Навън към себе си

Всъщност кошмарът щеше да настъпи по-късно.

Когато на вратата почука следващият ми ученик, аз вече го чаках. Елен си бе отишла. Междувременно бях взел душ, подредил банята, измил пода, на който се бяхме трудили, и отворил прозорците.

Момчето бе изключително талантливо. Занимавах се с него от четири години. Щом докосна клавишите, на устните ми заигра усмивка, тъй като изпитах усещането, че всичко си отива на мястото. Но след като поразмислих, усмивката ми се стори крайно неуместна и набързо я преглътнах. Нямаше защо да се превъзнасям. Малко сдържаност не беше излишна.

Работих до вечерта. Следобедната жега не намаляваше и привечер отидох да се излегна в градината. Опитах се да не изпитвам угризения. Не исках нито да се виня, нито да се оправдавам. Единственото ми желание бе да приема нещата такива, каквито са.

Звънът на телефона ме накара да изоставя тази деликатна умствена акробатика. Беше майка ми. Нямало да бъде зле да отида у тях.

Дъщерите ми още не се бяха прибрали. Оставих им бележка. И тъкмо се канех да изляза, когато ми се стори, че дочувам шум в банята. Беше Евелин. Над пяната стърчаха единствено коленете и главата й. Обходих помещението с поглед.

— Наред ли е всичко? — попитах.

— Естествено. Разбира се, че е наред!

Пристигнах по тъмно. Докато вървях по алеята, настъпих Рудолф, който сърцераздирателно се разквича. Взех го на ръце и го погалих, но не му казах нито дума.

— И това учудва ли те? — попитах майка ми, връчвайки й пекинеза. — Не него трябва да вините, а себе си! По дяволите, та той е на седемдесет и една години! Защо не се пенсионира?

Целунах я и отидох да си налея чаша порто, която изпразних на един дъх. Спогледахме се, после се качих да видя Рамона.

И още преди да стигна вратата, знаех какво ме очаква. Двамата с Рамона се усещахме.

Чаршафите й бяха подгизнали от пот, челото й гореше. Мяташе се в трескава полудрямка, която не посмях да наруша. В гърлото ми заседна буца.

Слязох и пресуших още една чаша.

— Защо ли ви послушах? Аз съм виновен за всичко!

В този миг иззвъня телефонът.

— Да!

— Анри-Джон?… Обажда се Спаак…

— Как… Но къде сте, по дяволите?

— Току-що се прибирам. Какво става?

— Рамона е болна и се нуждае от вас. Незабавно!

— Проклятие!

— Да, не знам какво й е… Не иска да види никого другиго освен вас! Има страхотна температура!

— Добре… Ще се опитам да намина през нощта. Не мога да се освободя по-рано.

— …

— Ало?… Виж, момчето ми, разполагам само с две ръце и два крака…

— Добре… Много добре… Има ли нещо, което междувременно бих могъл да направя?

— Нищо особено. Трябва да я прегледам. Постарай се да не вдига прекалено висока температура. Но не й давай аспирин. Нали я знаеш, с нейната язва…

— Тогава какво?

— Засега нищо. Ще видим, когато дойда.

— Чудесно! А дотогава да се задоволя да държа ръката й, така ли?

— Бога ми… не е необходимо. Я кажи, спомняш ли си „Послание до света“ с Марта Греъм3 през 54-а?

Уверих го, че няма да мръдна оттук и че разчитаме на него. После затворих телефона и се вторачих в майка ми.

— Е, какво ти каза?

— Емили Дикинсън4: Душа, ще тръпнеш ли отново?

За миг леко се смути, но нищо повече. След което заяви:

— Ще приготвя кърпи.

— Нямаш ли нещо по-голямо?

— Не… Може би чаршафи?

Накрая се събрахме в стаята на Рамона. Не беше късно, но имах чувството, че нощта е настъпила много, много отдавна и изобщо не възнамерява да си отива. Наситената с влага топлина, която изпълваше стаята, сякаш се излъчваше от тялото на Рамона като от нажежена тухла, преди да се смеси с острата миризма на пот и с аромата на до болка познатия ми мускатов парфюм, по-силен от уханието и на най-нежната й прегръдка. Майка ми бе свила косата си в кок. Свалих сакото. Известно време стояхме до леглото, докато тя мълвеше неразбираеми думи и трепереше така, като че ли навън вилнееше зима.

— Ти не беше чак толкова зле — прошепна майка ми.

— Но почти… — отвърнах.

Мисля, че дълбоко в спомените си и аз, и майка ми бяхме далеч от действителността и че и двамата пресилвахме нещата: за нея случаят се ограничаваше само с лека температура, докато аз бях убеден, че съм се намирал на границата на агонията.

