Нефритената огърлица

5. Сукесян Медиума

Той беше висок, прав като пушка, с най-черните очи и най-светлата и тънка руса коса, която някога бях виждал. Можеше да е трийсет или шейсетгодишен. И приличаше на арменец точно толкова, колкото и аз. Косата му бе сресана право назад и откриваше профил, красив като на английски киноартист. Изобщо приличаше на салонен идол, а аз бях очаквал нещо лукаво, смугло и мазно, което непрекъснато потрива ръце.

Носеше черен делови костюм с двуредно закопчаване и кройка „не ме бутай, сам ще падна“, бяла риза, черна вратовръзка. Беше изтупан като луксозно издание.

Преглътнах и казах:

— Не съм дошъл за сеанс. Знам всичко по въпроса.

— Да? — възпитано откликна той. — И какво по-точно знаете?

— Няма значение — отвърнах. — Мога да си го обясня със секретарката. Тя е чудесен ордьовър за шока, който предлага първата среща с вас. Индианецът малко ме обърква, но в крайна сметка не е моя работа. Не се занимавам с разследване на измами и злоупотреби. Дошъл съм заради едно убийство.

— Индианецът е роден медиум — тихо обясни Сукесян. — Те са значително по-редки от диамантите и също като тях понякога се намират на мръсни места. Това вероятно също не ви интересува. Що се отнася до убийството, можете да ме информирате. Никога не чета вестници.

— Хайде, хайде — рекох. — Може би дори не проверявате кой обира каймака на големия бизнес? Добре, слушайте тогава.

И му я разказах. Цялата идиотска история. И за визитките, и къде бяха открити.

Той не помръдна дори с мускул. Не става дума за крясъци, размахване на ръце, тропане по пода и гризане на нокти, а че не помръдна изобщо, не трепна с клепач, дори с око. Просто седеше и ме гледаше като каменния лъв пред Градската библиотека.

Когато свърших, Сукесян удари право в целта.

— Скрил сте визитките от полицията. Защо?

— Кажете ми, та да ви отговоря. Просто го направих.

— Очевидно стоте долара, които ви изпратих, не са достатъчни.

— И това е идея — рекох. — Но все още не съм смогнал да я обмисля.

Той се раздвижи. Дотолкова, че да скръсти ръце. Черните му очи бяха плитки като табла в закусвалня или дълбоки като дупката, дето води в Китай — както предпочитате. И в двата случая нищо не ми говореха.

Сукесян рече:

— Ще ми повярвате ли, ако ви кажа, че познавах този човек съвсем бегло — само професионално?

— Ще го приема с уговорки — отвърнах.

— Виждам, че ми нямате голямо доверие. Може би господин Пол е имал. На тези визитки пишеше ли нещо друго освен името ми?

— Аха — рекох. — И няма да ви хареса.

Това, разбира се, беше съвсем плосък номер — от тия, дето ги въртят ченгетата от радиопиеските. Той го подмина, без дори да му обърне внимание.

— В нашата професия, макар да е рай за измамниците, разчитаме най-вече на сетивата. Дайте да видя една от визитките.

— Излъгах ви — рекох. — По тях няма нищо освен името ви.

Извадих портфейла си, издърпах една от визитките и я поставих пред него. Прибрах портфейла. Той обърна визитката с нокът.

— Знаете ли какво си мисля? — обадих се въодушевено. — Линдли Пол сигурно е смятал, че ще сте в състояние да откриете кой му е светил маслото, дори ако полицията не успее. Което означава, че се е страхувал от някого.

Сукесян разкръстоса ръце и ги скръсти обратно. За спокоен тип като него това вероятно бе равностойно на изкатерване по шнура и отхапване на крушката.

— Не си мислите нищо подобно — каза той. — Колко искате за трите визитки и саморъчно подписано уверение, че сте претърсил тялото, преди да уведомите полицията?

— Не е лошо — рекох. — За човек, чийто брат върти търговийка с килимчета.

Той се усмихна много леко. Имаше нещо почти приятно в усмивката му.

