Наследството на Армадата

49

Издирването продължаваше вече трета нощ.

Колоната открити джипове и други автомобили с висока проходимост продължаваше да подскача по неравния път, извиващ се сред тъмната джунгла. Гъстата зеленина попиваше напрегнатия вой на моторите и го връщаше обратно. Пред фаровете се мяркаха и изчезваха огромни облаци насекоми. Автомобилите бяха пълни с въоръжени мъже. Или по-скоро препълнени, тъй като два джипа и един пикап бяха свършили горивото и хората в тях бяха принудени да се прехвърлят в останалите автомобили, кой където намери място. Алтернативата беше да бъдат зарязани насред джунглата. Рамон Серато нямаше намерение да позволи никакво забавяне в издирването на изчезналата му награда.

Сега той седеше на предната седалка на водещия джип, управляван от Луис Брака. Лицето му беше бяло като платно, а влажната му коса бе залепнала на челото. Коприненият костюм, който не бе пожелал да смени в началото на преследването, беше влажен от пот и оплескан с рядката кал, която пръскаше изпод колелата на джипа. Предишния ден и по-голямата част от настоящия той беше мрачен и затворен в себе си и отказваше да разговаря с когото и да било. Онези от хората му, които го познаваха добре, виждаха тлеещия в очите му гняв. Беше там дори сега, четирийсет и осем часа след пожара в имението и унизителното бягство на жената. Те можеха само да подсвиркват и да клатят глави, опитвайки се да си представят каква ще бъде съдбата й, когато я пипнат отново.

Но след всички тези безкрайни часове на бродене през бурите и убийствената жега на джунглата все още не бяха открили нищо. Разбира се, с изключение на следите от гуми преди две нощи, само след пет километра преследване. Откраднатият пикап явно беше изскочил от пътя и бе полетял надолу по стръмния склон. Серато беше спрял потерята, повеждайки лично екип от дванайсет души, включително Вертиз и Брака, по образувалата се просека до брега на реката. Но пикапът беше изчезнал заедно с жената зад кормилото.

Никой не посмя да изрече на глас очевидното: жената е мъртва. Убита при катастрофата или удавена в бързото течение на реката. Дори Вертиз и Брака, които имаха свободата да изказват мнението си повече от всеки друг служител на Серато, не посмяха да оспорят заповедта му да се върнат при джиповете и да продължат търсенето.

— Познавам я — държеше на своето Серато. — Тя е много по-умна. Това тук не е нищо повече от опит да ни отклони от следите. Нарочно е насочила пикапа надолу по урвата, но вече не е била в него.

Ако това беше вярно, значи тя все още беше някъде наоколо и успяваше да ги избягва като някакъв призрак. След цели две денонощия изтощително претърсване на всяко отклонение и всяка пътечка хората започваха да се уморяват. Храната и водата им се изчерпваха с това, което бяха успели да грабнат в последния момент след потушаването на пожара. Почти не бяха спали, изпълнявайки заповедта на Серато да продължават безплодното претърсване. Всичко беше напразно.

Все още никой не се оплакваше. Повечето от тях знаеха много добре на какво е способен господарят им, когато е разстроен, но никога не го бяха виждали в подобно състояние.

Часът беше два сутринта, когато Серато най-после даде знак за спиране и позволи на хората си кратка почивка. Уморените мъже слязоха от колите и закуцукаха към малката полянка. Опряха оръжията си на околните дървета, събраха съчки и сухи клони и запалиха огън. Отнякъде се появи бутилка алкохол, която тръгна от ръка на ръка. Мъжете отпиваха по една бърза глътка и нервно поглеждаха към дънера малко встрани от групата, на който седеше босът. Неколцина вече започваха да мърморят, недоволни от продължаващата лудост.

Серато беше твърде зает с мислите си, за да им обръща внимание. Вдигна глава едва когато пред него се изправиха Вертиз, Алва и един от новите, на име Сантос.

— Какво има? — остро попита той.

Вертиз му показа портативния GPS, който държеше в ръка.

— Въртим се в кръг, шефе — мрачно промърмори той. — Бихме толкова път, а все още сме на няколко километра от базата. Джунглата ни играе своите номера.

