Небесният огън

Глава 49Към Боанда

Качването на боязливата тълпа мъже, жени и деца на борда създаде известни затруднения. Нинив неведнъж поясни изрично на капитан Нерес, че той ще намери място за всички и че каквото и да си мисли той да им вземе, тя знае точно какво трябва да му даде за пътуването им до Боанда. Разбира се, може би помогна и това, че предварително се беше погрижила да подшушне на Юно шиенарците да направят нещо с мечовете си. Петнадесет мъже с корави лица и грубо облечени, всички обръснати и с дълги перчеми — да не говорим за петната кръв, — които си смазваха и точеха мечовете, смеейки се високо и дрезгаво на разказа на един от тях, как заклал една от жертвите си като агънце — какво пък, ефектът беше забележителен. Тя започна да отброява монетите в протегнатата му шепа и колкото и да я заболя, споменът за кейовете в Танчико я накара да продължи да брои. Нерес се оказа прав в едно нещо: тези хорица, изглежда, не разполагаха с много пари, а колкото имаха, щяха да им потрябват. Елейн нямаше право да я пита с този гадно сладникав тон да не би да са й извадили зъб.

Членовете на екипажа се разтичаха под резките команди на Нерес да отвързват, докато последните хора все още се катереха на борда, помъкнали оскъдните си вещи — тези, които изобщо имаха нещо за носене освен дрипите на гърба си. Всъщност те изпълниха кораба до последното кътче, колкото и да изглеждаше обемист, така че Нинив се замисли дали Нерес не беше прав и в това отношение. Но все пак лицата им грейваха така обнадеждени, след като краката им стъпеха на палубата, че тя се засрами от споходилата я мисъл. А когато разбраха, че тя е платила пътя им, се струпаха около нея, борейки се кой по-напред да целуне ръцете й или краищата на полата й, и заизричаха благодарности и благословии със сълзи, стичащи се по мръсните им бузи, мъжете заедно с жените. Дощя й се да потъне в дъските под краката й.

Когато измъкнаха греблата и изпънаха платната, палубата вече гъмжеше от хора и докато Нинив успее да сложи край на тази демонстрация, Самара вече се скриваше зад кърмата. Ако Елейн или Биргит си бяха позволили да изтърсят и една дума, хубаво щеше да ги напердаши.

Пет дни изкараха на борда на „Речно влечуго“. Пет денонощия надолу по мудно лъкатушещата Елдар, в знойни дни и не особено прохладни нощи. През това време някои неща се промениха към по-добро, но пътуването не започна добре.

Първият сериозен проблем в пътуването се оказа каютата на Нерес при кърмата — единственото място, където можеше да се настани човек, освен на палубата. Не че Нерес се опъна да я напусне. Неговата припряност да го направи дори принуди Нинив да изгледа строго Том и Джюйлин, както и Юно. Едно беше да ги използва, когато тя реши, а съвсем друго — те да се грижат за нея зад гърба й. Лицата им бяха самата невинност.

Но какъвто и проблем да се окажеха мъжете, сега главният проблем беше в самата каюта. Вътре миришеше на мухъл и плесен дори когато малките прозорчета се отвореха, а пък те пропускаха твърде малко светлина в ограниченото пространство. „Ограничено“ беше точно казано. Каютата беше малка, по-малка от фургона, и повечето място беше заето от една тежка маса и стол с висока облегалка, закрепени за пода, и от стълбата, извеждаща на палубата. Един умивалник, вграден в стената, с олющена мивка и леген, и тясно запрашено огледало още повече задръстваха стаичката и довършваха цялата мебелировка, ако не се смятаха няколкото празни лавици и закачалки за дрехи. Гредите на тавана се смъкваха почти над главите им. А леглото беше само едно, по-широко от онези, на които бяха спали досега, но твърде тясно за двете. Какъвто беше висок, Нерес все едно че беше спал в кутийка. Явно му беше скъп всеки инч, който да може да се натъпче със стока.

— Дошъл е в Самара през нощта — измърмори Елейн и се огледа недоволно — и е искал да тръгне през нощта. Чух го да казва на един от хората си, че смятал да плава през нощта, каквото и да поискали… никаквиците. Явно никак не е доволен, че се движим денем.

Нинив се замисли за острите й лакти и студените пети и се зачуди дали няма да е по-добре да се качи да спи горе при бежанците.

— Какво искаш да кажеш?

— Този човек е контрабандист, Нинив.

— С този кораб? — Нинив пусна вързопите си, постави кожената торба на масата и се отпусна на ръба на леглото. Кабината можеше и да мирише, но все пак можеше да се проветри, а колкото и да беше тясно леглото, все пак беше с дебел пухен дюшек. А корабът наистина се клатушкаше обезпокоително; по-добре беше да не се отказва от елементарните удобства. Елейн не можеше да я изгони оттук. — Това не е кораб, а бъчва. Късмет ще имаме, ако стигнем до Боанда за две седмици. Светлината само знае колко е до Салидар. — Всъщност никоя от двете не знаеше на какво разстояние е Салидар, а беше още твърде рано да обсъждат въпроса с капитан Нерес.

— Всичко съвпада. Дори името. „Речно влечуго“. Кой честен търговец би си нарекъл гемията така?

— Добре де, и какво от това? Няма да ни е за първи път да ни вози контрабандист.

Елейн вдигна ръце безпомощно — тя винаги смяташе, че да се спазва законът е нещо много важно, колкото и глупав да е този закон. Имаше много повече общи черти с Галад, отколкото беше склонна да признае. Значи Нерес ги беше нарекъл „никаквици“, така ли?

Втората трудност беше мястото за останалите. „Речно влечуго“ не беше много голям съд, макар и да изглеждаше широк, а ако се преброяха всички, на борда имаше над стотина души. Известно пространство трябваше да се задели за екипажа, който работеше с веслата и се занимаваше с въжетата и платната, при което не оставаше много място за пътниците. Това, че бежанците се държаха колкото може по-настрана от шиенарците — на тях, изглежда, им беше дошло до гуша от въоръжени мъже — не помогна много. Едва стигаше място да могат всички да седнат, а за лягане не можеше и да се говори.

Нинив подходи към Нерес направо.

— Тези хора имат нужда от повече място. Особено жените и децата. След като нямате повече каюти, трюмът трябва да свърши работа.

Лицето на Нерес помръкна. Той заби поглед някъде вляво от нея и изръмжа:

— Трюмът ми е пълен с ценна стока. Много ценна стока.

— Интересно, дали тук по Елдар обикалят митничари? — подхвърли невинно Елейн, оглеждайки гористите брегове от двете страни. Тук реката беше широка едва стотина крачки, стеснена между засъхнала тиня и оголена жълтеникава глина. — Геалдан от едната страна, а Амадиция — от другата. Може да им се стори странно, че трюмът ви е пълен със стока от юг, след като пътувате на юг. Разбира се, вие сигурно разполагате с необходимите документи, доказващи, че сте си платили данъците. А и можете да обясните, че не сте разтоварили заради безредиците в Самара. Чувала съм, че всъщност митническите власти са доста разбрани.

Ъгълчетата на устните му се извиха надолу, но той не ги погледна.

Поради което имаше доста добра видимост, когато Том внезапно размаха ръце, направи цветист поклон и изведнъж завъртя два ножа между пръстите си, преди да направи така, че единият да изчезне.

— Само се упражнявам — заяви Том и почеса единия си дълъг мустак с върха на ножа. — Обичам да си поддържам някои… умения. — Зейналата рана на белокосия му череп и прясната кръв по лицето му, в добавка към прогизналия от кръв прорез на едното рамо на палтото му и разкъсаното по останалите части на дрехата, го правеха зловещ в компанията на всеки друг, освен на Юно. В зъбатата усмивка на шиенареца нямаше нищо весело — тя дори придаваше още по-неприятен вид на стария дълъг белег и на новата му червена рана. Свирепото око на кръпката сякаш гледаше на кръв.

Нерес затвори очи и вдиша дълго. Много дълго.

Люковете се отвориха и през тях с плясък захвърчаха сандъци и бурета, някои тежки, но повечето — леки и ухаещи на подправки. Нерес трепваше и свиваше очи всеки път, когато водата погълнеше още нещо. Светна — ако такова нещо можеше да се каже за него, — когато Нинив се разпореди да оставят топовете коприна, килимите и балите с фина вълна. Докато не разбра, че тя смята да се използват за постелки. Ако лицето му досега можеше да се нарече вкиснато, то сега с него човек можеше да пресече мляко в съседната стая. През цялото време не каза нито дума. Когато няколко жени започнаха да теглят с въжета ведра с вода, за да изкъпят дечицата си на самата палуба, той закрачи до кърмата, стиснал ръце зад гърба си и загледан в няколкото отнасящи се назад, клатушкащи се над водата сандъци.