— Срещат се и честни търговци на килими. Но Аризмян Сукесян не ми е брат. Фамилията е често срещана в Армения.

Кимнах.

— Вие, естествено, ме смятате за поредния шарлатанин — добави той

— Ами докажете ми, че не сте.

— А може би не парите са онова, което ви интересува — изрече внимателно.

— Може би не са.

Не забелязах да мести крака си, но трябва да е докоснал копче на пода. Черните кадифени завеси се разтвориха и в стаята влезе индианецът. Сега вече не изглеждаше нито мръсен, нито смешен. Беше облечен с широк бял панталон и бяла туника, избродирана с черно. Около кръста си имаше черен пояс, а на челото — черна лента. Черните му очи гледаха сънено. Той дотътри крака до стола край завесите, седна, скръсти ръце и оброни глава на гърдите. Изглеждаше по-масивен от всякога, сякаш тези дрехи бяха нахлузени върху другите.

Сукесян протегна ръце над млечния глобус между нас, върху бялата маса. Светлината върху далечния черен таван се накъса и започна да плете странни шарки и фигури — много неясни, защото таванът беше черен. Индианецът държеше главата си отпусната, с брадичка, опряна в гърдите, но очите му бавно се извърнаха и се вторачиха в движещите се ръце.

Те потрепваха бързо, грациозно, рисуваха загадъчни фигури, които можеха да означават всичко или нищо — като гръцки танци или книжни коледни спирали, разпилени по пода, което си изберете.

Масивната челюст на индианеца се облягаше върху масивните му гърди и очите му се затвориха бавно като на жаба.

— Можех да го хипнотизирам и без всичко това — обади се Сукесян. — То е просто част от представлението.

— Аха.

Наблюдавах слабото му стегнато гърло.

— А сега ми трябва нещо, което Линдли Пол е докосвал — каза той. — Тази картичка ще свърши работа.

Изправи се безшумно, приближи се до индианеца и пъхна визитката под лентата на челото му. После отново седна.

Замърмори тихо на някакъв гърлен, непознат за мен език. Не свалях очи от гърлото му.

Индианецът заговори. Говореше изключително бавно и мъчително, с неподвижни устни, сякаш думите бяха тежки камъни, които трябваше да търкаля нагоре под палещото слънце.

— Линдли Пол лош човек. Прави любов с жена на вожда. Вожд много сърдит. Нарежда откраднат огърлица. Линдли Пол трябва върне обратно. Лош човек убива. Гр-р-р-р-р-р.

Сукесян плесна с ръце и индианецът разтърси глава. Черните очички без клепки отново се отвориха. Сукесян ме гледаше със съвършено безизразно красиво лице.

— Ловко — рекох. — Без излишни циркаджилъци. — Посочих с пръст към индианеца. — Малко е тежичък да ви седи на коляното, а? Не съм виждал такъв добър вентрилок, откакто кабаретните танцьорки престанаха да носят трика.

Сукесян се усмихна почти незабележимо.

— Наблюдавах мускулите на гърлото ви — продължих. — Няма значение. Предполагам, схванал съм идеята. Линдли Пол се е усукал около нечия съпруга. Този някой го е ревнувал дотолкова, че е наредил да го премахнат. Като теория има своите качества, защото такава нефритена огърлица не се слага често и някой е трябвало да знае, че тя ще я сложи точно в нощта на нападението. Един съпруг би могъл да го знае.

— Напълно възможно — каза Сукесян. — И при положение, че не са ви убили, може би не са имали намерение да убиват и Линдли Пол. Само да го напердашат.

— Да — отвърнах. — А ето и другата възможност. Трябваше да ми хрумне по-рано. Ако Линдли Пол наистина се е страхувал от някого и е искал да остави съобщение, то може би на тези визитки все пак пише нещо — със симпатично мастило.

— Това попадна в целта. — Усмивката не помръдна от лицето му, но в ъгълчетата на устата му се появиха малко повече бръчици, отколкото в началото. Времето бе прекалено кратко, за да преценя точно.

