Не е моя работа

Глава шестнадесета

Два дни по-късно, все още наранен и обезобразен, но забравил цялата си злоба и ярост, аз се завърнах в Савой.

Кристел ме посрещна. Стаята беше натъпкана с цветя и миришеше като в такъв магазин. Имаше бутилка шампанско в една шампаниера и липсваше само Брас-Бенда и Лорд Мейър да завършат домашната атмосфера.

— Скъпи! — възкликна Кристел, втурна се и опаса ръце около врата ми, още малко и щеше да ме задуши. — Добре дошъл в къщи!

— Кой плаща шампанското? — попитах, като се отдръпнах от прегръдката й.

— Ти, миличък — каза щастливо — Нека я отворим и пием за твое здраве. Мойто малко гърло плаче за питие.

— Но не и за бутилка от седем лири — категорично отговорих. — Тя ще отиде там, откъдето е дошла. Досещам се, че плащам и за всички тези цветя?

— Знаех, че няма да имаш нищо против — Кристел провря ръката си в моята и се облегна на рамото ми. — Ще ги взема аз, ако ти не ги харесваш, но ще трябва ти да ги платиш, че съм закъсала с парите. Те наистина са чудесни, нали?

— Да, но как ще се отразят на баланса ми? Това е по-лошо отколкото да си женен. Сега, седни някъде и ме остави да прегледам пощата си. Изостанал съм последните четири дни. Дай ми малко време.

— О, имаш много време. Не се ли радваш да ме видиш? Дори още не си ме целунал.

Целунах я.

— Сега седни и мирувай.

— Наистина те обичам, Стиви, дори въпреки опустошеното ти лице — продължи тя. — Но така ми се иска да бъдеш по-романтичен.

— Мило от твоя страна, че това тук наричаш лице — погледнах се в огледалото и се намръщих. — Съжалявам, че съм неподходящият човек. По-добре да се обвържеш с Франк Синатра, щом така го чувстваш.

Тя вдигна рамена безнадеждно.

— Е, поне нямам конкурентка. Това е единственото предимство за момиче, което се движи с теб.

— Скоро някой ден, когато му дойде времето, ще ти покажа, че във вените ми тече кръв, а не топла вода — отговорих й и се усмихнах. Взех пощата си и започнах да я прехвърлям. Прочетох писмото от Мериуедър, пълно с извинения, че се оттегля от случая и с помпозен завършек. Имаше поздравление от Коридън, че се оправям, надявайки се, че скоро ще си тръгна от Лондон и пак ме съветваше, да не се забърквам в нещо, което очевидно не е моя работа, и че съм извадил късмет да съм още жив. Хвърлих писмото му в коша. Останалата кореспонденция беше от Америка и трябваше незабавно да отговоря.

Изпратих Кристел да си ходи, обещах й да се видим довечера и работих усърдно чак до обед.

След това, преди да започна да пиша четвъртата си статия за следвоенна Англия, аз се разрових в телефонния указател и открих, че Брадли има апартамент на Хейс Мюс. Записах адреса и тряснах указателя. По-късно през нощта имах намерение да посетя Джак Брадли и той щеше да запомни визитата ми.

Срещнах се с Кристел и вечеряхме във Венити Феър.

Беше невероятна в синята си вечерна рокля, която каза, че и била награда от едно състезание с един постоянен клиент от клуба. Тактично не попитах кой е победил.

— Твоят отвратителен приятел, онова ченге, беше в клуба днес следобед — каза тя, докато ядяхме превъзходно телешко филе.

— Коридън? — заинтригуван зададох въпроса.

— Прекара половин час с Брадли и като си тръгваше, мина покрай мен и каза да ти предам, че е бил там, защото ти си искал да знаеш всичко и каза още, че любопитството не води към добро.

Аз се засмях.

— О, той започва дори да пуска майтапи. Чудя се какво е искал от Брадли? Виждала ли си го там преди?

— О, не — поклати глава. — Ченгета никога не ходят там, това е закон. Брадли беше бесен и показа на Коридън вратата. Коридън ще трябва да е казал нещо наистина прекалено силно, защото Брадли иначе никога не разкрива чувствата си.

— Тия дни и аз ще кажа нещо страшно грубо на Брадли — мрачно проговорих.

Тя сложи ръка върху моята.

— Няма да правиш глупости, нали, скъпи?

— Никога не върша глупости, освен като спя с теб.

— Ти не наричаш така любовта ни, нали? — тя се вторачи в мен.

— Не знам как ти я наричаш. Останах с впечатление, че сме станали по-близки.

— Някой ден ще забравя, че съм лейди, — каза огорчено — и тогава ще разбереш какво точно значи да сме близки. Ще бъде преживяване, което дълго ще помниш.

— Нека да сменим темата — погалих я. — Чула ли си нещо за Селма Джакоби?

Тя въздъхна.

— Ето, пак се почва — разтърси глава. — Още въпроси. Не знам защо се отегчавам и губя най-хубавото си време в твоята компания. Не съм чула нищо за Селма. И не вярвам, че въобще някога ще чуя. Предполагам, че е започнала съвсем нов живот. Мисля си дали не е по-добре и аз скоро да го направя.