Донякъде тъкмо това странно отношение на Нерес към жените изобщо допринесе да се смекчи малко злъчният език на Елейн, както и този на Биргит. Така беше поне от гледна точка на Нинив — тя самата, разбира се, винаги се беше придържала към присъщата й кротост и уравновесеност. Нерес не обичаше жените. Когато на някой от екипажа се наложеше да заговори с жена, той говореше бързо и непрекъснато мяташе погледи към капитана, след което се дръпваше и затичваше да си върши работата. Човекът можеше на пръв поглед в момента да няма никаква работа, но биваше отпращан с рев по задача от Нерес, само последният да го забележеше, че разменя две думи с някоя фуста. Припрените им забележки и набързо изломотени предупреждения напълно изясняваха възгледите на Нерес за жените.

Жените струваха на един мъж пари, биеха се като улични котки и създаваха неприятности. Всяка неприятност, която можеше да се стовари на главата на един мъж, се дължеше на жени, така или иначе. Нерес очакваше половината от тях да се затъркалят по палубата, дерейки се една друга, още преди залез. Всички щяха да зафлиртуват с екипажа му и да предизвикат раздори, ако не и побоища. Ако можеше да изхвърли жените през борда, Нерес щеше да е щастлив. Ако можеше напълно да ги изключи от живота си, щеше да изпадне в екстаз.

Нинив никога не беше се натъквала на такъв чешит. О, беше чувала, разбира се, как мъжете мърморят за жени и пари, сякаш парите не се изсипваха между пръстите им като вода — мъжете просто нямаха достатъчно ум, за да се оправят с пари, в това отношение бяха по-зле дори от Елейн — и дори ги беше чувала да приписват какви ли не свои неприятности на жени, след като обикновено самите те бяха причината за цялото главоболие. Но не можеше да си спомни някога да е срещала мъж, който наистина да не обича жени. Много се изненада, като разбра, че Нерес си има жена и цяла орда дечица в Ебу Дар, но никак не остана доволна от това, че се задържал у дома си само докато се натовари новата стока. Той дори не искаше да проговори на жена. Това беше просто удивително. Понякога Нинив се улавяше, че го поглежда косо, както би погледнала някое невероятно животно. Много по-странно от с’редит или което и да е от съществата в менажерията на Лука.

Естествено Елейн и Биргит не можеха да си позволят жлъчни забележки, когато той можеше да ги чуе. Откритото задоволство на Нерес в случай, че тъпите му очаквания се сбъднеха — той със сигурност щеше да погледне така на нещата — това вече щеше да е непоносимо. Не им оставяше никакъв избор, освен да си спестят жлъчта и да се усмихват.

Колкото до нея, Нинив си мислеше дали да не отдели малко време на Том, Джюйлин и Юно, настрани от очите на Нерес. Те пак бяха започнали да се забравят. Забравяха, че трябва да правят това, което тя им каже. Резултатът беше без значение; просто трябваше да чакат. А по някаква причина те се бяха захванали да изтезават Нерес, като подхвърляха с мрачни усмивки истории за чупене на глави и режене на гърла. Но единственото място, където можеше да избегне Нерес, беше неговата каюта. Не бяха кой знае колко едри мъже, въпреки че Том наистина беше доста висок, а Юно твърде плещест, но ако се натъпчеха там, щяха да заемат цялото пространство и да надвиснат над нея. Съвсем неподходящо за словесния пердах, който смяташе да им наложи; дай на един мъж възможност да те гледа отгоре и той наполовина е спечелил битката. Затова тя си надяна маска на приветливост, пренебрегвайки изуменото въсене на Том и Джюйлин и пълните с неверие споглеждания на Юно и Раган, и изпита удоволствие от външната кротост, която побързаха да си наложат и другите две.

Продължи да се усмихва и когато разбра защо платната са така изпънати и защо виещите се брегове тичат назад със скоростта на бягащ кон. Нерес се беше разпоредил да приберат веслата и да ги подредят до парапета и изглеждаше почти щастлив. Почти. Ниско покрай брега на Амадиция се виеше глинена ивица; откъм страната на Геалдан се простираше широка лента речни треви между реката и брега, повечето кафяви, на мястото на отдръпналата се вода. Самара се намираше едва на няколко часа нагоре по реката.

— Преляла си — изсъска тя през зъби на Елейн и изтри потта от челото си с опакото на ръката си. Другите пътници бяха отворили място за двете и Биргит стоеше на няколко крачки от тях, но въпреки това тя задържа гласа си нисък и колкото може по-любезен. Стомахът й като че ли се надигаше почти едновременно с клатушкането на кораба, а това едва ли можеше да подобри настроението й. — Този вятър е твое дело. — Надяваше се, че има достатъчно червен копър в торбата.

Ако се съдеше по сияещото изражение на Елейн и широко отворените й очи, човек можеше да си помисли, че от устата й ще закапят мед и масло.

— Превръщаш се в уплашен заек. Я се стегни. Самара е на мили зад нас. Никой няма да усети нещо от толкова далече. За да го разбере, трябваше да е на кораба с нас. Беше много бързо.

Нинив си помисли, че собственото й лице ще се пръсне, ако продължава да поддържа още дълго тази усмивка, но с крайчеца на окото си виждаше Нерес, който си оглеждаше пътниците и клатеше глава. Колкото и да беше ядосана в този момент, можеше да долови вече заглъхващата диря от впридъка на Елейн. Въздействието над времето беше като да изтъркаляш камък надолу по хълма: то обикновено се задържаше такова, каквото си го предизвикал. Ако вятърът отскочеше встрани от пътя, както се случваше рано или късно, просто го дръпваш обратно. Могедиен можеше и да усети такъв сплит от Самара — може би, — но със сигурност не толкова добре, че да разбере къде точно е направен. Тя самата можеше да се сравнява с Могедиен по отношение на суровата сила и след като тя не беше толкова силна, за да направи нещо, можеше да се успокои, че и Отстъпницата няма да може. А наистина й се искаше това пътуване да свърши колкото може по-бързо. И все пак как бе възможно един кораб да се движи така, след като водата изглеждаше толкова гладка?

Разчекнатите й в усмивка устни вече започнаха да я наболяват.

— Трябваше да попиташ, Елейн. Все си я караш по своему и вършиш неща, без да питаш, без да помислиш. Крайно време е да разбереш, че ако паднеш в някоя дупка, както си се затичала слепешката, старата ти гледачка няма да дойде да те вдигне и да ти измие личицето. — При последната дума очите на Елейн се закръглиха като чаени чашки, а оголените й зъби изглеждаха готови да захапят.

Биргит ги прегърна с по една ръка и каза с усмивка, изпълнена с безмерна радост:

— Ако веднага не престанете, ще ви хвърля в реката да се охладите малко. Държите се като шагойски слугини, хванали зимна краста!

Със запотени лица, разтапящи се от любезност, трите закрачиха в различни посоки, колкото може по-надалеч една от друга, доколкото корабът позволяваше. Някъде към залез слънце Нинив чу Раган да казва, че тя и другите две, изглежда, наистина са се успокоили, че са напуснали Самара, след като едва ли не хлипат от радост на раменете си. И другите мъже, изглежда, смятаха почти същото, но останалите жени на борда ги гледаха с твърде изопнати лица. Виж, те познаваха предстоящата беда, щом я видеха.

Но малко по малко и тази беда отшумя. Нинив не беше много сигурна как точно. Навярно приятната обстановка отвън, с която Елейн и Биргит се бяха примирили, някак се беше просмукала в тях, въпреки волята им. Навярно от цялата тази идиотщина, при която се стараеш да показваш приятелски усмивки, докато влагаш цялата си жлъч в думите, беше притъпила острите забележки. Но каквото и да беше, тя не можеше да се оплаче от резултата. Бавно, ден след ден, думите започнаха да съответстват на физиономиите и от време на време те дори изглеждаха объркани, спомняйки си много добре как се бяха държали. Никоя от двете не изрече и една дума за извинение естествено, към което Нинив прояви пълно разбиране. Дори да се беше държала понякога глупаво и злобно като тях, не искаше да го напомня на никого.

Децата също изиграха някаква роля за възстановяването на душевното равновесие на Елейн и Биргит, макар че всъщност всичко започна с грижите на Нинив за раните на мъжете в онзи първи ден по реката. Тя изнесе торбата си с билките и започна да приготвя лапи и мехлеми и да превързва раните. Някои от тези зейнали меса я ядосваха достатъчно, за да започне да Цери — болестите и нараняванията винаги я бяха ядосвали — и тя го направи, макар и само за най-тежките, при това много предпазливо. Изчезващите рани можеха да предизвикат излишни приказки сред хората, а Светлината само знаеше какво щеше да направи Нерес, ако разбереше, че има и Айез Седай на борда; най-вероятно щеше да прехвърли някой от хората си на брега на Амадиция през нощта и да се опита да предизвика арестуването им. Колкото до това, ако разберяха, някои от бежанците можеха просто да скочат през борда от страх.

