. Очилата ѝ светеха отвътре и огряваха усмивката ѝ с бледосива светлина.

— Останки? — възкликна Шам. — Дошла си тук за останки?!

— Шам ап миличък Сурап — отвърна Сироко. — Шам, аз те харесвам, харесвам и приятелите ти, но не съм дошла заради теб и дори не съм дошла заради някакви си вехти останки. Тях мога да си ги намеря навсякъде. Дошла съм за ангелски останки.

— Откъде би могла да знаеш, че ние…

— Ще попаднем на тях? Всички знаят, че пътят към небесата е запречен от ангели. Че ще ги бием? Това не го знаех, заложих на риска. и ти трябва да го приемаш като гласуване на доверие.

— Шам! — викна Калдера.

— Ей сега! — извика ѝ той.

— Знаех, че ще се сблъскате с тях, когато разбрах къде искате да отидете — продължи Сироко. — и имах ви имах доверие. Не можах да повярвам, когато дъртият кърт го повлече надолу. Не… можах… да… повярвам. Но продължих с вас още няколко мили, и ето ни тук. Ти схващаш ли какво е това? Това тук не ти са ню останки. Не са и архиостанки. Това е съвсем друга работа. Това е боклук от Небесата. Деи останки! и те са мои. — Възторгът ѝ внушаваше ужас.

— Ние имаме нужда от твоята помощ — каза Шам.

— Не, нямате. А пък и да имате, боя се, че няма да ви я окажа. Аз ти желая най-доброто съвсем искрено! Но съм дошла ето заради това и вече го имам. Затова голям късмет ти пожелавам!

Тя извади от един от многобройните си джобове микрофон. Колкото да беше мъничък, техниката в него усилваше така гласа ѝ, че да може да го чуе целият екипаж.

— Внимание, моля! — призова тя. — По-далече оттук не можете да стигнете. Мога ли да ви изляза с едно делово предложение? Аз си знам работата, вие имате превоз. Можем да се договорим.

Знам къде да отида, за да продавам. Това е моят лов, също както грамадният кърт беше вашият. На същите условия и със същите дялове, както и ако карахте къртиче месо. Мислите си, че къртовото се плаща добре? Защото не сте си имали досега работа с останки. А това не са какви да е останки, това е цяло състояние за всички нас.

— Добре — прекъсна я Шам, — обаче аз тръгвам с Шроук. Задръж ми скапания дял. — Той издигна глас. — Кой идва с нас?

Последва мълчание. „Какво говори за мен това — помисли си Шам, — искрената ми изненада от това, че никой не вдига ръка? Че никой не обелва дума?“

— Шам — обади се Мбендей. — Ние не сме изследователи. Ние сме ловци, които се грижат за своите приятели. Дойдохме за тебе, нали? — Някои от другарите на Шам бяха се вторачили алчно в мъртвия ангел. Други попоглеждаха смутено или изобщо не поглеждаха него и Шроук. — Затова нека се погрижим за вас. Вие представа си нямате къде отивате. — Мбендей вдигна ръце и ръкавите на коженото му яке изскърцаха. — Нито дали от другата страна изобщо има нещо.

— Това е мост — каза Шам. — Много ясно, че от другата страна има нещо.

— Едното не следва от другото — отвърна Мбендей.

— Бинайтли! — викна Шам.

Но харпунджията се прокашля и с дебелия си северняшки глас колебливо избоботи:

— Ела, Шам. Няма нужда да го правиш. и вие, Шроук.

Калдера издаде подигравателен звук.

— Хоб? — попита Шам. Фремло? — Те дори не го поглеждаха. Не беше за вярване.

— Пеш? — възкликна Фремло. — Над пропастта? Заради незнайно какво? Шам, моля ти се…

— Някой! — викна Шам.

— Ние дойдохме за теб — каза Вуринам. — и за твоите Шроук. Стигнахме чак до ангелите. Друго не щем. А сега се върни при нас.

— Кажете на Трус и Воам, че ги обичам, но ще продължа нататък — рече Шам, без да го поглежда.

— Аз идвам.

Беше капитан Нафи. Всички се вторачиха в нея.

Дори и Шроук се обърнаха. Нафи раздрънка веригите си и ги изгледа с величествена надменност, докато някой притича да ги отключи.

— Своето не мога да получа — рече капитанката. Погледна Калдера, Деро и най-сетне — Шам ап Сурап. — и затова нечия чужда философия все е по-добре от нищо.

Осемдесет и едно

Странно беше усещането да вървиш по линия, да не говорим за такава линия. Шроук, капитанката и Шам вървяха в колона по един. и от двете страни на моста на ужасяващо късо разстояние зейваше празнота. Зад тях се чуваше дрънченето и стърженето на бургии, докато екипажът разфасоваше останките под ръководството на вбесената Сироко. Викаха подире им „Сбогом“, ала ни Шроук, ни Шам, ни капитанката отговаряха.