Светлината в млечния глобус изведнъж угасна. В същия миг в стаята стана тъмно като в гроб. Не виждах дори собствената си ръка. Ритнах стола назад, измъкнах пистолета и заотстъпвах.

Нещо раздвижи въздуха покрай мен и в същия миг ме лъхна силната землиста миризма. Беше направо неестествено. Без да сбърка на косъм времето или мястото дори в тази пълна чернилка, индианецът ме удари отзад и сграбчи лактите ми. Започна да ме повдига. Можех да освободя ръката си с пистолета и да обсипя стаята със слепи изстрели, но не направих опит. Нямаше никакъв смисъл.

Индианецът ме повдигна, прилепил лактите ми към тялото, сякаш бе парен кран. После силно ме тръшна на земята и ме сграбчи за китките. Изви ги назад. В гърба ми се заби коляно, остро като крайъгълен камък. Опитах се да извикам. Въздухът се запъна в гърлото ми и не можа да излезе.

Индианецът ме отхвърли настрани и докато падахме, оплете крака в моите. Силно се удари в пода, понесъл отгоре си и част от моето тегло.

Все още имах пистолета. Индианецът не знаеше за него или поне не личеше от действията му. Беше заклещен между двама ни. Започнах да го извъртам.

Светлината блесна отново.

Сукесян стоеше зад бялата маса и се облягаше отгоре й. Изглеждаше по-стар. На лицето му имаше изражение, което не ми хареса. Видът му недвусмислено говореше, че му се налага да свърши нещо, което не му е по вкуса, но въпреки това ще го направи.

— Значи симпатично мастило — тихо процеди той.

После завесите се разделиха със свистене и в стаята се втурна слабата мургава жена с вонящ бял парцал в ръце. Тя се наведе над мен, пронизвайки ме с изгарящи черни очи, и лепна парцала върху лицето ми.

Индианецът изсумтя зад мен и стисна лактите ми още по-силно. Нямаше как. Трябваше да вдишам хлороформа.

Сякаш тежка ръка стягаше гърлото ми. Силните сладникави изпарения се просмукваха в мен. И се отнесох.

Миг преди да загубя съзнание, чух как някой стреля два пъти с пистолет. Звукът сякаш нямаше нищо общо с мен.

Отново лежах навън, досущ като предната нощ. Този път обаче беше ден и слънцето прогаряше дупка в десния ми крак. Виждах нажежено синьо небе, очертанията на хребет, нискостеблен дъб, разцъфнала юка, щръкнала върху склона на някакъв хълм, и пак нажежено синьо небе.

Седнах. Хиляди дребни иглици се забиха в левия ми крак. Разтрих го. Разтрих и стомаха си. Хлороформът ме удари в носа. Чувствах се кух и вонящ като стар нафтов варел.

Изправих се, но не се задържах дълго така. Повръщах по-лошо и от предната вечер. С повече спазми, по-силни ледени тръпки и по-жестоки болки в стомаха. Отново се изправих.

Бризът откъм океана прехвърли хълма и ми вдъхна малко живот. Запрепъвах се като пиян, за да огледам следите от автомобилни гуми върху червената глина, а после и голям железен кръст, някога бял, но вече със силно олющена боя. Беше обсипан с празни фасонки за електрически крушки и се възправяше върху напукан постамент от бетон, в който зееше отворена врата. Вътре се виждаше зеленясал меден превключвател.

Зад постамента видях краката.

Стърчаха нехайно изпод храст. Бяха в обувки с твърди бомбета — каквито носеха колежаните в годината преди войната. От сума време не бях виждал подобни обувки — освен веднъж.

Приближих, разтворих храстите и заразглеждах индианеца.

Широките му силни пестници лежаха покрай тялото, огромни, празни и отпуснати. В мазната му черна коса имаше бучки пръст, сухо листо и семена от дива салата. По кафявата буза се плъзна слънчев лъч. Мухите биха открили върху корема му прогизнало от кръв място. Очите му бяха като други очи, които бях виждал, и то не един или два пъти — притворени, ясни, но играта зад тях беше свършила.