При Юно например тя разтри щипещо масло от корен на мард по силно отеклото му рамо, размаза малко мехлем от церовно биле върху пресния прорез на лицето му — нямаше смисъл да хаби повече — и здраво уви главата му с превръзки, докато не можеше да си помръдне челюстта, след което го Изцери. Когато той изохка и се зачеса, тя му каза бодро:

— Не ми се дръж като бебе! Не мога да допусна, че малко болка ще притесни такъв голям и силен мъж като теб. И само да посмееш да пипнеш превръзките през следващите три дни, ще ти натикам в устата такова нещо, че цял живот няма да го забравиш.

Той бавно кимна и я изгледа така неуверено, че явно не разбираше какво му е направила. Дори и да се сетеше, след като свалеше бинтовете, с малко късмет никой друг нямаше да помни колко точно дълбока е била раната, а в главата му щеше да се намери достатъчно ум, за да си държи устата затворена.

След като бе започнала, съвсем естествено беше да продължи и с другите пътници. Малцина от бежанците бяха без подутини и драскотини, а някои от децата показваха признаци на треска или чръв. Тях тя можеше да Цери съвсем спокойно — децата винаги вдигаха олелия, дадеш ли им да гълтат нещо, което не е поне с вкус на мед. Дори и да кажеха на майка си, че са се почувствали странно, какво пък — децата винаги си измислят какви ли не щуротии.

С деца тя никога не беше се чувствала добре. Вярно, че искаше да роди бебетата на Лан. Поне част от нея. Децата можеха от едното нищо да забъркат големи каши. Те, изглежда, имаха навика да правят точно обратното на това, което им казваш, още щом им обърнеш гръб, само за да видят как ще реагираш. Въпреки това се улови, че гали нежно тъмната косица на едно момченце, не по-високо от кръста й, което я гледаше с широко отворени, хубави сини очи. Много приличаха на очите на Лан.

Елейн и Биргит скоро се присъединиха към нея, отначало само за да й помогнат в поддържането на ред, но постепенно и те започнаха да се залисват с децата. Странно, но Биргит не изглеждаше никак глупаво с по две три-четиригодишни дечица на коленете и цяла тумба други около нея, докато им пееше някаква глупава песничка за животни, които танцуват. А Елейн започна да раздава от една торба сладки червени бонбончета — Светлината само знаеше откъде ги беше намерила. Изобщо не изглеждаше гузна, когато Нинив я засече да пъха едно от тях в собствената си уста, а само се ухили, нежно извади пръста на едно момиченце от неговата уста и пъхна на мястото му друго бонбонче. Дечицата се смееха, сякаш едва сега си бяха спомнили какво е смях, и се гушеха в полите на Нинив, на Елейн и на Биргит също така обичливо, както в полите на майките си. Много трудно беше да поддържаш какъвто и да било конфликт при тези обстоятелства. Нинив дори не можа да си наложи да направи нещо повече, освен да изсумти, и то леко, когато Елейн отново се залови да изследва ай-дам насаме в каютата през втория ден — беше уверена повече от всякога, че гривната, нашийникът и каишката създават някаква странна форма на свързване. Нинив дори седна до нея веднъж-дваж. Самият вид на това отвратително нещо беше достатъчен, за да може да прегърне сайдар и в същото време да я слуша.

Историите на бежанците, разбира се, не секваха. Разделени семейства, изгубени или убити близки. Ферми, дюкяни и работилници, съсипани под напора на хорските беди, прекъснали всякакъв обмен на стока. След като не можеха да продават, хората не можеха и да купуват. Пророкът се бе оказал само последната тухла, за да се скърши окът на талигата. Нинив не каза нищо, когато Елейн пъхна една жълтица в ръката на един човечец с оредяла сива коса, а той понечи да й целуне ръка. Сама щеше да разбере колко бързо свършват парите. Освен това самата Нинив беше раздала няколко монети. Е, може би малко повече от няколко.

Само двама от мъжете не бяха побелели или оплешивели — те всъщност си бяха още момчета и Нинив се съмняваше, че са се бръснали повече от два-три пъти през живота си. Момчетата гледаха боязливо и тръпнеха, щом ги погледнеше някой от шиенарците. Понякога по-старите мъже подхващаха приказка как ще започнат отначало, ще намерят някое парче земя да я орат и сеят или ще завъртят отново занаята и търговията, но ако се съдеше по интонацията, това беше по-скоро заблуда и стремеж да вдъхнат кураж у другите, отколкото искрена надежда. В повечето случаи си говореха тихо за семействата: кой загубил жена, кой синове и дъщери, кой — внуци. Хора, изгубили всичко, и самите те — изгубени. На втората нощ един клепоух човечец, който й се струваше най-ентусиазираният сред това опечалено множество, беше изчезнал; просто го нямаше, когато слънцето изгря. Навярно беше успял да доплува до брега. Дано.

Все пак тези, които спечелиха сърцето й, бяха жените. Тях не ги чакаха по-добри перспективи, отколкото мъжете, нито повече сигурност, само бремето им беше по-тежко. Никоя от тях нямаше мъж със себе си, нито знаеше поне дали мъжът й е жив, но въпреки това отговорностите също ги тласкаха напред. Никоя що-годе издръжлива жена не можеше да се предаде, когато имаше деца, за които да се грижи. Дори и тези, които нямаха, бяха решени да си намерят някакво бъдеще. Всички те хранеха поне някакво късче надежда, за което мъжете само се преструваха, че имат. Три от тях й станаха особено скъпи.

Никола беше почти на нейната възраст и ръст, стройна тъмнокоса тъкачка с големи очи, която се беше канила да се жени. Докато на нейния Хюран не му беше щукнало в главата, че дългът го зове да последва пророка, да последва Преродения Дракон; щял да се ожени за нея, когато дългът му позволял. Дългът се беше оказал нещо много важно за Хюран. Иначе от него щяло да излезе добър и примерен съпруг и баща, така поне твърдеше Никола. Само че това, което му беше влязло в главата, не му беше донесло нищо добро, след като някой му я беше разцепил с брадва. Никола не знаеше кой, нито защо, знаеше само, че трябва да избяга колкото се може по-далече. Все някъде, според нея, щеше да се намери място, където да няма убийства, където да може да живее, без да трепери какво ще я срещне на следващия ъгъл.

Мариган, малко по-голяма, доскоро беше била пълничка, но сега раздърпаната й кафява рокля висеше отпусната по тялото й, а грубичкото й лице изглеждаше повече от изтощено. Двете й синчета, Джарил и Сийв, на шест и на седем, гледаха околния свят с широки и много тъжни за деца очи; сгушени едно в друго, те изглеждаха изплашени от всичко и всички, дори от собствената си майка. Мариган се беше занимавала с церове и билки в Самара, въпреки че хранеше доста странни представи за тях. Всъщност това никак не беше чудно: една жена, предлагаща цяр при близостта на Амадиция и на Белите плащове отвъд реката трябваше да се снишава и още от първите си опити трябваше да се учи сама. Единственото, което беше искала да прави в живота си, бе да лекува болести и твърдеше, че се била справяла много добре, въпреки че не успяла да спаси съпруга си. Няколкото години след смъртта му бяха преминали много тежко за нея, а идването на пророка с нищо не бе облекчило живота й. Тълпите, тръгнали да ловят Айез Седай, я бяха принудили да се крие, след като бе излекувала един мъж от треска и мълвата се бе развихрила дотам, че го била вдигнала от гроба. Ето колко малко знаеха повечето хора за Айез Седай — смъртта стоеше отвъд всякаква сила за Изцеряване. Дори Мариган, изглежда, не мислеше, че е така. Тя не знаеше дали ще постигне нещо повече от Никола. Някое село, надяваше се, където да може отново в мир да раздава билките си.

Арейна беше най-младата от трите, с изпълнени с решимост сини очи на покритото с червени и жълти отоци лице. Тя не беше от Геалдан. Дрехите й щяха да го подскажат, ако не друго — късо тъмно палто и много широки панталони, почти като на Биргит. Те съставяха цялото й имущество. Не беше склонна да каже откъде точно идва, но охотно разказваше за пътя, който я беше довел до „Речно влечуго“. Поне за част от него — на Нинив се налагаше да го допълва по отделните места, през които бе преминала. Арейна беше ходила в Иллиан с намерение да прибере по-малкия си брат, преди да е положил клетва като Ловец на Рога. Но при хилядите кандидати за слава, стекли се в града, не бе успяла да го намери и вместо това по някакъв начин се оказало, че сама е положила клетвата, след което тръгнала да обходи света, без много да вярва в съществуването на Рога на Валийр, надявайки се донякъде, че ще намери младия Гвил и ще го върне у дома. Нещата обаче станали… трудни… Арейна не че разказваше с неохота, но толкова се стараеше да придаде по-приемлив образ на нещата… Бяха я гонили от няколко села, веднъж я бяха обрали, а на няколко пъти я бяха пребили. Въпреки това нямаше никакво намерение да се предаде или да си намери някое убежище или кротко селце. Светът все още беше пред нея и Арейна смяташе да го срине в нозете си. Не че се изрази по този начин, но Нинив разбра, че има предвид точно това.