Шам неотклонно гледаше напред, часове наред, съсредоточаваше се върху всичко освен ограждащата ги пропаст. Мислеше за екипажа, който измъкваше парчетии от стария ангел от калъфите им като зъби от уста и пълнеше количката за превоз, касапската палуба, складовете, трюма на „Медис“ с това неправдоподобно месо. Керамични, стъклени и стари метални механизми.

Мръкна се и те продължиха да вървят дотогава, докогато дори и с фенерчетата бе опасно да продължат в мрака. Хапнаха заедно. Шроук си мърмореха помежду си, понякога промърморваха по нещо и на Шам. Нафи мълчеше. Когато легнаха да спят, се завързаха за релсите — да не паднат, ако започнат да се мятат и въртят насън.

Събудиха се, когато слънцето още се показваше зад хоризонта, от дрънченето на прелитащите над тях птици куки.

— Може би ще усетим, като потеглят — каза Калдера, след като закусиха оскъдно, наблъскани един в друг. — Влакът, де. Може би ще ги усетим по релсите.

— Може да ни съборят — додаде Деро и подсвирна, все едно нещо падаше.

— Нищо няма да усетим — заяви Шам. Вървяха вече от много време. — Ами ако завали?

— Ще трябва много, ама много да внимаваме — отвърна Деро.

Влачиха се дълги часове, цял ден. Шам гледаше почти постоянно надолу, за да не го омаят релсите, да не го зашемети онова, което ги заобикаляше. Това значеше да не вижда пустото небе, безптичието, почти нищо не виждаше, докато Калдера не извика и той се спря и погледна напред.

Приближаваха се към друга скална урва. Тя се надигаше над хоризонталната мъгла. Линията, мостът се стопяваше и се превръщаше в невидим конец, ала оттатък края му виждаха вертикална земя. Другата страна на пропастта.

Шам преглътна. Само Каменноликите знаеха колко мили им оставаха. Продължиха. и всеки път, когато вдигнеше очи, онази повърхност изглеждаше все тъй далечна. Но после изведнъж, надвечер, той различи строеж. Виждаше къде подпорите на моста се врязват в нея.

В непрогледния мрак на малките часове изтощението ги спря. Но бяха вървели почти цяла нощ и не след дълго слънцето изгря и го събуди, и Шам най-сетне видя докъде са стигнали. и ахна.

На няма и миля пред тях мостът опираше в земя.

Осемдесет и две

Бавно, с оръжия в готовност и отворени на четири очи те се приближаваха към една съвсем друга земя. Небесата имаха ясно различима геология.

Пейзажът бе хълмист и осеян с натрошени камъни, хълмове, стръмнини и чукари чак до отвесната скала. Траверса по траверса те пристъпиха от въздуха под каменна арка и през люкове и непонятни помещения край линиите излязоха върху нова земя. В Небесата имаше механизми.

Бяха умълчани и прашни след прехода. Линията ги поведе през сив пролом. Дейби кръжеше над пътешествениците и не се отдалечаваше от тях. Върховете край тях се забиваха в горното небе.

— Какъв е този звук? — попита Шам. Първите думи, произнесени отвъд света. Повтарящ се ритъм — неуловими и неспирни приглушени удари — се чуваше нейде напред.

— Вижте! — извика Деро. Кула.

Над очертанията на каменна челюст. Беше древна, без прозорци, развалина със странна конструкция. Пешеходците замряха, сякаш тя щеше да тръгне към тях. Не тръгна. Най-сетне те продължиха и пейзажът полегато се сниши. Докато линиите завиха и металните релси най-сетне навлязоха в… Шам ахна. В обвеян от ветрове, изпълнен с облаци, смълчан град.

Ниски бараки, бетонни блокове, град, разсечен на две от релсата. Разрушен от времето. Порутените останки на къщи, празни, в които вилнееше само вятърът. Небе без птици. Шам чуваше трополенето на падащи камъни. Дейби се издигна, за да разузнае, ала пустият безкрай все така го плашеше и той отново кацна на рамото на Шам.

Пътешествениците вървяха по релсите, обкръжени от надвиснала развала, по дъното на все по-дълбок изкоп. Не се мяркаха нито плевели, нито птици, нито животни. Жълтеникавите облаци на горното небе се рееха и движенията им не наподобяваха нищо живо. Релсите прорязваха разрушен град от отдавна мъртъв бетон, струпвания от вкостенена смет, дюни от разпаднали се в прах хартии. Под надвиснали увивни растения, които всъщност се оказваха жици, увиснали от старост и покрити с мръсотии.

— и къде го това съкровище, дето все говорят за него? — попита най-сетне Деро. Никой не го погледна.