Отново беше облечен със смехотворните си дрехи за улицата, а мазната му шапка лежеше край него с все още обърната кожена лента. Той вече не беше нито смешен, нито жесток, нито противен. Един беден нещастник, който така и не бе успял да разбере за какво става дума.

Аз го бях убил, разбира се. Изстрелите, които бях чул, бяха от собствения ми пистолет. Него обаче не открих. Пребърках дрехите си. Другите две Сукесянови визитки също липсваха. Нищо повече. Тръгнах по следите на автомобилните гуми, докато стигнах до път с дълбоки коловози, който ме изведе в подножието на хълма. Далеч под мен проблясваха коли, когато слънчевата светлина се отразяваше в някое предно стъкло или фар. Освен това имаше бензиностанция и няколко къщи. Още по-надалеч се мержелееше морската синева, някакви кейове, дългата извивка на бреговата ивица към нос Фърмин. Имаше малко мараня. Не виждах остров Каталина.

Очевидно хората, с които си имах вземане-даване, предпочитаха да действат все в този край.

Беше ми необходим половин час, за да стигна до бензиностанцията. Обадих се в Санта Моника за такси. Прибрах се с него чак до вкъщи, в „Бърглънд“, на три пресечки от кантората, преоблякох се, сложих последния си пистолет в кобура и седнах до телефона.

Сукесян не си беше вкъщи. Никой не отговаряше на номера. Каръл Прайд също не отговаряше. Не го и очаквах. Вероятно пиеше чай с госпожа Филип Кортни Прендъргаст. Полицейският участък обаче отговори и Рийвис все още беше там. Веднага си пролича, че не ми се радва особено.

— Нещо ново около убийството на Линдли Пол? — попитах го аз.

— Мисля, че ти казах да забравиш за тази работа. И го казах съвсем сериозно. — Гласът му звучеше заплашително.

— Вярно, че ми каза, ама нещо не ми излиза от главата. Не обичам половинчатите работи. Май съпругът е в дъното на цялата история.

Той помълча известно време. После рече:

— Чий съпруг, умнико?

— Съпругът на мадамата с нефритеното герданче, естествено.

— О, разбира се, не можа да се сдържиш да не изровиш коя е.

— Това някак само се напъха в ръцете ми — отвърнах, — трябваше само да се пресегна.

Той отново замълча. Този път мълча толкова дълго, че чух полицейското съобщение за открадната кола по предавателя в стаята му.

После Рийвс заговори много бавно и разчленено.

— Слушай, ченге, иска ми се да ти продам една идея. Може пък и да успея. Тя ти гарантира спокойствието. От полицията някога са ти дали разрешителното, а шерифът ти е връчил специална значка. Всеки по-раздразнителен капитан, пък дори и обикновен лейтенант като мен може да направи така, че за един ден да ти отнемат и двете. Какво са ти донесли разрешителното и значката? Не ми отговаряй, ще ти кажа. Донесли са ти обществено положение на хлебарка. Станал си едно наемно леке. Трябвало е само да похарчиш последните си сто долара, за да наемеш мебелирана кантора и да си седнеш на опашката в нея, и да чакаш, докато някой ти доведе лъв, та да си завреш главата в устата му и да провериш хапе ли. Ако ти отхапе ухото — дават те под съд за нанасяне на тежка телесна повреда. Започваш ли да загряваш?

— Идеята не е лоша — рекох. — Използвал съм я преди години. Значи не искаш да разнищиш това дело?

— Ако можех да ти се доверя, щях да ти кажа, че искаме да се доберем до една изключително ловка банда от крадци на бижута, но ти нямам доверие. Къде си сега — в някой игрален дом ли?

— В леглото — отвърнах. — Пипнал съм телефонна треска.

— Тогава си напълни грейка с топла вода, гушни я и върви да нанкаш като добро момченце. Ще ме послушаш, нали?

— Не! Предпочитам да ида да гръмна един индианец за тренировка.

— Добре, малкият, но само един.

— Да не речеш после, че не съм ти казал — изкрещях и треснах слушалката в ухото му.