Освен това Нинив разбираше много добре защо тези три жени най-много я бяха трогнали. Всяка от техните истории беше като отражение на някоя нишка от нейния собствен живот. Това, което единствено не разбираше, бе защо най-много й допада Арейна. По нейно мнение, като съпоставеше нещата, почти всички неприятности на Арейна произтичаха от това, че езикът й беше твърде развързан и че тя казваше на хората точно това, което мисли. Едва ли беше съвпадение, че я бяха подгонили от едно от селата толкова набързо, че й се беше наложило да си остави коня, след като бе нарекла кмета „недодялан тъпак с лице като баница“ и освен това бе обяснила на няколко селски жени, че не могат едни „изпосталели улични метачки“ да й държат сметка защо ходи сама по пътищата. Това тя самата си го призна. Нинив си помисли, че добрият пример, който щеше да й даде за тези няколко дни, много ще помогне на Арейна. А сигурно можеше да направи нещо и за другите две. Напълно разбираше желанието им да намерят сигурност и мир.

На заранта на втория ден имаше малко непривична размяна на реплики, докато все още поведението на всички беше вежливо, а езиците — нечии езици! — сприхави. Нинив бе подхвърлила нещо съвсем невинно, за това, че Елейн не се намира в майчиния си палат, така че да не си въобразява, че Нинив ще спи, като я избутват всяка нощ към стената. Елейн вдигна веднага брадичката си, но преди да успее да си отвори устата, Биргит се изтърва:

— Ти си щерката-наследница на Андор?

Дори не се огледа да види дали няма някой наблизо.

— Да. — Елейн го изрече с повече достойнство, отколкото Нинив бе долавяла в нея от доста време, но имаше и някакъв намек за… дали не беше задоволство?

С напълно безизразно лице, Биргит просто й обърна гръб и закрачи към носа на кораба, където седна върху намотаното въже и се загледа напред. Елейн я погледна намръщено, след което отиде и седна до нея. Дълго време двете си седяха там и си говореха тихичко. Нинив нямаше да отиде при тях, дори да я поканеха! Каквото и да бяха обсъдили, Елейн изглеждаше леко недоволна, сякаш беше очаквала някакъв друг резултат, но оттогава двете не се счепкаха повече.

Биргит възвърна истинското си име късно на същия ден, макар причината да беше един последен изблик на невъздържаност. След като бяха оставили Могедиен далеч зад себе си, двете с Елейн си умиха косите с отвара от листа на мушкато и Нерес като видя едната с червенозлатисти къдрици на раменете и другата с жълтозлатиста, изкусно оплетена плитка и при това с лък и колчан, измънка кисело нещо за „Биргит, излязла от приказките“. За негово нещастие тя го чу. Това наистина било името й, отвърна му тя рязко, и ако не му харесвало, щяла да му забоде ушите на която мачта пожелае. Той се изниза с почервеняло лице и се развика на моряците да изпънат някакви въжета, които не можеха да се изпънат повече, освен ако не ги скъсаха.

В този момент Нинив изобщо не я интересуваше дали Биргит наистина ще изпълни заканата си. Мушкатото беше придало леко червеникав оттенък на собствената й коса, но все пак беше толкова близо до естествения й цвят, че тя едва не извика от радост. Освен ако всички на борда не се гътнеха от болки на венците или зъбобол, мушкато й беше останало предостатъчно. Както и червен копър, да държи стомаха й на място. Не можа да се сдържи да не въздъхне от задоволство, след като видя косата си подсушена и отново прибрана в прилична плитка.

Разбира се, с преливането на попътен вятър от Елейн и с денонощното бързане на Нерес селцата със сламени покриви и фермите бързо се нижеха от двете страни на реката, белязани с хора, махащи им с ръка денем, и осветени прозорци нощем, без никакви признаци за вълнения като тези нагоре по течението.

Нерес, изглежда, се разкъсваше между удоволствието, че е случил на толкова добри ветрове, и тревогата, че му се налага да се движи денем. Неведнъж с копнеж поглеждаше към някой разлив, задръстен от дървета поток или врязано навътре в брега езерце, където „Речно влечуго“ можеше да се прислони на скришно. От време на време Нинив подхвърляше така, че да я чуят, колко би трябвало да се радва, че хората от Самара скоро ще напуснат кораба му, като подхвърляше и по някоя забележка за това колко добре изглеждала еди-коя си жена сега, след като си била отпочинала, или колко били живнали дечицата на еди-кой си. Това беше достатъчно, за да избие всички подобни мисли от главата му. Сигурно щеше да е още по-лесно, ако го заплашеше с шиенарците или с Том и Джюйлин, но те май бяха започнали да си вирят носовете прекалено. А и определено нямаше намерение да спори с човек, който упорито продължаваше да отбягва както да я поглежда, така и да говори с нея.

Предутринната сивота на третия ден завари екипажа отново на веслата — приближаваха един от кейовете на Боанда. Градът беше значителен по размери, по-голям от Самара и разположен на участък земя, където бързеят на Берн се вливаше в по-мудната Елдар. Зад високите сиви стени дори стърчаха три кули и някакво здание, сияещо с белотата си под червен керемиден покрив, което определено можеше да мине за палат, макар и малък. След като „Речно влечуго“ беше изтласкан до тежките пилони на кея, наполовина затъвайки в засъхнала тиня, Нинив се зачуди защо Нерес бе изминал целия път до Самара, след като е могъл да разтовари стоката си тук.

Елейн й кимна към някакъв набит мъж, застанал на кея, с верига с някакъв печат, провиснала на гърдите му. Имаше още няколко като него, всички с вериги и в сини палта — и всички бдително следяха как други плоски гемии разтоварват по другите кейове.

— Митничарите на кралица Алиандре, бих казала. — Нерес барабанеше с пръсти по перилото. — Сигурно е имал уговорка с онези в Самара. Не ми се струва, че гори от желание да разговаря с тези.

Мъжете и жените от Самара заслизаха с неохота на кея. Митничарите не им обърнаха внимание. Върху пътници митническа такса не се плащаше. Колкото до самарците, за тях това беше начало на нова несигурност. Животът беше пред тях и за да го започнат отново щяха да разчитат на това, което имаха със себе си и което Нинив и Елейн им бяха дали. Някои жени дори се разплакаха. На лицето на Елейн се изписа раздразнение. На нея все й се искаше да се погрижи за всички. Нинив се надяваше Елейн да не е разбрала, че бе раздала още няколко сребърника на някои от жените.

Не всички напуснаха кораба. Арейна остана, а също така Никола и Мариган, сгушила синовете си, които гледаха смълчани как другите дечица се скриват от очите им към града. Откакто напуснаха Самара, Нинив не беше чула и една дума от устата на момчетата.

— Искам да продължа с вас — каза Никола на Нинив и несъзнателно закърши ръце. — С вас ми е по-сигурно. — Мариган закима енергично. Арейна нищо не каза, но пристъпи към двете жени и се присъедини към групата им, макар да поглеждаше навъсено към Нинив, сякаш я предизвикваше да я изгони.

Том леко поклати глава, а Джюйлин направи гримаса, но Нинив погледна Елейн и Биргит. Елейн кимна без колебание, а другата жена я последва само след миг. Нинив сбра полите си и закрачи към Нерес, застанал на кърмата.

— Предполагам, че вече ще си получа кораба обратно — заяви той на въздуха някъде между кораба и кея. — Тъкмо навреме. Това пътуване беше най-лошото от всички, които съм предприемал.

Нинив се усмихна широко. За първи път той я погледна преди да му обърне гръб. Почти.

Не че Нерес имаше кой знае какъв избор. Трудно можеше да се обърне към властите в Боанда. А дори да не му харесваше платата, която тя му предложи, все едно трябваше да продължи надолу по реката. Така че „Речно влечуго“ отново се отлепи от брега и пое към Ебу Дар, със само една спирка, която трябваше да се направи преди това, за която той не беше уведомен преди Боанда да остане зад кърмата.

— Салидар! — изрева той и се загледа някъде над главата на Нинив. — Салидар е запуснат още от времето на Войната на Белите плащове. Само най-глупавата жена би пожелала да слезе при Салидар.