Стъпките им бяха бавни, несигурни. Продължаваха да вървят. и някъде в дълбините на съзнанието си, докато се взираше във всички наноси от руини, под които едвам проличаваха остатъците от градско оформление, Шам осъзна нещо.

Небесата, светът отвъд морелсите бе празен и отдавна мъртъв. и той, макар и напълно стъписан, никак не се изненадваше. Всичко изведнъж му стана ясно и загуби значение, и изведнъж усети душата си също тъй празна като този стар град, и вятърът също така само подмяташе из нея оръфани откъслеци от някакви безсмислици… и все повече я изпълваше една дяволита надежда.

А после — Шам вече представа си нямаше колко дълго са вървели — пред тях изникна нещо невъобразимо. Нещо, което действително го изненада. Дори го потресе издъно. Първо той ахна, после и Шроук, а накрая и капитан Нафи.

— Какво… е… това?! — продума най-сетне Деро.

Релсите свършваха.

Не завиваха назад, за да се затворят в примка. Не се заплитаха безцелно сред сборище от други линии, нито се разперваха в различни отклонения, които на свой ред се разклоняваха и завихряха наслуки. Не бяха прекъснати от срутване, взрив или злополука, все още непоправени от някой ангел.

Линията свършваше.

В един двор, в сянката на сграда, тя стигаше до една стена и свършваше. Две големи, подобни на бутала неща, които стърчаха от една скоба, сякаш за да изтласкват бутащи се в тях влакове, и железопътната линия.

ПРОСТО

СВЪРШВАШЕ



Това беше нечестиво, свръхестествено. Извратеност, антитеза на онова, което трябваше да бъдат железопътните линии — безкрайна плетеница. Но то беше там.

— Краят на линията — промълви най-сетне Калдера. Дори и думите прозвучаха като прегрешение. — Ето какво са търсили. Мама и татко. Края на линията.

Последва продължително мълчание и благоговейно, заплеснато взиране в този напълно невъзможен безусловен край. Отнякъде, осъзна Шам, той все още долавяше безспирно шипене, като повтарящо се шъткане.

— Не ви е и хрумвало — глухо промълви Деро, — че релсите имат край, нали?

— Може и да нямат — отвърна Шам. — Може би това им е началото.



Оттатък изкопа и релсите — края на релсите! — порутено стълбище се издигаше към града. Деро се заизкачва, а Дейби кръжеше около него. Калдера, без да откъсва очи от края на линията, го подмина и тръгна към една дупка, бивша врата в бивша стена в бивша сграда. Изведнъж се беше разбързала.

— Къде тръгна? — извика Шам. Тя се пъхна вътре. Шам изруга.

— Хайде! — извика Деро отгоре и изчезна от очи. Шам чу как вътре в сградата Калдера ахна.

— Деро, чакай! — извика Шам и се подвоуми, когато Нафи последва Калдера. — Деро, върни се! — и той се втурна подир по-голямата Шроук в тъмното.

Светлини и пориви на сивкав вятър се спускаха по нанадолнище към помещение, превърнало се почти в спомен. Остатъци от стълбище се издигаха на няколко стъпки нагоре в стръмен зигзаг. Някога в тази зала край релсите е имало много етажи. Всички тях вече ги нямаше — пътешествениците стояха на дъното на бетонна дупка, затънали до глезените в трески и пластмасови форми, някогашни бюра и ординатори. Лабиринт и нащърбена натрупана грамада колкото цяла сграда от шкафове за папки. Вратите на някои зееха и от тях се бяха изсипали документи, разсипали се в прах. Едни бяха затрупани, вратите на други се бяха заклинили и не можеха да се отворят.

Калдера се закатери по тях. Залавяше се за дръжки. Бъркаше в пролуки между шкафовете. Бърникаше из тях.

— Какво правиш? — попита Шам.

Гласът ѝ отекна сред тракането на отварящи се чекмеджета.

— Вземи тези! — Тя му подаде куп разръфани листове. — Полека, че се разпадат.

— Да излезем — каза Шам. Тя му подаде още. Желязото заскърца. Тя пребърка един сипей от чекмеджета. Ръцете ѝ бяха пълни с папки. Изглеждаше объркана.

— Какво търсиш? — попита Нафи.

— Трябва да узная — отвърна Калдера след продължително мълчание. — За… за всичко. Всичко онова, което винаги са разправяли мама и татко. — Тя набърчи чело и започна да оглежда маниакално документите в ръцете си. — За морелсите.

— Какво да узнаеш? — попита Шам. — Излез оттам.