— Невъзможно! — отсече Серато, грабна уреда от ръката на помощника си и се втренчи в осветения дисплей.

За негово съжаление, това се оказа чистата истина. Намираха се съвсем близо до пътя. Той скръцна със зъби и скри лице между дланите си.

Окуражен от факта, че Вертиз най-сетне беше проговорил, Сантос направи крачка напред.

— Сеньор Серато, повечето от нас вярват, че жената е паднала в реката заедно с пикапа. Някои дори казват, че…

Серато се обърна да го погледне.

— Да? Какво казват?

Сантос би трябвало да долови опасната нотка в гласа на шефа си, но допусна грешката да добави:

— Казват, че трябва да прекратим преследването и да се върнем в базата. Защото тя най-вероятно е мъртва.

— Не те познавам — изгледа го Серато. — Отскоро работиш за мен, нали?

— Точно така, шефе. Казвам се Карло Сантос.

— И ти ли си на същото мнение, Карло? — подхвърли със скована усмивка Серато.

Млъкни, Сантос!, рече си Вертиз.

Сантос сви рамене.

— Дори да не е умряла в реката, как е възможно една бяла жена да оцелее сама в джунглата? Извинете ме, сеньор, но кучката отдавна е мъртва. Трябва да забравим за нея.

— Да я забравим, значи — промърмори сякаш на себе си Серато. В продължение на няколко секунди остана напълно неподвижен, после извади глока от вътрешния джоб на сакото си, насочи го в мъжа пред себе си и натисна спусъка.

Сантос се просна на земята с голяма кръгла дупка в средата на челото.

Стреснати от изстрела, останалите мъже се извърнаха към тях. Бутилката с алкохол моментално изчезна. Серато бавно се изправи.

— Вярно ли е, че всички мислите тази жена за мъртва? — изкрещя извън себе си той. — Нима станахте чак такива експерти? Ти! — Показалецът му се насочи към най-близкия от тях.

— Не, шефе, аз… — Човекът се сви и побърза да се отдръпне.

— Ще ти задам един достатъчно прост въпрос! — спря го викът на Серато. — Как изглежда един мъртвец? Като това ли? — Ръката му се стрелна към тъмната джунгла. — Като множество дървета и храсти?

Отвърна му мълчание.

— Нищо подобно! — изкрещя извън себе си Серато и насочи пръст към трупа в краката си, около който се събираше локвичка кръв. — Изглежда като това!

Сякаш за да потвърди думите си, той изстреля още четири патрона в тялото на Сантос, което заподскача като живо.

— Виждате ли го? Всеки от вас да дойде и да провери как изглежда един мъртвец! Виждате ли го?

— Виждаме го, шефе — обади се Вертиз.

— Много добре! — изръмжа Серато. — А сега чуйте какво ще ви кажа: докато не видя жената да лежи в краката ми мъртва като този тук, за мен тя си остава жива! Лично ще екзекутирам всеки, който откаже да ме последва. Ясно ли е? А сега да тръгваме. Зарязваме джиповете и продължаваме пеша. Ще претърсим всеки храст и всяко листо в проклетата джунгла, но ще я открием!

Походът беше труден и продължителен. Серато водеше, а хората му образуваха дълга редица с готови за стрелба оръжия. Лъчите на фенерчетата шареха във всички посоки. От време на време се разнасяше пропукването на съчки под краката на поредното горско животно. Споглеждане и мърморене нямаше. Никой не искаше да свърши като Сантос. Всички знаеха, че на разсъмване тялото му вече щеше да бъде един оглозган скелет.

На стотина метра пред колоната се придвижваше Луис Брака, който умееше да се промъква сред храсталаците и да открива следи. След близо два часа тежък преход въздухът започна да просветлява. Малко преди разсъмване Брака се появи с новината, че е открил нещо. Не изчезналата жена, а малко индианско селище.

— Петнайсет, най-много двайсет колиби — уточни той.

— Може би е намерила убежище там — каза Серато.

Брака не беше на това мнение, защото беше наясно, че индианското племе едва ли ще предложи подслон на представителка на бялата раса, която ги преследва и избива от векове. Но не каза нищо. Отчасти защото шефът му не беше в настроение да слуша възражения и отчасти защото знаеше какво ще последва. За Серато избиването на индианци беше забавление — нещо като лова на катерички за момчето, получило първата си пушка.