Макар усмихната, Нинив се ядоса достатъчно, за да прегърне Извора. Нерес отново изрева и се плесна едновременно по врата и по бедрото.

— Конските мухи са много зли по това време на годината — каза му тя съчувстващо, а Биргит избухна в смях.

Застанала при носа, Нинив вдиша дълбоко, докато Елейн преля да докара отново вятъра и „Речно влечуго“ се заклатушка сред силното течение, стичащо се от Берн. Напоследък за храна гълташе почти само червен копър, но дори да капнеше съвсем преди Салидар, беше й все едно. Пътуването им беше почти към края си. Всичко, което беше изтърпяла, си струваше. Разбира се, не през цялото време си беше мислила така, и грапавите езици на Елейн и Биргит не бяха единствената причина.

Първата нощ, когато легна на капитанското легло по долна риза, докато прозяващата се Елейн заемаше стола, а Биргит се беше облегнала на вратата и главата й се триеше в тавана, Нинив беше използвала усукания каменен пръстен. Светлина хвърляше единствената ръждясала лампа и изненадващо, от маслото се разнасяше миризма на подправки; изглежда, Нерес също не харесваше вонята на мухъл и плесен. Тя демонстративно намести пръстена между гърдите си — и се постара двете да видят, че докосва кожата й — но си имаше причини. Няколкото часа на привидно благоразумно поведение от тяхна страна не я бяха направили по-малко бдителна.

В Сърцето на Камъка си беше точно така, както го беше заварила последния път, с бледата светлина, струяща едновременно отвсякъде и отникъде, с проблясващия кристален меч Каландор, забит в каменните плочи под огромния купол, с редиците колони от червен мрамор, губещи се в сенките. И онова усещане, че те следят, така обичайно в Тел-айеран-риод. Единственото, което Нинив можеше да направи, бе да не побегне или да не се втурне панически да търси кой я следи между колоните. Насили се да остане на място до Каландор и бавно започна да брои до хиляда, спирайки се на всяка стотица, за да извика името на Егвийн.

Наистина това бе всичко, което можеше да направи. Самоконтролът, с който толкова се беше гордяла, се изпари. Облеклото й се сменяше мълниеносно покрай тревогите й заради Могедиен, Егвийн, Ранд и Лан. Само за минута здравите вълнени дрехи от Две реки се превърнаха в дебел плащ с дълбока гугла, който на свой ред се промени в рицарски одежди на Бял плащ, а те само в миг преляха в още по-дебело наметало, което пък след едно примигване се превърна в червената копринена рокля — само че прозрачна! — а тя стана на още по-плътно наметало, което пък… Стори й се, че и лицето й започна да се променя. Веднъж дори видя, че дланите й станаха потъмни от тези на Джюйлин. Може би, ако Могедиен нямаше да я познае така, да се превърне в…

— Егвийн! — Последният й дрезгав вик отекна сред колоните и Нинив насила се принуди да остане там още малко, трепереща, и да преброи още една стотица. Огромната зала си остана празна. Тя излезе от съня…

… и се намери легнала и опипваща каменния пръстен на кожената връв, загледана в дебелите греди над леглото и вслушвайки се в хилядите поскърцвания на кораба, носещ се в тъмното надолу по реката.

— Тя там ли беше? — попита настойчиво Елейн. — Ти не се задържа дълго, но…

— Омръзна ми този страх — отвърна Нинив, без да сваля очи от гредите. — Омръзна ми да бъда страхливка. — Последните думи се удавиха в сълзи, които тя нито можеше да спре, нито да скрие, колкото и да триеше очите си.

Елейн в миг пристъпи до нея, прегърна я и заглади косата й, а миг след това Биргит притисна мокро парче плат на челото й. Тя се нарева хубаво, докато двете я уверяваха, че изобщо не е страхливка.

— Ако аз си помислех, че Могедиен ме гони — каза най-накрая Биргит, — щях да побягна. Дори нищо друго да няма, където да се скрия, освен дупка на язовец, щях да я разровя и да се свия там на топка, плувнала в пот, докато ме отмине. Не бих могла и да остана на пътя на някой от с’редитите на Церандин, ако се втурне да ме нападне. Чуй ме — нито едното, нито другото е страх. Ти трябва да избереш своя час и своя терен и да я удариш тогава, когато най-малко очаква. Аз самата ще й отмъстя за това, което ми направи, но това е единственият начин, по който трябва да го направя. Всичко друго е глупост.

Това едва ли беше точно каквото Нинив очакваше да чуе, но нейните сълзи и тяхната утеха пробиха още един отвор в трънливия плет, израснал между тях.

— Ще ти докажа, че не си страхливка. — Елейн взе кутията от тъмно дърво, която бе оставила на лавицата, и извади от нея железния диск със спиралите. — Ще се върнем там двете.

Това Нинив още по-малко искаше да чуе. Но нямаше как да го избегне след толкова настойчивите им уверения, че не е страхливка. И така, двете се върнаха.

Обратно в Тийрския камък, където се загледаха в Каландор — по-добре, отколкото да се озърташ непрекъснато през рамо дали няма да се появи Могедиен — а после в кралския дворец на Кемлин, водени от Елейн, и в Емондово поле, където ги заведе Нинив. Нинив и преди беше виждала кралски палати с огромните им коридори и високи изрисувани тавани и мраморни подове, но Елейн беше отраснала тук. Разбира се, че Елейн ще очаква светът да й се кланя в краката — нали беше отгледана в такова невероятно великолепие.

Елейн, бледо подобие на самата себе си заради тер-ангреала, който използваше, беше странно кротичка, докато бяха в двореца. Но пък и Нинив стана кротка, когато се озоваха в Емондово поле. Първо, защото селото се оказа по-голямо, отколкото го беше оставила, с нови къщи със сламени покриви и други, още недостроени. Някой строеше една много голяма къща в самия край на селото, с три просторни етажа, а насред Моравата се издигаше каменна колона, висока пет крачки, цялата с врязани по нея имена. Повечето от тях тя разпозна — бяха предимно на хора от Две реки. От двете страни на колоната имаше по един пилон, единият с веещо се над него знаме с червена вълча глава, а на другия — знаме с червен орел. Всичко изглеждаше процъфтяващо и щастливо — доколкото тя можеше да прецени, при липсата на жив човек — но и доста безсмислено. Какво, в името на Светлината, означаваха тези знамена? И кой ще се хване да вдига такава къща?

Прескочиха набързо и в Бялата кула, в кабинета на Елайда. Тук нищо не беше се променило, освен че в полукръга пред масата на Елайда бяха останали само шест стола. А триптиха с Бонвин го нямаше. Останала беше само картината с Ранд, с мърляво закърпена дупка в платното, сякаш някой го беше замервал с нещо.

Те разровиха документите в лакираната кутия със златните соколи на капака и онези на масата на Пазителката, в преддверието. Документите и писмата се меняха, докато ги разлистваха, но въпреки това успяха да понаучат нещо. Елайда беше научила, че Ранд е прекосил Драконовата стена и е навлязъл в Кайриен, но какво възнамеряваше да прави по въпроса, не се разбра. И една гневна заповед всички Айез Седай да се завърнат незабавно в Кулата, освен ако тя изрично не им е наредила нещо друго. Елайда, изглежда, се гневеше от доста неща — че толкова малко сестри са се върнали след милостиво предложената от нея амнистия, че повечето й очи и уши в Тарабон продължават да пазят мълчание, че Педрон Ниал продължава да събира Бели плащове в Амадиция, без тя да знае с каква цел, че все още не може да открие Даврам Башийр, въпреки че той е с цяла армия. Гняв изпълваше всеки документ, носещ нейния печат. Нищо от това не им се стори особено полезно или интересно, освен може би за Белите плащове. Не че това щеше да им създаде особени затруднения, докато се намираха на „Речно влечуго“.

Когато се върнаха в телата си на кораба, Елейн стана мълчаливо от стола си и постави диска в кутията. Без да се замисля, Нинив се изправи да й помогне да си свали роклята. Биргит се качи горе, след като двете си легнаха в леглото по ризи. Каза им, че ще спи над стълбата.

Елейн преля да угаси лампата. След като полежаха малко в тъмното, тя каза:

— Дворецът ми се стори така… пуст, Нинив. Усетих някаква празнота.

Нинив не знаеше как иначе би могъл да изглежда един дворец, и то в Тел-айеран-риод.

— Сигурно е заради тер-ангреала, който използва. На мен ти ми изглеждаше малко мъглява.

— А, защо, според мен много добре си изглеждах. — Рязката нотка в гласа на Елейн обаче беше съвсем тънка и те скоро се унесоха в сън.