Започнахме да обсъждаме какви мерки можем да предприемем. Въпреки усилията си Рамона не успя да стане, а и не бяхме много сигурни, че разбира какво искаме от нея. При всеки опит да се надигне тя рухваше обратно с пъшкане и невнятно мърморене. Накрая се отказах от опитите си да я сваля долу. Ваната отпадаше.

Събрахме всички налични легени. Изстъргахме фризера до последното кубче лед, след което го натъпкахме с всевъзможни съдове, пълни с вода, и го усилихме докрай. Изпуших една цигара, докато майка ми препасваше кухненска престилка, повтаряйки за пореден път, че никой не можал да предвиди, че състоянието ми ще се влоши чак до такава степен, и то само за няколко часа.

— Да де, но Рамона остана при мен.

— Миличък, Рамона не е балерина! Освен това знаеш много добре, че през 51-а пропуснах Марта. Не можеш да си представиш колко важно беше това за мен. Как да ти обясня какво чувствах онази вечер… О, бях просто пощуряла от радост, идеше ми да се разплача от щастие!

— Докато в същото време аз пътувах към оня свят!

— Я стига! Как може да дрънкаш подобни глупости?

Когато се върнахме в стаята на Рамона, отново се умълчахме. Повдигнахме я внимателно първо от едната, а после и от другата страна, за да пъхнем под нея една мушама. Тя внезапно се вкопчи във врата ми, като едва не ми смаза носа с потното си чело, сетне прошепна името ми с несигурен глас и отново отпусна глава на възглавницата. Седнах до нея, докато майка ми изнасяше двата легена.

Взех ръката й. Лицето й бе пурпорночервено, лъщеше от пот и плувналите й в сълзи очите искряха. Дланта й бе мека и гореща като току-що изпечена ябълка. Имах чувството, че приказките са излишни и само биха засилили усещането за пропадане в дълбините на неведоми, херметически затворени светове. Нощницата й беше подгизнала, но нямах никакво желание да я докосвам — през деня ми бе дошло до гуша от голотии. Чувах шуртенето на водата и трополенето на ледените кубчета в пластмасовия леген, докато майка ми ги разбъркваше. На моменти Рамона започваше да трепери и да трака със зъби, притискайки се към мен. Горката, нямаше представа какво я чака!

Майка ми остави легена на пода до леглото. Запретнах ръкави, взех един чаршаф и го накиснах. Водата не беше много, но затова пък бе ледена. Двамата с майка ми на драго сърце бихме се поосвежили с нея — толкова задушно беше в стаята.

— Тогава Рамона ми каза, че целият си бил посинял.

— По дяволите! А ти поне забавлява ли се?

Майки ми й съблече нощницата. Изправих се, стискайки мокрия чаршаф с вкочанени от студа пръсти, и видях, че трепери. Според мен ролята ми не беше от най-положителните.

Когато обвих раменете й, изпитах чувството, че я убивам. От гърдите й със силата на оръдеен откат се изтръгна ужасяващо зловещ сподавен стон и тя цялата се вцепени. Побързах да я увия, за да й попреча да се дърпа. Междувременно бяхме накиснали втори чаршаф. Майка ми слезе долу, за да види дали водата замръзва.

Щом усетих, че леко се стопля, веднага поднових процедурата. Вторият чаршаф като че ли бе киснал в някакъв поток в Далечния север.

Полюлях я малко в ръце, което от морална гледна точка улесняваше задачата ми, ала без да прекалявам с прегръдките, тъй като страстта би била безспорно неуместна. От време на време притисках устни към челото й. Сега леглото приличаше на чергилото на камион, прекосяващ Норвегия под ситен зимен дъжд.

Времето минаваше. Майка ми неуморно сновеше нагоре-надолу по стълбището. Чаршафите се изцеждаха на пода. Рамона тихичко стенеше. И аз не се чувствах много добре.

Едит се прибра няколко дни по-късно. Самолетът имаше закъснение. Мотаех се из летището, като ту досаждах на информацията, ту се зачитах в изоставени вестници или рекламни брошури. Времето ми се стори дяволски дълго. За този час и половина изстрадах отсъствието й много повече, отколкото през изминалите две седмици. Видеше ли, че се насочвам към нея, стюардесата на японските аеролинии любезно се усмихваше.

Едит се появи в компанията на литературния си агент Робер Лафит. Именно по негова вина не се целунахме толкова продължително, колкото ми се искаше. Той зяпаше в небето, изчаквайки да приключим. Двамата далеч не преливахме от приятелски чувства един към друг. Стиснахме си ръка. Попитах го дали иска да го откарам донякъде, или предпочита да вземе такси. Както всеки друг път.

В момента, когато ни обърна гръб, двамата с Едит хукнахме към тоалетната и се заключихме вътре.