— Няма… Не мога… — Тя заклати глава; търсеше някакъв смисъл във всичко това. — Не знам. Защо направихме всичко това? — Докладът в ръката ѝ се разпадна и пръстите ѝ се заровиха в остатъците му. — Мама ни научи на този старопис. Стрелки… — прочете тя. — Горивни запаси… — Тя запрелиства мухлясалите страници една по една. — Личен състав. Кредит. Чета го, ала нищо не проумявам!

— Ти вече си го проумяла — каза кротко Шам.

— Дойдох тук, за да разбера!

— Тук няма нищо, което не разбираш — каза Шам. Калдера се взря в него. — Това ти го знаеш от цяла вечност. Всичко тръгва оттук. Ти видя накъде бе обърнат мъртвият ангел. — Говореше бавно. — На мен ти ми обясни всичко това. Какво е представлявала свадата между боговете. Е, това е градът, където това се е случило. Градът на победителите. — Той бавно вдигна ръце. — и тях ги няма. Тук ти никога нямаше да откриеш нищо ново. Не затова си тук, Калдера.

Калдера подсмръкна.

— Сериозно? — попита тя. — А защо съм тук?

— Тук си, защото твоите родители не са желаели да изпълняват каквото им се нарежда. Не са бягали от нищо. Искали са да видят какво има на края на света. и ти го видя. Виждаш. В момента. — Шам я гледаше в очите.



— Ей! — Беше Деро. Силуетът му се очерта на вратата. Зад него Дейби се щураше възбудено.

— Вие, Шроук с Шроук — сопна се Шам. — Вечно се шляете във всевъзможни посоки…

— Трябва да видите нещо — прекъсна го Деро; говореше като в унес, с равен глас. — Там има нещо, което трябва да видите.



Оттатък сградата и релсите се простираха метри павирана земя, още стърчащи бетонни останки, дето за нищо не ставаха, и после сушата, цялата суша, изведнъж свърши. Но този път не с бездна.

Те стояха на изровен от дупки крайбрежен път, висока пешеходна алея, досущ като морелски бряг. Ала той се издигаше не над релси, както несъмнено трябва да се издига всеки бряг, а над безкрай, над зашеметяващ безкрай от водна шир.

Осемдесет и три

На Шам му се зави свят. Водата се пенеше. Тя се вълнуваше и се плискаше в бетонната стена. Сърцето на Шам затупка. Какво беше това? А какво ли имаше оттатък? Разрушен кей стърчеше над вълните така, както нормалните кейове се издигат над релси. Разколебан от почуда, Шам отиде до края му.

Каква чудовищна вода. Тя се надигаше и спадаше на люлеещи се грамади. Нищо подобно не си бе представял.

Над нея странното мъртвило във въздуха свършваше. Чайки! Те кръжаха и крещяха, стрелкаха се с любопитство покрай Дейби, който се издигна и се замята в жизнерадостна акробатика. Това бе източникът на онзи повтарящ се звук. Водата пухтеше и се влечеше, и се люшкаше напред-назад, и се блъскаше в земята.

— Нивото на водата е толкова високо — прошепна най-сетне Нафи. Тя се огледа назад, откъдето бяха дошли. — Би трябвало да залее онази пропаст. Дори и морелсите. Да напълни пропастта до половината.

— Ти ми каза, че те са скърпили света — каза Шам на Калдера. — Може и да са запечатали някак си скалата тук, когато са налели водата, та да не се разлива. Да не може да се просмуква в стените.

— Да — рече Калдера. — Само че те не са налели водата тук, а са я оставили. — и тя се взираше, ала с раздвоено внимание, продължаваше да разлиства документите в ръцете си и да се мръщи на разхвърляните откъслеци от информация. — Останалото са го пресушили. За да имат повече поземлена собственост за прокарване на релси.

— Светът? — попита Шам.

— Е бил под вода.


Ξ Ξ Ξ

Стояха там още дълго, без да кажат нищо повече. Шам бе твърде слисан, за да му прави впечатление, че е студено. Слънцето се туткаше през безкрая, над горното небе, и го караше да сияе. Точно в момента не виждаха зверове там. Само прелитащите чайки.

Птиците кръжаха и се спускаха към течната повърхност. „Там вътре има неща, които те ядат“ — досети се Шам. Сети се за жилавите риби, които живееха в езерцата и локвите по островите и сред самите морелси. Загледа се към хоризонта, докъдето погледът му стигаше. Замисли се колко по-големи можеха да израстат подобните им създания в едно такова просторно пространство.

Усети как нещо пропълзява в костите му. и Дейби го усети и се размърда неспокойно. Ритъм, който ставаше все по-силен.

— Птиците куки — промълви Шам.

Бяха три. Идеха иззад хълмовете, носеха се в разплутото небе. Завиха към пътешествениците. Пърдяха пушек — Шам не ги беше виждал да летят толкова ниско. Вятърът от техните въртящи се крила раздигна боклуци във въздуха. Рязко обърнаха и полетяха над древните развалини към някакво скрито от погледа гнездо за стари уморени ангели.