Нинив много добре усещаше острите лакти на Елейн, но това не можеше да развали доброто й настроение, както и недоволното мрънкане на щерката-наследница, че нейните пети били студени. Беше го постигнала. Може би да забравиш, че се страхуваш, не беше като да престанеш да се страхуваш, но все пак се беше върнала в Света на сънищата. Навярно един ден отново щеше да намери в себе си достатъчно кураж, за да престане да се страхува.

След като започнаха, по-лесно беше да продължат, отколкото да се спре. Всяка нощ след тази те вече влизаха в Тел-айеран-риод заедно и всеки път — с кратко посещение в Кулата, за да видят какво може да се научи там. Не беше много, ако не се смяташе една заповед да се пратят посланички до Салидар, които да поканят събралите се там Айез Седай да се завърнат в Кулата. Само че поканата — доколкото Нинив успя да я прочете, преди тя да се превърне в доклад за проучване на потенциални новачки доколко „правилно“ им е отношението, каквото и да означаваше това — поканата приличаше по-скоро на строго изискване тези Айез Седай да се подчинят безусловно и незабавно на Елайда и да бъдат благодарни, че това им е позволено. Все пак беше едно потвърждение, че не са хукнали да гонят див заек. Бедата с останалите неща, които успяха да зърнат откъслечно, бе, че не знаеха достатъчно, за да сглобят късчетата. Кой беше този Даврам Башийр и защо Елайда толкова отчаяно държеше да бъде намерен? Защо Елайда беше забранила изрично да бъде споменавано името на Мазрим Таим, Лъжедракона, под страх от сурово наказание? Защо кралица Тенобия Салдейска и крал Базар Шиенарски й бяха написали учтиви писма, но решително отхвърляха всеки опит на Кулата да се меси в държавните им дела? Всичко това накара Елейн да измърмори една от поговорките на прословутата Лини: „За да знаеш две, първо трябва да знаеш едно.“ Нинив можа само да се съгласи, че определено е така.

Освен разходките си до кабинета на Елайда двете се учеха и да контролират както себе си, така и околната среда в Света на сънищата. Нинив не смяташе да позволява повече да я изненадат, както я бяха изненадали Егвийн и Мъдрите. За Могедиен се стараеше изобщо да не помисля. По-добре беше да се съсредоточи върху Мъдрите.

За фокуса на Егвийн да се появява в сънищата им, както беше направила в Самара, не можаха да отгатнат нищо. Викането й не доведе до нищо, освен че нарасна тревожното чувство, че ги следят, а по нейния начин тя така и не се появи повече. Опитът да бъде задържан друг човек в Тел-айеран-риод се оказа напълно обезсърчаващ, дори след като Елейн се досети в какво се състои хитрината — в това да видиш другия просто като част от съня. Елейн най-накрая го постигна — за което Нинив я поздрави с възможното за нея най-голямо великодушие, — но дни наред Нинив не успяваше. Елейн й се струваше съвсем като мъгла и й изчезваше с усмивка, когато си поискаше. Когато Нинив най-сетне успя да закрепи Елейн там, изпита такова напрежение, сякаш се бе мъчила да вдигне канара.

Създаването на фантастични цветове и форми се оказа много по-забавно. Влаганото усилие, изглежда, беше свързано както с големината на предмета, така и с възможността той да съществува реално. Дървета, покрити с невъобразими по форма цветове в розово, златно и пурпурно се създаваха по-трудно, отколкото например едно огледало на стойка, за да видиш какво си направила с роклята си или какво другата е направила с нея. Палат от блестящ кристал, изникнал от земята, бе още по-труден за направа и макар да изглеждаше стабилен при допир, се изменяше, щом образът в ума ти се разколебаваше, и напълно изчезваше заедно с него. Те тихомълком се разбраха да не се занимават с животни, след като едно странно нещо — приличащо много на кон, но с рог на муцуната! — ги подгони бясно по един хълм, докато не успяха да го накарат да изчезне. Това за малко щеше да възпламени нова свада, понеже всяка от тях обвиняваше другата, че го е направила, но Елейн изведнъж се закикоти — как ли били изглеждали, докато бягали панически и подвиквали на съществото да ги остави на мира. Дори упоритото нежелание на Елейн да признае, че вината е нейна, не можа да спре Нинив и тя да избухне в кикот.

Елейн редуваше железния диск с привидно кехлибарената плочка с релефа на спяща жена, но не беше доволна и от двата тер-ангреала. Колкото и усилено да се трудеше над тях, не се чувстваше така пълно в Тел-айеран-риод, както с пръстена. А всеки от двата изискваше усилен труд; да завържеш просто сплита на Дух беше невъзможно, тъй като Светът на сънищата я изхвърляше моментално. В същото време преливането на каквото и да е друго изглеждаше почти невъзможно, въпреки че Елейн така и не можа да разбере защо. Тя, изглежда, повече се интересуваше от това как са направени и никак не беше доволна, че двете древни реликви не разкриват тайните си толкова лесно, колкото ай-дам. Това, че не намираше отговор, бе като трън в чорапа й.

Веднъж Нинив опита един от двойката, по съвпадение тъкмо в нощта, когато трябваше да се срещнат с Егвийн, на втората нощ, след като напуснаха Боанда. Нямаше да е достатъчно ядосана, за да го направи, ако не съществуваше онова, което толкова често я дразнеше. Мъжете.

Започна се с Нерес, който тъпчеше по палубата, докато слънцето тънеше на запад, и си мърмореше как му били съсипали стоката. Тя, разбира се, не му обърна внимание. После Том подхвърли тихо, докато си оправяше постелката под втората мачта:

— Той е прав.

Явно беше, че не я вижда на сумрачно бледия здрач, нито пък Джюйлин, приклекнал до него.

— Той е контрабандист, но все пак си е платил за онези стоки. Нинив нямаше никакво право да му ги отнема.

— Проклетите права на една жена са такива, каквито тя каже, че са, да я вземат мътните — изсмя се Юно. — Така поне казват жените в Шиенар.

И изведнъж я видяха и млъкнаха. Както обикновено, умът им беше дошъл твърде късно. Юно се потърка по бузата, онази, на която нямаше белег. Същия ден той си беше махнал превръзката и бе разбрал какво са му направили. Стори й се, че изглежда смутен. Трудно беше да се разбере при бързо местещите си сенки, но лицата на другите двама като че ли бяха лишени от всякакво изражение.

Тя, разбира се, не им направи нищо, само мина мълчаливо покрай тях, подръпвайки здраво плитката си. Успя дори да слезе по стълбата. Елейн вече държеше железния диск; тъмната дървена кутия стоеше отворена на масата. Нинив вдигна жълтеникавата плочка с врязаната спяща жена — на пипане беше гладка и мека и изобщо не приличаше на нещо, с което можеш да стържеш по метал. На ръба на гнева, който тлееше в нея, сайдар се долавяше като топло сияние.

— Току-виж съм разбрала защо това нещо не ти позволява да прелееш нещо повече от баберки.

Ето как тя се озова в Сърцето на Камъка, преливайки поток на Дух в плочката, която в Тел-айеран-риод се оказа затъкната в кесийката на колана й. Както често се случваше в Света на сънищата, Елейн носеше тоалет, подходящ за дворцовата свита на майка й, от зелена коприна, извезана със златни нишки по деколтето, с огърлица и гривни със златни брънки и лунни камъчета, но Нинив се изненада като видя, че самата тя е облякла нещо не много по-различно, въпреки че косата й си беше на плитка — и то в естествения си цвят — вместо да пада свободно по раменете. Роклята й беше в бледосиньо и сребристо и макар да не беше срязана на гърдите толкова ниско, колкото роклите на Лука, все пак деколтето беше по-отворено, отколкото би предпочела. Все пак й хареса как единственото рубинче на сребърна верижка проблясва между гърдите й. На Егвийн нямаше да й е лесно да хока жена, облечена така. Не че хокането можеше да има нещо общо с въпроса защо се е облякла точно така, макар и несъзнателно.

И тя веднага разбра какво имаше предвид Елейн като твърдеше, че видът й си е бил съвсем добър: за себе си тя изглеждаше не по-различно от другата жена, която бе успяла някак да окачи усукания пръстен върху огърлицата. Елейн обаче й каза, че изглеждала… призрачно. Призрачно също така се усещаше и сайдар, с изключение на потока на Дух, който бе започнала да заприда още преди да заспи. Всичко останало изглеждаше изтъняло, дори вечно невидимата топлина на Верния извор изглеждаше приглушена. Гневът й си остана достатъчно силен, за да прелее. Макар раздразнението й от мъжете да заглъхна пред тази загадка, самата загадка сега я дразнеше; стремежът й да се ядоса, за да посрещне упреците на Егвийн, нямаше нищо общо; всъщност тя изобщо не се ядосваше, само бе малко кисела от лекия привкус на отвара от котешка папрат и стрит лист от мавиня на върха на езика й. И въпреки това създаването на едно-единствено пламъче, танцуващо из въздуха, нещо, което всяка новачка научаваше в самото начало, й се стори точно толкова трудно, колкото да преметне Лан през рамо. Пламъчето изглеждаше изтънено и мъждукащо дори за нея и скоро след като го привърза, то започна да гасне. След секунди съвсем се стопи.