— Добре дошла! — промърморих аз, след което я прегърнах през кръста и я вдигнах на тоалетната чиния.

Смъкнах панталона си, докато тя си запретваше полата — от опит бяхме установили, че значително улеснявахме манипулациите, ако свалеше пликчетата си още в самолета. Целунахме се отново, още по-нежно. После тя се опря на стената и стъпи с единия крак върху автомата за тоалетна хартия. Предпочитах Токио пред Мадрид или Берлин. Двайсетте часа полет придаваха на нещото особен привкус.

Дни наред се бях питал дали да й кажа. Това бе любимата ми тема за размисъл по пътя за „Сен Венсан“. Откакто се познавахме, Едит насърчаваше искреността с едва ли не фанатично настървение. Което невинаги ни се беше отразявало благоприятно.

За момента се задоволявах с това, че бях поставил Елен Фоле на мястото й. Бях я предупредил повече и през ум да не й минава подобна мисъл. Което, между другото, явно не я затрудняваше особено, тъй като според мен изобщо не й пукаше. Изглежда, единственото нещо, което я тревожеше, бе дали не ме е разочаровала, дали това е причината. Бях я успокоил. И ми се бе сторило излишно да я питам дали самият аз не се бях изложил.

През уикенда се настаних в градината и се зачетох в началото на следващия й роман. В Япония беше написала цяла глава и не бе скрила от мен задоволството си. Нямаше търпение да разбере мнението ми и бе дори леко възбудена. И докато не привърших, внимаваше момичетата да не ме безпокоят и отговаряше на телефона.

Винаги четях произведенията на Едит с огромно удоволствие. Тя беше добра писателка, дръзка и чувствителна. Определено имаше талант. Стилът й бе гъвкав, ясен, гладък. Първите й два романа се радваха в продължение на месеци на рекордни продажби и бяха преведени в цял свят. Мисля, че го заслужаваше. И този път критиците не бяха пренебрегнали успеха й. А и защо да го правят? Романите й бяха наистина добри.

Робер Лафит я убеждава, че е гениална. Тоя глупак не знае, че в литературата няма гении.

Току-що прочетеното от мен бе плод на двумесечен труд. Петдесетина машинописни страници с обикновена разредка. Денят беше прекрасен и реших да му се порадвам, опитвайки се да мисля единствено за нежната му топлина. Затворих очи. И ако сутринта имах намерение да се престраша и да разкажа всичко на Едит, сега това бе вече изключено. Не можех да й заявя, че съм спал с Елен Фоле, и едновременно с това, че писанието й нищо не струва.

Нямах представа какво й се бе случило. Препрочетох набързо някои отчайващи пасажи, като междувременно прескачах други — буквално отвратителни или до болка досадни. Никакъв смисъл, никакво съдържание, просто унил низ от думи, които играеха комедия и се кривяха в костюмите си, ала без помен от живот. Като повечето от онова, което се пише днес: книги, които се грижат повече за външността, отколкото за душата си, и които сякаш участват в конкурс за красота — разкошни цици, но фригидни. Оставих страниците върху гърдите си. Едит принадлежеше към шепата писатели, които събуждаха у мен желание да си купя книга и ми доставяха неподправено силни емоции само като прочетях името им. Надявах се, че ще живеят още дълго и че ще се появят и други такива. Както и че Бог ще ги опази от амбицията да бъдат признати и да пожертват таланта си заради общоприетите норми. Защото легиони са онези, които полагат нищожното си дарование в нозете на Литературата. Нима Едит смяташе, че й е време да се присъедини към тях?

Бях бесен. Имах усещането, че съм се спуснал бегом по склона на хълм и сега не ми достига въздух. Тя несъмнено дебнеше реакцията ми. Дадох си сметка, че докато съм размишлявал, е стояла зад мен.

Усмихваше се. Според твърденията й бях нейният любим читател. Много скоро щях да разбера дали и занапред ще остана такъв.

— Едит, трябва да ти призная нещо!… — промърморих мрачно.

Не я пощадих, може би бях дори несправедлив и зъл, но се чувствах засегнат и на моменти гневът буквално ме задушаваше. Тя току издърпваше страниците от ръцете ми, а аз ги изтръгвах обратно от нейните, препрочитах й някои пасажи и ехидно се подхилвах. Лицето й бе мъртвешки бледо, устните — плътно стиснати, а по някое време престана дори да ме гледа и ударите ми безпощадно се посипаха върху нея. Почти й се сърдех, че вече не се защитава.

— Какво се надяваш да докажеш? Или може би се стараеш да спечелиш награда за красив почерк? По дяволите, Едит, никога досега не съм чел чак такъв боклук! Ако продължаваш по този начин, много скоро ще се абонираш за литературните вечеринки, на които добрият стар Робер ще те придружава с превелико удоволствие!