— Какво беше това? — попита Деро. — Любопитство?

— Надали — отвърна тихо Шам. — Мисля, че са давали напътствия. — Той посочи.

От пепелта и руините на стария град излизаха фигури.

Какви бяха те, тези обитатели на земите след края на света? Дрипави, тромави и рошави, те се промъкваха, душеха, изникваха от праха, който съобщаваше за пристигането им. Десет, дванайсет, петнайсет фигури. Едри жени и мъже, само мускули и жили, озъбени, пристигаха на два и на четири крака, маймуноподобни, вълкоподобни, приличащи на охранени котараци. С втренчени погледи.

— Да се махаме — подкани ги Деро, ала не можеха да ги заобиколят. Новодошлите бяха стигнали до основата на кея и там се спряха. Тъмните им дрехи бяха толкова окъсани, че приличаха на пера. Облизваха се; дълго време се взираха.

— На мен ли ми се струва — проговори Деро най-сетне, — или изглеждат възбудени?

— Не ти се струва — отвърна Шам.

Нещо идеше откъм развалините. Двуметрова заоблена грамада. Древен и могъщ мъж, много пълен. Беше облечен с окърпено тъмно палто и висока черна шапка.

— Този костюм — отбеляза Калдера — е като на на Схватливия Ом.

Подобието на изроден аватар на бога бавно подмина другарите си и продължи към Шам и останалите. Кеят се тресеше от мощните му крачки. Той се облиза с наслада.

— Какво ще правим? — прошепна Деро.

— Ще чакаме — отвърна Шам. Държеше пистолета си насочен надолу. Мъжът пулеше очи. Спря се на няколко крачки от тях и се зазяпа в посетителите.

и после им се поклони със замах. Зад него останалите нададоха протяжен вопъл. Звучеше щастливо. Тържествуващо. Грамадният мъж изрева. Ръмжене и мучене, задавен, чепат език.

— Това е някаква шантава бъркотия от стари релсокреолски думи — съобщи Калдера. — Много стари.

— Разбираш ли я? — попита Шам. Самият той разпознаваше няколко думи. „Контрольор“ — чу той. — „Релси“. и трепна, щом чу един стих от стар химн: „Окаяна!“ Но мъжът го произнасяше изопачено, с ударение на предпоследната сричка — „окаЯна“.

— Само малко. — Калдера присви съсредоточено очи. — „Тук“… „Най-сетне“… „Лихва“.

Грамадната фигура бръкна в палтото си и Нафи и Шам се вцепениха. Но оттам той извади и им поднесе пачка листове. След няколко секунди на вцепенение, докато Нафи стоеше на стража с пистолет в ръка, Шам пристъпи напред и го сграбчи. Тримата с Шроук се наведоха над страницата.

Колонки, думи, лист след лист, древен шрифт, от който Шам почти нищичко не проумяваше. Дълъг увод, списъци, бележки под линия и забележки.

— Какво е това? — попита той.

На последната страница от топа бе изписана дълга поредица от цифри. Оградени в червено. Калдера погледна брат си, после вдигна поглед към Шам.

— Това е сметка — каза тя. — Според тях това е сумата, която им дължим.



В главата на Шам пърхаха образи. Скитанията на тези подивели фигури из развалините там, откъдето някога са контролирали влаковете и линиите. Шапката на мъжа.

— Той е водачът — каза Шам. — Контрольорът.

Калдера се взираше в листа.

— Това са… толкова пари, колкото е нямало откак свят светува — прошепна тя. — Това са дивотии.

— Сигурно предците им са се загубили тук — каза Деро. — От тази страна на пропастта, дето не трябва.

Контрольорът ръмжеше странни думи.

— Той… — рече Калдера. — Той разправя… нещо за уреждане?

— Ти спомена нещо за кредит — отвърна Шам. — О, не, тази сган не се е загубила. Чакали са.

Той се вгледа в грамадния мъж. Контрольорът. Който пак се облиза и оголи остри зъби.

— Нашите предци не са могли да плащат според условията на техните предци — каза Шам. — За да ползват релсите. Сметката е нараствала. Те са ни облагали с лихва. Те смятат, че за това сме дошли. Той си мисли, че сме готови да платим.

Той запрелиства страниците.

— От колко време чакате? — попита Шам. — Преди колко време е била свадата на боговете? Железопътните войни? — Години. Векове. Епохи.

Наблюдаващите запищяха. Един-двама, забеляза Шам, разтресоха остатъци от чанти за документи. Сигурно бяха израснали с някакво пророчество. Както и техните родители, и родителите на техните родители, и техните родители също, почти до безкрайност, които са се влачели из рушащия се град. Очаквали са в своите канцеларии, сред празнотата. Пророчество, което вярваха, че се сбъдва.