— Остави настрана себе си за момент — отвърнах аз. — Кажи за Селма. Има ли тя приятели? Имам предвид близки приятели, които да знаят къде е тя.

— Ти няма да я преследваш, нали? — запита Кристел с изгарящ поглед. — Тя не е твой тип. Ще те отегчи за пет минути. По-добре се дръж за мен. Още повече, че съм ти първата и единствена любов.

— Това е просто бизнес, скъпа — търпеливо я прекъснах. — Опитвам се да разреша убийство. Ако поговоря със Селма, може да стигна донякъде. Познаваш ли някой от приятелите й?

— Знам го аз този бизнес. Това ми е най-противното нещо. Но се досещам, че ти ще ме изтормозиш, така че по-добре да ти кажа. Има един, който беше безумно влюбен в нея и преди да се появи Джордж Джакоби, бяха неразделни. Казва се Питър Френч.

Хванах се за брадата и се вцепених. Питър... дали е същият, когото мисис Брамби спомена.

— Знаеш ли къде да го намеря?

— Държи един гараж на Шепърд Маркет — каза Кристел и ми даде адреса. — Често ми повтаряше, че ако искам бензин, мога да го получа от него. Той си е такъв — много добре знае, че нямам кола.

— Ти си невероятно отзивчива по твоя си шеметен начин. Напомни ми да те наградя, като останем насаме.

След вечерята, хванах на Кристел такси, тъй като тя неохотно реши, че трябва да се отбие до Блу Клуб и аз се запътих към Шепърд Маркет, на няколко минути от Венити Феър.

Гаража на Френч беше на една задна, малка уличка. Голяма занемарена сграда, цялата в дупки и откъртена боя и хич не приличаше на място, което изкарва пари.

Влезнах. Двама в лекьосани дочени гащеризони се смееха през отворените врати и ме погледнаха безразлично. Единият, нисък и дебел, с гладка като яйце глава, извади цигара отзад ухото си, запали я и си дръпна. Другият, по-млад, с мазни от маслото ръце, блуждаеше неопределено, облегнат на стената.

— Мистър Френч тук ли е? — обърнах се към плешивия.

Той ме изгледа.

— За кой да предам? — каза. — Не знам дали е тук или не.

— Кажи му, че ме изпращат от Блу Клуб и ще се радвам да ми отдели малко време — засмях се аз.

Плешивият тръгна през гаража и изчезна по стълбите, някъде отзад.

— Работите до късно — обърнах се към другия.

Той изсумтя:

— Обикновено не стоим дотолкова късно, но чакаме за една работа.

След няколко минути оня, дебелият, се върна и каза:

— Нагоре по стълбите, първата врата вдясно.

Благодарих му, заобиколих една локва с масло и прекосих мръсния гараж. Изведнъж се спрях. В другият му край видях едно невероятно Бентли — в жълто и черно. Поколебах се, направих крачка към него, но погледнах нагоре: плешивият ме зяпаше.

— Хубава кола — отбелязах.

Продължи да ме зяпа, но не каза нищо.

Запомних номера й, чудейки се дали е същата, която Литълджонс беше видял в Лейкхам и за която Кристел твърдеше, че е на приятелят на Нета. Реших, че е просто случайно съвпадение и продължих по стълбите. Чукнах на първата дясна врата и някой се обади:

— Влез!

Бутнах вратата и се отзовах в просторна стая, толкова луксозно обзаведена, че се спрях изненадан за миг. Китайски килим беше постлан в средата й, лакирани дървени шкафове, подредени из нея. До прозореца имаше голямо бюро, удобни и красиви кресла се виждаха наоколо. Завесите и стените бяха в модерни, светли цветове. Немислим контраст с жалкия гараж долу.

Един мъж стоеше с гръб към камината, с пура между дебелите си пръсти и голяма чаша с бренди близо до него. Беше около тридесет и пет годишен, тъмен, едър, висок. По всяка вероятност чужденец, може би евреин. Черната му коса беше сресана на път по средата. Очите му бяха черни, с цвят на трънка, лицето — гладко като на риба. Изглеждаше впечатляващ, защото беше така нагласен, така спокоен и уравновесен, самоуверен в себе си и парите си.

Той ме погледна не много възторжено и кимна:

— Добър вечер. Не разбрах името Ви. Нещо свързано с Блу Клуб?

— Аз съм Стив Хармас от Ню-Йорк Кларион — представих се аз. — Радвам се да се запознаем.

Очите му се присвиха, но се ръкувахме и той ми посочи едно кресло.

— Седнете. Искате ли пура? — предложи ми той. — И това бренди не е много лошо — пренебрежително допълни. — Плащам осем лири за бутилка, така че се очаква да е качествено.

Казах, че ще пробвам брендито, но предпочетох цигара пред пура. Докато ми наливаше, аз го изучавах.

Помнех описанието на Кристел за човека с Бентлито. Добре се връзваше на Френч. По-вероятно той да беше собственикът на колата, а не Джулиъс Коул. Не можех да си представя Нета да се мъкне с Коул, но нормално беше да си е паднала по този.