— И двете? — каза Амис. Двете с Егвийн просто бяха там, от другата страна на Каландор, и двете в айилски поли, блузи и шалове. Добре поне че Егвийн не беше се отрупала с гердани и гривни. — Защо изглеждаш толкова странно, Нинив? Да не би да си се научила да идваш тук полубудна?

Нинив леко се сепна. Толкова мразеше да й се промъкват изневиделица.

— Егвийн, ти как… — почна тя и в същото време Елейн каза:

— Егвийн, не можем да разберем как ти…

Егвийн я прекъсна.

— Ранд и айилците спечелиха велика битка в Кайриен. — След което последва порой от думи, съдържащ всичко, което им беше разказала в сънищата им, от Самаил до срязаното сеанчанско копие. Всяка дума настъпваше предишната по петите и тя изрече всичко, гледайки ги много напрегнато, без да мига.

Нинив и Елейн се спогледаха объркано. Тя определено им беше разказала вече всичко това. Невъзможно беше да са си го въобразили, след като всяка дума съвпадаше. Дори Амис, чиято дълга бяла коса само подчертаваше не напълно айезседайската безвременност на лицето й, изглеждаше смаяна от словесния поток.

— Мат е убил Куладин? — възкликна в един момент Нинив. Това определено го нямаше в сънищата й. Казаното изобщо не отиваше на Мат. Да предвожда войници? Мат?

След като Егвийн най-сетне млъкна Елейн промълви немощно:

— А той добре ли е? — Тя като че ли също беше започнала да се усъмнява в собствените си спомени.

— Толкова добре, колкото може да се очаква — отговори Амис. — Той много се натоварва и не слуша никого. Освен Моарейн. — Амис никак не беше доволна.

— Авиенда е с него почти непрекъснато — каза Егвийн. — Тя ти го пази много добре.

В последното Нинив се усъмни. Не знаеше много за айилците, но допускаше, че щом Амис казва „много“, това означава „убийствено“.

Елейн явно споделяше мнението й.

— Тогава защо му позволява да се натоварва толкова? Какво прави той?

Оказа се, че твърде много неща, и то тежки. Всеки ден по два часа упражнения с меча, с Лан или с някой друг, който му попадне под ръка. Тук Амис стисна неодобрително устни. Още два, в изучаване на айилското бойно изкуство без оръжия. Колкото и да го намираше Егвийн за странно, Нинив знаеше много добре колко безпомощен можеш да се окажеш, когато не си в състояние да прелееш. Въпреки че Ранд не би трябвало никога да се оказва в подобно положение. Той беше станал крал или нещо повече, обкръжен от охраната на Фар Дарейз Май, и раздаваше заповеди на лордове и лейди. Всъщност хабял толкова много време с подобни заповеди и да следи след това дали ги изпълняват, че почти не отделял време за храна, освен ако Девите не му донесели нещо за ядене. Странно защо, докато това предизвика загриженост у Егвийн и Елейн, Амис изглеждаше развеселена, въпреки че лицето й си възвърна айилската вкамененост, когато усети, че Нинив го е забелязала. Още по един час ежедневно прекарвал в някаква странна школа, която бил основал, канейки в нея не само учени глави, но и майстори занаятчии, от някакъв човек, който правел далекогледи, до една жена, конструирала нещо като огромен арбалет, който да мята копия на една миля разстояние. Не бил обяснил пред никого причината за това свое начинание, освен може би на Моарейн, но единственият отговор, който Айез Седай била дала на Егвийн, бил, че подтикът да оставиш нещо след себе си бил силен у всекиго. Моарейн, изглежда, изобщо не се притесняваше какви ги върши Ранд.

— Остатъците от Шайдо се оттеглят на север — каза мрачно Амис — и още се прехвърлят към тях през Драконовата стена всеки ден, но Ранд ал-Тор като че ли напълно ги е забравил. Сега изпраща копията на юг, към Тийр. Половината вече са тръгнали. Руарк твърди, че дори не бил обяснил на вождовете причината, а не допускам, че Руарк ще ме лъже. Моарейн е по-близо до Ранд ал-Тор от всеки друг, освен Авиенда, но тя отказва да го пита. — Айилката поклати глава. — Въпреки че в нейна защита бих казала, че и Авиенда не можа да изкопчи нищо.

— Най-добрият начин да запазиш нещо в тайна е да не го казваш на никого — заяви Елейн, с което си спечели един сърдит поглед. Амис не отстъпваше много на Баир, станеше ли дума за погледи, които да те накарат да запристъпваш на място.

— Това тук едва ли ще го разрешим — каза Нинив и прикова очи в Егвийн. Приятелката й изглеждаше неспокойна. Ако можеше да се намери подходящ момент да започне да възстановява равновесието между двете, то сигурно беше точно сега. — Това, което държа да разбера…

— Права си — прекъсна я Егвийн. — Не се намираме в кабинета на Шериам, където можем да се отпуснем и да си побъбрим. Вие какво имате да ни кажете? Още ли сте с менажерията на господин Лука?

Нинив затаи дъх и въпросите моментално излетяха от главата й. Твърде много имаше за разказване. И не по-малко за премълчаване. Тя заяви, че е издебнала Ланфеар до срещата на Отстъпниците и спомена само, че е мернала Могедиен да я следи. Не че толкова искаше да избегне описанието как Отстъпницата я беше овързала на фльонга — не съвсем; не точно — но Биргит все още не беше ги освободила от обещанието да пазят тайната й. Разбира се, това предполагаше, че не трябва изобщо да споменават за Биргит, нито че тя е с тях. Беше доста неловко, след като знаеше, че Егвийн знае, че Биргит им помага, макар да не знаеше нищо повече, и въпреки това да продължава да се преструва все едно, че Егвийн не знае нищо, но Нинив успя да се справи, въпреки че заекна малко, когато Егвийн повдигна вежди. Слава на Светлината, че Елейн й помогна да представи събитията в Самара все едно, че виновни бяха Галад и Масема. Което всъщност си беше така. Ако единият и другият просто бяха изпратили да я уведомят за кораба, нямаше да последва всичко останало.

Когато тя приключи — със Салидар — Амис каза тихо:

— Сигурни ли сте, че те ще подкрепят Кар-а-карн?

— Би трябвало да знаят Пророчествата за Дракона не по-зле от Елайда — отвърна Елейн. — Най-добрият начин да се противопоставят на нея е да се прикрепят към Ранд и да разгласят пред целия свят, че смятат да го поддържат чак до деня на Тармон Гай-дон. — Липсваше и най-лекият трепет в гласеца й, който да издаде, че не говори за него като за абсолютно непознат. — Иначе те са най-обикновени бунтовнички без право да си спечелят признание. Те се нуждаят от него поне толкова, колкото и той от тях.

Амис кимна, но все още не изглеждаше напълно убедена.

— Струва ми се, че си спомням Масема — каза Егвийн. — Едни кухи очи и вечно кисели? — Нинив кимна. — Трудно ми е да си го представя като пророк, но такъв като него би могъл да предизвика размирици. Сигурна съм, че Галад е направил само това, което е сметнал за най-добре. — Бузките на Егвийн леко се изчервиха: дори споменът за лицето на Галад можеше да го предизвика. — Ранд ще поиска да научи за Масема. И за Салидар. Стига да успея да го задържа достатъчно дълго на едно място, за да му го кажа.

— Искам все пак да разбера как стана така, че и двете сте тук? — каза Амис. Тя изслуша обясненията им и заобръща плочката в дланта си, след като Нинив й я подаде. От това, че някой докосваше тер-ангреала, докато тя продължаваше да го използва, кожата на Нинив настръхна. — Убедена съм, че сега ти си тук по-малко, отколкото Елейн — заяви най-сетне Мъдрата. — Когато една Сънебродница пристъпи в Света на сънищата в съня си, само една малка частица от нея остава в тялото й, колкото да го държи живо. Ако заспи плитко, така че да може да е тук и в същото време да разговаря с хората в будния свят, тя изглежда както ти сега в очите на тази, която е тук изцяло. Навярно е същото. Не знам обаче дали ми харесва това, че всяка жена, която може да прелива, е в състояние да влиза в Тел-айеран-риод, дори в това състояние. — Тя върна тер-ангреала на Нинив.

Нинив въздъхна облекчено и бързо прибра плочката. Стомахът й обаче продължи да пърха.