Шам отведнъж ги намрази. Не му пукаше, че и те бяха заблудени, в плен на безжалостен подтик, алчността на една компания, която държеше властта над развалините. Която отказваше да позволи на възхода и падението на цивилизации, на посещенията и преобразуванията, и сбогуванията, и ровенето в боклука на пришълци, на пресъхването на водите, отравянето на небесата и мутациите на подземните твари, причинени от същите онези действия, за които искаха да им се плати, да попречат на търпеливото им счетоводство. Безкрайно отлагане на срокове за едно човечество, което понятие си нямаше, че има дългове, че хилядолетия наред е купувало абонаментни карти на изплащане. С вечната надежда, че в края на краищата икономиките пак ще се изправят на крака и ще платят.

— Призрачни пари в Небесата — каза Шам. — Не защото са умрели — призраци, защото са неродени.

Той погледна огромния мъж в очите.

— Ние — заяви — нищо не ви дължим.

Контрольорът го гледаше. Изражението му на алчно очакване бавно се промени. В изражение на неувереност. После бавно по лицето му се изписа страдание. и изведнъж то пламна в гняв.

Той изрева. Всички обитатели на Небесата изреваха. и се люшнаха напред. Те идеха, а кеят се тресеше.

Дейби се хвърли към грамадната фигура, ала контрольорът го перна и той отлетя.

— Размърдайте се! — кресна Шам, ала преди да успее да вдигне пистолета, контрольорът го докопа за врата, стисна го и изби оръжието от ръката му. През бумтенето на кръвта в ушите си Шам чу как пистолетът му цопна във водата.

Той млатеше с ръце, пред очите му причерня. Забеляза как Шроук се опитват да се измъкнат; капитан Нафи стреля два пъти с пистолета, преди един камък с идеален прицел да удари ръката ѝ и да я обезоръжи. А после вече просто до главата му не достигаше достатъчно кръв, за да може да се съсредоточи.

Размърда се, замаян от болка. Някой връзваше краката му и ръцете му зад гърба със старо, прогнило въже. Блъскаха го, влачеха го, млатеха го с юмруци, тътреха го към края на кея, другарите му крещяха и се бореха зад гърба му, дневният прилеп пищеше в безсилен гняв.

Виеше му се свят; чу гласа на Калдера — тя вървеше до него, до нея Деро, а после Нафи, всички вързани освен подсилената ръка на капитанката; тя би разкъсала всяко въже и затова я стискаха няколко души. Които вряскаха и дърдореха. Някои ридаеха, покрусени от епохалното разочарование от несбъдналото се пророчество. Други съскаха. Трети усърдно пълнеха дрехите на пленниците си с камъни.

Контрольорът беснееше. Скърцаше със зъби. Дейби пикира под кръжащите любопитни чайки, но мъжът или не го забеляза, или пак го беше пернал.

— В окаЯна! — прошепна той. Подивелият бизнесмен изръмжа още нещо, като сочеше водата. Той декламираше пред своите раболепни слуги. Той — досети се Шам — произнасяше присъда.

— и други ще дойдат! — провикна се Шам. — Те си мислят, че тук има съкровища! Всички такси, въображаемите пари, които си мислехте, че ви идват на крака!

Натежалите му дрехи го повлякоха и той залитна, замята се в ръцете на нападателите си, втренчи се в тях и в остатъците на този бюрократичен рай.

— Не! — изкрещя той. — Не свършва така!

Той се взря в Калдера. Тя го гледаше. Когато го избутаха на ръба на алеята, тя извика името му.

Шам се опита да забие пръсти в земята. Усещаше как земята се тресе. Струваше му се, че неговото сърце бие гръмовно в тялото му, ала и тези, които го стискаха, също се колебаеха. Нещо се случваше.

Тревожният вик на Дейби бе изменил своя тембър.

Към всички тях, със стържене, на заден ход по релсите през изкопа в руините, към буферите в края на линията се движеше ангел. Грамаден и покрит с вековна ръжда ангел. Оплескан с масло ангел. Ангелът, върху чийто труп се бе покатерил Шам. Пробуден и оживял отново, той се тътреше на заден ход по пътя, по който, преди поколения, бе потеглил.



Чиновниците от града фактория писнаха. Завиха. Пръснаха се. Шам се завъртя. Сигурно ангелът бе умрял и отрязал от света далеч, далеч преди да са се родили. Никой от тях не беше виждал влак в движение, нищо не беше виждал да се движи по железопътна линия.

Ангелът издишаше мръсен пушек. Шам чу викове и видя познати фигури, накачулени отзад. Бинайтли, и Мбендей, и Сироко търсачката, и Фремло, чийто балтон се ветрееше величествено въпреки всичките дупки по него, и Вуринам. Екипажът на Шам пристигаше при него, покачен на дупето на ангел, вървящ заднишком.