Въоръженият до зъби отряд пое към селището, използвайки за комуникация единствено ръцете си. Колибите се показаха между дърветата заедно с първите лъчи на изгряващото слънце.

Първият индианец се появи, когато бяха на около четирийсет метра от най-крайната колиба — младото момиче носеше сноп сухи клонки, събрани в гората. Стройното му бронзово тяло беше почти голо, с изключение на късо парче плат на кръста. Зърнало тъмните фигури, които тихо се промъкваха между дърветата, момичето широко отвори очи и напълни гърдите си с въздух, готово да нададе пронизителен вик. Но силната ръка на Брака покри устата му. Докато момичето риташе и се огъваше в лапите му в опит да се освободи, бандитът измъкна дългия нож от канията и с усмивка преряза гърлото му. За миг задържа девойката във въздуха, наблюдавайки как животът напуска тялото й, после я захвърли в близките храсталаци.

Разнесе се силен вик. Старец с бяла брада и провиснало над слабините шкембе изскочи иззад една колиба и започна да крещи в опит да събуди останалите. Вертиз светкавично заобиколи препятствията пред себе си, прицели се и натисна спусъка. Разнесе се оглушителен трясък. Старецът падна по очи и замлъкна.

Селото се пробуди. Серато изрева: „Да ги избием!“, измъкна глока си и хукна между колибите, стреляйки по всичко, което мърдаше. Ужасените писъци на жени и деца потънаха в грохота на автоматичната стрелба. Навсякъде падаха окървавени бронзови тела.

Но не всички индианци се опитаха да избягат. Част от младите бойци оказаха яростна съпротива. Във въздуха полетяха облаци стрели, които принудиха нападателите да потърсят укритие. Серато дочу свистенето на една от тях, насочена право към него, и се хвърли зад близкото дърво. Покритата с пера задна част на стрелата започна да вибрира от удара.

Той се обърна да погледне назад. Един от хората му, закъснял да реагира по същия начин, в момента се търкаляше на земята със стрела в корема.

Серато застреля индианеца, който беше пуснал стрелата, и хукна към близката колиба. Брук не беше в нея. Насочи се към следващата и тези след нея. Надеждите му да я открие бързо се стопяваха. Когато напусна последната колиба, по лицето му се беше изписало дълбоко разочарование.

Прекратили опитите за съпротива пред далеч по-голямата мощ на противника, индианците бягаха кой накъдето види.

— След тях! — изрева той, докато мургавите бойци се разпиляваха из джунглата.

Вертиз приклекна, прицели се и повали един от тях, а след това и втори.

Брака пое между дърветата с оголени в зловеща усмивка зъби. В едната си ръка стискаше окървавения нож, а с другата държеше пушката. Пред него се мяркаше слабичката фигура на ужасена млада жена, която беше изостанала от бягащото племе и в момента прескачаше храсталаците като подплашена антилопа. Разкривеното й лице беше обляно в сълзи. Огромният Брака беше два пъти по-тежък от нея, но страстта за убиване го тласкаше напред с невероятна бързина.

Полянката с колибите остана далече назад. Той беше доволен, защото в момента се нуждаеше от усамотение. Докато летеше след нея, в главата му се въртяха нещата, които възнамеряваше да направи с малката кучка. Която беше достатъчно пораснала, за да…

Пред очите му избухнаха милиарди звезди, главата му сякаш се пръсна от непоносима болка. Нещо тежко излетя от околните храсталаци и го блъсна в лицето. Ножът се изплъзна от пръстите му, пушката изтрака на земята, а самият той се просна по гръб. Силно замаян, Брака все пак усети вкуса на кръвта, която бликаше от счупения му нос. Направи опит да се изправи, но силен ритник го върна обратно.

Над главата му се беше надвесил мъж, ясно очертан на фона на червеникавата светлина, проникваща през листата. Бял мъж с руса коса и протъркано кожено яке. В ръцете си държеше ловна пушка, готов да му нанесе поредния удар с тежкия приклад. На рамото му висеше сак.

Мъжът погледна дългия назъбен нож, който се търкаляше наблизо.

— Ти трябва да си Луис Брака — изръмжа той.