— Ако сте си казали всичко… — Амис замълча, докато Нинив и Елейн припряно я увериха, че нямат повече за казване. Сините очи на тази жена бяха невероятно проницателни. — Тогава трябва да си тръгваме. Длъжна съм да призная, че от тези срещи има повече полза, отколкото допусках отначало, но тази вечер ме чака още много работа. — Тя погледна Егвийн и двете изчезнаха едновременно.

Нинив и Елейн не се поколебаха. С едно примигване на очите огромните червени колони около тях се превърнаха в стените на малка, облицована с тъмно дърво стая. Ядът на Нинив бе започнал да отслабва и заедно с него удържането на сайдар, но видът на кабинета на Наставницата на новачките укрепи и двете. Какво упорито непокорство, наистина! Уж се надяваше, че Шериам ще е в Салидар; щеше да е истинско предизвикателство да се срещнат на равна нога. А в същото време като че ли й се искаше да не я завари там. Елейн се заоглежда в огледалото с позлатената рамка и заоправя уж безгрижно косата си. Само дето не беше нужно тук да използва ръцете си за тази цел. Защо Егвийн им беше предложила среща тук? Кабинетът на Елайда можеше и да не е много удобно място, но все пак беше по-подходящо от това.

Миг по-късно Егвийн се появи от другата страна на широката маса, с леден поглед и ръце на кръста, сякаш беше законната обитателка на помещението.

Преди Нинив да успее да си отвори устата, Егвийн каза:

— Какво сте се разплещили вие двете, чавка ли ви е изпила ума, че сте се раздрънкали като безмозъчни слугинчета? Или като ви помоля да премълчите нещо, тичате да го кажете на първата срещната? Случайно да ви е хрумвало, че не трябва да казвате всичко пред всеки? А аз си въобразявах, че можете да пазите тайни. — Бузите на Нинив пламнаха, но едва ли се бяха зачервили толкова, колкото на Елейн. Егвийн обаче още не беше свършила. — Колкото до това как го направих, не мога да ви науча. Трябва да си Сънебродница. Дали можеш да докоснеш нечий сън с помощта на пръстена — не знам. А се съмнявам, че е възможно с онова другото. И много внимавайте какво правите. Салидар може да не се окаже това, което очаквате. А сега, аз също имам работа тази вечер. Опитайте се поне да мислите малко с ума си! — И тя изчезна толкова бързо, че последната й дума сякаш дойде от празния въздух.

Смутът почти погълна гнева на Нинив. Тя наистина замалко щеше да го избълва, особено след като Егвийн изрично я беше помолила да не го прави. А и Биргит: как беше възможно да пазиш една тайна, след като и друга я знае? Смутът надви и сайдар се изсипа като пясък между пръстите й.

Нинив се сепна и се събуди, все още стискайки тъмножълтия тер-ангреал в едната си ръка. Лампата едва тлееше. Елейн лежеше свита до нея и още спеше; пръстенът на кожената връв се беше смъкнал в трапчинката под гърлото й.

С тихо мърморене, Нинив се прекатери през нея, остави плочката и наля малко вода в легена да си умие лицето и врата. Водата се беше стоплила, но я поохлади. В сумрачната светлина й се стори, че според огледалото все още е изчервена. Толкова с намерението й да възстанови равновесието. Само да се бяха срещнали на друго място! Само да не беше си развързала езика като някоя безмозъчна хлапачка! Щеше да мине много по-добре, ако тя бе използвала пръстена, вместо да се прави на привидение в сравнение с Елейн. И всичко стана заради Том и Джюйлин. И Юно. Ако не бяха я ядосали… Не, за всичко беше виновен Нерес. Той… Тя надигна каната с две ръце и изплакна устата си. Искаше да се отърве само от вкуса на съня. Изобщо не ставаше въпрос за отвара от котешка папрат и прах от листа на мавиня. Нищо такова.

Когато се извърна от умивалника, Елейн седеше кротко на леглото и сваляше пръстена.

— Забелязах, че изтърва сайдар, и прескочих за малко до кабинета на Елайда, но реших, че не бива да се бавя много, да не би да се обезпокоиш. Нищо особено не научих, освен че Шемерин ще бъде арестувана и понижена в Посветена. — Тя стана и прибра пръстена в кутията.

— Могат ли да направят такова нещо? Да разжалват една Айез Седай?

— Не знам. Вече ми се струва, че Елайда прави каквото й хрумне. Егвийн не бива да носи тези айилски дрехи. Никак не й отиват.

Нинив изпусна дъха, който бе задържала. Явно Елейн държеше да не обръща внимание на думите на Егвийн. Нинив нямаше нищо против.

— Да, определено не й отиват. — Тя отново се качи на леглото и изпълзя до стената. Редуваха се коя да спи от външната страна.

— Дори не можах да предам съобщение за Ранд. — Елейн си легна след нея и загаси лампата. Прозорчетата пропускаха оскъдна лунна светлина. — Както и за Авиенда. Щом ще ми го пази, тогава да се грижи добре за него.

— Той не е кон, Елейн. И не ти е собственост.

— Не съм казвала, че е. Ти как би се чувствала, ако Лан се хване с някоя кайриенка?

— Не бъди глупава. Хайде, спи. — Нинив зарови сърдито глава в малката възглавничка. Може би трябваше да прати няколко думи на Лан. Всички тези благороднички, тайренки, че и кайриенки. Ще го залъгват с мед и масло, вместо да му казват истината. Той да гледа само да не забрави на кого принадлежи.

Надолу от Боанда горите от двете страни на реката се сгъстиха в непрекъснат низ от дървета и диви лозници. Изчезнаха села и ферми. Елдар течеше сякаш през дива местност, на хиляди мили от човешко присъствие. На петия ден след Самара, рано следобед, „Речно влечуго“ хвърли котва при един завой на реката и единствената корабна лодка откара останалите пътници до ивицата напукана изсъхнала тиня, зад която се виждаха ниски гористи хълмове. Дори високите върби и дъбовете с яки коренища бяха с пожълтели листа.

— Не беше необходимо да му даваш онази огърлица — каза Нинив, докато гледаше приближаващата се към брега лодка с Джюйлин и последните петима шиенарци. Надяваше се, че не е проявила лековерност. Нерес й беше показал картата си на този участък от реката, като й посочи знака на Салидар на две мили от брега, но нищо наоколо не показваше, че наблизо има някакво селище. — Аз му платих предостатъчно.

— Но не и за щетите от стоката — отвърна Елейн. — Това, че е контрабандист, не означава, че ние имаме право да му я отнемем. — Пак ставаше дума за закона. — Освен това жълтият опал изглежда твърде натруфено, особено с това облекло. Все пак струваше си само да му видиш лицето. — Тя изведнъж се изкикоти. — Този път той дори ме погледна! — Нинив се опита да се сдържи, но и тя се закикоти.

Том се беше изкачил към дърветата и се мъчеше да развесели двете момчета на Мариган, жонглирайки с цветни топки, които бе извадил от ръкавите си. Джарил и Сийв го зяпаха мълчаливо, без да мигат, хванати за ръка. Всъщност Нинив не се изненада особено, когато Мариган и Никола помолиха да останат с нея. Нищо, че сега Никола гледаше Том и се смееше весело — тя беше готова да изкара всеки миг до рамото на Нинив, стига да й го позволеше. Виж, желанието на Арейна да тръгне с тях я беше изумило. Тя беше седнала на един паднал дънер и гледаше как Биргит опъва тетивата на лъка си. И трите жени сигурно щяха да се слисат, когато разберяха какво има в Салидар. Поне Никола щеше да намери своето убежище, а Мариган щеше да може да си раздаде билките, стига да нямаше много Жълти.

— Нинив, ти замисляла ли си се… как ще ни приемат?

Нинив я изгледа учудено. Бяха прекосили половината свят, или почти, и на два пъти бяха надвили Черната Аджа. Е, в Тийр им бяха помогнали малко, но онова в Танчико си беше чисто тяхна работа. Носеха новини за Елайда и Кулата, за които тя беше готова да се обзаложи, че никоя в Салидар все още не знае. И най-важното, можеха да помогнат на Сестрите да установят връзка с Ранд.

— Елейн, няма да твърдя, че ще ни посрещнат като героини, но не бих се изненадала и ако ни разцелуват. — Ранд сам по себе си си струваше.

Двама от босоногите гребци скочиха да задържат лодката срещу течението, Джюйлин и шиенарците зашляпаха през плиткото към брега и моряците отново се качиха. На „Речно влечуго“ другарите им вече изтегляха котвата.

— Път ни разчистете, Юно — подвикна Нинив. — Смятам да стигнем там преди да се мръкне. — Но при тази гъста гора, цялата в диви лози и гъсти храсталаци, двете мили можеха да ги забавят доста. Стига Нерес да не беше я измамил все пак. Това сега я безпокоеше повече от всичко друго.