Шам нададе приветствен крясък. Бинайтли стреля във въздуха и подивелите шефове побягнаха. Всички — освен контрольора великан. Задните буфери на ангела се блъснаха в отбивачката и той спря.

— Не! — изкрещя контрольорът. Тази дума беше същата. — Не, не! В окаЯна! В окаЯна! — и със смайваща бързина награби най-близкия пленник. Калдера Шроук. и при тази гледка, още по-бърз, без изобщо да се замисля, Шам се намеси.

До тази грамада той беше едно нищо и никакво, глупав дребосък. Цяло чудо бе, че тласъкът на Шам изобщо успя да го помръдне. Може би при никакви други обстоятелства не би успял. Ала мъжът стоеше на самия ръб на алеята. и когато Шам се блъсна в него, той размаха ръце, олюля се, краката му се подхлъзнаха и той полетя във вълните с крясък.

Протягаше ръце, беснееше и докато падаше, сграби нещо.

Сграби Шам. Повлече Шам със себе си във водата. Събори го.

Осемдесет и четири

и благодаря. Усещате ли?

Забавяме ход.

Скоро ще пристигнем там, закъдето сме тръгнали.

Това може да докара човек до отчаяние, да го накара да размишлява колко много и всякакви неща сме пренебрегнали. Дори не сме отворили и дума за тях. Може досега да сте чули за просторите сред източните и северните релси далече от Манихики и от всякаква флота, където има племена от диви коне, така добре научили се да се пазят от подземни твари и нивга да не се отклоняват от релсите и траверсите, че това е закодирано в костите им. Така че новородено жребче, което се люлее на тънките си като пръчици крачка, няма да стъпне със своите тепърва втвърдяващи се копитца на открито равноземие. и тъй, железничарите в онези ливади делят железните пътища с дълги колони от коне, които вечно препускат в тръс в колона по един и пасат сочната трева между релсите.

В Аман Сун има мразовита крепост, обслужвана от ледени влакове. Така разправят. Политическите шашми между Дегенлач и Морингтън стигат за дълги часове забавления. Бозавият изолиран живот на онези наплашени и изтормозени от скука поколения самозвани босове в онзи град на края на релсите, точно обратното, никак не повдига духа. Но има какво да се научи и от осакатеното користолюбие на контрольорите.

и тъй нататък, и тъй нататък. Ако зависеше от вас, вие, дори и да започнехте и свършехте на същите места, щяхте да опишете друга фигура. Друго, ала още нищо не е приключило. Ако разкажете нещо от всичко това на други, можете да карате и ако щете, пътьом да се отбиете и другаде. А дотогава пътешествайте благополучно и благодаря.

Ами… Шам, питате?

Шам се дави.

Осемдесет и пет

Водата имаше вкус на сълзи. Това си мислеше Шам, докато потъваше. Не беше като потоците и езерата сред хълмовете на морелсите — това бе сол.

ОкаЯн, вечните сълзи.

Опитваше се да се съпротивлява на бавното спускане. Без полза. Нищичко не виждаше и не можеше да освободи крайниците си. Нищичко не чуваше освен шума на собствената си кръв.

Някъде под него сред студа, защото беше отчайващо студено, той усещаше движение, размаханите крайници и мятащото се грамадно тяло на контрольора. „Дано не падна върху него — помисли си Шам. — Не искам там, където…“

Там, където.

„Видях края на света“ — помисли си Шам и спря да мърда, и издиша наниз от мехурчета, и затвори очи, и продължи да потъва.



А после изведнъж спря.

Усети как нещо болезнено стисва вървите, овързали ръцете му. Усети как налягането се променя. Пак се издигаше нагоре, срещу земното притегляне, наопаки, далече от грамадното тяло на мъжа, чиито последни движения той все още усещаше, докато то потъваше надолу.



Изскочи във въздуха, ломотеше, гадеше му се, засмукваше кислород. Капитанката го държеше. Стискаше го с металната си ръка. Висеше на въжето, все още увито около кръста ѝ, а екипажът се беше наредил като за игра на дърпане на въже и го държеше. Най-накрая беше Бинайтли, да крепи и поема тежестта. Капитанката беше скочила веднага след Шам и металната ѝ ръка я затегли надолу.

Нафи прихвана Шам през мокрия, солен кръст и го качи на дока. Където Калдера първа протегна ръце и го сграбчи, вдигна, шамароса го по бузата и изкрещя името му. Където Дейби долетя и заблиза лицето му. Където той полегна на бетона и кашляше, повръщаше и хриптеше, а Шроук и Вуринам, и Фремло, и Сироко, и всички си отдъхнаха и заръкопляскаха.