Едит протегна ръка, издърпа писанието си от пръстите ми и ме заряза, без думица да продума. Денят бе помрачен. Тя прекара в кабинета си значителна част от следобеда, а вечерта говореше единствено с двете си дъщери. Съжалявах, че се бях държал толкова грубо, но смятах, че имам право. А и не знаех дали възнамерява да вземе под внимание мнението ми. Легна си първа. Когато се приближих до леглото, ме изгледа хладно, придърпа завивките на гърдите си и изсъска:

— Ти пък какво разбираш!

Разказах всичко на Рамона. Възползвахме се от това, че майка ми се бе курдисала със зяпнала уста пред телевизора — гледаше видеозапис на „Тайнството“5, версията на Нижински6, изпълнявана от Joffrey Ballet, и щеше да остане така, буквално хербаризирана, още доста дълго време — за да се настаним отвън, на свежия вечерен въздух.

Рамона се чувстваше все още отпаднала, но беше оздравяла и за известно време Спаак се издигна в очите ми. „Все едно я е одраскала котка, момчето ми! — бе заявил той, след като я прегледа. — Вече можеш да прибереш легените.“

Взех ръката й в своята. Тя окачестви авантюрата ми с Елен Фоле като по-скоро забавна и се съгласи, че Едит не би я одобрила.

— Но си го очаквал, предполагам. Едва ли си се надявал, че ще ти ръкопляска. Според мен би предпочела да научи истината. Знаеш, че човек винаги иска да разбере истината, дори и да не знае какво да прави след това с нея.

Ядяхме малките черни сладки, които Едит бе донесла от Япония и които от завръщането й се търкаляха на масата. Кучетата лениво се изтягаха в тревата. Рамона чакаше чаят да се попари достатъчно, за да напълни чашите ни.

— Миличък, не съм много сведуща в литературата. Това несъмнено е огромен труд и съм убедена, че е положила доста усилия. Постави се все пак на нейно място…

— Виж какво, за някои неща може и да ми липсва смелост, но не чак до такава степен. Тя не очакваше от мен да й дрънкам врели-некипели. Казах й какво мисля, защото не можех да постъпя другояче. Нищо чудно от това да зависи животът й, знам ли и аз…

— Ха! Вие двамата никога няма да се промените. Дърляте се още от деца! Наложеше ли се да утешавам единия, след това задължително трябваше да се заема с другия.

Едит ми беше ужасно сърдита, което на практика означаваше, че не си говорехме и не се чукахме. Не за първи път изпадах в подобна ситуация. Обикновено се стараех да проявявам стоицизъм и след два-три дни всичко си идваше на мястото. Смятах, че и този път положението не е неспасяемо и се справяме с него напълно прилично. Разбирах, че се нуждае от тишина и спокойствие — а може би и от въздържание, кой знае? — за да сложи ред в мислите си и да се убеди в правотата ми. Казвах си: „След това всичко ще тръгне като по мед и масло. Най-добрият писател е онзи, който е способен да започне на чисто.“

Но ето че една сутрин тя си стегна куфарите. Три дни бях страдал търпеливо, уверен, че много скоро греховете ми ще бъдат опростени. Същият ден нямах лекции преди обед. Евелин не беше спала вкъщи и придружих Елеонор до училището й — понякога ми се случваше: било когато бях в много добро настроение, било когато с Едит бяхме на нож и се стараехме да спазваме дистанция.

Когато се върнах, я заварих наведена над отворените чекмеджета. Хвърли ми бегъл поглед, но не престана да се рови в тях. Не изглеждаше нервирана, движенията й бяха спокойни, лицето — безизразно. Бяхме женени от двайсет години. По време на няколко паметни семейни скандала си бяхме отправяли взаимни заплахи да се разделим, но в най-лошия случай не отивахме по-далеч от средата на градината. Ала този път — и това ми подейства като удар с чук по главата — имаше нещо ново. Тя действаше най-хладнокръвно, без помен от гняв, без дори да сме се замерили и с най-незначителния предмет.

— Така значи — подхванах, — достатъчно е да подложа на критика произведенията ти…

— Не става дума за това… — прекъсна ме тя и продължи да подрежда нещата си, без даже да ме погледне.

После хвърли един плик на леглото.

— Прощално писмо? — подсмихнах се.

— Отвори го. Ще видиш.

И преди още да посегна, добави:

— Не ми харесва тази дума — диплококи. Дори и да не става въпрос точно за това, според мен трипер звучи много по-добре, не мислиш ли?…

Премълчах, вперил поглед в писмото от лабораторията.

— Е, благодаря и на двама ви — и на теб, и на твоята мацка…