— Хубаво малко местенце си имате — казах аз и поех чашата. — Учудващо луксозно е след като човек мине през гаража.

Усмихна се и поклати глава.

— Обичам комфорта, мистър Хармас — ми отвърна. — Работя много, прекарвам повечето от времето тук, в тази стая. Как бих се чувствал, ако не бях я обзавел така?

Съгласих се с него и се колебаех дали да започна направо или да изчакам внимателно.

— Вашите рани са много очебийни, за да ги пренебрегне човек — продължи като ме наблюдаваше с приятелско любопитство. — Ако видя някого с едно посинено око, ще подмина. Може би приятелката му е загубила търпението си. Но ако двете са посинели и лицето е с цвят на дъгата, не мога да не изкажа моите съболезнования.

— Мило от Ваша страна, — засмях се — но Вие не сте единственият. Добрият журналист, господин Френч, трябва да е нахален. Не би си позволил да си гледа просто работата. Трима здрави и силни господа не харесаха методите ми. Те напрегнаха мускулите си и се опитаха да променят образа ми, и то успешно, както сам виждате.

Той повдигна вежди и прехапа устните си.

— Трябва да Ви кажа, че аз бих бил ужасно разярен, ако някой се опиташе да стори това с мен.

— О, аз съм си достатъчно бесен, но не дойдох да приказваме за това. Тук съм, защото смятам, че може да ми помогнете.

Стана бдителен и зачака.

— Мисля, че познавате Селма Джакоби — реших да започна директно.

Остави чашата си върху камината и се намръщи.

— Нищо няма да стане — каза категорично. — Съжалявам, но не разисквам Селма Джакоби с журналисти. Ако за това сте дошъл, ще Ви пожелая „лека нощ“.

— Не се обръщам към Вас като журналист — настоях аз. — Вестникът ми не се интересува от нея. Говоря Ви като приятел на Нета Скот.

Той се загледа замислено в пурата си и отиде до прозореца.

— Познавали сте Нета? — каза. — Аз също.

Не отговорих нищо и се двоумях дали да го питам негово ли е Бентлито, но реших че не е моментът сега.

— Но какво общо има Нета Скот с мисис Джакоби? — продължи, след кратка пауза.

— Не знам — размърдах си краката. — Но имам предчувствието, че съществува някаква връзка. Мисля, че Нета е познавала Джордж Джакоби. Искам да се уверя. Може би Селма ще ми каже.

— Защо държите да знаете това? — ме попита, все още загледан през прозореца.

— Това би обяснило защо Нета се е самоубила — отговорих. — Знаете за това, нали?

— Да — повдигна рамене, като че тази тема му беше неприятна. — А защо се интересувате от самоубийството на Нета?

— Не вярвам в предупрежденията да не си търся белята — казах. — Споменах Ви, че съм неимоверно любопитен. Нета не би се самоубила. Искам да разбера какво и кой стои зад всичко това.

Погледна през рамо, започна да казва нещо, но спря.

Дълго мълчахме, после той наруши тишината:

— Не съм виждал мисис Джакоби от два-три месеца — откакто се омъжи.

— Знаете ли къде живее?

— Тя не е там вече. Мястото е затворено.

— Къде?

Обърна се към мен:

— Какво значение има къде е мястото? Тя не е там.

— Може да се върне. Добре, нека го кажем така. Полицията Ви търси. Търси някой висок мъж, чието първо име е Питър и е познавал Нета. Не искам да помагам на полицията. Но те ще се зарадват да Ви поразпитат и няма да бъдат толкова учтиви като мен. Искам адреса на Селма Джакоби. Или ще го дадете на мен, или на ченгетата. Не ме засяга как, просто си решете.

Изплю пурата си, която свършваше. Това е явен знак, че човек премисля.

— Защо ченгетата искат да се срещнат с мен? — попита с леден глас.

Разказах му за Ани Скот и какво мисис Брамби беше казала.

— Никога не съм чувал за Ани Скот — измърмори. — Нито пък, че Нета е имала сестра.

— Не ми казвайте това на мен, кажете го на съда. Мен ме интересува само адреса на мисис Джакоби.

— Не желая ченгетата да душат наоколо — каза след малко. — Ще го приема като услуга, ако си държите устата затворена. Селма живее на Хамптън Стрийт ЗБ, след Расъл Скуеър. Сега моля, си тръгвайте. Имам доста работа, преди да си отида в къщи, а Вие достатъчно ми отнехте от времето.

Аз се изправих и попитах:

— Имате ли снимка на Селма?

Той ме изучаваше за миг, после поклати глава:

— Не колекционирам снимки на омъжени жени. Лека нощ.

— Добре, благодаря. От мен информация към полицията няма да изтече — тръгнах към вратата и поспрях. — Онази прекрасна кола долу, Ваша ли е?

— Да. Защо?

— А, нищо. Късметлия сте да притежавате такъв автомобил.

— Лека нощ — повтори Френч. — Започвам да разбирам защо са нашарили лицето Ви. И започвам да съжалявам, че онези не са се постарали повече.

Усмихнах се, казах, че може да се срещнем пак и излязох.