— Е? — попита Шам. — Размислихте значи?

Екипажът на къртоловния влак „Медис“ — стопаджии, возещи се на задниците на небесни мъртъвци, беше наклал огън на края на линията. Пееха, похапваха и си разправяха истории.

Отвъд светлината, хвърляна от огъня, цареше нощен мрак. Неведнъж дочуваха звуци около тях, може би от хора, които се опитваха да не вдигат шум. Сложиха постови, но не се шашкаха особено.

— Последният главен контрольор в момента се размива под формата на рибешки аки — рече Фремло. — Мисля, че останалата част от ръководството е лекичко объркана, а вие?

Шам кимна с мократа си глава. Като я намокри, и разбра колко дълга му е израсла косата.

— Ти нали уж щеше да се връщаш — подхвърли той на Сироко и се уви в хавлията си.

— Знаеш ли какво стана? — отвърна Сироко. — Голяма смешка. Хванала съм се аз да разглобявам ангела, вече бяхме натоварили цели камари от проклетата грамада, и да вземе да ми хрумне, че като се подбъзикне туй, посмени се онуй с едно-друго, мога да го вкарам в движение. Точно това е ключът към останките — не ти трябва да ги разбираш. Както и да е.

Та по някое време и след няколко фалстарта го подкарахме. и си мислим как да изтеглим къртоловния влак, та да можем да подкараме ангела напред, да ги придвижим в тандем, да върнем шасито на ангела обратно в морелсите. и някой вика, хич не помня и кой беше…

— Ти беше — намеси се Бинайтли.

— Хич не помня — повтори Сироко. — Та някой вика, що не вземем набързо да хвърлим едно око как се справя оная пасмина на моста. Гласувахме — мина без проблеми. Потеглихме заднишком, минахме през оня тунел, чухме суматоха. и ей ни на. — и тя си изтупа ръцете като след свършена работа.

„Ей ви на — помисли си Шам. — Вярно, ей ви на.“

— Утре — продължи Сироко — потегляме пак. Назад. Искам да кажа напред — обратно към морелсите. Сега и ти можеш да се върнеш с нас. — Тя пъхна в огъня пръчката, на която печеше вечерята си. Шам отхапа от своята и погледна Шроук на трепкащата светлина на огъня. Калдера срещна погледа му. — Не че ще го направиш. Да се върнеш, искам да кажа. — Тя се усмихна.

— Ще предадеш ли вест от мен? — помоли Шам. — На моето семейство?

— Разбира се — отвърна Сироко. — Какви са ти намеренията, Шам?

Шам гледаше огъня.

За морелсите почти всичко щеше да си остане същото. Ангелите, на автомат, щяха да продължат да поддържат реда по релсите по отдавна програмирани затворени линии. Няколко птици куки щяха да продължат да излитат от мъртвото седалище на фирмата, да сноват напред-назад и да извършват автоматични наблюдения, архивирани на края на вселената. Натрупаният дълг на железничарите щеше да расте и те щяха да задлъжнеят на тази компания вкаменелост с утежнена от лихвите още по-безсмислена сума.

Но благодарение на Джак Присмехулника ангелът, който охраняваше моста, вече го нямаше. А с помощта на търсачите на останки вече го нямаше и трупа преграда. Сигурно щеше да отнеме време — цели години може би, ала екипажът на „Медис“ нямаше да са последните посетители. Пътят беше отворен.

— Мислех си… — заговори той. — Първо си мислех за небесните гмуркачи. Бас държа, Сироко, че ти имаш костюми? Чудя се какво ли има там горе. — Той вдигна очи към очертанията на планините около тях. — и тогава си помислих, че ако имаш костюми за издигане нагоре, те могат да се използват и за спускане надолу. — Той посочи с палец зад гърба си към водата и се заслуша в пухтящите монотонни проучвания на водата по брега. — А пък после си рекох защо да сменям посоката? Толкова дълго съм вървял насам. — Той погледна Калдера. — Искам да отида там, където са искали да отидат майка ви и татко ви.

— Моля? — възкликна Деро.

— Какво? — попита Калдера. — Та ние сме тук.

— Те са имали такова страстно желание да се учат от баджерите — поясни Шам. — Да изучават митовете им и тям подобни, да, но това е твърде много път, че да го биеш за истории, колкото и добри да са те. Та си мислех какво ли още може да се научи от тях и само от тях на практика?

Шроук го гледаха — с все по-широко отворени очи, все по-запленено.

— Помните ли последния вагон, изоставен от вашите? — попита Шам. — Близо до моста? Онзи, с шантавия вид? За него си мислех. Не мога да си го избия от главата. Мисля, че това са искали да се случи. Като видях това място, то ме наведе на една идея.

Загрузка...